Децата на Ада част 2

Втора част от романа Децата на Ада

Съдба

Кулата е тъмницата в света на ангелите.

Малка сграда с по една стая на етаж. Толкова рядко използвана, че някой напълно забравяха за съществуването й. Тя самата го направи. Превърна я в малка мисъл скрила се в крайчето на съзнанието й. Докато не се влюби. Докато не падна. Оттогава започна да идва тук, знаейки че това е съдбата й. Може би се подготвяше.

Стените й бяха чисто бели, изпълнени с прозорци, пропускащи светлината вътре в спираловидния коридор обвиващ цялата кула от входа до върха. Само веднъж влезе, много отдавна, и никога не забрави зловещата й красота. Това е мястото, където отвеждаха пленени демони, затваряха ги и измъкваха. Понякога, за да разберат тайните им, друг пък - просто експериментираха с телата им, търсейки още по-усъвършенствани начини да ги убият.

Старейшината заповяда да я измъчват, но по-скоро и с нея щяха да извършват „опити”, опитвайки се да открият какво е причинило падението й. Усмихна се. Нищо няма да открият. Това е нещо, което само паднал би могъл да проумее.

И пак в ума й се породиха въпроси. Къде е този Бог, който обича всички ни? Къде е справедливостта, когато самите закони не позволяват свободата да решаваш? С какво е заслужила да падне? Защото се научи да обича нещо различно от светлината? Това не й пречеше да изпълни дълга си. Да, обича демон. Наистина ли обаче поведението й се наречи предателство?

И пак реши да изтърпи наказанието си вместо да избяга. Можеше да отиде в света на хората или дори в Ада. Щеше да й отнеме време, но щеше да го открие. Като Паднал има правото да е там, а може би дори до него. Разбира се ако и той й позволи. Бе способна, дори сега, но тогава щеше да докаже с това. Или просто не бе способна и сега напълно да измени на своя дом.

Ангелите виждаха в нея само една изменница. Нека я измъчват колкото иска. Нека я убият – щеше да се прероди и да се бори за идеалите си.

Заведоха я в една от най-долните килии и оковаха за стената с вериги.

Наказанието започна веднага, използвайки най-различни методи – юмруци, огън, вода, инструменти. В полумрака не различаваше нито лицето им, нито гласовете. Някой килии на върха, имаха прозорци или по-скоро пролуки светлина да провиква вътре. Повечето обаче бяха като тази. Създание като нея няма право да вижда светлината, от която се отрече.

Може да вика, да се моли, да проклина, но бе единственият затворник тук от повече от сто години – никой не ще да я чуе. След време нямаше сили дори да се усмихне при някой от обидите им. Игнорираше ги. Пренебрегваше и болката, замъгляваща така съзнанието й. Накрая остана само любовта й.

Напълно изгуби представа за времето. Може би бяха минали само няколко дни или месеци. Знаеше, че по-старите рани бяха зараснали, така че е дълго. Зараснаха и следващите. И по-следващите. Като нищо и столетие ще измине като едно мигване на окото й. 

Понякога болката я караше да забравя всичко. Друг път й се струваше, че животът преди тази килия е илюзия. Че светлината означава и нещо различно от болка.

Накрая един ден вратата се отвори и оттам се показаха двама ангели. Свалиха й белезниците, вдигнаха я от земята и накараха да облече нова, чиста бяла роба. Светлината изгори очите й като огън. Изпита болка. Не бе сигурна дали е заради светлината или другите си рани. Инстинктивно пожела тишината и мрака на килията си. Не се подаде на желанието си. Нямаше да позволи да я видят сломена. С крайчето на съзнанието си осъзна, че мъченията й са свършили. Краят настъпи. Време бе да я изпратят в Машината.

Най-накрая.

Отдръпна ръцете, който я придържаха и се изправи, гордо повдигайки глава. Последва  ангелите към Машината. Бе уморена. От последната й среща с мъчителите й не бе минал и ден. Не е времето да се поддаде на слабостта си. Скоро щеше да почива.

Докато вървеше към Машината, която ще унищожи тялото й, видя погледите на ангелите, дошли да видят изпълнението на присъдата й. Бяха много. Сигурно всички. В тях се четеше омраза, недоумение, страх, презрение и дори малко съжаление... всеки имаше свое мнение за постъпката й и как да се отнася с нея. Не това я натъжи, а фактът, че не видя никой да изпитва съчувствие. Било то и малко. Никой не се и опита да разбере причините довели я до този избор.

За първи път се почувства толкова самотна, че ледени тръпки полазиха тялото й. Те бяха като кинжали. Страхуваше се повече от това усещане, отколкото от предстоящата смърт. А точно смърт я очакваше. Щеше да заспи и никога да не се събуди. Поне не и като себе си.

Огледа се.

Бяха я облекли в нова дълга роба, покриваща раните й, но на места имаше петна прясна кръв. Ръцете й бяха в рани и кръвта се стичаше от китките й, точно, където веригите разкъсваха кожата. Обърна се. Така че за първи път от дълго време да види крилете си. По време на мъченията си ги чупиха многократно. Вече не е способна да ги използва. Старите изящно бели криле, които някога така харесваше и прилежно се грижеше за, ги нямаше. Сега те бяха посивели, почти почернели. Изглеждаха оскубани и изхабени като душата й.

Иронична усмивка се изписа на лицето й. Добре, че наоколо нямаше някое езеро или друга водна повърхност да се огледа. Нямаше да се разпознае.  Предпочете да запази образа от спомените си пред това, което е днес.

Кулата и Машината се намираха в най-отдалечения край на Кръга на залите. Това е мястото, където на отделни острови се намират най-важните сгради в Рая като съдилището. И макар разстоянието да не звучи голямо ако не летиш бързо до него се стига за половин час. Достатъчно да почувства самотата си. Отдавна чувстваше как между нея и останалите се изграждаше преграда, но никога не я чувстваше толкова силна колкото сега.

Машината се намираше на малък остров, заемайки го изцяло. Макар сградата да заслужава възхищение, всички предпочитаха да я избягват. Тя е символ на греха. Поквара. Приближавайки се първото видя високата сграда, подобна на другите. На входа бяха поставени четирима ангели, власти, както си пролича от отличителните им знаци. Стражите й я оставиха в техни ръце. Веднъж влезли застанаха през самата Машина – огромна, с яйцевидна форма, обрасла с растения, знак на дългите векове занемаряване.

Прозрачният капак се отвори и тя влезе вътре. Няма смисъл от допълнителни церемония или още веднъж да потвърдят присъдата й. Трима серафима бяха застанали от дясната страна на Машината. Безмълвни, със закрити лица. Свидетели, не изпълнителни.

Прихванаха ръцете и краката й с вериги да не мърда. Автоматично вратата се затвори и тялото й бе обляно от лъчи топла светлина. Почувства изненадваща умора, караща я да се отпусне. С притъпени сетива усети убождаща болка в гръбнака. Искаше да извика, но нямаше да им достави удоволствието да я чуят. Захапа устните. Толкова силно, че кръв се стече в устата й. За миг отвори очи. Видя около себе си и извън Машината пера.

Нейните пера.

Не бяха минали и няколко мига, когато се появи същата трептяща болка, но в краката си, плъзгаща се нагоре. Не можеше да помръдне, но усети как тялото й изчезва. “Скоро от мен няма да остане нищо.”  Думите просто изскочиха от съзнанието й. Те щяха да запазят духа й, но не и същността й. Мислеха си, че така ще изкоренят чувствата й, но се залъгват. Никога няма да го забрави. Никога!

Вече не чувстваше краката и долната част от таза си. Просто ги нямаше. Не смееше да погледне надолу да се увери дали наистина е така. Същото чувства се появи и по пръстите на ръцете й. Края е близо. Не се страхуваше. Спомни си образа на Аркард и го запази в създанието си до последния си миг.

Тялото й почти бе изчезнало в светлината, когато с последни сили прошепна името му. Никой не я чу, дори не разбраха, че се опита да каже нещо, но това последно послание не е и оправено към тях, а към самата нея, към душата й.

Накрая целият ангел бе погълнат от светлината. Другите седяха мълчаливи, вгледани в бавно угасващата светлина. По лицата им не бяха изписани никакви емоции. Някой от тях и преди бяха свидетели на подобно зрелище, макар и много отдавна. Макар и по други причини.  Всички очакваха да дойде онзи момента, когато от някогашния ангел ще остане единствено малка бяла сфера. Душата й.

И когато сферата се появи процесът е свършил. Отговорникът за Машината, отвори капака и малката сфера веднага пое по пътя си надолу към света на хората.

От този миг нататък всичко зависи от съдбата.

Една душа

Сълзи се стичаха от очите на Линора, докато отчаяно произнесе следващите си думи.

-   Ти си умряла заради него?!

-   Така е. Такъв е изборът ми. Сега е времето за твоя избор.

-   Но какво да направя. Той не иска да бъде с мен. Нищо не ми остава! Няма смисъл да живея.

-   Това не е истина! Никога не трябва да се предаваш. Следвай сърцето си, така както  аз сторих навремето. Може и да не си сега с него, но това в никакъв случай не е края. Твоите сили някога бяха мои. Не знам защо, но те пречат на вашия съюз. Сигурна съм, че ще успееш да откриеш начин да се съберете. Трябва да постигнеш това, което аз не успях. Не бива да оставяш на мрака да влезе и в душата ни.

С тези последни думи Ангелът изчезна, превръщайки се в облак от малки светлини, който бавно изгаснаха.

Линора остана още малко седнала на земята, осмисляйки станалото. Не бе сигурна дали да вярва на случилото си. Може би всичко е плод на въображението й, но каквото и да бе това, то я накара да се почувства по–добре. Не след дълго събра сили и се изправи. Едва можеше да върви, но достигна до изхода, където седна уморена. До този миг не осъзна колко е слабо тялото й. Но не позволи това да я спре. Почти веднага, щом се показа, я заобиколиха дребни духчета. Остави се на грижите им.

След като се нахрани и отпочина, привикнала на слънчевата светлина, става и се приготви за кратко пътуване. Не й трябваше никои друго освен двата меча. Почивката й позволи да помисли. Лесно е да търсиш, но трябва да знаеш какво, а тя нямаше тази информация. Първото и единствено място, за което се сети да потърси бе един стар демон, който живееш само на ден път от тук. Другите рядко говореха за него, а и тя самата никога не се интересува. Знаеше, че обича самотата и е много мъдър. Ако някой можеше да й помогне това трябва да бъде той.

Докато пътуваше към дома му осъзна, че вече замисля пътешествието си. Дори не се поколеба да си тръгне. Не знаеше какво ще узнае от демона, но няма да остане в планината. Всяка дърво, всеки хълм и носеше болезнен спомен, а тя има предостатъчно от тях. Освен това нямаше да постигне нищо ако остане. Гледаше околностите, но не видя старата им красота. Това вече не е нейният дом, а място, което е обитавала повече от десетилетие.

Почти с болка започна да съзнава, че чувствата й бяха изчезнали. Не я напуснаха, но са се скрили дълбоко в душата й. Все едно света е изгуби красотата си, смисъла си. И като доказателство за това е тъмния белег на ръката й от опита й да се самоубие. Беше повече от десет сантиметра дълъг, точно където се поряза. Раната зарасна преди и да бе излязла от пещерата, но белегът щеше да остане до края на живота й като спомен.

Вече няма връщане назад. Колкото и да милее за старите дни те никога няма да се възвърнат. Може само да е силна и продължи напред. Дължеше го на себе си. Дължеше го на онзи ангел. Дължеше го на тяхната душа.

Мъдрецът

Вървенето до дома на демона й се стори по–дълго отколкото трябва. Няколко малки духа й предложиха да я придружат, но тя отказа. Не искаше да ги занимава с грижите си. Пък и те с нищо не помогнат.

Пътува целия останал ден. Пренощува под сянката на едно голямо дърво. Не изпита глад през цялото си пътуване, но се накара да хапне малко от запасите, които й дадоха приятелите й. Никога не бе идвала насам. Никога не й се е налагало. Знаеше посоката, но нито къде точно се намира дома му, нито как изглежда. Без чужда помощ нямаше да го открие. За миг съжали, че не взе някой от приятелите си, но и не искаше да ги замесва в това. Решението си е нейно и те не можеха да сторят нищо. Нито да й помогнат, нито да я спрат.

Вниманието й привлече светло зелена птица след клоните на дърветата. Необичайният й цвят и няколкото лилави пера по гърба й я убедиха, че това не е обикновено животно, а демон. Бавно се запъти там, без да се опита да скрие присъствието си.

Разделяше ги не повече от два метра, когато я заговори:

-   Някъде тук ли е твоят дом?

Изглежда птицата не само не я забеляза, но не предполагаше, че някой може да я заговори така спокойно, особено човек. Отдръпна се стресната разпервайки крила, за да запази равновесие.

-   Ти... ти ме виждаш?

-   По същия начин, по който виждам и собствената си ръка.

-   Да не си жрица? Не съм сторила нищо лошо.

-   Успокой се. Нищо няма да ти направя. Просто ми трябва информация.

-   Информация?

-   Чувала съм, че тук някъде живее стар демон. Знаеш ли къде е домът му?

-   Защо ти е?

Девойката се изнерви и каза нетърпеливо:

-   Нямам време да седя тук и да си бъбря с теб. Или ще ме заведеш до дома му или ще те сготвя за вечеря. И не си й помисляй, че летенето ще те спаси.

Явно думите й имаха ефект, защото демона се премести от клона на рамото й и посочи към планините. Още бе далеч да почувства демонска сила, но това не пречеше да има известни съмнения. Нищо не губи да следва тези насоки.

Все пак предупреди демона:

-   По-добре да не ме лъжеш, защото ще се ядосам.

-   Не лъжа! Домът му е в една пещера в близката планина. Там е от стотици години.

След час достигнаха до поляна, заобиколена от широколистни дървета и множество храсти. Наблизо имаше планинско възвишение, където се виждаха няколко входа на пещери или поне на нея й приличаха на такива. Назад възвишенията се превръщаха във високи върхове. Когато мина половината път натам.

-   Домът му се намира в най-ниската пещера.

-   Това е достатъчно за мен. Нямам повече нужда от теб.

Без да чака втора подкана птицата бързо отлетя. Линора я наблюдава, докато не изчезна от полезрението си. Извърна глава към скалите, но отново не почувства нищо. Нито дори най–малката следа от демонска сила. Поне това очакваше от някой толкова стар демон. Бе глупаво да загубили времето си тук без дори да си направи труда да претърси пещерите.

Лесно се изкачи до първата, където, според думите на демона-птица, трябва да се намира онзи демон. Щом достига входа се спря. Почувства енергия. Слаба, но знаеше, че е там. Влезе и се спря залята от вълна енергия. Разтрепери се. Не разбираше причината, но гледайки мрака се ужаси. Продължи да трепери, но и вървеше напред. Не носеше светлина в себе си, така че съвсем скоро бе наобиколена от пълен мрак. Започна да диша по-тежко, да изпадне в паника.

Беше на път да се откаже, когато видя светлина пред себе си. Отдъхна си и пристъпи напред. Вътре нямаше нищо. Мястото напомни на голяма дупка, отколкото на пещера. Единствената светлина идваше от стара лампа, поставена встрани от господаря на това владение.

Линора знаеше, че е много стар, но тъй като никога не бе чула нещо за вида му, се изненада като видя висока почти двуметрова костенурка. Бе толкова стара, че на места черупката бе пропукана. Цялото тялото бе сбръчкано до такава степен, че Линора едва виждаше очите му. Дългата му брада достигаше земята. Успя да определи къде е устата му, единствено по лулата, от която бавно излизаше дим.

И въпреки странния си вид почувства приливите на сила, която бликаше от него. О да си обясни как не го усети преди да влезе в пещерата. Някакъв щит, може би. Но старият демон бе наистина могъщ, но и не използва силите си. Дали не я използва да поддържа живота си. Не бе сигурно, но той е поне на хиляда години.

Застана пред него и коленичи в знак на уважение.

Остана със сведена глава, докато той не проговори:

-   Рядкост е някой да дойде тук, още повече човек. Какво дириш?

-   Отговори.

-   На света има много въпроси, чийто отговори не са достъпни за никого. Какво ще стане ако се окаже, че и твоят е един от тях? Няма ли пътуването ти до тук да е било напразно.

