Еднокрила

Тридесет и седем години.

За демон като него това не е дълъг период, но му се струваха като цяла вечност. Защо изпитваше това чувство? Каква бе подбудата да се отдаде на желанието си за толкова дълго. Бе млад, но като нищо бе сигурен, че е готов да посвети живота си в името на успеха.

И бе успял.

Бяха изминали тридесет и седем години, откакто за последен път бе стъпвал в този замък, откакто бе виждал баща си, откакто бе вървял по този коридор. Но ето, че го правеше. Кръвта по ръцете му, макар и отмита, възбуждаше животните в клетките. Повечето само съскаха и ръмжаха, но няколко се насърчиха до скочат към него. Решетките им не го позволиха, така че те жадно драскаха с мощните си нокти по повърхността им. Дали усещаха, че това е кръвта на бившия им господар? Или просто искаха да го достигнат? Нека опитват колкото желаят. Частица от него се възхищаваше на упоритостта им. Дори след толкова години не бяха се предали в желанието си да бъдат свободни. Той също.

Мисълта премина през него като вятър и изчезна. Мислеше само за едно. Нищо друго нямаше значение. Дори думите на стария прегърбен, дребен демон пред него не бяха нищо повече от дразнещ шум.

- Радвам се да Ви видя, млади господарю – говореше демона. - Измина толкова време, откакто сте посещавали това място. Колекцията е гордостта на баща Ви. Единствено тази на Принца може да бъде сравнена с неговата и пак...

- Нямам време за приказки. Скоро целият замък ще бъде изпълнен с демони, така че побързай и ме заведи при нея. 

- Разбира се, господарю Рейота, разбира се. Тя е гордостта на баща ви. Не я показваше на никой, пазеше красотата й за себе си. Единствено аз, а както вече е ясно и вие сте имали възможността да я видите.

Дребният пазач забърза крачка напред, докато не достигна края на дългия коридор. Накрая той се разделяше на две, но точно срещу тях в камъка беше издълбана фигурата на огромен дракон. Беше изграден от едно единствено парче втвърдена магма. Подробностите по тялото на създанието бяха толкова добре изпипани, до най-малкия детайл, че всеки път когато го видеше Рейота имаше чувството, че е жив.

Другият демон докосна част от тялото на дракона и тайната врата се отвори. От само себе си две редици факли се запалиха от само себе си, разкривайки многобройните стъпала водещи ги надолу към най-важната и най-пазената клетка от всички.

Вървяха около стотина метра, когато най-накрая стълбите спряха и пред тях се разкри не много голяма кръгла зала. В средата й се намираше клетката. Още в самото начало можеше да почувства магията, която обграждаше клетката, правейки бягството от нея невъзможно. Или почти. Вече бе започнал да я разваля и много скоро нямаше да я има.

Баща му наистина е толкова горд, колкото си мислеше. Беше си въобразил, че подобна защита е достатъчна, но той винаги бе имал слабостта да подценява другите около себе си. Подценяваше и него самия и това му костваше живота.

Бегла усмивка се появи по лицето на Рейота.

Много повече от четиридесет години бе очаквал да настъпи момента, в който ще отмъсти на баща си и другите, затова, че постоянно го подценяваха. Мина много време преди да осъзнае, че точно тази негова страна му е и ще му бъде от голяма полза. Това и лекотата, с която изпълняваше всяка магия.

Мисълта му бе прекъсната в мига, в който я видя.

Първото, което очите му съзряха бяха множеството бели пера разпръснати по цялата клетка. В далечния край се бе свило създанието, обгърнало тялото си с едно единствено бяло крило. Щом усети чуждото присъствие бавно се размърда и изправи. Крилото й остана полуприбрано зад гърба й. Сега тя се бе застанала пред него чисто гола, без да показва по някакъв начин притеснението си, ако въобще го изпитва. Когато я видя за последно беше малко изплашено дете, но сега... Желанието, което изпитва толкова години бе по-силно от всякога.

В този свят имаше хиляди различни видове същества, всяко по-чудато от предното, но ни едно не може да се сравнява с нея, защото тя не е от този свят. Тя е ангел, единствена в този свят на демони.

- Наистина ли никой друг не знае за това място? – изведнъж попита.

- Да, млади господарю, само вие, баща ви и аз. А тя не е проговаряла от години. Сигурно е изгубила тази си способност.

- Добре, така тайната ще остане само моя.

Рейота повдигна ръка към демона. Погледът му бе прикован в очите на пазача. Не пророни и думичка, тя щеше да е излишна. Ръката му прие форма все едно държи нещо. За миг остана така и после силно я стисна в юмрук. Едновременно с това пукащ се звук излезе от гърдите на демона. Нещо не подозиращият пазач осъзна какво се случва. Хвана с ръце за гърдите, точно над сърцето, но то вече не бие, разбито на хиляди парченца.

Строполи се на земята, а щръкналите му от ужас гледаха втренчено към Рейота.

Но той самият отново гледаше ангела. Спомените за нея изпълваха мислите му, макар тогава и двамата да бяха деца. Понякога се учудваше как толкова малко време може да ги промени. Но в същото време – какво значение има.

Приближи се до клетката и докосна с другата си ръка една от решетките. По тялото му плъзна ток, каращ го да трепне. Това е затвор без ключалка, но и на кого му е притрябвало такава, когато има магия. Но с това свое докосване Рейота премахна и последната преграда. Решетките си останаха, но вече не изпъчваха леко сияние. Останаха просто парчета метал.  Махна неволно с ръка и прътовете се изкривиха оставяйки след себе си отвор достатъчно широк, че спокойно да влезе.

Вместо да пристъпи навътре, протегна ръка към нея.

Очите му гледаха право в нейните, когато й проговори:

- Ела при мен – но тя продължи да седи в далечния край. – Не бива да се боиш. Няма да те нараня. Ела при мен, Шайон.

Произнасянето на името й имаше желания ефект. Демонът прочете объркването в очите й, съмнение преплетено с непознато досега любопитство. Хванал се за това, продължи:

- Щом не говориш, тогава откъде мога да знам името ти? Не винаги е било така, нали? Някога можеше, но сега не искаш. Ела с мен, Шайон и ще отговоря на всичките ти въпроси.

Все така изпълнена с подозрение тя бавно пристъпи напред. Погледът й се отмести от очите му към протегнатата длан. Какво има да губи? Нищо по-лошо не може да я сполети. Но кой е този млад демон и откъде знае името й? Не го бе казвала на никой. Бяха й отнели всичко освен говорът, затова тя сама реши да не го споделя с никой. А сега този демон се държеше така все едно я познава от години.

Нямаше да му не довери. Никога няма да се довери на някой като него, но наистина – какво може да загуби? Животът си? Та тя от толкова отдавна се чувства мъртва. Протегна ръка към него. Поколеба се за миг, а после докосне неговата.

Колко ли време е изминало откакто бе почувствала толкова нежно докосване. Ръката бе мека и топла. Не като тази на предишния й господар. Тръпката полазила по тялото й не израз на болка или страх, а наслада. Чувства непознато й досега.

Изненада се, когато той изведнъж я придърпа към себе си. Остава стресната, тялото й се превърна в парче скала, студено и не помръдващо. Очакваше да я удари, да й направи нещо, но демонът просто я обгърна, притискайки тялото си до нейното. Сърцето му биеше силно и бързо в гърдите му.

Рейота си пое дълбоко дъх. Това наистина е тя. Ароматът й е същият като на малкото момиче, което познаваше, макар и много по-наситен и приятен. Спомни си, че през втората си битка се бяха озовали на Земята. Биеха се с ангелите високо горе в небето, а под тях имаше зеленина и поле от червени цветя. Бяха толкова много, че реши, че под него се намира малко червено езеро. Такива имаше в Ада, но не бе учил за такива и на Земята. Любопитството му бе достатъчно, че да се снижи ниско да различи отделните цветове. Ароматът й бе същия като на тези цветя.

Но сега нямаше повече време за губене.

Без да пусна ръката й свали наметалото си и я наметна с него. Тялото й бе студено и макар че връхната дреха нямаше да я стопли, бе по-добре от нищо. Действието му позволи и да открие отговора на не зададения си въпрос. Защо има само едно крило? Първоначално си помисли, че е така и е по-удобно, но установи, че причината е в липсата на втора. На гърба й имаше голяма рана точно където се намираше лявото й крило. Явно се е случило наскоро поради липсата на признаци да зараства. Случайно докосна мястото с ръка. По пръстите му имаше кръв.

Не трябваше да дарява баща си толкова милостива смърт.

Поведе я обратно по коридора, покрай останалите клетки, докато не се озова в един от коридорите на замъка. Без да спира продължи към покоите си. Те се намираха на последния етаж и заемаха всички стаи. Сега бе отделил част от тях, за да бъде настанена там.

Предният ден подготви всички необходими защити. Отне му много време, но накрая остана доволен от резултата. Стаята й бе най-защитеното място, на което някой може да се надява. Освен това щеше да е близо до него, постоянно в полезрението му. Мисълта да я има тук, му харесваше.

След няколко минути стигнаха. Рейота подмина своите покой и я поведе към дъното на коридора. Тук осветлението бе по-слабо, но той различи всеки един орнамент по стените или фигурите от двете му страни. Това, което го интересуваше бе еднокрилата врата пред него. Придърпа я към себе си и държейки я за ханша разтвори вратата.

Пред тях се разкри просторна стая. Малкото оставаща дневна светлина проникваща през прозореца я изпълваше в златисто. Нямаше много мебели, няколко големи канапена, малко бюро, тоалетка и голямо легло. Светлината идваше от голям прозорец водещ към малка тераса.

За някой, живял години наред единствено на светлината на факлите, залезът е болезнен, но Шайон не можеше да отдели очи от слънцето. Никога не се бе надявала, че един ден отново ще го види.

Направи няколко крачки навътре. Слънцето бе толкова красиво.

- Оттук нататък ще живееш тук. Всичко е на твое разположение. Не може да напуснеш стаята и само аз ще влизам. Безсмислено е да се опиташ да избягаш – Рейота хвана дръжката на вратата. Преди да я затвори допълни. – Имам работа, но по-късно ще дойда. 

Рейота затвори вратата и остана така за миг. Пое си дълбоко въздух и се върна в покоите си, където слугите му вече го очакваха.

Час по-късно партито започна.

Както подобаваше Рейота покани всички лордове и барони. Някой бяха заети, други открито отказваха да го приемат за наследник и не присъстваха. Рейота не очакваше и да постъпят по друг начин. Отдавна знаеше позициите на тези около себе си.

Мнозина така и не подозираха точно колко силен е станал. Наблюдаваха го в очакване да направи грешка, да изрази и най-малкото подобие на слабост. Накрая оставаха разочаровани. Над двеста лица, който го наблюдаваха и ни едно с добри намерения спрямо него. Искрено щеше да се изненада ако откриеше такова.

Безличните лица на демоните го бяха обградили.

- Позволете ли да поднеса уважението си към вас, лорд Рейота.

- Радваме се, че наследникът на лорд Раунс е синът на истинската му съпруга. Тя бе прекрасна жена.

Подмазването им му се струваше толкова гнусно, че сякаш го докосваше, полепвайки по тялото му.

- Наистина е голяма изненада, но в добри смисъл на думата.

- Поздравления, млади ми лорде.

Всеки искаше да изкаже поздравленията си, да се подмаже, да говори с него по някакъв въпрос, който да привлече интереса му. Няколко демона дори му представиха дъщерите си, който нямали търпението да се запознаят с него от дълго време.

Рейота любезно отклоняваше всичките им покани и продължаваше напред.

По едно време тълпата около него се раздели и направи място на привидно дребничка руса фигура. Скиара бе негова полусестра. Като изключим факта, че и двамата бяха деца на баща им, нямаха нищо общо помежду си. И двамата имах светла кожа, но докато неговата бе просто бледа, нейната напомняше на студен мрамор. Той имаше телосложението на баща си, макар и не толкова мускулест, а тя напомняше на майка си сукубус. Но това се дължеше и излъчването й, така силно, че можеше да привлече всекиго към себе си. Всеки друг, но не и него.

Усмивката й не вещаеше нищо добро.

- Скъпи ми братко, толкова се радвам да те видя. Колко години изминаха? Тридесет? – хвана го под ръка.

- Само двадесет и една, Скиара. – отвърна й хладно.

- Времето тече толкова бавно, че понякога ми се струва, че е повече време. И няма как, ако си спомням правилно скъпият ни покоен баща ти забрани да идваш в този замък.

- И ето че съм тук като негов нов господар.

- Така е. Превратностите на съдбата. Никой не знае какво може да се случи утре.

- Вярвам единствено на собствените си сили – освободи се от ръката й. – А сега ако ме извиниш имам и други гости, на който на обърна внимание.

- Разбира се, върви. Ще се радвам ако скоро пак си поговорим. Имаме много да наваксваме.

Рейота кимна разсеяно, докато се отдалечаваше от нея. Безобидните й думи въобще не бяха такива. Мрежата му от шпиони му бе разкрила повечето от плановете й. От всичките наследници на баща му тя има най-големи амбиции и възможност да вземе мястото му. Единствената причина поради, която не успя е защото я изпревари.

Докато вървеше през тълпата мислено си отбеляза още от утре да се погрижи да я следят по-изкъсо. Трябваше да разбере всичко за по-голямата си сестра, до най-малката и невинна тайна. Едната му утешителна мисъл бе това, че той, един петдесет и три годишен демон, успя да надхитри три пъти по-голямата си сестра.

Останалата част от празненството мина спокойно. Двамата със Скиара повече не се засякоха, макар че няколко пъти погледът му се приковаваше в нея, бързо отмествайки се преди да го е усетила. На празненството присъства и друг негов роднина, един от братята му. Двамата обаче не си проговориха. Видя го по едно време да говорим с две привлекателни дами, но нищо повече.

Успя да се оттегли едва призори. Част от гостите си тръгнаха, друга останала в замъка в стаите за гости или в някоя игрална стая, а трети още се напиваха в голямата зала.

Рейота искаше само да отиде при нея. Струваше му се достатъчно само да я види. Нищо повече. Сигурно вече спеше. Любопитно. Дали и когато спи е толкова красива, колкото когато е будна. Или много повече?

Когато отвори вратата не я откри вътре. Не се притесни. През изминалата вечер на няколко пъти усети опитите й да отвори вратата. Също и да излезе извън периметъра на балкона, но защитата е твърде силна. Леглото бе недокоснато, но за сметка на това дочу звукът на течаща вода.

Остави наметалото си на едно капане и тръгна към банята. Леко отвори вратата и се облегна на бравата. Банята представляваше просторно помещение с голям басейн завършващ в единия си край с малък водопад. Там имаше нова врата, което правеше връзка с неговата спална. Но тя бе забранена да се отваря. Подобно на другата стая и тук всичко бе в златисто и светло кафяво. Помещението беше изпълнено с гъста пара, но Рейота веднага я видя.

 Тя още не го бе усетила. Остана доволен, че е спокойна. В момента бе с гръб към него и миеше косата си. Впечатлението му, че косата й е смесица от тъмно пепеливо и златисто се оказа погрешна. Косата й бе сребриста с леки оттенъци на златисто в себе си. Кожата й също бе по-светла и нежна, макар и покрита с белези. Всичките причинени от баща му.

За миг гневът му го заслепи. Шайон трябваше да бъде негова. Тези белези не трябва да се спомен от баща му, а от него. Никога не би желал да й причинява подобни рани, но не това е важното тук. Нечии друго ръце бяха докосвали тялото й, косата й, снежнобялото й крило. Всяка частица от нея бе принадлежала на друг, а не на него.

Несъзнателно се раздвижи и тя усети присъствието му. Бързо се издърпа, прикривайки с ръка гърдите си, изненада от появата му. Не каза нищо, просто го гледаше, докато бавно навлезе до врата във водата.

Рейота се приближи сваляйки дрехите си. Накрая, останал само до препаска, влезе във водата и се отпусна. Подобно на нея мисълта за дълга топла вана бе твърде съблазнителна, за да не й се отдаде.

Дори със затворени очи сетивата му бяха все така изострени. Шайон не помръдна, наблюдавайки го. Сигурно се чудеше какво ли ще прави с нея. Дори той самия не бе напълно сигурен. Всичките му мисли бяха как да я достигне. Разбира се, че я желаеше. Щеше да бъде огромна глупост ако не признае поне това. Но в същото време сякаш не я виждаше така както бе виждал всички други жени. Не знаеше как да опише това чувство, може и да не е способен, но бе там, някъде в него.

Няколко минути никой не помръдна. Когато тялото на Рейота се отпусна и имаше усещането, че изминалите дълги напрегнати часове са само спомен, той се концентрира върху нея.

Гласът му бе спокоен, но заповеднически.

- Ела при мен – ангелът не помръдна. Повтори. – Казах ти да дойдеш. По-добре да не знаеш какво ще последва ако не ми се подчиниш.

Неохотно Шайон се изправи и приближи. Застана на крачка от него.

Рейота й направи знак да дойде дори по-близо. Краката й докоснаха неговите. Рейота се протегна напред и я хвана за талията. Придърпа я към себе си, така че да седна в него. Шайон тихо ахна от изненада. Под пръстите си почувства трепета на тялото й.

С лявата си ръка докосна голата й шия и бавно тръгна нагоре. Харесваше му да я докосва. Кожата й бе толкова гладка колкото си я и представяше. Ръката му остана на лицето й, палецът му леко докосваше полуотворените й устни. Така му се искаше да ги вкуси. Ще го направи, но преди това трябваше да свърши нещо друго.

Дясната му ръка бавно тръгна нагоре по гърба й, докато не достигна раната. Бе хванала коричка, но при натисна по пръстите му останаха капки кръв. Жената за втори път потрепна, този път от болка. По-внимателно Рейота продължи да опипва мястото. Направи кръг около раната, а след това начерта няколко знака. Мислено произнесе значението им. Разтвори ръка, така че цялата да покрие засегнатото място и я затвори. Едновременно с това и самата рана започна да заздравява.

- Не ми харесва да те виждам ранена – бързо направи още няколко движения, но върху другото й крило. Като тъмна татуировка те останаха на тялото й. – А това е защото не ми се подчини и се опита да излезеш.

В първия миг жената не разбра какво направи. Раната й зарасна и не чувстваше болка, но какво бе наказанието. Понечи да се отдръпне от непознатия, но той я бе хванал здраво. Инстинктивно извика крилото си, ала то така и не се появи. Тогава разбра.

- Ти...

- Радвам се, че все пак може да говориш. Не съм го унищожил ако това се чудиш, но то няма да се появи отново, докато не пожелая.

Шайон искаше да се махне от него. Демонът бе силен и не само физически. Усети го и по-рано, но сега тази мисъл и се стори наистина плашеща. Трябваше да се махне, но той я притисна по-плътно до себе си. Телата им бяха плътно едно до друго. Устните му откриха нейните, а езикът му проникна в устата й изгарящ като лава изригнала от земята.

И преди я бяха докосвали, но никога така. Страхуваше се, че това, което той иска от нея няма да я отврати. Събра последните си сили и рязко се отдръпна. Зашлеви го по лицето. Рейота бавно избърса няколкото капки кръв стичащи се по разкъсаната му устна. Не мислеше за нищо конкретно. Съзнанието му бе замъглено. Всичко, което до този момент задържаше в себе си излезе и демонът изгуби контрол над себе си.

Отвърна на удара й. Шайон залитна, но той я хвана преди да падне във водата. Обърнаха се, така че да легне върху студения мрамор. Тя бе в капан. Рейота се надвеси над нея и отново я целуна. Ръцете му опипваха цялото й тяло, насочвайки се към сърцевината между краката й.

Просъска в ухото й:

- Запомни добре името на новия си господар. Рейота.

След това я облада. Искаше му се да е нежен. Да й покажа, че е различен от чудовището, което бе баща му, но не можа. Желаеше я. Това бе единствената мисъл в главата му. Искаше да е негова тук и сега. Веднага. Искаше всяка частица от нея да му принадлежи.

Шайон се опита да се бори, но не успя. Той е по-силен. Знаеше, че е достатъчно само да пожелае и ще я разкъса на парчета. Извика, когато прониква дълбоко в нея. Тялото й се разтрепери. Горещината му я изгаряше отвътре. Гледаше го в очите, но той сякаш не я виждаше. В погледа му се четеше единствено желанието да я има. Не защото е ангел или за удоволствие. Хиляди пъти бе виждала подобни очи, но неговите бяха различни.

Той искаше нея.

И това име... Рейота... Имаше нещо познато в него.

Мина време преди Рейота да се съвземе. Досега не бе губил така контрол. Знаеше какво върши и в същото време сякаш не бе самия себе си. Единствено тя е способна да го накара да изгуби така контрол над себе си. Не можеше да го обясни, но е истина.

Погледна към Шайон. Дишаше зачестено, но все още бе в съзнание. Не се опита да избяга, когато се отдръпна. Тя само лежеше на една страна със затворени очи. Сигурно го мисли за същото чудовище като баща му. А може ли да го отрече? Та нали бе едва онзи ден, когато уби собственият си баща. Използва знанията и уменията си. Изправи се пред него и накара тялото му да експлодира. Раунс бе оживял, доколкото, че да осъзнае какво се случва с него. Да осъзнае кой му го причинява.

И сега той искаше от себе си да е нежен и добър към някой друг. Дали въобще това е възможно в Ада? Нежност.

Отново погледна към Шайон. От изтощение бе заспала. Добре. По-добре отколкото да посрещне обвинителния й поглед. Или по-скоро бездушен. Това е дори по-зле. Приближи се, за да се увери, че наистина спи. Така е. Внимателно я вдигна и изнесе от банята. Докато вървеше с магия облече себе си и нея в лека нощница. Остави я да спи на спокойствие.

