Легенда за любовта част 1

Една душа на две разсечена

В две тела едно на друго вречени.

Една Любов не доизречена.

Една Любов на себе си обречена...

“Ромео и Жулиета”

Шекспир

Когато момичето дойде в съзнание откри, че се намира насред поле. Не знаеше къде точно се намира. В близост до нея все още горяха остатъците от кораба й. Нищо друго не бе останало от него освен различни на размер, сребристо бели парчета странен метал.

Девойката се повдигна на лакти. Имаше тъмно руса начупена коса стигаща до раменете й, цялата прашна от експлозията. На места цветът придобиваше оранжев оттенък, а на други - почти бял. Приблизително на възраст бе около тридесет години. Беше ужасно красиво. Можеше да бъде сравнена с някое прекрасно привидение дошло на тази земя. Но това, което може би бе най – красиво и уникално бяха сребристите й очи. Никой смъртен не притежава толкова ярки, пронизващи очи като нейните.

Бе облечена в плътни до тялото кафяви дрехи, които очертаваха стройното й тяло. Около шията й имаше окачена верижка с малка метална плочка. Направена от тъмен метал на нея бе очертан кръг изображението наподобяващо нощното небе със звезди. Изключението бе една звезда, която заемаше централно място в кръга. Имаше четири върха и още четири по – малки отстрани.

Пожела да стане, но смразяваща болка в крака я спря. При бедрото панталон й бе разкъсан и от раната течеше тъмно червена кръв. Инстинктивно притисна нараненото място с ръка, но после се сети и разкъса единия си ръкав и превърна раната. Без да се изправя се огледа наоколо. Бе нощ, навсякъде имаше ниска растителност, а наблизо се виждаха и други, по – големи, но не знаеше какво са те. По – надалеч не можеше да види нищо, заради високите хълмове.

Усети, че има нещо на ухото си. Опипа го с ръка – машинка. Внимателно я махна и разгледа в ръцете си. Колкото и силно да се опитваше не можеше да си спомни защо и е. Устройството прилепваше точно на ухото й и почти не се усещаше. На него имаше няколко светлинки, които показваха, че то е включено. Засега реши да го върне обратно на мястото му.

Наоколо нямаше никой. Мислеше да отиде до хълма и да погледне какво има зад него, но точно сега не можеше. Кракът силно я болеше, а и тя самата се чувстваше изтощена. Отново легна на земята и се вгледа в небето. Нищо от това, което бе видяла досега не й се струваше познато. Останала в това положение скоро отново изгуби съзнание.

Няколко часа по – късно се събуди от странен шум. Любопитството и я накара да отиде да провери. Бавно се надигна и огледа наоколо. В далечината откъм дърветата се показа две фигури. Едната бе върху другата. Тя бе голяма, на четири крака, с продълговата глава, две очи и вдигнати нагоре уши. Възседнал го на гърба му имаше друго същество. На външен приличаше като нея и не съвсем. Те тръгнаха към нея. Не знаеше дали някога преди бе виждала нещо подобно. В този момент започна да осъзнава, че изобщо не можеше да си спомни нищо друго, освен случилото се през изминалата нощ.

Скоро разбра, че това е мъж, на около петдесет. Имаше светло кафява къса коса, облечен в червена риза и син панталон. Разстоянието между тях вече бе много малко, когато той слезе от животното и бързо се доближи до нея, като продължи да говори. Той слезе от животното и приклекна до нея. Първоначално чуваше някакви странни звуци, които не можеше да разбере, но скоро те придобиха смисъл.

-  Добре ли сте? Ранена сте, но раната не е дълбока. Аз съм Джаз, а вие?

Чак сега жената разбра за какво случи странния апарат на ухото й. Тя чуваше какво й говори мъжа, но нищо не разбираше. Машинката веднага превеждаше думите на друг език, които разбираше. Докато гледаше как Джаз грижливо огледа раната й се опитваше да си спомни името си. Не можеше да отговори на въпроса му. Колкото и да се искаше не можеше да си го спомни каквото и да е.

-  Някак никаква представа. – откровено му отвърна.

Явно непознатия за нея апарат превеждаше думите й защото той я разбираше.

-  Живея наблизко в едно ранчо. Там ще ви превържат и ще говорим на спокойствие. Какво ще кажете? – предложи й

Объркана тя реши да се довери на непознатия и да тръгне с него. Без да му отвръща с думи просто кимна с глава и се опита да се изправи. Малко трудничко, с помощта на Джаз, успя да го направи. Поддържайки я с една ръка те тръгнаха бавно към коня.

Бяха само на крачка от него, когато животно изцвили. Инстинктивно младата жена се отдръпна назад. Без да знае нещо за това същество предпочиташе да бъде предпазлива. Изненадан от поведението й Джаз се обърна с лице към нея и заговори:

-  Няма за какво да се боиш от Деалго той е най – милия кон, които съм срещал. – убеди я Джаз, като за доказателство нежно го погали по главата

 Колебливо жената се приближи до коня. Тогава ездачът й помогна да се качи на седлото. Щом се намести добре тя самата седна зад нея, хвана юздите и бавно потеглиха.

Яздиха мълчаливо. Девойката с живо любопитство разглеждаше околността в търсене на нещо познато. Нещо, което ще и помогне да си спомни, но то не съществуваше. Дори и обикновената растителност й изглеждаше непозната. За първи път откакто се събуди на онази поляна усети присъствието на огърлицата на врата си. Извади я изпод дрехата си и внимателно със свободната си ръка го разгледа. Звездите изобразени върху не приличаха на тези, които помнеше от изминалата вечер. Щом го погледна за първи път в съзнанието й се появи мисълта за дома. Топлото чувство, което я обгърна щом го видя й донесе спокойствие.

Джаз забеляза странното украшение й се обърна към нея:

-  За първи път виждам нещо подобно. Откъде ти е? – искаше да започне разговор.

-  Не знам. – отвърна, докато внимателно го разглеждаше.

-  Е щом го носиш няма как да не знаеш поне нещо за него – погледна към ръцете на жената и продължи. - Ами тогава тези рани?! Не се от скоро, а и формата им. Това не са рани, които можеш да получиш при катастрофа.

Жената погледна в същата посока и видя две хиксообразни рани от вътрешната страна на китките й. Приличаха на прорези, ставащи по – дълбоки в средата, където се събираха. Чак сега за пръв път ги забеляза, но в същото време нещо в нея и казваше, че мястото им е точно тук и никъде другаде. Но защо ли?

Тихо проговори:

-  Първите ми спомени са от времето, когато се събудих на онова поле. Наоколо бе тъмно, а когато се опитах да стана видях, че съм наранила крака си. Превързах го и най-вероятно съм загубила съзнание, защото се събудих малко преди да се срещнем. Всичко друго е изчезнало от главата ми. – обясни момичето.

-  Не много далеч от мястото, където те забелязах видях някакви останки. Може да си претърпяла някаква катастрофа. – предположи Джак.

-  Не знам.

-  Нищо ли не помниш? – със съчувствие я попита

-  Вече казах, абсолютно нищо.

Бе обърна с глава към него, така че да може да види откровения й поглед. Това му бе предостатъчно. Не проговориха докато не стигнаха ранчото. Това бе една двуетажна къща и голяма конюшня наблизо, откъдето се чуваше цвиленето на коне. Наблизо имаше и оградено пространство, където в момента един мъж дресираше един чисто черен кон. Всичко бе ново и любопитно за нея. С интерес наблюдаваше и запомняше всичко, опитвайки се да си спомни нещо за себе си. Без никакъв успех.

Конят им спря пред вратата на къщата. Тъкмо, когато Джак слезе от животното отвътре излезе жена, облечени в работно облекло.

-  Това е жена ми, Мерилин. - заяви й той, докато й помагаше да слезе от коня.

И в действителност двамата не си приличаха чак толкова много – тя бе дребничка, с бели кичури в иначе тъмната си коса, но замяна на това иначе приятно излъчваше, което караше всички около нея да се чувстват наистина добре.

-  Коя е новата ти приятелка? – попита шеговито Мерилин, когато ги видя.

-  Намерих я не далеч от възвишенията явно е претърпяла някаква катастрофа и сега нищо не си спомня. Ранила си е крака.

-  Не е нищо особено. Добре съм! - увери я жената, но Мерилин изобщо не й повярва.

-  Не говори подобни глупости, а влизай вътре да те превържа.

Сложи ръка на раменете й и я поведе към къщата. Без да се съпротивлява жената тръгна. Качиха се по стълбите и влязоха през вратата, която Джак им отвори. Отвътре къщата не се отличаваше от никой друга ферма из територията на Канзас. За девойката обаче всичко бе ново и непознато. С поглед тя огледа целия коридор и хол. Заличената й памет не можеше да си припомни нещо.

Мерилин я заведе до дивана в хола и й помогна да седна. Момичето можеше и сама, но не пожела да възрази срещу помощта на жената. Мерилин седна до нея и започна да развързва превръзката на девойката, за да огледа раната й.

По начина, по които е прегледа човек веднага можеше да разбере, че има голям опит с подобни неща. Може да не е професионалистка, но поне разбираше от това, което прави. Като се увери, че разкъсаното място вече не кърви и че не е замърсено стана и отиде да вземе бинт и да го превърже.

-  Абсолютно нищо ли не си спомняш? – попита я Мерилин.

-  Само това, което се бе случило след като съм се ранила, а и то не е много.

-  Не може да те оставим просто така, нали Джак? Какво ще кажеш да останеш при нас? Поне, докато не си спомниш коя си или не открием някой, който да ти помогне да го направиш.

-  Имаме стая за гости, която от доста време не я използваме. Може да останеш там колкото си поискаш. Дори настоявам да го направиш.

В първия момент не знаеше как да отговори. Никога не бе очаквала да й предложат нещо подобно. Възприемаше го като нещо, което не заслужава. Коя ли изобщо може да, че да се намесва по подобен начин в живота им. Но в същото време мислеше разумно. Какво може да я очаква в този непознат за нея свят? Не знаеше нищо за него, а и нямаше за какво да се хвана, така че да се опита да си припомни нещо. Без да знае къде да отиде и какво да прави, най – доброто решение бе да остане.

-  Много съм ви благодарна за това, което направихте досега за мен.

-  Не е нищо особено. – прекъсна я Джак.

-  Може би за теб, но не е за мен.

-  Да приемам ли, че си съгласна да останеш? – нетърпеливо я попита.

-  Поне докато не си възстановя паметта си.

Тогава Мерилин, която се бе изправила и се бе облегнала на дивана се доближи до нея, постави ръце на раменете й и тихо каза:

-  Радвам се, че реши да останеш.

Думите му я успяха да я накарат да се усмихне – първата й усмивка, откакто се бе събудила. След това, по съвет на Мерилин заедно отидоха до новата й стая, за да може да си отпочине. На пръв поглед не бе нищо особено, но бе уютна и напомняше за хората, които живеят в къщата. На девойката нищо нямаше да й липсва.

След като й остави риза и дънки, за да се преоблече Мерилин остави жената сама, за да се опита да поспи. Почти веднага тя се излегна по гръб на леглото и свали от шията си верижката с плочката, за да я разгледа. Нищо не се бе променило – същите звезди, същото тъмно облачно небе и по - средата голяма осем върхова звезда, заемаща централно място. Защо този знак и се струваше толкова познат. Все едно целия й живот е преминал около него. Така й се искаше да има някоя, който да й помогне. Някой, който да даде отговор на въпросите й. Единственият проблем бе, че наоколо нямаше такъв човек.

Момичето не знаеше колко ли време вече седеше тук и гледаше странния медальон. Дали бяха само няколко минути или цели часове – не я интересуваше. Започна да се предава. Облегна се назад, облягайки глава на възглавницата. Без да иска докосна с устни плочката.

В първия момент нищо не се случи, но после кръгът започна да излъчва светлина. Изплашена тя го хвърли на другия край на леглото и с плах поглед се загледа в него. Над медальонът се образува конус от светлината и вътре се появиха изображението на две фигури. Едната бе тя, а другата някакъв младеж, на нейната възраст, които я бе прегърнал през раменете. По - висок от нея той имаше светла кестенява коса и сиви очи, съвсем като нейните. И двамата бяха облечени в странни, непознати за девойката, бели дрехи. Картината малко приличаше на снимките, който видя в хола на къщата, само че тук двамата се виждаха триизмерно и никой не знаеше какво ли има зад тях. В главата на момичето се появи думата - холограма. Просто изникна в съзнанието й, без да знае какво точно значи.

За първи път жената видя нещо познато в лицето на мъжа. Не можеше да определи какво, но бе сигурна, че са се познавали. След няколко секунди образите се размазаха, но когато го взе в ръка - се оправи. Стоеше като вкаменена и гледаше фигурите. Лесно можеше да си представи как би изглеждал младежа в действителност, застанал пред нея, но не знаеше кой е. Може би някой роднина, приятел или любим? Чувстваше главата си като огромна черна дупка, засмукала цялата й памет и после се затворила, оставяйки след себе си само преживяното през последния ден.

Накрая, когато й омръзна да гледа изображението и взе в ръка медальона. Още при допира на пръстите й до повърхността му двете лица изчезнаха, светлините угаснаха и всичко си беше както преди.

През прозореца чу гласовете на възрастната двойка, стана и отиде до него. Щом Джак я видя момичето да седи там и помаха с ръка и извика:

-  Искаш ли да те разведа из ранчото? – попита я ведро Джак.

-  Остави я да си почине. – възрази Мерилин .

-  Няма проблеми. Само ще се преоблека и слизам. – отвърна девойката.

Отиде до стола, където бяха новите й дрехи и си преоблече. Още продължаваше да понакуцваше, заради раната в крак, но иначе не изпитваше болка. Когато бе готова слезе долу при тях.

Следващите няколко часа ги прекараха в приятна разходка из ранчото и пиене на чай, на верандата. На момичето й бе много интересно да разбере колкото се може повече неща. На няколко пъти тя каза всичко, което си спомняше и мислеше, откакто се бе събудила, но нищо не каза за снимката в медальона. Имаше голяма възможност тя да бе ключа към миналото й, но неща вътре в нея я убеждаваше, че така постъпва добре.

                                                                     ***

Измина четири месеца откакто Саманта – както я наричаха всички, остана да живее в дома на семейство Уокърс. Те се погрижеха добре за нея, когато имаше най – голяма нужда от някой, на който да се довери и сега тя продължаваше да живее при тях.

Първите няколко седмици бяха доста трудни за нея. Паметта й бе до такава степен заличена, че дори не можеше да си спомни за какво служеше определен уред или как се нарича той. Учудващо бързо успя да запомни всичко и дори научи перфектно езика. Вече никой не можеше да я различи от другите обикновени мъже и жени, като изключим татуировката на ръката й.

Миналото си оставаше чуждо за Саманта. Много пъти се бе опитвала да открие нещо ново за себе си, но всичките й усилия се оказват безполезни. Не веднъж се колебаеше дали да не престане и да продължи своя “нов” живот, но копнежа да открие истинската си всъщност не й даваше миг покой. Нямаше да спре докато не разбере всичко за себе си.

Понякога, без някаква причина в съзнанието й се появяваха картини – може би от миналото й, но тя не бе напълно сигурна. Представляваха необичайни пейзажи, странни хора в странни дрехи, понякога дори и образи на планети, различни от всичко, което бе виждала. Фактът, че не можеше да си ги обясни я бе убедило, че най – добре ще е ако никой не знае за тях. Ако някой разбереше за тях щеше да се опита да я накара да повярва, че те наистина не съществуват. И тогава нямаше да я има надеждата. Те бяха всичко, което имаше и не искаше да го загуби.

Една вечер, след цял ден работа из ранчото си почиваше на верандата пред къщата, седнала на люлката. През по - голямата част от времето съзерцаваше блещукащите звезди, но и не веднъж хвърляше поглед към странните рани на ръцете си. Сега като се замисли те не се виждаха толкова ясно, но си бяха остана там, непроменени с време. Кракът й бе заздравял напълно, без да остави и малък белег, че някога е бил сериозно ранен, но тези рани...

Саманта обаче знаеше истината защо те не зарастват, но не спомена пред никой. Още след първата седмица, когато не даваха и най – малък признах, че ще зараснат започна да подозира, че има нещо странно в цялата тази работа.

