Децата на Ада част 5

Наистина ли съществуват Ад и Рай, ангели и демони? Или са илюзия? Ами ако не бяха... Ако земята на хората се намираше по средата на тези два противопоставящи се свята. Дали е възможно в тази вечна война да се открия спасение, което да сложи край на всичко?

Възможно ли е в свят, където всеки има своя роля, някой да преодолее отредената му съдба и да тръгне по път, който сам избира и желае? Възможно ли е да успее или краят ще се окаже катастрофален? Толкова ли е лошо да искаш да обичаш?

Последни стъпки

Никой не подозираше за нощните й скитания.

Може би Аркард, но когато му обясни защо го прави, я остави на мира. Твърде опасно е да са заедно при забранените книги. И все пак тя постоянно идваше тук в търсене на неща,  който й бяха от полза. Повече от друго, което чете.

Тази вечер бе малко разсеяна, но нямаше да позволи това да провали възможността пак да влезе в архивите. Тъкмо преглеждаше докрай един свитък, който се наложи да остави наполовина предния път, когато осъзна, че тефтерът, в който имаше навика да пише всичко любопитно, което открие, липсваше. Набързо прехвърли възможностите и реши, че трябва да е в стаята им. На ни едно друго място не би се чувствала достатъчно сигурна, че да го остави.

Бързо върна всичко по местата си и излезе от библиотеката. За малко да я хване жреца на пост, но вече бе достатъчно опитва, че да му се изплъзне без проблеми. Не срещна никой, докато не достигна стаята. Светлината се показваше изпод вратата. Сигурно Аркард я чакаше да се върне. Никой нямаше да заподозре нещо – тя винаги си лягаше късно. 

Отвори вратата и замръзна. Видя Аркард изправен пред бюрото, държейки в ръка тефтера й. Когато я чу извърна глава към нея. Погледите им се срещнаха. Той знаеше.

Ядоса се.

Без да се замисли прошепна една единствена дума. Не искаше да й се налага да я използва срещу него, но този път си го заслужаваше. Една я изрече и той вече бе да земята. Изпусна тефтера и просто падна. Опита се да се освободи, но оковите го държаха прикован.

Линора влезе. Затвори и заключи вратата зад себе си. Наведе се и взе тефтера от земята. После седна на леглото и започна да се преоблича. Нощта бе загубена.

Демонът извика срещу нея:

- Ти търсиш начин да се превърнеш в демон!

- И това е толкова голямо откритие за теб? Правя го още преди да напусна дома си с теб.

- Защо? Не е ли достатъчно, че сме заедно?

- Заедно?! Не ме карай да се смея – седна на леглото, кръстоса крака и се загледа в него. – Никога не сме били истински заедно, демоне. И не говоря само за докосване. Никога не си бил до мен, когато имам най-голяма нужда от теб.

- Но го правиш, за да сме заедно.

Линора тежко въздъхна.

- Може би някога. Сега искам да намеря истинското си място в света. Омръзна ми да бъда различна. Искам просто да бъда нещо.

- Но ти си! Ти си човек!

При тези думи тя се разсмя.

- Наистина ли го вярваш?! Често? Вярваш ли, че съм обикновен човек? 

- Да.

- Тогава ти си най-глупавото същество, който някога съм срещала. Скоро няма да има значение, по един или друг начин ще успея.

- Какво говориш?

- Чували ли си за едно демонично проклятие гласящо, че ако убиеш хиляда демона сам се превръщаш в такъв. Досега аз съм убила поне седемстотин тридесет и четири. Още някоя или друга година и ще разбера дали има някаква истина в него.

Аркард тръгна да казва нещо, но срещна очите й и се отказа. В тях имаше толкова студенина и решителност. Това бе нещо решено още преди повече то десетилетие. Думите нямаше да се достатъчни, за да я накарат да размисли.

Линора се преоблече и си легна.

Прибра тефтера под възглавницата си и загази свещта. Тъмнината обви стаята, но не бе достатъчно, че да му пречи да вижда. Все още не можеше да помръзне. Зачуди се дали няма да се наложи да прекара така цялата нощ, но не след дълго започна да усеща, че магията на оковите започваше да намалява действието си върху него.

До половин час бе свободен. Изправи се и я погледна. Отдавна бе заспала. Сигурно още в мига, в който докосна възглавницата. И преди го бе правила. С толкова младо часове сън направо се чудеше как намираше сила да свърши всичко.

Демон... трябваше да заподозре, че има нещо такова. Разбира се, че бе чувал за този мит, но не знаеше, че и Линора е наясно с него. Той никога нямаше да й каже. Най-малкото защото не вярваше, че ще пожелае да убие хиляда демона. Но явно тя бе готова на това. Дали щеше да достигне желаната бройка или ще открие някакъв друг начин? Не знаеше. Дали го искаше? Дори в това не бе сигурен. Но за едно бе права – не можеха да бъдат заедно още дълго. Може би тридесет-четиридесет години и това е. За нещо сякаш щеше да е минал миг, а за нея – целия й живот. Частица от него искаше тя да открие начин, така че никога да не се наложи да я вижда как остарява и умира в ръцете му.

Три седмици по-късно Линора откри, което търсеше. Знаеше, че е само началото, но това не намали радостта й. Започна да работи дори по-упорито върху нещата си. Чувстваше целта си толкова близо, че почти можеше да я докосне.

Вече всичко бе само въпрос на време.

Сбогуване

Нещо се бе променило в погледа му. В началото може и да не го бе забелязала, но след няколко дни вече бе осезателно. Линора все се колебаеше дали да го попита за това, но как. Искаше ли в действилност да знае какво се бе случило през тези четири години.

Една вечер, близо месец след като откри ритуала се реши. Бе от онеци спокойни нощи, когато не можеше да се концинтрира да чете. Не искаше да парви нищо друго, освен просто да седи и гледа как нощта бавно отминава.

Направо го небрежно. Просто така.

- Очите ти.

- Какво за тях?

- Променили са се.

- Всички се променяме с времето.

- Не и ти. Поне не преди, но сега...

- Предадох се. Прекалено дълго се чудех какво е да си демон, да си жив, но... вече не. Отказах се от колебанията и се върнах към това, което съм – демон от Ада. Биех се и убивах, за да стана по-силен. Преминах изпитанията си и накрая получих обратното рогата и меча си.

- Меч?

- Да, той е в мен, но нямах силата да го използвам. Сега също – повдигна ръка и посочи оковите. – Но пак го усещам в себе си. Готов да изпълни всяка моя команда.

- Струваш ми се все същия както винаги. Никога не се променяш.

- Това е защото съм с теб – гледаше я право в очите. – Ако те нямаше и щях да съм мъртъв или да се бия до смърт в Ада. Аз съм демон!

Жената се засмя.

- Не помня някога да съм се съгласявала да ти бъда наморник.

- Може би не наморник, но си моята човечност.

Линора не знаеше какво да отговори. Всяка мисъл й се сруваше безсмислена, нереална. Недостатъчна. Може би тя бе неговата човечност, но той бе нейния демон. Само в това бе сигурна. А и имаха ли значение, когато бе толкова близо до края.

С всеки наближаваш ден се изнервяше повече и повече. Бяха изминали пет месеца откакто откри онзи древен свитък, където един жрец описва начин човек да се превърне в демон. Сигурно сам той или някой негов близък го бе скрил сред останалите забранени книги. Текстът на места бе толкова анархичен, че ако някой фанатичен жрец го бе погледнал веднага щеше да го изгори във свещения огън, за по-сигурно. 

Но сега този текст бе нейно притежание. Знаеше всяка негова страница наизуст, но продължаваше да го държи близо до себе си. Бе изгорила стария си тефтер, правейки нов, където събираше само най-нужното. Първоначалната й радост бе заменена от увереност. Колкото повече изучаваше текстът, толкова повече разбираше трудностите поради, който той не може да бъде изпълнен от всеки и защо тя щеше да се справи

Опитите й обаче да прикрие тревогата си бяха неуспешни. В даден момент бе унила, не знаеше дали трябва да го направи.  Колебаеше се. Дали щеше да успее? Дали щеше да се провали? Можеше да не го прави. Щеше да открие и друг начин. Но кога? Колко още години щеше да изгуби на това място? Сега щеше да открие спасението си? И тази мисъл я изпълваше с вълнение и желае. Било за миг, час или дори ден.

Аркард забелязваше тази промяна в нея и се чудеше каква е причината за внезапните смени на настроението й. На няколко пъти се канеше да я пита какво става, но тя упорито отказваше да говори за това. Дори не желаеше да погледне някоя друга. Вместо обичайните й вечери, когато седеше на бюрото или лиглото си и четеше, тя не правеше нищо. Стеше седнала някъде, обикновено близо до прозореца и гледаше замислено навън.

Тази вечер отново бе изпаднала в това меланхолично настроение. Гледаше право напред към тавана и са бе замислила.

- Къде си се отнесла? – попита я най-безгрижно.

Не му се искаше да звучи така все едно се тревожи за нея. Това щеше да я накара да заподозре нещо, познаваше го добре, но пак бе по-добре да се опита да я излъже, отколкото направо да й казва, че ще тревожи за нея.

- Мисля си за една планина... за една пещера и как светлината се пречупваше по хиляди различни начини.

- Винаги можем да се върнем там.

- Не, не можем. Никога повече няма да се върнем там.

Аркард пожела да възрази, но тя се бе обърнала на една страна, давайки му да разбере, че не желае повече да говорят по въпроса. Той не настоя, но се замисли. Можеха ли някога да се върнат там? Технически да, но иначе... Никой от тях не е това, което бе тогава. Щяха ли да изпитат щастието, което имаха тогава. Нещо близко до него. Или разбитата илюзия ще ги отдалечи още повече един от друг.

Демонът дори не осъзнаваше, че остава само още осем дни до ритуала.

Постепенно Линора започна да преодолява колебанието си. Безсмислено е точно сега да се откаже от нещо, което толкова силно желае. Оставаше един единствен проблем – Аркард. Не само това, че знаеше, че е открила нещо и ако разбереше и какво е намислила щеше да я спре, но и просто, защото бе тук, до нея. Онова, от което така силно се боеше ставаше реалност. Чувствата й се връщаха. Почти бе спряла да взима рикоркт. От една страна защото вече не й влияеше толкова силно колкото преди, от друга – заради него.

Ами ако не успееше? Ако накрая изгубеше или всичките й усилия се окажат напразни? Всичко щеше да е безсмислено и Аркард не обича нея, а Ангелът. Никога не й бе признал чувствата си, макар че в общото им минало имаше не един или два случай, когато ясно й показваше, че е загрижен за нея, но дали имаше нещо повече? Оставаха само още три дни... Изпуснеше ли този шанс трябваше да часа четири години, а това бе период, който не бе готова да изчака.

Без да отделя поглед от пламъка тихо прошепна:

- Аркард.

- Да?

Докато го изричаше се обърна настрани и погледна към нея.

- Чудех се... – погледна го. – Какво изпитваш към мен?

Демонът я изгледа изненадан. Поразмърда се на мястото си, изправяйки се, за да я вижда по-добре. Не знаеше какво точно да й отговори, затова просто рече:

- Мислех си, че си наясно с чувствата ми. Отдавна ти ги разкрих?

- Да, но все пак... Понякога на човек му е нужно да му се кажат, за да бъде сигурен, че са истински.

- Моите са!

- Да, но към кого?

- Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

- Кого обичаш? Мен или онзи ангел от преди четиристотин години, чиято душа е и моя? 

Като чу това Аркард не можеше да повярва. Близо минута седеше вцепенен, отворил леко уста. Щом се съвзе, леко се надигна без да отдели очи от нея.

Предпазливо я попита:

- Откъде знаеш за нея? Никога не съм говорил за миналото си.

- Когато се бях затворила в пещерата, след като си тръгна, се чувствах толкова зле, че исках да умра. За пръв път в живота си се страхувах толкова. Тъмнината все едно ме погълна и не можех да й избягам – направи кратка пауза. - От една страна бе света навън, а от другата - пещерата, където години наред живяхме заедно. Мракът бе едното място, където можех да остана. Но той бавно ме поглъщаше, засилвайки болката ми. Накрая бях на прага да сложа край на живота си, дори се опитах – махна дългата кожена гривна от ръката му и за първи път сама му разкри тъмния белег. Продължи да говори. - Но тогава се появи тя! Имаше моето лице, но косата й бе светло руса и носеше бели дрехи. Не я виждах наистина, тя бе в съзнанието ми, нежен глас, които ме успокои. Разкри любовта си към теб, срещата ви. Това ме накара да си спомня нашата първа среща и колко изненадан бе тогава. Ти я позна в мен, нали? Затова си с мен.

