Никой не знае своето минало. Не знае от къде е и с каква цел се е появил
на този свят. Може с времето да открие тези отговори, но никой никога не знае в
самото начало. Тогава ти си нищо или може би всичко, което някое е било нужно
да съществува.
Той знаеше, че има минало, но не го помнеше. Знаеше, че някога е бил нещо
друго, различно. Може би външният му вид сега и тогава е същия, може би не.
Нямаше значение. Миналото му бе нещо към което той никога нямаше да погледне.
Огледа се.
Наоколо нямаше нищо друго освен пясък. Поне на пръв поглед. Инстинктите
му му казваха, че е нощ, но и че денят с нищо не може да го уплаши. Просто
нощта е неговият дом. Безсмислено бе да се бои от Слънцето – то нищо не можеше
да му стори, дори ако се изправеше пред него с цялото си сияние. Той бе над
него.
Разгледа голото си тяло. Бронзовата му кожа бе хладна на допир. Студена.
Чувстваше топлината на всичко друго, но не и своята собствена. Нямаше такава. Но
там, под тази ледена кожа се криеше сила. И то каква само. Този свят не бе познавал
такава досега. Думите бяха нещо твърде незначително, че дори да се опитват да я
опишат. И това е ключът към неговия живот.
Силата му се разпростря извън него. Като вълни, все по-далеч от него.
Търсейки... изучавайки... дирейки нещо, което дори той сам не знаеше какво е.
Докато не ги откри. Те бяха далеч, но усещането беше същото както ако бе до
тях. Няколко фигури, единадесет на брой, различни по височина, ръст, мускулатура
и външност. Не знаеше как се наричат, но за него бяха храна.
Те бяха живи и този живот течеше в тях със силата на поток. Макар и
толкова далеч от тях, го усещаше с цялото си тяло. Виждаше линиите по телата им
и топлата течност движеща се из тях. И знаеше, че трябва да я има. Тя трябваше
и щеше да бъде негова.
Запъти се натам.
Съществата бяха далеч от досегашното му местоположение, но съвсем скоро
бе при тях. Гладът му, това бе най-добрия начин да опише обзетото го чувство,
изостри още повече сетивата му. Почувства как зъбите му се променят,
превръщайки се в нещо хищническо.
Огледа ги за част от секундата. Те приличаха на него. Вървяха изправени,
нямаха козина като другите животни, на който бе попаднал. Макар и да носеха
тази на други създания. Изглеждаха толкова крехки и... вкусни.
Просто ги нападна. Бързината му му се струваше като нещо нормално, но те
бяха толкова бавни, че дори не можеха да разберат, че има някой пред тях.
Кръвта шурна от телата им като гейзер. Той я усещаше с цялото си тяло.
Почувства напускащия ги живот да стане част от него.
Но и имаше нещо много повече от това. Нещо, което му доставяше също
толкова удоволствие, колкото и кръвта. Виждаше червените си очи отразени в
техните. Като жив пламък примесен със собственият им страх. Все едно изгаряха
живи, в агония и последен писък, който никога няма да бъде чут.
И тогава разбра, че той е нещо повече от тях.
Много повече.
Жив Бог.
Чувстваше как кръвта им се движи из тялото му, изпълвайки го с живот,
който преди нямаше. Нима един смъртен е способен на това? Нима той можеше дори
да мечтае да се докосне до това чувство. Не. То бе определено единствено за
боговете. За него.
Аленият цвят на кръвта по ръцете му му напомни за огъня в очите му.Това
бе израз на неговата сила. Мощта, който притежаваше.
Светът имаше нов господар. И той вече знае как ще се нарече – вампир.
