Краят никога не е истински край на една история.
***
Кийбал обичаше да лети. Това бе любимото му занимание, когато бе дракон и продължаваше да е. Понякога, когато му писнеше от затворените стени на замъка той просто се преобразяваше и отлиташе някъде далеч. Не бяха минали и половин месец откакто магьосницата го бе превърнала обратно в човек, когато откри, че винаги когато си пожелае може отново да приема драконовата си форма. Не скри радостта си от това. Поне веднъж в седмицата той си правеше малка обиколка на владението. Най – често придружен от любящата си съпруга. Бяха изминаха пет години от както Кийбал и Медейра се ожениха, но той я обичаше дори по – силно от преди. Знаеше, че същото се отнася и за нея.
Живееха си добре. В началото имаха малко проблеми, докато убедят хората, че те са новите господари на това място. Кийбал бе законният господар тук и си искаше своето. Другото нещо, което и двамата направиха малко след сватбата си бе да отидат при краля на Надирхаба, Гауен, и да му отдадат почитта си. Независимо от всичко Кийбал бе подчинен на краля и въпреки изминалите години той продължаваше да му служи.
В истината не го направи толкова заради това, колкото заради последствията, които можеха да сполетят тях и всичките му подчинени в замъка ако се отделеше от властта. Война. А това бе точно последното нещо, което искаше да му се случи, когато най – накрая откри щастието.
При този спомен се сети за изненадана на краля, когато те двамата отидоха в неговият замък, за да му се представят. Кийбал се бе облякъл изцяло в черно, а Медейра в тъмно оранжева рокля на места, където цвета преливаше в кафяво. Нарочно бе избрала този цвят, за да отида на Рамот, която не искаше да остане сама в замъка и трябваше да дойде с тях. Бяха невероятна гледка. Дори и сега можеше да си спомни думите му.
- Лорд – дракон и неговата съпруга, която може да ги контролира.
Тук разбираше имаше предвид Рамот, която развълнувано гледаше всичко наоколо. След тези си думи помоли да може да я погаля. Мислено Кийбал поблагодари за съобразителността на любимата си, която точно преди да влязат накара Рамот да обещае да се държи, независимо от всичко, което се случеше там. В следствие от тези думи малката не се опита да ухапе Гауен, както правеше с другите хора, които искаха да я докоснат. Кралят бе очарован от срещата им.
Отхвърли тези спомени от мислите си и ги замести с други, много по – приятни.
След обиколката имаше среща късно вечерта в старата пещера с Медейра. Харесваше му понякога да се усамотяват там, далеч от двореца, лукса, хората. Сами, както някога. Не бърза за никъде бавно тръгна към тъй добре позната гора и пещерата, в средата й. Още отдалеч видя вързаният до пещерата черен кон и разбра, че Медейра вече го очаква. Приземи си до самият ход, преобрази се в нормалната си форма и влезе навътре в пещерата.
Не бе изминал и няколко метра, когато видя светлина във вътрешната част на пещерата. Усмихна се и се запъти натам. По средата на залата бе запален голям огън, а около него бяха поставени меки кожи. Пред огъня, точно срещу него, седеше красива млада жена. Бе облечена с изящна синя рокля с голи рамене, по които се спускаше черната й коса. Само единствено нещо бе в главата му и това бе нейното име – Медейра.
Пристъпи към него, взе я в обятията си и страстно я целуна. С идването на пролетта започна отново усилената работа, както в замъка, така и на полето. Вече нямаше повече безгрижни дни около огнищата. Нивите трябваше да се ореят, новата реколта засята. Да не се говори, че започна и ежегодното почистване в замъка. През последните седмици двамата с Медейра ги бяха изкарали в изпълняване на различни задачи. Не им оставане никакво време за тях самите. Сега този следобед, тази вечер, им се струваше като заслужена почивка. Останаха малко така, прегърнали се, когато Медейра се отдръпна и го заговори:
- Сигурно си се уморил от полета. Донесох ти нещо за хапване. – посочи към една кошница оставена настрани
- Наистина съм огладнял, но не за това.
Притисна я още по – силно към себе си и я целуна. Медейра отвърна на ласката му. След малко Кийбал нежно я положи на една от кожите и започна да съблича дрехите й.
Двамата бяха щастливи заедно. Нищо не можеше да разруши създадената между тях връзка. Тогава обаче се случи нещо, което щеше да ги раздели за дълго време. Война.
На другият ден, когато те се завърнаха в замъка си бяха посрещнати от притеснените хора. Щом ги видя при тях веднага дойде Хоукмун. Погледна към лорда, който тъкмо помагаше на съпругата си да слезе от коня си, и заговори:
- Война, сир! Соданг е обявил война на Надирхаба. Битката е само на четири дни път оттук.
- Знаеш ли какво означава това? – погледна Кийбал към Медейра
- Че ще отидеш и ще се биеш срещу Соданг. – тихо продума тя
Опита се да прикрие нежеланието си това да стане, но не успя. Хвана я за ръка и нежно каза:
- Знаеш, че нямам друг избор. Битката е прекалено близко до земите ни и ако войниците ни не успеят да победят тези на Джазрис тя ще се пренесе и тук. Трябва да ни защита. Освен това от дълго време очаквам подходящ момент да си го върна на това нищожество за това, което ни причини преди години.
Тя го погледна в очите. В тях имаше червен блясък.
- Да не си мислиш, че ще мога някога да забравя какво ми стори. Искам да си му го върна, не трябваше да те спирам преди години, но се и страхувам.
- От какво, любима?
- Да не те загубя.
Кийбал нежно й се усмихна.
- Трябва да се случи нещо повече от една война, за да може да ме раздели от мен. Вярно, че за известно време ще сме разделени, но щом победим Соданг ще се върна.
- Ами ако бъдеш ранен или дори умреш по време на някое сражение.
- Ти май забрави кой съм аз – Драконовият лорд. Нужно е много повече от няколко копия и стрели, за да бъда повален.
При последните му думи и самата Медейра се усмихна. Това обаче, не можа да прогони от съзнанието й, че любимият й може да умре. Малко по – късно, докато бе сама тихо заплака. Въпреки, че Кийбал се опита да я успокои по – рано тя не можеше да се отърве от мисълта, че няма да се видят отново.
Рано на другата сутрин Кийбал тръгна с армията си към мястото на битката. Бе оставил достатъчно добри бойци, за да охраняват замъка по време на отсъствието му. След тях беше и Хоукмун. Той вече не бе толкова млад, но можеше да командва и да се бие много по – добре от голяма част от останалите войници. И двамата знаеше добре това и точно затова Хоукмун настояваше да придружи лорда.
- Не мога да разбера, господаря, защо не искате да ме вземете със себе си? – възрази мъжа
- Там са се събрали достатъчно бойци. Няма да има голямо значение дали към тях ще се присъедини още един или не. Освен това нарочно те оставям тук, за да защитиш нещо много важно за мен.
- И какво може да бъде това, милорд?
- Моето най – голямо съкровище, съпругата ми. – погледна към нея, седяща до портата, галейки Рамот, която лежеше на рамената й. - Искам да бъдеш сигурен, че нищо лошо няма да й се случи. Страхувам се Джазрис да не е замислил нещо.
- Откъде може да бъдете сигурен, че ще направи нещо подобно.
- Сигурен – не, но имам лошо предчувствие. Затова оставям най – довереният си човек тук.
- Ще се постарая да докажа, че заслужавам доверието ви, милорд. –отвърна му примирено Хоукмун
- Не се й съмнявам в това.
Кийбал помаха за последен път на любимата си, обърна гоня и поведе армията си на път.
Същата вечер, докато Медейра гледаше през прозореца на стаята си и прилоша. От един, два дена не се чувстваше много добре, но не спомена нищо на Кийбал. Това бе нещо моментно, само в продължение на няколко минутки. Сега, обаче бе по – силно от всякога. Изведнъж й причерня през очите, започна да я боли главата, не можеше да се задържи на крака. Облегна се на стената и дълбоко започна да диша. Можеше да чуе детинският глас на Рамот да я вика, но той й се струваше някак си далеч, все едно тя се намираше на километри разстояние от нея, а не само в края на стаята. Когато най – накрая започна да й поминава отиде да си легне.
След няколко дневно пътуване Кийбал и войската му най – накрая стигнаха до долината, където се бе провеждала последната битка. Не бе никак трудно да се различи. Навсякъде имаше изпочупени парчета от брони, мечове и стрели. Цялата земя бе попита от кръвта на мъртвите й ранените. Не знаеха къде точно се намира армията им, а на него не му се щеше да прати разузнавачи. Някъде наблизо можеше да се скрият хората на Джазрис. Хванат ли някой от неговите веднага щяха да разберат, че той е тук.
Слезе от коня си и започна да сваля доспехите си. Заповяда на хората си да останат тук, но да бъдат готови скоро да потеглят, и се преобрази в дракон. Литна толкова високо, че да не можеха да го разпознаят и започна да разглежда местността.
Сигурно бе летял близо половин час, когато до ушите му достигна шумът от удрящи се оръжия и викове на хора. Последва го! След по – малко от минутка видя биещите се войници. Нямаше да има смисъл да се върне и да дойде отново тук с хората си, защото дотогава всичко, можеше да е свършило. Остана малко нависоко, гледайки към битката. Реши да не се намесва, но когато видя, че войниците на Джазрис започват да придобиват надмощие реши да стори нещо.
Спусна се на около петдесет метра от хората. Можеше да види побелелите им лица. Това го накара да се усмихне. Видя откъде започваха редиците на Джазрис и ги удари с огъня си. Двете войски се отдръпнаха една от друга и той направи голяма огнена преграда между тях. Така щеше да даде достатъчно време на хората на Надирхаба.
Като се увери, че огънят ще гори още дълго направи едно кръгче над войските на Соданг, плашейки ги до смърт с ужасният си рев, отиде да открие лагера на краля. Откри го зад един от близките хълмове. Тъкмо, когато го приближи и видя самият крал Гауен да слиза от коня си.
Приземи се на няколко метра от нея и като леко се поклони и заговори:
- Ваше Величество, самият аз и армията ми са на ваше разположение.
- Лорд Кийбал. Дойдохте тъкмо на време, за да ни предоставите помощта си.
- Радвам се, че е така, кралю. Хората ми се намират наблизко и ще отида да ги доведа, за да може да помогнат при следващото нападение. – бе готов веднага да тръгне, но го възпря гласа на владетеля
- Надали ще има нужда от това. Още няколко нападения от ваша страна и цялата армия на Соданг ще бъде разбита. – възкликна той
- Простете ми, кралю, но вие надценявате способностите ми. Освен това не съм съгласен с това. Ако ще се бие то това ще бъде като човек, а не дракон. Не казвам, че няма да използвам способностите си, но само, когато е наложително.