След близо месец се случи нещо ненадейно. Беше на разходна с един от конете, когато се умори и реши да си помине сред дърветата на близката гора. Тъкмо затвори очи, облегала се на едно дърво, когато изведнъж коня се подплаши и се опита да се освободи от юздите си, здраво завързани за близкото дърво. Накрая, след много усилия, успя да отчупи клона и избяга в посока към ранчото. Едновременно с това се чу рев. Саманта бързо се изправи и видя зад себе си, само на два – три метра, планински лъв. Пумата за пореден път изръмжа и застрашително се приближи. Жената заотстъпва назад, но стресът на коня, и нейния собствен забавиха реакциите й. Котката се нахвърли отгоре й и я повали на земята. Саманта се опита да се защити с ръцете си, но животното разкъса единия й ръкав, ранявайки ръката й. Уплашена жената се опита да я изблъска, хващайки пумата за шията. И тогава то се случи. Миг болка в раната й и от там излезе дълго почти двайсет сантиметра тъмно червено шило с четири остри върха, затварящи се като щипки. Инстинктивно те се забиха в шията на животното. Саманта можеше да почувства как от тях се разпръска някаква течност вътре в организма на животното. Отрова! Не знаеше откъде, но го знаеше.

Животното се отдръпна, дращейки с лама нараненото място. След миг се обърна и изчезна сред растителността. Саманта погледа удивена ръката си. какво се бе случило току – що? Това жило – едновременно мощно, опасно и толкова крехко и незабележимо. Вече се бе прибрало, но тя можеше да го види ясно, все едно сега бе пред нея. То имаше тъмно червен цвят и се състоеше от четири върха, захващащи се здрава хватка. От върховете на всеки от тях излизаше малко количество отрова, достатъчно да убие двайсет човека. Откъде го знаеше ли – то просто се появи в главата й.

След няколко минути се посъвзе, изправи се и изтупа прашните си дрехи. От коня нямаше и следа. Май щеше да се наложи да се прибира пеш. Имаше нужда от разходката, за да избистри мислите си. Не можеше да каже в ранчото какво действително се случи. Не биха я разбрали. Спомни си как се изненадаха от тези нейни рани и факта, че не искат да зараснат. Сигурна бе, че никога преди през живота им не са виждали нещо такова... нито пък тя. Бе прекарвала цели дни пред телевизора, изучавайки езика и нравите на тези хора и никога не бе виждала човек да има подобни рани по себе си.

Бе изминала половината път, когато видя пред себе си да се задават петима конника, едни от които бе Джак. Другите трябва да бяха от работниците в ранчото. Остана на място, докато не се приближиха до нея. Веднага щом коня спря Джак се приближи до нея, хващайки я за раменете.

-  Саманта, добре ли си. Конят се върна без теб и се притеснихме. Веднага тръгнахме да те търсим. Ама ти си ранена?! Добре ли си?

-  Нищо сериозно – успокои го тя, докато се освобождаваше от ръцете му. – Бях в гората, когато ме нападна пума. Държеше се доста странно. Успя да изплаши коня и ме рани, но след това веднага избяга. Не знам защо.

-  Няма значение. Важното е, че си добре. Сигурна ли си, че не те боли?

-  Да, просто ме одраска.

-  Още утре ще изпратя хора да потърсят това животно. Опасно е да бъде толкова близо до ранчото. Може би следващия път няма да имаме такова щастие.

-  Да. – тихо промълви девойката.

На следващия ден откриха трупа на животното близо до мястото, където я бе нападнало. По цялото му лице имаше пяна, а когато огледаха тялото по – добре откриха на шията му четири малки ранички. Никой освен Саманта не знаеше, че това не са обикновени наранявания, а че са причинени от нея. Тя бе виновна за смъртта на това животно, но нямаше смелостта да каже на никой за станалото.

Припомняйки си отново тези събития отново изпита жал към горката котка. Но тогава не можеше да контролира тази си странна способност. От онзи ден нататък започна усърдно да тренира. Не бе никак трудно, особено като разбра, че може да ги изважда и примира само с мисълта си. Достатъчно бе само някое жило да излезе и да се разтвори и то го правеше. По този начин, щеше да е сигурна, че няма да нарани никого повече.

Седнала на люлката бе облегнала глава на ръката си и гледаше към нощното небето. Още от първата си нощ тук винаги щом погледнеше звездите я изпълваше копнеж да отиде при тях. Да напусне земята и да са загуби след красотата им. Все й се струваше, че мястото й е там, сред всичките онези странни сънища и картини. Щеше ли някога въобще да разбере коя е всъщност? Защо не приличаше на другите хора? Защо дори и малкото спомени, ако можеше въобще да ги нарече така, дори малко не напомняха на онова, което виждаше?

Стоя там сама, замислеха върху тези ужасни въпроси, докато не дойде Мерилин. Застана до нея и като гледаше в същата посока се обърна към нея:

-  Пак ли гледаш звездите? – попита, въпреки че знаеше, че е така.

-  Запомнила съм името на всяка една звезда, каква е по вид и къде е мястото й на небето. А дори не знам защо го правя. – усмихна се при думите си.

-  Може си познавала някой който да се е интересувал от астрономия и ти самата да си се заинтересувала около него. – предположи Ана.

-  Сигурно си прав, но всеки път щом погледна към тях чувствам, че мястото ми е там, а не тук. Все едно бъдещето ми е някъде далеч от Земята и Слънчевата система. Пак започнах да говора глупости, нали?

-  Никой човек не е стигал по – далеч от Луната или скоро ще отиде. Всичко е плод на въображението ти. Не съм психолог, но май това, че не може да си спомниш миналото те кара да се чувствам по – различна от останалите, като че ли не сме от една планета.

-  И какво ще ми препоръча специалиста? – нахално попита Сам.

-  Да си намериш приятел – ясно и категорично заяви. – Откакто те познавам само един или два пъти си излизала с момче, да не говорим да отидеш някъде да се забавляваш. Нямам нищо против това, но все пак искам да си щастлива.

-  Но аз съм щастлива, тук и сега. – възрази девойката.

-  Знам това, но въпреки това трябва да си намериш някой, с който да ти е приятно и да искаш да се забавляваш. По – просто казано - гадже.

-  Първо на първо не мисля, че трябва да си търся някой само защото ти мислиш, че трябва и второ предпочитам да изчакам най – подходящия за себе си.

Отново погледна към небето смятайки повече да не говори по въпроса.

-  И как трябва да изглежда той?

-  Не знам, но щом го зърна веднага ще разбера, че ще е той. – увери я Саманта.

-  Съмнявам се, че такъв човек изобщо съществува. А дори и да е така шанса някога да се срещнеш само като си седиш у дома, е доста малък.

-  Повярвай ми съществува. Не сме се срещнали, но знам, че съществува. Вече стана доста късно, а и утре ме чака работа – стана и се запъти към вратата. – Лека нощ.

-  И на теб. – отвърна й Мерилин, като отпи малко от чашата си.

                                                                        ***

Близо до планетата Сатурн космически кораб, транспортьор току - що излезе от хиперпространството и пое курс към третата планета в системата. Вече четвърт цикъл следваше определена директория в търсене на изчезнала спасителна капсула с много важна личност в нея.

В командната зала капитан Алазар Кхун седеше на любимото си място. Наблюдаваше приближаващата се планета и размишляваше. От дълго време бе тръгнал по следите на тази капсула, но за първи път имаше предчувствието, че ще достигнат края.

Изведнъж мислите му бяха прекъснати от гласа на неговия заместник и добър приятел, Харей Феро:

-  Капитане току-що разузнавачите се върнаха – започна той, застанал малко встрани от Кхун. - Успели са да засекат наличието на финокс на една от близките планети. Среща се само на едно място и то в толкова малко количество, че е било достатъчно само за построяването на една капсула.

-  Това са доста добри новини – капитанът се усмихна. - Нещо друго?

-  Планетата е заселена с някакъв вид хуманоиди, според разузнавачите външния им вид приличат на нас, с изключение на някой дребни подробности.

-  Ами състава на атмосферата? Има ли някакъв отровни вещества?

-  Не. В атмосферата им има по – малко кислород, но е годна за дишане. Гравитацията също е по – ниска, но това няма да е в пречка на хората ни, когато ги изпратим.

-  А имате ли някаква представа къде се е приземила капсулата?

-  В момента се изчислява траекторията. Скоро ще разберем местоположение й. – съобщи всичко, което до момента бяха разбрали. – Може ли да говоря направо? – попита накрая-

-  Разбира се, Харей. – отвърна му той, усмихвайки се.

-  Вярваш ли, че наистина можем да я открием? Не може да не признаеш, че шансовете ни са нищожни. Да не говорим, че вече може да е унищожена и тя да е мъртва. – както обикновено говореше без никакви заобикалки.

-  Честно ли? Смяташ, че щом капсулата се е приземила значи, че се е разбила. Но явно забравяш, че дори тогава има шанс да е оцеляла и ние трябва да я открием, преди до тук да е дошъл някой хадуински кораб и ни попречи. Колко време имаме до тази планета?

-  По-малко от арн път. – отвърна Феро.

-  Тогава да не губим повече време в приказки. Приготви четири кръстосвача заедно с най – добрите ни следотърсачи. Искам да излетят веднага щом приближим достатъчно планетата. И аз ще отида там! – заяви накрая.

-  Не мисля, че е редно капитанът сам да отива на една напълно непозната планета.

-  Не съм искал мнението ти – погледна го. - Това е решението ми! Ти ще останеш тук и ще поемеш командването на транспортьора до завръщането ми.

Харей кимна и се оттегли да изпълни заповедите на капитана си. Алазар го проследи с поглед, докато не напусна командното и отново се обърна към екрана.

Сега се намираха още по – близо до оранжевата планета. В далечината се забелязваха два от спътниците й. Единият, по отдалечения имаше син цвят, внушаващ спокойствие и мир, а другия червен като кръв. Не беше нужно човек да се вглеждаше много в него, за да може сам да се досети, че е изпълнен с действащи вулкани. Но Кхун не се интересуваше от луните колкото от мислите си за две воюващи раси. От едната страна скранците – неговия собствен народ, от другата - хадуините. На външен вид те си приличаха, но в действителност не можеше да се понасят. От хиляди цикли двата народи не спираха вечната си борба за завладяване на цялата Вселена.

Алазар отдавна бе приел войната и сега бе един от най – добрите капитани на скранската войска. Да служи на императора бе единствената цел в живота му. Тази мисия значеше много за него. Издирването на една капсула не бе от значение, но ако откриеха човека, пътуващ в нея и го заловят... Това ще да обърне всичко. Тогава, за първи път от много време ще се види края и скранците ще станат пълноправни господари на Космоса.

Кхун никога не бе виждал на живо този човек, а и е нямало как. Имаше само снимка, която дори сега се намираше до него. Взе полупрозрачния лист в ръка и го погледна. Човекът, които трябваше да открие бе хадуинската принцеса, Киа. На листа имаше снимка на Саманта!

След около арн всичко бе готово и корабите излетяха от транспортьора към синята планета. Отдавна вече разполагаха с координатите на капсулата и без да губят още време се запътиха натам. След микронди отрядите преминаха незабелязано през атмосферата на планетата и стигнаха повърхността. Когато кацнаха на планетата слънцето бе започнало да се снишава. Останаха само няколко часа до настъпването на нощта. Наблизо откриха група високи растения, достатъчно голяма, за да скрият корабите и кацнаха по следата й. Разделиха се на екипи. Всеки снабден с вракс, предварително настроен за откриване на финокс се заеха да открият точното място на катастрофата.

Първи на мястото пристигна Кхун заедно с тримата, с които пътуваше в кръстосвача. От някогашните останки нямаше никаква следа. По откриването на малка радиация около посоченото мястото бе сигурен знак, че не са сгрешили.

Докато оглеждаха района и останалите войници пристигнаха на мястото. Щом всички се събраха покрай капитана, той заговори:

-  Вече сме сигурни, че капсулата се е приземила точно тук. Въпреки факта, че е минало доста време все още има вероятност да е жива. Затова ще обиколим района в радиус от десет остара в дирене за следи от принцесата. Разделяте се на отряди по трима души и тръгвате в различни посоки. Ако откриете нещо веднага се обадете. Тръгвайте! – заповяда им и сам тръгна в дадена посока.

Остана още малко при мястото и после тръгна с двама войници към близките възвишения. Започна да се съмнява дали Феро бе прав. Заповедта си остава заповед, а неговата бе да открие принцесата.

Сигурно бяха вървели повече от арн и половина, когато наблизо забелязаха постройки. Веднага щом ги сърна Алазар си спомни за думите на приятеля му, че тази раса прилича на тяхната. Нищо не пречеше да вземе да види какво представляват, а може би дори и да говори с тях. Не е възможно да живеят в близост до мястото на произшествието и да не са разбрали нищо за него. Липсата на голямата част от останките бе доказателство за това. Даде знак на хората си да останат по местата си и бавно тръгна към къщите. От една от сградите се чуваха странни звуци, като че ли от някакво животно. Запъти се натам.

В същото време Саманта и Мерилин почистваха конюшнята. Приказваха си и весело се смееха. Винаги, когато бяха заедно откриваха начин да се забавляват, дори ако имаше някаква работа за вършене.

-  Мислех си за онзи младеж от съседното ранчо. Често съм го срещала да се навърта наоколо и да те наблюдава, докато работиш. Отдалеч си личи, че те харесва.

-  Знам. Виждала съм го няколко пъти, дори сме разговаряли, симпатичен е, но не е за мен.

-  Дай му шанс, заслужава го – Мерилин спря работата си и погледна момичето. – Виж, решил съм да ти намеря приятел, а за това ще ми е нужна поне малко помощ от твоя страна.

-  Знам това, но той просто не ми харесва – остро отвърна. - Сега ще ме оставиш ли на мира?

-  Искаше ми се дъщеря ми да бе поне малко толкова работлива като теб. Тя почти не идва в ранчото, а пък когато е тук изобщо не помагаше в работата. За сметка на това знае как да се забавлява, за разлика от теб.

-  Така ми харесва. – спокойна отговори девойката.

-  Ти си безнадежден случай!

Продължилия разговор между двете събуди интереса на Алазар и той се запъти към тях. Щом достигна до сградата, погледна през прозореца. Като се увери, че никой не го е забелязал надигна глава и погледна през прозореца.

Нужно бе да разбере до каква степен двете раси си приличат. Друг бе проблема за говора. До колкото можеше да чуе проведеният разговор не разбра нито една дума, но и не се учуди. За сметка на това обаче си имаше транслатор, които щеше да му свърши отлична работа.

Тъкмо го намери и постави на ухото си, когато погледът му се спря върху едната жена, която досега бе стояла с гръб към него. Толкова пъти бе гледал лицето й на снимка, че нямаше как да сбърка принцесата в някоя друга. Какъв късмет! Тази мисия се оказваше все по – лесна, отколкото бе предполагал в началото.

Прибра транслатора в джоба на униформата си, изправи се и се запъти към вратата. Саманта и Мерилин не го забелязаха, докато не се бе доближил до тях и заговори.

-  Никога не бих предполагал, че ще видя една принцеса да върши работата на обикновен селянин. – на лицето му бе изписана усмивка на задоволство.

Щом го чу Саманта изненадана се обърна. Отлично бе разбрала думите му, но също така осъзнаваше, че не са на английски. По произношение приличаха на същите, на които и тя говореше преди да научи този език.

Погледите им се срещнаха. Обля я топла вълна. Макар и само за един миг, в който никой не проговори добре успя да разгледа непознатия. На около трийсет и пет, с глава по – висок от нея той имаше къса черна коса и тъмни очи. Брадата му бе малка, започваща на равнището на устните и покриваща брадичката му. Човек като всички други!

Това, което й направи най – голямо впечатление бяха трите израстъци, от външната страна на ръката му, малко над китката. Приличаха й на шипове, но не бе сигурно дали са истински или са просто част от дрехата му. Носеше черна униформа от непознат за нея материал. Голямо впечатление й направи странния знак на лявата страна на горната му друга – бял кръг с червен правоъгълен триъгълник в него.

На пръв поглед не бе нищо особено. Но щом го вида в съзнанието й се появи странна картина. Беше знак. В центъра му бе изрисувано животно – с тяло и четири крака като куче, с криле и нокти като орел и опашка на дракон. Бе застанало, величествено и гордо, с разперени криле върху бял кръг с червен триъгълник – същия, който мъжът имаше на дрехата си. Всичко това се намираше тъмно червен кръг като само най – крайните части на крилете и единия ъгъл на триъгълника се показваха извън него.

