Стиховете на дявола

И този нощ той планираше да броди из улиците, заслушан в хорските мисли, в техните мечти, тревоги и сънища. Слушаше желанията им. И когато откриеше нещо, което да го привлече щеше да открие този човек и да го изкуши.

Това е работата му.

Демон, събиращ човешки души.

Някой мислеха тази работа за неприятна, зловеща и ужасяваща, но тя е част от същността му. От мига, в който отвори очи се занимаваше с това. Изпитваше истинско задоволство, гледайки как тези хора даваха най-ценното си за нещо мигновено или материално. И накрая душите им се превръщаха в част от него, в негова сила.

Прекъсна мислите си, щом чу нечии други.

Беше момиче, младо. Нямаше и двадесет години.

Не мислеше за нещо конкретно, а твореше. Стихът бе тъжен, но нежен:

Някога Икар ме наричаха, към небето устремен.

Аз слънцето съзрях и блясъка му омагьоса ме.

Топлината му ме обгърна и аз го пожелах.

То бе толкова далеч, но и толкоз близо.

Защо птиците, тез създания прекрасни

могат към него да летят, но не и аз?

Защо човек съм се родил, щом душата ми

копнее за небето, луната и звездите тъй чужди ни?

Накрая криле сам си сътворих и дарът

сам си взех от боговете другиму дарен.

Високо към Слънцето отлетях, високо,

че пламъците му с усмивка живота да ми вземат.

Накрая изгорях, но никога по-близък

не съм бил до прекрасния му лик.

Момичето имаше талант, макар да не го интересуваше дали някой друг е на същото мнение. Творбата й бе за Икар. Повечето млади дори бяха чували за него, а какво оставаше да пише стихове за него. Заинтригува се.

Започна да изучава новата си жертва. Душата й бе чиста, нежна и в същото време изпълнена със сила. Изтръпна от желание да я достигне и плени в мрежата си.

Отне му миг да я открие и влезе в стаята й. Момичето така се беше концентрирало, че дори не го забеляза, когато  се прокрадва през открехнатия прозорец.

Усети го едва, когато я заговори:

- Стихът ти е много красив.

Тя подскочи, но не извика. Лежеше на леглото си, присвила крака към гърдите си, държейки тефтер и химикалка в ръка. Бе обикновено момиче. Дълга права кестенява коса с път по средата, открояващ тъмно сините й очи. Притежаваше приятно тяло, ни твърде красива, ни грозна. Носеше широка тениска, която ако се изправи ще стигне до коленете й. Едното й рамо бе разголено.

Изглеждаше изненадана, но очите й бяха спокойни. Изучаващи.

„Кой си ти?”

Не произнесе думите на глас, но той ги чу ясно, защото бяха отправени към него. Повечето хора, досега щяха да избягат или започнат да се молят, но не и тя. Не издаде и звук. Но това бе и защото не можеше. Порови се в спомените й и откри инцидент с кола от преди две години. Никой не е загинал, но бе пострадала сериозно и завинаги изгубила гласа си. Малкият белег от едната страна на шията й бе доказателство за това.

Момичето понечи да попита с ръце, но демонът я възпря с жест.

- Чувам те прекрасно, така че не използвай други думи освен собствените си - разпери крилата развеселен и продължи. - На какво ти приличам?

„На дявол.”

- За мен е чест, милейди – иронично се поклони и приближи. Момичето не се опита да отстъпи. - Бях привлечен от прекрасната ти поезия. Толкова е страшна и нежна. „Накрая изгорях, но никога по-близък, не съм бил до прекрасния му лик.”

„Благодаря.” - прошепна мислено, без да го изпуска от поглед.

- Искам поезията ти – лицата им бяха близо едно до друго. Хвана брадичката й и повдигна главата й към своята. - Кажи ми най-съкровеното ти желание и ще го изпълня.

„Нямам такова.”

Дяволът се отдръпна, смеейки се:

- Всеки има скрити желания, момиче. Власт, пари, любов, омраза. Те владеят света.  Кажи ми една дума и ще те превърна в най-известната и красива жена на света – направи кратка пауза, поглеждайки я изпод вежди. – Мога да върна гласа ти.

