Любовта или себе си

Ако трябва да избираш, кое би жертвал – любовта или себе си…

Ах любов. Това бе онова чувство, което може да преобрази света ти. Ставаш сутрин и светът ти се струва по-красив и приятен. А може би и обратното. Кой знае? Любовта е може би най-великата от всички емоции, но в същото време е и най-жестоката.

Без колебание ще избера себе си. Любовта е... дар. Със сигурност мога да я опиша с милион думи и пак няма да бъде достатъчно. Тя е съвършенството, за което всеки копнее, но и никога не може да постигне. Или пък може?

Любовта е... любов. Дори и най-големият песимист на света в даден момент иска да изпита това чувство. Без значение дали ще бъде любов чрез семейството, приятелите или онези душа, която е родена единствено и само, за да бъде с теб. Никой не иска да бъде сам и това ни кара да изпитваме толкова силна привързаност към другите, че да сме готови на всичко, за да запазим това чувство живо.

Любовта е... пламък. Тя е толкова красива, толкова примамлива и в същото време толкова пагубна. Ние сме като малки нощни пеперуди, неспособни да се борим с желанието да се приближим дори това да значи сигурната ни гибел. Затова и твърдя, че бих пожертвала себе си, но да запазя любовта си. Защото какво сме без това чувство? Какво представлява един човек ако не може да изпитва никакви чувства, никаква обич и привързаност. Тогава той ще се превърне точно в един от онези роботи, който с всеки изминал ден стават все по-близко до нас самите, хората.

Хората жертват всичко за нея – дом, семейство, богатства дори и живота си. За нея си готов на толкова много саможертви, че накрая забравяш дори това кой си. И защо пък не? Все пак това е това чувство е много повече от просто емоция. И в мига, в който видиш очите на любимия си човек, ти просто забравяш всичко и всички други. Едно докосване и вече и двамата не се на този свят, а в един друг, който сами сте си създали.

Има една гръцка легенда, че някога хората сме имали две лица, по четири ръце и четири крака. Били сме толкова могъщи създания, че дори самия Зевс се боял от нас и заради това ни разделил на две. И от тогава сме обречени да търсим другата си половинка, така че отново да бъдем едно цяло. Не вярвам толкова в легендите, но вярвам в истината в тях. А не е ли истина, че каквото и да казваме и да правим, ние търсим този човек, който се нарича наша сродна душа? Може да го откриеш в лицето на стар приятел или в някой непознат, с който току-що си се разминал по улицата. Вярно, че понякога правим грешки, една или много, но дори и да сме отчаяни, не преставаме напълно да търсим. Защото следващия път може и да успеем.

И щом това е толкова велико чувство защо наистина да не пожертваш всичко за него? Всеки би се замислил. Аз самата дори се замислям, макар и още не съм срещнала този човек. Но се чудя дали наистина съм готова да жертвам всичко? Точен отговор на въпроса „Защо така?”, не съществува. Той е вечен и всеки отговор пробужда нови милион въпроса. Защо обичаме? Защо мразим? Защо живеем и защо умираме? Може ли някой в действителност да отговори на тези въпроси? Личното мнение не винаги значи истината за целия свят. Друг път е точно така.

Всеки човек има гледна точка. За някой хора е по-лесно да се преструват, че нямат чувства. Други – постоянно да ги крият. А трети се отдават толкова много на желанията си, че накрая посрещат смъртта си следвайки ги.

Любовта е приказно чувство, но проблемът е точно в тази думичка – приказно. Когато се огледаш наоколо виждаш, че света не е толкова приятно място. Всеки ден се избиваме, лъжем, мамим. И не само един спрямо друг, а и към всичко около нас. Ето пример. Обичам природа, но това не пречи на други хора да я унищожават, толкова лесно, колкото просто да размахат ръка или просто да дишат. Е, тук става въпрос за нещо твърде в страни от темата на това есе, но в същото време и не е. Защото колкото и красиво да е чувството „любов”, но е и също толкова унищожително.

