Децата на Ада част 1

Защо са ми притрябвали ангелски криле?

Дори и да знам крайния резултат...

Съдбата жестока произнесе се вече -

Пътят с камъни да бъде отрупан,

И кръста свой греховен аз да нося.

Този, следващия и милион други животи.

Но накрая пак ще да бъда победител аз!

Щом си тук до мен, в нашия си свят,

Където забраните са само илюзия

И усмивката ти е най-истинското нещо.

Още от както първите слънчеви лъчи огряха земята, от както първите хора и животни за пръв път стъпиха на твърда земя и посрещнаха с радост в сърцата си първия ден, невидими за техните очи бе започната война, който и след хиляди години няма да свърши. Бог е създал всичко на земята - доброто, светлината, нежността и изящността. Но независимо от желанието му на света има и друга сила, също толкова могъща като неговата – злото, коварството, омразата и жестокостта. И така бяха създадени ангелите и демоните. Едните създания от Рая, божии творение, а другите – рожби на адските огньове. Те обитават своите светове, готови винаги да се борят за надмощие във Вселената. Взаимната им ненавист е толкова голяма, че нищо не е способно да я разколебае.

И между тези два свята се намира света на човека – единственото място, където освен хора, могат да се срещнат както добри създания, напомнящи ангели, така и други – като дяволи.

Има хора, жреци, които от рождение са благословени от Бог със силите да унищожават съзнанията, преди да се превърнат в заплаха. Животът им е посветен на идеята да откриват и унищожат демони, запазвайки баланса в света.

Те са единствената защита на хората срещу злото.

Това е техният живот.

Из ученията на Талкинор от Вечния храм, Харитос

Предлог

Демонът седеше до прозореца на стаята в замъка си. Гледаше нощното небе. Трудно е да се определи дали е ден или нощ в Ада. Слънцето никога напълно не залязва, нито пък пече високо в небето. Вечно състояние на здрач, обагрен в червени нюанси. Спокойно сега можеше да бъде сутрин, предобед, вечер или дори полунощ. Верният отговор е последното. Отдавна нощта бе преполовена. В Ада времето наистина трудно може да бъде отгатнато. Стига да не си роден в този свят. Накрая просто знаеш.  

Някога бе размишлявал върху тази и много други подобни мисли. Беше му приятно да запълва времето с това. Но не и тази вечер.

Макар и да бе прекарал по-голямата част от нощта с красивия женски демон, сега спящ в леглото му, не му бе до сън. Последно време всеки път, щом има миг спокойствие главата му се изпълваше с въпроси относно демоните и ангелите. Досега никога не го бе грижа за това, което всъщност ставаше. Трябваше да се бие – отиваше и го прави. Край!

Изведнъж нещо от стресна, изваждайки демона от унеса му. Учуден докосна бузата си.

Сълза!

Не помнеше някога да е проливал и една сълза. Защо точно сега, така ненадейно и безпричинно? Едновременно с нея се появи и странно чувство в гърдите. Напомня на болката от ритник, но не толкова силна и някак различна.

Огледа се. Не усещаше ничие друго присъствие.

Магия?

Не.

Какво ставаше с него? И защо точно сега в съзнанието му се появи образа на синеокия ангел, който от известно време не му даваше покой.

Възможно ли ме бе да е тя? Онзи ангел! Тя ли му причинява това?

Няма кой друг! Трябва в най-близко бъдеще да открие отговора преди съвсем да се  побърка. Искаше му се да я срещне още един път, да разбере защо върши тези странни неща.

След втората им среща имаше други битки, но колкото и да се оглеждаше в лицата на ангелите, не откриваше нейното. Дали въобще щяха отново да се срещнат?

Не можеше да изгони лицето й от съзнанието си.

Какво му бе сторила, че да не може да я забрави?

Един дъждовен ден

Жителите на планинско градче Сайрос бяха благодарни на Бог, че преди няколко дни при тях дойде жрец. По тези места нямаха постоянен жрец, въпреки малкия им храм. Въпреки това поне няколко пъти в годината тук идваше жрец. Понякога пътуващ из земите на страната. Друг път, за да обслужи някой от големите празници.

Този бе от пътуващите. Първоначално планирал да остане само да пренощува, но тази една нощ се превърна в няколко. Никой не искаше и да си помисли за броя жертви, които щяха да има, ако не бе останал. Късмет, че бе тук, когато огромният бял демон-лисица ги нападна.

Чудовището нападна изведнъж, неочаквано, унищожавайки всичко по пътя си. Вече имаше поне четирима мъртви и десетима ранени, когато жреца пристигна на място. Спря демона,  атакувайки го с едно от заклинанията си. Битката продължи дълго. Още по-дълго за тези, които наблюдаваха, макар и ужасени. Демонът бе силен, но за щастие и жреца също. Щитът, които бе създал около себе си задържаше атаките на чудовището, докато накрая не изпрати енергията си право в него и не прониза сърцето му.

Битката свърши едва час преди изгрев слънце. Обикновено по това време вече се виждаха първите лъчи, предвещаващи новия ден. Но тази вечер сякаш, за да направи ужаса, още по-зловещ, бе започнало да вали. Пролетен дъжд. Постоянен и натрапчив. Бе започнал рано вечерта и все още не спираше. По това време на годината дъждовете бяха често срещани. Като нищо щеше да продължи и целия ден.

Заради нападението обаче почти целия град се бе събудил и дошъл на място да види какво се е случило.

Уморен жреца се подпря на жезъла си и разговаряше с група селяни. Един от тях се обърна към него с думите:

-   Какво мислите да правите сега? Може да останете колкото желаете тук. Надявам се да не се появят и други демони.

-   За съжаление няма да остана в града. Усещам голямо присъствие на демони в горите на тази планина. Възнамерява да почина и да отида там. Тези същества трябва да бъдат заличени преди да нанесат по-голяма вреда.

 Изведнъж погледът му бе привлечен от малко пет или шест годишно момиченце. Леките му дрехи бяха подгизнали от дъжда. Трепереше, но не помръдваше от мястото си. Със сълзи в очите гледаше към него. Съжалявайки я, жрецът се приближи и грижливо я погали по главата.

Опита се да я утеши:

-   Какво има, дете? Да не би някой от родителите ти да е загинал?

Детето поклати глава, отдръпвайки се на крачка от него. Опита се да изтрие сълзите от очите си, докато проговори с болка в гласа си:

-   Ти я уби! Тя не бе зла. Знам, че не бе зла. Тя пазеше планината и всички в нея. Не знам защо искаше да ни нарани, но не бе на себе си. Знам го. А ти я уби без значение дали е добра или лоша.

-   На този свят няма добри или лоши демони. Демонът си е демон, дете.

-   Лъжеш! Те не са лоши. Знам го! Те са мои приятели. – извика тя, тропвайки с крак.

-   Недей да говориш подобни глупости, дете. Откъде може да си ги виждала, за да говориш така. Само жреците виждат демоните, когато те не искат сами да се разкрият.

Сълзите й бяха спрели, но не спираше да гледа втренчено в жреца. Учуди се на решителността в погледа й.

-   Аз ги виждам! – за миг се спря. – Няма да ти позволя да ги нараниш!

Избута го и побягна.

Жрецът се опита да я спре, но момиченцето се отскубна от ръката му и избяга. За пръв път виждаше толкова странно дете.

Обърна се към най-близкия до него селянин с думите:

-   Кое е това дете?

-   Трябва да е била Линара. Не може да е някое друго. Горките й родители. Имат само едно дете, а то е такова.

-   Какво такова? – настоя жреца.

-   Странна и плашеща. Още преди да проговори се държи така. Страни от всички. Често сме я виждали да седи някъде сама и да си говори. Лудо дете! Дори има смелостта да отива в гората, където никой не може да я намери. Майка й се поболява покрай нея. Видяхте ли очите й – сини като дълбоко езеро. Никой в селото няма очи като нейните.

-   Наистина странно дете.

-   Така е – намеси се друг мъж. - Собствените й родители се страхуват от нея. Носят се слухове, че е демон или поне има демонична кръв в себе си.

-   Може да е странна, но е човек.

Докато жреца продължаваше да ги разпитва, Линара достигна края на градчето. Там се спря и огледа. Наоколо нямаше никой или поне така изглеждаше на пръв поглед. Продължи да върви към гората като не спираше да гледа в тревата около себе си. Приятелите й ги нямаше, сигурно наплашени от демона–лисица.

Не можеше да повярва, че тя наистина нападна града. Бе я виждала хиляди пъти в човешката й форма. Как седи на някоя поля, гледайки младите да играят, заобиколена от животни. Духовете й бяха разказвали много за нея, но така и не се осмели да се покаже лично. От стотици години лисицата-демон е Пазителка на планината. Неин дълг бе да се грижи както за собствения си клан, така и за останалите обитатели на планината.

Имаше само едно възможно обяснение – да я обладае мрака. Бе чувала за това. Разбира се имаше и лоши демони на света, които изпитват удоволствие да нараняват хората, но не и тук. Не откриваше друго обяснение, освен Пазителката да е била обладана от тъмна енергия, заслепяваща съзнанието й. Или просто злото в самата нея е взело предел над съзнанието й. Каквато и да е причината Линара трябваше да открие другите и да ги предупреди. Планината не е безопасна за тях. Не искаше да загуби никой друг.

Започна да се изкачва, когато иззад дърветата се появиха няколко малки странни на вид създания. Едно от тях приличаше на обикновен малък зелен гущер, но ходеше на двата си задни крака и имаше трето око, между другите си две. Друго приличаше на космата топка с очички, а третото бе като малка котка без опашка, червени очи и дебела оранжева огърлица на шията си.

Приятелите й! Бегла усмивка се изписа на лицето й. Но сега нямаше време за това. Заговори ги:

-   Пазителката е мъртва. Един жрец идва насам, за да убие и другите. Трябва веднага да ги предупредите да напуснат планината – всички кимнаха и й обърнаха гръб, тръгвайки в различни посоки. Тя обаче докосна по рамото гущера й продължи: - Микора, ти ела с мен. Искам да ме заведеш до дома му. 

-   Но Лин той...

-   Знам, но не мога да го оставя. Силен е, може би дори повече от Пазителката, но не искам да бъде наранен.

-   Добре, но няма да се доближаваме до него. Нито аз, нито някой от другите. И най вече не и ти – продължи да говори Микора, докато бързо вървяха из гората. - Страх ни е от него. Той е зъл и отчужден. Не искам да те нарани.

-   Обещавам да внимавам. Винаги е сам, а погледът му е така далеч... Виждала съм го да говори само с Пазителката. Щом нямах смелостта да говоря с нея как мога с него – замълча за миг. – И все пак трябва да го направя.

Сълзи отново се появиха в очите й, но бързо ги изтри. Беше й студено, дрехата й бе вир вода. Поне тук засега дъждът бе намаляла и виждаше по-добре пътя пред себе си. Това обаче не правеше по-лесно ходенето нагоре. На няколко пъти падаше заради гъстата кал, но така и не спря.

Знаеше, чувстваше, че онзи жрец няма да губи времето и ще тръгне след нея, ако и вече не е в гората. Трябваше преди него да открие среброкосия демон и да го убеди да си тръгне.

Докато тичаше в съзнанието й се появи спомена за първата й среща с онзи демон. Бе преди около половин година. Разбира се вече знаеше за него. Бе чувала много от другите, но никога не го бе виждала със собствените си очи. Един ден реши да отиде до върха, където живееше. Било то от любопитство или глупост, но се реши. Отне й три часа, за да стигне, но успя. Почти се отказа, когато го видя. Седеше с гръб към нея на една скала и гледаше към зелените хълмове в далечината. Никога преди не бе виждала подобен демон. Изглеждаше по-млад, отколкото си го представяше, със светло бронзово тяло и дълга сребриста коса, спусната по гърба му като водопад. За миг видя очите му – по-черни и от безлунна нощ.

Изглеждаше така спокоен, но и някак тъжен.

Независимо колко пъти след това скришом го наблюдаваше, така и не и омръзваше. Не можеше да отдели поглед от него. Не го бе виждала да говори с някой освен с Пазителката, но и това бе рядкост. Най-често седеше някъде, гледащ в нищото, размишлявайки за неща, за които само той знае.

Никой не знаеше името му, нито от къде е.

Беше пристигнала. Дори след този дъжд, той отново седеше на скалата. Тялото му бе прикрито от плътен плащ, но тя веднага го разпозна. За хиляден път се зачуди за какво ли си мисли в момента. Бързо обаче насочи мислите си в друга посока.

Малкият дух до нея, тихо прошепна:

- Още не е късно да се върнем, Линора. Той може и само да се защити при нужда.

Линара не отговори на Минора, но поклати глава. Пое си дълбоко дъх и тръгна напред.  Пръв демонът я забеляза и заговори. Гласът му бе дълбок и спокоен:

-   Бях чувал за хлапе, което от няколко години идва в гората. Ти си, нали? – Линара кимна. – Какво правиш тук в подобно време, посред нощ? По-добре се връщай у дома, дете.

-   Пазителката е мъртва – нямаше смисъл от заобикалки. - Нападна града и един жрец я уби.

-   Какво?! – избухна демонът.

Преди Линара да разбере какво става, той бе при нея, стиснал я за раменете. Ноктите му бяха забити в ръката й, разкървявайки я. Изохка от болка, но той не й обърна внимание.

-   Какво се случи с нея? Къде е той?

-   Не знам. Честно! Нещо стана с нея, бе приела образа на лисица и атакува селото.

Говореше бързо, опитвайки се да прикрие болката си. Очите й се насълзиха, но тя не се предаде лесно. Щеше да го накара да разбере.

Демонът я пусна на земята и се отдръпна. Започна да се разхожда напред назад, размишлявайки на глас:

-   Няма да позволя да му се размине така лесно.

-   Не! – извика детето, с което го стресна и накара да погледне към нея. – Дойдох, за да те предупредя. Ще те убие. Няма да позволя да го направи!

-   Само в мечтите си – на лицето му се изписа усмивка. – Той не осъзнава пред кого ще се изправи. Нищо няма да оставя от него.

-   Не, не и не! Не искам да се пролива кръв. Демони и хора! Не може ли да живеем в мир? Не можем ли да бъдем нещо повече от това? 

Тези думи... Този глас... Изминаха близо четиристотин години откакто за последен път го бе чул. Дяволът се приближи до детето, гледайки я в очите. Защо досега не ги бе забелязал? Цветът им бе по-син и от най-синьото небе, което бе виждал. Сини като на...

Невъзможно!

Поклати невярващо глава. Трябва да е въображението му, бе минало толкова време, спомените избледняват. Но все пак...

-   Искаш мир, така ли? Та ти си само едно хлапе. Какво можеш да сториш, че да спреш вражда стара колкото света?

-   Ще открия начин. И да няма такъв, ще направя един.

Увереността й го изненадваше. Която и да бе тя имаше наистина силна воля.

-   Къде са останалите от клана? Ако жрецът е тръгнал сигурно е по следите им.

-   Пратих да ги предотвратят. Дано вече да са си тръгнали.

-   Отивам да проверя!

Запъти към по-откритите пространства. Там се спря и погледна към небето. Изведнъж изпод дрехите и косата му се появиха две огромни прилепови криле. Линара никога преди не бе виждала нещо подобно. Демонът ги раздвижи и бързо се издигна, изгубвайки се от очите й. Момиченцето остана загледана във фигурата, докато Микора не я извади от унеса й с думите:

-   Лин, трябва да се скриеш някъде. Ще се простудиш така.

-   Трябва да отида след него.

Реши го изведнъж.

-   Луда ли си? Какво ти става днес? Предупреди го. Нищо повече не да може да сториш. Остави го да върши каквото си иска. Не можеш да го спреш. Виж какво ти стори!

-   Той е бесен, ще извърши нещо, за което ще съжалява.

-   Откъде може да знаеш. Да прави каквото си ще.

Но Линора вече тичаше към пещерата на клана на Пазителката. Чуваше гласа на Микора  зад себе си, но ни веднъж не се обърна. В началото й бе трудно да се ориентира, но когато слезе по-надолу започна да разпознава местността и тръгна по най-пряката пътечка.

Незнайно защо си припомни чувството, което я събуди посред нощта. Сила, която я накара да излезе. Не за пръв път изпитваше нещо подобно, но днес в нея имаше нещо по-особено. Сякаш силата искаше да я предупреди, че днес щеше да се случи нещо важно. И както винаги се бе оказала права.

Отне й много повече време, отколкото на демона, но все пак стигна. Откри го да седи пред входа на пещерата, а само на десетина метра от него бе жрецът. Битката им бе започнала. Фактът, че не вижда някой от другите й подсказа, че вече са тръгнали. Поне те бяха в безопасност.

Жрецът вдигна тоягата си, готов да призове поредното си заклинание. Линара почувства силата му. Това заклинание щеше да убие демона, както стори и с Пазителката. Не можеше просто да седи и гледа как го убиват. Всеки миг жрецът щеше да изстреля магията си срещу демона, а той нямаше да се измъкне.

Само ако имаше силата да спре заклинанието, да му попречи да нарани демона. Само ако я имаше... Но нали тя бе само едно малко хлапе? Какво може да стори? И дори да така, не искаше да го види как умира.

Отказа се да мисли, а просто да действа. Затича се към демона и силно го бутна на земята. Успя, защото земята под него бе кална. Застана пред него като щит. Жрецът я забеляза прекалено късно. Бяла светкавица се насочи право към тях. Линара не щеше да отстъпи. Разперила широко ръце тя седеше пред демона, гледащ я с невярващи очи.

Всичко се случи за секунди. Дали бе от самия дъжд, който падаше от раменете и или от светлината отразяваща се по мокрите й дрехи, но на демона му се стори, че тя искри в нежна синя светлина. Светкавицата трябваше да я улучи, но тогава, само на сантиметър от нея, тя се удари в нещо и се отрази. Бариера! Демонът не вярваше на очите си - детето бе способно да направи толкова силна бариера и то без да произнесе и думичка.

За миг Линара се залюля, но веднага стъпи здраво на краката. Погледна към жреца и с най-строгия си глас каза:

-   Веднъж вече ти казах, че няма да позволя да убиваш приятелите ми.