Изчака няколко минути, докато се увери, че е добре. Изглеждаше така спокойна в съня си. Нежно отпусна глава върху възглавницата. Завивката, прилепнала плътно към извивките на тялото й, леко се повдигаше всеки път щом си поеме дъх. Отново изпита желание да я има, но този път се контролира. Нямаше да позволи събитията от по-рано да се повторят.

Обърна й гръб и излезе. Преди да затвори вратата провери дали всички защити са на място. Спокоен се върна в стаята си. Имаше малко време преди изгрев, но дори тези няколко часа щяха да са достатъчни да почине. Може би утрешния ден ще е по-добър от днешния.

Влезе в покоите си и спря. Наоколо имаше още някой. Почувства присъствието му като дразнение във въздуха. Някой би го нарекъл аура, но на него му напомни на вълнички в спокойно езеро. И идваше откъм леглото му.

Още не направил и една крачка, чу сладникав женски глас:

- Рейота, скъпи, защо ме накара да чакам толкова дълго? Нямаш си идея колко ми е скучно. Тук. Сама. Ще те накарам да си платиш за това.

Разпозна я и се отпусна.

- Ериан...

- А ти кой очакваше? Няма да позволя на друга да ми отмъкне любимия демон.

Ериан стана от леглото и с грациозни стъпки пристъпи към него. Облеклото й дори не може да се нарече оскъдно, но затова пък разкриваше извивките на грациозното й тяло. Гладките й виолетови люспи проблеснаха, отразявайки се на светлината на свещите.

- Не помня някога да съм ти бил партньор, като ли любимец.

Тя се усмихна невинно и обви ръце около неговата.

- Стига си бил толкова лош. Отдавна исках да те видя, но все нямах време. Най-накрая намерих, а ти се държиш толкова студено.

Рейота се освободи от нея и навлезе в покоите си. Запъти се към малкия бар и си сипа от виното.

- Нямам време за теб. Махай се.

- А ако обещая да съм добро момиче. Обещавам да съм послушна.

- Махай се! – гласът му бе леден.

- Добре де, но знае, че ако ти домъчнее за мен просто ми пиши и ще дойде.

Проследи я с поглед, докато напусна стаята. Вече сам седна на едно капане и отпусна. Отпи от напитката си.

Продължи да усеща присъствието й както бавно се отдалечава от това крило. Май се бе запътила към залата за игри, където все още има други демона. Добре, нека си търси жертви някъде другаде, по-далеч от него.

Мислеше си, че да стигне до тук е трудната част, но както си личи тя едва започва. Имаше твърде много демони, искащи позицията му. Най-много се боеше от Скиара. Знаеше, че няма да се откаже лесно. А и е твърде опасна, за да я пренебрегне.

Играта им едва започна. Нямаше търпение да види края й.

Шайон сънуваше. Отдавна не й се бе случвало, но сега наистина сънуваше.

Онова име... Рейота. Сигурно бе, че го е чувала някъде, преди много време. В един друг живот. Ключ, това е името за нея. Ключ, отварящ вратата към миналото й. Толкова отдавна, че с годините го забрави напълно. До този момент.

Бе малко дете. Все още се плашеше от тъмнината. Значи е скоро след като я отвлякоха. Преди това знаеше, че е живяла на друго място. Спомените й се връщаха и ставаха част от съня. Някой друг я отвлече, държа, показва на различни демони. След време я продаде на господаря й. Той я доведе тук и заключи в тази клетка.

Загуби всякаква представа за време, дори не различаваше деня от нощта. Светът й бе станал мрачен, осветяван единствено от няколко слаби факли. Искаше да се прибере у дома. Да е навън. В онзи друг свят, в който имаше светлина. Зелени дървета и обширно синьо небе. Дори не там, поне някъде другаде. Някъде далеч от господаря си.

Сънят й я върна в един от онези мрачни дни.

Плачеше, не помнеше причината, но тогава имаше много. Спря, когато чу стъпки. Знаеше, че не е господарят й. Неговите стъпки бяха много по-тежки и уверени, а тези бяха тихи и колебливи. Гледаше към стълбите, когато го видя. Пред нея имаше друго дете, демон, но все пак дете. Двамата стояха един срещу друг и се гледаха. Помнеше го добре. Беше слаб, малко по-висок от нея, с бледа кожа и черна коса. Може би синя, от светлината получаваше лъжливото усещане, че е синя. Очите му бяха тъмно сиви като на господаря и също толкова студени.

Момчето колебливо влезе. Огледа се, за да се увери, че са сами. Накрая се приближи. Искаше да бъде смела, но сълзите не спираха да се стичат от лицето й. Наблюдаваше го като бавно заобиколи клетката й и се спря близо до нея.

Проговори:

- Ти, ангел ли си? Не съм виждал демон като теб - Шайон кимна. Момчето изглеждаше развълнувано. – Мислех, че сте по-страшни. Тя ти си просто едно плачещо дете.

- А пък ти си страхливец. Видях те като дойде, бе готов да избягаш. – не му остана длъжна.

- Баща ми не позволява никой да идва тук. Ще се ядоса ако разбере.

- Това не те прати по-малък страхливец.

- Ти пък си ревла!

След това детето си затича обратно към стълбите и изчезна в мрака.

Шайон не вярваше, че ще го види отново, но той се появи много скоро. Няколко часа по-късно се върна. Тогава спеше. Събуди се от нечие докосване по едното й крило. Подскочи и се отдръпна. Видя го до себе си, проврял ръка през решетката.

Щом осъзна, че я е събудил се отстъпи.

- Съжалявам. Не исках да будя, но крилата ти са много красиви. И меки. Различни са от моите – разтвори черните си прилепови криле. – Искаш ли да ги докоснеш.

Момичето поклати отрицателно глава.

 - Защо си тук? Не се ли боеше.

- Баща ми го няма в замъка. А и исках да те видя.

- Не ти вярвам.

- Учителят ми казва, че не трябва да се доверяваш на никого. Доверието значи да разкриеш слабостите си пред друг, а всеки е наясно колко фатално може да е това.

- Аз нямам никой, на когото да се доверя.

Момчето се усмихна.

- Имаш мен - тя също се усмихна. Не искаше да е сама. – Имам нещо за теб.

- Какво.

Момчето извади нещо от дроба си. Приличаше на тъмно виолетово, на место близо до кафяво, топче с бодли. Той обаче го разцепи и тя видя, че в действителност е червен плод. Взе едно парченце и го хапна.

- Опитай. Вкусно е. Нарича се драконов плод, макар да няма нищо общо с драконите. Глупаво, нали?

Шайон се поколеба, но посегна да си взема. В последния миг той дръпна ръката си. Намуси се.

- Не си играй с мен.

- Не го правя. Ще ти дам, но искам първо да разбера името ти.

- Защо пък да ти го казвам?

- Защото искам да го узная.

- Аз пък няма да ти го кажа. 

Момчето я гледа мълчаливо няколко минути. От веселото му поведение нямаше и следа, затова и не посмя да го заговори. Двамата просто се гледаха.

- Добре - примирено отвърна.

Остави странния плод в ъгъла на клетката й и си тръгна. Шайон се приближи и го взе. Можеше да не го оставя, но го направи. Не искаше да остане разочарован от нея. Искаше да се върне пак.

Момчето бе стигнало до стълбите, когато тя се провикна:

- Шайон.

Той е извърна назад и й се усмихна.

- Шайон. Аз съм Рейота.

След това си тръгна... завинаги.

Дълго след това очакваше да дойде отново. Бе си обещала, че няма да се кара с него. Можеха само да седят и да си говорят. Дори за кратко, само да го види. Но той така и не се върна повече.

Накрая съжали, че му доверила името си. Съжали, че въобще бяха разговаряли. Затова и спря да говори. Мразеше го, мразеше всички демони, заради това дето й причиниха.

Това продължи години наред, докато накрая дори нямаше желанието да чувства нещо. Изгуби всичката си надежда. Сякаш някога е имало смисъл от нея. Може да си мисли само за смъртта като спасение. Наистина искаше да умре. Бе твърдо решена да открие начин да сложи край на живота си.

И ето, че настъпи денят, когато отвори очи и пред нея бе застанал някой друг. Не господаря й. Той протегна ръка и я назова по име, което не вярваше, че отново някога ще чуе.

Когато на сутринта се събуди Шайон осъзна, че е в легло. Отне й няколко мига, докато си спомни, че вече не се намира в тъмницата си. Заедно със спомените дойдоха и тези от изминалата вечер. Болката също. Чувстваше тялото си натъртено, но е била и много по-зле. Докосна нощницата, бе бяла и много мека на допир. От толкова дълго време не бе носила дреха, каквато и да е.

Стана и се огледа. Нямаше го никъде.

Рейота.

Нищо чудно, че не го разпозна по-рано, изглеждаше по-различно от дете. Дали и тя се е променена? Спомни си, че в банята има голямо огледало. Миналата вечер нямаше желание да знае как изглежда, но сега.

Застана пред огледалото и замръзна.

Това ли е тя?

Първото нещо, което забеляза бе дългата й сребриста коса. Бе разрошена, но в същото време права и лъскава. Взе един кичур в ръка, наистина е приятна на допир. Кожата й бе светла, дори повече, отколкото на Рейота, с лек бежов оттенък. Разгрозяваха я многото стари рани, оставили дълбоки следи по тялото й. На места тялото й имаше тъмно син оттенък, следи от стари наранявания, но нищо от изминалата нощ. Учудващо че дори в гнева си той бе някак нежен с нея.

Иначе тялото й бе слабо, дори през нощницата можеше да види ребрата си. Опита се да си спомни как са изглеждали други ангели. Колкото и да се напрягаше, спомените й бяха бледи и частични. При условие, че никога няма да види друг ангел не откриваше смисъл да се сравнява с тях.

Спря се на очите си. Имаха наситено син цвят. Доближи се към огледалото, гледайки в тях. Не знаеше защо го прави, нито пък какво искаше да открие в тях. Те просто й се струваха толкова... пусти. Дали защото й тя самата се чувствата така?

Остана още известно време пред огледалото, после се отказа да търси неизвестното в него и излезе. Отправи се към терасата. Още вчера вечерта бе излязла. Чистият въздух, вятърът, необятния хоризонт, който се разкри пред нея.

В първия миг се изплаши. Толкова дълго бе затворена, че се боеше от онова, което е навън, но не отстъпи. Вчера остана там сигурно часове наред. Днес искаше пак да го направи. Слънцето бе изгряло и чувстваше как затопля кожата й. Не вярваше, че някога пак ще го усети. Не сънуваше, това ставаше в действителност.

Знаеше, че е заменила една клетка с друга, но точно сега това нямаше значение.

Чувстваше се свободна.

Рейота се събуди призори.

Не се чувстваше нито отпочинал, нито пък добре. Сънят му бе неспокоен, постоянно се будеше. Накрая се отказа и стана. Хвърли си един бърз душ и отиде да закуси. Поколеба се дали да я види, но се отказа. Съмняваше се, че точно сега някой от двата бе готов да види другия.

Отиде да закуси с гостите си преди да се залови за работа.

Някой си бяха тръгнали късно през нощта, но двадесет демона бяха останали. Рейота внимателно изучаваше лицата им. Намираше безгрижното им поведение и разговори за също толкова дразнещи колкото й откритото подмазване. Никой не бе влиятелна личност. Група жалки създания търсещи начин да получат нещичко от другите. Един млад демон като него, навлизащ за първи път в тези среди е плячка, която не можеха да пренебрегнат

Рейота се отбеляза тези, с който скоро щеше да поговори по работа. Макар земите му да не бяха сред най-големите те имаха твърде много за даване. На останалите любезно отклони поканите. Правеше се, че е небрежен, колеблив, неуверен и те му вярваха. Такава е играта. Видиш ли нещо - не го разкриваш, не говориш за него, дори не мислиш за него до момента, в който не го използваш срещу другите.

Когато остана сам повика иконома си, Сиктал. Още щом се настани в замъка заповяда на стария иконом да се оттегли и на негово място постави своя слуга. Не искаше да го признава, но ако има някой, който да го познава добре, това е Сиктал. Бе назначен на тази служба в деня, в който Рейота се завърна от „ранното си обучение по оцеляване” и от тогава го следваше навсякъде. Само той бе наясно със задълбочените познания на младия лорд в магията, макар само да предполагаше какво знае.

Най-важното бе, че ако не бе той и грижите му, отдавна щеше да е мъртъв. Споменът го накара да потръпне и неволно докосне рамото си, но Рейота бързо го забрави и се върна към купчината писма пред себе си.

Покани за шест бала, един от който дори в Черния замък. Други за различни събития, заедно с няколко лични покани от различни дами. Игнорира ги, с изключение на бала при лорд Жьоркорс и този в Замъка. Щеше да е твърде лошо впечатление ако не отидеше поне на тях. 

Като приключи с тази си задача се зае с финансите и доходите на земите му. Ако имаше нещо у баща му, което да заслужаваше възхвала, то това е неговият нюх към търговията. Рейота не помнеше да има сделка, която Раунс да е искал да спечели и да не е успявал. Той самият нямаше много опит в това, но лесно се учеше.

Най-важната износна стока на земите му е драконовият плод. Не се знаеше защо, но този плод вирееше единствено в тези области. Равнината на източния край на планината Морикара е идеалното място за отглеждането му. Или по-скоро само то можеше да живее там. С няколко малки изключения, в цялата равнина не вирее друг вид растителност.

Рейота си спомни как като дете за първи път посети местността. Беше точно в един от моментите, когато за няколко дни високите храсти разцъфват. Цветовете му бяха по-големи от шепите му, красиви и с толкова наситени нюанси на жълто и червено, че напомняха на живи пламъци. Гледайки го от високо го сравнява с огнения дъх на дракон. Сигурно оттам идваше и името му.

Самите плодове не бяха големи, грозновати на вид, но изключително вкусно. Можеха да се ядат в няколко етапа от развитието си и всеки имаше сходен, но и уникален вкус. Повечето го харесваха докато е зелен, но Рейота го предпочиташе зрял, малко преди вътрешността му да се размекне и превърне в каша.

Важното не бяха предпочитанията му за вкуса, а фактът, че техният драконов плод е сред най-желаните деликатеси в Ада. Две неща бяха най-важни, когато ставаше дума за него. Едното е да се предпазват достатъчно добре площите, за да няма големи кражби. Другата е да се запази тайната на произвеждането на специфичното им вино, което семейството ме правеше от плодовете. Разбираше имаше и друго вина от плода, но тяхното бе най-доброто. Лесно бе да се разбере част от процеса на обработката му, но малцина бяха тези, който знаеха цялата тайна.

През останалата част от деня имаше няколко делови срещи и обиколка из замъка, която досега така и не бе могъл да довършил. Забеляза доста премени откакто бе живял тук като дете, но повечето неща си бяха същите. Като статуята на един от прародителите му пред главния вход или драконовите гоблени изложени в източното крило, където бяха повечето стай за гости.

Южното крило бе изцяло негово. Там се намираха неговите покои, тези на Шайон и лабораторията му. Лично наглеждаше опаковането и пренасянето на вещите му. Някой от предметите бяха твърде ценни или опасни, за да бъдат оставени в неопитните ръце на слугите му. Не смяташе да позволи на новия му статут да прекъсна заниманията му с магия. Дори май трябваше да открие повече време за тях. Щеше да има нужда.

Свечеряваше се, когато най-накрая се освободи от работата си. Искаше да си почине, но по-силна бе нуждата да я види. Отправи се направо към стаята й. Почука, не желаеше да я стресне и влезе.

Шайон стоеше права до едно капане, явно шума я накара да стане. Забеляза, че е още с нощница, която й бе облякъл, но отгоре наметнала дълъг халат. Цветът е същият като на нощницата, но от друга материя и по-плътен.

- Не е нужно да се стряскаш. Само аз имам достъп до тази стая – видя недокоснатите ясния на масата до прозореца и допълни. – Виждам, че не си яла нищо днес. Вечеряй с мен.

Докато се приближаваше ястията изчезнаха и на тяхно място се появиха нови два сервиза за вечеря. Чу изненадата й, когато видя изпълнението, но не е нищо особено. Магията бе елементарна и единственото, което направи е да пренесе един предмет от едно помещение към друго. В този случай от кухнята до тук и обратно. Същото се отнасяше и за новата правоъгълна маса и столове, който заместиха неизползваното бюро.

Рейота изчака Шайон сама да се приближи. Търсеше следи от страх, но видя само предпазливост и недоверие. Ставаше за начало. Когато тя застана до него, демонът дръпна един стол, подканвайки я да седни. Притеснението й бе очаквано. После сам седна и спокойно се зае да реже пържолата си. Сиктал му бе съобщил, че за вечеря има месо от гущер авихек със сос. Леко и приятно ястие, което добре подхождаше с чаша вино. Наля си, а после и на нея.

Не я заговори. Не я гледаше в очите. Не издаваше по никакъв начин вълнението си, че е тук с нея. Достатъчно я бе сплашил по-рано. Искаше да докаже и пред двама им, че може да му се довери.

В първия момент Шайон само гледа как Рейота яде. Изглеждаше толкова... нормално. Все едно няма значение дали тя е тук или не. Отчасти се издразни, от друга бе доволна. Гледайки го сама почувства глад. Не бе закусвала, а появилият се от нищото обяд е нещо, на което няма доверие. Сега обаче бе по-различно.

Боязливо взе в ръце приборите. Не смееше да си признае, че никога не е използвала прибори. Гледаше го и се опита да го имитира, но бе твърде непохватна. Хвана ножът, но го изпусна. Засрами се. Дали Рейота щеше да се ядоса.

Демонът спря да се храни и стана. Доближи се и застана зад гърба й. Шайон усети дъха му зад гърба си. Ръцете му се спуснаха по дланите й. Хвана нейните. Постави приборите в ръцете й, нагласяйки пръстите й.

- Не е нужно да се напрягаш. Дръж приборите леко и ги използвай както ти е удобно. Ето така.

Държейки ръцете й наряза месото на парчета. Набучи на вилица едно парче, потопи го в соса и насочи към устните й. Шайон отхапа. Сочно. Вкусът бе едновременно пиперлив и сладникав.

Рейота я освободи и се върна на стола си. Отпи от виното си и продължи да се храни.

- Благодаря.

- За мен е удоволствие. С виното е дори по-вкусно.

Шайон го послуша и отпи.

Вечерята продължи спокойно. Шайон се притесняваше от тази тишина, но не знаеше какво да каже, за да започне разговор. А и може би той не желаеше това. Не го познаваше, нямаше си и идея как ще реагира ако направи нещо, което да не му допадне.

Рейота наполовина привърши с пържолата си, когато се облегна назад и се загледа в нея. Шайон се постара да не му обръща внимание, но остава на щрек.

Въпросът, който й зададе я изненада.

- Някога имала ли си мечти?

- Мечти? – попита невярващо.

- Желание, нещо, което искаш да се изпълни.

Жената замълча. Може би някога е имала мечти, но й бе трудно да си спомни нещо конкретно. Желание...  От години й бе достатъчно да заспи и никога да не се събуди. Но имаше ли нещо друго.

- Исках да умра. Всеки ден. В началото се страхувах. Много. Исках да се върна у дома. Но с времето остана само това едно неизпълнено желание. Да умра.

- Ами нещо друго?

- Не знам... Може би... – поколеба се, но реши да отговори. – Когато бях малка исках да видя света. Тогава още си спомнях Рая. Онези каменни стени ме подтискаха. Опитвах се да си представя как изглеждаше Рая, може и други места или обикновени неща като небето, звездите и слънцето. С годините престанах. Но от време на време още сънувам. Не знам доколко вече са истински спомените ми. Може и да не са, но са приятни.

- Светът навън... – промълви той.

Шайон го наблюдава. Докато говореше лицето му стана сериозно и замислено. Остава така известно време, а после спокойно продължи с вечерята си. Не проговори повече, тя също, макар че се интересуваше от причината да я пита. Какъв смисъл имаше?

След пържолата дойде време за десерта. Имаше нарязани плодове. Рейота започна да подбира различните парчета. Хапна няколко, а после й даде знам да се приближи. Шайон се поколеба. Искаше да запази разстоянието помежду им. Нямаше да й позволи да мисли много за това. Накрая взе стола си и го премести до неговия. Дясната му ръка се плъзна по стола й, така че да е до нея. Взе един плод и го поднесе към устните й.

Плодът се оказа много сладък. Направо нетърпимо. Искаше да пийне нещо, но Рейота вече бе посегнал към друг. Вторият бе по-тръпчив, но вкусът смекчи предишния. Докато му се наслади видя как сам Рейота взе друг подобен за себе си. Струйка сок се спусна по устните й. Посегна да го избърше, но той я изпревари. Пръстите му докоснаха лицето й, избърсвайки потеклите капки. Видя го как облизва пръста си преди да избърше ръката си. 

С всяко следващо парче в устата й се създаде цяла дъга от вкусове. Към десетото парче вече не можеше да яде повече. Отпи само глътка вино и това й бе достатъчно. Той явно също го разбра, защото престана да я храни.

Рейота взе чашата си и се намести на капането. Пред него имаше малка камина, запалила се от само себе си. Шайон престана да се изненадва от нещата, който се случват, когато е наоколо. Вече бе сигурна, че владее магия много по-силна от тази, с която се е срещала досега. Как го е постигнал си остана загадка за нея. Знаеше, че макар повечето магии са лесни да използване. Истински сложните заклинания са нещо, което малцина използват и то след месеци обучение и подготовка. Той го постига с лекота. А не изглеждаше възрастен. Не знаеше на колко е самата тя, но трябва да са на почти еднаква възраст.

Спомни си как се изненада, когато го видя на вратата по-рано. Знаеше, че ще се върне, но сега, когато разбра кой е, не можеше да не го гледа с нови очи. Видя го застанал там, висок, с атлетично тяло, чертите на лицето му са се изострили с годините, но запазили. Беше облечен в тъмно син костюм, няколко тона по-светли от черно-синята му коса. Прическата е същата, ни дълга, ни съвсем къса коса, само кичурът на тила му достигаше до кръста. Стойката му бе уверена и изпълнена със сила. В очите му бе същият блясък, с който я гледа преди години, макар да не знаеше значението му.

