Горския храм

Слуховете са като вятъра. Никой не може да каже от къде започвам и кога ще си отидох. Невидими, само клоните с есенни листа подсказват, че някога там е имало нещо друго. Но понякога с времето, малко по малко, вятърът остава своята следа дори пред непреклонната скала. И това е спомен, който остава завинаги във всички.

Никой не знаеше защо това място бе специално. Имаше хиляди истории, всяка по-различна и чудата от предишната. Всяка отговаряща на епохата си, но сякаш имаше и нещо друго. Дали обаче предложението на някой бе близо до истината или не.

Тайната бе и самия отговор.

  

Детето се обърка към майка си, дърпайки ръката на роклята й.

- Мамо, мамо, в гората има момиче.

- Така ти се е сторило.

- Но наистина я видях. Бе там и после изчезна.

Майката се спра.

Погледна с ъгълчето на окото си към гората, после към дъщеря си. Въздъхна и постави ръце на раменете й. Как можеше да й обясни, че от години се носят слухове за хора, който са виждали духа на младо момиче в гората. Жена, която изчезнала преди години в една зимна нощ, без следа и помен от себе си. Намерили само дрехите й и следи изчезващи в нищото.

- Гората е стара. Има какви ли не истории. Не им обръщай внимание. Сигурно вятърът е издухал клоните и те са заприличали на лице.

- Но, мамо, тя бе истинска. Усмихна ми се.

Майката отново замълча:

- Нищо не си видяла.

И с това сложи край на разговора.

Хвана отново ръката на дъщеря си и побърза да продължи по пътя отвеждащ навътре към града.

  

Картър Джонсън погледна хората пред себе си. Днес имаше трийсет доброволни и само по-малко от половината изглеждаха наистина заинтересувани от дейността им. Пак бе нещо имайки в предвид, че това бе една обикновена гора като всяка друга в очите им, значима, но не достатъчно. Бе виждал много по-красиви места от това, но тук бе родния му град. Обичаше да прекарва лятото си около това място. И нямаше да позволи на някакви тъпи предприемачи да го унищожал заради малко дървесина и няколко нови сгради.

Хвърли още един поглед на групата и извика със силен и плътен глас:

- Добре да си припомним за последна плана. Помнете, че днес не сме се събрали тук да си правим пикник, така че се залагайте за работа. Искам всички дървета да са маркирани. Не забравяйте старите, който са от по-голямо значение. Имаме няколко дни да направим първите маркировки. След това ще започнем да обработваме дърветата. Разделете се по групи от четирима души и поемете в посоки на петдесет метри една от друга. Просто отбелязвате и продължавате. Ако има нещо ще се свързваме помежду си по радиостанцията.

Вече бе разпределил групите, така че оставаше само да потеглят. Самият той днес щеше да е само с един от доброволците, не останаха хора за последната група, но и не бе достатъчно, защото познаваше добре района. Бе лесен за минавате и нямаше да отнеме твърде дълго време. С малко късмет днес щяха да минат поне два километра навътре.

Загледа се в гората.

Не бе голяма около стотина квадратни километра. С годините хората бяха правили пътища около нея, премахвайки части от нея, за своята нужда, но сърцевината никога не бе докосвана. Беше ходил няколко пъти до самия център на гората и там имаше дървета на по хиляда година. Това място не биваше да бъде унищожавано и той щеше да се погрижи за това. Не случай бе ставал природозащитник с тази цел.

Харесваше това място. Бе трудна да го обясни, освен може би с някаква детинска привързаност, спомен от ранните му години. Това не бе обикновена гора. Винаги бе гледал на нея като на живо същество. Организъм, но и нещо различно. Така и не си го обясняваше. Но дори и в момента, докато гледаше към нея, изписваше усещането, че и тя го гледа.

- Тази година се появиха по-рано от преди. Много са. Отдавна не се е случвало. – обади се първия глас.

- Така е. Нещо се случва. Не знам още какво но се случва. – намеси се втори.

- Не ми харесва присъствието ни. – прошепна трети.

- Докосват ни. – първия глас.

- Докосването им е като пробождане с птичи клюн. Бързо, но неприятно. – допълни втория.

- Не може ли завинаги да се отидат. Защо винаги се връщат. – заговори пети.

Жената продължи да седи неподвижно, гледайки в посоката, от която идваха нашествениците. Другите продължиха да недоволстват, но тя ги пренебрегваше. Всяка година бе така. Знаеше, че няма достатъчно власт да ги спре, но тази година наистина бе различно. Още бе твърде рано да идват повече от тях. Пролетните дъждове все още напомняха за присъствието си. Земята бе мека и влажна. Капките вода се задържаха по клоните на дърветата, изпълвайки въздуха с главата на последните умрели листа, останали някакви недокоснати от зимния студ. Дори още първите пъпки не се бяха появили. Младите бяха будни, но много от старите щяха да започнат да се пробуждат едва няколко седмици.