-   Ти... – проговори невярващо. - Притежаваш силата ни. Подозирах, че имаш дарба. Но това... Трябва да разбереш дете, че няма да ме спреш да изпълня дълга си.

-   Никой в тази планина не е застрашил човешки живот от десетилетия.

-   А този, който убих само преди няколко часа?

-   Това бе Пазителката, но в същото време не бе. Мракът я облада.

-   А от къде знаеш, че някой от другите ти невинни приятелчета няма да превърти просто така и да те нарани или други хора.

-   Няма да позволя това да стане.

-   И как мислиш да го сториш? Ти си само дете, макар и да имаш сили на жрец.

-   Не знам как! Но ще опитам.

-   Това не е възможно. Ние сме надарени с тази сила да се бием срещу демоните, не да сме техни защитници. Те са чудовище, които заслужават да умрат.

Нов светкавица се оформи на върха на жезъла му. Този път защитата й нямаше да е достатъчна и Линара бе наясно с това. Знаеше, че има сила. Сигурно през целия си живот го е знаела, без да го осъзнава. Но едно е да притежаваш нещо, а друго да го използваш. Затвори очи и се концентрира. Отговорът дойде от само себе си. Дълбоко в нея. Откри силата си, проблясваща ярко в мрака. Протегна ръце, готова да я прегърне. Когато отвори очи от тялото й избликна огромна вълна енергия. Изпищя.

Силата й бе голяма, че не само разкъса на две насочената светкавица, но и отблъсна жреца на няколко метра по-далеч от тях.

Бе му нужно време, докато се изправи на крака. Кървеше от няколко места, но никое нараняване не изглеждаше сериозно. Бавно се изправи, изтривайки в ръкав кръвта и водата от лицето си, за да вижда.

Опитното му око разпозна духовната енергия излизаща от тялото й. Не можеше да си спомни дали някога бе виждал някой толкова млад с толкова много енергия. При това тя бе използвала голяма част от нея, защото не знаеше как да я контролира. Ако се изправеше срещу нея нямаше да има шанс. А и онзи демон зад нея... Независимо дали говореше истината или не, той също бе достатъчно силен, за да го повали.

Нямаше спасение. Осъзнаваше, че единствените му шансове са или да се бие до край или да се предаде. С удоволствие би приел първото, но трябваше да мисли и за момиченцето пред себе си. Щеше да бъде чудовище ако покрие ръцете й с кръвта.

-   Нямам начин да победя такава сила – погледна я сериозен. – Сигурна ли си в думите си, че той и всички други в гората са невинни.

-   Готова съм да заложа живота си, заради тях.

-   Дори и за него? – посочи демона зад нея.

-   Особено за него!

-   Тогава ще ти се доверя. Но нали разбираш, че един ден някой от тях ще превърти и се обърне срещу теб и другите? Какво ще правиш тогава?

-   Ще използвам силите си и ще го убие!

Изведнъж жрецът избухва в смях.

Измина дълго време преди  да се съвземе и каже:

-   Знаеш ли от теб би излязла великолепна жрица. Ела с мен? Ще ти покажа нови, интересни земи. Ще те науча да контролираш силите си, за да защитаваш хората.

-   Никога не бих станала една от вас! Защитавате хората, но не ви е грижа, че нараняваше и много невинни. Хората могат сами да се пазят, те викат, когато са в беда и да знаят, че някой ще им помогне. Но духовете нямат това... Малко са тези, които ги виждат, без те самите да им се покажат. И още по-малко са тези, които биха им подали ръка. Тях искам да защита!

-   Прави бяха селяните, странно момиче си ти.

-   Не ме интересува какво казват.

Нямаше какво повече да й казва. По сериозния й поглед разбра, че още веднъж да се опита да я привлече, би получил нищо друго освен някой или друг удар. Обърна се и изчезна зад дърветата. Нуждаеше се от почивка и отново щеше да потегли на път. Нищо не можеше да направи за това дете. Може би ако я бе срещнал преди година би я спаси от избраната съдба, но вече бе късно за нея. Би се опитал да я вземе на сила със себе си. Родителите й щяха да дадат съгласието си, но бе прекалено независима. Като нищо щеше да избяга от него и върне тук или друго подобно място.

Линара го наблюдава, докато образът му не изчезна от полезрението й. Чак тогава, за пръв път този ден, успя да си отдъхне. Мускулите й се отпуснаха и ги усети много по–тежки, отколкото преди миг. Наистина се бе преуморила. Искаше й се само да затвори очи и заспи.

И въпреки това се обърна към демона и попита:

-   Може ли да попитам нещо? – в отговор получи леко кимване. – Как е името ти?

-   Аркард.

-   Добре ли си, Аркард? Не успя да те нарани, нали?

-   Не.

-   Радвам се. – усмихна се облекчена.

Едва произнесла думите си и падна да земята в безсъзнание.

Размисли и решения

Умората си каза думата. Линара бе дала последните си сили, за да победи жреца. Не бе успяла напълно, но поне повече нямаше да им се пречка. Най – накрая щеше да си почине.

Аркард застана над нея, оглеждайки я със студен интерес. Това момиче за пореден път го изненада. Преди секунди, когато го попита за името му. Напомни му на Нея, но в същото време виждаше единствено нейното лице. Май трябваше отдавна да се позаинтересува от света около себе си.

Дъждът продължаваше, но сега бе намалял до рамене. Остави ли я тук щеше да замръзне. Наведе се и внимателно я вдигна. Тялото й бе ледено, единствено тихите удари на сърцето й и учестеното дишане говореха, че е още жива. Като я вдигна усети нещо лепкаво по ръката си. Кръв. Имаше рани на раменете си. С неприязън осъзна, че са причинени от самия него. Не си спомняше да я стискал толкова силно, но друга причина нямаше.

Отнесе я в пещерата, следван от Микора и няколко дребни духчета, които бяха дошли да предупредят другите за идването на жреца. Държаха се на разстояние, но си личеше, че са загрижени за нея, но и не искат да са близо до него.

Аркард намери едно дебело одеяло и я зави. Любопитството му се засили. Малко момиче, няма и седем години, а направи всичко това. Бе го видял и в очите й – може и да има тялото на дете, но вътре е по-зряла, отколкото хората мислеха, че е.

Избра място, не далеч от входа и запали огън. Настани я да легна до него и сам седна от другата страна на пламъците. Мълчаливо гледаше как духовете се приближиха, да се погрижат за раната й. Наистина бяха загрижени за нея, също толкова, колкото и тя за тях. Но бяха страхливци, всичките до един. Никой не се опита да я защити. Да я спе.

Глупави нисши създания.

Изведнъж се сети нещо и каза:

-   Как е името й?

Отговор получи на разгневения Микора:

-   Идва в планината всеки ден повече от година. Всички я познават, дори Пазителката знаеше името й. Може малко да се заинтересуваш от света около себе си, демоне. – замълча, преди по-тихо и спокойно да му каже. – Името й е Линара, но тя никога не го е харесвала. За нас е Линора. Линора!

-   Линора – наистина звучеше по-добре. – Как се разбра за способностите й?

-   Още от бебе някой от демоните в града осъзнали, че ги вижда и разбира. Превърнали се в нея играчки, учители, приятели. На около четири я доведоха. Аз бях един от първите горски демони, с които говори. От тогава не спира да идва. Знаехме, че е специална, но не и че има такива сили. Никога преди не ги е използвала.

-   Ами семейството й?

-   Малко дете, което говори с демони и духове. Виждал съм как я избягват, как говорят за нея. Дори семейството й не й обръща повече внимание от необходимото. Пък и никой друг в селото няма такива сини очи. Чувал съм да говорят, че е зъл дух. Вещица. Дори че е една от нас. Не ги е грижа за нея. Дори не знам как още я търпят. Единствените истински близки, които има сме ние.

Демонът се загледа в пламъците и така остана до края на вечерта. Изглеждаше като статуя, без да помръзне и със сантиметърът часове наред. Дъждът спря късно следобед. Първите слънчеви лъчи от този ден се показаха зад облаците. Време бе да си тръгва.

Спря на входа на пещерата. Без дори да извърне поглед назад, каза:

-   Някой каже ли й, че съм бил тук, ще го убия!

Дори от тук усети как духовете се разтрепериха от страх. Сигурен, че ще изпълнят волята му, Аркард си тръгна. Всичко свърши. Сега щеше да се върне към спокойствието си. Или самотата си?

Може би не?

Скоро след като си тръгна момиченцето, което само избра името Линора, се събуди и първото, което я интересува бе къде е Аркард. Демоните се стреснаха. Никой от тях не знаеше как да й отговори, така че да не я притесни, но и да запази живота си.

Накрая едно демонче, приличащо на голяма стоножка, но цветовете му бяха черно и зелено и видоизменени в ръце предни два крака, каза:

-   Малко след като припадна си тръгна. Струва ми се, че напусна планината завинаги.

Няколко сълзи се появиха на лицето й. Сгуши се по – плътно в одеялото и закри лице в краката си. Преди някой да я успокои надигна глава и се усмихна.

-   Това е добре. Тук няма нищо, което да го задържи. А сега вече не трябва и да се страхува, че жрецът може да се върне. Така наистина е най – добре!

И макар да казваше това сълзите продължаваха да се стичат по лицето й. Не знаеше защо, но мисълта никога повече да не го види я натъжаваше повече от всичко друго.

Изчака да се успокои и тръгна към селото. Не изгаряше от желание да се връща, но искаше да бъде сигурна, че онзи жрец си е тръгнал както обеща. Пък и по пътя натам щеше да има възможност да помисли върху всичко станало. Наистина ли бе направила всичко това или само така й се струваше?

Успокоени след тежката нощ, хората се бяха заловили за работа. Пазарът бе отворен, жени шетаха по дворовете, мъжете пък се бяха заели да оправят разрушените по – рано стени и сгради. Сякаш никой вече не помнеше какво се бе случило преди по – малко от денонощие. Животът продължава. Единствено няколкото новоизкопани празни гроба и огромната клада, където изгаряха тялото на Пазителката, свидетелстват, че събитията са станали.

Линора мразеше този град.

Мразеше хората в него. Мразеше погледите, който среща всеки път, когато бе покрай тях. Те можеха да я смятат за дете, но тя бе много по-умна. Знаеше, че се страхуват от нея, че не я искат до себе си. Дори двамата, който са нейни родители, я мразеха. Държаха я в дома си само защото нямаха други деца и бе още твърде малка. Ако имаха шанс щяха да се отърват от нея отдавна, но искаха да си запазят добро име.

Така не й се искаше да се връща тук, но знаеше, че трябва да го стори. Пък било то и само, за да си отпочине добре в леглото си, да хапне нещо топло и да се погрижи за раните си. Приятелите й бяха я бинтовали, но сигурно вече имаше нужда от нова превръзка. А и така болеше... На моменти й се искаше да се разплаче, но се обеща без повече сълзи. Достатъчно плака. А и сълзите нямаха да й помогнат.

Щом достигна покрайнините на града се забърза, за да не й се налага да чува тихото шушукане на хората покрай, които минаваше. Знаеше, че сега говорят за случилото се през нощта. Сигурно дори нямаше да я забележат ако внимава. Дали онзи жрец им е казал за случилото се? Съмняваше се, иначе в очите им щеше да открие истински ужас.

Затича се. Нямаше търпение да се прибере стаята си, където да бъде сама, далеч от всички тях.

Вече виждаше къщата си. Голямата порта и висока ограда, ограждаха цялата къща – една от най–старите и големи в цялото село. Семейството й било сред най – уважаваните в околността, докато не се появила тя и донесла “проклятието си” със себе си. Оставаше й още малко. Само да влезе във вътрешния двор, заобиколи главната къща и щеше да стигне до по – малката сграда, където бе стаята й.

Вече бе до къщата, когато един от прозорците на втория етаж се отвори и оттам се показа висока жена. Дългата й черна коса бе прибрана на голяма плитка. Майка й. В ръката си държеше парцал, когато посочи с ръка Линора и й се развика:

-   Да не си помислила така да ми се измъкнеш, малко чудовище. Къде бе цял ден и нощ?

-   В планината.

-   Да, личи си. Веднага свали тези дрехи и се измий. Няма да ти позволя да влезеш с цялата тази кал и мръсотия по себе си. И тези дрехи... направо ще трябва да ги изгоря. За нищо не стават вече!

Момичето бе прекалено уморено, за да спори с майка си. Щом чу заповедта й се обърна и тръгна към кладенеца, където свали дрехите си и ги остави на куп на земята. За миг се замисли дали да остави превръзката. Не знаеше дали раната е сериозна. Вече почти не я болеше и я махна. На лявото си рамо имаше следи от четири нокътя. Дясното й също бе съдрано, но не кървеше. Лявата ръка бе по-зле, но до седмица раните щяха напълно да се затворят и остане само белег. Единственото доказателство, че бе си бе въобразила нищо от изминалата нощ.

Остави парцала при дрехите си и се залови да се измие. Когато свърши се зави с голяма кърпа и прибра в стаята си във втората къща. Самата стая не бе нищо особено – малка и пуста. Прозорецът бе точно под леглото й, постлано на земята. Имаше един шкаф, където бе прибрала няколкото си дрехи. Нямаше играчки или други глупости, с които бяха изпълнени стаите на другите деца. Те никога не събуждаха интерес у нея. Ако градските духове не идваха да й правят компания, не знаеше как щеше да издържи на това място.

Чак сега осъзна, че е гладна. Не бе хапвала нищо цял ден. Набързо се облече и отиде в главната къща. Задната врата водеше в кухнята и тя се запъти натам. Бавно отвори вратата и се огледа. Нямаше никой, дори и слугините бяха излезли по работа. Линора влезе и избра няколко плода от кошницата. След това побърза да се върне в стаята си, където да ги изяде на спокойствие.

Зарадва се, когато отвори вратата забеляза гъст черен облак в един от горните ъгли на стаята. Усмивката се появи на лицето й. Никъде не би сбъркала Шикора с нещо друго, когато го види. Не го заговори, защото щеше да го ядоса. Обикновено по това време на деня тук няма никой и сигурно бе дошъл да поспи на спокойствие.

Внимателно затвори вратата и се приближи до прозореца. Седна пред него и докато ядеше се загледа навън. Градът, а отвъд него бе полето и пътя. Никога през живота си не бе отивала по-далеч от върха на планината.

Понякога се чудеше какъв ли е отвъд този хоризонт. Бе чувала истории от демоните, но едно е да слушаш за дадено място, а друго да отидеш и видиш със собствените си очи. Тя искаше да ги види. Някой ден, може би не скоро, но някой ден щеше да го направи.

Щеше да види целия свят.

Нов живот

Половин година след случилото се с Пазителката Линора се отказа от живота в града. Достатъчно дълго размишлява по въпроса, за да не изпита и малко колебание. Един ден попита приятелите си дали ще се грижат за нея ако остане при тях. Знаеше, че ще го направят. Бе готова още на мига да остане с тях, но по техен съвет се върна у дома и събра малкото си вещи. Все нещо щеше да й е от полза. На следващата сутрин, още преди изгрев я нямаше.

Тогава Линора бе само на седем години.

От онзи ден нататък за малкото момиче започна един напълно нов и по–приятен живот. Демоните от клана на Пазителката се бяха преместили в съседната планина. Само на ден път от нейния дом. Понякога ги посещаваше, но колкото и да й предлагаха, не остана да живее при тях. Те бяха добри с нея, но знаеше, че не всички щяха да се зарадват на човек сред тях. Разбираше ги.

Премести се в старата им пещера. Имаше легло и други неща, които те бяха оставили след себе си или й бяха дали последствие. Сред изоставените вещи имаше доста полезни неща, включително и стан за предене на платове. Винаги, когато имаше свободно време отиваше при него и се учеше за преде, за да има дрехи и дебели платове за през зимата. С падането на първите есенни листа веднага се залови да се приготвя за събиране на храна. Гледането на слугините в стария й дом доста помогна, когато дойде време да ги съхрани.

Научи се да ловува още по-добре от преди. Също и да разпознава всички растения, ядливи и отровни. Духовете също й носеха много неща. Не ги пита от къде, защото знаеше, че най-вероятно са ги откраднали от града. Имаше нужда от тях, така че ни един път не възрази. В началото не й бе лесно. Независимо от всичко не бе свикнала на този начин на живот. Малко по малко се научи да се справя и дори да изпитва още по-голямо удоволствие да живее там, отколкото преди. Тук бе мястото, което от сърце можеше да нарече свой дом.

Не веднъж отиваше до самия край на гората или близо до някой от пътищата, но никога не срещна познато лице. Хората продължаваха работата си, без дори да подозират, че тя е там. Това напълно я увери, че дори собствените й родители нямат намерение да сторят нещо, за да я върнат. Незнайно защо, но едновременно с радостта в сърцето й се събуди и друго чувство – болка. Независимо колкото и студени да бяха те, дълбоко в себе си се надяваше, че ще получи разбиране от тяхна страна. Че съществува връзка помежду им. Тяхното бездействие й разкри колко много са я презирали.

С помощта на приятелите си събра достатъчно храна преди падането на снега. Зимите в планината никога не са били особено приятни. Имаше дни, когато спокойно се разхождаше навън и такива, в който единственото, което правеше бе да седи край огъня и да се грее в очакване на по-топли дни.

В тези студени дни тя мислеше само за онзи демон. Независимо колкото и да бе щастлива не минаваше и ден без да си припомни онзи странен и самотен демон, Аркард. Не веднъж пита духовете за него, но всички й казваха, че след онази нощ никой не го е срещал. Утешаваше се с мисълта, че така е най-добре. Всеки имаше свой живот, своя съдба. И все пак никога преди не й бе правил толкова силно впечатление. Не бе разтърсвал света й като него.

Може би един ден отново щеше да го срещне. Него, или някой като него.

Възрастният монах

Аркард не напусна планината. Просто се скри от погледите на всички. В началото наистина обмисляше идеята да си тръгне и открие друго подобно местенце на усамотение. И все пак не го направи. Само няколко дни по-късно се върна. Не можеше да забрави и за миг малкото момиченце на име Линора. Искаше да види дали е добре. А може би и да открие причината да притежава способностите си.

