Любов завинаги

Любов завинаги

Любов... Това е онова чувства, което те изпълва отвътре, докато гледаш как светът бавно се събужда от зимния си сън и всичко и всички оживяват. Усещаш я в песента на птиците и топлия вятър докосващ лицето ти. Виждаш го в лицата на другите. И винаги, когато видиш лицето на любимия човек в съзнанието ти се появява една думичка „завинаги”. Просто искаш времето да спре и да останете замръзнали в мига. Нито днес, нито утре имат значение.

Завинаги... Няма вечност. Рано или късно всички стига до своя край. И те го осъзнаваш, докато последните топли дни отлитат, виждаш го в падащите пожълтели листа на дърветата. Усещаш го вътре в себе си като празнина в душата ти. И нов кинжал се забива в мига, в който си спомниш пролетта.

Какво е това чувство? Просто желание да вярваш в мечтите и да се надяваш реалността да бъде достатъчно милостива и да ги остави живи. Но това не става. Искаш вечността – да я обвиеш с ръце, било то заради любовта или заради себе си. Тя обаче е като вятъра, неспособна да бъде уловена от никого. И ти можеш само да стоиш и гледаш как тя бавно си отлита.

Твоето „завинаги” е прашинката, която наричаш свой живот. Може да трае само миг, но е твоя миг. Както сезоните ще си тръгне преди да успееш да й се нарадваш, но поне ще знаеш, че е тук. Хората са алчни същества – вечно търсейки вечността, вечно искайки невъзможното и затова никога не ще ги достигнат.

Ами любовта? Това е поредната мечта, която им се иска да се сбъдне, но и точно тя е тази, която е най-трудно постижима. Можеш да откриеш някой, можеш да го харесаш, да го обичаш, но няма да е завинаги. Просто са радвай на мига, защото е достатъчно да се завъртиш и всичко ще е загубено.

Любов! Завинаги! Това е само за розовите книжки, който ще те накарат да въздъхнеш, но никога да не повярваш в тях.