- Нещо наистина се случва.

Бяха единствените й думи.

  

Картър продължаваше да върви напред. Спираше само за секунда да върже връв около някое дърво, ако се наложи да забие малък пирон, за да го закрепи и продължаваше.

Наскоро бе валяло. Онзи ден в прогнозата бе чул за мъгли, но днес денят трябваше да бъде ясен и приятен като за ранна пролет. Но тук сядаш времето имаше собствено мнение.

Вятърът духна и той се сепна. Усещането бе само за миг, но не си бе въобразил. Бе почувствал нещо топло. Като докосване.

Разтърси мислите от главата си и продължи.

След около час спря да се почине малко и да пийне вода. Тъкмо пое следващата глътка от манерката си, когато нещо пробягна пред погледа му. Огледа се, но не видя нищо. Сигурно бе някоя птица или животно. Макар и малка в гората се откриваха едно-две стада сърни и други по-малки животни. Но не чу нищо. Ни един храсталак не бе трепнал, нищо не бе обезуспокоило песните на птиците.

Тъкмо щеше да викне на партньора си да продължат, когато я зърна.

На стотина метра в дясно от тях, на малко възвишение седеше млада жена. Имаше дълга червена коса и къса зелена рокля с мотиви на листа. Изглеждаше толкова спокойна. Ръката й докосваше нежно ствола на близкото дърво, но очите й бяха сериозни и дори мрачни. Ни за миг не трепна на утрешния студ.

Мъжът примигна и тя бе изчезнала.

- Крис, ела бързо!

- Какво има?

- Виждаш ли нещо там?

- Дървета, няколко храста. Какво очакваш нищо.

- Нищо.

Дали просто не си бе представил?

- Какво и да, колко още мислиш да продължим днес.

- Още час-два ще е достатъчно, неща да поемем натам.

- Както искаш. Може тъкмо да се засечем с някой от другите екипи и да се върнем обратно.

- Така и мислех.

Продължиха мълчаливо.

Макар и да се бе престорил, че няма нищо Картър внимателно огледа мястото, където бе седяла жената. Нямаше никакви следи от присъствието й. Стъпки, клонки. Нищо.

Същата вечер сънува за зимата и когато бе дете. За времето, когато вярваше, че гората е най-страшното място на света и зад всяка сянка се крие чудовище. Години наред се бе поял от това място. Какво го бе променило?

  

През целия си живот съм имала чувството, че се намирам в един сън. Дълъг сън, който никога не свършва, а само на моменти създаваше илюзията, че е реалност. Не знаех защо изпитвах това. Никога не бе имало причина. Или имаше? Просто никой друг освен аз не го бях осъзнала.

Като дете вярвах, че имам въображаем приятел. Всяко дете имаше по един. Но моя бе истински. Едно вечно невидимо присъствие, което изпълваше всеки миг от живота ми. Първо бе сянка, моята сянка. Моята невидима половинка. Детският глас шептящ в ухото ми. Тя никога нямаше лице, не исках да й дам такова, защото знаех, че ще бъде моето собствено.

Децата не разбират тези неща, но когато пораснах... Този глас не замлъкна, растеше. Всеки ден, заедно с мен самата. С времето го забелязах, че сянката ми е различна от тази на другите хора. Бе размита, неясна. Така както изглеждаше ако я гледаш едновременно заради няколко светлини. Замъглена. Често я сравнявах с купчина разпилени листа, очакващи някой да ги събере. Дали обаче това щеше да бъде сторено от моята ръка или нечия друга?

Сянката добре, но снимките... Никога не изглеждах добре на снимки. Някак размита. Като снимките, който виждаш на призраци в разни списания или по интернет. Може би не чак толкова, но въпреки това си изглеждаш зле. Затова и престанах да се снимам. Нито да снимам сама. Как мога да правя нещо истинско, когато самата аз не се чувствам истинска?

И това бе всеки един миг от това „съществуване”.

„Това е сън!” – това ми повтаряше гласа в съзнанието ми. „Това е сън!”

А самия сън бе истински като реалния свят, в който живеех.

  

-   Няма да позволим да група клоуни да ни спрат! В проекта вече са влошени над 10 милиона! Какво да кажа на инвеститорите? Няма да има мол, защото няколко хлапета поставят връв около дърветата и събират подписи.

-   Знаеш, че не е само това. Ръководителят им Джонсън си е изградил име в тези среди. Няма лесно да отстъпи.

-   Всеки може да бъде купен ако му се предложи подходящата цена.

-   Мислиш ли, че вече не е опитвано. Никога не се е прекланял от посочената си цел. Не е губил.

-   А защо тогава не отиде да спасява някой дъждовна гора със застрашени видове, а седи тук сред група пъти дървета.

Мъжът отдръпна пурата от устните си и отвърна на избухливия си събеседник.

-   Всеки си има причина.

