На крачка от гроба

Винаги съм мразила израза „Живей на ръба”. Нищо лично, но просто когато някой го чуе и си мисли за рискове, за нещо вълнуващо, вълшебно. Аз от своя страна си мислих за това да оживея още един ден.

Не помня някога да съм била здрава. Е, може би за кратко, но никога напълно. Родила съм се с дефект в сърцето, който така и не иска да се оправи. След цял тон лекарства и една неуспешна трансплантация, спокойно мога да река, че цели седемнадесет години живея на ръба. Родителите ми все още имат надежда. Дори след поредния пристъп и дългия ми престой в болница, още се надяват, че скоро ще се намери сърце, което да ме спаси. Това е и моето желание, но понякога... човек просто престава да се бори.

И в такива случай правя единственото, което ми доставя удоволствие – пея. Никога не съм учила да пея, но са ми казвали, че имам великолепен глас. Сигурно, но какво значение, когато не мога да го споделя с другите. Заради сърцето си така и нямах възможността да се сприятеля с много хора, да не говорим за истинско приятелство. И без това докторите казват, че ако не ми се намери сърце няма да доживея да стана на двайсет – защо сам и приятели, когато имах гласа си.

Обичах да пея през нощта. През деня има толкова много други шумове, който да те разсейват, но не и вечер. Имах самостоятелна стая, така че нямаше никого да събудя. А и какво друго можех да правя, когато с часове не можех да заспя. Никога не палех лампата, защото някое сестра щеше да я види и да дойде. Може би дори да ми даде нещо да заспя, но това нямаше истински да ми помогне.

Така че си стоях в тъмното, гледайки пред прозореца, тихо тананикайки си. Правила съм го толкова много пъти, но всеки път миха чувството, че за миг, един наистина кратък миг времето спира и на света съм само аз.

Тази нощ отново изпитах това чувство, но с една малко разлика. Не бях сама.

Не знам как се появи. Вратата бе затворена, прозорецът също, но изведнъж се озова близо до мен. Бе се облегнал на далечния край на прозореца със скръстени ръце. Светлината отвън бе оскъдна, но достатъчно, за да го огледам. Първото, което забелязах бяха очите му. Видях, че са тъмни, но едва като се вгледах малко по-добре осъзнах, че са чисто черни. Косата му бе късна, не много, къдрава и черна. Носеше дълго черно кожено палто, което го покриваше целия.

Част от мен ми казваше, че трябва да се боя от него. Никога преди не го бях виждала, а изведнъж се появява по средата на стаята ми. Можех да протегна ръка и натисна копчето, за да повикам сестрата преди да ме е доближил. Видеше ли го щеше да извика охраната и да си изхвърлят. Но спокойствието му бе така заразително, че не го направих. Имаше ли значение защо е тук?

Усмихваше се, когато ме заговори:

- Имаш красив глас.

- Благодаря.

- Но трябва да пееш по-силно, а не да шептиш.

- Песента е само за мен. Ще я пея както си поискам.

- Така е. Аз съм Блек.

Не се сдържах и се разсмях.

- Съжалявам, но просто... Блек? Сериозно ли? Заради това ли се обличаш така?

- А ти как мислиш?

Очите му бяха сериозни. Гледайки ги спрях да се усмихвам и спокойно отвърнах.

- Заради очите ти е. Никога преди не съм виждал толкова тъмни очи. Като нощта са.

- Или смъртта.

- Ти моята смърт ли си?

Не получих отговор. Не можех и да различа какво се крие зад очите му. Винаги лесно съм различавала, когато някой крие нещо от мен. Може би защото винаги ми се случваше. Особено ако пред мен е застанал лекар.

- Не се опитвай да криеш от мен. Няма значение. Знам, че скоро ще умра.

- Попей ми, Роза. Този път не за себе си, а заради мен.

Не се изненадах, че знае името ми. Можеше някой да му го бе казал или просто да бе прочел табелката пред стаята ми. Искаше да пея и го направих. Сетих се за една стара песен, която бях чувала. Имаше ирландски мотиви в себе си и се говореше за мрака. Отдавна не бях мислила за нея, но гледайки го в очите се сетих точно за нея.