- Да не би да ми говорите, че ще проявите милост към враговете ни? Може би сте решили да отидете на тяхна страна? – попита със съмнителен поглед, Гауен
- Дори някога да се откажа от Надирхаба никога няма да се присъединя към Соданг и Джазрис. Нима вие не знаеше историята ми и чувствата, които изпитвам към този човек?
- Знам ги, но това може и да е някоя лъжа. Защо въобще дойдохте тук?
- Първо защото битките са прекалено близо до земите, които владея и могат да се пренесат там. И второ, защото искам да открия Джазрис и да забия меча си студеното му сърце. – усмихна се при тази мисъл.
Обърна гръб на краля и литна.
Така започна намесата на Кийбал във войната между двете кралства. Битките бях ожесточени и винаги завършваха с множество ранени или убити. Войниците на Надирхаба сигурно щяха да паднат досега, ако много често не се налагаше Кийбал да използва драконовата си мощ. Хората, а понякога и самият владетел го наричаха Драконовият лорд, но той не им обръщаше внимание.
Никога не бе харесвал битките и не искаше да продължава да се заминава с това, но осъзнаваше, че няма друг избор. Най – силна опора му оставаха няколкото писма, които Медейра му бе писала. Не бе осъзнал колко много може да му липсва тя само за два месеца раздяла. Искаше да се върне у дома, но осъзнаваше, че това няма да е възможно.
Беше вечер, когато се замисли върху това, четейки писмото, което му бе пратила. Всичко било наред там. Хоукмун се вършил отлично работата като неин пазач и не й позволявай да отива никъде без някой доверен му войник да я придружава. Още малко и сигурно би желал някое от прислужничките и да остава с нея през нощта, а пред вратата й да има охрана. Медейра му се противопоставила. При тези думи се усмихна. Познаваше старият войн много добре и не се съмняваше, че наистина е искал да го направи. Тя била добре, но се е притеснявала много за него и искала по – скоро да се върне у дома.
Кийбал прибра писмото и при другите, добре прикрепени от вътрешната страна на бронята му, близо до сърцето, и легна да спи.
На следващият ден, следобед, пак имаше сражение. Като всеки път се сражаваше ожесточено и влагаше всичките си умения и способности за победата си. Тъкмо бе свършил с един свой нападател, когато в полезрението му попадна човекът, който най – малко очакваше да види. Джазрис! През двата месеца го бе мяркал на няколко пъти, но нито веднъж достатъчно близко, за да може да го посече.
- Ти си мой! – извика той и му се нахвърли
Джазрис обаче се оказа малко по – бързи и успя да предотврати удара му.
Кийбал не се отказа толкова лесно и отново го нападна. Двамата се въвлякоха в двубой, от които само един можеше да излезе жив. Нападение и защита – в това се състоеше цялата тактика на лорда. Тя обаче се оказа доста полезна и не след дълго Джазрис започна да се уморява. Накрая той се спъна в една човешка ръка и се строполи на земята. Миг преди Кийбал да нанесе последният си удар го чу да вика.
- Каквото и да се случа накрая ти ще загубиш, драконови лорде.
- Както виждам хората ти вече нямат никакъв шанс. Няма да победиш!
- О, аз не говора за това сражение – то бе само част от моя план. Ти ще загубиш най – скъпото си нещо!
- Какво искаш да кажеш с това?
Преди обаче Джазрис да му отвърне двама от неговите хора се нахвърлиха върху Кийбал. Докато той ги победеше краля вече бе изчезнал. Ядосан лордът започна да го търси, но него никъде го нямаше. Може би всичко е било просто трик, за да го спечели време. Измама. Въпреки това се почувства неспокоен и реши още утре да прати някой до двореца, за да види дали всичко там е наред. Не му се наложи да кажа прекалено дълго, за да получи отговор. Още на вторият ден след като изпрати войника при него дойде послание от някой друг. Нещо неочаквано.
Беше рано сутринта, когато Кийбал се събуди от някакъв шум. Първата мисъл, която се зароди в главата му бе, че ги нападат. Първо навлече нещо отгоре и излезе навън, държейки мечът си в ръка.
- Какво става тук? – извика на един войник наблизо
- През последният половин час някакъв малък дракон вилнее из лагера и сега са го заловили. – войника тръгна нанякъде
- Малък дракон? – учуди се той
Отказа се повече да се чуди върху това и тръгва след войника. Бяха му нужни само няколко минути, за да разбере къде е в момента дракона и тръгна натам. По пътя си видя няколко поизгорени палатки и още няколко напълно изгорели. На едно по – открито място се бяха насъбрали около трийсет човек в кръв. Там трябваше да бъда и драконът.
- Направете път! – заповяда той й се придвижи навътре в кръга
Видя малко създание може би дълго само метър - метър в половина, уловена в дебела мрежа, леко опърлена, а на няколко метра от него бе застанал мъж с копие в ръка. Щом малкото видя лорда се размърда и извика името му. Това накара хората да се отдръпнат изплашени. Мъжът, които държеше копието бе готов да го хвърли върху дракона ако не бе Кийбал да се изпречи на пътя му.
- Веднага свали копието и я освободи!
- Но, лорде, та това е дракон. Никой не знае какво може да направи след като е свободен?
- Помисли какво мога аз да сторя с теб ако не ми се подчиниш? – погледна го студено – Освен това пред вас не седи малък дракон, а млад огнен гущер и аз го познавам.
Войникът се подчини. Рамот се освободи, разпери криле и се издигна на няколко метра. Почти веднага се снижи и се приземи на рамената на Кийбал, притискайки се към него. Докато вървяха към палатката му тя радостно повтаряше името му, докато той я галеше.
- Престани да ми повтаряш името ми, Рамот. Разбрах, че съм ти липсвал. И ти ми липсваше мъничето ми, но какво правиш тук? Не трябваше ли да си при Медейра и да грижиш за нея?
Изведнъж малката се умълча и се сгуши още повече в него. Той се спря и я погледна:
- Какво има Рамот, което не ми казваш. Нещо случило ли се е със замъка. Да не би Джазрис да е решил да ви нападне.
- Не. – тъжно промълви – Но мама е болна! Много е зле. Страхувам се за нея.
Кийбал я изгледа изненадано.
- Но как е възможно това? Защо не ми е писала в някое от писмата си? Защо никой не ми каза за това?
- Тя забрани. Не искаше да те тревожи. Но тя само се влошава. Затова дойдох. Тя не знае. Липсваш й, но не иска да го каже на никой. Ти трябва да останеш тук, докато всичко не свърши.
- Това обаче няма да стане. Веднага се връщаме в замъка!
Стигна в палатката си и веднага започна да събира нещата си. Вече бе почти готов, когато на вратата се появи един войник. Огледа се вътре. Погледът му се спря върху Рамот и бегло пребледня. Все пак се овладя заговори на Кийбал:
- Кралят иска да ви види веднага в неговата палатка. Доколкото разбрах иска да разбере за случилото се по – рано с другият дракон.
- Огнен гущер. Веднага ще дойда. – погледна към Рамот – Ще се наложи да останеш тук, малката. Но скоро ще се върне.
- Не! Не искам! Тези хора лоши. Не иска остава сама.
Кийбал въздъхна, но все пак се съгласи да я взе. Бе права, след стреса, на които подложена днес. Облече се и я остави да се качи на рамото му. Така тръгна към палатката на краля. Войниците покрай, които минаваше му правеха път, а в очите им можеше да види страхопочитание. Това го караше да се усмихне. Сега не бе само човекът, които може да се превръща в дракон, а и този, които можеше да ги контролира. Това не е истина, но нима ако го кажеше на някой той щеше да му повярва. Не е доказателство, че това гущерче е на рамото му.
Стигна до кралската палатка и влезе вътре. Веднага се завари пред краля и няколко от съветниците му. Поклони се и заговори:
- Мога ли да разбера защо ваше величество ме вика?
Крал Гауен го погледна, после й Рамот, на рамото му и заговори.
- Какво виждам са верни слуховете, че можеш да разговаряш и контролираш други дракони. Защо не ни каза по – рано затова?
- Защо ми е да ви лъжа за подобни неща? Всички дракони говорят, но това се случва страшно рядко, дори пред себеподобните си. Освен това не мога да ги контролирам.
- Ами този на рамото ви?
- Първо това е възрастен огнен гущер. Името й е Рамот и е нещо като домашен любимец на съпругата ми. Пред години я намерихме още като новородено и от тогава тя ни възприема като свое семейство. Не мисля, че сте забравил първата ни среща, когато дойдох да отдам почитта си. Тогава бях заедно със съпругата си и този дракон. Сега е пораснала, но не мисля, че сте я забравили. Дойде при мен с вест от дома. Трябва бързо да се върна в замъка си! Ще оставя хората си, под власт на някой мой подчинен и още днес заминава.
- Какво по – важно може да има от една война? Защо си мислите, че ще ви позволя да си тръгнете.
- Първо защото не искам вашето разрешение. Освен това и двамата знаем, че аз ви се подчинявам, но не можете да ме контролирате. Оставяйки хората си тук ви оставям достатъчно помощ, за да продължите да се биете. Ако не сте забелязали нападенията са намалели и това може да означава само, че Джазрис започва да се отказва да се бие. Повече нямате нужда от мен!
Поклони се и им обърна гръб. Гауен се опита да го възпре.
- Мога да заповядам да ви затворят. – заплаши го
Кийбал обърна глава и самодоволно се усмихна.
- И така да предизвикате гнева на войниците ми? Съмнявам се. Освен това хората ви не могат да спрат един дракон. Отговорът е, че вие просто трябва да се примирите.
Минути по – късно два дракона, един голям и един много по – малък отлетяха от лагера на крал Гауен.
През целият ден и нощ Кийбал не можеше да спре да мисли за думите на Рамот. Не искаше да повярва, че Медейра може да е наистина толкова зле. Същевременно обаче осъзнаваше, че тя е болна и явно никак не е добре, защото иначе малката никога не би изминала целият този път.
Същата вечер, докато лежеше до огъня и наблюдаваше спящата до него Рамот, започна да обвинява себе си, че е бе заповядал на Хоукмун веднага да му каже ако нещо не е наред. Независимо от желанието от жена му. Той обаче не бе направил така и сега трябваше да си плати, заради това.
На другият ден, късно следобед пристигнаха в замъка му. Хората отдавна бяха свикнали с драконовата му форма. Точно затова вместо да се изплашат от приближаващият се дракон те нададоха радостни викове. Докато се приземяваше в двора видя Хоукмун да слиза от една от кулите.
- Милорд! – викна той, докато бързо се приближаваше към нея – Не очаквах да ви видя скоро. Не и без предупреждение. Какво се случи? Сразихте ли вече Соданг?