В първия миг Аркард не знаеше какво да мисли. Накрая разбра защо Линора така се страхуваше от тъмнината, но не това бе важното в момента. Не се бе залъгал. И последната капка съмнение изчезна с думите й. В нея наистина имаше поне частица от онзи ангел отпреди толкова много десетилетия.

Тежко въздъхна и каза:

- Линора... Вярно е, че я познах в теб. Онзи проклет ангел, които внесе непоправим смут в душата ми. Тя е причината да започна да се променям, докато не станах това, което съм днес. Но аз не я познавам и никога не съм изпитвам нещо към нея. През целия си живот съм се влюбвал само един единствен път и този човек сега седи пред мен. Не знам колко си приличате и не ме интересува. От значение е само фактът, че си тук, до мен.

На лицето й се изписа искрена усмивка. Скоро обаче тя бе засенчена от нови мрачни мисли.

- Демон влюбен в човек. Ти си живял стотици години и ще живееш още толкова по тази земя. Смешно е, нали?

- Не мога да разбера какво те е прихванало тази вечер. Какво искаш да кажеш с всичко това?

- Аз ще умра, Аркард – отвърна сериозна, гледайки го с хладнея си поглед. - Може би след петдесет години, може би утре. С всеки изминал ден остарявам все повече, докато накрая не изчезна. Та аз вече съм изживяла половината си живот, а ти си все същия какъвто те помня в най-ранните си детски спомени. Какъвто те помня в нейните! Какво ще стане тогава с теб? Какво ще правиш щом неизживяната ти любов умре?

Нова минута мълчание.

Аркард бавно се изправи, отиде до нея и я притисна силно към себе си. Взе ръката й и целуна мястото, където е белегът.

- Толкова много болка съм ти донесъл. Нищо чудно, че не искаше да ме погледнеш.

- Чак сега ли си го признаваш?

Саркастично подхвърли, но не се отдръпна, а положи глава на гърдите му. Топлината на тялото му я успокои, изгонвайки съмненията от душата й. Вече знаеше, че е неспособна да се бори с чувствата си. Независимо каквото и да я очакваше щеше да го направи, защото това бе единствения начин да е с него.

Нежният му глас я унесе още повече:

- Искам да ме изслушаш внимателно. Аз съм тук и нямам намерение да те оставя да си отидеш, дори и ако самата Смърт иска да те отведе. Завинаги ще бъда с теб. Способен съм на всичко, за да запазя тази любов жива. От този ден до края на вечността. Просто ми повярвай.

Линора не му отговори, но се сгуши още по-плътно в него. Искрено се надяваше думите да му станат действителност.

Скоро дълбоко заспа, а на сутринта щеше да се престори все едно разговорът никога не се е състоял. Всичко бе въпрос единствено на време, а тя бе търпелив човек.

Незнайно кога заспа и сънува Ангела. Намираше се на някакво тъмно място, без начало и край. Съществуваше само мрака. И постепенно, първоначално се появи като бледа сянка, а после като полупрозрачен призрак. Изглеждаше точно каквато си я помнеше, но сега й се струваше някак далечна, като че ли наистина бе спомен, а не тук до нея.

Когато я докосна по лицето не почувства абсолютно нищо, все едно не бе там. Единствено топлата й усмивка напомняше за това, което някога бе.

- Получи ли удовлетворение?

- Знам, че ме обича.

- Знаеше го още от началото, но се страхуваше, че някой, който вече не съществува на тази земя, ще отнеме любовта му към теб.

- Вече не съществува?

- Моето време изтече. Живях в душите на десетки жени, но ни една не бе достатъчно близо до това, което съм. Така бе в продължение на четиристотин дълги години, докато не се появи ти – направи кратка пауза. – В мига, в които отвори очи започнах да изчезвам. Бавно през годините душите ни се сливаха, докато не се превърнаха в една цяла.

- Не разбирам за какво намекваш.

- Ние сме едно. Аз съм онази част, която е ангел, а ти – тази, която е човек. Но събрали се ние ще се превърнем в едно – в теб, Линора. Много скоро от мен няма да остане нищо, освен спомен в съзнанието ти. Самата аз вече не съм господарка на чувствата си, защото са станали част от твоите. Сега пред теб е само бегъл остатък от онова, което някога бях. Дори любовта ми към демона, до който лежиш сега, изчезна преди дори да го осъзная.

- Но не искаш ли да живееш? Да бъдеш онова, което си била някога?

- Живях прекалено дълго, за да копнея за такива неща. Всеки има мисия в живота и най-накрая изпълних своята. Благодарение на мен вие двамата се открихте и това ме прави по-щастлива от който и да е друг на света. Освен това ще продължа да живея – вътре в теб. Използвах последните си сили, за да ти се явя в съня ти, за да ти кажа да престанеш да се колебаеш. Така както аз взех своето решение да остана вярна на чувствата си, така и ти трябва да направиш. Няма нищо по-силно на света от чувствата, които таим в себе си. Следваме ли ги – никога няма да сгреших.

- Мисля, че започвам да разбирам.

- Радвам се, защото иначе всичко щеше да се окаже напразно.

- Но все пак искам да разбера какво мислиш ти за решението ми?

- Това е нещо, което не мога да ти кажа. В мен е останало живо само съзнанието на ангел, а то е различно от човешкото. Това, което сега мисля за правилно може и да не бъде правилния избор за теб. Отгоре на всичко това е нещо, което сама трябва да решиш. Ако искаш може да споделиш с Аркард, но не знам какъв ще бъде отговора му. Какъвто и път да избереш той има право само да се примири с това.

- Дори и ако е грешният?

- Дори и тогава – направи поредната пауза, сякаш събираше силите си. – Време е да се сбогуваме, малката ми. Ти израсна пред очите ми и тайно аз ти помагах, но времето ми изтече, а ти трябва да продължих да се извисяваш нагоре към щастието си.

Образът й започна да избледнява, сливайки се с мрака. Миг преди напълно да изчезне Линора чу гласа на Ангела “Следвай сърцето си! То ще ти покаже верния път.” След това тя напълно изчезна, оставяйки девойката съвсем сама.

Едва сега Линора започна да разбира колко малко е знаела за този ангел и колко пъти я е мислила като някой, който само я засенчва. А истината е било точно обратното. Няколко сълзи се появиха в очите й, защото изведнъж осъзна, че благодарение на този безименен ангел бе станала това, което е. Всичко, което някога е имала и на което винаги е можела да разчита бе там благодарение на нея. Кой знае, може би животът й щеше да е по-добър без всички тези демони и странни сили, но тя не познаваше този живот. Ни един път не бе и вкусвала частица от него, затова и никога нямаше да й липсва.

Но ангелът щеше да й липсва.

Толкова дълго време я бе обвинявала за тежката си съдба, че никога преди това не се бе замисляла върху всичко това. Да, тя беше част от нея, може би дори най-добрата, но макар и вече да знаеше, че никога няма да я види, малката надежда, че тя ще остане жива в нея, никога нямаше да я напусне.

Спомни си как до преди мигове я обвиняваше за откраднатата любов на Аркард. Как би могъл човек да ревнува от себе си? Може и никога да не си спомни предишния си живот като Ангел, но някога е била такъв. И там, в този живот тя за първи път е видяла този сребрист демон и оттогава го обича. Вече няма значение дали той мисли за нея или за Ангела – те бяха един и същ дух.

Погледна към спящия Аркард. Нарочно бе настояла днес да прекарат по-голямата част от него в тренировка. От една страна да се освободи от излишното напрежение, а от друга, за да го изтощи и бъде сигурна, че няма да се събуди през нощта. Гледаше го и си спомни колко много други нощи го бе наблюдавала и колко пъти път той не можеше да заспи и я бе гледал.

Прииска й се поне още веднъж да можеше да го целуне. Желанието й бе толкова силно, че бе пристъпила към него. Устните им бяха само на милиметри една от друго, когато успя да се овладее. От толкова дълго време мислеше за това, че вече не можеше да издържи. Свещените окови го възпираха да използва силите си. Защо да не възпираха и това, което им пречеше да са заедно? Искаше й се да има начин да се увери, но нямаше как. Не можеше дори да си позволи тази малка целувка, защото той щеше да се събуди по една или друга причина. А може и вината никога да не е била в него? Ами ако тя бе причината да няма нещо между тях? Бе твърде опасно да опитва без да знае, че ще успее.

“Следвай сърцето си!”, това и бе казала ангела и Линора наистина щеше да го направи. Вече нямаше място за колебания и тревоги. Бавно стана и си наметна наметалото. Взе торбата с вещите си, всичко, от което щеше да има нужда. На малката маса остави къс хартия, който бе написала по-рано и кожената гривна – вече нямаше нужда от нея. За последен път погледна към него и бавно излезе. Искаше да остане, да му каже всичко, но бе невъзможно. Той щеше да се опита да я спре, а това бе нещото, което най-малко искаше.

Трябваше да го остави, за да може един ден да бъде с него. Оставаха й само три дни, нямаше никакво време за губене. Имаше доста неща, който искаше да свърши преди самия ритуал, така че бе настъпило времето отново да се разделят. Цялото й същество копнееше това да бъде тяхната последна кратка раздяла.

Стана и взе нещата си. Искаше й се да се сбогува с Аркард, но знаеше, че не е възможно. Но ако просто си тръгнеше имаше опасност да започне да я търси, така че реши да му остави бележка, в която набързо измисли някакво извинение. Трябва да отиде да свърши една спешна задачка и ще се върне след няколко дни. Не е искала да го буди, затова просто е тръгнала Това щеше да бъде достатъчно достоверно.

Достатъчно бе просто да излезе, но нещо я спя. Бе посегнала към вратата, когато осъзна, че ръката й трепери. „Притеснения? Страхове?” Имаше причина да има такива, при това много, но трябваше да се стегне. Отпусна и сви на няколко пъти ръката си, така че да се стегне и хвана дръжката на вратата. Внимателно я отвори, увери се, че Аркард все още спи и излезе.

Черни ритуали и бели надежди

Още преди време, докато изучаваше земите около храма и постоянно пътуваше наоколо, впечатление й направи малък отдавна изоставен храм. Мебелите бяха изпочупени или откраднати, но статуята изобразяваща Бог още стоеше там на фона на голям дървен кръст. Мястото бе изоставено и вече никой не го посещаваше, освен няколко малки демони, който зърна, докато идваше насам. Всичките избягаха в мига, в който виждаха жреческите й одежди. Добре. И без това нямаше нужда от присъствието им.

Влезе вътре, остави нещата си настрани и се приближи до олтара. Това наистина бе най-доброто място да изпълни тъмния ритуал. Седейки обаче тук сега си припомни времето, когато се налагаше да търпи молитвите на жреците по цял ден, а понякога и през нощта. Така и не се заслушваше в думите им, неспособна да разбере смисъла им.

Винаги знаеха, че съществуват Рай и Ад, но това не бяха места на свръхестественото. Аркард подробно й бе обяснил, че в самото начало са били сътворени три свята, паралелно свързани един с друг. Всеки от тях се е развил различно и с различна история. Светът на ангелите наречен Рай е бил най-светлия и те се извишили до едно ниво, където се считали за най-добрите и вечни същества. Демоните от своя страна възприемаха своето съществуване по същия начин, но в един много по-мрачен и нечист вид. Голямото различие довело до омраза, а оттам и до вечна война. Останал настрани светът на хората, който бил много по-изостанал от тях. Присъстващи като странични наблюдатели хората започнали да ги възприемат като един вид свръхестествени същества, дори богове. Оттам се създала и тази религия на жреците, който възприемат тези два свята като наша съдба и когато човек умре той ще отиде или на едното или на другото място. Възможно е, но това нямаше да стане благодарение на никоя висша сила, а просто способността да човешката душа да се преражда отново и отново.

И въпреки това в този момент силно желаеше да вярва във висшата сила, която помага на хората в живота и ги води в правилната посока. Нещо или някой, който просто да реши всичко вместо нея, спестявайки й болката, колебанията и съжаленията, който идват накрая.