Сега демонът й се стори така далечен, че спокойно можеше да си представи, че е сама. Да, той е на няколко метра от нея, но се бе отдал на мислите си. Може да е тук или на стотици километри и той няма да я забележи. Не й бе приятно. Какъв е смисълът да идва при нея ако не иска нищо? Предишният й господар никога не я посещаваше без причина.

Шайон не го разбираше.

Не я повика при себе си, така че стана и излезе на балкона. Вчера се опита да протегне навън, но невидима бариера не й позволи. Поне има достатъчно свободата да се наслади на гледката. Слънцето бе залязло и луната се показваше отвъд планината. Стана й любопитно, че е червена. Дори високо в хоризонта приличаше на голямо кърваво око. Звездите бяха бледи и красиви каквито помнеше, че е виждала като дете, макар и различни.

Тази нощ имаше и много облаци. За няколко минути почти цялото небе бе покрито от тях и започна да вали. Първата светкавица бе толкова близо, че жената се изплаши. Извика и отстъпи назад. Блъсна се в нещо и бързо се обърна. Оказа се Рейота. Дори не забеляза кога е станал и приближил.

Той я хвана за рамената и леко стисна.

Гледаше напред, когато заговори:

- Бурите тук винаги идват изведнъж. Ще има и други светкавици, но не трябва да се боиш . Поне не и докато си тук.

На небето се появи нова светкавица. Този път Шайон я погледна. За миг цялото небе бе осветено, всичките облаци, цветовете им. Макар и страшно й се стори красиво. Или причината за спокойствието й се криеше в това, че Рейота е до нея? След втората светкавица се появиха още няколко. По едно време й се стори, че вижда нещо след облаците.

- Какво...

- Видя го, нали? Това е дракон. Само един вид обича бурите и винаги, когато има някоя летят сред облаците. Повечето смятат, че са глупави създания, който си играят. Лично аз съм на мнение, че поведението им има нещо общо с заряда създаден по време на бурята. Той ги привлича.

- Сигурно горе е красиво.

- Не знам. Не съм излизал по време на буря. Хайде влизай. Става късно, а и е студено.

Пусна я, подканвайки я да влезе. Затвори вратата след себе си. Запъти се към леглото. Съблече дрехите си, оставяйки само по панталон и се излегна на леглото.

Обърна се на една страна и я погледна.

- Е, няма цяла нощ да те чакам.

Вътрешно Шайон се усмихна. Няма смисъл да мисли защо поведението му е странно, накрая иска да я използва за свое удоволствие. Това е. Може и да е по-добър от предишния й господар, но иначе нищо не се е променило. Гледа го, докато съблече халата си и пристъпи към леглото.

Беше докосвана от предишния си господар. Но той никога не се бе събличал пред нея. Тялото му, силно и мускулесто, бе също толкова красиво колкото и лицето му. Вчера още бе твърде объркана, за да забележи тези неща. Днес обаче забеляза всичко. Поколеба се дали да не свали нощницата си, но се отказа. Седна на леглото и приближи лице към него.

Рейота наистина я желаеше. Докато я гледаше си представи как прокарва ръце по голото й тяло. Хладните му пръсти копнееха за топлината й. Искаше да вкуси устните й, все още червени, заради плодовете, който яде. Дали щяха да са и толкова вкусни? Не, те са много по-приятни.

Щом Шайон приседна до него, Рейота я хвана за ръката и издърпа към себе си. Притисна тялото й до своето и се отпусна. Главата й лежеше на ръката му, сантиметри от неговата. Умората му от изминалите два дена най-накрая си каза думата. Достатъчно бе да затвори очи и заспи. Топлината й го успокои, а уханието на косата й - по-приятен и от най-скъпия и рядък парфюм. Наклони се и зарови лице в нея. Скоро заспа.

Шайон остана изненадана. Очакваше да я пожелае, да я люби, но той я прегърна и веднага заспа. Чувстваше равномерното му дишате по кожата си. Гърдите му се повдигаха и докосваха ръката й. Беше й топло. Ръката, с която я прегърна, я изгаряше. Щом се увери, че спи се опита да се освободи, но Рейота не я пусна.

Продължаваше да чува бурята, но по-слабо. Навън бе тъмно. Малкото светлина в стаята идваше от запалената кабина. Видя светлината на гръмотевица, но не чу гръм. Не чуваше друго освен туптенето на сърцето му. Нейното също. Успя да се преобърне и намести, но остана да лежи до него. Топлината я притесняваше. Щеше да е различно ако бе гола, в някоя мокра и влажна килия. С годините свикна на студа, но не и на горещината. Дори  повече – тази на друго тяло.

Пред очите й изникна полуголото му тяло. Опита да го изхвърли от ума си, но без успех. Нещо привлече вниманието й. Спомни си, че като се събличаше забеляза гърба му. От дясната му плешка надолу по гърба имаше голям, тъмен и дълбок белег. Не е нов, разпознаваше новите. Този е стар. Рейота е войн, този не е единственият му белег, но този бе  различен. Дали щеше да разбере историята зад него?

Дори не разбра кога успя да заспи.

Когато отвори очи вече бе сутрин. Изненада се, че заспа и още повече - толкова дълбоко. Миналата вечер не се чувства изморена, така че се учуди, че така лесно заспа. Събуди се от нечие докосване, неговото. Играеше си с косата й.

Шайон се размърда. Извърна се по гръб и погледна. Рейота лежеше на една страна и я наблюдаваше съсредоточено.

- Добро утро. – заговори я.

- Добро утро.

Престана да си играе с косата й и докосна лицето й. Придърпа я към себе си като заедно с това се наведе към нея. Започна да я целува. Бавно, сякаш искаше да се наслади на вкуса на устните й. Отдръпна се само да й даде възможност да си поеме дъх. Продължи по-настойчиво, но със същата нежност. Другата му ръка се плъзна под нейното. Тялото й се притисна до неговото. Знаеше, че Рейота я желае, усещаше го във всяко негово движение.

Очакваше да я вземе, но вместо това спря. Отдръпна се и стана. Приближи се към гардероба наблизо и го отвори. Наметна си черен халат, за който бе сигурна, че по-рано не бе там. Самата тя също стана от своята страна на леглото и наметна светлия халат, който носеше предната вечер.

Двамата влязоха едновременно в банята, но останаха от двете страни на басейна. Рейота се отправи направо към водопада, докато тя остана до входа. Гледаше го как оставя водата да се спуска по гърба му. Погледът й бе привлечен към белега.

Разтърси глава и взе едно от шишетата с аромати. Дори не погледна кое точно. Остави ножницата си да се смъкне надолу и влезе във водата. Рейота спокойно я наблюдава, докато се приближи. Остави я да насапуниса гърдите му. Ръцете й колебливо се движеха по тялото му. За да не я смущава Рейота реши да се обърне по гръб. Така поне не щеше да се налага да гледа лицето му.

Шайон не знаеше защо реши да го направи. Не можеше да седи на едно място, така си чувстваше дори по-зле. И ето, че изведнъж се оказа така близо до точно онзи белег, който така пробуди любопитството й. Докосна го. Повърхността му бе гладка и хладка.

Рейота се изтръпна при докосването. От години не чувстваше болка в рамото си. Имаше време, когато не бе способен да движи ръката си и вярваше, че ще остане парализирана завинаги. После това се промени, но частично. Накрая се оправи, но остана белегът като вечен спомен за онзи ден.

Изгуби достатъчно време. Искаше да остане с нея, но трябваше да побърза. Освен всичките си занимания планирани за днес, искаше да свърши и нещо друго. Не знаеше колко ще отнемат, но трябваше. 

Навлезе във водопада, за да се изплакне, после излезе от водата. Почти бе на вратата, когато чу гласа й:

- Откъде е?

Рейота се обърна и я погледна.

- Белегът на гърба ми ли?

- Съжалявам, че попитах.

- Не е нужно да се извиняваш, че се интересуваш – преди да излезе допълни. – Това е единственото нещо, което получих от баща си. 

Излезе. Шайон искаше да го последва, но докато го настигне Рейота се бе облякъл и подготвил да си тръгне. Чудеше се дали ще остане да закусят заедно. На масата има прибори и ястия. Не им обърна внимание.

Приближи се до нея и каза:

- Имам работа. Най-вероятно ще дойде вечерта. Ако искаш нещо за ядене или пиене просто седни на масата и го кажи. След малко ще се появи. Свободна си да правиш каквото пожелаеш.

- Но като добро дете да остана в стаята си.

- Няма добри деца. Има добра защита.

Докосна я по лицето. Наведе се и целуна. После спокойно излезе.

Рейота седеше зад бюрото си и прехвърляше последните си работи. На вратата се почука и Сиктал влезе. Поклони се и приближи:

- Готово ли е всичко?

- Да, господарю.

- Нека позная – 69%.

- Почти. Близо 74% от благородниците са на ваша страна.

- Скиара?

- Тя наистина има най-много привърженици. И бързо ги спечели нови.

- Ами източниците ни?

- Засега не знаем много, но не е нищо добро. Позволих си да удвоя шпионите ни там.

- Да се надяваме скоро да има някаква по-полезна информация.

- Убеден съм в способностите им, господарю.

- Къде е тя сега?

- След като напусна празненството по случай възкачването Ви се върна в Черния дворец. Настанила се е там.

- Значи още утре ще имам честа да я видя.

- Позволете да попитам за колко време ще останете в Двореца.

- Не повече от седмица. Достатъчно, за да се представя и не толкова, че да пожелая да убия някой или той мен.

- Ами гостенина Ви?

Рейота го изгледа внимателно. Преценяваше отговора си:

- Той ще остане много дълго, така че го остави необезпокояван.

- Разбирам.

- Свободен си.

Икономът се поклони и излезе.

Рейота стана и приближи прозореца. Мозъкът му работеше на пълни обороти. Новините донесени от Сиктал не бяха нищо ново за него. Близо три четвърти от хората го подкрепяха, за момента. Едни виждаха възможност, други шанс, трети изгода.

Част от тях бяха на негова страна заради майка му. Знаеше, че е умряла, когато е бил малък. Не помнеше нищо за нея, освен, че била истинска красавица и се падала втора братовчедка на сегашния Принц. Макар и далечни роднини връзката им бе нещо, което при добри обстоятелства можеше да използва. Така ставаха нещата в този свят.

Остави нещата си и тръгна към лабораторията. Това бе мястото, където прекарваше дни наред, месеци. Като изключим времето, когато трябваше да пренесе нещата си, никой друг не бе влизал. Никой не знаеше какво прави тук, а дори и да искаше да разбере, нямаше да има тази възможност. Не всичко бе това, което изглежда. И само Рейота имаше ключа към разгадаването на тайната му. И към успеха. Тук той изучаваше и създаваше магиите си. Тук бяха сътворени и всичките му творения.

Щеше да му е дори по-приятно да е в лабораторията, ако голяма част от неща не бяха още в кашони, очакващи някой да ги подреди. Желаеше да остави тази работа за друг път, но нужното му е вътре.

Нави ръкави и се зае за работа. Някога това бе една от залите за забавление на баща му. Причината да я избере си криеше в това, че е удобна. Просторна, с един прозорец, достатъчен да осветли всичко. Само една врата, която прави проникването и бягството много по-трудни. Разбира се нямаше и тайни входове. Увери се в това.

Вечерта обмисли нещата и идеята му се стори добра. Все още бе така, но май  пропуска нещо. Проблемът не бе лесен за решаване, досега май никой не си е правил труда да го реши, защото не е имало смисъл. Демоните се раждат с тази способност. Може би не всички, но висшите като него – да. Дори и да има нещо, което да не разбира учителите му бяха длъжни да обяснят. Рядко им се налагаше.

Шайон нямаше как да знае езика на демоните. Тя го говори, щеше да е странно ако не е така, но за писмения... Руните, който демоните използват в ежедневието си и в магията са близки, но тя няма как да знае и това. Беше твърде зает да я учи. Но какъв друг избор има.

Идеята му хрумна изведнъж и с всеки изминал миг му допадаше все повече. Скоро не само знаеше какво му е необходимо, но и къде точно да го намери. Синьо. Опредено щеше да бъде син цвят. Нямаше търпение да види изражението й, когато види какво й е подготвил.

Шайон отново погледна към часовника на стената. Предните дни не го бе забелязала, но тогава се намираше още в процес на осъзнаване на променилата се ситуация в живота й. Днес вече бе по-добре и се зае да огледа новия си „дом”. Прекара часове наред в оглеждане на всеки ъгъл от банята, гардероба, спалнята и всекидневната от другата страна. Дори разгледа някой от книгите подредени в двете големи секции. Видя една за растения, а друга за дракони. Разпозна ги единствено по илюстрациите.

На стените имаше пейзажи от Ада. Знаеше, че са от там заради червеното небе и тъмна земя. Не си представи друг свят, които да представляват. Докато ги разглеждаше откри и черният часовник.

Късно следобед камината се запали от само себе си. По-късно се появи и вечерята. Зачуди се дали Рейота няма да я посети, но когато видя само едни прибори разбра, че няма да дойде. Все пак бе казал, че ще го направи, така че не е късно да се появи.

Защо ли толкова искаше да види демона. В тъмницата прекарва дни наред сама. Понякога й носеха храна, друг път не, но за нея нямаше значение. Дори да е светло или пълен мрак, не чувстваше нищо. Времето минаваше без да го забележи. Всичко представляваше едно дълго очакване на края. А ето че сега тръпнеше в очакване да съзре своя господар.

Сърцето й заби по-силно щом чу стъпки по коридора. Можеше да е и някой друг. В тази замък сигурно има стотици демони, който работеха и живеят тук, но досега не бе чул друг да идва в тази част на двореца. Само той. 

Изправи се щом стъпките достигнаха вратата. Не знаеше как да реагира. Да се направи, че не го е забелязала или пък да го посрещне? Какво очакваше той от нея? Може би ако бе наясно с желанието му, щеше да знае? Но тя просто не го разбираше.

Вратата се отвори и Рейота влезе. Когато я видя й направи знак да се приближи. Ръката му я обви и прегърна. Целуна я по бузата. После още веднъж по-близо до устните. Самите тях. Устните му бяха толкова меки и приятни за целуване. И в същото време силни, горещи, настойчиви.

Веднъж вкусила ги искаше още, но Рейота пръв отстъпи и влезе в стаята. Държа ръката й, докато се отправи към големия диван до камината. Седна, разказвайки крака, така че да й направи място да седне в него. Шайон се притесни, но непохватно се настани. Рейота я прегърна през кръста и притисна до себе си.

Не говореха. Демонът просто седеше там, полуизлегнат, а ръцете му я държаха здраво. Постепенно се отпусна, гледаше камината, но искаше да извърне поглед към него. Минутите бавно се изнизваха. Любопитна накрая тя го направи.

Рейота бе затворил очите си, напълно отпуснал се. Помисли си, че е заспал, но усетил я, отвори очи. Погледът му прониква дълбоко в нея. Беше като да се вгледаш в дълбока дупка. Като да си мислиш, че си достигнал края, но вместо това откриваш, че има много повече тайни, отколкото би понесъл. Не разчиташе тези очи. Емоцията в тях й бе напълно непозната. Или може би той е твърде добър в това да прикрива чувствата си. Замисляйки се, че с изключение на няколко редки пъти, когато го вижда да се усмихна, демонът не изразява никаква емоция. Дали и когато не бе с нея е такъв?

Рейота се размърда. Отпусна ръце и заговори:

- Сигурно си уморена. Лягай си.

- Не съм уморена.

- Предполагам, че е така.

Вече не я прегръщаше, но държеше ръката й, играейки си с пръстите й. Шайон знаеше, че има нещо. Това е лице на човек, погълнат от мислите си . Чувстваше се пренебрегната, но имаше и нещо повече. Не искаше да го гледа такъв, не й когато е с нея.

Знаеше, че трябва да направи нещо. Изправи се все още държейки ръката му. Подкани го да се изправи, а после се запъти към леглото. Не знаеше как ще разбере действията й. Дори самата тя не си го обясняваше. Желаеше ли го? Или искаше да стори нещо, което да се хареса на господаря й. Не го познаваше, бе невъзможно да е сигурна, но той вече веднъж я имал. Ако не я искаше какъв е смисълът да я държи?

Рейота остана изненадан, но се остави да го поведе. Дори да съблече жакета му. Сам свали останалото без да отвръща поглед от нея. Останал само по панталон започна да целува. Първо внимателно и бавно, после по-настойчиво. Тялото му бе залято от топли вълни.

Искаше я!

Седна на леглото и я прегърна през кръста. Наведе главата й и започна наново да я целуна. Тялото й изтръпна. Краката й не я държаха. Придърпа я, така че да седне в него с разкрачени крака. Отстъпи назад, достатъчно само, да види лицето й. Ръцете му продължаваха докосвайки нежно тялото й. Сръчно свали дрехите й.

Сега, когато тънкия план, който ги разделяше го няма, той чувстваше кожата й като пламък. Никога не бе усещал нещо толкова гладко и прекрасно. Като допир на перо, но и много повече. Събори я на леглото и се надвеси над нея. Надвеси се над шията й. Продължи към гърдите й. Искаше да я обладае. Да я чуе как вика името му в екстаз.

Изведнъж Рейота осъзна, че Шайон трепери. Надигна глава и я погледна. Видя страхът в очите й и спря. Ръцете й го бяха обгърнали, подканвайки го да прави каквото си поиска, но тя самата не го желаеше. Пусна я.

Освободи се от нея и стана от леглото.

Трябваше да се махне от тук. Ако останеше знаеше, че няма да се спре и щеше да я обладае като преди. Погледна я. Тя се надигна, покривайки тялото си със завивките. Гледаше го объркано. Най-вероятно се чудеше какво стана, но и той самия не бе сигурен.

Докато обличаше ризата си подхвърли над рамо:

- Заспивай. – после бързо излезе. 

Върна се в стаята си, но не се успокой. Желанието му продължи да го държи като изгаряща верига. Влезе в банята и навлезе в ледената вода. Скоро се успокой, но остава вътре.

 Защо спря? Спомни си страхът в очите й. Там имаше и желание, но уплахата й го спря да продължи.

Трябва да е заради баща му. Заради това, което бе причинил и на двама им. Още преди години, когато лежеше на постелята си, неспособен да помръдне заради раната си, си обеща никога да не стана като него. И нямаше да бъде. Той е по-добър, по-умен, по-силен и нямаше да я има, докато сама не го пожелае. Нещо, което баща му никога не би направил или да разбере.

Шайон остана вцепенена.

В единия миг двамата бяха на леглото и Рейота я целуваше, а в следващия стана и си тръгна. Можеше само да седи там и да го гледа. Искаше да каже нещо, но не проговори. Мозъкът й трескаво работи търсейки причина за поведението му. Той е отвратен от нея. Трябва да е това.

Първият и единствен път, когато бяха заедно не бе приятно. Не бе отвратена както преди, но и осъзна, че демонът следва единствено желанието си. Не бе ли това в природата им? И сега той вече не се интересува от нея....

Знаеше, че Рейота няма да се върне, но неспособна да заспи, го очакваше. Лежеше без да заспи. Ослушваше се, но не чува нищо. Пълна тишина. Мислеше си, че сега, когато не е в килията си, няма да е така. Тук, на повърхността има толкова неща, който да издават звуци: животни, предмети, други демони. Но ето че отново бе заобиколена от пълна тишина. Като малка се плашеше от нея. Припомни си часовете, когато не мигваше. Все й се струваше, че чува нещо, че някой е при нея, но се оказваше сама. Или може би не? Имаше предостатъчно сенки, в който някой да се скрие и дебне. Боеше се. С години привикна с чувството, но то продължаваше от време на време да й припомня за силата си върху съзнанието й.

Желаеше поне да заспи. Тогава времето ще минава бързо. Най-вероятно няма да сънува, но кой знае, може и да има и приятен сън. Или кошмар. Дали имаше значение. Достатъчно е да не е будна.

Молитвата й за сън така и не се изпълни. Умората и нервите й позволиха да затвори очи едва призори. И дори тогава сънят й бе неспокоен. Не помнеше какво сънува, но се събуди изведнъж, задъхана и изпотена.

Слънцето още бе долу в небето, така че не е спала повече от два-три часа. Малкият часовник го потвърди. Със ставането си почувства, че не е сама в стаята. Огледа се и видя Рейота на масата. Пред него имаше чинии с различни леки ясния, но той бе приключил със закуската си. Сега седеше и четене купчина писма. Точно, когато Шайон се изправи с крайчето на окото си забеляза, че демонът написа кратка бележка и тя изгоря в ръката му. Дори пепел не остана.

Очите им се срещнаха и Шайон се притесни. Спомените от миналата нощ се върнаха с кристална яснота. Пулсът й се ускори при мисълта какво ли ще се случи с нея сега, след като не я желае.

Рейота обаче й се усмихна както обикновено.

- Виждам, че най-накрая се събуди. Стори ми се уморена и те оставих.

- Добре съм.

- Виждам – Шайон усети сарказма в гласа му. Понечи да стане, но думите му я спряха. – Не ставай. И без това скоро ще тръгвам. Почини си.

Шайон го послуша. Бавно се настани на възглавниците, гледайки го. Рейота се изправи и тръгна към нея. Приседна на леглото, близо до нея. Държеше се както винаги – спокоен и изцяло контролиращ емоциите си. Никога не бе сигурна какво изпитва.

Едва сега Шайон видя, че носи нещо със себе си. Рейота го извади и постави в ръцете й. Разгледа го. Представляваше правоъгълно парче кост. И двете му страни бяха гладки и чисто бели. Едната страна приличаше на рамка, но вътре нямаше нищо. Завъртя го няколко пъти през пръстите си, но не разбра за какво служи.