- Все още не, но той вече започва да се пречупва и много скоро ще се откаже да се бие. Получих обаче някой обезпокоителни новини вчера сутринта, когато изведнъж в лагера ни се появи Рамот. Това ме накара веднага да тръгна насам! Разбрах, че Медейра била тежко болна, вярно ли е? – погледна го студено
Усмивката на лицето на Хоукмун веднага се изпари.
- Простете ми милорд, че не ви казах веднага, но е истина. Накарахме да доведат най – добрите лекари в околността и извън нея, но продължава да зеленее. Опитах се да я убедя да ви пиша, но тя строго ми забрани. Нямаше как да не й се подчиня.
- А е трябвало да го направиш веднага щом си разбрал, че не е добре. Искам веднага да я видя.
- Тя е в покоите си. Още не знае за завръщането ви.
- Тогава ще отида сам да й го кажа.
Без да говори повече с никой се запъти към замъка, а от там, по коридорите към стаята на любимата си.
Вървеше колкото се може по – бързо. Нямаше търпения, трябваше да я види. Когато обаче стигна до нейната врата си спря и почука.
- Казах, че не искам никой да ме безпокои. – чу се глас отвътре – Отивай си.
Той обаче не я послуша, а влезе вътре. Докато още седеше на вратата заговори:
- Това трябва ли да се отнася и за мен?
Медейра рязко се обърна, стана и го изгледа изненадана. Кийбал също доста се учуди, когато я видя. Рамот бе права. Можеше да види в очите й умора, бе станала по – бледа и много по – слаба.
- Кийбал.
Отиде при него и го прегърна. Радостен той обви ръце около кръста й, целуна я и я надигна от земята. Учуди се колко е лека. Нежно я постави на земята, но не я освободи от прегръдката си. Погледна я в очите й нежно заговори:
- Защо не ми писа, че си болна?
- Не исках да те тревожа. Скоро ще се оправя. Сега, щом си до мен всичко ще бъде наред. Успяхте ли? Победихме ли?
- Все още не, любима, но много скоро.
Отдръпна се от него и сериозна заговори.
- Тогава трябва да се върнеш обратно там и да им помогнеш.
- Това вече няма да стане! – възрази й Кийбал. – Докато ти не се оправиш никъде няма да отида.
- Ами дългът ти към Надирхаба?
- Отдавна го изпълних. Нищо не дължа на тази страна. Остана ми само ти и земята, която владеем.
Медейра плахо се усмихна. После му обърна гръб и се хвана за корема от болка. Изведнъж, без никакво предупреждение болката се бе върнала, по – силна от всякога. Не можеше да я понесе. Накрая припадна в обятията на Кийбал, които седеше плътно зад нея.
Страхуваше се за живота й. Спомни си за думите на Джазрис и това само подсили тези страхове. Когато любимата му припадна той повидя веднага да доведат доктор. Внимателно я вдигна от земята и остави да лежи на леглото им. Бързо отиде до вратата и отново се провиква.
След няколко минути в стаята дойде лекар и прислужница, която изпълняваше нарежданията му и Хоукмун. Бе застанал настрани, до Кийбал и наблюдаваха леглото.
- Пак се случи? – тихо проговори войника
Говореше повече на себе си отколкото на някой друг, но лорда го чу и веднага реагира.
- Какво? Кога? Колко пъти? – бе застанал пред стария си приятел и го гледаше студено.
- Вече за пети или шести път, само през последните две седмици. Докторите опитват какво ли не, но нищо не й помага, за да се почувства дори малко по – добре.
- И дори след това не си решил, че е нужно аз да знам за състоянието й?!
- Простете ми, милорд, сгреших, но тя криеше това от всички. Не искаше никой да знае за състоянието й. Самият аз разбрах преди около месец, когато тя не припадна пред мен.
Кийбал нямаше думи, с които да опише чувствата си. Едновременно разбираше, но и мразеше приятелят си за постъпката му. Не можеше да седи на едно място. Започна да се разхожда из стаята, като постоянно поглеждаше към леглото.
След няколко минути докторите свършиха с прегледа на Медейра. Кийбал се опита да прочета какво е изписано на лицата им, но не успя. Накрая не се сдържа и ги попита:
- Е, как е тя? Скоро ли ще се събуди?
- Нищо не можем да направим – проговори докторът. – Миналият път прекара три часа в безсъзнание. С всеки следващ път, обаче този период се увеличава. Безпомощен съм!
Кийбал вече не можеше да сдържи гневът си. Яростно удари по масата. Ударът бе толкова силен, че за малко не събори свещникът, които бе поставен там.
- Всички вън. – тихо проговори.
- Милорд, не мисля, че е добра идея да останете сам в този момент.
- Казах да се махате! – извика. – Всички! Искам да остана сам.
Без никой да възрази излязоха и оставиха лорда сам с мъката си. Кийбал бе седнал на един стол близо до леглото, със спящата Рамот на коренете си, гледаше към жена си и се опитваше да измисли някакъв отговор на въпросите си. Какво общо можеше да има Джазрис с болестта на Медейра? Беше късно през нощта, когато решението изведнъж се появи в съзнанието му. Магия! Накарал е някой магьосник да я омагьоса така, че да започне да вехне, докато накрая от нея не остане нищо. Затова и лекарите не могат да й помогнат. Разделил ги и сега му оставя само да се наслаждава на чуждото нещастие.
Кийбал обаче нямаше да позволи да й се случи нищо лошо. Вече не! Трябваше да разбере как може да помогне на любимата си, но за тази цел му трябваше някой, които разбира от магии. Магьосницата! Искаше още сега да отиде и да потърси, но не можеше. Не можеше дори да стане или да отлепи поглед от Медейра.
Не искаше да я загуби, защото знаеше, че няма да го понесе. Още преди години, когато пред него се появиха първите въпроси, свързани с връщането на властта си тя му бе опора. Не веднъж, ако не бе тя до него, нямаше да може да се справи с всичко. Беше се превърнала в неразделна част от него!
Рано сутринта Медейра дойде в съзнание, но бе толкова отпаднала, че дори не можеше да стане. Кийбал й помогна да се изправи в седнало положение и остана седнал срещу нея на леглото. Нежно докосна лицето й плахо се усмихна. Тя му отвърна изморена, задържайки ръката му на бузата си.
- Пак съм припаднала, нали?
- Да. Притесних се, когато не се събуди през цялата нощ.
- Значи трябва да приема, че ти също не си мигнал и си ме наблюдавам.
- Имаше твърде много неща, които трябваше да осмисля. Трябваше да открия решения.
- А успя ли?
- Мисля, че да, но не съм сигурен, че са верни и дали изобщо ще ми помогнат.
- Не се съмнявай в себе си. Сигурна съм, че ще успееш. Ти винаги успяваш! Независимо каквото и да решиш аз винаги ще те подкрепям.
- Знам, знам.
Тя отново се унесе в сън и той я остави да си почива и излезе. Почувства умората в тялото си, но сега имаше работа и не можеше да й се отдаде. Имаше много неща, които трябваше да свърши и твърде малко време. Заповяда на едно прислужничка да понесе нещо за ядене на Медейра и да остане при нея ако тя има нужда от нещо. После той самият отиде при конюшните и възседна първият оседлан кон, които видя. Не говори с никой къде отива и какво ще прави.
Пътува цяла сутрин без да спира, докато не стигна до същата онази поляна, където преди години се срещна с магьосницата и тогава тя го превърна отново в човек.
- Магьоснице! – провикна се. – Знам, че можеш да ме чуеш, така че по–добре се появи. Магьоснице!
В първия момент не последна отговор. Кийбал започна бавно да се върти, оглеждайки цялата околност. Беше сам с Медейра. Или поне така си мислеше. Провикна се още няколко пъти, преди да чуе шум зад себе си, все едно нещо изгърмя.
- Какво искате, драконови лорде? – попита го познат глас.
Обърна се й видя магьосницата застанала не двайсетина метра от него.
- Твоята помощ.
- И защо си мислиш, че ще ти я дам?
- Защото имаш слабост към мен. Аз съм любимото ти занимание векове наред. Не се опитвай да ме лъжеш, че не си виновна за случая преди триста и петдесет години, когато изправи в гората ми рояк дракони. Сигурно бяха двайсет или трийсет и не ме харесваха. Принуди ме да напусна единственият ми останал дом.
- Признавам си, че това ми хареса. – за миг на лицето й се появи усмивка.
- Ами след това? Където и да отидох хората ме прогонваха, все едно съм някакво чудовище. А аз наистина бях тогава. Веднъж замалко не умрях, когато едни ловци ме хванаха неподготвен.
- Всичко това обаче ти помогна да разбереш какъв си бил и какво не трябва да си. Да не говорим, че се запозна и с други дракони.
- Да, един възрастен, които след три години умря, въпреки грижите ми. Научи ме на много, но точно, когато започнах да се привързвам към него той умря. Можеше да живее още много повече ако бе решила да му помогнеш.
- Не бива да се намесвам в живота и смъртта. – бе отговорът й
- Ами Медейра? Защо тогава я спаси нея?
- Не беше дошло времето й. Тя нищо не бе направила, за да заслужи смъртта си.
- И сега не я заслужава! Знам, че Джазрис е успял по някакъв начин да я омагьоса и сега тя бавно умира. Помогни й.
- Когато те превърнах в човек оставих в теб част от старата ти мощ.
- Да знам - винаги, когато си пожелая мога отново да стана дракон. – прекъсна я нетърпеливо той
- Но не само това. Драконите имат малко магия в себе си. Ако е до тях, човек е защитен, стига дракона истински да иска да помогне, но това се случва много рядко. Ти защитаваше Медейра, докато бе дракон и сега част от тази сила се бе запазила, въпреки че е отслабнала. Разделяйки ви Джазрис е успял бавно да я унищожи.
- Не можеш ли да й помогнеш.
- Мога, но трябва да направите нещо за мен. И двамата!
- Какво?
- Просто трябва да откриете дома ми. – повдигна небрежно рамене.
- Но това може да отнеме месеци, а Медейра е разполага с толкова време. Не можеш ли да й помогнеш сега. Готов съм на всичко, само кажи.
- Вече ти казах какво е желанието ми. Трябва да тръгнеше само вие двамата, без охрана, без придружите и спътници. Единствената насока, която ще ти дам, е да тръгнете на североизток, до местност носеща името Водопадът на съдбата. Там е домът ми!
В следващият миг просто изчезна. Кийбал се отказа да я вика повторно. В главата му се въртяха хиляди въпроси, хиляди догадки и съмнения. Нямаше обаче друг шанс, освен да тръгнат. Това бе единствената възможност да спаси Медейра и независимо какво щеше да му струва щеше да успее.
Когато се върна в замъка хапна нещо и се върна в стаята на Медейра. Вече се чувстваше по – добре и седеше на един голям стол до прозореца.
- Видях те, когато се прибра. – заговори го тя, когато влезе вътре – Къде беше?
- Трябваше да проговоря с един човек – магьосницата.