Причините бяха дори още по-егоистични. Съвсем скоро откри, че го прави не заради нейната безопасност. Просто му хареса да я наблюдава. Да разбере що за човек е това дете. И защо толкова му напомня за онази жена? Съвсем скоро се откри да я следва почти всеки ден, гледайки я как се справя с новия си живот в планината. Бе му по-трудно, защото вероятността да го види случайно в гората бе по-голяма. От друга страна не му се налагаше да ходи до град. Преобразяването отнема твърде много време и енергия, която нямаше.

Ден след ден, сезон след сезон. Неусетно изминаха почти четири години от първата им и последна среща. Времето нямаше значение за него, защото всичко, което вижда е само тя. Дори не разбра кога забрави да търси в нея следи от ангела и започна да вижда само нея. Смелостта и целеустремеността й го караха да й се възхищава. Искаше му се да види как това малко момиче ще се справи в света, отрекъл се от нея.

Постепенно осъзна, че да я наблюдава не му е достатъчно. Искаше да се приближи, да разговарят. Поне веднъж да види тази нейна усмивка отправена към него. Дразнеше се като я вижда да се весели, а той самия да не е част от това. Сам се изненада от себе си, когато разбра колко силно е желанието му. Дори когато не я следеше очите му сядаш сами я търсеха с поглед.

Може би едно от най-любимите му моменти е докато тя се учи да си бие. Или поне тя така си мисли. Още си спомня с веселие първия път, когато я видя да го прави. Линора, както винаги, се намираше в компанията на няколко дух. В ръцете си държеше голяма тояга, която размахваше пред себе си. Веднага разбере, че за момичето това бе меч и тя се опитваше да се научи да си служи с него.

Едва сдържа смеха си, докато я гледаше. Възпря го единствено сериозността в погледа й. Рядко я виждаше така сериозна, когато се залавя за нещо. Нямаше да се предаде така лесно. Но всичките й усилия щяха да са напразни ако при нея нямаше някой, който да а напътства. А в цялата околност нямаше никой, който да го направи. Никой освен той самия. Може би това е шансът, които очаква, за да има причина да й се появи. Но накрая не го направи. Нито тогава, нито някой от следващите пъти, когато я виждаше.

Днес също я наблюдаваше. Прави едно и също близо час, докато “тренировката” й не бе прекъсната от един дух, тичащ към нея.

-   Има човек в гората! – извика отдалеч.

-   Често хората навлизат в гората или минавах по някоя от пътеките. – обясни спокойно тя.

-   Но той навлече прекалено навътре. Носеше дрехи и огърлица на жрец.

За миг Линора го изгледа напълно изненадана. От години по тези места не бе идвал жрец. Да бъдем дори по-точни - от онази дъждовна нощ. Това е нещо, което Аркард трябва лично да провери. За жалост и Линора имаше същата идея, защото веднага тръгна тичешком, водена от малкия дух.

 Тичаха бързо, но в същото време спокойно. През годините Линора привикна към това темпо, което й помагаше да стигне от единия край на планината до другия, без дори да се задъха Аркард лесно щеше да я изпревари. Тя бе бърза, но не достатъчно. Но там щеше да се забави прекалено и да се разкрие точно, когато най-малко желае. По-разумната възможност е да я проследи и намеси само при нужда. Да, подсъзнателно момичето бе способно да се защитава, но мисълта не му носеше спокойствие. Надяваше се само да не се достигне до бой, защото нямаше да позволи на някой да я нарани. Никой.

Линора забеляза жреца преди другите демони. Лицето й не скри изненадата й. Очакваше да види някой жрец в разгара на силите си, изпълнен с желание да използва силите си. А вместо това завари сбръчкан старец с гола глава и дълга бяла брада да седи на един път и да се наслаждава на топлия ден. Би го сметнала за обикновен селянин ако не бяха дрехите и огърлицата на жрец.

Малко се поколеба, но после бавно излезе на яве, подпирайки се леко на тоягата си, достатъчно, за да я види. Провикна се към него:

-   Какво правиш тук, старче? Не знаеш ли, че тази гора е пълна с демони. Опасно е да се навлиза толкова навътре.

-   Може, но не виждам никаква опасност наоколо.

-   Откъде си сигурен, че не съм някой зъл демон преобразил се като момиче, за да те заблудя.

-   Ти не си демон, но той е – посочи към храстите, където се намираше Аркард.

Аркард осъзна, че е разкрит. Линора също гледаше към него. Опита ли се да изчезне, тя щеше да го види. Така или иначе, нямаше повече смисъл да се крие. Направи няколко крачки напред, достатъчно, че и двамата да го видят добре.

Наблюдаваше как в очите на момичето се изпита изненада, дори шок. Устните й леко се размърдаха. Сигурно прошепна името му, но никой не я чу. Остана спокойно, на място. Лицето й не разкри изненадана, която видя в погледа й. Самият той също не направи нищо друго.

Жрецът продължи:

- Имам предчувствие, че и той не е зъл, особено щом е в компанията на човек.

Възвърнала напълно самообладанието си, Линора извърна очи обратно към стареца.

-   Позна старче, но не отговори на въпроса ми. Какво правиш тук?

-   Не може ли човек да посети някъде, за да си отдъхне и наслаждава на природата.

-   Тук не е място за хора, особено за жреци.

-   Виждам, че не обичаш тези като мен, но в същото време имаш сили като нашите. Жалко само, че не можеш още да ги използваш.

-   Предпочитам да не мога, отколкото да ги използвам срещу приятелите си! Няма да позволя на никой да ги нарани.

-   Срещу кого и как ще ги използваш зависи единствено от теб. Доколкото до мен… нямам намерение да застрашавам когото и да е. Прекалено стар съм за тези неща. Сега пътувам единствено, за да се насладя на последните си дни. Това място е добро. Мисля да поостана.

-   Но защо тук? Продължавай пътя си и остави планината ни на мира.

-   Нищо няма да й сторя. Пък и тук има нещо, което ме интересува.

-   Заблуждаваш се старче. Тук няма нищо за теб.

-   Жалко е талант като теб да бъде прахосан, заради ненавистта ти към жреците.

Чак сега Аркард пристъпи напред и се намеси в диалога им:

-   Искаш да я научиш да ги използва, нали?

-   Нищо не пречи да опитам. Силите й са като на жрец, но в същото време не са. Мисля обаче, че ще й помогна с концентрацията им. Усвои ли това оттам нататък може и сама.

-   Защо?

-   Защо човек трябва да търси причина да направи нещо добро. Тя трябва да се научи. Може никога да не ги използва Или пък да го направи. Изборът е неин. Но е по-опасно да имаш сила и да не знаеш как да я използваш, отколкото да знаеш.

Демонът кимна замислено с глава. За жалост и той мислеше така. Линора искаше да се научи да се бие. Най-вероятно, за да изпълни обещанието си и да пази тези малки духчета. Десетки пъти си представяше как й помага да се научи. Но силите й са нещо различно. Макар и никога повече да не ги бе използвала, тя ги притежаваше. А тази села е нещо, което един демон не владее. Неговата бе твърде различна за целта.

Може би този стар жрец щеше да й помогне по начин, какъвто той не е способен. А ако се опита да я отведе, просто ще го убие.

Продължи да размишлява наум, когато гласът на Линора, рязко го прекъсна:

-   Спрете да говорите все едно ми няма! Разбирам какво искате, но няма да го сторя. Не ми е притрябвал никой да ме уча да използва силите си. Мога и сама.

-   Знаеш, че това е лъжа, дете – възрази стария жрец. – Ако бе така нямаше да те усетя от километри. Ти ме доведе до тук. Аз просто те следвах.

-   Няма да слушам повече това – обърна им гръб и побърза да се отдалечи. – До утре да те няма старче, иначе сама ще те изпратя до града с ритници.

 Изчезна сред дърветата. Аркард побърза да я настигне. Измина близо километър преди да я види, спряла. Очакваше го. Спря на няколко метра от нея. Дали трябваше той да проговори първи. Или пък тя. Какво да й каже?

- Кога се върна? – чу тихия й глас.

- Никога не съм напускал.

- А защо тогава всички ме излъгаха, че вече не си тук. Защо никога повече не съм те виждала? Живея тук от години.

- Не исках да бъда видян.

- От мен или от другите.

- Няма значение.

- Защо се появи сега?

- Чух за жреца и исках да се уверя, че не е опасен. За жалост бях разсеян и той ме разкри. Дори да не се бях появил пак щеше да разбереш за мен. Нямаше повече смисъл да се крия.

- А ако не бе те усетил? Щеше ли да продължиш да се криеш от мен?

- Не знам. Може би.

- Защо?

Този път се затрудни да й отговори. Защо наистина трябваше толкова дълго да се крие от нея? Наистина ли искаше да види как се справя сама или просто не бе готов да се изправи пред нея. Огньове адски, та тя е само едно малко човешко дете. Нищо не е способна да му направи.

Докато мълчеше я видя да размахва тоягата си. Удряше близкия храст с бързи, но зле премерени движения. Така никога нямаше да се справи с истинско оръжие. Най-много да се нарани.

-   Държейки го така никога няма да удариш някой както трябва.

Линора спря и отново го погледна, раздразнено. С ръце на кръста си се обърна към него:

-   А ти какво разбираш от оръжия, Аркард?

Ах, името му. Почти бе забравил, че тя го знае. Бяха изминали много години откакто някой за последно го бе изричал. Никога не го бе харесвал. Нито път и мразел. Но сега изпита удоволствие да го чуе от нея.

-   Много повече отколкото си мислиш, Линора. Повече обаче ме интересува защо едно малко момиченце би се интересувало да си бие с меч?

-   Не съм малко момиче! Искам да бъда силна. Имам силата за това.

-   Но не и умението да ги използваш.

-   Ще се науча!

-   Никога няма да успееш сама.

-   Тогава го направи ти!

Думите й го стреснаха за миг, но зарази спокойствие. Спокоен рече:

- Аз мога да те науча да се биеш. Но не и да използваш силите си. Това е извън способностите ми.

- Защо? Нима е лъжа, че демоните имат сили извън представите на обикновените хора.

- Моята сила е твърде различна от твоята, за да те науча да я използваш. Мога само да ти покажа как да се защитаваш.

-   Искам сила да защитавам демони – възрази му тя. - В този свят хората могат сами да се защитават, когато извикат за помощ знаят, че някой ще им се притече на помощ. Никой обаче не може или не иска да помогне на слабите демони и духове. Аз ще бъда този човек!

-   Смели думи. Но наистина ли мислиш, че си способна да го сториш?

-   Защо не? Демони или хора – наистина ли сме толкова различни? Не може ли нещата да бъдат други?

Отново тези думи. Произнесени по различен начин, но отново търсещи едно и също решение. Дали този път думите му щяха да доведат до отговора.

-   Не знам. Всичко зависи от волята, която притежаваш в сърцето си – протегна ръка към нея. – Ела с мен. Ще те науча не само да се биеш.

-   Ами силите ми?

-   Може да опитам, но се съмнявам, че ще успея. Моята и твоята сила са твърде различни – направи кратка пауза. – Но той може да ти помогне.

-   Не искам помощ от жрец!

-   Те решаваш.

-   Така е.

-   Но не ми отговори дали искаш да те уча да се биеш.

-   Не искам да бъда нечия ученичка.

-   Тогава като приятел. – предложи й подавайки й ръка.

Линора не знаеше как да от реагира на думите му. Всичко й се струваше като сън, който няма да свърши с идването на зората. Толкова отдавна искаше да го види. Да говори с него. Почти бе загубила надежда, когато той изведнъж се появи пред нея. И въпреки цялата ситуация,  чувстваше щастие. Все едно времето бе нищо за него. Все същия, с една малка разлика. Сега на лицето му бе изписана подканваща усмивка.

Без да се замисли Линора протегна ръка и хвана неговата:

-   Това е предложение, на което не мога да откажа.

-   Радвам се.

-   И още нещо, Аркард. – допълни девойката.

-   Какво?

-   Радвам се, че не си си тръгнал. – заяви с усмивка.

Ветровете на времето

Старецът се появи на другият ден, както и на по-другия. Така продължи цели две седмици. Линора започна да тренира сутрин с Аркард. Беше трудно. Изморяваше се всеки път, но никога не се предаваше. Винаги щом демонът й предлагаше да спрат се изпълваше с нови сили. Засега бяха само упражнения. Бягане. Носеше я да кара една торба с малко камъни на гърба си и още бягане. После й показваше как да използва тоягата си като меч и да нанася удари. Това бе най-приятната части.

Следобедите бяха по-свободни. И тогава тя понякога отиваше да види какво прави онзи старец. Никога не се приближи прекалено, но бе наоколо. Все се надяваше да открие някаква причина да не му се довери, но той бе просто един безобиден старец.

-   По–умен е отколкото си мислиш – каза й веднъж Аркард. - Според мен идването му тук не е случайно. Не ти казвам да станеш една от тях. Никога няма да го позволя! Но това не значи да отхвърлиш предложението му. Чрез него ще направиш неща, които иначе биха ти отнели много повече време и сили.

-   Но откъде си сигурен, че можем да му се доверим?

-   Не съм, но имам предчувствие, че няма да ни навреди.

-   Добре, Аркард, ще му дам шанс – предаде се, но веднага отбеляза. - Но при първия случай щом направи нещо, което не ми харесва собственоръчно ще го изхвърля.

-   Добре. Скоро ще се увериш, че си била право като се съгласяваш с мен.

-   Съгласих се, но ще видим. Ако утре пак се появи ще говоря с него.

Не отиде веднага, въпреки думите си. Минаха поне няколко дни, в което жрецът продължаваше да идва в планината, преди Линора да се реши и отиде при него. Бе ранна сутрин, когато го откри близо до един от малките потоци. Държеше в ръка дървена паница  и отпиваше от водата. Доближи се, докато не застанаха на около два метра едни от друг.

Пое си дълбоко въздух и каза:

-   При предната ни среща каза, че можеш да ме научиш на владея силите си. Излъга ли ме тогава или каза истината, старче?

-   И аз се радвам да те видя – усмихна й се глуповато. - Прекрасна утрин, не мислиш ли?

-   Сутрин като всяка друга. Интересувам се от други неща.

-   Да, мога да го направя, но няма да бъде никак лесно.

-   Животът ми досега не ми е предлагал нищо даром. Готова съм да направя каквото е необходимо, за да успея. Колкото по–рано започнем толкова по–добре.

-   Добре тогава, щом това е желанието ти. Ела до мен и седни – покорно Линора го стори. – Искам от теб да останеш така до края на деня, затворила очи, без да помръдваш от мястото си, без да издаваш й звук.

-   Що за тъпотия е това?

-   Нали каза, че ще изпълняваш всичко, което ти кажа. Никой не те кара щом не искаш.

-   Ще го сторя. Не може да бъде толкова трудно.

Скоро обаче Линора започна да разбира, че тази задача е направо непостижима. Опиташе ли се да стои мирно откриваше нещо или някой, който да я дразни. Фактът, че дори не може да се огледа само допринасяше за неудобството й. На няколко пъти се предаваше. Облягаше се назад, раздвижваше се и хвърляше по някой бърз поглед около себе си. Тогава очите й срещаха тези на стареца и това я дразнеше. Събираше сили и се връщаше обратно да започне от начало. Нямаше да се предаде толкова бързо. Този човечец просто не знаеше с кого се е спречкал.

Часовете бавно се изнизваха, а с това мъчението й се струваше все по–голямо. Усещаше как насекомите лазят по кожата й, как слънцето я напичаше. Бе гладна, а шумът от близкия поток и напомняше колко е ожадняла. И въпреки желанията си, не се предаваше. Постепенно започна да игнорира всичко около себе си. Усети как се отделя от тялото си и желанията му. Научи, че ако се концентрира върху някоя определена мисъл всичко останало й се струва някак незначително. Но коя мисъл е достатъчно силна да я накара да забрави всичко друго? Аркард. И забрави всичко друго.

Така се отнесе в мисли, че се стресна, когато изведнъж старецът каза:

-   Това е достатъчно за днес. Очаквам те утре сутринта отново тук. Като дойда вече да си се заела с упражнението.

-   Но за какво е то?

-   Същото като днешното.

-   А кога ще започнем нещо по-значимо? Тук накрая просто ще заспя.

-   Има смисъл да правиш всичко това.

-   Каква?

-   Ще разбереш, когато сметна, че си се справила задоволително и пристъпим към следващата стъпка от обучението ти.

-   Задоволително добре? Ах ти дърт, брадат...

Спря се, защото видя, че от думите й няма смисъл. Старецът вече й обърна гръб и вървеше надолу по течението. Неспасяем случай. Огледа се. Дори не осъзна кога се е свечеряло. Пийна малко вода и бързо се оправи към дома си, където Аркард я очакваше с топла вечеря. Нямаше търпение да го види на живо. Да му разкаже за изминалия ден.

През следващите дни правеше абсолютно същото. В първите два–три часа се справяше трудно, но постепенно свикна и дори откри, че вече няма нужда да мисли единствено за Аркард. Понякога сякаш се унасяше в транс. Не усещаше тялото си, а всичко около себе си. Светът е огромен, а тя – малка частица от цялото. Мисълта бе едновременно плашеща и вълнуваща.

С почти нежелание трябваше да признае, че ако не е старият жрец не би осъзнала, че е способна да е толкова търпелива и сдържала. Въпросът бе какво ли ще следва оттук нататък.

Среднощно премеждие

Експлозия събуди Линора от съня й. Не знаеше какво е но трябваше да провери. Наметна се и бързо излезе от пещерата. Огледа се да види от къде идва този шум. Напомни й на удари на оръжие. Оказа се, че още е нощ, малко след полунощ. Видя пламъци в далечината и побърза да отиде там.

Надяваше се да е някой горски пожар. Бяха необичайни за този сезон, но все пак бе възможно. Надеждите й не се оправдаха. Когато се приближи сред пламъците откри група от десетина-петнадесет демона, забавлявайки се, гледайки как духовете бягаха уплашени. Това не бяха от демони, които се срещат тук. Те имаха човешки тела, дълги очи, озверени лица и променен цвят на кожата – сивкав при повечето от тях.