Елена от Троя, Клеопатра, Жулиета, Ана Болейн и много други известни жени са само малък пример за това на какво е способна любовта. Но и не са нужни толкова известни примери. Достатъчно е просто да види ревността на момиче, заради това, че си взела приятеля му. Или на съпруга към колежката на съпруга й. Да пуснем телевизора и все ще попаднем на някой филм, в който точно любовта е действащото лице.

Но дали наистина си заслужава да разрушиш една цяла страна, за да си с любимия си. Дали Елена е била истински щастлива гледайки как години наред хората са се избивали, заради нея. Е, историята отрича дори тя да е съществувала, но за нас легендата е достатъчна. Жулиета е дала живота си, за да бъде с любимия си Ромео, но поне в този случай не е имало много жертви, освен тях двамата. Онзи ден гледах един полицейски сериал, в който момичето убило майка си, защото искала да ги раздели с пълнолетния й приятел.

Толкова много примери...

Познавайки всичките лица на любовта дали наистина сме готови да жертва ме дори самите себе си за нея? Едно е да дадеш материално всичко, което имаш. Може би дори част от себе си. Една е да прекараш години в търсене и борба за любовта. Ако вярвам, че е истинската сигурно и аз ще постъпя така. Но можем ли да бъдем сигурни?

Има толкова много колебание, че човек би предпочел да остане на кръстопът отколкото да избере една от две посоки. Себе си или любовта, истинската любов? Ами ако накрая любовта ти се окаже лъжа? Или пък цената е твърде висока? Можеш ли да живееш с последствията? Лесно е да застанеш пред куршум, за да спасиш любимия, но готов ли си да се отречеш от същността си, за да си с него?

Колко хора се променят, за да се харесат на някой – променят външния си вид, поведението, характера си, обноските, начина си на живот. Готови са да се превърнат в някой друг, само и само, за да бъдат с него. Дори една малка татуировка с името му е първата стъпка към това.

Не искам да звуча песимистка, но съм реалистка. Ако някой наистина ме накара да избирам – себе си или любовта, ще му отговора следното: „Ако знам, че тази любов е истинска ще дам всичко от себе си, дори душата си, за да я осъществя. Но ако не съм напълно убедена, бих се отказала преди да стане твърде късно. И да си дам възможност някой ден да открия истинското щастие.”

Заглавието на книга е много подходящо за нас – божествени и прокълнати. Не се ли отнася за това за всеки влюбен? За всеки има чувства? Защото тези чувства те изпълват, като пъстри багрила изпълват света ти с цветове и в същото време могат да те оковат в окови и изпратят в най-тъмните дълбини на Ада, където отчаянието и болката да бъдат единствените ни спътници.

Никой не може да отговори дали ние, хората, всички същества способни на чувства, сме благословени от боговете или прокълнати от тях.

И накрая да се върна на въпроса – какво бих жертвала. Иска ми се да мога отново да се изразя като в началото на това мое есе, че отговорът е себе си, но способна ли съм на това. След всичко, което изписах у мен се пробуди съмнението. Съмнението, че понякога е по-добре да бъдеш студен робот изпълняващ заповеди, отколкото да се изправиш пред кръстопътя на живота, където всяка нова крачка отваря хиляди възможности да успееш или да се провалиш.

Но дори в този момент аз дишам, живея, мечтая и обичам. Без значение дали е някой определен човек или скъп предмет изпълнен със спомени. Дори в този миг, когато пиша сърцето ми тупти пробудено точно от тази чувства, който ме карат да се боя. Те имат хиляди имена, но в действителност всяко едно е пробудено от любовта. И тази любов е това, което ме прави тази, която съм.

Как мога да избера между любовта и себе си, когато в очите ми те са едно и също нещо? Но ще дам отговора си, окончателния и това е че ще жертвам себе си, защото е по-добре да бъда заличена напълно, но не и да се отрека от чувството, което ме прави тази, която съм.