Медейра го изгледа учудено.
- Защо?
- Трябваха ми отговори и ги получих. Ще се наложи да заминем, не знам колко дълго ще ни няма.
- И двамата ли? Къде?
- На място наречено Водопадът на Съдбата.
- Не съм го чувала.
- И аз до днес. Там е домът на магьосницата. Ако отидем там тя обеща да ти помогне да оздравееш. Ща се оправиш. А това е всичко, което искам.
- Ами ако не отидем? Ще умра, нали?
Кийбал не можеше да й отговори. Знаеше, че е права, но все още всяка една клетка от тялото му копнее за обратното. Бе приклекнал до нея, хванал я за ръка, гледайки през прозореца. Без да отделя поглед от гледката прошепна.
- Не искам това да се случи.
- Тогава няма да му позволим да стане. Ще отиде. Вече се чувствам по – добре. Ти ще измислиш начин да пътуваме бързо и безопасно. Щом магьосницата ни е дала шанс не бива да го пропиляваме.
- Ами ако ти не можеш да издържиш на пътуването. Не знам колко дълго ще се продължи. Може би месеци. Ще издържиш ли?
- Не си мисли, че съм чак толкова безпомощна, Кийбал. – усмихна се – Достатъчно ми е, че ще бъдем заедно. Ще издържа. Няма да се предам. Същото трябва да направиш и ти.
- Знам.
Наведе се над нея и я целуна. После излезе, за да започне приготовленията за пътуването им. Вече бе измислил начин. Заповяда да построят нещо като голяма кутия. От едната страна имаше легло, където на спеше Медейра, а от другата някои от най – нужните им неща за пътуването. Постройката имаше един прозорец и една врата, състояща се от части – горна и долна. Горната винаги стоеше отворена. Стаята бе на колела, така че при лошо време да бъде теглена като карета.
Цялото помещение бе прикрепено от въжета, дебели по една педя, така че Кийбал да може да го носи, докато лети. Това е единственият начин, по които можеха да се придвижвам бързо и без да се страхуват от проблеми.
Бяха нужни четири дни, за да се приготви всичко това, но накрая бе завършено. На няколко пъти Кийбал направи няколко кръгчета около замъка летейки с постройката и един възрастен човек в нея. Стараеше се да не лети прекалено бързо и стаята да не се клатушка много – много. После опита още веднъж, но с Медейра. Тя бе свикнала да лети на гърба му или в ръцете му, така че не изпита никакви неудобства от пътуването.
Рано на петият ден щяха да тръгнат. Хоукмун все още се опитваше да разубеди Кийбал да тръгне. Е можеше просто така да остави всичко. Не можеше и да тръгне в неизвестното без да вземе със себе си охрана. Лордът му се противопостави поставяйки като свой коз думите на магьосницата. Освен това той нямаше как да може да носи още хора. Пътуването по земята само щеше да ги забави.
Другият, който не бе съгласен с решението да заминат бе Рамот. Не искаше да се отдели от родителите си, защото Медейра и Кийбал и бяха точно такива. Въпреки желанието си, обаче те не можеше да я вземат със себе си и я остави да пази замъка. Вече бе достатъчно голяма да се справя и сама. Освен това, те щяха да се върнат, или поне лорда се надяваше да е така.
Накрая всичко бе готово е те тръгнаха. Кийбал носеше Медейра, пътуваща в стаята. Понякога седеше до прозореца и си разговаряха, но с всеки изминал ден седеше все повече в леглото, смъртно изтощена.
Така изминаха петнайсет дни от пътуването им. По – голямата част от деня Кийбал летеше, носейки кутията със себе си. Късно следобед намираше някое подходящо място за пренощуване. Грижеше се да имат постоянно нещо за ядене, главно месо от някое животно, което е уловил или просто наблюдаваше Медейра. Състоянието й се бе влошило, понякога дори не можеше да се държи на краката си и постоянно лежеше на леглото, спейки. Бе пребледняла и отслабнала. Сърцето му се късаше, когато я винеше, но не и каза нищо за това. Държеше се, все едно след ден два ще стигнат водопада или въобще нищо й нямаше.
Почти не се преобразяваше в човешкият си вид. Това бе само прахосване на енергия, с която не разполагаше. Правеше го само в моментите, когато Медейра бе прекалено слаба сама да стане и да отиде до огъня. Помагаше й да седне и да се хвани. След като си легнеше отново ставаше дракон и лягаше да спи около стаята, така че да я пази ако някой реши да се доближи.
Едни ден бе оставил Медейра да си почива на поляната, където бе решил да пренощуват. Наблизо имаше река и реши да отиде да напълни меховете и самият той да утоли жаждата си. Докато спокойно си пиеше, надвесил се над водата че шум от копита. Повдигна глава и видя не много далеч от себе си. Беше рицар, в това нямаше съмнение. Облечен със своята броня, извали меч. Насочи се към него, готов да се бие.
Кийбал, обаче не искаше. Застана срещу него и се провикна:
- Няма да се бия с вас, рицарю.
- И защо? Не са ли драконите само за това – да бъдат избивани.
Отговорът направо вбеси лорда, но се въздържа. Тежко въздъхна. “Хора!” Понякога още се чудеше какво има в главите им, освен една голяма празнота. Отново заговори студено рицаря
- Първо драконите не са на тази земя само, за да бъдат убивани и второ няма да се бия с теб. Имам си работа - не мога да си губя времето в безсмислени битки.
Взе меховете с вода и отделя по далеч от него. Искаше колкото се може по – бързо да се върне при жена си. Не искаше и сега да я оставя сама, но местността покрай реката не бе подходяща, за да правят лагер. Откри я да се разхожда, бавно, внимателно преценяваше всяка своя крачка. Усмихна се, когато я видя, че се чувства поне малко по – добре.
Щом го видя весело му помаха. Той се приземи до каретата и остави меховете на земята, после отиде при нея.
- Радвам се да те видя, че си излязла навън, но нямаше ли да е по – добра идея поне да ме бе изчакала.
- Чувствам се достатъчно силна, за да се справя и сама. – противопостави му се тя
- Можеше все пак да ме изчакаш.
- Денят е толкова хубав, а и знаеш, че скоро ще се върнеш. Нямаше смисъл да го правя.
- Отказвам се да споря с теб. – вдигна лапи във въздуха – Ще отиде да приготвя вечерята.
- Този път не го прегаряй като миналият път.
- Нещо не обещавам, но ще се постарая.
Отдалечи се от нея и отиде до по – рано приготвеното огнище. Над него бе нанизано младо агне, което Кийбал се убил. Остави водата настрани и запали огъня. Само за няколко минутки месото бе приятно препечено. Тези минутки, обаче бяха достатъчни, за да се случат страшно много неща.
С изострения си слух Кийбал чу един глас да се провиква.
- Знаеш си, че няма да си губя времето ако те проследя. Този път няма да ми избягаш, драконе, искам да се бием и ще се бием.
- Ти?!
Бе рицаря от реката, застанал на около четиридесет метра от Кийбал, при най – близките дървета. Лордът така й не усети, когато той се бе приближил чак толкова. Наистина вече нямаше шанс, щеше да се бие с него и победи.
- Точно така и сега няма накъде да бягаш, драконе.
- Аз никога не бягам!
Единствената мисъл в главата на Кийбал бе, че трябва да се отърве колкото се може по – бързо от него. Не можеше да му позволи да види Медейра. Да го остави сам с нея, далеч от владенията им. Отдръпна се от огъня и каретата и застава в бойна позиция. Рицарят нападна, но бе прекалено бавен и Кийбал се отдръпна преди да бъде наранен.
Миг преди да нападне с огнената си струя иззад каретата се появи Медейра.
Попита:
- Какво става тук?
Мъжът погледна за момент към нея и проговори:
- Няма от какво да се боите, милейди. Скоро ще ви отърва завинаги от това чудовище.
- Кийбал? – погледна изненадана към дракона.
- Няма от какво да се страхуваш, мила. Този тук се появи от нищото, когато бях при реката. Проследил ме дотук, защото иска да се бием. Е, сега ще си го получи.
- Няма да ти го позволя – застана точно срещу него. - Не искам никого да нараняваш или убиваш, заради мен.
- Милейди по – добре стойте настрана. Не знаете какво ли може да направи този дракон.
- Този дракон както го наричате, рицарю, е мой съпруг.
- Винаги ли трябва да правиш така? Реша ли да се бия с някой ти се намесваш и ни прекъсваш. Като последния път, преди години.
- Тогава ти искаше да се биеш с човек, които ми е по-близък и от брат.
- А този е един непознат. Остави ме поне да му дам ед... Медейра добре ли си?
Изобщо не бе. Хванала с една ръка корема си, а с другата главата, изглеждаше още по – бледа от преди миг. Много внимателно Кийбал се приближи до нея. Виждаше я, че едва се държи да краката си. Ядоса се. На себе си, на мъжа срещу него. Погледна към рицаря и направи огнена преграда помежду им. Достатъчна, за да може известно време той да не се приближава до тях.
Преобрази се в човек и прегърна Медейра. Усети как тялото й се отпускаше в ръцете му. Отново бе припаднала. Много внимателно я взе в ръце и тръгна към каретата. Нищо друго не бе от значение от нея. Тревогите му нарастваха с всеки изминал час. Страхуваше се, че няма да стигнат навреме, за да отидат до Водопада на Съдбата, където и да е той. Остави я да спи в леглото си и излезе. За случилото се бе виновен единствено онзи рицар. Извади меча си и се насочи към него.
- Ти си виновен затова! – извика и насочи оръжието си към него – Нали искаше битка. Този път си я получи!
- Не разбирам. Кой си ти? Къде отиде онзи дракон?
- Аз съм този дракон! И сега ще те убия.
- Но как така?
- Магии. Проклети магии.
- Не искам да се бия с теб. Нека да седнем и да поговори като рицари. После ако искаш ще продължим този двубой.
Кийбал го изгледа студено, но свали меча си. Пое си на няколко пъти, дълбоко въздух и се опита да се овладея. Накрая спокоен заговори:
- Чувал ли си някога за Драконовия лорд?
- Само слухове, дори не знам дали съществува.
- Е, вече знаеш, че не са слухове, защото той седи пред теб. – запъти се към огъня и печеното – Ела да вечеряме заедно. Медейра няма да се събуди скоро.
- Коя е Медейра?
- Съпругата ми, жената, която видя преди малко. С удоволствие би искала да се запознае с вас, но не се чувства никак добре. Впрочем дори не знам името ви?
- Сър Аламир. Вече знам вашето, лорд Кийбал. Извинявам се, но освен името ви и това, че можете да се преобразявате не знам нищо за вас или съпругата ви. Какво правите толкова далеч от кралството си.
- Това е дълга история, но ако желаете мога да ви я разкажа. И без това вече се свечерява и ви каня да останете тук за през нощта.
