Дъщеря на луната част 1

Тържествената музика започна да звучи някъде далечно от нея. Чу как вратите се отварят, макар да не виждаше нищо изпод плътното бяло було. Сърцето й биеше като че ли се опитва да избяга от гърдите й. Такова бе й собственото й желание.

Запристъпва навътре в огромната зала. Босите й стъпала се прокрадваха безшумно по черния мрамор. За сметка на това тежките стъпки на двата войника зад нея ехтяха с пълната си тежест. Спряха. Самата тя направи още една крачка напред и също спря. Не виждаше почти нищо отвъд булото на главата си, но чувстваше присъствието на десетки очи около нея.

Изправи смело глава напред, към където я очакваше и той.

-   Вечни наш господарю, да се слави твоето име във вечността, позволете ми да ви представя вашата последна избраница.

Докато чакаше отвън знаеше или по-скоро усещаше присъствието на още хора около себе си. Поне две други жени бяха също тук, момичета на шестнайсет години като нея. Очакващи през целия си живот да настъпи този момент. Не ги познаваше. Не я интересуваха какъв е бил животът им досега. Нито факта, че ще споделят една съдба. Мразеше ги толкова силно, колкото и всички останали.

Някой пристъпи към нея. Две ръце посегнаха към нея и повдигнаха воала й, откривайки очите й към залата. Демонът, напълно обикновен на външен вид, застана зад нея и съблече наметалото й. Остави го да се смъкне на пода и отстъпи встрани.

Бе там сама, застанала чисто гола насред залата. Единственото, което бе останало бе превръзката през устата й и белезниците. Чуха се няколко ахкания. Явно бе успяла да ги изненада. Съмняваше се някоя от другите да се е борила толкова силно, че да я връзват.

 Залата бе препълнена с хора и демони, но тя ги игнорира. Погледът й се прокрадна през четирите трона, по два от всяка нейна страна. Господарите на техния свят, Пангрия. На всеки от тях бе застанал по един демон, владетел на своето кралство. Първият от дясно бе крал Зимниар, владетеля на северните ширини. До него бе господарят на западните морета Горног. Срещу тях бе великият цар на южните пустини – Гаар. Последен, но и с най-голяма територия бе господарят на източните земи, Уриеус. Откакто бяха създадени четирите царства преди повече от осемстотин години, те си бяха поделили властта.

Над тях имаше само една власт, тази на императора. Владението му бе най-малкото от всички, но то се намираше в центъра на познатия свят. Обединяващо границите на останалите царства. Императорът бе най-силният от всички. Той сам бе победил всичките си противници и застанал над всички като господар на света. Той бе и демонът застанал пред нея на величествения си трон. Този, на когото тя бе жертвана.

Кожените му дрехи и копринена мантия бяха толкова черни, колкото бял бе мраморът на трона, на който бе седнал. Дори така изглеждаше огромен и величествен, сякаш не бе обикновено смъртно същество, а божество. Много хора го и възприемаха за такъв. Никой из царството не е виждал лицето му. Дори сега. Само брадичката му се показваше под нея, както и малко от косата му. Къса и толкова светла, сякаш бе бяла.

Но това, което момичето усещаше най-силно бе не присъствието му, а силата му. Като мъгла тя се бе спуснала по земята, из залата и отвъд. Това бе силата на господаря на света. И тя се страхуваше от нея, толкова силно, колкото го и мразеше.

Горног бе този, който наруши тишината с резкия си смях.

- Ако знаеш, че харесваше такива неща, господарю, щях да подготвя по-добре моето момиче – срещна погледа й и пак се засмя. – Тази поне има някакъв пламък в себе си. Отвържете я.

Същият демон от преди се приближи и освободи веригата на ръцете й, после свали и превръзката. Въпреки желанието си се въздържа и не се опита да прикрие голотата си. Нямаше да им позволи да я срамят.

Вместо това плю по посока императора и каза:

- Никога няма да бъде ваша собственост.

Този път смехът бе по-тих, но дълбок, като излязъл от гърлото на някой звяр.

Императорът протегна, обвитата си в кожа ръка към нея и рече.

- Моя си от първия до последния си дъх.

Едновременно с думите му от ръката му се появи сенки. Те се плъзнаха във въздуха като дим и се протегнаха към нея. Изненадана момичето не посмя дори да помръдне щом те я достигнаха и докоснаха. Плъзнаха се около нея и я обвиха. Помисли си, че ще я задушат. И наистина те започнаха да приемат по-плътна форма, докато накрая не прилегнаха по нея, превръщайки се в разголена рокля.

Огледа се. Парче плат минаваше през врата й, кръстосваше гърдите и гърба й, а по-надолу преминаваше на дълга до земята рокля с две дълбоки цепки отстрани. Провокативно, но поне не бе чисто гола.

Много повече я притесняваше белега на лявата й китка, символ, че е била избрана. Преди повече от десетилетие, не помни кога и как, този белег се появил на ръката й. След това бе затворена. Знакът представляваше неправилен кръг със осем върха. В горната си част бе един по-дълъг и два по-късни, а долу още пет подредени по този начин. Спомни си как още като малка нарочно изгори ръката си, удряйки я с нагорещено дърво. Болката бе огромна, на ръката й веднага се образуваха мехури, но знакът бе непокътнат. Лечителят им излекува нараняването, без да остави белег. Искаше й се да бе останал, голям и грозен.

Казваха й че е символ на слънцето, но на нея винаги и напомняше на звезда. Първоначално белега бе почти невидим, но с годините страните бяха потъмнели. Сега целият бе изпълнен, катранено черен като дамгосване. Искаше й се да изкрещи, да избяга, но знаеше, че няма как да се измъкне. Думите му бяха самата истина, целият си живот, тя му бе принадлежала. Сега просто си взимаше своето.

Явно думите му бяха достатъчни, за да завърши официалната част от тържеството. Двамата войника се приближиха и тя ги последва навън. Без було на главата си вече бе свободна да разглежда замъка. Новият й дом, най-вероятно до края на живота й, колкото и кратък да бъде той.

Бе виждала картини изобразяващи двореца отвън. Огромна черна сграда, извисяваща се високо във въздуха. Имаше поне двадесет етажа, макар и никой да не бе запознат с вътрешното разположение. Учителите й твърдяха, че първите етажи бяха за прислугата, войниците и животните, защото наоколо няма допълнителни постройки. Дори най-близкият град бе на почти час път с кон. Погледна през прозореца и наистина се намираше поне на десетина метра над земята, така че тронната зала, в която бе до преди малко трябва да е поне на втория или третия етаж.

През прозореца се виждаха и градините. Най-известните, големи и красиви градини във всичките познати земи. Имаше растения и дървета, чиито имена никога няма да научи. Както и много други, за които бе чела единствено в книгите. Би и било приятно да излезе там. Просто да излезе, където и да било.

Пазачите й не изглеждаха толкова сериозни. Как ли биха постъпили ако случайно се отклони. Ако просто завие в някой от коридорите. Като този пред тях. Няколко крачки и щеше да им се измъкне лесно, макар и да не познаваше двореца.

Протегна крак да направи първата крачка, когато цялото й тяло се скова. Дрехата й изведнъж натежа като камък, затегна се около гърдите й, затруднявайки дишането й. Магия. Същата, с която императорът бе създал дрехите, я контролираше. Отстъпи назад и веднага изпита облекчение. Бяха и свалили окованите, но заменили с други, много по-коварни.

И да са забелязали нещо двамата й охранители не реагираха. Заведоха я в малка стая няколко етажа по-нагоре. Бе приятна състояща се от общо три помещения. Малка дневна, спалня и гардеробна с вана. Хвърли им поглед единствено, защото прислужницата, която я чакаше там и ги показа.

Още като влезе сама вътре, тя я чакаше. Поклони се и каза:

- Добър вечер, избранице. Моето име е Брия и ще съм ваша лична прислужница. От тук нататък ще бъда на вашите услуги.

Освен, че и предложи баня и да хапне, и обясни, че императорът ще остане с гостите си на банкета, но след това ще я повика в покоите си. Тази година били общо пет избранички, повече отколкото сама бе предположила, но той избрал тя да бъда първата му. Огромна чест, поне според думите на Брия.

Девойката пренебрегна думите й и отиде до един от прозорците, достигащи до тавана и се загледа навън. Едва сега можеше да се отдаде на малката радост да види света навън. Стаята й бе с изглед на запад, така че щеше да има възможността да наблюдава залеза, ако слънцето вече не се бе скрило зад хоризонта. Поне лъчите му се отразяваха по дърветата, придавайки им огнен оттенък.

Идеше й да се разплаче. От десет години не бе виждала слънцето или звездите, луната. Дори най-обикновено облаче. Десет години, ако не и повече, затворена с няколко малки стаи, виждайки единствено своите учители, няколко други момичета и прислужници. Така и не бе имала възможност да се сближи с някой истински. Имаше само книгите си и опитите на учителите й да промият мозъка с мисли за императора. Той е техният бог и господар. Но не и за нея. Никога.

Опита се да избяга и почти успя. Достигна до последната врата, почти я отворила, когато я хванаха. Дори не успя да зърне какво има зад нея. Но цената за бунтарството й бе повече от жестока. Бяха изминали само няколко дни, но още чувстваше кръвта на Тия по ръцете си, докато прегръщаше студеното й тяло до гърдите си. Искаше, трябваше тя да бъде на нейно място, но те никога не биха наранили една Избраница. Нали затова бе тяхната прислужница.

Гласът на Брия я върна към настоящето.

- Разбирам, че сте развълнувана, дори малко изплашена. Не е нужно да хапваш нищо, но поне пийни малко греяно вино. Ще те стопли и успокои.

Момичето пое подадената чаша и я изпи на веднъж. Виното бе топло и сладко с леко горчив привкус. Знаеше, че е от добра реколта, но не и хареса.

Върна й празната чаша и продължи да гледа навън.

Минаха близо два часа преди да се върне и да й известни, че императорът я чака в покоите си. Едва сега момичето осъзна колко дълго време е прекарала до прозореца. Тялото й се бе схванало, но я последва навън. Тази път до нея вървеше само Брия. Явно не очакват да е толкова глупава да се опита да избяга. Не че не опита. Вместо да тръгне нагоре по стълбите се опита да слезе. Тялото й реагира по същия начин както и преди. Ако щяха да я държат като пленница по-добре да и бяха оставили оковите, поне така нямаше да има фалшивата представа за удобство.

 Изкачиха се още няколко етажа нагоре по северната кула. Накрая достигнаха масивна двукрила дървена врата. Смътно на светлината на факлите, девойката разпозна подробна карта на света им, Пангрия.

Четирима войника бяха необходими да отворят огромната врата.

Момичето дори не успя да се огледа, виждаше само него. Носеше същите дрехи като по-рано, но бе ръкавиците. И без мантията. Сребристо-сините му очи бяха приковани в нея като остриета. Все още усещаше силата му, макар и не толкова силно както преди, и тя му придава чертите на хищник.

Имаше къса светло руса, почти бяла, коса пригладена по темето му. Три двойки рога се показваха зад ушите ме, извивайки се леко нагоре. Единствената черта, издаваща, че не е обикновен човек. Подхождаше отлично на очите му, също така и на светлата му кожа. Тялото му бе атлетично и едро. Едната му ръка бе по-мускулеста от нейните две.Сигурно ако застанеше до него ще бъде с почти две глави по-висок от нея. Всичко в него говореше на първична сила, но и ум. Точно това усети, когато ледените му очи срещнаха нейните.

Пристъпи сама напред, чувайки как вратата се затваря зад нея. Бяха напълно сами.

Спря по средата на залата, няколко крачки далеч от него. Не знаеше какво трябва да прави. Всичките години подготовка не споменаваха за този първи миг, когато се изправя пред него. Честно казано не знаеше нищо, за това, което се очакваше от нея като Избраница.

Каквото и да се случеше, нямаше да го остави да съкруши гордостта й, само това й бе останало.

Мъжът се приближи към нея, бавно обикаляйки я, като лъв.

- Боиш се от мен, но и ме мразиш. Рядко съчетание. Особен в една Избраница.

- Не намирам нищо нередно в това. Няма причина да изпитвам приятни чувства към вас.

- Да бъдеш с мен е огромна чест.

- Е, тъй като аз явно не мога да я оценя, означава ли, че не съм достойна? Мисля, че имаше още четири жертви, от които да избирате. Препоръчвам ви ги пред себе си. Просто ми посочете вратата и ще си тръгна.

Опита се да звучи непринудено, да не обръща внимание на изследващия му поглед.

- Не държа никой насила. Избраничките служат една година и след това са свободни.

- За първи път чувам подобно нещо. Повечето никога не се връщат, а дори тези, които са го правили, никога не са говорили за това, което им се е случило.

- Защото им е забранено. С изключение на това са свободни да ходят където си искат. У дома или някъде другаде. Някой дори решават да продължат да ми служат.

- Тяхна воля, не моя.

Императорът застана точно пред нея, само на крачка разстояние.

- Как е името ти?

Въпросът му я смути. Накара я да сведе поглед. Защо му трябваше да я пита точно това.

- Нямам име.

- Не ти вярвам.

- И да съм имала някога, никога не ме нарича с него. Дори сама вече съм го забравила. Нямам близки, ни приятели. Само учителите си, а за тях бях избраницата.

- Тогава ще трябва скоро да ти измислим някое. Но не и тази вечер.

Сграбчи я и придърпа тялото й към своето.Усети топлият му дъх по тялото си. Лицето му се наведе към нейното, достатъчно да я целуне. Сърцето й заби като лудо. В последния миг я обърна с гръб към себе си. Усещаше как мускулите му се движат под дрехите му. Никога преди не бе усещала нещо подобно. Почувства се беззащитна и слаба в ръцете му.

Дъхът му продължи да следва извивките на кожата й. Усети острите му зъби да следват извивките на врата й. Одраскаха я. потекоха няколко капки кръв, които той бързо облича с грапавия си език.

Цялото й тяло крещеше, че той ще я ухапе. Ще изпие кръвта й, но не помръдваше. Този път никаква магия не я възпираше, освен двете му ръце.

Тъкмо щеше да го направи, когато изведнъж я отблъсна от себе си с всички сили. Момичето усети как тялото й бива повдигнато във въздуха, после се блъсна в нещо много твърдо. Остра болка прониза лявата страна на корема й.

Загуби съзнание, но не и преди да чуе гневния му вик:

- Отрова!!!

Сънуваше, макар че сънят бе толкова реален, че можеше да бъде единствено спомен. Поне на това се надяваше. Беше сама на тъмно място. Не място, навън, виждаше и луната. Изпитваше глад и студ от толкова дълго, че забравяше какво е топлина. Една ръка се протегна към нея и я прегърна. Топлината изпълни цялото й тяло, сгря сърцето й.

-Всичко е наред. Аз съм тук. – прошепна тихия глас.

Събуди се. Нищо, което само по себе си я изненада. Сънят се оказа само наполовина верен. Намираше се сред мрак и студ. Малка бледа светлина се показваше от решетките пред нея. Бяха я затворили в тъмницата.

Започна да си спомня. Императорът бе отровен. Вярваше, че тя е виновна. Трябваше да е мъртва, но не беше. Болката от лявата й страна бе повече от ясно доказателство за това. Усещаше дрехата си влажна, най-вероятно кървеше. Бе оковано към стената, така че нямаше как да види добре.

Защо е още жива? Щяха ли да я измъчват? Но тя не знаеше нищо.

Мина време, но не много. Че стъпки, после светлината стана по-ярка. Вратата се отвори с сблъсък. Императорът. Изглеждаше по-блед от преди. Имаше някаква неувереност с крачката му. Но яростта му блестеше по-ярко и от сини слънца. 

- Отвори се за мен! – заповяда й той.

Тя искаше да проговори, но бе твърде слаба и замаяна. Едва оставаше в съзнание.

Ръцете му обвиха лицето и той допря чело до нейното.

Изведнъж се видя като малко дете. Сякаш отново сънува. Различни сцени се появяваха и изчезваха от главата й. Детство, което не помни. Детство, което искаше да забрави. Появиха се и по-нови спомени.

 Видя се как се промъква през стаите, опитвайки се  да избяга, но я заловиха. Нея нямаше да накажат, но я завързаха и накараха да гледа как удрят с камшик единственият човек, за когото някога я е било грижа – прислужницата й Тия, единственото същество, което някога ще нарече приятел. Всеки път, когато сгрешеше наказваха нея, вместо нея. Не биха ударили една Избраница. Но тази път бе различно. Ударите така и не спираха, докато накрая Тия не извика един последен път и не издъхна.

- Крайно време е да приемеш съдбата си, Избранице.

- Никога! – изкрещя му тя, докато държеше в ръцете си студеното тяло на другото момиче.

- След няколко дни ще бъдете призована. Време е да престанете да се държите като дете. Не бихте искали още някой да заплати с живота си, заради вашия егоизъм.

Споменът се смени с други. Как я подготвяха и доведоха в този дворец. Видя отново залата и императорът. После и прислужницата, която и предложи да пие. Особеният вкус още и правеше впечатление.

Спомените избледняха така изведнъж както се бяха и появили.

Отвори очи и срещна погледа му. Но сега вместо гняв, в очите му се прокрадваха сини пламъчета. Дори леко се усмихваше.

- Знаех си! От теб мога да очаквам кинжал в сърцето, но не и самоубийство с отвора.

Ръцете й изведнъж бяха свободни. Опита се за се задържи на крака, но бе твърде слаба. Бяха я отворили, за да отровят него. Това обясняваше много.

Щеше да падне, но той я прихвана, а после и вдигна на ръце. Искаше да го накара да я пусне, но той само я понесе някъде далеч. Бе твърде слаба да се бори наистина. Дори не успя да остане в съзнание, скоро отново се унесе.

За втори път в един и същ ден припадаше и се събуждаше на ново и странно място. От тъмницата, този път бе в огромно легло. Никога не бе спала на нещо толкова приятно. Пухът я обвиваше като пашкул, а коприната галеше тялото й като пауново перо.

-Добро утро или по-скоро добър вечер, поспаланке.

Гласът му е стресна. Изправи се рязко, охкайки заради болката от лявата й страна. Погледна надолу и видя превръзката през корема си. Едва сега осъзна, че е напълно гола. Той също, излегнал се близо до нея.

Бързо повдигна завивките, прикривайки тялото си, с което събуди смях у него.

- Не се бой. Девствеността ти е непокътната. Нямам слабост към умиращи жени.