Рейота взе се протегна и докосна с палец вглъбената част на костта. Появиха се червени на цвят руни. Изглежда значеха нещо, но Шайон не разбираше значението им. Остави костта на краката си и извърна неразбираем поглед към него.

- Аз не мога да чета.

- Знам.

Демонът се размърда. Взе нещо, което Шайон не види добре, приличаше на колие. Постави го на врата й. Първо видя само верижката. Беше златиста, тънка, но здрава. Когато Рейота отпусна ръката си колието натежа, заради висулката. Жената я повдигна на нивото на очите си. Представляваше голям златен осмоъгълен медальон. Металът ограждаше намираше се вътре голям син скъпоценен камък.

Шайон бе удивена как светлината се отразяваше по повърхността му, пречупвайки се и навлизайки навътре в него. В самата сърцевина на камъка имаше черна сфера. Светлината се отразяваше и по неговата повърхност. Не разбра значението на жеста му.

Чу гласа на Рейота до ухото си:

- Опитай отново. 

Шайон все костта и надписът се появи. На пръв поглед си остана същия, но този път значение на знаците изникна в съзнанието й.

Прочете го на глас:

- Пълен каталог на трите свята.

- Това е нещо, което създадох преди време. То позволява на картини да се запазват в него и дори да се появяват на повърхността му. През повечето време се използва за нещо конкретно – карта на дадена област, замък, или дори стая. Образът е умален, но триизмерен и напълно автентичен. Върши добра работа, когато искаш да проникнеш някъде, защото знаеш къде се намира всичко.

- Не разбирам за какво ми е нещо подобно.

- Заглавието не ти ли подсказва: „Пълен каталог на трите свята.” Запазването на голямо количество данни е трудно. Повечето демони идват при мен, за да пазя информацията вместо тях. Така се получи, че имам една от най-големите колекция информация в Ада. Може и в света, имайки в предвид, че устройството е мое творение. И тук се намира значителна част от нея.

Шайон не бе напълно сигурна за какво й говори той. Осъзна само, че това е нещо значимо. Толкова много образи събрани в нещо толкова малко. Образи. Изведнъж разбра какво точно държеше в ръцете си.

Започна да движи пръстите върху образа. Руните се измениха и на тях се появи нови три надписа. Шайон се развълнува. Там пишеше: „Рай. Земя. Ад.” Рейота й дава светът, който никога не е виждала.

Не знаеше как да реагира. Гледаше го и се зачуди какво би му харесало да направи в знак на благодарност. Накрая се притисна към него и нежно го целуна по устните. Бе невинна и нежна целувка, без страст или похот в себе си. Но това е най-доброто, на което е способна. Отдръпна се, достатъчно, че да го види. Демонът бе затворил очи. Сякаш да почувства по-добре устните й върху неговите.

Накрая бавно отвори очи и я погледна. Не просто погледна, Шайон почувства как той навлиза дълбоко в нея, разчитайки душата й като отворена книга. Но дори и да разбра нещо, не го сподели.

- Време е да тръгвам. Ще се наложи да отсъствам няколко дни. Нищо няма да ти липсва. Наслаждавай се на играчката си.

Обърна се и си тръгна.

Шайон остана така, наблюдавайки го как се отдалечава. Рейота я озадачаваше. В един момент е сериозен и мисли само за нея, в следващия е някъде много много далеч. Или пък както сега – в единия миг е тук, в следващия си тръгна. Дали бе такъв или така се държи само с нея.

Изненада се от желанието си да види как се държи и извън тази стая. Струваше й се, че нейния свят винаги е бил и ще бъде четири стени. За другите е всичко останало. Твърде много  не разбираше, а и надали някога ще осъзнае напълно. Стана и се настани на кушетката. Чрез устройството и щеше да надзърне зад хоризонта.

Няма смисъл да се тревожи за нещо, което не може да промени.

Натисна надписите и започна да разглежда изображения. Всичко е толкова... красиво. Великолепно. Ако не вярваше, че са истински, щеше да си помисли, че някой ги е нарисувал. Рейота бе подбрал такива пейзажи, че... Не откриваше думи, с който да ги опише.

Започна от света на демоните.

Бледите й спомени от ранното й детство разбуждаха въображението си с най-различни ужасни картини, но това, което наричаше тук, бе различно. Красиво, дори по един леко зловещ начин. Имаше една снимка на вулкан. Добре се виждаше кратерът, от който изтичаше лава във всички посоки. Погледната от този ъгъл напомняше на извор, с извираща от него изгаряща вода. Знаеше, че един вулкан значи смърт, но точно сега за нея това бе живот.

Имаше и други. Видя различни видове животни. Под всяко едно от тях пишеше името му и основни характеристики. Повечето бяха непознати за нея, но някой й се струваха познати. Бе виждала някой от тях, докато още се намираше в онази клетка, преди това. Чуваше виковете им, плачещи, викащи, изпълвайки я с ужас, докато тя самата нямаше повече сълзи за раздаване.

Прехвърли изображенията бързо. Тези създания бяха твърде необичайни, ужасяващи по свой си начин, за да понесе гледката им. Спря по-дълго само на едно, птица. Крилата й бяха чисто черни, но на светлината, те изглеждаха изпълнени с цветове. От златисто до тъмно синьо. Светлината бе слаба и това създаваше усещането, че ако я види през деня, тези цветове ще бъдат още по-ярки, истински. Но без значение колко черният цвят на тялото й се променя, огнения отблясък на очите й щеше да остане. Сякаш нищо не може да разклати вярата му, силата му. Това е истинският господар на въздуха. Не драконът или някое друго крилато същество, точно тази птица.

Следваха различни сгради. Повечето бяха замъци, но се намираха и цели градове или само отделни сгради. Всичките бяха големи по размер, пищно украсени в готически стил. Подобни забеляза и в този замък.

Нещо привлече погледа й. Едно име, което бе чувала хиляди пъти и никога няма да напусне съзнанието й. Варкетор. Замъкът Варкетор. Това бе името на демона, който я купи и държа тук години наред. Знаеше, че има връзка между Рейота и стария й господар, но отказваше да го приеме. До сега. Гледаше замъка и различи кулите от прозореца си, дори знаеше къде точно се намира стаята й.

Това й напомня, че завинаги ще си остане затворничка. Дали тук или в килията – няма значение. Затворът си е затвор. Само, че когато бе покрай него не се чувстваше така. Бе почти... щастлива. Или искаше да вярва, че усещането е толкова истинско, колкото е възможно.

Пръстите й спряха над бутона към папката на замъка. Вътре трябваше да има още образи, коридори, стаи, дори обекти. Сигурно и някоя и друга карта. Спомените, който името събуди у нея й пречеха да го я натисне. Щеше ли някога да преодолее спомена?

Потръпна и остави костта, при липсва на друг начин да го нарече. Въздъхна и затвори очи. Преди да се осъзнае бе прекарала три часа, разглеждайки снимки. Чувстваше се едновременно уморена и не. Той я остави сама. Щеше да отсъства дни наред. Какво да прави?

Стана, облече се и отиде до масата да хапване. Не бе много гладна, така че само отхапа няколко плода и се отказа.

Не и се мислеше повече за устройството, но то не й даваше мира. Накрая се предаде и отново го взе в ръце. Този път избра Рая. По-рано не бе готова, но сега щеше да го види - светът, който никога няма повече да види.

Нещо събуди Рейота. Не бе сигурен дали е звук, присъствие или просто усещане. Отне му няколко кратки мига да си спомни къде се намира. Беше заминал една вечер по-рано от планираното, за да посети сестрите Амлос. Има само едно по-съблазнително нещо от сукуба и това е срещата с нея и сестра й. А той имаше нужда точно от това.

Дори без да отваря очи, но усещаше двете красиви жени до себе си. Нуждата му бе задоволена, но сега, докато лежете тук, искаше да е у дома им. Тялото, което бе прегърнал да е на Шайон. Нейният аромат да усеща по кожата си. Вместо това е в Черният замък.

Искаше го, но веднага щом отвори се върна в реалността.

Стана и се облече с магия. Излезе още преди те да се събудят. Върна се в собствения си дом в Черния замък. Не се чувстваше по-добре. Очакваше го тежък ден и той вече го започна. Залови се за работа, изоставяйки всяка мисъл за Шайон. Доколкото можеше.

Дворецът е един различен свят. Това е най-добрия начин да опише мястото, където се намира. Самият черен дворец е различно място от останалите владения на лордовете. Това е центърът на Ада. Всичко мрачно, всичко тайно. Всяко малко чудо или проклятие може да открие своя източник от това място. Раят на покварата. Така обичаше той да го нарича. Точно тук баща му се ожени за майка му. Точно тук бе срещнал всичките си останали жени, любовници и наложнички. Точно от тук бе купил и Шайон като дете.

Черният дворец представляваше една голяма цитадела. Голяма кула изградена от много други. Една срещу друга, различни, но части от едно цяло. Около нея имаше и голям град, един от най-големите, но нямаше свое име. То бе просто част от цялото.

Отново, това бе центърът на светът им. Всеки висш лорд имаше дом тук и се целеше до прекара колкото се може повече време тук, бивайки част от Двореца. Може би точно заради това Рейота не се чувстваше добре тук. Всичко твърде много му напомняше на баща му и стотиците други като него.

Властта бе негово желание, но не и тази. Бе постигнал целта си – получи всичко, което искаше, сега бе тук, за да задържи тази сила. Спомни си години в изолация. Време прекарано в пълна изолация и експерименти. Най-приятната част от живота му след срещата с Шайон. После дойде, за да спечели привърженици. Прочу се като велик маг, търсен и от самия Принц.

Замисли се за това, което му предстоеше. Следващите три дни щеше да има множество по-малки приеми. Нищо необичайно, но на третия ден бе главният, състоящ се в самото сърце на Двореца. За тогава бе запазил и малката си изненада. Нямаше търпение дните да минат по-бързо. Не искаше да бъде тук, прекарвайки времето си в подмазването на разни лордове, правейки се на един от тях. Подшушна на подходящите хора, че е подготвил изненада, която ще разкрие на партито на Принца и вече знаеше, че всичко ще чуят за новото му творение.

Накрая дойде и вечерта на партито.

Първите два часа не се отличаваха по нищо, от това, което ме станало и предните дни. Обстановката бе малко по-пищна, демоните бяха облекли най-красивите си дрехи, повечето ушити специално за само тази нощ и никога повече да не бъдат поглеждани. Жените, а и повечето мъже, носеха множество разнообразни бижута. Скъпоценни камъни в различни цветове проблясваха на магическата светлина като малък разноцветен пожар, подсилен от ярките цветове на изящните им дрехи.

За разлика от тях Рейота бе запазил стила си да носи чисто черни дрехи, украсени единствено със сребърни катарами, колан и токчета на дългите му ботуши. Но днес имаше нещо различно, макар че никой не можеше да види колието, който носеше под дрехите си.

Погледът му се спря на Скиара.

Забеляза я и по-рано, но тогава бе твърде далеч, за да й обърне повече внимание. Както и тя на него. Сега обаче погледите им се срещнаха, тя се усмихна. Бе една от онази усмивки, който само сукуби са способни да имат, когато хванат жертвата си като паяк пеперуда. Но този път в паяжина на Скиара бе попаднал друг паяк, много по-опасен отколкото тя си мислеше, че е. Местата щяха да се разменят. Всичко бе въпрос на време, а и двамата се бяха научили на търпение.

Сестра му бавно приближи, придружена от няколко нови обожателя.

- И ако това не е любимото ми малко братче. Чух, че с в Двореца, но не знаех, че си поканен тази вечер.

- За щастие не ми е нужно да използвам задната врата като теб сестричке. 

- Всеки има своите слабости. Спомням си, когато бе малък, не бе толкова отдавна, нали, когато имаше доста слабости. Баща ми не веднъж бе повтарял, че не може да разбере как е възможно толкова да си приличаше външно, а да си такъв лигльо.

- Баща ни никога не е хранил топли чувства към семейството си.

- Но теб откровено мразеше. Можеше ли да ги го представите? Когато бе на девет баща ни го посече със собствения си меч. Май бе някакъв вид наказание, но съм убедена, че се надяваше да го убие. За жалост малкото ми братче оцеля и затова бе прокуден никога да не се пристъпи в Черния дворец или замъка на баща ни.

Рейота се усмихна. Опитите на сестра му да го нарани със спомени от миналото, бяха повече от неуспешни.

- А ето ме сега тук в Двореца. Живеейки в семейният ни замък. А той е само купчина пепел.

- Превратностите на съдбата. Никога не знае какво ще се случи с него утре.

Очите му срещнаха нейните и останаха така. Този кратък танц между погледите им бе достатъчен, за да си кажат, че много добре. Деца на баща им. Ако можеше да се изрази по този ироничен начин.

- Никой не знае.

- Но все пак... Напълно изолиран от света. Чудно как успяваш да справиш.

- Изолацията има своите предимства. Трябва да знаеш как да използваш времето си.

- Връзките са важни. – противопостави му се тя.

- Животните се събират със своите себеподобни, за да се защитят. Демоните също го правят. Но драконът е самотен ловец. Дори да живее с други, никога не едно с тях. Той е сам защото е силен.

- Мислиш, че си дракон? – засмя се тя. – Не ме карай да се смея.

- Това е нашият герб.

- А достоен ли си за него?

- Нося го, нали? А къде е твоя?

- Не подхожда на роклята ми. – усмихна се невинно. 

Рейота хвърли бегъл поглед на дрехата й. Тя я нарече рокля, но по нея имаше толкова плат, че бе виждал кърпи за масичка, който са по-големи. Драконовата кожа се сливаше с тялото й, превръщайки се в нейна втора кожа, ярко подчертавайки достойнствата й.

Изсумтя недоволно. Но тя си бе такава.

- Достойнството пред външния вид. 

- И това ми го казва копелето на законната жена.

Рейота замълча. Дълга пауза. Накрая просъска. 

- Достойнството е нещо, което всеки сам трябва да изгради за себе си. Ти обаче, Скиара, няма как да знаеш, за какво говоря, след като никога не си имала такова – продължи с нормалния си неутрален глас. - А сега, сестро, господа ме извинете ме, но трябва да предам почитанията си през нашия домакин.

И с тези думи просто са отдалечи.

Все си нещо за пиене, за да върне контрола. По нищо не си личеше, но сестра му го бе изнервила до краен предел. Поне останалата част от вечерта мина добре. Сключи няколко добри сделки, дори разговора с Принца. Като цяло обаче не бе доволен от крайния резултат. Скиара използваше всякакви трикове, за да подмами демоните към себе си. Дори я видя как преди срещата им се подмазваше на самия Принц.

Рейота имаше врагове. Силни врагове в средите на магьосниците и търговци, виждащи в негово лице сериозна конкуренция. Беше нормално. Всеки имаше врагове, а той бе един от най-добрите магове в Ада. Но имаше и искрени привърженици, който се радваха на нещата му, дори и сега когато им представи и новата си играчка.

Тя представляваше малка цилиндрична кутия, с височина около тридесет сантиметра. Дизайнът можеше да бъда най-различен. Той лично бе предпочел нещо изчистено, слагайки златистия герба на семейството си. Но най-важното е нейното умение. А то бе точно да се съхраняват оръжия. Бе достатъчно да го отвориш, издърпаш вътрешността и избереш оръжието, който искаш. То на мига приемаше истинския си размер и можеш да го ползваш. Нямаше значение дали е обикновено или магическо, нищо не се променяше освен че размерът му се намаляваше до около сантиметър. В нещо толкова малко можеха да се поберат над четиристотин предмета. Изработката бе лесна, всеки можеше да я направи, но точно магията превръщаше творенията му в оръжие.

Бе изработил два прототипа. Единият, за да представи изобретението си. Другият го подари лично на Принца. Бе изработен от чисто злато, украсено с рубини и на капака постави герба на рода на Принца. Имаше поръчки за девет от тях, така че като се прибереше тези дни щеше да ги направи. Нямаше да отнеме време след като веднъж вече го бе направил.

Още по време на изработката му планираше да създаде и по-малък модел, но това е твърде опасно да го разпространи толкова бързо. Времената бяха твърде опасни. Особено със Скиара вряща носа си къде ли не. Може би след като се разправя с него щеше да го направи. Но пак... винаги е добре да има скрит кос. И той имаше. Носеше го върху себе си.

Колието, който подари на Шайон бе принадлежал на майка му. Заедно и с един пригоден за мъж, бяха подарък от баба й за сватбата й. Майка му никога не го даде на баща му. Така двете половини бяха забравени сред останалите й бижута, докато преди години не му ги даде. Замисляйки се, това стана малко преди да умре. Години наред ги пази като спомен за нея. Винаги я бе смятал за слаба жена, неспособна да устои на позицията си, но в същото време изпълнена с гордост. Семейството й бе свързано със сегашния Принц. Тя е братовчедка на баща му, което ги правеше втора братовчеди. Връзка твърде важна да бъде пренебрегвана. За това и баща му се омъжил за нея. Затова той бе роден. Нищо друго освен една удобна сделка.

Вложи в женското колие магия, за да може Шайон да разбира демоничните руни. Но и двете части имаха тайни ключалки,  отварящи съдържанието им и криеха вътре оръжия. Общо само пет на брой, но достатъчно. В нейното нямаше оръжия, но той бе въоръжен. Два големи извити меча, кама, камшик и дори арбалет с отровни стрели. С една стрела имаше достатъчно отрова да убиеш средно голям дракон. Демоните нямаха шанс. Отделно имаше две малки ками, скрити в дрехите си. Нищо друго. Все пак не е прилично да ходиш с оръжие на прием. Повечето демони го приемаха като вид предизвикателство или най-малкото обидя. Малко е иронично при условие, че на всички им бе ясно, че в залата няма някой невъоръжен.

Но не само тайното скривалище бе причината да го носи. Дори не се доближаваше до нея. Не го интересуваше какво щяха да мислят демоните ако го видят с него. Или път Шайон щом се доседи, че двете части са едно цяло. Просто искаше да го направи.

Зазоряваше се, когато някой от гостите започнаха да се разотиват. Бе време и самия  той да се оттегли без да създаде лошо впечатление. Първоначално планираше да се завърне в тукашната им резиденция, но мисълта, да се върна при Шайон не му даде и миг покой. Умората от последните четири дни се струпа изведнъж на раменете му, но нямаше да открие покой тук. Само там, при нея.

Пътува цели пет часа, но какво от това. Може и да създаде лошо впечатление у някой демони, но всички знаеха, че не обича да остава много в Двореца. Не поздрави никой от посрещащите го прислужи. Не говори с никого. Запъти се към покоите й.

Влезе без да почука. Очите му я откриха да седи на един от диваните. В ръцете си държеше книга. Стана му любопитна какво ли и е толкова интересно. Тръгна да се приближава, но преди да го направи Шайон захвърли книгата назад и се затича към него. Обви ръце около шията му и го целуна. В първия миг се стресна, но после обви ръце около талията й, притискайки я плътно към себе си, отвръщайки на милувката й. Не знаеше защо го бе направила, но и не го интересуваше.

Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг. Не наистина, само достатъчно да видят лицата си, тя се усмихваше. Не продума. Той също. Погледите им бяха достатъчно. И в нейния Рейота прочете истинско желание. Не страх или съмнение, а чистото желание на някой да бъда с друг. И знаеше, че в неговите очи се четеше същото.

Жената никога не бе и предполагала, че да е с някой може да бъде толкова приятно. До скоро свързва присъствието на друг до себе си с болка. Но сега... В съня си спомни как се чувства, докато Рейота го няма. От една страна бе развълнувана от творението му. Прекарваше часове наред разглеждайки снимките в костта или четейки книги. Но, когато легнеше късно вечер в леглото си, неспособна да заспи, искаше не творението му, а той самия да е до нея. Прегръщайки я, държейки я до себе си. Топлината му я покриваше, обгръщайки я с невидимо наметало. Чувстваше се... сигурна.

И сега, когато се събуди ранно сутринта, в прегръдката му, можеше единствено да се усмихна и сгуши още по-близо в него. Скоро и той се събуди. Държеше се нормално. Тя също, но се притесняваше. Как да се държи след като са прекарали нощта заедно. Всичко е толкова... приказно. Никога не бе чувствала подобни чувства преди. То е нещо ново, непознато и това я караше да се притеснява. И в същото време, най-близкото определение е просто щастие.

Мислеше си, че Рейота ще си тръгне след като закусят заедно. Обичайно така правеше, но сега остана. Харесваше му да я прегръща, да я докосва. Като хапнаха влязоха в банята да се изкъпят. Дълго време Рейота само седеше във водата, държейки я в ръцете си. Шайон се отпусна, затваряйки очи. Заслушана в биенето на сърцето му. То бе толкова силно, че изпълваше ушите й, карайки нейното собствено да затупти в същия ритъм.

Преместиха се на единия диван и демонът я накара да му зададе всичките въпроси, който има относно картините от устройството. Всичко, което й бе любопитно или не бе сигурна какво значи. Първоначално не се колебаеше. Предусетил колебанието й се насочи към Рая. Започна да й разказва каквото знае. Да, не е всичко, но думите нямат значение. Хареса й как говори, гласът му бе дълбок, хладен, но спокоен.

Докато говореше и тя самата се замисли за Рая. Този свят е нейният дом. Трябваше да има нещо, което да й напомня за това него. Далечен спомен, заключен някъде вътре в душата й. Но там нямаше нищо. Светът на светлината, в който бе родена й се стори  по-далечен дори от недрата на Ада. Дори не веднъж си мислеше, че го вижда. Че изгаря в пламъците му. Но го преживя и сега е тук, в прегръдките на демон и въпреки това по-щастлива от всякога.

Нередно ли е? Част от нея помнеше ученията на Рая. Или поне така си мисли. Демоните са зли. Вярваше го. Но защо не мрази Рейота? Защо го гледа в очите и се чувства сигурна? Той е нейният свят. Един малък свят състоящ се от четири стени и едно единствено друго същество, с което да бъде. Затова ли се чувства така? Измама ли са чувствата й или истина? Не знаеше.