- С голямо удоволствие.
Така Кийбал и сър Аламир останаха да вечерят на огъня, а лорда му разказа историята си. Не пропусна нищо от момента, в които бе превърнат в дракон, до целта на това пътуване. Рицарят го слушаше с интерес, поглъщайки всяка една негова дума. Не го прекъсна нито веднъж, докато не чу за Водопадът на съдбата.
- Виждал съм мястото, което наричат водопад на съдбата. Само на месец път оттук е.
- Какво? – изненада се Кийбал.
- Това, което чухте, лорде. Това място е само на месец път оттук.
- Опиши ми мястото.
- Лесно човек може д го забележи. Насред голяма долина, почти без дървета има едни скали. Там е и водопадът. На височина е сигурно трийсет метра ако не и повече. Водите му са кристално бели води, над които винаги има величествена дъга. Покрай водата са и повече дървета, които има на това място. Въпреки красотата му обаче никой не иска да отиде там, защото смятат, че там е домът на страшно чудовище. Самият аз само минавах оттам, отидох близо до мястото, но не видях нищо необичайно. Може и да има, може и да няма, но аз не видях нищо.
- Съдбата ни срещна, сър Аламир, но и тя ни разделя пътищата. Най – добре ще е веднага да тръгнем натам. – стана от мястото си и тръгна към каретата
- Но защо? Не можете ли да изчакате поне до сутринта. С удоволствие ще ви придружа.
- Съжалявам, сър Аламир, но ще се наложи да отхвърля предложението ви. Ние не пътуваме по земя, а по въздух. Ако трябва да ви чакаме само ще се забавим, а времето ни е скъпо.
- Не разбирам, защо поне не изчакате до сутринта. По видя ви мога да заключа, че сте много уморен.
- Така е, но това е без значение. Вие видях Медейра. Тя не е само болна, тя умира. С всеки изминал ден шансовете й да се оправи стават все по – малки и по-малки. Трябва колкото се може по – бързо да стигнем до Водопадът на съдбата.
- Разбирам.
- Ще се радвам ако наминете някой път през владенията ми, когато и аз съм там. Компанията ви ми бе много приятно. До нови срещи, сър Аламир!
- Надявам се да стигнете навреме Драконови лорде.
Минути по – късно Кийбал вече летеше в посочената от рицаря посока. Единствената мисъл в главата му бе да лети колкото се може по – бързо и по – далеч. Скоро вече трябваше да я там.
***
Летейки Кийбал и Медейра стигнаха за четиринайсет дни до Водопадът на съдбата. Мястото бе толкова прекрасно, колкото го бе описал Аламир. За първи път от дълго време мъжът се почувства добре отпочинал и изпълнен с надежда.
Медейра бе станала по – слаба от всякога. Почти не се хранеше, кожата й бе станала смъртно бледа. Вече не можеше дори да стане без помощта на съпруга си. Той винаги бе до нея, не я оставяше нито за минута без надзор. Окуражаваше я, убеждаваше я, че всичко ще бъде наред, въпреки че й той самия не вярваше напълно в думите си. Бе започнала съвсем да се предава, когато те достигнаха до водопада.
Мястото наистина бе приказно красиво. Кристалните води на водопада се спускаха от височина от двайсет и пет метра в езерцето под него. Оттам, като че ли водата просто изчезваше в нищото. В цялата околност нямаше почти никакви растителност. Изключение правеше единствено малкото, но изключително красиви растения около водопада. Въпреки многобройните си пътешествия през годините Кийбал никога не бе виждал подобни на тях.
Без да им обръща повече от необходимото внимание веднага отиде при любимата си. Когато влезе тя бе будна, но нямаше сили дори да стане от леглото. Лицето й бе станала смъртно бледо и имаше температура. Приклекна до леглото й, целуна ръката й и се усмихна:
- Пристигнахме. Най – накрая пристигнахме. Магьосницата вече няма да има друг шанс освен да спази обещанието си и да ти помогне да оздравееш.
Медейра се опита да каже нещо, но това й костваше прекалено много усилия и затова просто се усмихна. Кийбал знаеше, че няма да може сама да стане и затова я взе в прегръдките си. Тя сложи ръка около шията му и се притисна силно към него. Излязоха навън и лорда се отгледа. Бяха съвсем сами. Ако преди бе имал някакви идея какво да прави, сега нямаше нито една. Знаеше, че трябваше да дойдат до тях, където ще ги чака магьосницата на нея я нямаше.
Остави Медейра да седне на едно от стъпалата на колесница и бавно тръгна към езерото. Любопитството му надделяваше над здравия разум. Можеше да почувства магията на това място – тя бе навсякъде. Сигурен бе, че магьосницата е някъде тук, скрита за погледа му.
Доближи се и клекна до водата. Беше кристално чиста и странно неподвижна. Не бе нормално да става така. Водопадът би трябвало да накара водата да се движи буйно и неспокойно. Тя обаче бе неподвижна като в застояло езеро, дори и много повече. Несъзнателно докосна с пръст повърхността на водата. Малки вълнички се разпростряха на всички страни. Кийбал ги наблюдаваше, докато достигнаха отсрещния бряг и стана. Бе започнал да се предава. Каквото и да правеше да направи все не успяваше. Ужасяваше се от мисълта, че може наистина да загуби Медейра. Тя, която му бе помогнала да накара студеното му сърце отново да обича. Единственият човек на този свят, които можеше да го разбере, истински. Не можеше, не искаше да си представи живота си без нея. Гледаше я и една можеше да сдържи сълзите си при вида на нейната слабост.
Изведнъж земята започна да се тресе. Чу се рев. Не беше на дракон, в това бе напълно сигурен. Малко напомняше на вой на куче или вълк, но променен до неузнаваемост. Застанал с гръб към Медейра, за да може да я предпази от това, което идваше насам. Дърветата пред него започнаха да се раздвижвам, някой бяха направо изкоренявани.
Драконовият лорд никога преди не бе виждал подобно същество. Имаше две вълци глави, космато тяло, напомнящо повече на едър космат човек, отколкото на някое животно и два пъти по – дълга от нормалната опашка на едно куче. Движеше се на два кучешки крака, но предните му повече наподобяваха на човек. На височина бе поне петдесет метра – много по – голямо от един дракон. Съществото изрева и се надхвърли.
Инстинктивно Кийбал се преобрази и приготви да отблъсне атаката му. Нямаше да позволи на това създание да се доближи до колесницата и още повече до Медейра. Вдигна се във въздуха и се нахвърли върху съществото. Успя да забие ноктите си с гърдите му, но скоро трябваше да ги пусне, за да се защитава срещу хапещите глави. Бълва огън право срещу лицата му. Можеше да усети неприятната миризма на изгорена кожа и косми, но като че ли вълкоподобното въобще не го усещаше. Отдръпна се, за да си поема малко дъх и се подготви за нов удар.
Литна на около двайсет метра над съществото и го обстрелваше от различни посоки с огнената си струя. На няколко пъти съществото изрева от болка, но не отстъпи. Кийбал осъзнаваше, че никак няма да му е лесно да пободи. Да не кажеше направо невъзможно, но нямаше друг начин.
Битката нямаше край. На няколко пъти странното създание бе успяло да рани дракона. Едната му крило бе леко разкъсано и имаше следи от ухапано по единия крак, но не се предаваше. Колкото и да обаче бе започна да се изморява. Мисълта за любимата му, която седеше наблизо, безпомощна да направи каквото и да е му даваше нови сили. Тя имаше нужда от него и той нямаше да е подведе.
След поредния път, когато вълкочовекът бе успял да го събори на земята чу вика на Медейра:
- Откажи се преди да е станало твърде късно, Кийбал!
Той обаче нямаше такива намерения. В главата му вече се замисляше план, които нямаше как да не успее. Реши да го задейства. Ако и той не успееше, тогава щяха да избягат, преди да стане твърде късно.
Отново литна. Направи няколко кръга около съществото и стремглаво се спусна надолу. Хвана една от главите му и отвори пастта му. Избълва голяма струя огън право в гърлото му. Можеше да чуе викът на болка на другата му глава. Бързо се отдръпна преди да попадне под острите му нокти. Бе успял! Бе открил слабото му място и сега щеше да го използва.
Един сред друг път той повтаряше тази си атака. Можеше да види как съществото бавно отслабваше. С всеки следващ път огънят достигаше все по – навътре в тялото му. Гореше вътрешностите му, отвътре. Накрая създанието падна мъртво на земята. Ударен и пребит Кийбал се приземи до още топлото тяло, за да се увери, че създанието е наистина мъртво. Така беше.
Преобрази се отново в човек и бавно тръгна към Медейра. Силно накуцваше с ранения си крак, цялото му тяло бе в рани, но се усмихваше. Независимо от усилията накрая победи. Една се държеше изправен от изтощение, но успя да отиде до любимата си и да се просне на земята до нея.
- Кървиш. – каза тя, като посочи към крака му.
Той погледна към раната си, усмихна се и нежно й заговори:
- Нищо сериозно. Ти как си?
- Уморена и разтревожена.
- Защо пък разтревожена? Вече пристигнахме.
- Да, но тук няма никой като изключим съществото, което уби. Ами ако се сгрешили мястото или то въобще не съществува.
Преди Кийбал да измисли нещо, с което да я убеди в противното един неприятно познат глас се обади откъм езерото.
- Лъжете се – пристигнахте при Водопада на Съдбата! Преминахте пред поставените от мен препятствия и дойдохте. – беше магьосницата, застанала в центъра на езерцето – Медейра трябва да влезе цялата във водата, за да мога да й помогна.
С нежелание Кийбал стана и помогна да любимата си да се придвижи към водата. Бе ужасно слаба, една се движеше, опряла се изцяло на него. Щом кракът й докосна водата магьосницата пак проговори:
- Дотук драконови лорде – тя трябва да продължи сама.
- Няма да се справи.
- Напротив – ще успея, Кийбал. Чувствам се достатъчно силна, за да се придвижа и сама.
С тези си думи Медейра пусна лорда и сама продължи навътре в езерото. Щом водата достигна брадичката й се обърна, усмихна му се и продължи напреди.
Кийбал гледаше безпомощно как тя изчезна от погледа му. Седеше там и я очакваше да се покаже. Това, обаче не ставаше.
- Мислил ли си някога защо все още може да се превръщаш в дракон, когато си пожелаеш?
- Не е ли това просто страничен ефект от големи период от време прекарано в тази форма?
Магьосницата поклати глава.
- Аз ти оставих тази възможност, защото с нея идва и още нещо – драконовото безсмъртие. Ти още можеш да умреш, но не от старост или немощ. Дори оръжие трудно би могло да те рани смъртоносно. Не си ли се чудил досега защо раните ти зарастват по – бързо? Да не си мислиш, че толкова лесно щях да ти простя за сестра ми. Мисълта, че ще живееш, докато всичките ти любими същества умират, ми допада.