Гледката я накара да притвори очи. Почти веднага обаче се оправи, застана срещу мъжа и със строг, самоуверен тон се обърна към него:

-  Това е частна собственост. Какво правите тук?

-  Простете ми, милейди. – отвърна й той с всичките почести, които й се полагат.

-  Защо ме нарекохте така? Въобще кой сте вие?

-  Не знаете ли какъв съм аз? – учуди се той.

-  Дори и някога да съм ви познавала сега изобщо не ви помня.

Нещо в думите й го накара да прояви съмнения спрямо нея. Тя бе принцесата, но имаше още нещо друго. Вече предполагаше какво, но предпочиташе засега това да си остане само една догадка. В главата му се зароди план, които нямаше как да не успее.

-  Името ми е Алазар Кхун, капитан на транспортьор от скранската армия. Дойдох тук, за да разговарям с вас, принцесо Киа

Саманта едва успя да удържи смеха си при думите му.

-  Това е най – голямата глупост, която някога съм чувала. Доколкото ми е известно скранска армия не съществува. И ви уверявам, че не съм никаква принцеса.

-  Така е защото на тази планета все още не знаят за съществуването й. Не е моя вината, че толкова за изостанали. Доколкото разбрах от разузнавачите си тук още не са открили как да разделянето на кваркове атома и после как да използват тази му способност. Какво пък да се говори за междузвездно пътуване. – възрази й той, като бе започнал да се държи още по – арогантно

-  Говорите глупости! Навярно сте полудял.

-  Значи не вярвате на думите ми? Нормално е за някой да не иска да повярва, че е от друга планета, но е така. Вече четвърт цикъл ви издирвам из Вселената, докато накрая не открих останки от разбитата ви капсула.

За първи път думите му започнаха да придобиват смисъл за Сам. Дали наистина всичко, което й бе казал досега е истина. Искаше да разбере колкото се може повече от този човек.

-  Продължи.

-  Какво например да кажа – както ще кажеш за два кръстообразни разреда на ръцете ви, които сега сте скрили под тези ръкавици?

-  Най – обикновени рани.

-  Да ако можеше така да се нарече белег по рождение, характерен за един хадуин. Ами тези странни очи – още един белег, които ви отличава от хората на тази планета. С какво може да ми обясните това – защото жената не отговори, продължи. - Забелязах, че приятелката ви не разбира какво говорим. Ако не знаех коя сте не бихме могли да разговаряме спокойно без нужда от транслатор? Вече съм почти сигурен, че причината да не можете да си спомните е загуба на паметта. Мога да ви докажа в правотата на думите си. Само трябва да дойдете с мен.

Подаде й ръка и изчака да види реакцията й.

След като го изслуша Саманта бе почти убедена в думите му. Твърдението му, че е някаква си принцеса звучеше абсурдно, но замяна на това знаеше много други неща, които бяха верни. Тази непознат можеше да се окаже ключ към разгадаването на миналото й. Отново го погледна и усети топлата вълна, която премина през тялото й. Не й се щеше много да си признае, но той веднага й хареса, дори можеше да каже, че е влюбена. Дали си въобразяваше или не? Точно сега не бе сигурна в нищо. Затова реши напълно да не му се доверява, засега.

Кхун забеляза колебанието й. Не искаше да прилага груби мерки, но тя можеше и да не се съгласи да го последва. Тогава нямаше да има друг шанс. Замисли се! Накрая бръкна в един от джобовете си до оръжието си. Извади снимка на принцесата, същата като онази, която гледаше на кораба, само че по - малка. Беше я взел ако се наложеше да я разпознае някъде.

-  Ако още не ми вярвате, че говоря истината откъде можеше да имам това? – попита той, като й подаде снимката.

Саманта я взе в ръка и я разгледа. Нямаше никакво съмнение, че това е тя, но никога не помнеше да се е обличала по този начин или пък да е имала такъв грим. Снимката бе истинска, също така й думите му.

-  Сега, като ми вярвате ще дойдете ли с мен? – повторно я попита.

-  Да!

-  Тогава след теб. – мина малко встрани и с ръце и направи знак да тръгне пред него.

-  Съгласна съм, но преди това искам да се си кажа довиждане с близките си.

-  Добре само, че по-бързо. – отвърна й Алазар, нямаше смисъл да противоречи.

-  Не мисля, че имаш някакво право да ми казваш какво да правя.

Обърна се с гръб към него и погледна към обърканата Мерилин. Дори без думи можеше да разбере какво изпитва. Тя никога не й бе казала за това, че може говори и друг език, не й бе казвала, че преди да се срещнат не бе знаела английски. Много неща не бе казала, но така бе по – добре. Този човек, Алазар Кхун, можеше й да бъде ключа към паметта й. Не се страхуваше толкова от него самия, колкото от вероятността всичко това да се окаже просто една измислица – лоша шега на съдбата. Трябваше сама да се увери в това!

-  Какво толкова си говорихте, нищо не можах да разбера? Не знаеш, че владееш и други езици, какъв е той? – жената веднага я обгърна с въпроси си.

-  Не знам как се нарича, но е родния ми език – започна да обяснява. – Ще се наложи да тръгна с него, Мерилин. Не знам за колко ще отсъствам може да е само за няколко часа, или пък няколко седмици. Важното е да не се притесняваш за мен, имам предчувствието, че ще съм в добри ръце.

-  Но защо? – тъжно попита жената.

-  Той ме познава! Знае коя съм. Ти сама знаеш колко много исках да открие нещо за себе си – това е моя шанс.

-  Може поне да дойда с вас, за да се уверя, че си добре?

-  Не мисля, че е възможно.

Съдейки по държанието му категорично нямаше да позволи на никой да е друг с тях.

-  Поне ще те видя ли отново?

-  Бъди сигурна в това – няма толкова лесно да се отървете от мен – усмихна се, но после стана сериозна. - Не мога да ти кажа кога, но и това ще стане.

Това двете силно се прегърната. Колкото и глупаво да се чувстваше Саманта имаше чувството, че ще се разплаче. Чувстваше Джак и Мерилин като семейство, но копнежа да разбере нещо повече за себе си бе по – силен и тя успя да се въздържи. Обърна се с лице към капитана и му заяви:

-  Готова съм.

-  Последвайте ме, принцесо Киа.

На външен вид се държеше хладно, но вътрешно се радваше, че най – накрая я бе открил. Всичко бе замислил! Нямаше нищо да й казва за война или че сама стана тяхна пленничка. Заблуждавайки се щеше спокойно да отиде с него на кораба, а оттам на Катратци, където лично щеше да се срещне с императора и да му я предаде.

Дойде и този ден! Саманта, или вече принцеса Киа, знаеше, че този ден ще настъпи, но явно още не бе готова за него. Семейство Уокърс бяха всичко, което си имаше, а сега трябваше да ги напусне. За последен път погледна назад. Мерилин продължаваше да седи на мястото си. Не искаше дори да си помисли за какво си мисли в момента жената. Помаха за довиждане и продължи да върви след мъжа.

Никой от тях не проговори, докато не стигнаха близкото възвишение, където ги чакаха двамата войника, придружили Алазар до тук. Бяха изненадани, че момичето не е с белезници или че дори не си опитва да се съпротивлява, но не казаха нищо. Когато стигнаха до тях двамата капитана им заповяда:

-  Търсенето приключи. Кажете на останалите, че сме открили принцесата. Нека се върнат на кораба, ние също тръгваме – изключи комуникатора си и се обърна към жената. – Има нещо, за което искам да ви помоля.

-  Какво е то?

Извади от джоба си две метални кръгли гривни и й ги показа. Бяха конструирани така че да покриват цялата ръка от човека, който ги носеше.

-  Бихте ли си го сложили?

-  Ако го направя няма да мога да използвам жилото си.

-  Така е, но, уверявам ви, няма и да има нужда да го използвате. Не мога да бъда сигурен дали можеше да контролирате напълно едгрите си. На кораба ни няма хадуини и не се знае дали случайно няма да нараните или дори убиете някой.

-  Мога да си контролирам напълно.

-  И все пак ви моля да си ги сложите. Ако не толкова заради вас то, за да може хората ми да са спокойни.

-  Добре тогава.

Съгласи се, подавайки му ръце, за да й ги сложи. Докато ръцете им се докосваха през тялото на жената отново премина онази гореща тръпка, която я бе обляга и първия път, когато го видя. След като й ги сложи, Алазар се отдръпна встрани и й знак да го последва. Колкото и странно да звучене, тя му вярваше и нещо вътре в нея й казваше, че точно това е човекът, който е чакала през цялото това време.

След още десетина хризми мълчаливо вървене стигнаха до друго възвишение. Когато вече почти бяха стигнали върха Алазар проговори:

-  Убеден съм, че още изпитваш съмнения спрямо думите ми. Ако е така как може да обясниш това? Съмнявам се, че тук има нещо подобно. – заяви й той, посочвайки с ръка напред

Девойката погледна натам. Не можа да повярва на очите си. Пред нея седеше невиждана досега машини. На дължина достигаха трийсет октара, а на височина около пет. Имаха черен цвят, с изключение по ъглите, където бе тъмно червено. Не бе възможно да са превозни средства защото нямаха колела, а единственото благодарение на четири крачка се държаха в равновесно положение.

-  Сега вече вярваш ли ми?

-  Колкото и невероятно да звучи, но да. – не откъсва поглед от странните машини.

Доволен, че най – накрая я убеди капитанът се запъти към един от кръстосвачите. За няколко микронди девойката остана, още развълнувана от видяното на мястото си, но после го последва. Не бяха сами. От различни страни се появяваха групи от по трима или четирима войника. Без да им обръщат внимание всеки си тръгваше към своя кораб. Щом доближиха техния капитанът даде знак на Киа да остане на мястото си и отиде да говори с един войник наблизо.

Момичето нямаше представа за какво си говорят, а и не я интересуваше. Повече в момент я влечеше странния кораб пред нея. Материалът, от който бе изработен й бе непознат, но същевременно и напомняше за нещо, което бе забравила много отдавна. Близо до стълбите през които се влизаше вътре имаше някакви странни знаци. Изглеждаха й познати, но не можеше да си спомни откъде.

Преди да ги огледа по – добре при нея се върна Кхун.

-  Най – накрая ще може да се махнем от планетата. След вас. – с ръка направи знак да се качи.

Не й харесваше как е мнението му за планета – все пак това бе нейния дом, но този път нищо не възрази. Без да продума нито думичка бавно започна да се качва по стълбите, следвана плътно от капитана. Вратата бе отворена й те направо влязоха вътре.

Отвътре корабът изглеждаше много по – голям отколкото бе в действителност. Алазар мина пред нея и тръгна по един от двата коридора. След няколко крачки се оказаха в не много голямо помещение, която бе командното. Вътре имаше четири места. Две от тях - едно отпред и едното отзад – вече бяха заети от двама войника. Без да им обръщат внимание те продължиха работата си. Кхун и показа къде да седне после сам зае другото място отпред. Веднага започна да работи нещо на пункта пред себе си. Пред Киа също имаше някакви копчета, но тя предпочете само да ги разгледа с поглед.

Скоро обаче й омръзна и премести поглед към Алазар. Не можеше да не си признае, че този човек успя да я заинтересува още в мига щом го видя. Досега обаче нямаше възможност да го огледа на спокойствие. Лицето му подсказваше, че в момента е завладян от работата си и нищо друго не го интересуваше. Миг преди да излетят той се обърна и погледна към нея. На лицето му се изписа малка усмивка. Не бе сигурна дали е от задоволство или пък, за да я увери, че всичко ще бъде наред. Почти веднага той пак се обърна и продължи работата си.

Изведнъж кръстосвача се надигна от земята. Издигна се на около петнайсет октара и полетя напред. Погледа й веднага се отмести към екрана. Можеше да види как се издигат към облаците. В кораба това не можеше да се усети, но тя знаеше, че се движат много по – бързо от която и да е машина на Земята. С всеки изминал микронд чувстваше как онази част от нея, която бе Саманта изчезваше и на нейно място се появи принцесата Киа.

Гледката появила се пред очите й, когато достигнаха облаците, бе направо невероятна. Слънчевите лъчи нежно се плъзгаха по повърхността на облаците и ги оцветяваха в най – различни нюанси. На място имаше белезникаво жълто, което постепенно ставаше оранжево и дори червеникаво.

Киа би искала да остане още дълго тук и да наблюдава прекрасната гледка, но това не става. Корабът продължи да се издига. Небето почернява, докато накрая не напуснаха атмосферата и се озоваха в открития космос. Мечтата й се осъществи. Никога не бе подозирала, че този ден някога ще има възможност да види места, където още нито един човек не е стъпвал и няма още доста време да го направи.

Земята все повече и повече се отдалечаваше. Накрая я загърбиха зад себе си и се запътиха към Луната. На хората им бяха нужни месеци, за да я достигнат, а те го направиха за две или три хризми.

В началото младата жена не знаеше накъде са се запътили, докато пред тях не се появи огромен, черен кораб. На дължина достигаше няколко метри и се състоеше от две части. Едната имаше триъгълна форма, като горната бе леко издута. От двете й страни се виждаха светлини, без които много по-трудно щеше да се забележи кораба. Втората част, от която бе изгладен странния кораб бяха два правоъгълни двигателя в края му. Киа можеше само да се представи колко ли е голям екипажа му – поне няколко хиляди.

С приближаването си към гигантския кораб кръстосвача започна да намалява скоростта си. Накрая се приземи в един от хангарите му. Принцесата успя да види през екрана двете редици войници, които ги очакваха. Веднага, като се приземиха Кхун стана от мястото си и се обърна към нея:

-  Добре дошла на борда. – заяви й той, като за пореден път и се усмихна.

На човек можеше да му се стори малко странно защо ли капитанът се държеше толкова любезно и защо постоянно се усмихваше, но на Киа й харесваше, когато го правеше. Имаше нещо в тази негова загадъчно усмивка, която събуждаше доверие към него.

Двамата отново тръгнаха по вече познатия коридор, а оттам навън от кръстосвача. С поглед принцесата разгледа целия хангар. Всичко тук бе нещо ново и непознато. Вече бе свикнала с това. Стените бяха направени от същия материал, от който бе изгладен целия транспортьор. Наблизо се виждаха още няколко кораба като този и такива, които не бе виждала по - рано.

Едно нещо и направи по – голямо впечатление от всичко останало, а именно огромното изображение над вратата на хангара. В огромен червен кръг бе изрисувано странно животно. Съществото имаше глава тяло наподобяващи на куче.  Крилете и изострени нокти му внушаваха образа на свиреп хищник и той си бе такъв.  Седеше изправено, с гордо изпъчени гърди върху кръг с триъгълник в себе си – същия, изобразен върху униформите на всички войници. Този знак можеше да внуши възхищение във всеки, само не и в Киа. Щом го видя я побиха тръпки. Това бе същия онзи знак, който видя, когато за първи път срещна с Кхун. Не знаеше защо, но не й харесваше. В него имаше нещо, което мразеше, от което дори се страхуваше.

Бе го видяла само за миг, но и това й бе достатъчно. Бавно последва Кхун между двете редици войници. Всичките облечени еднакво, с шлемове прикриващи лицата им те държаха заредени оръжията си пред себе си. Накрая двамата спряха пред един мъж. Имаше тъмно кафява коса и пъстри очи. По униформата му принцесата разбра, че има висок чин, но не знаеше какъв.

-  Радвам се отново да ви видя на борда, капитане. – проговори мъжа, когато Кхун застана пред него.

-  Искам веднага да се включат двигателите, за да навлезем в хиперпостранството.

-  Веднага ще се погрижа за това, но първо да изпратим гостенката ни до стаята й. – погледна към Киа, която го наблюдаваше.

-  Няма да е необходимо – сам ще го сторя. Стига тя самата да няма нищо против.  

При изговарянето на последните си думи Кхун се обърна към нея, за да не посрещне учудващия поглед на помощника си щом ги чуе. Не бе сигурна дали това е нещо необичайно тук. Една малка грешка и всичко можеше да се провали. Вече нямаше да бъде от кой знае какво значение, но той предпочиташе да е така. Освен това  тя май харесваше компанията му.

-  Нямам. – отвърна му Киа, с усмивка.

Щом я чу се отдръпна, за да й направи път и после сам тръгне след нея, оставяйки изненадания си приятел да изпълни дадените заповеди. Като плътна сянка ги последваха двамата най – близки войника. На Киа това не й бе особено приятно, но не каза нищо по въпроса.