Опитвайки се да запази спокойствие, го попита:

- Какво се случи?

- Една от прислужничките ми се е опитала да те отрови с вино. Целта им съм бил аз, ти си само инструмента. Пречистих кръвта ти, а лечителят ми се погрижи за раната ти. Когато те блъснах си удари в един стол и една греда се заби в корема ти. Не е сериозно. Скоро ще се оправиш.

Стана. Наистина бе чисто гол под завивките. Смущението й не трая дълго, защото той използва силите си и се преоблече в свободна риза и панталони.

- Какво стана с жената?

Погледна я студено.

- Не ти трябва да знаеш.

- Но искам да знам! Опита се да ме отрови. Имам право да знам!

- Заповядах да я затворят в друга килия. След като се погрижих за теб се върнах при нея и я измъчвах. Не отне много време да изпее всичко. Няколко счупени пръсти и извадени нокти бяха повече от достатъчни. Призна, че са и платили да го направи. В момента хората си са по следите на мъжът, които я е наел. Съмнявам се, че ще достигнем до истинския поръчител.

- Но ти знаеш кои стои зад всичко това, нали?

- Имам своите подозрения.

- Какво ще правиш?

Обърна й гръб, отправяйки се към вратата. 

- Ще видим.

- А с мен? – продължи да го разпитва.

Погледна я похотливо.

- Имам няколко идеи за теб, но след като се оправиш. Кръвта ти е още отровна, макар и не смъртоносна. А и си твърде слаба. Засега е достатъчно да ми се подчиняваш и да правиш каквото ти кажа.

- Още те мразя.

- Е, ще трябва да го преживееш.

- Заради теб съм загубила всичко, което някога е имало значение!

- Така ли? Избрах те. Да, но само това. Не забравяй, че видях части от живота ти. Никога не си имала семейство, от което да те отнемат. Ако не бях аз досега щеше да си мъртва или в най-добрия случай прислужница някъде. Никога не съм искал да обучават моите избраници. Други са взели сами това решение. Тях можеш да обвиниш.

- Заради теб Тиа е мъртва! – продължи да опорства тя, сълзите вече напираха в очите й. 

- Е, за това специално сама си виновна и много добре го знаеш. Вината те разяжда отвътре. След като толкова пъти са я наказвали заради теб, какво очакваше ако се опиташ да избягаш? И все пак си била достатъчно голяма егоистка, за да го направиш. Тя е мъртва, заради теб.

Момичето знаеше, че това е истина. Всяка негова дума не бяха нищо повече от самата истина. За него, за съдбата й… за Тиа.

- Знам! Знам! Но имам само омразата си. Нямам никой и нищо.

Изведнъж демонът се бе озовал до нея. Държеше брадичката й с ръката си, очите му изпиваха нейните.

- Имаш мен! Отдай ми се и аз ще ти дам всичко.

Обърна се и излезе. Неспособна да направи каквото и да било друго, момичето отново легна, прегръщайки завивките. Заплака.

Не знаеше колко време е минало. Може би само няколко минути или часове. Изтощена, скоро бе задрямала. Надали е било дълго, защото навън бе още тъмно.

Нещо я бе събудило. Шум. Приближаващи се стъпки. Твърде леки, за да бъдат на императора.

Надигна се и погледна към вратата, откъдето идваше и шума. Видя стройна жена с тъмна коса и благо изражение. Носеше същите дрехи като предната жена, която видя. Прислужница. Докато се приближаваше забеляза, че все пак е леко закръглена, а в косата й се прокрадваха няколко бели кичура. Надали обаче имаше повече от четиридесет години.

Жената застана от нейната страна на леглото и се поклони.

- Простете, че ви събудих избранице, но господаря желае да присъствате на вечерята в чест на останалите гости. Прати ме да ви помогна да се приготвите.

- Последната прислужница се опита да ме отрови. Простете, но не изпитвам голямо доверие към вас.

- Отвън има двама пазача. Достатъчно е един вик и ще нахълтат вътре. Освен това аз съм главната икономка в замъка. Името ми е Изабел. Ако на мен не може да се доверите, то тогава на никой не можете.

- И точно така смятам да постъпя.

Въпреки резките си думи се изправи и тръгна към банята. Цялата бе потна, чак едва се понасяше. Нямаше мръсотия по себе си, но се чувстваше омърсена.

Влезе във врялата вода, нямаше идея как може да е толкова топла след като не видя никъде кофи с вода, но изпита огромно задоволство. Остави Изабел да й помогне да си измие косата. Преди също имаше някой, който винаги да се грижи за нуждите й. Никога не й липсваше нищо, но дори онзи разкош, на който не свикнала не може да се мери с този тук. Все пак това са покоите на императора на света. Няма как да очаква по-малко.

Започвайки от ваната, достатъчна до побере поне четирима души. Помещението бе дори по-огромно. От едната му страна имаше рафтове с най-различни масла. Някой аромати разпозна, но повечето не. А те сякаш бяха хиляди – за тялото, за косата, за лицето. За преди, по време и след баня.

Изабел я уви в мека като пух хавлия, толкова приятна, че поиска да заспи в нея,  и се зае да подсушава косата й с друга. После и да я среши. Всяко нейно движение бе бързо и прецизно. Обработено до съвършенство.

Накрая й показа роклята, дето щеше да носи на вечерята. Учудващо как до момента не бе мислила за това, но очакваше постоянно да носи онази черни сенки. Сега обаче пред нея бе поставена изящна златна рокля. Нюансите й, игра на сенки, подчертаваха собствената й коса. Изпита егоистичното желание да я облече и да се покаже с нея пред всички. Представяше си удивените им изражения. Този път не от изненада заради поведението й, а завист.

Оглеждайки се пред огледалото, вече пременена не се съмняваше, че ще постигне този ефект. Роклята й прилягаше сякаш е шита специално за нея. Плътна по тялото й, започвайки от ръкавите, до бедрата, тя прикриваше почти всичко. Деколтето бе дълбоко, разкривайки повече отколкото й се искаше, но яката започваше от него, повдигната и плътна по врата й. Мястото, където възнамеряваше да я ухапе предната нощ, оставаше напълно  прикрито.   

Изабела я гримира, само малко руж и червило, но и тя самата нямаше нужда от повече.  Оставиха косата й спусната, освен два кичура, които бяха оформени като плитки от двете й страни и събирайки се, създавайки усещането, че носи венец. Малките фиби с форма на цветя доизпитваха илюзията.

- Красива сте.

Момичето само кимна. Макар и да бе позволила на жената да й помогне, през цялото време бе мълчала. Нямаше какво да си кажат. Икономката явно бе прела мълчанието й като уплаха, защото лесно стисна рамото й и нежно каза:

- Няма причина да се страхуваш, дете. Императорът не е жесток господар. Отдай му се и той ще е доволен.

- Може би, но той иска много повече от кръвта ми.

- По-добре той, отколкото някой припрян младок на село или някой грубиян в града. Едно момиче няма избор.

Девойката я погледна и изведнъж осъзна истината за другата жена. Възкликна:

- Ти си била една от избраниците!

- Да, преди много години. Но той поиска само кръвта ми – подсмихна се закачливо. - Не че бих възразила нещо друго.

Девойката още не можеше да повярва.

- Защо си още тук?

- А какво да правя? Да се върна в родното си село, където ще ме гледат или като божество или като курва? Можех да замина някъде и да си пробвам късмета. Но през годината си служба като избраница, се влюбих в един млад помощник готвач.

- И императорът не е имал нищо против да те дели?

- Аз изпълних дълга си до край. След като ме освободи реших да остана. Омъжих се и започнах работа тук. Това бе мой избор.

- Определено няма да е мой. Няма да остана. Искам да замина възможно най-далеч. Да видя света.

Жената се наведе, така че лицата им да бъдат едно до друго, отразени в огледалото.

- Тогава го направи, дете. Живей!

Изабел бе тази, която я съпроводи до малката трапезария. Макар и иронично девойката си отбеляза наум, че ако малката побира двеста души, то не й се мисли колко заема голямата.

Влезе сама. Един бърз поглед й позволи веднага да открие императорът. Застанал начело на дългата поне тридесет метра маса. На нея, освен него имаше още петдесетина гости, всичките до един демони.

Той веднага я забеляза и извика:

- Ето я и моята нова любима избраница. Не е ли прекрасна. Дори и облечена.

Всички на масата се засмяха заедно с него. Тя обаче запази хладнокръвие. Бавно пристъпи към него. Поклони му се дълбоко и след това още веднъж на четиримата царе от двете му страни.

- За мен е чест да присъствам тук с вас, господарю.

Не мислеше ни една от тези думи, но реши, че засега е най-добре да се държи прилично. Императорът й даде знак да седне на празното място до него. Покорно тя се настани, сведе погледа си надолу към свитите си ръце.

- Трябва да ми кажеш техниката си, господарю – каза цар Горнар. - Не вярвах, че толкова лесно ще укротите това зверче. Или всичко са били само думи. Тигрица на думи, но коте на дела.

Императорът се засмя, хвана ръката й и я целуна. Погледът му бе толкова мръстишки, че не знаеше какво да прави. Да се изчерви от срам или да му зашлеви шамар. Спря се на първото, което събуди нова вълна смях сред останалите.

- О, тигрица си е през цялото време. Но вече знае кой е кралят на джунглата.

Цялата вечер продължи в този дух. Момичето се смя, когато сметнеше за подходящо. Дори отговаряше на въпроси обърнати към нея самата. Мълчеше през повечето време, но на никой не му направи особено впечатление. За всички тях тя бе играчка, твърде незначителна, за да приемат съществуването й.

Виното бе най-доброто, което някога бе опитвала, макар и да я бяха учили да разпознава най-различни сортове. А храната – най-вкусното нещо на света. Неспособна да изяде всичките сервирани ястия пред нея, се ограничаваше да ги опита малко по малко.

Много повече от храната или гостите я интересуваше самия домакин. Държеше се като пиян. Смееше се, държеше се глупаво. Дали защото бе сред близки се позволяваше подобно отношение или това е обичайното му поведение? Не го вярваше. Но и не бе сигурна. Това което сега виждат очите й или онова, което вече бе видяла.

 Няколко часа по-късно, около три според нея, императорът стана, придърпвайки я със себе си. Хвана я за кръста.

- Простете господа, но мисля, че ви отделих достатъчно внимание и е време да се концентрирам върху по-приятните си задължения.

Смехът изпълнил залата бе достатъчен, за да потвърдят думите и намеренията му.

- Разбира се, господарю. За нас бе чест да бъдем ваши гости.

Проговорилият бе един от демоните назад на масата. Поклони се на господаря си. Всички освен царете последваха примера му.

Хванати за ръка двамата напуснаха залата. Момичето още не познаваше замъка, но се досети, че и този коридор ще ги отведе до покоите му. През целия път до там не си проговориха, но той продължи да я прегръща плътно до себе си.

Дори през пластовете коприна чувстваше тялото му. Всяко негово движение. Преди малко нехайни, но сега отново възвърнали си хищническата нотка. Какво ли обаче го караше да се държи така животински? Дали не нападението над него? Но тогава защо се държа така спокойно пред всички. Може би за заблуда?

Стигнаха покоите му. Той сам отвори вратата и я покани да мине първа. Мълчаливо тя следеше движенията му. Глупавата усмивка на лицето му изчезна толкова бързо, че човек би се усъмнил, че някога я е имало. Сега тук бяха само те двамата.

Проговори първи:

- Така и не успях да ти кажа. Много си красива тази вечер.

- Роклята е красива.

- Ти си красива. Роклята само те допълва.

Приближи се зад нея и докосна гърба й. Дали щеше да я пожелае? Нямаше силата да го спре. Ръцете му започнаха чевръсто да откопчават копчетата на роклята й. Трепна, макар и леко. Пръстите му докоснаха голата й плът.

И спряха.

Той отстъпи крачка назад, после се обърна и тръгна към вратата.

- Ще спиш тук тази вечер. – каза преди да излезе.

Бяха и необходими няколко мига, докато осъзнае какво се случи. Очакванията й. Не! Не очаквания, а страховете й не се оправдаха. Той просто й помогна да се съблече и я остави.

Съблече се и потърси закачалка за роклята. Ужаси се само при мисълта тази прекрасна дреха да се изпомачка заради невниманието й. Намери из дрешника му, но не и какво сама да си сложи след това. Накрая все един голям халат, копринен, но подплатен отдолу с кожа. Щом се уви с него ароматът му я заля, но тя го игнорира.

Откри нещо много по-интересно. Нощта. Отвори един от големите двукрили прозорци и се загледа навън. Гледката бе поразителна, но на нея бе достатъчно и само нощното небе. Години наред не бе виждала луната или звездите. Знаеше имената на повечето от тях, но не ги бе виждала на живо. В далечината се чуваше музиката идваща от залата, но имаше и онези типични за нощта звуци. 

Дълго стоя там, докато краката не я заболяха и не седна на земята, облягайки се на прозореца. Неусетно заспа.

- Ако продължиш да спиш тук ще замръзнеш.

Гласът бе толкова близо до нея, че дори шепотът му я стресна. Опита се да се изправи, но оплете крака в дългия халат и залитна. Две силни ръце я хванаха и вдигнаха във въздуха. Лицето й се озова на сантиметри от неговото.

Успя да запази самообладание.

- Исках само да погледна звездите. Бяха забравила колко са красиви.

- Звездите ще са там и утре.

- Да както и много години след като мен ме няма. Но пак ми липсваха – постави я на леглото. – Над десет години виждах единствено земя. Няколко стаи под земята, учителите си, другите момичета и няколко прислужници дето никога не говориха. 

-Тиа е говорила с теб.

-Тя бе изключение.

Беше се настанил на леглото до нея, оставяйки й пространство.

- Разкажи ми още.

- Не проникна ли в мислите ми? Сигурно знаеш всичко за мен.

- Надникнах, но ме интересуваха единствено новите ти спомени. Сега, след като нямаме богат избор на креватни занимания трябва или да заспиш отново или да говориш с мен.

Поколеба се дали да не му обърне кръг и да се престори на заспала. Но почувства нужда да говори с някой за това. Защо да не е той? Но определено няма да успее, докато я гледа с този свой пронизващ поглед.

Обърна му гръб.

- Не знаеш кога е ден или нощ. Нито кой сезон е. Имахме определен ритъм на живот и това бе. От първият ден ни обучаваха във всичко, на което може да му хрумне на човек. От четете и писане, до астрономия и дори… други неща.

Гласът му прозвуча по-близо. По-предизвикателно.

- И какви точно неща?

- Как да доставяме удоволствие - беше я срам да го признае. – Имаше една жена, която ни обясни всичко, а после ни показваше с един манекен. Учехме само теорията. Не можем да се упражняваме все пак.

- С удоволствие ще ти позволя да се упражняваш върху мен.

Ръката му обгърна кръста й и я придърпа към него, докато не се озова в прегръдките му. Стегна се, готов да поиска повече от нея, но той само каза:

- Продължи.

И тя продължи да му разказва. Дори малко за Тиа, както след месеци опити бе успяла да изкопчи една дума от нейна страна. Какво е станало после. Всичко.

Осмели се да го попита:

- Имате ли идеи кой може да са били те. Все пак са действали по ваша воля.

- Аз избирам момичетата. Така е, но никога не съм искал някой да ги отвежда от дома им, да ги обучава и затваря сякаш са животни за дресировка. И да са искали да спечелят моите симпатии по този начин, ефектът ще е обратният.

- Значи предпочитате глупавите и прости селски девойки пред някоя обучена да ви дава удоволствия, умствено и физически?

Демонът добре обмисли отговора си преди да го даде.

- Добрата компания винаги има някои предимства. Но вие сте тук само година. А дори да останете повече накрая ще умрете много преди мен. Безсмислено е да се привързвам към който и да е било човек.

- Защо тогава не избирате жени демони?

- Защото съм кръвопиец. Ставам много по-силен като пия кръв, а тази на демоните не става.

- Но не е ли това и ваша слабост – кръвта?

- Може би преди, но не и вече. Твърде силен съм и кръвта е по-скоро навик, отколкото необходимост.

- А защо тогава са ви избраничките?

- Традиция. А и да си признаем – кой мъж не би отказал компанията на няколко красиви, млади и глупави момичета?

Въпреки желанието си, тя се засмя. Почувства се по-спокойна. Отпусна се.

Продължи да му разказва още малко, но сънят я примамваше все по-силно.

- Защо се грижиш толкова за мен? – попита сънено.

- Защото си моя и никой няма право да те използва така, ненаказано. Защото…

 Така и не довърши мисълта си, осъзнал, че тя вече спеше дълбоко.

На сутринта го нямаше, но това не я изненада. Повече се чувстваше засрамена от факта колко й бе приятно да спи в прегръдките му. Чувстваше се в безопасност. Не помнеше някога да го е изпитвала. Дори самата топлина на друго тяло до нейното й бе напълно непозната.

Отказа се да мисли за това и стана. Все още бе загърната в халата му, но трябваше да облече нещо друго. Никак няма да й хареса да се лута из двореца полугола. Съмняваше се обаче че и скоро ще носи нещо толкова прекрасно като роклята от миналата вечер.

Тъкмо си го помисли, когато изведнъж халатът се размърда, придоби вид на мъгла и се преобрази на рокля. Черна като нощта, но иначе същата кройка като златната. Момичето се разбуди напълно, стана и отиде до голямото огледало в дрешника. Роклята бе прекрасна. Както онази напомняше на слънцето, с тази бе луната. При всяко нейно движение по плата проблясваха звезди.

С удоволствие би я носила на някоя вечер, но е прекалено натруфена за всекидневието. Може би ако бе малко по-къса, с една идея по свободна и с прилично деколте. И както си представи дрехата, тя се преобрази. Отново я бе затворил в клетка, но поне бе златна, или черна в случая.

Отиде във всекидневната. Искаше да си тръгне оттук, но надали дрехата щеше да й позволи. До вратата имаше връв привързана към звънец. Дръпна го и зачака. Само секунди по-късно на вратата се показа демон-иконом.

Поклони й се и попита:

- Какво бихте желали, избраннице.

- Да се върна в покоите си.

- За съжаление не мога да изпълня желанието ви. Господарят е заповядал да останете тук до второ нареждане. Скоро нещата ви ще бъдат преместени.

- А мога ли поне да излизам от тук?

- Разбира се. Един войник винаги ще е на ваше разположение, за да ви отведе до общите помещения на избранничките. 

- А навън или някъде другаде?

- Не.

