Фалшиви приказки

Фалшиви приказки

Не жали ти сърцето мое, замръзнало е

Слънце или дъжд, град или бял сняг –

Значение не ще да има вече тук и сега.

И тоз поглед празен остава,

Че вече не иска да живее

И радост пак да почувства.

Знаейки как приказката свършва

Желание няма книга да погледне

Камо ли да я разтвори и прочете.

Приказки са – това всеки знае,

Но място в реалността не ще открият.

И тоз който вярва на истината в тях

Накрая умира със стрела в сърцето.

Напред

Напред

Да бъдеш или да не бъдеш

Туй е вечният въпрос, нали?

И дори съдбата зла да вземе

В череп изкуфял да те превърне,

Озъби й се и напред продължи

С вирната брадичка и храброст безгранична.

Пък дали утрото е слънчево или ще вали

От теб това не ще зависи,

Но пак усмивка може да дариш

И смело напред да продължиш.

Замръзналите сълзи на ангелите

Замръзналите сълзи на ангелите

Искаш сълзи, но не ще ги видиш вече,

Замръзнали в дълбините на душата.

Неспособни да видят слънчев лъч

Или блясъка на пълната луна.

В нощния вятър тихо се молиш

Да видиш надежда някъде там

Ръка твоята да хване, обляна с кръвта

На тези някога били ти близки.

Но всеки някога е имал сълзи,

Искрени и пълни с грехове,

Копнеещи опрощение да открият,

Но дори в Ада огнен ненамерили.

И на ангелите, Божиите вестители,

Изпълващи деня с мека светлина,

Очите се изпълват с кръв червена,

А крилата от мъка почерняват.

Дори на тях, самата светлина,

Сълзите могат да умрат, замръзнали

от студа в собствени им сърца,

докато накрая Падналият само ще остане.

Малка рап песничка

Малка рап песничка

Ето една малка песничка,

Която обичам да пея

За добро утро и гуудбай...

Че коя съм никой не знае

И никой не ще да узнае.

Не ще ме видиш в сенките

Или вън сред тълпата.

Те може човек да ме наричаш,

Но дали съм – не знам.

Мога само да кажа, че съм тук.

Дъхът си чувствам, значи дишам.

За останалото – не ми пука.

Видът ми, може и да не харесваш

За характера, да не говорим.

На нима и аз обичам всичко в теб?

Грозно човече, пълзящо из света

Научено само глава ниско да носи.

Аз поне се рея високо

Било то и в собствения си свят.

Черни облаци на червено небе

И слънце с кървящи очи.

На трон от бели черепи седя

От жертвите ми направен, твоя е там

И накрая само моят свят се чува...

Така че излегни се, последна цигара,

Усмихни се и просто умри,

Че този свят е малък за двама,

А тук аз съм господар.

Щастлив край

Щастлив край

Тук си, но и не си, само спомен

Остана в онзи далечен като ехо, миг.

Няма ги топлите дни и смеха мек.

В леден свят на болка се скрих,

Обвита в мрак и мирис на смърт.

Къде сгреших? Какво казах?

Че накрая само сбогом остана

И картина на червен залез ще бъде

Вечно запечатана в съзнанието ми.

Малката грешка толкова промени...

Но стига вече мъка, не мога повече!

Сребърна кама в мъртво сърце ще забия

И моля на Бог и Дявола шанс да получа

За нова среща и нова любов в нов живот.

Може би тогава ще получа щастливия си край.

Непокорна

Непокорна

Вериги искаш ти да ми поставиш

Вериги невидими за чуждите очи,

Но приковаващи ме към земята.

Правила все нови създаваш

Та свободата ми да плениш

В красивите си сини очи.

Но огън бушува дълбоко вътре в мен,

Силата му е велика, не ще да го спреш.

Може да опиташ с думи или дела,

Може всички земни сили да извикаш,

Пак не ще можеш да го покориш.

Това е духът им, изгарящ ме от вътре

И дори накрая в пепел черна

Душата ми да превърнеш

Като феникс ще се преродя и отлетя.

Тръпка

Тръпка

Чувствам те в сенките навън,

Като ледена тръпка, поглед зад мен

Чувствам те в себе си, под кожата

Като огън готов да избухне.

Не виждам лицето ти, не знам името ти

Не знам дали дори си истински

Ти си тръпка, дълбоко в мен

Като струна, копнееща за допир

Звук, каращ те да изтръпнеш

Не от страх, вълнение те обзема,

Но има и страх, там, сред сенките

Защото за мен ти си навън, някъде

И си истински като утринните лъчи.

