Поемата за сбогом
Той седеше там, в тъмна празна стая.
Времето бавно се изнизва от пръсти
Спомени се връщат по – болезнени
Без да знае какво друго да стори
Реши поема за нея да напише.
Усещаше как слънцето залязва
Връщайки всичките му чувства
Толкова съжаляваше, че тя умря.....
Така искаше да й каже цялата си болка
И онази печал, нарастваща с нощна.
Устните му сипеха горчиви слова:
“Защо ме остави тук самотен?
Защо ме остави съвсем сам?”
Не знаеше какво да мисли
Дали това бе съдбата им или
Просто последна напразна фантазия?
Погледна през прозореца си.
Пушел и мрак са във въздуха
И сянката й виждаше навсякъде.
Струваше чу се че света е пред умиране,
Също както и собствената му душа.
Постави въже около шията си
И за последно поглеждан назад.
Това бе единствената защита,
Която имаше от тоз студен живот.
Имаше ли друг начин?
А сърцето му така тя да се върне и да го спре...
“И тези мой последни слова аз пиша за теб
Излях цялата си болка навън за теб.
Тези последни сълзи са излети зарад теб
Излях цялата си болка навън за теб.”
Това бе, няма връщане назад.
Това бе последното сбогуване.
Скоро зората дойде, водеща деня,
Но една скърбяща душа не ще я видя.
Няма коментари:
Публикуване на коментар