Подтикната от този порив тя се свлече на колене, скръсти ръце и започна тихо да се боли. Накрая погледна нагоре към кръста и тихо проговори:

- Господи, прости ми, но не мога да открия друго решение. Ти сам знаеш, че през целия си живот съм се съмнявала в теб, но и знам, че някъде вътре в себе си искам вярвам в Теб и силата Ти. Искам да спася всички, които познавам и обичам, но за да го сторя трябва завинаги да се отрека от Теб. Само позволявайки на мрака да погълне душата ми, ще открия спасението. Никога не съм искала нещо и никога повече няма да искам, но Те моля, поне веднъж в живота ми, да ми помогнеш. Чуй ме, тази, която някога е била твой служител и изпълни молбата на една грешница. Запази душата ми, така че мракът да не я погълне и унищожи – с още по-тих глас продума. - Боя се, че иначе може никога да не се върна, такава каквато съм сега. Боя се, че ще донеса още болка на близките си, вместо поне малко радост.

Без да има какво друго да каже, бавно се изправи, прекръствайки се, за пръв и последен път в живота си. Вече наистина нямаше път назад. Щеше да извърши ритуала, но... Независимо колкото и силна да бе страх вилнееше в сърцето й. Страх от бъдещето. Надяваше се, че Аркард ще я разбере и да й просто.

Обърна гръб на фигурата с кръста и се зае да постеле една стара черга отпред пред олтара. Седна на нея и зае поза да медитация. В следващите три дни единственото, което щеше да прави бе да прочисти ума и тялото си от всички излишни мисли и да подготви съзнанието си, така че когато настъпи времето да изпълни ритуала да бъде готова. Сега не бе време за почивка и сън.

Линора така й не осъзна кога са изминали тези три дни. Така се бе отдала на вътрешната си душевност, че изгуби всякаква представа за време и място. И въпреки това, в точния момент, час преди да настъпи полунощ на третата нощ, когато пълната луна щеше да е изминала половината си път, тя отвори очи. В първия миг очите й не можеха да видят нищо друго освен мрак, скоро обаче привикнаха и стана. Устата й бе пресъхнала и с удоволствие би хапнала нещо, но знаеше, че не бива да яде, нито да пие.

Съблече старите си дрехи и облече дълга черна роба. Застана на колене на пода и докато рисуваше голяма пентаграма, с най-различни странни йероглифи около нея, тихо, шепнейки, изричаше думите за заклинанието. Почувства силата му, завладявайки я до най-тънката и малка фибра на тялото й. Никога преди не себе чувствала толкова опиянена. Но въпреки този силата  ни за миг не се изплаши.

Постави червени свещи на всеки от ъглите на пентаграмата, а по средата на всяка линия нож, на чиято дръжка имаше верига, свързваща го със следващия нощ. След като заби последния кръгът бе затворен. В самия център имаше сребърен бокал върху който бе оставила рога на Нарат. До тях имаше дълга сребърна кама.

Време бе да започне.

Взе камата и без да се замисли преряза вената на лявата си китка, правейки рана, подобна на тази на другата си ръка. Остави камата откъдето я взела. Кръвта й се стичаше по ръката й и пода, образувайки малки червени капки, но тя не ги забелязваше, изпаднала в транс. Линора се протегна и докосна с раната всеки от ъглите на пентаграмата, изговаряйки думи на стар изгубен език, чийто значение знаеше единствено, защото бе прекарала часове наред, за да разгадае значението им. И тогава пак не бе сигурна в успеха си.

- Със силите, с който ме е дарила земята, призовавам мрака да се пробуди. С кръвта си го призовавам да дойде – остави кръвта да тече върху повърхността на рога, докато не го оцвети целия в червено. Стори й се, че наоколо е станало по-тъмно от преди. Дори пламъкът на свещите вече не бе толкова силен. – Призовавам ви, господари на нощта, рожби на подземния свят. Явете се пред мен! Дайте ми силата си! Вземете тази тлен човешка, душа бяла, унищожете я и ме направете една от вас – взе рога го допря до челото си. Топлината му я изгаряше. – Нека силата на този, с който някога сме били едно, се слее с мен! Нека да стана една от вас!

След като й последните думи бяха изречени, тя притисна към челото си рога. Започна да губи контрол над действията си. Започна да изговаря думи, който никога преди в живота си не бе чувала или прочитала. Ужасът в сърцето й я караше да иска да спре, но не можеше да помръдне тялото си й с милиметър. Очите й виждаха единствено огнено червеното сияние на рога, докато той бавно проникна в слепоочните й. Ръцете й вече не го държаха, треперещи в копнеж да се вкопчат в нещо истинско, но такова нямаше. Почувства се изгубена в непрогледен мрак на душата си.

В мига, когато всичко свърши, вратата на църквата се отвори с трясък и Аркард влезе вътре. От самото начало бе почувствал прилива на огромна черна енергия идваща от тази посока, но досега не бе имал и малка представа какво ще види, когато отвори вратата.

Първо бяха облаците, въртящи се бясно в кръг, докато не изчезнат в гърдите на неясна фигура облечена в черно. Едва, когато се приближи разпозна кестенявата коса на Линора и с ужас осъзна какво бе сторила. Черна забранена магия! Да разпознае една бе най-лесното, но да я направиш... Дори самия той не бе наясно с нея, но бе достатъчно опитен, за да знае някоя по-малка. Всеки демон го можеше. Но това...

Облаците, който в същност не бяха нищо подобно. По-скоро бяха черна енергия, която Линора бе извлякла от земята и накарала да се всели в нея. Това ли бе правила през цялото това време?

Затича се към нея. Оковите му създаваха проблеми, но успя да я прегърне, малко преди да се свлече на земята. Тялото й конвулсивно, но едва забележимо, се тресеше. Опитваше се да я събуди, викайки името й. Чувстваше се безпомощен. Не знаеше какво да прави. Огледа се наоколо. Пентаграмата... свещите... кръвта... Всичко това напомняше на черните ритуали, който нерядко се изпълняват в Ада. Как обаче бе успяла да създаде всичко това и което бе по-важно – с какво цел?

Измина минута, докато Линора дойде в съзнание. Ръката й докосна лицето му, когато отвори очи и го погледна. Аркард ахна при вида на черните й катранени очи с кърваво червени ириси. Линора бе толкова уморена, че едва оставаше будна, но все пак събра сили да го придърпа към себе си и целуне. Нищо не се случи.

- Успях, любими мой.

Изтощена се усмихна. Ръката й се отпусна надолу, докосвайки оковите му. С кръвта си направи кръст, прошепвайки тихо кратки слова. Оковите паднаха на земята, освобождавайки демоничната сила на Аркард.

Нищо повече не можеше да стори.

Душата и тялото й копнееха за сън и почивка.

Блажен сън...

И тя наистина заспа.

Сънувайки....

Линора осъзна, че се намира на непознато място. Огледа се, но виждаше само мрак. Постепенно пред нея се появи огромна планина, остър връх. В началото образът му доста неясен, и издаваните звучи – неясни и заглушени. Колкото повече обаче тази планина се приближаваше, толкова нарастваше и ужаса в душата й.

Планината бе изградена от тела. Ангели, демони, хора, мъже или жени, деца или старци – нищо нямаше значение и тази грамада от тела и кръв. Някой бяха вече мъртви и разлагащите им се тела лежаха безжизнено, но други не. Чуваше предсмъртните им викове, молбите им за спасение и помощ. Но нищо не можеше да направи, а само да гледа. Те изпълваха съзнанието й, душата й.

На върха имаше фигура, но не можеше да види коя тя. Напрягайки зрението си успя да разбере, че това е демон. Можеше да види разперените му криле и рогата на главата му. Чуваше смеха му, докато държеше една глава в ръката си. Смях, толкова зловещ, че не можеше дори да се сравни със сцената пред очите й. Дали това бе миналото на Нарат, всички, злини, който бе причинил на света? Или дали това не бе собственото й бъдеще?

Боеше се.

Искаше да извика, но никакъв звук не излизаше от устата й. Искаше да избяга, но краката й не помръдваха, ставайки едно с кървавата земя под нея. Гласовете и смехът ставаха все по-силни, докато накрая не усещаше и не чуваше нища друго освен тях. Викове откъм планината, викове вътре в съзнанието й.

Искаше... трябваше да избяга, но спасение нямаше.

Бдение

„Успяла? Какво бе успяла да направи? Не можеше да взима силите й, но как?” Това бяха все въпроси, на който да открие отговорите. Но по-късно. Сега безопасността й бе на първо място. Но къде можеше да я заведе? При жреците. Те трябваше да знаят как да й помогнат.

Разпери криле и политна, притискайки към гърдите си Линора.

Отне му по-малко от десетина минути, за да достигне Харитос. Дори не намаля при вида му, а се устреми направя към двора на храма. Знаеше, че са усетили идването ме и не очакваше да го посрещнат радушно, но поне там щеше да открие нужната помощ.

Както и очакваше дворът бе изпълнен с жреци, готови да се бият при нужда. Аркард се приземи и веднага извика:

- Нужен ми е лечител, тя е много зле.

Никой не се помръдна. Към оформилия се кръг се приближи върховния жрец. Направиха му път през тълпата, докато накрая не се озова лице в лице с Аркард.

- Това няма да бъда възможно, демоне – говореше бавно и спокойно.

- Не разбирам. Линора е една от вас. Длъжни сте да й помогнете!

- Дадохме й шанс да стане една от нас, държахме се с нея като с равна, но тя никога не бе част от общността ни. А сега извърши грях, предавайки всичко, в което вярваме и за което живеем. Изпълни забравен ритуал. Да не си мислиш, че не почувствахме злото, която вля в себе си. Искаш помощ – единствената помощ, която може да й дадем е да я отървем от мъките й.

Демонът се изсмя. Смях, който обърка всички, но въпреки желанието си, той не можеше да се спре.

- Какво ли си въобразявах като идвах насам? Дайте удобен случай на жрец да забие нож в гърба ти и той ще го стори. Да, тя е различна и може да е съгрешила, но това не ми дава право да решавате съдбата й. Тя ви вярваше. Вярва във висшите ви цели и ги следваше.

- Може би, но сега тя се отрече от доброто. Събудили се, ако въобще оцелее, не ще бъде нещо повече от кръвожаден демон. Махай се! Вземи я със себе си! Появи ли се отново или срещне ли я някой жрец, няма да види нищо повече от враг пред себе си. Същото се отнася и за тебе, демоне.

Аркард издърпа веригите, който случайно бе взел със себе си и ги захвърли в краката му. Това бяха Божествените окови.

- Вземете си ги. Вече нямам нужда от тях.

Обърна им гръб и бързо отлетя.

След няколко мига напълно забрави случката, трескаво размишлявайки къде може да открие подходящо убежище за Линора. Летя близо цял ден, когато малко преди свечеряване открие полуразрушена сграда. Първо я огледа от горе, за да се увери, че е изоставена. После влезе, с Линора в ръце. Прозорците бяха потрошени, мебелите изпочупени или преобърнати, дрехи и други вещи имаше навсякъде. Насъбралата се прах и паяжини му подсказваха, че мястото не е обитавано от доста време. В двора имаше кладенец и няколко дървета със зрели плодове по клоновете им.

Мястото бе повече от подходящо.

Продължи да разглежда наоколо, докато не откри една стая с легло. Стаята се нуждаеше от почистване, но засега щеше да свърши работа. Положи я на леглото и седна на стола, който взе от другия край на помещението. Не знаеше колко време стоя там, до нея, гледайки лицето й. Опитваше се да осмисли станало. Някъде в далечните му познания бе чувал за нещо подобно - човек, превърнал се в демон чрез ритуал, но не бе наясно с подробностите освен, че бе нужна част от истински демон. Линора никога не го разпитваше за неговите рога, но този на Нарат. Последно време не му обръщаше, дори , за да провери дали е още на мястото си. Вярваше си, че го е скрил добре, но явно тя го бе взела.

Значи бе открила начин... Никога не бе предполагал, че ще успее да скрие такава тайна от него толкова дълго, но и в същото време вече не бяха онзи отчужден демон и малко момиче, който се разбираха само с поглед. Да, това бяха приятни времена, но и те трябваше да свършат и да настъпят нови, който доведоха до тук.

Животът е странно нещо, но още по-странни са съществата, разпореждащи се с него. Аркард тъкмо остана с впечатлението, че я разбере, а се оказа, че през цялото време е преследвала свои собствени цели. И не само при жреците, дори когато пътуваха заедно. Все едно между тях винаги е имало преграда и едва сега той разбираше за нея.  Бавно всичко си идваше на място, дори последните й думи. „Успях”. Но дали?