-   Може, но няма как да разбера без да съм опитвала – гледа го право в очите, за да му покаже сериозността си. - Нищо не губя ако опитам, но същевременно мога много да спечеля.

-   Говори.

-   Аз съм човек, но никога не съм се чувствала такава. Целият ми живот е свързан по един или друг начин с демоните. Затова искам да разбера има ли начин и аз самата да бъда такава.

-   Толкова ли много те е страх от смъртта, че искаш да спечелиш дълголетието на демоните?

-   Не се боя от смъртта, дори и тя да настъпи утре. Демоните са мои приятели. Тези, които са ми по-близки и от човешкото ми семейство. Дори този, които обичам повече от животът е демон. Готова съм да направя всичко да бъда с него.

-   Тогава защо не бъдеш с него? Рядкост са, но съществуват връзки между хора и демони. Раждали са се и деца. Наричат ги прокълнати, заради кърваво червените им коса и очи. Но те са благословия за родителите си.

-   Ако бе толкова лесно няма да съм тук – пое си дъх. - От рождение имам сили, който станат все по-силни с времето. Тя ме сближи с демоните, но и отдалечи от любимия. Докоснем ли се нищо не се случва, но опитаме ли да станем по-близко, моите сили се вливат в него. Мисля, че се бой да не ме убие. Вече изгубих съзнание само от една целувка.

-   Сега искаш да се справиш с този проблем? Ако той е инкубус, няма да има значение дори и да не си човек.

-   Знам, че не е  инкубус. Тогава нямаше да съм така озадачена.

-   Интересна история е вашата. Но защо ако се обичате, той не е тук с теб?

-   Изчезна.

-   И въпреки това ти искаш да откриеш решение.

-   Да, защото това не е единствената причина – замълча за малко. - Омръзна ми да бъда сама. Не принадлежа ни към едните, ни към другите. От рождение към по–близка с демоните, отколкото с който и да е човек. Отгоре на всичко имам сили на жрец, но не съм и от тях. В целия този свят единственото ми скъпо нещо е Аркард. Когато съм с него няма значение коя съм. Но дори и да не го видя повече искам да открия мястото си под небето. Искам празнината да изчезне. Искам да разбера къде е мястото ми.

-   Аркард, Мечът на Ада. Възможно ли е да е той? – прошепна замислено демонът.

-   Казахте ли нещо?

-   Просто приказките на един старец. Но не си ли помислила, че мястото ти е точно тук, където си сега.

-   Сега съм едно нищо! Ако преди имаш място то това е до любимия ми, но сега него го няма. Единственото, което ми остана е малката надежда, че ако стана демон ще мога отново да съм с него. Затова ми кажи – има ли начин или не?

-   Знам само за един. Дали обаче си готова да платиш цената? За някой като теб няма да е лесно.

-   Готова съм на всичко.

-   Така ли? Дори да убиеш хиляда демона? – погледна я изпод вежди. – Човек, които убие хиляда демона накрая сам се превръща в такъв. Можеш ли да сложиш край на хиляда живота?

Линора се вкамени. Никога не би могла да предположи, че ще е нещо такова. Но още преди да дойде бе взела решение да не се предава. Дори не сега, по-отдавна, още, когато бе онова малко момиче тичащо в проливния дъжд. Бавно се изправи, оправяйки дрехите си от прахта.

Демонът се изненада виждайки усмивката на лицето й. С ръка бутна косата си назад и му каза:

-   Значи е решено. Ще открия друг начин, ако ли не успея... Не след дълго светът ще бъде с хиляда зли демона по-малко.

-   Ами ако не намериш толкова „зли” демона.

-   Тогава ще умра като човек, защото никога няма да нараня невинен. Ако има нещо сигурно в живота ми, то това е желанието да защитавам онези, които не могат сами. Може би това е смисълът на съществуването ми, кой знае? – нова тъжна усмивка се изписа на лицето й. - Благодаря за отговоря ти, мъдрецо, много ми помогна. От сега нататък всичко зависи от пътя, които съм избрала. Единствено времето ще докаже дали той е правилен или не.

Поклони се за пореден път и излезе. Този път не забеляза мрака около себе си. Нищо че тялото й отново бе завладяно от студени тръпки. Вече знаеше какво трябва да направи. Не се колебаеше.

Замислен старият демон гледа след нея и размишляваше. Бе минало наистина много време от както е срещал интересна личност като нея. Може би онзи демон, който обича да е един от васали на Ада, но това сега няма значение. С нейния дух и вътрешна сила би могла да плени дори легендарния Луцифер, митичния създател на Ада. Преценката му винаги е била добра. Знаеше за нея отказва. Един човек, пазещ в себе си сила, за която много демони, а може би дори и ангели, биха завиждали.

Пушейки замислено лулата си изрече:

-   Наистина ще е интересно да видя какво ще стане по-нататък с това момиче.

Решения

След като се раздели със стария демон, Линора побърза да се махне от там. Още бе в шок от думите му. Знаеше, че няма да е лесно, но това... Хиляда демона! От първия път, когато с Аркард бяха нападнати от демони, имаше още няколко нападения. Лично бе убивала част от тях. Грубата сметка е петнайсет, но това не е нищо в сравнение цифрата, която се изискваше от нея.

Време е да започне истинското си пътуване. Далеч от тази планина. Макар това да е единственото място, което някога ще нарече свой дом, бе настъпил момента да го напусне.

Щом излезе от пещерата се насочи към най-бързия път към своята собствена пещера.  Не си почива дори когато нощта настъпи. Вече бе в област, която познава добре. Към полунощ вече бе у дома. Не искаше обаче да влиза. Но имаше нужда от вещите си. Да се сбогува на приятелите си. Да реши накъде да потегли. След това ще си тръгне, без да се обърне назад.

Тъкмо достигна началото на гората, когато видя бързо приближаваща се сянка сред дърветата.  Извади оръжието си, но с болка разпозна Аркард. Не вярваш,че на очите си. Как така той е тук? Но и знаеше, че това, което вижда е истина. Познаваше до съвършенство всяка част от него. Лесно е да го разпознае от тогава голямо разстояние.

Бързо, той се приближи право към нея.

Как да постъпи? Част от нея поиска да извърне глава и побегне далеч. Друга да отиде и прегърне. Остана вкаменена, докато демонът се приближи. Деляха ги само няколко метра, но в този миг и това разстояние й се стори непоносимо. Искаше да е до него, да го прегърне и целуне, независимо дали ще умре или не от тази целувка.

Но се въздържа. Сърцето й я болееше, заради присъствието му, но и заради заминаването му. Дори годините изолация от света не й се струваха толкова зле в сравнение с онова, което преживя тези дни. Няма да издържи още една раздяла. Това е равностойно на смърт.

Най-добре щеше да го избегне. Но и това е трудно, толкова близо един до друг.  Намираше се на две крачки от нея, когато демонът падна на колене, свел виновно глава.

Заговори с глас напомнящ този на отчаян човек:

-   Прости ми! Постъпката ми бе подла, достойна само за най-големия страхливец. Боях се от това, което ще се случи ако остана до теб. Но те обичам. Бяхме разделени само от дни, но за мен са векове мъчения. Позволи ми да се върна при теб, да поправя сторената грешка – погледна я. – Моля те за прошка.

Настъпи тишина.

Бавно девойката повдигна ръката си. За миг я задържа във въздуха, след което силно го зашлеви през лицето. Изненада го, макар и да осъзнаваше, че напълно си го заслужава. Бе готов да понесе още стотици удари ако това значи, че ще получи прошка. Вместо втори удар усети как две ръце се обвиват около врата му, тялото й да се притиска към неговото.

Линора усети дългата му коса да пада над нея, покривайки и двамата. Това напълно я убеди, че той наистина е тук, до нея.

-   Никога повече... – сълзи се стичаха по очите й, докато му крещеше. - Никога повече не ме карай да преживея това, защото ще те убия. Толкова ли не можа да разбереш, че си единствен за мен. Нищо няма значение! Разбира ли ме, идиот такъв? Втори път няма да ти простя подобна постъпка!

Аркард почувства как цялото й тяло трепери. Колкото и смела да е, тя се страхува като всеки друг. Но тази си слабост разкриваше единствено пред него. Линора е млада, почти дете и имаше нужда от него. Като приятел, но и като нещо много повече. Вече е късно да се върнат към това, което са били преди.

Притисна я към себе си.

-   Никога повече. Заклевам ти се. Дори и ако трябва да отида до дълбините на Ада ще се върна и остана тук завинаги.

Малко по-късно, секунди или цял час, никой от тях не бе напълно сигурен, двамата се раздвижиха. Изправиха се и мълчаливо тръгнаха към пещерата. Докато пътуваха не говореха. Ни за миг Линора не престана да държи ръката му, все едно ако я пусне той ще изчезне.

Всичко бе наред, докато не стигнаха до пещерата им. Аркард влезе пръв, но спря, защото Линора дръпна ръката му назад. Обърна се и я видя да седи като вкаменена, вперила поглед в тъмнината, все едно вътре се крие чудовище.

-   Какво има? Да влизаме.

-   Аз.. Аз не мога – отново се разтрепери както пред пещерата на стария демон. - Просто не мога. Съжалявам.

Пусна ръката му и се отдалечи. Демонът щеше да я последва, но Линора просто отиде до близкото дърво и откъсна един клон, върза около него парцал. Зае се да запали огън. Когато платът пламна взе набързо приготвената факла и влезе в пещерата, без да се колебае.

Аркард я последна учуден. Попита я:

-   Какво става? Никога преди не си се бояла от тъмнината. Дори обичаше да се скиташ из тунелите без светлина.

-   Хората се променя.

-   Да, но не и толкова бързо. Какво стана, докато ме нямаше?

Линора спря. Когато проговори не го погледна. Взираше се в мрака.

-   Прав си, хората не се променят толкова бързо, но аз го направих. Нищо не е наред. Имам твърде много, за което да мисля. Включително и относно теб. Имам нужда о т време на помисля. Мога само да ти кажа, че мразя мрака, не просто тъмнината, а непрогледния мрак, без капка светлина, боя се от него и това е.

-   Разбирам.

-   Не, не разбираш – бяха стигнали пещерата и тя се зае да пали огън. После седна и се загледа в него. – Говорих със стария демон в планините, но той не ми даде отговора, който диря затова реших сама да го намеря. Още утре ще напусна това планина. И без това не мога да остана вечно тук.

-   Аз ще дойда с теб. Обещах ти.

-   Знам и се радвам.

-   Но решила ли си какво ще правиш? Няма ли начин да ти помогна. Кажи ми за какво се обърна към онзи мъдрец?

В първия миг Линора не отговори. Познаваше прекалено добре Аркард да знае, че ако му каже, че иска да стане демон ще направи всичко възможно да я разубеди. Той я отгледа, излишно е да го отрича. Бяха заедно почти през целия й живот и през това време той я научи не само как да са бие, но и да чете, пише, да ловува и всички други дребни неща, който щяха да й помогнат да оцелее и при много по-лоши условия от тези.

Но винаги оставяше разстоянието между тях – тя е човек, а той - демон. Достатъчно доказателства бе факта, че през тези петнадесет години не се е променил. Все същият демон, със същия далечен поглед, които видя за първи път като съвсем малко име. И въпреки това не можеше да промени чувствата си. И пак заради това не е в силите й да му каже цялата истина.

-   Искам да открия начин да бъда заедно. Демон и човек могат да бъдат заедно, но това не важи и за нас. Искам да разбера защо и как да го спра, така че всичко да приключи добре за нас. Тогава може би ще се върнем към онези дни, в които бяхме истински щастливи.

Аркард седна зад нея и задържа в прегръдките си. Искаше му се да я целуни, но вместо това постави чело на рамото й. Каза:

-   Отдавна не се бия както някога го правех. И макар да съм бегла сянка на онова, което някога бях, пак ще дам всичко от себе си за теб. Всичко бе решено още в първия миг, когато се срещнахме. Съдбата не е нещо, с което човек да си играе.

-   И пак тази съдба, която ни е събра е и тази, която ни забранява да бъдем заедно. Не е ли несправедливо от нейна страна? А ако се целунем и нищо не се случи? Ако всичко е било единичен случай.

-   Лин…

-   Аз съм готова да рискувам.

Лицето й се доближи до неговото. Аркард обаче бе по-бързо и се отдръпна, като едновременно с това докосна рамото й, бутайки я назад.

- Но аз не съм готов. Не искам да рискувам живота ти. Може сега да не чувстваме нищо, когато се докоснем, но това не значи, че всичко е наред.

- Но ако бяхме почувствали, какво. Никога повече няма да ме докоснеш?

- За мен най-важното е да си добре – замълчаха. Аркард отстъпи от нея, но остана близо. - Някога не вярвах в съдбата. Не вярвах в нищо. Не ме бе грижа за никого. Просто правех това, в което съм най-добър, а именно да се бия. Един ден срещнах някой, който бе различен. И той имаше дълг, но не направи нужното. Имаше два шанса да го изпълни и въпреки това не го стори. От онзи миг нататък започнах да се променям. Когато дойдох тук не исках да имам връзка с ни едно живо същество. Чувствах се виновен за всичките злини, който съм вършил. Живях ден за ден, търсейки отговори на въпроси, който нямат отговори. И един ден, след толкова дълго пред мен се появи малко момиченце с такава решителност в очите, че за миг се изплаших. Тя ми показа истинския свят, с цялата му красота и нежност. Тя ме накара да повярвам в съдбата. И затова ти казвам сега, че все някога, по някакъв начин ще открием това, което искаме.

Речта му много й помогна, вдъхна й силата, от която имаше нужда. Но имаше и други неща, който не можа да сподели с него, неща, който я тревожеха дори повече от мрака зад гърба й. Беше прекалено уморена да мисли за това сега, може би утре ще е денят, в който ще получи отговор.

Селото

На следващата сутрин, когато Линора се събуди видя, че Аркард бе станал преди нея и вече приготвил всичко за пътуването им. Остави го да довърши работата си и отиде при статуетката. Държеше я в ръцете си все едно я вижда за първи път. Това изражение, този поглед, тази фигура – това е ангелът от съня й, това е и самата тя. Тази прилика я плашеше. Дали Аркард вижда нея или този ангел? Наистина ли думите му са истина? Съмнението не я напускаше, колкото и да иска да вярва в думите му.

Накрая го заговори:

-   Нея няма ли да вземеш? – показа му статуетката.

-   Защо да го правя?

-   Винаги съм си мислила, че има значение за теб.

-   Е, не е така. Това е просто дървена фигура, която направих преди време от скука, както и другите фигури.

-   Щом така искаш.

Постави я обратно на мястото й и й обърна гръб.

Взеха раниците си и излязоха. Един единствен път Линора погледна назад към пещерата и поляната. Спомни си първия път, когато дойде тук. Дори не се замисли какво ще стане с нея ако го направи. Никога не си бе представяла, че може да изпита подобно щастие като това, което изпитваше всеки ден, когато бе тук. Това наистина ще да остане нейният дом.

Извърна поглед напред в посоката по поречието на реката и надолу към града, от където дойде стария жрец. Никога нямаше да разбере името му, но и няма значение за нея. По един различен начин, той също е важен за нея. Не толкова като приятел, а като учител. Огърлицата от сини мъниста е доказателство, за това, че е достойна ученичка. Няма да следва пътя на жречеството, но и няма да бъде и лоша... Животът вече й бе дал мисия и щеше да я следва.

Набързо се сбогуваха с духовете, които познава. Виждаше тъгата по лицата им, но и тя, както и те знаеха, че този ден ще дойде все някога. Нещата се развиха по–бързо от очакваното. Някой я изпратиха до половината път, но повечето предпочетоха да останат на поляната. След тях бе и стария й познайник, Микора. Може би от всички той най–добре разбираше, че това трябва да се случи. Радваше се, че няма да е сама в това си начинание. Демоните като него нямаше да й бъдат от а полза, но някой като Аркард ще може да я предпазва и помага.

Завладяна от най-разнообразни мисли Линора не усети накъде вървят, докато пред нея не се разкри града. Чак сега разбра замисъла на спътника си. Щяха да отидат в селото. Същото онова място, където бе израснала и което така ненавиждаше.

Спря се и със строг тон каза:

-   Кракът ми няма да стъпи там!

Аркард се върна при нея, постави ръце на раменете й и отвърна:

-   Разбирам чувствата ти и аз самия не храня особена симпатия. Но от там е най-бързият път към вътрешността на страната.

