Децата на Ада част 3

Трета част от романа Децата на Ада

Битката

Всичко започна с едно чувство, усет, който като вълна изведнъж ги удари и двамата. Линора и преди бе усещала подобно нещо, бе като лошо предчувствие, но не и толкова силно. Погледите им се срещнаха. В кратък мълчалив разговор се разбраха – трябваше да открият първоизточника, докато все още бе наоколо. Възможно бе да бъде онзи демон, по чиито следи вървяха вече толкова време.

Бяха изминали няколко седмици откакто се разделиха с младия жрец. Оттогава пътуваха само на юг. Есента бе почти към края си. По тези места зимата почти не се усещаше, но си оставаше студа, силния вятър и проливните дъждове. Само преди няколко часа бе спряло да вали, а като се съдеше по сивите облаци всеки момент можеше отново да започне. Линора не обичаше подобно време, би понесла живата, когато всичко е в бяло и не можеше да види пътя от гъсто падащия сняг, но не и това време.

Затичаха се по посока на вълната енергия. Все още бе твърде рано да заключват каквото и да било, но Линора махна предпазителите, за държащи мечовете й към гърба и леко ги измести, така че ще по-лесно да ги извади при нужда. Забеляза, че и демона държи здраво тоягата, което по-често използваше в битка, отколкото да се подпира.

Нещо наистина се бе случило.

Малко преди да се отклонят от пътя Аркард усети дим.

Това не бе обикновен лагерен огън, а нещо много по-силно, горски пожар. Не знаеше дали Линора вече го е усетила, но той подушваше й мирисът на печено месо. Все още му се искаше да бъркат, нямаше значение кой е причинителя, само да не е Нарат. Но описанието напълно отговаряше. Да, в Ада тези четиристотин години са били много по-малко време, сигурно около сто-сто и петдесет, но пак бе много е. Какво би могъл да прави той тук? Щеше да разбере ако се бе появил на земята заедно с него, или в друго време. Не, ако бе наистина тук щеше да е пристигнал само преди две-три години. Но защо? Ето това не можеше да разбере.

Скоро се озоваха насред човешко село. Или по-скоро останките му, защото всичко бе изгоряло. Повечето сгради бяха напълно разрушени, а няколко останали прави бяха в пламъци. В средата на селото имаше някаква купчина. Заради пушека Линора не успя веднага да различи какво представлява тя. Само няколко крачки по-късно осъзна, че това са всички жители на селото, за който се бе чудила къде са.

Прилоша й. Не знаеше дали вина за това има мирисът на изгоряла плът и смърт или самата й гледка. Пред тях бяха насъбрани всички тела. Повечето имаха по един или повече липсващи крайници. Лицата им изпитваха ужас, замръзнали с последния си вик в уста.

Още като видя купчината видя и демонът на върха й. В първия миг не можеше да го различи добре, но бе сигурна в това какъв е. Той имаше криле, който бе притворил до тялото си. Кожата му бе червеникава на цвят като че ли дълго бе седял на слънце. Като го оглеждаше обаче Линора бе напълно сигурна, че повече петна по него са от кръв. С едната си ръка държеше жеста глава, от която още течеше кръв. Имаше три рога, два големи отстрани на челото си и един в средата на челото. Косата му бе къса и златиста, също като очите. В тях имаше само жестокост. Жената никога преди не бе виждала подобен поглед. Изтръпна.

Всичко това се случи само за миг. Сигурно щеше да продължи да го гледа още, но тогава чу гласа на Аркард да прошепна невярващо:

- Нарат!

Беше объркана. Погледна го, но той гледаше демона. Познаваше ли го?

Демонът също го гледаше, когато проговори. Гласът му бе плътен и арогантен:

- Отдавна не сме се виждали, Аркард. Още пазя белезите от последната ни среща. Радвам се, че си жив.

Когато проговори отново гласът на Аркард бе спокоен, но студен:

- Аз пък не. Какво правиш в този свят, Нарат?

- Не е ли очевидно – забавлявам се. В Ада стана твърде скучно.

- Аркард, кой е той? - попита любимия си Линора.

- Някой, който някога наричах приятел.

- Но вече не, нали? – продължи тя.

- Да!

За девойката това бе достатъчно.

Имаше много въпроси, който щеше да зададе на любимия си демон, но това оставаше на заден план. Този демон бе враг. Нямаше значение дали Аркард го познава, какъв или откъде е. Дори нямаше нужда да поглежда отново към купчината тела. Всичките й инстинкти и подсказваха, че това е враг.

Нападна го.

С няколко скока се озова до него и се засили да го удари с меча си, но той отблъсна удара й. Преда да успее да отреагира я удари и запрати на няколко метра в страни, търкаляйки се надолу.

Инстинктивно Линора посегна към силата си. Още преди да се изправи създаде кълбо в ръката си и го запрати срещу демона. Нарат обаче се издигна на няколко метра във въздуха, за да избегне удара. Още един замах с криле и се бе надвесил над нея. Хвана я за врата. Линора започна да се задушава.

Аркард го атакува.

Линора видя, че той дори използва крилете си, което значеше, че в тази негова атака е събрал всичките си сили. Но демонът го отблъсна толкова лесно, колкото бе и първата атака на Линора. Засмя се, докато гледаше как Аркард се надига от земята и отново заема бойна позиция.

- Жалък си, Аркард – погледна към Линора. – Напомня ми на някой. Това твое земно момиченце. Не съм я виждала, но по описанието много прилича на онзи твой ангел, за който все мислеше навремето. Затова ли си още тук? Заради този човек?

Аркард се изплю в земята и злобно му отвърна:

- Това не ти влиза в работата, Нарат.

Линора се ядоса. Макар, че дишаше затруднено все още можеше да се бие. Нарат дори не осъзна кога тя отново събра силата си. Бързо жената хвана демона за единия рог, онзи по средата, за баланс и го удари с всичко, което имаше. Сблъсъкът бе толкова силен, че тя изскочи назад, освобождавайки се хватката му. Падна на земята. Дишаше зачестено, на пресекулки. Искаше да опита с ръка шията си и тогава осъзна, че още държи в ръка рога на демона.

Чу се вик. Нарат крещеше, обвил с ръце тялото си. Явно го бе ранила доста зле. От мястото, където някога се намираше рога му сега течеше кръв. Линора видя, че Аркард се опита да го удари. Нарат лесно отби атаките му и го избута в страни от себе си. След миг отново бе при нея. Хвана я за дрехата й и доближи лицето й до своето.

- Мъртва си.

След тази думи я изпрати с всички сили далеч от себе си към няколкото останали сгради. Миг по-късно вече го нямаше.

Линора извика от болка. За миг бе почувствала тялото си да лети във въздуха. Усети и когато гърба й се заби в една греда и я счупи. После гредата и сигурно някой от другите част на сградата се стовариха отгоре й. От това последна нов вик, който бе прекъснат, когато нещо я удари по главата й тя изпадна в безсъзнание.

Всичко се случи твърде бързо. Аркард бе в шок. Първо Нарат – какво правеше той в този свят. Последният път, когато го видя бе когато падна тук, но порталът се бе отворил само за него. Нямаше как Нарат да е дошъл тогава. Отдавна щеше да се е върнал в Ада. Още повече, че подобно присъствие нямаше как да остане скрито за толкова дълго време. Сигурно бе тук от кратко, може би няколко месеца. Срещата им го накара да осъзнае колко е слаб. Някога можеше да го надвие, почти бе успял, но сега – дори Линора се справи по-добре от него.

Линора. Веднага щом Нарат изчезна той се затича към нея. Беше видял как демонът я захвърли, но бе твърде бавен да направи каквото и да било. Отиде до отломките, на който се бе приземила. Бързо махна всичко, макар и да имаше затруднения с една голяма греда и я придърпа към себе си. С опитно око забра, че има поне две счупени ребра, счупена ръка, доста натъртвания и рана на главата. Не изглеждаше дълбока, но кървеше. Дишаше добре, което бе най-важното

- Линора... Линора... Събуди се... Линора.

Продължи да я вика така няколко минути, докато не видя, че леко се размърда. Очите й се отвориха, но погледът й бе напълно празен. Нямаше дори следа от болка. Устните й се разтвориха и тихо прошепна:

- Кой си ти?

След миг отново изпадна в безсъзнание.

Аркард остана на място объркан. Умът му трескаво работеше. Една бе ясно – тя не си спомняше кой е. Най-вероятно ударът по главата е бил по-сериозен и е причинил амнезия. Нямаше как да бъде сигурен дали е така. Може би просто да бе объркана, но можеше и наистина да е така. Дали щеше да се оправи за няколко дена или никога нямаше да си спомни?

Аркард става, държейки я в ръцете си. Трябваше да помисли, но междувременно бе нужно да се погрижи за нея. Отдалечи се от селото и намери подходящо място, където да направи временен лагер. Посла няколко одеала и я настани да легне. Внимателно превърза раните й. Забърка и една отвара, която щеше да облекчи малко болките й. Бе му трудно, защото спеше, но успя да я накара да изпие няколко глътки. Това щеше да бъде достатъчно.

През нощта заваля. Аркард направи покрив, така че поне тя да бъде защитена от вятъра и държа. В ранните часове Линора се събуди още веднъж за няколко мига, но нищо не показваше, че знае кой е той. Доби я попита как е, но тя не отговори. Това напълно го обеди, че е загубила паметта си.

През изминалите часове се бе чудил как бе най-добре да постъпи. Колебаеше се, не му се искаше да го прави, но нямаше избор. Вече бе взел решение. Така щеше да най-добре. Надяваше се.

Загубени спомени

Когато девойката отвори очите си се стресна. Това място й бе напълно непознато. Бавно обърна настрани глава, за да огледа стаята. Знаеше какво представляват предметите около нея, май дори можеше да ги използва, но нищо не й изглеждаше познато. Цялото й тяло я болеше. Отпусна се в леглото и се опита да си спомни нещо, каквото и да е било. Не помнеше името си, дори не знаеше как изглежда. Всичко бе мрак.

Опита още повече и тогава си спомни едно лице. Валеше, тя бе легнала на земята и той бе застанал над нея. Лицето на непознатия бе красиво, с идеални черти. Изглеждаше млад, но косите му бяха сребристи, очите също, но не бе сигурна за последното. Личеше си, че е разтревожен. Попита я как се чувства, но след това отново бе загубила съзнание. Следващото, което помнеше бе, че се събужда в тази стая.

Опита се отново да се изправи. Тялото й бе натъртено и я болеше, но успя. Забеляза, че бедрото на десният й крак е превързан и по превръзката имаше малко кръв. Мислеше да се опита да стане, когато вратата се отвори. Извърна глава и видя младо момиче. Изглеждаше на не повече от петнадесет, мургава със тъмна коса и очи. Момичето се усмихна и изчезна от погледа й. Беше наблизо, когато я чу да се провиква:

- Татко, тя се събуди.

Дали това момиче я познаваше? Можеше ли да й каже коя е.

След миг през вратата влезе момичето и един по-възраст мъж. Бе с почти две глави по-висок от момичето, но общите черти на лицето й подсказваше, че това е баща на момичето. Щом я видя и той се усмихна и докато се приближаваше каза:

- Виждам, че най-накрая си се събудила. Спа цели два дни. Изтощена си – докосна я по рамото. - Още е твърде рано да ставаш. Полегни.

Жената го погледна в очите и попита:

- Познаваш ли ме?

- Не помниш ли коя си?

- Не.

- Нищо?

- Помня само как се събудих в тази стая.

Инстинктите й подсказваха, че е по-добре да премълчи за онзи мъж, който бе видя. Поне докато не разбереше кой са те и може би коя е тя.

- За жалост и ние не те познаваме. Един човек те доведе в дома ни преди два дни. Цял ден бе валеше. Повечето хора биха се скрили някъде да изчакат това време малко да се оправи, но не и този човек. Каза, че те открил на няколко километра от селото. Изглежда си била нападната, защото имаше наранявания. Бе се погрижил да получиш първа помощ. Изглеждаше загрижен. Доста добър човек бе - остана един ден, докато се увери, че си добре и после си тръгна като помоли да се грижим за теб. Наистина ли нищо не помниш?

- Абсолютно нищо.

- Е, за това ще мислим по нататък. Засега си почини. Аз съм Кристоф, а това е дъщеря ми Фелена. Съпругата ми в момента я няма, но ще се зарадва да разбере, че си се събудила. Почини си , а по-късно Фелена ще ти донесе нещо за ядене.

Момичето, което мъжът нарече Фелена явно искаше да остане, но с поглед баща й даде знак да излезе. Недоволна се подчини. Кристоф бе прав, тя искаше да остане сама с мислите си. От краткия разговор не бе успяла да разбере почти нищо. Може би онзи мъж, който я бе донесъл тук е онзи, който помни. Но той вече си бе тръгнал, така че за него сигурно е била нищо повече от непозната. Толкова много въпроси се зараждаха в съзнанието й, но не можеше за открие и един отговор.

Стана и отиде до прозореца. Едва като се изправи разбра колко слабо и изтощено е тялото й. Но въпреки това не седна отново. Искаше да види това, което е отвън. Но не гледката на сградите я привлече, колкото изображението й в стъклото. За първи път се виждаше. Бе млада, на около двадесет и пет години, че и по-малко, дългата й пречупена кестенява коса се спускаше по раменете й, извеждайки на преден план лицето й. Кожата бе глада и много светла. Прави черти, без ни една бенка или луничка. И най-важното – чифт тъмно сини очи изучаващи я спокойно. Те криеха истината за нея, но тя не можеше да стигне до нея.

Погледът й продължи надолу към тялото й. Носеше обикновена бяла риза за спане. Широка, но можеше да види изящното тяло, без ни един излишен килограм, само мускули. Това е тяло на някой свикнал да си бие, знаеше го от белезите, който покриваха торса и крайниците й. Но защо й трябва да се бие? Наистина ли трябва да прави нещо толкова трудно и болезнено? Изпитваше покой и това й бе достатъчен, поне засега.

Вратата се отвори и Фелена влезе.

Жената се усмихна и я последва към малката масичка, където момичето започна подробно да говори за нея, как са я довели, как се е грижила за нея. От толкова приказки я заболя главата, но остави момичето да говори колкото си иска, може би щеше да разбере нещо полезно. По едно време по нейна молба започна да говори за живота в селото и техния собствен. Поне засега всички тревожни мисли напуснаха жената и тя се отдаде на безгрижието и спокойствие, което е носеше разговора с това младо момиче.

Няколко дни по-късно Аная, така бяха решили да я нарекат, докато си спомни коя е, се чувстваше така все едно цял живот е живяла тук. Раните й бяха заздравели и тя настояваше да помага с каквото може. Просто не можеше да стои на едно място. Може би това бе черта от предишния й живот, не знаеше.

През деня почти не мислеше за миналото си, работата й помагаше, но понякога не можеше да заспива и по цяла нощ лежеше в стаята, която споделяше с Фелена и размишляваше. Искаше да си спомни коя е. Тази празнота, която чувстваше не й даваше покой. Твърде голяма част от нея липсваше и искаше да си я върне.

Много пъти разглеждаше малкото вещи, който имаше. Няколко дрехи, малко монети, нож, одеало, мех с вода, някакви билки и други неща – все обичайни за някой пътуващ човек. Дрехите и обувките й изглеждаха доста износени, сигурно бе пътувала доста. Нищо обаче не й изглеждаше и малко познато. Един следобед дори отиде до мястото, където се очаква, че са я открили. Видя следи от пожар не много далеч от там, но с изключение на това отново нищо.

Защо всичко бе изчезнало? Наистина ли има нещо важно, което да си заслужава да бъде запомнено? Или всичко така или иначе ще изчезнат. Ако имаше нещо толкова важно щеше поне да е останало желание да иска да си спомни. Но него го нямаше. Да, не й харесваше да се чувства като новородено, но и бе започнала да приела този си живот.

Нямаше какво повече да прави тук и се върна в селото при хората, които бе започнала да нарича свое семейство.

Месец след като бе пристигнала започнаха кошмарите.

Събуждаше се нощем потна и задъхана. Понякога помнеше какво бе сънувала, друг път бе останало само смътно,  но неприятно чувство. И сънят бе почти един и същ или онзи човек, който бегло си спомняше или един демон. Знаеше, че е демон, защото бе твърде различен от обикновените хора. Биеха се, те двамата с русия срещу демона. Но той бе твърде силен. И точно когато щеше да я убие, се събуждаше. Истина ли бе или просто подсъзнанието й искаше да й каже нещо?

В такива случай останалата част от нощта я прекарваше в размисъл. Инстинктивно докосваше кожената гривна покриваща белега на лявата й ръка. Беше я намерила сред вещите й, Кристоф й кача, че я е носила, когато е дошла. Не се изненадваше – повечето й белези бяха почти невидими или на места, където оставаха скрити, но този... Той всеки път се набиваше в очите й. Тъмния му цвят, формата. Нещо й подсказваше, че е различен, че има значение. За другите не искаше й да знае, но този – би се радвала да разбере как го бе получила.

Но онзи демон... С такава коса и очи не бе възможно да е прост човек. Хората не можеха да виждат демоните и духове. Господ не е искал от тях да виждат създанията на мрака. Само жреците можеха да видят светът с отворени очи и то за да можах да се противопоставят на злото. И все пак имаше много демони, който всички можеха да видят. Това бяха онези с човешка форма и тези с големи сили.

Така й бе казвал Кристоф, който силно вярваше в Бог и искаше цялото му семейство да е запознато с вярата. Всеки ден се молеха. Жената чувстваше това за неестествено, но го правеше заедно с тях. Едно не проумяваше. Не бе сигурна, но й се струваше, че един или два пъти виждаше странни същества. Само за миг и после извезваха. Никой друг не ги бе виждал и тя си мислеше, че просто си бе въобразила. Но тава и се случваше няколко пъти и накрая вече не знаеше дали да приеме, че са истина или лъжа. Дали не бяха демони? Но тогава защо тя, просто едно момиче, можеше да ги вижда. Не спомена на никой за това.

Не след дълго започна да има и други сънища. Виждаше себе си или поне предполагаше, че е тя, защото бе по-млада, понякога дете, заобиколена от подобни същества. Едни летяха, други пълзяха. Говореха странен език, но тя го разбираше все едно й е роден. А дали и не бе? Нямаше кошмари, а приятни сънища използващи я с топлина и покой. Сутрин бе объркана, казваше си, че съзнанието й я залъга в фалшиви образи, но защо ги имаше. Всичко й извеждаше твърде странно, за да бъде реалност. Нямаше как да бъде възможно.

Но й бе нужна цяла й воля, за да преживява някой от нощите. Приз деня на полето или в селото бе добре, чувстваше се щастлива и й бе приятно да е тук, но нощем... Когато започна да има сънища първо бяха само за една конкретна битка. Веднъж щом започна да свикна със спокойния живот имаше и приятни сънища, но те не продължиха дълго. Накрая почти всяка нощ имаше кошмари, все по-ужасни и ужасни. Един от най-неприятните бе, когато се намира на някакво тъмно място, напълно сама. Викаше за помощ, но никой не се появи. Там имаше само мрак, катранено черен мрак, който се приближаваше все повече и повече към нея, докато накрая не я погълнеше.

Тогава се плашеше толкова много, че се събуждаше с вик и събуждаше й Фелена. Един път дори Кристоф дойде да провери какво се случва. Те се опитваха да я успокоят, но чувството не я напускаше, карайки я дълго време да трепери от страх. Боеше се, без дори да знае от какво. Това чувство нямаше име.

И така до една нощ, когато за първи път от месеци се развихри буря. Отново имаше кошмарът, който я преследваше от толкова време. Биеше се редом в среброкосия, но врагът им бе твърде силен. Тя имаше сили, който обикновените хора нямаха. Използваше два меча, за да напада, но той отбиваше с лекота. Тя нападна челно, концентрирайки цялата си сила. Той отби удара, но краткият им сблъсък бе достатъчен, за да може партньора й да атакува в гръб. Като отблъсна атаката тръгна към нея. Хвана я за гърлото и се опита да я удуши. Всичко бе толкова реалност, че дори след като се събудеше можеше да усети допира на ръката му, притискайки я. С последни сили се опита да го атакува. Удари го в гърдите със силата си. Ударът бе толкова силен, че счупи единия от трите му рога. Демонът нададе гневен писък, хвана я с една ръка и запрати във въздуха. За миг тя прелетя няколко метра и се удари в гредите на една сграда. Това бе последното, което помнеше от битката.