Тъкмо започвах втория куплет, когато получих пристъп. Случваше ми се за втори път, откакто влязох в болницата, но този бе много по-лош от всички предишни. Болката изведнъж се появи в гърдите му. Не можех да дишам. Чувствах как сърцето ми бие като лудо. Все по-бързо и бързо, искайки най-накрая да спре.

Протегнах се към бутона, но Блек хвана ръката ми и ме спря. Хладината на пръстите му се разпростря по цялото ми тяло. Бях изплашена. Не от него, а за себе си, но щом срещнах погледа му, той бе изпълнен с увереност. Значи наистина бе моята смърт. А това бе моя край. Нямаше да мога да продължавам да живея да ръба.

Мъжът седна на леглото до мен, без да пусна ръката ми. Чувствах се като в капан. Не можех да дишам, но и не можех да откъсна очи от неговите. Докосна едната ми буза със свободната си ръка.

- Приеми моя дар. – прошепна, докато приближаваше лице към моето.

Целуна ме.

За разлика от ръцете му устните ме бяха толкова меки и топли. Не, не точно топли, а изпълнени със сила. Вече не се страхувах. Имаше ли наистина смисъл хората да се боят от смъртта. Когато настъпеше момента тя щеше да дойде и да те вземе. Това бе моя момент. Красива и пленителна като нищо друго. Също като него.

Но сега единственото, за което можех да мисля бяха устните му. Никога преди не се бях целувала. Никога не бях имала приятел или някой, който да харесвам. Какъв бе смисъла като знаех, че няма да мога да съм с него дълго. И ето, че бях тук, целувайки се с непознат, който дори не бе човек и ми харесваше. Ръката му ме пусна, но само, за да обгърне кръста ми и притисне до тялото му. Аз също обвих ръце около него.

Скоро загубих съзнание.

Последното, единственото, което помня бе лицето му. Този непознат, който се появи от мрака и освен душата ми открадна и сърцето му. Знаех, че се бях влюбила. Глупаво и безсмислено, но е така. Вече можех спокойно да си отида.

Тъмнината е толкова красива...

И тогава се събудих. Утрото бе настъпило и няколко птички пееха близо до прозореца ми. Изправих се. Все още бях жива. Възможно ли бе всичко да се е оказало просто сън? Но ми се струваше толкова реално... И тогава видях малко черно перо на възглавницата си, точно където бяха спала. Вчера го нямаше. Вратата е затворена, прозорецът също. Нямаше как това перо да се е появило, освен ако не бе негово.

Усмихнах се. Не съм сънувала.

По-късно същия ден дойдоха резултатите от последните ми изследвания. Докторът остава изненадан. Бях излекувана. Медицинско чудо го наричаше. Бе невъзможно за някой с роден дефект като мен да се излекува така, но когато повториха изследванията те показаха същото. Разбира се никога нямаше да мога да тичам четиридесет километров маратон и бе добре да продължа да взимам някой лекарства, може би до края на живота си, но иначе бях здрава.

Всички го наричаха чудо, а моя мрачен дар. Знаех, че той го бе направил за мен. Бях на крачка от гроба, но той ме върна назад, даде ми сила да продължа напред. Сега имах бъдеще, което можех да му дам. Исках да пея. Да пея, така че всички да ме чуят. Вече нямаше да е само за мен. Никога вече. Всяка моя песен щеше да бъде за него. Моя спасител. Моята смърт. Моята първа и истинска любов.

Знаех, че един ден Блек ще се върне за мен. Може би след няколко дни, може би след година. Никой никога не знае кога и как ще умре. Знаеше само, че някога това ще стане. Той ще ме навести. Отново щеше да ме погледне с тъмните си очи и да ми се усмихне. Щеше да ми подаде ръка и аз щях да я приема, оставяйки го да ме отведе от този свят.

А дотогава... щях да пазя това перо като свой най-скъп.