-   Тогава нека го заобиколим.

-   Наистина не искаш да отидеш там, нали?

-   Разбира се. Това място е ужасно.

-   То е като всеки друг град или село, което ще видим в бъдеще. Приеми го като част от приобщаването ти в света на хората. Начин да свикнеш с тях!

-   Тогава ще си намеря някое друго забутано село и ще свикна с него.

-   Това е най-доброто за тази цел. Нека тогава да е като молба от мен. Само една нощ. Рано на следващата сутрин ще си тръгнем и няма да се върнем тук. Само една! Какво толкова може да се случи за толкова кратко време. Докато стигнем ще се стъмни. Ще пренощуваме и на сутринта се тръгна.

Линора погледна още веднъж към селото. Поклащайки глава, предавайки се:

-   Така да бъде. Мисля, че ще издържа няколко часа. Пък и ти ще си с мен.

-   Почти.

-   Как така?

-   Ще бъда наблизо, но предпочитам да остана скрит за очите им, твоите също.

-   Защо? Не може ли да приемеш човешки облик и да отидем заедно.

-   Мога, но не и тук.

-   Защо? – попита малко по-настоятелно.

-   С това трябва да се справиш сама. Малък тест. Ако не успееш ще се върнем отново в планината. Поне за известно време. Ако успееш продължаваме напред.

-   Май се опитваш да ме накараш да размисля.

Аркард се усмихна виновато.

-   Искам да съм сигурен, че си готова. Светът е много повече от това, което може да си представиш.

-   Познавам го достатъчно.

-   Всеки си мисли така, но след това открива нещо ново и това напълно го обърква. Нека опитаме. Нищо не губиш.

-   Нямам право на избор, нали?

-   Не.

Примири се. Не искаше да е сама. Не и точно тук. Но откриваше истината в думите му. Все някога, дори за кратко, щяха да са разделени и тогава се налага да се справи с определена ситуация сама.

Както предвиди Аркард, бе късен следобед, когато Линора пристигна в селото. Малко преди да влязат демонът й даде торбичка с пари, не поиска да разбере от къде са, и я посъветва да разгледа. После да си намери място, където да остане през нощта.

И така накрая се озова тук – в мястото, което така мрази. Искаше й се да има мечовете си със себе си, но Аркард ги взел и сега носеше само малкия нощ. След случилото се в пещерата не веднъж си мислеше да го изхвърли, но осъзна, че това нищо нямаше да промени. Белегът завинаги ще остане на ръката й и това е.

Трябваше да признае, че през всичките тези години, градът почти не се е променил. И въпреки това го чувстваше по различен начин. Виждаше улици и си спомни как тича по тях. Не се опита да различи лицата на хората. Не е като да разпознае някой. Фактът, че никой не гледаше към нея или не я избягва, я успокой.

Разглеждаше улиците, сградите, хората, начина им на живот. Мина през различни важни сгради като старейшината на града или малкия храм. Но те нямаха стойност за нея. Нищо от тук нямаше.  Опита се да се държи нормално, но толкова хора, я притесняваха.  Стана й малко по-добре, когато видя няколко малки духа на едно дърво да ядат от плодовете му. Обикновено би отишла при тях. Сега обаче се направи, че не ги вижда.  Не искаше да крие силите си, но оттук нататък все по-често щеше да се наложи да се преструва на сляпа, на това, което е пред очите й.  

Небето почервеня, сенките станаха по-дълги и се появиха първите звезди. Пролетта отдавна бе дошла, но нощите продължаваха да са студени. Скоро трябваше да си потърси някое място, където да пренощува. Преди това обаче искаше да види и пазара. Тук е мястото, където най–много се събираха хора. Дори в този късен час все още сергиите бяха отворени и имаше хора.  

Линора се чудеше дали те идват от работа или са забравили да вземат нещо, или може би са открили, че нямат нещо, което им трябва. Разбираше този свят, но не би го предпочела пред живота си в планината. Без закони и правила животът може да бъде лесен и щастлив.

Така се разсея, че не внимаваше къде върви. В единия миг спокойно си ходеше, а в следващият падна на земята, защото някой я блъска. Огледа се изненадана. Възрастна жена, на около четиридесет се бе навела да събира плодовете, който бе разсипала и не спираше да се извинява. До нея имаше друга жена по-възрастна, но също така натоварена. Облеклото подсказа на Линора, че е слугиня на навелата си жена.

Виждайки с колко много неща се е натоварила нищо чудно, че така лесно се бяха сблъскали. Пък и тя самата също имаше вина в това.

-   Много се извинявам. Толкова съм непохватна.

-   Няма нищо и аз самата също не бях много внимателна.

След като й помогна да съберат нещата взе една от чантите й и се изправи. Едва сега успя да огледа жената по-добре. Фигурата й, дългата й черна коса, лицето, погледа й. Имаше нещо много познато в нея, но не се сети откъде.

-   Не е редно да носите толкова много неща, дори и да имате помощничка със себе си. Това е твърде много товар за двете ви. Позволете ми да ви изпратя до дома ви. Като извинение, че се сблъскахме.

-   Много любезно от ваша страна, но сигурна ли сте, че нямате друга работа. Вече е късно. А и домът ми не е близо.

-   Няма проблеми. Само преминавам през селото.

-   Рядкост е млада девойка да пътува сама. Особено в тези опасни времена. Демони има навсякъде. Човек трябва да внимава.

-   Не ме е страх от демони. Пък и съпруга ми ще ме чака кръстопътя утре заранта. Имаше работа и трябваше да се разделим, така че аз ще остана тук, докато той я свърши.

Думите й бяха пълна лъжа, но те двете нямаше как да го знаят. С Аркард бяха решили да се представят като съпрузи или брат и сестра, така че да не пробуждат съмнение, докато пътуват през различните места.

Жената обаче възрази.

-   И въпреки това не е редно да те оставя сама на чуждо място.

Линора предпочете да не отговори. Завиха покрай една двуетажна сграда и продължиха по улицата. Още един завой, надясно и пред тях се появи стена зад, която се виждаха няколко високи постройки. Девойката не повярва на очите си. Това място! Едва сега осъзна коя е тази жена и кое е това място. Съдба ли бе или лош късмет. Защо от всички в това село й трябваше да срещне точно майка си?

Огледа се за Аркард. Така и се искаше в този миг да е до нея. Но колкото и да се вглеждаше не го откри. Не чувстваше и силата си. Пое си дълбоко въздух, макар и малко трудно, заради бучката заседнала в гърлото й и тръгна след жената, която я чакаше.

Мразеше всяко кътче от тази къща. Искаше й се по–бързо да се махне. След като помогне на жената, не можеше дори да си помисли да я нарича своя майка, щеше да го направи. Влязоха в кухнята, където оставиха торбите. Линора побърза да излезе, но едва  стигна до вратата, когато жената я хвана за ръката. Веднага обаче я пусна и отдръпна, леко смутено.

-   Съжалявам. Просто исках да знам къде мислиш да отидеш сега.

-   В някой от хановете. Имате два в селото, нали? Довиждане.

Понечи да си тръгне, но думите на жената я спряха.

-   Чудех се дали няма да искате да останете тук за през нощта. Съпругът ми няма да има нищо против, а и имаме достатъчно място за още един човек.

-   Бих искала, но... – започна да възразява.

-   Настоявам. Няма да мога да спа спокойно ако знам, че сте сама в някой от кръчмите ни. Да, не са лоши места, но и не са подходящи за само момиче.

-   Добре! Ще остана, но само ако няма да ви преча. Това ми напомни, че още не съм ви казала името си. Аз съм Лин.

-   Прекрасно име. – отвърна жената и продължи да приказва, докато разопаковаше.

Не минаха и две минути, когато от другата врата се чу шум. След миг вратата се отвори и се показаха момче и момиче на осем и шест години, поне доколкото можеше да прецени Линора. Започнаха да тичат около масата, докато жената, майка й, не им се скара.

- Веднага престанете или ще ви шамаросам и двамата. Не виждате ли, че си имаме гости.

- Съжалявам. – отвърна момиченцето, хващайки се за полата на майка си.

Линора веднага разбра, че това са нейните брат и сестра. Не почувства нищо. Дори и да го знаеше, те си останат непознати. Това място не бе за нея. Виждаше колко са щастливи, задружни, колко се обичаха и си спомни собственото си детство. Тогава нямаше такава радост или обич. Помнеше, че предпочиташе да седи в стаята си, дори ядеше сам, само и само да намали контакта с родителите си. По-добре сама, отколкото в стая, където никой никога не продумва и дума.

-   Оставете ни, докато не приключим с вечерята. Излезте да си играете.

-   Може би и аз трябва да ги последвам. Не съм особено добра в готвенето.

-   Ако желаеш. Яденето ще е готово скоро. Тогава ще те запозная и със съпруга си.

-   Нямам търпение. – излъга девойката и бързо излезе.

Застана на стълбите на верандата и се заоглежда. Много неща се бяха променили, но в същото време и останали същите. Виждаше две прислужници да се занимават с прането, а един друг човек сечеше дърва. Би се зачудила защо майка й не бе пратила още някоя прислужница, вместо сама да отиде да пазарува. Поне от това, което помнеше, тя винаги е била взискателна към всичко.

Час по-късно жената викна всички да ядат. Прислугата вечеряше отделно, така че на голямата маса бе само тя и семейството. Съпругът, баща й, бе същият какъвто го помнеше – сериозен и строг. И въпреки това не спираше да се държи любезно. Личеше си, че е любопитен относно нея, заради постоянни въпроси, които й задаваше.

-   Откъде сте? Личи си, че не сте от тук?

-   Наистина е така - бе подготвела за подобна ситуация, така че веднага започна да си измисля история за миналото си. - Не мога да ви кажа името на мястото, където живях. Не съм познала родителите си и съм отгледана от приятели, който живеят усамотено. Това е първото ми пътуване извън областта.

-   И накъде си тръгнала.

-   Има нещо, което трябва да открия и докато това стане няма да спра търсенето си.

-   Трябва да е нещо, наистина много ценно.

-   Така е – продължи без колебание. - Без него няма да открия щастието, за което копнея.

-   Не разбирам. – намеси се жената.

-   Това е прекалено сложно за обяснение. Няма смисъл да ви говоря за това – бързо смени темата. – Имаше прекрасни деца, сигурно много се гордеете.

-   Така е – поднесе жената. - Синът ми е пръв в класа си, а малката догодина ще стъпи на училище.

-   Не се и съмнявам, че ще се справи. От подобно добро семейство като вашето може да се очаква само това. Имате ли други деца?

-   Не, нямаме. Боговете ни дариха само с тези двете.

Отговорът дойде веднага, но от опитния й поглед не отбягна погледа, който двойката си хвърли крадешком един на друг. Те лъжеха.

Повече не можеше да понесе гледката. Макар през денят почти да не бе яла, сега нямаше никакъв апетит.

Стана от масата, леко се поклони и рече:

-   Съжалявам, но денят ми бе дълъг затова бих предпочела да ви оставя и да отида да почина малко.

-   Разбира се, разбира се. Прислужницата ще ви отведе до стаята ви.

-   Още веднъж благодаря за приятната вечеря.

Без повече да се бави излезе, следвайки прислужницата, момиче на не повече от петнайсет години с дълга черна коса, вързана на плитка. Щом излязоха девойката проговори:

-   Стаята, която ви даде господарката не е използвана от доста време. Извиняваме се ако видът й не е нищо особено. Госпожата заповяда да бъде почистена специално за вас. Нещата ви са вече там.

-   Има ли някаква конкретна причина да не я използвате? – вече знаеше, че я отвежда.

-   Понякога слагаме там разни неща, но никой не живее там. Не знам защо. Живея тук едва от пет години. Питах няколко прислужници, но и те не знаеха.

-   Може би имат мрачна тайна?

-   Господарите? Никога. Не са много добрите и мили семейства като това. Радвам се, че работя при тях, а не някъде другаде. Господарката ви даде тази стая, защото няма друга свободна.

-   Различните хора имат различно мнение – тихо прошепна на себе си.

Остави се да я отведат във втората къща. Докато вървяха надолу по коридора сърцето й заби по-силно и по-силно. Вече нямаше съмнение къде я отвеждат – нейната стая. Искаше й се да се обърне и избяга, но не си го позволи.

Вратата се отвори и момичето отстъпи встрани, за да влезе Линора. Остана на място, докато не усети как вратата зад нея се затваря. Едва сега се огледа. Това е стаята й. Имаше няколко големи делви в единия край и раницата й бе оставена на стола до малка масичка, но иначе всичко друго си е същото. Погледна нагоре, където по принцип имаше един или два демона, но сега е пусто. Почувства се още по-самотна.

Отвори прозореца и се огледа дали наоколо нямаше никой. Слънцето бе залязло, а небето потъмняло. От време на време някоя животинка, било то скакалец или птица, изпълняваше тихо песничката си, напомняйки, че дори в тази спокойна нощ човек не остава сам. Но Линора продължи да се чувства самотна. Виждаше светлините на къщата, чу веселите смехове на децата и сълзите като от само себе си се появиха в очите й.

Така се отнесе, че дори не осъзна, когато прошепна името на Аркард. Този път той отвърна на нейния зов. Остави се да я прегърне и  целуне по челото. Не си казаха и една дума, но хиляди въпроси се вървяха в главата й. Защо? Какво толкова е сторила, че да заслужи онова страдание от детството си? Защо те не можеха да бъдат такива, когато тя бе малка? Добри към едни, лоши към други без дори основателна причина. Толкова ли е трудно да чуе една добра дума от тях, една мила усмивка. Откакто осъзнаха, че не е обикновено дете ни за миг не я възприемаха като нормален човек. Като собственото им дете. Не искаше да си спомня тези чувства,

Накрая заспа уморена. Аркард я остави на леглото. Щом се увери, че спи спокойно, седна на стола и се загледа в спящото й лице. Ако имаше възможност да не я подлага на това щеше да го направи, но нямаше.

Линора се събуди изведнъж от писъци. От отворения прозорец видя, че цялата къща свети и се чуваха гласове на обитателите й. Другите къщи също светеха, а в далечината се видя пушек. Нещо се случваше точно в този миг. Почувства силна демонична сила, но не отгатне от къде идва. Приближаваше се.

Отвори вратата и изтича навън. Видя майка си с децата, но бяха твърде далеч да отиде при тях. Сграбчи първия човек, който видя и го попита:

-   Какво става?

-   Нападнал ни е демон! – извика изплашено той. – Огромен черен звяр разрушава града!

Пусна го и той бързо изчезна от полезрението й.

Всичко е стана ясно. Спокойно извади синята огърлица, която до този миг бе скрила.  Извика Аркард. След миг се появи откъм сградата, държащ в ръка двата й меча, закачени за колана, с който ги придържаше на гърба си. Аркард си бе върнал предишния вид и сега, щом хората го видях, се изплашиха дори повече.

Линора обаче не им обърна внимание.

-   Какво става тук? Кой напада града?

-   Каракс. Изглежда се е побъркал.

-   Трябваше да се досетя – каза мрачно Линора. – Ще трябва бързо да го спрем преди да направи още поразии.

-   Искаш ли аз да се погрижа за това.

-   Не, аз съм виновна, че е тук.

Погледна крадешком към майка си, когато се приближи и това й позволи да види страха в очите й. Затича към входната врата, следвайки Аркард. Това е края на играта. Няма и за миг повече да се преструва на някой, който не е. Без значение дали някой ще я разпознае или не. Време е да видят истинската й сила.

Спря да тича едва, когато се озова лице в лице срещу огромния звяр. На височина Каракс достигаше до четири метра и десет метра на дължина. Приличаше на голямо куче, но опашката му бе раздвоена и имаше трето око на челото си. Фигурата му внушаваше страх и ужас. Но не и в очите на девойката. Между нея и него ги деляха по-малко и от петдесет метра. Видя с крайчето на окото си двайсетина души, но бе сигурно, че наоколо има поне два пъти  повече. Хора, имащи смелостта да се опитат да го спрат.

Глупаци.

Даде знак на Аркард да препречи пътя между нея и тях и сама пристъпи напред. Не обърна внимание на хората и дори грубо ги избута встрани. Погледът и бе прикован в демона, а съзнанието й – концентрирано върху силата й. След миг кристалите на огърлицата започнаха да светят в ярко синя светлина.

Бе петнадесет крачки от демона, когато започна да говори с тих и нежен глас.

