Окови

Окови

Миналата нощ имах сън.

Навсякъде около мен имаше само мрак. Един единствен лъч го разкъсваше. Светлина толкова ярка и топла, че ме изгаряше. Чувствах топлината й вътре в себе си като пламък, който постепенно се разраства и превръща в истински пожар.

Протягах ръка към него, но така и не го достигнах. Бях окована. Тези дебели студени вериги ме задържаха, борейки се срещу огъня вътре в мен. Той ги докосваше и се отдръпваше. Още там, но по-малък, по–спокоен.

Събудих се, но още ги чувствах по себе си, преминавайки през мен. Дори топлината на летния ден и изгарящото слънце, не премахна това чувство. Не разбрах какво е, но то остана с мен. И след ден, седмица, година. Целият ми живот.

Докато в онзи последен миг не осъзнах, че това са моите собствени окови. Това не бе забрана, която някой друг ми налага. Тези окови са тънки и лесно се пречупват. Но никога нямаше да се справя със своите собствени. Защото колкото по-силно се борех, толкова по-силни ставаха и те. Всеки път, когато си казвах наум – „не мога.”; „няма да се справя”; „това не е за мен”; „никога няма да успея” и хиляди подобни изрази. Това са моите граници, който сама си слагам. Не ти или някой друг, а аз самата.

Понякога се опитвах да се боря. Дори на моменти успявах. Но никога не се освободих наистина. Защото погледнах настрани от светлината. В този мрак дето ме обгръщаше открих, че оковите ми се отклонявах в стотици посоки и всяка докосва някой, така както и техните докосват моите. Думите започнаха да извикват в съзнанието ми. Имена на познати и непознати, близки, приятели, семейство, любими.

Да това бяха моите собствени окови. Тези, който сигурно са ми отнели толкова много, но и са ми дали също толкова неща. Мечтите са да бъдат изпълнявани, но не винаги. Не за всеки, но той трябва сам да открие щастието си дори в мрака на собствената си душа.

Така че следващият път, когато протегне ръка към светлината може и да не я достигне, но някой друг ще се протегне към него и ще хване ръката му.