  

Тя седеше до ствола на дървото си. Няколко от другите си играеха наоколо, танцуваха, подканваха да се присъедини, но днес не бе в настроение за това. Пришълците я безпокояха. Не й харесваше да бъдат тук. Не ги чувстваше като истинска заплаха, но въпреки това, не харесваше присъствието им. Нещо се случваше, но не можеше да го разбера. А и онзи мъж, бе сигурна, че той я видя, нищо че се стараеше да остане незабележима. И друг се бе случвало някой случайно да я зърне, особено когато бе разсеяна от нещо друго, но не и този път. Погледите им се срещнаха и двамата се видя, наистина, прониквайки един в друг.

Какво правеше тук? Защо й изглеждаше толкова познат? Защо въобще й трябваше да си спомня началото си?

  

Събудих се или пък бях заспала? Имаше ли значение. Отворих очи и се озовах насред гора. Или по-скоро джунгла, защото тези странни дървета ми се струваха едновременно страшно непознати, но и като нещо, което трябва да знам какво представляват. Почти можеше да изрече имената им. Бяха на върха на устните й, но така и не ги изрече гласно.

Чух шум. Някой... Не! Нищо идваше към мен. Движеше се безшумно като хищник, дебнещ жертвата си. Но не се боях. Дори не потръпнах. Не бях объркана. Спокойствието ме изпълваше до степен, че почти ме плашеше.

Не се изправих, но извърнах поглед по посока на шума. Един скок и съществото бе пред мен. В първия миг си помислих, че пред мен е застанал най-големия лъв, който някога съм виждала. Но почти веднага разбрах, че това не е лъв. Не бе никакво обикновено животно. Да, главата бе на лъв. Златистата грива продължаваше надолу по неестествено слабото тяло като за котка. Цветът бавно започна да се променя към кафяво, сиво и дори черно. Животното размърда опашка. Но вместо това видях глава на змия. Студените й очи гледаха право към мен. Изплези език и леко изтръпнах. Все едно влечугото не бе вкусило въздуха наоколо, а самата мен.

Гласът, който ме заговори бе дълбок и древен, по-стар от всичко, което виждаше взето заедно. А някой от тази дървета бяха на хиляди години.

Съществото не отвори ни една от устите си, гласът направо прониква в съзнанието й.

- Какво правиш тук, дете?

Отвори устни. Думите ми бяха напълно спокойно. Все едно не ги изричах аз самата.

- Знам какво си.

- Така ли, дете?

Започна бавно да я заобикаля.

- Химера. Аз също.

И докато изричаше думите си осъзнах, че наистина вярва в тях. Не само днес, не само в този сън. Целият си живот бях живяла с тази мисъл, макар и никога да не си позволих да я изрече дори само пред себе си. Знаеше, че в мен живее още някой. Сянката, онова съзнание вътре, принадлежеше на някой друг, макар в същото време да бе част от мен. Две същества в едно тяло.

Смехът на химерата ме стресна. Все едно няколко човека се изсмяха едновременно, по един и същ начин, с един и същ тембър, но различни гласове.

- Как може да бъдеш няколко, когато не си и една?

Ако в този миг някой ме бе ударил щях да почувствам по-малко болка отколкото от думите на митичното съзнание. „Как може да бъдеш няколко, когато не си и една?” Какво значеше това? Как бе възможно? Нали стоях тук пред химерата, цяла, истинска.

- Открий себе си и тогава се изправи пред мен, дете.

И в този миг сънят свърши.

  

Детето не можеше дори да си представи какво се случи, че да се достигне до това. За всичко бе виновна тъпата им учителка решила, че една зимна разходка из гората ще ги разветри след зимната ваканция и изпитите. Не искаше да идва, но родителите му настояха, че няма да е честно да бъде единствения отсъстващ. И така се озова в гората, която толкова много мрази.

А сега се бе и изгубил. Бе така внимателен да следи останалите. За миг се обърна и вече нямаше следа от тях. Колкото и да викаше, никой не му отговори. Опита се да се спомни откъде бяха минали, за да открие обратния път. Но отново не успя. Минаха часове, вече бе нощ, но така и не открие края на гората. Бе му студено. Вятърът проникваше през пластовете дрехи, достигащ чак до костите му.

Налягаше го умора. Искаше само да затвори очи и да си почине. Знаеше, че не трябва, но не можеше да се бори с желанието.

Незнайно как се бе озовал на кръгла поляна. Дърветата наоколо бяха направо огромни. Извисяващи се на десетки метри над земята, но никое от тях не можеше да се сравни с това в центъра. Не бе толкова голяма колкото тях, но имаше красива корона. Сега бе обсипана от сняг, но ясно се виждаха червените листа отдолу, толкова много.

Бавно се приближи и подпря на ствола му. Може би халюцинираше, но дървото бе толкова топло. Очите му не издържаха. Бавно започна да ги затваря. Само за миг, минута, искаше да почине.