-   Какво правиш, Каракс? Знаеш, че не бива да идваш тук. Опасно е. Погледни само каква бъркотия си направил – разтвори широко ръце. Не отделяше очи от звяра, докато той се приближи към нея и дори приклекна, за да изравни главата си с нейната. Линора започна да го милва. – Знам, че си разтроен. Нямаше те, а не можех да чакам да се върнеш да се сбогуваме. Вече не си малък! Трябва да се държиш зряло. Не може всеки път, когато имаш проблем или се скараш с някой да идваш при мен. Време ти е да пораснеш. Сега тежестта на Пазител на планината е твоя. Без мен и Аркард наоколо ти трябва да запазиш баланса на това място, където хората и демоните са открили, така че да живеят мир.

Продължи в същия дух, докато от огромния звяр не остана само помен. На мястото се появи черно животно, напомнящо голямо куче, притискащо тъжно глава в шията й. Докато му говори си припомни времето, когато той и семейството му се премести тук. Май бе преди седем години. Тя не бе много по-голяма голяма Каракс винаги търсеше закрила при нея. За него нямаше значение дали е човек или нещо друго, а просто защото я обича. Спомни си колко много си играха заедно, а после помагаше за тренировките й. И въпреки че понякога изчезва за седмици накрая се връщаше и идваше при нея.

-   Успокой ли се? – продължи да говори. – Така е по-добре. Време е да се връщаш. Не тъжи така. Знаеш, че няма как да дойдеш с нас. Пак ще бъдем заедно, но в сърцата си. Независимо дали съм тук или на стотици дни път, няма да те забравя, както и ти мен. Денят идва. Слънцето се показва. Трябва да се прибираш. Другите имат нужда от теб – изправи се. – Тръгвай и направи това, за което те помолих!

Демонът се завъртя няколко пъти около Линора, галейки се като малко коте, радващо се на милващата ръка, но накрая си отдалечи тичащ толкова бързо, че от време на време като че ли се слива със сенките на нощта. Само Линора и Аркард знаеха, че демони като Каракс и семейството му имат способността наистина да се сливат със сенките.

Жената остана на място, докато не се увери, че извън града. За последно го видя застанал на едно възвишение да гледа към нея. Погледите им се срещнаха за миг и той изчезна. Не искаше да си го помисля, но вътрешно знаеше, че може никога да не го види отново. Още една връзка с миналото изчезна.

Извърна глава и се загледа в лицата на хората. Изненада, облекчение, страх – различни емоции, но всички вгледани с нея. Най-голямо впечатление й направиха лицата на родителите й.

Докато изчака Аркард да се върне с вещите им, двамата се приближиха до нея. Майка й се опита да я докосне, но девойката отстъпи назад, грубо отблъсквайки ръката й.

-   Линара. Ти си, нали? Знам, че си ти.

-   О, сега знаеш коя съм, а само преди часове отрече съществуването ми.

-   Ти не разбираш, дъще, ние...

-   Какво вие? – бе бясна, но запази самообладание. – Докато бях тук се държахте с мен като боклук. Когато изчезнах ме забравихте, заличавайки съществуването ми. А сега ме наричате „дъще”. Дори не си направихте труда да ме потърсите, а бях само на седем!

-   Това не е вярно. – намеси се баща ми.

-   Така ли? Наистина ли? Да не си мислите, че не знам истината. Забравяте коя съм и какво мога. Демоните ми казаха всичко. Наричате се мой родители, но се заблуждавате. Там - посочи към планината, - сред онези демони, там е моя истински дом и семейство. Точно онези демони, от който се ужасявате и който обичам хиляди пъти повече отколкото някога вас. Не ми се правете на мили и добри.

-   Линора.

Този път бе гласът на Аркард. Носеше раниците им и сега застана зад нея, готов да тръгнат всеки миг. Щом чу гласа му отстъпи назад, докато не докосна гърдите му. Усети как ръката му я прегърна през кръста и се успокой.

Отново им заговори:

-   Нека ви улесня. Дъщеря ви Линара умря отдавна, в мига, в който за пръв път отиде в онази планина. Името ми е Линора! Нямам нищо общо с детето, което някога живя с вас. Имам свой живот, а вие... вие сте мрачен спомен. Седите тук и твърдите, че съм ваша дъщеря, а дори за миг не се и замислихте коя е жената пред вас, докато споделяхте трапезата си с нея. Повече мога да се нарека дете на планината, на демоните и духовете, който се грижеха за мен, отколкото ваша. И най важното – не съжалявам, че стана така.

Обърна им гръб и тръгна надолу по пътя. Вървеше бързо без да гледна назад. Не обърна внимание на гласовете на другите. Чу стъпките на Аркард, но не се извърна. Искаше й се за малко да е сама. Беше й тъжно, не скърбеше за загубите си И въпреки това, сега, като ги бе видяла почувства някакво странно облекчение. Очите й бяха насълзени, но се усмихваше.

Бяха излезли от града, когато позабави ход и заговори Аркард:

-   Благодаря ти.

-   За какво? Нищо не съм сторил.

-   Нарочно искаше да дойда тук, да отида при тях и да ги видя, нали?

-   Вие случайно се срещнахте.

-   Да бе. Не се опитвай да ме лъжеш, прекалено добре те познавам, за да знам, че обичаш да си подготвен за всичко. Искаше да ги видя, да знам, че са продължили живота си. Заболя ме, но имах нужда от това. Вече наистина мога да напусна това място.

Аркард само се усмихна скришом.

Смърт и цели

Изминаха два месеца откакто Линора и Аркард напуснаха планината. Пътуваха като хора. Демонът и без това прилича на човек, само трябваше да промени цвета на косата си и да я върже, така че да не се виждат основите на рогата му. По този начин приличаше на напълно нормален красив млад мъж, а тя бе привлекателната му сестра, която му прави компания в пътуването. Официалната история, която казваха пред хората бе, че търсят редки растения и билки като в същото време ги и продават.

Линора бе очарована от всяко едно място, който види. Всичко е толкова различно и ново. Не може да опише, какво изпитва. Аркард също разглеждаше с интерес. Макар да знаеше много за местата отдавна й бе казал, че не се е отдалечавал много от планината.

Пътят по който поеха бе на юг. Този свят се състоеше от един единствен континент с малки и големи острови. Те самите се намираха в източната час на континента. Пътуваха ли три седмици в тази посока щяха да стигнат морето. Но не това е целта на Линора. Нейният избор е на юг, така че да минат през целия континент и да достигнат другия му край.

Аркард ни веднъж не повдигна въпроса защо започнаха пътешествието си. Девойката му даде обяснение – иска да разбере причината за “размяната” на сила между тях. Малко бе вероятно да й вярва напълно. Мисълта със сигурност не му се нравеше, но я познаваше и въпреки желанието си не успя да извлече нищо повече от нея.

Нещо друго му направи голямо впечатление – кожената лента на китката й. Преди никога не бе носила нещо подобно, а сега не я сваля. Твърдеше, че пречи на движенията на ръката й, а сега се превърна в нейна втора кожа. На няколко пъти се опита да повдигне въпроса, но крайния резултат е същия като и с целта на пътуването им.

Слънцето залезе преди половин час. Според картата, която купиха в последния град, през който преминаха, скоро ще достигнат малко селце, където да останат за през нощта.

Линора недоволстваше.

-   Колко още остава? Уморена съм и гладна. Пък и няма да откажа една хубава баня.

-   Би трябвало да видим селото като изкачим този хълм.

Аркард посочи възвишението пред тях.

-   Дано иначе ще спра на място и остана точно там. Не ми се върви повече - изведнъж Аркард се спря. Линора се извърна към него и учудена попита. – Какво има?

-   Надушвам дим.

-   Значи наистина сме близо до селото.

-   Димът е много повече.

Двамата се спогледаха. Мислеха едно и също нещо. След миг вече тичаха нагоре по възвишението.

Първа пристигна Линора и една повярва на очите се. Никога не бе виждала подобна гледка, пък и не искаше. Вече усетила мирисът на дим и подготви за това, което може да види, но шокът бе голям. Цялото село бе в пламъци, повечето вече угаснали, оставяйки след себе си единствено разруха и смърт. Бе прекалено далеч да види детайлите, но и това й стигаше. Изчака и когато Аркард застане до нея, продължиха към селото.

Една щом стигнаха пределите му истински разбра какво се е станало. Нямаше ни една сграда, ни едно местенце, останало непокътнато. Линора усети следи от присъствието на силен демон. Сигурно би могла да го проследи, но не това я тревожеше сега.

Докато навлизаха все по навътре в селото осъзна колко унищожителна може да е силата на един демон. Не ставаше въпрос само за разрушените сгради. Навсякъде имаше хора, някой бяха живи, търсейки близките си, но повечето бяха мъртви. Мъже, жени, старци и деца – всички бяха мъртви.

Погледът й се спря на един мъж. Бе зле ранен, но още жив. Приближи се и коленичи до него, взимайки главата му в ръце.

-   Вода. – тихо прошепна.

Аркард й подаде манерката и тя внимателно му даде да пие.

-   Какво ви е нападнало? Накъде отиде?

-   Беше ужасно... – стареца тихо заговори. – Появи се от нищото... убиваше без да му мигна окото... забавляваше се... ние се опитахме... да се защитим, но... той е твърде силен.

-   Накъде отиде? Трябва да ми кажеш!

Но мъжът се отпусна мъртъв в ръцете й.

Линора го остави на земята. Аркард бе отишъл при една жена и сега превързваше раната на крака й. Огледа се. Виждаше как хората страдат и от това я заболя сърцето. Не можеше да си представи що ли същество е способно да стори нещо подобно. Истинско чудовище. Дори не и бе нужно време да вземе решение – трябваше да го открие и унищожи.

Половин час по – късно напуснаха селото и продължиха по следите на съществото. Макар и по – трудно от преди, но Линора можеше да проследи следата оставена от силата на демона, а и с Аркард до себе си нямаше как да сбърка.

Следите водиха към планината. В началото нямаше видими следи от пребиваването му тук, но когато забелязаха падналите дървета и облазите прах и дим, разбраха, че клането не бе свършило само със селото. Линора усети как бучка заседна в гърлото й, но продължи напред. Колкото повече се приближаваха, толкова по – лошо се чувстваше. Мирисът на изгоряла плът, кръв и тихите стенания на бедните същества я караха да пожелае да повърне. Искаше й се да се извърне и просто да се махне оттам, но бе невъзможно.

Бяха дошли прекалено късно, за да помогнат на тези същества. Онези, който бяха успели да се спасят щяха и сами да се излекуват, доколкото до мъртвите... за тях вече бе прекалено късно. По – трудно й бе проумее как е възможно някой да постъпи по този начин. С хората да, но защо му е трябвало и да напада тези малки демончета след като е свършил с хората. Знаеше, че на света има и зли демони, доста от тях бе и убила, но рядко бяха онези, почти нямаше, който нападат освен хората и своите собствени събратя. Този тук дори не можеше да се нарече дух, той бе истинския първообраз на демона, на чудовището.

Застанала насред този ужас, гледайки нагоре към небето, Линора размишляваше. Сред няколко минути проговори:

-   Аркард, защо пътуваш с мен?

-   Защото искам да бъда с теб.

-   Дори и да не знаеш къде отивам или защо? Просто ме следваш без дори един път да ме попиташ за целта на това пътуване.

-   Не ми е нужно да знам. Когато настъпи правилния момент сама ще ми кажеш защо е било всичко това.

-   Така е – замълча за миг. – Но ако сега ти каза, че ще загърбя всичко, дори с цената на собственото си благо, за да открия и унищожа този демон. Не мога да оставя това същество да вилнее свободно по земята, която наричам свой дом – извърна очи към него. Видя в тях не само сълзите, но и твърда решителност. – Какво би сторил тогава?

Аркард се изправи. Духчето, на което искаше да помогне току–що издъхна. Приближи се и я прегърна изотзад.

-   Ще те последвам и на края на света, минавайки и през най–трудните изпитания. Няма значение какво ще бъде решението ти, защото ще го приема. Единственото, което искам и да ми позволиш да остана до теб,.

-   Благодаря ти, Аркард. Нямаш си и представа колко важни са тези думи за мен.

Затвори очи и се сгуши в него. Нямаше да се откаже толкова лесно от желанието си да бъде с него, но това тук бе много по – важно от тях двамата. Нищо не й пречеше да продължи и двете мисии наведнъж. Все пак и утре е ден, може би той щеше да бъде по – добър от вчера и днес.

Тази малка надежда бе силата, която е крепеше, борейки се с всички тревоги и съмнения в сърцето й, защото дори в този миг, когато и казваше всички тези мили и нежни думи, тя не можеше да спре да се пиша: “Те за мен ли са или нея?”

Останаха още малко тук, разпитвайки оцелелите как изглежда онзи демон. Всеки им казваше различни неща, но поне успяха да придобият някаква представа. Трябваше да търсят висок мургав демон с прилепови криле и червена коса като огън от която стърчали два бели малки рога. Носел черни кожени дрехи, пропити с кървави петна. Линора за пръв път чуваше за подобен демон, човешката му форма и крилете бяха доказателство, че ще се разправят с някой наистина силен. Девойката само се надяваше да имат достатъчно сили да го победят.

Карасто

Изминаха три месеца откакто Линора и Аркард разбраха за съществуването на онзи демон, но оттогава изгубиха всички негови следи. В началото продължиха да следват следата му, но скоро тя изчезна безследно. Никъде нямаше и най-малката следа, че е минавал от тук толкова силен демон. Без идея накъде да тръгнат решиха да следват същата посока, водеща към сърцето на континента.

Седмици наред те пътуваха, спирайки за по-дълго единствено в големите градове, където Линора издирваше стари свитъци за демони. Нямаше значение дали я допускаха до тях или трябваше да прониква вътре като крадец в нощта, тя ни за миг не се поколебаваше. Намереше ли такъв веднага започваше да чете, но и често го захвърляше настрани, откривайки, че там не ще открие това, което диреше.

Дали бе нещо свързано с онзи демон, или може би нещо друго за демоните – Аркард не знаеше, но се опитваше да й помогне. Щеше да бъде по – лесно ако тя просто споделеше с него, винаги го бе правила, но не и сега. И точно това го изненадваше. Откакто се разделиха, тя се промени. Виждаше го в очите й, държанието й. Пак си бе онова младо момиче, който обичаше с цялото си сърце, но имаше нещо, който я и отдалечаваше от него. Тайна, която искаше, не трябваше, да разбере. Но трябваше да бъде търпелив и да чака. Ден след ден не спираше да си го повтаря, за да не се предаде накрая и не отстъпи пред съблазнителната идея да я притисне и накара да го направи.

По този начин минаваха всичките им дни. Понякога ще бяха толкова спокойни, че за миг и двамата можеха да забравят тревогите и да се наслаждават на мига. Все едно се бяха върнали в онези дни, когато любовта им бе просто топло чувство, каращо ги да търсят компанията на другия. Особено за Линора тези дни бяха от огромно значение, защото преставаше да се пита дали това малко щастие е истинско или не. Дали обича нея или все още изпитва чувства към онзи ангел от преди четиристотин години.

Един ден те стигнаха брега на езерото Сиранг, както е посочено на картата им. Линора никога преди не е виждала толкова много вода събрана на едно място, макар и не веднъж в историите си Аркард подробно й описва как изглежда и морето и големите езера и корабите, който плаваха по тях. Разпитваше го за корабоплаването, за морските вълни или пък за формите е размерите на корабите. Колкото и големи да са тези познания, те не можеха да се сравнят с усещането, което имаше, докато си приближаваха до града и пристанището. Имаше време преди деня да свърши и затова решиха веднага да потърсят някой кораб, който днес или поне утре да отпрала. Според думите на Аркард едно пътуване до другата страна на езерото щеше да им отнеме най – малко седмица пеша, докато ако бяха на кораб щяха да стигнат за близо ден. Девойката веднага се съгласи с него, изгаряйки от нетърпение да се качи на някой от корабите.

Като се нарадва на гледката го остави да се разбира с капитана и се върна в града, за да потърси място, където да пренощуват и да се запаси с необходими им за пътуването неща, като нови дрехи и подправки, който макар и да търсеха не откриха никъде по време на пътуването си. Поколеба се дали да не вземе и малко изсушено месо, но него можеше да купи и сред като преминат езерото.