Загуби съзнание, а когато най-накрая отвори очи видя същото лице като в първия си спомен. Събуди се. Кой е той? Кой бе този човек, който значеше толкова много за нея?

И изведнъж едно име се появи пред очите й. Аркард! И заедно с него и спомените й. Вълна след вълна сънищата й ставаха реалност. Името й, миналото й, всички чувства и мъка, която бе изпитала. Това не бе тя, това не бе нейния живот. Тя бе Линора, момичето с ангелска душа, влюбено в демон от Ада.

Но с всичко това се появи и нещо ново. Една нова празнина.

Не можеше повече да остане тук трябваше да се махне. Трябваше да осмисли всичко. Не искаше да приеме истината, колкото и да бе ясно каква е тя. Стана, наметна се с наметалото на стола до нея и бързо излезе от стаята, от къщата, от селото. Дъждът не й пречеше, просто трябваше да се махне.

Линора стоеше сама в дъжда.

Сълзите й се сливаха с капките дъжд, стичащи се по страните й. Но тя не можеше да ги забележи, ни тях, ни дъжда. Умът й напълно бе блокирало и само едно мисъл се явяваше в съзнанието й. „Той си бе отишъл! Нямаше го!” И чувстваше, че този път е завинаги. Изпитваше същото чувство както в пещерата – пълен мрак. Не можеше да помръдне, но дори и да можеше, пак щеше да остани завинаги на едно място. Нейното аз, това, което беше бавно умираше и тя знаеше, че никога няма да бъде онова весело момиче, живеещо сред планинските духове.

Дали изминаха няколко минути или часове, не знаеше, но накрая се размърда и бавно запъти към къщата, в която в продължение на два месеца бе живяла като Аная – безгрижното мило и грижовно момиче, което можеше да бъде ако бе имала нормален живот.

Когато достигна къщата видя пред вратата да седи разтревожен Кристоф. Още от по-рано чу да я вика, но съзнанието й бе замъглено и само една мисъл имаше в него - да си тръгне. Бе на няколко метра от вратата, когато той отиде при нея и бързо я задърпа вътре. 

- Защо ни плашиш така, Аная? Ако не се бе появила до няколко минути щях да тръгна да те търся. Опасно е да излизаш в подобна буря. Защо го направи?

- Спомних си... коя съм.

- Наистина ли? – провикна се Фелена, която тъкмо влезе в стаята. - Това е чудесно. Сядай до огъня и ми кажи всичко. Изплаших се, когато се събудих, а ти бе изчезнала. Татко не ми позволи да тръгна след теб.

- Бе твърде опасно. Както и да е. Сядай.

Линора се настани до огъня и се зави с одеалото, което Фелена й даде. След малко се появиха Елая и Мерел. Елая й подаде чаша топъл чай и после се настани на по-далечния стол. Този до нея вече бе зает от момичето, държащо ръката й.

- Кажи ми всичко. Как се казваш? Откъде си? Какво правеше насам? Всичко!

- Името ми е Линора. Родена съм далеч от тези земи в едно село. Онзи човек, който ме остави тук... името ме у Аркард и е... бе мой любим. Проклето, тъпо копеле!

- Знаеш си, че появата му не е случайност – намеси се бащата. – Бе твърде загрижен за теб, за да бъде просто някой непознат, но...

- Защо ме остави ли? – опита се да се усмихне. – Търсихме нещо, а пътят ни не е никак лек. Пътувахме дълго, но въпреки това той знаеше, че никога няма да се откажа. Загубата на паметта е идеалният момент за раздяла. Знам, че когато някой ден мисията ни приключи може и да се  върне.

- Мисия като тези на войниците ли? – намеси се развълнуван Мерел.

- Нищо повече не мога да ви кажа. Така ще бъде най-добре. Достатъчно е да знаете, че утре сутринта ще си тръгна и никога няма да се върна.

- Не! – разбунтува се Фелена. - Няма да те пусна! Не може ли да останеш тук! Нали каза, че той ще завърши мисията ви и ще се върне. Чакай го тук.

- Не знам дали ще се справи сам. И дали дори тогава ще се върне.

- Толкова ли е важна, че да не може да останеш тук? Обичам те! Ти си ми сестра.

Линора докосна лицето й. Искаше да я утеши, но собствената й душа се разкъсваше на парченца. Чувстваше, че скоро съвсем ще пропадне в бездната на отчаянието си, но сега, поне пред тях, трябваше да бъде силна.

- Ако бях Аная щях да се радвам да имам сестра като теб. Но аз не съм онова момиче, което познавахте. Животът ми е различен от вашия и никога няма да мога да бъде тази, която обичате. Не и след като всичко, което съм изживяла, не и след като спомних коя съм. Повярвай ми, така е най-добре.

И двете замълчаха. Никой не проговори, докато Кристоф не се реши да разруши мълчанието.

- Добре. Да говорим за това утре сутринта. Късно е, а и всички сме уморени. Ще видиш, че утре ще се почувстваш по-добре и ще поговорим отново. Сега всички в леглата.

- Бих искала да остана още малко тук. Имам да осмислям разни неща.

- Разбира се.

Другите си тръгнаха и Линора остана сама. Отпи от чая си, но макар да бе достатъчно горещ да изгори устните й, тя не усети нищо. Гледаше пламъците и в съзнанието й отново и отново се появяваха един други пламъци и едно лице сред тях – Нарат. Аркард бе тръгнал по следите му, в първия миг и тя искаше да го последва, но вече не мислеше така. Този път бе завинаги. Излъга ги като каза, че той може да се върне. Знаеше, че той винаги бе желал тя да има нормален живот, така че дори ако всичко свършеше нямаше да се върне за нея.  

Имаше и нещо друго. Той не само си бе тръгнал, но и взел сърцето й със себе си. Не чувстваше нищо, щом затвореше очи, не можеше да види нищо друго освен мрак. Миналото й се струваше като поредица от сини картини, изобразяващи ничии чужд живот. Тя бе сама, така както бе винаги. Нямаше смисъл да се заблуждава – никога не бе принадлежала някъде или на някой. Дори и Аркард го чувстваше и затова все се опитваше да се раздели с нея. Е, този път бе успял. Този път нямаше за има нова среща, поне не и в този живот.

Остана още около час покрай загасващата жарава. Накрая стана и отиде в стаята, която делеше с Фелена. Отвори шкафа с нещата и извади всичко. Преоблече се в старите си дрехи и прибра всичко необходимо за пътуването си. После се премести в кухнята. Не й се искаше да взима каквото и да е от тях, но щеше да и трябва храна поне за няколко дни.

Тъкмо затваряше раницата си, когато чу стъпки. Погледна към вратата и видя Кристоф.

- Знаеш си, че няма да останеш до сутринта. Прочетох го в очите ти.

- Не исках да видите истинското ми лице. То не е толкова приятно колкото това на Аная.

- Но все още те чувствам като дъщеря.

Линора остави нещата настрани, облегна се на масата и го погледна. Не бе способна да се усмихва, но точно сега й се прииска да можеше поне за малко.

- Ако истинското ми семейство бе като вашето щях да бъде щастлива, но нямах този късмет. Всичко, което имах бе онзи мъж, той бе живота ми. Но прецени, че ще е най-добре ако ме остави. Остана ми само търсенето.

- Няма нужда да ме убеждаваш. Жена ми и децата щяха да направят всичко по силите си да те задържат тук, но не и аз. Не знам защо, но чувствам, че ще бъде най-добре ако продължиш това, което си започнала. Затова и ти нося нещо.

Приближи се към нея и й подаде голям ловджийски нож. Линора никога преди не го бе виждала, но веднага разпознаваше добра изработка.

- Не знам колко работа ще ти свърши, но и не мога просто да те оставя да си тръгнеш така. Не забравяй, че те бяха нападнали и преди.

- Аз...

- Настоявам.

Линора искаше да му каже, че наистина бе нападната, но в подобна битка един нож, колкото и добър да беше нямаше да свърши работа. Искаше да му каже, че е много по-силна, отколкото си мислеше, но не можеше. Затова просто го взе и каза:

- Благодаря.

- Има и още нещо – бръкна в пазвата си и извади малка торбичка. Девойката чу звън и веднага разбра, че вътре има монети. – Преди да възразиш искам да знаеш, че това са онези пари, който твоя приятел ни остави, за да се погрижим за теб. Не са много, но е по-добре от нищо. Твои са си по право.

- Не са ми нужни. Задръжте ги.

- Ще пътуваш, парите са ти нужни. На нас не ни трябват. Позволи ми да направя едно последно нещо за теб.

- Знам как да изкарвам пари, ще се справя, но благодаря – все малката кесийка. - И не само за това, но и за всичко.

- Не само дъщеря ми те смята за част от семейството. Желая ти успех в начинанието и ако някой ден се дойдеш в града ни, не забравяй да се отбиеш.

- Непременно.

Линора го прегърна сърдечно и се върна при масата, за да се доприготви. Сложи ножа на кръста си, кесията от вътрешната страна на дрехата си и нарами раницата. Погледна го още веднъж, докато мина покрай него излизайки от вратата и после побърза да си тръгне. Нямаше нужда от повече сбогувания. Щяха да й липсват, но никога повече не ще се върнеше тук. Тази живот не е бил за нея.

Дъждът бе спря, но пътищата бяха кални. Вървеше бавно и леко в страни от пътя, за да не се цапа твърде много. Щом излезе от града си загледа в празния път. Не знаеше накъде е поел Аркард, нито какво е намислил. Знаеше само, че той е някъде там и се молеше никога повече да не го види, защото знаеше, че тогава ще умре. Сърцето й биеше, но вече не можеше да се преструва, че е добре – то бе мъртво. Изгубено заедно с онова отдавнашно обещание.

Линора продължи по пътя. Нощта не и пречеше. Мразеше мрака, но точно в тази нощ й се струваше най-подходящото място за нея.

Гробницата

Мислеше си, че има сили, че след като веднъж бе преживяла подобна раздяла, ще се справи по-лесно, но не можеше. И все пак бе различно. Тогава имаше болка, отчаяние, беше се предала, а сега.... сега имаше само мрак. Очите й бяха безжизнени и дори когато слънцето изгря не можеше да види цветовете на небето. Всичко бе сиво.

Някъде по същото време тялото й се предаде и Линора се отказа да върви повече. Открие едно подходящо място, където да лагерува. Не запали огън, не извади и храната. Пийна няколко глътки вода от меха и легна на земята, завивайки се с одеалото.

И тогава заплака. Не искаше, но сълзите просто се стичаха от очите й и тя не можеше да направи нищо, за да ги спре. Защо постоянно трябваше да страда? Защо не можеше да има това, за което копнееше? Толкова ли много искаше – просто да бъде щастлива?

Погледна към раната на ръката си - този път нямаше да се предаде. Дори Аркард вече да не бе до нея, нямаше да се откаже от желанието си. Все трябваше да има някакъв начин да го направи. Достатъчно бе просто да не бъде човек. Ако можеше да бъде демон, тогава ангелските й сили нямаше да бъдат толкова силни и дори може би напълно щяха да изчезнат. Само тогава щеше да принадлежи на някой, по-добре на демоните, отколкото на хората.

Имаше и нещо друго, което не й даваше мира – Нарат. Щеше да го убие. Сега бе слаба, но един ден щеше да успее. Не можеше да му позволи да живее. Знаеше, че има нужните сили в себе си, просто трябваше да си усъвършенства и накрая да се изправи срещу него като равно.  Той бе виновен за всичко, трябваше да си плати. По-силен мотив да живее не й бе нужен.

Следващите два дни остана на същото място. Искаше й се да продължи, но болката бе много по-силна, отколкото бе очаквала. Не можеше да извади Аркард от мислите си, от сърцето си. Всеки път, когато се опита да мисли за нещо друго, лицето му се явяваше пред нея и всичките й чувства отново я обгръщаха. Някога го обичаше. Все още бе така. Но бе загубила вяра в този любов. Демон и човек? Ако можеше да се върне в миналото... Но къде по-точно? Обичала го бе още когато бе малка, когато го видя за първи път на онази скала. Беше го търсила толкова дълго време, в други животи, в други светове. И въпреки всичко не на нея бе отредила съдбата да бъде с него. Сигурна и затова бе тази „връзка” между тях, знак, че не им е писано да бъдат заедно.

Дори когато отново стъпи на крака, колкото и да се убеждаваше, че така им е писано, болката не спираше. Опитваше се да я игнорира, мислеше за други неща, планираше какво да прави, но тя винаги се връщаше. И тогава тя се сети за решение. Бяха минали повече от десет дни, откакто си тръгна от селото, когато си спомни един от уроците на Аркард по билкарство. Става случайно и то само, защото видя наблизо билката.

Рикоркт. Не я бе виждала от години. Рикорктът бе силно болкоуспокояващо. Трябваше много да се внимава с приготвянето му и дозировката. Лечителите го използват при тежко пострадали, за да замъглят съзнанието им и намалят болката в тялото, докато го лекуват. Може би това щеше да помогне?

Линора бе наясно с рисковете, но нямаше намерение да го използва толкова често, че да има опасност, само когато болката е твърде силна, за да я понесе. Набра я, а вечерта я приготви. Отварата бе гъста като каша, затова я разреди с вода, докато не се получи смес напомняща плътен чай с билки в него. Отпи глътка и затвори очи. Постепенно съзнанието й започна да се отпуска и за първи път от много време се почувства истински свободна. Насочи мислите си към новата цел на пътуването й. Наблизо имаше град, Геза, не бе ходила преди там, но знаеше, че е голям град и нямаше как да нямат някакъв исторически архив в него. Нямаше да допуснат жена вътре, но надали щяха да я допуснат вътре. Трябваше да се промъкне и да види дали ще открие нещо полезно.

Затвори плътно меха, в който бе сложила течността и легна да поспи. С лекота продължи да оформя плана си, облекчена от свободата на мислите си. Не го ли искаше дори не мислеше за Аркард. И така бе най-добре. Щеше да се справи! Преодоля страха си към мрака, щеше да преодолее и това.

  Когато се събуди на следващата сутрин се чувстваше толкова зле, колкото и по-рано. Погледна към меха, където бе сложила отварата от рикоркт. За миг се поколеба, но после я взе и отпи глътка, по-голяма от вчерашната. После става и започна да прибира нещата си. Беше взела малко хляб и сушено месо от предното село, което посети – щеше да закуси на крак. Искаше й се до вечерта да пристигне в Геза.

Геза бе обикновен град, ни много голям, ни много малък. Гледайки го Линора би предположила, че там не живеят повече от двадесет хиляди души. Достатъчно, за да има някой и друг жрец, както и малък архив с всички по-важни документи на кметството. Не хранеше големи надежди, че ще открие нещо важно, но все пак не пречеше да хвърли едно око още тази вечер. Но първо трябваше да открие място, където да пренощува. Все още имаше малко от парите дадени й от Кристоф, а и бе събрала доста билки, който вече бяха готови да се продан и утре щеше да остане, за да ги продаде на пазара. Ако не друго то поне едно от нещата, която Аркард я бе научил щеше да й е от полза.

Оставаше час, докато се свечери. Успя да наеме стая в един хан и после излезе да разгледа града. С малко упътвания стига до кметството, където бе и архива. Без да привлича излишно внимание разгледа сградата. Глупаци. Мястото бе само на два етажа, без охрата, а сградата наблизо опираше в едната стена и лесно щеше да се промъкне през някой от прозорците. Надали заключваха друго освен външната врата.

Нямаше смисъл да се мотае повече наоколо. Разходи се още малко из отворените сергии и се прибра в хана като поръча храната си в стаята си. Изчака докато се стъмни и излезе през прозореца. Верандата бе висока, но лесно щеше да я скочи долу и по-късно да се върне.

Веднъж на земята се огледа – нямаше никой. По пътя си към архива също почти не видя хора,  а щом някой се приближеше се скриваше в сенките. Дотук бе лесната част. Макар и да можеше да се качи до горния етаж, все пак това бе обикновена къща и трябваше да внимава някой да я чуя. Остана незабелязана, но дори и да бе издала случайно някакъв шум и бе събудила някой от живеещите в сградата, те сигурно са си помислили, че е някоя от котките, който се мотаеха наоколо. Не бяха само котки, но бе по-добре да си мислят така.

Влезе лесно и почти веднага откри архива. Започна да се рови из него. Навън нощта бе ясна, така че реши да не рискува и да запали свещ. Виждаше достатъчно добре. Но нищо, от това, което откриваше не бе и малко свързано с това, което и трябваше. Час по-късно се отказа и върна в хана.  Оставаха към четири часа преди зазоряване – повече от достатъчно време да си почине малко и да отиде рано на пазара.

Но не можеше да заспи. Твърде много различни мисли изпълваха съзнанието й. След час се отказа и изправи. Погледна през прозореца, от който по-рано бе влязла. Нощта бе ясна и спокойно. Не можеше да види луната, но и звездите бяха достатъчно. Не обичаше да е сама. Мразеше го! Мразеше онова чувство, което я обладаваше в такива моменти. Да можеше просто да го забрави. Не й трябваше нищо друго, просто да забрави всичко. Тогава животът й щеше да бъде толкова по-лесен. И все пак имаше начин. Бавно очите й се преместиха към нещата й на стола, към меха. Все пак имаше начин...

Но следващия ден имаше повече късмет. В града нямаше чак толкова билкари, така че някой с нейните познания бе добре дошъл. Зачуди се дали да не остане още няколко дни, но вече имаше достатъчно пари да изкара седмицата и дори малко повече, че сметна, че няма смисъл да се задържа повече. Пътуването й бе далеч от края си. Все пак реши да остане и тази нощ в града и рано на следващата сутрин да потегли.

Беше напуснала града от седмица. Попадна на едно малко селце, но иначе областта бе пусна и нямаше никакъв живот наоколо. Дори и демони. Разбира се имаше животни, също така и попадна на един керван, който вървеше в обратната посока. Имаше нужда да бъде сама, макар да не го желаеше. Природата бе достатъчно красива, че да я разсейва от каквито и да било мисли.

Линора реши да се отклони от главния път и да премине през планината. Така щеше да си спести доста време, а и нямаше да й се налага да внимава толкова за разбойници. Не бе попадала, но имаше слухове, че тук има някаква банда. По-добре бе да се скиташе сама из пущинаците.

Както винаги първо бе онова усещане. Като шесто чувство, тръпка по тялото й. Наоколо някой излъчваше силна демонична енергия. Първата й мисъл бе за Нарат, но скоро осъзна, че излъчването не бе същото. Проследи го. Очакваше някакво движение, някакво чувство, с което да може да го опише, но нямаше такова. Това бе просто сила. Не твърде силна, че да привлече внимание, но постоянна.

Отклони се от пътечката и тръгна подир нея. Вървя близо два часа. На няколко пъти се колебаеше дали да не се откаже, но любопитството й надделяваше. Защо тази сила не се движи? Защо нямаше импулси както при другите демони, а оставаше така постоянна като монотонна песен.

Накрая достигна дестилацията си. Приличаше на стар храм, изоставен от всички и забравен от времето. Входът се намираше в подножието на една скала, бе издялан от това едно единствено парче. Продължавайки навътре в сърцевината й. Може и да приличаше, но Линора знаеше, че това не е храм. Цялото място е изпълнено с демонична сила. Най-вероятно точно заради нея наоколо нямаше други живи същества. Съзнателно или не, те отбягваха това място, тази гробница.

Жената не се боеше от нея. Не откриваше защо. Вярно имаше нещо странно в това място. Всичко изглеждаше толкова старо, древно, но и запазено като че ли едва вчера е построено. Сигурно бе на поне две-три хиляди години. Ефектът може и да се дължеше на магия, но й харесваше.