Искаше да продължи да изпитва тези чувства. Да бъде по-силно от всичко, което някога е изпитвала. А и сигурно щеше да изпитва в бъдеще.

Докосване по ръката му го накара да спре да приказва и я погледна. Не каза нищо, тя също. Доближи лице до неговото и леко го целуна. Демонът отвърна на милувката й. Първо колебливо, а после с нарастваща страст. Остави настрана устройството и прегърна. Известно време останаха така. После Рейота бавно я взе в ръце и занесе до леглото. Постави я на него, полуизлегнала се.

Гледаше лицето й. Не се приближи, не се надвеси над нея. Не я докосна. Рейота очакваше да е сигурна, че го желае. И беше точно това. Целуна го и това му бе достатъчно.

Шайон имаше чувстваше, че животът й най-накрая започна да причина на нещо истинско. Вярваше на всичко ставащо. Част от нея постоянно й повтаряше, че в този свят, в този живот, не бива да се вярва на никой и нищо. Но как да отрече, ставащото с нея? Престана да се бои, че следващият път, когато някой я посети в килията й, ще бъде нейният край. Престана да се моли, не защото не вярва в тях, те просто се бяха сбъднали. Какво повече може да пожелае, когато се намираш тук, дишаше чистият външен въздух и се радва на слънчевите лъчи нежно галещи кожата й.

Да. Да излезе бе невъзможно, но защо и да го иска? Този свят не е неин. Дори да избяга няма да е в безопасност. Накрая ще е мъртва или в ръцете на някой като предишния й господар. Или дори по-лош. Освен това Рейота не е като другите. Още се държеше дистанцирано, но никога не пожела от нея да направи нещо, което не желае. Остави я да има свобода. Когато я види да чете с интерес някоя книга на другия ден откри още с подобна тематика. Друг път я видя да гледа с възхищение една снимка на малка, но отровна риба. Тя имаше дълги перки, всяка в различен нюанс от сребристо до червено и виолетово. Сега същия вид риба се намираше в красив позлатен кръгъл аквариум върху подложка от черен метал на масата. Рейота не казал нищо . Една сутрин тя се събудила и аквариума бе там.

Не знаеше как да нарече всичко ставащо в живота й. Още се боеше от утрешния ден и това, което носи със себе си, но това е един по-различен страх. Душата й се намираше в покой. Не искаше това да се промени. Нека светът навън се вихри като разярена буря, но тук, зад тези стени времето да е спокойно.

Вярваше, че нещата ще останат така, докато един следобед Рейота не се върна в уречения час. Първоначално не се притесни. Не за първи път работата го възпрепятстваше, но топката в корема й, не й даде покой. Стъмни се. Дойде време за вечеря, но него го нямаше. Топлата храна примамливо я очакваше на масата, но жената дори не си помисли да яде. Седеше на балкона, очаквайки го. Бе наясно, че от тук няма да го види, когато се прибира, но е по-добре отколкото да обикаля из стаята като дракон в клетка.

Минаваше полунощ, когато вратата се отвори и Рейота влезе. Шайон стоеше до вратата на балкона и го наблюдава. Изучаваше всеки сантиметър от него. Спокоен и уверен както винаги. Единствената разлика бе в превързаната му ръка, здраво притисната до тялото му.

Когато се приближи, той я прегърна със здравата си ръка и целуна. Жената не отвърна на милувката загледана в ранената му ръка.

- Ръката ти.

- Нищо особено. Докато пътувах бяхме нападнати с хората ми. Обикновени крадци. Често се срещат в Ада. Убихме ги всичките. Разсеях се за миг и един от тях заби ножа си в ръката ми. Нищо сериозно. 

- И все пак...

- Просто бях малко невнимателен. Онзи демон сега е стотина парчета, ако не и повече. Всичко е наред. Просто ме остави да бъда с теб.

Шайон докосна ръката му. Бавно, нежно. Гледаше го, докато здравата му ръка обви тялото й. Целуна я, така че да забрави за раната му и всичко останало. Отдаде се на чувството, с което устните му я изпълваха. Останалото е просто... вълшебно.

Демонът се събуди от чувството, че някой го наблюдава. Отвори очи и откри Шайон седнала на леглото, гледайки надолу към него, поглед към ръката му.

Щом разбра, че е буден проговори:

- Добре ли е?

Рейота размърда пръстите си, повдигна ръка и раздвижи китката си.

- Казах ти, че не е нищо. Подобни нападения за почти ежедневие в този свят.

- А ако бе сериозно? Какво ще стане с мен ако един ден не се върнеш. 

Мъжът не отговори веднага. Думите й изразяваха и неговото собствено притеснения. Това нападение не бе нищо, но щеше да има и други. Скиара няма да го остави на мира. Поне не и докато един от двамата не е мъртъв.

Не знаеше какво ще се случи с нея. Не искаше да мисли за това ако умре и я остави сама. Или неподходящия човек разбере за съществуването й. Наистина трябва да измисли нещо и то скоро. Планът вече се заформяше в съзнанието му, но е твърде рано да предприема конкретни действия за осъществяването му.

Накрая се усмихна, надявайки се да прикрие достатъчно добре тревогите си. Лицата им бяха едно до друго, когато й отговори:

- Нищо няма да ти се случи. Не подценявай мощта ми. Достатъчно съм силен да предпазя и двама ни. Ти просто трябва да ми се доверих.

- Иска ми се, но.... Не знам нищо за света отвъд тези стени.

- Светът е ужасно място. Няма смисъл да го крия от теб. Никой не е в безопасност. Аз също - въздъхна. - Всеки, който има власт е под някакъв вид опасност. В Ада някой рядко умира от естествена смърт. Е, освен ако не приемем отровата за естествена. Знам, че това е и моята съдба, приел съм я. Но поне засега е наред.

- Докога?

- Докогато е възможно.

Шайон пожела да го попита още неща. Не за това конкретно, но той постави пръсти на устните й давайки й да разбере, че разговорът е приключил.

Рейота замина за Черния дворец.

Не искаше, но обстоятелствата го налагаха. Положението бе сериозно и го съзнаваше. Популярността на Скиара нарастваше с всеки изминал ден. Бяха изминали само седем месеца откакто се възкачил на малкия си трон и чувстваше тежестта на отровната кама зад гърба си. Тя просто още не го бе докоснала.

Сестра му се опита да го убие. Той нея също. Повече от един път, но Скиара все се измъкваше. Беше му все едно за себе си, но се боеше, че тя ще разбере за Шайон. Шпионите му говореха, че има интерес към семейния замък. Предполагаха, че иска да го нападне там, където се чувства най-защитен. Самият Рейота бе убеден, че сестра му подозира, че крие нещо в замъка. Сигурно се надяваше, че е оръжие или нещо, което да използва срещу него. Само ако знаеше истината. По-добре не.

Оставаха единствено въпросите. Знаеше, че лично той никога няма да се издаде. Толкова много години в проучване и имитиране на поведението на другите бяха превърнали лицето му в празно платно неспособно да изразява чувства, освен ако той самия не го пожелае. Но имаше твърде много други начини да бъде открита дадена информация. Самият той бе един от най-големите източници на данни, който могат да се открият в този свят, но не е единственият. Лъжите и тайните изпълват Ада с фините си като нишка на паяк мрежи. Демоните са най-добрите майстори в тяхното разплитане. Колкото и да я пазиш тайната един ден ще бъде разкрита и единственият начин да победи е да се подготви колкото е възможно по-добре. За жалост нямаше много възможности да действа както си пожелае, а дори тези, с който разполагаше не му се нравеха. Реалността го караше да приеме избора си.

Шайон бе самотна.

Никога не бе вярвала, че ще изпитва нещо подобно. Дори не знаеше, че подобно чувство съществува.  Бе постоянно сама, но никога и самотна, докато не срещна този проклет демон. Дори при мисълта за него сърцето й затуптя по непознат досега начин. Образът му просто извикваше пред нея и спокойният му поглед я пронизваше като стрела. Той минаваше през тялото й и докосваше най-големите дълбини на душата й. Не искаше да мисли за това с подробности. Боеше се от последиците от разкритията си. Дали можеше да се отдаде на това чувство?

Дните бавно минаваха и тя се стараеше да ги изпълва с различни задачки, само и само да не мисли за него. Понякога четеше книги, друг път си играеше с рибката си, която той й бе подарил или просто гледаше нещо навън през прозореца. Но ни едно от заниманията й не успяваше напълно да я спаси от това да не мисли за онзи прекрасен, загадъчен демон. Искаше той да се върне при нея колкото се може по-скоро. Искаше да го види и онази усмивка, която толкова рядко се изписваше на лицето му, че сякаш съществуваше само за нейните очи.

Днес бе решила да се отдаде на удоволствието, което топлия й басейн предоставяше. Харесваше й чувството, докато водата бавно се плъзгаше по тялото й, обвивайки я. Парата бе изпълнена с ароматите на различни масла и други средства, който се намираха в банята. След няколко часа почти бе приключила.

Изсушаваше косата си, когато чу гръм. Не приличаше точно на гърма от светкавица, по-скоро като малка експлозия. Каквото и да беше идваше откъм другата стая. Бързо се наметна халата си и побърза да излезе. Сърцето й биеше учестено. Знаеше, че там има някой, а единственият, който някога идва е Рейота. Бяха минали толкова дни, откакто за последно го видя... Трябваше да е той. Искаше й се да е той.

Шайон замръзна на място.

Не помръдна от ужасно чувство, което изпита при вида на демоните. Бяха трима, застанали до вратата, която току-що бяха разбили. Знаеше, че не трябва да са тук. Рейота никога не би позволил на друг да е тук. Толкова месеци бяха само двамата, а сега изведнъж да се появят трима мъже, без дори да бъде информирана.

Усети силата им, докосваща тялото й като хладен вятър и знаеше, че са я използвали, за да влязат. Изненаданите им лица й подсказа, че срещата им е също така неочаквана. Не знаеше как да реагира. Те не знаеха каква е. Нямаше отличителни белези, разкриващи истинската й всъщност, но въпреки това... Тук сама, полугола, искаше да избяга, трябваше да го направи.

Затвори вратата с трясък и се отдалечи възможно най-бързо. Ужасът я изпълва. Шайон се опита да избяга, но знаеше, че няма изход. Инстинктите й крещяха да бяга, а разумът, че няма накъде. Още преди да се обърна знаеше, че поне един от демоните е вече пред вратата на банята.

Чу гласа му. Говореше на някой друг.

- А гледай ти. Скиара спомена, че брат й крие нещо, но кой би очаквал да бъде такова приказно създание. Нищо чудно, че не иска никой да знае за нея. Пази си я само за себе си. – засмя се.

- Е, не мисля, че ще възрази сега, когато знаем– впери поглед в нея и леко се намръщи. – Но има нещо странно. Изглежда твърде невинна да е демон.

- Какви ги говориш, Ворис?

Вторият демон вече се приближаваше към жената. Дали от ужас или внезапен порив на смелост, но Шайон остана на място. Придържаше с ръка халата си, стискайки го по-силно, отколкото бе необходимо, усещаше как ръката й леко трепери, но не отклони поглед.

- Миришеш странно – вече се намираше пред нея. Заобиколи я. - Главно на Рейота и на магия, но има е нещо друго, прикрито. И едва от тук.

С едно рядко движение разкъса дрехата й и разголи гърба й.

- Знаех си. Защитен щит – приближи се. – При това доста сложен и добре направен. Но не и за мен.

Шайон се опита да се отдръпне от него, но другия демон ги бе достигнал и я хвана за кръста, притискайки ръцете й. Тя се опита да се освободи, но той само затегна още повече хватката си. Първият демон плъзна ръцете си по тялото й. Докосваше всяка част от гърба й. Изтръпна от отвращение и страх.

- Липсва едното й крило. Ясно се виждат къде са били раните. Добре е зараснало, само лек белег, но другото крило е скрито. Доста интересно... Сигурно това е причината да бъде толкова послушна. А сега ни покажи красивото си малко крилце.

При тези думи Шайон изкрещя. Имаше чувството, че някой забива леден кинжал в тялото й. Болката бе толкова истинска, но в същото време знаеше, че такъв кинжал няма, бе само магията му. Усещаше я по-слабо да се плъзга по тялото й, изпълвайки я, борейки се с защитата, която Рейота бе постави върху нея. Сблъсъкът  между силите им бе като две огромни маси блъснати една в друга. Разтърси я и изтощи. Отпусна се в ръцете на първия ден. Единственото, което усети бе как крилото й бе освободено и се разтвори пред тях.

Чу ахване, но нито знаеше, нито се интересуваше. Реакцията им бе твърде лесна за предвиждане . Ангел. Тук. В Ада. Бе наясно какво ще се случи оттук нататък и стана точно това. Първо изненадата, после интереса, накрая желанието.

Свали и останалата част от дрехата й, непозволявайки й да се прикрие дори с ръце. Дори не се поколебаха, когато я видяха. Желанието изписано на лицата им още щом я видяха по-рано. Опита се да се бори, дори да избяга. Сега, когато вратата бе разбира нямаше да има проблем, но те не й позволяваха. Завлякоха я към леглото и я насилеха.

Шайон блокира съзнанието си. Бе го правила толкова много пъти, че сега се получи почти несъзнателно. Годините я бяха накарали да се примирят с това отношения. Или поне така си мислеше. Но всеки път, когато я докосваше ред нея излизаше образа на Рейота. Спомняше си неговите докосвания, погледите, изпиващи същността й. И при този спомен тялото й се изпълваше с отвращение. Ръцете, който я докосваха не бяха неговите. Устните не бяха неговите. Досега на телата бе различен. И не толкова от самия акт, а този мисъл я изпълваше с желанието да се бори.

Кога по едно време успя да удари единия от насилниците си по лицето с нокти, той я зашлеви, а след това извика:

- Радвай се, че си падам по опърничавите момичета иначе досега да съм ти размазала сладкото личице, ангелче – прекара език по едната й буза. - По-добре не опитвай повторно да не размисля.

За да усили смисъла на думите си хвана крилото й в основата и силно го стисна, но извика от болка, но престана да се съпротивлява толкова силно. Какъв бе смисълът да го прави? Те бяха демони. Години наред бе търпяла подобно отношение. Защо и днес да бе по-различно? Защо изпитваше такова силно желание да умре, но не и да продължи да изпитва това чувство.

За всичко е виновен само той.... само той...

Рейота веднага усети, че защитната стена е разрушена. Това го накара да се притесни и побърза да се върне обратно в замъка. Само минути по-късно до съзнанието му достигна и съобщение, че печата, поставен върху Шайон е разрушен.

Някой  я е открил. Някой знаеше каква е.

Изпадна в ужас. Щеше да му отнеме половин ден да достигне замъка, дори ако използва дракон. Оставаше му единствено портал. Малцина бяха демоните, който успяваха сами да се създадат портал, дори той да отвежда в същото измерение. За щастие той е един от тях. Но пак щеше да му отнеме време, много повече отколкото може да понесе.

Мислите му бяха раздвоени между това кой е успял да навлезе в покоите му и какво ще сторят на Шайон, веднъж след като разкрие същността й. Бе твърде рано за това. Наскоро ордите на Ада бяха организирали атака срещу Рая. Самият той щеше да се включи, но тогава бе твърде зает. Загубата бе тежка за всичко. Дори мисълта за ангели изпълваше демоните с гняв. Какво ли остава ако видят един пред себе си. А бе само наполовина готов с проекта си.

Да достигне до замъка му отне близо час. Бе твърде опасно да отвори портал направо там, така че го отвори на около двеста метра над замъка. Когато бе достатъчно стабилен скочи вътре и разпери криле, така че да не започне да пада. Чувството бе неприятно, но лесно го преодоля. Мислеше само за нея, опитвайки се да открие точната причина нещата да стигнат до това.

Бързо започна да се снижава, насочвайки се към нейния балкон. Чу гласове. Стори му, че различи и нейния. Това го накара напълно да изгуби контрол. Само с мисълта си накара вратите да с отворят и скочи на балкона. Стъпи миг преди да влети вътре.

Огледа се.

Първото нещо, което видя е Шайон. Лежеше на леглото като двама демони я притискаха да не избяга. Единият я изнасилваше. Чу шум. Не извърна поглед, но знаеше, че на дивана имаше още една фигура. Бегло разпозна гласа.

- Рейота, приятелю, защо не споменаваш, че имаш такова сладко бонбонче? – гласът ставаше по-силен, докато мъжа се приближаваше към него. - Решихме да те посетим, но те нямаше, така че разгледахме наоколо. Надявам се да...

Никога нямаше да има възможността да отговори, защото главата му се изхлузи от раменете и падна на земята, оставяйки думите завинаги неизречени. Няколко капки кръв паднаха на пода, плъзнали се по острието на меча, който Рейота току-що материализира.

Другите реагираха на мига. Скочиха от леглото и се опитаха да го атакуват. Рейота бе по-бърз. Заслепен от внезапен прилив на гняв заби меча си в гърдите на по-близкия демон. Не носеше друго оръжие, но и не му бе необходимо. Последният от нападателите на Шайон избухна в пламъци. Виковете му изпълниха стаята, но колкото повече се опитваше да ги изгаси, толкова по-силни ставаха те. Огънят се разрасна към мебелите и завесите.

До мига, в който достигна до леглото вече половината стая бе в пламъци. Но Рейота имаше очи единствено за Шайон. Ангелът лежеше на една страна, свила се в ембрионална форма и плачеше. Демонът седна на ръба на леглото и се наведе към нея. Шепнеше името й отново и отново. Опита се да я докосне по рамото, но тя грубо отблъсна ръката му. Дори не го позна.

-   Шайон... Аз съм Рейота. Шайон, моля те осъзнай се. Вече всичко е наред. Никой няма да те нарани. Шайон... Аз...

Така и не знаеше как да продължи. Какво да й каже? Без значение дали лично той я  нарани или някой друг, винаги оставаше единствено негова. Гледаше как тялото й трепери, крилото й бе разтворено и краищата му достигаше пода.

Вече почти цялата стая бе в пламъци, но никой от тях не го забеляза.

-   Шайон...

Най-накрая тя го погледна. Отне няколко секунди, но очите й бавно се фокусираха и демонът осъзна, че жената го разпозна. Този път, когато я докосна не се отдръпна. Бавно и много внимателно вдигна тялото й. Притисна я към гърдите си, обвивайки я с ръце. Нейните собствени ръце останаха притиснати към тялото й, но с едната стисна дрехата му. Вкопчвайки се в него като спасител, а не като разрушителя, който беше.

Сякаш очаквайки позволението му, щом се отдръпна от леглото, то се подпали. Нека гори. Гневът в гърдите му бе хиляди пъти по-силен, отколкото тези пламъци някога щяха да бъдат. Но нека горят, нека дадат образ на болката му. Нека изпепелят всичко, до което се докоснат. Нека изпепелят всеки предмет, всяка малка вещ, която ще пробуди в нея спомен. Всичко, освен самият него. Други пламъци щяха да изгорят неговата душ?

Излизайки от стаята видя към него да се приближава Сиктал. Лицето му изглеждаше загрижено. Дори изплашено.

-   Господарю, добре ли сте? Видях пламъците и побързах да дойда. Не знаех, че сте се върнали. Аз...

-   Бях дал изрични заповеди никой да не влиза в тази стая. Какво правеха там тези демони?

-   Господарю, те се появиха преди два дни. Разпознах ги като ваши стари приятели. Казах им, че не знаем кога ще се върнете, но те пожелаха да останат. Не...

Рейота го подмина без дори да го погледне. Продължи към стаята си.

-   Стаята бе добре защитена. Невъзможно е да не си го усетил. И въпреки това не си направил нищо. Разочарован съм.

-   Господарю...

- Вече няма да бъдеш мой иконом. Заслужаваш смърт, но те пощадявам единствено заради миналото ни. Не се мяркай пред очите ми, докато сам не го пожелая. – Рейота достигна до вратата на стаята си. – Забрави всичко, което се случи. Никога не споменавай за станалото. Това никога не се е случвало.

- Да, господарю мой. – отвърна демона и се поклони.

Рейота влезе в покоите си и заключи. С всяка нова крачка поставяше нови и нови защити. Всичко, което му хрумна, а останалото щеше да довърши по-късно. Преминаваше от една стая в друга, докато не достигна до банята. Част от съзнанието му напомни една друга подобна сцена, когато изведе Шайон от килията й. Сега обаче тя не бе в съзнание, когато влязоха във водата. Този път раните й не бяха причинени от друг и сълзите в затворените й очи бяха дело единствено и само на неговите постъпки.

Този свят не е неин. Мястото й не е тук. И единствено егоистичното му желание да я притежава като вещ, като малко съкровище, я задържаше. Докато почистваше тялото й от докосването на онези демони, се надяваше, че това ще й достави поне малко покой. Съмняваше се, но какво друго да направи. Забавляваше се от мисълта, че някога вярваше, че е различен от баща си. Та Рейота дори не успя да я спаси, само замени едната клетка с друга, болката си остава една и съща.

Скоро изми всеки милиметър от тялото й. Не бе сигурен дали Шайон спи или е будна. Не издаде с нищо че е в съзнание, така че я остави на мира. Сънят е единственото време, когато можеше да получи покой. Преоблече я и я остави да спи в собственото му легло. Настани се на няколко метра от нея на едно канапе и зачака.

Час след час мислите му бушуваха. Чувствата му го заливаха като океан. Умът му бавно заформяше план, който колкото и да не искаше да приеме, щеше да изпълни. Още сега, щом Шайон се събуди и се увереше, че е добре, щеше да отиде да довърши най-новото си творение. Щеше му се само повода да й го създаде да не бъде точно този.

Разсънваше се, когато Шайон отвори очи. Първото, което осъзна бе, че се намира в легло. Второто, че завивките не бяха с цвета на тези, в стаята й. Там никога не бе имало черни завивки, без значение колко нежна е материята. След тази мисъл се появиха и спомените за всичко случило се последните часове. Демоните... банята... докосването им... Един глас, който нежно шепнеше името й. Гласът на Рейота.