Почти бе привършила с покупките си, когато сред тълпата разпозна Аркард, оглеждащ се за нея, помаха му, за да му подскаже къде се намира и забърза към него. Накрая го заговори:

-   Тъкмо свърших с пазаруването и щях да те потърся. Разбрахте ли се с капитана?

-   Да, утре рано сутринта щял да отплава, така че трябва да бъдем там.

-   Това означава, че трябва само да си намерим място да отседнем през нощта.

-   Попитах го и за това и той ми препоръча един – два хана. Може да ги погледнем.

Линора му кипна и го последва към пристанището.

Първият хан, ако въобще можеше да се нарече така, напомняше повече на долнопробна кръчма, изпълнена с пияни моряци. Второто място, което посетиха също не бе нищо особено, но поне изглеждаше по – добре. За жалост обаче имаха само едно свободно легло. Линора бе прекалено уморена да продължи да търси и искаше просто да хапне и да си почине, така че се съгласиха да го вземат.

Стаята им бе малка, празна, с изключение на леглото и дървената маса, но за една вечер щеше да свърши работа. Храната им не бе особено вкусна, но поне топла и засищаща, което им бе достатъчно. Накрая Линора реши да си легне, карайки и Аркард да се сгуши до нея. Той се опита да възрази, че искал да свърши едно – две неща,п реди това, но тя го убеди, че не е нещо, което не може да почака. Знаеше, че е уморен и също копнее за почивка на меко легло, така че накрая двамата се сгушиха в малкото легло и заспаха.

На следващата сутрин станаха с изгрева, взеха нещата си, приготвени от миналата вечер и отидоха на пристанището, където кораба се приготвяше скоро да отплава. Щом капитана ги настани в малката каюта, Аркард излезе, за да помага на моряците, а Линора го последва, за да ги наблюдава. Беше й любопитно как всичко онова, което бе слушала ставаше реалност пред очите й.

Радваше се й на езерото, толкова голямо, че едва след като се взреше добре в хоризонта можеше да види земята. Спомни си как, когато за пръв път го видя си помисли, че са стигнали морето. Отговаряше точно на описанията на демона. Сега обаче разбираше колко се бе излъгала в онзи миг. Морето бе далеч от тук на седмици, може би дори месеци ходене пеша. Имаше и по – кратки пътища към него, ако бяха тръгнали на юг или изток, но ту нарочно се бяха запътили насам.

Жената нямаше търпение скоро да потеглят, за да види как се управлява малкия кораб, но преди това трябваше да вземат целия товар. От хоризонта извърна поглед към Аркард и другите моряци. Облечен по лека риза и панталони сега качваше на борба с малък сандък на рамене. Знаеше, че после ще напече слънцето, но той няма да престане да работи, това бе цената за превозването им, но ни веднъж нямаше да свали ризата като останалите мъже, защото тогава всички щяха да видят странните татуировки на плешките и гръбначния му стълб. Те нямаше да разберат значението им, но тя го знаеше. Още преди няколко години го бе накарала да му каже откъде и как си ги е направил. Отговорът ме: “Те са символ на някогашната ми сила.” Тогава не разбра напълно думите му, но вече бе наясно, че някога той е бил наистина силен демон, дори би виждала истинската му форма и те са доказателството за това. 

Пътуването не бе нищо особено, но все пак я развълнува. Седеше на носа на малкия кораб и наблюдаваше как разбива вълните. Водите бях спокойни и толкова кристално чисти, че на моменти й се струваше, че може да види лика си върху водната повърхност. И може би можеше ако не се движеха. Искаше й се и Аркард да е тук до нея, но той трябваше да работи с другите, а и й бе казал, че неведнъж бе пътувал с кораб и това не е нищо ново за него. Замисляйки се сега за това осъзна колко малко знаеше за миналото му. Той никога, дори случайно, не споделяше нищо за миналото си. Ангелът й спомена за война между Рая и Ада, това й бе добре известно, защото навремето и Аркард й бе говорил малко за това. Възможно ли по това време да са се срещнали? Винаги бе мислила, че е силен, но едва, когато видя истинския му образ осъзна, че зад това красиво, но сериозно лице се крие ужасна сила, която дори в момента да я няма, тя спи някъде дълбоко в него и той е способен да я пробуди. Дали с нейна помощ или не – не можеше да бъде сигурна, но знаеше, че тя е там.

Според капитана вече бяха минали половина път към отсрещния бряг, където щяха да пуснат котва в града Тернеркс. Вглеждайки се по-добре в хоризонта напред можеше да види тънката линия на сушата. Скоро това малко пътуване щеше да приключи, но тя знаеше, че там я очакваха нови земи, който да изследва и нови знания, който да научи. Може би дори това, което търсеше.

Изведнъж усети нещо странно във въздуха около тях. Не бе демон, но пак напомняше на демонично присъствие. Беше навсякъде, но главно във водата. Имаше и още едно, подобно на това, което усещаше, но в същото време и различно. Трудно можеше да го опише с думи, все едно бе източника на всичко наоколо, но в същата част и нещо друго, отделно. Едно бе сигурно и то е, че идва откъм гладът пред тях.

Три часа по-късно корабът пусна котва на пристанището. Линора и Аркард се сбогуваха с капитана и екипажа му. Нямаха намерение да останат в града. Имаше още няколко часа до залез слънце и нямаше смисъл да си губят времето. В момента обаче бяха изпречени пред препятствието да минат през тълпата развълнувани хора, запътили се към центъра на града.

-   Мислиш ли, че е истина – чуха една жена да говори, докато вървеше. - Наистина ли са хванали воден демон или е просто лъжа?

-   Кой знае? – отвърна другарката й. - Повече ме интересува дали е вярна, че ако човек хапне от месото им е безсмъртен. Нямам нищо против да живея вечно.

-   Така си е. 

Скоро жените ги отминаха и Линора не можа да чие нищо повече от разговора им. Думите им обаче бяха достатъчни, за да я шокират. В продължение на няколко дълги мига тя стоя като вкаменена, не можейки да проумее бездушевността на тези хора. Трябваше да види нещата със собствените си очи. Даде знам на Аркард да я последва и бързо тръгна по посоката, в която бяха изчезнали двете жени.

След няколко минути се озоваха в центъра на града, където голяма тълпа се бе събрала около голям дървен фургон. Двама мъже бяха застанали отстрани му, единият, по-възрастния силно викаше:

- Елате, елате хора, за да видите нещо, което никога друг път в живота си няма да съзрете повторно. От дълбините на езерото заловихме това странно създание и сега то е тук, за да ви удовлетвори

 С тези му думи завесата, която покриваше дългата страна на фургона, се вдигна и хората видяха огромен стъклен аквариум, в който се намираше едно от най-необичайните хуманоидни същества, който Линора бе виждала. Беше мъж, млад, но за това не можеше да бъде сигурна. Тялото му бе стройно, мускулесто и тънко, с цвят преливащ се във всичките нюанси на синьо, сиво и сребристо. Имаше дълга черна коса и тъмни очи. Ръцете му бяха вързани с окови, заварени за пода, таке че и най-малкият шанс за бягство да пропадне. Допря ръка си до стъклото, тя, както и другите му крайници повече напомняха на големи плавници, отколкото на ръце и крака.

Линора бе напълно сигурна, че от него е произлязла силата, която усети по-рано, докато още бяха на кораба. Бе трудно да повярва как едно толкова силен демон е позволил на няколко обикновени хора да го заловят. Приближи се малко, прикривайки лице зад качулката, която носеше. Гърдите я заболяха, когато видя дълбоките рани по тялото му. Личеше си, че не се грижат добре за него. Тогава си припомни думите на едната жена – слух, че месото на демони като този могат да дарят човек с безсмъртие. Способни ли бяха тези хора да извършат това?

Погледът й срещна този на водното създание и тогава тя осъзна, че той знаеше, че тя и Аркард не са като останалите от тълпата, но ни едно друго чувство не бе изписано в очите, освен болка. Мислено му благодари, защото ако по някакъв начин бе разкрил присъствието им щеше да е още по-трудно да изпълни заформящия се в съзнанието й, план.

Обърна му гръб и прошушна на Аркард:

-   Ще го освободим от там.

Започна да се отдалечава. Той я последва говорейки възбудено, но тихо.

-   Наистина ли си мислиш, че ще успееш, Линора? Няма съмнение, че го охраняват добре. Пък откъде да знаеш дали е добродушен или ще ни убие при първа възможност?

-   Няма да успее, защото ти ще си там да ме защитиш. – усмихна му се и продължи да върви.

Останалата част от деня го прекараха в размотаване из града. Винаги далеч от тълпата зрители, но и винаги наоколо, така че да не изпуснат нищо. Както и предполагаше малко след като и последните хора се разотидоха докараха два коня и фургона потегли. Следвайки ги, те  излязоха от града и потеглиха по пътя навътре към континента. След около половин час хората се отклони и спря на малка поляна, където имаше още четири фургона. Отдалеч Линора видя как изкарват демона и го настаняват в друг фургон. Не бе достатъчно близо, за да чуе какво говорена, но й се стори, че му слагат допълнителни вериги.

Единственото, което можеха да направят сега бе да чакат. Не след дълго, един по един хората се оттегляха, заспивайки във фургоните си или около огъня. Само трима човека останаха будна, за до пазят лагера. Линора даде знак на Аркард да тръгне и сама се запъти към най-близкия до фургона, пазач.

Нямаше намерение да ги убиват, но в момента те бяха една голяма пречка за нея. Един бърз удар зад тила с дръжката на един от мечовете й бе предостатъчен, за да изгуби съзнание за час-два, точно колкото и време им трябваше. Огледа се да не би някой да се е пробудил, за щастие бе достатъчна тихо. С ъгълчето на окото си видя как Аркард се погрижи за втория пазач и тръгна към третия. Сега бе времето да действа.

Отиде до ключалката и тихо зашепна няколко думи, след миг тя се отвори и вратата леко изкърца. Преди да напусне планината не се бе й замисляла да използва думи, когато използва силите си, макар и жреците да го правеха постоянно. Не й бе хрумвало и да разбива врати, но това бе един от многото трикове, който научи от както започна пътуването си. Кой знае? Може още не само един или два пъти да ги използва за да спаси своята или нечия друга кожа.

Отвори вратата и бързо се шмугна вътре преди някой да я е забелязал. Вътре бе тъмно, така че се наложи да създаде малка огнена сфера, която да освети стаята. Светлината не бе силна, но достатъчно, за да различи отделните силуети. Фургонът бе празен, с изключение на водния демон, който седеше изправен пред нея, окован от всякъде с дебели вериги, който леко шумоляха, когато той се опита да помръдне. Очите му проблеснаха в златисто, отразени с пламъците на огъня й.

Линора бавно се приближи към него, оглеждайки внимателно тялото му. Да, той бе силен, усещаше силата му, равна или дори по-голяма от тази на тази на Аркард, но в момента бе тежко ранени далеч от първоизточника й. Сложи пръст на устните си, за да му даде знак да запази мълчание, усмихвайки му се окуражително, и бързо се зае с ключалките на веригите му. За секунди всичките паднаха на земята и той бе свободен, но и слаб. Линора се наложи да му помогне да се изправи на крака и повече към вратата.

Тъкмо щеше да я отвори, когато чу викове отвън. Вратата се отвори и тя видя Аркард пред себе си.

-   Един се събуди. Трябва да побързаме!

-   Той е твърде слаб, за да върви сам.

-   Ще го нося.

Линора му помогна да сложи ранения на гърба си. Ръцете на демона се обвиха около шията на Аркард, докато той се изправи и затича в противоположната посока на виковете, към гората. Хората бяха прекалено близо – нямаше начин да ми се изплъзнат.

Тогава изведнъж й хрумна нещо друго. Даде знак на Аркард да продължи, докато тя ги забави. Изчака ги, докато се приближат достатъчно и създаде бариера, която да ги обгради като затворени в кутия. Не знаеше колко дълго ще ги задържи, никога преди не го бе изпробвала около някой друг освен себе си и Аркард, но сега щеше да се отдалечи и рано или късно връзката щеше да изтънее и бариерата да падне. Дано само това време да бе достатъчно.

Без да обръща внимание на гневните викове на хората затича към Аркард, загубвайки се в нощта.

След около три часа Линора и Аркард намериха подходящо място да се скрият. Мястото бе близо до няколко малки скали, заобиколени от трудно проходима гора. Макар и да имаха известна преднина опасността не бе далеч. Водният демон имаше нужда от поне няколко дни почивка и лечение. Не можеха и да си позволят да отидат по-близо до езерото, защото със сигурност наблюдаваха мястото.

Аркард помогна на Линора да настани пострадалия, който бе заспал от изтощение, а после се зае да разопакова малкото им багаж. В момента не можеха да хапнат нещо топло, така че си поделиха парче хляб и малко месо.

Докато ядоха той заговори:

-   Няма да бъде лесно да се отървем от тези хора. Предлагам ти да останеш тук с него, мястото изглежда достатъчно безопасно, докато аз отклоня преследвачите ни. След три-четири дена ще се върна.

-   Май така ще бъде най-добре. Не ми се иска го отдалечаваме повече от езерото и без това не изглежда добре. Мисля да пробвай да излекувам раните му, но не знам какъв успех ще имам. Не съм добре запозната с физиологията му.

-   Познавам теб, различно е.

-   Шегувам се. Но въпреки това успяваш да лекуваш раните. Не се й съмнявам, че до времето, когато се върна той напълно ще се е възстановил.

-   Надявам се. 

Скоро след това Аркард потегли. Линора на своя страна се зае да залавя капани на най-различни места, така че да направи мястото напълно защитено. Като допълнителна защита помоли няколко малки духчета веднага да я предупредят ако видят някой да се задава насам. 

Бе изминал час откакто Аркард тръгна, когато тя се върна в скривалището им. Носеше малко сухи дърва, зад а запали огън. Искаше й се да може да стопли вода, за да промие раните на водния демон и после да сготви нещо топло. Нощта бе студена и по един топъл бульон щеше да им се отрази добре. Изненада се, когато завари демона буден, облегнал се на скалата, той я изгледа със студения си поглед. Тя обаче не се смути, а дори се усмихна чаровно, докато се приближи към него.

-   Радвам се, че си буден. Вече е възможно да запалим огън, така че скоро ще хапнем. Гладен си, нали?

-   Коя си ти? – гласът му бе дълбок и спокоен.

-   Наричат ме Линора. Демонът, който беше с мен е Аркард.

Докато му отговаряше запали огън и започна да приготвя бульона.

-   Не си демон, но и не съм чувала за жена да бъде обучавана в тайните на жречеството. Тогава какво си ти?

-   Човек, роден с дарба.

Искаше да спечели доверието му, така че се държеше любезно и открито. Не че някога бе имала причина да лъже.

-   Защо ми помогнахте?

-   Трябва ли да има причина?

-   Сигурна е заради способността да месото ми да дава безсмъртие на хората.

-   Чух за този слух, но никога не е било моя цел. Истина е, че търся нещо, но това не е във вечния живот. Защо ми е да гледам на света все едно не съм част от него? Любимите ми хора да стареят и умират, а аз да си оставят все същата? Не такъв живот е за мен... А за това защо съм ти помогнала – е за това ли трябва да има причина. Не можех да оставя едно живо същество да преживява подобна жестокост.

Линора се зае с яденето и за момента разговорът им приключи. Постоянно чувстваше погледа му и се чудеше дали започва да й се доверява или още се съмняваше в почтеността й. Надяваше се да бъде първото. Но за него си оставаше просто човек, един от мъчителите му.

Не след дълго яхнията бе готова и тя му сипа в една паница и му подаде с думите:

-   Сигурно си доста гладен, но все пак внимавай, докато е топло. Междувременно ако ми позволиш ще се заема с раните ти – кимна. – Добре тогава.

Внимателно повдигна одеялото и огледа тялото му. Не виждаше сериозни наранявания, но знаеше, че има такива. Някой от раните по краката му бяха доста дълбоки, а от следите от бой по тялото му можеше да заключи, че има счупени или поне пукнати ребра.

Затвори очи и се концентрира. Пръстите й едва докосваха кожата му, но усещаше всяка част от него. Първите няколко минути просто го изучаваше – физиологията, разположение на органите. Почувства ритмичното туптене на сърцето му. Изненада се, че бе изградено само от две камери като на рибите. Замисляйки се, това не бе голяма изненада, имайки предвид, че е воден дух.