Премине през входа и навлече вътре. Мястото не бе голямо, само двайсетина метра навътре в скалата. Нямаше други изходи, но светлината бе предостатъчно, за да вижда. В средата на залата бе огромен саркофаг. Бе твърде голям за един демон дори ако бе в пълната си форма, както бе виждала няколко пъти Аркард. Мисълта я навя на няколко неприятни спомена, но лесно ги игнорира. Възможно бе обаче това наистина да е гробът на силен демон от Ада. Усещането бе подобно на това, което изпитваше от онези двамата, така че можеше наистина да е така.

Забеляза изображение върху ковчега, но едва, когато се приближи различи, че са две крила, черно и бяло.

И тогава просто разбра

Нямаше смисъл да чете надписа под изображението или да отвори саркофага. Просто знаеше. Частица от нея, може би дори онзи ангел осъзнаваше какво се крие там. Имената, който откри говореха красноречиво за себе си.

„Рейота” и „Шайон”.

Една мисъл се появи в главата й: „Най-голямото табу в Рая.”

И това не бе нейна мисъл.

Беше хиляди пъти по-лошо от това да отречеш любовта си към Бог и да станеш един от Падналите. Знаеше го, защото някога бе изпитвала наказанието за това.

Любов между ангел и демон. Най-голямото табу.

Значи не бяха първите. Може би нямаше да бъдат и последните. Но поне тези двамата са открили начин да са заедно. Не знаеше историята им, но краят бе достатъчно красноречив.

Вече нямаше причина да остава повече тук. Разкри тайната на това старинно място. Денят бе още млад, можеше да се върне при пътеката и да продължи поне няколко километра преди слънцето да излезе, така че реши да тръгне. Спря се само веднъж на входа и се обърна назад. Чак тогава видя надписа при портата: „За онези следващия своя път.” Толкова красиво и толкова вярно.

Дали и тя имаше шанс да открие щастие като тяхното. Вече не вярваше в това. Бяха й нужни четиристотин години, за да намери своя любим. Щеше да бъде твърде лесно ако е така щастлива и за напред. Някой намират щастието и го задържат за цял живот. Други не успяват. Бе получила достатъчно в този живот. Съдбата нямаше да и позволи да има нищо наведнъж. В един друг живот щяха да бъдат наистина заедно.

Утешителна мисъл, но дори и да бяха, той нямаше да бъде с нея, защото щеше да бъда мъртва. Може и да имаха една душа, но това не значеше, че са една и съща личност.

„За онези следващия своя път.” – това бяха думите най-добре описващи душата й. Но понякога тя не бе достатъчно силна да се справи с всичко, което й се изпречеше.

За по-малко от месец Линора обиколи още седем по-големи града. През деня продаваше билки на пазарите, а нощем се ровеше из книжата на библиотеки и архиви. Понякога намираше нещо полезно, но през повечето време нямаше нищо, което дори да й даде насока в търсенето. Все повече и повече подозренията й ставаха реалност. Имаше само едно място, където можеше да открие това, което търси – при жреците. Щом си помислеше за тях се сещаше само за едно място Харитос. Това бе техният най-голям храм. Ако имаше място, където да открие това, което искаше, то бе там.

Отдавна знаеше за него, но преди не искаше и да чуе за него, камо ли да ходи там. Сега обаче, дори когато започна наново да пътува инстинктивно вървеше натам. Какво значение имаше сега, че ги мрази или че ги харесва. Просто искаше да постигне желаното. Цената вече нямаше значение. Вече постоянно убиваше изблиците на чувства с рикоркта, беше престанала и да плаче, макар чувството за празнота да бе останало. Само с нещо можеше да се справи. Трябваше да открие начин да победи Нарат.  Ако не със собствените си сили, то чрез знанията на жреците. Ако и те не бяха достатъчно щеше да бъде достатъчно да убие още към осемстотин демона и щеше да стане една от тях. Тогава щеше да се бие с него като равна. Нямаше смисъл да продължава да си губи времето, когато и бе толкова скъпо.

Тръгна на изток. Знаеше, че я чака още четири месеца в постоянно пътуване. Харитос се намираше в едни от най-източните части на света. Сега се намираше някъде в средата му, в подножието на планината, но тези неща нямаха значение. Бе твърдо решена да отиде. Не знаеше какво я очаква там, знанията й за жреците бяха все така ограничени, колкото и се искаха да останат, но в едно бе сигурна - в битка между тях и те, тя щеше да победи.

Великият съвет

Отне й доста време, понякога се налагаше да се отклонява от пътя си, но накрая стигна до Харитос. Не искаше да мисли да преживяното. Нощите, когато седеше около изгасналата жарава, неспособна да мигне. Демоните, с който трябваше да се бие или пък сама избираше да ги проследи. Имаше достатъчно време, за да си направи сметката, че през изминалите години е избила около двеста демона. Бройката не бе точна, но и даваше някакъв старт. От тук нататък нямаше да изпусне ни един, докато не получи това, което искаше.

Стараеше се обаче да не мисли за нищо друго освен за желанието си да я приемат сред тях. Не знаеше всичките им тайна и способност, така че някой можеше да умее да прониква в съзнанието на другите. Малко вероятно, но така или иначе не искаше никой да разбира нищо за нея. Щеше да заличи миналото си, оставяйки само едната цел, която да я води напред.

И бе успяла. Загуби доста време, защото бе вървяла в противоположната посока, но вече бе пристигнала. Стоеше на един от хълмовете, който обграждаха този древен храм. Пред нея бе планината Синарож с ледените си върхове, а в подножието й бе самия храм. Мястото бе далеч от който и да е главен път, далеч от света като цяло, ако изключим едно село на четири дни път. Подходящо, затънтено местенце за обучение на най-добрите монаси на света. Да не говорим, че бе лесно за защитаване. Още по-малко ако са жреци. Бе красив, дървени покриви, гладки бели стени, наистина бе прекрасен. Но тя виждаше отвъд тези неща, виждаше това, което щеше да й помогне да постигне целта си.

Първото й изпитание започна още преди да успее да влезе в храма. Охраната не искаше да я допусне. Вървеше си най-спокойно и уверено, когато те просто прекрати пътя й с копията си. Единият се обърна към нея:

- Жени не се допускат до храма. Каква работа имате тук?

- Нещо, което не те засяга. Искам да говоря с някой от главните жреци.

- Това няма да бъде възможно. А сега се махайте преди да ви изхвърлим.

На Линора й бе почти забавно.

- Ако успеете.

Явно думите й го ядосаха, защото се опита да я сграбчи за ръката. Тя обаче го изпревари хвана неговата и я изви зад гърба му. Обърна се така че да бъде с лице срещу другия и той нужди тях и изсъска в ухото му.

- Няма да повтарям. Отворете портата и ме пуснете.

- Невъзможно е. Законът не позволява на жена да престъпи вратите му без изричната заръка на някой от старшите жреци.

- Ами тогава доведете някой от тях тук – пусна го. – Ще чакам тук колкото и време да отнеме, но не съм от хората, който обичат да чакат.

Отстъпи в страни от вратата и седна. Знаеше, че дори и някой от тях да отиде и да говори с някой истински жрец шансовете да я пуснат просо така бяха нищожни. Не й оставаше нищо друго освен да чака. А рано или късен някой щеше да дойде. Нарочно бе оставила част от силата си свободна, така че да я усетят още като идваше насам. Това трябваше да бъде достатъчно, за да събуди любопитството им.

Разбира се можеше просто да разбие вратата и да влезе, но не си заслужаваше труда. А и щеше да бъде знак за лошо поведение, което не искаше да покаже. Вечерта и доскуча и реши да посплаши пазачите, който през цялото време говореха срещу нея и заплашваха. Не можеха да я наранят, защото бе въоръжена и само да се бяха приближили да метър от нея щеше да ги удари. През тези месеци се бе научила да създава и нещо като поле около себе си, но бе нестабилно и можеше да поддържа да много кратко време.

Знаеше, че ако не направи нещо повече от това само да седи тук можеше да чака ужасно дълго време. Не бе честа гледна да идва някой. Така че вечерта, хем за уплаха на пазачите, хем за удоволствие създаде една малка топчица светлина и започна да си играе с нея, подхвърляйки я между ръцете си. В началото изпищяха от ужас, но скоро свикнаха и само продължиха да я гледат напрегната все едно очакваше всеки момент да ги удари с нея. Мисълта бе наистина съблазнителна, но реши да не го прави.

Изминаха три дни без никакъв резултат. Линора не очакваше да станат нещата бързо, но почна да се дразни, че не е видяла никой друг, освен четиримата пазачи, който се сменяха по двойки. Не видя дори някой жрец да се разхожда по стената. Единственото доказателство, което имаше, че вътре има хора бе енергията, която усещаше и факта че почти по цял ден чуваше викове на мъже, най-вероятно тренираха неща.

Към обед на четвъртия ден вратите се отвориха и отвътре се показа слаба фигура. На Линора й трябваше точно един миг, за да разпознае Бетан. Усмихна се и му помаха. Той направи същото. После с бързи крачки се приближи и настани на земята до нея.

-   Знаеш, че това си ти, Линора – говореше бързо и развълнувано. - От няколко дни има слухове за жена със сили. Някой не вярваха, че това е възможно, но аз си знаех, че е и че това може да си само ти. Какво правиш тук? Къде е Аркард?

-   Случиха се разни неща. Разделихме се.

-   Май не ти се говори за това – Линора кимна. – Добре, но защо си тук. Мислех, че не обичаш жреците.

-   Искам да се обучавам тук. Дали ви харесвам или не няма значение.

-   Няма да ти е лесно, повярвай ми.

-   Все едно.

-   Ще говоря с някой. Най-малкото може да решат да те пуснат и да се срещнеш с някой от старшите жреци, но не мога да ти помогна много. Тук само като обучаващ се за няколко месеца.

-   Няма значение и това е повече отколкото мога да се надявам.

Линора се опита да се усмихне, но просто не можеше.

-   Той те е оставил, нали? Знаех си, че чувствата му са лъжа.

-   Не. Те бяха толкова силни, че не можеше повече да бъде с мен. Може би така ще е най-добре. Вече започнах да свиквам да живея в свят без него.

-   Не ми се врява.

Без да дочака отговора й стана и тръгна да се връща. Линора отново остана сама.

На следващия ден обаче, рано сутринта при нея дойде един стар жрец. Явно Бетан е бил доста убедителен, защото жрецът й каза, че е призована от съвета. Това бе висшата институция в управлението на един храм, а щом става дума за Харитос, това бе една от най-значимите като цяло.

Линора ужасно се притесни, но чувствата й останаха скрити. Взе торбата си и стана. Последва го, когато минаха портите и пред нея се разкри Харитос с целия му блясък. Отвътре бе дори по-голям отколкото предполагаше. Дворът бе голям, но разделен с коридори на няколко част, в който се обучаваха различни по-възраст мъже и момчета. Най-малките бяха на не повече от пет-шест години. Навсякъде гъмжеше от живот, но в този привиден безпорядък, Линора виждаше строг ред.

Докато вървяха се постара да не се оглежда твърде много, но за сметка на това бе обект на любопитство от всички. Вървяха така около минута, когато най-накрая стигнаха две големи врати. Напомняха на входната порта, но бяха по-богато украсен и орнаментирани със злато.

Вратите се отвориха от вътре и двамата влязоха. Жрецът се спря след една крачка и поклони. После мълчаливо се оттегли в една от нишите наблизо. Линора се огледа. Опитното й око за секунда огледа всичко. Намираше се в голяма и продълговата зала. От двете й страни имаше две редици от жреци седна на земята. Някой бяха склонили глава, други втренчено я гледаха, но всички бяха запазили мълчание.

В отдалечения край на залата имаше подиум, само няколко крачки по-висок. В края му се намираше статуята на техния Бог. Представляваше дебел гологлав човек, облечен само с препаска. Ръцете му бяха пред тялото, докосвайки точката между очите му. Самите му очи бяха затворени. На ръцете си и на шията си носеше дебели огърлици подобни на нейната и тази на всички жреци. Зад него имаше кръст в кръг, които създаваха впечатлението, че са ореол, но не бяха. Поне толкова знаеше за религията им – това бе Избора и Кръговрата.

Много по-интересни от фигурата й се струваха тримата жреци застанали пред статуята в същата позиция, като само този в средата не бе скръстил ръце. Сбръчканите му очи гледаха право в нейните, карайки я да се смути.

Тогава видя Бетан да седи на няколко крачки пред нея. Сигурно и него бяха повикали. Главата му докосваше пода в знак на подчинение. Не знаеше дали постъпва правилно, но остави раницата си на земята и се приближи до него. Седна, но не склони глава, а продължи да гледа напред. Очакваше нещо да се случи.

След малко един жрец, който бе пръв от дясната й страна, към статуята се изправи. Поклони се веднъж пред старейшината, поне предполагаше, че това е той и проговори.

-   Жрецо Бетан, това ли е жената, за която говориш?

-   Да, посветени.

-   И защо си готов да заложиш честа си на жрец като се застъпиш за нея ден?

Линора не бе очаквала Бетан да направи подобно нещо за нея. Ако я изхвърлиха той щеше да бъде опозорен и най-вероятно щеше да се наложи да се окаже от жречеството или да почне всичко от начало.

-   Вярвам, че в способностите й. Виждал съм ги със собствените си очи и знам, че не са измама. Освен това макар и да не следва точно нашия път целите ни са достатъчно близки. Тя заслужава поне да бъде чута.

Девойката можеше да поспори по този въпрос, но щеше да бъде най-добре ако те така си мислеха. Нямаше намерението да разкрива дори малко от плановете си.

Жрецът я погледна и проговори:

-   Поклони се пред Велия съвет, жено.

-   Не се кланя пред никой и нищо.

Отнякъде се чу тих глас:

-   Твърди го, но сега коленичи пред нас.

Линора се обърна по посока на гласа и спокойно отвърна:

-   Коленича, за да покажа уважение към самите хора, а не към това, което представят.

Настъпи мълчание. Възрастният жрец, който явно бе главната фигура наоколо направи знак на говорещия да се приближи до него и тихо му каза нещо. След малко жреца кимна и се обърна към нея:

-   Съветът дава разрешение. Нека чуем какво имаш да ни казваш, жено!

-   Името ми е Линора. Родена съм далеч от тук в една изолирано село, чието има дори не знам. Откакто съм се родила имам дарбата да виждам демони. Не знам и защо. Родителите ми бяха обикновени хора, не знаеха защо съм се родила такава. Мога спокойно да се кажа, че са ме отгледали демони – при тези й думи в залата се разнесе силен шепот. – Да, точно демони. Най-различни малки странни създания. Повечето, който съм срещала през живота си са добри, но има и такива, който не са. През целия си живот съм използвала силите си, за да се бие точно с тези от тях, който са побеснели. Това е и причината да съм тук. Колкото и да уча сама, знам, че само при вас мога да усъвършенствам силите си.

-   Покажи ни какво можеш. Думите не са достатъчни.

Линора кимна и се изправи. Още докато го правеше огърлицата на врата й светна с мека синя светлина. Тя бавно повдигна ръцете си и те бяха целите в бледосини пламъци. После те се концентрираха в две топки по средата на дланта й. Отдавна не си бе играла по този начин, като изключим малката топка светлина през първата нощ. Започна да ги подхвърля, докато изчака две момчета да донесат няколко камъка. Все едно танцуваше, защото с това движеше и цялото си тяло. Показвайки едновременно с тази сила и физическите си способности.

Като поставиха камъните пред нея тя взе едното топче и го насочи натам. В следващия миг камъкът избухна, разбит на парчета. Остана другото. Извади ножа, който носеше на пояса си и доближи острието до кълбото. В миг кълбото изчезна, прехвърляйки силите си в острието на ножа, което блесна в същите сини пламъци като ръцете й по-рано. Подхвърли го няколко пъти, използвайки различни пози, който Аркард я бе учил.

Накрая го хвърли високо във въздуха. Пламъците изчезнаха. Острието се насочи към земята, но Линора вече бе заела предишното си място, просто го хвана и бързо прибра, все едно нищо не се е случило.

Погледът й бе спокоен, дори не се бе задъхала, макар че се постара силата й да излезе то тялото й с цялата си мощ, така че всички, дори тези без дарбата, да я усетят.

Огледа се. Никой не можеше и да продума. Явно се бе справила добре.

- Надявам се това да е било достатъчно. Мога да продължа така още ако желаете.

- Не е... Не е необходимо. Отведете я. По-късно съветът ще ви каже решението си.

Един младеж се появи като от нищото и я отведе в една празна стая. Почти приличаше на килия като изключим, че цветовете наоколо бяха приятна като тези в залата и че на големия прозорец нямаше решетки. Въпреки това мястото бе подходящо да изнерви някой човек, но не и Линора. Тя веднага седна до прозореца и се загледа към вътрешността на храма. Не можеше да види всичко, но тези малка част й бе достатъчна, за да проучи още малко живота им.

Нямаше нищо интересно. Тези хора или имаха някаква писмена работа, или тренираха или се молеха. Главно последното, защото май бе и най-лесно. Можеше да чуе досадните им, монотонни химни дори в тази изолирана стая.

Часовете се нижеха. Една към обяд се появи едно момче й и донесе обяда – малко сушена риба, орис, хляб и ябълка. Явно тава бе всичко, което ядяха, защото видя няколко души да разнасят подобни подноси наоколо.

Бе съм три следобед, докато я повикаха. Линора бе запомнила пътя към голямата зала, но мака ри първоначално да тръгнаха в тази посока, накрая я оставиха пред една обикновена врата. Малко объркана тя почука и зачака отговор.

- Влез.

Гласът бе старчески, дълбок и спокоен. Линора бавно отвори вратата и се озова в малка, но добре обзаведена стая. Прозорецът бе покрит с перде, прехвърлящо златистия си блясък из цялата стая. Нямаше много мебели, но пък имаше най-различни религиозни вещи. В средата бе намираше малка масичка за чай пред която седеше старецът от по-рано. Пред него, изправени бяха другите двама, който седяха и преди до него. Дали не бяха някакви охранители?

С чест мъжът и направи знак да седне пред нея, а с друг накара хората му да си тръгнат. Едва когато вратата се затвори зад тях я погледна право в очите и продума:

- Ти криеш нещо.

Линора веднага осъзна, че няма смисъл да се опитва да крие нещо, той веднага щеше да разбере. И това не се дължеше на силите му, колкото и огромни да бяха те, а просто на самата му проницаемост.

Девойката въздъхна и се усмихна. Преди да проговори се вторачи в очите му и каза:

-   Искам да се закълнете във вашето божество, че думите ми няма да напуснат тази стая. Признавам, че не съм казала някой неща, но кой може да разкаже целия си живот с няколко думи. Това обаче, което сега ще споделя с вас не съм казвала на никой досега, никога.

-   Заклевам се.

-   Добре. Всяка част от разкази ми е истина. Излъгах само, когато споменах, че не знам защо имам тези сили. В началото наистина не знаех. Всички в родното ми село си мислеха, че има нещо демонично в мен, затова й бяха отчуждени от мен, но демоните ме увериха, че това не е така. Аз съм си обикновен човек. Преди няколко години се случи нещо, което дотолкова ме бе разтроило, че изпаднах в отчаяние и бях готова да сложа край на живота си – направи кратка пауза. Не знаеше как да каже това, което се случи след това. - Не ме интересува дали ще ми повярвате или ще ме сметнете за луда, но тогава ми се яви ангел. Тя не бе наистина там, защото е вътре в мен. Разговорът ни бе кратък, но този ангел ми обясни, че поради неизвестни за мен причини е била прогонена от Рая и трябвало да се преражда живот след живот. Явно моята душа е достатъчно близка до нейната, че да я виждам и дори да използвам същите сили, който някога е имала, макар и ограничено.

-   Значи твърдиш, че си прероден ангел?

-   Не бих се изразила точно така. Човек съм, но част от душата ми принадлежи на ангел. След като разбрах това, започнах да пътувам. Исках да разбера повече за себе си и за нея. Да знам къде ми е мястото на тази земя. По пътя си не веднъж съм се изправяла пред демони, някой от който доста силни. Те бяха твърде много. Това ме накара да разбера, че нещо не е наред със света. Нещо кара демоните да полудяват. Вие може да твърдите, че те по природа са зли, но аз ги познавам в различна светлина и знам, че с много не е така, поне преди не е било.

-   И това те накара да дойдеш тук, така ли?