  

- Днес ще бъда сам. Вие продължете работата. Пратете и няколко души да следят какво става с работниците. Няма да им позволим да достигнат до тук.

- Но...

- Възнамерявам да огледам по-закътаните места, така че да разбера повече. Може и да не успея да се върна днес, но и няма да се бавя твърде дълго.

Картър се качи в джипа и затвори вратата преди Анна, заместника му да се опита да възрази по някакъв начин. Винаги бе така с тях. Той бе по действията, а тя по политиката. Замисляйки се май и десет пъти не бе ходила в която и да е гора, откакто се запознаха преди девет години. И въпреки това бе един от най-добрите защитници, който познаваше.

Не обичаше да лъже, но как можеше да обясни, че иска да се върне в гората сам, за да я открие. Знаеше, че не е илюзия, колкото и нереална да изглеждаше. Трябваше да разбере какво правеше в гората по това време. Спомни си един сън. Сън, който бе имал преди толкова много години. Или може би никога не е бил наистина сън.

  

Отворих очи.

Бях толкова объркана, че ми бяха необходими няколко минути да осъзная, че се намирам в собствената си стая. Всичко бе обикновен сън, нищо повече. Бях истинска. Цяла. Бях бе като всеки друг. Как е възможно да не бъда себе си, когато съм тук? Това бе повече от достатъчно доказателство. Нали, така? Не е ли този свят реалността?

Върнах се в леглото, но ни за миг не затворих очи. Думите на химерата се повтаряха отново и отново в съзнанието ми. Онова момиче на поляната. Когато проговори тогава сякаш не бе самата тя, която говори, а другия глас. Все едно местата им се бяха разменили и в онзи миг тя бе наблюдателя на живота, докато друга част от нея го изживяваше.

Погледнах навън през прозореца. Няколко листа от близкото дърво се отскубнаха от него, отнесени от внезапния порив на вятъра. Есента бавно пристъпваше на земята.

  

Жената гледаше надолу в краката си. Човешко дете.

Първият миг, когато отвори очите се изненада, че е будна. Никога досега не се бе пробуждала толкова рано, при толкова студено време. Разбира се част от нея винаги бе будна, бъдейки над останалите. Готова да се пробуди ако има нужда. Но това?

Как въобще едно човешко същество бе достигнало място до това свещено място съвсем само. Потърси в паметта си, но не откриваше нещо подобно да се е случвало преди. Може би някой друга ореади ще знае нещо повече, но трябваше да изчака до лятото, за да успее да се свърже с тях.

Но преди това оставаше въпроса за това дете. Чувстваше малката искрица на живота ми, блестяща толкова слабо, готова всеки момент да угасне. Зимата не бе благосклонна към него и скоро щеше да отнеме живота му. Оставеше ли го така всичко много скоро щеше да свърши. Тогава щеше отново да заспи, докато не настъпи момента да се пробуди.

Гледайки го обаче не можа да го направи...

Наведе се и го прегърна. Тялото му бе ледено, но тя дори не трепна. Обгърна го с топлината, която толкова силно имаше нужда. Но само тези движения не бяха достатъчни затова внимателно отвори устата му и го целуна, оставайки частица от силата й да премине през него и запали отново заспиващата искра.

Оставаше само да изчака.

Бе започнал наистина да се съмнява в здравия си разум. Защо въобще му бе да идва тук да търси някакъв призрак, когато имаше толкова много реални проблеми, с които да се справя. Дори не бе сигурен от къде да започне, но идеята да си тръгва започна да му се струва все по приемлива.  

Вървя още към двеста места, когато я видя. Дори не бе усетил кога се е приближила толкова. Та тя бе само на пет метра от него и приближаваше. Отново носеше същите дрехи, но сега, когато бе толкова близо осъзна, че това не е къса рокля с мотиви на листа, а е направена от истински. Как въобще бе възможно това? Та те изглеждаха толкова свежи и истински, а в същото време не издаваха и най-слабия звук, докато движеше тялото си. Имаше и няколко от тези листа в косата си.

Очите й обаче го убедиха, че това не е сън. Никога не е  било.

- Помня те – мълчание. – Преди години. Същата тази гора... Ти ме спаси, когато щях да умра в студа... Защо не говориш?

Жената се бе приближила до метър от него и започна да го заобикаля като животно, изучавайки го. Той също не откъсна очи от погледа й.

- Сигурна съм, че си ти. Не си се променила с годините, защото не си човек, нали? Какво си? Имаш ли си име?

Жената спря отново пред него.

- Ореади.

- Това името ти ли е?

- Спомних си те. Детето, което искаше да умре. Вече всичко ми е ясно.

- Кое ти е ясно?

- Защо можеш да ме видиш, когато аз не искам – приближи се и докосна устните му с ръка. – Аз ти дадох сили, за да живееш. Частица от теб ми принадлежи.