Щом привърши с прегледа отвори очи и срещна изненадания му поглед.

-   Какво направи току-що? Какво си ти?

-   Вече ти казах – човек. Използвах силите си, за да те прегледам. Нужно бе преди да се заема с раните. Тялото ти е доста отслабнало. Три пукнати ребра, много леки наранявания. Имаш няколко по-дълбоки рани, който са се инфектирали, но нищо, което да не може да се излекува.

-   Ще бъда добре след седмица и без грижите ти.

-   Ще бъдеш добре след три дена ако ме оставиш да си върша работата. Можеш поне да ми кажеш името си.

-   Карасто.

-   Радвам се, че те срещнах, Карасто – усмихна се.

Отново затвори очи и се концентрира. Докато докосваше лявото му бедро, където имаше широка зейната рана от пръстите й се появи светло синя светлина,. Топли вълни заляха тялото му, но чувството не бе неприятно и той се отпусна. Скоро се почувства изморен и заспа, оставяйки я да продължи работата си.

Следващите два дни ситуацията бе същата. Линора ловуваше, следеше за следи от хора и се грижеше за водния демон. След първия си диалог почти не разговаряха, но тя чувстваше погледа му навсякъде, където и да отидеше. Вече бе по-силен, дори можеше по малко да ходи, но още бе прекалено слаб. Тя все повече се притесняваше, не толкова за раните му, който почти бяха зараснали, колкото до факта, че трябва да го върне във водата преди Аркард да се е върнал.

Откакто се бяха разделили онази вечер нямаше никаква вест за него. На няколко пъти се допитваше до малките духчета, който се скитаха наоколо, но никой не го бе виждал. Не знаеше дали трябва да се притеснява или не. Аркард бе силен и умен. Нямаше лесно да им се даде, но все пак... Защо се бавеше толкова?

Беше вечерта на втория ден, докато вечеряха. Линора и Карасто мълчаливо ядоха. Тя се бе замислила за това какво щяха да правят оттук нататък, когато той наруши тишината:

-   Трябва скоро да се върна във водата.

Тя обърна лице към него и сериозно го попита:

-   Не можеш ли повече да издържиш на суша? - Карасто поклати глава. – Добре тогава. След като се наядем ще те заведа. Ще успееш ли да ходиш до там. Поне два часа път.

-   Ако ми помагаш.

-   Значи ще го сторя.

Линора първа се наяде и се зае да стегне багажа.

След половин час вече бяха на път. Вървяха бавно като тя му помагаше да се придвижи по-бързо, поставила ръката му на рамо, поемайки половината му тежина. Бе изпратила няколко духчета да проверят дали пътя им е чист. Бяха сами.

Не й се искаше да напускат скривалището си преди да се е върнал Аркард, но нямаше друг избор. Веднага щом отведеше Карасто в безопасност щеше да се върне до тук, а после и по следите на любимия си.

Пътуването им до езерото бе бавно, но спокойно.

Линора остави Карасто на половин километър от водата, насред група дървета, и продължи напред да се увери, че пътят е чист. Съмняваше се, че ще види някой, дори и демони, но все още съществуваше опасност някой от похитителите на Карасто да е останал близо до езерото, за да го залови, като се върне. Местността бе пуста и спокойно, така че се върна при демона и го отведе до водата.

Карасто стоеше изправен близо до водата. Мястото бе спокойно и уединено. Водата бе дълбока, достигаща до коленете.

-   Е, дойде време да се разделим – Линора проговори първа. – Погрижи се за себе си и не позволявай друг път да те хванат толкова лесно. Може да не съм наоколо да те спася.

-   Стана твърде неочаквано и преди да отреагирам бе твърде късно да се измъкна.

-   Не се й съмнявам. Силен си, чувствам го – за миг замълча. – По-добре тръгвай. Иска ми се вече да тръгна и да открия Аркард. Започвам да се тревожа за него.

Карасто събра вежди, на лицето му се изписа мрачна физиономия.

-   Толкова ли много го обичаш, този твой демон?

-   Странно ли е? – Линора се усмихна. – Но дори и да е така няма значение, за мен той значи всичко.

-   Спомена ми, че си прекарала целия си живот с него. Не е ли възможно да бъркаш любовта с близостта на приятел.

-   Познавам сърцето си. И други демони съм познавала през живота си и знам, че това чувство и различно. Невъзможно ми е да си представя живота си без него.

Тихо Карасто продума, повече на себе си, отколкото на нея:

-   Думите ти ме натъжават. Но вече взех решението си.

Обърна се към нея, хващайки ръката й. С другата я стисна за гърлото.

-   Какво...

Преди да довърши думите си изпадна в безсъзнание. Карасто отпусна хватката си и я задържа в ръцете си, преди да падне на земята. Вдигна я и погледна лицето си.

-   Вече си моя.

Бавно тръгна към водата, оставяйки мястото зад гърба си, толкова спокойно и самотно, колкото си бе и преди да дойдат.

Водният дворец

Когато Линора отвори очи се осъзна, че се намира в просторна празна стая. Опипа врата си. Болеше я, беше й трудно да диша, но нищо непоносимо. Не можеше да повярва, че Карасто се опита да я удуши. Но пък и не го познаваше, за да бъде сигурно в каквото и да е свързано с него. Ако можеше да се върне в онзи миг щеше да използва силата си да го отхвърли далеч от нея, но той я изненада, а и хватката му бе много по-силна, отколкото предполагаше.

Мислеше, че бе слаб, но я бе заблудил. Глупачка! Трябваше да обърне повече внимание на думите на Аркард, когато я предупреди. Знаеше, че не всички демони са добри, но се надяваше този да се окаже по-човечен от другите. Може би просто бе твърде наивна и си мислеше, че може да се надява на нещо повече, стига да успееш да се докаже. Явно дълбоко се заблуждаваше.

Сега обаче не бе времето да мисли за това.

Стана, в началото бе леко замаяна, но след няколко мига се оправи. Знаеше, че се намира в някаква правоъгълна стая без мебели, като се изключи завивката, с която бе наметната. Отиде до вратата и бавно я отвори. Стаята нямаше да й помогне да разбере къде е. Трябваше да огледа мястото, където е, за да прецени какво да прави нататък. Умът й вече диреше начини да се измъкне. Бе оставила мечовете си на брега и най-вероятно още да бяха там. Без тях щеше да и е още по-трудно да се освободи.

Едвам бе открехнала вратата, но и през този малка пролука можеше да види сградите, който се простираха отпред, подредени в страни редици, еднакви на външен вид. Град и то не един от онези малко градчета, на който бе свикнала.

Не можеше, а и не смееше да разтвори повече отвора, за да не разберат двата едри демона, който пазеха отпред, че се е събудила. Лесно можеше да ги срази и избяга, но оттам накъде? Нямаше никаква представа къде се намира. Аркард винаги я учеше, че трябва да разсъждава с няколко хода напред преди да предприеме първата стъпка. Най-добре щеше да бъде да изчака и разбере какво са предвидили за нея. Фактът, че бе жива бе достатъчно показателен.

Върна се в средата на стаята, седна с лице към вратата и зачака.

Мина около час, когато вратата най-накрая се отвори. Първо влязоха двамата пазачи, разпозна ги по телосложението им. Последваха ги други двама, но с по-изящно облекло. Бели туники до над коленете, без ръкави, препасани с дебел черен колан. Застанаха от двете страни на вратата, правейки път на господаря си.

Фините дрехи, обсипани със скъпоценни камъни, бижутата и дори по-демоничния вид, не можеха да я заблудят – това бе Карасто.

Бавно се изправи, докато той я заговори:

- Не очаквах вече да си будна.

- А аз да бъда тук? Къде по-точно е това място.

- В езерото. Тук е дворецът ми.

- Добре, както и да е. Сега може да ме оставиш да си тръгна.

Стана и понечи да се приближи към вратата, но един от охранителите препречи пътя й. Отстъпи назад.

- За жалост това няма да бъде възможно.

- Какво?!

- Дори и да ти се струва странно съм добре запознат със света отвъд. Жена като теб е повече от рядкост. Силите ти не са като тези на жреците, не се демон, и дори нямаш демонична кръв в себе си. Ако бе така щях да разбера – протегна ръка да докосне лицето й, то тя я избута. Нейната бе обвита в гневни сини пламъци. – Не, ти се нещо коренно различно. Затова и реших да те взема със себе си. От днес нататък ще живееш сред нас... като моя съпруга.

- Никога!

От гняв цялото й тяло бе обвито от синьо сияние, най-силно около ръцете и шията й, където под дрехата й се намираха манистата. Сцената накара един от охранителите да отстъпи крачка назад, но при Карасто нямаше подобен ефект. Той просто се засмя.

- Силите ти тук са нищо в сравнение с моите. По-добре се откажи – дори и да успееш да избягах от двореца, никога няма да можеш да се измъкнеш от града. Ще се наложи да приемеш съдбата си. 

Карасто се обърна и излезе, оставяйки я без възможност да му отвърне. Линора се опита да го удари с малка топка енергия, достатъчно да го прати в безсъзнание и зашемети стражите, но тя се удари в прозрачната защитна бариера, която го обвиваше и просто изчезна в нищото.

Чувстваше се ужасно безсилна. Не можеше да направи нищо друго освен да седи и чака. След като я оставиха сама се опита отново да отвори вратата, но този път бе невъзможно. Дори не успя да я докосне, заради поставената бариера. Сетивата й бяха толкова чувствителни, че ако се напрегнеше можеше да я напипа.

Два часа по-късно вратата се отвори. Отнесена в мислите си, Линора се стресна. Скочи от земята и извика силите си. Появилото се сияние бе по-слабо, но все още го имаше. През изминалото време на няколко пъти се опита да пробие бариерата, но ни един от опитите й не бе успешен. Дори по-лошо – сякаш самата стая изсмукваше силите й. Тя си бяха тук, но дълбоко заключени, така че да не може да ги достигне.

Вратата се отвори и влезе младо момиче. Лицето й имаше дълбок тъмен син оттенък върху лицето си и в друг нюанс по останалата част от тялото, точно като другите. Приличаше на слугиня, облечена с тези сиви дрехи, който носеше. Носеше поднос с храна и вода.

Наведе се и го постави пред нея с думите:

-   Господарят заръча да се погрижа за всичко, което ще се нуждаете.

-   Искам веднага да ме писнеш оттук.

-   Не вие е позволено да напускате стаята, докато приготовленията за церемонията не са завършени.

-   Каква церемония? Кога?

-   Вашата сватба с господаря. След четири дни.

Линора си припомни думите на Карасто и я изпълни нова вълна от гняв спрямо него. Но това не бе предишния импулсивен гняв, защото той бе утихнал и сега само като лека вълна се надигаше в душата й. Седна, защото бе почувствала глад, но не пипна храната.

- Поне ми кажи къде се намирам.

- Това е столицата на господаря.

- И къде се намира това?

- В езерото Сиранг, но земите му се разпростират и сред много други езера.

- Как може някой да напусне езерото? Не ми вярва да е достатъчно просто да достигнеш повърхността.

- Не мога да кажа. Забравено ми е.

Притеснено момичето стана, поклони се и побърза да излезе. Крадешком Линора видя, че въпреки бариерата, двамата стражи са останали на местата си. Дори и да успееше да отвори вратата или да се проправи път през някоя от стените щеше да се наложи да се справя с тях. Само по себе си това бе лесна работа, но съществуваше опасността някой друг да разбере за бягството й и да вдигне врява.

Имаше само четири, не дори само три дни, за да намери начин да избяга. Но знанията й не бяха достатъчно да предприеме каквито и да е действия. Когато момичето се върнеше щеше да продължи да я разпитва. Не изглеждаше особено умна, така че лесно щеше да я убеди в „невинното” си желание да поговори с някой.

Оставаше проблемът със силите й. Не знаеше какво са й причинили, но продължаваше да губи сили, а без тях всичката надежда да избяга щеше да загубена. Налагаше й се да действа бързо или щеше напълно да ги изгуби.

Къде по дяволите се губеше Аркард?

Момичето се върна, но този път се провалиха всичките й опити да я заговори. Явно й се бяха скарали за предния път и сега нямаше да продума и думичка. Дойде, донесе вечерята и си тръгва, оставяйки Линора сама с мислите си.

През следващите няколко дни той я посещаваше поне по два пъти на ден. Не правеше нищо, не говореше, просто седеше срещу нея и я наблюдаваше. В началото се опитваше да го заговаря, но нищо не постигаше дори ако крещеше срещу лицето му. На третия ден се отказа и престана да му обръща внимание. Не можеше да го разбере какво толкова можеше да иска от нея, но в същото време бе и твърде заета да търси начин да избяга, че да се тревожи толкова и за това.

На четвъртия ден, точно както и бе казало момичето, дойдоха четири жени, последвани от пазачите й. Тяхно задължение бе да я отведат в главната сграда и подготвят за предстоящата церемония. Още с влизането си започнаха да й говорят както трябва да се държи, как да ходи, какво да прави или говори. Линора дори не си правеше труда да ги слуша. Най-важна сега ме мисълта, че ще излезе от тази стая и отново ще си върне силите. Знаеше, че в момента не е способна да прави неща, който преди бяха част от ежедневието й, но все още част от силата й бе в нея, готова да я използва веднага щом излезе от тук.

След около половин час приказки между жените, излязоха. За първи път Линора успя  да огледа мястото, където се намира. За начало е под водата. Не знаеше как да си го обясни, но над нея вместо небе има движеща се вода. Някаква сила, сила, която никой жив нямаше, но тя самата бе жива в земята, поддържаше това място. И точно тук се простираше огромен град пълен с водни демони. Линора успя да види няколко групички придворни да се разхождат по коридорите и сградите. Някой не се различаваха много от демоните, който бе срещала на сушата, други напомняха повече на риби отколкото на хора. Единственото общо бяха двойните клепачи и хриле, с който да дишат, докато са във водата.

Събра ръцете си една до друго, докосвайки пръстите и се концентрира. В празното пространство между тях се появи бледо синя топка светлина. Искаше й се да има сили за нещо по мощно, но и това щеше да бъде достатъчно. Остана така няколко секунди, докато топката стана по концентрирана. Вдигна ръка над главата си, затваряйки очи и пуска силата. Остра, заслепителна светлина се разпръсна навсякъде около нея. И докато демоните около нея се опитваха да отговорят очи и видят нещо, тя бе изчезнала.

Линора тичаше между сградите, търсейки място, където да се скрие. Чуваше виковете им зад себе си, но не смееше да се обърне. Искаше й се да се измъкне от тук възможно най-бързо, дори ако преплуваше цялото езеро, но осъзнаваше, че е невъзможно да избяга през деня. Трябваше да открие някое място, където да се скрие, докато се стъмнеше. Все някоя от сградите около нея трябваше да свърши работа. Пробва с две, но вратите се оказаха затворени. Накрая в третата имаше късмет. Вътре бе тъмно и тихо, подходящо място.

Постоя минутка, когато се увери, че никой не я е видял и последвал до тук и въздъхна. Обърна се и огледа стаята. Нямаше прозорци, така че можеше само бегло да различи отделните мебели. Стори й се, че видя лампа и опипвайки около себе си стигна до нея. Запали я и отново огледа стаята.

Закри с ръка устата си, за да приглуши писъка си.

След като шока от видяното премина бавно и внимателно заразглежда стаята. Тази стая, цялата сграда, в която се бе скрила бе пълна с телата на красиви млади жени, хора и демони. Първоначално помисли, че за обградени от стъкло, но след като се осмели да докосне една от тях откри, че това е лед. Те не бяха кукли, както тайно се надяваше, а истински жени.

Зад нея се чу глас. Карасто.

-   Виждам, че си се запознала с предишните ми съпруги.

-   Но те, те са като...

-   Живи? И наистина са. Замръзнали в последния си миг преди смъртта си.

-   Ти си ги убил, нали?

-   Не трябваше да влизаш тук.

-   Чудовище! Ти си болен.

-   По-скоро колекционер. И независимо от желанието си скоро и ти ще станеш част от колекцията ми. Една от най-редките.

-   Никога.

-   Няма да имаш избор.

Хвана я за ръката и изведе от стаята. Линора се съпротивляваше, но не можеше да се освободи. Карасто повика един от охранителните й, който бе наблизо и предаде в ръцете му. Скоро към тях се присъединиха и другите от старата й групичка. Тръгнаха дворецът, където жените се заеха с премяната й. Линора се опита да се бори, но нищо не можеше да направи. Оставаше й само надеждата, че Аркард ще я открие.