-   Идвам тук със същата цел като всеки друг – да се обучавам и черпя от знанията ви. Не искам да ме мислите за специална само защото съм жена или заради това, което току-що споделих с вас. Аз съм просто някой, който е овладял сили подобни на вашите и има същите цели.

Старецът отпи от чая си и се облегна малко назад.

-   Едно нещо ми е любопитно. Огърлицата ти. Само сегашни или вече починали членове на Висшия съвет имат такива. Изключения правят само жреци получили я като награда за огромните постижения, но скоро след това те също стават част от съвета. Как обаче ти си я получила?

По стар навик Линора я докосна. Толкова много време бе минало от тогава.

-   Тя е подарък. Беше отдавна, почти преди десет години, когато в малка и още живеех в планината срещнах един жрец. Първата ни среща бе случайна и не особено приятна, но след време между нас се породи нещо като приятелство. Той бе много стар и скоро умря, но преди това направи две неща – да ми подари тази огърлица и да ме научи да контролирам по-добре силите си. Така и не разбрах името му.

Настъпи мълчание, което продължи няколко минути. Накрая стария жрец проговори.

-   Утре рано сутринта от храма ще потегли група жреци на мисия на премахнат една село на демони дето тероризира няколко села. Това ще бъде твоят тест. Ако го преминеш ще ти бъде дадено разрешение да останеш при нас. Но дори и това да стане ще има цена, която ще трябва да заплатиш. Няма да кажа нищо за това, което ти ми спомена при този наш разговор, но пак самият факт, че толкова добре владееш силите си е достатъчен, че да събуди любопитството на много от хората ми. Те ще искат да разберат повече за теб, така че това да помогне като цяло за усъвършенстването на нашата божия дарба.

-    Трудно бих го нарекла дарба, но щом това е волята ви, така да бъде. Още преди да дойда бях готова да плата всяка посочена ми цена -  изправи се и тръгна да излиза, когато се спря пред вратата и допълни. – Едно обаче искам да знаеше от сега – не вярвам във вашия Бог. Без значение каквото и да твърдите, не вярвам в него. Има ангели, има демони, но това не значи за мен нищо повече от това, че някъде там има създания, който не познаваме и чиито живот е много по-различен от нашия.

Жрецът кимна.

Линора излезе в коридора, където я очакваха трима жреци. Двама от тях бяха същите от по-рано. Веднага щом се отдръпна от вратата влязоха. Третият явно бе новия й водач, който я отведе в нова стая, много по-добре изглеждаща от предишната, макар и по-малка на размер. Там имаше легло, голям скрин за вещите й, маса със стол и дори нещо като бюро. Нещата й бяха оставени на леглото. Имаше и чифт монашеско облекло.

Жрецът се поклони леко и изчезна.

Жената отиде до леглото и се излегна. Бе тежък ден, но успя. Първите няколко крачки бяха направени, оставаше само да довърши нещата и вече ще бъде една от тях. Огледа се още веднъж. Може би ако успееше това щеше да бъде стаята й. Нямаше значение. Всички стаи и се струваха еднакви, въпреки разликите, който можеше да открие.

Изправи се и остави раницата си на скрина. Все само бутилката и отпи глътка. Така бе по-добре. Съблече прашните си горни дрехи и отново се излегна. Сега имаше нужда само от малко сън.

Жречество

Линора вървеше най-отзад на групичката от петима жреци. Не говореше, не обръщаше внимание на коментарите им, но в същото време не отделяше поглед от тях. Следеше всяко тяхно движение, изражение – всичко. Все още не ги познаваше добре, не само тези мъже, но и по-принцип, а нямаше време за губене. Трябваше да узнае всичко възможно, за да се представи по най-добрия възможен начин. Само така щеше да спечели доверието им и да я приемат като едно от тях.

Вече пътуваха цяла седмица, но почти не бе проговаряла. Нямаше смисъл да си губи времето с празни приказки, особено когато повечето бяха забележки и подигравки. Жена жрец, това звучеше толкова абсурдно колкото жена да бъде императрица. С тази малка разлика, че някога в миналото това се е случвала, а нейния не.

Последните месеци започна повече да се замисля около този факт. Но нямаше смисъл да се чуди чак толкова. Причината бе в ангела, чиято душа споделя. На нея дължеше силите си, на нея дължеше външния си вид, на нея държеше любовта на Аркард. Колкото и слаба да бъде, притежаваше много повече от Линора и винаги щеше да бъде така.

Може би ако успееш да открие начин да...

Това бяха неща, за който бе рано да се надява. По-важна бе мисията. Утре сутринта щяха да стигнат до леговището на демоните. Доколкото разбра от думите на жреца, възложил им мисията ставаше въпрос за група от около тридесет човекоподобни демона, но познавайки характера им сигурно в пещерата имаше повече. Подобни групи наброяваха над петдесет индивида. Сигурно и затова бе с тези жреци. Гледайки ги сигурно бяха достатъчно силни, за да се справят.

И какво очакваха от нея – просто да седи отстрани и да ги наблюдава. Друг път.

Изведнъж мислите й бяха прекъснати от пискливите гласчета на няколко малки летящи демони, който си играеха наблизо. Нормално бе да ги види толкова безгрижни, докато вървяха през гората. Линора се загледа в тях. Преди не бе виждала подобни демони, но й бяха доста симпатични. На ръст около педя, имаха почти човешки тела, но със сива кожа, големи сиви очи, без ни едно косъмче по тялото си. Четирите им крака напомняха тези на голям паяк, а крилата на твърдо крило насекомо.

Едно от духчетата прелетя над тях. За миг кацна на рамото й, но после се издигна. Тогава жрецът по средата на редицата се спря и с един бърз удар като вълна силата му удари малкия демон в гърба, разкъсвайки го.

Линора се ядоса и извика:

- Защо го направи? Бе напълно безвредно.

В отговор на думите й жреците се разсмяха, а виновният се обади:

- Просто рефлекс. Една буболечка по-малко.

Такова поведение за нея бе недопустимо. Тези хора... Те непрестанно й напомняха защо винаги бе мразила жреците. Досега ги търпеше, но вече не. Светкавично изпрати силата си от огърлицата към жреца. Постара се да бъде малък заряд, достатъчен, за да му нанесе някоя и друга синина, но не и нещо твърде опасно. Мъжът се препъна и падна на земята, дрехата му се бе разкъсала подобно на раната нанесъл на духчето.

Линора бавно се приближи, настъпи го по ръката и без да променя изражението на лицето си, изрече:

- Просто рефлекс. Винаги се появява, когато видя някой гадняр.

Остави другите да му помогнах да се изправи и игнорирайки обидите му, се приближи към духчето. Все го в ръце, за щастие бе живо. Без да се замисли извика силите си, камъните заблестяваха в ярко синьо и излекува раната му. Не познаваше физиологията му, но гледайки го бе сигурна, че ще се оправи.

Засега обаче бе още много слабо. Постави го на рамо и тихо му заговори, успокоявайки го. Предположение й се оказа правилно – малкото бе бебе и едва можеше да говори, но поне я разбираше. Другите също се появиха отново, но останаха настрана.

- Ти си луда! – развика се един от жреците. - Защо се прахосваш силите да помагаш на тази твар?

- Защото съм дошла тук, за да се уча, а не да ставам една от нас. Няма да убивам невинни демони. Още повече деца.

- Съветът няма да те допусне.

- Кажи му каквото искаш, аз ще кажа истината за случилото се и накрая да решат. Ако сте просто убийци няма да се посрамя да стана една от вас. 

Обърна им гръб и сама продължи напред, прикрепейки малкото с ръка да не падне. То остана при нея до вечерта. В началото само седеше на рамото й, но после започна да лети около нея. Когато направиха лагер седеше в скута й и се хранеше с хляба, който му даваше. По-късно през нощта, малко преди да заспи, то си тръгна.

Чак тогава Линора си позволи да се усмихне. Няколкото кратки часове прекарани с него й напомняха за детството й, когато си играеше с подобни и много по-различни демони. Спомни си как играеха на криеница или те я водеха на различни места, където никой човек не бе стъпвал.

Минаваше три, когато се събуди. Беше се наспала. Огледа другите, тези глупаци отиваха на място пълно с демони, а дори не бяха оставили някой да пази. Стана и прибра нещата си. По-рано бе чула останалите да планират как да действат. Скривалището на демоните не бе много далеч. Щяха да оставят нещата си тук и да отидат там рано сутринта. Линора обаче нямаше намерение да ги оставя сами да свършат всичко. Това бе нейната възможност да се докаже.

Стана и прибра нещата си в раницата. Нямаше нищо скъпо или важно, че да можеше да я зареже. Нямаше оръжие. Искаше й се ножовете й да бъдат с нея, но онзи проклет демон ги бе взел със себе си, когато я остави. Добра работа щеше да й свърши и ножа, който Кристоф й бе дал, но за нещастие около месец преди да пристигне в Харитос го изгуби. Стана по времето на едно сражение с няколко демони и накрая така и не го откри. Нищо. Имаше ръцете си, имаше силите си – друго не й нужно.

Зазоряваше се, когато пристигна. Отдавна бе усетила присъствието на демони. Броят им бе към четиридесет и пет, почти колкото бе предложила. Надали женските и са участвали в набезите, така че групата явно бе нова наоколо, скоро преместила се от някъде другаде. Страхът на хората бе увеличил почти двойно групата на нападащите ги демони. Като цяло те бяха интелигентни колко хората, дори повече, но не знаеше дали вече не са „заразени” от лудостта. Не знаеше какво представляваше тя, но инстинктите й подсказваха, че е свързано с Нарат.

Усетиха я. Още по-добре. Не искаше да ги напада неподготвени. Извика силата си и я събра в камъните, за да я използва, когато трябва да действа бързо. Чу виковете им, стъпките им, но не направи нищо, докато пред нея не се появиха четирима демони с къси саби. Точно от каквото се нуждаеше. Събра нови сили в ръцете си, така че да пламнат и ги удари. Най-близкият веднага падна мъртъв с разкъсан гръден кош. Другите я нападнаха, но преди дори да я докоснат вече бяха мъртви. Линора взе два от мечовете. Не бяха добре направени, при това бяха доста изхабени и неподдържани, но щяха да й свършат работа. Не искаше, но на лицето й се изписа лека усмивка.

Бавно бройката на падналите тела се увеличаваше. Накрая достигна до вътрешността на пещерата, в която живееха повечето от тях. Наблизо имаше няколко малки постройки, но вече ги бе проверила и вътре нямаше никой. За миг се спря. Бе убила почти всички. Имаше леки наранявания, но нищо сериозно. Повече бяха пострадали дрехите й, целите раздрани и оплискани с кръв. После щеше да се погрижи за тях, а най-вероятно и просто да ги изгори.

Време навътре. Светлината бе оскъдна, но достатъчно, за да види няколко фигури. Най-отпред бе на мъж или по-скоро младеж. Отзад имаше три жени и няколко деца. Младежът се бе разтреперил, но здраво държеше меча в ръце. Лесно можеше да го убие, но желанието й вече я бе напуснало. Тридесет и осем тела бяха предостатъчни.

Свали оръжията, но ги държеше готови да нанесе удар. Спокойно заговори:

- Вземи другите и се махайте преди останалите да дойдат.

- Да бе! – развика се младежа. – Ти току-що уби семейството ми, а искаш да ти вярвам. Защо просто не ни убиеш?

- Не ти ли бяха достатъчни убийствата днес, че да искаш още. Давам ви избор. Махнете се от планината. Никой няма да разбере, че сте били тук. Ще можете да започнете някъде на чисто. Далеч от хората.

Те започнаха първи като се опитаха да ни прокудят – продължи да вика младежа. - Те първи ни нападнаха и ожесточиха. А сега ни и избиха. Не ти вярвам!

- Не искам да ми вярваш, но помисли. Наистина ли искаш смъртта на тези деца на лежи на съвета ти. Ако искаш отмъщение един ден ще ме откриеш и ще се опиташ да си отмъстиш.

Думите й удариха точно на място. Младежът се поколеба, но след малко свали оръжието си. Каза на жените на вземат най-важните неща колкото се може по-бързо. Линора се върна при входа на пещерата. След няколко минути излязоха. Страняха от нея, но тя се направи, че не ги забелязва. Последен бе младежът, постоянно я наблюдаваше, докато не стигнаха до дърветата и изчезнаха в сенките им.

Линора изчака още няколко минути и тръгна към дърветата. Извика силите си и започна с тях да заличава следите по земята. Последна стъпките им чак до вътрешността на пещерата. Това беше. Всички демони бяха мъртви.

Тъкмо излизаше, когато видя жреците да се появяват. Вътрешно се усмихна, когато видя изненаданите им лица. Как ли изглеждаше в очите ми? Млада жена, облечена в разкъсани окървавени дрехи. Цялата оплискана с кръв. Стоеше сама сред поле от трупове, държейки два меча, от който все още се виждаше синьото сияние на изливащите й се сили. Доста необичайно в техните очи, но тя не веднъж бе виждала тази гледка във водата. Твърде много пъти, че дори да свикне.

 Заби единния меч в тялото на един демон, а другото допря до лицето си. Точно преди да заговори близка от кръвта. Можеше и да не го прави, но искаше да ги предизвика.

- Ранното пиле, рано пее. Или в този случай май е рано убива.

- Сама ли се справи?

Захвърли меча на земята. Вече й бе ненужен.

- Ами, че кой друг да помогне след като вие решихте да спите като стари бабички. И все пак – не ви очаквах толкова скоро.

- Тръгнахме призори и дойдохме възможно най-бързо. Видяхме, че те няма.

- И искахте да дойдете тъкмо навреме, за да потвърдите, че съм мъртва ли? Съжалявам, че ви разочаровам, но не аз, а демоните са мъртви. Вече може да успокоите селяните, че няма да има повече нападения. Има ли нещо друго?

Най-възрастният, този който ги водеше, проговори:

- Искам да ми разкаже подробно какво стана.

- Нещо против първо да се върнем в лагера, където да махна тези дрехи и да се измия? И без това ще имаме достатъчно време, за да чуете разказа.

- Не.

Останаха около час на мястото. Изгориха труповете, претърсиха за оцелели, но не откриха такива. Пратиха двама жреци да отидат до селото, а останалите се върнаха при стария лагер. Чак тогава Линора успя да се усамоти за малко. Наблизо имаше малка река. Тя бе една от причините да изберат точно това място. Взе нещата си и отиде там. Както и предполагаше дрехите не ставаха за нищо. Само може би панталона, но като се върнеха в лагера и вземеше останалите си неща, трябваше да го закърпи. Докато се измиваше огледа тялото си. Погрижи се за раните си, нищо особено, но това изцеди и последните й сили. Сега искаше просто да хапне и да полегне да поспи за час-два.

Стана и се облече. Тъкмо навличаше горната си дреха, когато чу познато писукане. Огледа се и видя бебето демон да седи на близкото дърво. Направи крачка към него, но чу заплашително съскане и се отказа. Нямаше смисъл да опитва наново. В раницата имаше малко храна, която му остави и си тръгна. „Най-вероятно е подушил кръвта на демоните, който убих. Колкото й да се къпя няма да я премахна.” И наистина още я виждаше по ръцете си. Не можеше да измие спомена толкова лесно, колкото и се искаше. До смъртта си ще нося тези белези, а може би дори и след това.

Все си нещата, сложи се онази безразлична физиономия, която месеци наред не напуска лицето й и се върна при жреците. Твърде късно бе да се променя.

Пътуването обратно бе малко по-приятно, или по-скоро неприятно за Линора. След като видяха способностите й жреците започнаха да я приемат и да говорят с нея. Разпитваха я за миналото й, за способностите й. Тя говореше, но повечето неща оставаха скрити. Спомена им само за стария жрец, който и помогнал да започне да развива способностите си, но останалото бе горе-долу това, което бе разказала и пред съвета. Само Борос, жреца, който удари не искаше дори да я гледа.

Явно и повярваха, защото на следващия ден сред връщането им в Харитос, когато се изправи пред съвета, за да разкаже това, което се случи и да изслуша решението им, те я приеха да стане послушник в храма. Когато чу това й се прииска да извика от щастие, но не го направи. Бавно се поклони и отстъпи назад, докато не излезе от залата. После изчака отвън, докато не дойде някой да й каже какви ще бъдат задълженията й.

Беше се притеснила, едва спа, но в същото време, знаеше, че е твърде интересна за тях, че просто да я оставят да си тръгне. И макар това да идваше в противоречието с представите им, няма закон, който да забранява на една жена да бъде жрица.

Накрая, след около десетина минути, излезе жрец и я заведе в една от залите, където се обучаваха младите жреци. Тя седна на едно място и обучението й, както и живота в Харитос, започна.

Обучението се оказа по-различно от това, което очакваше. Не че имаше ясна представа какво я чака, но все пак... Представяше си трудни изпитания, изпити. Но през повечето време само ги караха да преписват стари учения, да ги наизустяват и цитират. Следобедите, но само за час-два имаха упражнения. Бяха я поставили в групата на най-младите, почти деца, дето тепърва започнаха да изучават изкуството.

Търпя ги точно седмица и после престана да посещава часовете. Ходеше само на тренировки, но дори тогава правеше само онова, което й се стореше интересно. Не че нямаше желание, но те правеха неща, който тя можеше да върши още на шест. Само си губеше времето.

През останалото време ходеше в библиотеката и вземаше някой от най-популярните за четене книги и учения. Не й бяха интересни, но и трябваше нещо, с което да започне. А какво по-добро от самите корени на тяхната вяра. Разбереше ли нея, по-късно по-лесно щеше да може да чете и трудните неща. Действията й можеше да не се харесват на учителите, но пък спечели симпатиите на библиотекарите, а те бяха много по-важни за нея от някакви надути учители дето си мислят, че не разбира нищо, от това, което й казват.

Така измина месец, докато накрая явно поведението й не бе раздразнило учителите и те говорили с един от надзорниците на младите – жреца Тиас. Линора не разбра нищо за това, докато не я повика един ден в кабинета му.

Веднага щом получи съобщението да отиде при нето Линора остави книгата, която четеше – сборник със съвети и тръгна към кабинета му. Той се намираше чак на другия край на храма, така че имаше време, докато вървеше натам да помисли за какво точно ще я вика.Не бе трудно. Със сигурност щеше да я скастри за арогантното й поведение.

Срещата обаче и даваше възможността да устои собствените си позиции и точно това мислеше да направи.

Почука на вратата и като чу гласа му влезе.

- Затвори след себе си. Седни. Искам да поговорим за поведението ти.

Докато се настаняваше на стола, му отвърна:

- Не мисля, че има какво толкова да говорим.

- Така ли? Фактът, че си специална не означава, че трябва да правиш каквото си искаш.

- И какво точно не правя? Изпълнявам всичките си задължения.

- Да, но не присъстваш на часовете, нито на упражненията. Учителите недоволстват и се възмущават. Подобни деяния са недопустими.

Линора се изправи малко, подпря длани на бюрото и гледайки стареца в очите заговори.

- Не съм дошла тук да слушам молитвите ви. Не ме интересуват свещените ви книги! Дойдох, защото искам да усъвършенствам силите си, за да се бия с демони. Нямам намерение да си губя времето при някакви деца, който дори не могат да извикат силата. Това го правих когато бях на шест. Ако искате да бъда добра и прилежна ученичка поне ме преместете в горните курсове, където може наистина да има ползва от уроците. В противен случай ще правя това, което сметна за най-добре, за да постигна целите си.

Жената се облегна назад, очаквайки отговора му. Тиас запази тишина. В продължение на няколко минути просто се наблюдаваха взаимно, изучавайки се. Линора се опита да направи сравнение с два хищника застанали един срещу друг, но и бе трудно, след като нещо постоянно и подсказваше, че силите на този жрец вече го напускат и дори преди не е могъл да се сравни с нея.

- Имаш силен характер.

- Животът ме направи такава. Не принадлежа на никой и ничие място. Трябва да се боря за това, което желая. Има ли нещо друго?

- Не.

- Свободна ли съм?

- Да. Ще помисля и до няколко дни ще те уведомя за решението си.