И просто така, тя изчезна. Докосването й се превърна в топъл вятър, а от нея нямаше и следа.

Мъжът остана озадачен на място, неспособен напълно да разбере какво се бе случило току-що.

  

Мразех зимата.

Това бе най-неприятното и в същото време спокойно време в годината. От една страна бях осъзнала, че тогава чувах гласът вътре в себе си по-малко от обикновено. Веднъж преди години ми бе споделил, че и той не харесва зимата, защото тогава светят е в толкова дълбок сън, че сякаш е умрял.

Бях съгласна. Самата аз исках просто да заспя и да изчакам времето да се съживи и пролетта да възроди светя. Не обичах студа. Нито белия цвят на снега, когато покриваше всичко, закривайки го с магията си. Исках зеленината на пролетта да изпълни очите ми.

Тази година бе по-лошо от всякога.

Гласът не си отиде. Всеки ден шепнеше думи в ушите ми.

 „Зимата е тук. А защо ти си още тук?”

 „Този свят е илюзия!”

„Това е твоя сън! Събуди се!”

„Искаш да си някой, но си нищо.”

„Намери се или ще настъпи края.”

Всеки ден, всеки миг бе изпълнен с подобни мисли. Не можеш и да забравя и онзи сън. Никога не бях изпитвала нещо толкова истинско.

Най-лошото бе, че започвах да губя контрол над себе си. Бях неспособна да спя, а в редките случай, когато го сторех се събуждах някъде другаде. Понякога бях в къщи, друг път навън на улицата. А веднъж дори на напълно непознато място. Всеки път посоката бе на изток. Навън от града към планината. Към старата гора.

Познавах добре онова място. Обичах да ходя там, но защо точно сега. Никога не ходех през зимата. Не ми харесваше чувството, което ме изпълваше когато гледах как целия живот около мен е замрял. Но явно част от мен искаше да отиде там сега.

Затова следващият път, когато се събудих насред гората не се върнах назад.

Огледах се. Наоколо нямаше никой. Дори и помен за живот. През денят снегът бе валял без да спира и цялата земя бе покрита с цял килим, нацапан единствено от моите следи. Подуха вятър и се загърнах в палтото си, но не почувствах студ.

Не мога да го обясня с думи, но го чувствах. Нещо ме водеше напред.  Макар тази област да не ми бе добре позната, особено през зимата, знаех къде точно искам да отиде. Така че направих крачна напред, после още една. Бе толкова лесно. Защо досега се колебаех? Защо не го бях направила още преди години?

Отговорът се обади в главата ми, прошепнат от безликата ми сянка.

„Не бе готова... Вече си... Върви.”

И продължих.

  

Измина седмица преди новата им среща. Картър посещаваше гората всеки ден, но колкото и да я търсеше, не я откри. Вечерно време правеше проучвания относно мястото, около Ореади. Все още не бе сигурен дали и редно да я нарича така, след като разбра, че така се наричат горски нимфи пазители на планини като тази. Но по описанието те бяха силни жени, войни, съпътстващи често Артемида в лова й, а не... Тя бе като истинска нимфа, красива, нежна, силна, а и този поглед.

Спомни си дървото. Макар и бегло, то бе толкова различно. Като нея.

Бе престанал да се оглежда за нея. Знаеше, че когато настъпи мига, тя се го направи.

И това наистина се случи след седмица.

- Какво правите в гората ми?

Картър погледна нагоре, от където бе чул гласа. Не се стресна, но се развълнува.

- Опитвам се да я спасим да не бъде разрушена.

- Тя никога няма да загине. Хилядолетия са минали и хилядолетия ще минат преди да настъпи края й. Моя край.

Скочи от дървото, на чиито клон бе застанала. Едно движение и бе на земята. Все едно бе полетяла, а не скочила. Толкова леко и безгрижно.

- Не знаеш какъв е днешният свят.

- Не ми е нужно. Колкото и да се променя нещата, гората ще остане същата.

- Наистина ли го вярваш, Ореади? Въобще това ли е името ти или...

Усмивката й накара дъха му да секне.

- Може би някога съм имала, но вече не го помня.

- А другите как те наричат?

- Различно.

Седна на земята, оставяйки място и за него до себе си.

- В зависимост от какво?

- От това какво са те и какво съм аз.

Не вярваше, че ще получи истински отговор от нея.

Двамата бяха толкова близо един до друг. Изпита желание да я докосне, само да бъде сигурен, че наистина е до него.

Изведнъж тя изкрещя. Вик, който бе толкова силен, че едва приличаше на човешки.

Ореади бе станала, подпряла се на ствола на близкото дърво. Ръцете й бяха опрени от дясната ръка на корема й. Между пръстите й имаше бяла течност.

Картър се приближи. Лицето й бе изкривено от болка. До преди миг бе добре, а сега... кървеше. Стана и се приближи до нея.

- Добре ли си? Как...

