Самотата

                                               Самотата

Самотата... това е едно чувство, което едновременно има толкова много лица, но и си остава едно и също. То е като сянка плъзгаща се към сърцето ти, докато накрая от него не остане нищо друго освен празна черна дупка без край. То е като Луната, сама на небето без дори звезди до себе си като компания. То е като онова чувство, което те завладява като видиш, че целият свят се движи, а ти оставаш на едно място.

Това е като чувството, което ме обзе, когато гледах един документален филм преди време наречен „Последната лъвица”. Разправяше се за една лъвица, която живееше в една долина, всички лъвове от прайда й и изобщо от местността бяха умрели или избити от хората. И така бе останала сама. Хората имат лошия навик да приемат животните като безмозъчни същества или с твърде малък интелект. Но когато говорим за чувства – всеки ги има.

И тази лъвица бе толкова самотна, че бе започнала да търси компания сред хората. Не точно тези, който избили семейството й, но все пак хора. Прекарваше с тях всяка своя свободна минута. Хората никога не се приближиха много до нея, но знаеха, че тя толкова много копнее за компания, че щеше да им позволи дори да я прегърнат.

Няма значение дали си човек или животно, може би дори създание от друг свят, когато откриеш, че нямаш никой до себе си, било той и най-големия ти враг.

Дали съм самотна? Че кой не е, дори и само в един кратък миг. Мислейки за това главата ми се изпълва с какви ли не примери. Ето един от тях. Той е от една японска манга, преводът е мой, така че не ме винете ако не е добър: „Бяхме самотни затова разделихме душата си на две. Не знаем дори на кой от нас приличахме преди, може би никой, но само така можехме да избягаме от самотата.” Има ли нужда от обяснение – не мисля.

Този цитат обаче ме подсеща на един стар древногръцки мит, който бях чула преди доста време. Някога много отдавна хората са имали две лице, четири крака и четири ръце. Те били толкова силни същества, че самият Зевс се боял от тях, затова ги разделил на две, обричайки ги цял живот да търсят своята половинка.

Дали има истина в този мит? Въпросът няма точен отговор. От научна гледна точна не, но иначе... Не търси ли всеки своята сродна душа? И няма да има значение възраст, пол, раса, религия или каквото там би могло да ти хрумне, защото един поглед е достатъчна. Един поглед и една мисъл – „Открих те!”

Можеш да си слаб, може светът да бъде жесток и да те стъпче, но студът, който той би изпратил към теб би било нищо в сравнение със студът, изпитват вътре в сърцето. И така, докато не откриеш някой, който да те хване за ръка и накара да забравиш всичко и всички. А ако не го откриеш – остава надеждата, че другият път ще имаш повече късмет.