След като излезе, Линора не се върна в библиотеката. Времето бе минало по-бързо отколкото очакваше и скоро трябваше да отиде в пералнята – още едно от нещата, който не и допадаха. Явно смятаха, че ще бъде най-полезна там и й бяха възложили два пъти в седмицата с група от още двайсет хлапета да се занимава с прането. Поне това търпеше, но ако я преместена нямаше да позволи да я оставят да  върши тези задължения.

Три дена по-късно й казаха, че бива преместена в един от най-горните класове. Успех. Но с него дойде и наистина трудната работа. Нещата, който ги учеха, нещата, който ги караха да правят – това вече бе предизвикателство. И тя му се отдаде с цялата си душа и съзнание.

Най-голямото й щастие бе, че след като нивото й бе достатъчно високо можеше да ходи и на мисии. Не можеха да се сравнявам с първата, но бяха достатъчни, за да има време да си почива. А и броя на демони, който бе убила бавно се увеличаваше. Може би бе възможно да получи нужната бройка?

Имаше и ново назначение. Бе почти сигурна, че Тиас с удоволствие щеше да я остави в пералнята, най-малкото като наказание за дързостта й, но вместо това се оказа помощничка в библиотеката. Пръст замесен в това трябваше да има главният библиотекар Галафей, който не прикриваше задоволството си, че я гледа толкова отдадена на книгите. Нещо, което не бе сред най-често срещаните неща сред младите жреци.

Само ако знаеше мотивите й... нямаше да мисли по този начин. Така или иначе важното бе, че има повече време да чете, а и да се запознае с книги до който преди не бе имала достъп. Е, трябваше да върши и работата си - разнасяне на разни свитъци напред назад, преписването им и подреждането в каталог, но тя се справяше без проблеми.

Важна е само целта.

Снежни сънища

Нечии устни докосваха неговите. Сладостта им го караше да копнее за още. Познаваше ги от някъде, но откъде. Не виждаше лице, не виждаше нищо. Само тази сладост...

Изведнъж Аркард се събуди стреснато. Беше сам.

Нещо докосна ръката му и той я погледна, но нямаше нищо. Усети го отново и разбра, че е било снежинка. Живя само миг преди да се разтопи в дланта му.

Първият сняг за тази година.

Затвори очи и се опита отново да заспи, но вече се бе разбудил.

Мислите му го отнесоха в едно друго време. Спомни си колко много обичаше Линора снегът. Всеки път, когато завалеше за пръв път през годината, бягаше навън и танцуваше под падащия сняг. Смееше се и играеше наоколо, докато тялото й не замръзнеше, а бузите й изгаряха от студа и радостта й едновременно. Очите й искряха като пламъци завладени от тези чувства, докато тичаше към него да го прегърне.

Колко ли пъти тогава бе копнял не само да отвърне на милувката, но и да я целуне. Да легна с него на студената земя и да я обвие в страстта си. Така и не го направи, никога.

Тогава още виждаше в нея детето. Невинността, която не желаеше да омърси с кървавите си ръце. Но ето, че пак я погубваше. С всяко свое дело, с всеки свой опит се проваляше.

И вече никога повече нямаше да я види.

Може би все пак някой го наказваше. Никога не получаваше това, което искаше от цялата си душа. Така стана в миналото. Сега отново. Дори да победеше, дори да се върне. Дори тя да го помни и още да го иска. Всичко свърши. Остана само отмъщението.

До изгрева оставаха часове, но демонът реши да прекрати почивката си. Очакваше го още много път. И още много след това.

Последната мисъл, която си позволи като отклонение, бе споменът за устните на любимата му. Ако я целунеше сега дали щеше да има същия вкус или щеше да е дори по-прекрасно от преди. Какво ли би било да са заедно без ограничения?

Драконовото яйце

Година отмина откакто Линора остана в Харитос и само три месеца откакто й позволиха да взима участие в мисии. Радваше се, че не й се налагаше да чака дори повече. Времето не бе нещо, което искаше да губи в безсмислици. Преди да й позволят си бе казала, че ако не й позволят просто ще си тръгне. Търсенето й щеше да бъде затруднено, но поне щеше да прави нещо. Те обаче й позволиха. Нямаше значение дали някой ги е убедил или сами са решили, но старейшините й позволиха.

Вече седмица пътуваше с още двама жреци – Ларкс и Райнел към северните брегове. Радваше се, че бе лято и всички снегове се бяха разтопили, защото иначе дори тези широки открити пътища бяха трудни или направо невъзможни за преминаване. Нямаше дори да могат да използват кораб като този, на който бе сега, защото всички реки замръзваха почти изцяло. Да не говорим за морето, към което се бяха запътили.

Мислейки си за него Линора си спомни, че никога не бе го виждала. Наистина ли бе толкова красиво колкото бе чувала. Бяха се запътили към южните брегове с Аркард, когато... Вече няма значение, сега щеше да го види. След два дни щяха да пристигнат до пристанищния град Дарвуик, от където щяха да продължат с друг кораб, който да ги отведе да островите.

Мисията им бе да открият и убият един дракон. Жената бе виждала много неща, но това й се струваше вече смешно. За разлика от повечето тя знаеше, че драконите съществуват, но не и в този свят. Те бяха създания от Ада и само избраните или най-силните демони могат да ги контролират. Струваше й се почти невъзможно някой просто да забрави дракон тук. Почти.

От друга страна обаче можеше и да има тук едно от тези страшни създания. Нямаха много точна информация, така че това бе по-скоро разузнавателна – да видят дали наистина е дракон и да открият местонахождението му. Ако се наложи да изпратят за подкрепление. Линора не бе споделила нищо за познанията си за тези създания и нямаше намерение. Нека сами се мъчат, но ако има възможност, ще го убие. Знаеше, че няма да е лесно, но щеше да го направи.

За такива неща си мислеше, докато стоеше на палубата на търговския кораб и копнееше по-бързо да пристигнат и да види морето.

Защо всичко трябва да й напомня на него? В такива моменти й се искаше никога да не се бяха срещали. Не можеше дори просто да си пожелае да не си спомня за Аркард, защото бе наясно, че тази спомени никога няма да избледнеят от съзнанието й. Отпи от бутилката си с наркотика. Искаше да не мисли за това, но преди веществата да започнат да действат щеше да мисли още за него. Седеше в тази малка лодка с едно платно до другите жреци и си мислеше как искаше той да е до нея. Заедно да усещаха лекия морски бриз и шумът на вълните далеч зад себе си.

- Линора – Райнел прекъсна мислите й. - Разсейваш се.

- Не е така.

- Тогава за какво мислиш? Трябва да обсъдим какво да правим.

- Точно това правех. Вече разбрахме всичко възможно от селяните. Демонът, който описват е твърде голям, за да бъде нещо различно от дракон. Няма как обаче да е сигурно, докато не го видим с очите си. Проблемът е че се предполага, че това създание живее в някой от многото малки скалисти островчета тук.

- Това ни е ясно. Въпросът е откъде да започнем търсенето. – намеси се Ларкс.

Мразеше, когато някой прекъсва мислите й. Раздразнението й пролича и в гласа й щом продължи да говори:

- Въпросът е че те са твърде много, а ние твърде малко. Предлагам да се разделим и всеки да обикаля различна група острови, докато не открием нещо.

- По-безопасно е ако останем заедно.

- И тогава ще са ни нужни месеци, докато не открием нещо. Като толкова ви е страх останете заедно. Аз слизам на първия по-голям остров и ще започна да търся.

- Идеята е добра, но без излишен героизъм.

- Ще видим. – усмихна се.

Райнел почти викаше, когато й отвърна:

- Няма да допусна да правиш каквото си поискаш само защото си жена!

- Но и нямаш правото да ме спре. Като реша да се бия и да умра си зависи само от мен.

- Животът ти е в ръцете на Бог. Трябва да спазваш волята му.

- Той е твой Бог, не мой. Ако има нещо против нека сам дойде и ми го каже.

- Ах ти...

- По-добре се кротни и мисли за мисията ни. Ако имаш някакъв проблем го изкажи пред старейшините. Те са тези, който ми позволяват да бъда сред вас, не ти.

Не й бе до това, така че просто се обърна към лодката:

- Бихте ли ме оставили при първия голям остров. Може да се върнете за мен вечерта, ще чакам да същото място.

След това им обърна гръб на всички и продължи да гледа към островите. След около половин час достигнаха един от по-големите. Щяха да са й нужни само два-три часа да го обиколи целия, но каза на лодкаря да дойде когато може. Нямаше нищо против да остане малко сама след като през цялото това пътуване трябваше да търпи тези досадни фанатици.

Лодкарят доближи възможно най-много лодката. Линора скочи във водата, взе нещата си и тръгна към най-близката скала. Като се изкачи се обърна към другарите си и каза:

- Аз ще поема този. Вие правете каквото искате.

После им обърна гръб и започна да се катери още по-нагоре. Щом достигна върха се изправи и заоглежда вътрешността на малкия остров. Очакваше че целият ще е само скали, но сега, като имаше по-добре възможност да види нещата лично, разбра, че макар и скалист имаше и доста равни места с малко растителност. Може би след като свършеше да си почине под някое дърво.

Без да губи повече се зае за работа. Но и както очакваше не откри и най-малкото следа от дракон. И не само на този остров, но и на следващите шест, който успя да обиколи през следващите няколко дни. Другите също нямаха резултат. Тази задача започваше да й се струва все повече и повече като загуба на време. Само, че тук тя бе просто като помощник, така че докато Райнел не каже нямаше да се откажат.

И така ето я на остров номер седем. Вече й бе писнало от тези еднообразни пейзажи, но все пак трябваше да направи поне една бърза обиколка. Слънцето печеше с все сила точно над нея. Възнамеряваше скоро да намери някое сенчесто място и да хапне нещо. Поне бе сама, за което бе благодарна, защото предния ден беше заедно с Ларкс. След час вече се чудеше какво да направи, за да го накара да млъкне, а до вечерта мечтаеше да го убие.

Изведнъж чу шум. Малко напомни на криле, но наоколо не виждаше никакви птици. Можеше и просто да бъде някое влечуго. Не се намираха много тук, но през последните дни бе успяла да открие няколко. Каквото и да бе трябваше да провери. Шумът бе дошъл зад голяма камара камъни, висока около двайсетина метра. Огледа я, но не видя начин да я заобиколи, така че започна да се катери.

Почти бе достигнала върха й, когато отново чу някакъв шум. Каквото и да бе имаше нещо отвъд нея. Продължи, но по-бавно и внимателно. Накрая успя да надникне и да види какво има от другата страна. Онемя. Пред нея бе едновременно най-красивото, но и страшно създание, което някога щеше да види. Пред нея имаше дракон.

Линора се опита да запази самообладание. След няколко секунди вече бе добре и мога по-добре да го огледа. Беше огромен. Само главата му бе по-голяма от самата дея, достатъчно, че да я изяде на една хапка. Масивното му тяло бе покрито със златисти люспи преминаващи на места в червено и дори кафяво. Зачуди се как досега не бе забелязала енергията, която блика от него като извор. Не бе постоянен поток, по-скоро на вълни, но веднъж като се бе настроила да я усеща вече нямаше проблем да я проследи навсякъде. Имаше нещо в нея, което напомняше на силата, която излъчва Аркард. Нарат също. Това бе усещането на създание от Ада.

Докато оглеждаше дракона осъзна и колко стар е той, твърде стар. Цялото му тяло бе белязано от купища белези. Липсваше и предния десен крайник. Люспите му също не бяха в най-добрата си форма, на места протрити или напълно липсващи. Не знаеше дали така дишат постоянно, но й се стори, че дишането на създанието е затруднено. Съмняваше се, че ще може дори да се изправи. Камо ли да полети отново.

То умираше. Всяка частица от него го й го подсказваше. Изпита съжаление. Този свят не бе неговият дом и сега бе обречено да умре в самота. Искаше да се приближи, но трябваше да бъде много внимателна. Не знаеше колко сила имаше още дракона. Този път бе взела като оръжие едно сгъваемо копие, но сега като го гледаше не мислеше, че ще й свърши някаква работа. Все пак когато остави нещата си на земята го събра и го взе в ръка. Трябваше да се приближи.

Безсмислено бе да се опитва да скрие присъствието си, затова просто се изправи и тръгна направо към дракона. Още с първата крачка чу заплашителното му ръмжене. За миг се спря стиснала здраво копието в ръка, готова да се защити. Драконът бе изправил грамадната си глава и гледаше към нея.

Очите им се срещнаха. Линора направи крачка напред и той изпълва огъня си срещу нея. Жената скочи настрани, но ако не бе преградата, изградила по-рано, щеше да се изгори. Очакваше нова атака, но създанието отново се излегна, продължавайки да я наблюдава с едното си око. Дишането му бе станала още по-учестено, все едно не можеше да си поеме дъх.

Линора разбра, че то нямаше повече сили дори да атакува. Достатъчно и бе да го атакува бързо и щеше да го убие. След това да се прибере и очаква следващата си мисия с надеждата, че ще бъде сама. Но в същото време не можеше да го направи. Ако пред нея имаше демон нямаше да се замисли, но драконите не бяха демони.

Продължи да се приближава. Бе на петнайсетина метра, когато отново чу заплашително ръмжене. Този път погледът на дракона бе насочен към копието й. Много бавно Линора го взе в двете си ръце и започна да го развива. Като освободи една от трите части я захвърли зад гърба си. Направи същото и с другите две части, но в различни посоки. Накрая вдигна високо ръце и се завъртя, показвайки че няма друго оръжие със себе си. После махна и огърлицата си. Не искаше, но чувстваше, че така ще е по-добре.

Направи нова стъпка и закача. Този път нямаше ръмжене. Втора стъпка. После и трета. На около четири места ново ръмжене я спря. Мислено свали преградата, която продължаваше да бъде около нея. Сега наистина бе останала беззащитна.

Спомни си как веднъж Аркард й разказва за драконите. Те са интелигентни животни, но не можеха да говорят. Имаха обаче частични психически способности, позволяващи им да усещат емоциите на тези около тях. Дори можеше да предават образи, но само с някой, с който имат силна връзка като техния господар.

Без да му мисли повече дали ще я разбере започна да си мисли за приятни неща, за нещо успокояващо. А на глас проговори:

- Не съм тук да те нараня. Приятел съм, велики драконе. Позволи ми да споделя тези мигове с теб.

Намираше се само на два метра от главата й, когато прецени, че е достатъчно близко. Бавно седна на земята и се загледа в умиращото създание. Голямото златисто око на дракона, който до този момент я следеше без да престава примигна и после се затвори. Той я бе приел. Усмихна се, но остана на мястото си.

Остана така часове наред. По едно време дишането му бе станало още по-затруднено и той се задави. Линора не знаеше как да му помогне, но когато отново положи глава на земята, тя протегна ръка и го докосна. Крепачът се отвори наполовина, а после отново се затвори. Жената продължи да го гали, докато накрая не усети, че не диша.

Беше умрял.

Погледна към слънцето, скоро щеше да залезе и трябваше да се връща към мястото, където щеше да я чака лодкаря. Не можеше просто да го остави така. Не можеше и да си тръгне без доказателство, че създанието наистина е мъртво. Тежко преглътна, но се изправи и отиде да вземе върха на копието си. Поколеба се, но после реши да отреже един от ноктите му.

Като свърши неприятната работа се зае да изгори тялото. Наблизо нямаше нищо, което да може да използва. Щеше и да отнеме твърде много време, за да събере дърва и листа, така че реши просто да използва силите си. Докато концентрираше силите си, за да предизвика едно силно избухване, което да възпламени тялото, реши да го огледа по-добре.

Достигна опашката, когато нещо й направи впечатление. На метър от другата страна на тялото имаше няколко камъка с еднаква форма и по-различни на цвят от останалите на острова. Доближи се. Повърхността им бе студена й твърде както се и очакваше. Когато обаче разгледа едното по-добре осъзна, че това не е камък, а яйце. Бе сгрешила като мислеше за дракона като мъжки. Бил е женски и тези пет камъка бяха яйцата му.

Изведнъж всичко й са изясни. Защо бе останала тук толкова дълго? Защо бе бранила земята с последни сили вместо просто да умре? Защо не се бе опитала да се върне у дома? Но тези яйца бяха мъртви. Можеше да види пукнатините по черупките. Не знаеше дали и дракона го е знаел или още е пазил надеждата, че някой от тях е живо и е очаквал да се излюпи.

Линора взе всяка едно от тях и го положи до тялото на майка им. Щеше да бъде най-добре да ги изгори заедно с майка им. Посегна към последното, когато усети, че то е топло. Наистина топло. Повдигна го и разгледа внимателно. Нямаше ни една пукнатина или нещо друго, което да и подскаже, че ембриона вътре е мъртъв. Това яйце бе живо.

Жената бе объркана. Не знаеше какво да прави с него. Не можеше да го остави, но и щеше да й е ужасно трудно да го вземе със себе си. Все пак трябваше да опита. Върна се при главата на драконицата.

Погали я за последен път и каза:

- Обещавам да се грижа за мъничето ти, така че можеш най-накрая да си починеш. Дано духът ти да се върне при създателя ти, който и да е той.

С тези думи огърлицата й блесна в ярко син пламък, който се пренесе на ръката й. След миг цялото тяло на дракона бе обвито в пламъци, бързо изгарящи плътта. Макар и Линора да се отдръпна те щяха да продължат да горят, докато от страшния дракон не останеше само купчина пепел.

Линора събра останалите си неща и тръгна да се връща. Бе невъзможно да продължи да носи яйцето в ръце, така че изхвърли храната, която носеше, но така и не опита от раницата си и внимателно постави яйцето в нея, обвивайки го с другите си. Сглоби отново копието и взе да го ползва като тояга, така че да остане малко свободно място в раницата.

Когато пристигна на уреченото място лодкаря вече я очакваше. Реши, че е най-добре да не продума и думичка, докато не се види с другите не, че щеше да им каже за яйцето, но не можеше да остави случката с дракона само за себе си.

Час по-късно пристигнаха в пристанищното градче, където с другите бе отседнала в къщата на един богат търговец. Каза на прислугата, че е уморена и да я извикат като и другите дойдат, за да вечерят заедно. Нямаше да има много време, но бе достатъчно, че да остави нещата си и да скрие на сигурно място яйцето, докато не се върне. Още не бе сигурна какво точно да прави с него, но щеше да остави тези неща за след вечеря.

Жреците се хранеха отделно от другите. Търговецът, чието име бе Кард Тирсот им бе предложил да ядат заедно със семейството му като почетни гости, но Ларкс отказа под предлог, че предпочитат да бъдат сами.

И така сега седяха заедно пред малка маса. Пред нея имаше орис и риба сготвена по няколко различни начина, а за десерт купа плодове. Прости, но засищащи неща.

Беше хапнала само няколко залъка, когато се облегна назад и проговори:

- Е, кога ще се прибираме? Достатъчно ми е от морето.

- Но никой не му пука дали ти е писнало или не.

- Ще се приберем или когато бъдем сигурно, че тук няма нищо, или когато открием нещо и го убием.

Линора само това и чакаше. Извади от дрехата си кърпата, в която бе увила драконовия нокът и го подхвърли към Райнел с музите:

- Мисля, че това решава проблема.

- Какво... Какво е това? – една продума Райнел.

- А на теб какво ти прилича. Тук наистина имаше дракон и днес се погрижих за него. Това е доказателството.

- Защо не ни каза по-рано? – избухна Ларкс. - Нали се разбрахме да го убием заедно? Не ти ли писна да се фукаш със силите си!

- Нямаше нищо гордост в постъпката ми. Животното бе старо, направо древно, дори не можеше да стане, камо ли да се защитава. Просто го отървах от мъките му. Исках да ви кажа още като пристигнах, но си имах своите причини. Без съмнение не ви е отбягнал начина, по който хората тук ме гледат. Те ме мислят за някакъв изрод. Е, вие сигурно също, но нямате избор. Ако бях излязла навън и извикала, че сама съм убила дракона ще изпаднат в шаш и паника. Нека не разбиваме вижданията им. Много по-добре ще бъде вие да кажете, че сте го направили.

- И така да ти се чувстваме задължени, че сме взели всичките похвали. Друг път! – продължи да упорства Ларкс. - Още повече откъде да знаем със сигурност, че това е нокът от дракон. Може да си убила някакъв малък демон и да ни лъжеш.