Надигна се и се огледа. Не познава стаята, никога не е била тук. Стените бяха празни, изградени от големи блокове камък. Изключение правеше само стената зад масивното бюро, на която имаше огромен череп. Най-вероятно на дракон. Завесите бяха червени, също и повече останали мебели. Леглото бе огромно, почти двойно по-голямо от нейното и изцяло в черен цвят.

Видя го почти веднага. Тъмната фигура седнала недалеч от нея в сенките. Не изпита страх. Макар да не виждаше лицето му, Шайон позна всяка черта на тялото му. Стойката, погледът, дори лекия допир на силата му, която поради някаква причина сега бе оставил да се разпростира наоколо, вместо да я прикрива както обикновено. Рейота.

Продължи да се знае чуди къде са. Може би още в замъка му, може би някъде другаде, но демонът пред нея е единственият, на който някога е вярвала. Някога? Ами сега?

Думите му я изненадаха:

-   Добре ли си? Искаш ли нещо?

-   Добре съм. Случилото се... Не е нищо ново. Аз...

-   Това са личните ми покой. Извинявам се за мрачния вид. Може да се разполагаш с всичко, което поискаш. Тук защитите са още по-силни от тези в старите ти стаи.

Изправи се и се приближи към нея. Искаше му се да я докосне. Повдигна ръка, за да го направи, но тя остана във въздуха, на сантиметри от лицето й. Шайон трепна. Не искаше да го признае, но при вида на ръката насочена към нея си спомни една друга ръка, която посягаше към нея. Поколеба се и той видя това нейно колебание. В очите му се появи болка, но тя не бе сигурна, защото демонът така бързо извърна поглед.

- Те са мъртви.

Бяха последните му думи.

Тези дни Рейота бе изключителен нежен към нея. Често се налагаше да излиза, но го правеше единствено за час-два и после се връщаше. Бе търпелив с нея през първите й дни, когато всяко едно докосване, дори случайното я караше да се отдръпне. Никога не й каза нещо. Никога не й се ядоса или упрекна.

Демонът просто бе до нея. На моменти сама търсеше присъствието му. Както когато Рейота четеше някой важен на вид документ. Отиваше при него, демонът се усмихваше и я прегръщаше. Държеше я в обятията си като малко дете и целуваше я нежно.

Но никога не престъпи тази нова граница, която сам създаде за себе си. Вечер, когато тя си лягаше уморена Рейота си намираше някакво извинение да остане буден. Обикновено някаква работа. На няколко пъти оставаше будна с часове очаквайки го, но той така и не дойде при нея в леглото. А всяка сутрин, когато се събудеше, демонът вече бе станал. Сигурно бе спал в някое от креслата, но никога при нея.

Само една вечер прави изключение. Шайон сама го пожела. Чувстваше се добре. От случилото се остана само спомен, при това незначителен. В миналото й имаше твърде много подобни образи, за да бъде засегната от този. Но нежеланието му дори да я докосне, я нараняваше.

Затова тази вечер, докато седеше на дивана се приближи до него и свали дългата си нощница. Погледите им се срещнаха и той се усмихна както винаги. Остави ръката й да докосне бузата му и целуна вътрешната страна на дланта й. Привлече я към себе си, като едновременно с това се изправи.

Тази вечер я люби с огромна нежност. Докосваше тялото й сякаш очаква да се разпадне в ръцете му, но тя така и не го направи. Напротив желаеше го с плам, който не бе изпитвала от дълго време. Нуждаеше се от него. От докосването му. От това да усеща желанието, с което винаги я обгръща. И Рейота направи точно това. Шайон сякаш го почувства за първи път. Сякаш до този момент демонът бе криел част от себе си от нея, сега тази преграда я нямаше и тя го виждаше истински и напълно такъв, какъвто е.

Мигът бе прекрасен, но часове по-късно, когато Шайон отвори сънените си очи и стана от леглото откри, че е сама. Тънко и слабо гласче вътре в нея й шепнеше, че никога повече двамата няма да споделят едно легло. Нямаше да заспива и буди в ръцете му. Нямаше първото, което види сутрин да са очите му и онази усмивка, която криеше толкова тайни.

Никога повече...

Възможно ли е въобще някой да го познава така добре, че да отгатва всяко негово желание? Явно Шайон го правеше. Достатъчно бе да я погледне по конкретен начин и Шайон се изправи, приближавайки се към него. Носеше красива златиста рокля от тънка драконова кожа. Бе толкова красива... В гардероба й имаше най-различни дрехи, в различни стилове, цветове и материи, но тя винаги подбираше светли на цвят, дълги рокли. Беше се досетила, че му харесва да я гледа облечена така и винаги го правеше.

Вървеше бавно към него, оставяйки го да се наслаждава на тялото й. Дори сред онова, което й се случи, не се боеше да го докосва. Бе получи повече отколкото можеше да се надява. Шайон седна на коленете му, разкрачвайки се. Лицето й бе на сантиметри от неговото. Приканвайки устните й се приближиха към неговите. Рейота искаше да я целуне. Цялото му същество копнееше за това, но нещо в погледа й го спря. Не бе страх, а уплаха. Спомен за това, което се случи. Или му се струваше? Вече веднъж сама бе пожелала да се любят. Трябва да му е простила. Но дали той можеше някога да си прости? Съмняваше се.

Обеща пред себе си никога повече да не я предава. Било то заради желанието си, страха си или нещо друго.

Отдръпна се целувайки голата й шия.

- Покажи ми крилото си.

Шайон се отдръпна. Изправяйки се. Погледна го право в очите, опитвайки се да узнае какво желае този път. Какъв е смисъл да имаш едно крило? То й се струваше тава безполезно, че дори сега, когато можеше да го използва, не искаше. Но щом Рейота искаше да го види. Заповяда й.

Затвори очи и разтвори единственото си крило.

Рейота я гледаше. Искаше да плъзне ръце по тялото й, само и само да се увери, че е истинска. Толкова е красива. Толкова неземна. Дори с едно крило е повече от съвършена. А какво ли щеше да бъде ако имаше две?

Държейки ханшът й с ръка я пристисна към себе си. Усещаше дъха й по кожата на шията си, карайки го да настръхне. Трябваха му няколко мина да се вземе в ръце преди да се залови за работа. Гледаше крилото й, полуприбрано, приближено към тялото й.

Първоначалното му предположение за размера и устройството на крилото се оказаха верни. Оставаха само детайлите. Започна да докосва перата й едно по едно. Струваха му се толкова меки. На пръв поглед изглеждаха здрави и силни, но бяха крехки. Под големите откри втори слой пера, по-малки, приличащи на пух. Учудващо се, че са така меки. Явно докосването му й доставяше удоволствие, защото задържа дъхът си. Това само го накара да продължи. На нея й харесваше, а на него – да й доставя задоволство.

След десетина минути бе готов, но не искаше да спре. Щеше да продължи, но Шайон се измести в страни, извръщайки се, така че да обърне лицето си към неговото. Желаеше го, виждаше го в погледа й.

Шайон не разбираше причината да иска това. Защо я докосва по този начин, но й харесваше. Накрая не издържа и го погледна. Едва извърна, когато Рейота я целуна. Преставайки да докосва крилото й. Направо го бавно, настойчиво, изпълнено с желание. Бе минало толкова дълго откакто за последно бе с нея.

Не й се мислеше за това. Достатъчно е, че още иска да я докосва. Че не я е отблъснал. Рейота изпитваше силна загриженост. Само ако... Но не, това е нещо, за което не биваше да се надява.

И както очакваше след малко Рейота се отдръпна. Остави я да се изправи и сам стана. Каза й:

- Имам работа. Не ме чакай.

И излезе. Все едно това, което правеше му е неприятно и иска по-бързо да свърши. Ако наистина е така, защото направо не се отърве от нея и да спре тревогите и на двамата.

Рейота се отправи направо към лабораторията си. От една страна искаше да побърза да довърши проекта си да й го покаже. От друга - ако остане дори само минутка още щеше да я има, независимо от желанието й. Като цяло му отне близо две седмици, но най-накрая го завърши. И то бе съвършено. Щеше да стане още по-бързо, но бе зает с твърде много други неща. Работата му свързана с Черния дворец бе дори повече от обикновено. От една страна заради Скиара, от друга - заради бъдещото нападение над Рая. Оставаха по-малко от два месеца и това правеше и времето за осъществяване на неговия замисъл направо незначително.

И пак, докато гледаше новото си творение нямаше как да не изпита гордост. До този миг никой не бе успял да създаде нещо подобно. Нито дори да се приближи. Гордостта го изпълваше. И макар да знаеше, че един ден ще предлага подобни модели на други, никога няма да има второ като това. Също както и тя е единствена за него.

Шайон изучаваше лицето на Рейота, когато се върна у стаята. Миналата вечер каза, че има работа. Отдавна й бе споменал, че прекарва доста време в лабораторията си. От тогава започна да различава кога ще отиде там и кога някъде другаде. Личеше си по начина, по който го произнася. Веднъж с удоволствие, веднъж с нежелание. Не бяха нужни думи, за да осъзнае неприязънта му към другите демони. Особено след...

Знаеше, че няма да се върне същата вечер. Нямаше го и на сутринта. Не очакваше да се върне този ден, може би и другия. Понякога наистина прекарва много време там. Никога не бе виждала мястото, но чувстваше, че то е важно за него. Искаше й са един ден да го посети. Съмняваше се, че ще го направи, но е приятно да си помечтае да види нещо отвъд четири стени. Не светът – поне лабораторията. Онази частица от него, която все още не познава. Какво прави там не е от значение. Желанието й се разпростираше само до това да го види един ден как работи върху някой от проектите си.

Бе късно сутринта, когато Рейота се завърна в стаята си. Явно се е случило нещо важно, защото демонът бе изпълнен с задоволство. Докато вървеше към нея лицето му стана сериозно, концентрирано и замислено.

Гледаше я, без да продума, около минута. Шайон се колебаеше дали да не го заговори, но се отказа.

-   Искам да направя нещо – говореше бавно и тихо. – Няма да те лъжа, ще боли, но нямаше да те карам ако не е от огромно значение.

-   Какво е то?

-   Една малка магия. Подготвям я от доста време и вече е завършена. Магията е за теб. Искам да те видя щастлива.

-   Аз съм щастлива.

Погледът му ясно показваше, че не й вярва. Жената остана объркана. Защо да не е щастлива? Макар... да имаха тъжни моменти, но това не значи, че е невъзможно отново да изпита щастие. Рейота наистина ли вярваше, че една магия, без значение каквато и да е тя, да я накара да бъде щастлива.

И все пак любопитството й да разбере какво й е подготвил демона я караше да се вълнува.

- Е, ще ми позволиш ли?

- Да.

Следващите няколко минути я накара да легне на леглото с гол гръб. После да извика крилото си. Това я изненада. Отново изпита нежелание. Не искаше да го вижда. Не искаше да събуди спомена, за това което е и в същото време не. Един ангел.

И все пак изпълни желанието му.

 Разтвори крилото си и се остави да се отпусне върху завивките. Почувства ръцете на Рейота да го докосват. Този път се концентрира върху основата му, където излиза от гърба й. Постепенно ръката му се премести на дясната й плешка. Пръстите му бяха хладни. Грапави заради работата, която е вършил. И все пак толкова нежни.

- Ще изпиташ болка. Първо ще не наложи да направя разрез. Не много голям или дълбок, но ще заболи. После ще дойде истинската болка. Ще е като изгаряне. Не знам колко дълго ще продължи. Не би трябвало да е дълго, но се подготви.

Шайон задържа дъх. Докато Рейота й обясняваше видя проблясъка на нож с крайчето на окото си. Случи се както демонът й каза. Разрезът бе бърз и чист. Почти не го почувства, но после изпита болка. Стисна силно устни, но не извика. На този етап лесно щеше да го понесе.

- Сега идва трудната част.

Рейота започна да говори нещо, което тя не разбираше. Думи, бързи и остри на език по-древен и от тях самите. Едната му ръка докосна раната й, почувства как я разширява. Пъхна нещо вътре. Усети го като малко кръгло парче. Студено като метал. Но още като го постави, то започна да се затопля. Накрая започна да изгаря плътта й. Можеше да помирише загорялото месо. Гласът на Рейота стана още по-силен, извисяващ се над собствения й вик.

Последното, което си спомни преди да припадне бе проблясъкът на нещо метално над нея, създавайки сянка.

Шайон отвори очи. Не знаеше колко дълго е била в безсъзнание. Не много. Рейота се бе извисил над нея. Гледаше я съсредоточено с тревога в очите. Изглеждаше толкова зле сякаш той е този, които изпитва болка. Замисляйки се, вече не изпитваше болка. Все едно въобще не я имало.

Плахо се усмихна, изправяйки се в седнало положение.

-   Добре ли си? Изгуби съзнание и се притесних да не би нещо да се е объркало.

-   Колко време бях в безсъзнание.

-   Няколко минути.

-   Добре съм.

-   Сигурна ли си?

-   Да.

-   Не изпитваш болка, нали? Ще разбера ако е така?

-   Нищо не ме боли.

-   Добре.

Рейота се изправи и застана пред нея.

- Разтвори крило и се обгърни с него.

Не разбра напълно желанието му, но все пак реши да го направи. Дори не бе осъзнала, че го е прибрала, докато той не й го каза. Затвори за миг очи, заповядвайки му да се появи и да я обвие. Когато отвори очи разбра... всичко.

Шайон имаше ново крило. Той й бе създал крило. Около нея бе нейното собствено, но и друго – изкуствено. Изправи се изненадана и притича до голямото огледало в банята. Там се спря. Двете крила бяха идентични до най-малкия детайл. Само че докато едното бе чисто бяло, другото имаше сребристия оттенък на метал. Не чувстваше разликата. Размърда го. То се подчини на желанието й без колебание. Все едно е нейното собствено. По един малко по-различен начин, то е нейното крило. Просто създадено от Рейота.

Толкова дълго отричаше същността си, че не искаше да погледне нещата по друг начин. Предпочиташе да не мисли за това, пред това да се изправи пред реалността. Отново е цяла. Отново е ангел.

Обърна се към Рейота, седящ до вратата на банята. Гледаше я и се усмихваше. Очите му се изпълниха с гордост и обич. Към нея.

Върна се до него и го целуна. Продължително и страстно.

- Благодаря ти.

- Радвам се, че ти харесва. А сега искам да те видя как летиш.

Сепна се. Да лети. Не го бе правила от.... завинаги.

- Аз.... не мисля, че ще мога.

- Опитай.

Разпери криле и ги раздвижи. Опита се да се издигне от земята. Успя, но само на сантиметър. Тежестта й я накара се приземи още преди да осъзнае, че е успяла. Засрами се. Създание на небесата, неспособно да лети.

- Съжалявам.

- Няма нужда да се съжалява – успокои я той. - Изминало е дълго време откакто си имала възможността да летиш. Крилото ти няма силата да се справи. Пък и ще е нужно време, докато свикнеш с новото си.

- И все пак...

- Готова ли си за първия си урок? – прекъсна я той.

Дали е готова? Чувстваше се сякаш се е родила за този миг.

- Да.

- Добре.

Хвана ръката й и я повече към балкона. Да нямаше намерение да опитат още сега. Какво ще направи? Ще я хвърли през балкона? Съмняваше се, но все пак... Малко бе притеснена.

Рейота присви устни и изсвири. От някъде под тях се чу шум. После и рев, последван от голяма глава застанала точно пред отворения балкон.

Дракон!

Шайон се изплаши и замръзна на място. Създанието бе огромно. Сигурно поне тридесет метра дълго. Огромните люспи се преплитаха в различни цветове от тъмно зелено до кафяво. В пълен контраст срещу огромното жълто око срещу нея.

Рейота се приближи и го погали. Драконът се размърда и жената видя, че между крилете му имаше седло. Не се успокои от мисълта. Още повече, когато Рейота се качи на гърба му и я изгледа очакващо.

-   Грей няма да те нарани. Това е семейният ни дракон. Верен ми е до гроб.

-   Защо го повика? – успя да попита.

-   Тук не е безопасно да тренираме. Ще отидем някъде другаде – наведе се подавайки й ръка. – Имаш ли ми доверие? Няма да позволя на нищо да те нарани.

Шайон дълго се колеба. Вярваше му, но... това е дракон. Това е светът навън. Накрая направи първата крачка и излезе на балкона. После още няколко и се намираше до дракона. Можеше да почувства мощта скрита под твърдите люспи и силни мускули. Достатъчно е само да отвори паст и щеше да я погълне цялата. Но от друга страна тук е Рейота. Очите му бяха спокойни. За нея бе готов да чака и цяла вечност.

Пое ръката му.

Пътуваха близо два часа.

Първоначално Шайон се боеше дори да отвори очите си. Постепенно започна да се отпуска в ръцете на демона. Отвори очи и просто ахна. Пред нея светът й се стори безкраен. Спомни си как с часовете гледа пейзажа навън и си представя какво би било да е там. Сега е. И нямаше думи да го опише.

Драконът летеше в една определена посока – право напред към планините. Щом достигнаха драконът се спусна в една малка низина и ги остави там. След това отделя без да се налага Рейота да изрече и една дума.

Не започнаха веднага с обучението й, а Рейота извади от нищото голяма кошница и седнаха да обядват. До мига, в който не го спомена не осъзна колко е гладка.

Говореха. Шайон го разпитва за всичко, което вижда и той й отговаряше. Понякога кратко, друг път с дълги обяснения. Беше приятно да слуша гласа му. Толкова устояващ и в същото време силен. Бе щастлива.

Като цяло този първи ден си остана объркваш за нея. От една страна още се намираше под вълнението, че има крило. От друга – бе страшно объркана от безгрижното поведение на Рейота. Как е възможно да приема това, което направи за нея като нещо незначително и лесно забравимо. Дали въобще осъзнаваше какво значи всичко това за нея? Какво е да си навън?   

След като се нахраниха Рейота започна да и изнася лекция за летенето. Някой неща, не всички, си ги спомняше от детството си. Или по-скоро думите му връщаха тези спомени. Беше и малко скучно. Нямаше търпение да изпробва крилете си. Но знаеше, че той го прави за нейно добро.

Тялото й разпознаваше допира на вятъра до кожата му.  Копнееше за още. Но макар крилете й да се движеха инстинктивно, тя не знаеше какво трябва да прави и това бе голяма пречка. Рейота не искаше просто да я научи да лети, а наистина да го умее.

Започнаха с нещо по-лесно. Рейота се издигна държейки я в обятията си. Накрая я остави да разтвори криле и сама да опита. Летяха бавно. Демонът през цялото време я държеше за ръка, летейки с надолу главата, за да може тя да се чувства в безопасност. Остави я да прави каквото поиска, следвайки всяка нейна маневра със съвършена точност.

Така се започна. Уроците продължиха почти всеки ден, стига демонът да нямаше друга работа.  Не веднъж се случваше да отсъства по цял ден. Радостта от свободата я бе опиянила и Шайон се наслаждаваше на всяка възможност. Било то и само да се издигне на метър-два в стаята. След време продължи с малки кръгове из стаите. Беше трудно, получи не една или две синини, но след още няколко дни започна да става все по-добра.

За два месеца дори не се изморяваше, когато летяха с часове. Рейота изглеждаше видимо доволен, но в същото време все по-тъжен и замислен с всеки изминал ден.  Не й казва причината. Преструваше се, че нищо не се е случило, но Шайон го виждаше.

Един ден и предложи да се приберат с летене до замъка. Поколеба се, защото се боеше някой няма да ги види, но Рейота със сигурност бе подготвен за подобен развой на събитията. Освен това колкото и да... привикна към пътуването на гърба на дракон, това си остава изживява, което й се нравеше особено.

Харесваше й да лети. Чувстваше се свободна по начин, който не бе изпитвала преди.  Изпитваше истинска свобода. Спомняше си първите дни, когато бе освободена от клетката си и тогавашната радост, но това... Това е нещо различно.

По пътя си на връщане попаднаха на червена поляна. Цветовете на растенията бяха толкова много и толкова нагъсто, че приличаща на кърваво езеро, чиито вълни се полюшкват от вятъра. 

Рейота, който до този момент летеше десетина метра пред нея спря и й направи знак да се приземят. Последва го с удоволствие. Тези цветове бяха толкова красиви.

Докато самата кацна, демонът бе откъснал едно и й го подаде с думите:

- Това са цветовете на драконовия плод.

- Красиво е.

Рейота не отговори. Бе й обърнал гръб и бавно се разхождаше сред високите растения. Пръстите му докосваха цветовете им, но мислите му оставаха така далечни, че дори ръката му да се допираше до шипове и капка кръв се стече по тях, не го усети.

Спря и остана загледан в нищото.

- Тук вече не е безопасно за теб.

- Рейота?

Обърна се с лице към нея.

- Не вярвам, че мога да те защитя. Веднъж се провалих. Опитах се да се убедя в противното, но е факт.

- Не разбирам какво ми говориш.

- Мястото  ти не е в този свят, Шайон. Никога не е било и никога няма да бъде.

- Плашиш ме.

- След два дни войските на Ада ще атакуват. Ще бъде направен портал. Не знам дали битката ще се проведе в Рая или на Земята, но със сигурност няма да е тук – направи кратка пауза. Гледаше я в очите. – Ти ще преминеш с мен през портала. Веднъж като напуснеш този свят лесно ще се върнеш при своите.

- Какви ги говориш, Рейота?

- Ще те върна в Рай. У дома.

Разтвори крилете си и полетя нагоре. Шайон да го последна. Да не е полудял? Какви ги говори? Рая? Битка? Портал? Побърза да го настигне и го хвана силно за ръката. Накара го да спре и двамата застигнаха във въздуха.

- Какви ги говориш? Не мога да се върна там? – изкрещя му.  

- Защо да не може?

