Едната

Едната

Мигът... нещо толкова малко, но и толкова дълго. Няма как да бъде определен, докато не бъде изживян. Дори и тогава обаче времето е само относително в сравнение с чувството, което остава в теб.

Един миг – не се нуждаеш от нищо друго.

Той вървеше по улицата като всеки друг ден. Позната улица, непознати лица. Дори не поглеждаше към тях, защото знаеше, че никога няма да ги види повторно. За тях той също бе просто едно лице. Вървеше, прибираше се у дома, замислен в най-различни безсмислени неща като това какво ще вечеря или дали ще ходи на купона утре вечер.

Мислеше за най-различни нещо, когато изведнъж погледът ми се закова на една фигура. Една жена мина покрай него и за миг времето спря и той почувства, че на света няма друга жива душа освен тях двамата. Разминаха се без дори очите им да се срещнат, но той можеше да почувства нещо да става вътре в него.

Не знаеше името й. Можеше да бъде Розали, Кристин, Жулиет, Мария, Анабел или просто Ана. Името е нещо твърде незначително в този момент. Не можеше да си спомни колко е висока или дали усмивката й бе срамежлива или съблазнителна. Знаеше само, че косата й е с цвета на слънцето и че бе пленила сърцето му.

Любовта не бе нещо, за което да мисли. Още повече за любов от пръв поглед, но болката в сърцето му подсказваше, че точно това изпитва в момента. Бе чувал, че всеки има своята сродна душа, там някъде, в големия свят. Може дори някой ден ще я срещне, колкото и малка да е вероятността. И май точно това бе станало и с него.

За миг си помисли дали да не я последва. Да я заговори. Да разбере дали това чувство е истинско. Но бе твърде късно. След час или година сигурно щеше да съжалява за решението си. Вече бе влюбен в това перфектно за него момиче, но нещо в него му казваше, че мигът им си е отишъл. Тя се усмихваше, но не заради него, а заради мъжа, който я бе прегърнал. Бе щастлива с този друг човек, както той си имаше приятелка.

Чувстваше, че тази любов е истинска и чиста като утринна роза и точно това бе магията в нея. Този миг си бе отишъл и с него може би и любовта на живота му, но кой знае може би в този или друг живот щеше да я срещне отново. Щяха отново да се срещнат съвсем случайно, но този път да я спре и заговори.

И с тази мисъл продължи по пътя си. Такъв е животът – мигове, който ни дават шансове, но са толкова кратки, че често ги откриваме, когато е твърде късно.