Искаше да помогне на приятелите си, но не знаеше как. Нямаше оръжие. Не знаеше как да използва силите си. Бе безпомощна. Просто дете. Криеше се зад дърветата, защото не знаеше какво да стори. Може би ако отиде там, ако застане пред тях, силите й ще се появат и ще и помогнат. Точно като онази вечер преди години.

Някой я хвана, притискайки я с ръка устата й. Опита се да се освободи, но тогава чу гласа му:

- Не мърдай. Аз ще се погрижа за тях.

Беше Аркард. Кимна и въздъхна успокоена.

Демонът я пусна и започна да върви напред към групичката. Линора забеляза дългия меч на гърба му. Никога преди не го бе виждала да носи оръжие.

-   Тази планина е моя! Бягайте или ще срещнете смъртта си. – извика той.

Демонът знаеше, че няма да го послушат. Знаеше и че без някогашните си сили ще му бъде доста трудно да ги победи, но трябваше да го стори. Съжаляваше единствено, че не пристигна тук преди Линора. Не искаше тя да стане свидетел на следващите събития.  

Без да губи и секунда нападна най-близкия. С дългите си нокти нанесе дълбока рана в гърдите му, принуждавайки го с писък да се отдръпне. Взе падналия меч и с един силен удар отряза главата му. Кръвта го оплиска целия, но не го бе грижа. Извади и своето оръжие. След миг още двама бяха паднали тежко ранени.

Чу вик. Обърна се да види Линора излязла от скривалището си. Един от демоните я бе видял и вървеше към нея. Аркард бе прекалено далеч, за да му препречи пътя.  Извика името й колкото се може по-бързо. Това като че ли я накара да си съвземе и точно когато демона бе пред нея тя се свлече на земята, избягвайки удара му.

Линора побягна към Аркард, но демонът я застигна. Удари я с тъпата страна на меча си, карайки я да се строполи на земята, близо до тялото един от покосените демони. Бе готов да й нанесе нов удар, когато тя го ритна в корема. Не го рани сериозно, но достатъчно, за да го разконцентрира. Ръцете й докоснаха дръжката на дълъг нож. Използва цялата си сила да се надигне и да го нарани. Ножът се заби дълбоко в гърдите на демона, убивайки го на място.

Аркард гледаше с тъга и безпокойство случилото се. Беше твърде далеч да го спре, пък и трябваше да се погрижи за другите демони. Бързо уби следващите четирима. До минута последните два демона побягнаха изплашени. Аркард ги проследи с поглед. После се извърна към Линора, която седеше на същото място, приковала поглед в ръцете си. Още държеше здраво ножа, сякаш е неспособна да го пусне. Не бе дори нужно да я погледне в очите да разбере какво изпитва.

Искаше му се да изтича при нея и силно да я прегърне, да й каже, че това е просто лош сън и никога няма да се повтори, но знаеше, че това не е истина. Бавно пристъпи и докосна рамото й. нито го погледна, нито дори помръдна.

Каза:

-   Никога преди не бях убивала. Дори не разбрах какво съм направила, докато всичко не бе свършило – след минутка допълни. - Възможно ли е някога да свикнеш?

-   Аз съм този, който най-малко може да ти каже дали това е истина или не. Някой хора свикват и това престава да им прави внимание. Други не могат да понесат мисълта до края на живота си – обгърна я с ръце. - Единственото, което мога да ти кажа, че постъпи правилно и не бива да съжаляваш за това. Благодарение на теб планината и много от съществата тук са спасени от набезите им. Нали това бе, което винаги си искала – да ги защитаваш!

-   Да, така е.

Обърна се към него и му се усмихна. Чак тогава видя раните по тялото му. Бързо ги прецени. Нищо сериозно, но на ръката му има дълбока следа от нокти. За миг забрави всичко станало до момента. Отново се почувства безпомощна. Силите й не ставаха за нищо. Не може да се бие. Не може дори да спре някой да нарани близките й. Не може дори да помогне на приятел, когато е в беда.

Иска само да направи... нещо.

Спомни си чувството, което понякога я завладяваше през дните, когато медитираше с жреца. Бе като топла вълна, докосваща кожата й. Точно под повърхността, но никога не излезе на яве. Сега пак я потърси, дълбоко в себе си. Затвори очи и започна да търси силите  си.

В началото бе трудно. Всичко й се струваше като гъста мъгла. Отне й време, но изведнъж я почувства. Последва топлината, докато не я отведе до малка топка светло синя светлина, скрита дълбоко в душата й. Това ли е? Малка сфера с размерите на дланта й? Взе я в шепата си. Едва тогава осъзна, че колебанията й са ненужни. Силата вътре е огромна. И най-важното - усети как сферата бавно пулсира, изпълвайки цялото й тяло. Уплаши се, че не е способна да я контролира. Веднъж освободи ли я няма да се способна да я спре.

Но Линора повика силата си. И силата й отвърна.

Плъзна се по тялото й, започна да я изпълва. Ръцете й станаха толкова топли, сякаш ги бе поставила в огън. Докосна ръката му, точно над раната. Вълната премина от нейното тяло в неговото. Усети го с цялото си тяло.

След само миг силата си отдръпна отново вътре в нея, докато отново не я повика. Погледна към ръката му. От раната нямаше и следа. Дори най-малкия белег.

Аркард погледна към ръката си. После към нея. После отново към ръката си.

-   Но ти..... Как е възможно това? – изненада се.

-   Хитър номер, нали? Трябва само да открия силите, да се концентрирам върху раната си и тя започва да зараства.

-   Нямаш идея как го направи, нали?

-   Нямам. Представих си силата си и се опитах да я извикам. Тя отвърна.

Почувства се слаба. Замаяна. Отново се подпря на дървото. Аркард се приближи и я взе на ръце. За миг Линора се изненада, но после обви ръце около шията му и се сгуши в него. Никога преди не бе усещала нещо подобно. Топлината на някой друг. Някой, които го е грижа за теб.

Почти се бе унесла, когато достигнаха пещерата й. Аркард я остави да си легне. Зави я. Смяташе да остане, докато не се увери, че е заспала. Имаше нужда да помисли малко. Доста.

Демонът бе готов да си тръгне, когато чу гласа й:

- Може ли да останеш тук. Само тази нощ.

- Разбира се.

Огледа се. Намери стол и седна до нея. Линора вече спеше. Изглежда толкова невинна. Въпреки всичко, тя е просто едно дете. Но ръцете й бяха оплискани с кръв. А с тази сила, тази невероятна сила, Линора никога нямаше да намери покой, далеч от това място. Раят, който сама си е създала. И той беше демонът, които трябва да го опази. Заслужава го.

Сбогуване

Но следващата сутрин девойката остави Аркард при пещерата си и отиде при реката, където обикновено се срещаше със стареца. Още бе много рано и затова се изненада, когато я видя да я очаква. Преди да успееше дори да го поздрави, той се обърна към нея с думите:

-   Закъсняваш.

-   През нощта имаше спречкване с едни демони. Аркард се справи с тях. Когато се прибрах обаче бях твърде уморена и се успах. Това е.

-   Знам, усетих присъствието им. Не мисля обаче че това е всичко. Какво става.

-   Много неща.

-   Имаме цял ден.

И така девойката започна да разказва. Старецът остана спокоен, докато тя подробно описа битката. И своето участие в нея. Беше й трудно, но описа какво изпита тогава и сега. Жрецът се заинтересува как тя успешно използва наученото, за да излекува. Дарбата бе рядка дори сред най-умелите жреци. И дори тогава трудно постигат такъв успех за толкова кратко време.

-   Наистина съм те подценил, сравнявайки те с другите. Инстинктивно разбираш това, което другите осъзнават едва след месеци обучение – направи кратка пауза, за да си поеме дъх. - Мисля, че е време да престъпим към следващия етап от обучението ти.

С тези думи хвана синята огърлица на шията си и я свали, подавайки й я. В първия миг Линора не разбра какво искаше да каже. Жрецът направи знак да я сложи на шията си.

Момичето веднага възрази с думите:

- Не искам да нося нищо, което да ме оприличава на жреците!

-   Разбирам чувствата ти, но това не е просто каприз от моя страна. Повече жреци ги носят единствено като символ на положение, но тези не са като другите. Сините камъни имат способността да съхраняват енергията ти, да я увеличат и да позволят по–лесно да използваш при нужда. Получих ги от един мъдър човек, моя учител, преди много години, но не съм ги използвам. Смятам... не, сигурен съм, че с теб те ще открият истинското си предназначение.

Линора погледна камъните. Усещаше силата им. Може би няма да е толкова лошо да ги използва. Бавно ги постави на врата си. Една пусна ръце, когато те заблестяха в нежно синьо сияние. Това продължи само миг преди да си върнат стария цвят. Почувства се леко объркана. Никога преди не бе носила каквото и да било бижу. Мислеше си, че ще й пречат или дразнят, но почти не ги усещаше. Сякаш винаги ги е носила.

-   Приеха те за свой господар, но това е само началото. Сега трябва да се научиш и да ги използваш. Днес ще започнем с нещо лесно. Докато медитираш искам да концентрирай силите си върху топките на огърлицата, така че да я опознаят. Опитай се още един път да ги накараш да светнат, този път изпълнени с твоята собствена енергия.

И така техния ден продължи.

За по-малко два месеца Линора така се привърза към камъните на шията си, че въобще не ги сваляше. Те бяха станали част от нея и тя ги използваше със същата лекота все едно ги е имала цял живот. Нещо, за което всеки друг жрец би завиждал Силата й бе толкова силна, че учудваше стария жрец, но той не й позволи да го разбере. Остави я да се радва като дете на способностите, както и трябваше.

Животът е прекалено скъп и кратък, така че човек трябва да се радва на подобни моменти. А той бе човек, който добре го разбираше. Още преди да започне пътуването си бе осъзнал, че няма да се завърне. Пътят му бе предначертан да свърши тук. Знаеше, че това са последните му дни. И въпреки това предпочиташе да ги прекара на това място, пълно със създанията, който през целия си живот е унищожавал, отколкото при хората. Може би и той бе като това момиче, принадлежи повече на света на демоните, отколкото на човеците.

С всеки изминал ден последния му миг наближаваше. Вече нямаше търпение да дойде и да си почине. А дотогава... Щеше да наблюдава развитието на девойката и да си мисли какво ли чудо ще види света с нея. Веднъж откъсне ли се от изолацията си и покаже ли истинското си лице пред всички. Можеше да бъде мила и добра, но бе видял и решителността в очите й. Дори армията на императора не би била способна да я спре.

Да, това щеше да е наистина приятна гледка, но за него щеше да остане само част от въображението му. Бе изпълнил мисията си. Още от преди да я започне чувстваше, че ще срещне някой, който го очаква. Макар и никой от двамата да не го знае. Не бе ли така с всеки по света? Не е ли животът едно безкрайно търсене на човека, който сякаш е роден, за да се срещнете. И старият жрец откри този някой – Линора. Може би той не е този някой за нея, съдбата й е много по–различна от неговата, но това не промени мнението му. Радваше се, че на самия си край срещна някой толкова специален.

На следващата заран Линора и Аркард отидоха до реката за обичайната им среща с жреца. Аркард така и не го прие напълно. Никога не бяха разговаряли, но всеки ден слушаше разказите на момичето за жреца. На какво и как я учеше. Понякога ги наблюдаваше. Със сигурност стария жрец знаеше за присъствието му. Не се й опитваше да се скрие. Но и не се показваше. Търпяха се взаимно заради нея.

И днес, като всеки друг ден, го видях да седи на своя камък, подпрял глава на тоягата си. Едва когато се приближиха повече забелязаха, че нещо не бе наред с жреца. Линора се затича към него. Щом го докосна и усети колко студена е кожата му разбра, че отдавна си е отишъл. Времето му бе настъпило.

Линора знаеше, че е стар. Също и че бе дошъл тук, за да прекара последните си дни. И все пак... смъртта му дойде малко неочаквано. Наблюдаваше отстрани как Аркард мълчаливо изкопа гроб наблизо и го постави там. Едва при вида му вътре, се разплака. Не издаде и звук, само гледаше гроба. Сълзите сами се стичаха от очите й.

Когато Аркард най – накрая свърши, застана до нея и силно я прегърна през рамо.

Едва тогава тялото й се разтрепери и с плах глас заговори:

-   Той бе човек. Жрец. Постоянно ме ядосваше, но защо така и не успявах истински да му се ядосам  истински?

-   Може би защото не си искала да го мразиш. Не може да го обвиняваме, заради това, че е избрал жречеството или че е човек. Той бе твой учител и независимо дали те е ядосвал или обсипвал с похвали, ти го уважаваше.

-   Но аз нищо не знам. Има толкова много неща, които не разбирам. Твърде рано бе да ме изоставя така.

-   Според мен е бил сигурен, че знаеш всичко, което ти е нужно. Нямаше да почине така леко ако не бе убеден, че ще се справиш оттук нататък и без помощта му.

След няколко минути Линора пак заговори:

-   Накрая ми оставаш само ти. Единствено ти не ме изоставяш.

Изрече думите с лекота. За нея те бяха факт, значим колкото и въздуха, които диша. Не можеше да се представи без Аркард до себе си. Той е целият й живот. В очите й той не бе само приятел, нито дори роднина, а нещо много повече. Не бе сигурна какъв, но знаеше, че е готова на всичко, за да бъде с него.

-   Винаги ще бъда тук. Докато имаш нужда от мен, ще остана.

-   Знам.

-   Това е и причината да те попитам нещо.

-   Какво? – полюбопитства тя.

-   Искаш ли да живееш с мен? – мълчание. – Мястото не е нищо особено. Една пещера близо до стария ми дом. Достатъчно обширна е и за двама ни. Ще имаш всичко нужно и...

-   Да. – прекъсна го развълнувана момичето. – Да.

-   Сигурна ли си? Може да помислиш и тогава да решиш.

-   Искам да знам повече за теб, Аркард.

- Тогава да вървим.

- Да.

На Линора и бяха нужни седмици напълно да приеме смъртта на възрастния жрец. През това време дори не се приближаваше до гроба му. Макар и да не го изразяваше, загубата бе тежка за нея. Той бе първия човек, който някога прие близо до себе си. Който дори без думи я разбираше и не се опитваше да промени вижданията й. Дори когато собствените му бяха коренно различни.

След време започна да посещава гроба му. Аркард никога не я придружаваше. Линора обаче знаеше, че е наблизо. Вече започна да усеща присъствието му. Не винаги и не много добре, но се стараеше да усъвършенства тази си способност. Понякога идваше да се погрижи за гроба. Дори бе посадила малко диви цветя. Друг път идваше, за да се упражнява, както навремето. Лесно бе да затвори очи и да си представи жреца жив и наблюдаващ я, готов да я скастри и при най-малката грешка.

С течение на времето посещенията й намаляха, но не й значимостта на делото му. Линора удвои усилията си и продължи да изучава силите си. Усвоявайки нови номера. Усъвършенства старите. С времето силата й се умножиха многократно, а в синия й поглед се четеше непоколебимост.

Тя бе господарка на собствената си съдба.

Истории от миналото

Същият ден, когато погребаха стария жрец Аркард и Линора се върната у дома й. Момичето бе тъжно, но и развълнувано. Най-накрая щеше да види дома му. Щеше да живее с него. Досега не бе осъзнавала колко силно го е желала. Да, прекарваха дните си заедно, но всеки път, когато вечер се разделяха изпитваше тъпа болка в гърдите си. Заспиваше вечер в компанията на някой от духовете, но не за това копнееше.

Възможно бе да е просто самотна. Никога досега не го бе признавала, но е така. Тук, у дома, в селото. Харесваше й да бъде покрай демоните. Тук се чувстваше на място. Но не й бе достатъчно. През съзнанието й преминаха всичките онези вечери, когато се събуждаше през нощта. В леглото си, но сама. Не ставаше, нито помръдваше, защото знаеше, че няма никой друг наоколо.

Но тази сутрин, първото нещо, което видя бе фигурата на Аркард. Спеше дълбоко с кръстосани ръце на неудобния стол. Личеше си, че не му е комфортно, но спази обещанието си и бе останал с нея през цялата нощ. Никой преди не бе правил подобно нещо. Никога. Внимателно се намести и в продължение на няколко дълги минути просто го гледаше. Накрая слънцето навлезе по-дълбоко в пещерата и го събуди.

Минаха през дома й. Аркард й помогна да събере малкото си лични вещи, както и някой от запасите. Следващите дни щяха да се върнат, за да вземат и някой мебелите и всичко останало. Линора дори не погледна назад към дома си през последните няколко години.

Не знаеше къде отиват. Достатъчно е че той е тук, с нея. От вълнение сърцето й биеше силно, все едно бе препускала през цялата планина. Сега вървяха бавно. Все нагоре и нагоре към върха. Първоначално си помисли, че Аркард продължава да живее в старата си пещера. Оказа се обаче, че продължават към другата страна на планината, далеч от онова място.

Вървяха близо два часа като само веднъж починаха да обядват. Линора не бе уморена, но и не възразяваше, когато той й кажа, че ще си починат. Все пак демонът бе този, които носеше повечето й вещи. Зачуди се как е успявал да пътува толкова дълго всеки ден. Бе невъзможно. Освен ако не летеше.

Като изключим онази една нощ, Линора никога не видя крилете му. Веднъж се осмели да го попита защо ги крие. Демонът й отвърна, че използването им отнема твърде много енергия, освен това с тях не може да се преструва на човек. Момичето не го разбра напълно. Все пак както и да го гледаше, той не прилича на обикновен човек. Остави въпроса без истински отговор. Бе трудно обаче да не мисли за тези неща сега. Все пак трябваше да има някакво обяснение.

Приблизително час преди залез слънце достигнаха малка поляна. От едната страна се разкриваше стръмен склон с изгледа към равнините, а от другата - голата стена. Цялата земя бе обсипана от океан от цъфнали пролетни цветя. Гледката бе толкова красива, че Линора остана за малко на място, запечатвайки всичко в съзнанието си.