Тръгнаха първо по един, после по втори и трети коридор. Те сякаш нямаха край! Всички еднакви на външен вид и Въпреки осветлението - мрачни и самотни. После се качиха в неща като асансьор, които ги отведе към горните нива. После пак коридори. На Киа започна да й писва от тях и се опита да открие нещо, което да занимава мислите й, докато стигнат там, където отиваха. Не веднъж виждаха и други от екипажа – мъже и жени на различни възрасти. Веднага щом виждаха “гостенката” бе спираха да говорят и се взираха недоверчиво в нея. Това не остана незабелязано от принцесата и тя се обърна към капитана:

-  Защо всички ме гледат по този начин?

-  По какъв?

-  Все едно съм нежелана тук.

Това бе самата истина! Никой на борба не обичаше хадуини - по едни или други причини. Алазар обаче нямаше да й го каза. Усмихна се, все едно всичко е една голяма шега и заговори:

-  Заблуждавате се, принцесо. На борда от доста дълго време не е стъпвал хадуин камо ли някоя важна личност, като вас.

-  Най – вероятно. Интересно ми е защо ме откривате скрански, а не хадуински кораб?

-  В кораба ви бе станала експлозия, не знам подробности, но се наложило да се евакуирате. Вие самата сте били в една капсула, в криогенен сън…

-  Криогенен сън? – прекъсна го.

-  Докато човекът е в капсулата му във въздуха се изпуска криоген, който го преспива. По този начин той може да живее доста дълго без да се нуждае от нищо. Използва се само при необходимост. Хадуинските кораби не успяха да открият капсулата ви. Изпратиха ни да продължим издирването ви, следвайки дадените ни координати. Капсулата се движи с постоянна скорост, която е доста бавна. Не знам как е станало, но вашата обаче бе влязла в хиперпространството, не знам как, защото бе изминала разстоянието много по – бързо от възможното чак в неутралната територия. Почти невъзможно бе да ви открием!

-  Но все пак сте успели щом ме открихте в онова ранчо.

-  В продължение на четвърт цикъл ви издирвахме. Късмет бе, че успяхме да открием останки от капсулата. Оттам пак случайно попаднахме на това ранчо, както вие го нарекохте, и така ви открих.

-  Радвам, че го направихме. – заяви му, без да поглежда към него.

-  Така ли? – изненада се Алазар. – Мислех си, че харесвахте живота си на онази планета?

-  И винаги ще ми харесва, но мястото ми не е там. Съдбата ми е определила друго бъдеще. Още не знам какво е то, но чувствам, че е нещо много важно. Ще разбера, когато му дойде време. Единственото, което мога да направи докато дойде този ден е да следвам определения ми път. А именно да дойда с вас и да разбера коя съм.

Разговорът с капитана бе много приятен. Колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече Киа го чувстваше близък. В началото Алазар й бе направил голямо впечатление, главно с външността си. Постепенно обаче, като прекараха повече време заедно, това чувства се засилваше. Тъкмо мислеше да го пита и задруги неща, когато той пръв поговори.

-  Стигнахме. – съобщи й, като спря пред една врата.

Само с едно леко ръкомахане пред устройството и металната врата се отвори. Алазар й направи знак да влезе. Изпълнена с любопитство то направи. Както бе заповядал Кхун това не бе някоя от многобройните килии на борда, а стая достойна за някой важен гост. Принцесата мълчаливо се огледа наоколо. Каютата й представляваше огромна стая, със самостоятелна баня и голям прозорец, през които се виждаше космос и съвсем малка част от Луната в единия му ъгъл. По стената бяха закачени различни снимки на красиви галактики. Киа не ги бе виждала преди, но и се сториха познати.

Изведнъж мислите й бяха прекъснати от гласа на капитана:

-  Надявам се да ви харесва? – попита я Кхун, докато тя разглеждаше с поглед наоколо.

-  Великолепна е.

Обърна се с лице към него. Разстоянието между тях нямаше и октар. Изведнъж корабът се разтърси – навлизаха в хипертунел. Капитанът го очакваше, но тя не бе подготвена. За микронд изгуби равновесие и преди да разбере какво става се озова в прегръдките на капитана. Погледите им се срещнаха.

Противно на всичко и всички и на двамата тази близост им бе необичайно приятна. Никой не помръдна от мястото си. Алазар можеше да почувства топлината на тялото й да облива неговото, да го изпълва. Бавно доближи ръка до буйната й коса. Малка част от него пожела да целуне прекрасните устни, почти до неговите, но не го направи.

Когато осъзнаха какво става, бързо се отдръпнаха едни от друг. Лицето на принцесата бе поруменяло. С поглед някъде встрани от девойката Кхун заговори:

-  Извинете за случилото се. Винаги, когато се навлиза в някой хипертунел се получава така. – отдалеч си личеше, че се чувства малко засрамен заради поведението си.

-  Нищо не се е случило, за да се извинявате.

-  Да, така е. – отново говореше както преди, винаги сигурен в думите си – Ще се наложи да ви оставя сама - войниците ще останат да охраняват вратата ви. Ако желаете може по – късно да ви разведа из кораба.

-  С удоволствие. – веднага се съгласи

-  Добре тогава. – последно каза, обърна се и излезе през вратата

Останала сама момичето бавно обиколи стаята. На кораба бе много по – различно отколкото на Земята. Много неща виждаше за пръв път, но същевременно те й се струваха някак познати. Картините на галактики, странно легла, оформено така, че повече да прилича на част от стената отколкото на отделен предмет. Както всичко на този кораб, дори и тук, стените имаха черен цвят. Сега обаче те бяха престанали да й вдъхват онзи хлад, които изпита в началото. Чувстваше прекрасно – все едно си бе у дома.

Бавно пристъпи до леглото. Седна на него и погледна към медальона на шията си. Взе го в ръка. Допря го до външната страна на китката си и почти веднага го отдръпна. Появи се двете фигури. Колкото и да бе гледала изображението нямаше представа кой е той. Може бе щеше да попита Кхун дали не знае нещо по въпроса? Не точно сега, но скоро.  

Скоро изображението изчезна. Принцеса Киа се облегна на стената и погледна през прозореца. Звездите отдавна не седяха на едно място, а се движена или поне така изглеждаше. За нея те изглеждаха, като малки бели линийки, които преминаваха покрай транспортьора или самия кораб минаваше покрай тях. Не бе сигурна кое е вярното. Замислено продължи да гледа оттам и да размишлява за различните неща, които можеха да й се случат занапред. Засега поне знаеше нещо повече за себе си от вчера - тя бе принцеса на една раса, за която нищо не знаеше, на един народ, които дори не знаеше как изглежда!

В същото време капитанът стигна до командната зала, където вече го чакаше Харей. Без да му обръща внимание Кхун отиде при войника, отговарящ за състоянието на двигателите. Заговориха се. Щом се увери, че всичко е наред застана до помощника си. В продължение на няколко микрона никой от двамата не проговори. Седяха пред огромния екран и наблюдаваха проблясващите звезди около тях. Накрая, без дори да го погледне приятеля си, Кхун проговори:

-  Виждам, че нещо те безпокой. Ще ми кажеш ли или ще се наложи да ти заповядам? – нахално се усмихна

-  Не мога да проумея защо пожела сам да я заведеш до стаята й? Достатъчно бе да я предадеш да я затворят в някоя от килиите.

-  Много е просто, Харей. Тя не може да си спомни нищо, преди престоя й на онази нищожна планетка. Не знае нищо за войната и изобщо за нас. Спечелвайки доверието й много по – лесно ще изпълним докрай мисията си. – обясни му той

-  Добре, че е само това. – каза Феро

-  Какво друго, според теб може да има?

-  Нищо особено. Не е важно моето мнение.

-  Е, аз искам да го знам. – обърна се с лице към него

-  За момент си помислих, че я харесваш.

-  Откъде накъде ти е хрумнала подобна глупост?–  инстинктивно попита - Никога няма да позволя да се случи подобно такова. Достатъчна ми е мисълта, че тя е хадуин и вече се отвращавам от нея.

Малко след това Алазар остави Феро и отиде в каютата си. Имаше нужда от малко почивка и време, за да помисли какво да прави занапред. За един кратък микронд, докато вървеше натам се замисли в думите на приятеля си. Може би просто бе част от играта му, или действителност принцесата му харесваше? Беше глупава да не каже, че е красива, но че го привлича - това бе абсурдно! Той бе скранец, капитан на боен кораб. Единствените чувства, които би могъл да прояви към хадуин, освен омраза и ненавист.

                                                                       ***

Киа не знаеше колко ли време бе прекарала замислена пред прозореца. Имаш страшно много въпроса, а не можеше да открие отговора на нито един от тях. Още й се струваше доста странна цялата ситуация в която бе попаднала, но с всеки изминал арн започваше да осъзнава и примирява с всичко.

Когато най – накрая й омръзна да седи на едно място стана и се запъти към банята. Спомняйки си начина, по който капитанът отвори вратата на стаята й отвори вратата. Помещението бе сравнително малко на размери. От дясната й страна имаше нещо като кабина на душ. Материалът, от които бе направена приличаше на стъкло, но не бе сигурна. Доколкото вече бе разбрала тук надали имаше нещо, което би открила и на Земята.  

От другата страна на банята имаше рафт поставен на които имаше дрехи. Девойката се доближи до тях. Оказа се най – обикновена униформа на скранската армия. Черните дрехи, с червени очертания и емблема до сърцето. Никога не можеха да бъдат сгрешени! Киа внимателно ги разгледа, после погледна към своите. С тези си дрехи винаги щеше да привлича погледите на войниците, а това й бе ужасно неприятно. Караше я да се чувства чужда и нежелана. Реши да се преоблече, но преди това и да се изкъпе. Дори не знаеше как да пусне водата и не бе сигурна, че изобщо ще успее. Когато ги разгледа обаче, от само себе си всичко й се разясни.

Няколко хризми по - късно, докато принцесата се къпеше се чу тихия шум от плъзгане на врата. Заради водата, или каквото и да бе това, с което Киа се къпеше, тя нищо не чу. Беше Алазар. Предполагайки че е гладна възнамеряваше да й предложи да вечерят заедно. Влизайки започна да говори, но веднага се възпря, виждайки, че я няма. Дочул шума на течаща вода се обърна към банята. Както винаги, когато вътре имаше някой вратата бе отворена. Погледна и след миг отклони поглед, забелязал голата фигура на жената.

Възнамеряваше безшумно да си тръгне и да се върне по - късно, когато любопитството му надделя. Несъзнателно хвърли още един, по - продължителен поглед. Въпреки полупрозрачната повърхност чертите й си личаха. Всяка една частица от тялото й бе пред очите му. Несъзнателно през главата му премина мисълта, че тя е най – красивата жена, която някога бе виждал.

Разтърси глава и тръгна към вратата. “Да харесвам хадуинка, при това принцеса - явно не съм добре. Харей само ме обърка в безпочвените си предположения.” помислеше си, докато тихо излезе. Не знаеше какво да прави, когато отново се видеше с принцесата. Ще бъде ужасна грешка са провали всичко, когато то вървеше отлично. В нейната компания се чувстваше някакви особено – не го бе осъзнал до този момент. За втори път вече го обладаваше желанието да отиде при нея, да я поеме в обятията си и целуне.

Или той се въобразяваше или имаше малката възможност Харей да беше прав!

Арн по – късно капитанът реши, че принцесата вече се е приготвила и може да отиде при нея. И наистина тя отдавна бе излязла, преоблече се в новите си дрехи, които се оказаха доста удобни и отново си почиваше на леглото, гледайки към звездите. Имаше чувството, че би могла да седи тук и да ги наблюдава до края на живота си. От време на време хвърляше и по един поглед към снимките по стените. Изглеждаха толкова красиви, че човек би с замислил дали наистина съществуват.

Вратата се отвори и Киа веднага погледна натам. В стаята влезе Алазар сложил ръце зад кръста си. Погледна я изненадано, като че ли да бъде сигурен, че това е тя и без да спира да я гледа заговори:

-  Не бях предполагал, че скранската униформа ще ви отива толкова много.

-  С тях ще ми бъде много по – удобно из кораба, отколкото със старите ми. – бузите й бяха придобиха розов цвят

-  Така е! – съгласи се, но не смяташе да й го позволи. Време бе да смени темата - Помислих си, че бихте се удостоили с честа да вечеряте с мен. Съгласна ли сте?

-  Да.

Двамата излязоха от стаята и отново тръгнаха през тъмните коридори. На Киа изобщо не й харесваше да се разхожда сред тях. Липсата на цветове или каквото и да е друго разнообразие бе заменено от голямото й желание да разбере колкото се може повече за себе си, различните раси и може би най - много за капитана.

Хризми по – късно стигнаха до столовата или, какво повече приличаше, мястото за почивка на екипажа. Първото нещо, което привлече погледа й бе огромната емблема, което видя, когато слязоха от кръстосвача. Пак я побиха тръпки. Имаше нещо в този знак, което я притесняваше. Искаше й се само да може да разбере какво е то.  

Реши да не прави напразни опити да си спомни. Премести поглед настрани, за да огледа и останалата част от помещението. То бе голямо, с множество маси за по четирима души, без някакъв определен начин на подреждане. По тях бяха седнали мъже и жени – все войници, които или разговаряха помежду си или играеха на някаква игра. Напомняше й на нещо средно между шах и табла. В единия край на стаята дори имаше нещо като бар, на който в момента имаше няколко мъже, пиещи странна зелена течност.

Принцесата отново се смути от погледите на хората. Мислеше си, че като се облече, като една от тях ще стане по – незабележима, но не се получи. Кхун също разбра, че това не се харесва на гостенката му и бързо я изведе оттам. Озоваха в друго, по – малко помещение, състоящо се само една правоъгълна маса и столове около нея. Алазар даде знак на двамата войника, които досега ги следваха останаха отвън.

-  Това да не би е някаква специална трапезария, в която да каните гостите си? – попита шеговито Киа

-  Не разбирам какво имаше предвид “трапезария”, но това е мястото, където вечерям, когато нямам друга работа.

Посочи й къде да седна и дори издърпа стола й, като истински кавалер. Хареса й. Тъкмо когато Алазар зае мястото си, срещу нея, в стаята влезе един войник и им поднесе храната. Киа се почувства, като че ли е в някой луксозен ресторант, а срещу нея седеше човек, на който много държи. А може би в действителност бе така?

Погледна към храната, която сервираха. За първи път в живота си виждаше нещо подобно! Не знаеше какво са, но й напомняха на няколко вида мекотели. Някой имаше бледо розов цвят и приличаха на малки, дебели голи охлюви, само че без рогца. Имаше й други “неща”, които бяха като кафяви раковини и нещо като светло жълто желе, нарязано на правоъгълничета. Имаше и още няколко вида подобни храни, но тя не можеше да разпознае ни една от тях. Тъкмо мислеше да попита Алазар какво представлява тази храна, когато той сам заговори, посягайки към една от раковините.

-  Мекотели от планетата Ректар. Самата тя не е нещо особено, но за сметка на там живеят превъзходни на вкус животинки. – заяви й той като го пъхна в устата си

Вече с по – малко колебания те смело взе в ръка най – близкото до нея мекотело и отхапа малка част от него. За голяма своя изненада животинчето се оказа вкусно. Направо се разтопи в устата й, оставяйки лекия вкус на пилешко месо. Чак сега, когато вкуси от храната осъзна колко е огладняла през последните няколко часа. Без да се колебае повече опита и от останалите мекотели. Всеки вид имаше специфичен вкус – малко странен, според Киа, но вкусен.

-  Разкажи ми нещо повече за мен? – направо го попита

Вече спокойна принцесата реши, че сега е най – подходящия момент да зададе някой от въпросите си с надеждата да се спомни нещо. За един кратък миг на лицето му се появи учудване, което почти веднага изчезна.

-  Какво по – точно ви интересува, принцесо? – попита той, очите му гледаха нейните

-  Всичко! Аз съм една принцеса на народ, за които нищо не знам. Да започнем с миналото ми. Къде съм родена? – продължи да задава въпроси

-  Не знам много подробности около личния ви живот. – видя разочарования поглед на Киа и без да се колебае реши д й каже някой от нещата, които знае – Сигурен съм в това, че сте родена на планетата Литикара, където живее кралското семейство.