Момичето се замисли.

Продължи:

- Една думичка и ще бъдеш по-известна и от Шекспир. Всеки твой ред ще се превърна в шедьовър, който и след десетки векове хората ще помнят – намали гласа си до шепот. - Една думичка.

„Не.”

- Защо? - извика раздразнено демона.

Повечето хора вече изпитваха колебание, но не и тя. В нея имаше само решителност.

„Наистина бих желала това. Всичко, но на каква цена? Наистина ли един славен живот е равностоен на безкрайното страдание на душата? Предпочитам думите ми да бъдат изгубени завинаги.”

- Ти си странно момиче. Тръгвам си, но ще се върна. Ще открия желанието ти и ще те накарам да се съгласиш.

И с тези думи демонът изчезна.

Но се върна отново.

Нощ след нощ, се връщаше и говореше с нея. Разказваше й за места и хора, който вече не съществуват. За чудесата на света и как с лекотата на една дума може да постигне всичко. Предлагаше й чудеса. Власт. Вечност, запазена в прекрасен стих. Дори й предложи безсмъртие.

При всяко посещение тя му четеше свое стихотворение. Дори не бе нужно да й казва да го прави. Лесно щеше да вземе тефтера и да ги изчете всичките, но осъзна, че част от чара на стиховете се крие в тихия глас, ехтящ като малка камбанка, в главата му. Глас, който само той чуваше. И дори да не беше я обвързал с договор, този глас му принадлежеше.

Нощ след нощ. Месеци наред.

Чувствам те в сенките навън,

Като ледена тръпка, поглед зад мен

Не виждам лицето ти, не знам името ти

Ти си тръпка, дълбоко в мен

Звук, каращ ме да изтръпнеш

Не от страх, вълнение ме обзема,

Но има и страх, там, сред сенките

Защото за мен ти си навън, някъде

И си истински като утринните лъчи.

- Мога да ти предложа любов. Всеки желае да я изпита. Ти също. Виждам го в стиховете ти. Ще дам живот на стиховете ти и те ще се превърнат в любов.

„Не познавам любовта... Не вярвам, че това чувство съществува. То е блян. Само мечта, която всеки иска да изпита. Дори и аз. Затова пиша за нея и създавам свой свят, в който да е истинска.„

- Аз мога да изпълня тази мечта. Достатъчно е само...

„Само да посоча някой и ти ще го накараш да се влюби в мен, така ли? Или да ти кажа, че искам да бъда с любовта на живота си и той да се появи на мига? Ще бъде ли истинско? Кажи ми, демоне, какво ще ме спре да се колебая. Може би след ден, месец или година. Знам, че ще настъпи деня, когато ще се попитам - ами ако не бях пожелала това? Чувството, което този човек ще изпитва към мен истинско ли е или просто илюзия? Дали ако се бяхме срещнали случайно, без магия или каквото там ти го наричаш, ще бъде същото? Отговори ми, демоне!”

- Какво е истина и какво лъжа? Хората никога не правят разликата, дори да са убедени в това, което вярват. Вярват на това, което виждат с очите си, макар и то да се окаже голяма лъжа. Някога хората мислеха, че земята е плоска, убивали са, заради тази лъжа. Днес всички знаят, че е кръгла и не е център на Вселената.

„Всичко е относително.”

Демонът кимна.

- Така е. Затова защо не се радваш на илюзията, дори и да знаеш, че не е истинска.

„Може да е илюзия, но искам да е истина за мен.”

- Няма да се съгласиш, нали? Дори и ако ти предложа истинска любов?

„И каква е тя точно?”

- Вечна, прекрасна, сладка като амброзия и по-красива от най-прекрасния залез.

„Описваш ми приказка.”

- Мога да превърна живота ти в най-съвършената приказка.

„Предпочитам горчивата истина.”

Известно време и двамата мълчаха.

- Знаеш ли, от теб дори и човек не става, камо ли ангел. 

„Защо мислиш така?”