- И сега какво? – една се контролираше. - Ти ми го дължиш след всичко, което ми причини през четирите века в тялото на дракон. Нападан от дракони и хора. Вече съм забравил колко ли пъти ми се е налагало да се сражавам, за да спасявам живота си. Веднъж замалко щях да умра, ако не бе стария Авара да ми помогне. Но аз не ти казах нищо за това. Не исках нищо в замяна, освен да ме оставиш да ме радвам на живота си. Не ти би бе достатъчно всичко това или искаш още? Защо ти бе да искаш да доведа Медейра до това забравено от света място като няма да й помогнеш?
- Кой е казал нещо подобно? Аз спазвам обещанията си, лорде. Можех да помогна на любимата още тогава, но не го сторих. Няколкото месеца на тъга, на отчаяние и самосъжаление ми бяха дори по – забавни от смъртта на близките ти. Освен това исках да разбера дали тя е достатъчно силна, за да победи отровата в себе си. Още е жива – значи има шанс.
- И какво ще направиш. Просто ще махнеш с ръка или ще направиш някое заклинание и тя ще се оправи.
- Тя сама ще трябва да срази отровата. Има духа, но не и тялото. Това я е причината за отпадналостта й . Аз само ще направя, така че да може да го стори.
След тези си думи тя изчезна.
Миг по – късно водата се раздвижи. Изведнъж цялата повърхност се подпали. Червените пламъци се издигаха високо над него, покривайки цялото езеро. Кийбал се притесни за съдбата на любимата си. Раздвоен дали да остане на място или да й се притече на помощ. Направи крачка напред, когато чу рев. Дракон! Едновременно с това от пламъците се появи образ на червеникаво – оранжев дракон, малко по-малък на размери от Кийбал. Изрева още веднъж и се стрелна високо във висините.
Лордът остана като вкаменен. Не бе сигурен какво да стори. Тогава видя очите на дракона и разпозна в тях очите на любимата си. Силно се разсмя и се преобрази. Политна след нея, за да я настигне. Вече напълно разбираше думите на магьосницата и от сърце й благодареше.
Бързо настигна Медейра, когато летеше като обезумяла без посока и силно извика името й. Драконът се обърна и го изгледа изплашено. Спря на едно място и извика:
- Какво става с мен, Кийбал? В какво ме е превърнала?
- Моля те, успокой се Медейра. Всичко е наред. Трябваше да те преобрази в дракон, за да ти помогне. Сега си като мен.
Продължи да й говори нежно, докато накрая не склони да се приземи. Бе много уморена, което не го изненадваше. Накара я да легне и се излегна до нея, прегърна я с едната си ръка около шията й, покри тялото й с крило и сложи глава до нейната. Не спираше да й шепне, така че да се успокои напълно. Убеждаваше я, че това е нещо временно, че скоро ще си бъде човек. Независимо от всичко щеше да остане до нея.
Скоро тя заспа свила се на кълбо. Кийбал остана близо до нея и с интерес разглеждаше новото й тяло. Наистина бе по – дребна от него, цветът й бе различен неговия и муцуната малко по-издължена, но иначе двамата си приличаха. Струваше му се, че дори и сега бе привлекателна като преди.
Щастието му бе помрачено от спомена за първите му години като дракон. Бе ужасно! Обезумял, не знаеше какво да прави. Не щеше и да си припомня какво ставаше, когато огладнее. Опитваше се да сдържа глада си, но накрая се предаваше и отдаваше на желанието. Надяваше се Медейра да не огладнее преди да може да се преобрази или пък той щеше да й носи храната. Тя нямаше да убива животните със злоба, както го правеше той. Това бе ужасяваща гледна, които той самият все още не можеше да забрави.
Незнайно защо си спомни за Авара. Веднъж, бяха минали поне седемдесет години от омагьосването си, бе тежко ранен. Скри се в една пещера, за да очаква края си. За щастие се оказа, че наблизо живеел. Не знаеше как или по каква причина, но той му помогна да се оправи. Кийбал никога не му каза кой е, но се привърза към него и остана да живее с него. Авара го научи на много от тайните на живота, помогна му да възвари мир в душата си и да осъзнае, че трябва да приеме действителността.
Авара бе много възрастен, цялото му тяло бе покрито с жестоки белези, да не се говори, че й здравето му не бе добро. Към края на живота си бе толкова немощен, че Кийбал трябваше да му носи храна. Нямаше нищо против това, дори се радваше, че може да му е от помощ.
Авара живя само пет години. Загубата бе тежка, но Кийбал знаеше, че този ден ще дойде. Изгори тялото на старият си другар, отдавайки му по този начин последна почит и си замина. Продължи пътуването си из земите на Десетте кралства. От тогава вече бе приел положението си и разсъждаваше правилно, без да се отдава безцелно на чувствата си.
Следващите няколко дни Медейра почти не се будеше, а и когато го правеше, бе за кратко. Лордът бе постоянно покрай нея. Нито веднъж не се преобрази в човек, защото не искаше тя да го види. Щеше да й припомни положението й. Когато накрая се почувства достатъчно силна, за да издържи пътуването събраха всичко необходимо в един чувал, които Кийбал направи от завивките на леглото и потеглиха. Вече нямаше нужда да посят каляската – стая и я бяха оставили там. Липсваше им вече дома и приятелите.
Пътят бе дълъг, но те бързо напредваха. В началото Кийбал не искаше да пренатоварва любимата си, но тя бързо свикна с драконовото си тяло и започна малко по малко да му се наслаждава. Това радваше много съпруга й, които бавно забрави предишните си страхове. Близо седмица след случилото се Медейра успя, за малко, да си върне човешкия образ. Това даде и на двамата нови надежди, че тя ще се оправи напълно и ще се превърне в нещо като него – полудракон, получовек, които може да променя вида си винаги, когато сам пожелаеше.
За разлика от предишния път пътуване им отне само два месеца. Без колесницата и постоянната тревога, че ако бърза може да навреди на Медейра, която лежеше вътре, те се движиха много бързо. Същевременно с това любимата му напълно се бе оправила и си възвърна някогашната жизненост. Понякога двамата по цял ден си играеха из небето като малки дракончета, наслаждавайки се на обичта си. Кийбал не вярваше, че може да се чувства толкова добре, толкова свободен след месеците на постоянна тревога за жена му.
Бяха им необходими малко повече от два месеца, за да достигнат познатите и толкова обичани земи на тяхното владение. Изгаряха от нетърпение да видят старият дворец. Кийбал искаше да изненадат всички и Медейра не се преобрази. Без колебания или забавяне тръгнаха към замъка. Вместо да се радват обаче, хората се разбягаха при видът им. Два дракона не бе толкова често срещана гледка. Учуден от поведението им лорда се приземи близо до входа, където вече имаше наредени войници. Разпознали то те свалиха оръжията си и му се поклониха. Не бе минала и минути, когато зад тях се появи и Хоукмун. Радостно викаше и размахваше ръце. Прегърнаха си:
- Лорде, лорде. – постоянно повтаряше – Няма да повярвате колко се радвам да ви видя. Ни вест, ни кост от вас. Бях започнал да си мисля, че нивга повече няма да ви видя. Вие просто изчезнахте от лицето на земята заедно с прекрасната Медейра. В впрочем къде е прекрасната господарка?
- Всеки момент ще дойде – само, че още не й се иска да кацне. – посочи към дракона, спускащ се от висините.
И двамата не можаха да сдържат широките си усмивки при видя на пребледнялото лице на горкия Хоукмун, която я видя да се преобразява. Изненадата се прехвърли и върху лицата не останалите хора. Трябваше ли обаче това да ги тревожи? Кийбал все още не бе казал на любимата си, че техният живот е по – дълъг от този на обикновените хора, но тя, като че ли сама си го знаеше. Въпреки че обичаха тези хора, някой ден щяха да си отидат. Истински имаха само един другиму, а това им бе предостатъчно.
След като всички ги поздравиха за завръщането веднага пожелаха да разберат какво са преживяли по време на пътуването си. Лордът обеща да им разкаже всичко най – подробно, но по – късно на тържеството, което възнамеряваха да направят. Никъде не се виждаше тяхната малка Рамот.
Когато за пореден път Медейра попита Хоукмун къде е тя той се намръщи и заговори:
- Тази гущер побърка всички ни със странното си поведение. Първо единственото, което искаше е да тръгне след вас – едва успяхме да я накараме да остане. След време се поуспокои, но тогава стане нещо друго. Кръжеше из цялата ни земя и по цял ден пускаше своя ужасяващ вик. Не е като на истински дракон, но животните, които не бяха свикнали с него направо пощуряваха. Това продължи само три – четири дни, докато в отговор на зовът й не дойдоха други огнени гущери. Историята обаче не свърша до тук. Всички много се зарадваха, когато си тръгнаха, защото ни бяха подлудили. Оттогава обаче скъпата ви Рамот се затвори в горната кула и не допусна никой да се доближи до нея. Дори ухапа няколко войника, който по погрешка се бяха озовали прекалено близко. Не излизаше оттам, освен ако не е гладна и тогава дори е за кратко. Хората започнаха да протестират, че трябва да я махнем преди да е направила още нещо. Аз разбира се не им позволих, защото очаквах вашето завръщане и знаеш, че никак нямаше да ви хареса ако нещо се бе случило с нея. Сигурен съм, че вече щеше да е тук ако е разбрала, че сте се върнали.
- Много си прав Хоукмун. – усмихнато каза Кийбал - Нашето малко гущерче е пораснало и вече е зрял огнен гущер.
От всички чули само Медейра се досети или поне имаше предположение за мислите на съпруга си. Тя също се усмихна и прегърнати се запътиха към кулата. Влязоха и веднага се запътиха към стаята, където би трябвало да се е затворила Рамот.
Първи влезе Кийбал, обръщайки се на глас към малката, за да го разпознае. Така и стана. Рамот радостно извика и литна към него. Кацна на рамото му и започна да се милва в лицето му, не спирайки са повтаря името му. Тогава влезе и Медейра. Рамот веднага отиде при нея. Кийбал застана малко в страни и с наклада ги гледаше. Толкова много ги обичаше. Това бе единственото му семейство. Погледът му бе привлечен от купчинката в другия край на стаята. Яйца! Събрани на едно място, заобиколени от сено, разкъсани парчета плат и възглавници имаше двайсет малки на размер яйца. Сигурно някой щеше да ги сбърка с птици, ако не беше твърдата черупка и странен зеленикаво кафяв цвят.
Лордът направи знак на съпругата си да погледне натам. Нямаше как да не се усмихне при вида на изненадата гримаса, която направи, когато видяха яйцата. Никой от тях не се доближи до тях. След като им се нарадва Рамот се върна при тях да ги пази. Те останаха малко там и си отидоха. Нямаше никакъв смисъл да остават. Кийбал бе предложил – Рамот очакваше малки дракончета.