Без излишни подробности й разказа за планетата, социалната структура на народа й и за родителите й – крал Меранор и кралица Домарис. Все неща, които нямаше да променят сегашното й мнение за скранците. Много неща останаха скрили или я бе излъгал за тях. Така бе най – добре! Една малка частица от Алазар не искаше да я лъже. Не възнамеряваше да допусне една жена да го промени възгледите за живота. Трябваше да я възприеме като поредната мисия, но му бе ужасно трудно. 

Когато бе далеч от нея или поне не я виждаше мислеше така. Но това бе само тогава! Щом погледнеше в сребристите й очи го завладяваше силното желание да бъде с нея. Сега, като я гледаше, Киа му изглеждаше дори още по – красива. Не знаеше как да си обясни това. Постоянно си повтаряше, че не бива да допуска подобни мисли в главата си, но и не можеше да спре.

Като свършиха с тази тема Киа реши да попита нещо друго, което все не можеше да разбере.

-  Доколкото съм разбрала досега между хадуините и скранците има доста прилики, нали?

-  Така е.

-  Ами тогава какви са различията ми? – попита принцесата

-  На първо място е начина ни на мислене. Има много неща, които хадуините приемат за правилно, а ние не. Самата ни философия за живота и важните неща в него за много различни. – Кхун спря за момент и после продължи – Като изключим всичко това на външен вид почти не се различаваме. Скранците обаче имат тези шипни кости. – повдигна ръката си – Ако искате да разберете как изглежда един хадуин просто се огледайте някъде. Рождения белег на ръката ви е доказателство, че сте хадуинка.

Това беше достатъчно за тази тема. Имаше още една разлика, може би най – голямата, но нямаше да има никакъв смисъл излишно да я изплашва защото знаеше, че точно това ще бъде реакцията й. 

-  Вярвам на думите ви, но ми се струва, че има още нещо, което прикриване, още разлики между расите ни. – заяви му спокойно

-  Откъде си мислите, че има нещо подобно? – попита учуден Алазар.

-  Да речем, че е просто предчувствия.

-  Сигурна ли сте, че наистина искате да я разберете. Но ми се струва, че няма много ще ви хареса. Може дори малко да ви изплаши. – предупреди я капитана

-  След всичко, което видях досега съмнявам се, че има нещо, което да може да ме изненада. – увери го тя, облегна се назад на стола си.

-  И въпреки това възнамерявам засега то да си остане не узнато. Не е нещо, което има каквото и да е значение. Нас ни интересуват не толкова външните, колкото вътрешните, а вие вече ги знаете.

-  Май няма днес да разбера, нали? – попита, за да бъде напълно сигурна, че няма да може да го разубеди.

-  Съжалявам, но не сега.

С това темата се счете за приключена. Алазар не откриваше смисъл да й говори и за скранските пипала на гърба си. Това бе нещо, което тя никога не би отгатнала сама, а и можеше да се наложи да ги използва някой път срещу нея. По – добре ще да бъде да си има някое и друго скрито оръжие под ръка.

Двамата продължиха да разговарят. Отдавна се бяха нахранили, но им бе толкова приятно, че на никой не му бе искаше тази вечер да свършва. Привързаността на девойката към капитана ставаше. Облегнала глава на ръцете си принцесата с жив интерес слушаше. Единствено погледът й разкриваше колко й харесва. Можеше да продължат така още дълго време, но накрая на капитана му хрумна една страхотна идея. Сигурен бе, че това ще накара отново да се усмихне.

-  Вече стана доста късно, някой друг път да продължим разговора. – стана и застана до нея - Бих искал да ви изпратя до стаята ви, но преди това искам да ви покажа нещо. Съгласна ли сте?

Киа не бе уморена, а и възможността да прекара още известно време с него й хареса. Веднага се съгласи! В бара вече нямаше чак толкова хора. Вече бе започнала да свиква да не им обръща внимание. Освен това, тя не знаеше за това, по заповед на Кхун никой не трябваше да се интересува от нея и да се прави, че не я забелязва. Трябваше да я възприемат като важна личност, пътуваща на борда на кораба. Разбира се всички знаеше истината, но никога, никой не биваше да й го казва.

Двамата вървяха бавно по коридора. Още от самото начало Алазар се държеше на разстояние от нея, не смееше дори случайно да се докосне до тялото й. Веднъж, преди малко без да иска, ръката му се допря до нейната. За един кратък миг през тялото му тяло премина огнена вълна, цял пожар. Бе започнал да разбира, че едно най – невинно нещо, като това, можеше да бъде много опасно.

Несъзнателно и за двамата преградата между тях бе започнала да се руши. Нямаше значение от коя раса са или дали народите им са в мир или вражда. За Киа тази промяна нямаше значение. Тя не знаеше нищо за случващото се вън от корпуса на кораба. А трябваше ли? За нея по – важен бе този момент, а не бъдещето. Приемаше го като обикновен човек, в чиято компания й бе приятно. Преградата, която Алазар упорито се опитваше да запази изчезваше не само за нея, но и за него. Все по – трудно можеше да прикрие от себе си факта, че тя го привличаше. Просто не можеше да си представи това мило и беззащитно същество като някой, които трябва да мрази до дъното на душата си.

Вървяха известно време без никой от двамата да проговори. Накрая търпението на Киа се изпари, не се сдържа и се обърна към Кхун:

-  Може ли да разбера къде отиваме?

-  Никъде не отиваме, вече сме тук. – поправи я.

Посочи голямата двойна врата наблизо. Девойката стана още по – любопитна какво ли може да има зад нея. Приближиха се. Кхун даде заповед на двамата войника да останат при вратата, сега нямаше смисъл от тяхното присъствие. Когато застана пред вратата Алазар я отвори и поведе принцесата вътре. Това, което Киа видя вътре не точно това, което най – малко очакваше да открие на борда на един кораб, пък бил той и космически. Като че ли изведнъж се озова на едно напълно ново място, далеч от транспортьора и пустотата на тъмните коридори. Пред очите й бе повърхността на планета! Пред нея имаше поляна, с езеро и гора не много далеч. Хълмове прикриваха гледката по – нататък. Няколко групи войници извършваха практически упражнения. За тях явно нямаше значение, че сега бе нощ и наоколо цареше полумрак. Всичко бе толкова изкусно направено, че поглеждайки нагоре можеше да се види изкуственото небе, изпълнено със звезди и спътник.

-  Как е възможно нещо подобно? – попита принцесата, без да отделя поглед от гледката пред себе си.

-  Скранците нямат определена планета, на която да се обучават. Веднага след като стъпят на длъжност те биват изпратени по транспортьори, като този, или на някой база, скрита от неприятели. За да може войникът да не губи форма постоянно има обучения на изкуствени планетни площадки, като тази тук. Реших, че ще ви хареса една малка разходка на място, което прилича на планетата, която обитавахте досега.

-  Да не би да твърдите, че другите подобни тренировъчни планети?

-  Отчасти си приличат. Говоря за неща като състав на атмосферата, плътност, земно притегляне. Иначе всяка отговаря на различна среда на живот. Могат да се открият пустини, гъсти гори, развалини на древни градове, но има и чисти терени като този. Правилно съм познал, че прилича на онази планета, нали.

-  При това много.

-  Какво ще кажете да се разведа из мястото?

-  С удоволствие. – леко кимна с глава.

Сега за първи път наистина бяха сами. Вървейки те продължиха разговора си като главно той й разказа за начина по – който е постигнато създаването на тези планетоиди. Киа с желание поемаше всичките онези незначителни факти, които капитанът й говореше. Искаше да знае все повече и повече за този нов свят в който бе попаднала. Разходката се отрази добре на девойката. Имаше моменти, в които наистина можеше да се представи, че отново се намира на Земята и се разхожда из безлюдните поля.

Може би заради вълнението или просто от умора, но краката й започнаха да я болят. Продължавайки разходката намериха едно уютно място близо до езерото. Там тя седна на земята, изпъна крака и погледна към небето. Знаеше, че не е истинско, че е просто холограма, но това не пречеше да й харесва.

Обърна глава назад и погледна към Алазар, които бе останал прав на около няма и два октара от нея и я гледаше. Леко се усмихна и заговори:

-  Защо не седнете до мен? – предложи му.

-  Не, благодаря.

-  По поведението ви мога само да предположа, че или не ви харесва компанията ми, капитане, и само ме залъгвате с любезното си поведение или предпочитате само да наблюдавате хората отстрани. Кое от двете е правилното?

Разбра, че не може да измисли правдоподобно извинение. Играеше по тънка линия и дори една толкова малка грешка може да се окаже фатална и да разклати вярата й в него. Усмихна се, все едно току - що Киа бе казала някоя голяма глупост и се приближи към нея. Не можеше да си обясни как толкова лесно се бе предал пред нея – дори не се опита да възрази!

-  Така е много по – добре! – заяви самодоволно принцесата. За микронд погледите им се срещнаха и тя отвърна поглед напред – Красиво е, нали? Знам, че е холограма – една голяма илюзия като всичко друго наоколо, но не мога да спра да се чудя дали някъде наистина има подобно небе и луна?

-  Не съм бил координатор, за да съм сигурен за звездите, но спътникът много прилича на онзи на Джуба 15. Малка търговска планета. Не представлява нищо особено.

-  Говорите така все едно сте имали възможността да я видите лично.

-  Наистина е така! Преди много цикли, още преди да му повишат в чин капитан, с отряда ми бяхме изпратени на мисия там. Предпочитам космоса пред подобни дупки, но затова пък имах възможността да видя спътника на планетата. Бе най - обикновен астероид привлечен от гравитацията й, но формата му бе уникална.

-  Засега мога само да си представя тези места. Някой ден обаче може и да имам възможността да ги видя със собствените си очи. – вече и тя гледаше към него.

-  Някой ден.

Алазар се съгласи с нея, но вътрешно знаеше, че този ден никога няма да отиде на някой от тези места. Веднъж предадена на императора съдбата й бе предопределена. Смърт! Може би тогава ще е доволен, че се е отървал от нея, но сега бе различно. Гледайки я на тази светлина пак го завладя онова странно желание. Бяха толкова близко един до друг без да има нещо или някой, които да ги възпре да станат още по - близки. Бе настъпила гробна тишина. И въобще защо им бяха нужни думи, когато в очите им можеше да се прочете всичко.

Съвсем несъзнателно, може би подвластни на мига или подтикнати от някакъв внезапен импулс, двамата се целунаха.

За миг Алазар забрави за това които са и колко неправилно постъпва, когато я целува. Обзе го желанието да я прегърне, дори и само, за да усети топлото й тяло до своето. Едно от пипалата му се появи иззад гърба му, бавно се доближи да Киа... И точно в този миг осъзна какво прави. Рязко се отдръпна и едновременно стана от мястото си. Същевременно принцесата също почувства, че това не биваше да се случва и смутено наклони поглед към земята. Миг два задържа очите си затворени. Имаше нужда от малко време да помисли. Най – добре бе нищо от това да не се бе случило. Обърна глава настрани и продължи да гледа небето, все едно наистина бе така.

Няколко микронда никой не проговори, когато пръв Алазар разруши настъпилото мълчанието с думите си:

-  Мисля, че стана време да си тръгваме. Какво ще кажеше? – Киа кимна в знак на съгласие. – Ако някой път отново пожелаете да дойдете тук може просто да кажеше да охраната ви и те ще ви доведе. Достатъчно е да кажете, че искате да отиде до планетоид № 23 и веднага ще дойдете тук.

-  Ще се справя. – продума тя.

Стана и изтупа прашните си дрехи. Застана до него и заедно тръгнаха към изхода от залата. За разлика от преди сега никой от двамата не пожела да проговори. Бяха прекалено заети да мислят какво бе онова, което ги накара да се държат толкова странно… напълно обратното на вижданията и принципите си. Така като на Киа и на Алазар им хареса създалата се близост, но поне той разбираше, че между тях не биваше да има нищо.

Щом стигнаха до входа забелязаха двамата войника да ги очакват. Щом си достигнаха Алазар се обърна към принцесата:

-  Тук ще се наложи да ви оставя.

-  Може ли да знам защо? – попита изненадана.

-  Задълженията на един капитан никога не свършват – опита се да се усмихне, но не се справи кой знае колко добре. - Трябва да се върна в командното, за да разговарят с заместника си.

-  Разбирам – в гласа й се усещаше разочарование. Погледа го очите и заговори. – Желая ви приятна вечер, капитане.

-  И аз на вас, принцесо.

Киа му обърна гръб, все още много объркана, и тръгна водена от един от войниците. Кхун ги последва с поглед, докато завиха по един от коридорите. Въздъхна от облекчение, че всичко свърши и после тръгна към стаята си. За пореден път бе излъгал пред нея – нямаше среща с приятеля си, въобще нямаше никаква работа. Направи го просто защото не знаеше какво може да се случи ако прекара още малко време с нея. Не спираше да размишлява. “Харей се оказа прав като твърдеше, че не трябва да се сближавам чак толкова с нея. Това само щеше да ми донесе повече проблеми на главата.” Сега вече бе прекалено късно, за да върне времето назад. Колкото и да се опитваше не можеше да разбере какво го бе накарало да я целуне. Рядко действаше импулсивно, почти никога, но сега... сега бе много по – различно. Нямаше представа какво го бе прихванало. Не можеше просто ей така да забрави пламъка, които тя събуди. Никога, никой не го бе карал да се чувства по този начин. Тя бе нещо различно, нещо ново! И с тези си думи той нямаше предвид само факта, че е хадуин. Имаше и още нещо. Но какво?

Обгърната от собствените си мисли Киа не разбра кога са стигнали до стаята й. Влезе вътре и затвори вратата след себе си. Въпреки че не бе вършила нищо днес се чувстваше ужасно уморена и единственото, което искаше бе да си легне. Въпреки това не успя да заспи. Мислеше си за случилото се преди малко. Не бе нещо характерно за нея да се целува с човек, които почти не познава. Тя обаче не възприемаше Кхун, като някакъв непознат. Дори бе точно обратното – ужасно близък. Алазар е привличаше по някакъв особен, необясним начин. Когато двамата се целунаха усети как през цялото й тяло преминаха топли вълни, които я обгърнаха и завладяха всяка част от тялото й. Не бе правилно да ги нарече вълни. Те бяха нещо, което бързо преминава и си отива, а чувството в нея не искаше да изчезне. То продължаваше да седи вътре в нея и да я топли като топъл и приятен огън в студена зимна вечер. Точно това си беше – един голям огън, същински пожар, които я изгаряше жива. Той не я плашеше, а точно обратното – караше я да го желае още по - силно.

С удоволствие щеше да прекара още много време заедно с Алазар Кхун, но той си имаше задължение. Не биваше да ги загърбва, заради нея. С мисълта, че утре отново ще се видят, Киа заспа.

Първото нещо, което видя принцесата щом се събуди бяха многобройните блещукащите, пред прозореца светлинки. И без това нямаше какво да прави, така че остана излегнала се, гледайки преминаващите покрай кораба звезди. Учуди се сама на себе колко бързо се приобщи към живота на кораба и въобще към всичко. Само преди по – малко от ден все още живееше на Земята, без да знае нищо за себе си. Сега нещата стояха другояче. Бе открила коя е и сега пътуваше към своя истински дом. Имаше чувството, че никога не се е разделяла с така любимия си космос.

Изведнъж се осъзна, че мислите й пак започнаха да се отклоняват към капитана. Не можеше да изисква от него да бъде постоянно покрай нея, но пак се надяваше да прекарат поне още малко време заедно. С тази мисъл в главата си стана, облее се и излезе. Не обърна внимание на двамата войника, които веднага я последваха. Вече знаеше пътят към столовата и сега тъкмо отиваше натам. Не се притесняваше и от погледите, които я последиха, докато минаваше през столовата към личната трапезария на капитана.

Мъжът, застанал до вратата бе същия, който вчера им сервираше. Когато жената влезе и седна на вчерашното си място той се приближи и заговори:

-  Капитанът пожела да ви предам искреното му съжаление, че няма да може да закусва с вас, но имаше работа. Веднага щом се освободи ще дойде при вас.

-  Разбирам.