- Хората са алчни. Може да се правят на добри и сърдечни, но са алчни. А ангелите са прекалено праволинейни. Уж виждат истината, но не съзрат илюзията, която сами са сътворили. А ти... Ти си...

„Аз съм си човек. Алчна съм. Копнея за милион неща, които няма да имам. И знам какво ще кажеш - може да ги сбъднеш за мен. Но не искам това. Аз съм като земеделец, радващ се на плодовете на своя труд. Защото това, което сътвориш със собствените си ръце, ти се струва по-добро от онова, което вземеш на готово.”

- Това чувство никога не ми е било познато. 

„Така е. Не ти е познато.”

Останаха смълчани. Накрая си тръгна. Винаги правеше така, без сбогуване, без някакъв знак, че ще си тръгне. И тя все се чудеше дали този път няма да е за последно. Дали този демон няма най-накрая да се откаже. Знаеше, че нищо не го задържа. Засега представлява интерес за него, но докога?

Беше започнала да си изморява, толкова изморена от случващото се.

Няколко вечери по-късно демонът пак я посети.

Наближаваше полунощ, но той винаги идваше по това време и тя бе будна. Понякога работеше, друг път лежеше на леглото си, пишеше или четеше, но никога не бе заспала. Сякаш знаеше, че ще я посети. Усещаше го, когато влизаше в стаята, надигаше се и за миг на лицето й се изписваше лека усмивка.

Искаше му да я завари някой път заспала. Лесно щеше да проникне в сънищата й и да открие желанието й. Винаги можеше да се върне при изгрев или дори през деня, когато спи, но не го правеше. Момичето бе предизвикателство, което щеше да покори изправяйки се пред него, а не със скрити номера.

Тази вечер тя го чакаше на прозореца си. Облегната на перваза и гледаща в далечината. Когато го забеляза замръзна, после се усмихна, но не се отдръпна, за да влезе. Вместо това взе нещо оставено на етажерката до себе си и му го подхвърли.

Демонът ловко го взе. Беше бележник. Голям и дебел. Изглеждаше нов, но страниците му бяха изхабени от многобройните му прелиствания. Не го разтвори.

Погледна я и попита:

- Какво е това?

„Всяка стихотворение, което някога съм писала и запомнила.”

- Защо са ми?

„Нали искаше стиховете ми?! – повиши глас. - Това са. Всичките. Получи си желаното, нали?”

- Има още.

„Така ли?”

- Тези, който тепърва ще напишеш.

„Няма да има такива. Изгубих воля да пиша. Имам твърде много други неща, който да правя. Няма повече да пиша стихове.”

- Но това е част от теб.

„Получи това, което желаеше – стиховете ми. Няма причина да бъдеш с мен. Не искам никога повече да те виждам, демоне. Напусни живота ми. Никога няма да приема сделката ти.”

- Ти...

„Беше приятно, докато бяхме заедно, но това време свърши.”

- Няма да го направя!

„Защо? Защо не ме оставиш на мира? Имам си собствен живот. Нима очакваш да края на дните си да те чакам вечер и да ти чета? Може да ме накараш, но няма да го правя доброволно.”

Демонът се загледа в нея. Изучаваше лицето й. Търсеше признак за колебае, но не го открие. Никога не откриваше, когато ставаше дума за нея.

Повдигна ръката си, в която държеше бележника и й подвикна:

- Ще се върна.

Момичето знаеше, че ще го направи, но нямаше да е тук. Сбогува се. Останалото нямаше значение.

Демонът се върна в своето измерение. Хората бяха го нарекли Ад или Пъкъл, но с нищо не отговаряше на описанията им. Разбира се не бе същото като на земята и наистина има места, който щяха да направят най-смелите ти кошмари да приличат на детска приказка, но бе приятно.

Захвърли бележника настрана и се излегна на един от големите дивани в леговището си. Книгата се разтвори на първите страници и без да иска погледа му се спря на написаното. Вдигна бележника и се загледа. Написано на ръка, с красив почерк, напомняш на средновековен, но само с първите букви от стихотворението и самото заглавие.