Докато разглеждаше, Аркард се приближи до скалата, където няколко големи храсти се бяха увили здраво едни в други. Стисна в ръка ствола на едно от тях и рязко дръпна, изкоренявайки го. Постъпи така и с още няколко. Зад тях се разкри малък вход на пещера. Държейки в ръка храстите отиде до ръба и ги захвърли надалеч. От тях нямаше повече нужна.

Демонът се върна до входа, взе нещата й и направи крачка навътре, леко прикляквайки, за да не удари глава в тавана. Спря и протегна ръка към нея казвайки:

-   Съжалявам, но нямам светлина, така че ще трябва да се държиш за мен.

-   Тук ли живееш?

-   Да. Навътре пещерата се разширява и става светло, но има и странични тунели, които се разпростират из цялата планина. На мен мрака не ми пречи, но ако не си внимателна може да се удариш. Затова най-добре ще е да се държиш за мен и да ме следваш.

-   Не се страхувам от малко тъмнина.

-   Не се й съмнявам, но и не искам да се нараниш или случайно да сбъркаш тунела и да се отклониш.

Думите му не я убедиха, но реши да не му противоречи и хвана ръката му. Силна, топла, но в същото време и нежна. Харесваше й. Смело пристъпи напред.

Веднага осъзна, че каза истината. Вътре е тъмно като нощ, но очите й привикнаха и дори успя да различи къде има други входове. Опита се да започни пътя. Успя отчасти, но щеше да й отнеме малко време. Това място наистина е огромно.

Вървяха около минута, когато изведнъж пред тях не се появи светлина. В първия миг Линора си помисли, че са достигнали друг изход, но колкото повече се приближаваха разбра, че това не е слънчева светлина.

Щом тунелът свърши пред тях се разкри огромна дълга зала, изпълнена с различни по големина светещи кристали. Цветовете им, от бяло до светло синя и зелено, се преливаха на тавана. Видя няколко сталактита, но те бяха малко и предимно в едната част на мястото. Светлината играеше по повърхността на тавана създавайки незабравима гледка.

На момичето й бяха нужни няколко секунди, за да се осъзнае и започне да разглежда залата. Пещерата наистина бе огромна, поне петдесет метра дълга и широка около десет. Освен входа, от който бяха дошли имаше още няколко тунела.

Една част от скалата в задната част бе обработена ръчно. Личеше си, че някой бе премахнал част от кристалите, изглаждайки и самата скала. Там се намираше едно легло и някой други вещи от ежедневието. В центъра на пещерата имаше огнище, а до едната стена бяха струпани много дърва. Колкото повече се оглеждаше забелязваше и други неща. Камъни нарочно поставени на дадено място, за да го осветяват. Други премахнати, така че на скалата да се превърне в рафт за вещите му. Не видя къде съхранява храната, за да целта сигурно се използваше някой от коридорите.

Мястото не ме нещо особено, отдалеч си личеше, че Аркард не го интересува много къде и как живее. И въпреки това, като гледаше това място, малко по малко, започна да разбира що за човек е той.

-   Мястото не е нищо особено, но...

-   Напротив, перфектно е.

И в нейните очи наистина е.

Приближавайки се, първото, което й направи впечатление бе високите около педя и половина, дървени фигури. Някой бяха на животни. Други на духове. Бяха наредени по камъните. Бяха толкова изкусно направени, че изглеждаха като живи. Една й направи особено силно впечатление. Линора не посмя да я докосне, но я гледаше с опиянени очи. Фигурата представляваше коленичеща жена, преплела ръце пред лицето си сякаш се молеше.  Крилете й, широко разтворени, седяха като магическа аура около нея. Никога преди Линора не бе виждала подобно съзнание, с толкова нежни и невинни черти.

-   Ти ли си направил това? Никога не съм виждала подобен демон. Много е красива.

-   Демон? – изненада се Аркард.

-   Че какво друго може да бъде?

-   Онези духчета, с които постоянно се разкарваш, никога ли не са ти говорили за ангелите? Ад и Рай?

-   Нe. Какви се тези места? Къде се намират?

Аркард тежко въздъхна. Може би те имаха право да не й казват – бе прекалено млада, за да пълнят главата й с подобни приказки. И все пак всеки знае, че съществуват три свята – този на хората, Ад и Рай. Знаеше, че Линора няма да го остави на мира, докато не й разкаже. Най-малкото щеше да й помогне да разбере света, в който живеят.

Сочейки към леглото си каза:

-   Седни там. Има много за разказване – самия той се зае да запали огъня. – Светът ни има три измерение. Три отделни светове, които са свързани един с друг. Единият е Рая, мястото, където живеят ангелите, подчинените на същия бог, на който се кланят и хората. Другият е Ада, където са демоните като техен владетел се нарича Принцът на Ада. Това е най-силният от тях. И последният свят е земята на хората, където живеем ние.

Огънят бе станал достатъчно силен, така че се зае да направи и нещо за ядене. Не бе идвал от няколко дни, но със запазите на Линора щеше да сготви вкусна яхния. Нямаше и да отнеме дълго.

-   Но и тук има демони.

-   Така е, но те са нищо в сравнение с онези в Ада. Тези са повечето или по-малко добродушни съзнания. В Ада ще срещнеш единствено чудовища. Дори и да има следи от доброта в тях, тя е прикрита под тонове омраза. От както световете съществуват ангели и демони се ненавиждат. Единствената цел в живота им е да се избиват помежду си.

-   Но защо им трябва да се бият? Не може ли да живеят в собствения си свят?

-   Правят го по същата причина поради, която и хората не могат да съжителстват с духове, който виждаш.

-   Аз мога.

-   Да, но си само ти. Расите ни са прекалено различни, за да е възможно да се открие мира, които търсиш. Съдбите ни са обречени завинаги да следват този път.

-   Но това е  ужасно.

-   Така е, но това е действителността. Знаеш ли историята за създаването на света?

Линора поклати глава. Аркард не го и очакваше, но все пак трябваше да попита. Загледа се в пламъците на огъня.

- В началото е бил само свята на хората. В него не е имало живот, пустош. Докато през хилядите години в него се е появил живот. По това време, никой не знае как точно, са се родили и другите два свят. Единият е управляван от Бог, другият от Сатаната, най-силният демон от всички раждали се някога. Не след дълго са се появили ангелите и демоните. Творения на единия или другия. А може би са сътворени от собствените им светове. Никой не знае. Ангелите са същества с руси коси, облечени почти винаги в бяло и имат криле като птица. Приличат на фигурката в ръцете ти. Те изпитват обич, но само към Бог и светлината му. От другата страна сме ние – демоните. Не познаваме любов, но сме добре запознати с всички други чувства - омраза, власт, коварство и какво ли още не. Животни,  дяволи, чудовища, демони – няма значение какво име ни бива давано, душите ни са черни като най-непрогледния мрак. Както виждаш сме противоположност на ангелите. Всяка раса властвала в своя свят, но омразата му към другата, ги кара да изпитва желание да ги победи. Трудно е да се разбие стената между световете, но се правят временни пролуки, стига само да имат нужната сила. За това е нужно много ангели или демони да бъдат на едно място. Тук на сцената се появява и света на хората. Демоните първи успяха да проникнат в него и някой останаха. Духовете, който познаваш, макар и бледа сянка на онова, което някога са били, са това, което е останало от тези демони. Добри същества като ангелите също са се появили, но са рядкост. За сметна на малкия си брой, те се свързали с хората. Дават им силата да се бият срещу демоните. Накарали ги да вярват в техния Бог и да го почитат. Битката продължава. Дали в техния, моя или този свят няма значение стига п да направят дупка в измеренията и да преминат. Хора, ангели, демони - твърде различни сме, за да съществуваме в мир. Завинаги.

Настъпи минута мълчание. До този миг ни веднъж не прекъсна историята му. Само седеше на ръба на леглото и го слушаше. Когато демонът замълча, Линора стана и се намести до него на огъня.

-   Ако сме обречени вечно да бъдем разделени, защо не мога да бъда сред хората? Защо не откривам сред тях това, което откривам в демоните... в теб? Къде тогава е мястото ми? Имам ли въобще такова?

-   Някога, много отдавна, някой ми каза, че сме родени, за да изпълни отредената си съдба. Тогава вярвах в тези думи. Но същият ме попита - не може ли да сме нещо повече. Отне ми повече от четиристотин години да осъзная, че може би има право. Наблюдавах как света се променя и без да разбирам сам се промених. Искаш да знаеш дали не трябва да следваш съдбата си - ако е така сега щях да съм в Ада, подготвяйки се за битка. Но не съм! Тук съм защото това е изборът ми. Ти сама си открила мястото си сред моята раса, а не сред своята и това е твоят избор. Съжаляваш ли, че си го направила?

Линора поклати глава.

- Не.

-   Тогава няма смисъл да се тревожиш. – изрече демона.  

-   Сигурно си прав, но е трудно, когато няма други като теб.

-   Никъде по света няма две идентични същества. Може да откриеш някой, близък до мен. Може да не е най-добрият или най-красивият, но е до теб, когато имаш нужда. Да знаеш, че той ще те разбере най-добре от всички други.

-   Тя такава ли е била за теб? – осмели се да попита момичето.

-   Кой, този ангел там ли? Това е просто дървена статуетка – кратка пауза. - Вече е късно и сигурно си уморена. Да хапнем и да се наспим. От утре ни чака работа.  

-   Искам да разбера повече за световете, за които ми говореше.

-   Имаме много време за това. Някой друг път ще продължим.  

Въпреки желанието си Линора не спори с него. Пък и наистина бе прав, когато й каза, че трябва да си почине. Вечеряха в мълчание. Не бе особено гладна, но хапна. Дългото пътуване и вълнението си казаха думата. Аркард й отстъпи леглото си. Излегна се и загледа в танцуващите наоколо сенки, отражение от кристалите. Бе свикнала да заспива вечер, гледайки звездите или луната, но тази гледка бе също толкова добра.

Почти се унесе, когато осъзна, че докато тя се унася сред меките завивки, Аркард бе облегнал гръб на гладката стена. Пещерата бе широка, но нямаше друго подходящо място да се спи. Не бе редно от нейна страна да се възползва така от гостоприемството му. Бавно се надигна взимайки одеялото със себе си.

Едва, когато се приближи, той надигна глава и попита:

-   Не можеш да заспиш?

-   Няма ли да ти бъде по-удобно да спиш в леглото си?

-   За това ли се тревожиш? – усмихна се. – Свикнал съм да спя на земята, пък и рядко го използвам. Отивай й не се тревожи за мен.

Може и да бе прав, но и не можеше да го остави така. Зави го с одеялото и се върна спокойна в леглото. Сред минута вече дълбоко спеше.

Аркард не продума, изненадан от действието й. Колкото повече време прекарва близо до нея се уверяваше, че би било по-лесно да открие причината за началото на войната между Рая и Ада и ненавистта между ангелите и демоните, отколкото да разбера нея. Не знае почти нищо за него, но въпреки това го последва без да се замисли. Дори след толкова седмици заедно, пък трябваше да има някакво колебание от нейна страна. Но дори да има, той не го откриваше.

Когато я покани да дойде дори не са замисли за последствията. Просто го направи. Сега осъзна, че иска да се сближи с нея. Още и още повече.  

Размисли и сънища

Месеците летяха един след друг, сезони идваха и си отиваха. Никой не може да спре вятъра на времето. Постепенно малкото момиче изчезна и на негово място се появи красива девойката. Някога буйната й като жива коса, се превърна в прекрасен воал от дълга до кръста кестенява коса. По тази гледка бе рядкост, защото обикновено я държеше вързана на плитка, прихваната към главата й, за да не пречи. Носеше мъжки дрехи, защото удобството да се придвижва лесно и можеше постоянно да тренира.

Но нищо не скриваше красотата й, като че ли не е човек, или най–малкото, обикновен човек. Само на осемнайсет години и бе по-изящна и красива от всяка друга жена на света. Във всички светове. Или поне бе такава в очите на Аркард.

Животът я очакваше и тя бе готова да го посрещне с широко отворени ръце. И колкото повече тя бе самостоятелна, толкова повече на демона му се струваше, че изгубва правото си да седи редом с нея. Че кой е той да се сравнява с нея? Но даде дума, макар и само на себе си. Щеше да я пази и обича, да се грижи за нея до деня, в който тя няма да има повече нужда от него и ще го остави.

Затова я взе под крилото си. Научи я да се грижи за себе си. Да проследява всякакви животни в гората. Да ловува, но и да разпознава всичко полезни и отровни растения. Помагаше й да се научи да се бие. В началото само с пръчка, но постепенно преминаха през най-различни оръжия. От обикновен нощ до лък, меч и дори по-лек ятаган. Искаше да я научи просто да се защитава, но тя бе много по-добре в нова, така че продължи, докато не достигна неговото ниво. Истински боец. Но може би едно от най-важните неща, с които й помогна, бе да използва силите си. Щеше да прекара цял живот да продължи да ги усъвършенства, но вече притежаваше умения, за които всеки средно силен демон, би завидел. Да не говорим за хората.

Искаше тя да има всичко, от което се нуждае. Заради това един от навиците на Аркард се превърна ходенето до града в подножието на планината. Най-малко веднъж в месеца отиваше, понякога невидим за хората, друг път приемаше човешка форма, а дългите му, вече черни, коси прикриваха изострените уши.

Преди мразеше да идва, но последните години се промени. Два – три пъти в месеца се преобличаше в обикновени дрехи и отиваше до град. Причините бяха различни. Понякога  да се разходи, друг път носеше със себе си разни билки и плодове, които продаваше на пазара. Накрая винаги се отбиваше в някоя кръчма или хан. Не обичаше тези места, дори ги ненавижда, но е най-доброто място да разбере нещо интересно.

Този път, докато седеше в хана с халба в ръка в един от ъглите, подочу разговора на двама местни. В първия миг му се стори като обикновени глупости, но много скоро привлече вниманието му, карайки го да се заслуша.

-   Разбра ли най-новата новина – говореше въодушевено единият. - Призракът пак се е явил. Един търговец днес мина от тук и се заклева, че е видял млада жена в гората. Носила странни дрехи и имала дълга кестенява коса, а около нея имало духове. Преди дори да си помисли да я повика изчезнала. Казвам ти, че това е тя.

-   Наистина ли? Вече от колко време е така? Две – три години? 

-   Май да. Никой не знае коя или какво иска. Хората се страхувам – не знаят дали е зло или добро. Дори се говори дали да не повикат някой жрец, за да я прогони. Човек вече дори не може спокойно да се разходи от гората, камо ли да отиде да сече дърва или събере билки и плодове.

-   Така е – съгласи се другия, – Но дали ще има успех? Нали вече няколко жреци са идвали и никой нищо не прави. Само онова чудовище, което унищожиха преди години.

-   Не ми и напомням, още помня онази нощ. Но това тук има е много по-опасно. Тя е красива. Никой, който я е видял не може да я забрави. Разправят, че не са виждали нищо друго като нея.

Разговорят продължи още малко в същата посока преди да бъде сменен от друг по – важен - грижата за добитъка им. Като разбра, че няма да открие нищо интересно, Аркард си тръгва. Не за пръв път чуваше подобни истории и знаеше, че във всяка една от тях се говори за Линора. Независимо колкото я предупреждава тя се отклоняваше от техните пътеки и отиваше близо до човешките. Не се боеше за нея, знаеше, че и сама може да се пази, но няма да е лошо да е по-внимателна.

Докато вървеше нагоре към планината се замисли върху думите на селянина. Наистина ли я считаха за толкова красива? Дали бе заради дълго време прекарано в компанията й или заради изолацията си, но демонът не го бе забелязал. Тя е част от живота му! Сега обаче, сериозно се замисля и започна да разбира колко истина има в думите им.

На осемнайсет години тя има перфектно тялото, с фигура сякаш изваяна от най – добрия скулптор на света. Но онова, което го омагьосваше най-много са очите й. Толкова светли и ярки. Неестествени. И все пак в тях се криеше цялата й сила, нежност и дори детска невинност.

Обичаше всичко в нея.

Щом не откри Линора в пещера реши да я потърси. По това време обикновено е приключила с тренировките си и бе отишла до малкия водопад, за да се изкъпе и освежи.  Това време е само за нея си. Оставяше я на мира. Днес обаче изпита силна нужда да я види.  

В началото вървеше бързо, все едно има спешна работа. Когато се приближи се спря и бавно продължи напред, докато не се откри след група гъсти дървета, от където да я наблюдава. Знаеше за него, защото и преди го бе използвал, но само веднъж или два пъти.

Линора бе там, нямаше съмнение в това. Още преди да я види, чу как тихо си тананика каква мелодия, съществуваща единствено в ума й. И дори да така, му се стори наистина прекрасна. Щом стигна, се опря на едно от дърветата и скришом погледна към водопада, където се намираше и тя самата.

Хората бяха прави като я сравняваха с горски дух. Дългата й права коса се спускаше като вода по голия й гръб. Бронзовата й кожа бе мека като кадифе, а погледнеше ли те в дълбоките си сини очи за миг човек забравя, че се намира на този свят. Преди като че ли не забелязваше тези неща, но последно време това се променяше. Не искаше да го признае, но след днешния разговор на двамата мъже, след като я видя тук – не можеше да отрече. Вече е невъзможно да я приема само като приятел като дете. Тя е и жена. Ако бе останала в града,  вече щеше да я омъжена или най–малкото наобиколена от обожатели. Вместо това, тя е тук, единствено негова.

В този миг, наблюдавайки я изпита силно желание да отиде при нея. Да я вземе в ръцете, притискайки я към себе си, опитвайки вкуса на червените й устни. Наистина мръсни мисли, но все пак е демон. При него не може да се говори за почтеност, или може би е възможно? Вътре в себе си знаеше, че няма правото дори да си помисля за това. Тя му е прекалено скъпа, за да посмее да направи нещо подобно. Не е трудно да даде име на чувствата си, но се въздържа. Така е по-безопасно. Докато не ги изрече е лесно и да ги отрече.