Съжали, че нямаше възможността да се срещне с Кхун, но въпреки това остана да хапне. Храната вече не й се виждаше чак толкова вкусна като вчера. Без особен ентусиазъм хапна малко от предложената храна. Единствено, когато видя пред себе си невиждани до този момент твърди кафяви плочки прояви някакъв интерес. Първоначално ги изгледа с известна доза недоверие, но вече бе разбрала, че съмненията й са безпочвени. Все една от тях и я опита – оказа се с много приятен, леко солен вкус. Заедно с мекотелите от тях ставаше превъзходна закуска.

Замисли се дали Алазар наистина има работа или просто я избягва. За какво обаче му бе да го прави? Разбираше, че като капитан си имаше направо огромни задължения, но това не значеше, че не можеше да й обърна поне малко внимание. Нали той сам повтаряше, че е принцеса. Той бе длъжен да го направи! Единственото, с което можеше да си обясни неговото отсъствие бе със случилото се миналата вечер на планетната площадка. Явно се бе смутил, заради целувката и сега предпочиташе да я отбягва.

Когато привърши с закуската си се облегна назад на стола си и се замисли какво да прави през останалата част от деня. Кхун й бе споменал, че може да ходи където си пожелае, разбира се под постоянният надзор на двамата войника, но това вече не я притеснеше. Познаваше само една малка част, направо нищожна, част от кораба, а и сега не бе в настроение да се разхожда из него. Искаше обаче да види и някой от другите тренировъчни зали. Стана и излезе от столовата. Веднага от двете й страни застанаха двамата й телохранители, които просто не я бяха оставяха да направи и две крачки да се отдалечи от тях. Обърна се с лице към единия и със сериозен и заговори:

-  От капитан Кхун разбрах, че на кораба има няколко тренировъчни площадки, вчера разгледахме една от тях искам да и видя и другите.

Мъжът кимна в знак на съгласие и тръгнаха по коридора. Не бързаше за никъде и с интерес оглеждаше хората покрай, които я подминаваха. Всички мъже и жени, които срещна бяха все на възраст между трийсет и четиридесет години. Дори и да бяха по – възрастни не им личеше. Всички носеха униформи като нейната. След известно време в наблюдение на хората забеляза, че освен белият кръг с червен триъгълник на гърдите си те имаха на раменете си най - различни знаци. Напомняха й на земните емблеми, които показваха на другите с каква  специалност си или от коя дивизия си. При някои те представляваха малки триъгълници един в друг, при други кръг с равнобедрен триъгълник в себе си, или просто някакъв непознат за принцесата знак.

Десетина хризми след като излязоха от столовата се намираха пред входа първата от многото подобни зали. Влезе вътре и започна с интерес да наблюдава околността - оказа се пустиня. Колкото повече влизаше навътре, толкова повече се засилваше чувството, че наистина се намира по средата на истинска пустиня. Изкуственото слънце светеше толкова силно, че човек трябваше да носи специални очила, за да може да вижда дори на няколко октара от себе си. Принцесата се поразходи малко, но скоро се върна да продължи обиколката си.

Киа прекара целия си ден в разходки от една на друга площадка. Харесваше й да го прави. Алазар бе напълно прав с думите си, че на кораба могат да се открият напълно различни среди на живот. Имаше чувството, че се озовава на напълно ново място, един нов свят, разкрил се пред нея с цялата си красота и величие.

На някой от планетоидите бе прекрасно човек да прекара целият си ден в правене на абсолютно нищо. Като стръмният каньон, на които случайно попадна. Стоеше на края му и наблюдаваше отразяването на светлината в скалите. Дори не забеляза кога бяха дошли войниците и започнаха да се спускат надолу. Отклони поглед към тях и започна да ги гледа. Изненадваше я как не се изморяват, носейки цялата тази екипировка и оръжие. Как ли успяваха да се задържат на скалата, когато багажът им ги тегли надолу? Изчука ги докато вече не можеше да ги вижда добре и си тръгна. Имаше още много да обикаля.

Другата площадка, на която отидоха представляваше гъста гора, същинска джунгла от различни сини растения. Принцесата с удоволствие прекара няколко арна в разходни из чудноватата растителност. Всичко щеше да бъде перфектно ако само я нямаше тишината. Тук нямаше никакъв живот! Когато вече пейзажът й стана еднообразен и скучен, си отиде.

 Не всички места, обаче бяха толкова приятни като тези. На една от площадките принцесата попадна на огромно благо. Гъста жълтеникава мъгла се бе разпростряла над него, не позволявайки на човек да види нещо на повече от няколко стъпки пред себе си. Отгоре на всичко смърдеше странно неприятно. Киа се разходи малко, от любопитство, докато от миризмата не започна да й прилошава.

В края на деня, без дори да хапне нещо, се върна в стаята си, за да си вземе един душ. Навсякъде около себе си можеше да почувства смесица от коя по коя неприятни миризми, особено от онова блато. С голямо облекчение влезе под душа и завъртя крана. Струята потече и тя отпусна уморените си мускули. Когато, половин арн по – късно, излезе от банята само се преоблече и си легна. Веднага заспа.

Когато на следващата сутрин се събуди веднага отиде в столовата. Изпитваше направо зверски глад – нищо чудно след вчерашния ден. Освен това една малка част от нея се надяваше да се види с Алазар, чиято компания вече й липсва. Остана доста разочарована, когато й съобщиха, че капитанът е бил там по – рано, закусвал е и отишъл в командното. Примири се и остана сама да хапне.

През следващите десетина дни двамата изобщо не се срещнаха. За принцесата вече нямаше съмнение, че Кхун я избягва. Това никак не й харесваше, но трябваше да се примири. Не можеше да проумее какво толкова се бе случило, че да накара капитана да не иска да бъде повече време с нея. “Идиот!” С тази мисъл в глава преставаше да мисли за него и се отдаваше на удоволствието да прекарва дните си в някой от тренировъчните планетоиди. Гледаше как командирите нареждаха на войниците и как те мигновено изпълняваха дадените заповеди.  

Компанията на Алазар й липсваше. Понякога й се случваше да го види за малко, но той бе твърде далеч, за да я заговори. Само погледите им се срещаха за микронд и тогава времето спираше. Те й казваха всичко, което можеше да поиска да чуе.

Вечерта на десетия ден за първи път се видяха истински. Киа тъкмо вечеряше с една пържола, дори не искаше да разбере от какво е, защото можеше веднага да се откаже да я яде, и вече добре познатите й мекотели. Чудеше се какво да прави утре, така че денят й да мине колкото се може по – бързо. Изведнъж се чу звукът от отваряне на врата и Алазар влезе при нея. Принцесата усети как сърцето й започна да тупти по – бързо с всеки изминал микронд. Капитанът даде знак на войника до вратата да излезе и се обърна към нея:

-  Надявам се нашата гостенка да се чувства добре?

-  Умирам от скука по цял ден, но иначе съм добре.

-  Съжалявам за неудобството, но няма как иначе да бъде. Този транспортьор е военен кораб и не може да предостави кой знае какви удобства, достойни за една принцеса. Подозирах, че може да се почувствате така и реших да ви открия някакво занимание.

Приближи се и й подаде малък компютър. Досега бе виждала няколко такива в ръцете на войници, но никога толкова близо. Бе малък, с размерите на малка книжка, на дебелина нямаше и сантиметър. Веднага започна да натиска копчетата и да разглежда различните файлове, които имаше вътре. Не ги четеше, просто разглеждаше.

След малко погледна към капитана и го запита:

-  За какво може да ми е това?

-  По принцип скранците не се занимават от изкуство, скулптура или други подобни, но преди стотици цикли не е било така. Това са всичките стихове и интересни текстове, които са се запазили в днешни дни. Стори ми, че може да ви хареса да четете нещо.

В първият момент Киа не знаеше как да реагира на думите му. С нищо не й бе длъжен, за да прави това за нея. Особено след поведението му напоследък не бе очаквала от негова страна. Почувства как страните й порозовяват.

-  Благодаря. – промълви след кратко мълчание.

-  Да се грижа за вас е моята задача! Ако това е всичко ще ви оставя имам си още много работа. Просто наминах оттук.

Стана от мястото си и се доближи до него:

-  Наядох се!

-  Ще кажа да ви придружат до стаята ви.

-  Дори и да не го казвате те ще го направят – усмихна му се. - Освен това и сама знам пътя.

-  Не се и съмнявам.

Очите му не можеха да се отделят от нейните. Беше застанала срещу него и плахо му се усмихна.

-  Знам, че нямам права да правя това. Не бива, сигурна съм, че не бива, но... – вместо да продължи се доближи още и го целуна

Това бе единственото обяснение, което му каза и бързо излезе. Алазар се зарадва, че го направи, иначе щеше да види почервенялото му, смутено лице. Бързата й целувка го стрелна и опари душата му как би го направил лазер. Почувства, че ако тя бе останала само още миг щеше да я задържи в ръцете си и отвърне на действията й. Направи го в израз на благодарност. Не биваше да го приема като нещо повече и трябваше веднага да ги забрави.

Не можеше!

На по другия ден, още от рано принцесата отиде на земноподобния планетоид и се зачете в нещата, които Кхун и даде. Дори след арнове тя още бе на тренировъчния терен. Беше си намерила усамотено местенце до един дървета близо, в близост до езерото и си почиваше. Срещу нея се виждаха групи войници, които тичаха без да проявяват каквато и да е следа от умора. На няколко октара зад нея седяха двамата войника, които от сутринта се бяха превърнали в нейна сянка.

Четеше от малкия компютър, които и бе дал Алазар. Имаше интересни неща, особено сред стиховете, но нито едно от тях не се отнасяше за любовта, дори не се споменаваше за нея, освен ако не ставаше дума за  обичта към скранската империя. Тези стихове само допълваха представата й, че скранците винаги са си били студени личности. Само на едно място се споменаваше любов – стихът “Който”. Не случайно това бе и любимото й стихче. Не знаеше името на автора, но то гласеше следното:

                                                             Който иска, успява.

                                                            Който опитва, го прави.

                                                            Който обича, оживява.

Несъзнателно тези няколко реда се превърнаха в нещо като неин девиз, които в бъдеше я поддържаше да се бори за това, което истински искаше.

Спокойствието на площадката бе прекъснато от ужасна сирена. Войниците спряха на местата си, ослушаха се за миг и се забързаха нанякъде. Изплашена от ставащото Киа бързо стана от мястото си. Към нея се бе запътил един от войниците, които я охраняваха, хвана я за ръка и й направи знак да тръгне с бързо него. Тя освободи ръката си от неговата, но го последва. Не разбираше какво се случва, но каквото и да бе, обаче бе нещо сериозно  

Когато тръгнаха по коридора видя още забързани скранци. Вдигнатата тревога явно бе накарала всички да отидат мигновено на постовете си. По едно време всичко се разтресе, само за миг – бяха излезли от хиперпространството. Любопитна да разбере какво стана тя се обърна към един от двамата войника:

-  Искам веднага да разбера какво става! – заповедническо му заяви

-  Нападат ни. – просто й заяви, без дори да я погледне за момент

Това бе достатъчно за Киа, за да разбере защо всичко изглеждаха толкова сериозни, а лицата им като издялани от камък. Не знаеше кой ги е нападнал, но дори и да попиташе знаеше, че няма да получи отговор. От нея се изисква да се върне в стаята си и не излиза оттам, докато всичко не премине. Дори и да искаше да го направи двамата войника щяха да й забранят.  

Веднъж озовала се в стаята си тя отиде до прозореца и се огледа наоколо. Пред очите й прелетя един от скранските кораби. Принцесата го разпозна защото бе от тези, които бе видяла в хангара. Точно зад него, като опашка плътно го следваше друг кораб. Непознатия кораб стреля няколко пъти, но не успя да улучи. Почти веднага атака бе подновена и скранският кораб се взриви. Изплашена Киа се отдръпна назад. Сред облака от прах се виждаха останките му. Който и да го бе управлявал сега бе мъртъв.

Други кораби близо до нейният прозорец не се появиха, но тя пак можеше да развитието на битката. Различни кораби се обстрелваха, Киа видя, че дори да е ударен скранският кораб продължава да обстрелват врага си до последно. Принцесата не можеше да проумее как е възможно някой да пожертва живота си по подобен начин, но те го правеха, без да се колебаят. Възхищаваше им се!

Понякога чуваше отвън издаването на заповеди – къде войниците трябва да се прегрупират, кои къде да отиде, кои кораби да излетят и кои да се върнат. Като се слуша по – добре в тях разпозна гласът на Алазар. Благодарение на това разбра, че Кхун се намира в командното откъдето контролираше всичко. От тях също така разбра, че няколко от вражеските кораби са навлезли в хангарите и в момента там протичаше битка.

Изведнъж чу изстрели, които я накараха да се обърна към вратата. Те не идваха някъде отдалеч, а точно пред стаята й. Не знаеше как да направи! Вцепенена от страх остана на мястото си върху леглото. Не след дълго стрелбата спря. Вратата на стаята се отвори и вътре нахълтаха двама мъже с кафеникави униформи, различни от тези, които Киа бе виждала досега сред скранците.

Събрала цялото си смелост, стана и се обърна към тях:

-  Кой, по дяволите сте вие и какво правите тук?

Единият се обърна към нея и замръзна на място. Имаше светло руса, почти бяла коса и сребристи очи, като нейните. Почти веднага отново дойде на себе си и щастлив се запъти бавно към нея.

-  Киа… Наистина си ти! – заяви той, опита да я доближи, но тя веднага се отдалечи.

В този микронд тя добре огледа ръцете му. Те нямаха шиповете на скранците. Другото, което й направи още по – голямо впечатление бе хиксообразната рана на ръката – същата като нейната. Освен това тези очи...

-  Не сте скранци! Вие сте вие?

-  Не можеш ли да разпознаеш собствения си брат, Киа? Аз съм Магтан! Какво са ти сторили тези чудовища? – изненадан продължи мъжа.

Девойката не знаеше дали трябва да му вярва или не. Направи една малка крачка към него и внимателно разгледа лицето на мъжа. Нямаше грешка, че това е същия човек, с който бе на снимката. Зрението й се замъгли и в съзнанието й проблесна споменът за две деца, играещи си в една градина. Щастливи тичаха по необичайно светло зелената трева и се забавляваха на фона на необичайно синьо небе. Кои бяха тези деца? Може те двамата? Същевременно можеха да бъдат и просто някакви деца, които е гледала как си играят. Сега не бе подходящия момент да мисли за това! Независимо дали спомена имаше нещо общо с този мъж или това не означаваше, че трябва да му вярва.

-  Докажи го!

-  Няма време! Скоро открият капсулата ни и ще започнат да ни търсят. – извика другия мъж, които бе останал до вратата.

-  Да не мислиш, че не знам! – отвърна му гневно Магтан. – Щом искаш да ти докажа по някакъв начин, че говоря истината. Добре!

Той извади изпод дрехата си една верижка с метална плочка. Докосна до устните си и я остави в отворената си длан. Плочката започна да свети и от нея се появиха техните лица. Това бе същата снимка, която имаше на медальона си.

-  И двамата имаше това изображение на плочките на шиите си. Преди бяхме много близки и всяка една раздяла ни натъжаваше ужасно. Затова решихме да сложим изображенията си в тези медальони. Винаги, когато ни стане мъчно за другия просто ги погледнем изображението и ще знаем, че скоро ще се видим.

-  Вярвам ти - и настина бе така. - Не мога да разбера, обаче защо искате да бягаме от скранците, когато те са наши съюзници.

-  Съюзници? – пак се намеси онзи войник. - Кой ви е казал това? Скранците и хадуините воюват от стотици цикли и не се очертава скоро някой от двата не бъде победен.

-  Моля те Киа, повярвай ми. Трябва да се махнем веднага оттук! – протегнал ръка към нея

За момент тя се поколеба дали да го последва или да остане тук... при Алазар. Факта, че това е неин брат, че той е на снимката на верижката й, доказваше, че двамата се познават. Мозъкът й трескаво работеше. Спомни си за поведението на екипажа – студените погледи. Начинът по който капитанът я избягваше, нищо че зад това можеше да има и нещо друго. Всичко й подсказваше, че той крие нещо. Не го познаваше, не знаеше дали не е крил нещо от нея. А тези хора... Те бяха хадуини като нея. Не трябваше ли да изпитва повече доверие към тях, отколкото към някаква друга раса? Раздвоена накрая тя реши да постъпи така, както й се струваше най - правилно.

-  Добре. Ще дойда с вас!