Накрая Аркард стана и се зае за работа. Първо се погрижи стаята да има приличен вид. Махна боклуците и покри счупеното стъкло, за да не влиза нощният вятър. По-късно щеше да го замени с друго. Продължи с огледа си на къщата или по-скоро вила, както заключи по устройството й. Не знаеше какво е станало с хората, живели тук, не намираше трупове или кръв, така че най-вероятно бяха избягали при някакво нападение или бяха отвлечени.

Нямаше значение. Приоритет му бе само и единствено Линора.

Дните започнаха бавно да се нижат. Аркард се зае да придаде някакъв вид на жилището, но с изключение на кухнята, стаята, където бе Линора и една друга, където то време на време спеше за малко, останалото бе почти недокоснато. Не знаеше колко време ще мине преди да отвори очи. Тя спеше, толкова дълбок сън, че бе като мъртва. Не веднъж щом влизаше в стаята и я поглеждаше имаше чувството, че го е напуснала, но и всеки път въздъхваше, когато усетеше тихото й дишане.

Няколко дни след като пристигнаха започна да изпада в гърчове. Изведнъж тялото й се гърчеше, все едно се опитва да се бори. Виковете й разкъсваха както слуха му, така и сърцето. Тогава демонът се чувстваше най-безпомощен. Можеше само да я притисне към леглото, за да предотврати да се нарани. Говореше й, надявайки се гласът му да я достигне и успокой. Не знаеше дали помага, но след няколко минути гърчът преставаше и отново изпадаше в дълбок сън. Тогава той я завиваше и избързваше сълзите в очите й. Къде ли бе сега в сънищата си?

И това продължи повече от петнадесет дни...

Линора бавно отвори очи.

Имаше чувството, че е спала дълго, но не се чувстваше отпочинала. Затвори очи и се опита да си припомни какво се случи. Бе в стария храм, провеждайки ритуала.

Болка... Ужас... Успех.

Припомни си разтревоженото лице на Аркард, надвесил се над нея. Целуна го, но не почувства нищо освен сладостта на устните му.

И след това пропадна в мрака. Не, не бе мрак, а кръв. Не си спомни точно какво бе видяла, но навсякъде имаше кръв и смърт.

Чувстваше се уморена, останала без сили, но си наложи да отвори очи. Зрението й бе замъглено, но след няколко секунди различаваше силуетите на предметите в стаята. Нищо не й бе познато. Не знаеше къде се намира, но не бе сама. Аркард спеше на стола до леглото. Стори й се уморен, със сенки под очите, видимо отслабнал. Опита се да помръдне, но не успя. Дори нямаше сили да се опита да говори. Не вдигне ръка, за да докосне лицето му, но я плъзне по ръба на леглото, достатъчно, за да достигне неговата.

Отне й дълго, часове, но успя.

Едва усети топлината на докосването й Аркард се отдръпна, ставайки. Бе изненадан. Погледите им се срещнаха. Искаше й се да се усмихне, но нямаше сили дори за това. Задържа очите си отворени още миг-два, за да го увери, че е добре и отново заспа от изтощение.

През следващите дни Линора се будеше само за няколко кратки мига като сегашния. И всеки път, когато отвори очи виждаше лицето на любимия си. Имаше чувството, че никога не напускаше леглото й и това й носеше задоволство.

Но то бе кратко, само, докато затвореше очи и се връщаше към ужасните си сънища.

Постепенно миговете се превръщаха в минути, но дори тогава бе твърде уморена да направи каквото и да е. Не знаеше колко време е била в безсъзнание, но предполагаше, че е доста, защото бе ужасно немощна. Не веднъж се опита да проговори, но Аркард не й позволяваше. Караше я да яде и да си почива повече, за да събира сили. Линора не искаше да го разпитва, а само да знае едно – дали я мразеше заради постъпката й. Омраза бе твърде сила дума, но дали поне бе разочарован или ядосан. Но така и не се осмели да се противопостави на заръките му.

Виждаше промяната в себе си – татуировките, ноктите, малките рога, който излизаха от страните на главата й. Веднъж дори се погледна в огледалото. Освен ужасното състояние, в което се откри, видя и променения цвят на очите си – черни, с бяло. Вече нямаше онези тъмно сини очи, който Аркард толкова харесваше. Вече не бе човек! Опипваше мястото, където рогът на Нарат проникна в тялото й. Не усещаше нищо, макар там татуировката да бе най-голяма и приличаше на грозен белег, но вътрешно го усещаше – мрак, който бавно обвиваше душата й.

Колкото повече време минаваше, толкова по-дълго тя оставаше будна, понякога дори с часове. Вече бе доста по-добре, но недостатъчно, че дори да се опита да стане. Тялото й се бореше срещу промяната и независимо, че имаше нови сили на демон, тя бе още много далеч от възможността да ги използва.

Един следобед, докато Аркард бе отишъл на лов изпита остра болка в долната част на гърба си. Все едно нещо се движеше под кожата й. Обърна се по корем, опита се да не извика, но не се сдържа. Не знаеше как да постъпи. Опита се с ръка да усети мястото – имаше нещо под кожата. Последните дни чувстваше леко неудобство на това място, но нищо подобно.

 Накрая не издържа и силно извика. В същия миг кожата й се разкъса и преди да загуби съзнание видя обляна в кръв черна опашка. Нямаше сили дори да осъзнае какво значеше, просто припадна.

Около час по-късно Аркард се върна.

Беше хванал два заека и една патица, така че за вечеря щяха да имат прясно печено. Остави ги в кухнята и отиде да я види. Отвори вратата на стаята и просто спря там. Линора просто лежеше по корем, а целите завивки бяха попити в кръв.

- Линора! – извика, но тя не отговори.

Бързо се приближи.

Стори му се, че нещо помръдва под завивката и бързо я издърпа. Тогава видя дълга черна опашка с изострен край да се помръдва върху краката й. Бе в кръв, както и разкъсаната и нощница. Не знаеше дали успокоение или притеснение бе емоцията, която изпита, но поне бе жива. Загледа се в опашката. Докато жената бе в безсъзнание следеше промените в нея, надяваше се да спрат само до това, но явно имаше още много, което предстоеше. Като това.

Бавно, за да не и причини болка свали дрехата й и я пренесе в другата стая. Там я преоблече и превърза разрезът около новата й опашка. Накрая я остави да спи, докато почисти. Събра чаршафите и ги хвърли в огъня – от тях нямаше да има повече полза. Накрая като подреди всичко я върна в нейната стая и му остана само да се надява, че няма да помни нищо от случилото се.

На сутринта, когато с събуди Линора огледа внимателно новата си „придобивка”. Тялото й бе привикнало към опашката й и не я чувстваше като нещо странно и ново. Дори можеше да я движи както си поиска, което отчасти я забавляваше. По-често обаче само се взираше в нея и мислеше какво ли още има да става преди да се оправи съвсем.

Понякога вечер не заспиваше и тогава седеше с Аркард. Разговаряха. Меката светлина на огнището я успокояваше. Накрая една подобна вечер събра сили да му разкаже за гласовете. Започна колебливо.

- Може ли да споделя нещо, колкото и да е странно.

- Разбира се. Няма нужда да питаш.

Линора замълча за миг преди да проговори отново:

- Понякога чувам гласове. Не разпознавам езика, звучи като фрагменти от заклинание, но в същото време знам какво искат да ми кажат. Докато спя сънувам, че съм на ужасно място. Не помня подробности, но ме бе страх, бях ужасена и там за първи път ги чух. Никога не спират, само се засилват или стават по-тихи. Сега са спокойни, но друг път са толкова силни, че имам чувството, че който говори е срещу мен.

- Лин...

- Те искат да се откажа... Казвам ми, че няма смисъл да продължавам. Че никога няма да успея. Искат да се отдам на мрака и завинаги да се слея с него... Боя се... Боя се, че един ден няма да имам силите да им се противопоставя. Опитвам се да се боря срещу тях, но знам, че колкото и силно да викам, моят глас никога няма да ги достигне и никога няма да спрат.

Аркард стана и седна на леглото. Прегърна я и чак тогава усети, че тя трепереше. В стаята бе топло, така че само мисълта за тези гласове трябваше да е причината за страха й.

- Не знам за никакви гласове, но знам, че си силна и едни малки гласове не могат да те изплашат. Волята ти е твърде силна, за да се предадеш.

- Казваш го, но никога не си ги чувал, а аз ги чувам дори в момента, те са като далечно ехо минаващо през цялото ми тяло.

- Тогава ще остана тук до теб, докато не си отидат.

Линора не му отговори и той видя, че тя вече спи. Последно време имаше този навик - буди се и заспива изведнъж. Не знаеше дали сънува нещо красиво или онова място, за което говореше. Така и не разбра какво има предвид, но то бе истинско за нея.

Аркард не усети кога е заспал, но се събуди щом Линора се размърда леко. Погледна я и видя, че седи с широко отворени очи, но без да помръдва.

Когато разбра, че и той е буден тихо проговори:

- Ако искаш може да ме оставиш.

- Искаш да си сама ли?

Погледна го.

- Казвам, че ако искаш може да си тръгнеш. Достатъчно добре съм да се справя и сама.

- Вече ти казах, че няма да те оставя, никога. Престани да мислиш за такива неща.

- Дори и след това, което извърших – повдигна опашката си над завивките. Погледна татуировката на ръката си – Не те ли отвращават постъпките ми?

- Не винаги съм бил съгласен с постъпките ти. Сега също, но никога няма да те намразя. Без значение какво си извършила.

- Толкова ми се искаше наистина да повярвам.

Приближи се още към нея и прошепна в ухото й:

- Просто го направи.

Отдръпна се достатъчно, че да срещне погледа й.

- Но как, когато и двамата знаем, че сега част от Нарат живее в мен. То е като огромен тумор разпространен през цялото ми тяло. Тумор с хиляди кинжали забиващи се в тялото ми.

- Ще намерим лек. Всяка болест, всеки тумор има лек, който да се пребори с него. – успокой я той.

Линора не проговори повече.

Затвори очи и остана да лежи, притиснала се до него. В този миг се чувстваше почти щастлива. Дори гласовете не бяха толкова силни, но това се дължи на факта, че Аркард е до нея. Искаше да повярва на думите му, наистина искаше, но гласовете бяха събудили в душата й съмнение, което не можеше лесно да се забрави.

Много други нощи, когато той я оставяше да почива се чувстваше самотна и тогава сякаш кошмарите й ставаха реалност. Мяташе се из леглото, опитваше да се събуди, но те се бяха увили като лиани около нея, непозволявайки й да се измъкне от примката им.

И въпреки това успяваше накрая да се събуди и когато сутрин го виждаше се усмихваше, карайки го да си мисли, че е добре. Дали щеше да може и сега след като му бе казала за гласовете? Дали щеше пак толкова лесно да вярва на повърхностната й лъжа?

Накрая Линора пак заспа, но Аркард не можеше. Притискаше я нежно до себе си, слушайки ритъма на сърцето й. Бе спокоен като на малко дете. И точно сега в очите му тя бе дете, малко и уплашено. Дори, когато бе малка не я бе виждал така уплашена колкото сега.

Маската, която бе градила години наред бе изчезнала и сега демонът виждаше всичките й болки и тревоги. А имаше ли и как да я вини - бе преживяла толкова много неща, много повече, отколкото той знаеше. И чак сега можеше да си даде сметка за целия й живот.

Линора го питаше дали я вини. А не се ли чудеше дали има право да го прави? Той така и не разбра какво целеше, нито каква цена бе готова да плати за това, докато вече не я бе платила. Някога вярваше, че му е достатъчно просто да е близо до това странно момиче. След време разбра, че иска повече, но като не можеше да го има, щеше да пренебрегне желанието си и просто да остане до нея. Но тя не можеше да го приеме. Година наред прекарани в търсене първо на лек, после на начин и ето го резултата. Тя бе демон. Ако по душа, то поне на външен вид.

Искаше му се поне още веднъж да я целуне, но се боеше, че онази целувка ще се окаже илюзия и ще види как умира пред очите му. Линора може и да твърди, че е способна да се справи сама, но дори не можеше да стои на краката си, камо ли да ходи. Бе като порцеланова кукла, едно докосване бе достатъчно да я счупи. И за да не стане така той чакаше мига, в който всичко щеше да свърши и най-накрая щяха да могат да си отдъхнат.