- Не ме докосвай! Кръвта ми е отровна... Дървото ми...

И изчезна.

Но той разбра. Нищо не можеше да нарани човешкото й тяло, защото истинската й личност бе дърво. Тя бе дриада.

  

Ръцете ми докосваха стволовете на всяко дърво. Допирът бе толкова познат. Умът ми произнасяше имената им. Винаги ги бях заела. Бе като среща със стари приятели, който не си виждал от дълго време. И макар сега да спяха, можех да ги почувствам. Те също знаеха, че съм се върнала. Можех да чуя приветствията им в песента на вятъра.

И продължих.

Утрото бавно се показваше зад хоризонта, когато узнах, че съм достигнала целта си. Дърво, което никога не бях виждала преди, но което чувствах по-познато от което и друго същество на света. Бе древно. Дори не можех да отгърна ствола му с ръце. Кората бе гладка и чисто бяла. А нагоре се извисяваше огромна корона от червени листа. Под фона на първите лъчи те изглеждаха като червен пожар. Толкова жив, толкова силен. Толкова изпълнен с магия. Останалите дървета отдавна бяха изгубили листата си, но не и това. Нито сега, нито никога.

Плахо се приближих.

Не можех да мисля трезво. Виждах само него и нищо друго. Светът бе изчезнал. Тук бяхме само аз и то.

Докоснах го и тогава се събудих от своя сън.

Изведнъж хилядите ми въпроси откривах своя отговор и той бе толкова прост. Това дърво бе специално, защото бе самата аз. Аз бях него и то бе мен.

Веднъж на хиляди години се прераждах. Но това прераждане не бе лесно. Трябваше да се родя като човек, за да може един ден да приема истинския си лик. Веднъж щом човешкото ми Аз срещнеше другата си част, щях да се преродя. И този момент най-накрая бе настъпил. Сега моите две половини щяха да се слеят.

Допрях дланите си до ствола на дървото. Бе студено, но аз не чувствах студ. Само топлина. Неговата топлина. Своята собствена. Затворих очи и потъвах в тази топлина. И така до мига, в който щях да се пробудя.

  

Картър бягаше с всички сили.

Не знаеше посоката, дори не поглеждаше наоколо, но го чувстваше. Спомен от детството му, частица от живота й, която щеше да има вътре в себе си до края на живота си. Пейзажите се разминаваха един след друг. Вече не бе сигурен дали се намира в своя или нейния свят. Имаше ли значение.

В единия момент бе там. Чуваше шепота на дърветата. Те бяха гневни. Яростни, че някой е посмял да докосне господарката им. Желаещи нашествениците да си заминат. Видя дървото. Огромно с бледи стволове и ярки огнени цветове. Приличаше на дъб, огромен и красив. Магически. И тя бе там.

Придържаше с ръка раната си, но гледаше към мъжете пред себе си. Единият държеше дълъг кинжал, от който капеше бяла течност. Кръвта й. Те искаха да убият дървото й.

- Напуснете тези земи, смъртни! Напуснете или никога няма да видите новия ден.

- Знаеш какво искане – отговори единия мъж. – Дай ни го и ще си тръгнем.

- Няма да ви дам Искрата. Тя е душата на този свят.

- Не ни трябва разрешението ти. – отговори другия.

В ръката си държеше пистолет. И щом го видя нещо му проблесна в съзнанието. Не знаеше какво става, но бе свързано с тази гора, това място. Стори му се, че мъжа с пистолета му се струва бегло познат, но бе твърде зает, за да разбере от къде точно. Нямаше значение.

Замръзна за миг, преценявайки, че за нея по-голяма опасност бе мъжа с нощта, така че се запъти към него. Бе запазил достатъчно самообладание, че да не хукне направо, а бързо заобиколи, така че да запази елемента на изненада.

С всяка крачка около него се материализираха повече и повече фигура. Някой приличаха на хора, мъже и жени, а други една напомняха на хуманоиди. Никой нямаше истинско тяло като Ореади, но бяха близо. Стори чу се, че видя възрастен мъж чиято кожа бе като кора на дърво. Както и няколко момичета от розови листа. Чувстваше гневя и страхът им, но дори и тук, в свещената им земя, не можеха да се намесят истински. Или можеха, но нещо ги възпираше?

Чуваше гласа й:

- Вие дори не разбирате какво искате? Истината е различна, от това, което очакване.

- Много добре знам какво искам. С години проучвам това място. Всичко. Дори и за теб. Не го повярвах, докато не го видях. Не си се променила за четиридесет и седем години. Някога си била човек.

- Никога не съм била човек и никога няма да бъда.

- Да, сега си обикновена дриада. И ще умреш като такава.

Вдигна кинжала, готвейки се да го забие отново в сърцевината на дървото.