Виждам те

Виждам те

Леден поглед, без капка живот.

Какво ли се крие зад сините очи?

Красив свят или просто тъмнина.

Ти стоиш пред мен, виждаш ме,

Но наистина ли е така? Да? Не?

Знам какво се крие зад погледа ми,

Дали обаче виждаш ти нещо,

След като в твоя няма нищо.

Виждаш ли невидимото? Не всичко,

Само най-значимото. Да? Не?

Виждаш ли ме или съм едно нищо?

Просто сянка в празния ти свят.

Сянка на съмнение

Сянка на съмнение

Дали съм тук или не съм?

Дали това е сън или реалност?

Кажи ми, защото сам не знам

Дали всичко не е една фантазия.

Времето тече, но остава едно

Няма ден, няма нощ, едно нищо.

Луташ се в лабиринт безспир,

Но накрая пак си на първата стъпка.

Моля те, кажи ми това сън ли е

Или всичко просто е една фантазия?

Доста мои творби са вдъхновени от песни. Тази не е изключение. Еscaflowne - Shadow of doubt
https://www.youtube.com/watch?v=TYf7NluE5D4

Ти си тук

Ти си тук

Чувам крещящ глас в главата си,

Но продължавам напред с тези белези...

Дори когато не виждам светлина в тъмата

Дори когато нямам сили да помръдна,

Знам, че ти си тук, до мен, подаващ ми ръка.

И аз те виждам, ти се усмихваш

И това ме кара и аз да се усмихна.

Знаеш чувствата ми, радости и болки,

Знаеш всичките ми грехове и пак,

И пак си тук, до мен, завинаги.

Дори и на мили разстояние, небето е едно

И ние сме заедно под него.

Спомни си ти човеко

Спомни си ти човеко

Спомни си ти човеко, че не си велик!

Можеш дори таз планета да напуснеш,

Но не и от оковите да се освободиш.

Ти твориш, но коя е тази, която

Дава ти позволение да го направиш?

Ти търсиш, дириш отговори на всичко

Забравяйки тази, която знае всичко.

И в този миг, м свят скован от лед

Стоиш безпомощен и гледаш бялата мъгла

Плъзгаща се по този непознат свят

И макар и не гласно, ти знаеш,

Че тя е винаги там и не ще я покориш.

Икар

Икар

Човек добре и да живеe, смъртта среща

И пътя към Енисейските полета открива.

Важното е дали глава тъжно ще склони

Или радост ще изпита от делата свършени.

Някога Икар ме наричаха, към небето устремен.

Аз слънцето съзрях и блясъка му омагьоса ме.

Топлината му ме обгърна и аз го пожелах.

То бе толкова далеч, но и толкоз близо.

Защо птиците, тез създания прекрасни

Можеха към него да се стремят, но не и аз?

Защо човек съм се родил, щом душата ми

Копнее за небето, луната и звездите тъй чужди ни?

Накрая криле сам си сътворих и дарът

Сам си взех от боговете другиму дарен.

Високо към Слънцето отлетях, високо,

Че пламъците му с усмивка живота да ми вземат.

Накрая изгорях, но никога по-близък

Не съм бил до прекрасния му лик.

Имам си любими стихчета и това си е. Това специално е вдъхновено от една картина lament for Icarus https://thevelvetrocket.files.wordpress.com/2013/03/herbert-james-draper-lament-for-icarus.jpg
Ако разгледате и другия ми блог ще открието и огромния ми гоблен с прякор Моята лудост, защото никога няма да подхвана нещо толкова голямо и сложно отново. Но и за миг не съжалявам че над две години съм си играла над него. 

Какво е това чувство?

Какво е това чувство?

Какво е това чувство

Което кара сърцето да тупти,

Което кара пеперудата да лети

Напред към нощния пламък

И когато изгаря пак да го копнее.

Какво е това чувство,

Което кара душата да лети

Което кара да забравиш неволите

И просто да потънеш в онези очи

И усмивката родена за теб.

Любовта е дума малка,

Недостатъчна да изрази желанието,

Усещането, което те обгръща

И никога не ще да бъдеш пак само ти.

Май ще взема все пак любов да го нарека

Пък после да става каквото ще.

Призовавам

Призовавам

Призовавам земя и въздух, вода и огън

Призовавам силите им да се появят

И обгърнат ни с пелерина невидима

Призовавам духът да ни води

Като ярък пламък в нощта.