Метаморфоза

Тази нощ бе най-лошата от всичко, което Линора бе преживявала досега. Аркард я бе оставил преди около час, мислейки си че вече спи. Не искаше излишно да го безпокои, затова го остави да мисли така. В началото той спеше на дивана близо до леглото й, но тя го убеди да се премести в съседната стая на леглото. Нямаше нищо против да остане при нея, дори го желаеше, но нямаше как да бъде пренесено леглото тук, а и той изглеждаше толкова уморен.

Искрено искаше да е до нея. Свила се в леглото си, чувстваше как студа проникваше във всяка една фибра от тялото й. Нощта бе тиха, никакъв звук не нарушаваше настъпилия покой. Но точно този покой караше гласовете да ехтят още по-зловещо, карайки я да изпита чувствата, че на този свят е само тя и те. Тази болезнена мисъл не й даваше покой.

Опита се да ги игнорира. Опита се да се успокой, да заспи и поне за малко, да забрави. Нищо обаче не помогна. Трябваше да се спаси по някакъв начин. Накрая просто не издържа и стана. През последния месец бе укрепнала достатъчно, за да може да стане от леглото, но все още бе слаба и лесно се уморяваше. Едва-две крачки не бяха пречка, но до съседната стая имаше много повече.

Изведнъж се почувства дори по-слаба. Но нуждата бе по-голяма. Подпирайки се за стената се доближи до вратата, бавно я отвори и продължи към стаята на Аркард. Всяка фибра от тялото й казваше, че само той може да я спаси. Затова и бавно продължи. Разстоянието между вратите им не бе пет метра, но на нея й се струваше много повече. Едната й страна бе подпряна на стената, така че да не вземе да падне. Гласовете се засилваха, причинявайки й силно главоболие, замъглявайки съзнанието й. 

Стигна до вратата му и там се спря. Повдигна ръка. Достатъчно бе само да почука, но нямаше сила да го направи. Тя бе виновна, че той е толкова уморен, а сега пак искаше да го безпокой. Толкова го бе разтревожил последно време, че направо се чудеше как ни веднъж не се оплака. И сега искаше пак да го направи.

Тъкмо мислеше да се върне обратно в стаята си, когато вратата се отвори и Аркард се показа от нея.

- Знаех си, че чух нещо. Добре ли си, Лин? Как стигна чак до тук? Пак ли онези гласове? Не биваше да ставаш от леглото.

- Да, знам... Аз просто... Няма значение.

Обърна му гръб и направи крачка обратно. Мисълта, че трябва да се върне там накара от очите й да се появят сълзи, но най-добре щеше да го стори. Направи още една крачка, когато усети ръката му на рамото си.

Загриженият му глас прозвуча в ушите й. Тялото му бе плътно до нейното.

- Линора.

- Нищо ми няма – започна да трие сълзите си. – Просто... онези гласове, а и тази тишина наоколо... Не искам да бъда сама.

- Лин... Никога не си сама.

- Знам... Ще се оправя. Не мога да спя, това е.

- Линора...

Усети как ръцете му я обгръщат и привличат към себе си. Надигна глава, за да й бъде по-лесно да го целуне. Почувства топлината на езика му в устата си, карайки я да се замае от удоволствие. Никога не бе очаквала чувството да бъде толкова силно, толкова изгарящо. Притисна се още по-плътно към него, обвивайки шията му в ръце. След малко краката й се вдигнаха от земята и Аркард я понесе на ръце обратно към стаята си.

Положи я на леглото и се надвеси над нея. Продължи да я целуна, докосвайки тялото й. Надигна дрехата й и докосна голите й гърци. Цялото й тяло бе покрито от черните ивици, започващи от гърдите, където бе проникнал рога на Нарат, и разпростиращи се като корените на растение по тялото й. Дори на лицето й имаше две на всяка буза като дебели мустаци на котка. Те се преплитаха, съединяваха, образувайки безсмислени, за него, фигури. Под тях все още се виждаха следи от белезите й. Повечето й рани зарастваха без следа, друг път оставаше. Различаваха се по това колко време е било нужно да зарастват. Белезите от Нарат още бяха тук. Като вечер спомен за стореното от него. Черните линии завършваха в черният кръг между гърдите й, сеещ като дупка в тялото й. Точно сега обаче не можеше да мисли за тях. Виждаше само нея. И една мисъл проникна в съзнанието му - вече няма прегради или забрани.

Изправи и загледа тялото й, изучавайки всеки сантиметър, все едно я виждаше за първи път. В началото линиите го притесняваха, но през седмиците, докато се грижи за нея, свикна. Независимо от всичко, те бяха част от нея. Болка премина през тялото му при спомена за случилото, но скоро отмина, заменена от копнежа скоро да бъде едно с нея.

Онова желание, което подтискаше от толкова дълго време, отново се събуди, толкова силно, че чак се изплаши от себе си. Най-накрая бе негова, само негова, намираше се в ръцете му, устните му докосваха нейните с неизречен копнеж. Преди се колебаеше, дори боеше, че онази сладост, което бе изпитвал ще изчезне със способността да взима жизнената й сили. Какво щеше да се случи ако я целунеше и не изпита нищо. Затова и толкова седмици не смееше да го направи. Но се оказа, че се е страхувал напразно. Чувството бе дори по-завладяващо от преди. Аркард я желаеше и вече не се въздържаше. И нямаше защо да го прави. Той бе демон, можеше да има всичко, което си пожелае и все пак се боеше да не би с докосването си да я нарани. Оставаше му само да се надява да не е така, защото бе твърде късно да се спре.

Линора обаче възприе действието му като нещо нередно. Обърна се на една страна, леко присвила тяло и тихо продума:

- Отвращавам те, нали? Това тяло, което е принадлежало на друг. Белезите, символ на покварата ми. Ако не можеш да ме гледаш по-добре ме остави.

- Глупачето ми. Наистина ли мислиш, че подобна гледка би ме отвратила? Просто бях очарован от красотата ти, мое малко демонче.

Наведе се й я дари с пламенна целувка. Колкото и да искаше да се контролира, за да нея нарани, вече не можеше – трябваше да я има.

Любеха се цялата нощ, бавно, наслаждавайки се на всеки миг прекарани в обятията на другия. В началото Аркард се колебаеше. Докосваше я все едно очакваше тялото й да се разпадне на парченца. Знаеше, че още изпитва болки, но и желанието й бе прекалено голямо, за да позволи на нещо подобно да застане между тях. Толкова дълго бяха копнели за момента, когато ще могат да се докоснат, че сега нищо не бе способно да го наруши. Всяка целувка, всяка милувка им се струваше като нещо свято. Заедно, веднъж и завинаги...

Заспаха едва на сутринта, но само два часа по-късно Линора се събуди стресната. Щом се откри в обятията на Аркард се поуспокои, но не напълно. Бе сънувала тъмнината, изпълнена с онези ужасяващи гласове. Ако Ангела все още съществуваше щеше да я спаси, но те се бяха слели. Вече не можеше да усети присъствието й, но знаеше, че в нея.

До такава степен бе уплашена, че ръцете й трепереха. Постигнала бе желаното – превръщаше се в демон, но това не значеше, че е победила. Чувстваше мрака растящ в душата й, променяйки тялото й. Докосна малките си рога, още леко я наболяваха, но ме свикнала с тях. Нямаше опашка, но с всеки изминал част усещаше как малките гърбици на гърба й нарастваха. Знаеше, че под тях се крият чифт прилепови крила.

Нищо от тези неща не я притесняваха, освен гласовете. Писъците им, молбите, начина по който я проклинаха – всичко това я подлудяваше. Ставаха все по-силни, но не можеше да си позволи Аркард да разбере. Нямаше смисъл да го тревожи. Трябваше сама да се справи с проблемите си.

Отново легна и затвори очи, опитвайки се да не им обръща внимание, но бе много трудно. Единствено допирът на кожата й до неговата й донасяше спокойствие.

На сутринта, когато отвори очи първото нещо, което видя бе усмивката на Аркард. Този поглед говореше толкова много... Виждаше, че той е щастлив. Желанието им се бе сбъднало – какво повече можеха да желаят.

- Виждам, че реши да се събудиш. Толкова сладко спеше, че почти съжалявам.

- Да взема ли пак да заспа?

- Колкото и да ми харесва спящото ти лице, когато си будна ми харесва много повече – целуна я по бузата, почти до устните. – Е, какво искаш да правим днес.

- В настроение съм да убия някоя и друга шайка демони.

Аркард не можа да сдържи смеха си при думите й.

- Страхувам се, че малко ти е раничко за това. Та ти една се държиш на краката си.

- И кой според теб има вина за това.

- Не съжалявам.

- Нито пък аз – замълча за миг, замисляйки се. - Искам да прекарам деня навън. Омръзват ми тези стени. Чувствам се като в затвор. Липсва ми времето навън, чувството за неограниченост.

- Твърде слаба си, за да напуснем къщата.

- Дори и за ден или половин ден. Една разходка из околността.

Погледът й бе толкова изкуствено невинен, че демонът не се сдържа и започна да се смее.

- Една наистина малка разходка. Не искам да се преуморяваш.

- Достатъчно ми е просто да лежа под сянката на някое дърво.

- И точно така и ще направиш - стана и се приближи до прозореца. – Изглежда, че днес времето ще е добро, не виждам причина да не излезем. Наблизо има едно подходящо местенце с приятна гледка. По-късно ще те заведа там, но първо – закуска. Ти си почивай, докато приготвя нещо за хапване.

Отдалечи се от прозореца, наметна една риза върху себе си и излезе, оставяйки вратата отворена. Линора тежко въздъхна и се излегна назад. Колкото и да искаше да бъде с него, точно в този момент се радваше, че излезе от стаята, за да не види измъчения й поглед. Болката й се бе засилила. Все едно имаше нещо живо вътре в нея, опитвайки се да си проправи път през всяка част от тялото й.

Затвори очи и се опита да се овладее. Поне ги нямаше гласовете, който в момента бяха като далечно ехо. Но болката я изгаряше отвътре, толкова силна, че за миг забравяше коя е и къде. За момента обаче се контролираше и не я остави да вземе връх.

Повдигна ръце и се загледа в двата белега. Едновременно толкова еднакви и толкова различни. И двата причинени от собствената й ръка, единият израз на отчаяние, другият – на надежда. Раната бе зараснала, макар и по-бавно, отколкото всичките й наранявания досега. Освен това продължаваше от време на време да я боли, най-често, когато гласовете бяха силни. Чудеше се дали те някога ще заглъхнах, постоянно шепнейки в съзнанието й, постоянно напомняйки й, че е обречена. Сама се бе отдала на мрака.

Премести поглед нагоре към пръстите си. Още имаше нежност и сила в тях, но се бяха променили – удължени, остри като бръснач нокти. Раничките по гърба на Аркард го доказваха. Дори и тук черните ивици се разпространяваха чак до тях като една огромна татуировка. Ако бе не начина, по който ги бе получила сигурно би ги помислила за красиви. Не вече не.

Нямаше част от нея, освен може би душата, която да не се бе променила. Белият рог бавно растеше от челото й, леко извивайки се нагоре. Засега бе запазила сините си очи, но вероятно скоро и това щеше да изгуби. Те бяха знак, че е човек, а тя вече не бе. Та кой ли човек би имал малка опашка, която леко помръдваща се под завивките на леглото.

Прекъсна мислите си, когато Аркард се върна в стаята с поднос плодове в ръце. Усмихна се и го подкани да дойде при нея, дарявайки го с целувка, като седна. Не биваше да разбира за състоянието й. Не искаше да го кара още повече да се обвинява. 

След като хапнаха, с много по-голямо желание отколкото това на Аркард, излязоха. Носейки я на ръце демонът я пренесе до едно голямо дърво, не много далеч от старата къща. Остави я на земята, облегната на дебелия му дънер, под дебелата му сянка. Линора затвори очи и се усмихна при докосването на вятъра по лицето й тялото й. От седмици не бе го изпитвала.

Аркард се настани до нея, но тя му направи знак да легне на коленете й. За миг се поколеба, но я послуша. Така можеше да я гледа от още по-близо. Целуна ръката поставена на челото му и се усмихна. Без да проронват и дума, и на двамата им се струваше, че са открили своя малък рай.

Два часа по-късно Аркард се надигна след лека дрямка и се изправи.