Момичето въздъхна уморено. Очакваше да я държи затворена, но това е прекалено. За съжаление с тези сенки по себе си, бягството бе невъзможно.

- Искам сега да отида там.

- Господарят заповяда да ви донесем закуската тук, а после да ви прегледа лечителя ни. Ако той потвърди, че сте достатъчно добре, ще може да отидете при другите избраннички.

Без да има какво друго да му каже, му даде знам, че е свободен.

Икономът се поклони и излезе.

Останала сама тя отвори всички прозорци, така че възможно най-много светлина да влиза в помещенията и започна да се оглежда. До момента не бе имала възможността да огледа истински всички стаи, освен спалнята и леглото.

 Всекидневната бе просторна  като малка бална зала. Имаше няколко канапета и малки масички. Централно място заемаше огромната карта на империята. Покриваше цялата източна стена. На нея бяха изобразени всички царства, всеки град и село. Пътищата между тях и дори познатите области и отличителни места. Като Южната кула. Една единствена кула след пясъците показваща края на страната и навлизането в чуждите земи. Или планината Драконова паст, разделяща северното от източното царство.

Девойката познаваше всяко от тези места, макар и само от книги и карти, много по-малки от тази. Спомни си десетките вечери, когато избираше с пръст някое село или област и си представяше, че отива там. Бе опитвала много от традиционните ястия на страни и места, така че лесно бе да си представи, че отива някъде там, гледа красивата природа и ги опитва. Но това бе само илюзия тогава, а сигурно и сега.

Още гледаше картата, когато вратата се отвори и влезе същия иконом последван от три прислужнички носещи подноси. Поставиха ги на най-голямата маса, поклониха се и излязоха. Докато не подуши аромата на топли ястия, не бе усетила глад.

На първия поднос имаше топла гъста супа, последваха от месести хапки със сос. На последния поднос бяха доставени две двуетажни фруктиера. Едната с плодове, другата със сладкиши. Не би го нарекла типична закуска, но съдейки по яркото слънце, сигурно наближаваше обяд. Седна на масата и започна бавно да се храни.

Час по-късно прислужничките се върнаха за празните подноси. Следваше ги и възрастен мъж облечен в дълга роба и един по-млад носещ тежка чанта. Лечителят и неговия помощник, сети се тя.

Лечителят я заговори с блага усмивка:

- Радвам се да видя в такова прекрасно състояние, избранице.

Тя се усмихна и леко поклони.

- Аз съм тази дето трябва да ви благодари. Чувствам се толкова добре, че напълно бях забравила нараняването си.

- Е, заслугата е предимно на магията на господаря. Той прочисти кръвта ви, аз само ви закърпих. Дошъл съм да погледна шевовете.

Думите му малко го стреснаха. Бе усетила нараняването, докато се къпеше, но не го бе виждала и не знаеше, че се е стигнало до това. Кимна и се приближи към най-големия диван с масичка до него, където помощникът му се бе настанил и вадеше различни шишенца, превръзки и билки.  

 Мисълта да се съблече пред тях я смути сериозно, но тогава си спомни за роклята си и нейните способности. Седна на посоченото от лечителя място и си представи дрехата от две части. Една, която да покрива плътно гърдите й и друга надолу като пола. Веднага сенките приеха нужните форми, оставяйки единствено превързаното място, открито.

- Практични дрехи.

- Така е. Но сигурно и друг път сте имали работа с тях.

- Господарят ни често използва силите си върху себе си, но той е твърде могъщ, че да получи нараняване заслужаващо моята грижа. Тук съм заради прислугата, войската и вас, избранничките.

- Другите нямат ли подобни дрехи?

- Не.

Думите му я накараха да се почувства специална. По позитивен или не толкова позитивен начин.

И да бе забелязал изражението й, лечителят го пренебрегна и продължи с прегледа си.

- Раната ви зараства добре. До седмица ще сваля шевовете. Препоръчвам ви да не натоварвате прекалено.

Схвана шегата му, но предпочете да се направи на невинна.

- Ще го имам в предвид. Благодаря ви.

- Удоволствието е мое, избраннице.

Поговориха още малко, докато помощникът му прибере нещата им. Като изключим бързата умора, бе напълно здрава. Раната й зарастваше добре, така че и за това не трябваше да се притеснява. Девойката наистина я бе игнорирала, толкова много други неща се бяха случили и за които да мисли. Но сега постоянно усещаше здраво стегнатия бинт около кръста си, както лекото щипене от мехлема, които сложиха на раната.

Зарадва се от възможността да излезе от стаята и се възползва веднага щом изпрати лечителят. Както я бе предупредил иконома, на вратата бе застанал един пазач.

- Лечителят ми даде разрешение да излизам. Искам да видя другите избранички.

Пазачът й се поклони.

- Последвайте ме. 

Отведе я далеч от кулата и отново към западната кула, където са помещенията на девойките. Докато вървяха и се стори, че разпозна едно от стълбищата, както и един коридор, но още бе твърде рано да е сигурна. Всички си приличаха малко или повече.

Чу другите момичета много преди да ги види. Смееха се.

Пазачът й спря пред едва двукрила вратата, охранявана от двама пазачи. Почука и изчака. Вратата се отвори и оттам се показа жена демон. Погледна пазача, после и нея и се усмихна.

- Ето го и наше последно пиленце. Влизай. Влизай! Другите нямат търпение да се запознаят с теб – хвана я за ръката. – Аз съм Вериса и отговарям за всичко, относно вас момичета. Започвайки от облеклото и прическата до храната, обучението и прислужничките.

- Очевидно не се справяте добре. – прошепна достатъчно тихо, че да я чуе само тя.

- Случилото се с вас бе наистина неприятно, но няма повече да бъдат допуснати подобни грешки.

- Дано.

Погледна другите момичета. Бяха насядали на два дивана един срещу друг, а между тях имаше маса със сладка и плодове. Две от тях още се смееха на нещо, но останалите мълчаха и я гледаха с любопитство. И изпитателно. Сякаш преценяваха дали е по-красива от тях или дали има някакви недостатъци. Но тя бе тази, която откриваше тях недостатъци. Те не са като нея. Веднага го осъзна. Тя бяха имали семейства, огледани са като обикновени момичета. Сигурно някои от тях не знаеха как да пишат. Определено нямаха нейното обучение и маниери.

Бавно пристъпи към тях, поклони се леко и настани на най-близкото място.

Вериса първа заговори:

- Защо не се представите, момичета?

Момичето срещу нея се намести на местото си, изпъчи гърди и заговори.

- Нека аз да започна. Името ми е Катерина и съм от Западното кралство. Баща ми е кмет на град Трак. Избраха ме още когато бяха на пет години. Отдавна в града ни не бе избираво момиче, така че се вдигна голяма тържество. Също и когато ме изпратиха.

Огледа я по-отблизо. Бе стройна и красива. Кожата й бе малко по-тъмна от нейната. Като на някой прекарал дните си навън под слънцето, а не бледа заради липсата му. Тя бе и единствената друга с руса коса, но нейната бе тъмна, почти златна. Напомни й на детска кукла със своята огромна розова копринена рокля и перлени бижута.

До нея момичето бе по-опростено облечена, но отново същата кройка. Роклята обаче бе тъмно синя, за да подхожда на тъмната коса и сини очи на момичето. То бе по-ниско и по приятен начин закръглено. Усмивката й бе невинна като на малко дете.

Тя бе следващата.

- Аз съм Зиара, също от запада, но по-южните му части, Крегинсор. Семейството ми се търговци. Предимно подправки. Мен пък ме избраха, когато станах на десет. В къщи сме осем деца, така че това дойде като голяма изненада, но още по-голяма чест. Вече три от сестрите ми са омъжени. Надявам се и аз да открия подходящ кандидат, когато се върна.

- Ако искаш да се върнеш – прекъсна я друго момиче. - Аз определено не искам. Между другото името ми е Лора и съм от севера. Баща ми е също търговец, макар и амбулантен, така че никога не съм се кротувала на едно място. Май тази година тук ще ми е най-дългият престой на едно място. Макар че след като видях господаря ни, нямам нищо против да поостана тук. Ако ме разбирате.

Лора също имаше кестенява коса, но на слънце в нея се прокрадваха червени кичури. Сигурно и заради това бе облечена в тъмно червена рокля, без ръкави и дълбоко деколте. Кожата й бе мургава, но не и тъмна. Пламъчета се прокрадваха и в очите й. Тя бе тази, която още се смееше, докато тя влезе. Държеше се непринудено и свободно. Сякаш нямаше никакви грижи на света. Но бе и хитра и умна, нямаше лесно да се откаже от целите си.

Последна проговори последната девойка, тази най-близо до нея. Тя имаше тъмната кожа характерна за живелите от източната пустиня. Облеклото й дългите и широки дрехи, покриващи цялото й тяло, включително и главата, го потвърждаваха. Бе учила, че пустинните народи са загадъчни и затворени общества. Жените им рядко се показваха пред непознати и никога сами. Това момиче обаче въобще не отговаряше на тази и представа.

- Определено те разбираме. Че кой не би предпочел нашия господар пред който и да е било друг мъж. Особено след вчера вечерта.

Другите се засмяха, явно вече се бе похвалила, че я посетил.

Момичето се замисли. Явно бе отишъл при нея веднага щом са се разделили. Дали бе пил от кръвта й? Или само е спал с нея? Защо тогава се бе върнал при нея? Защо я прегръща, докато не заспи?

- Е явно не си му била достатъчно, защото бе при мен тази сутрин. – намеси се Катерина. – И не само си приказвахме.

Със съвсем невинно движение мръдна косата си, така че другите да видят следите от ухапване по врата й.

Вериса ги прекъсна, пляскайки с ръце.

- Хайде сега Катерина, Шарат, оставете горкото момиче да вземе думата от вас.

Всички се вгледаха в нея.

- Ами, няма какво да кажа за себе си.

- Името си. – подхвърли Лора.

- Нямам такова. Родителите ми са умрели още като съм била малка. Избрана съм преди поне десет години, така че трябва да съм била на пет или шест години. Отгледа ме един орден. Винаги са ме наричали само избранница. Явно се сметнали името за ненужно.

Не възнамеряваше да споделя с когото и да било миналото си, но частичната истина бе най-доброто, което можеше да измисли в момента.

- О, горката. – възкликна Зиара.

- Свикнала съм, така че за мен няма значение.

- Все пак животът ти е интересен.

- Съмнявам се. Само учене. Четене и писане, история и култура. Наблягаха предимно на обноските и държанието.

- Определено е трябвало да наблегнат на здравето ти. С тази черна рокля си бледа като призрак.

- Сигурно, но тези дрехи ми бяха предоставени и тях си сложих.

- Господарят определено ще се грижи добре за нас. Видяхте ли само стаите си.

- О, да! – възкликна Катерина. – Никога преди не съм виждала толкова красиви бижута. Най-добрият ни златар е като чирак пред този, които ги е създал. Тези перли са също част от тях.

- Знам. Ами роклите? Всичките ми дрехи са от ниенска коприна! Радваме се ако въобще докарат в града ни някои и друг топ.

Девойката въздъхна. Подозираше, но опасенията й се оказаха оправдани. Нямаше нищо общо с тези момичета. Не само външност или поведение, това щеше да преглътне. За тях да са тук бе чест и удоволствие. Те го искаха. Може би малко повече отколкото си го признават. Катерина например си бе типичната прелъстителка. Нищо чудно да е оставила след себе си десетки разбити сърца и възнамеряваше да покори и императора. Нека. Пожелаваше им успех на всичките. Тя иска просто да си тръгне. За начало от тази среща.

Мълчеше и ги слушаше, намесваше се, когато бе необходимо. Изучаваше ги, макар и да не намери нищо интересно. Повече й харесваше да наблюдава Вериса, държаща се като една от тях. Преди не бе попадала на толкова безгрижно държащ се демон. Всички й се струваха сериозни и изпълнени със сили. Не след дълго забеляза погледа й, докато се смее. Там нямаше весели искри. Всичко бе една игра за нея. Задачата й бе да накара тези момичета да се чувстват добре, глезени като принцеси. Да им втълпява колко е прекрасно тук и каква чест е че са избрани. Почти като учителите й, отбеляза си с омраза. Поне техниката й изглеждаше по-приятна. Но безрезултатна по отношение на нея самата.

Издържа почти час преди да се извини и да стане. Вериса я последва.

- Нека те изпратя донякъде. Тези коридори са същински лабиринт.

- Благодаря ти, Вериса.

Излязоха и се отдалечила на десетина метра далеч от вратата. Вериса скръсти ръце и поклати глава.

- Виждам, че не си щастлива. Да си избраница на императора е огромна чест.

- И той си има четири девици, които да го боготворят, не му трябвам и аз.

- Не бива да мислиш по този начин.

Сега бе неин ред да скръсти ръце и изпъчи гърди.

- Имам правото да мисля каквото си искам. Той знае какво изпитвам и щом няма нищо против, ти нямаш право да избор.

- Съмнявам се. Не забравяй, че трябва да се грижа за вас през тази една година.

- Тогава се грижи за тях – посочи вратата. – Аз ще се оправя и сама. И без това честото ми присъствие сред вас би пробудило нежелали въпроси. Все някога ще се наложи да им разкажа как съм се наранила. Не мисля, че ще им се понрави мисълта, че някой да ги използва, за да убият императора. Ами живота ми? Как ли биха приели факта, че там някъде фанатици промиват мозъците на малки деца.

От благо изражението на лицето й стана гневно. Просъска злобно:

- Не ме заплашвай, малката. Ти си просто торба с кръв, с приятни извивки. Може и да не мога да те нараня сега, но когато те пусне… Е, това е различни история.

- Аз не те заплашвам. Ти го правиш. Остави ме на мира и аз ще те оставя. Обясни им, че съм болнава и заради това през повечето време си почивам в стаите си. Или им кажи нещо друго – няма значение.

- Все ще трябва да се появяваш от време на време.

- И ще го правя, но нали каза, че ще си имаме прислужнички. Някой друг ще ми помага. А и си имам тези дрехи.

Завъртя се. Обикновената й рокля, че превърна в огромна бална рокля с дълбоко деколте и кринолини разширяващия почти на два метра. Дори носеше дълги ръкавици.

- Просто трик. Дори не знаеш истинското им предназначение.

- О знам, че това са моите окови. Не мога да мръдна и крачка извън позволеното. Сигурно има и други магии в тях, изпълняващи волята на императора. Може да ме остави гола насред всички или да ме накара да отида при нея. Или кой знае какво още.

- Умна си. А това не винаги е добре за някой.

- Но е за предпочитане пред пълното невежество, в което държите онези момичета – обърна й гръб. – Довиждане Вериса. Вярвам че и сама ще открия пътя обратно.

Пазачът й бързо я настигна и застана до нея. Роклята й също бе възвърнала предишната си форма. Този път не се остави да я водят, а само тръгна към покоите на императора. Сбърка не веднъж пътя, но поне откри, че пожелае ли си да отиде някъде в рамките на позволеното, самите сенки я напътстваха. Мисълта колкото е лесно в действителност да се контролират я развълнува, че почти забрави гнева си. Почти.

Не си позволи да избухне, докато не остана сама. Тогава извика с всичко гърло. Но и бързо се успокои. Нямаше смисъл да се гневи заради онази.. онази… Гневът бе емоция, която наказваха жестоко там. През годините го бе усъвършенствала почти напълно. Последните дни обаче се оказаха по-голямо предизвикателство за нервите й, отколкото очакваше. Нямаше да позволи на някой да се държи така с нея, да я принизява така.

Щеше да намери по-добър начин да й се опълчи, но не точно сега.

Седна на един от диваните, вдигайки крака към тялото си и започна да мисли върху сенките, които носеше. Вериса бе свършила поне едно добро нещо, подсказвайки й, че те могат много повече неща. Но какви ли по-точно?

Повдигна ръка и си представи как ръката се издължава и продължава покривайки пръстите й. Стана. После го превърна в ръкавица. Промени твърдостта на плата от дебел на прозрачен. Можеше да прави каквото си поиска. Платът е сянка, а сянка е като плътен облак дим приемащ форма. Дали може и други форми.

Съсредоточи се върху ръката и си представи как от него се оформя кама. Не се получи. Ами само очертанията му като изображение. Отново нищо.

Може би трябва нещо по-просто като кръг. Получи се. Извика от радост. Продължи да си играе преобразявайки кръга в сфера, после триъгълник, квадрат, ромб. Продължи така часове наред улисана в заниманията си.

Часове по-късно императорът се върна в покоите си и завади девойката облечена в дебел и пухкав черен халат да си играе със сенките сякаш са конец, изобразяващ различни форми.

- Виждам се добре усвояваш контрола над сенките.

Гласът му я стресна. Развали концентрацията й карайки конеца да се скъса и изчезна. Изправи се и го погледна спокойно.

- Тук няма какво толкова да се прави.

- Можеш да си при другите избраннички?

- Ти сам си ги виждал. Прекарах с тях само час и това ми стига за цял живот.

Демонът се засмя.

- Те са млади и невинни.

- Точно както ги харесваш. Направо не знам какво правя тук. По-добре ме освободи и да си ходя.

Пренебрегна думите й.

- Душите им са млади – погледна я. – Твоята не е.

Девойката отново седна, без да престава да го следва с поглед, докато минаваше през стаята. 

- По-скоро разбирам, че светът е много повече отколкото колко са скъпи бижутата или каква е последната мода в Шугра – усмихна се. - Което между другото е малки шапчици с пера по тях.

- Ще свикнеш.

- Може би след хиляда години. За нещастие нямам толкова време.

- И затова ли си тук и си играеш със сенките ми?

- Няма много какво да се прави.

- Дал съм ти достатъчно свобода.

- Мога ли да излизам?

- Не.

- Значи нямам голямо разнообразие на занимания.

- Какво правеше преди?

- Предимно четях. Все пак тогава бях по-затворена и от сега. Случайно в библиотеката ти да има книга как да убия демон и да ти се размине?

Императорът се засмя с пълно гърло. Звукът бе толкова дълбок, че сякаш проникна в нея самата. Рев на звяр, скрит зад почти човешки смях.

- Нямам нужда от книги за това.

- Едно момиче трябва да опита все пак.

- Ако е за мен – дори всичките книги на света няма да са ти достатъчни, за да имаш нужната сила да ме убиеш. А относно Вериса – вече предадох грижите за теб на друг.