Час по-късно церемонията започна.

Битка на господари

Както се бяха разбрали задачата на Аркард бе да отклони селяните. Отне му пет дни, но успя да го отдалечи достатъчно и да се върне, където трябваше да бъде Линора. Не се бяха разбирали за някое конкретно място, така че започна да я търси. Познавайки я лесно откри стария лагер. Там обаче нямаше никой, но вместо това откри следи, който го отведоха до езерото. От там нататък не откри нищо, но дори с притъпените му сетива можеше да усети присъствието на портал. Не беше мощен, така че не можеше да води ни към Рая ни към Ада, в същото време и бе полуотворен, което подсказваше, че другият му край е близо.

Имаше лошо предчувствие и това го раздразни. Трябваше да разбере какво точно се е случило тук. Най-лесно щеше да бъде ако открие някой от духовете, който живееха наблизо. Дълго време търси, но накрая откри два малки демона. Мислеше, да се контролира и спокойно да ги разпита, но предчувствието не го напускаше и това го изнервяше все повече и повече. Хвана единия, който много напомняше на тъмно зелена змия, но само с едно голямо око, там, където трябваше да е врата му и попита:

-   Тези дни около езерото, съвсем наблизо е имало млада жена и демон. Какво се случи с тях, след като отидоха там?

-   Не знам – започна припряно да говори другия демон. – Крием се когато видим някой да се приближава.

-   Не ме лъжи иначе приятеля ти ще умре. Дори да сте се крили няма как да не знаете нещо. Казвай!

-   Той бе демон от водното царство на дъното на това езеро. Ако е изчезнала може да я е отдел там. Само това знаем. Кълна се!

Аркард ми вярваше. Подобно обяснение би се вързало. Пусна демона-змия и тръгна обратно към мястото, където бе изчезнала Линора. Още не знаеше детайлите около случилото се, но каквото и да бе станало трябваше да отиде при нея. Нямаше много сила, но все пак бе натрупал нещо през десетилетията, откакто е на земята. Сега бе момента да използва част от тези сили.

Беше се върнал на мястото и потърси портала. Той бе само на два метра от сушата. Сега като го разучи малко по-добре откри, че това е временен портал. Истинският сигурно бе в някой друга част на езерото, но дори той бе полу отворен, така че присъствието ме да не бъде уловено от някой жрец. Започна да концентрира силата си в дясната си ръка. Трябваше му достатъчно силен заряд, за да може да отвори портала. В същото време премахна напълно човешкия облик, който още носеше и накара крилете си да се появят. Не ги бе използвал от доста време, но бяха част от него и макар да изчезваха напълно винаги можеше да ги използва.

Щом събра достатъчно сила я освободи и тя като светкавица се насочи към водата. При сблъсъка се получи водовъртеж, който разкъса портала и го отвори, за да премине. Аркард пое за последен път въздух, разтвори криле и скочи. Не отвори очи, докато водата, преминаваща около него не изчезна и изведнъж не се откри във въздуха. Инстинктивно крилете му се раздвижиха и задържаха на място.

Огледа се. Както бе казало духчето под повърхността имаше град. Градоустройството му напомняше на всеки друг голям град, но в центъра му имаше голяма постройка подобна на дворец, отделен заедно с няколко други сгради от дебела стена. Оттам се чуваше музика и радостни викове на хора. Явно имаше някакво празненство.

Полетя натам, държейки възможно най-голяма височина, за да остане незабелязан. Малко безсмислено, но бе по-добре отколкото да лети над главите им. Нямаше смисъл да прибързва преди да е разбрал възможно най-много за това място и обитателите му. Демоните наистина празнуваха. Музиката, знамената, танците. Вратите на двореца бяха широко отворени, а двора му препълнен с хора. Всичко напомняше много на сватбено тържество.

И тогава я видя. В първия момент една я разпозна, но това беше Линора. Носеше дълги одежди в златисто и черно. Косата й бе вързана на голям кок, украсен с изкуствени цветя. Лицето й бе пребледняло, чужда за всякакви емоции. Плътно от двете й страни вървяха жени, а зад нея двама пазачи с копия. Проследи пътя им до центъра на двореца, където ги очакваха друга група. Разпозна и лицето на мъжа, който ги водеше бе, че това бе демона, който спасиха от онова подобие на цирк.

Повече не му и трябваше да знае.

Прелетя точно над двореца, вече само на двайсетина метра от земята. Чу виковете на демоните, когато го видях, но не им обърна внимание. Отново събра силата си в ръката и изпрати в краката на демона. Нарочно заряда бе слаб, но достатъчен, за да направи дълбока дупка в земята. Време бе да прекъсне тържеството им.

Чу се гръм.

Линора надигна глава и погледна към мястото, от където се бе появил шума. До този момент напълно безразлично какво ставаше около нея. Не се бе отказала, щеше да открие друг начин да избяга, но на този етап, толкова добре пазена, с толкова много хора около нея, не можеше да направи каквото и да било. Но тогава го видя и всичко се промени. Аркард бе само на петдесетина метра от нея, приземявайки се на земята. Той бе дошъл.

Погледите им се срещнаха, но когато Карасто заговори, Аркард погледна към него:

- Подценявал съм те, демоне. Не очаквах да успееш да преминеш през портала ми. Това обаче си има и своята положителна страна – ще направя най-добрия подарък, за бъдещата си съпруга. Твоята глава на поднос.

От двете му страни се появиха строй вода, който изпрати към Аркард. Във въздуха те се преплитаха като змия, насочвайки се към гърдите на демона. Подобно нещо обаче не можеше да го засегне. Той знае поза, вдигайки ръце срещу водната струя и направи бариера. Водата премина покрай него без да го засегне. Отстъпи крачка-две назад, но остана прав.

В същото време Линора се измъкна от ръцете на пазачите си и се затича към Аркард. Знаеше, че използва последните си сили и ако се стигне, а то щеше да се стигне до истински сблъсък, той нямаше да победи.

Имаше само едно решение.

Щом го достигна се притисна към него и целуна. Аркард се опита да я отдръпне от себе си, знаейки какво следва, но бе твърде късно. И двамата почувстваха как силата й отива в него, преобразявайки го. Размахът на крилете му се увеличи почти двойно, а освен размера на тялото му по него се появи части от броня, също неразделна част от някогашната му форма.

Промяната бе привършила, когато Линора се отпусна в безсъзнание в ръцете му. С дена ръка Аркард я притисна силно към себе си, а с другата посочи към Карасто. Между върховете на пръстите му се образува червена топка чиста енергия. Отпрати я към водния демон. Той я отблъсна и тя се разби в близката стена, разрушавайки я, но и той самия за малко да изгуби равновесие.

Ядоса се.

-   Мислех да бъда милостив, но вече е твърде късно за това. Смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна.

-   Не съм и искал милостинята ти.

Кожата на водния демон започна да променя, ставайки все по-сива и покрита с люспи. Дрехите му се разкъсаха и разкриха истинското му тяло – огромен воден дракон. Тялото му бе поне десет метра дълго, а паста му можеше да погълне цял човек. И малкото останали хора се разпръснаха с викове. Аркард обаче не бе впечатлен. И преди бе виждал подобни че дори и по-страшни промени. Имаше два вида наистина силни демони. Едните бяха като него, който имаха човешка, а други, макар и вече рядкост, можеше да се преобразяват в подобия на зверовете на Ада. Този тук явно бе от клан, който има далечни връзки с драконите.

Аркард гледаше този дракон пред себе си и си мислеше, че ако бе с пълната си сила той нямаше да можеш да стъпи и на малкия ми пръст. Макар и сега да имаше надмощие, нямаше да е способен бързо да го убие. А и трябваше да помисли и за Линора. Предният изстрел бе само пробен, но явно и той бе подценил врага си.

Мислите му бяха прекъснати от нов удар, който инстинктивно отблъсна използвайки отново полупрозрачния щит. Последваща още няколко бързи атаки, който отби по същия начин. Засега никой от двамата не смееше да се приближи, но Аркард знаеше границите на силите си и трябваше скоро да приключи тук, за да може да излезе с Линора от езерото.

Издигна се на няколко метра височина, събра новите си сили и се концентрира за един решителен удар. Прицели се и удари дракона право в сърцето. Имаше чувството, че земята се разтресе от рева му. Без да се колебае извика нов, по-слаб заряд и го задържа в ръката си. Приземи се до дракона готов да го довърши. В последния миг обаче се поколеба. На негово място Линора нямаше да го убие, а тя имаше по-голямо право да желае смъртта му.

Доближи заряда до отворената рана, така че водния демон да не може да му избяга и заговори:

-   Заклеваш ли се да ни оставиш намира?

-   Стига да не ви видя.

-   Заклеваш ли се никога да не търсиш отмъщение? Нямаш голям избор.

-   Заклевам се!

Аркард отстъпи назад. Зарядът изчезна.

Притисна Линора по плътно към тялото си и отново се издигна. Полетя към мястото, където бе отворил портала, за толкова малко време трябваше все още да е отворен. Около нещо се чуваха викове, плач, рев, но той не обърна внимание на нищо от това. За един последен път се обърна към водния град, за да се увери, че никой не е решил да тръгне след тях и премина през портала.

След малко бяха на брега. Линора нямаше да се пробуди поне още няколко часа, така че реши да се възползва от останалите си сили и да отдалечи и двамата от това място. Спря само за малко да вземе двете раници и полетя. Малко му тежаха, но бях тях нямаше как да оцелеят по време на пътуванията си.

Летяха около час и половина, когато заваля. Нямаше смисъл да продължават повече, затова откри едно сухо местенце между дърветата на гората, над която летеше и се приземи. Извади едно от одялаха и зави Линора с него. Това не бе достатъчна защита срещу студа, дъжда и вятъра, така че я притисна до себе си и обви и двамата с крилата си. Отново се бяха смалили, но бяха достатъчни, за да го покрият.

Скоро успокояващия звук на дъжда го приспа.

Спомени от едно минало

Изминаха два месеца от случката на езерото. Лятото бе в разгара си, най-подходящото време за пътуване. С идването на есента пътищата щяха да стават все по-трудно проходими, а и прекарваха много време в събиране на билки и печелене на пари, който щяха да съм им необходими по-нататък. Веднъж щом настъпи зимата и снеговете трябваше да открият място, където да отседнат.

Линора искаше да избегне възможно най-много тези препятствия, така че мислеше скоро да поемат към по-южните земи. Нямаше да се измъкнат, но поне щяха да имат повече време да се подготвят, а и ако времето бе добро можеше и да не се налага да спират. Освен ако разбира се не попаднеха на някоя голяма библиотека. Тогава и насила Аркард не можеше да я отдалечи от книгите.

От случката във Водния дворец Линора се опитваше да се държи по-добре, най-малкото не искаше да разгневява Аркард, който ще и бе сърдит за невниманието й. Е, трудно можеше да се каже, че и сърдит, но той просто не можеше да забрави сляпото доверие, което изпитваше към демоните. Би минало повече от половин година откакто започнаха това пътуване и тя продължаваше да мисли, че демоните са по-добри от хората. Просто не искаше да разбере, че те са точно като тях, а може би дори по-зле. Опитваше се, да и го втълпи, но без особен успех.

Слънцето бе в зенита си. Двамата бяха отбили на няколко метра от горския път, за да хапнат и починат преди да продължат пътя си. Последните три дена не бяха попадали дори на някое затънтено селце, но това не беше новост сред планините. Областта Маросу, разцепваща континента, бе известна с планините си, толкова високи, че много върхове бяха недостъпни за хората. Пътищата й обаче бяха много по-кратки отколкото да се ходи до морето, където от планините бяха останали само високи възвишения.

В първия момент чуха тихия вика на демон. Аркард се бе отдалечил малко, за да огледа мястото, докато тя вадеше храна. Инстинктивно Линора все единия от ножовете си и тръгна към пътя откъдето бе дошъл вика. Щом видя жреческата роба веднага й се разясни какво става. Един скок и бе застанала до човека, опряла острието да шията му.

- И с милиметър да си мръднал, жрецо, и ще те убия.

Чак сега огледа какво става. На три метра от пътя пред тях имаше лисичоподобен дух. Явно се бе заловил преди малко в този капан на ловци или жреца го е усетил и го е поставил. Преди не бе виждала да правят така, но не можеше да отхвърли идеята. Изчака Аркард да се появи и тогава отдръпна острието си. Дори не погледна лицето на жреца, но за секундата, в която успя да го поогледа разбра, че е много млад, може би на нейните години.

Приближи се до духа и заговори:

-   Спокойно, ей сега е те освободя. Следващият път бъди по-внимателна.

-   Д-добре. – проговори уплашено женския дух.

-   Спри! Та това е демон. Видът му те заблуждава.

Линора се изправи и погледна в очите. Наистина бе млад, колкото нея, с тъмно-кафяви очи. Можеше само да предположи, че и косата му е в подобен цвят, защото бе гологлав.

-   Много добре знам, че е демон. Но няма да ти позволя да убиваш в мое присъствие.

-   Не разбирате. Това е... – беше се обърнал с лице към Аркард, търсейки подкрепа от негова страна, но изведнъж се спря. – Ти си демон!

Девойката се приближи. Духът вече бе избягал, така че тук бяха само тримата, а този жрец не можеше да им направи нищо.

-   Охо. Впечатлена съм.

-   И аз, отдавна не бяхме срещали някой, който да го разпознае толкова бързо.

-   Жалко, че този талант е опропастен.

Линора направи знак на Аркард да го пусне. Нямаше смисъл да си занимават с него. Обърна му гръб и тръгна към лагера им. Част от нея искаше да спре и да му удари един само защото си е помислил да нарани някой дух, но знаеше, че така няма да постигне нищо. Можеха да го убият, но ако дори се опиташе Аркард щеше да я спре – никаква излишна смърт. Това се бе превърнала в нещо като негов кодекс. И някак си бе станал и нейн.

Аркард бутна жреца настрани, карайки го за малко да падне и тръгна след нея. Какво друго можеха да сторят? Но и знаеше, че този жрец няма да ги остави просто ай така да си тръгнат. В него виждаше упоритостта на младостта.

И наистина след няколко секунди усети стъпките му след себе си.

- Спрете! – извика младежа. - Казвам ви да спрете! Защо направихте това преди малко?

Девойката се бе настанила под едно и безразлично го погледна. Изсумтя недоволно, но все пак му отговори:

-   Бяхме твърде наблизо, за да оставим нещата просто така. Трябваше да й помогна.

-   Та онази лисица бе демон. Той също – посочи партньора й. – И ти, един човек, заемаш тяхната страна. Защо?!

-   Не съм длъжна да ти казвам каквото и да било. Прекъсна обяда ни, сега се разкарай.

-   Няма да се махна, докато не отговорите на въпросите ми. 

Аркард се засмя, Линора също се усмихна. Линора повдигна ръка и остави силите й да я обгърнат със синия си пламък.

-   Аз съм човек, родителите ми са хора, жена съм, но имам вашите сили че и повече. Той - посочи Аркард, - е дори по-силен демон. Ти си нищо за нас.

-   Може, но ще опитам. Това е мой дълг.

-   Дълг, дълг, дълг – започна да се ядосва. Това винаги е болна тема за нея. Аркард не бе напълно наясно защо. – Само това ли са успели да набият в главите ви? Той е демон – защо не се опита да те убие? Защо не е в някое село да избива хора? Ти сам виждаш колко добре прикрива вида си. Може да влезе дори в двореца на императора и никой да не заподозре какъв е.

-   Аз...

-   Имаш ли обяснение защо съм се родила с тези сили? А някой от вашите старейшини? Познавам демоните много по-добре отколкото би могъл и да се надяваш - те са толкова човечни колкото и самите хора.

-   Но те нападат села и убиват!

-   А нима това не правят и хората. Не можеш да ги виниш, че са се родили такива каквито са, а само за това какъв живот са избрали да живеят.

Линора замълча и повече не проговори. Жрецът също не настоя. След малко Линора и Аркард се върнаха при нещата си и продължиха с обяда си. Младият жрец ги последна, седна на известно разстояние и също извади храната си и започна мълчаливо да яде. Явно бе, че за всички тази ситуация е малко неудобна, но не достатъчно, че да направят нещо по въпроса.

