Светът на хората е доста странно място. Затваряш за миг очи и всичко се
променя. Самият ти може да останеш същия, но никой друг около теб няма да бъде
такъв.
Тя не харесваше този свят.
Другите все й казваха, че трябва да се приобщи към него. Че мястото й е
тук, но тя не го вярваше. Как е възможно да нарече това място свой дом? Където
и да погледнеше виждаше само асфалт и стомана. Тук там зърваше някое дърво, но
то бе само украса, поставена от хората, в опит да разнообразят този студен
свят. Наистина ли си мислеха, че ако направят това или поставят някое цвете
пред прозореца си ще успеят да измамят самите себе си.
Градът бе като една огромна клетка.
А и самите хора... Гледайки ги се сещаше, че като малка, докато чакаше
другите да се приберат си играеше като наблюдаваше някой мравуняк. Хората са
точно като онази малки мравчици, който тичаха напред назад покрай мравуняка. А
ако разрушеше дори малка част от него се плашеха и започваха да се движат на
посоки като луди.
Бяха толкова беззащитни... Все си мислеше колко много, просто колко много
прилича на вълк след стадо нещо не подозиращи овце. Тази мисъл все я караше да
се усмихна. Малко хора биха могли да разберат какво има в предвид с тези думи,
а никой не знаеше истината.
И нямаше и как да знае истината. Ако някой разбереше, тя щеше да го убие.
Може и да не е толкова силна колкото останалите, но затова пък бе по-хитра и
използваше всичко, което й е под ръка. В това число и малкия нож пеперуда, с
който никога не се разделяше. Имаше и други оръжия, но ножът бе сред любимите
й. Малък, почти незабележим, но в същото време достатъчно остър, че да наръга
някого преди той дори да разбере какво става. Кръвта му щеше да изтече преди
дори да извика.
Но тези мисли не значеха нищо за нея. Трябваше да се прави на една от
тях, една от тези овчици. Не го искаше, не й харесваше, но щеше да изпълни
заповедите на родителите си. Те искаха от нея да бъде една от тях и тя щеше да
бъде. Поне през повечето време.
Днес обаче бе вече петък. Всяка минута й се струваше като цяла вечност.
Само една мисъл изпълваше съзнанието й – скоро ще се върна у дома. Нямаше
търпение да приключи работа и да се качи в колата си. Щеше да кара спокойно, но
вътрешно изгаряше от нетърпение да напусне този град и да се прибере. Не в малки
апартамент, който имаше, а в истинския си дом, при другите.
Колкото по-далеч бе градът, толкова по-добре се чувстваше. Най-накрая
можеше да диша чист въздух, а не онзи там, изпълнен с мръсотия и газове. Всичко
ги усещаха, но нейните сетива бяха по-изострени, обонянието й бе поне два пъти
по-добро от това на хората и това правеше нещата още по-зле. Мислеше си, че ако
живее в някой от по-крайните квартали нещата ще са малко по-добре, но не бе
така. Вонята бе навсякъде.
Навсякъде, но не и у дома. Там всичко бе различно. Докато пътуваше имаше
чувството, че се пренася от един свят в друг, много по-истински отколкото
можеха да си въобразяват хората. Дори не можеше да става дума за сравнение.
Гората я очакваше. Разсеяно поздрави пазача на парка. Той добре я
познаваше. Всяка седмица, всеки възможен почивен ден тя идваше тук. Два часа
път от града, толкова близо, но и толкова далеч. Никога не казваше къде отива,
никога никой не можеше да я открие, освен ако тя не пожелае. А тя просто искаше
да се прибере у дома.
Тръгна напред с колата по няколко малки пътеки. Не се запъти към
предпочитаните къмпинг места, а направо към гъстата гора. Накрая остави колата
в страни от пътя и се събу. Никакви обувки не вършеха работа тук. Свали и сакото
си и го замени със стара плътна по тялото й тениска.
Излезе от колата и за миг затвори очи. Вече наистина си бе у дома.
Започна да тича. Дълго време не спря, не искаше. Слънцето залезе, но дори
това не я накара да забави крачка. Звучите я изпълваха, можеше да чуя поне три
различни вида птици, също и няколко дребни гризача. Инстинктите й подсказваха,
че недалеч от нея, може би само километър има и малко стадо елени. По-късно
можеше да се върне тук и да потърси следите им с останалите, но сега искаше
само да ги открие.
Те вече знаеха, че тя е тук. Тя също знаеше, че са наоколо.
Без да спира да ти тича дочу стъпки. В ъгълчето на окото й се появи
тичаща сянка сред дърветата. Появи се и втора, после и трета. Накрая една от
тях се приближи към нея. Козината й докосна голата й кога и тя настръхна. Не от
страх, а вълнение. Беше близо. Протегна ръка и също погали гърба на вълка, в
отговор на поздрава му.
Накрая спря да тича. Пред нея имаше малко възвишение.
Движеше се бавно, но уверено. Гледаше само напред и се усмихваше. На
възвишението се качи огромен черен вълк. Никога преди не бе виждала друг като
него. Всяка негова стъпка бе изпълнена със сила. Тук имаше само един господар и
това бе той.
Тя спря на няколко метра, без да отделя очи от него. Бавно наоколо се
появиха и другите от глутницата. Онези, който я посрещнаха и доведоха до тук
бяха от младите. Възрастните не бързаха толкова много, макар че и те се радваха
да видят, че дъщеря им се е върнала.
Черният вълк скочи и се приземи само на стъпка от нея. Погледите им още
веднъж се срещнаха, за кратко, докато тя коленичеше. Усети бавните му стъпки,
каращи земята на трепти. Накрая почувства топлата му муцуна да докосва лицето
й. Бавно вдигна ръце и го прегърна. Сгуши се в него, заравяйки лицето си в
меката му козина.
Това бе нейния баща. Това бе нейното семейство. Това бе нейния дом.
Воят на вълците изпълни нощта приветствайки своята сестра.