Девойката ококори очи. Не се бе замисляла много над думите си. Желанието й да се държи непринудено бе довело до разкриване на истинските й мисли. Подсъзнателно знаеше, че двете не се харесват. И със сигурност ако продължаваха да са заедно ще се стигне до сблъсък. Минималният контакт бе най-добрата стратегия.

- Кой?

- Изабел, главната ми икономка. Вярвам, че двете ще се харесате. Тя поне теб да.

- Беше приятна.

- Добре.

Плесна три пъти с ръце и четирима прислужника, сред които и Изабел, влязоха вътре. Поклониха се. После всички без Изабел влязоха в дрешника.

- След половин час ще вечеряме с останалите в замъка благородници. Присъствието е задължително за всички.

- Значи този път няма да съм единствената играчка на показ.

- Останалите избраннички също ще присъстват, но ти си ми фаворитката в момента, така че ще седиш до мен. Изабел ще се погрижи за роклята ти.

Чула името си жената се приближи до нея, подхвана под ръка и се усмихна, с явно характерната за нея безгрижност.

- Хайде, дете. Имаме много малко време, за да те подготвим.

Искаше да се сдържи, но усмивката й бе твърде заразителна. Тя също се усмихна.

- При мен е лесно. Измислям си роклята и тя е по мен.

- Магията е силна, но в този случай и доста скучна. Винаги и само черно – погледна многозначително към императора. - Да не говорим, че някой пакостлив демон може да ги махне винаги, когато си пожелае.

- Случи се само веднъж. Момичето си го заслужаваше.

- Насред банкет.

Девойката погледна другата жена. 

- Вие ли бяхте това?

- О, не – засмя се. – Случи се няколко години след моята служба. И момичето наистина си го заслужаваше. Беше пийнала повече и говореше неща, които не бива никога да се изговарят пред други хора.

Погледна я съзаклятнически.

- И какви ли може да са те? Хипотетично казано.

Жената се засмя и обърна глава назад към императора. Бяха стигнали до вратата на дрешника, така че самата девойка вече не го виждаше.

- Пазете се, императоре. Харесвам я.

- Ще спя с едно отворено око специално заради теб.

- Ако въобще спите.

Макар и невинни шегите им накараха девойката да поруменее.

Останали сами, изключвайки другата прислужница, Изабел я погледна и каза сериозно:

- А сега дете, какво искаш да носиш?

- Не трябва ли ти да ми избираш роклята?

- Това е тактиката на Вериса – сбръчка вежди. – Познавайки я ще ги облече всичките в бяло или друг много светъл нюанс. Символ на тяхната чистото или друго от този род.

Девойката си припомни роклите  на момичетата. Почти еднакви, с леки разлики. Е се засмя. Наистина не искаше да бъде част от тази колекция.

- Без съмнение. Какво голямо нещастие, че аз няма да съм сред тях. Как мислиш розово или бледо синьо щеше да избере за мен.

- Свето прасковено или лимон. С бледата ти кожа щеше да те направи прозрачна.

И двете се засмяха. За миг девойката си помисли това ли е да си близък с някой. Ама истински, не просто господар и слуга. Изабел бе достатъчно възрастна да й бъде майка.

Майка.

Не, не биваше да мисли подобни неща. Тази жена нито и е майка, нито някога щеше да е близо до тази позиция. Тя просто се опитваше да се държи добре с едно клето момиче.

Отказа се от мрачните си мисли. Не сега е времето за това.

- Сега сериозно, дете.  Нямаме време. Какво искаш да носиш?

Момичето се замисли. Спомни си как бе застанала до императора предната вечер. Но сега си и представи останалите момичета наоколо, усмихнати и весели в светлите си дрешки.

Идеята се появи в главата й. Дрехата й придоби формата на долна риза.

- Кърваво червено.

- Добър избор.

Половин час по-късно вече бе облякла красива червена рокля с оголени рамене, плътно по тялото като корсет и свободна надолу, леко бухнала, за да има обем. Черната долу риза се бе видоизменила и сега завършваше като дантела. Черната панделка по талията й и чифт ръкавици с тон с роклята завършваха тоалета й.

Този път Изабел повдигна косата й в свободен кок, оставяйки два кичура около лицето й. Сребърни фиби с рубини в тях я придържаха на място. За първи път в живота си носеше бижута. Красива сребърна огърлица с големи колкото нокът рубини, обвиваха шията й. На дясната си ръка също имаше гривна в комплект с огърлицата. Нямаше дупки за обици. Нещо, което реши да поправи още утре. За тази вечер избраха сребърни обици с щипки, които се спускаха надолу като малки висулки лед.

Застанала пред огледалото девойката за пореден път се зачуди коя е тази красива жена пред нея. Да, разпознаваше се в нея, но сякаш двете бяха непознати. Това не бе онова дете плачещо през самотните нощи. Не. Това е жена достойна да застане до императора на света.

Дали? Мисълта я смути. Не го искаше. Трябваше да мисли как само по-бързо да измине тази една година и да си тръгне. Тези глупости ще остави на другите избраннички. Те са тези, които да искат нещо от императора. Тя нямаше подобни стремежи. Тези дрехи. Тези бижута. Колкото и красиви да бяха, те си оставаха просто нещи. Тя копнееше за други неща. Неща, които той не е способен да й даде.

- Величествено.

Бързо се обърна и поклони дълбоко на господаря си.

- Надявам се да ви хареса, господарю.

-Определено.

Надигайки глава, успя по-добре да огледа самия него.

Носеше високи ботуши като за езда. Клинът бе плътно по тялото, разкривайки яки, мускулести крака. Жакетът и сакото бяха най-тъмното черно със сребърни копчета по тях. Ризата бе кърваво червена!

- Аз съм сигурна за себе си, че не съм надничала, докато сте се преобличали, но май някой друг го е правил.

- Или имаме еднакви вкусове.

- Може би.

Той се приближи до нея, подавайки й ръка. Носеше масивен пръстен на палеца си. Непознат за нея черен метал и рубин с ромбовидна форма. Твърде голямо съвпадение, за да му повярва наистина. Не и с тези пламъчета в очите.

Усмихна се и пое ръката му.

Това е нейната вечер. Осъзна го още в мига, в който отвориха вратите пред тях и влязоха в залата. Демоните и хората бяха малко, само петдесетина. Девойката разпозна повечето от тях. Дори имената на седналите най-близо до императора.

Другите избранички ги очакваха. Катерина и Шарат наобиколени от две различни групички мъже, докато Зиера и Лора седяха малко по-встрани заедно с Вериса. Всичките бяха облечени в еднакви бели рокли, със съвсем лек син нюанс. Дори бижутата им бяха еднакви – сапфири. Напомниха й на девици преди първата им брачна нощ. Пред тях тя изглеждаше като любимата куртизанка на владетеля. И това й хареса.

Срещна спокойно злобния поглед на Катерина с усмивка. Подмина я и отиде с императора да поздравят гостите си.

Остатъка от вечерта премина спокойно. Отново тя бе настанена до него. До тях бяха едни от най-близките му придружени, всеки в компанията на една от другите момичета. Те играеха ролята на техни кавалери, когато императорът не им обръщаше внимание. А това бе през почти цялото време, защото гледаше само нея.

Смееше се, целуваше ръката й. Предлагаше от собственото си ястие. Дори танцуваха заедно преди да седнат на масата няколко пъти. Останалите удостои само с по един танц.

Пазеше я за себе си. Или поне така искаше да изглежда пред останалите. Имаше нещо странно в поведението му. Не го познава достатъчно добре, за да е сигурна, но виждаше въпросителните погледи сред присъстващите. Те също не бяха свикнали да го гледат в толкова „превъзбудено“ състояние. Напомняше й на пиян човек.

Дали не беше игра? Не само пред гостите му, но и пред всички. Малко хора знаеха, че е била отровена, но не е поразила императора. Всички очакваха той да пие от избраничките си. Преди година и преподаваха и малко билкарство. Основно да разпознава отровни растения. Едно от особените им характеристики е че в по-малки количества много от тях се използват като лекарства. А други водят до промяна в настроението.

Ако императорът знаеше, с какво са се опитали да го убият, може да играе симптомите на натравяне с него. Фактът че я държи толкова близо до себе си би подвело враговете му, че е слаб. Щяха да станат по-непохватни. Да се издадат. И точно тогава той щеше да ги срази.

Възхищаваше се на идеята му, но и се почувства леко засегната, че я използва по подобен начин. Щеше й се да го бе споделил с нея. Но реално погледнато, коя бе тя, че да има това право.

Тъжно се усмихна на собственото си поведение. Нищо от това нямаше значение сега. Може единствено да продължи да играе избраната от него роля. А това бе на неговата фаворитка, както го и показа.

Малко след като седнаха демонът настанен до дясната й страна я заговори:

- Простете избранице, но вчера вечерта така и не успях да разбера името ви?

Демонът бе граф Игрен, имаше малко владение до границата със земите на императора. Освен това на него бе възложена търговията със северните земи. Предимно кожи. На външен вид напомняше на обикновен човек, но чертите му бяха твърде изострени, а очите със същия цвят и форма като на бухал.

Преди да му отговори, императорът я прекъсна.

- Избраница е достатъчно име за вас, скъпи ми графе. Единствено аз имам правото да изричам името й. И смятам да го запазя дълбока тайна, както и много други неща.

Целувката по вътрешната страна на китката й, придружена с предизвикателен поглед, бяха повече от красноречиви.

- Разбира се, господарю – погледна я. – Простете ми, избранице, ако по някакъв начин съм ви засегнал.

- Нищо подобно, графе. Нашият император не е чак такъв скъперник, че да ни позволил да водим поне някой нормален разговор – и двамата се засмяха, макар и малко пресилено. – Разкажете ми повече за северните земи. Никога не съм била там.

- С огромно удоволствие, избранице.

И така той започна да й разказва за земите си и работата си, докато тя се правеше на силно заинтересувана.

Същата вечер императорът отново я отведе в стаята си и си тръгне.

Следващите десетина дни минаха приблизително по един и същ начин. Сутрин се събуждаше с него в леглото. Понякога я бе прегърнал, друг път спреше по гръб. Най-много се смущаваше, когато е буден. Просто седеше там и я наблюдава. Сякаш бе гола и той изучава всеки сантиметър от тялото й.

Ако бе малко свободен закусваха заедно, но обикновено вече се заемаше с делата си. Тя от своя страна обядваше сама или с другите избранички. Катерина видимо не я понасяше. Очакваше някой ден да я предизвика, но все още не посмяваше. Шарат и Лора я търпяха.

Само Зиара се опитваше да се сближи с нея. Харесваше я. Напомни й на малко на Тиа. Не по външен вид, но държание. Човек без воля. Свикнал да изпълнява заповеди. Но все пак и допадаше да прекарват време заедно.

По някое време императорът я викаше при себе си. Наблюдаваше го, докато работи с другите си подчинени. Разговори по отношение на търговията, проблеми по границите, дори съдебни дела. В тези мигове повече й напомняше на съдия, отколкото владетел.

Вечеряха все в компанията на различни демони.

И това бе. Ден след ден. Единственото й разнообразие бяха разговорите с Изабел, когато идваше да й помага. Както и опитите да контролира сенките. Макар че досега успяваше само да накара дрехата й да приеме различни форми. Искаше да опита и с друга сянка. Една, не свързана с нейната. Така и не стигна до това.

Намираха се в кабинета му. Помещението бе голямо, но претрупано. Освен бюрото от масивно дърво имаше и една огромна маса дълга пет метра и три широка. Макар че и бе трудно да я нарече просто маса, защото едновременно с това представляваше точно копие на империята. И не само подробна карта като тази в стаята му, а триизмерен модел, толкова детайлно изработен, че очакваше да види малки като точици хора да се движат из нея. Това разбера се не бе възможно, но не намали очарованието й от нея. Когато преди три дни за първи път я доведе тук не отдели поглед от нея часове наред.

Останалата част от стаята бе заета от мраморна камина с два стола пред нея. Няколко картини, една от които негов портрет. Картината бе стара, но не и той. Все същия поглед, стойка и острота. Почуди се дали тази картина няма да се превърне в прах преди той да се промени. Дори малко. Сигурно.

 Този следобед той проверяваше кореспонденцията си, а тя още четеше исторически труд, който й бе подарил, седнала на един от двата дивана. Денят бе топъл, така че камината не бе запалена, но в стаята бе достатъчно просторно.

Изведнъж той се засмя.

- Ела, това е за теб.

Повдигна ръка, държейки малко писмо.

- Писмо?

- Да, от лорд Игрен. Толкова е очарован от теб, че те моли при следващата си визита да прекара повече време с теб. Желае един ден да споделиш с него името си.  

Девойката стана, взе писмото и го прочете. Бележката бе кратка и наистина той я молеше за това, но тонът звучеше като…

- Любовно писмо? – попита слисано.

- Поне такова усещане дава.

- Но аз съм избранница!

- Да, за година. После си свободна.

- Не вярвам няколко думи да накарат някой да се влюби. Ако е така тогава вече да си лудо влюбен в мен. Както и аз в теб.

Хвана ръката й.

- Откъде знаеш, че не съм. Отличен актьор съм.

Изражението на лицето й явно разкриваше по-ясно чувствата й, отколкото собствените й мисли. Самата мисъл за чувства, каквото и да е било бе повече от смущаваща. Плашеща.

Той се засмя.

- Дишай спокойно. Всичко е измама. Опитва се да те впечатли, за да те използва. Ако спечели симпатиите ти ще бъде по-близо до мен.

- Това има повече логика от любовно писмо. Другите избраннички също ли получават подобни писма?

Посочи две писма отделени от другите.

- Обикновено изчакват месец-два преди да започнат да се подмазват. Явно са решили, че поведението ми ще ме направи по-лесен за манипулиране.

- Какво ще правиш с това?

- Засега нищо. Доверени лица следят всичко. Свикнали са. Повтаря се всяка година. Все се надявам, че един ден ще се научат, но така и не го правят.

Експлозията оглуши цялата стая. Подът избухна като вулкан, бълващ парчета камък, всеки голям колкото човешки торс. Девойката изпищя и клекна към земята. Ръцете и тялото му я обгърна, защитавайки я от отломките. Чуха се още експлозии. Също толкова силни, макар и по-далеч.

- Замъкът е нападнат! – изправи се. - Остани тук и се скрий!

Девойката го погледна. Целият бе в прах, но иначе непокътнат.

- Не! Ще дойда с теб!

Изправи се и го погледна сериозно.

- Тук си в безопасност!

- Идвам.

- Добре.

Едва сега огледа стаята. Половината под липсваше. Бюрото бе преместено с няколко метра. Огромната маса, на която се възхищаваше толкова силно, вече бе само помен. Счупена на малки парчета. Всички документи и карти хвърчаха из въздуха. Това, което не бе пометено от експлозията бе разрушено от отломките.

От камината нямаше и помен. Ако бе останала там още само минутка тялото й щеше да бъде премазано. Оглеждайки единственото отчасти незасегнато място в цялата стая бе там, където е императорът. Силата му ги бе спасила.

Императорът използва сенки, за да изгради мост през стаята. Двамата се затичаха навън, където цареше пълна бъркотия. Прислугата и войската тичаха в различни посоки.

Императорът спря един войник.

- Докладвай.

- Нападнати сме, господарю. Серия от експлозии са разрушили половината замък. Наредено ни е да претърсим всички за следи от вещества или магия. Персоналът се извежда навън.

- Нещо за виновника.

- Не знам, господарю.

- Къде е генерал Тигрен?

- Последно го видях в западното крило. Там пораженията бяха най-големи.

Девойката се изплаши. Там бяха другите момичета.

- Ами избраничките? – прекъсна ги.

- Не знам нищо за тях, избранице. Генералът със сигурност се е разпоредил да осигурят безопасността им.

- Свободен си – обърна си към нея. – Да вървим.

Последва го, вървяха през коридорите бързо и целеустремено. Самата тя не познаваше добре тази част от замъка, но бе достатъчно да върви след него. Всички им правеха път. И не случайно. Изражението му бе толкова гневно, че девойката щеше да се изненада ако първия виновник, които открият не умре на място.

Изведнъж той смени посоката си. Тръгна към долните етажи. Скоро и тя го чу. Удар на метал с метал. Битка.

Минаха към двайсетина метра, когато при следващия завой се озоваха насред сражение. Седем имперски войника се биеха с десетина, че и повече противника. Удържаха позицията си, но трудно.

Девойката не видя повече. Върна се назад и приклекна близо до стълбището. Въпреки желанието си, осъзнаваше, че тук само ще се пречка.

Императорът обаче бе готов. Сенките се материализираха в ръцете ми, приемайки формата на два извити ятагани. Изрева гневно и направо скочи през балкона.

Чу го да се приземява и атакува. Последвалата битка бе кратка. Предсмъртните им викове изпълваха въздуха, ехтейки из коридорите.

Скоро всичко приключи.

-Оставете един жив! – заповяда императора.

Едва сега тя посмя да се надигне и покаже зад ъгъла. Гледката я потресе. Навсякъде имаше мъртви тела и откъснати крайници. Кръвта бе оплискала целите светли стени. От гвардейците бяха оцелели петима. Двама от тях държаха мъж, коленичещ пред императора. А самият той… изглеждаше като излязъл от някой кошмар. Днес носеше черен панталон и тъмно синя риза, потъмняла от пролятата кръв. Една пръска минаваше през лицето му, придавайки го варварски вид.

Докато се приближаваше към заложника си единият ятаган изчезна от ръцете му.

- Кой ви изпрати? - мъжът не отговори. – Кажи ми сега и смъртта ти ще бъде бърза.

Мъжът го погледна и го заплю.

Императорът използва свободната си ръка да го зашлеви. Дори от тук тя чу пукането на челюстта му.

- Отведете го!

Двамата войника, които го държаха го отведоха. Най-вероятно към тъмницата. Ако още имаше такава.

- Нападнаха ни изведнъж. Проникнаха от няколко места, използвайки суматохата от експлозиите.

- Колко са?

- Не сме сигурни. Генерал Тигрен ни изпрати да претърсваме. Това е третата подобна група.

- Ами целта им?

- Не е ясна, господарю. Атаките си на случаен принцип. Засегнати са няколко стаи, коридори, основни стълбища тронната зала е в най-окаяно състояние.

 Императорът погледна към нея и се намръщи.

- Отведете я при останалите избранички и я охранявайте.

- Няма да тръгна с тях! – възпротиви му се тя.

- Сега не е време да се правиш на упорита. Твърде е опасно.

- Мога да се защита и сама.

- Можеш ли да използваш оръжие?

- Не, но мога да се пазя, докато ти покосиш врага си.