На лицето на мъжа се появи изпълнена с облекчение усмивка. Хвана я за ръката и бързо тръгна към вратата. Другият мъж вече бе тръгнал нагоре по коридора, оглеждайки се на всички страна. Когато излезе пред вратата девойката видя пред себе си студените тела на двамата телохранители. За първи път в живота си виждаше мъртъв човек и гледката изобщо не й хареса. Нямаше обаче и много време да мисли за това. Бързо минаха покрой тях и продължиха по коридора. Киа веднага разбра, чу вървят към хангарите.

В началото всичко вървеше добре. Успяха да се качат на асансьор, които ги отведе направо в най – близкия хангар. Там попаднаха на един скранец. Преди да може да отрейгира Магтан го застреля. Минаха покрай войника и продължиха да тичат напред. Накрая пред тях се появиха огромните врати на хангарите.

Наблизо се чуваха изстрели. Киа погледна тази в посоката. Отряд скранци, сигурно около трийсет души, прикрили зад едни контейнери, стреляха по хадуински войници. Това успя да я обеди, че войникът не бе излъгал, като каза за войната между расите. Чувстваше се измамена от Алазар Кхун. Но същевременно не можеше да изпитва каквито и да е неприятни чувства към самия него. Вече бе заподозирала какво е станало с нея, надяваше се обаче то да не се окаже вярно.

Водена от брат й те тръгнаха между корабите. В началото се виждаха само скрански кръстосвачи и звездолети, докато накрая Киа не забеляза няколко по – различни на вид и форма кораби. На пръв поглед те приличаха на останалите, но не бяха направени от същия материал.

Тримата тъкмо се бяха затичали към кораба, когато на десетина октара от тях се появи скранци отряд. Веднага намериха укрития зад близкия кораб. Двамата мъже започнаха да стрелят по тях. Киа не знаеше какво друго може да стори освен да седи безучастно. Изведнъж почувства как нечии очи я наблюдават. Надигна глава и се обърна в посоката, която инстинктите й насочиха. Очите й се срещнаха с пронизващия поглед на капитан Кхун. Той се намираше на близкия асансьор и наблюдаваше нервирано развитата битка.

Гняв и съжаление завладяха Алазар, когато видя как принцесата се измъква. Сега можеше и да не го осъзнава, но тези чувства не бяха породени единствено от мисълта, че не е могъл да изпълнил  мисията си. Имаше нещо друго. Съвсем незначително той бе започнал да я харесва. Точно заради това мисълта, че ще му я отнеман бе направо непоносима.

Колебания изпълниха съзнанието на принцесата, когато го видя. Харесваше й, когато Алазар бе с нея, макар че това се случваше рядко, и не искаше да се разделят. Факта, че я бе измамил я караше да изпитва известни съмнения, но сега това нямаше значение. Нищо нямаше значение!

-  Скоро ще дойдат още повече войници. Трябва веднага да тръгваме! – извика брат й.

-  Да. – примирено се съгласи Киа.

Да бе имало някакъв начин да остане още малко тук бе го направила, но тя не знаеше за такъв. Стана и последва брат си. Все още искаше да разбули загадката ни миналото си, дори по – силно от преди, а за тази цел трябваше да бъде при своите. Там бе мястото й!

Хванала ръката на Магтан те успяха да стигнат до кръстосвача си. Качиха се и отидоха в командното. Двигателите бяха включени и корабът мигновено се издигна. А няколко микронди вече бяха излезли от скранския транспортьор.

Киа погледна към бързо отдалечаващия се кораб за пореден се замисли за Алазар. Последните два – три дни изобщо не можеше да мисли за нещо друго. Не можеше да продължава да крие то себе си истината. Нямаше смисъл! Беше се влюбила в Алазар. Още в първият миг, когато го видя нещо в нея й подсказа, че той не е обикновен човек, или в този случай скранец. Целувката им окончателно си каза думата по въпроса. Всичко щеше да бъде много по – лесно ако я нямаше тази война. Защо ли въобще я имаше? Мисълта, че може никога повече да не го види повече направо я разкъсваше отвътре. Не бе сигурна кога или как, но в този момент обеща пред себе си, че отново го види. Нека да стана каквото ще.

Мислите й бяха прекъснати от гласа на гласа на Магтан да даваше последни заповеди на хората си.

-  Всички веднага да напуснат транспортьора и да се върнат на нашия кораб. Мисията е изпълнена!

 Докато говореше лицето му бе сериозно и замислено. В очите му тя можеше да прочете задоволството, което изпитваше. Все едно всяка възможност да нанесе удар на скранците му донасяше радост. След като го каза погледна към Киа и се усмивка. Хвана нежно ръката й и заговори:

-  Радвам се, че отново сред нас. Кажи ми, сестричке как успя да попаднеш след тези същества? Добре, че подслушвахме някой от съобщенията им иначе никога нямаше да разберем, че са те открили.

-  Наистина ли искаш да чуеш всичко това? Не е нищо особено!

-  Да. – настоя Магтан.

-  Добре. – примири се тя и се обърна изцяло към него. – Първото нещо, което помня е как се събудих на планета наречена Земя. Беше нощ. Имах рана на крака, а около мен имаше някакви останки без да знам от какво си. Останах да живея в при хората, което ме откри. Оказа се, че много приличат на нас, така че дори не заподозряха, че не съм от там. Ако един цикъл е равен на една земна година то съм живяла там четвърт цикъл. Тогава ме откриха скранците и ме убедиха да отида с тях. Представиха се за приятели на хадуините и се държаха с мен, като че ли съм някаква важна личност.

-  Но ти си! – прекъсна я брат й. – Ти си принцеса.

-  Много добре знам това, но не се чувствам като една. Както и да е пътувахме вече близо десет дни, когато вие нападнахте транспортьора. Това е всичко!

-  Поне една нещо да са сторили скранците като трябва. – Киа го изгледа учудено. – Върнаха те у дома.

“У дома!”. Тези думи й подействаха толкова странно, че тя се затвори за останалия свят и се замисли. Нищо досега не можеше да възприеме като свой дом, нито ранчото, нито транспортьора, освен краткото време прекарано с Алазар. Възможно ли бе към него да изпитва нещо различно от обич, дори и сега, когато знаеше, че през цялото време я бе лъгал? Въпреки нежеланието си трябваше да се опита да го забрави. Трябваше! Погледна към мястото, където трябваше да бъде скранския кораб, но от него нямаше и следа. Надяваше се, че когато се завърне на родната си планета да открие онова, което й липсваше. Искрено желаеше да е така, но като че ли част от нея се съмняваше, че това някога ще стане.

Корабът на хадуините бе транспортьор. Единствената разлика между него и скранския обаче бе че този кораб е малко по – голям и вместо в черно имаше сребрист - син цвят. Киа се учуди, когато изведнъж се оказа заобиколена от щастливите погледи на екипажа на кораба. Тези хора искаха тя да е при тях! Някой я поздравяваха с поклон, кимване с глава или просто с дружелюбен поглед.

От хангара двамата с брат й отидоха направо в командното, където ги чакаше техния добър приятел и вечер помощник на Магтан, Шарак. С една глава по – висок от Киа той имаше кафеникаво - червена коса и светлите очи, характерни за всеки хадуин. Докато влизаха в залата девойката забеляза едгрина на ръката му. Както бе казал скранския капитан - отличителен белег за всички хадуини.

В първия момент щом двамата се съзнаха той замръзна на мястото си. Огледа я цялата все едно искаше да бъде сигурен, че очите му не се го излъгали. Не бяха! С големи крачки пристъпи към нея и силно я прегърна. Киа не можеше да разбере кой е този човек и защо се държи така с нея. Чак по – нататък разбра кои е той.

-  Какво стана с скранския кораб?

 Въпросът на Магтан накара Шарак да се обърна към него. Забравил за момента Киа веднага заговори:

-  Транспортьорът успя да се измъкне. – заяви приятеля му.

-  Какво? Как го позволихте?

-  След като и последния ни кръстосвач излетя кораба им излезе от хиперпространството. Не можехме да ги последваме, защото първо се налагаше да приберем корабите си. Ако желаеш може да ги потърсим.

-  Вече няма да има смисъл. Много са далеч, а и сигурно вече да са съобщили за нападението и наблизо да има други техни кораби. Не! Най – добре ще е да поемем курс към Литикара.

-  Веднага. – отвърна Шарак и се обърна към момичето като я гледаше право в очите – По – късно отново да се видим, Киа. Радвам се отново си след нас.

-  И аз. – без особено желание каза принцесата.

В следващия момент мъжът направи крачка назад и леко се поклони, при което на лицето на Магтан се появи подигравателна усмивка, която се опита да прикрие. Без особен успех. Накрая Шарак напусна стаята.

-  Искаш ли да те заведа да стаята ти и да изпратя някой да се погрижи за теб. Най – малкото трябва да смениш тази ужасна дреха. – погледна към скранската униформа.

-  На мен пък ми харесват. – възрази девойката.

-  Не се й съмнявам – усмихна се. – Винаги си предпочитала обикновеното облекло, най – малко едни хубави кожени панталони пред дрехи подходящи за една принцеса.

Киа се отказа повече да спори с него. Нещо й подсказваше, че няма да спечели. Може би някой нов спомен? Кой знае. Хвана подадената му ръка и тръгнаха по коридора. Много по – различно бе отколкото на скранския транспортьор. Нямаше я студенината и самотата. Дори точно обратното. Навсякъде дъхаше на живот, нежност и топлина. Сега Киа започна да разбира колко различни са в действителност хадуините от  скранците. Но това не би могъл да е повода за войната? Двете раси лесно можеше да открият общ език. Знаеше го от личен опит.

Постепенно престана да мисли за това. Главната причина бе в притеснението, което се събуди в нея, докато подминаха групите хора. Знаеше, че този път не тя бе виновна за това, а дрехите, които носеше. Не бе обичайно за войниците на виждат принцесата си облечена в униформата на най – големият им враг.  притеснение не толкова от себе си, а от дрехите, които носеше. Най – добре щеше да бъде да се отърве от тях.

Магтан я  заведе до покоите й. Девойката предполагаше, че те ще приличат на предишната й стая при скранците, но остана приятно изненадаха. Когато стигнаха и брат й отвори вратата пред нея се разкри голяма и много красива стаята. Стените й имаха светъл, много приятен цвят. Беше и много трудно да го определи, защото погледнат под различен ъгъл, той имаше друг оттенък. Цялото помещението напомняше на огромна всекидневна за почивка или работа с единствената разлика, че в единия край имаше огромно легло покрито с тъмно зелена покривка. Погледът на принцесата веднага бе привлечен от дребничката фигура на младо момиче застанала от едната му страна. Учуди се как не я бе забелязала още щом влезе вътре. Магтан направи знак на девойката да се приближи до тях и се обърна към сестра си:

-  Киа това е Тайма - твоята лична прислужничка. Ако ти потрябва нещо, независимо каквото и да е, тя ще ти го донесе. Смятам, че добре ще се разберете.

-  Не мисля, че ще е ми е необходима прислужничка...

-  Трябва отново да привикнеш към живота на принцеса, Киа. – прекъсна я той, с което сметна темата за приключена. – Оставям те да се пооправиш и ще се видим по – късно.

След тези си думи Магтан излезе от стаята и остави двете момичета сами да се опознаят. Киа го проследи с поглед докато вратата се затвори зад него и се обърна с лице към Тайма, както я бе нарекъл. Бе на не повече от двайсет, с тъмно червена коса, до раменете и слаба фигура. Единствената видна прилика между двете бяха светлите сребристи очи и едгрите.

Първа от двете проговори Тайма, без да отлепи поглед от земята:

-  Чух думите ви, господарке. Обещавам, че няма да ви се пречкам. – гласа й бе тих и внушаващ подчинението на девойката към принцесата.

-  Нямах това предвид, Тайма. – нежно заговори Киа, повдигайки брадичката й, така че да погледне очите й. – Нищо не мога да си спомня от живота си като принцеса. Свикнала съм сама да правя всичко, което си поискам. И бих предпочела да си остане така. Нямам нужда от прислужничка, но от приятелка - да. Искам да си имам някой, с които да споделям и да мога да му имам доверие. Ще бъдеш ли ти този човек? – предложи й тя.

-  Да, принцесо. – отвърна момичето, на лицето й се изписа усмивка.

-  И няма да ме наричаш, нито принцеса, нито господарке, нито по някакъв друг начин за теб съм просто Киа. Разбрахме ли се?

-  Да госп… Киа. – поправи се Тайма.

След като най – накрая се разбраха Киа се почувства наистина добре. В този момент единственото нещо от което се нуждаеше бе верен приятел. Почти не познаваше момичето, но имаше доброто предчувствие за нея. Пристъпи навътре в стаята и започна с интерес да я разглежда.

През следващите десет соларни дни от пътуването им принцесата и нейната прислужничка станаха доста добре приятелки. Благодарение на момичето Киа разбра много за народа си, за миналото си и за конфликта между различните раси. Вече бе започнала да привиква към живота на принцеса, но това не й помагаше да си спомни миналото. Понякога имаше чувство, че всичко и е толкова познато, като че ли някога го е чула или видяла, без да му обърне внимание и скоро го е забравила. Сега, когато то й трябваше, не го знаеше. Нищо, че Магтан и Шарак все й повтаряха, че прилича на някогашната Киа, тя не се чувстваше така.

Най – трудно й бе да престане да мисли за Алазар Кхун. В момента той сигурно се радваше, че се е отървала от нея и вече няма да се налага да я търпи около себе си. Вече има да изпълнява нови задачи и я е забравил. На нея и бе пределно ясно, че той я разиграваше през цялото време на престоя й на неговият кораб. Освен през онази нощ, когато се целунаха! Дори и ако сега той бе пред нея и й каже, че това също е било част от играта тя нямаше да му повярва. Сигурна бе, че тогава не се престори, когато скришом й показа, че му е харесало!

С всеки изминал ден девойката губеше надежда отново да срещне тъмните му, прекрасни очи. По време на пътуването имаше достатъчно време за да помисли върху чувствата си. В самото начало си мислеше, че е просто влечение, но вече бе абсолютно сигурна, че го обича. Какво ли щеше да прави за напред? Как да постъпи? Трябваше да открие някакво решение на проблемите си.

През последния ден от пътуването, докато беше в стаята си забеляза, че новата й приятелка е доста тъжна. В началото се опита да не й обръща внимание, но накрая не издържа и се обърна към нея.

-  Виждам, че нещо не е наред и искам веднага да ми кажеш какво е Тайма.

-  Не е нищо особено Киа.

-  Напротив, виждам колко си тъжна. Моля те кажи ми какво ти е? – помоли принцесата, сядайки до нея.

-  Аз ще трябва да остана на кораба. Тук е мястото ми, а не искам. Не искам да се разделям с вас! Вие не се държахте с мен не като с някое по – низше същество, както правят повечето хора, на които служа. А сега вие ще си тръгнете и пак ще остана сама.

Докато изслушваше момичето на лицето на принцесата се появи усмивка. Не бе предполагала, че Тайма толкова много може да се натъжи заради нещо, което нямаше да се случи. Киа никога не я бе възприемала като най – обикновена прислужница или просто компания по време на пътуването.

-  Глупачето ми – започна тя, като я прегърна през раменете. - Наистина ли си помисли, че ще те оставя? Вече говорих с брат си, в началото не можеше да ме разбере тъй като на Литикара ще си имам много други прислужници, които да вършат всичко вместо мен, но аз го обедих, че искам теб. Идваш с мен!

-  Наистина ли? – попита несигурно Тайма, в очите й се четеше надежда.

-  Дори и да не го искаш.

Без да може да каже каквото и да е девойката силно прегърна Киа. В първия момент жената малко се стресна, защото не бе подготвена за това, но после се засмя на собствената си глупост и също я прегърна.

Сега, когато момичето се почувства по-добре можеше на спокойствие да помисли за предстоящата среща с родителите си – краля и кралицата. Магтан й бе показал много техни снимки с надеждата нещо да си спомни, но нямаха никакъв успех. Дали въобще някога щеше да си върне паметта? Тази мисъл я плашеше. Толкова го искаше, но щом собствените й родители не й напомняха за миналото имаше ли нещо, което да.