Отвори на първото. Беше Икар, онова, което за първи път бе чул.

Прочете го и след това продължи.

Много от стиховете вече ги бе чувал, тя с удоволствие му ги бе чела. Някой бяха кратки, от два-три реда, но имаше и по няколко страници. Не чуваше своя глас в главата си, а нейния. Спомняше си как точно бе седяла на леглото, четейки от разбърканите си листа. Или пък как изглеждаше лицето й. Съсредоточена, спокойно, щастлива.

Всяко стихотворение бе малък свят, в който той се отнасяше. Чуваше музиката на думите й като фон на сцените, който обрисуваше. Толкова истински. Никоя друга поезия, ако случайно прочетеше такава, не му бе повлиявала така. Тъжна балада, обгръщаше света му, този другия, всеки и най-вече него.

Леден поглед, без капка живот.

Какво ли се крие зад сините очи?

Ти стоиш пред мен, виждаш ме,

Но наистина ли е така? Да? Не?

Знам какво се крие зад погледа ми,

Дали обаче ти виждаш, след като

в твоя няма нищо? Не всичко,

Само най-значимото. Да? Не?

Виждаш ли ме или съм едно нищо?

Просто сянка в празния ти свят.

Това бяха стихове за него.

Прекара така цялата вечер.

Щом се стъмни реши да я посети. Нямаше да позволи нещата да свършат така. Искаше още. Винаги щеше да иска. Сега, след година или десет, дори след векове, пак щеше да продължи да иска да ги чете.

Но когато се върна в нейния дом светлината бе изгасена. Дали бе заспала? Прозорецът бе затворен, но това не го спря. Спокойно влезе все едно ни той, ни стената съществуваха.

Остана така висящ във въздуха. Стаята бе празна. Вътре нямаше нищо, нито лични вещи, нито мебели. Нищо! Погледна бързо и в останалите стаи, макар никога да не беше влизал там, бе преди не са били така празни. Тя не бе човек, който да понася празнотата. Дори един бял лист трябваше да запълни, било със стих или драскулка.

Нищо!

Тя бе напуснала живота му.

Бягството бе невъзможно. Наистина ли вярваше, че ако смени адреса си, няма да я открие, по-бързо от мигване на око? Познаваше душата й. Начинът, по който присъствието й изпълва въздуха. Аурата й. Щеше да я намери само за миг.

Но не го направи.

Отказа се. Поне засега.

Започна да прекарва дните си както в миналото. Без посока. Без цел или друга мотивация, освен задачата, която изпълняваше. Срещаше странни хора, с толкова безсмислени желания, че се учудваше защо не се размърдат и сами да си ги осъществят. Така различни от Нея.

В редките случай, когато се прибираше у дома, четеше бележника й.

Знаеше всяко стихотворение наизуст, но продължаваше да ги чете отново и отново. Колебаеше се, но така и не реши да я потърси. Гордостта му бе сериозно засегната, за да направи тази първа стъпка. Но с удоволствие би я открил, само, за да й върне тъпкано за отношението й. Но и това не сторваше.

Понякога бе спокоен. Друг път не. Веднъж бе така ядосан, че взе бележника и го захвърли към стената, както първият път. Когато след няколко часа се приближи, погледът му се спря на една от кориците. Изхабените страници се бяха скъсали, но досега корицата бе цяла. Единият й край сега се бе разкъсал и от там се показа малък лист. Направи отвора по-голям и издърпа листа. Нахока себе си, че до този миг не е видял издутината на корицата, причинена от листа. Разтвори го и се зачете.

Стихотворение. Посветено на него.

С любов към дявола

Той дойде с повея на нощния вятър

с леката стъпка на безликата смърт

и величието на паднал ангел.

Изкушаваше я нощ след нощ

с неземни блага и величие славно.

Но вечен отказ получаваше,

че това дето душата й копнее

бе любовта на безименен демон.

Дето чувства нежни не познава

И с погледа си студен пронизва

Това сърце, толкова невинно и само.