Докато изговаряше думите си накара сенките около ръката й да се превърнат в малък щит. Представи си го възможно най-здрав. Щеше да понесе удар - два.

- Осъзнаваш ли, че със същите тези сенки мога да те увия и пренеса където си поискам.

- Ако наистина мислеше да го направиш, вече щеше. Искам да съм от полза.

Императорът въздъхна.

- Добре. Като искаш да мреш, твой избор.

- Така е.

Продължиха към централната зала, спираха се само колкото да помогнат на някой. На места замъкът бе непокътнат, на други напълно неразпознаваем. Експлозиите бяха нанесли сериозни щети. Императорът сякаш не ги забелязваше. Уверяваше се, че хората му са добре. Помагаше ако някой е ранен или затрупан. Но бързо продължаваше напред в търсене на своя враг.

Девойката помага както може. Имаше достатъчно познания, че да направи превръзка, да провери дали човекът няма сътресение или вътрешно кървене. Само да знаеше повече. Чувстваше се безпомощна. Единственото й предимство бе че не се пречка в краката му.

Наблизо се водеше нова битка. Този път и тя я чу бързо.

Намираха се на приземния етаж, близо до тронната зала. В една от по-малките зали се бяха барикадирали голяма част от нападателите. Генерал Тигрен ръководеше атаката. Видя императорът и възкликна:

- Господарю! Радвам се да видя, че сте добре.

- И аз теб, генерале. Какво е положението?

- Почти една четвърт от замъка е засегната. Имаме над стотина жертви, предимно персонал. Атакуваха ни от няколко страни, лесно проникнаха и от тогава се водят десетки малки битки по етажите. Не сме сигурни за целта им, никой от заловените не проговаря. Тези тук са най-голямата останала.

- Колко са общо?

- Трудно е да се каже. Може би около двеста, но са сериозно подготвени и добре организирани.

Чувстваше се ненужна тук, така че остана настрани. Наблюдаваше ги как подготвят нов щурм и се молеше всичко да свърши по-бързо. Забеляза старият лечител и отиде да му помага.

- Нямате място тук, избраннице.

- Може би, но искам да остана.

- Бих искал да споря, но точно сега всеки чифт ръце са добре дошли. Вие ще ми асистирате. Разпознавате ли билките?

- Повечето. Мога и да превързвам рани. Сигурно и да ги зашивам, макар и нескопосано.

- Добре тогава. Засега е достатъчно да ми помогнете да го задържим, докато извадя тази стрела.

Девойката вече се бе заела да придържа неподвижно войника, но сега се намести по-добре. Една стрела се бе забила в крака му и кървеше обилно. Някой бе стегнал кракът с колан и най-вероятно с това му е спасил живота. Стига да оцелееха и след това. Лечителят извади стрелата, намаза раната и я заши.

Атаката бе започнала. Всеки ранен отстъпваше назад, оставяйки другите войници пред себе си. Лечителят я остави да превърже простреляния войник. После й възложи да прегледа всеки новодошъл. Да прецени кои има нужда от спешна помощ и кои ще да почака. Повечето имаха леки наранявания, но достатъчни, че де могат да атакуват.

Приближи се до следващия войник. Мъжът имаше превръзка на главата и около едната си ръка. Клекна до него и се зае да провери ръката му. Замръзна. Мъжът носеше изпомачкана униформа, но под нея се поддаваше мръсна риза. Ръката му също изглеждаше наред.

Погледите им се срещнаха.

Изпищя преди да запуши устата й. Задърпа я, така че и двамата да се изправят. Бяха встрани от останалите пострадали, но поведението му не остана незабелязано. Застана зад нея, използвайки я като щит. Уж ранената му ръка сега държеше нож, който допря до гърлото й.

- Мълчи курво или ще те накълцам. – просъска в ухото й.

Забърза назад към един от коридорите. Той я влачеше със себе си, без значение дали ще се спъне или не. Бе твърде силен. При всеки опит да се бори, острието опираше заплашително шията й.

Сърцето й заби като лудо. Опита се да мисли трезво, но не твърде изплашена. Мислеше си, че е силна, но не бе. Защо не го послуша. А твърдеше, че може да се защитава сама. Та тя бе просто едно момиче. Имаше само няколко сенки.

Сенките!

Представи си как тези около врата й се надигат и се втвърдяват около врата й, защитавайки я от ножа. Хватката му твърде стегната, но ако ги накараше да го порежат може би…

Пред тях имаше войници. Трима препречили пътя им. Бягството назад също е невъзможно. Изпита облекчение. Императорът. Още кръв бе оплискала дрехите и лицето му, но той самия бе непокътнат. Никога преди не бе изпитвала подобна радост, колкото тази да го види там застанал с двата кинжала, готов да убива.

Острието се заби по-навътре в шията й. Щеше да я убие, но сенките я бяха защитили. Сега или никога. Представи си сфера от сенки и го удари с все сили в гърдите. Острието се плъзна по бузата й, оставяйки кървава следа, но тя бе свободна. За милионна от секундата поиска да се затича към него и да го прегърне. Вместо това се хвърли настрани, но се спъна и падна на няколко метра от нападателя си. За отстъпва на четири крака.

Мъжът изпсува. Извади нещо изпод ризата си. С крайчето на окото си видя, че е стъкленица. Погледна към императора и изкрещя:

- За свободата!

Хвърли я с всички сила в крака си и тя избухна.

Светът изчезна в ярка светлина.

Пробуди се сред пълен мрак. Паникьоса се. Мъртва ли е? Но тогава защо цялото й тяло я боли. Раздвижи се, но успя да мръдне само няколко сантиметра. Навсякъде около нея имаше сенки. Дрехата й се бе разширила, не много, но достатъчно да я защити от експлозията. Опипа сянката близо до ръцете й. Усети как на едно място сянката е оформена около нещо твърдо, сигурно камък.

Затрупана е жива! Не можеше да диша. Щеше да умре тук, затрупана.

Не! Не бива да мисли така. Те знаеха, че е тук. Щяха да я освободят. Но кога? С всяка секунда й ставаше все по-лошо. Твърде тясно. Твърде тъмно.

Опита се да използва сенките. Бе успяла по-рано, ще успее и сега. Представи си сенките като балон, равно разширяващ се. Вложи цялата си воля в този образ. Чу се стържене на камък в камък. Като че ли нещо помръдна, но после нищо.

Продължи да опита, но без успех. Дали над нея имаше твърде много камъни или сама тя е твърде слаба, не знаеше. Затвори очи в опит да се успокои. Не успя.

Глупачка! Защо се опита да си смела, когато в действителност не си? Защо го последва вместо да отидеш някъде в безопасност? Тогава нямаше да видиш толкова много смърт. Толкова ранени. Щеше да затвориш очи и всичко да свърши. Защото вече бе живяла в един илюзорен свят и отказваше да го направи отново.

Чу гласове. Първо по-глухо, но после по-силно.

- Тук съм! – извика.

Камъните продължиха да шумят, но още не почувства промяна. Опита да ги размести и те помръднаха. Но не и този над нея. Сигурно е голяма плоча. Твърде тежка за нейните способности.

Накрая и той помръдна. Бавно. Сенките свободно се придвижиха по него, позволявайки й да се изправи в седнало положение. Разтвориха се пред нея. Заслепявайки я.

Примигвайки видя едра фигура пред себе си. Подаваше й ръка.

- Зад вас!

Твърде късно. Мечът се заби в гърдите на императора, пронизвайки го.

Извика от уплаха и гняв. Действа преди да осъзнае какво върши. Изправи се, напипвайки пода с ръце. Хвана нещо остро. Мина покрай падналия император и нападна мъжа зад него. Замахна и заби парчето стъкло в гърлото му. Кръвта му я оплиска лицето й, замъглявайки зрението й. Мъжът изпусна меча. Опита се да я хване, но тя се отдръпна. Строполи се на земята, задавен в собствената си кръв.

Девойката коленичи до императора. Не бе нужно да е лечителка, за да разбере, че е зле. Усети че не е сама и изплашена погледна към посоката, от където чувстваше погледа. Един войник. Гледаше с разширени от ужас очи, императора.

-Не стой така! – изкрещя му. - Викни помощ. Трябва ни лечителя!

Войникът се освести и бързо избяга нанякъде, следвайки заповедите й.

Трябва да направи нещо. Извика сенките, но те не се появиха. Още удържаха парчето стена, затрупал я по-рано. Бе и ужасно трудно. Твърде изтощена бе, за да успее, но накрая те откликнаха. Превърна ги в превръзки стягащи раната. Не знаеше дали ще помогне, но само това умееше.

Но е далеч от достатъчно. Бе изгубил твърде много кръв. Кръв! Това е ключът. Имаше нужда от кръв. Тя му дава сила.

Ръцете й кървяха, наранени от по-рано, но не достатъчно силно. Огледа се и видя че около тях има много счупени парчета. Вероятно от някой прозорец. Все най-близкото парче и преряза дясната си ръка по дължина. Болката я накара да трепне, но се овладя. Така кръвта ще потече по-силно.

Отвори устата му и допря китката си до него.

-Пий, по дяволите. Пий!

Нагласи главата му на крака си, така че да му бъде по-лесно да преглъща. Нищо. Изминаха няколко мига, които й се сториха дълги като часове, но накрая той преглътна. После още веднъж. Стискаше ръката си, стимулирайки кръвта да потече по-бързо. Още няколко дълги мига, но като че ли цветът му се връщаше.

Очите му се отвориха и я погледнаха.

- Селена…

Затвори очи.

Дишането му бе стабилно. Не знаеше дали ще оживее, но засега е по-добре.

Чу приближаващи се стъпки и гласове. Идваха към тях. Почувства нечия ръка нежно на рамото й. Говореха й, но нищо не разбираше. Всичко й се стори толкова далечно и чуждо. Други ръце поеха императора и го сложиха на носилка. Нищо повече не се иска от нея.

Погледна ръцете си. Китката й още кървеше. По двете й длани имаше засъхнала кръв. Не знаеше коя е нейна и коя чужда. Всички започна да се връща в главата й на вълни. Цяла вълна от страх, ужас и умора, я заля изведнъж. Отпусна се, притиснала ръце към тялото си и заплака.

Събуди го болката. Но той бе свикнал с болката, така че я игнорира. Спомни си какво се случи, нападението, атаките. Бомбата. Лицето й преди камъните да я затрупат. И как сърцето му забрави да бие. Но тя бе жива. Благодарение на сили, над които не би трябвало да има сила. И после го раниха.

Отвори очи. Не е сам. Бе готов да скочи, въпреки желанието на тялото му да почива, но усети познат сладникав и тръпчив вкус. Успокои се.

Момичето също го усети. Остави книгата, която четеше и седна на леглото му. Близо, но на достатъчно разстояние.

- Как сте?

- Като намушкан.

- Нормално. Освен това спахте цял ден и половина.

Погледът му се спря на раната на лицето й. После на превръзките на ръцете й.

- Какво стана?

Погледът й бе тъжен, мрачен. Сякаш е загубила нещо. Но гласът й бе спокоен и уверен. Разказа му всичко. Без да премълчава нищо.

- Колко жалко. – рече накрая.

- Кое?

- Най-накрая да опитам кръвта ти и да нямам никакъв спомен за вкуса й.

Смехът й бе пресилен, но дори и така му се стори красив.

- Е, щом не умря от отрова, значи съм се пречистила напълно. Оттук нататък ще имаш и други възможности.

- Така е.

Момичето се поколеба, изглеждаше смутена. Оправи кичур коса, несъзнателен жест, които винаги правеше, когато е несигурна.

- След като бе ранен, малко преди да изгубиш отново съзнание прошепна едно име – Селена. Попитах, но никой тук не познава някой с това име. Ако ми кажеш коя е мога да заповядам да я доведат.

Подсмихна се съзаклятнически.

- Малко трудно – тя вече е тук. Гледах те облята от лунна светлина и ми се стори, че самата богиня е дошла да ме отведе далеч. Селена е твоето име. Ако го приемеш.

Момичето дълго мълча, осмисляйки думите му.

- Благодаря ви – изправи се. – Ще ви оставя да почивате.

Наистина бе по-уморен отколкото очакваше. Подобна рана не би успяла да го отслаби до такава степен, но ако по острието е имало отрова, е друг въпрос. Щяха да минат няколко дни

- Върви.

Момичето, което сам бе наименувал Селена, се спря на вратата. Отново се поколеба. Поведение, което не е виждал досега в нея. Явно събитията я бяха разтърсили повече отколкото му призна.

- Дадохте ми име, но какво е вашето господарю?

Сега той бе този, които се поколеба. Името му не е тайна, но вече никой не го използва, дори той самият. За всички е господарят на света, дори онези, някога били му близки. Не държеше на сериозния тон, но отново никой не го изричаше.

Погледна я. Тази млада и невинна душа, дето той се опитваше да почерни. Тя не иска нищо от него. Но все пак е тук. Наглеждаше го. Спаси живота му без нищо да получи в замяна. Макар че ако в този момент бе пожелала да я пусне, той щеше да го направи. Този малък жест е нищо.

- Името ми е Каим.

Тя се усмихна, поклони се и каза:

- Бързо оздравяване, господарю Каим.

- Приятна вечер и на теб, Селена.

Имаше си име. Този факт и се струваше толкова странен, че едва можеше да повярва. Пред него се държа спокойно, но сега едва дишаше. Сърцето й биеше като лудо. Боеше се, че може да изскочи от гърдите й. Подпря се на стената и затвори очи. Защо той й влияе така силно? Трябваше да го мрази. Трябваше. Да. Но сякаш всеки ден става все по-невъзможно.

Въобразяваше си си. За първи път някой като че ли го е грижа за нея. Наистина за нея. Като обикновен човек. Личност. Но всичко това ще свърши. Година по-късно и край. По-добре да престане още сега преди да си позволи да се привърже. Преди да почувства нещо, което не бива.

След няколко минути се успокои достатъчно да се върне към стаята на същия етаж, където я бяха настанили след нападението. Лечителят лично е прегледа и превърза раните й. Заповяда й да поспи, дори и даде отвара, но тя отказа. Искаше да остане с императора. Не можеше да си го обясни, но изпитваше нужда да е сигурна, че е добре. Накрая се съгласи да се опита да поспи няколко часа, а след това щяха да я пуснат при него. Успя. За час. После отиде при него и така, докато не се събуди.

Докато се върне в стаята бе напълно спокойна. Забрави мислите си. Зарови ги дълбоко в себе си. Там, където бяха милион други чувства. И отново, когато си легла уморена върху възглавниците прошепна отново името му. Както и своето.

На следващия ден Каим, както го нарича в мислите си, бе станал и се разхождаше сякаш нищо не се е случило. Поредната измама. Селена, както и сигурно други негови приближени, виждаха лека колебливост в движенията му. Старанието да не се претоварва. Поне вече не играе роля. Това е неговата истинска същност и колкото повече го наблюдава, толкова повече откриваше причини защо е истинският им лидер, а не някой от другите царе.

Всичко в него крещеше, че притежава света. Наблюдаваше го как върви из двореца, как говори с другите лордове, как дори дава заповеди. Седеше отстрани. Наблюдаваше го цял ден и му се възхищаваше. Не като мъж или демон. А като владетел. И не може да се представи друг, на който толкова добре да му приляга отредената роля. Това е истинската му същност и едва сега той я разкри пред нея. Позволи й да го види. Цялостен.

Това й помогна да вземе решението си. Съдбата си. Вътрешно се усмихваше, защото едно обикновено момиче като нея няма място в този свят. Осъзна го сега, много преди да си позволи други мисли.

След обяда само с него и другите избраннички един от прислужниците се приближи и й каза:

- Господарят разпореди да подредим вещите ви в отделни покои. Уверявам ви, че са различни от тези, в които бяхте настанени при идването си. Надява се малко спокойствие да ви помогне да се възстановите по-бързо.

Думите му й подействаха като шамар. Дори не бе имал желанието да й го съобщи лично. Накара я да се почувства специална, а после я изгони. И защо? Защото вече няма нужда от нея. Играта приключи. Представлението, което изиграваше пред останалите лордове и царе, доведе до своя завършен. Вече няма нужда да се преструва на опиянен от отровата, в която я бяха натровили. Вече доказа, че не е слаб. И че никога няма да бъде. И от негова любимка, тя се превърна в поредната му избранничка.

Пред слугата просто се усмихна.

- Благодаря, че ми казахте. Бих желала да ме заведете до тях.

- Разбира се, избранице. Последвайте ме.

Отведе я в крилото на избранничките. Останалите момичета бяха в западната част. Четири стаи едни срещу други. Но нейната бе в източната част. Беше посещавала стаята на Катрина, когато ги покани всичките един следобед на чай. Тези са по-големи. И най-важното – имаха голям балкон.

Всекидневната бе красива. Банята и дрешника почти идентични с тези на императора.  Леглото огромно и с балдахин. Селена имаше очи единствено за балкона. Излезе на него и се остави слънцето да затопли кожата й. Огледа се. Градината се простираше, докато и стигне погледа. Малко от пътя се забелязва зад група дървета. Само колкото да се види ако някой идва. От другата страна откри, че вижда покоите му. Достатъчен бе един поглед, за да се увери, че той е там. Сам или с компания.

Остана в стаите си. Поколеба се дали да не отиде при избраннички, но бързо се отказа. Сутрин с тях, дори само гледайки ги от далеч, бе повече от достатъчно.

Върна се във всекидневната, където завари на масата книга облицована в обикновена хартия. Повдига я. Разпозна почерка на императора, и прочете на глас:

- Книга за това как да НЕ убиеш демони. Забавно, Каим. Наистина забавно.

Махна подвързията и видя, че в действителност става дума за историята на света им през погледа на демон. Много дебело и малко сухо четиво. Точно от какво имаше нужда. 

Няколко часа по-късно четенето й бе прекъснато, когато Изабел влезе в стаята. Тя бе и първата и най-важна личност, с която сподели новината.

- Имам си име!

- Наистина! Радвам се, че най-накрая си избрала такова.

- Не аз. Императорът го направи. Селена.

Изабел я прегърна.

- Прекрасно е. Отива ти, Селена. Направил е добър избор. Богинята на луната. Знаеш ли, че тя е богинята, която спомага хората да сънуват и мечтаят. В същото време помага на хората да взимат правилните решения. Може би от сега нататък тя ще ти помага в живота.

- Може би.

Макар и сама не вярваше в това.