Двамата си отидоха да се присъединят към близките си в отпразнуване завръщането си. Празненството бе толкова мащабно, хората толкова весели и безгрижни, че не можеше да се сравни с нищо друго освен денят, когато техният лорд се ожени за най – красивата жена, позната по тези земи.
Близо месец откакто Кийбал и Медейра се върнаха малките се родиха. Благодарение на техните и на Рамот грижи нито едно малко не бе наранено или умряло. През първите си дни на живот малките останаха в замъка, но после, едно по едно, си тръгнаха. На Медейра много й се искаше някое от тях да остане с тях, но Кийбал успя да я убеди, че така е най – добре. Какво ли щяха да си помислят хората, как щяха да негодуват ако тези миниатюрни дракони бяха останали да живеят тук и взимаха от тяхната храна. Отгоре на всичко при тях си оставаше тяхната обичана Рамот.
И този път тяхното щастие скоро бе разрушено!
С настъпването на пролетта Соданг отново нападна земите на Надирхаба. Този път атаките бяха малко по – далеч от техните земи, но това нямаше значение. Веднага щом разбраха за новината Медейра знаеше, че любимият й ще отиде там и ще се бие. Достатъчен й бе едни поглед към него, за да бъде сигурна, че този път ще убие Джазрис.
До два дена всичко бе готово. Войската бе строена и всеки момент щеше да потегли. Кийбал тъкмо щеше да се кажи на своя кон, когато при него дойде Медейра и категорично му заяви:
- Идвам с вас. Няма смисъл да ме разубеждаваш. По един или друг начин ще отида там.
- Нужно ли е да ти напомням, че в една война няма място за жени.
- А аз трябва ли да ти напомням, че не съм като другите жени. Ще имате полза от мен и ти много добре го знаеш.
- Няма да ти позволя да ми попречиш да убия Джазрис! – предупреди я
- Защо си мислиш, че ще искам да го направя.
- Добре тогава. Ние първи ще отидем там, а половина войска ще ни последна пеша. – съгласи се Кийбал
- Само трябва да се преоблека в нещо по – подходящо за път и ще можем да тръгнем.
- Няма закъде толкова да бързаш. Ако летим цял ден ще пристигнем там два часа след залеза. Преди обаче да ни видят ще се превърнеш в човек и ще се качиш на гърба ми.
- Защо? – учуди се тя – Мога и сама да стигна до лагера.
- Знам, но не ми се иска да изпусна физиономията, което ще направи краля, когато разбере, че и ти вече можеш да се преобразяваш в дракон. Още си спомням колко смешен бе, когато за първи път отидохме при него и ти носеше Рамот на рамото ти. Нарече те “Господарка на драконите”.
- И с право – нали успях да опитомя теб.
- Така е любима. – съгласи се той, прегръщайки я през кръста
Медейра се притисна за миг към него. Само за толкова, че да го целуне и бързо тръгна към замъка, за да се приготви за път. Кийбал я гледаше развеселен, докато се отдалечава и си мислеше дали постъпва правилно като се съгласява. Въпреки, че тя отдавна си бе възвърнала предишната жизненост и сила, нищо, че се държеше така, все едно никога нищо не се бе случило и двамата знаеше, че се е променила завинаги. Дори и това обаче не можеше да накара лорда да спре да се тревожи за нея. Медейра бе неговото съкровище и нищо не можеше да го накара да спре да се грижи за нея. Независимо от всичко много скоро двамата вече бяха на път към лагера на крал Гауен.
Както правилно бе предположил два часа след като слънцето залезе, наближиха лагера. Кийбал отпрати една огнена струя във въздуха, за да предупреди хората за идването им и се запъти към кралската шатра. Не се изненада, когато видяха краля да ги оказва пред шатрата си. Нежно лордът се приземи на няколко метра от него и приклекна, за да може Медейра да слезе от гърба му. Преобрази се в човек и двамата се приближиха към краля.
- Вече бях започнал, че няма да се никога няма да се появите лорд Кийбал.
- Никога ни бих изпуснал сражение с този противник. Дойдохме, за да ви помогнем.
- Но къде са войските ви? – учуди се Гауен
- О те ще пристигнат след около два – три дни. Казах им, че няма причина да бързат. Всички, от които може да имате нужда са на лице.
- Но това означава само вас и жена ви. Не искам да ви обидя милейди, но тук не е място за жени.
- Може би сте прав Ваше Височество, но въпреки това ще остана. Може и да откриете, че ще бъда от голяма полза. – загадъчно му се усмихна
- Съмнявам се.
- Може да опитвате колкото си искате да я разубедите, кралю, но нищо няма да постигнете. Освен това съм съгласна с нея – може да се окаже полезна.
Кийбал и краля останаха да поговорят повече за положението на двете войски и последните новости. Медейра не ги придружи, а отиде заедно с един войник до малката шатра, която вече им се подготвяше. Беше уморена, а и трябваше да се подготви за утрешният ден.
На следващата, още в ранни зори войските на Соданг бяха готови да продължат кървавите си сражения. Кийбал веднага облече и отиде заедно с другите войници на бойното поле. Медейра изчака малко и излезе. Отдалечи се от лагера и се преобрази. После се върна и отдалеч се загледа в далечината, където вече бе започнала битката. Искаше вече да отиде там, но трябваше да изчака сигналът на Кийбал, че ще има нужда от малко помощ. Такова бе споразумението й с Кийбал.
По едно време с бързи крачки към нея се приближи краля, възседнал коня си, облечен в бойните си доспехи. Бях получили съобщение, че хората им имат нужда от помощ. Гауен бе прегрупирал хората си и те вече се запътиха към мястото на битката.
- Изненадвате ме, Драконови лорде. Хората ни умират, а вие просто си седите тук.
Медейра обърна глава към нея и леко се усмихна (доколкото това бе възможно за дракон).
- Изненадвате ме, кралю. Толкова пъти сте виждали съпруга ми като дракон, а не можете да го различите от друг дракон. Съпругът ми е там – на бойното поле, какво винаги. Ако имате нужда и от моята помощ той ще ме повика.
- Вие... вие сте милейди Медейра. – една проговори краля.
- Наистина ли сте толкова изненадан? Мислех си, че сте чули затова? Толкова отдавна се завърнахме с Кийбал в нашия замък. Да, аз съм, кралю. Сега по – добре вървеше при хората си. Наложили се, ще дойда.
Нито този, нито през следващите няколко дни Кийбал не пожела Медейра да отиде с него на бойното поле. Въпреки голямото си нежелание, обаче през времето, когато бяха там на няколко пъти я викна за помощ. Преобразен като дракон той просто извикваше и до минута тя бе при него. Оставяше я да пази гърба на хората им или да не позволява на врагът да се приближи достатъчно, но нищо сериозно. В главата му бе само една мисъл – да открие и убие Джазрис.
Досега обаче той все му се измъкваше. Досега!
Беше късен следобед, когато хората на Соданг отново атакуваха. На Кийбал вече му бяха омръзнали тези безкрайни и безсмислени битки. Искаше всичко това да свърши, завинаги. За тази цел обаче трябваше да открие краля. Веднъж влязъл в двубой с врага той не можа да се сдържи. Гневът и омразата му към тези хора го бе завладяла. Извади меча си и ги посрещна с див боен вик.
Сигурно вече бяха минали поне два – три часа, когато той започна да се успокоява и умът отново взе власт над него. Слънцето вече започваше да залязва, но това нямаше да му попречи да започне своето търсене. Трябваше на всяка цена да открие Джазрис. Преобрази се и викна Медейра при себе си. Каза й какво трябва да направи и се разделиха. Заедно започнаха да кръжат над войниците, в търсене на техния крал.
Не след дълго Кийбал го откри да дава заповеди на войниците си. Веднага се снижи и запъти към него. Преди кралят да успее да се прикрие лорда го хвана в ръка и понесе нагоре към висините.
- Този път няма да ми се измъкнеш, Джазрис. – каза, отдалечавайки от бойното поле.
Даде знак на Медейра да го последва и отиде на една поляна наблизо. Всички опити на краля да се освободи от хватката на дракона бяха безуспешни и единственото, което получи бяха порязвания от острите нокти на Кийбал.
Кийбал го изхвърли на земята и презрително го изгледа, докато той изправяйки се проклинаше всеки и всички. Когато най – накрая се съвзе и започна да се държи по – добре застана прав срещу дракона и го изгледа. Лордът заговори пръв:
- Най-накрая се срещаме очи в очи. От месеци мечтая за това.
- Сигурно, особено след като жена ти вече е мъртва. Последните месеци са били направо страховити за вас. Да я гледате как умира без да можете да направите нищо, за да й помогнете.
- Наистина ли мислите така? Че е мъртва? Тя не е мъртва Джазрис. В впрочем тя тъкмо идва насам.
Още преди да довърши думите си до нея кацна друг дракон. Изгледа студено Джазрис и после потри глава в шията. Хвърли още едни поглед към дребния човек и се обърна към Кийбал:
- Нали каза, че ще го убиеш. Защо го доведе тук? Можеше да го довършиш още там.
- Търпение, любима моя – докосна с лапа едното й рамо. - Искам всички да видят как умира. Затова сме и тук! Но той ще умре в честен двубой – мъж срещу мъж, меч срещу меч.
- Не мислите, че думите ви са изпълнени с прекалено много гордост, лорде? Независимо от всичко аз съм по – добрият от двамата ни в двубой с мечове. Да не споменаваме колко нечестна ще бъде тази битка – вие сте дракон.
- Вече не – съобщи щом се преобрази. - Пред вас седи вашата смърт.
Изказа се и го нападна с мен в ръка. Джазрис вече го очакваше и успя да отбие удара му преди да бъде ранен. Оттук започна поредица от удари. И краля и лорда бяха добри бойци и нямаше да се предадат лесно. Кийбал имаше малко повече опит в битките. На външен вид бе млад, силен и гъвкав, но изморен. Гневът бе неговият кос и той възнамеряваше да го използва колкото се може по – добре. Джазрис бе по – тежък и по – бавен, а и вече не бе първа младост. Но под кожата му обаче играеха здрави и пъргави мускули, а и още от първия замах на меча му се разбра, че инстинктите му на войн са останали непокътнати от времето.
Никой не знаеше кой ще е победител!
Това, обаче нямаше да се реши от помощта на някой друг. Няколко от хората на Джазрис искаха да се притекат на помощ на владетеля си, но Медейра из прегради пътя. Те останаха достатъчно близо, за да наблюдават двубоя, но без да се намесват в него.