- Аз...

- Не можа, защото баща ми те държа в плен. Не можа, защото аз те държа тук. А сега ще те освободя. Това е!

Освободи ръката си и продължи. Този път Шайон не го спря. Бе твърде зашеметена, за да проговори. Последва го по навик. Щеше да се върне в Рая. Онзи детски спомен, който с годините се превърна в сън ставаше реалност. Мисълта й се струваше дори по-невероятно от това, че има ново крило. Рейота е прав, онова място наистина е нейният дом. Но този свят, този Ад, е всичко, което познава. В мислите си бе превърна в свой дом. Тук е и Рейота. Този странен, откачен, но вълнуващ демон, който никога не може да достигне.

Но Раят... Копнееше, но се боеше от него. Дали щяха да я приемат или отхвърлят? Принадлежи ли на този свят, въпреки че чувства, че е така.

Въпросите й пробудиха и други. Защо иска да я освободи? Продължаваше ли Рейота да я желае или вече не я иска изобщо? Ако е второто лесно защо не я убие и забрави за нея. Защо прави толкова много?

Искаше да го разпита повече, но демонът отказва да говори. Решителност изпълваше очите му с пламък, на който не може да се противи. Спомена й само, че има врагове. Знаеше за това, но той е силен, хитър и могъщ – спокойно щеше да се справи с всички. Както след онзи инцидент. Колкото повече размишляваше, разбираше, че тя е слабост. Неговата слабост. И най-добрият начин да престане да е такава, е като престане да съществува. Отново. Защо просто не я убие? Защо й дава това, което най-силно желание.

Последните два дни минаха като в сън. Рейота бе зает, а когато бе при нея се държеше все едно нищо не бе случило. Все едно нищо няма да се случи. Но това е само илюзия. И тя самата нямаше власт над нея.

Вечерта на втория ден, Шайон бе готова да си легне рано. Преоблече се и погледна празното легло. Погледна й Рейота застанал пред голяма купчина документи. Знаеше, че ще остане цяла нощ там.

Утре всичко ще се промени. Без значение какво ще стане. Нещата никога няма да бъдат същите. Няма да види тази стая. Този замък. Този свят. Няма да види и него. Тънкото гласче в съзнанието й се появи, прошепвайки го това отново и отново.

Не искаше всичко да свърши така.

Приближи се до демона. Изчака го да повдигне глава, но преди да я попита какво има, го целуна. Когато усети, че отстъпва стана дори по-настоятелна. Седна в него, обвивайки ръце около гърба му. Отдръпна се само да си поеме дъх и да види очите му.

Те изгаряха от желание към нея. Знаеше го, колкото и той да го отричаше. Продължи да го целува, докато вече Рейота не бе този, които пое инициативата. Остави го да я отведе в леглото. Да я съблече. Докосването му изгаряше плътта й, докато умът й бе изпълнен само с мисли за него. Инстинктивно разтвори криле и ги обви около и двама им.

На сутринта всичко щеше да свърши. Каквото и да е било то, това е краят. Целуна гърдите му. Очите й се спряха на медальона, който винаги носеше. До този миг не осъзна, че той е същият като нейният. Различен, но същият.

Една сълза падна надолу по бузата й. Рейота обаче я спря с целувка. Гледаха се прави в очите. Имаше толкова много, което искаше да му каже. Толкова много, което да чуе от него. Понечи да отвори уста, но той я спря с целувка. Беше настоятелна и силна.

Да, късно за приказки. Помисли си ангелът, докато заспа в обятията на своя демон.

На сутринта Рейота я събуди рано. Не смееше дори да си помисли, че това е последния път, когато се буди в обятията му. Последният път, когато щеше да я целува сънено. Последният път, когато ще го види да спи спокойно до нея. Последният… това бе краят за тях.

Демонът я накара да облече плътен черен кожен костюм. Върху нея сложи и дълго наметало с качулка. Само медальонът й се показваше от време на време. Предложи да му го върне, но Рейота категорично отказа. Подхвърли й, че като толкова не го желае спокойно може да го изхвърли.

- Там ще има доста силни демони. Лесно биха разбрали, че не си демон. Дрехите ти ще скрият ангелската ти същност.

- Да вървим.

 Шайон спря за миг пред разтворените врати на балкона, където ги очакваше дракона. Хвърли последен поглед. Макар и да мрази това място, то бе неин дом. Единственият, който познава. Дори и тези тъмни стени последните месеци й станаха скъпи. И то само, защото той е тук.

Извърна очи към Рейота. Това е първият път, когато го вижда в пълно бойно снаряжение. Изглеждаше зловещ като истински демон. И толкова силен, колкото никога друг път. Демон! Това е единствената дума, с която може да го опише. Гледайки черната му броня обсипана с бели кости. Изострените му роса израстващи от двете страни на тъмната му коса, спускаща си на плитка почти до глезените му. Бе препасал огромен меч с драконова глава на дръжката си. От него усещаше също порив на сила и знаеше, че в него е заложена магия. Силна и древна.

Той е демон.

Може би в нито един друг миг от общия им живот Шайон не го осъзна толкова ярко, колкото сега. Как би могла някога въобще да си мисли, че могат да бъдат заедно? Защо й отнело толкова дълго да осъзнае това, което той винаги е знаел? Животите им никога не е трябвало да се свързват. Никога не им е било отредено да имат бъдеще. Моментът всеки от тях да заеме мястото си, настъпи.

Пристъпи напред и пое ръката му, за да се качи на гърба на огромния звяр.

Рейота й каза да остане скрита зад него. И двамата носеха дълги тъмни плащове. Веднъж щом тя се скри зад него и сложи качулката си става почти незабележима. Това и магията на дрехите й със сигурност щяха да прикрият присъствието й. Рейота бе убеден в това и жената нямаше причина да не му вярва.

Не се интересуваше, какво се случва наоколо. Мислите й бяха свързани единствено с тялото, което бе обгърнала с дребните си на пръв поглед, ръце.

И все пак от време на време хвърляше поглед настрани.  Никога по-рано не бе виждала толкова демони на едно място. Стотици хиляди. Дори не си бе представяла, че може да присъства на подобна гледка. Инстинктивно си притисна по-силно към Рейота, закривайки лице в гърба му.

Демонът усети страхът й. Не я погледна, дори не даде знам, че я е усетил, но каза:

- Не се бой. Няма да позволя да ти се случи нищо. Щом досега не са разбрали каква си, няма и да го направят.

Погледна настрани и извика нещо на група демони.

Няколко дракони прелетяха над тях и продължиха напред. През рамото му Шайон успя да види Портала към който се бяха запътили. Много демони използваха крилата си да се придвижат, но тези с ранг предпочитаха да яздят. Било то дракони или други чудати създания, те стояха начело на своите малки армии, бавно придвижващи се към Портала.

Наричаха го Портал, но на нея й се стори като огромна рана, разкъсваща небето срещу тях. Черна яма копнееща да ги засмуче в безкрайността. Припомни си това, което Рейота й бе казал за пътуването през измеренията. Опасностите и трудностите не са малко, но всичко е въпрос на добра подготовка.

Почти бяха достигнали, когато Рейота й прошепна:

- Дръж се здраво за мен. Може да изпиташ студ, но той ще премине съвсем скоро.

Няколко секунди по-късно мрака ги обгърна. Почувства студ, достатъчно жесток, че да проникне във вените й, карайки цялото й тяло да трепери. Изведнъж се появи, изведнъж изчезна, заменена от ярко бяла светлина. Отне й няколко мига да привикне към светлината, но собственото й същество знаеше, че се намират в Рая. Бе невъзможно да го обясни, но го знаеше.

Разсея се от гласа на Рейота, който викаше на хората си:

- Бъдете готови момчета! Посрещачите ни идват!

Скрита зад плащовете им Шайон видя как слънцето проблясва в белите криле на приближаващите си ангели. Те бяха толкова много... Не ги виждаше добре. От толкова далече те й напомняха на хиляди блещукащи звезди посред бял ден. Светлината се отразяваше в светлите им коси, в доспехите им, в искрящите им криле. Ангелите бяха създание на един свят, който не познаваше, а би трябвало да бъде част от него. Възможно ли бе това въобще?

Дори не й направи впечатление, че драконът забавя вход. Не спря да се движи напълно, но вече летеше по-бавно. Останалите демони изгаряха от нетърпение, възбудени от напрежението на предстоящата битка. Чуваха се предизвикателни им викове, ругатните и жестоките шеги.

Сякаш единственият останал незасегнат от всичко това е Рейота. Погледът му бе отправен единствено напред. Наблюдавайки започването на битката. Щом първите редици на армиите се сблъскаха, демонът я хвана за ръката и придърпа към себе си. Разтвори крилата си и стремглаво полетя надолу. Инстинктът накара Шайон да разтвори крилата си, но възпря желанието си. Разкриването на този етап бе твърде опасно. Отделиха се от ордата демони и Рейота се насочи към един от летящите острови.

Мястото бе пусто, без сгради или по-големи открити пространства, само гора. Дори и да се надяваше на нещо по-добре нямаше да го открие. Рейота се запъти към най-гъстата част. На няколко пъти спираше за миг, само, за да се увери, че никой не го следи.

Когато достигна земята я пусна и заедно се приземиха. Нямаше желание да пуска ръката й. Било то сега или когато и да било. Но и не можеше да я задържи при себе си. По-добре сега, когато още има волята. Огледа се – мястото е достатъчно добро.

- Остани тук докато не се увериш, че битката е свършила. Дори изчакай по-дълго след като не чуваш боевете. Пази се никой да не те открие – приближи се. - Ако някой демон се приближи твърде много в медальона ти е скрит кинжал. Върхът му е отровен, така че и най-лекото одраскване ще бъде достатъчно да го убие.

Ръката му се спря на лицето й.

Имаше толкова много, което искаше да сподели с нея. Да й покаже. Да бъде с нея още веднъж на онова цветно поле. Така и не си позволи да мисли за това колко бе красива тогава. Желаеше да спре времето и да останат там завинаги. Да можеше поне веднъж да сподели чувствата си, да й каже какво изпитва към нея. Но никога не откри тази възможност.

Вместо да изрича нещо друго я целуна. Вложи всички свои неизречени копнежи в тази една целувка и почувства същото идващо от нея. В очите й четеше същите тайни, същите желания и думи оставащи неизречени. Но никой от двамата не се реши да проговори. Времето за думи отдавна бе изтекло.

Когато устните им най-накрая се откъснаха, Рейота допря чело до нейното. Очите му бяха затворени, когато тихо, почти шепнешком, изрече:

- Сбогом.

Преди Шайон да отвори очи демонът бе излетял.

В ума си ангела постоянно си повтаряше, че е редно нещата да свършат така. Че така трябваше да стане. Но вече бе неспособна да крие от себе си, че е открила името на чувството, което изпитва. Чувство, което никога няма да бъде споделено или изживяно отново.

Любов.

Отдалечавайки се от острова, Рейота забеляза един демон наблизо. Уби го използвайки една от многобройните си малки ками, напоени със същата отрова. Дори не се обърна да види дали е уцелил. Чу как демонът изохка и знаеше, че след миг ще падне мъртъв.

Продължи направо към бойното поле. Битката вече бе в разкара си. Повика мислено дракона си и се качи на гърба му. Навлезе в самото сърце на сражението, без да се поколебае. Там изля целия си гняв и болка, насъбрали се в него последните месеци. Избиваше ангели, но ако някой демон се изпречеше на пътя му покосяваше и него. Какво значение имаше?

Но колкото и силно да бе желанието му тази битка да продължи вечно или поне докато накрая не се изправи пред някой достатъчно силен, че да го убие. Точно в този миг идеята бе твърде примамлива, за да не бъде изкушен. Но само след няколко часа битката приключи и бе време да се оттеглят. Рейота бе жив.

Порталът бе отворен и той премина през него. Желаеше да се завърне у дома, където да остане сам, но бе длъжен да остане в Черния дворец. Размисляйте повече над въпроса нямаше как да не се съгласи. Нямаше си доверие какво ще стори, ако се върне в онзи дом, който до вчера споделяше с нея. Така че се върна в къщата си. Докато бе освободен вече минаваше полунощ. Чувстваше се уморен, но дори и да легнеше нямаше да може дори да затвори очи.

Вместо това седеше до прозореца и пиеше вино. Бе преполовил втората си бутилка, когато на вратата се почука. Не реагира, така че след малко вратата се отвори и вътре влезе някой. По стъпките разпозна, че това е Сиктал. Бегло си спомни, че нарочно го бе изпратил тук, но сега това е незначителна мисъл.

Стъпките бавно се приближиха. Икономът бе точно зад него, когато проговори:

- Простете ми, господарю.

Преди Рейота да се обърне, демонът заби дълъг кинжал в гърдите му. Олюля се, но остана прав. Измъкна кинжала от тялото си и го заби във врата му. Уби го, без да се замисли. Слугата му се гърчеше миг-два после спря, завинаги.

Едновременно с това почувства и нечие друго присъствие. Извърна се към вратата, за да види как точно в този момент в стаята близа сестра му, Скиара. Тя първа проговори:

- Предупредих те. Дадох ти не един шанс да се оттеглиш. Знаеш, че тях да пощадя живота ти... Ако ме помолеше за това. Но вече е твърде късно, малкото ми братче.

Докато произнасяше думите си около ръката й се оформи огнено кълбо. Силата се въртеше около ръката й привлечена сякаш от гравитацията. Жената изстреля тази сила право към него. Рейота успя да се измъкне навреме, за да не бъде покорен от огъня. Нарани рамото си, но основната сила попадна върху прозореца. Разби се на хиляди парченца.

Рейота се възползва от мига на изненада и бързо избяга навън.

Умът му трескаво работеше. Бе сериозно ранен. Раната не засегна сърцето, но успяла да нанесе няколко сериозни наранявания. Скоро нямаше да може да се движи изобщо. Дори в мига бе по-бавен, отколкото трябва. В добавка с физическата натовареност от изминалия ден – беше в сериозна беда. Бързо направи магия, която да спре кървенето и да започне да лекува раната, но за да има пълен ефект щеше да отнеме много повече време, от това, с което разполагаше.

Скиара го бе последвала навън. Опита се да го удари с нова вълна от по-малки кълба, но той се измъква. Зад гърба му избухна нещо. Изненадан се обърна назад и видя няколко демона. Не знаеше кой точно го бе атакувал, но всеки един от тях бе враг. Щеше да остане сериозно изненадан ако се бе появила пред него сама.

Призова меча си и силно го стисна в ръка. С другата си призова собствените си сили под формата на светкавица. Насочи я към сестра си. Това нямаше да я спре, но самите искри от заряда щяха да блокират магията й. Не знаеше до каква степен се бе усъвършенствала последните години, но дори да пробиеше защитата му, ударът нямаше да бъде точен. Обърна й гръб и се стрелна право към четиримата демони зад себе си.

Започна един боен танц между тях. Рейота упражняваше добре и меча и силите си. Другите бяха добри. Не ги познаваше, но и да знаеше имената им, нямаше да има някаква разлика. Решителността му си оставаше същата.

Не бе лесно. Движенията му ставаха по-мудни и несигурни. Чувстваше тежестта на меча си като непоносимо бреме. И въпреки това ги срази всичките.

Тъкмо извади меча си от гърдите на последния нападател, когато Скиара застана на няколко метра пред него. Не знаеше кога точно се бе измъкнала от мрежата му, но до този момент бе останала настрани от битката. Тя винаги бе предпочитала да е наблюдател, вместо участник. Сега Скиара също бе извадила меч. Нейният бе по-тънък и малко по-дълъг, но също толкова опасен.

Не се поколеба и за миг – веднага я нападна. Започна нова поредица от удари, било то с магия или с оръжията им. Рейота на няколко пъти едва успяваше да отблъсне ударите й. Зрението му постепенно се затъмняваше. Скоро съвсем нищо нямаше да вижда. Трябваше бързо да се справи с нея преди да е повикала още някой.

Този път използва собствената й огнена топка срещу нея. Това отвлече вниманието й достатъчно дълго, за да я нападне. Мечовете им се кръстосаха и те останаха сплетени един с друг.

-   Откажи се и умри достойно! – извика му тя.

-   Ти си тази, която ще посрещне смъртта.

Още докато произнасяше тези думи извади от медальона си малка кама, подобна на тази, която бе използвал предния ден, за да убие онзи твърде любопитен демон. Напомняше на шило и бе също толкова опасно колкото едно истинско. Заби го направо в сърцето й. Или поне мястото, където трябваше да се намира, ако имаше такова. Мигновено Скиара пусна меча си. Започна да пада, но Рейота я задържа, хващайки я през кръста. Гледа я право в очите, докато и последния спомен за живот не напусна тялото й. Щом се увери, че е мъртва пусна тялото й да пада свободно.

Това, че я бе убил не означаваше, че всичките му врагове са сразени. Със сигурност сестра му е довела със себе си и други. Скиара е основният му, но не и единствен враг. С последни сили създаде малък портал и се пренесе в двореца си. Опасно бе да се озове право вътре, но нямаше да може да продължи да лети. Реши да отиде в голямата зала в източното крило, там със сигурност щеше да има някой.

Изтощението от спешното пътуване го удари с всички сили. Нямаше силата да остане в съзнание. Строполи се на пода. В далечината чу приближаващи се стъпки.

Сънува. Почти никога не го бе правил, но сега сънува. И този сън бе за Шайон. Спомни си всеки миг прекаран заедно. Всяка усмивка, караща лицето й да грее сякаш има ореол. Но колкото и да е прекрасен сънят е илюзия и Рейота добре го осъзнаваше. Ако някога съдбата решеше да ги срещне отново щяха да бъдат врагове.

Шайон седеше приклекнала близо до ствола на едно дърво. Сянката му бе достатъчно дебела и клоните твърде ниски, за да я прикрият. Стараеше се да не мисли за провеждащата се битка. За това, че Рейота в момента е там. Държеше очите си плътно затворени и дишаше дълбоко. Чувстваше аромата на дърветата и близките цветя. Далечни спомени се опитваха да изплуват от дълбините на съзнанието й. Не можа да си спомни нищо конкретно, но едно мисъл бе по-ясна и от слънчевите лъчи играещи по лицето й. Това бе нейният дом! Каквото и да бе вярвала до този момент, колебанията й, всичко бе една илюзия и в действителност това място тук бе нейният истински дом.

След време битката утихна. Не знаеше кой е победил, но бе без значение. Чувстваше, повече отколкото го знаеше, че демоните някога нямаше да покорят този свят, така като и ангелите никога нямаше да имат контрол над техния.

Изправи се и свали наметалото си. Вече нямаше да има нужда от него. Без него обаче погледът й се спря на колието на врата й. Свали и него, задържайки го в ръка. Последната задръжка към досегашния й живот. Връзката й с Ада, с Рейота, с миналото и чувствата си. Щеше да се откаже и от него. Трябваше.

Преди това извади камата, за която й бе споменал Рейота. Изненада се, когато щом натисна по-силно камъка той се разтвори и от там излезе малко устройство, приличаше малко на рафт. Мястото бе достатъчно да бъдат поставени четири-пет оръжия, без значение от техния размер. Сега там имаше само едно – дълга леко извита кама. Пресегна се към нея, хвана дръжката и всичко друго изчезна. В ръката й бе камата, но в реален размер.

Огледа я. Имаше красива изработка, но не твърде кичозна или ангажираща. Острието бе гладко и поне на външен вид остро. В друга ситуация би го докоснала, но знаеше за отровата и не посмя. Тръгна навън от гората, към края на острова. Вълнението й бе толкова голямо, че дори не усети кога от пръстите й се бе изплъзнал медальона. Не го потърси.

С всяка крачка булото над миналото й избледняваше и все по-ясно си спомни детството си. Не всичко. Може би никога нямаше да си върне спомените, но и това е повече от достатъчно.

Достигна края на острова и разтвори криле. Виждаше в далечината ангели. В тази посока се бе провела битката, така че сигурна в момента се грижеха за ранените и мъртвите. Няколко отряда претърсваха околността за оцелели демони. Жената се приземи на един друг малък, открит остров. Имаше нужда от време да събере смелост и да се изправи пред своите събратя.

Срещата се осъществи по-рано от очакваното, когато един от издирващите отряди се приближи. Бяха четирима ангела. Забелязаха я от далеч, тя не се опита да крие присъствието си. Сигурно си помислиха, че е демон, защото вдигнаха оръжията си и от далече заобиколиха. Препречиха всичките й пътища за бягства, не че възнамеряваше да се възползва. Изчака ги да се приближат достатъчно, за да я видят ясно и захвърли надалеч камата си. Останала без оръжие вдигна високо ръце и извика:

- Аз съм ангел!

Като потвърждение на думите си и се искаше да извади едното си крило, истинското си, но и двете излязоха с пълния си блясък. Ангелите спряха. Объркването бе изписано явно като бял ден на лицата им. Сигурно бяха по-учудени и от нея, когато за първи път се видя.

- Какво си ти? Що за демон? – извика един от тях.

- Позволете ми да обясня и ще разберете, че говоря истината. Аз съм ангел!

Близо няколко минута трима от тях разговаряха разгорещено. Не чуваше ясно думите, но и не желаеше да ги подслушва. Обърнала им гръб. Усещаше настоятелния поглед на последния ангел. Той бе оставен до нея, да пази да не избяга или да опита нещо друго.

Стараеше се да не мисли за него и оглеждаше мястото, където се намираха. Тук е толкова... спокойно. Изпълваше я с хармония и щастие. Техните колебание и страх не можеха да заличат това усещане.

След няколко минути другите ангели най-накрая взеха решение. Щяха да я отведат в Кулата. Шайон се опита да пробуди спомените си и да разбере какво е това място, но така и не успя. Летяха в конвой. Двама ангела пред нея, двама след нея. Седяха бързо, без да спират или отклоняват от избрания път. Шайон усещаше, че вече се намират по-близо до центъра на ангелското общество. Виждаше повече сгради, повече ангели и открити местности. Стараеше се да запази самоконтрол, но вътрешно бе страшно развълнувана. Попиваше всичко с очи, запечатвайки образите в съзнанието си.