- Имам няколко неща, за който да се погрижа. Време е да се връщаме в къщата.

- Искам да остана още малко тук. Ти отивай.

- Сигурна ли си? Добре, но ще ти донеса одеяло да се завиеш и скоро ще се върна да те прибера, става ли.

- Да.

Проследи го с поглед, докато вървеше към къщата и бързо се върна с дебело одеяло в ръце. Зави я и с видно нежелание я остави, за да се върне към работата си. Линора се облегна назад, нагласявайки си гърба, така че две издутини, който не бяха появили преди няколко дни да не й пречат, и с притворени очи гледаше околността пред себе си.

След известно време й стана лошо. Повдигна й се. Не можеше да се изправи. Едва имаше сили да мърда, но успя да се извърне настрани малко преди да изхрачи на няколко пъти кръв. Гледайки надолу, подпряла се на двете си ръце, тя се взираше в кървавото петно. От известно време чувстваше, че краят й е близо. Това бе доказателството за това.

Кръв... като че ли целия й живот е заобиколен от нея. Където и да погледнеше, каквото и да направеше. Целият й живот бе като това тъмно червена кръв върху свежата зелена трева. Бързо затрупа мястото с пръст, така че Аркард да не разбере за случилото се.

Аркард....

Дори и сега мисълта за него я изпитваше с радост и спокойствие. Припомни си миналата нощ и самия факт, че бяха заедно й вдъхна нови сили, за да се пребори с бушуващата болка. Трябваше да успее. Това бе единственият възможен път, по който да поеме. Него или мрака.

Тази нощ Линора я прекара в стаята на Аркард. Но дълго след като тя заспала демонът продължи да я наблюдава. Само за нощ на гърба й се появиха две гърбовидни образувания, които от време на време леко помръдваха. Съдейки от положението и факта, че има опашка и рога заключи, че до няколко дни ще има и крила. Не това го притесняваше. Да, радваше се, че вече са заедно. Щеше да е лъжа ако отрече, че част от него не се радва, че е демон и има дълголетието на един. Но сякаш имаше още нещо.

Жената тихо изпъшка в съня си. Отново някой неприятен сън. Аркард я прегърна по-близо до себе си и сам скоро се отпусна.

Изведнъж Линора се събуди с писък.

Скочи от леглото и се опита да направи няколко крачки, но краката й я подведоха и  падна на колене. Преви се от болка. Пръстите й се впиха в плътта на гърба й, опитвайки се да я разкъсат. Но оставаха само кървави следи.

Аркард бе станал и я наблюдаваше. Така щеше да стане твърде бавно и мъчително.  Отиде при нея и прегърна.

Притискайки я, прошепна:

- Не мърдай.

Ноктите му вече се бяха издължили, а ръката присвила като крак на орел, готов да улови заек. Притисна я още по-силно към себе си, а с другата бързо и прецизно направи два дълбоки разреза над бабуните при плешките й. За миг тя се притисна към него, но после с още по-голяма сила го избута назад и сама отстъпи. Почти едновременно с изправянето й се разтвориха и чифт черни прилепови криле.

Тялото й започна да се променя, започвайки последния етап от промяната й. Черно-червена светлина я обви. Аркард наблюдаваше как ръцете и краката й се променяха. Косата й стана по-дълга, рогата също, леко извивайки се настрани. Появи се й нейната втора кожа-броня.

Линора започна да се съвзема.

Раздвижи крилете си. Разперваше ги и прибираше обратно към тялото си. Погледът й забелязала счупеното огледало, намиращо се в стаята и се загледа в отражението си. Пръстите й бавно опипваха тялото й, изследвайки всеки сантиметър.

Аркард не знаеше какво да очаква. Може би когато се обърнеше към него в очите й ще да види нощните пламъци на Ада. Вече бе демон, но дали и душата й бе станала демонична?

Линора се обърна. Очите й може и да бяха с различен цвят, но Аркард ясно виждаше любовта, която изпитва към него. И двамата едновременно се усмихнаха.

„Успя!”

Щастието й бе твърде мимолетно, за да му се насладят.

Гласовете още бяха в нея, шепнейки й по-силно от всякога, опитвайки се да я накарат да забрави радостта. Пращаха й картини на болка и страдание, но тя им устояваше. Бе виждала повече от достатъчно. Но това, което последва... Все едно някаква друга сила го призоваваше да дойде. Нещо много по-страшно от мрака се спускаше над нея. Очите му изгаряха кожата й. Дори да бе далеч, на хиляди километри, тя го усещаше сякаш е да нея, докосвайки я.

За миг небето потъмня. Прозорците се счупиха. Разбити от експлозия, парченца стъкло и дърво се разпиляха по цялата стая.Аркард инстинктивно прикри тялото на Линора със своето. Не знаеше какво става. Нещата се случваха твърде бързо, за да реагира навреме. Погледна към мястото, където до преди миг бе прозореца. Беглата светлина бе засенчена от тъмна висока фигура.

Нарат.

Червеният демон стоеше леко приведен на прозореца. Облегнал се с една ръка на рамката за баласт. Усмихваше се и тази усмивка никак не се харесваше на Аркард.

Нарат спокойно пристъпи вътре и проговори:

- Учудвам се, но се радвам да те видя, стари приятелю. Изглеждаш много по-добре от предишната ни среща.

- Какво искаш?

- Нищо, което да не ми принадлежи. - погледът му бе насочен към Линора.

Досетил се за мислите му Аркард притисна жената към себе си.

- Тя не ти принадлежи!

- Така ли си мислиш? Чия сила според теб тече сега във вените й. Да не мислих, че не знам какво бе намислила малкото ти момиченце? Усетих я още преди седмици, когато използва онази древна магия. Когато запазихте рога ми очаквах да го използвате за това, но ти никога не го направи. Тя обаче сама откри начин. Оставаше само да изчакам да видя дали ще оцелее. Тя оцеля и сега е моя.

- Лъжеш се. Тя никога няма да застане на твоя страна.

Нарат го изгледа развеселено и отвърна:

- Да проверил ли? Ела при мен, Линора.

На Аркард думите му се сториха смешни, но още докато демона ги произнасяше Линора се изправя и застана права пред него. Изглеждаше странно, някак като в транс. Погледът й бе празен, изгубил обичайния си блясък.

Жената се изправи приближи към демона. Той обви едната си ръка около нея и притисна към себе си.

Аркард скочи.

- Не я докосвай!

- Казах ти - тя е моя. Моята сила се вля във вените й. Моят рог изпълва гърдите й. И сега тя е част от мен.

- Не го вярвам.

- Тогава я накарай да се върне при теб. Не можеш, нали? Взех това, за което бях дошъл. Сбогом, стари приятелю.

Аркард се затича към демона. Държеше в ръка меча си без дори да осъзнава, че го е призовал. Но бе твърде късно. Видя как зад тях се отвори портал и ги погълнаха преди дори да мигне.

Изведнъж всичките му емоции се стовариха една върху друга. И единственото, което му оставаше бе да извика от болка, оставяйки се на гнева си. Гняв, който може да изпитва само истински демон от Ада.

Сърцето на Ада

Светът на Аркард се разпръсна ни милиарди парчета. Цялата му сила изригна като вулкан по земята, разпростирайки се на километри навред. Пред очите му причерня. Опита се, но не можа да извлече от съзнанието си и дена съзнателна мисъл. Само... Само, че Линора я няма. Нямаше я. Тя бе при Него!

- НАРАТТТТТТ!!!!!

Извика в яростта си, макар и да нямаше никой, който да го чуе.

Започна да го търси. Един истински демон от ада лесно можеше да открие друг, особено тук, на земята. Те бяха различни По-добри. По-силни. По-жестоки. Щеше да го открие, за да го убие. Само за това можеше да мисли и той се отдаде на това чувство.

Разтвори криле и излетя през разбития прозорец.

Не знаеше колко време бе минало. Дни. Седмици. Месеци може би. Той не спираше за нищо освен да убива. Всеки демон, който срещнеше убиваше без да мигне. Ако случайно успееше да укроти за миг яростта си задаваше един единствен въпрос:

- Къде е Нарат?!

Но така и никога не получи отговор.

Постепенно здравата мисъл се връщаше към него, само да подпомогне да реализира отмъщението си. Да я открие! Да го убие!

Но не можеше да го открие. Все едно не бе част от този свят.

Пресъздаваше всеки миг от онази нощ. Всяка нейна дума. Всеки жест. Болката и накрая празнината, която видя в очите й. Нарат знаеше за всичко ставащо, през цялото време и бе чакал в сенките като хищник да получи наградата си. Всичко бе толкова ясно, а той го бе пропуснал.

Знаеше, че Нарат я държи като пленница. Нямаше друга възможност, защото ако бе свободна отдавна щеше да избяга или поне да му остави някакъв знак за присъствието си. Но и двамата бяха изчезнали, все едно никога не са съществували на този земя. И все пак бе обиколил половината свят да я открие. Оставаше му само другата половина.

Събуди се. Дори не бе осъзнал, че спи. Последно време едва, когато тялото му падаше уморено от изтощението, на което го бе подложил, си позволяваше да отдъхне.

Огледа се. Бе сутрин. Намираше се в края на една поляна. Наблизо имаше някой силен. Много силен. Ангел. Разпозна го по особената миризма, която излъчваше всеки от тях.

Извика меча си и здраво стисна дръжката му. Атакува много преди да види врага си, осланяйки се единствено на инстинктите си.

- Тук съм заради, Линора, демоне.

Не спря атаката, но я отклони, така че да избегне ангела застанал пред него. Бе готов да нанесе нов, този път фатален удар, но сега наблюдаваше мъжа пред себе си. Имаше къса руса коса и носеше обичайната за ангелите бяла роба. Имаше само две крила, значи не би трябвало да е толкова силен, за колкото си мислеше. Продължи обаче да усеща мощта му като трепет по кожата си и това го дразнеше. Ненавиждаше ангелите, а този събуждаше в него още по-голям неприязън

-   Знаеш ли къде е?

-   Да.

-   Какво искаш?

Гледаха се право в очите. Никой не помръдна.

-   Колкото и да смятам за противно съществуването ти и на твоя вид, ти си ми полезен. Няма да увъртам. Раят е загрижен за всичките си деца, това включва и жената, която наричаш Линора.

-   Защото е била ангел ли?

-   Да, но и заради това, което е станало е недопустимо. Самото й съществуване в момента е нещо над всичките ни очаквания и трябва да бъде поправено.

-   Вие сте я отхвърлили. Защо да ти вярвам?

-   Душата й бе наказана заради греховете си, но Раят никога не се отрича от децата си, дори когато те вече не вярват в него.

-   Какво искаш? – в гласа му се криеше истинска заплаха.

-   В момента тя се намира в Ада. Колкото и да е неприятно, но правата ни там са доста... ограничени. По някаква ирония на съдбата само ти можеш да я достигнеш.

-   Наистина ли е там?! – бе започнал да го предполага, но това е едно, а друго да го чуя наистина.

-   Да. Но както те гледам в момента дълбоко се съмнявам, че си способен да направиш каквото и да било за нея.

-   Не смей да ми говориш така, или ще изпиташ острието ми.

Замахна с меча, но оръжието се удари в невидимия щит на ангела. Силата му се върна обратно и удари Аркард право в гърдите, карайки го да отстъпи назад.

-   Виждаш ли?! А и това е най-слабият щит, който съм способен да създам, един обикновен ангел. Какво да говорим за силите на Ада.

-   Аз съм Мечът на Ада!!!

-   Някога, но сега не си дори подобие на негова сянка. За да имаш някакъв минимален шанс ти трябва Сърцето.

-   Говориш за Сърцето на Ада? Откъде един ангел знае за това. Сърцето е мит!

За първи път на каменното лице на ангела са появи емоция – усмихна се, иронично и подигравателно.

-   Думите ти само ми показват колко бедно е развита културата ви ако въобще имате такава. Дори ние знаем повече за вас, отколкото вие самите.

-   Значи легендата е истина?!

-   Няма да кажа нищо повече. Не съм твой съюзник. Дойдох само да предавам волята на Небесата.

Изрече и изчезна.

Аркард не се опита да го търси. Знаеше,ч е няма да открие и следа от него. Не му вярваше, никога не би повярвал на ангел, но въпреки това... Думите му потвърждаваха предположенията му. Онзи портал, който Нарат бе създал не бе към друго място в този свят, а към Ада. Нищо, което той не би могъл да се справи дори сега, в най-доброто си състояние от столетия насам.