Двамата се отдръпнаха малко едни от друг. Телата им бяха уморени от предишните сражения. Отново пристъпиха предпазливо един към друг, като се дебнеха с погледи, а телата им излъчваха напрежение. Миг по късно остриетата на мечовете им отново се срещнаха. Ударът бе толкова силен, че се появиха искри. Настъпила бе пълна тишина, дори биещите се долу сякаш бяха спрели, за да наблюдават развитието на битката. Нямаше нищо красиво, нито грация нито дори помен за изяществото в този двубой. И двамата жадуваха за кръвта на съперника си. По челото на Кийбал се стичаше студена пот, която обливаше тялото му в ледена броня. Сочи напред! Замахна, парира насрещния удар, насочи следващия си замах, мръдна се малко в страни и после отново напред... С всеки изминал миг мечът натежаваше все повече в изтръпналата дясна ръка на Кийбал. Още в самото начало Джазрис бе успял да го рани, нищо сериозно, но го болеше и кървеше. Можеше да долови ускореното дишане на врага си, виждаше струйките кръв от раните, нанесени от собственият му меч върху туловището му и знаеше, че е още много рано да очаква победа. Едничката мисъл, която му даваше покой бе че Джазрис няма да се измъкне жив. Или той самия, или Медейра щеше да го убие, но той нямаше да се измъкне.
Насочи замаха си така, че да съсече нозете на врага си, докато той бе вдигнал своя за поредния мощен удар. Върхът на острието едва докосна едното ме коляно и окървавеният от толкова кръв меч заседна в горната част на мекия кожен ботуш. Кралят се опита да се изтръгне, но острието се заби още по – дълбоко в крака му и той изрева от болка. Кийбал изтегли меча си, замахна към гърдите на врага си – и точно в този момент ръката му отказа да се подчини. Дръжката се изплъзна от безчувствените му пръсти и мечът падна в краката му. Загубил равновесие, Кийбал залитна, свлече се на колене и изохка от удара в твърдата земя.
- Прекрасна поза, но е трябвало да я вземеш много отдавна. – процеди язвително Джазрис – Ще наука и твоята драконица на нея, преди отново да я вкарам в леглото си.
Кийбал нямаше да позволи да го обиждат така. За миг погледът му се спря върху загрижената муцуна на любимата му. Тя бе спазила обещанието и не се намесваше. Сега бе ред на него да спази своето и за убие този човек. Опипом намери дръжката на меча си и я стисна с две ръце. Джазрис замахна небрежно към приведеният му гръб миг преди Кийбал да се дръпне встрани, все още опрян на едното си коляно. Дори не почувства болка от новата си рана, усети само струйката кръв, която потече по гърба му. Джазрис се засмя така, че почти остана без дъх, пристъпи напред и отново вдигна меча над главата си. Трудно, то Кийбал успя някакви да блокира удара. Болката в рамото се засили и той извика.
Кийбал се задъха. При всяко вдишване усещаше в гърдите си нажежено острие. Подобно усещане бе изпитвал и преди. Тогава разбираше, че вече е на предела на силите си и трябва да си отдъхне преди да се озове безпомощен на земята. Сега, обаче нямаше време. Вече нямаше сили за нов замах, мечът бе натежал неимоверно в ръцете му. Ръката му се плъзна към левия ботуш, изтръгна скрития в него нож и се хвърли към пъхтящото тяло отпред. Пръстите на Джазрис се сключиха около китката му в желязна хватка, извиха я толкова силно, че едва не я извадиха от ставата. Кийбал усети, че в следващия миг ще припадне, затова събра всичките си сили и се изтръгна рязко от смъртоносната хватка.
Кралят изръмжа от болка и се изправи несигурно, залитна, но успя да се задържи на крака. От коляното му течеше кръвта от нанесената рана. Кийбал посегна към ножа в другия му ботуш и тутакси получи силен ритник в гърдите. Цялото му тяло се вцепени от страшната болка. Можеше да усети солен вкус в устата се, най – вероятно кръв. Внезапно в главата му се появи една мисъл – Медейра. Не можеше да позволи някой да й навреди. Дори и като дракон тя все още не можеше да използва уменията си. Можеха да я заловят и дори убият. Драконовият лорд се отдаде на яростта, която най – после заля всяка клетка то тялото му, безумният му бяс изчисти всяка представа за честен двубой и справедливо възмездие.
- На колене, нещастнико! – изрева Джазрис с натежал от омраза глас – Искам още веднъж да те видя как коленичиш!
На Кийбал му се строи, че времето е спряло. Притиснал здравата си ръка към наранената гръд, той опря длан в земята, сякаш търсеше нейната опора, за да се изправи на колене. В плътта му пламна пожар, в едната си ръка усети нещо студено и влажно като предутринна роса. Погледна към усмихващия се крал. Без да отделя поглед от него светкавично скочи и с едно мълниеносно движение заби ножа в меката плът на шията му. Дългото острие се вряза под брадичката, проникна още по- дълбоко, нагоре направо през езика и небцето чак до мозъка.
Кралят се олюля и се строполи на земята. Лордът го гледаше, докато пада, и знаеше, че Джазрис е мъртъв. В следващия момент напоената с кръв трева се втурна стремително към него и светът престана да съществува.
Обезсърчени от смъртта на своя господар, хората на Джазрис не смееха дори да помислят за бягство или отмъщение. Войниците от Надирхаба стояха безмълвни и неподвижни. Медейра, вече преобразена в човек наблюдаваше със страх в очите последните сцени от битката. Искаше да се намеси, но една малка частица от нея и подсказваше, че това е нещо, което си бе единствено между тях двамата. Когато обаче Кийбал падна на земята тя притеснена се затича към него. Цялата трепереше, докато се приближаваше към него и търсеше някак, дори малък знак, че любимият й е още жив.
Беше жив! Целият покрит с кръв като с плътно наметало, но жив. Трябваше обаче да спре кървенето. Нямаше нищо под ръка така че скъса роклята си и постави парчетата, така че да спрат кървенето. До тогава няколко от войниците бяха донесли носилка и внимателно положиха тялото му на нея. Обърна се и се взря в мъртвите очи на Джазрис. Това бе края. Край на войната, на Соданг, край на тяхната вражда. Припомни на неговите войници, че трябва да се погрижат за тялото на владетеля си и бързо се запъти към лагера, където я очакваше нейния любим.
Най – добрите лекари на краля вече го преглеждаха и намазваха с различни билки раните. Медейра остана да ги наблюдава докато вършеха всичко това, без да отдели поглед от съпруга си. Въпреки, че те й казваха, че Кийбал ще се оправи тя не можеше да престане да се тревожи. Когато те си тръгнаха тя взе една кана и започна да почиства цялото му тяло. Там където трябваше лекарите си бяха почистили, но имаше и много места, където не бяха.
Когато свърши се почувства ужасно уморена. Някой бе донесъл още едно легло и тя се излегна на нещо. Иска да заспи, но вълнението не й позволяваше. Най – накрая всичко бе свършило! Но дали цената за това не бе прекалено висока – живота на Кийбал. Дали той, с цялата си сила можеше да се пребори с раните си и да се оправи? Дълго време остана загледана в него, когато накрая уморена заспа.
Изведнъж се събуди. Надигна се на лакти й се ослуша. Наоколо цареше пълна тишина. Погледна към Кийбал и мигом се изправи, за да го види. Седна до него на леглото и се загледа в умореното му лице. Беше буден.
- Медейра. – промълви той като се загледа в лицето й
- Почивай си, любими. – нежно махна един кичур от косата му - Всичко свърши! Ти уби Джазрис. Гауен се справи сам с войниците. Вече може да се прибираме и да забравим войната. Трябва да почиваш, за да може да се оправиш.
Изтощен Кийбал отново заспа. Жената остана още известно време до нея, докато се увери, че е добре и отново се върна на своето легло. Последната мисъл, което бе в главата й преди отново да заспи бе “Всичко свърши!” и наистина бе така.
На следващата сутрин Кийбал продължаваше все да спи и да пази силите си. Медейра си спомни, когато магьосницата я преобрази. Тя също бе прекарала дълго време в сън, за да се пребори с болестта си. Може би същото правеше и той?
На сутринта кралят пожела да види Драконовия лорд, но Медейра не му разреши. Увери го, че е добре и през нощта се е събудил за малко, но не му позволи да отиде да го види сам. Кийбал бе прекалено слаб и не биваше да го будят. Гауен се примири и отстъпи. Знаеше, че никой няма да успее да убеди да не се тревожи за съпруга си. Радваше се, и дори малко завиждаше, че Кийбал има човек, на който да може да разчита винаги и на когото да има пълно доверие.
Въпреки, че любимият й бързо се оправяше Медейра не му позволи да стане от леглото цяла седмица. Постоянно се мотаеше около него и гледаше да се чувства възможно най – добре. А ако го видеше дори да се опита да се изправи му се скарваше и връщаше обратно. Независимо от желанието си не можеше обаче вечно да го държи там. Все още бе слаб, но раните му бързо зарастваха и се чувстваше добре. Помогна му да се облече и заедно излязоха на малка разходка. Лагерът още си седеше, но част от войската бе пусната, за да си отива у дома.
Най – много от всички присъстващи се зарадва краля, когато видя техният герой завърнал се пак в света на живите. Веднага щом Кийбал, придружен под ръка от Медейра, влезе в шатрата на Гауен стана от мястото си и отиде да посрещне гостите си.
- Лорд Кийбал радвам се да ви видя отново на крака. Бяхме започнали да се притесняваме, че никога няма да се оправите от раните си. Скъпата ви съпруга, – той погледна към нея – не позволяваше на никой да дойде да ви безпокои. Дори и мен ме изгони. Пази ви като същинска орлица. Учудвам се как човек като вас може да се остави една жена да го командва.
- Ако бе обикновена жена сигурно не бих, но тя е същински дракон. Вместо да спориш с нея е много по-добре да се оставиш в ръцете й, особено, когато те са толкова красиви.
Усмихна се и целуна едната й ръка. Усмивката му стана още по – голяма, когато видя порозовялото й лице. Медейра бе неговата жена – неговата душа, сърце и същност. Гледайки я за пореден път се убеди, че всичко през което бе преминал, цялото страдание, което бе изживял, дълго преди тя да се роди. Беше готов да изживее всичко наново само да знае, че накрая пак ще бъдат заедно.
Това наистина е края на тази история. Драконовият лорд и неговата прекрасна съпруга се върнаха в техния замък и продължиха мирния си живот. Кралят искаше да ги възнагради, заради всичко, което лордът бе направил на страната. Имаше намерение да го направи свой пръв помощник, придружена с много нови земи и високи титли. Доста се изненада, когато те му отказаха. Единственото им желание е да се приберат у дома и спокойното ежедневие. Пред себе си имаха целият си живот и не искаха повече да се занимават с другите хора. Те бяха по – различни. За тях няколко години или няколко века нямаха значение, защото бяха безсмъртни. Важно бе да са заедно и тяхната любов никога да не угасне.
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар