Само един ден

- Може ли да седна тук?

Кристоф надигна глава, за да види жената, която му проговори. Затай дъх. Боже, никога преди не бе виждал някой толкова красив. Момичето бе на неговите години. Косата й, дълга и на вълни, отразяваше слънчевата светлина на прозореца във всички познати нюанси за златното. Кожата й бе бяла като сняг, или като мляко. Дали на докосване е като коприна. Нямаше да се изненада. Очите й бяха зелени. Но не просто зелено. В тях откри всичките нюанси на този свят и много друго. Сякаш златен прашец бе посипан върху тях и сега искреше като малки звезди сред дебелите клони на широколистни дървета.

Носеше обикновено бледо синя блуза, достатъчно широка, че дясното й рамо бе разголено, разкривайки му още малко от прекрасната й кожа. Панталонът й бе плътен по тялото, подчертавайки всяка една нейна перфектна черта.

В ръце носеше няколко книги. Посочи му с поглед празното място до неговото. Напълно забрави, че се намира в библиотеката на университета.

Сякаш цяла вечност по-късно продума:

- Да, заповядайте.

- Благодаря, аз съм Лили.

- Кристоф.

- Знам.

Изненада се.

- Така ли?

- Имаме общи часове по Информатика и Висша математика. – отвърна му.

- Не ти вярвам. Ако бе така щях да те запомня. Не мисля, че някога съм те виждала преди.

- Доскоро боледувах. Нищо сериозно, но известно време отсъствах от часовете.

Не й повярва. Дори и преди години да я бе съзрял само за миг, отново щеше да си я спомни. Та тя е толкова красива. Неземна. Ангел. Но имаше логика в думите й, която не можеше да оспори.

- Сигурно. – съгласи се.

- Да. Затова съм тук. Да наваксам. – посочи с нежелание книгите пред себе си.

- С удоволствие ще помогна.

- Настина ли? Ужасно благодаря.

Усмивката й бе толкова прекрасна. Бе готов да скочи на масата и да започне да се съблича, само да я види отново.

Разбира се, не се наложи да се стига до там.

Следващите два часа говориха за предметите, преподавателите, уроците, техниките им. Незнайно как разговора премина на по-личен план. Не подробности, а обикновени неща. Какво харесват? Каква музика слушат? Такива неща.

Дори не разбра, че е гладен, докато коремът му не из къркори, пробуждайки нова серия смях от страна на Лили.

- Съжалявам.

- Няма за какво. Искаш ли да хапнем? Не знам за теб, но главата ми всеки момент ще избухне ако продължим да учим. Нека да почерпя.

- Не е нужно.

- Настоявам. Без помощта ти нямаше да мина и една трета от тези неща. Нищо не разбирам.

- Не изглеждаше така.

- Добра съм в заблудите. Така че... обяд.

- Добре.

Обядът се превърна в следобедно кафе. Следобедното кафе в лека закуска.

Кристоф дори не осъзна кога е минал денят. А все още трябваше да отиде на нощната си работа. Не искаше. Би предпочел да я заведе на вечеря. После у дома. Да, влюби се. Не вярва в любовта от пръв поглед, но ето. Влюби се още преди да види лицето й. А след това – бе напълно запленен от нея. И най-странното, тя отвърна на чувствата му. Тя, която може да си има всеки на малкия си пръст, показваше същата привързаност.

Имаше чувството, че може да лети. Толкова бе щастлив. Толкова влюбен.

Но все пак запази достатъчно разсъдък да се раздели с нея. Само за тази вечер. Само за няколко часа.

- Беше ми много приятно днес с теб. – каза й.

- И на мен, Кристоф.

- Ще се радвам ако се видим отново.

- Разбира се.

- Малко е клише да го кажа, но може ли да ми дадеш номера си?

Момичето се усмихна. За миг му се стори натъжена, но чувството изчезна преди да се е появило на лицето й.

- Онзи ден стана инцидент и си счупих мобилния, още не съм си купила нов. Най-вероятно ще си сменя и номера.

- Трудно си избираш модел?

- Хвана ме.

- Тогава да се видим. Утре. В 10 часа. Библиотеката. Може заедно да отидем и да ти помогна да си избереш.

