Момичето простираше
дрехите си, тананикайки си мелодия позната единствено на нея самата. Денят бе
прекрасен, топъл, но не горещ, а лекият бриз и синьото небе, обещаваха да
остане такова.
Обичаше дома си. Земята
е богата и красива. Гората наблизо пееше своята вълшебна песен. И най-вече бе
сама, наистина сама. Колкото и да гледаше към хоризонта, там нямаше никой друг.
Точно това и търсеше. Спокойствие.
-Махни се…
Момичето се обърна,
търсейки кой е продумал. Видя го.
Трябваше да се изплаши,
но остана спокойна. Сред сенките на къщата й имаше демон. Може би не бе редно
да се нарече точно демон, но не знаеше какво точно е създанието пред нея. Имаше
човешка форма, на мъж, висок поне два метра, че и отгоре. Сивата му къса козина
бе тъмна на райета като тигър. Имаше два дълги изправени рога, но и шипове
започващи от главата и продължаващи по гръбнака му и опашката. Краката му също
напомняха повече тези на звяр, отколкото на човек. Не носеше никакви дрехи
освен две препаски, една пред слабините му и друга закриваща лицето му.
-Махни се… или ще се
прокрадна из сенките и ще те изям.
Гласът му бе дълбок и
гърлен като на звяр. И въпреки това жената не изпита страх.
С бавни стъпки се
приближи към демона, повдигна се на пръсти, опитвайки се да приближи лицето си
до неговото и заговори спокойно.
-Изяж ме тогава, защото
това е моят дом и нямам намерение да ходя никъде.
Това е моят дом. Живях
тук десетилетия наред и ще живея още десетилетия тук. Понякога се появяваха
разни хора и искаха да се нанесат, но ги прогонвах всичките. Но тя отказва да
си тръгне. Опитах да я сплаша като останалите, но тя не се страхува. Вече
минаха толкова месеци и тя още е тук. Почвам да си мисля, че няма да си тръгне.
Момичето се събуди.
Навън вилнееше буря, но не това я събуди. Не бяха и странните звуци дето чуваше
понякога през нощта. Не, беше нещо друго.
Демонът седеше на
единия крак на леглото й. Напомняше й на хищник готов да скочи на жертвата си.
Дали най-накрая не бе решил да изпълни обещанието си. В такива моменти наистина
и напомняше на тигър.
Въздъхна и се обърна на
една страна.
-Ако нямаш намерение да
ме изядеш поне легни до мен, вместо да седиш там.
Демонът се сгуши до
нея, заемайки цялото свободно място в леглото.
-Защо не се боиш от
мен?
-Вече не се боя от много
неща. Живях добре. Бях щастлива. Бях и тъжна. Съпругът ми и синът ми ги няма.
Загубих ги. Искам да живея простичко като сега. Да се грижа за къщата и малката
градина.
Демонът се надвеси над
нея. Масивното му тяло заемаше цялото й полезрение.
-Трябваше да те изям…
Много отдавна трябваше да те изям… Но не го заправих. Дори и сега мога.
-Никой не иска да бъде
самотен.
Тя обви ръка около
шията му и го придърпа към себе си. Целуна го, усещайки острите му зъби по
езика си. Демонът бавно се намести върху нея, разтваряйки краката й с ръка.
Плъзна я нагоре, спирайки се за миг върху малките й стегнати гърди. Момичето
изохка, притискайки се по-близо до него.
Свали дългата й нощница
и загледа в приканващото й тяло. Бавно проникна в нея, продължавайки да я
целуна.
-Трябваше отдавна да си
тръгнеш… Трябваше да си тръгнеш преди да…
-Това е моят дом –
прекъсна го тя с думите си. – Нямам намерение да ходя никъде, нито сега, нито
никога.
Двамата седяха на
верандата. Момичето се бе облегнала на гърдите на демона, докато той я бе
обгърнал с ръка. Шиеше поредния си гоблен. Харесваше й да прекара така
следобедите си. На него също.
Мислите й бяха
прекъснати от ръмжането му. Погледна в посоката, в която гледаше. Задаваше се кола.
-Не се бой, това са
просто гости.
Колата спря малко в
страни от къщата и от нея излязоха трима души. Едната жена заговори на
двойката.
-Тази къща е свободна
от известно време, но както виждате е в отлично състояние. Дори има местна
легенда, че е обитавана от демон.
Другата жена я
прекъсна.
- Чух,че последният
собственик на къщата е умрял и така и не са открили тялото му.
- Така е, но това бе
една много възрастна дама. Живееше тук съвсем сама. Сигурно е починала от
дълбока възраст, не нещо друго.
За момент демонът си
спомни един много далеч спомен. За възрастната жена, която живееше сама тук и
обичаше да шие гоблени. Но споменът бързо бе заменен от момичето в ръцете му.
-Ще ги прогоня. Както
последните.
Момичето остани гоблена
си и без това го бе завършила. Обгърна ръката му със своите и се усмихна тъжно.
Жената и двойката
минаха покрай тях и влязоха в къщата му.
-Остави ги. Вижда се,
че искат да живеят тук, а не да я разрушават. Грижих се добре за къщата, така
че е в отлично състояние. Освен това ти толкова пъти си препогребвал костите
ми, че трябва да изкопаят целия хълм, за да ги острият – замълча за миг. – Така
или иначе един ден къщата ще се разруши и тогава ще си свободен. Може да отидеш
където си поискаш. Или да вземеш костите ми в една торба и да отидем заедно –
забеляза как тялото му скова цялото. – Да не си мислиш, че не знаех какво
копаеш толкова често там долу.
Засмя се с пълно гърло.
Но щастието й бе премесено с малко тъга.
-Наистина ли искаш да
оставим тези хора да живеят в нашия дом.
Момичето се надигна.
Преплете пръсти с неговите и го целуна.
-Нашият дом.
Тези думи я изпълваха с
толкова радост, че нищо друго нямаше значение.
Да, един ден този дом
нямаше да го има, но нищо не беше вечно. Дори тя щеше да изчезна, а костите й да
се превърнат в прах. Но и знаеше, че този миг е далечен, защото той нямаше да
го допусне. От първия път, когато го видя, малко след като почина, през
всичките тези години и много след това. Бе открила своят дом с него.
Брокерката се обърна,
сякаш чу него. Но на верандата нямаше нищо друго, освен малък гоблен в дървена рамка.
Изобразяваше странен малък сив демон, прегърнал череп.