Призовавам Богинята, нашата майка

Да ни благослови в свещения час

И нека славата й бъде вечна,

Както вечно жива е в сърцата ни.

Мисли сред нощта

Мисли сред нощта

Светлината слаба е, ще догори

Защо да я паля, ще угасне

Но не и душата ми да заспи.

Мислите ми са будни и се лутат

Из света, който не знае край.

Затварят очи и изчезвам за мит

Някъде далеч в друг свят любим.

Не е ли странно, че се наричам човек?

Или може би ти ме наричаш такъв?

Аз бродя по пътища страшни, непознати

Спътница ми е скръбта на знанието

И горко на този мой побратим,

Който е видял невидимото за други

И че разум и живот за два различни свята.

Вампирска молитва

Вампирска молитва

Моля се на Бога, в който не вярвам.

Моля се на светлината, която отрекох.

Моля се на всичко свято и несвято.

Моля се да успея в начинанието си.

Цената няма значение, ще дам всичко

Дори душата и тялото си, сърцето не.

Защото то е за нея и това е искането ми

Нека то да я достигне и тя да го приеме

Нека видя усмивката й нежна

Пък после да става каквото ще

Сам в светлината ще изчезна без страх.

Ще пиша пак

Ще пиша пак

Ръката за писалка копнее

За досега й с белия лист

Мисълта още неродена е

Но вече започвам да я пиша.

Чувствата вече са изрисувани

С думи и фрази крилати,

Но желанието незадоволено е

И търси муза нова да се появи

Принцеси, демони, смърт и светлина

Не за това копнее таз ръка.

Пък дори някога да е, днес не.

Затова копнежа си описвам

И дано той да е достатъчен за днес.

Утре може нови усети да има

И тях с радост ще рисувам

С цветове и чувства непознати вам

А днес.. Дано това да е достатъчно

Ако пък не – ще пиша пак

Нали все още се наричам аз поет.

Твоят лик

Твоят лик

Не ме интересува дали ръцете ти

Са снежно бели, меки като кадифе.

Дори крилата ти сребристи са

Облени в нежна искряща светлина.

Дали усмивката ти е дар от Бога

Дарена ти да бъде само моя.

Не ме интересува дали ръцете ти

Са алено червени, облени в кръв.

Дали крилата ти са черни

И нощта ги прикрива с прегръдка.

Дали усмивката ти, коварна и ласкава

И само за мен да завладееш.

Богиня или демон, ангел или дявол

Погледът ти е един и същ

И щом го видя аз, усещам

Как сърцето ми бързо тупти

И готов съм в пъкъла адски да умра

Но поне за миг да бъда до теб, с теб.

Ликът ти е божествен в мрак и светлина,

Но сърцето ти е това, което искам

И имам ли го не ще го пусна аз.

Обичам те, това е факт!

И няма сила на света, който да го промени.

Клетва

Клетва

Храбри мой рицарю,

Пред мене поклони се

Меча си потрит ми дай

И в клетва вечна заречи се

Да браниш и защитаваш народа

И земята дала ти живот.

Да прилагаш законите,

Та правдата да възтържествува.

И да преследваш истината,

Колкото и дълбоко да я търсиш.

Изправи глава, погледни ме

Твоята царица и господарка.

Изправи се, мой храбри рицарю

И живей с клетвата, която даде.

Поглед назад

Поглед назад

И никога не ще погледна пак назад

Към миналото с приятели и врагове

Към веселият смях и горчиви сълзи

Защото искам аз зората да посрещна

Без сълзи и изправена глава

И да се усмихна благо щом

Видя черните очи на любимия човек.

Снежна прегръдка

Снежна прегръдка

Звънчета ехтят в спокойната нощ

Нежно по земята снежинки се сипят

Изпълвайки всичко с предсмъртна белота

В свят, където всичко спи, спиш и ти

И сънуваш за пролетната топлина,

Спомени за слънце галещо кожата ти,

Но преди зеленина да изпълни света

Студен вятър ще те обгърни и ти,

Ти просто ще изчезнеш в зимна прегръдка.

Мечтай си за топлината на деня,

Мечтай си за камина и чаша бренди,

Мечтай си за коледни песни и приятели

Но тук си сам, само с нощта и зимата

И те копнея, и очакват, да се слеете в едно.

Когато денят настъпи и земята се обсипе

С кристали от бял сняг, ти още ще си там,

Част от всичко наоколо, част от вечния сняг.