- Ще е страхотно.

- Да, до утре.

Сбогува се, но не направи крачка в никоя посока. Гледаше я в очите, тя също него. Лили бе тази, която направи първата крачка. Пристъпи към него и се надигна на пръсти. Целуна го. В първия миг се сцепени, после отвърна на страстта й.

Когато най-накрая се отделиха един от друг бяха останали без дъх. Лека червенина се прокарваше по лицето й. Представи си я как би изглеждала ако продължат. Ако просто я сграбчи и никога не я пусне. Искаше да я положи на леглото си. Да види тези разпуснати златни коси върху чаршафите. Погледът й изпълнен с желание.

- Аз... аз...

- Май трябва да тръгваш. – подсказа му.

- Да, вече закъснявам.

- Да, довиждане. Но само за днес. Утре ще се видим пак.

- Утре.

Заотстъпва назад. Искаше да запамети всеки милиметър от перфектната й фигура. Мамка му, вече наистина закъсняваше. Обърна се и се затича към спирката. С малко късмет щеше да хване автобуса навреме. До утре. Ще издържи някак си.

Утре щеше да я види отново и тогава да й каже, че я обича. Дори да го сметне за луд. Че падне на колене и моли да излезе с него на среща. Поне за начало.

Само утрешния ден да дойде по-бързо.

Девойката гледаше как Кристоф се отдалечава. Усмивката, която цял ден бе красила лицето й, я нямаше. Искаше да плаче, но отдавна вече бе изгубила тази си способност. Това обаче не пречеше на болката да резонира в очите й.

-   Знаеш, че никога няма да го имаш, нали Лилит?

Мъжът, на който принадлежеше гласът се приближи до нея. Обви ръка около кръста й и глава на рамото й. Тя го отблъсна, но не отдели поглед от посоката, в която младежът бе изчезнал.

-   Знам, Баал! Какво правиш тук?

-   Наслаждавам се на глупостта ти. Докога смяташ да продължаваш да се измъчваш. Година след година. Живот след живот.

-   Обичам го.

-   Обич! Най-голямата лъжа на света и ти го знаеш.

-   И все е така.

-   Но твоята обич убива. Или забрави наказанието си.

-   Как мога да го забравя. Един ден в един живот. Само толкова ми е позволено.

-   Един ден, в който да видиш своя любим. Един ден, в който да се запознаете и да се влюбите отново един в друг.

-   Престани!

-   Един ден, до мига, в който той затвори очи и напълно не те забрави.

-   Знам.

-   Е, аз на твое място бих прекарал това време в нещо по-ползотворно от празни приказки.

-   Не искам тялото му.

-   А да – сърцето му. Е, доволна ли си? Заслужава ли си това страдание една целувка?

-   Да.

-   Ти си глупачка, Лилит? Не го и осъзнаваш. Дори този един ден му отне повече от година живот. Ти си демон. Най-първият и най-опасният от нас. Присъствието ти е проклятие и сее смърт. Особено за него. Този, за който си създадена.

-   Създадени сме един за друг.

-   Така ли? А защо накрая той все пак избра друга? Защо не успя ти да останеш до него? И сега отново. Ще те забрави. Ще открие друга и ще бъде с нея цял живот. Докато ти си винаги сама в Ада.

-   Стига си говорим. Махай се.

Демонът хвана лицето й с ръка и приближи до своето. Бе на сантиметри от нея.

-   Опитвам се да те утеша. Позволи ми да те утеша. Забрави го най-накрая. Какво толкова има, което аз да не мога да ти дам? Което някой друг не може да ти даде?

-   Любов.

-   Аз мога да те обичам.

-   Не, не можеш.

Започна да се отдалечава от него. Време е да се върне обратно.

Чу викът му зад себе си:

-   И сега какво ще правиш? Откажи се, Лилит. Никога няма да бъдеш щастлива така.

-   Но аз съм, Баал. Дори в момента съм изпълнена със щастие.

-   Какво ще правиш? – повтори той.

-   Ще заспя и ще сънувам за живота, който има. Ще мечтая какъв би бил той ако сме заедно. И когато се събудя ще знам, че скоро отново ще бъдем заедно.

-   Но само за един ден.

-   Да, само един ден.