Сантиметри преди повърхността му да го докосне Картър скочи върху него и го повали на земята. Почувства силата около себе си. Ореади бе извикала вятъра и сега той бе около тях като малко торнадо. Чу борба, но бе твърде зает със своята, за да извърне очи. Кинжалът бе близо до гърлото му, опасно близо. Опита с ръка да го отдръпне, докато с другата хвана мъжа за гърлото.

Чу се изстрел и вик. Приличаше на женски.

Дъхът му секна. И този миг колебание бе това, което противника му очаква. Обърна го и застана над него. Не държеше ножа, но двете му ръце притискала гърлото на Картър. Опитваше се да се освободи, но мъжът бе изненадващо по-силен.

Нов изстрел.

Светът утихна за миг. Всичко замря.

Мъжът се строполи на земята с куршум в главата.

Картър се изправи и погледна жената без себе си. Ореади. Тя изхвърли настрани пистолета все едно бе прокълнат и се облегна на ствола на дървото. Въздъхна.

Бавно се доближи и коленичи до нея. Изглеждаше по-бледа от преди. Дишаше трудно. Погледна ръката й и видя раната от изгоряло, където бе държала пистолета. През съзнанието му мина мисълта, че желязото е смъртоносно за същества като нея. Бързо стана и се огледа наоколо. Видя още различни предмети пръснати наоколо, непозволявайки на другите да се приближат.

Свали якето си и тогава забеляза кръвта по него. Пръски от мъжа, който бе убила. Сигурно по-късно щеше да изпадне в потрес от станалото, но сега бе по-важно да се погрижи за нея. Уви всички предмети, който откри и завлече до най-далечния край на поляната. По-късно щеше да ги вземе със себе си, но сега се върна при теб.

Бе обкръжена от няколко други дриади. Безплътните им ръце докосваха нея и дървото.

Тя бе тяхната кралица. Майка. Пазителка.

Останаха така няколко минути, докато тя не се почувства по-добре.

Погледите им се срещнаха.

Изправи се и му даде знак да се приближи. Застана толкова близо до нея, че за миг пръстите им се докоснаха преди тя да хване ръката му.

- Благодаря.

- Казах ти, че искам да спася гората.

- Така е – докосна с другата си ръка ствола на дървото. – Последвай ме.

Още докато го изричаше ствола на дървото се размести, стволовете му се разделиха, не много, но достатъчно, че да се провре дребна фигура. Ореади направи крачка навътре и изчезна в мрака. Поколеба се, но още държеше ръката й и тя го привлече навътре.

Не знаеше къде се намира. Мястото изглеждаше като пещера, но твърде голяма и обширна, за да са все още на поляната. Нямаше светлина, но в същото време не бе тъмно. Блясъкът на скъпоценните камъни по стените бе повече от достатъчно. Жилите напомняха на корените на дървета. Преплитащи се, дебели или тънки, изчезващи в тъмните ъгли.

Жената бе пуснала ръката му и започна да върви по малката пътечка от широки стъпала.

Отведе го до огромна зала. Блясъкът на камъните се отразяваше по повърхността на малкото езеро пред тях. Картър никога не си бе спомнял да вижда толкова чиста и свежа вода. Все едно това не бе само вода, а живот. Може би чувството идваше от единствената истинска светлина в това място. Точно по средата на езерото имаше стъбло на дърво. Десетки малки корени преплитащи се една в друго, като ствол, който изведнъж свършваше и се превръщаше в малка правоъгълен олтар. И там бе светлината. Ярко бяла, с лек син нюанс като малка звезда.

Не бе нужно да го изрича, но въпреки това го направи.

- Искрата.

- Това е Искрата на нашия живот. Нашата сила и същност. Тя ни създава и един ден, когато повече няма да сме тук част от нас ще се върне в нея.

- Това искаха онези мъже. Но защо?

- Те не разбират същността й. Вярват, че тя може да им донесе това, което желаят.

- И какво е то.

- Власт, пари, безсмъртие. Има ли значение? Нищо не е реалност. Само Тя.

Картър се доближи още малко напред. Бе трудно, но отдръпна поглед от Искрата към жената. Тя бе навлязла във водата, оставайки колената й да се намокрят, но той бе останал в страни. Нямаше как да не забележи, че изглеждаше много по-добре. Нямаше и помен от бледността, нямаше кръв по роклята й. Когато повдигна ръката си, раната бе оздравяла. Това го накара да осъзнае, че и рамото, което бе натъртил при борбата бе наред. Гърлото му също не бе прегракнало.

- Защо ме доведе тук? Не се боиш, че и аз ще бъда като тях.

- Не.

Една думичка, а значеше толкова много. Един момент бе тук, в следващия във водата до нея. Ръце на лицето й, устни върху неговите. Целуна я и тя му отвърна.

Топлина заля тялото й и той се почувства по-жив от всякога.

Мигът отмина и тя първа отдръпна лицето си.

- Аз не съм човек.

- Знам.

- Не мога да бъда с теб.

- Знам.