Отново и отново

Отново и отново

Отново и отново ти търсиш,

Без дори да знаеш какво ще откриеш

Пътят е пред теб, но цел нямаш

Сили да ти даде да тръгнеш по него.

Има ли смисъл всичко това?

Заслужава ли си дори да опиташ?

Ти просто не намираш мотив

Дори в това, че земята се върти.

Отново и отново ти търсиш

Погледът ти всичко съзира,

Но нямаш сили да помръднеш.

Защото макар и да си тук, или там

Никога не си където трябва.

Болката все повече расте

В самотното ти черно сърце,

Но няма никой, за да споделиш.

Отново и отново ти търсиш,

Бродиш по Земята, Рая и Ада,

Но дом ти нямаш никъде

Но приятел нямаш никъде

Като самотна цигулка,

Жално плачеш в нощта

С надеждата някой да те чуе,

Но никога не ще да бъдеш чут.

Отново и отново до края на вечността...

Мемоари

Мемоари

Историята ти е стара книга

Лист след лист, битка след битка

Понякога печелиш, друг пък не.

Мигове прекрасни имаш

Като залязващите червени лъчи

Нежно галещи невинния свят.

Или аромати на пролетни цветя

Обвиващи те в топла прегръдка.

Но има и мигове на сълзи

Като последния път когато видя

сините му очи, казващи сбогом

И дума не можеш да изречеш

И сълза не проливащ от болка.

Спомени....

След години май само това остава

Пред прозорец застанал си, но

Не виждаш днес, а вчера

И усмивката, която имаше тогава.

Ах онези дни, толкова ти липсват

Но дори и да се върнеш пак там,

На същата улица, същия парк

Няма да видиш копняните лица.

А накрая? Само книгата остава

Защото всяка битка, победа и загуба

Избледнява като мастило в хартия.

Студени ръце

Студени ръце

Все вървя, но не виждам края

Чувствам любов, но все е късно

От нея да се роди нещо истинско.

Хората продължават и без мен

И така и не станах този, който искам.

Не живях както трябва, осъзнах го

И не обичах единият, който заслужава

Ако днес умра, утре просто нов ден е

Тъй като така и не живея.

Накрая чувствам ръцете си в студената вода,

Те са топли, точно като изтичащата кръв.

Плачи

Плачи

Имам повече сълзи отколкото

Някога ще да имам нужда,

Затова ти ги давам, дете мое.

Песента на разбитото сърце

Ехти в своя свят, твоята душа.

Плачи, за пръв и последен път.

Плачи, за да видиш утре надеждата

Която днес не съществува.

Лорелай

Лорелай

Всеки знае историята сладка

За любовта на една русалка.

Тя излезе и видя го, там,

На фона на изгряващото слънце.

Един удар на сърцето и бе тя негова.

Ден след ден, нощ слез нощ

Очакваше чудо малко да су случи

И накрая очите им се срещнаха.

Една целувка, една милувка

И любовта роди се в младите сърца.

Но съдбата жестока, влюбените раздели

И морето, някога нейн мил дом

Се превърна в страшна преграда.

Той замина, тя остава

И всеки миг болезнено копееше

Отново очите му да срещне.

Очакваше го тя на брега на морето

С поглед вперен в хоризонта

И сълзи падащи от сините очи.

И след векове тя още е там

Тялото й сива скала, косите – водорасли

С поглед вперен в залеза,

Очакваща любимия да се завърне,

Но той погълнат бе от морето, което я роди.

За който не знае легендата - https://en.wikipedia.org/wiki/Lorelei
И за който иска да си промие мозъка с една определна песен - https://www.youtube.com/watch?v=u7gHw4biiug

Ти си ти, аз съм аз

Ти си ти, аз съм аз

И не искам зората да настъпи

Да не започне новия ден

В един свят от лед изграден

Където ти си ти, аз съм аз

И никога не ще да станем ние.

Ти дете на светлина си, аз знам,

Виждам я как тя играя в косите ти,

Виждам я как проблясва в очите ти,

Докато гледам отдалеч скрит.

Накрая извръщам глава и чакам

Скъпата ми нощ да дойде и отлетя,

Далеч сред звездите, мой сестрици

И майката луна утеха да ми донесе.

Знам, че дори в този миг сме разделени

Прегради хиляда има, видими и не.

Денят е за теб, нощта е мой дом

Но не е ли нощта времето на мечтите.

И мечтая... поне в нощта мога да го правя,

Че макар ти да си ти и аз да съм аз

Някъде далеч съществува ние.

Тежестта на короната

Тежестта на короната

И пак към вечния въпрос –

Какво остана за накрая?

