Призрачно видение

Това бе третия път, когато Катрин Формар се преместваше и то само през последните две години. Около нея винаги се случваха странни неща и това плашеше съседите и отчасти и самата нея. Дори не можеше да се спомни откъде започна всичко.  

Поне последния път причината бе различна – приятеля й Джак. Когато се запознаха й се стори свестен, но с течение на времето разбра, че е пристрастен към пиенето и хазарта. Един ден се прибра у тях и половината й вещи ги нямаше. Седмица по-късно той се върна при нея, умолявайки я да го приеме, връщайки почти всичките й вещи. Направи го.

Две месеца след това се напи повече от обикновено и преби толкова жестоко, че остана за седмица в болница с две пукнати ребра и посинено лице. Онази вечер имаше чувството, но тогава ще случи едно от странните събития, който я съпътстваха през живота. Една ръка се появи от нищото, сграбчи Джак и запрати на другата страна на стаята, позволявайки й да избяга.

Това сложи край на взаимоотношенията им. Издейства ограничителна заповед и се премести, където нямаше да я открие. Колебаеше се дали да напусне Ню Йорк завинаги, но градът бе достатъчно голям, че никога повече да не се засекат. Искаше спокойствие. Сама, само той  щеше да остане до нея завинаги. Откакто се помнеше той винаги бе там. Понякога с месеци не напомняше за присъствието си, а друг път го правеше всеки път. Тъжните мелодии на невидимото пиано изпълваха съзнанието й, карайки я ту да трепери от страх и да търси източника, ту да се отпусне и да забрави всичко друго. Той я и бе спасил онази вечер. Макар и да не знаеше кой е.

За пръв път го усети, когато бе на десет. Първо присъствие, но с годините започна да вижда облак сив дим в ъглите, облаз на човек, но толкова размазан, че една се различаваше. След това бе музиката. Дори сега, когато я слушаше не я напускаше чувството, че я чувала. Но

Имаше време, когато си мислеше, че напълно се е побъркала. Опитваше какво ли не да се отърве от това невидимо присъствие. То винаги бе там, напомняйки от време на време за себе като преместваше някой предмет или се явяваше пред очите й за миг.

Откакто се премести в новия си апартамент нещата станах непоносими. Той идваше при нея всеки ден, изпълвайки съзнанието й с различни мелодии. Катрин не знаеше дали да се тревожи или радва. Той я бе защитил, когато никой друг не можеше да й помогне. Нямаше начин да го възприеме като зъл полтъргайст или друго подобно свръхестествено явление.

Веднъж събра смелост и го погледна право в очите, опитвайки се отгатне какво иска да й каже с всичко, което прави, но той изчезна, оставяйки я в неведение. Трябваше да го познава, нямаше друго обяснение. Но откъде? Колкото повече мислеше за това, толкова повече музиката му я изнервяше, казвайки й, че там някъде в спомените си я е чувала. Не самата творба, не мястото, а точно тези две ръце, който я изпълняват – ръцете на привидението.

Изведнъж се събуди. Часовникът показваше четири сутринта, когато чу изпълнението на пианото. Този път бе по-силно от друг път. Не идваше от съзнанието й, а от хола. Става, наметна си халата и бавно пристъпи към вратата. Отвори я и надникна. Не вярваше на очите си. По средата на хола се намираше огромно пиано, а пред него седеше мъжа и свиреше. Щом я чу се обърна и погледна към нея.

Катрин изпищя.

Лицето му бе сбръчкано и посиняло, дрехите му разкъсани и мокри. Водата бавно капеше по килима. Той имаше няколко рани, по главата и тялото. Най – голямата бе на гърдите. Мъжът става и протегна ръка към нея. Катрин ужасена се отдръпна назад.

В следващия миг се събуди от алармата. “Всичко бе просто един сън.” Повтори си го няколко пъти преди да се осмели да стане и да отиде в хола. В стаята нямаше и следа от пианото или мъжа. За първи път Катрин наистина се боеше да го види. Гледката бе прекалено потресаваща гледка. Удавяне! Нямаше никакво съмнение в това, но дори този факт с нищо не й помагаше да разбере кой е той и защо я преследва.

Следващите няколко дни не се появи, но тя знаеше, че е там. Дори няколко пъти се събуди през нощта имайки чувството, че някой я прегръща. Усещането бе приятно, топлината му я успокояваше. Харесваше й до как обвива ръце през кръста й, почти допрял безплътното си тяло до нейното. Още една познато нещо, което не можеше да обясни.

“Аз съм тук за теб, Кат!”. Един ден просто чу тези думи. Толкова с изплаши, че изпусна чинията, която миеше и тя се разби в плочките. Обърна се, но там нямаше никой. И все пак усещането не я напусна. От тук нататък почти всеки ден той шепнеше по някоя и друга дума в ухото й. Бе му благодарна единствено заради факта, че ни веднъж не се бе появил при нея, когато бе навън, на работа или в компанията с някой друг. Не сикаше да я помислях за луда, повече отколкото тя сама се мислеше.

Четири месеца откакто се премести Джак бе я открил. Дори не бе предполагала, докато един ден не се прибра и завари вратата отворена, а той седеше на канапето в хола, гледайки към вратата. Дори от вратата усещаше мириса на алкохол. Побягна, но той я хвана по стълбите и повлече обратно към апартамента й. Бутна я на дивана и започна възбудено да върви напред назад из стаята. Тогава Катрин видя пистолета.