Тръгна си преди мислите му да вземат връх над здравия разум. Единственото доказателство за вътрешната му борба бяха дълбоките следи от ноктите му по кората на дървото, зад което се бе скрил. Когато Линора се завърна го откри да седи спокоен пред входа, посрещайки я с обичайната си, почти незабележима, усмивка. Сега пред нея бе добре познатия й Аркард, без и най-малката следа от борба, която доскоро водеше в себе си.

Същата вечер на демона му бе трудно да заспи. Независимо колкото и силно да се опита да отклони мислите си, те се връщаха. А затвореше ли очи си спомни Линора при водопада. Толкова силно се бореше с тези мисли, че сега, когато те си връщаха, му се струваше странно. Все едно това е табу.

Чу раздвижване, но не помръдна, правейки се на заспал. Макар и подът да е гладък чуваше бавните стъпки на Линора, докато се приближава към него. Легна по гръб загледан в нея едва, когато вече се намираше почти до него.

-   Не мога да заспа.

-   Добре ли си? Да не би нещо да ти е зле?

Говореше с равен тон, но бе загрижен. За миг през съзнанието му се върнаха всичките онези спомени, когато бе малка и се вмъква в леглото му. Понякога имаше кошмар, друг път просто не бе способна да заспи или не се чувстваше добре. Винаги отиваше при него. Първият път,го изненада, но постепенно свикна.

-   Не. Аз просто... Това е една от онези нощи, когато не искам да съм сама.

-   Никога не си сама. – отвърна й повдигайки одеялото си.

Мракът никога не му е пречил да вижда, а понякога дори му харесваше, че има тази малка дарба. Ако не я притежаваше щеше да е невъзможно да види усмивката на лицето й в този миг. Обърна се с гръб към нея, преструвайки се, че отново заспива. Но самия факт, че е до него, излегнала се, докосвайки гърба му, е повече от достатъчно да е сигурен, че тази нощ няма да мигне. Беше твърде развълнуван, но въпреки след време затвори очи и се унесе в сън.

За кой ли път я сънуваше? Мислите му бяха придобили образи. Но докато може да се опита да избяга от помислите си, от съня не успя. Линора отново е при водопада. Усети, че се приближава. Иска да се отдръпне, но тялото му не се подчини. Прегърна я. Целуна я. Ръцете й се увиха около шията му, придърпвайки го към себе си. И сядаш времето замръзна. Не знаеше дали е минал миг или вечност.

Следващият момент всичко се промени. Намери се в поле от жълти цветя. Тя е пред него, носеща дълга красива рокля. Беше просто скроена, но прекрасно направена рокля от най-фина бяла коприна. Усмихваше му се. Побягна, но Аркард лесно я настигна и хвана. След миг се озова един върху друг на земята, заобиколени от красивите цветя. Бяха напълно сами, само те и синьото небе.

Сънят се промени! Небето почерня от буреносни облаци. Започна да вали. Но това не беше дъжд. Бялата рокля се покри от червени петна, бързо нарастващи, докато не покриха цялата дреха. Аркард знаеше какво е това. Кръв! Погледна към Линора, но тя бе изчезнала. Стана и започна да я търси, но не я открие. Дори някога красивите цветя, се състариха и увехнала. Бе сам, а това място му се струваше по-ужасяващо и от тъмниците на Ада.

Стреснат отвори очи. Първото, което усети бе че е прегърнал тялото на Линора. Това го успокои. Всичко е само сън. Тя е добре, до него. Прииска му се отдръпне ръката си, но когато се опита разбра, че тя го е хванала. Ако се освободеше, щеше да я събуди.

 Няма как, трябва да останат така до сутринта. Пък и като я виждаше така, усмихваща се в съня си, не си представяше да я събуди и развали всичко. Облегна се назад и затвори очи, наслаждавайки се на докосването на телата им. Имаше ли това, нищо друго не му е нужно.

Смъртоносна целувка

Изминаха няколко месеца от онази нощ. Мислите и желанията не само не напуснаха Аркард, но и се задълбочиха. Не му отне дълго да разбере какво значат те. Знаеше и колко безнадеждна е ситуацията. Трябва да открие решение, но колкото повече мисли, толкова е по-трудно.

Този нощ бе красива пролетна нощ. Аркард седеше до огъня и се чудеше защо Линора се бави. Последно време бе с отпаднал дух, струваше му се тъжна, дори отчуждена. Всеки път, когато я попиташе за причината отвръщаше, че няма такава. Това е лъжа. Разбираше, че има нужда от малко време сама. Затова и когато на сутрешната тренировка каза, че иска да се поразходи, не я спря.

Но вече наистина закъсняваше.

Накрая му омръзна да чака и тръгна да я търси. С доброто си зрение и опит, лесно откри следите й. Не се изненада, когато го отведоха до старото скално възвишение, на която някога обичаше да седи.

Гледката е най-добра при залез слънце, но и нощното небе не отстъпва по красота. От това място се разкриваше почти панорамна гледка на цялата тази страна на планината. В далечината човек би могъл дори да си представи селото. Навсякъде имаше само дървета. През есента гледката напомняше на океан от пъстри цветове от ярко зелено до пурпурно червено. А привечер, когато слънцето залязваше, цветовете ставаха още по алени. Още му харесва от време на време да идва, но  имаше много други неща, който да прави  и рядко се отдаваше на това удоволствие.

През годините Линора започна да идва тук и той не я спираше. Съмняваше се обаче сега да е там заради гледката. Нещо я тревожеше. Но не искаше да сподели с него. Това го тревожеше, защото тя никога не лъжеше. Никога не бе крила нещо от него, досега. Дори му призна, че го е наблюдавала като малка. Със сигурност не веднъж. Сега ролите се размениха - той стоеше скрит зад последните дървета и я гледаше, седнала на върха, вперила поглед в небето.

Тръгна към нея и спря едва на няколко крачки от нея. Видя, че от страните й се стичат сълзи. Искаше му да се приближи още. Да я разпита защо плаче и утеши или отмъсти в зависимост от случая. Засега реши да седне до нея.

Дълго никой от двамата не наруши тишината.

Линора тихо говори:

-   Исках да остана малко сама.

-   Разбирам те.

-   Исках да помисля добре върху някой неща.

-   Като какво например?

-   Мисля да напусна пещерата, аз...

-   Какво?! Защо?! – извика изненадан.

-   ... няма да отида далеч – продължи без да му обърне внимание. – Може би в някоя от съседните планини или в по-отдалечените пещери. Може да остана при племето на Караст. Те с удоволствие ще ме приемат. Пак ще се виждаме просто... Не искам да живея повече тук.

Аркард вече се бе изправил и гледаше надолу към нея.

-   Глупости! Откъде ти хрумна това. За какво ти е да напускаш пещерата? Не искаш ли повече да живееш с мен?

-   Ти не разбираш...

-   Да, не разбирам! – развика се. – Това е абсурдно.

Линора се изправи и с бърза крачка се приближи до него. Задмина го, но Аркард я спря като я хвана през кръста и придърпа към себе си. Лицата им бяха толкова близо едно до друго.

Тогава Линора съкрати разстоянието и го целуна. Бе бърза целомъдрена целувка, устните им едва се докоснаха един до други. Но това бе повече от достатъчно да накара кръвта му да кипне.

Изненадах отпусна хватката си и тя избяга.

- Линора.

Безпокоеше се, че може да избяга, но момичето спря още при първите дървета. Подпря се на ствола на едно от тях, първо с ръка, после с кръг. Накрая приклекна, сякаш нямаше сили да избяга.

Алукард бавно се приближи. Виждаше единствено сълзите стичащи се по страните й, блестейки на лунната светлина.

Погледът й се рееше някъде далеч зад него.

- Помниш ли как навремето седеше на същата скала? Взираше се в небето. И винаги като те погледнех имах чувството, че очакваш някой да дойде при теб. Исках този някой да съм аз, но знам, че не съм. Не си се променил от тогава. Погледът ти още търси нещо, а аз не мога да ти помогна. Моят.... Животът ми е само кратък миг сравнен с твоя. Утре няма да ме има, а ти просто ще продължиш да чакаш.

- Грешиш. Лин...

- Сигурно дори не осъзнаваш, че другите говорят за нас.

- Кой говори? Някой обидил ли ти е? Ще го накарам да плати.

Линора поклати глава.

- Ето, не знаеш. Те... някой демони мислят, че сме партньори. И защо не – ние сме винаги заедно, живеем и правим всичко като двойка. Дори веднъж едно момиченце от клана, ме попита дали няма скоро да си имаме дете, за да си играе с него.

- Глупости. Ние само живеем заедно. Та аз те познавам от малка.

Линора се изправи и най-накрая го погледна.

- За това говоря - тона на гласа й стана по-висок. – Виждаш ме като дете и това ме наранява. Въобще имаш ли представа какво изпитвам като те видя? Срещнат ли се очите ни, сърцето ми започва бие като лудо. За мен не си просто приятел, настойник или учител. Разбираш ли какво искам да кажа – сълзите й бяха пресъхнали. – Ти си любовта! И мисълта, че не съм едната за теб измъчва съзнанието ми.

Аркард не помръдна. Дори очите му не трепнаха, когато спокоен й отвърна:

- Въобразяваш си – това, което изпитваш към мен е привързаност, не любов. Любовта е чувства между хората. Аз съм демон.

Линора извърна очи. Усмихна се, но усмивката не достигна до очите й. Те бяха празни.

- Защо ли си мислех, че точно това ще кажеш? – въздъхна. - Но аз съм човек, Аркард. Знам, че това чувство е истинско и няма значение какъв си, защото си единият за мен – направи пауза. - Твърде болезнено е да съм до теб. Пусни ме да си ида и един ден детето, което така харесваш може и да се върне при теб.

Линора поиска да си тръгне. Обърна се и направи няколко крачки, но той отново я спря. Аркард притисна тялото й до своето. Можеше да усети ускорения й пулс, зачестеното й дишане. Едната му ръка докосваше шията й, другата на бедрото, но бавно се придвижи нагоре, опипвайки всяка частица от тялото й.

- Наистина ли мислиш, че те възприемам като дете? Та ти на пет спаси живота ми? Никога не съм чакал някой да дойде, Линора, но ти го стори и спаси душата ми. Не съм ангел и колкото и да съм добър, си оставам демон. Демон, който силно те желае – пръстите му докоснаха устните й. – В годините ти растете, превръщайки се в това, което си днес. Тази, която обичам, доколкото едно създание като мен е способно на такива чувства.

- Как мога да ти повярвам?

Шепнешком, приближавайки устни към нейните отвърна:

- Послушай сърцето си.

Съпротивата й престана. Усети как се отпуска в прегръдката му. Остави я да се обърне с лице към него, докато накрая не само телата, но и устните им се докоснаха. Едва сега, гледайки очите й, разбра колко дълбока е болката й, колко истински са чувствата й. Наистина ли има значение, че не са от един свят. И преди е имало подобни връзки. Защо те да не са една от тях?

Продължи да я целува с още по-голяма настойчивост.

Непозната досега топлина обля тялото му, изгаряйки го отвътре. Искаше още! Да почувства как го изпълва изцяло. Но още докато си го помисли, усети нещо странно. Тялото му започна да се променя. По собствена воля тялото му започна да си възвръща старата, демонична форма. Мускулите му изпъкнаха, поскрити с броня, сътворена от собствената му кажа и древна магия. Ръстът му стана с глава по-висок. Чертите на лицето му се изостриха, но останаха почти същите.

Стегнат се отдръпна назад. Видя тънка жълтеникава нишка, излизаща от устата на Линора и отиваща към неговата. Опита се да я разкъса, размахвайки в ръка, но не успя. Промяната продължаваше. Не бе способен да я спре. Както и се бе появила, нишката изчезна. Остана само болката. Наоколо бяха само двамата, той и Линора. Линора лежеше безпомощно на земята, но бе безпомощен.

Болката го сряза изведнъж, карайки го да се превие на две. Усети как крилата му излязоха от гърба му, хвърляйки сянка и върху двамата им. И преди можеше да ги използва, но никога, откакто бе в тази земя, те не бяха толкова големи и мощни. Както когато... Промяната не спря до тук. Спря едва, когато тялото му си върна някогашното си величие, своя апогей. От времето, когато беше в Ада.

Изненадан разгледа тялото си, лицето, мускулите, който само до преди миг нямаше. Промененото телосложение и дори подобието на броня, което иначе би използвал единствено по време на битка. Приличаше на демон от Ада.

 Той е демон от Ада.

Погледът му се извърна към Линора и щом я видя, забрави всичко друго. Доближи се и я вдигна. Студенината й го накара сам да потръпне. Все едно... е мъртва. Единствено тихото й, затруднено дишане, му подсказваше, че животът не я напуснал.

Разпери криле и отлетя към пещерата. Влезе, много по-трудно от преди и с възвърналите му се сили запали огън. Взе едно одеяло, завивайки го с него и седна до огъня. Държеше я в обятията си, топлейки я и със собствената си топлина. Линора трябва да се оправи! Не би могъл някога да си прости ако с нея се случи нещо лошо.

Значително по-спокоен от преди, се опита да потърси обяснение за станалото. И преди бе целувал човешки жени, но никога не е ставало това. Нямаше логика. Спомни си за нея... От години не го бе правил. Двете толкова много си приличаха, а и силите на Линора... Почти бе забравил онази странна жена, но сега, когато си припомни миналото още повече се убеди колко двете си приличат.

Възможно ли е  силата в Линора да премина в него? Само това би обяснило промяната му. Видът му не е нищо повече от отражение на силата, която тя криеш дълбоко в себе си. И то само каква сила! С една кратка целувка бе успял да постигне всичко това. Каква обаче е цената? Ако не се усети на време, щеше да я убие.

Линора щеше да се оправи. Трябваше да се оправи. Демонът отказа дори да помисли за друг вариант. Но какво ще се случи оттук нататък. Какво щеше да стане с чувствата им. Тя изпитваше нещо към него. Той към нея, също. Но способни ли са да бъдат заедно, ако не може да са заедно. За себе си - няма да издържи.

Когато видя, че вече е по-добре я остави на леглото й. През тези няколко часа бе взел окончателно решение. Обърна се и излезе с намерението никога повече да не се завръща тук. Само за един кратък миг се поколеба, когато я чу в съня си да шепне името му, но сега не е време да се разколебава.

Така е най-добре и за двама им.

Душа на ангел

В първия миг, когато Линора отвори очи не бе напълно сигурна къде се намира. Едва щом се огледа разпозна пещерата. Мигновено потърси с поглед Аркард, но не го откри. Това я изненада. Винаги досега, когато не се чувстваше добре той седеше неотлъчно до нея и се грижеше за нея. “Най-вероятно е излязъл за малко.”, помисли си. Нещо я притесняваше, разколебавайки вярата в собствените й думи. Ако не бе толкова изтощена щеше да стане и да го потърси.

Бавно започна да си спомня какво се случи. Разкри чувствата си пред Аркард и после го целуна. Той я целуна. Спомни си наслада последвана от ужасяваща студенина. Като да се озовеш по средата на зимна виелица. Започна от лицето, но премина по тялото й. Докосване от самата смърт. Единственото друго, който си спомняше бе миг слабост и как силите й я напусна. Падна. През замрежения си поглед съзря е висок, мускулест демон приближаващ се към нея. Не го разпозна веднага. Сега обаче спомена се върна и избистри. Беше се променил, но в същото време си оставаше същия Аркард, който така силно обичаше.

Часовете бавно се изнизваха, а тя още го очакваше да се върне, застана пред входа на пещерата. Отдавна бе осъзнала какво се случи и това я притесни. Дойде зората, после и обеда. Слънцето започна да залязва, а демонът го нямаше никакъв. Чувстваше се леко отпаднала, но иначе добре.

Постоянно мислеше какво ще стане ако не се върне. Вече мина твърде много време. Или сам си бе тръгнал или някой или нещо не му позволяваше да се върна. Самата мисъл я изпълваше с ужас.

Бе търпелива. Изминаха три дни. Линора седеше до входа и гледаше наоколо. Накрая се отказа. Това нямаше да доведе до нищо. Нямаше сили да тръгне да го търси. Но и не бе способна да остане тук или да се върне в залата. Никога не бе бяха разделяли за толкова дълго. Вярваше, че е готова за подобна стъпка. Нали точно онази вечер му съобщи, че иска да го напусне. Какво си въобразяваше тогава? Каква ли шега е това?

Остана без сили. Свлече се на земята, както си беше в тъмния тунел, заобиколена от тъмнина и тишина. Не искаше да вижда никого, затова използва силите си да изгради бариера. Аркард бе този, който я научи на това. Достатъчно бе да я визуализира и след това изгради този образ използвайки силата си. Защитата не беше перфектна, знаеше го. Със сигурност в бариерата имаше пролуки, но само някой силен е способен да я премине. В областта само Аркард има тази сила.

Линора потъна в отчаянието си. Загуби представа за изминалото време. Дали са часове или дни, дали е будна или спи – нищо няма значение. За пръв път в живота си се чувства по този начин. Сякаш някой проби с копие гърдите й, оставяйки след себе си празнина, която никога няма да се запълни. Беше… сама. Чужда за света. Нямаше място за нея тук! Нито сред хора, ни сред демони, единствено, когато бе с Аркард това нямаше значение. А сега той я напусна.

Мракът засилваше болката й с всеки изминал миг. Може би най – добре щеше да бъде ако въобще не се бе раждала. И без това не донесе никому щастие. Ято не може да се поправи или може... Малкият кинжал на кръста й е още там. Винаги се чувства по – сигурна ако има със себе си хладно оръжие. Донасяше й спокойствие и увереност. Не че има какво да я заплашва, но привикна и не изневеряваше на навиците си. Освен това от практичност е излишно по цял ден да носи мечовете си. Едно рязко движение и от китката й започна да тече кръв. Облегна се назад на стената, затваряйки очи. Не след дълго започна да губи съзнание.

И тогава започна да сънува. Или така й се струваше. Видя светлина. Спомни си първия път, когато се докосна до силата си. Усещането бе същото, но носещо още повече топлина със себе си.