- Въобще не ме интересуват похвалите! А ако толкова не ми вярваш отиди на острова, на който бях днес. Лесно ще се ориентираш по пламъците. Оставих трупа да гори и сигурно това ще отнеме няколко дни.

- И защо ти бе да го правиш? Да бе оставила проклетото животно да изгние.

За миг Линора замълча. Досега се бе държала студено и арогантно, но поне на този отговор трябваше да отговори откровено.

- Не можех. Дори след като бе мъртво ми се струваше толкова великолепно създание, че нямаше как да го остава просто така.

Ларкс избухна в смях.

- Славната ни убийца изпитва жалост към жертвата си.

Линора бавно се изправи. Взе един плод от купата и тръгна да излезе. Когато застана на вратата просто му отвърна:

- Случва се от време на време, все пак съм отгледана от демони.

Оставяйки ги в недоумение се върна в стаята си. Докато вървеше натам се замисли. Май, досега не бе казвала на някой този факт. Нямаше обаче и голямо значение – надали щяха да разберат точно какво имаше в предвид с думите си. Пък и да бе така, отново нямаше значение – важно бе какво прави сега, не преди.

Беше уморена. Искаше просто да поспи. Седна на стола но малкия прозорец и изяде плода, който бе взела, едновременно сладък и горчив. Трябваше да помисли какво да прави с яйцето. Тези двамата не го усетиха, но тя го усещаше. Като топлината на загасващо огнище, силата му я насочваше към скривалището му под леглото. Със сигурност щеше да има някой, който да узнае за съществуването му.

Взе манерката си и изпи наведнъж съдържанието й. За миг съзнанието й се замъгли, но след това й стана по-добре. Колебанията й я бяха напуснали, умората също. Чувстваше се така, че можеше да излезе навън и с часове наред на бяха, но знаеше, че това чувство е измамно. Тялото й нямаше да може да издържи и когато ефектът на веществата изчезнеше щеше да й бъде много по-лошо. Нямаше да се поддаде

Затвори капачката на манерката напомняйки си, че утре сутринта трябва да приготви още от сместа. Най-вероятно ранния следобед щяха да си тръгнат. Колкото и твърдоглав да бе Ларкс нямаше да се противопостави на думата Райнел. Все пак той бе водачът на групата им. От своя страна пък той щеше да я послуша.

Стана и се приготви да се ляга. Извади яйцето и го огледа добре на малката светлина на свещта. Бе топло, но не толкова колкото преди. Боеше се, че ако изстине още повече ембрионът вътре ще умре. Около мястото, където бе открила яйцата имаше следи от огън. Най-вероятно майка ми е използвала огъня си, зад а регулира температурата. Но Линора не можеше да прави това, така че трябваше да измисли нещо друго.

Най-доброто, на което бе способна в момента бе просто да го прегърне и завие добре надявайки се, че тази топлина ще му бъде достатъчна. Загаси свещта и се излегна. Прегърна яйцето и се опита да концентрира силата си в ръцете, така че те да излъчват поне малко топлина.

Без дори да разбере кога точно заспа. Не сънува и се радваше за това.

Линора се събуди с подскок. Още преди да бе будна осъзна нещо. Яйцето го нямаше. Огледа се наоколо, но нямаше никакви следи от него. За миг си помисли да не би някой да е влязъл в стаята й и да го е взел, но тогава щеше да се събуди. Да не говорим, че и вратата бе заключена. Прозорецът също. Яйцето просто го няма.

Стана и тръгна да се облича, когато почувства присъствието му. Огледа се, но нямаше съмнение откъде идваше топлината, която усети. Идваше от нея. Колкото и странно да звучеше яйцето бе вътре в нея.

Седна обратно на леглото и се опита да се успокои, търсейки обяснение на ставащото. И тогава малкото драконче се размърда. Не физически, но то помръдна и тя го усети в ума си. Започна да долавя различни усещания. Топлина, сигурност, защита, страх, смърт, защита.

- Вътре в мен си, защото така ще си в безопасност? 

Не очакваше отговор, но усети нова топлина, принесена с нещо, което би могла да нарече чувство на радост. Неволно и тя самата се усмихна. Явно малкото също бе мислило за това как най-добре може да бъде защитено. И това е било като е вляло в нея.

- Сигурна ли си, че е правилно?

Нова вълна от позитивно настроение. В съзнанието на Линора изплува изображение. Бе мътно, но достатъчно ясно, че да разпознае врата си. Малкото искаше да й покаже нещо.

Стана и отиде до огледалото. Надигна на кок косата си и огледа врата си. По средата на врата й имаше някакъв знак. Жената приближи огледалото, за да го огледа. Беше кръг. Дракон с разперени крила летящ в кръг, почти докосвайки опашката си. Малкото я бе белязано. Линора не знаеше какво точно значи това, но бе явно доказателство, че я е избрало.

Докосна с ръка мястото. Помисли си, че ще е надуто, като изгорено, но не усети нещо като белег по рождение. Но в същото време бе топъл, излъчващ същата топлина каквато усети и в яйцето. Действаше й успокоително. Все още имаше колебанията си, че като пристигне в храма може някой да го усети, но не пречеше да рискува.

- Можеш ли да говориш?

Този път нямаше отговор.

- Само с изображения и чувства ли?

Нови позитивни усещания.

- Е тогава мъниче ще трябва и двамата да се научим добре да говорим един с друг. Скоро ли ще се излюпиш?

Не знаеше дали точно разбираше какво го пита. Дали и изобщо има идея какво е време, затова мисловно изпрати към него образи на сезоните. В отговор ги получи същите, но все повтарящи се. Един след друг те се смениха поне няколко пъти. Но накрая Линора изпита чувство на объркване, което не бе нейно. Явно и самото малко не знаеше напълно колко време ще му трябва, докато се роди. Щеше да се изненада ако наистина бе така.

Нямаше значение. Мисълта, че носеше живот вътре в себе си и достави радост. Надали бе същото като това да си майка, направо си нямаше нищо общо, но си приличаше. Линора го усещаше в себе си, можеше да говори с него и използваше всеки възможен момент да разбере повече за малкия си приятел. Или по-скоро приятелка. Около седмица преди да се върнат в Харитос разбра, че малкия дракон е женски. По това време вече добре се разбираха, но само с образи и чувства. И това щеше да бъде достатъчно за тях.

Едно нещо я тревожеше преди да пристигнат – дали нямаше да го усетят. Но малкия дракон я убеди, че само тя знае за нея. Обикновените хора дори не можеха да видят белега на врата й. Само някой с много сили или друг драконов господар може да го види. Това я успокой, но едва след като минаха няколко дни в храма се успокой напълно.

И така започна живота си като драконов господар. Макар и тогава да не знаеше какво означава това.

Принцесата от изтока

- Няма да го направя и това е. Пратете някой друг.

Линора бе застанала по средата на кабинета на старейшината и се намираше  на прага да се развика.

- Това е древен замък. Наши жреци са посещавали мястото от векове. Ще получиш добър опит ако останеш малко там. – гласът му бе спокоен и твърд едновременно.

- Да, направо. Като охрана на някакво лигаво момиченце.

- Принцеса Араис е първата законна дъщеря на владетеля на Синтари.

Линора се облегна на един от рафтовете.

- Най-голямото източно кралство. Започната съм с политическата ситуация там. Ще има война и той иска да сключи съюз със съседното кралство Джеракра.

- Още преди година бе решено да се сключи съюз между двете кралства. Преди осем месеца принцесата е била на път към Джеракра за сватбата си с коронования принц, когато е била отвлечена от демон.

- Но сега вече е спасена. Минали са няколко седмици, но е добре. Защо съм им точно аз?

- Принцесата е била в плен близо седем месеца. Било е доста травматизиращо и сега тя иска уединение. Баща й иска да има някой до нея. Някой, който да я защити и да й помогне.

Това й дойде в повече.

- Защитата ми е ясно, но наистина ли вярвате, че аз мога да й помогна за душевните й травми?

Мигът мълчание й бе повече от достатъчен, за да се увери в колебанието им.

- Ти ще се справиш.

- Аз съм отгледана от демони. Колкото и да съм против действията им и да убивам десетки от тях, няма напълно да се променя. Не съм най-добрата компания за момиче, била тя и принцеса, която е била отвлечена от демони. Единственото ми преимущество е... Това е, нали? Аз съм жена. За мен ще бъде много по-добре да бъда до принцесата, отколкото някой мъж.

- Това наистина е голямо преимущество. Ще бъдеш придружена от още трима жреци, който ще останат в замъка, но ти ще й бъдеш лична охрана.

- И нямам право на избор, нали?

- Не.

Две седмици по-късно Линора пристигна в замъка. Изолирано място, един от по-малките замъци, който владетеля притежаваше в провинцията. Далеч от големи градове и главни пътища. Трудната му достъпност го правеше подходящо за целта – скриването на принцесата.

Линора не знаеше подробностите. След разговоря й със старейшината си подготви багажа и на следващата сутрин потегли на един от подготвените коне и потегли. Разбира се бе придружавана от още трима жреци. Познаваше ги като физиономии, но не бе разговаряла с тях, освен случайно по работа. Пътуването им мина по същия начин. Предпочиташе да пътува пеша, но тогава пътят щеше да отнеме двойно повече време, а те искаха да пристигне бързо. Защо? Не искаше и да знае.

Посрещнаха я с подозрение, но бе свикнала на подобно отношение. Носеше заповедта предадена й от старейшината, че е изпратена тук да охранява принцесата.

 Докато я отвеждаха, огледа наоколо. Селото наблизо бе като всяко друго, така че не им обърна внимание, но досега рядко бе посещавала тази част от света. Сградите бяха красиви. Направени от дърво и метал в такъв синхрон, че понякога бе трудно да различиш единия материал от другия. Тъмното дърво бе в пълен контраст с червените покриви, но в същото време взаимно са запълваха. Пространството бе изградено опростено, но в пълно единствено едно с друго. Чувстваше... покой тук. Може би наистина това бе мястото, от което някой се нуждаеше, за да забрави болката. Коридорите бяха отворени, с поглед към вътрешната градина. Пролетта бе дошла рано тази година и сега дърветата се събуждаха от дългия си зимен сън. Изсъхналите им клони се изпълваха с пъпки. Някой се превръщаха в цветове, други в листа. Малки и красиви. Непреклонни в желанието си скоро да израснат още повече.

„Тук ми харесва” – изрази си Нирма. – „Много по-приятно е от онзи тъп храм.”

Линора се усмихна и мислено се съгласи с малкия дракон. Топлите вълни, който я изпълваха показваха чувствана на малката по-ясно и от хиляда думи.

За близо годината откакто Линора откри драконовото яйце много неща се промениха. Най-малкото дракончето, казваше се Нирма, се бе научила да говори. Продължаваше да използва чувства, за да изрази някое усещане по-силно, но главно разговаряха мислено. Малката знаеше ужасно много, защото мъдростта на драконите се предаваше генетично, както тя сама я информира. Това бе нещо страхотно, но понякога, не чак толкова. Особено, когато е уморена, а малката любопитна не спираше да я разпитва.

„Усещам сила. Демонична сила.”

Думите й накараха Линора да се изненада, но с нищо не го показа. Очите й започнаха да търсят признаци за присъствие на демони наоколо, докато собствените й сетива също претърсваха района. За миг й се стори, че усети нещо, но бе твърде слабо. Възможно бе да става дума за някой малък дух. Но Нирма нямаше да я предупреди за подобно нещо. Въпреки това бе безсмислено  да предупреждава останалите на този етап.

Слугинята, която я водеше спря на няколко метра от самотна фигура. Линора я бе пренебрегнала до момента, но сега осъзна, че това е принцесата й започна да я оглежда. Изглеждаше по-млада отколкото би трябвало. Съобщиха й, че е на деветнайсет, но на вид бе повече като петнайсет-шестнайсет годишна. Имаше дълга черна коса, прибрана на голяма плитка зад гърба й и бледа кожа. Носеше традиционната за страната, носия, представляваща основно няколко различни пласта платове завързани с дълго парче плат на кръста образуващо панделка на гърба. Бяха красиви, но Линора трудно си представяше как някой се движи с подобни дрехи. Затова и в повечето случай хората носеха опростена тяхна версия или нещо напълно различно. Дрехи подобни на нейните собствени, макар че с този панталон и риза приличаше повече на момче.

Разсея се от думите на дракончето:

„Силата идва от нея. Две са. Чувствам ги. Тя има демон в себе си както аз съм в теб.”

- Принцесо, искам да ви представя жрицата Линора и нейните придружители. Тя ще ви бъде компания по време на престоя ви тук.

Принцесата се обърна и за първи път Линора срещна тъмните й очи. Тогава разбра. Не изрече мислите си на глас. Поклони се и заговори:

- За мен е чест, принцесо Араис. Надявам се да ви служа добре.

Другите също се поклониха, но не проговориха.

- Можеш да ни оставиш. Искам да опозная новата си компаньонка.

Гласът й бе спокоен и тих, но същевременно уверен.

Слугинята се поклони още веднъж и отстъпи няколко крачки назад преди да се обърне и мълчаливо да си тръгне следвана от другите. Най-вероятно щеше да ги отведе до стаите им или разведе наоколо, за да се запознаят по-добре със средата. Самата Линора не би отказала малка почивка, но сега това бе много по-важно.

Линора не помръдна, докато принцесата на стана и приближи към плъзгащата се врата.

- Нека да влезем. Очаквах ги, затова заповядах да донесат чай. Искам да ви опозная по-добре.

- С удоволствие.

Приближи се следвайки младото момиче. Щом прекрачи прага се увери, че няма никой наоколо и затвори вратата. Не усещаше ничие друго присъствие освен тяхното собствено.

Погледна отново към принцесата, която се бе настанила от едната страна на малка масичка и въздъхна. Най-добре бе да го каже направо:

- Причината да съм тук е защото си бременна, нали? Владетелят не иска никой да знае за това и те е заточил тук, докато не родиш и после убие детето.

Линора никога не бе виждала някой с толкова бледо лице, колкото жената в този миг. Най-вероятно от по-рано. Това, което бе видяла, не бе част от естествената й красота, а плод на прикрит ужас.

За миг принцесата бе в краката й. Държеше едната й ръка. Бе на ръба да заплаче.

- Умолявам те. Ще ти дам каквото пожелаеш. Пари. Титла. Власт. Не казвай на никой за това дете! Никой не бива да разбира!

Това не бе ужасът на жена, която се бой, че ще бъде очернено името й. Това бе ужасът на майка, която е готова на всичко за детето си.

- Ти си го обичала?!

- Да.

Линора отстъпи крачка назад, без да отклони поглед от младата принцеса. Все още не знаеше всичко, но картинката започна да й се изяснява. Принцесата бе добра актриса, но думите й я бяха стреснали и накарали да загуби самообладание и да се издаде.

- Няма да нараня нито теб или двете ти деца, но искам да чуя цялата история.

Като отговор получи само кимане.

Девойката и звяра

Тържествената сесия пътуваше вече почти месец, но останаха още две седмици преди да достигне столицата на Джеракра и още поне седмица до самата сватба. Араис бе спокойна. От години знаеше, че ще бъде оженена за някой аристократ, приближен на баща й. Фактът че щеше да се омъжи за коронования принц на Джеракра, Торос, бе голяма чест. Вълнението я изпълваше, също и страх. Никога досега не го бе виждала освен на един портрет, който баща й й бе подарил, когато й съобщи новината. Струваше й се красив. Лицето му бе сериозно, с малки бръчки, причинени не толкова от старост, защото бе само с единайсет години по-голям, колкото от самия живот. И преди бе чувала слухове за него. Че е велик пълководец, който до този момент не е изгубил битка. Всички очакват от него велики дела. И сега тя щеше да стане първа съпруга на този велик човек. Нейният син един ден щеше да бъде негов наследник. Мисълта я изпълваше с радост и страх едновременно.

Въпреки всичко той си оставаше напълно непознат и тя трябваше да живее в напълно различна от нейната страна. Това бе първото й излизане от двореца като се изключат тържествата, когато цялото семейство придружаваше императора. Може всичко да се окаже ужасно. Може да не я хареса и тогава да бъде обречена завинаги да живее затворена в пълна изолация. Защото той щеше да се ожени за нея. Дори да я мразеше, дори да бе най-грозната жена на света, щеше да се омъжи за нея, защото бе първата принцеса на Синтари.

В момента се намираха в планината, така че бе оставила каретата, в която се возеше и се бе настанила на закрита носилка. Трябваше да минат по този път днес и от утре отново да е на карета. Искаше й да не се налагаше. Возенето на носилка бе дори по-неприятно отколкото на каруца, но същевременно и на двете места постоянно бе затворена. Никой нямаше право да види лицето й неоткрито. До брака, а дори и след това. Кралското семейство бе свещено, човек от простолюдието не бе в правото си за срещне направо лицето на някой от тях. Така че тя имаше постоянно було над главата си. Достатъчно, за да вижда, но и да я скрие. Сега го бе махнала, заради горещината. Бе не очаквала че есента ще бъде толкова топла. Учителите й бяха разказвали, че макар и съседна страна, Джеракра е много различна. Но не бе очаквала, че това се отнася и за климата.

Ако бе внимателна никой нямаше да забележи. Дръпна завесата и с крайчето на окото си погледна навън. Никога преди не бе виждала толкова диви дървета. Градините им бяха красиви, съвършени, толкова различно от това, което виждаше. Но и тези й се струваха повече от прекрасни. Цветовете се преплитаха един след друг. Наситени. Истински.

Появи се сянка, която закри гледката й. Ездач. Генерал Вареб, който бе назначен да я придружи по време на пътуването й.

- Разбирам скуката ви, принцесо, но е по-добре да се приберете. Тези места са опасни.

Не отговори, но се скри.

Продължиха да пътуват. Привечер се подготвиха да установят лагер. Щяха да прекарат една нощ тук, след това бяха да напуснат планината и да се придвижат по един от главните пътища. Остана около час в носилката, докато слугите приготвиха шатрата й. Отново бе поставила воала над лицето си и търпеливо чакаше някой да я повика.

Генерал Вареб дръпна рязко завесата и леко се усмихна. Подаде й ръка с думите:

- Всичко е готово, принцесо. Скоро и вечерята ще бъде сервирана.

- Благодаря ви, генерале – приемайки ръката му. - Надявам се да се съгласите да ми правите компания по време на вечерята. Един разговор е приятен след толкова дълго пътуване днес.

- Честа е напълно моя. Веднага щом се погрижа за лагера и се уверя, че охраната е на място, ще се присъединя към вас.

Араис кимна и му показа, че е свободен. Той леко се поклони и бързо отдалечи.

С крайчето на окото си го наблюдава. Вареб бе сред най-доверените хора на баща й. Знаеше, че двамата са израснали заедно, но побелялата коса на генерала и бръчките, го правеха да изглежда по-стар. По-стар и суров. И въпреки, че бе с репутацията на жесток човек, тя виждаше в него чичото от детството си. Най-вероятно това бе и причината баща й да го избере за тази задача. Той имаше нужния чин, репутация, вярност. Никога не би позволил нещо да й се случи, дори и след като стигнаха двореца, Вареб щеше да се погрижи и за подробностите около сватбата.

Въздъхна и тръгна с двете си прислужници към палатката й на десетината метра от носилката. Лесно бе да я забележи. Най-голямата и ярко украсена. Двамата войника отпред само допълваха картината. Влезеше ли щеше да види всичките си вещи подредени и готови да бъдат използвани. Копнееше за вана, но нямаше нужда да я вадят тази вечер. Щеше да остави на слугините да я изкъпят с гъби, за да премахнат прахта от тялото й. Кой можеше да повярва, че дори и зад всичките тези дрехи, зад дебелите завеси, отново щеше да я мръсна. Може би щеше да се възползва от лукса да бъде облята с балсамиращи масла, когато стигнеха до някой град или по-голяма страноприемница.

Почувства лек глад. Имаше още доста време до вечерята. Един прислужник тъмно в момента палеше огъня, така че щеше да мине поне още час преди да е готово. Вътре в шатрата обаче щеше да има пресни плодове. Щеше да засити желанието си с няколко грозда.