Цигари няма, музика не свири

Дори за едно последно танго.

Свистене изпълва небесата и

Меч окървавен разсича кръгозора.

Битката престана, утрото настъпи

Но надеждата не ще го следва,

Защото умря още с първата звезда.

Поглед празен отправен към зората

В търсене на нещо неразкрито досега.

Но нищо не може тез очи да изненада

Видели те не един залез, не едно утро

Видели началото и края на всеки живот.

Той имаше света в краката си

И какво от това – радост не донесе,

Само нова тежест на златната корона

Трон от кръв и кости изграден

И празен поглед търсещ нещо ново

Може би дори самата Смърт.

До края на вечността

До края на вечността

И днес луната не ще блести,

С онзи блясък що я знаем аз и ти.

Не ще да има мека светлина.

Не ще да има мека топлина.

Но нощта спокойствие ми носи...

Все едно сме само тя и аз,

Сами в мрачната й прегръдка

Далеч от блясъка на дена,

Двечки, сам сами на света.

А ти, ти мое слънчево дете,

Остави в своя свят на топлина,

Меки лъчи и пролетни цветя.

Пътищата ни не ще се пресекат,

Защото ще заспя в нощта,

До края на вечността.

Белота

Белота

Накрая пак се върнах към листа...

Музиката далеч е от моята ръка,

Но тя отново сили намира да пише.

Белият лист е като белите м мисли,

Без цвят, без чувство, без живот.

Бели като празното ми сърце.

Копнея за славните битки.

Копнея за нощната музика.

Копнея за силата да чувствам,

Но героите ми всички умряха.

И дори сърцето вече няма сълзи,

Поне една за отминалите дни.

Копнежи много, но безсилието е тук

Дордето всичко не стане на прах.

Рожба на нощта

Рожба на нощта

Роден в мрака, мрака го изпълва.

Душата черна на нощта е рожба.

Устни кървави, с кръв попити

И поглед огнен с ярост изпълнен.

Сред сенките броди без да знае мир,

Дордето деня не го прогони.

И не очаква отново свободата

Но тъмата, Луната и звездите,

Когато чува само самотен вълчи вой

И предсмъртния вик на новата си жертва.

Дни, години – за него нямат значение,

Дордето безсмъртния ореол обвива го

И нощта не го привлича като любима.

Твоят рай е лъжа

Твоят рай е лъжа

Аз виждам белите полета,

Обсипани с пролетни цветя.

Слънцето нежно докосва ме

Като майка своето дете.

Виждам вечността в топлите лъчи,

но знам, че всичко е лъжи

като твоята приятна усмивка.

В свят без тревога и болка -

Как в това наистина да повярваш

Щом любовта ти е студена като лед.

Забравата приятна е, честа амброзия,

Но не и заменена с нови лъжи.

Ти носиш светлина, но мрак си за мен.

Аз за нощта копнея, а не твоята тъма.

Затова гръб ти обръщам и само ще кажа:

Твоят Рай е лъжа, искам действителността.

Предсмъртните слова на безсмъртния

Предсмъртните слова на безсмъртния

Аз няма историята си да разкажа

Тайната си черна искам да запазя.

Признавам си жестокостите,

Извършени от моята ръка.

Смъртта на не един съм бил

И кръвта им червена аз вкусих.

Но безкрайността е твърде дълга,

Дори и за безсмъртното създание.

И затова искам да пиша за последно...

Радости и болки – омръзнаха ми те,

Но преди да се сбогувам

Последна мисъл на света ще дам.

Не искам прошка или съжаление

Гордостта си ще запазя аз до край.

Вечността красива е, наистина,

И чудеса безкрайни може да даде.

Но трябва някой да е с теб

Било то приятел, враг или любим.

Или дните обречени са в сиво

За вечност да останат.

Но ето зората скоро ще настъпи

И да спра да пиша трябва аз.

Лъчите пламтящи ме привличат

И аз с отзив силен отговарям,

Дордето те не ме възпламенят.

Думите вече са излишни и

Трябва сбогом да ви кажа

Та да може смъртта прегръдка да даде

На самотната безсмъртна душа.

Пишещият песни

Пишещият песни

И страниците празни ще останат,

Дордето със слова не ги дариш.

Писецът сам не ще твори,

Дордето ти не ще го вземеш.

И нека другите твърдят,

Че пишещият няма власт

Над собственото си творение.

И да посланието е важно,

Но къде е то без пишещия песни

И неговата болка и сълзи.