Останалата част от следобеда Изабел и показа няколко нови рокли, приготвени за нея.  По-голямата част от времето обаче приказваха. Накара Изабел да й разказва за живота си. Преди да дойде в двореца. За семейството й.

Наистина й бе интересно, но това така и не успя да я разсее достатъчно, че да престане да мисли за Каим. Искаше й се същата вечер да го посети, но той вече няма нужда от нея. По същия начин, по който преди я използваше, за да привлече враговете си, сега стойността й падна до едно от неговите избранници. Съмняваше се, че ще може просто да влезе в покоите му и да го изчака, както правеше досега.

Така че остана в стаите си. Будува до късно. Не го чакаше, просто не и се спи. Минаваше полунощ, когато се отказа да чете подарената книга и си легна. Въпреки умората си дълго не заспа. Почувства хлад. Онази студенина, когато е сама в стаята си като малко дете, макар и да е топло. Позволи си да го забрави, но ето че се е върнал.

Следващите дни получи свобода, за която дори не си бе мечтала. По цял ден прави каквото си поиска. Създаде си рутина. Закусва сама, упражнява се със сенките. Макар че последното не води до реални резултати. Бе й приятно да го прави. По обяд често ходеше до другите избраннички. Все още я дразнеха, но почти ги понасяше. За час-два. Следобедите четеше различни книги, които магически се озоваваха в стаята й.

Измина почти седмица преди да го види отново. Една вечер влезе и заговори най-безгрижно.

- Радвам се, че книгите ти харесват.

Погледна го, но не стана. Изправи гръб, оставяйки книгата си в скута си.

- Приятен начин да прекарвам времето си. Напоследък открих, че нямам кой знае какво да върша.

- Така е. Тези дни бях твърде зает да преследвам тези самообявили се бунтовници.

- Надявам се да получил нужните резултати.  - позаинтересува се.

- Още работя по въпроса. Но имам значително по-добри резултати от преди. Дори заловихме няколко живи.

- Престоят им в тъмницата надали ще е толкова приятен, колкото моя.

Императорът се засмя. Злобно. Кожата й цялата настръхна. Щеше да се уплаши, но знаеше, че скритата омраза е насочена другиму.

- Определено. Но не заради това съм тук.

Селена стана, заставайки срещу него. Попита го иронично:

- Какво ще желаете господарят от скромната му избраница?

- Не вярвам в искреността ти.

- Защото я и няма, господарю. Може да не те мразя, но и не харесвам съдбата си. Така и ще остане.

- Това е твой избор, Селена. Както и мой да се опитам да го променя.

- И как смяташ да го направиш?

- За начало – още не съм те възнаградил, че спаси живота ми. Кажи ми какво искаш?

- Свободата си?!

- Без това.

Селена се замисли. Дори и в рамките на шегата, знаеше, че няма да получи свободата си. Поне не и още година. Можеше да й даде каквото си поиска. Бижута. Рокли. Злато. Сигурно дори къща след като я освободи. Но още, докато си ги представи установи, че нищо материално няма значение за нея.

- Искам да изляза навън.

- Тогава го направи. Можеш да ходиш, където си поискаш из двореца и земите му.

Радостта пролича дори през иначе сериозното й лице.

- Наистина ли ми позволяваш?

- Да.

Поклони се дълбоко.

- Благодаря ви, господарю Каим.  

Обърна му гръб и се затича към вратата.

- Не сега! Навън вали. – опита се да я спре.

Дори и да го чу Селена не спря. Имаше свободата, за която копнее. Можеше да излезе навън. Да види останалия замък. Градините! Точно там искаше да отиде.

Работниците на императора бързо възстановяваха щетите от експлозиите. Някой от пострадалите коридори вече са напълно възобновени. Работата щеше да протече още няколко седмици. Едно от нещата, които сега поправяха бе стената на тяхната кула. Зееше няколко метрова дупка в стената, засега закрепена с дървени подпори.

Един от двамата пазачи дето го охраняваха я спря с копието си.

- Забранено е излизането навън, избранице. Моля да се върнете в покоите си.

- Имам специално разрешение от императора. Ако желаете може да отидете при него и лично да го попитате.

Гвардеецът се поколеба, но я пусна.

Селена вече не бързаше. Пристъпи бавно, оставяйки дъждът да докосва тялото й. Дори преобрази дългата си рокля на по-къса, над глезените. Ръцете й също останаха свободни. Изпита хлад, вятърът я накара да изтръпне. Но не от студ, а удоволствие. Засмя се.

Бързо слезе по стълбите и отиде в градината. Докосваше всяка цвете и дърво, до което можеше да се докосне. Тук навън те изглеждаха хиляди пъти по прекрасни от която и да е картина или аранжировка. А ароматът им... никой парфюм, пък бил той и най-скъпият на света не може да се сравни с нежния им, почти не усетим мирис.

Каим я последва, но остана крит от дъжда. Наблюдаваше я да се радва на свободата си. Знаеше, че е егоистично от негова страна да я лишава от това удоволствие, но обстоятелствата го налагаха. Все още не бе безопасно, но и никога не е.

Танцуваше наоколо, тананикайки си непозната за него мелодия. Напомни му на дете. Все пак тя бе само на шестнадесет години. Твърде млада, за да изпита разочарованията на света и в същото време преживяла повече от достатъчно. В очите й имаше мъдрост, дадена единствено от живота. Нарече я дете, но в същото време е най-красивата жена, която е срещал.

Усмивката й го примамваше като нощен молец към пламъка на свещ.

Излезе на дъжда. Бързо отиде при нея, придърпа я към себе си, хващайки я през кръста. Целуна я. Бавно, но настоятелно. Грубо, но и внимателно. Отдръпна се едва, когато краката й омекнаха и се облегна на гърдите му.

Очите им се срещнаха.

- Ако не ме желаеш ми го кажи сега или ще те взема още тук.

Селена не се поколеба. Повдигна се на пръсти и го целуна. Нежна и невинна целувка, едва докоснали се устни, но събуди у него повече страст отколкото си въобразяваше, че има.

Нямаше търпението да се върнат в стаята му пеша. Обви и другата си ръка и политна. Селена извика, повече от изненада, отколкото уплаха, и обви ръце около врата му.

Прозорците на стаята му се отвориха широко и той влезе вътре. Без да я пуска я отведе навътре, полагайки я на леглото. Отдръпна се само колкото да захвърли ботушите и ризата си. Девойката се бе надигнала на лакти и го наблюдаваше. Мократа й рокля бе полепнала по тялото, оставяйки малко място за въображение. Мисълта, че предпочита да носи неговите сенки вместо която и да е друга дреха, събуждаше у него чувство за принадлежност. Тя е негова. Само негова.

Надвеси се над нея и продължи да я целуна. По устните, после надолу по шията й. Звукът на кръвта й го примамваше неустоимо, но сега искаше нещо друго много по-силно. Продължи надолу.

Платът под пръстите му се превърна в дим и изчезна. Не цялата рокля. Парче по парче, само там, където пръстите му я докосваха. А те бяха навсякъде.

Захапа зърното и засмука.Стон на изненада и удоволствие. Продължи да си играе с тях, докато не се втвърдиха и от розови станаха ярко червени. Пръстите му продължиха надолу, търсейки сърцевината й. Докосна я. Ръцете й бяха отстрани на главата й, едновременно отблъсквайки го, но и насочващи надолу.

- Каим… аз… аз…

Спазъм мина през тялото й, когато прониква с пръст в нея.

- Знам.

Зацелува плътта й, пъпа й, надолу. Не бързаше. Продължи да я възбужда, отново и отново, докато и последната разумна мисъл не се изплъзна от главата й. Дали бяха минали секунди или часове, нямаше никаква представа. Не го интересуваше. Виждаше само жената пред себе си. И тя бе негова.

Двата му пръста проникваха дълбоко в сърцевината й, довеждайки до нови викове от нейна страна. Така влажна, гореща и приканваща. Искаше да я почувства с цялата си същност, но се въздържаше. Още не бе готова.

Но Селена не мислеше така. Повдигна лицето му към себе си.

- Умолявам те. Не мога повече. 

- Не и преди да го кажеш.

- Желая те, Каим… Веднага… 

- И ще ме имаш.

Надвеси се над нея, покривайки я с тялото й. Краката се увиха около нея, притискайки го по-близо. Ръцете й обгърнаха гърба му.

Целуна я, прониквайки с език в устата й. С един единствен мощен тласък влезе в нея. Цялата й тяло се разтърси от спазми. Ноктите й прокараха следи по гърба му. Извика, но викът й бе заглушен от устните му.

Самият той също се разтрепери. Усещането бе така прекрасно, така съвършено, че бе готов да се освободи още сега сякаш е непохватен младеж.

Раздвижи се бавно, оставяйки тялото й да привикне към неговото.

Отново тя бе тези, която го провокира към следващата стъпка, прошепвайки в ухото му:

- Не съм от стъкло. Дай ми всичко от себе си.

Изстена чувствайки го как става още по-голям в нея.

Обърна се го гръб, карайки я да застане над него. Сграбчи дупето й в ръце и започна бързо да прониква в нея. Всеки негов тласък пробуждаше вик в нея. С ръце, хванали неговите, той я виждаше цялата. Възбуденото й тяло, малките, но перфектно пасващи в ръцете му, гърди. Устните й леко подпухнали от хилядите му целувки, криещи в себе си загадъчна усмивка всеки път щом изречеше името му. И най-красивите очи на света. Изпълнени с желание и копнежи. През цялото време чувстваше погледа й върху себе си. Пламъкът на омразата и презрението бе заменен от този на страстта. И той му действащо по-възбуждащо от всичките други избраннички взети заедно.

Един последен силен тласък и се изля в нея. Селена извика, извивайки гръб назад, а после се отпусна без дъх на гърдите му.

Но той далеч не бе приключил с нея. Върна я под себе си и продължи да се движи в нея, този път по-бавно.

Селена повдигна ръка към лицето си. Хвана косата си и я избута на една страна. Приканващо оголи шията си.

- Казах, че искам всичко от теб.

- Сигурна ли си?

Селена тихо се засмя. Целуна го леко по устните. Точно както и първия път.

- Точно защото ми даваш това право на избор съм тук и те искам. Готова съм.

Каим се наведе и прокара език по шията й. Целуна мястото, където вената й бе най-близо до повърхността. Със следващия тласък я ухапа. Кръвта й бликна в устата му, изгаряйки го с топлината и плътността си. Още с първата глътка се почувства изпълнен със сила.

Отпи няколко пъти, движейки цялото си тяло в ритъм с нейното. Пи малко, но се почувства сит. Сякаш е пирувал.  Облиза мястото, за да не я захапе отново.

Целуна я.

Нощта е още млада.

Часове по-късно най-накрая я остави да заспи.

Обладава я отново и отново, но още не бе задоволен. Искаше още. От нея и кръвта й. Не помнеше кога за последно е изпитвал толкова силно желание към някой.

Спомни си нещо случило се много отдавна. Когато бе млад. Когато и империята му.

Вървеше сред хората си и една възрастна жена му препречи пътя. Преди гвардейците да я повлекат настрани, тя му извика:

- Виждам съдбата ти, господарю, и тя е преплетена с тази на детето на луната. То ще бъде твоята смърт и спасение. Когато мракът се спусне над теб, то ще е до теб. Без него ще те обладае.

Забрави думите й почти веднага. Хората му казаха, че е селска вещица. Побъркана. Но ето че след толкова векове срещна някой, които за малко да го убие. После го спаси. И сам бе нарекъл с името на луната.

Погледна спящата в обятията му жена и си каза:

-Възможно ли е да си ти?

Но и сам не вярваше. Без значение дали думите на вещицата са истина или не, той сам си кове съдбата. Няколко думи не променят нищо.

Скоро заспа.

Събуди го тих шум.

Селена бе приседнала на края на леглото. Носеше отпусната по тялото й черна рокля, почти като нощница. Точно в момента използваше сянка, за да създаде панделка, с която да върже косата й.

- Използва ме и сега си тръгваш, а?

Девойката извърна лице. Разпозна руменината на лицето й дори в тази тъмнина, но повече го привлякоха пламъчетата в очите й.

- Не вярвам да се чувстваш използван. По-скоро аз трябва да се оплача. Фактът, че нямам опит не изглежда да те спря. Чувствам краката си толкова слаби, че се съмнявам в способността си да се прибера в стаята си.

- Тогава остани.

Селена поклати глава.

- Мисля, че е по-добре да се прибера.

- А ако аз искам да останеш?

- Това заповед ли е?

- Не.

- Тогава ще се прибера – изправи се. – Лека нощ, господарю.

- Приятни сънища, Селена.

Тръгна с бавни крачки към вратата. Не се шегуваше, че е натъртена. Та той самият бе. Но дори широката дреха не скриваше сладките извивки на тялото й. Припомни си усещането да е под него. Съблазнителна и невинна.

Пожела я отново, но я остави да си тръгне.

Междувременно Селена вървеше бавно, но уверено през коридорите. Нямаше стража, освен пазачите на първите етажи и постовете си. Те я поздравяваха с кимване, но тя ги игнорира. Не познаваше голяма част от замъка, но поне пътя до стаята си знаеше добре.

Прибра се и направо се стовари върху леглото. Въпреки болежките по цялото й тяло, не изпитваше умора. Обърна се по гръб и загледа в балдахина на леглото.

Всичко й се струваше като един сън. Каим застанал пред нея в дъжда и после в стаята му. Още усещаше докосването му. Вкуса на целувките му. Екстазът, когато я ухапа. Мястото още пулсираше под пръстите й.

Сън. Трябва да е сън. Иначе как може да се обясни силното си желание към него. Бе забравила всичко – миналото, положението си, дори момента. Под дъжда бе просто една жена, желаеща един мъж. Постепенно започна да се връща към реалността. Общественото мнение не я интересува – те отдавна мислеха, че е спала с него. Все пак играеше роля на негова фаворитка. Но се бе отдала на мъжа, които мразеше години наред и обвиняваше за всичките си нещастия. Този, от които искаше да избяга с всички сили, но ето че сега съжали, че не остана с него. Поне до сутринта. Някой неща обаче е по-добре да останат скрити сред сенките на нощта.

Изправи се и отиде в банята. Благодарение на вътрешната канализация можеше да се наслади на гореща вода, винаги, когато пожелае. Котлите горяха денонощно. А и нямаше нужда от прислуга, за да измие косата и тялото си. Преди да се потопи във водата за пореден път си припомни вкусът на устните му върху своите.

***

Животът е влезе в нов ритъм. Само три седмици бяха минали откакто престъпи прага на замъка и вече нямаше нещо, което да не е променило. Най-вече тя самата. Дали бе заради свободата й? Слънцето? Не. Каквато и роля те да изиграваха в живота й бе второстепенна спрямо влиянието оказано от Каим. Той не само завладя тялото й, но и душата й. Бавно я променяше, но Селена и сама го усещаше. Нешо много по-древно и могъщо от която и да е било магия. Той я разбираше. Виждаше я за нея самата.

Всеки път, когато срещнеше погледа му изпитваше смущение.  Пламъкът, зараждащ се в тях бе закъчлив, както усмивката му. Несъзнателно тя самата му отвръщаше със същото. Но и много преди него имаше нещо вътре. Той е приемаше.

Отново прекарваше повечето си време около Каим. Не беше както преди, но поне не я игнорираше напълно. Обядваха на една маса, седейки близо един до друг. Той се стараеше да обръща равно внимание на всяка от девойките и го канеше подред да седят до него.  Понякога бе зает и веднага си тръгваше, ако ли бе прекарваше известно време с някоя от тях.

Обичаше да прекарва свободното си време из градината. По цял ден. Понякога проучвайки безкрайните коридори и различни градини. Друг път сядайки на някоя пейка с книга в ръка, под слънчевите лъчи. Ако са навън дори понасяше по-лесно присъствието на другите момичета, по време на следобедните им чаени партита, както обичаха да ги наричат.

Дори сутрешния хлад или дъждът не развали настроението й. Напротив. С удоволствие гледаше как листата бавно променят цвета си, обагряйки градината в огнени цветове. До две месеца се очакваха и първите снегове. Селена почти не помнеше снегът и го очакваше с радостта на малко дете. Дали светът обагрен в бели цветове ще й се струва толкова странен колкото си мисли. Или ще е много повече.

Но нямаше търпение да настъпи нощта. Най-ранните й часове. Тогава той идваше при нея като тъмна сянка. Първият път се изплаши, но никога след това. Каим я събуждаше с целувка ако спеше или саркастична усмивка ако е будна. В тази кратки часове го имаше само за себе си. Харесваха й тези мигове, дори и когато са кратки.   

Когато бяха двамата през деня или отиваха из градините или в кабинета му. Харесваше й да го гледа как работи, съзнавайки колко жертви прави, за да има времето за избраничките си. Не искаше да го претоварва. Макар да се съмняваше, че на света съществува сила, която да го срази. Каим е като скала. Непоклатим и вечен.

Седмиците отминаваха и постепенно Селена започна да му помага в работата. Не нещо сериозно. Да подреди писмата. Да му донесе някоя книга, свитък или документ. Да му напомня за някоя среща. Но с времето започна и по-сериозни неща. Радваше се, че има възможност да използва знанията си. Какъв е смисълът от цялата тази аритметика, география, история и дори малко политика, ако не можеш да решиш и най-елементарните спорове.

Селена се протегна и му подаде следващия документ:

- Това са приходите от данъци от последните десет години на градовете Биер и Костра. Забелязва се известен спад, но той отговаря на епидемията от скакалци появила се преди няколко години, постепенно се завишава. Очаквам, че догодина ще имат добра реколта. Времето е приятно и не че очаква люта зима, така че посевите ще се появят бързо.

Каим взе документа от ръцете й, без да откъсва очи от нейните.

- И кога точно се превърна в моя секретарка?

- Не знам… Някъде между молбата ти да преведа един тест за халифа на Тивра и търсенето на документи из онзи кошмар дето наричаш архив. – отвърна усмихвайки се.

Каим също се засмя. Протегна ръка, хвана я и придърпа към коляното си. Щом седна на него я целуна. Дълго и страстно, а после и надолу по шията.

Направи жалък опит да се освободи.

- Имаш работа…

- Може да почака.

Наистина можеше.

***

Заедно с първия сняг започнаха и приготовленията за Зимния бал. Най-важното събития през сезона, отбелязващо зимното слънцестоене и първите три месеца от идването на избраничките.

Всички бяха ужасно заети. Включително и момичетата. Вериса отговаряше не само за тях, но и за повечето празненства в двореца. Макар и да показваше известна ограниченост по отношение на дрехите на избраничките, по отношения на празненствата беше във вихъра си.