Всичко се случи за миг.

Никой не разбра какво се случи, докато не бе твърде късно. Принцесата видя само огромна сянка приближаваща се към нея. Нещо я сграбчи, захапа и завлече далеч от хората й. Чу виковете им, но те заглъхваха твърде бързо. Ужасът полази цялото й цяло. Не бе способна дори да извика за помощ. Чувстваше козината на съзнанието по лицето си.

Миг преди да изгуби съзнание срещна погледа му. Съществото бе тигър. Най-големият тигър, който някога бе виждала. И тези очи... Макар да бягаха с бясна скорост, той гледаше право в нея. Погледът й говореше, но не разбираше неговото значение.

Знаеше само, че скоро ще умря.

Араис отвори очи.

Първата й мисъл бе, че не е мъртва. Втората, че сигурно скоро ще е. Надяваше се поне да стане, докато е в безсъзнание.

Не помръдна, боейки се създанието да не е наоколо. Бе тъмно, но от някъде проникваше достатъчно светлина, за да разбере, че се намира в малка пещера. Помръдна съвсем леко. Бе натъртена, но като изключим това нямаше сериозно нараняване. Никъде не я болеше истински. Не бе и завързана.

Странно.

Помисли си, че е отвлечена от някакъв звяр, животно, но то досега щеше да я е убило. А и онези очи. Сега като си ги припомни осъзна две неща. И преди бе виждал подобни очи. В стаята с трофеи на баща й имаше кожи от животни. Очите на създанието бяха същите като тези на препарираните тигри, който се намираха там. Но никога не бе чувала за толкова голямо животно. Та то бе два, дори три пъти по-голямо от истинските. Второто нещо, което я удиви, бе че в тези очи виждаше интелигентност. Не знаеше коя от двете мисли я плашеха повече.

Разтрепери се от страх и студ едновременно.

А може и да бе заради гласът, който разруши тишината:

- Знам, че не спиш, жено. Престани да се преструваш.

Араис едновременно се изправи в седнало положение и погледна към посоката на гласа. Инстинктивно извика и отдръпна назад колкото се може повече. Усети острите ръбове на скалата под пластовете дрехи, но не обърна внимание на болката. Гледаше само към огромния тигър заемащ целия вход на пещерата. Седнал на задните си крака, главата му бе приведена, за да не се удари в тавана.

Принцесата отвори уста, но нито звук не излезе от нея.

- Не се тревожи, жено. Няма да те нараня. Засега – наведе глава настрани. – Но ти не ми вярваш,  нали? Кажи ми името си?

- А... Араис, дъщеря на...

- Аз съм Кириан. Вярвам, че в тази форма ще ти е по-лесно да ме приемеш.

Ярката светлина накара принцесата да притвори очи. Въпреки това видя как тялото на звяра пред нея изчезна и на негово място се появи мъж. Бе поне с две глави по-висок от нея. Дългата му черно-оранжева коса достигаше до кръста му. Носеше нещо като препаска, която обаче продължаваше надолу до глезените му. Това я смути още повече. Никога преди не бе виждала някой така разголен. А държанието му я издразни – небрежно и безразлично. Никога преди някой не е имал подобно поведение пред нея, дори собствените й братя и сестри.

Вгледа се повече в него, докато бавно се приближи към нея. Около очите му и отчасти по крайниците имаше татуировки като ресните по животинското му тяло. Ръцете бяха силни и завършващи с остри нокти. Но най-странно бе опашката му, която не бе изчезнала и очите. Макар и на човешко лице, те не бяха променили формата си, цвета или онова усещаше, което изпита и преди.

- Как...

- За тигър като мен живял стотици години подобна промяна е нищо – докосна лицето й. – Как е? Вече не съм толкова плашещ, нали?

- Не ме докосвай! Ще те убия!

Отдръпна се настрани, но се озова приклещена в ъгъла. Не можеше да избяга и го осъзнаваше, но това... Всичко това... Бе изплашена, но не достатъчно отново да изгуби съзнание. Тогава всичко щеше да бъде по-лесно.

- Ще ме убиеш, така ли? – отново се приближи до нея. – И както точно го планираш.

Отново докосна лицето й, спускайки ръката си надолу към шията й. Този път не се отдръпна. Опита, но нямаше място.

- Хората ми ме търсят. Ще ме открият, а теб убият на място. Няма да спрат, докато не го направят.

- Онези глупаци. Могат с месеци да обикалят тези гори и няма да открият това място. Тук е моят дом, познавам всеки сантиметър. Освен това е пълно с демони и зверове. Всеки от тях способен сам да убие хората ти.

- Ще дойдат и още. Аз съм бъдещата кралица на тази страна. Ще изпратят тук цяла армия ако трябва, но ще ме открият.

Говореше бързо, запазвайки малкото самообладание, което имаше.

- Кралица, така ли? Вече няма значение. Това, което си е моя партньорка.

- Какво? – лицето й бе пребледняло, ужасена от следващите му думи.

- От векове моя клан взима човешки жени, за да има поколение. За това те доведох тук.

Прокара език по едната й страна.

Принцесата отново извика и силно го удари с юмрук по лицето. Опита се за избяга, но той я хвана за крака.

- Не ме докосвай, проклето животно!

Тънка струйки кръв се плъзна по устната му. Той я облиза. Ако един поглед можеше да изпепелява, неговия щеше да я изгори живо в този момент. Със светкавично движение той размаха едната си ръка и разкъса всичките й дрехи. Нарани кожата й, но не дълбоко. Преди да се осъзнае той бе отгоре й. Държейки и двете й ръце с едната своя.

- Как смееш да ме удряш?! Ще използвам тялото си както поискам, а после ще те изям. Никой няма да те спаси. Вече си моя!

Араис се опита да се освободи, но бе твърде силен. Със свободната си ръка започна да докосва тялото й. Усети езика му по гърдите си. Надолу. Тялото й пареше навсякъде, където я докосваше. Дори болката, когато проникна в нея не можеше да се сравни с това. Чувствата й бяха объркани, като във водовъртеж, от който не можеше да избяга.

-   Как е да се съвукупляваш с „отвратително животно”?

Спомни си баща си. Срещата им преди да замине. Един от малкото моменти, когато бе сама с него. „Това е твоят дълг. Не бива да се проваляш.” Това бяха част от думите му. Той наистина държеше на този брак. Всичко добре осъзнаваха значимостта му.

И сега всичко се разпадна на милион парчета. Целият й живот бе провален. Неговият смисъл и значение.

Болеше я, но сълзите стичащи се от страните й бяха причинени от рани, който не зарастваха толкова лесно.

Кириан спря.

Освободи ръцете й. Наведе лице по-близо до нейното. Почти все едно да я целуне, но не се приближи повече. Ръката му отново бе на бузата й, но не като прикана или заплаха като преди. Този път тя отвърна на погледа му без капка страх. Какво значение щеше да има дори ако след миг я убиеше.

- Какво може ти да разбереш за човешкото сърце? Колкото и да приличащ на човек, ти си просто едно животно. Дори след хиляда години няма да си способен на подобни чувства.

Мъжът се отдръпна от нея, освобождавайки я, за да закрие голото си тяло.

- Да не разбирам. Не съм те наканил. Ще се грижа за теб, докато...

- Докато не си родя деца, нали? Аз съм просто инструмент, който да използваш само за собственото си благо. По-добре ме убий още сега, защото в мига, в който разбера, че нося твоето дете, само ще сложа край на живота си!

- Ти...

- Вече няма смисъл да живея. Ти разруши живота ми!

- Жива си и си добре. Ще те пусна, когато получа желаното. Какво повече искаш?

- Вече нищо няма значение. Дори да го направиш това е краят.

Сви се на кълбо, обвивайки с ръце краката си. Сълзите й не можеха да спрат да текат.

Почувства как той се движи. Изправи се.

- Няма да те убия. Ще те оставя да живееш тук с мен. Ако това наричаш болка, тогава ще продължа да те измъчвам.

Чу стъпките му, докато излизаше, оставяйки я сама.

Може би все още не бе късно за нея? Ако избягаше сега щеше да открие останалите. Щеше да забрави за случилото се. Никой нямаше да узнае и животът й щеше да продължи както преди.

Повдигна глава и се загледа в изхода. Минутите бавно минаваха една след друга без никакво движение. Явно бе отишъл някъде оставяйки я свободна. Колебаеше се, но трябваше да рискува.

Обви по-плътно дрехите около себе си и пристъпи бавно напред. Огледа се навън. Свечеряваше се, но имаше достатъчно светлина, за да вижда пътя пред себе си. Щеше да се справи.

- Наистина ли очакваше, че ще те оставя да си тръгнеш? – момичето замръзна на място. – Казах ти, че си моя. Няма да ти позволя да си тръгнеш.

 Погледна нагоре и го видя застанал на една от по-горните скали. Изправи се и скочи, озовавайки се на сантиметри от нея. Араис отстъпи стреснато назад, но Кириан е сграби и притисна към себе си.

- Пусни ме.

- Помни какво ти казах по-рано. Тук е пълно с истински чудовища, който ще те разкъсат. Дори и да избягаш ще те открия много преди някой друг и ще съжаляваш  за опита си.

Не й попречи да се измъкне. 

- Тук няма по-голямо чудовище от теб.

Върна се в пещерата, възможно най-далече и навътре. Не искаше да бъде близо до него. Кириан не влезе, но този път седна на самия вход. Наблюдаваше го как гледа залеза. Очите му й се струваха толкова далечни. Те търсеха нещо отвън хоризонта. Бе виждала само на едно друго лице подобно изражение – нейното собствено, когато се види в огледалото.

Промълви на себе си:

- Защо?

- Какво защо?

- С този вид спокойно можеш да отидеш в града и да вземеш жена от там. Чувала съм, че има много демони с човешки вид. Защо мен?

- Видях те. Сред другите. Видях те и не можех да отделя очи. Знаех, че те искам.

Жената отново започна да трепери, но този път бе от студ. Колкото бе топъл деня, толкова по-студена ставаше нощта. Тези дрехи не бяха подходящи за подобно време. Още повече разкъсани. При мисълта за това си спомни събитията по-рано. Не бе забравила и миг. Мразеше го толкова много, че ако имаше нещо със сигурност щеше да се опита в момента да го убие, но нямаше никакво оръжие. Дори остър камък.

А и тези очи...

- Ако ти е студено може да дойдеш при мен – закачливо я заговори. - Няма да те нараня ако се държиш прилично.

- Предпочитам да замръзна от студ.

Обърна му гръб и се сви. Нямаше да се предаде. Трябваше да избяга от тук.

Продължи да планира следващите си действия, докато не заспа.

На сутринта се събуди ободрена. Мястото, където я бе одрал вчера щипеше, но бе добре. Спомни си колко й бе студено миналата вечер, вече не.  Странно как не бе замръзнала през нощта. Но важното бе, че демонът не е тук, но сигурно бе наоколо. След вчера надали щеше да се отдалечи твърде много.

Беше гладна. От вълнението вчера не бе обърнала внимание на това, но сега почувства гласа още по-силно. Коремът й изкъркори недоволно. Искаше й се да е в палатката си. Прислугата й щеше да я преоблече и след това щеше да хапне. Обикновено сутрин е нещо леко – плодове, сирене, мляко, изречен хляб и малко месо. Само при мисълта за това устните й се изпълниха със слюнка.

Осмели се отново да се покаже навън.

Този път никой не я спря, така че направи още няколко крачки.

На няколко метра обаче спря. Гората бе толкова гъста, че не виждаше как ще успее да си проправи път през нея. Думите му за чудовищата наоколо постоянно се повтаряха в съзнанието й. Стори й се, че чу течаща вода и се оправи натам. Ако следваше течението й щеше да се озове в низината, а там със сигурност има хора.

Когато стигна там го видя.

Беше в животинската си форма. Нагазил наполовина във водата. Причакваше. След миг светкавично удари с лапа. Нещо изскочи на сушата. Голяма риба. Тя продължи да се бори, но скоро престана. Кириан не й обърна повече внимание. Продължи така, докато не улови общо пет риби. После се преобрази отново в човек.

- Надявам се шоуто да ти е харесало.

Разбира се, че знаеше, че е тук. Излезе от импровизираното си скривалище. Приближи се до водата.

- Какво правиш?

- Закуска. Няма нищо по-добро от сурова риба за закуска – приближи се към нея. - Ти също трябва да ядеш.

- Няма да ям това.

- Тогава ще умреш от глад.

- Няма значение.

Гледаше към водата, отбягвайки погледа му. Видя отражението си във водата. Никога преди не бе изглеждала така. С разпокъсани дрехи и рошава коса. Нямаше грим или бижута. Бе просто себе си. Толкова обикновена и нищожна. Най-добре бе да изчезне. Баща й щеше да прати някоя от сестрите й и всичко щеше да е наред. Безсмислено бе да мисли за утрешния ден. Да можеше всичко да свърши още сега. Можеше просто да влезе във водата и никога да не се покаже отново.

Усети че демонът е пред нея. Взе лицето й в ръце и го обърна към нея.

- Има значение. Няма да ти позволя да умреш.

- Защото искаш да ти родя дете. Знам. Знам – изправи се. – Няма ли да е по-добре да ме отведеш при другите. Тук със сигурност няма да спра да се опитвам да избягам.

Кириан бе излязъл от водата и събираше умрялата риба.

- Кой други?

- Вчера спомена за клан.

- Няма никой друг. Винаги съм живял сам.

Жената замълча за миг, после отвърна:

- Ами другите животни? Тигри? Други демони?

- Тигрите осъзнават, че не съм като тях и странят от мен. С демоните не се разбирам.

- Сигурно си самотен.

- Не. Защото вече ти си тук.

Последва го обратно до пещера. Мразеше го, заради това, което й причини. Боеше се от него, заради това, което е. Тъжеше за него, заради това, което откриваше в очите му. Там имаше самота. Очакване, че един ден ще открие нещо, без дори сам да осъзнава какво. Бе твърде невинен и арогантен. Като пораснало дете. Поне на моменти. Не разбираше как бе възможно този мъж усмихнат пред нея да бъде същия от миналата нощ. Но във всеки един момент очите му оставаха едни и същи. И когато я погледнеше се чувстваше странно. Никой, никога не я бе гледал така.

- Няма да ям сурова риба!

- Стига си упорствала. Много си е вкусна така.

- Само едно животно би я предпочела така. За хората тя трябва да е сготвена. Пържена. Сварена. Няма значение.

- Но така се губи част от вкуса.

- Напротив. Няма да я ям сурова!

- Тогава гладувай.

Така премина сутринта им. После Кириан изчезна нанякъде. Не се появи с часове. Араис опита да се измъкне. Този път имаше повече смелост, но се върна. Дори не знаеше накъде да върви, камо ли да си въобразява, че може сама да избяга. Отне й още повече време да открие мястото, отколкото да се отдалечи от него, но успя. Реши да се възползва от уединението и да влезе да се изкъпе в реката.

Как се стигна до тук? Боеше се да остане и да продължи напред. Дори не се опитваше истински да избяга, заради непознатото пред себе си. Никога не бе стъпвала в гора. Никога не бе придружавала баща си на някой лов. Никога не се бе учила да приготвя нещо за ядене сама. Дори и само да обели някой плод. Сигурно това бе първият път в живота й, когато щеше да се изкъпе сама. Бе толкова безпомощна, че дори не обмисляше идеята да извърши нещо наистина.

- Да се радвам ли или да се плаша, че все още си тук?

- Кой знае?

Поредната плашеща мисъл – бе с него от няма и ден и вече започна да свикна на поведението му. Дори не се стресна, когато изведнъж се появи от нищото и я заговори.

Обърна се, прикривайки с ръка тялото си. Доближи се до брега, където бе оставила долната си дреха и я наметна както бе още във водата. Все едно това ще я спаси от погледа му.

Забеляза, че носи нещо.

- Като не щеш нищо друго дано да приемеш поне плодове. Или искаш да те изям преди да си заприличала на кожа и кости.

- Ще ям.

- Добре. Преоблечи се в това.

Подхвърли и някакъв вързоп. Араис го разтвори и видя вътре две обикновени носии като тези, който повечето жени носеха. Платът бе груб, но не много, а дизайна опростен. Поне вече нямаше да се налага да носи тези разкъсани дрехи. Остави долната си риза така и облече едната носия – синята. Докато оправи косата си, Кириан се бе настанил на една от скалите и гледаше към гората.

Настани се срещу него и взе един от плодовете.

- Благодаря.

- За какво?

- Че ми донесе тези неща.

- Няма да ти позволя да умреш от глад или заради упоритостта си.

Отклони поглед от него и бавно започна да яде. Наистина умираше от глад, но ядеше бавно и методично. Някой от плодовете й бяха напълно непознати. Съмняваше се, обаче Кириан да й даде нещо отровно.

Погледът й се спря на голям портокал. Него със сигурност не го набрал от някъде наблизо. Сигурно го бе взел от същото място като двете носии. Дрехата й бе голяма, но не достатъчно, че да й пречи да си движи. Привикнала с толкова много ката дрехи, сега се чувстваше като гола. Всяко движение бе лесно и небрежно. Взе в ръка плода и започна да го бели. Когато свърши го раздели на половина и му подаде едната част.

- Съмнявам се, че не ядеш само месо.

Широко разтворените му очи бяха единственият признак за изненадата му.

- Така е.

Посегна и взе парчето. Пръстите му докоснаха нейните. Араис веднага се отдръпна. Прикри ръка зад гърба си, но си личеше, че трепери.

- Боиш се от мен. – заяви с тъжен тон.

- Не е ли нормално? Ти ме отвлече. Насили. Сега ме държиш тук против волята ми. Какво искаш от мен?

- Днес имаше достатъчно време да избягаш. Ако бе бърза може би дори щеше да стигнеш до някъде. Защо не го направи?

Не искаше да го гледа в очите, затова се бе концентрирала върху плода.

- Страхувам се. Това е първият път, когато съм в гора. Първият път, когато някога съм оставяна напълно сама. Не знам какво да правя.

- Звучи странно.

- Защо?

- Не го вярвам.

- Аз съм принцесата на империята Синтари – дори не бе осъзнала кога очите й се изпълниха със сълзи. - Цял живот са се грижили за мен. Цял живот съм била в двореца. Това е първото ми истинско пътуване. Трябваше да отида в това кралство, за да бъда омъжена за коронясания принц. След години щях да бъда кралица. Синовете ми щяха да бъдат владетели. А сега нищо от това няма да се случи.

- Защо?

Повдигна очи към него.

- Ти ме омърси. Дори и да бъда спасена. Дори да се върна у дома. Аз съм омърсена. Недостойна. Или ще бъда убита, за да запазя честта си или завинаги ще остана затворена в двореца. Никога няма да бъда омъжена.

- Това са най-големите глупости, който съм чувал.

- Просто не разбираш.

Стана и избяга. Върна се в пещерата. Нямаше къде другаде да отиде. Отново се сви на кълбо и се отдаде на тъгата си.

Почувства присъствието му, но не се издаде. Не искаше да го вижда.

- Наричаш мен животно, но не са ли по-големи животни хората, за който говориш. Дори и ти самата. Твърдиш, че си принцеса, но в действителност си птица в клетка, заменяща един затвор за друг.

- И заради това сега вместо златна клетка имам каменни стени.

- Не аз, а ти ги създаваш.

През остатъка от вечерта никой от тях не говори. Кириан й бе донесъл останалите и други плодове, но тя не ги опита. Видя недоволството му, но никой от двата не направи нещо по въпроса.

Заспа повтаряйки си отново и отново думите му. Нямаше как да ги отрече.

Събуди се изведнъж. Нещо я бе стреснало в съня й. Размърда се и усети, че е обвита с него много топло. Затова не бе почувствала нощния студ. Но и грешеше. Не бе увита. Разбра го почти веднага. Това бе Кириан преобразен като тигър. Сигурно и предната вечер бе обвил тялото си около нейното. Дали, за да предотврати опитите й за бягство през нощта? Опита се да се измъкне, но веднага усети леден студ. Нямаше да може да мигне и за миг в подобна нощ. Колеба се, наистина, но накрая отново се сгуши в звяра.