Няколко арна по – късно заедно с Магтан, Шарак и Тайма като придружителка на принцесата, пътуваха към планетата. Корабът им бе останал в орбитата и сега те пътуваха с един звездолет към двореца, техният дом. Звездолета изобщо не приличаше на малките кораби, с които бяха пътували досега. Няколко пъти по – голям от кръстосвач той имаше няколко стая, освен командното и нещо като кухня. Стаята не можеше да се нарече точно кухня защото изобщо не приличаше на земните представя за такава, но там можеше да се готви или просто да си вземеш от готовите хапки, които изкуственият интелект на кораба приготвяше за неговите обитатели. Самия звездолет имаше златисто - кафеникав цвят и правоъгълна форма. Отстрани на кораба имаше четири двигателя същите като при транспортьорите, но тези можеше да се обръщат и поемат ролята на крачка. Тук спокойно можеха няколко човека да живеят в продължение на месеци, без да му се налага да слиза на някоя планета.

Докато пътуваха Киа имаше възможността добре да разгледа приближаващата си планета. Атмосферата й имаше кафеникаво – оранжев цвят, които й придаваха много красив вид. Тя обаче бе толкова гъста, че колкото и да се опитваше принцесата не можеше да види повърхността на планетата. Около планетата имаше три спътника с най - различни форма и цвят. Първия, най – близкия приличаше бе с неправилна форма, без атмосфера, целия покрит с кратери. Много й напомняше на огромен астероид като тези които бе виждал по снимки, докато бе още на Земята. Другите два изглеждаха миниатюрни сравнение с размерите на планетата, но за сметка на това първия имаха атмосфера и най – вероятно бе обитаеми. На Киа повече й хареса необичайните сини и лилави цветове, които имаше те.

След няколко микрона вече бяха преминали атмосферата и с девойката имаше възможността да разгледа самата планета. Навсякъде имаше странни на външен вид дървета - някой зелени, други сини, а на места  дори имаше тъмно розови. Всичко наоколо беше нещо ново и от части странно за Киа. Това я изплаши! Не искаше да си го признае защото смяташе за нещо глупаво да се плашиш от собствения си дом, но бе така.

Звездолетът се бе запътил към огромните сгради в далечината. Те имаха цилиндрична форма, заострени в горната си част. Някой от сградите бяха по – малки, разнообразни размери и цветове.

-  Красиво е, нали? – въпроса на Тайма върна Киа в действителността.

-  Да, най – красивото нещо, което някога съм виждала.

Това се бе самата истина. Красотата на този град, както и на цялата планета не можеха да се опишат с никакви думи или жестове. Човек трябваше да може да ги види със собствените си очи, за да повярва, че нещо такова съществува.

Звездолетът приближи целта на пътуването – дворецът. Той бе една от най – високите сгради, намираща се в самият център на столицата. Състоеше се от три цилиндъра допрени почти един до друг. Всеки от тях бе разграфен на етажи и погледнато отдалеч наподобяваха на обръчи поставени едни върху друг. Този по средата бе най – големият! Различните орнаменти, обрисували го, му придаваха още по – величествен вид.

Около двореца имаше великолепна градина, отпред тя бе по – малка, но отзад се простираше на цели метри. Принцесата не успя да я разгледа много добре, но си обеща по – късно да го направи.

Първоначално Киа се помисли, че ще се приземят отпред на двореца, но вместо това кораба се запъти към лявата, по – малка сграда. Там бяха хангарите. Звездолетът се насочи към един от по – горните отвори, когато вратата на стаята се отвори и вътре влезе Магтан.

-  Пристигнахме! – заяви им той. – Майка и татко ни очакват и съм сигурен, че са изгубили търпение в очакване отново да те видят.

-  Идвам. – отвърна му Киа.

Докато ходеше редом с брат си към люка изглеждаше спокойна, само външно. В действителност обаче се страхуваше. Как ли щяха да реагират при срещата им? Какво да направи? Никой не искаше да разочарова, но и не можеше нищо да стори, за да го предотврати.

Усети как корабът се приземява. Това стана плавно и почти незабележимо, вече бяха в хангара. Стигнаха до вратата и Магтан я отвори с едно просто движение на ръка. Излезе навън. Киа го изчака да направи няколко стъпки и го последва. В хангара вече ги очакваха две редици от хора. Това не бяха войници, а министри, благородници и други известни и почитани личности в хадуинската империя. Докато вървеше между тях девойката внимателно ги огледа, но никой не и се стори познат.

В края на редицата бяха застанали краля и кралицата. Те, както всички присъстващи, бяха облечени в широки, ярко оцветени дрехи с дълги ръкави. Меранор имаше къса руса коса като нейната и носеше бяла дреха, която й напомняше кимоното при японците. До него гордо бе застанала кралица. Жената носеше ярко червена рокля, чиято яка се разпростираше върху целите й рамене. На шията си носеше огърлица от непознат за момичето сребрист материал с черен камък в средата. Тъмната й коса бе прибрана с прекрасен кок, украсен с множество игли. В лицата и на двамата се четеше вълнение.

Накрая застанаха едни срещу друг. Девойката не знаеше какво друго да прави освен да стои на място. В продължение на няколко микрона никой нито проговори, нито помръдна. Наоколо бе гробна тишина. Накрая Домарис не издържа, бързо се приближи до Киа и радостно я прегърна.

-  Радвам се, че отново си тук, дъще. – тихо проговори кралицата, държейки я в обятията си.

-  И аз. – отвърна й Киа.

Като че ли огромен камък падна от сърцето на принцесата. Цялото притеснение, което изпитваше до момента, бе изчезнало и отстъпило мястото си на радостта от завръщането у дома. У дома? Тези думи още й звучаха някак си не на място. Дали наистина мястото й бе тук или може би някъде другаде? В този миг, докато гледаше кралицата, смесица от чувства надигаха в нея – уважение, страхопочитание и дори малко обич. Същото се отнасяше и за краля.

След като кралското семейство отново се събра решиха повече да не седят в хангара и се запътиха към залата за аудиенции, в която двамата владетели прекарваха по – голямата част от деня. Залата бе огромна цялата в сребристо син цвят, а в центъра й си намираха троновете им. Двама прислужника донесоха столове за принца и принцесата, така че да са близо до родителите си, необезпокоявани от никого да разговарят.

Киа за пореден път подробно разказа за престоя си на Земята, а след това и на скранския транспортьор. Единственото нещо, което премълча бяха чувствата й към скранския капитан. Всички слушаха с интерес, дори и брат й, които вече имаше добра представа какво и е станало. Като накрая свърши разказа си Магтан се обърна към нея:

-  Е стига толкова за това ужасно преживяване. Всичко е вече минало!

-  Така е. – съгласи се принцесата, но част от нея не бе сигурна, че наистина е така

-  Ако няма какво повече да си казвате бих искал да заведа да заведа сестра си на едно специално място. Стига й толкова официалности засега. По – късно пак ще се видите.

-  Стига тя да иска няма да ви възпираме. – отговори му краля.

Магтан погледна към сестра си. Заинтересувана от думите му тя кимна, че е съгласна. Двамата веднага станаха и тръгнаха по коридора. Веднага щом излязоха от залата се обърна към него:

-  Е къде ме водиш? – попита весело .

-  В градината. Не се и съмнявам, че си я видяла докато летяхме насам. Понякога с татко и майка може да бъде ужасно скучно като сега, а и искам да ти покажа едно по – особено място там. Градината е огромна! Простира се на няколко метри зад двореца и в нея може да се открие какво ли не. Тук е най – голямата колекция от растения в познатите територии. Сигурен съм, че ще ти хареса! – усмихна й се

Докато вървяха по коридорите не говориха. Магтан категорично й бе заявил, че няма да й каже къде отиват. Накрая тя просто се отказа да опитва и с интерес започна да разглежда всичко около себе си. Най – голямо впечатление й направиха хората. За някой бе сигурна, че са хадуини, но тук имаше и представители на други раси. Не веднъж срещна хора с повече от един чифт очи или ръце или такива, които друг цвят на кожата. Веднъж дори срещнаха двойка гигантски буболечки, които оживено разговаряха и постоянно махаха на всички страни с пипалата си. Това бяха само малка част от чуждестранните раси, който имаха представителни в хадуинският дворец. Киа бе направо удивена от тези същества, отчасти защото й се струваше направо невъзможно те да са истински, отчасти, за да не изглежда смешна пред  брат си.

Скоро се озоваха в градината. Тълпите вече започнаха да й омръзват. Не се чувстваше на място там. Когато излязоха навън се почувства много по – добре. Там също имаше хора, някой се разхождаха, други се грижеха за растенията, но никой не ги безпокоеше с присъствието си. Накрая Магтан отново заговори:

-  Когато бяхме малки обичахме да идваме тук. – сподели.

-  Знам. – съгласи се Киа.

-  Така ли? Сигурен съм, че никой не ти го е казал.

-  Понякога има проблясъци, малки спомени изникващи от нищото. Преди нямах никаква представа откъде са. Някои бяха толкова абсурдни и странни, че съм се чудила дали не са плод моето на въображение. Сега съм сигурна, че те наистина са се случвали.

-  Това значи, че може отново да си спомниш всичко. – обнадеждаващо й заяви.

-  Дано.

Магтан се досети колко й е неприятно все да й напомня за това и реши да не говори повече за това. Продължи да говори развеселено:

-  Играехме си и побърквахме учителите си, които не можеха да ни накарат да се приберем в двореца, за да продължим уроците. Това място е толкова голямо, че може цял ден да не те открият. Така си и беше. Колко ли пъти сме се скривали някъде из горичките и се смеехме на търсачите си.

-  Сигурно много съм харесвала това място – толкова е спокойно и усамотено.

-  Така е! Дори и след като пораснахме и намирахме детските игри за губене на време ти идваш тук и понякога оставаше по цял ден. От цялата градина имаше едно място, което ти бе най – любимо и често ходеше там. Никой друг не знае за него, освен ти и аз, точно там искам да те заведа.

Вървяха още малко докато не се озоваха на брега на реката. Наблизо имаше малък каменен мост, които свързваше двата бряга. Зад него се виждаше странна статуя – първата, която видя откакто пристигна. Тя нямаше определена форма, но излъчваше изящност и нежност.  

При вида на тази гледка Киа замръзна на място – всичко й изглеждаше ужасно познато. Ненадейно в съзнанието й проблесна спомена за това как тя самата седи на моста и се оглеждаше във водата, където спокойно плуваха странни лилави и розови мекотели. Изглеждаше замислена и малко тъжна.

-  Това е мястото, където исках да те доведа. – прошепна в ухото й Магтан като с ръка посочи моста

Нямаше нужда да й го каже – вече го знаеше. Принцесата бавно се запъти натам. Мислеше си, че брат й също ще я последва, но той предпочете да остане. Нямаше нищо против. Мостът изглеждаше много стар, но по него още се виждаха различните форми, с които бе обрисуван. Те не значеха нищо - просто нишки сплетени една в друга, но по такъв начин, че не можеше да не изпиташ възхищение към човека, които ги е направил.

Застана в центъра на моста и се облегна на парапета, за да се огледа в реката. Отлично помнеше изображението си от спомена и можеше да открие приликата между някогашната и сегашната Киа, но имаше и разлика. Онази изглеждаше тъжна и вечно замислена, докато тази бе повече любопитна и весела. Погледът обаче винаги си оставаше един и същ – дълбок и спокоен.

Изведнъж й причерня пред очите. В съзнанието й започнаха да нахлуват спомен след спомен, докато накрая не си припомни всичко. Този мост бе ключа към миналото й, мястото където тя успя да открие себе си. И това стана! Как и защо си оставаха загадка.

Вълнението, което я бе завладяло я накара да загуби равновесие. Преди обаче да може да падне на земята усети две мощни ръце да я хващат, обърна се и видя побелялото от уплаха лице на брат й. Помогна й отново да се надигне и облегна на перваза като междувременно я попита:

-  Как си? Видях, че започна да ти прилошава. Добре, че го сторих защото всеки момент можеш  да паднеш. Сигурно е от преумора. Днес много ти се събра.

-  Вечния ми закрилник! От както се помня ти все ме защитаваше и се грижеше за мен. Няма ли някой ден да разбереш, че вече не съм малко момиченце? – усмихна му се

Наистина се чувстваше добре, като изключим това, че мислите й бяха ужасно разбъркани. Постепенно всичко си идваше на място и това бе най – важното. За първи път откакто разбра, че е принцеса наистина се почувства като такава. Можеше да усети как се променя, как вече няма да е човекът, които познава досега.

-  Никой не ме нарича по този начин освен ти, а и ти самата не си го правила от цикли.

-  Това стана след като започнах да те надвивам, когато се биехме. – на лицето се изписа още по – голяма усмивка.

-  Така си бе. – на свой ред се усмихна Магтан, като си припомни веселото си детство – Но ти откъде може да знаеш всичко това. Да не би...

Тя кимна.

-  Спомням си всичко, братко. Абсолютно всичко!

Развълнуван Магтан силно я притисна към себе си. Без да я пуска заговори:

-  Това е най – чудесната новина, която съм получавал откакто те открихме.

Изведнъж той рязко стана от приклекналото си положение, все още държейки я в прегръдката си, я хвана под кръста и завъртя във въздух. В първият момент Киа остане без да помръзна, изненадана, но после се опита да му се измъкне. Не успя! Без да спре да се смее, с полусериозен тон извика:

-  Веднага ме пусни или ти обещавам ще те набия.

Докато го казваше Магтан вече бе започнал да се успокоява и съвсем спокоен я пусна. След като си поговориха още малко решиха да се върнат и да съобщят на краля и кралицата за станалото. Вървейки Киа се замисли защо точно сега се случи. Защо не си върна паметта преди, когато видя брат си, планетата, замъка, в които е израснала или родителите си? Отговорът дойде от само себе си. Нужно е било да види и почувства нещо, на което ужасно много държи. Въпреки целият блясък на Литикара и хората й чувствата бяха табу. Те нямаха особено значение в живота на хората, освен ако не се свързваха пряко с живота им. “Ето още едно нещо, което ни прави близки със скранците. Не сме чак толкова различни. Защо никой не може да го разбере.” Мислеше си тя, когато вече бяха вътре в двореца.

По – късно същата вечер имаше голяма празненство в чест на завръщането на принцесата, завръщането на паметта й допринесе още повече за настъпилата радост. Всички важни личности на Литикара, заедно и с такива, които идваха от други планети се бяха събрали там. Принцесата познаваше по – голямата част от гостите, но след тях имаше и много нови лица. Присъствието на нехуманоидни видове вече не й правеха толкова голямо впечатление защото от спомените си знаеше, че е прекарала целия си живот сред такива. Забравила всичките си тъмни мисли тя се забавляваше. Заслужаваше го след всичко, което й се случи.

Вече се бе стъмнило, когато за първи път видя Шарак. Всичко вървеше добре, но изведнъж настроението й се промени – стана сериозна и дори малко тъжна. Имаше нещо много важно, за което трябваше да говори с него, и то не търпеше отлагане. Веднага отиде при него и му заяви:

-  Мисля, че трябва да поговорим.

Хвана здраво ръкава на дрехата му и го повече към вратата. Щом излязоха и се увери, че са сами го заговори. Лицето й имаше толкова студен и страшен вид, че човек нямаше как да не потрепне.

-  Как може през цялото ни пътуване да не ми отделиш поне хризма и да ми кажеш, че не сме просто приятели... че сме сгодени? – запита го раздразнено Киа.

-  Помислих си, че ще ти дойде малко повече. Достатъчен ти бе факта, че си принцеса, а и бе притеснена от предстоящата среща с родителите. Един годеж щеше да ти дойде малко в повечко. – правдоподобно се оправда.

-  Може би си прав. – съгласи се тя, разтри с ръка челото си.

-  А сега какво мислиш по въпроса? – попита с надежда.

-  Нужно ми е време, Шарак. Ти сам го кажа, че ми се случиха много неща. Животът ми се промени. Аз все още съм онова момиче от Земята, но със спомени. Има неща, който  не разбирам напълно. Не мога да мисля за това, сега. Но ти обещавам обаче скоро да ти дам отговора си.

-  Разбирам.

-  Ако искаш може да се връщаш. – предложи му, с много по – мек тон.

-  Ами ти?

-  Смятам да си отида в покоите си и да отпочина, беше доста тежък ден.

-  Така е. Приятни сънища, Киа.

-  Благодаря ти. – отвърна тя и тръгна по коридора.

Отлично знаеше пътя към стаята – бе отивала там хиляди пъти откакто се помнеше. Докато вървеше натам размишляваше за това коя. Всичко в паметта започваше да си идва на мястото си, но с това идваше й жестоката действителност. Станалото с Шарак бе само малка част от нещата, които тя вече знаеше.