- Но тогава...

- Исках да го направя. Искам да бъда с теб в този миг. Или и това не е позволено.

- Аз съм част от тази гора. Мога да правя каквото си поискам тук.

- Знам. – усмихна й се.

Доближи се и отново я целуна.

 Групичката подреждаше багажа по камионите.

- Не мога да повярвам, че всичко свърши още преди да е започнало. Не сме направили и един протест. Да бяха всички случай толкова лесни. Щяхме да спасим света за една нощ.

- Ако бе толкова лесно нямаше да има смисъл да се прави.

- Чух, че директорът на компанията взела терена е умрял от инфаркт. След това вече никой не е имал желание да се занимава с това място.

- Може би са верни слуховете, че това място е обитавано от призраци. И някой го е прокълнал, така че да умре.

- Стига сте говорили глупости! – извика Картър, тъкмо излизайки от къщата, в която се бяха настанили. – Няма подобни неща като духове и проклятия. Просто съвпадение.

- Но е странно, че изведнъж от супермаркет решава да оставят земята на мира. Дори дочух, че кмета възнамерява да направи малък резерват, така че да остане мястото непокътнато. „Къс от дивата природа в забързаното ни ежедневие.”, така го нарича.

- Или къс от миналото ни. Все пак някога всички сме били свързани с гората по един или друг начин. А сега се качвайте. Време е да тръгваме.

Така и никой не разбра истината. За случилото се онази вечер, за изчезналите тела, едно от който бе на директора. Никой дори не подозираше какво се крие сред тези на пръв поглед обикновени дървета.

Поглеждайки през отворения прозорец дори самия Картър не можеше да повярва, на всичко, на което бе свидетел последните дни. Дали пък всичко не бе сън.

Тъкмо си го помисли, когато в колата връхлетя вятър. Само за миг, минавайки от единия към другия прозорец. Стихия, силен повей появил се и изчезнал в нещото.

- Какво по дяволите бе това? – попита някой отзад.

- Може би гората ни напомня, че е време да напуснем пределите й. – усмихна се Картър.

В ръката си държеше красиво ярко червено листо. Приличаше на дъб, но не съвсем.

Другите продължиха да говорят, но той гледаше към гората. Не бе трудно да различи женската фигура след игривите сенки. Със сигурност там имаше и още някой, но той бе способен да вижда само нея. И тя бе повече от достатъчна. Толкова красива.

Може би следващият път щеше да я пита за истинското й име?

Не знаеше кога точно, но щеше да се върне тук. Веднъж, втори, трети... Хиляди пъти щеше да се връща, за да бъде с нея, дори и за миг. Кой знае може би накрая след години щеше да умре и тогава духът му да се завърне тук, така че да бъде с нея, докато и двамата не станат част от вечната искра на живота.

 Химерата бавно си проправи път през горските пътеки.

Пролетта бе се появила изведнъж. Животът кипеше и тя чуваше как всичко ликува. Бе се родилата им господарка. И те нямаха търпение да я съзрат.

Създанието достигна до малко открито пространство, където се намираше древното дърво. Но не гледаше дървото, а момичето застанало на ствола му. То също я видя и направи крачка напред. После още една. Самата трева й правеше път. Вятърът минаваше през дългата й червена коса, същия цвят като листата на дървото. Същия като пламъка в иначе ярко зелените й очи.

Не носеше дреха, но и нямаше нужда от такава. Листата бавно обгръщаха тялото й, сливайки се с нея в едно, каквото и бяха.

Митичното съзнание знаеше, че момичето бе приело тази форма заради нея. Знаеше, че ако поиска може да стане цветни листенца развявани от вятъра. Или самия въздух. Или самата вода. Каквото пожелаеше и пак щеше да бъде себе си. Но сега избра този лик, толкова близък до първата им среща.

- Разбрах какво съм.

- И какво си?

- Аз съм дриада. Аз съм ореади. Може и да не съм няколко, но съм една.

- Да, една си. 

Дриадата се усмихна Приближи се и докосна създанието. Но то не почувства нищо освен лекия повей на вятъра и мирисът на прясна трева. Никога и нямаше да усети нещо друго, защото нямаше такова.

Дриадата се отдалечи. С всяка стъпка образът й се размиваше, докато напълно не изчезна, превръщайки се в част от вятъра. Митичното създание знаеше, че нея вече я нямаше тук, тръгнала да обиколи новото си владение и поздрави останалите.

Това бе само началото.

Нека хората вярват в своя си свят. Нека вярвах, че бъдещето им се крие под метални покриви и стени. Нека се преструват, че не се боят от мрака, само защото го прогонват с изкуствена светлина. Нека живеят в тази своя илюзия. Защото това бе само сън, а истината бе много по-непонятна, отколкото дори си въобразяваха.

Достатъчно бе да видят това младо създание и те също щяха да си помислят същото.

Само ако можеше наистина да го съзрат....