Ами Сърцето? То бе мит? Древен, колкото и самия им свят. Сърцето някога било част от Първия Принц, Луцифер. То било силата му. Мощта му. Знанията. Самата му душа. И в последния си миг преди завинаги да изчезна от света, без да остави и следа от себе си, той отделил сърцето си. Разбито на при парчето магия ги изпратила на различни места. Легендата твърди, че този, който обедини парчетата ще бъде истински господар на Ада. Но никой не знае къде се намират и колкото и да бяха търсени нямаше никакви доказателства за това. Дори се говореше, че може всяка от парчетата да е било оставено в по един от световете – Рай, Ад и света на хората.

Дали бе истина – никой не можеше да отрече или да докаже този мит. Може би всичко е плод на илюзия за величие и слава. Опит да се даде обяснение, защо най-великия от всички демони един ден просто изчезнал, завинаги оставяйки света си в хаос.

Аркард прекара цял ден в мисли. Опитваше да са си спомни всеки исторически факт, който знаеше, всеки слух и миг за Сърцето и Луцифер.

И дали бе по ирония на съдбата или истински късмет имаше само един демон, който можеше да пита за това и да открие истината. И този демон се намираше в земята на хората.

Аркард се изправи и прибра меча си. Дори не бе мислил за това, че цял ден го бе оставил до себе си забит в земята. Призова крилата си и се издигна високо във въздуха. Връщаше се към мястото, от където бе започнало всичко. Мястото, където за първи път видя Линора и това промени живота му.

Тайните на стареца

Докато Аркард влизаше в пещерата чу странния смях на стария демон последван от думите му:

- И ако това не е самият Меч на Ада значи напълно съм ослепял. И какво те води тук, стари приятелю? Колко ли време мина от последната ни среща?

- Повече от четиристотин години и не ме наричай с този прякор, Ямарс. Отдавна не го използвам. – отвърна обидено демона, докато се настани пред старата костенурка.

- Ти може би не, но другите - да. Не е лесно да се забрави за великия генерал на Ада, който един ден просто отказа да се бие и когато се опитаха да го спрат уби десетки от собствения си вид, докато накрая не бе сразен. Изхвърлен от Ада и открил спасение в земята на хората.

- Нужно ли е да ми напомняш за миналото?

- То е част от теб. Не може да го пренебрегваш.

- Мога поне да опитам – промърмори под нос. – Както и да е, не съм дошъл да говорим за изминалите дни.

- Ами за какво? Да не би за онова момиче, което дойде тук преди година или май бе повече? Търсеше начин да се превърне в демон като в същото време търсеше и теб – Аркард не продума, а погледът му се вееше в нищото. Старият демон, обаче настоя да получи отговор. – Е, събрахте ли се? Намери ли начин или уби хиляда демона?

- Бяхме в един от жреческите храмове. Намери дребен свитък, но така и не ми каза какво пише в него - замълча. - Ни веднъж не сподели какво иска да прави, докато не стана твърде късно. Линора търсеше, а аз я следвах. Това ми бе предостатъчно! Разбрах какво става прекалено късно... Сега е с Нарат.

- Това не е ли стария ти познат?

- Сега е в Ада, а аз нямам силата да се справя с него. Дори като си взех обратно рогата не можах да го спра. Трябва ми сила!

- И затова дойде при мен?

- Искам да ми кажеш къде са парчетата от Сърцето на Ада?

Досега спокойното лице на Ямарс се измени. Изненадано се отдръпна назад, без да отделя поглед от Аркард. Когато след няколко мига заговори в гласа му нямаше и помен от предишната безгрижност и веселие.

- Откъде знаеш, за Сърцето?

- Това е без значение. Знам, че ако има някой в целия Ад, който да знае къде се намира поне един от трите фрагмента, то това си ти. Затова съм тук.

- Много демони вярват в тази легенда и са ги търсели, но никой не е откривал е един от тях. Защо си мислиш, че ти ще успееш? Защо вярваш, че наистина съществуват? Това е просто една стара легенда.

- Защото това ми е последната надежда. Линора е демон, видях го със собствените си очи, но е при Нарат. Полудявам само при мисълта какво може да й стори. Освен това знам, че те съществуват и няма да открия покой, докато не ги открия.

- Дори и да е истина. Готов ли си за последствията. Толкова дълго се бори, за да постигнеш мир със себе си, а сега изведнъж го захвърляш. С всеки един фрагмент ще се връщаш към предишната си природа, отново ще се превърнеш в жесток демон.

- Ще запазя ли миналото и чувствата си?

- Да, но...

- Това ми е достатъчно. Имам ли тези неща и знам ли, че Линора е добре, нищо друго не ми е нужно. Ти знаеш за нея, нали?

- Мога само да кажа, че никога преди не съм виждал някой като нея.

- В нея живя душа на ангел, но когато Линора извърши ритуала и последната частица от ангела се сля с нея. Сега те са едно.

- Значи силите й дошли от ангела?

- Не знам, но мисля, че ангелът е бил само източник. Истинската сила е на Линора. Затова и Нарат бе толкова заинтересуван от нея и пожела да я има.

- А теб остави в отчаяние.

- Не знаеш какво изпитах, за да може дори да си представиш какво чувствам, дори и в този миг. Отчаяние е твърде слаба дума. Сега просто ми кажи, стари познати, ще ми помогнеш ли или не.

Старият демон тежко въздъхна и дръпна веднъж от лулата си, която до този миг не бе и докоснал. Очите му бяха затворени, когато започна да говори.

- Не знам защо ти винаги си ми бил симпатичен – бавно отвори очи. – Поне още двайсет демона са идвали тук да ме разпитват дали знам за Сърцето. Можех да прочета алчността в очите им. Те искаха да бъдат непобедими, новите принцове на Ада. На никого нищо не казах. Но ти си различен. Очите ти са толкова чисти, че ако не те познавах бих се усъмнил, че наистина си демон, при това този, за който твърдиш, че си. Знам къде е един от фрагментите! Това не е сила, която може да усетих отдалеч. Самият Луцифер толкова добре се е постарал никой да не ги открие, че може да ги подминеш без дори да знаеш къде са. Аз обаче го открих. Много отдавна. Открих го, но не се доближих до него, защото не бях готов да платя цената да го притежавам – запази минута мълчание. - Той е на върха на тази планина, сред вечните ледове на върховете, ще откриеш древен камък. Фрагментът е там!

- Сигурен ли си? – гласът на Аркард трепереше.

- Толкова, колкото и че ти седиш пред мен.

- Тогава ще тръгвам веднага. Нямам време за губене – изправи се и тръгна към изхода на пещерата. По средата се спря, извърна глава и рече. – Благодаря ти!

- Не мога завинаги за пазя тайната само за себе си – усмихна се дяволито. - Освен това имам ужасното предчувствие, че това не ще бъде края на пътуването ти. То започна отдавна, но още не е настъпил мига, в който ще може да си отдъхнеш. Затова имай сили и не се предавай, защото тогава загубата ти ще бъде пълна.

- Ще последвам съвета ти, приятелю. И още веднъж благодаря.

Обърна му гръб и с бързи крачки излезе.

Старият демон остана гледан в мястото, където до скоро бе стоял Аркард. Той имаше още една причина поради, която му разкри точното местонахождение на Сърцето. Бе живял на тази земя повече от хиляда години и най-малко още толкова в света на демоните. Не знаеше дали скоро ще умре или не, но силите му бавно го напуска. Нямаше обаче да се откаже толкова лесно от живота. Имаше още много да види. Най-малкото искаше да разбере края на тази история, която става все по-опасна.

Ако думите на Аркард, че Линора е имала душа на ангел, то тогава бе ясно, че Рая няма да остави нещата така. Боеше се, че скоро отново ще има война, такава каквато бе виждал единствено в далечното си детство и която не искаше никога да си припомня. Или може би вече имаше такава, макар и не толкова пищна като преди?

Излизаше, когато огромна черна сянка го нападна. Издигна щит, достатъчен да отбие удара, а той самия да отстъпи настрани. Извърна поглед към неочаквания си нападател. Бе огромен черен звяр, висок близо пет метра и два пъти по-дълъг. Устата му зееше отворена, разкривайки огромните му зъби. Очите му блестяха с огнен пламък. В тях имаше гняв, но не и сляпата ярост, която като чума покоряваше демоните.

Разпозна го още в първия миг:

-   Доста си пораснал последните години, Караст!

В отговор получи рев и нова атака, която също толкова ловко отбягна. Подозираше защо е целият този гняв и следващите думи на демона го потвърдиха:

-   Тя си замина заради теб! И сега я няма!

-   Линора е жива!

-   Но къде?! Ако не бе ти тя никога нямаше да си замине. Нямаше да изпитва болки и тревоги. Ти си виновен за всичко!

И тогава го разбра. Сигурно го бе подозирал през годините, но сега бе кристално ясно – демонът бе влюбен в Линора. В началото може да е била детинската любов, сестринска, но  през годините на тяхното отсъствие бе узряла и истинска. Толкова, колкото и неговата.

-   Линора е жива, но в опасност. Готов съм да приема последствията за деянията си, но не и преди да я спася.

-   Къде е?

-   В Ада.

Демонът се спря на няколко крачки от Аркард. Очите им бяха на едно ниво. Стояха така няколко минути в пълно мълчание.

- Ще дойда с теб. Искам да я видя в безопасност. Да се върне у дома.

- Аз също.

Първият Фрагмент

Аркард не спираше да се катери.

Цялото тяло го болеше, всеки път щом вдишаше дробовете му се изпълваха с леден вятър. Искаше по-скоро да си почине, но знаеше, че ако спре ще стане още по-зле. Опитваше се да се катери по-бързо, но вече бе по-трудно от преди. Първите няколко дни бяха лесни, бързо минаваха големи разстояние следвайки малките пътеки направени от животните, но след третия ден пътищата спираха и оставаха само почти хоризонталните скали, достигащи до небесата.

Спря за момент и се огледа надолу. Десетина метра под него се катереше Каракс. Глупак! Но не знаеше дали с това има в предвид него или себе си. Май и двамата. Не трябваше да се съгласява да го следва или най-малкото да го накара да спре щом достигнаха до тези места. От друга страна обвиняваше и самия себе си - не трябваше да тръгне без да се подготви. Още преди два дни се преобрази в демоничната си форма, така че бронята да го предпазва от студа, но не бе достатъчно. Нямаше силата да я сътвори в цялата й сила, така че по-често тя ме пречеше, отколкото да е от полза.

Незнайна защо си спомни картата на континента. Цялата земя бе изпълнена с възвишения, но имаше само две големи планински вериги. Едната разкъсваше континента на две половини. Точно там бе мястото, където се раздели с Линора преди да отиде при жреците. Храмът им се намираше с средата на планината, докато тогава бяха в подножието й. Веригата Естарио достигаше почти до морето като големите върхове се намираха само на 60км от бряга. Другата бе по северните части на континента – планината Кьорл. Едно от най-пустите и трудни за живот места. В подножието й някога двамата живяха, а сега се бе оправил към върховете й в търсене на легенди.

Сега не бе времето за това, концентрира се върху катеренето. С този постоянен валеж бе трудно да се разбере дали е ден или нощ, но вътрешният му часовник му подсказваше, че скоро ще настъпи нощта. Трябваше да помислят за скривалище през нощта и да починат. Искаше му се да продължат, но не бяха достигнали и средата на планината, а пътят ставаше все по-труден. Достатъчно бе за днес – утре ги очакваше нов ден и нови изпитания.

Успяха да се изкачат.

Отне им три седмици, но стигнаха върха. Бяха премръзнали и измършавели. Гладът бе оставил своя отпечатък върху лицата и телата им.

Аркард бе изтощен и премръзнал, но не обръщаше внимание на ни едно от тези неща. Последните триста метра ги прекараха опитвайки се да се задържат за скалата, защото духаше силен вятър и снегът бе толкова гъст, че не можеха да видят нищо на повече от три-четири метра пред себе си, но сега времето бе по-спокойно. Твърде спокойно.

Имаше лошо предчувствие. Макар да бяха в едно от най-изоставените и труднодостъпни места в земята на хората, всичко му се струваше твърде лесно. И все пак можеше да го види – висок каменен блок със странни надписи по повърхността си. Опита се да ги разгледа по-добре, но бе твърде далеч. По-важен бе кръглия камък в центъра на каменния паметник.