Сградата, в която я отведоха бе по-ниска от другите, който видя, но построена в същия стил. Бял мрамор и множество прозорци. Спиралната й форма бе впечатляваща и плашеща, но и сега Шайон запази самообладание. Заподозря, че това е затвор. Щом я отведоха в една от килиите напълно се увери, че е права. Може би трябваше, но не остана изненадана. Появяха й бе достатъчно подозрителна, за да ги накара да се боят. Килията й бе празна, чисто бели стени и един прозорец, който бе твърде високо и твърде малък, за да се измъкне. Беше студено и мрачно като тъмница, но без неприятната миризма и влажност. Само студенина. Хлад, който те побива повече отвътре, отколкото отвън.

Когато остана сама се настани до прозореца, летейки леко с криле, за да запази баланс. Прозорецът бе достатъчно голям, за да гледа навън. Виждаше няколко сгради и един два празни острова. В далечината виждаше и ангелите. Те летяха наоколо, всеки изпълняваш своите задачи, други изглежда се забавляваха. Все едно битката преди няколко часа въобще не се бе състояла. Все едно бе жива единствено в нейното съзнание.

Накрая се измори и се приземи долу на земята. Седна и просто се замисли. Било то за миналото, настоящето или бъдещето си. Не мигна цялата нощ, очаквайки сутринта, когато вратата най-накрая се отвори и нова двойка ангели я отведоха през Съвета, който щеше да определи съдбата й.

Съветът е група ангели представители на различните рангове. Лични спомени за тях нямаше, но знаеше много от устройството, което Рейота й бе дал, за да запълни свободното си време. Разпозна Сили, Власти, Архангели, но това, което и направи най-голямо впечатление бяха тримата Серафима заели централно място. Накараха я да застане точно срещу тях. Явно те бяха личностите, който бяха да определят съдбата й.

При пристигането си пред залата се поколеба дали да не скрие крилата си, но бе твърде изнервена и леко ядосана, за да им се подчини безпрекословно. Затова остави крилата си на показ, разкривайки ги в пълния им блясък. Влезе вътре с високо вдигната глава и гордост.

Серафимът от ляво на групата, най-възрастният поне на външен вид, пръв проговори:

-   Чухме за това, което е станало и твърдението ти, че си една от нас. Всичко, което виждаме обаче е в противоречие на това. Ясно е за всички, че ти си творение на демонична намеса, дете. Дойде с атаката при нас. Защо да ти вярваме?

-   Защото думите ми са истина. Излишно е да отричам, че не съм била под влиянието на демони. Името ми е Шайон и преди близо четиридесет години бях една от вас. Дете, както сами ме определяте и наистина бях само на няколко години, когато ме отвлякоха.

-   Никога не са били отвличани наши деца! – извика някой, но Шайон не видя кой.

-   Думите й са лъжа! – съгласи се друг.

-   Но е имало мъртви, нали? – противопостави им се тя. - Изчезнали? Можете ли да твърдите, че наистина не се е случило нещо подобно. Какво пречи някое от децата дето сте си мислили, че е станало жертва на нападение, в действителност да е било отвлечено. Не знам за друг случай, но това се е случило с мен. И ако вие твърдите, че това е лъжа, значи целият ми живот е една измама. Никой от вас няма представа какво съм изживяла и докато вие само наричане онзи свят Ад, за мен той наистина бе пъкал.

Мълчание. След малко серафимът застанал в средата проговори:

-   Разкажи ни историята си.

Шайон се умълча, търсейки най-подходящите думи, с който да започне разказа си. Когато най-накрая проговори гласът й бе спокоен и примирен в сравнение с резкия й тон по-рано.

-   Първите ми спомени са доста бледи. Не знам дали заради изминалите години или ужасът на преживяването. Помня, че имаше нападение. Трябваше да съм вътре, но не бях. Бях уплашена. Чух рогове. Като тези, който чух и вчера. Най-вероятно ордите са се оттегляли. Знам само, че един демон ме видя и ме взе със себе си през Портала – замълча за малко. – За кратко време имах редица господари. Държаха се с мен като някакво рядко животно. Накрая бях купена от един лорд, който бе постави в килия, част от колекцията м – имаше нужда от миг, за да продължи, но думите сами излизаха от устата й. - Близо четиридесет години бях негова собственост. Държеше ме в пълен мрак, заключена и измъчвана като животно. Играеше си еднакво както с тялото ми, така и със съзнанието ми. Точно той отне крилото ми, възприемайки го като нещо забавно. Исках да умра. Вярвах, че съм Паднала, но останалото ми крило така и не промени белия си цвят. Вярата ми остана също толкова силна, колкото и моите първи дни, все тъй силна, каквото ме бяха учили.

-   Защо не си с опитала да избягаш по-рано? Защо си чакала толкова дълго?

-   Бях държана твърде добре и колкото и опити да правех, бяха неуспешни. Но тогава получих нов господар. Той бе млад и вярваше в себе си и силите си. От него сякаш извираше самодоволство и напереност. Извади ме от килията ми и ме превърна в красива малка кукла само за себе си. Останах с него близо година, планирайки бягството си. И щом разбрах за предстоящото нападение веднага избягах. Слях се с армията и когато премина през Портала се скрих. Останалото го знаете.

-   Интересна история.

-   Ами това проклето демонично крило? Не е ли то достатъчно доказателства, че сега си слуга на Ада? Дори да има зрънце истина, какво пречи след толкова години да си отишла на тяхна страна.

-   Не съм Паднала. Ако бях крилото ми щеше да си промени цвета, знаете, че това е нещо, което няма как да бъде прикрито – обви с ръка металното си крило. – Това крило е творение на последния ми господар. Не ми каза причината да го направи. Просто един ден го донесе и ми го постави. Най-вероятно е искал да усъвършенства своята играчка. Ангел с едно крило е половин ангел. И въпреки всичко преживяно съм му благодарна. Защото без това крило още щях да бъда там, а не тук.

Замълча. Пое си няколко пъти дъх и продължи.

- Не знам дали вярвате на историята ми. Ако я бях чула от някой друг сигурно и аз самата не бих повярвала, но е истина. Не съм покварена, не съм предателка или Паднала. Аз съм Шайон, ангел, чието име означава Сияеща сянка.

Сякаш думите отключиха нещо в нея. Спомен за точно този свой първи сън. Седеше в нищото и виждаше пред себе си тъмна сянка, от която сееше светлина. Не бяха просто светлосенки, а самата светлина идваше от сянката. Дали това бе видение за бъдещето й? Или съня на една неродена душа – не знаеше. Никога не се бе замисляла подробно върху нещата.

Слушаше разгорещения разговор на ангелите. Едни бяха на нейна страна, други не.  Сигурно бе прекарала там повече от час, седейки и слушайки ги. След време й казаха да се оттегли, за да продължат дискусиите си.

Този път я отведоха до малка стая, бедно обзаведена, но имаше всичко необходимо. Поне вече не се държаха с нея като с затворник, а по-скоро като под домашен арест. Това, което имаше най-голямо значение бе големият прозорец, с излаз на всички централни сгради в Рая. Застана пред нея заслепена от цялостната красота на Рая. Макар да бе започнала да открива истинската красота на Ада, не можеше и да става за сравнение. Може би световете им не бяха чак толкова различни стига някой да погледнеше нещата от правилната светлина.  Но в същото време искаше да открие тази разлика. Да я разбере, за да се почувства наистина у дома. Защо тук се чувстваше също толкова не на място, колкото и в Ада. Само...

Въпросът с присъствието и така и не бе решен. Следващите няколко дни я разпитаха още няколко пъти, искаха подробности, който тя спокойно им разказа. Единственото, което премълча бе времето с Рейота. Разказваше за господаря си, но никога не го нарече по име или да сподели, че точно той бе причината да бе тук днес. До конкретно решение не се достигна, така че просто я оставиха на мира.

Първите месеци с нея постоянно има друг ангел. Било то като охрана или наблюдател, винаги щом беше извън стаята си, някой идваше с нея. Първоначалното и раздразнение премина в примирение и накрая чиста апатия към отношението им към нея.  С времето се увериха, че искрено следва пътя на ангелите и я оставиха на мира.

Бе различна, крилото й винаги правеше впечатление, но с времето я приеха с отворени обятия. За първи път в живота си откри други хора, който да нарече свои приятели. Заедно работеха, заедно се забавляваха и дори учеха. Тя си бе у дома.

След време се върна обратно на онзи остров. Откри мантията си и я изгори заедно със старите си дрехи. Не искаше да има нищо общо с този свят. Беше си дала за цел да забрави миналото. Но сякаш самата съдба си изиграваше шега с нея, защото докато си тръгваше откри медальона си. Той седеше на земята, очаквайки я да го вдигне. Не се поколеба. Демоничната енергия излизаща от него бе незначителна, никой нямаше да го усети.  Сложи си го. На мига чувства познатото чувство, което я успокояваше. Още преди да си го помисли бе сигурна, че няма да го свали. Чувстваше го редно. Зачуди се дали наистина е Паднала и просто да не се бе променила.

Всеки ден оглеждаше крилата си. Търсейки и най-малкия белег за падението си, но така и не откриваше. С годините наистина откри едно-две почерняващи пера, но крилата й така и никога не промениха цвета си.  Може би някога нямаше да премине стъпката и да стане Паднала, но годините в Ада наистина я бяха опетнили. Вече нямаше значение.  Дори и това да се случеше някой ден, щеше да приеме съдбата си.

Имаше моменти, когато искрено забравяше миналото си. Бяха изминали толкова много години, че времето отдавна бе заличило всички болезнени спомени. Забравяше го. А с него и Рейота. Следобедите, когато седяха заедно и той й разказваше за Ада. Или когато се връщаше при нея и се усмихваше. Ах, тези редки усмивки. Усещаше, че понякога не може да си спомни лицето му. Дори мисълта за това я плашеше, изпълваше я с ужас, че един ден всичко ще свърши.

В някой дни мислите й идваха в повече. Оставаше си в стаята си. Възможността да я видят така щеше да пробуди съмнение. Въпроси, чиито отговори не искаше да открие. Така че в такива дни оставаше в леглото си. Не излизаше, не говореше с никой. Опита се да се вземе в ръце. Да забрави веднъж завинаги. Но така и не достигна до мига, в който напълно да забрави.

Играеше си с медальона. Върнеше го из пръстите си или оставаше с високо вдигната ръка, гледайки как светлината се отразяваше по повърхността му. Защо се стигна до това?

Продължи да мисли за Рейота, докато отваряше капана. Още преди години бе разбрала как да го използва. Сега там държеше чанта с лекарства и превръзки за спешност, както и къс меч. На никой не казала какво може, нито от къде го е взела. Никой така и не я попита.

Държеше го отворен, когато изведнъж от там излезе лъч светлина, оформящ се като картина. Рейота! Образът бе толкова реален, че инстинктивно протегна ръка и да го докосне. Но капачето се затвори и образът изчезна.

Падение! Това я очакваше. Каква друга съдба би могла да има. Лъжа ще е да прикрие как сърцето й се разтуптя при вида на лицето му. Никога няма да спре да мисли за него. Да го забрави напълно. Да има нормален живот. Нищо.

Падението й не дойде. Колкото и да вярваше, че един ден ще настъпи, колкото и доказателства да откриваше, че трябва да стане. Денят не настъпваше.

Година след година скоро всичко се превърна в неизречено, невъзможно желание.

А тя в достоен ангел.

Епилог

Рейота остана лорд.

Десетилетията се сменяха едно след друго, но демонът остава жив. Оцеля след нападението на Скиара. Оцеля и след множеството други, който последваха. Бе жив и имаше власт. Популярността му като магьосник нарастваше постоянно. Нищо от това обаче нямаше стойност за него. Вече не посещаваше Черният дворец. Стоеше единствено в замъка и земите си. Накрая престана да получава и покани. Всички приеха, че е станах отшелник.

Водеше битки и от време на време сътворяваше нещо, за да припомни на света за себе си. Но това бяха сто тридесет и четири пропилени години.

Мислеше за Шайон.

Какво ли се случи с нея след като я остави? Най-вероятно я бяха приели като една от тях. Беше се постарал всичко да е наред. Няма причина да не я приемат. Но имаше ли нещо истински сигурно в този свят?

Знаеше, че един ден отново ще се видят. Не знаеше откъде е толкова убеден, но със сигурност щяха да се срещнат. Било утре или след сто години, нямаше значение. Битките бяха единственият начин да я срещне. И тогава...

Тогава...

Битката бе в разгара си.

Наоколо чуваше единствено бойни викове и ударите на оръжия и щитове. Демонът обаче виждаше единствено ангела пред себе си. Толкова години бяха минали и всичките се изпариха в мига, в който срещна погледа й. Беше се променила. Сигурно и той в нейните очи. Носеше броня и щит. Косата й бе по-дълга, спускаща се свободно от двете й страни. Нещо проблесна и той видя медальонът на шията й. Още го носеше. Беше се научила и как да го използва. Видя я да го докосва и оттам да излиза меч. Рейота раздвижи пръсти около дръжката на своя.

Още в мига, в който я съзря знаеше, че никога няма да е способен да вдигне оръжие срещу нея. Осъзна го отдавна, но едва сега бе напълно убеден. Със същата убеденост беше й готов да сложи край. Отминали са дните, в който тя му принадлежа. Когато въпреки всичките опити да се държи с нея като равна, накрая остана поредния демон, искаш да я подчини. Те бяха врагове. Ангел срещу демон. Изправени един пред друг на бойното поле. Време е да се постави край.

Един от тях трябва да умре.

Повдигна меча си високо и я нападна. Инстинктите й я накараха да се защити. Вдигна меча си пред себе си и насочи към него. Всичко щеше да се реши в един миг. Един удар е повече от достатъчен. Разстоянието между тях е незначително. Остриетата се докоснаха, издавайки пронизващ звук.

Демонът пусна мечът си точно в мига, в който нейния се заби в тялото му.

Ужас се появи в очите й, но Рейота се усмихна. Последното му желание се изпълни – видя я. Знаеше, че е добре и се справя в живота.

Може би смъртта не е чак толкова лош избор. 

Рейота бавно се съвзе.

Главата му ужасно го болеше. Опита се да се раздвижи, но не успя да помръдне. Съзнанието му остана все така замъглено, но постепенно си припомни какво се случи.

Битката! Видя Шайон и се предаде. Бе обмислял хиляди реакции от своя страна, но не и това. Държеше меча си в ръка, насочен срещу нея. Знаеше, че е готова да се бият. Очите й бяха спокойни, хладки. За столетие се превърна в истински ангел. На доспехите си носеше знака на архангел. Гордееше се с нея.

Самият той бе изминал дълъг път.

Когато мечът й се заби в него си помисли, че е мъртъв. Не виждаше по-приятна смърт от тази причинена от нейната ръка. И ето, че не успя.

Зрението му започна да се изяснява. Намираше се в нещо като стая. Не. Заслон от растения. Повечето макар и изсъхнали бяха зелени, което означаваше, че се намира в света на хората.

Усети нечие присъствие до себе си. Някой докосна ръката му. Отново се опита да се раздвижи, но само извърна глава. Шайон. Първо видя правата й сребриста коса, после лицето й.

Тя плачеше. За него.

Това го изненада дори повече от присъствието й.

Опита се да заговори, но думите не излизаха от устата му. Усети пръстите й върху устните си. Гласът й бе дрезгав, заради сълзите, но почувства, че се усмихна.

- Недей да говориш, глупако. Беше в безсъзнание три седмици. Започнах да се боя, че никога няма да се събудиш. 

Тя се надвеси над него. Продължи да плаче, но очите й блестяха разкривайки други чувства.

- Защо...

- Какво защо? – попита го. – Защо те спасих? Защо си жив? Защо сме тук? Опитай се сам да се сетиш. Обичам те. Разбра ли ме, глупчо? През всичките тези години те обичах. Още е така – видя го, че се опитва да проговори. – Не! Не говори, а само слушай. Не съм длъжна да ти се подчинявам, така че ще ме изслушаш. Тогава не ми позволи да се изкажа. Оставих те да постъпиш както смяташ за редно, но вече не.

Чувстваше се по-добре. Не достатъчно, но щеше да се оправи. Успя да се изправи на лакти. Болката е без значение. Шайон се опита да го спре, но Рейота бе по-силен.

Задъха се. Подпря тежестта си едната си ръка и протегна към нея другата. Докосна лицето й. Нежно, бавно, наслаждавайки се на докосването, така както той обичаше. Подкани я да се приближи и прегърна.

Шайон вдиша дълбоко. Сякаш е минала цяла вечност, откакто за последен път е усещал този аромат. Наистина ли имаше време, когато си представяше, че може да живее без него?

- Обичам те – прошепна с дрезгав, сух глас.

И с това силите му се изчерпаха. Отново легна и се унесе.

Не знаеше колко време е бил в безсъзнание, но когато се събуди се чувстваше по-добре. Тялото му бе слабо и сковано, но поне можеше да го движи. Имаше нужда да пийне нещо, може би и да хапне. Но първо да разбере къде е Шайон. Размърда се и веднага я усети до себе си. Почувства се глупаво, че не разбра по-рано. Тя спеше до него, държейки ръката му.

Освободи се без да я събуди. Приседна и се загледа в нея. Бронята й се намираше на няколко метра от тях. Мечът й облегнат на една от импровизираните стени на бараката. Личеше си, че е стара, изпорутена. Шайон се бе опитала сама да я пригоди за живот. Поне нямаше опасност да се срине всеки миг.

Отново се загледа в нея. Носеше само долната си риза и панталон. Изглеждаше уморена. Забеляза тъмни кръгове около очите й както и малките рани по ръцете й. Тя му каза, че е бил в безсъзнание от три седмици. Никак не й е било лесно.

Изправи се. Главата му още се мотаеше, но бе добре. Направи крачка, после още една. Стигна до вратата и се облегна на бравата. Къщата се намираше на малък хълм, наоколо имаше висока растителност и дървета. Личеше си, че областта не е обитаема. Добро място да се скрият. Реши да се подсигури.

Започна мислено да използва различни магии за защита. Накрая остана доволен и се зае със себе си. Раната му бе почти зараснала. Не знаеше как е оцелял. Обикновено подобно нараняваше трябваше да го убие на място. Острието почти бе докоснало сърцето. А сега имаше само малък белег.

Загледа се в Шайон.

Предният път, когато се събуди каза, че я обича и наистина е така. Когато беше още дете, когато бе с нея в Ада и знаеше, че това ще продължи завинаги. Нямаше си никаква идея какво ще прави сега. В Ада със сигурност го мислеха за мъртъв. Може да се върне и разочарова всички, но защо да си прави труда.

Шайон се размърда и събуди.

Видя я как се изненада, че спи сама и после още веднъж, когато го видя. Приседна и обви с ръце коленете си. Облегна глава на тях и каза:

- Изглеждаш много по-добре.

- Така е. Май единственото, от което съм имал нужда е дълъг сън.

- Прекалено дълъг ако ме питаш.

- Струва ми се, че ти имаш пръст в това.

Почти незабележима усмивка се появи на лицето й.

- Какво да кажа? Лекуващите сили са ми специалност. Искаха да стана лечителна, но колкото и упорито да отказвах съм понаучила нещо.

- Бих казала, че си се справила страхотно.

Усмихна й се и даде знак да дойде при него. С няколко леки стъпка Шайон се озова в прегръдката му. Знаеше, че никога повече няма да я пусне да си отиде. Искаше да я държи в обятията си и целува завинаги.

- Обичам те.

- Май ще започна да свиквам да ми го казваш.

- Не ти ли харесва.

- Напротив. – сгуши се в рамото му. – Но знай, че ако още веднъж ми изчезнеш или скроиш номер като този с меча, ще те преследвам и накарам жестоко да съжаляваш.

Рейота се засмя. Целуна я по челото и отвърна:

- Никакви повече номера. Заклевам се.

Рейота плъзна ръка по гърба й. Инстинктивно крилете й се разтвориха и ги видя. Онова, което сътвори за нея бе все същото – сребристо и лъскаво, красиво като парче скъп метал. Другото обаче бе станало черно.

Демонът я погледна. В очите му се четеше въпрос. Шайон вече знаеше отговора. Снизходително се усмихна и каза:

- Не може да си ангел влюбен в демон и рано или късно да не паднеш – повдигна безгрижно рамене. – Дори се изненадах, че не става отдавна. Имах симптомите, някое и друго черно перо, но никой така и не разбра. Почерняха след като останахме тук.

- Отива ти. Красиво е.

- И аз така мисля.

Рейота докосна лявото й крило. Магията вече се оформи в мислите му. Една прошепната дума и двете крила станаха еднакво черни. Перата им отразяваха слънчевата светлина с мек син нюанс. Демонът искаше да им се наслаждава повече, но Шайон ги прибра. Завъртя се на място и хвана ръцете му, прегръщайки я.

- Какво ще правим сега? Не мога да се върна в Рая. Не вярвам да бъдем добре посрещнати и в Ада. Може би сега ще съм способна да остана там. – предложи тя.

- А защо въобще да се връщаме? На мен няма да ми липсва. А пред нас има цял един нов свят. Съмнявам се да бъде по-зле от преди.

- Свят изпълнен със слаби създания, без сили и магия. Повечето дори не виждат това пред очите им. Толкова невинни и беззащитни...

- Идеално място за един нов старт. Само ти и аз. Ако желаеш можем да създадем тук свой собствен Рай.

- Твърде примамливо, за да устоя. Но това може да почака до утре – целуна го. - Не мислиш ли?

- Определено.

Рейота се наведи и също я целуна.

За пореден път се почуди какво ли си е въобразявал. Свят без нея? Живот без нея?  Никога повече няма да направи подобна грешка, а и вече никой и нищо не може да го накара.