Макар да се нарича бал, в действителност ставаше дума за тридневни тържества, включващи вечери и обеди, различни представления, състезания, лов и най-вече танци. Кулминацията бе през нощта на втората вечер, когато в полунощ бе танцът на девойките.

Подготвяха се за това седмици наред. Дори въпреки първоначалното си нежелание, Селена започна да изпитва искрено нетърпение да участва.

Всяка сутрин те репетираха по няколко часа, докато всяка научеше всяка стъпка, на всяка от тях. Танцът се променяше всяка година в зависимост от това колко са участничките и от къде са.

Селена се справяше добре. Бяха я учили да танцува всякакви танци, на различни нации. Достатъчно й бе да й покажат стъпките и да пуснат музиката. Катерина също бе добра. Много. И го изпъкваше при всяка възможност. Според слуховете и това, което чуваше лично от срещите си с избраничките тя е другата любимка на императора. Катерина все намираше подходящия миг да го изтъкне или напомни. Всеки път щом той пиеше от нея тя носеше косата си вдигната, за да се вижда. Не явно, достатъчно тактично, че да изглежда непринудено.

Селена никога не изтъкваше с това. Макар да виждаше колко време е нужно на нейните рани да заздравеят и колко нейните преди да се появят по-пресни. И знаеше отлично, че има повече от едно място, от което Каим харесва да пие кръв. Дори леката тръпчива болка в момента й напомняше за посещението му миналата нощ. Решиха да се насладят на една от последните топли вечери за сезона и бяха навън, под дърветата и звездите.

Мислите на Селена се върнаха към техния танц. Хореографията бе на Вериса. Една по-различна версия на четирите сезона. Катерина играеше ролята на пролетта, подпомагана от Зиара. Лятото е символа на Шарат, а Лора с нейната червена коса символираща есента. Самата Селена щеше да играе зимата. Идеята на композицията бе представяне на всеки от сезоните и разбира се тяхната смяна, което бе и причината за празненството.

Селена чакаше с нетърпение този танц. Едновременно развълнувана и изплашена, защото за първи път щеше да се изявява пред толкова много хора. Увереността в собствените й способности не бе достатъчна, за да се справи със страхът да се провали. Дори и ако трябва накрая да се поклони пред победилата я пролет, не искаше да се изложи.

Напрежението я изпълваше с всеки ден. Действията на другите момичето, по-точно комбината Катерина и Шарат, я измъчваше допълнително. Всяка тяхна забележка, подигравка, коментар или смешка бе по неин адрес. Игнорираше ги, но и усещаше как това все повече я гризе отвътре.

- Не им позволявай да се дразнят. Не допускай думите им до сърцето си. – каза и за стотен път Изабел.

- Опитвам се, но става все по-трудно. Понякога ми се иска да им зашлеви по един.

- Тогава го направи.

Селена погледна по-възрастната жена с учудено изражение.

- Как мога?! Ще падна долно като тях. Предпочитам да танцувам толкова добре, че никой да не види техния танц. Накрая ще съм само аз.

- Но ти си зимата, която трябва да отстъпи на пролетта.

- Дали?

Двете си размениха съзаклятнически усмивки.

Селена не сподели повече, но само този малък коварен план я предпазваше наистина да не изгуби план. Нищо нередно. Нищо нечестно или магическо. Само тя и Катерина изправени пред незададения въпрос. Коя от двете е истинската любимка на императора? Имаше ли нещо по-важно на света в момента от тази дилема?

***

Вечерта на представлението.

Селена изгаряше от нетърпение и вълнение. Оставаше малко преди представление. Днес е вторият ден от зимните празници. Сутринта имаше турнир между лордовете. Бой с магия и мечове. По обяд последваха редица от представления и забавления. Вечерта, само час след залез слънце, най-близките на императора и самият той, щяха да гледат танца на избраничките. За целта бе изградена специална сцена по средата на голямата зала. Няколко от демоните в двора бяха изградили всичко, от основната сцена до детайлите при всяка от сцените по време на изпълнението.

Остава само час. Прислужничките на Селена оправяха последните детайли по роклята й. Творение в бяло и синьо. Роклята бе дълга и права с огромна яка, създадена с магия, създаваща илюзията за  хиляди снежинки, проблясващи в нежна светлина. Роклята бе плътна по тялото, обвиващо го в нежна светлина, от бяла преминаваща надолу към тъмно синьо. Завъртеше ли се малки снежинки излизаха от роклята около нея. Косата й бе прибрана в красива плитка, примесена с още снежинки. Накрая носи голяма корона от ледени кристали, придружена обици и колие в същия стил.

Нежният светъл грим довършваше илюзията за ледена кралица.

Малко преди самия танц да започне Селена имаше възможност да види и другите момичета. Роклите им бяха сходни на нейната, но подчертаващи определената им роля. Лора имаше изрязана рокля в различни нюанси от черно през кафяво и червено. Носи венец от ярко червени листа. Зиара бе със зелена рокля с хиляди жълти и червени цветя. Шарат носеше приятна лятна рокля, пепеливо златисто като пясък и слънчеви лъчи. Катерина носеше много бледо синя рокля, почти бяла, върху която бяха изрисувани клонки с розови цветове. Нейният венец бе подобен на Лора, но представляваше клони с черешови цветове. С всяка нейна крачка около нея се появяваха нови и нови малки цветчета.

Със сигурност всички бяха красиви, но Селена трябваше да отбележи, че двете с Катерина най-изпъкваха.

Танцът започна с бавни стъпки в кръг на всяка една от тях. Наблягайки на всеки едни от сезоните, на всяко от момичетата. После всяко от тях имаше собствен танц, започвайки с Зиара. Селена бе гледала танците милион пъти, но на сцената, пред публиката, под тази магическа светлина, сякаш ги вижда за първи път. Милион малки цветя се спускаха по земята, изчезвайки в поле от зелена трева.

Последва я Шарат. Още с първата й стъпка на сцената зелените поля се превърнаха в пустиня. Златни пясъци бяха навсякъде, но в далечината се чуваше плясъкът на морето. Шарат бе като богиня, сред собствените си владения. Макар и някой стъпки да бяха близко до предния танц, основното бе традиционният танц на земите й.

Лора бе приятната, спокойно есен. Пъстрота от огнени цветове. И самият й танц бе толкова ярък, дързък и провокативен колкото е и тя самата.

Дойде нейния ред.

Първите стъпки бяха бавни, внимателни. Леки като вятъра. Само полъх, но изпълнен с обещания за много повече. По цветята и дърветата си появи скреж. Селена докосна няколко цвята с връхчетата на пръстите си и те замръзнаха целите, оковани в прозрачен лед. Танцът й стана по-забързан и изпълнен със сила. Около нея се развихри снежна буря, покриваща всичко в сняг и лед.

Селена се въртеше и въртеше около себе си в малък ураган. Неуморим, бърз и вечен.

Изведнъж спря, падайки на земята. Дори не бе задъхана, когато бавно надигна глава. Музиката бе замряла, с изключение на далечна арфа. Селена пристъпи с малки, уверени крачки. Оглеждаше светът около себе си, но той бе заспал в лед и сняг. Нежен сън, спокойна смърт. Вечност.

Погледна към публиката, но очите й виждаха единствено императорът, седнал на малък трон, отпред пред всички, приковал очи в нея. Повдигна ръка, примамвайки го да дойде при нея. Ела, шепнеше тялото я. Аз съм близо, говореше ръката й. Обещавам ти всичко, уверяваха очите й.

Но и зимата трябва да свърши.

Слънцето се показа и нейният снежен свят започна да се топи. Нови цветя се появиха изпод замръзналата земя. Малки бели цветове. Толкова нежни и невинни. Толкова крехки и все пак достатъчно силни да се преборят с нейния студ.

Катерина се появи. Роклята й бе същата, но сега цветовете бяха много повече. Ярко розови като сакура. В косата й бяха преплетени зелени листа. Тя се приближаваше, докато Селена постепенно да отстъпва. Но не го направи. Като нейно огледално изображение, се приближи все по-близо и близо. Вече не бе приканваща и обещаваща, а предизвикваща. Подигравателна. Наистина ли пролетта е толкова силна, че зимата да се предаде без борба.

Катерина се намръщи, но прие предизвикателството. Време е да се види коя е по-добрата от двете.

Двете започнаха да танцуват една около друга. Постоянно едната променяше ритъма, но другата бързо настъпваше. Променяха стила и вида на танци. Ту бързи, ту бавни стъпки. Все една около друга, все гледащи една към друга. Никоя готова да отстъпи.

Бяха се отдръпнали, когато между тях се появи тъмната фигура на императора. Той подаде ръка едновременно и на двете. Завъртя ги около себе си, включвайки се в стъпките им сякаш всичко е част от пиесата.

Постепенно танцуваше ту с едната, ту с другата. Докато не започна нов, странен танц, какъвто Селена никога преди не бе виждала. Нещо ново или по-скоро нещо старо. Изабел се опита да танцува, но сбърка крачките. Миниатюрни грешки, които единствено опитно око би засекло. Като това на Селена. Като на императора.

Девойката ни позволи лека усмивка. Но нея самата не й бе лесно, но отпусна тялото си и остави императора да я води. Постепенно от тройка в танца останаха само те двамата. Снежинки падаха около тях като малки кристали. Черните му одежди заблестяха от тях. И той се усмихна.

Музиката спря и Селена си опомни. Бе напълно забравила за представлението, за хората и тържеството. За Катерина и всеки друг. Беше сама с императора. Поне за няколко мига.

Обърнаха се към гледащите и се поклониха.

С развеселен тон императорът заговори:

- Макар, че и след най-дългата зима знаем, че идва пролетта, нашата прекрасна избраница ни припомни, че зимата не е мила господарка. Вечно ще ни напомня за своята красота и жестокост. Вечно ще ни провокира и кара да достигнем до предела на силите си. Вечно ще ни примамка и копнеем за нея. Аплодисменти за прекрасната ни Зима.

Всички започнаха да ръкопляскат, включително и той самия. Селена се поклони отново и се усмихна при вида на блясъка в очите му. Както и на изпълнени с омраза поглед на Катерина. Може бе иден ден да й отмъсти, но точно сега, точно тази вечер, бе победила. Това й бе достатъчно.

Императорът прошепна:

- На репетициите нямаше подобен двубой.

Селена само се подсмихна и отвърна:

- Зимата е твърде непредвидима, за да сме сигурни какви са желанията й.

- А какви са вашите, скъпа Зима?

- Кой знае.

Поклони се отново на публиката, после на императора и се оттегли.

Твърда към Изабел, за да й помогне да се преоблече за вечерята малко по-късно, но някой хвана ръката й и я извърна назад. Катерина.

Момичето приближи лице до нейното й изсъска.

- Не си въобразявай, че един танц те прави специална, никаквице. Той е мой!

- Само до следващата есен, избранице. – отвърна Селена със спокойно лице.

- Той ме обожава. Ще остана и ще го направя свой.

Селена замълча за миг, вгледана в лицето на момичето. И изведнъж прозря колко глупава и наивна е всъщност Изабел. Тя бе отгледана като малка, богата, разглезена принцеса. Никога не е виждала истинското лице на света и болката в него. Дори след нападението над замъка, тя се държа сякаш нищо не се е случило. Нищо не бе видяла или почувствала. Колко ли други е имало точно като нея? Вярващи с цялото си сърце, че ще покорят сърцето на най-силният мъж на света. Че ще го имат за “свой”. Но той е като океан, огромен, необятен, мил и жесток. Неконтролируем като буря. И много по-силен.

За Изабел всичко е едно игра. Приела го е за един от сигурно стотиците си обожатели от дома и вярва, че ще го има толкова лесно. Да ще има тялото й, кръвта й, живота й ако иска, но тя никога няма да има нищо от него. Нищо истинско.

И само след няколко месеца всичко ще свърши.

На глас обаче само изрече с мил тон:

- Пожелавам ви късмет в начинанието, избранице. Но вярвам, че нощта ще се превърне в ден и звездите ще заблестят в червено преди да успеете.

 Обърна се и с бърза крачка се отдалечи преди момичето да измисли какво да й каже.

Но едно малко гласче шепнеше вътре в нея, че й тя е същата Изабел. Иска повече от това, което получава. От което има право да има.

***

Пролетта е тук.

След всичките онези студени седмици, най-накрая зимата отстъпи на слънчевите лъчи и топлината. Колкото и да харесваше зимните градини на императора, Селена с нетърпение посрещна навия сезон. Откриваше пролетта във всяка нова пъпка, всеки стрък трева и нов цвят. Обичаше да се разхожда рано сутрин, при първи лъчи. Твърде студено бе за хората, дори  градинарите, да идват тук толкова рано. Започваха едва към ранния обяд и следобед. Искаше първа да се наслади на новия живот заражда. Да види всяка нова пъпка и цвят.

Харесваше й да бъде сама из градините. Затова и тази сутрин, докато се разхожда бе изненадана и привлечена от гласове. Намираше се близо до една от беседките. Знаеше, че не трябва, но любопитството й надделя и се приближи. Скоро разпозна гласа на императора. С кого ли говореше?

Появи се зад ъгъла, но замръзна на място. Вторият глас, който не разпозна бе този на Катерина. И двамата въобще не разговаряха. Любеха се. Катерина бе седнала на беседката, с крака увити около кръста на императора, вкопчила ръце в гърба му. Главата му бе надвиснала над гърлото й. Пиеше кръвта й, докато проникваше в нея.

Селена не можа да помръдне. Гледа ги като омагьосана. Беше наясно, че Каим спи с другите момичета, че не е единствена. Но да го види. Да ги чуе. Сърцето й забрави как да тупти. И точно в този миг Катерина отвори очи и я погледна. Усмихна и се, отлично знаейки, че тя е там и ги гледа. Погледите им се срещнаха само за няколко мига, но на Селена й се струваха като години. Момичето се усмихна и наведе напред да посрещне устните на мъжа.

Селена направи крачка назад, усети храстите зад себе си да шумолят. Императорът надигна глава и я видя.

- Селена?

Момичето обаче само клатеше отричащо глава. Мъжът се изправи и пристъпи към нея. Селена не издържа повече и избяга. Не гледа накъде тича. Препъна се, не падна, облягайки се на едно дърво. Задъха се. Не разбираше какво й става. Защо реагира така? Защо прие всичко толкова тежко? Плачеше, сълзи се стичаха по лицето й. 

Облегна се на дървото, опитвайки се да запази спокойствие. Държа са глупаво. Много глупаво. Трябваше да се поклони, извини и бавно да се отдалечи. Вместо това тя избяга сякаш е видя нещо страшно. Нередно. “Аз трябва да съм до него, не друго.”, шепнеше гласът вътре в нея. Ревност, гняв, съжаление, обвинение примесено с вина.

Чу шум зад себе си. Дали не бе Каим?

Изправи се, изтривайки сълзите от лицето си, но тогава непознато лице. Не бе виждала досега този мъж, не носеше униформа на войник или на градинар. Дрехите му бяха с тъмни цветове, преливащи се с околната среда. Носеше ризници и шлем, но без знака на императора върху гърдите му. В дясната си ръка бе извадил дълъг меч.

Бунтовник!

Селена чу и други стъпки около себе си. Бунтовниците тайно проникваха в градините. Със сигурност наоколо имаше още много. Трябваше да предупреди на императора, да каже на някой.

Но мъжа пред нея я забеляза, в мига, в който и тя него. Очите им се срещнаха. Нейните изпълнени със страх. Неговите с образа и решителност. Вик излезе от устните й. Побягна към замъка. Познаваше всяка пътечка им градините, но сега не тръгна по никоя от тях, а направо пред дърветата и храстите. Страхът бе завладял съзнанието й. Щеше да се изгуби ако високите кули на двореца не служеха като ориентир.

Но колкото и бърза да беше, мъжете зад нея бяха по-бързо. Успя да се измъкне от ръцете на един от тях, препречил пътя пред нея. Действието обаче я забави и Селена загуби бързината си. Някой друг или същия я хвана.

Опита се за извика, ноктите й се забиха в ръцете му. Хватката му не отслабна. Едната му ръка запуши устата й с парцал. Имаше странен и горчив вкус. Мигове по-късно тялото й се отпусна и загуби съзнание.

***

Събуди се с ужасно главоболие. Но не се издаде. Изчака. Знаеше, че някой се опитал или успял да я отвлече. Надяваше се на първото. Някога самата мисъл да се проникне в замъка й се струваше абсурдна. След нападението, вече не.

Не бе в легло и се движеха. Ръцете и краката й завързани. Определено е отвлечена. И то не от който и да е било. Сенките, които толкова месеца я пазеха и ограничаваха, ги нямаше. Почувства се гола, макар и облечена в леката рокля. Беззащитна. Сама.

Изправи се и отвори очи. Намираше се в дървен фургон. Като тези на пътуващите артисти. Прозорците бяха затворени и над тях спуснати дебели пердета. Единствената светлина идваше от две газови лампи поставени в средата на фургона. Намираше се в най- отдалечения ъгъл, което й позволи да огледа помещението. Но тук няма нищо освен кожата, на която я бяха оставили да лежи. Твърде мило от тяхна страна.

Това и мъжът в средата на стаята. Изглеждаше поне на петдесет години, с тъмна къса коса, с няколко сиви косъма. Кожата му бе тъмна, но това не бе естественият й цвят, а плод на години тежък труд под изгарящото слънце. Тялото му също. Състарено, но кораво и твърдо. Щеше да го сравня с фермер, ако не бяха тъмните дрехи, ножа в ботуша му и меча на гърба. Както и погледът му. Това са очи на убиец.

Боеше се от него много повече, отколкото от другите двама, скрити в сенките, отстрани на вратата.

Нямаше да им позволя да видят страха й.

- Кои сте вие и какво искате от мен? Господарят ми скоро ще ме открие.

Мъжът се отблъсна от стената и приближи към нея. Приклекна, така че очите им да са на едно ниво.

- Съмнявам се, Ириен. Онзи демон не може да премине защитите ни. Тук си в пълна безопасност.

- Имате грешка. Казвам се Селена.

- Това е името ти дадено онзи тиранин. Ириен бе името на майка ти. Както и твоето.

- Какво? Кои сте вие?

- Всичко с времето си. Сега е по-добре да поспиш – със светкавично движение допря кърпа до лицето й. Отново онзи горчив аромат. – Вече си сред семейството си.