В началото светлината изглеждаше като малка сфера, но приближавайки се придоби образа на жена с големи бели крила. “Ангел!”, помисли си Линора, съзерцавайки я. При това не който и да било ангел,а дървената фигурка на Аркард. Но те не само си приличаха - бяха абсолютно еднакви. Друго я изненада повече. Тя приличаше и на нея самата като че ли бяха близначки. До този миг никога не бе забелязвала приликата си с статуетката, но сега...

Ангелът се приближи и докосна раната на ръката й. Мигновено девойката почувства как кръвта спира да тече. Разрезът се затвори.

-   Така е по-добре – каза Ангелът със съчувствие. – Не ти е дошло времето да умираш.

-   Откъде накъде пък ти, една илюзия, може да знаеш какво изпитвам. Не знаеш нищо за мен и какво изпитвам.

-   Не съм илюзия, а ангел, скитащ се през вековете, докато не открие човек, в който да се преродя. После отново търси душа близка до дейната собствена, за да го направи отново и отново. Съдбите ни са преплетени, Линора. През целия ти живот бях тук, скрита в дълбините на душата ти. Познавам и Аркард много по-отдавна от теб – замълча за миг. - Позволи ми да ти разкажа една история. История за живот, който някога имах.

Раят

Битката бе в разгаря си.

Никой така и не разбра как демоните успяха да навлязат в Рая, но войниците на Рая бързо се мобилизираха и отвърнаха на атака. Сега битката е в кулминацията си, ни една от страните не иска да отстъпи. Боевете не спират, било то и за миг. Редиците се разбъркаха. Всеки откри враг, с който да се бие и даваше всичко от себе си да победи. Дори на прага на изтощението самодоволната усмивка оставаше по лицата на много от тях.

Защото това те желаеха, за това бяха създадени.

Ангелът извади меча си от вече безжизненото тяло на демона и се огледа за нов враг. Не й се наложи да търси дълго, те бяха толкова много... Просто се огледа, за да разбере каква е ситуацията в момента. Раят побеждаваше. Виждаше се как редиците на демоните бавно започнаха да отстъпват. Може би най-много до четири часа битката ще приключи.

Погледът й отдавна бе привикнал на тази гледка. Участвала в хиляди сражения, доказвала уменията си с меча толкова пъти, че дори не знаеше колко са. Това е част от иначе скучното ежедневие. Все пак тя е от властите – най-добрата бойна единица на ангелите. Криещи в себе си способността да укротяват силите на дяволите. Заедно с архангелите и архонтите водеха войната срещу злото.

Гледаше с хладния си поглед ангелите и демоните и се чудеше как може да са толкова различни. Все едно не са от една вселена. Ангелите бяха красиви, нежни, с белите си доспехи и светли туники по тях. Повечето се биеха с дълги двуметрови мечове като нейния, но имаше и други оръжия. Същото е и при демоните. Поне по отношение на въоръжение. Вечно облечени в мрачни, мръсни доспехи, никога не виждали вода или парцал. А и тези техни черни криле... понякога направо й се повдигаше от тях. Това са полуживотни, полухора с прилепски криле и ужасен характер. Нищо повече.

Мислеше, че и тази битка ще е като другите. Ще се бие, ще убива, после ще се погрижи за леките рани, които има и щеше да открия някое място, където да си отпочине. Градините са най-подходящото място - усамотено и спокойно. Нямаше време да мисли за това. Отново бе въвлечена в боя. Един демон се опита да се възползва от мига и я атакува в гръб. Инстинктивно отби удара и започна да атакува. След минута демонът падна мъртъв с отсечена глава.

Още един оглед наоколо и... изведнъж погледът й бе прикован в един от демоните, биещ се едновременно с трима ангела. Рядка гледка, особено, когато изглеждаше, че демонът е на път да победи. Първото, което забеляза бяха очите. Странно. Обикновено дори не поглеждаше лицата им. Черният цвят бе обичаен сред враговете й, но й се стори, че има нещо различно у този. Никога не бе виждала такъв поглед у някой, пък било то дявол или ангел. Лицето е сериозно, без и помен от наслада от битката, а погледът му - блуждаещ, като че ли в мислите си е далеч от тук. За част от секундата й напомни на нейния собствен. Застанеше ли на едно място приличаше на статуите, намиращи се в центъра на Рая. Ако сега не е сериозен, не искаше да си го представи когато се развихри. И не бяха само очите или лицето му, цялото му тяло излъчваше това странно усещане.

Той е силен, със стройно тяло, черно-сребристата му броня лъщеше ярко от лъчите на залязващото слънце. Двата му леко извити рога обграждаха лицето му. Косата му достигаше до коленето му. Когато се завъртеше, косата му се разпръсваше над крилете, преобразявайки ги, макар и за миг, в сребристи като на ангел. Никога преди не бе виждал демон с коса като неговата.

Всичко се случи за миг. Откъсна поглед, за да избегне нов удар, насочен към дясното й крило. Опита се да потърси демонът отново, но той бе изчезнал. Дали въобще някога бе там?

Какво и предположи битката приключи до няколко часа с победа за ангелите. Веднъж прогонили демоните от земите си, те се заеха да помогнат на ранените си другари и да доубият останалите демони. Трудна работа, но никой не се противеше да я свърши.

След два часа женският ангел бе освободен от задълженията си и, както планира отиде в отдалечените градини. Намери си удобно място в клоните на едно от розовите дървета и се загледа в хоризонта пред нея. Дори на нощната светлина мястото сякаш само излъчва светлина. Тук войната не съществува, няма тревоги и проблеми, единствено хармония и спокойствие. Затова обичаше това място. Гледаше вечно цъфтящите дървета, всяко със свой собствен цвят, събрали се на малки групи върху плаващите в небето острови и забравяше целия останал свят. Само нежната песен на птиците, с която те напомняха за съществуването си, напомняха, че там някъде има един друг живот.

Тъкмо започна да се унася в сън, когато изведнъж пред очите й се появи образа на онзи дявол. Какво е той? Никога не бе виждала толкова красива сребриста коса. Нито сред ангелите, нито сред демоните. Паднал? Подобна мисъл бе невъзможна. Крилете и рогата му доказваха, че е роден демон.

Защо въобще й трябваше да се сеща за него? Той е само един от отрепките, с които се бие. И въпреки това част от нея не искаше този образ да изчезне. Също като пейзажа пред нея и той, по един странен начин, й донесе душевен мир. Със страх и трепет в сърцето започна да подозира, че няма да е толкова лесно да го премахне от мислите си. 

Среща

Времето няма значение в Рая, но ангелът е сигурна, че е изминал дълъг период. Битките продължаваха, но ангелът не открие отново онзи демон. Знаеше, че е там, биейки се с нейните събратя, но демоните бяха толкова много, че не го разпозна из тълпата. Веднъж или два пъти й се стори, че го вижда. Само за миг, толкова кратък, че се съмняваше дали е истина. На бойното поле, в разгаря на сражението, не е рядко срещано да ти се стори, че виждаш или чуваш нещо.

Смътното чувства, пробудило се у нея при първата им среща, не си отиде. Бавно и тихо то растеше, достигайки заплашителни размери. Още се биеше, запазвайки старото си самообладание, но вътре се пробуди съмнение, което не искаше да я напусне. Щеше ли някога да има край всичко това? Има Рай, има Ад, има и света на хората – защото им е постоянно да се бият. Вярно, че има и време на мир, но то не даваше гаранция, че утре няма да има нова битка. Това ли бяха те, всичките? Вечно обречени да се мразят, вечно обречени да се бият. Нямаше ли нещо повече от живота?

Макар да имаше приятели, не смееше дори да си помисли да сподели с тях. Боеше се, че подобни мисли ще й донесат големи неприятности. Последното нещо, което би искала. Да изпълнява задълженията си като ангел, нищо повече не й е нужно. Или се заблуждаваше? Ако има всичко нужно тогава защо го има това чувства в гърдите й?

В този ден битката се проведе в един от пустинните места в света на хората. Докъдето стигаше поглед се виждаха сами дюни жълто – червеникав пясък. Ни една жива душа, с изключение на няколко храсти, чиято цел като че ли е единствено да създадат разнообразие на еднотипния пейзаж.

Ангелът напълно загуби представа за времето. Слънцето бе високо в небето. Минали са само няколко часа от началото. А краят не се виждаше.

И тогава го съзря, така изведнъж, както и първия път.

Той е много по–близо. Дори само да го види с края на окото си й бе достатъчно. Сега обаче имаше възможност да го огледа. Откри толкова много нови негови черти. Носеше нова униформа, направена от черен метал, позлатена в краищата си. Косата му бе вързана в дълга плитка, достигаща почти до глезените му. Отиваше дори повече отколкото разпусната. На главата си имаше голям шлем с два извърнати рога. Подозренията й се потвърдиха – той не е обикновен демон. Най-малкото е генерал или дори някой лорд – най-силните след господарят им, Принцът, наследникът на Сатаната. Видът му бе наистина страховит, но тя не изпита страх. Дори обратното – сърцето й трепна от вълнение.

В един миг бяха далеч от един от друг, а в следващия почти лице в лице. Деляха ги само няколко кратки метра. Очите му й се сториха още по-властни, още по-привличащи. И тогава осъзна, че не може да се изправи пред него. Не можеше да вдигне меча и да го нападне.

Но инстинктите й, рефлекси създаде през многобройните битки, надделяха. Щом демонът се приближи с вдигнат меч, готов да я разсече, тя възпря удара му.

Започнаха да си разменят бързо удар след удар. Никой от тях нямаше намерение да отстъпи, не без кръв... не без победа... Успя да го рани в рамото и бедрото, но ни една от раните не бе сериозна.

Ангелът усети, че започна да се изморява. Движенията й ставаха по-тромави, а мечът - все по-тежък. Трябваше скоро да приключи или сериозно щеше да загази. Пресметна възможностите си, докато не избра победоносна тактика. Няколко светкавични удара. Преплитане на мечове. Извърна неговият достатъчно встрани, че да опре своя до гърлото му.

И двамата замръзнаха. Битката около тях продължи, но те не помръдваха. Все едно не бяха част от нея. Трябваше само да замахне, да вложи един последен натиск и той щеше да е мъртъв. Толкова е просто, но в същото време така трудно изпълнимо.

Чак сега, за пръв път, осъзна какво е онова чувство, което я измъчва месеци, може би дори години наред. Осъзна го, когато пак срещна хладния му поглед вперен в нея. Той е чудовище, този демон от най-тъмните глъбини на Ада, убиец на братята и сестрите й. Но ето, че това, което изпитва е любов, невъзможна да бъде описана от думи.

Сълзи започнаха да се стичат от очите й, но не ги забеляза. Мислите й бяха изцяло и само концентрирани върху него. Бавно се отдръпна, сваляйки меча си. Понечи да си тръгне, но погледът й бе прекован от лицето му. За първи път видя изписана на него някаква емоция. Изненада или може би почуда. Нямаше време да разбере. Опита се да се усмихне, предимно на себе си, заради глупавата си постъпка. Обърна му гръб. Разпери широко криле и се стрелна напред, далеч от него. Дори не гледаше къде лети и кой е пред нея. Трябваше да се махне оттам.

Усети се едва, когато почувства силна болка в корема си. Погледна надолу и видя върха на стрелата пронизала корема й. Без да се поколебае я издърпа. Заболя толкова силно, че извика. Огледа се, за да види кой й причини това. Оказа се гнусен дебел демон със свинско изражение на лицето си. Насочи се към него. Последваха нови атаки, които лесно отби и го разсече на две. Той е демон, затова го уби. Не изпита колебание. Не изпита съмнение. Но защо тогава не успя да убие един друг ден?

Долната й дреха се напои с кръв. Въпреки бронята, демонът добре я бе уличил. Разкъса ръката си, сръчно го нави на руло и го притисна между раната и бронята. Нямаше да спре кървенето, но поне щеше да го забави и да й спечели време. Днес не е денят на нейната смърт. За жалост повече не бе способна да остане на бойното поле. И не само заради раната.

Върна се в Рая, но вместо да отиде при лечителите, потърси утеха в белите градини. Седна изтощена под едно дърво и махна бронята си. Превърза здраво раната, така че да спре кървенето и затвори очи, излягайки се назад. Едва сега осъзна, че не е спирала да плаче.

Никога не бе подозирала, че ще се влюби. Че дори е способна на подобна емоция. Бяха я учили, че това е едно от много човешки чувства. Ангелите не изпитват чувства. Но дори да е способна, защо трябваше те да са към демон. Чувството бе растяло вътре в нея като тумор, докато вече не можеше да го отрече. То се срасна с душата й, превръщайки се в част от нея самата. Тези чувства, любов или както и да се нарича, са истински като кръвта по дрехата й.

След половин час сълзите й стихнаха и Ангела бавно стана. Трябваше да се върне, за да се погрижат за раната й преди да се инфектира и да й причини повече вреди от досегашните. Щеше да открие някакво решение. Трябваше.

Изправи се и се огледа. С изненада установи, че се отдалечила повече отколкото възнамеряваше първоначално. Много повече - бе достигнала Точката, мястото, където Рая и Ада се намираха в близост. И въпреки това тук никога не са се провеждали сражения. Силата, която пазеше мястото бе огромна и пробиването на бариерата между световете им, буквално невъзможно. Това не значеше, че ако дълго седиш тук и гледаш внимателно няма да успееш, било то и за миг, да зърнеш какво се крие от другата страна. Нещо или някой. Кое знае? Никога не бе опитвала. Нямаше и днес.

Разпери криле и бързо се отдалечи. Време е да се връща в собствения си свят.

Нещо повече

Лечителите й заповядаха да си почива поне десетина дни, докато раната напълно зарасне. Това обаче не попречи още на третия дни да е на крака. На няколко пъти се опитаха да я спра, но тя бе непоколебима. Думите им не прескочиха високата стена, изградена в съзнанието й. Тя е ангел, боец. Неин дълг е да се бие срещу демоните. До пълна победа или смърт. Една цел, една задача – това е смисълът на живота й.

Този път битката се водеше в пределите на Ада. Не успя да отгатне кое време на деня е. Беглото слънце се единственият източник на светлина. Досега Ангела бе стъпвала само няколко пъти в Ада, но ни веднъж не се позаинтересува от мястото. Сега мисълта, че това е родното място за този, който обича, я караше да се възползва от всеки миг да огледа наоколо.

Растителността бе тъмно зелена, предимно полуживи храсти, голи дървета, плесен и на места дори лиани. Не далеч от нея се виждаше блато с тъмно кафява вода, а далеч на север се откриваха високи остри върхове и скали, по които се стичаше магма. На изток също имаше възвишения. На фона на синьо – червеното небе се открояваха очертанията на замък. Сигурно дом на някой властен демон.

Бе сигурна, че ако го няма шума от битката щеше да е заобиколена от странни звуци и още по-странни създания. Това е Ада, една комбинация от възможно най-ужасните места от земята на хората – от непроходима джунгла пълна с отровни същества до пустини без и помен от живот.

На пръв поглед наистина противно място, но подсъзнанието й подсказваше, че дори и тук може да открие нещо интересно. Нещо уникално и може би дори привлекателно, по свой си собствен начин. И защо не, след като го откри в онзи демон, защо да не успее и тук?

Осъзнала се, Ангела премахна тези мисли от главата си и се концентрира върху битката. В началото се справяше добре, но не след дълго раната й се отвори и започна да кърви. Опита се да издържи, но болката бе голяма, а с това дойде и умората от нея. Миг невнимание и дявола, с които се биеше заби меча си в рамото й.

Не откри друг шанс освен да се приземи, за да превърже раните си. Не го ли стореше нямаше начин да продължи, пък дори и само да се върне в Рая. Огледа се да потърси скрито място, където да е в сравнителна безопасност. Гората е възможно най-доброто решение. Насочи се натам, бавно снижавайки се.

Отблизо гората изглеждаше още по-чудновата. Оказа се, че навсякъде има следи от битки, стари и нови. Останките от скелети действаха като живо доказателство, че сраженията са имали все фатален край. Игнорирайки това, мястото не бе чак толкова страшно, колкото очаква. Дори и се стори интересно. За разлика от градините, в които бе свикнала да прекарва времето си, тук всеки ъгъл криеше някаква тайна. Нещо ново и интересно. Тук не ангелите бяха подредили гората, а тя сама си е създала форма. Собствен лик. За миг и се стори, че видя странно космато създание, но то изчезна преди да успее да го оглед

Тъкмо се залови да превърже рамото и крилото си, когато чу шума от силен удар в земята, последван от стърженето на метал в скала. Проследи звуците. На двайсетина метра при няколко по-големи камъка седеше онзи демон. Нейният демон. Беше вдигнал меча си над главата, готов да убие ангела, с които до миг се е бил.

Нямаше време за губене. Ангела стисна здраво в ръка меча си и се насочи към него. Успя да го изненада, отбивайки удара му, миг преди да удари главата на ангела. Двамата се спогледаха, а после инстинктивно отдръпнаха назад, готови да започнат нова битка. Тя не го искаше. Но и как да остави своя брат да бъде убит пред очите й. Беше изтощена, но същото важеше и за противника й. Кръв имаше по цялото му тяло. Виждаше няколко рани, една от които на лицето, малко над дясната вежда и няколко върху ръцете. Фактът обаче, че е жив, тук срещу нея, доказваше, че противникът или противниците му, нямат този късмет. Той не е от тези, които лесно ще оставят враговете си. Също като нея. Но сякаш това бе в цял един друг живот.

Започна да се бият. Всеки опит на някой от тях да вземе надмощие бе безполезен, защото силите им бяха почти еднакви. Може би ако бяха в пълната си нощ нещата щяха да се развият различно, но те не бяха. Бавно Ангела започна да осъзнава, че няма да победи или отърве от него ако продължава да се бият така.

Приземи се на земята, където продължиха. Намираха се на известно разстояние от падналия ангел, така че нямаше да застане на пътя им. Започна да изпълнява замисъла си. Поредицата бързите атаки притъпиха вниманието на дявола. И тогава тя едновременно го атакува и препъна с крак. Той загуби равновесие и падна. Мечът изхвръкна от ръката му. Тя действа бързо и го ритна по-далеч. Опря острието си до шията му. Застанал на колене пред нея, бе напълно безпомощен.

