Сънища
Тя сънуваше
сън... за един друг сън. Да, звучи странно, но бе така. Беше толкова отдавна,
но все още й се струваше реално. Тогава също бе така, макар че и тогава и сега
знаеше, че това е просто сън. Дори не бе неин, но бе част от нея.
Сънуваше поле
с макове.
Те бяха
толкова много, толкова красиви и ярки, че превръщаха всичко с огнен океан.
Вятърът леко разклащаше клоните на единственото дърво наоколо. Дъб - огромен,
вечен, господар на равнината, но на нея й се струваше, че и на целия свят.
Защото в тук нямаше нищо друго.
Колкото повече
се приближаваше толкова по-добре виждаше фигурата скрита под дебелите му клони.
Беше на жена. Дългата й права коса се спускаше плавно от раменете й, докосвайки
гърба й, покривайки го със златистия си блясък. Косата й бе златисто руса, но
слънцето я караше да изглежда сребриста.
Тя се смееше.
И този смях бе като песен галедичкаща тялото му. Карайки си да си спомни нещо
далечно от миналото си. Спомен толкова стар, че единствено тялото знаеше, че
съществува.
Жената държеше
в ръцете си малко дете, момиченцето й. Нямаше и годинка. Имаше нейната руса
коса, макар да бяха само няколко кичура. Нейното дете. То също се смееш. Държеше в ръка кичур от косата й. Упорито
отказвайки да го пусне.
Грижите бяха
далеч от този свят.
Струваше й се,
че това място е по-приказно и от най-красивата приказка.
- Но това
място не съществува. Знаеш го.
- Така е.
- Този сън не
е твой.
- Да, но и е.
- Трябва да го
оставиш да свърши. Остави я да си тръгне.
- Не мога.
Погледна към
мъжа до себе си. Бе облечен както обикновено в черно поло и дънки. Косата му бе
къса, но не достатъчно, че да прикрие малките кестеняви къдрави кичури.
Изглеждаше много млад, но очите му винаги бяха стари. Сякаш криеше в тях
вечността.
Той се
приближи до нея и прегърна из отзад.
- Майка ти е
мъртва. Това е нейният сън. Последното, което е искала да види отново.
- Знам, но...
- Аз няма да
те оставя. Винаги ще бъда до теб.
Тихият й
протест бе заглушен от целувката, която й даде. Отвърна му. Любовта му обгърна
тялото й, карайки собствените й чувства да излязат на показ. Обичаше го.
Вярваше, че той е единият за нея. Вярваше, че ще спази обещанието си.
И тогава се
събуди.
Стана,
усещайки сълзите в очите си. Избърса ги преди да се стекат по бузите й. Мда,
отдавна не бе имала този сън. Толкова стар, но и толкова нов.
Погледна до
мъжа до себе си.
Внезапното й
ставане не го бе събудило. Видя как черен кичур от косата му пада върху лицето
му и се усмихна. В тази си плаха усмивка събра всичките си чувства, цялата си
любов към него. Изпита желание да го събуди само, за да го прегърне и сгуши в прегръдката
му. Искаше й се да го обича завинаги, но вече не вярваше във вечността.
Отвърна очи
към прозореца. Нощта бе още млада. Не виждаше луната, но няколко звезди ярко
грееха срещу нея.
Тихо прошепна:
- А какъв ли е
бил твоят последен сън, любов моя.