И да е казал нещо друго не го чу.

***

Събуди се… по-късно. Нямаше никаква представа за времето. Може да са минали само няколко часа или няколко дни.

Намираше се в голяма стая от камък. Може би замък или друга по-голяма сграда, но без прозорци. Щеше да изпадне в паника ако до нея нямаше запалена свещ. Наполовина изгоряла, така че е тук поне от два-три часа. Защо винаги трябва да се пробужда в затворени пространства. Шансовете да избяга от висока кула са същите колкото и от това подземие. Поне щеше да има гледка, представа за времето и чист въздух.

Изправи се и огледа. Леглото бе малко, но с чисти завивки. Свещта е поставена на малък скрин, на който имаше кана и леген пълни с вода. Отвори чекмеджетата и видя две обикновени ленени рокли в земни цветове, както и още няколко свещи и кибрит. Явно, който и да я държи тук иска да имам поне елементарни удобства. По- добре е отколкото да се събуди гола в окови. Но само малко.

Останалата част от стаята бе заета от масивна маса и два стола.

Единственият изход бе дървена врата с ключалка и решетка през която да наднича. Не видя от там да се подава светлина. Взе свещта и се доближи до вратата. Очаквано, но не пречи да провери дали случайно не са я забравили отключена. Единствената светлина идваше от свещта й.

Заблъска по вратата.

- Хей, има ли някой! Будна съм и искам да разбера какво се случва! Кои сте вие?!

Никакъв отговор.

Продължи още минутка и се отказа. Или щяха да я игнорират или да дойдат, когато сами пожелаят.

Погледна единия стол, но се отказа и се върна на леглото. Излегна се и остави мислите да потекат. Спомни си какво се случи. Как избяга от Каим. Тогава нямаше обяснение на действията си. Но сега… беше се държала като ревнива съпруга. Или малко дете. Второто звучи по-добре, но сърцето й я крещеше първото.

Съпруга! Не, не може да е това. Тя просто не понесе гледката да бъде с друга. Знаеше, че е с тях, но едно е да знаеш, а друго да видиш. Дойде й в повече това е. Искаше… искаше го само за себе си. Ревнуваше, защото…Не! Не е възможно. Не биваше да се стига до това. Толкова се опитваше да се спре. Пък и сега не е времето за това.

Макар и да не бе тръгнал след нея все някой щеше да открие липсата й. Било то на вечеря или след това някой от прислужничките й го уведоми, че не се е върнала в стаята си. Каим би използвал силите си да й заповяда да се върне. Но сенките ги няма. Бяха изчезнали. Но това не е единствената й връзка с него.

Повдигна ръка и се загледа в знака на ръката си. Той бе символ, че тя му принадлежи. Колкото и да го ненавижда, поиска ли императорът ще я открие дори на края на света.

Но дали го иска? Няма причина да не го направи. Каим е императорът на света. Макар и да не изпитва нищо към нея лично, никога не би позволил на някой друг да посегателства над собствеността му. Ненаказано. А ако това се окажеха и същите хора, които нападнаха по- рано? Отмъщението му щеше да е жестоко.

„Ириен бе името на майка ти. Както и твоето… Вече си сред семейството си.“

Думите се върнаха в мислите й, тежки като камъни. Истина ли е? Кои се тези хора? Какво искаха от нея? Дали да я спасят? Съмняваше се. Не ги познава, нито те нея, за да значат нещо един за друг. Да я използват? Те също очакват реакцията на императора. Подготвени са.

Вратата се отвори. Стреснато тя бързо стана и погледна натам.

Беше същия мъж, придружен от млада прислужница с поднос в ръка. Момичето отиде до масата и остави там чиния с хляб, сирене и грозде, както и кана, и две чаши. Тръгна си също толкова мълчаливо, колкото се и появи.

- Надявах се вече да си се събудила. Предположих, че ще си гладна.

И наистина докато не го спомена не бе осъзнала колко е гладна.

- Благодаря.

Мъжът закачи газовата лампа на една кука над масата и се настани на единия стол, оставяйки я без избор, освен да се настани на другия.

Вместо да започне да се храни, скръсти ръце и го изгледа злобно.

- Кои сте вие?

- Направо на въпроса – подсмихна се той. - Не обичаш да си губиш време. Точно като майка си.

- Не ви вярвам.

- И с право. Засега. Но разбери, Ириен, аз нямам причина да те лъжа.

- Мога да изброя поне няколко. Стига глупости. – прекъсна го тя. – Кои сте вие и какво искате от мен.

- Ние сме Съпротивата. Искаме свобода за човечеството. Преди хиляда години демоните се появиха от друг свят и ни завладяха. Първо със сила, но постепенно се настаниха в живота си. Дадоха ни илюзионна свобода, но си останаха наши господари. Ние сме тези, които няма да склонят глава над това иго.

- Вие нападнахте двореца преди два месеца.

- Както и ние се опитахме да убием императора с отрова.

- Имаш в предвид да отровите мен.

- Да, но нямаше значение дали си ти или някоя от другите избраннички. Един живот заслужава цената ако това ще сложи край на господството на императора.

- Не ме карате да се чувствам по- добре.

- Ти искаш истината и аз ти я давам, Ириен.

- Името ми е Селена! – сопна му се тя.

- Не е. Аз бях този, който те държа в ръцете си, когато проплака за пръв път преди шестнадесет години. И аз съм този, които ти дадох това име.

Думите му я удариха като шамар. Отпусна ръце, облегна ги на масата и взря поглед към него.

- Кой сте вие?

- Аз съм брат на майка ти. Името ми е Норта Крайсир и заедно с майка ти сме начело на Съпротивата – сипа си вино в едната чаша и отпи. – В действителност го наследихме от баща ни, а той от своя баща. Съпротивата е нашия живот. Но дори и да не бе така, отново щяхме да се борим срещу демоните. Имахме по-голяма сестра, Верая. Когато беше на дванайсет бе избрана. Опитахме се да я скрием, да я защитим. Но колкото и далече да бягаме накрая дойдоха и я отведоха. Върна се след година, но бе различна. Веселата, жизнена и силна жена, която познавах бе изчезнала. Нямаше спомени от изминалата година, но последиците бяха на лице. След месец изчезна и никой повече не чу за нея. Не знаем дали просто е избягала или се е самоубила.

- Съжалявам за загубата ви. – промълви девойката.

- Беше отдавна. Разказвам ти го да разбереш колко е силна омразата и волята ни да победим. Всичко се обърна след като ти се роди. Бях сам и нямам семейство. Това място не е подходящо за толкова малки деца. Затова те дадох на едно доверено бездетно семейство да те огледа. Когато обаче стана на пет ти бе избрана. За първи път от повече от век се избира толкова млад човек. Сигурен съм, защото проверих.

- Случайност.

- Не мисля. Ти си специална от самото начало. Затова и те отгледахме.

- Какво?! – скочи от стола си.

Досега бе слушала със захлас, макар и уплаха. Не му вярваше, но той звучеше твърде убедително. Досега. Изведнъж си спомни всеки ден от детството си. Тъмнината. Самотата. Уроците. Тежките заради, които имаше да изпълнява. Нуждата да е перфектна.

Спомни си за Тиа и загубата й.

Седна отново на стола.

- Точно така, Ириен. Ти бе част от новия ни замисъл да проникнем в тайните на двореца. Перфектната избраница. Дори да споделеше на някой за обучението си, в което съм напълно сигурна, че си направила, бяхме нагласили всичко да води към друга измислена организация. Поклонници на императора.

- Защо? – успя само да попита.

- Беше необходимо. Трябваше да си перфектна, но самият ти характер не го позволи. Затова и така не ти казахме истинската ти цел. Мисията на живота ти.

- И какво я тя?

- Първоначално трябваше да спечелиш доверието на императора. После да го убиеш.

- Караш го да звучи толкова лесно. Ако бе отдавна да сте го направили. Със сигурност има много по-добри кандидатки за това от мен. Щом можете да се опитвате да го отровите чрез мен, със сигурност е лесно и с някой друг.

- Отровата бе решение в последния момент. Ти се опита да избягаш. И знам, че не е нито първия ти опит, нито последния ако имаше време. Твърде силния ти характер ти изигра лоша шега.

- Наследила съм го от майка си. Поне според твоите думи.

- Така си е. За съжаление ако ти бяхме казали, както искаха някой, съществуваше силна вероятност да се издадеш. Замисълът имаше два начина да се проведе – да знаеш всичко или да не знаеш нищо. Рискувахме.

- И ето ме тук. Няколко месеца по-късно вие искате отново да ме използвате.

- Искаме те с нас, защото тук е мястото ти. Ние сме твоето семейство.

- Аз нямам семейство. Вие сте ме лишили от това. Ти си ме лишил.

- Да и не съжалявам за избора си. Ти получи цялото образование, от което някога ще имаш нужда. Много повече от това, което щеше да имаш иначе. Танците са по-добре от бои с ножове.

- Но накрая ни една книга или карта не ми бе от полза – просъска тя. - Императорът лесно откри отровата. А после ви изигра, че е слаб, за да се разкриете. Нападението бе акт на отчаяние. Вие сте слаби. Мравки под ботуша му. Криете се в дупките си и само кроите планове. Очаквате да ме използвате за пореден път. Мислите си, че той ще ме търси, но няма да го направи.

- Ще дойде. Ако не заради теб, то заради гордостта си.

Изправи се и тръгна към вратата.

Селена го спря с думите си:

- Къде е майка ми? Сигурно изгаря от нетърпение да види перфектната си дъщеря.

- Ириен се самоуби веднага щом те роди. Не можа да понесе гледната на детето на демона, който я изнасили.

Тръгна си.

Селена искаше да го спре. Всичко в нея крещеше да отговори.

Не помръдна.

Дете на изнасилвач. Дете на демон.

Но тя не приличаше на демон. Нямаше техните сили. Тя е човек. Просто човек. Всички избраннички са хора. Каим бе пил от кръвта й. Щеше да разбере ако не е. Нямаше ни силата на демон, нито техните… умения.

Сенките!

Дори Каим се изненада колко бързо и лесно бе усвоила контрол над тях. Винаги да бе ползвала неговите сенки. Можеше само да променя формите им. Вярваше, че демонът й позволява да го прави. Един единствен път използва други - когато го спаси. Но дори и след това бе убедена, че отново е манипулирала неговите. Ами ако не е така.

Изпита желание веднага да изпробва теорията си, но се възпря. Макар и сама бе напълно очаквано да я следят. Пък и те имаха някакъв вид защита срещу демоничната магия. Ако един фургон може да е толкова добре защитен какво да се очаква от тяхната база или дори само скривалище. Трябваше да е търпелива. И силна.

Посегна към чинията и започна да се храни.

***

Следващите дни не го видя. Същата прислужница и носеше храна, вода и й чистеше гърнето, но иначе бе напълно сама. Това и даде време да размишлява върху думите на Норта Крайсир. Още й бе трудно да повярва на всичко, но имаха логика. Най-малкото не се съмнява, че те са я държали затворена в подобни подземия години наред. Явно имаха защита срещу демоните. Магия може би. Но за да я използват се нуждаят да са под земята. Това или просто обичат да се крият като мишки.

Планираше бягството си. Предишният й опит я уверяваше, че макар и невидими, има своите пазачи. Дали е магия или хора надолу по коридора? Не смееше да провери притежава ли способности или не. Искаше да ги увери, че е добро и послушно момиче. Надали щяха да я подценят, но поне да не вярват, че е сериозна заплаха.

На четвъртия ден Норта Крайсир се появи.

Този път Селена чу стъпките му и го посрещна на вратата.

- Защо съм жива? – каза вместо поздрав.

- Добър ден и на теб, Ириен. Жива си, защото ми трябваш.

- Можеш да залъжеш императора и без да съм жива. Достатъчно е че ме отвлякохте. Но защо си ме оставил да живея тогава?

Норта Крайсир се придвижи през стаята и облегна на масата.

- Трябваше ни.

- Едно бебе, заради което единствената ти жива роднина се е самоубила? Не го вярвам.

- Ти си моята единствена жива роднина.

- Думи, в които така и няма да повярвам. Но защо? Дори и да повярвам, че майка ми е човек, а баща ми демон, аз самата съм човек. Нито приличам на демон, ни се държа като един, а да не говорим за сили.

- За последното не сме сигурни.

- Но сте имали цял живот да ме следите. Със сигурност сте щели да разберете. Щяло е да има някакви признаци. Аз съм човек.

- Да, но бе избрана.

Приближи се, лицата им бяха почти едно до друго.

- Когато съм била на пет! Пет години след това нищо. Шест години съм растяла под зоркия ви поглед и всеки ден съм ти напомняла, че аз съм жива, а сестра ти – не. Разказа ми историята ти, моята история, за да спечелиш доверието ми, но ето че не отговаряш на най- важния въпрос. Защо?

- Защо възнамерявах да те обучи да се биеш и да те изпратя срещу тях. Нямаше значение дали си човек или не. За мен и тогава, и сега си оръжие в каузата ни.

Селена се отдръпна.

- Е, най- накрая си откровен. Обаче вместо нож и сабя ме учехте на история и танци. Но аз няма да бъда кукла в ничии конци.

- Не ми трябват кукла, трябва ми стрела. Аз ти дадох насоката, но ти ще удариш.

- И защо? Заради кауза, в която не вярвам. Заради връзки, които нямат значение. Заради минало, отдавна изгубено.

- Заради бъдещето.

- Чие? Моето? Твоето? Съпротивата? Кралствата?

- На човечеството.

- Запази си речите за някой друг. Така или иначе съдбата ми е предначертана.

- Наистина ли го вярваш?

- Да. Не е трудно да се реши. Или императорът ще ме спаси или няма. Ако успее и вие сте още живи може да опитате отново и отново. След половин година няма да съм избраница и ще съм свободна. Ще изчезна. Ако обаче стане чудо и вие успеете и той умре, скоро и аз ще го последвам. Когато няма да имате нужда от мен, ще ме убиете.

- Глупости. Ти си моя племенница.

- И това трябва да реши всичко. Не мисля. За мен ти си непознат Норта Крайсир.

- Надявам се скоро всичко да се промени. Днес ще те отведа оттук. Искам да видиш със собствените си очи страданията причинени от демони и най- вече от императора. После сама реши как искаш да постъпиш.

- И няма просто да ме пуснеш и да забравиш за мен, нали? Досега не е било проблем да отсъствам от живота ти.

- Винаги си била част от него.

Подаде й мантията, която през цялото време държеше в ръце. Той самия носеше същата.

- Да, черното петно.

Каза тихо тя, приемайки я.

Последва го навън, където ги очакваше още един мъж, най-вероятно нейния пазач. През дългите като лабиринт коридори. Стори й се, че нарочно на два пъти минават през един и същ кръстопът, но нямаше как да бъде абсолютно сигурно. Всичко й се струваше еднакво.

Излязоха навън. Насред някаква гора. Видя, че е нощ и това е. След малко отново бе в същия затъмнен фургон, които ползваха и предния път. Беше целия обрисуван, но й се стори, че забеляза някой магически символи. Сигурно с тяхна помощ се крият от магията на Каим или който и да е бил демон.

Влязох и се настаних. Този път вътре имаше две дълги пейки една срещу друга. Явно в опит да я спечели не я завърза. Но и не очакваше едно малко девойче да се справи с двама добре обучени мъже. Стига да няма магия.

Рискът си заслужаваше. Ако не сега, никога няма да избяга. Зави се плътно с мантията, наистина й бе малко хладно, но повече от това искаше да скрие ръцете си. Затвори очи.

Представи си как сенките бавно се увиват около пръстите си, като нишки на вълна. Нищо не стана, но те не се отказа и продължи. Силната нужда я бе накарало преди да използва силите си. Сега също щеше да успее. Трябваше.

Изминаха дълги като векове минути, но накрая усети нещо. Първо само й се стори, но го усети пак. Познатата хладина докосна показалеца й, после и другите пръсти. Сенките станаха все по-силни и по- плътни.

Движеха се бързо, явно по открит терен. Чу впряга от два коня, но трябваше да има и други конници наблизо. Дори и да не ги видя, ги чуваше да се движат успоредно на фургона. Измъкнеше ли се оттук единственото й спасение щеше да бъда да повали някой ездач и да се качи на коня му. Никога преди не бе яздила, но и нямаше нужда. Само да се отдалечи.

Придвижи сенките из тялото си, оставяйки ги да приемат формата на дрехата й. Твърди ги достатъчно, че да я защитават от удари, но не и да намалят способността й да се движи свободно.

Момента бе сега или никога.

Размърдах се, сякаш не мога да се наместя и погледнах към Норта Крайсир.

- Няма ли скоро да стигнем?

- Защо?

- Омръзна ми от тъмни затворени места. Мразя ги.

- Няколко часа.

- И никакви шансове поне някой прозорец да отвориш, нали?

- Не.

- Жалко. Значи трябва сама да го направя.

Изправи се и го блъсна настрани, използвайки сенки излизащи от ръцете й. Запрати го на другия край на фургона. Другият бунтовник се опита да я спре. Посегна към нея с меча си, но той удари втвърдената й от сенките ръка и се плъзна настрани. Удари го с всички сили в стомаха. Мъжът се преви на две. Срита го настрани.

Изправена пред затворената врата превърна сенките в острие и нанесе два удара около ключалката. Един удар и вратата се отвори. Не се замисли, а направо скочи. Представи си как сенките я обвиват като пашкул, предпазващ тялото й от нараняване. Успя.

Нямаше време за губене. Побягна сред редките дървета. Видя трима конници, но тук не разполагаше с достатъчно предимство, за да им се измъкне.

Бягаше без да гледа накъде върви. Няма значение. Сенките я предпазваха от шубраците и клоните, но бунтовниците вървяха плътно по следите й. Твърде далеч, за да се бори с някой от тях. Твърде близо, за да им се изплъзне.

Стрела прелетя на сантиметри от крака й. Забърза се. Измъкна се от още няколко, но те бяха твърде близо.

Болката я удари като огън. Рамото й пламна. Замъгленото й зрение я накара да изгуби равновесие и падна, карайки забитата стрела да навлезе още по-плътно в плътта й.

С последни сили и хрумна нещо отчаяно. Събра длани и си представи как сенките приемат форма на живо създание. Представи си ги как отлитат далеч и далеч, докато не го стигнат. Каим.

Опита се да се надигне, да продължи да бяга. Юмрукът прелетя светкавично забивайки се в бузата й. Миг преди да загуби съзнание й се привидя малка черна пеперуда.