Към Черни връх

Беше лятото миналата година, август месец. Времето беше приятно, ни твърде топло, ни дори хладно, така че решихме да отидем до Черни връх. През целия си живот бях стъпвала там само два пъти и този щеше да бъде третия ми. Не съм човек, който да обича да ходи по планини, да се катери или нещо друго, но съм ценителна на природата и дори на едно такова място, заобиколена от други хора можеш да оценя красотата й.

Преди да започна истинския си разказ искам да кажа и няколко думи за предните ми идвания по тези земи. Мисля, че е от значение, за да разберете защо избрах да разкажа точно за третото си идване на Алеко и Черни връх и защо то бе толкова важно за мен.

Първият път бе преди доста години и бях заедно със съучениците ми. Изминаха от тогава поне пет години, но още си го спомням. Бе началото на юни и цялото ни училище, заедно с други училища бяхме там да почувстваме. Нас ни оставиха на първата станция с лифта и то добре, защото имах страх от височина и никак не ми бе приятно да пътувам с него. След като свършихме продължихме към Алеко и за да избягам от тълпата заедно с няколко други души започнахме да се катерим нагоре. Не стигнахме далеч, но си намерихме великолепно местенце за пикник. Ни далеч, ни близо, като малко островче между скалите. За жалост скоро трябваше да си тръгнем, а така не ми се искаше.

Второто ми пътуване бе вече нещо по-истинско. Малко повече от месец преди да третото, за което скоро ще започна да разказвам. Това вече бе нещо истинско, защото бях с един приятел и целта ни бе Черни връх. Забавно нали. А горкичката нямах опит в катеренето, нямах нито физическата, нито психическата подготовка за това. Просто съм упорита и това си е. Да не говорим, че това бе най-топлият месец в годината, а аз по къси панталони и потниче. Още повече че за разлика от повече хора не избрахме заобиколния път 10, който си е равен и лесен за пътуване, а направо тръгнахме нагоре. Не знам как оцелях, карах приятеля си, който има много повече опит в катеренето сигурно една ме търпеше, защото го карах постоянно да си почиваме. Но накрая стигнахме и като в рекламата на кроасани „7 Days” си помислих „И то било много красиво!” И наистина бе. Макар че бе пълно с хора бе толкова красиво, че останах без ум. Прекарахме само час горе на самия връх, защото трябваше да потегляме надолу, за да хванем последните лифтове. Бях толкова зле изгоряла с тази моя бяла кожа, че когато се прибрах в къщи на майка ми и стана лошо. Разбира се после на мен ми бе лошо, защото нямаше част от ръцете, краката или лицето ми, която да не се белеше. Бях заприличала на гущер, че дори по-зле. Но още тогава си казах че искам отново да се кача горе и така и направих.

Третият път, когато реших да се кача на Черни връх бях вече малко повече подготвена. Физически не толкова, но поне психически. Станахме рано, за да се приготвим. Този път бяхме аз, приятеля ми, чието име е Вальо и майка ми Ани. Не си заслужава да разказвам за пътуването ни с два различни автобуса, докато накрая не стигнем до станцията на лифта, така че ще си го спестя. Вальо вече ни чакаше там, когато пристигнахме, но пак бяхме навреме, за да бъдем едни от първите качили се на лифта.

Хората, който са пътували на затворен лифт разбират какво е чувството, когато сякаш излиташ от станцията. Излиташ или по-скоро те изхвърлят, защото ако има и страх от високото си е направо ужасно. Аз вече бях посвикнала, но пак първия път бе неприятно. Отчасти се почувствах малко по-добре, защото майка ми бе дори по-изплашена и от мен. Но вече бяхме тръгнали, връщане назад няма. От Алеко направо тръгнахме нагоре. За пореден път отказах да тръгнем по заобиколния път, а избрах онзи, по който бяхме се качвали по предния път. Този път бях малко по-добре, но какво да кажа  - човек без физическа подготовка си е почти жалка картина.

С няколко почивки, този път по-малко от преди, най-накрая видяхме станцията и колче № 1. Вече е краят на август и хората дошли тук да си отдъхнах бяха по-малко и това ми хареса. Нямах нищо против повече компания, но този път дори двамата ми спътници ми идваха в повечко. Те решиха да продължат и огледат околността, дори да се изкачат на някой от каменните възвишения наоколо, но аз не ги придружих. Мисля, че макар и само вътрешно моето пътуване бе приключило. Излегнах се на тревата, използвайки голямата си сламена шапка и се загледах в небето. Спомних си когато бях дете и обичах да си играя на изображения – да кажеш на какво ти прилича облачето пред теб. Сигурно и други деца го правят, но след време забравят да гледат към небето твърде заети с ежедневните си проблеми.

Витоша е много красива. Няма да срещнеш някое екзотично животно, може дори да не срещнеш ни едно, докато вървиш по някоя от обозначените пътеки, но въпреки това човек се докосва до красотата й. И докато лежах там почти два часа без да правя нищо друго имах усещането, че съм станала част от тази земя и мога да остана тук завинаги. Дори ми се искаше. Просто наистина да стана едно с всичко това, едно с природата.

Времето обаче ме върна към реалността и само няколко часа по-късно вече пътувахме надолу. Този път бе дори по-забавно от преди, защото решихме да не следваме пътечката, а направо тръгнахме надолу. Забавно, но само ако имаш здраво дупе, защото с тези мой маратонки честичко срещнах земята. Тогава разбрах защо дори и малки тези пътечки са си от значение, сред високата мокра трева, колкото и да се опитваш едва се задържаш изправен. Но накрая стигнахме станциите на Алеко.

Докато пътувахме обратно с лифта имах чувството, че се връщаме към забързаното си ежедневие. Като в някоя фолклорна песен – там горе е планината, дивото, непознатото, а долу е селото/градът със своя собствен живот, спокоен и ритмичен.

Онова чувство, което ме накара да тръгна към Черни връх вече го нямаше. След това дълго време не го изпитвах. Сякаш имаше нещо, което е трябвало да сторя и сега, когато вече съм го направила то няма значение. Но остана споменът. Споменът за малкото ми пътуване към Черни връх. Не бе нищо особено, но си остава един от най-скъпите ми мигове, сега и завинаги.