- Наистина ли си мислеше, че ще ми избягаш?! Няма да се откажа от теб. Обичам те, но ти просто не разбираш.

- Джак знаеш, че не трябва да си тук – говореше тихо и спокойно, без да дава свобода на страха си. Трябваше да измисли начин да се отърве от него. – Има ограничителна заповед. Ако полицията разбере, ще отидеш в затвора. Най-добре си отидеш и не се връщаш. Забрави за мен.

Едва изрече тези думи и той я удари през устата. Катрин залитна назад. Усети вкуса на кръв. С опакото на ръката си избърса устните си и впери поглед към него.

Светлините в стаята започнаха да се палят и гасят бързо. Някой от мебелите се размърдаха като при земетресение. Катрин първа забеляза фигурата до вратата на спалнята. В първия миг едва го позна. Но и никога не го бе виждала толкова ясно. Мъжът всъщност бе младеж на една 22-3 години. Имаше късо подстригана черна коса. Носеше синя риза и дънки. Нямаше й помен от вода или рани. Изглеждаше почти жив.

- Няма да ти позволя да докосваш, моята малка Кат! – извика призрака и изчезна.

Ново щракване на светлините и бе до Джак. Той се опита да го удари, но не успя. Призракът го хвана за шията и изпрати към входната врата. Изпрати го надолу по стълбите. Катрин чу как Джак падна надолу. Силно пукване. След малко Кат се изправи и пристъпи към призрака. Шумът навън й подсказа, че съседите й са чули шумотевицата и любопитни са се показали от вратите си. Надзъртайки от нея - Джак бе паднал по стълбите, неестествения начин, по който бе извит врата му показваше, че е счупил. Дали бе от падането или причината бе в призрака? Погледът му не можеше да й подскаже нищо.

До няколко минути полицията бе дошла и започнаха да я разпитват. Всичко се превърна в една малка бъркотия продължила часове наред. Обясни им, че Джак е дошъл, нападнал я, заплашил с пистолета и тя го бутнала. Той паднал и си счупил врата. Нещастен случай. Нямаше причина да не й повярват, така че я останиха сама да си почине.

Още не в шок, но преди това трябваше да провери нещо. Спомен, появил се от дълбините на съзнанието й, забравен от преди години. Извади старите албуми прибрани в гардероба и започна да ги прелиства. Накрая се спря пред голяма стара снимка на нея и един младеж. Брайън Томкънс, синът на съседите им, когато бе малка. Бе на три, а той на шестнайсет. Роден талант, роден да свири на пиано. Винаги бе обичала да седи покрай него и да го слуша. Ако и един ден не бе при него почваше да плаче и не спираше, докато не го види и не се сгуши в него.

Две години след тази снимка семейството им се премести и никога повече не го видя.

Катрин остави настрани албума и се загледа в него. Дори не бе разбрала кога точно се бе появил отново. Толкова истински, че почти можеше да го докосне. Нямаше съмнение, че това е Брайън, може би няколко години по-възрастен, но все пак той.

- Какво се случи с теб? Как си умрял?

- Четиригодини след като се преместихме отивах с училищния оркестър на състезание. Автобусът ни бе блъснат от пиян шофьор и избута от пътя. Паднахме в реката. Аз и още трима загинахме.

- Но защо си тук?

Беше се обърнал с гръб към нея и гледаше през прозореца.

- Когато бях в автобуса и водата го изпълваше си помислих за теб. За това как би плакала като разбереш, че съм умрял. Исках да видя усмивката, която ме плени още първия път, когато майка ти те постави в ръцете ми. Може да ти се стори странно, но още тогава бях влюбен в теб. И тогава се случи. В единия миг бях в рейса, в другия пред къщата ви. Мислех само да те видя и да си отида, но щом го направих осъзнах, че нямам сила да те оставя. Затова се превърна в сянка, следваща те през целия ти живот. Радвам се, че го направих. Успях да те защитя. Вече мога да си отдъхна. 

Катрин стана и се приближи към него. Протегна ръка, за да хване неговата, но не можа. Ръката й премина все едно там нямаше нищо. Погледна към очите му и едва тогава забеляза, че ликът му бавно избледнява. Последното, което видя бе нежната му усмивка.

След миг Катрин бе сама в стаята. Сълзите се стичаха по очите й и тя знаеше, че това бе последния път, когато щеше да го види.

  

Три години по-късно по новините на живо съобщиха, че на магистралата е станала голяма катастрофа. Жертвите бяха повече от десетина. Имало над двайсет пострадали. Трима в критично състояние.

В първия миг, когато Катрин се събуди не бе сигурна къде е. Наоколо бързаха хора, най-вече полицай и пожарникари, помагащи на жертвите, но никой не й обърна внимание. Започна да си спомня какво се е случило и разбра, че е мъртва. За пореден път се огледа наоколо и видя фигура, която никога не бе очаквала да види повторно. Преди дори да се замисли вече тичаше към него, докато не се озова в прегръдките му. Ръцете му я обвиха и притиснаха толкова силно, че ако още дишаше щеше да остане без дъх.

- Този път няма да ти позволя да ме напуснеш.

- Не съм и очаквам нещо различно. – усмихна й се в отговор.

Катрин бавно доближи лицето си до неговото и тогава, за първи път, целуна човека, който бе обичала през целия си живот.