След като се нахраниха девойката и Аркард събраха нещата си и продължиха пътя си. Жрецът продължи да ги следва. Линора го търпя цели два часа, докато накрая не й писна. Спря се, върне се няколко крачки, така че да се озове пред него и проговори:

-   Докога смяташ да ни следваш?!

-   Докато не говорите с мен. Освен това аз също имам работа в тази посока.

-   Каква работя.

-   Няма да кажа нищо, докато не получа същото в замяна.

-   Трябва да признаеш, че е ужасно упорит, нали Линора. – усмихна се Аркард.

Бе наясно, че тази ситуация не бе сред най-приятните, но в същото време му бе забавно да гледа как Линора се дразнеше от младия жрец. Все пак той бе също толкова упорит, колкото и тя самата. А и изглеждаше доста очарован от нея.

-   Такъв е, но ще видим, докога. Да вървим. Ще променим малко маршрута – погледна към жреца. – Спокойно, няма да е много.

И така те напуснаха малката пътека и продължиха през нищото. Линора бе страхотен търсач, така че лесно избираше пътеки, който едновременно бяха наблизо, но в същото време ужасно трудни. За тях двамата нямаше проблем, те постоянно се бяха катерили и тичали през годините, но жрецът не бе в толкова добра форма. Нямаше значение, това бе целта на играта. На няколко пъти спираха, за да го изчакат, но с изключение на това само го гледаха. Това бе изпитание, което той почти не успя.

Малко преди здрач отново се върнаха на пътеката. Двамата бяха добре, но младия жрец бе доста позадъхан. Девойката се усмихваше, докато го гледаше. Злорадстваше, но си имаше граница.

Аркард проговори:

-   Добре се справи. Като за начинаещ. 

-   Наистина. – съгласи се момичето.

-   Хайде. Трябва да си намерим място да лагеруваме и да направим нещо за ядене.

Чак по-късно и тримата бяха насядали около малкия им огън. Бяха почти привършили с вечерята си, когато Линора най-накрая се обърна към младия жрец:

-   Е, какво искаш да знаеш?

-   Мислех, че не искахте да говорите с мен.

-   Днес оцеля, може и да отговора на някой и друг въпрос, но ще очаквам същото.

-   Добре. Защо пътувате заедно?

-   Били сме заедно почти през целия ми живот – започна да разказва Линора. – Не вярвам да ме разбереш, но го обичам. Просто искаме да бъдем заедно.

-   Ние наричаме такива връзки прокълнати. Заради това ли бягате?

-   Не бягаме – този път отговори Аркард. - Вие жреците сме най-малката ни грижа. Имам е си своя цел, която нямаме намерение да споделяме с теб. Каква е мисията ти?

-   Не съм длъжен да ви отговарям.

-   Не, но обеща. Ако искаш да узнаеш нещо повече за нас трябва да ни кажеш.

Жрецът въздъхна. Протегна ръка към жезъла си. Не го хвана, само докосна.

-   Отивам при езерото Силеоне, за да убия демона, тероризиращ местното население.

-   И защо го прави? – полюбопитства Линора.

-   Има ли значение – просто го прави. Това е достатъчно, за да ме изпратят да се справя с него.

-   Може да си има основателна причина, но може и да няма.

-   Не разбирам.

-   Демоните полудяват – започна да му обяснява Аркард. – Много от онези, който преди бяха кротки и добри загубват контрол и полудяват. Това е едно от нещата, който сме тръгнали да се опитаме да решим. Ако това продължи целия свят ще си има сериозни проблеми.

-   Ами ти, демоне? Не се ли боиш от тази лудост?

-   Имам теория, че тя е само за човекоподобните демони от свят.

Линора се сгуши в рамото на любимия си и каза:

-   Аркард е от Ада. Този свят не му е роден.

-   Ада?! Това не е възможно.

-   Напротив. Но стига за тази вечер, повече не ми се говори. А и утре рано ще потеглим.  към Силеоне – прочете въпроса в лицето на жреца и отговори. – Нали не мислиш, че ще ти позволя да убиеш демон, който може и да е невинен?

След думите си се излегна на земята и даде да разбере, че повече няма да говори. Аркард я гледаше миг-два после погледна към младия жрец:

- Сигурен съм, че компанията ми ти е толкова неприятна, колкото и твоята на мен, но тя вече взе решение. Дори и да не искаш да пътуваме с теб, просто ще те оставим и ще отидем там преди теб. Ти решавай.

- Винаги ли така я следваш? Без да й противоречиш. Ти си мъж, трябва да можеш да я обуздаеш.

- По-добре не говори такива неща пред нея, защото ще те убие на място. Но все пак ще отговаря на въпроса ти – не я следвам просто така, но съм я оставил сама да избира пътя, който да поеме. Важна е целта, но най-важно си остава просто да бъда до нея.

Аркард не проговори повече, само се взираше в спящото до него момиче. Пръстите му докосваха косата й, играейки си с нея. Наистина нямаше нищо друго, което да иска повече от това да бъде с нея. Щяха да открият начин да бъдат заедно, в повече отношения, отколкото сега, но това щеше да стане друг ден, сега и това бе достатъчно. 

До езерото Силеоне имаше около седмица път. Намираше се в на юг, на три дни път от тяхната цел, така че нямаше много да се отклонят. Аркард изпитваше смесени чувства за всичко това, но запазваше мислите си за себе си. През цялото време наблюдаваше Линора и макар тя да се държеше арогантно и малко враждебно компанията на този младеж й действаше добре. Линора бе твърде млада за това пътуване. Тя имаше нужда от компания човешка или не, в това отношение той не беше достатъчен.

Пък и жрецът не се оказа толкова лош. Бетан, бе млад и арогантен, но в сравнение с другите като него, бе отворен за нови идеи. Не одобряваше връзката им, но и не ги съдеше за избора им. Една вечер, докато Аркард тъкмо се прибираше в лагера със събираните дърва за огъня, когато чу част от един техен разговор:

-   Едно нещо не мога да разбера. Знам, че се обичате, вече не го отричам, но никога не съм ви виждал да се целувате или дори да се докосвате за повече от няколко мига. Не ми се вярва един демон да има някакви задръжки, но и не мисля, че се държите така само заради мен.

Линора се умълча. Колебаеше се дали да му каже.

-   Ние... Ние не можем да бъдем заедно. Можем да се докосваме, да се прегръщаме, но нищо повече. Мисля, че е заради това, че съм различна, но ако се целунем има опасност да умра. Дори когато се докосваме чувствам напрежение да минава през телата ни. Не сме говорили за това, но... Може да е защото сме привлечени един към друг, но може и да е нещо друго. Приеми всичко като едно проклятие. Такова е за мен.

-   Но как така?! – изненада се Бетан.

-   Въпросът е в това, че ако го направим връзката, която се създава изпива силите ми и ги предава на него.

-   С две думи той става по-силен, а ти по-слаба – Линора само кимна. – Защо тогава си с него?

-   Аркард не е инкубус, дори не е нещо близко до тях, така че не вярвам да е виновен за ставащото. Преди години го видях да целува друга жена и нищо не се случи. Освен това и двамата сме наясно, че не съм нормална. Виждаш ли очите ми?. Те са сини.

-   И много красиви.

-   Но никой из селото ми, дори цялата околия няма такива. Виждам демони. Разбирам езика им без никой да ме е учил на това. А и имам сили, който са като на жрец, но и различни, защото не съм учила, за да ги имам.

-   Но не си и отчасти демон – нямаш червени очи и роси.

-   Има две неща, който искам – да бъда с Аркард и да разбера къде ми е мястото.

Аркард знаеше за тези две нейни желания и ги споделяше. Той също се бе чудил защо тя е толкова различна. Защо толкова му напомняше на онази жена, макар и вече да не помнеше дори лицето й. Може би някой ден всичко щеше да се разясни.Сега най-добре бе да ги прекъсне този разговор преди Линора да се натъжи.

Излезе се от скривалище си, създавайки достатъчно шум, че да го усетят и се приближи. Нощта продължи все едно нищо не се е случило.

Няколко дни по-късно достигнаха езерото. Вече бе тъмно, така че решиха да лагеруват на неколкостотин метра от него и на сутринта да огледат местността.

Нощта бе прекрасна. Небето бе ясно и изпълнена със звезди. Островръхата луна вече бе минала по-голямата част от пътя си. Всички бяха изморени, но нещо безпокоеше Линора и тя просто не можеше да заспи. Около час се въртеше из завивките си, докато не се отказа и стана. Мислеше да отиде до езерото. Лесно виждаше пътя, пък и нямаше опасност, с която да не може да се справи лесно и бързо.

Линора не разбираше какво толкова може да има тук, че толкова да плаши хората. Бе разпитала по-подробно Бетан за задачата му. Не усещаше никакво опасно присъствие, макар и да долавяше, че в дълбините на това езеро наистина имаше демон. Странно е как хората толкова лесно можеше да направят нещо обикновено в жива легенда, като присъствието на воден демон в едно езеро.

Водата изглеждаше доста примамлива. Девойката искаше да влезе и да поплува малко, не на дълбоко разбира се, защото не бе чак толкова добър плувец, но се отказа. Вместо това само събу обувките си и потопи крака в хладката вода. Облегна се назад, за да може да гледа небето. Около нея бе тъмно, но не достатъчно, че да се притеснява от това. Леко настръхна, но това спокойно можеше да се дължи и на вятъра.

Изведнъж видя нещо във водата. Не се стресна, на остана нащрек. След малко отново видя тъмната сянка. За миг си помисли да не е някой от слугите на Карасто. По време на краткото си пребиваване в замъка му бе разбрала, че от там може да отива, където си поиска. Защо да не може  да прати някой тек. Демоните му обаче не бяха единствените водни създания на този свят, което правеше възможността наистина малка.

Сянката бавно започна да приема форма и накрая демонът се показа на повърхността на водата, само няколко метра от нея. Линора се изправи, но не извика силите си. Сега имаше възможността добре да го огледа. Демонът бе от древните водни същества, приличаше на голяма смесица между човек и риба. Тялото му бе люспесто, блатисто зелено като от раменете му стърчаха парчета водорасли, заседнали между люспите. Ръцете му бяха дебели и с ципа между пръстите. Острите му нокти придаваха повече животински вид на ръката отколкото човешки. Главата му също бе по-голямата, имаше няколко гребена по тила си и големи очи, който отразяваха беглата светлина като огледало. Изглеждаха едновременно радостни и тъжни.

Демонът проговори:

-   Очаквах те... толкова дълго те очаквах.

-   Познава ме ли се?

-   Не ме ли помниш? – започна да повишава глас. - Ти обеща! Ти обеща да се върнеш. Чаках те.

-   Никога не съм издала тук преди. И не помня някога да съм те виждала.

-   Но аз помня това лице. Ти обеща, но не изпълни обещанието си.

Демонът се бе приближил още малко и Линора забеляза, че той е много стар. Стар, но все още силен. Каза, че помни това лице. Възможно ли бе да не помни точно нея, а някое от преражданията й. Никога не си бе и помисляла, че ще срещне някой, който може да я познава и от преди.

-   Жената, която си чакал отдавна е мъртва. Не съм аз.

-   Това не е възможно! – демонът започна да губи контрол. - Не е възможно! Ти обеща!

Случилото се в следващите мигове стана толкова бързо, че Линора не разбра веднага какво става. Демонът изведнъж изскочи от водата и тръгна към нея. В този миг от нищото се появи Аркард, хвана я в прегръдката си и отдръпна от мястото, където бе стояла да сега. Веднага след него се бе появил и Бетан, който с помощта на силите си атакува демона, удряйки го с кълбо енергия право в гърдите.

Демонът падна. Линора го видя, той умираше. Девойката извика, освободи се от ръцете на Аркард и влезе във водата. Но след крачка-две спря. Демонът я гледаше. Беше протегнал едната си ръка в опит да я достигне, но бе твърде далеч.

Проговори:

-   Откри ли... каквото търсиш?

Линора не бе сигурна за какво точно той говори, но знаеше как трябва да отговори.

-   Да, открих го.

Лицето му се изкриви в нещо, което Линора можеше да нарече усмивка и после изчезна завинаги в дълбините на езерото. Тя не бе жената, която очакваше, но се надяваше в последния си миг да я е съзрял в нея и да е умрял щастлив.

Гласът на Аркард я извади от транса й:

-   Какви ги мислеше, че ги вършиш?! Да изчезваш посред нощ! Да идваш тук сама! Не помисли ли, че може да е опасно? Дори не ни си взела оръжията!

-   Нямах нужда от тях. Той нямаше истински да ме нарани.

-   И защо мислиш така? – пръв попита Бетан.

-   Просто знам – той беше добър, но много тъжен. Очакваше някой, но той така и не се появил – замълча, после обърна гръб на езерото и с по-весел тон отвърна. – Трябва да си доволен, жрецо, уби един демон. Вече нямаш работа тук, ние също. Да се връщаме в лагера, спи ми се.

-   Лин...

-   Не ми се говори за това.

Двамата мъже се спогледаха, но не проговориха. Може би по-късно щяха да я разпитат за това, но сега явно не й се говореше. Върнаха се в лагера, където Линора си легна и почти веднага заспа.

Сънуваше. И в този си сън тя видя всичко.

Видя себе си, но в същото време не бе тя. Лицето й бе същото, но очите кафяви, а косата с няколко нюанса по-тъмни. Виждаше само фрагменти от онзи живот, картини, разкриващи всяко важно събитие за нея. Името и бе Инара. Баща й бе търговец и постоянно пътуваха. Майка й бе умряла, когато била на няколко години и почти не я помнеше.

Бяха само двамата. Бе щастлива, имаше много приятели и баща си. Но постоянно имаше чувството, че нещо липсва. Че има нещо, което трябва да открие. И тя го търсеше. На всяко ново място, което посещаваха, във всяко лице, но така и не го откриваше.

Едно предчувствие я отведе и до езерото. Там срещна водния дух. Винаги бе можела да усеща присъствието на духовете, но никога и да ги види толкова ясно колкото него. Не се изплаши и точно това я привлече още повече. Прекара няколко дни в компанията му. Наблизо имаше градче и там бяха отседнали за кратко с баща й. Нямаше много работа, така че можеше да си говори с него. Не говореха за нищо конкретно, но Инара бе щастлива. Но нещото, което цял живот й липсваше още бе живо в нея и караше да  копнее да го открие. След няколко дни трябваше да си тръгнат, но обеща на водния дух да го види отново някой ден. Знаеш, че няма да е скоро, но обеща да се върне.

Искаше да го направи, но съдбата бе отредила друго. Три години по-късно керванът им бе нападнат от разбойници и тя заедно с почти всички други бе убита.

- Тя бе близо до същността ми, но и не бе. – проговори ангелът вътре в девойката.

- И до моята. – отвърна насън Линора.

Тя знаеше какво бе изпитвало онова момиче. Нещо, което Инара винаги бе търсела, бе същото както и при ангела, така и при нея – Аркард. Инара бе живяла преди шестдесет години, но никога не бе пътувала на изток, към планините, където живееше тогава демона. Но дори и да беше – не се знаеше дали щеше да го открие, вечно стоящ на самотната скала. Тогава душата им все още не бе готова да го срещне.

Инара бе обикновено момиче и с изключение на този демон, тя никога не бе виждала други същества. Никога не си бе задавала въпросите изпълващи ума на Линора всеки ден. Тя бе като един друг начин на живот, който можеше да има ако бе предпочела хората пред демоните.

И въпреки това тя чувстваше вината, която Инара изпитваше в последните си мигове, знаейки, че няма да може да изпълни обещанието си към странния си приятел. Сега, онази миниатюрна част от нея, която бе все още жива в душата на Линора можеше да открие покой, защото макар и под друга форма, те се бяха видели.

Когато се събуди Линора почти не помнеше видяното. Останало бе само усещането, че е открила покой. Бе плакала в съня си. Не знаеше дали са били сълзи на щастие или тъга, но те бележеха края на едно минало. Изтри ги преди Аркард да види и се усмихна. Работата им тук бе свършена, време бе и тя да открие търсеното.

На следващата сутрин се разделиха с Бетан. На прощаване той им каза:

- Още не вярвам в свят, в който хора и демони могат да живеят в истинска хармония, но вярвам в едно и това са чувствата ви един към друг. Видях как Аркард те защити вчера, бе готов да даде живота си за теб. За мен това е достатъчно доказателства за чувствата ви.

Линора вярваше в същото.