За втори път държеше меча си допрян до шията му. За втори път бяха вперили очи един в друг. Знаеше, че ако го убие всичко ще приключи. Ще е свободна. Но се колебаеше. Почти незабелязано ръката й потрепна. Тя го знаеше, той също, защото го усети по трепета на острието. И пак нищо не бе способен да помръдне, защото щеше да го убие.

Изведнъж Ангела го попита:

-   Кажи ми името си! – гласът й бе хладен, но вътрешно се вълнуваше.

-   Да не би ангелите да са започнали да колекционират имената на посечените от тях?

-   Кажи ми името си! – повтори още по-твърдо.

-   Наричат ме Аркард, Мечът на Ада.

-   Ще го запомня.

-   Ами твоето, ангеле? Заслужавам да чуя името на ангела, който ще сложи край на живота ми.

Неспособна веднага да му отговори, виновно се усмихна.

-   Имаш правото да го искаш, но не мога да ти го дам, защото съм неспособна да те убия.

Още докато изговаряше думите се отдръпна. Досега не бе осъзнала, че по време на битката се бяха приближили до припадналия ангел. Повдигна го, придържайки го през кръста и се приготви да отлети. Тъкмо щеше да го стори, когато Аркард се провикна гневно.

-   Защо? Върни се тук и довърши започната битка! Ти си ангел, твой дълг е да се биеш с демони като мен! За втори път имаш възможност да ме убиеш. Защо не го сториш?

Ангелът се извърна с лице към него. Искаше да си тръгне, но се чувстваше длъжна да даде обяснение, колкото и глупаво да е то.

-   Знам! Убивала съм стотици от вас без дори да ми мигне окото. Знам, че ще убия още много, но въпреки това не съм способна да вдигна меч срещу теб. Искаш да знаеш причината, но и аз не знам защо.

-   Значи ще престъпиш собствените си закони? – продължи той. – Върни се и изпълни дълга си!

-   Мислиш ли, че битката между теб и мен ще промени развоя на войната? Ние сме нищо пред нея. Аз съм ангел, родена да се демони. Това ще правя до самия си край. Същото се отнася и за теб. Всеки е роден, за да изпълни отредената му съдба. Не сме нищо повече от това. Нали така? Защо не можеш?

Разпери криле и отлетя. Аркард се провикна разгневен след нея.

-   Тогава защо не можеш да се биеш и с мен?

Отдалеч тя му каза:

-   Кой знае? Може би заради черните ти очи? Ако толкова искаш да продължим да се бием давай. Вземи меча си и посечи тялото ми. Аз не мога да те нараня.

Разпери крила и бързо отлетя. Нито се обърна отново, нито чу гласа му. Почувства как сълзи се стичат от очите й. Не би могла да понесе да го види още веднъж в този момент.

Още зашеметен от думите й демонът остана на земята, вперил поглед в бързо отдалечаващата се бяла фигура, размишлявайки върху случилото се. Наистина ли това се случи или си въобрази? За първи път срещаше такъв ангел. “Не сме нищо повече от това.” В тези думи прозвучаха повече като тъга, отколкото като заявлението, което трябваше да бъдат. Наистина ли е толкова лошо, че има и ангели и демони.

Макар да се върна в битката тези мисли не дадоха покой в душата му. Гледаше към земята попита с кръвта на ангели и демони, виждаше разсечените им тела и в сърцето му, за миг, се пробуди чувството на съмнение. Защо трябва така жестоко да се избиваме?

Разкрития и наказания

Ангела се оправи направо към Рая. Искаше да продължи да се бие, но се чувстваше като изцедена. Другият ангел и собствените й рани, физически и душевни, не й позволяваха да продължи. Треперещата й ръка бе живо доказателство за неспособността й да държи меча. Тази битка свърши за нея! 

Когато се завърна се остави на грижите на лечителите. Другият ангел бе по-сериозно ранен, но я увериха, че след време ще се възстанови. Доколкото до нея... Заради невниманието си раната й не само се бе разтворила, но и разширила и инфектирала.  Дълго щеше да изпитва болка, но в замяна на това бе отстранена временно от задълженията си. Никакви повече битки. Кой знае може би щеше да открие и нещо друго, в което е добра и да загърби битките. Да за гърби него.

Аркард! Знаеше името му. И то наистина му подхождаше. Все едно е част от самия него. Силно като самия него. И въпреки всичко, тя изпитваше щастие в момента. Прави ли я това странна? Може би. Отдавна често се откъсваше от другите. Обичаше самотата, където може да бъда само себе си. Така и не го осъзна преди да го срещне. Преди да разбере колко безпомощна е пред чувства си.

Аркард, не спираше да си повтаря името му, бе изпълнил мислите й. Затвори ли очи, образът му се явяваше пред нея. Едва се бяха разделили, а мечтаеше да има поне още една възможност да говори с него. Поне веднъж, без да се налага да държи в ръка меч. Толкова ли е много?

Той завладя целия й свят. Вече абсолютно нищо нямаше значение.

Раят не е Утопия, не е мирът, за който копнееха човеците и се надяват един ден да достигнат. Той е просто наименованието на един паралелен свет, докосващ техния собствен. Също както и Ада. И тук, зад белите стени и божествена музика, се криеха тайни и ужаси. Може и да е една от многото власи, но знаеше повече отколкото и се искаше.

Като начало Бог не съществува! Но това не е дори тайна, поне в този свят, за другите - не знаеше. Никой не е създал световете. Те винаги са били тук. Раят се управляваше от Съвета на серафимите, огнените същества, най-близки до светлината. Да, имаше сили, който може би никога няма да бъдат разгадани, но под тях не се крие никой. Като загадката как след като ангелите не се раждат като хората или демоните имат почти същата физиология и различни полове..

Плодовете на Небесното дърво се появяха в определен период от време. От нищото идваше роят от нежна светлина. Хиляди млади души, изградени от чиста светлина, готови да започнат своя нов живот. Те обсипваха дървото и черпеха от силата му, докато не се превърнат в пъпки с размера на юмрук. Тогава от Дървото биват пренасяни в специално помещение в Дома на Новия живот, където растяха и узряваха. Като красиви линии те най-накрая разтваряха листата си и разкриваха новородените ангелчета. Напълно еднакви с русите си коси, сини очи и никакви отличителни или полови белези. Едва по-късно, докато растяха и обучаваха се определяше пола им, силата им и задълженията им. Много от тях завинаги щяха да останат просто ангели, докато други като нея самата щяха да се развиват и постепенно да достигнат до най-висшите стъпала на йерархията. 

Никой не се съмняваше, че това е единственият начин да се роди ангел. Не се питаха откъде е дошло Дървото или душите, които се хранеха от него. Дали имаше някакъв подбор? Или дори някой блуждаеща душа може да възкръсне като ангел ако се докосне до Дървото. Не се питаха защо могат да говорят, когато се родят. Или защо всеки ангел сънува, за пръв и последен път в живота си, докато е в разцъфващата пъпка.

Дали серафимите, тези богове в очите на мнозина, не знаеха отговорите на тези въпроси? Или може би ни използват като пешки в игра? Може би са истинските богове. Не онзи Бог, който така силно почитат човеците, но пак нещо различно.

Колкото и да искаше да разбере - нямаше да открие отговора. Но в едно бе сигурна - дори и наистина съществува Господ той или е мъртъв, или ги е изоставил завинаги. 

Само и това е достатъчно да разколебае волята на ангелите да се борят, но така и не се стига до това. Те вярваха, че са нещо повече от другите и може би бе така. Все пак имат властта да контролират душите, обитаващи и трите свята, но въпреки това... Защо борбата трябва да продължава толкова дълго? Защо жаждата за кръв е толкова голяма?

Родени, за да изпълнят дълга си, родени да умрат за него. Неспособни да изпитват чувства по-силни от желанието да изпълнят този свой дълг. Това бяха ангелите! Това е и тя, някога, преди да срещне онези очи.

Но що за дълг е това?

Гневно разпери крилете. С крайчето на окото си забеляза нещо. Хвана в ръка едното си крило и се загледа внимателно. След секунди откри причината за тревогата си. Черно перо! Бързо го отскубна и оглежда. Макар и изненадана не е нещо неочаквано. Нямаше място за съмнения. Процесът е започнал. Чистотата й на ангел е почернена, също както перото.

Тежко въздъхна и отново седна. Отново погледна перото в ръката й. На фона на белите облаци перото й изглеждаше като нежелано петно върху красива картина. Вече бе по-спокойна. Гневът няма да доведи до нищо добре. Пък е вече е късно. Знаеше, че няма да получи желаното. Пристъпите на тиха ярост бяха част от процеса. Колко ли време щеше да е нужно да се преобрази напълно? Колко ли време й остава? Дали да не се предаде сама или да остави всичко на произвола на съдбата? Рано или късно всичко ще свърши. Но засега... Нека поне за още малко да се наслади на спокойния живот на Рая. Докато е част от него.

Изминаха няколко дни от случката с перото.

През Рая преминава една единствена река, извираща от най-големия остров, тя продължава пътя си надолу като водопад от остров на остров. Ангелите обичат да се къпят във водата му или да играят около него. Това бе любимо место на много от тях.

Днес и тя дойде тук. Седеше на един от малките острови и наблюдаваше другите. Напоследък въобще не й бе до игри и веселия. Вече не изпитваше наслада от тях. Не заради раната, макар от време на време болката й напомняше за него. Вече бе добре. Просто нямаше желание да отиде при тях. Щеше да е приятно да можеше да отиде там. Да види отражението си в кристалните му води. Но последния миг видя как очите й са потъмнели. Не много, но тя го видя. Поредния белег, че ще превръща в Паднала. Няма връщане назад.

Добре, нека бъде така. Нека да се превърне в Паднала. С много късмет имаше поне още няколко дни. Искаше… да се сбогува. Да се порадва на спокойния живот в Рая. Да види усмивки по познати лица и радостта, навсякъде около себе си.

Не след дълго към нея се приближи друг ангел. В началото не го разпозна, но после разпозна приятеля си Ибар. Застанал пред нея, й заговори:

-   Защо не дойдеш при нас? Водата е превъзходна.

-   Знаеш, че съм ранена.

-   Я не ме разсмивай. Бе много по-зле, когато влезе в последна битка.

-   Тогава нещата седяха различно... Наистина отиди и се забавлявай. Не ми е до това.

Ибар седна до нея и загледан във водопада, каза:

-   Не мога да те разбера напоследък – думите му я накараха, да го погледне. - Не само аз, а и другите забелязват някаква промяна. Отчуждаваш се. Все търсиш място, където да се усамотиш. За какво мислиш?

-   Не съм искала да ви тревожа. Имам нужда да помисля. Уморена съм.

-   От какво? Изглеждаш добре.

-   От битките, от това еднообразие... от всичко. Знам, че не бива да говоря така, но искам почивка – направи кратка пауза. - Знаеш ли, до скоро не бях сигурна в себе си и това, което искам, но вече съм добре. Наясно съм със себе си и живота си.

-   И какво е това, което искаш?

-   Невъзможното. – усмихна му се невинно.

-   Не те разбирам.

-   И по-добре.

И двамата замълчаха, наблюдавайки другите. Към тях се приближиха двама ангели – хранители. Застанаха пред тях и се обърнаха към нея:

-   Съветът на Херувимите те вика.

-   Но защо? – почуди се Ибар. – Нищо не е направила. Защо е свикан съветът?

-   Спокойно, Ибар. Не е нещо особено. Остани тук, скоро ще се върна.

-   Бих предпочел да дойде с теб.

-   Не бих искала да го правиш, но и не мисля, че мога да те спра.

Съпровождани от двамата ангели тръгнаха към залата на Съвета на Херувимите. Тя представляваше огромна кръгла постройка, изградена от бял мрамор. По колоните растяха разноцветни цветя, достигащи до самия покрив. Тук се събираха висшите ангели, за да заседават. Тук можеха да се поберат всички ангели, за да чуят думите им. Знаеше защо я викат – няма друга причина. Запази самообладание. Вече няма колебание, страх или болка. Каквото и да стане чувствата й нямаше да я изоставят.

Ибар остана при входа, докато самата нея отведоха в средата на залата. Обикновено залата бе пълна едва на половина, но днес бе препълнена. Срещу нея бе старейшината. Чуваха се гласове, шепоти. Скрити и открити погледи. Тя игнорира всичко.

Когато в залата настъпи тишина, старейшината я заговори:

-   Познаваш ли този ангел?

Посочи с ръка ангела седящ в другата страна на залата. Веднага го разпозна.

-   Да. При последната битка, в която участвах го открих ранен и го спасих от ръцете на един демон.

-   Той дойде при нас и ни разказа доста интересна история. Твърди, че макар и слаб не загубил напълно съзнание. Видял те да се биеш с демона, които го е ранил. Държала си меч до шията му, но не си го убила. Чул е разговорът ви. Пред този съд той се закле, че те е чул да признаваш, че това е вторият път, когато оставяш жив дявола, пропит до мозъка на костите си с кръвта на събратята ти. Вярно ли е всичко това?

Настъпи миг тишина. Какво ли искаха да им каже? Каква ли история да измисли? Но защо пък да им дава това удоволствие. Просто призна.

-   Да.

Залата се изпълни с недоволен шепот. Чуха се и викове. Ангела погледна към приятеля си. Не се учуди като видя пребледнялото му лице. В момента призванието й значеше най-големия грях в Рая. Поне щеше да разкрие сърцето си. Никакви повече тайни.

-   Искаме обяснение! – провикна се някой. – Обяснение!

-   Каквото и да кажа, няма да разберете. Единственото, което има значение е че не съм способна да убия онзи демон.

-   Това ни е ясно – каза старейшината. – Но защо? Не може да няма причина.

-   Има, при това много добра – прокашля се и заговори по-силно. - Живея на този свят от стотици земни години и никога, нито за миг, не съм изпитала нещо истинско. Никакви истински емоции. Радост, болка, гордост… любов. Сърцето ми бе празно. Мислех, не, вярвах, че така е редно – пое си дъх. - Открих, че чувствата са нещо истинско едва, когато видях очите му... Когато се влюбих в тях... в него.

Шепотът се превърна във вик на недоволство. Никой не знаеше как да реагира на думите й. Единствено старейшината остана спокоен, когато се обърна към нея с думите: 

-   Осъзнаваш ли, чедо, какво току-що изрече. Ангел влюбен в демон!

-   Наясно съм и съм готова да го повторя хиляди пъти, докато не разберете, че говоря истината. Това е решението ми и нямам намерение да се отричам от него.

-   С всяка дума, която изричаш грехът ти става по-голям. Осъзнаваш ли го? – кимна без и най-малкия признак на разколебаване. – Толкова по-зле за теб, дете. Една такава любов е невъзможна, осъдена от Бога и всички закони на вселената. Ние сме различни от тях. От мига, в който се роди душата избира пътя си – бил той в Рая или Ада. Ако не вземе такова решение отива в третия свят, където живее, докато не направи нов избор. Някога душата ти е избрала да се родиш тук, ти принадлежиш на Рая. И все пак си готова да се откажеш от него в името на един демон.

-   Готова съм да заплатя цената за решението си – разпери крилете си и разкри черните пера отдолу. Чу шепотите на ангелите около себе си. – Това е доказателството, че както думите ми така и пробудилите се в мен чувства, са истински.

Шумът настъпил в залата бе оглушителен. В продължение на няколко минути не настъпи тишина, въпреки волята на старейшината. Това бе нечувано. Ангел с черни пера! Божията обич я бе напуснала. Душата й не е чиста, подала се на земни и коварни чувства.

Паднал ангел!

-   Имаш ли последни думи преди да изрека наказанието ти?

-   Да, само едно. Независимо колкото и невъзможна да е тази любов няма да се откажа от нея, дори след смъртта си. Не ме интересува ни Рая, ни Ада. Правилата им не ще ме спрат. Един ден го видя отново!

-   Думите ти са тежки. Те са клетка, която обрича душата ти. Няма да й позволят да открие покой, докато не я изпълниш, дори това да отнеме цяла вечност. За жалост точно това и ще стане. Присъдата ти е определена още преди да те извикаме. Думите ти, макар и откровени, само я опровергават. Тази твоя любов е почернила душата ти. Тя е омърсена. Ти вече не си една от нас. Не си ангел. Съветът отреди да бъдеш измъчвана, докато не признаеш вината си, но с думите си ти престъпи най-свещите ни и древни закони. Това наказание няма да е достатъчно. Тялото ти ще бъде унищожено, а душата изпратена в Третата земя, където ще скита, постоянно прераждаща се, но никога не намираща покой, докато не се пречисти. Но заради клетвата, която ти положи току-що обричаш душата си да се скита за вечни времена.

Спокойният тон я нарани колкото и самите думи. Една едничка сълза се стече по лицето й, но Ангела бе готов за тежкото наказание. Щеше да приеме всичко с вдигната глава.

-   Разбирам и съм готова да понеса наказанието си.

-   Отведете я при Кулата.

Двама ангели застанаха от двете й страни. Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Там се спря и погледна към приятеля си. Спокойно заговори:

-   Е, какво мислиш сега за мен? Ангел влюбен в демон. Паднал!

-   Аз...

-   Няма нужда да го изричаш на глас. Пред очите ти съм станала по-нисша и от най-нисшото създание. Чувствата ми са искрени и неопетнени. Демонът дори не знае за моето съществуване. Дори и аз самата не знам нищо друго от лицето му. Смешно, нали? Но това нищо не променя.

Преди Ибар да изрече нещо тя продължи по пътя си.

По време на съда много ангели бяха разбрали за случващото се и се събраха, за да видят кой е този ангел извършил най-големия грях. Първият закон, който учеха новородените още от първия им ден на този свят бе, че те са родени да служат на светлината, да я обичат и предпазват от враговете й – демоните. Под една или друга форма всеки се бори срещу тях, обричайки душата си на светлината и така на серафимите. Но тя преодоля тяхната сила, нарушавайки закона. Отрече се от светлината в името на един демон!