Следващите няколко дни бяха подобни. Понякога я оставаше за кратко. Друг път прекарваше целия ден с нея. Понякога разговаряха дълго, а друг път с часове никой от тях не продумваше. Той я оставяше да заспива сама. А сутрин преди да се събуди бе излязъл. Но жената знаеше, че онази случка не бе единствената. Не можеше само да разбере защо нито веднъж не спомена за това. Или защо след онази първа вечер не я докосна повече. Какво му пречеше? Дали не се чувства отвратен от нея? Дори не бе способна да се сравни с някоя друга, за да разбере истинската си стойност. Винаги бе знаела, че е принцеса и само това има  значение. Останалото бе допълнение. Но сега само то имаше някаква стойност.

Събуди се от гръм. Буря.

Винаги ги бе мразила. От малка трябваше да прекарва подобни нощи сама в леглото си. Дори и да искаше, бе под достойнството й да повика някоя от прислужниците да й прави компания. През деня бе малко по-добре, защото откриваше причина някой да е около нея и дори да трепереше от страх, никой не забелязваше под дрехите й. Но тази вечер бе различно. Боеше се, но никога по-малко от днес. Какво толкова имаше да губи?

Много внимателно се отдръпна от Кириан и бавно тръгна към входа. Остана там за минута да се увери, че не го е събудила и излезе. Още щом първите капки докоснаха лицето й, разбра, че постъпва правилно. Всичко трябваше да свърши. Това бе единственият избор. Не биваше да позволява на този трепет в сърцето й да продължи. Кириан бе прав – тя само заместваше една клетка с друга. Така бе цял живот. Така щеше и да продължи ако не сложи край.

Тръгна към реката. Заради проливния дъжд нивото й се бе покачило значително, а по камъните на брега се блъскаха малки вълни. Пристъпи натам. Боеше се. Цялото й тяло трепереше. Изпита желание да се върне назад, но защо да го прави. Дори и Кириан ще си отдъхне, ако я махне от плещите си. Измина почти седмица откакто бе тук, а дори не я бе докоснал, по какъвто и да е начин. Не бе нужна на никого вече

Пристъпи във водата. Първите няколко вълни не я засегнаха, но когато навлезе до кръста във водата силното течение я блъсна и загуби равновесие. Озова се под водната повърхност. Инстинктите й крещяха да се спаси. Не знаеше дали се бори срещу тях или срещу течението. Опита се да си поеме дъх, но дробовете й се напълниха с вода. Това бе края.

И тогава нещо я сграбчи и повдигна главата й над водата. Закашля се, плюейки част от водата. Отвори очи и успя да види в сумрака чертите на Кириан в животинката му форма. Тигърът я завлече към брега, поставяйки тялото си като преграда между нея и течението. На брега се преобрази. Остави я да легна с главата настрани, за да диша по-спокойно.

- Полудя ли? Какво се опитваше да направиш там, тъпа жено? Ако не бях забелязал отсъствието ти досега да бе мъртва.

- Какво... значение... има.

Успя да продума тя.

Кириан разбираше. Бе сигурна, че е разгадал намеренията й. Но така и не го изрече гласно. Взе я на ръце и тръгна към пещерата. Заповяда й да се преоблече, като междувременно запали огън. Не знаеше, че може да го прави. Защо нарочна я бе лишавал от топлина и приятна храна? Направи й знак да се приближи. Не му се противи. Не говореше. Гневът в очите му бе достатъчно. Очакваше поне да я удари заради опита й, но мъжът хвана ръката й и придърпа към себе си, карайки я да седне между краката му. Обви ръце около тялото й. Главата му се озова на рамото й, устните му почти докосваха шията й.

Повече от топлината на огъня, усещаше по себе си неговата собствена. Бързият ритъм на сърцето му изпълваше ушите й като удари на барабан. Затвори очи и забрави всичко друго. Целият свят изчезна. И незнайно защо, но за първи път си поемаше толкова свободно въздух. Може би бе правилно да го направи, за да приключи всичко.

Не бяха нужни излишни подробности.

- Защо никога не ме докосваш?

Взе ръката й и я повдигна към огъня.

- Трепериш.

- Студено ми е.

- Не. Трепериш всеки път, когато съм близо до теб. Когато се опитам да те докосна. Освен ако не спиш.

- Затова ли спеше до мен вечерно време.

- Студено е.

- Можеше да запалиш огън като сега.

- Можех.

След няколко минути Араис каза:

- Вече не ме е страх.

Очакваше някаква реакция от негова страна, но не получи. Дълго време и двамата седяха покрай малкия огън. Дори не осъзна кога е заспала. Но и на сутринта бяха все така прегърнати. Бе не неприятно. За първи път позволяваше на някой да бъде толкова близо до нея. Никога не бе очаквала, че нечие чуждо присъствие е толкова приятно.

Кириан все още спеше, така че не помръдна. Извърна настрани глава, за да огледа лицето му. Това бе първият път да го види да спи като човек. Независимо каквото и да си мислеше за него, той бе най-красивия мъж, който някога бе виждала. Чертите на лицето му, устните, цялото му тяло. Сега изглеждаше така спокоен.

Повдигна ръката си. Не трепереше. Още помнеше всичко, но бе избледняло през тези няколко дни. Сега се чувстваше по-добре от преди. Какво толкова. Ако той искаше тя да остане, щеше да го направи. Било то за ден, месец или година. Може би дори всичко щеше да свърши след само няколко мига. Принцесата бе умряла тази вечер в реката, но девойката Араис бе жива.

Следващите дни всичко започна да се променя.

Няколко дни след случваха Кириан донесе от някъде животински кожи. Някой изглеждаха нови, други стари и често използвани. Но всичките бяха удобни и меки, така че Араис да спи на меко, вместо на голата земя. Понякога вечер Кириан се преобразяваше в тигър и спеше близо до нея, друг път бе в човешката си форма. Винаги запазваше дистанция, която тя сама пожелаваше да разруши, докато накрая не спеше почти в обятията му. Веднъж почувствала топлината му не искаше да са разделя с нея.

Един следобед я бе оставил, за да ловува. Бе споменал нещо за стадо глигани, което забелязал преди дни. Не го очакваше да се върне преди свечеряване. Затова се изненада, когато се появи само час по-късно. Не носеше нищо със себе си, но имаше няколко сериозно охлузвания и рана на ръката.

Изплашена тя отиде при него.

- Какво се е случило? Стадото ли... – взе ръката му да огледа раната и разбра. – Това не е рана от животно. Меч?

- Копие. Изглежда освен обичайните ловци в гората все още има войници.

- Мен ли търсят?

- Няма друга причина – погледна я. – Вси още искаш ли да се върнеш там?

- Аз....

- Няма значение.

Отдръпва се от нея и тръгна към пещерата. Застана отпред и започна да ближе раната си. Жената се засмя. Колкото и да приличаше на човек в подобни моменти нямаше как да не го сравни с голяма котка. Поведението, начинът, по който бе седнал и се бе намусил. Харесваше й. Влезе вътре и извади една от старите си дрехи. Не ставаше за носене, но платът бе здрав. Разкъса го на няколко големи ленти и се зае да превърже раната му.

- Какво правиш? – учудено я гледаше той.

- Може и да не знам много, но мога поне да превържа една рана.

- Достатъчно е да я почистя. Сама ще се излекува.

- Може отново да се замърси.

- Ще я почистя отново и готово. Водата също върши работа, само че щипе.

- Понякога си направо непоправим.

Продължи да се грижи за рамата му, а той я остави.

Същата вечер и заяви:

- Ела с мен. Има нещо, което искам да ти покажа.

- Добре.

- Но, за да стигнем трябва да бъда тигър. Боиш ли се да се качиш на гърба ми?

- Малко.

По-скоро много, но нямаше да го признае.

- Достатъчно е да се държиш здраво. Няма да позволя нищо да ти се случи.

И все пак доста се поколеба преди да го направи. Макар Кириан рядко да й показваше тази си форма, постепенно бе привикнала към нея. Никога не бе виждала жив тигър, но бе чувала история за тях. Гледайки го, знаеше, че всяка от тях бе истина. Те бяха страшни, ужасно силни същества. Често бе чувала за тигри убили хора. Но в същото време ги наричаха и крале на гората. Защото в животинския свят никой не можеше да им се опре. А Кириан, сравнявайки го с останалите можеше само да го нарече в мислите си крал на крале.

Качи се на гърба му и обви ръце около шията му.

- Ако стиснеш още малко ще ме задушиш.

- Извинявай. – и отпусна ръцете си.

- Шегувам се. Няма нищо страшно.

Започна с бавни стъпки. С уверена крачка минаваше покрай дърветата, по пътеки, по който дори да бе минала Араис никога не би видяла. Постепенно премина в тръст, а след това в бягане. Тичаха все нагоре, поне това можеше да заключи.

След около половин час й провикна:

- Почти стигнахме.

- Радвам се.

- Не ти ли хареса возенето?

- Хареса ми, но...

- Дръж се.

Посъветва я преди да направи серия скокове върху купчина скали. Араис извика изненадано, а той само се засмя. След това намали крачка и накрая спря.

Вече се бе свечерило, така ме Араис трудно се ориентираха къде се намира. Мястото бе открито, малко, но достатъчно, за да види къде се намира. Докато пътуваха видя, че са близо до края на планинско възвишение. Понякога се озоваваха наистина близо до ръба и това сериозно я стряскаше.

- Погледни.

Обърна глава в тази посока и замръзна.

Пред нея бе само нощното небе. Но такова, каквото не бе вярвал, че съществува. Тази нощ нямаше Луна, така че всичко, което виждаше бяха само звездите. Толкова много и така ярки. На места бяха толкова нагъсто, че не бе способна да различи една звезда от друга.

- По изражението ти разбирам, че ти харесва тук.

- Никога не съм предполагала, че може да има толкова много звезди. В двореца на баща си често съм гледала нощното небе, но никога не е приличало на това.

- Аз също. Но се искат и специални условия. Трябва да сме на високо и да няма луна, която да ги засенчва. Радвам се, че ти харесва.

- Невероятно е.

Чуваше ударите на собственото си сърце. Като малък тъпан, неспиращ и постоянен. Засили се, когато с крайчето на окото си видя Кириан. Бе сигурна, че част от вината за това бе точно в него, но нямаше точно обяснение. Знаеше, че ако сега не го направи никога няма да има отново нужната смелост.

Застана пред него.

- Какво? – пръв я попита той.

- Не се боя от теб.

- А може би трябва.

- Да, но се боя.

Дори не мигна, когато ръката му бе на лицето й. Продължи надолу, докато не докосна задната част на шията й. Придърпа я нагоре към себе си. Араис трябваше да застане на пръсти, за да бъде лицето й на едно ниво с неговото. Кириан също бе привел глава и я целуна. Никога преди не го бе правил. Светът се завъртя около нея. За миг забрави всичко друго освен устните му и топлината, с която я изпълваха.

След време устните им се отдръпнаха, но останаха близо едни до други.

- Съблечи се.

Бавно се разкопча. Гледаше го в очите. Очаквайки предстоящото. Остави го той сам да смъкне дрехата от раменете й. Бе чисто гола пред него, но не изпита смущение. Пръстите му се плъзнаха надолу по голото й рамо. По тялото й. Устните му отново откриха нейните.

Продължи да я докосва, докато я положи на легне на земята. Араис виждаше лицето му, облято в ореол от звездна светлина. Много по-силно блестяха златистите му очи. Почувства се като жертва на хищник, но мисълта не я плашеше. Повдигна глава търсейки отново допира на устните му. Никога не бе й мечтала, че нечие докосване може да й причина подобно удоволствие.

Дясната му ръка се плъзна по вътрешната страна на бедрото й. Изтръпна от очакване. Кириан явно прие това за знак на колебание.

- Искаш ли да спра?

Неспособна да проговори, Араис поклати отрицателно глава. Как бе възможно да открие думи, с който да опише всичко това. Но той разбра. Както десетки пъти преди това, един поглед му бе повече от достатъчен.

На сутринта се събуди в прегръдките му. Ръцете му обвиваха тялото й, топлината му е изпълваше цялата. Спомените бързо се върнаха като червенина по лицето й. Бе щастлива. Истински щастлива. И за всичко бе виновен той. Вече можеше да даде име на това чувство.

- Съжаляваш ли, че бе с мен?

- Не.

Доближи лице и го целуна.

Дните се превръщаха в седмици. Седмиците в месеци. Най-щастливите в живота й.

През целия си живот бе имала всичко, което жив човек можеше да пожелае. Прислуга, богатства. Всеки ден хора от различни краища на света й изпращаха дарове. Всеки ден някой се грижеше да има всичко необходимо. Да я забавлява. Развлича. Грижеха се за видя й, къпеха в екзотични масла и с часове решеха дългата й коса, докато не заблести като черна нощ. Един ден щеше да бъде кралица на цяла нация. Живо божество.

Бе загубила всичко това, но се усмихваше както никога не бе си въобразявала, че може. Научи неща, за който не бе предполагала. И дори когато зимата дойде и през повечето време седеше покрай огъня вътре в пещерата, никога не изпитваше скуката, изпълваща преди дните й. А нощите... Никога не бе очаквала, че да заспиваш и събуждаш до някога може за бъде толкова приятно.

- Вече нямам нужда от нищо друго. Не искам деца. Само да бъда с теб.

Това бяха думите на Кириан през една от тези нощи. Виждаше истината в очите му. И знаеше, че същото желание се изписва и в нейните.

Докато...

Появиха се неочаквано. Първо барабаните, после виковете и лая на кучета. Дори без да чува удара на метала по броните им, знаеше, че това са войници. Нямаше значение кой точно ги праща, знаеше, че са тук за нея.

Кириан отсъстваше. Бе излязъл по-рано през деня и още го нямаше. Трябваше да е някъде наоколо, тъй като не обичаше твърде много да се отдалечава. Скри се, да не бъде на открито и зачака. Усетеше ли нечие чуждо присъствие в земите му, той щеше да се върне при нея. Това не бе първото идване на войници тук, но никога нe бяха достигали до пещерата им. Ужаси се. Разтрепери се само при мисълта за това, което можеше да се случи.

Умът й работеше трескаво. В съзнанието й се пробуждаше план, толкова ужасен, колкото и реалистичен.Страхът й се оправда, когато Кириан се появи.

Първо видя кръвта. Бе попила по цялата й кожа, но главно около едното му рамо. Второто бяха очите му. Никога преди не бе виждал толкова злоба събрана на едно място. Очите му искряха като огън.

Преобрази се близо до нея. Араис веднага започна да оглежда раните му. Рамото бе най-сериозно. Почти не бе способен да движи дясната си ръка. Останалата част също имаше редица наранявания. Куцаше сериозно.

- Навсякъде са.

- Трябва да се махнем от тук.

- Знам. Почти са стигнали до тук. Качи се на гърба ми.

- Не!

- Какво?

- Не можеш да ме носиш, докато си толкова зле, само ще те забавя. Трябва сам да избягаш.

Доближи се до нея. Лицето му изписваше изумление и страх.

- Какво искаш да кажеш, Араис?

- Двамата няма да се спасим от тук. Остави ме. Войниците ми никога няма да ме наранят. Важното е сега да си помислят, че си мъртъв и да избягаш.

- Няма да позволят да ни разделят!!! – продължи да протестира

Араис се приближи и бързо го целуна. Опря чело до неговото, гледайки право в очите му.

- Приказката свърши, Кириан. И двамата дълбоко в себе си знаехме, че няма да ни оставят на мира. Това е твоят дом. Няма да те накарам да го напуснеш и цял живот да бягат, заради мен.

- Но...

- Аз съм принцеса на Синтара – малки кинжали се забиваха в сърцето с всяка изречена дума. - Това никога няма да се промени. Не мога да бъда тази, която искаш да бъда – спря за миг да събере мислите си. – Сега искам да вземеш тигърската кожа от пещерата и да я попиеш с кръвта си там където ти си ранен.

- Какво ще правиш с нея?

- Ще те убият.

Отговорът бе толкова прост, но той не го разбра. Видя обаче увереността в очите й. Знаеше, че няма да може да я измъкне. Бяха обградени. Преди да се върне бе обиколил няколко пъти периметъра и нямаше изход. Не можеше да я носи с тази ранена ръка, за което се проклинаше. Ако останеха щеше да си бие. Животът не бе е голяма цена на плати, но вероятността да също да бъде ранена е твърде голяма. Трябваше да й се довери.

Когато след няколко мига излезе от пещерата държейки под ръка старата кожа видя, че Араис бе разкъсала на места дрехата си. Когато също изглеждаше по-разрошена. Започна да разбира какъв е планът й. Но не искаше да то изпълни. Можеше да се измъкне и после да я отведе отново. Дали обаче тя щеше да пожелае? Въпреки всички в продължение на месеци я държа тук против волята й. В пълна изолация. Веднъж да има достъп да останалия свят и щеше да го забрави. Не искаше да го позволи, но и не знаеше как да го спре.

- Време е да тръгваш.

- Ще се върна за теб.

- Не, няма. Защото аз няма да бъда там. Просто върви.

Кириан се колебаеше. Инстинктите му го караха да побегне далеч от приближаващите се войници. От друга страна бе тя. Дори с гръб към него ясно си представяше изражението на лицето й. Трепереше, изглеждаше уплашена и на път да загуби самоконтрол всеки момент, но очите бяха твърде лъжливи. Твърде уверени и сигурно.

Постави кожата на една страна и легна на земята, не много далеч от нея.

Извика. Вик на ужас и изненада.

Бе достатъчно силен и ясен, за да доведе войниците тук за минута.

За последен път Араис посрещна погледа му. „Върви.” Знаеше, че той ще разбере. Може би не веднага, но един ден щеше да разбере. Не можеше да остане с него. Дори и да не се бе стигнало до това един ден щеше да си тръгне. Може би след няколко месеца или години, но един ден щяха да се разделят. По-добре сега отколкото по-късно.

Прочиташе колебанието в очите му, но то продължи само няколко мига. Преобрази се и започна да тича надалеч, в посока противоположна на близките войници.

Араис изчака, докато вече не бе способна да го проследи с поглед и се изправи на колене. Зад гърба й бе ствола на широколистно дърво, едно от многото наоколо. Заби юмрук в него няколко пъти с всичка сила, докато на ръцете й не се появиха кървави рани. След това блъсна тялото си, наблягайки на рамото. Всичко трябваше да изглежда правдоподобно, за да й повярват. А няма по-добро доказателство от нараненото тяло.

Преглътна виковете си, но остави сълзите да текат.

Войниците бяха тук. Изчака да види поне трима-четирима от тях сред дърветата, когато започна да трепери. Седеше там на земята, държейки едната си ръка на устата, а с другата треперейки сочеше към кожата. Не й бе трудно да изиграе ролята на ужасена жена – достатъчно бе да си помисли какво ще се случи на Кириан ако не успее. Ако заради нея умря.

- Той... той се върна... Аз... Той... просто... изведнъж изчезна и... остана само кожа.... Само кожа...

Продължи така да шепне. Накъсано, полугласно, повече на себе си отколкото на някой друг. Не отдели поглед от гледката пред себе си, докато един от войниците не се приближи до нея и леко докосна рамото й. Стресна се, но не се отдръпна рязко от него. Погледна го.

- Вие сте принцеса Араис, нали? – кимна в знак на съгласие. - Дълго ви търсихме, господарке. Моя владетел никога не се откажа да ви намери, дори когато баща ви прие смъртта ви. Вече сте в безопасност.

Ново кимване. Позволи му да й помогне да се изправи. Бавно и внимателно. Цялата трепереше и плачеше. Рамото я болеше ужасно. Със сигурност поне го бе изкълчила, ако не дори счупила. Нямаше значение.

След няколко минути се появи група конници. Веднага разпозна една от фигурите. Не бе трудно. Единствено той имаше бял кон, целият в доспехи, в унисон с неговите собствени. Бе повдигнал шлема си и видя лицето му. Никога не го бе срещала на живо, нито той нея, но нямаше как да го сбърка. В миналото прекарваше понякога часове наред гледайки портрета му, чудейки се какъв ли човек е той, бъдещият й съпруг, принц Торос.

И в този миг знаеше, че всичко е свършило.