И тогава демонът разкри тайната й. Тайна, която бе скрила така добре и в същото време е искала той да я открие. Затова бе оставила тази бележка скрита. Затова бе избягала. Затова не бе способен да престане да мисли за нея. Отговорът бе толкова лесен.

Само една думичка.

Но вече бе твърде късно. В света на хората бяха изминали няколко години. Щеше ли да има смисъл сега да я търси. Дали, когато я открие ще намери това, което желаеше или времето я е променило.

Твърде късно...

Веднъж разделени, така щяха да останат.

Демонът прибра обратно стихотворението в скрития му джоб, но не го запечата. Прибра книгата на рафта, както обикновено и излезе за поредната си нощ, търсейки жертви из тези обикновени хорица, неспособни да излязат от черупките си и да живеят. Това бе дар, което само тя може да направи истински.

Демонът вървеше по празните улици като всеки друг път. Градът и държавата нямаха значение, когато става дума за нощта и празната улица. От време на време покрай него минаваха хора, забързани, с наведена глава и празни погледи. Но дори да го гледаха право в очите, нямаше да го видят, докато той сам не го пожелаеше.

Слушаше нощта. Тихата й мелодия. Сънищата на хората докосваха съзнанието му, но ги игнорираше, защото никой не бе достоен. След нея рядко откриваше някой, който да му хареса. Как можеше да ги сравни, след като бе имал нея?

Това продължи до една тиха вечер, когато чу в съзнанието си познат глас. Не го бе чувал толкова дълго, но дори и след хиляда години, нямаше да забрави.

Това бе тя!

Твореше поредното си стихотворение, макар и да представляваше само накъсани мисли и изрази.

Действа преди дори да реши какво да прави.

Откри я за секунди. Влезе в новия й дом без дори да се замисли.

Застана пред нея. Намираше се само на метър от нея. Погледите им се срещнаха. Хиляди въпроси заблестяха в очите им, хиляди думи копнеещи да бъдат изречени, но нито един от тях не проговори.

Тялото му се движеше само. Пресегна се към нея. Устните му намериха нейните и когато я целуна, тя му отвърна. Притисна тялото й към стената, държейки я силно със сериозното намерение никога да не я пусне.

Чу стъпки зад себе си и мъжки глас:

- Какво става тук?

Явно ги бе видял, но това бе най-малкият проблем на демона. Махна с ръка и мъжа замръзна на място.

„Ти...”

- Просто спрях времето за него. Кой е той?

„Годеникът ми. Ще се оженим след месец.”

- Ти не го обичаш. Току-що ми го доказа. Обичаш...

„Няма значение. Искам да продължа с живота си. Нямам вечността като теб.”

- И аз един ден ще умра.

„Но това ще е след стотици години, нали? Нима очакваш цял живот да ти правя компания и да ти чета поезия.”

Демонът се усмихна.

- Това ми напомни... Излъга ме, че повече няма да пишеш. Чух новият ти стих.

„Залъгваш се. Просто си мислех.”

- Стиховете ти са живи вътре в теб. Образите оживяват независимо дали си ги написала или не. Ти си собствените си стихове. А аз искам твоите стихове.

Жената се усмихна.

„Не си ли твърде алчен?”

- Аз съм демон, алчността е в кръвта ни.

Приведе се и отново я целуна. Тя също. Продължаваха да се целуват и когато годеникът отново започна да се движи.

Демонът го погледна усмихвайки се победоносно. Нима това жалко човешко същество си въобразяваше, че може да я притежава. Тя бе в ръцете му. Сега и завинаги.

- По-добре я забрави. Тя е моя! – погледна я. – Ще споделиш ли вечността с мен?

„Нищо не е безплатно. Какво искаш?”

- Стиховете ти. – засмя се.

Притисна я към себе си и отвори портал.

Даваше й избор.

Ако откажеше щеше да я остави завинаги. Но дори, когато видя портала и това, което е отвъд, жената не трепна. Хвърли един последен поглед назад и се сгуши в него.

Двамата преминаха през портала.

Докато правеха тази първа крачка чу мислите й:

„Към вечността и отвъд

към края, който е начало.„