Обърна се към Каракс, който стоеше до него.

- Докато не ти кажа не се приближавай и крачка към камъка.

- Да не се боиш, че може да го взема преди теб?

Демонът се опита да се усмихне, но лицето му бе замръзнало.

- Дори с Фрагмента лесно бих те убил преди тялото ти да го абсорбира.

- Знам. А и не аз съм този, който иска да става Принц. Мислиш ли, че има някой скрит капан?

- Сигурен съм. Беше твърде лесно.

- Ако на това му викаш лесно, не искам да си помисля какво ли смяташ за трудно.

Аркард се загледа напред.

- Не се приближавай към камъка.

- А ти не се бави дълго.

Демонът тръгна към каменния стълб и Първия Фрагмент.

Аркард бе на около двадесет стъпки от камъка, когато чу шум. Замръзна. Вдигна ръка и материализира меча си. Застана в защитна позиция. Отново го чу. Нещо зад паметника се размърда. Първо видя тънък черен крак, после още един и още един. Те бяха много. Фигурите се размърдаха и демонът видя пред себе си три черни паяк с човешки размери. Пазачи, макар да му се струваше невъзможно да са стояли там през цялото това време.

Съществата се стрелнаха към него. Аркард също тръгна към тях. Почувства как мечът му премина през дебелото тяло на един от паяците. Насочи се към следващия, но тогава нещо в крайчето на окото му привлече вниманието. Мястото, където току-що бе посякъл паяка се превърна в дим и отново съедини тялото на съществото.

Магия.

Аркард отдавна не се бе срещал с такава, но нямаше как да я сбърка. Тези същества бяха създадени от нея, за да бранят Фрагмента. Безсмъртни пазачи. Ямарс можеше да го предупреди за това, но в същото време той надали знаеше какво го очаква някой на върха. Не можеше да си представи този старец, дори в най-добрите му години, да стигне до тук.

Нямаше значение. Щом стигнеше до камъка те нямаше да могат да го спрат. Опита се да пристъпи напред, но кракът му не помръдваше. Погледна го – бе оплетен в паяжина. Тръгна да я разкъса с меча си, но нова паяжина се уви около ръката му и го спря. Докато се мъчеше да се освободи един от паяците го хвана и за лявата ръка.

Почувства нещо на гърба си. Един от пазачите се изкачваше по гърба му и насочваше към лицето. Дългите му зъби проблеснаха на фона на проблясващите слънчеви лъчи. Аркард  се съпротивлява още по-яростно, но колкото повече нишки разкъсваше, толкова повече нови се появяваха и задържаха.

Накрая почувства зъбите да пробиват кожата му през откритото място близо до врата. Усещаше как отровата проникваше в тялото му. Краката му не го задържат. Падна на колене.

Всичко потъна в мрак.

Не можеше да помръдне.

Цялото му тяло бе вцепенено.

Около него бе само тъмнина опита се да различи нещо, но наоколо бе само тъмнина. „Това не е мрак.” прошепна нещо вътре в него. Това бе кръв. Черна като нощта и също толкова гъста. Задушаваше го. Изпълваше целия му живот.

В съзнанието му проблеснаха спомни от детството. Или поне това, което демоните наричаха детство. Още от раждането си трябваше да се бори за живота си. Без значение дали си просяк или благородник, ако някой иска да те убие ще го направи без колебание. Умреш ли никой няма да те съжали, никой няма да отмъсти за теб.

Бе на четири, когато за първи път уби собственоръчно демон. Още преди да проговори правилно бе научил да различава повечето отрови, най-малкото от личен опит. Имаше към двайсетина по-големи братя и сестри, но от тях бе оцеляла само една сестра – Инарис. Дори не знаеше дали е още жива, поне бе, когато за последна бе пребивавал в Ада.

Така или иначе не бяха близки.

Най-близък бе с един от братята си, Джрека, но той бе убит само на тридесет и четири. Глупакът предизвикал няколко по-силни демона и те го убили. Е, по-късно Аркард ги уби, но това нямаше нищо общо с брат му. Дори го бе забравил, но сега, тук, тези спомени се връщаха.

Продължи. Годините му на обучение, битките, издигането от пост на пост, понякога честно, друг път – не. Още преди да бе станал лейтенант всичко му се струваше еднакво и безразлично. Демоните, който му служеха му дадоха прякора Мечът на Ада, защото по-корав, безжалостен и студен демон нямаше. Убиваше врагове и съюзници без да се колебае. Изпречеше ли някой пътя му, щеше да умре. Прякорът бе без значение, така че го остави да се разпространи и стане по-известен и от собственото му име.

Вярваше, че това е целият свят. Че нищо не може да го промени.

Кръв.

Наистина ли имаше нещо по-силно от нея? Дори сега бе обгърнат от мисълта за нея. Един червен свят, в който да затвори очи и заспи...

Завинаги...

Чувстваше се толкова уморен от всичко това...

И тогава чу тих глас: „не може ли да сме нещо повече”. Не бе неговият глас, но тези събудиха нещо в него. Спомни си едно лице, едно име.

Линора!

Изведнъж в съзнанието му се появиха нови спомени. Срещата им, когато бе ангел бе само част от цялата картина, едно начало, което промени всичко.

Видяха се само два пъти, но и това бе достатъчно, за да внесе смут в душата му. В началото не го осъзнаваше, но скоро започна да мисли повече и повече върху нейните думи. „Всеки е роден, за да изпълни отредената му съдба. Не сме нищо повече от това.” И въпреки това тя не бе способна да направи това, което й бе отредено – да го убие. Мисълта за нея го дразнеше до степента, че не бе способен за мисли за нещо друго.

Трябваше да разбере защо!

Вече имаше причина да се бие. Търсеше я. Искаше да я залови, за да разговаря с нея. Да разбере причината. И накрая да я убие преди да му повлияе още повече. Но никога не я видя. След известно време се отказа.

Загуби и желание да се бие, така че и това спря.

Затвори се.

Загубил бе желанието да напуска пределите на собствения си замък. Близо пет години не бе излизал. Без значение какъв бе повода – показа от някой барон, бал на Принца или поредния призив за войната.

Размишляваше.

Трябваше да има причина за реда на света им? Бе търсил из древните архиви на дома си, но нищо, което да се доближава до въпроса му. Можеше да си обясни желанието за власт. Власт и сила! Това бе неизреченият код на демоните. Никой не го изричаше, но всички се ръководеха от него. Ами той? Досега бе следвал нечия амбиция, за която дори не бе сигурен, че е напълно негова.

Само още една среща. Това искаше, но знаеше, че няма да я види. Не си го обясняваше, но бе така. Дори да отидеше на някой поход. Дори да достигнеше самия Рай и да го обиколи, тя не бе там. Нейното място бе толкова там, колкото и на него тук.

На вратата се почука.

Не реагира, очаквайки неканеният му гост сам да си тръгне, но вместо това крилата на масивната порта широко се разтвориха. От там се показа висок, красив млад демон. На фона на червеникавата му кожа изпъкваше къса бяла коса. Бронята му същи имаше черно-червен цвят, но придаваше усещането, че червения цвят е следи от изсъхнала кръв. Може и наистина да бе, познавайки природата на демона. Все пак бе един от най-силните в целия Ад. Силата му се равняваше с тази на Аркард. Достоен противник и единственият, който някога би могъл да нарече близък, може би дори приятел.

- Не съм искал да те виждам, Нарат.

- Е и на мен ми е приятно да съм в тази запустяла бърлога. Приличаш на гущер скрил се в бърлогата. - отвърна със същата острота, докато се приближаваше.

- И драконите са гущери.

Другият демон се засмя. Вече бе застанал до Аркард, близо до прозореца.

- Може би, но ти определено не си един от тях.

- Какво правиш у дома ми?

- Не може ли да искам да се видя със стар познайник.

- Не. – продължи остро Аркард.

- Винаги си ме познавал толкова добре – погледите им се срещнаха. – Принцът те вика.

- Не съм получавал заповед от него. Какво иска?

- Да се явиш веднага при него.

- А ако не го направя?

Демоните не отклоняваха очи един от друг.

- Делата ти говорят за измяна. Знаеш какво значи това. Предателство.

- Смърт.

- Той иска главата ти.

- И ти си тук, за да му я доставиш.

Нарат отвърна очи назад към вратата, от която бе дошъл.

- Ах, Аркард... Ти си най-големият глупак, който някога съм срещал. Той е Принцът.

- Той е демон като нас. Рано или късно друг ще заеме мястото му. Достатъчно е една грешка.

- Ти ли ще си този демон?

В гласа му се усети заплаха, но Аркард я пренебрегна.

- Нямам такива копнежи. Искам това, което имам сега. Уединение.

- Изминаха пет години, Аркард! Докога мислиш да стоиш тук? Проваляш се. Ти не мислиш за това, но много други вече вярват, че искаш да бъдеш новия Принц. Дори аз самия го мисля! Защо иначе ще се откажеш от всичко друго? Защо пренебрегваш дори откритите му заповеди?

- Имам нужно от време да помисля за...

- Онзи ангел, нали? Забрави ли, че една вечер случайно ми спомена за нея. За какво ти е отрепка като нея? Те всички са купчина безполезни пера! Не стават дори да си изтриеш ботушите в тях.

Раздразнението на Нарат блестеше като огън в очите му.

- Не става дума за това.

- Да, наистина. Не става. Всичко се отнася само за теб. Винаги е било така. Не си ли забелязал това, приятелю. Ти винаги бе първият. Дори да бях по-добър от теб, пак оставах на второ място. Има само един Меч на Ада, Аркард и това трябваше да бъда аз.

- Нарат...

- А виж се сега. Великият войн! Превърнал си се в спаружена старица. Срамувам се от теб. И знаеш ли какво – бе ми заповядано да отнеса главата ти на принца, но няма да те убия заради това. Ще го сторя, защото те мразя от дъното на душата си.

Аркард успя да действа достатъчно бързо, че да извади меча си и предотврати идващия удар. Тялото му се разби в прозореца и излетя навън. Разтвори широко криле, за да запази баланса си.

Нямаше време да мисли.

Инстинктите му на войн се задействаха още преди да се замисли как да постъпи. Защитна стена се издигна, за да предпази тялото му от последвалото кълбо пламъци. Малкият специалитет на Нарат. Но двамата добре се познаваха. Колко време бяха прекарали заедно в битки, срещу себе си, срещу други демони или ангели. Познаваха ходовете и тайните си.

Аркард избяга надолу, за да избегне последвалия кълбото удар отгоре. Мечът му послужи като щит, но той не бе някой, който само ще седи и пази.

Бе го усетил още с първия удар. Нарат искаше да го убие. Щеше да е лъжа ако отрече, че сам копнееше за същото. Най-накрая щяха да видят кой е по-добрият. Вечният противник. Вечния другар. Бе настъпил момента.

Аркард атакува...

Започнаха да се бият.

Ударите им се нанасяха толкова бързо, че страничен наблюдател не би могъл да проследи движенията им. Те бяха най-добрите. В небето проблясваха светкавици сякаш цялото небе е подпалено.

Демоните се познаваха. Знаеха силите си. Слабостите си. Всеки път, когато един от тях вземе надмощие, другият го изненадваше и силите им отново се изравняваха.

Минутите бавно се превръщаха в мигове за тях.

Аркард се отдръпна назад дишайки тежко.

Цялото му тяло бе в рани. Нищо сериозно. Най-зле му нараняването на дясното му рамо. Мечът на Нарат се бе забил дълбоко в плътта му, правейки ръката му негодна да държи тежкия меч. Нямаше значение. Бе толкова добър с лявата ръка колкото и с дясната.

Проблем бяха другите наранявания. Не бе засегнат нито един орган, но страдаше от сериозна загуба на кръв, която правеше движенията му по-бавни и непохватни. Отчасти нещата бяха добре защото положението на Нарат не бе по-добро. Раната на главата му вече не кървеше, но засъхналата кръв замъгляваше зрението му. Освен това като самия него, Нарат имаше множество леки порязвания. В момента най-големият им враг бе умората. Все още бе рано, но тя щеше да настъпи. Грешките щяха да зачестят и тогава един от тях ще получи своя шанс и другия да загуби.

И тази път съдбата не бе на страната на сребристия демон.

Мечът на Нарат срещна неговият. Ударът бе отбит, но врагът му бе по-бърз и обърна замаха на удара си нагоре. Острието се заби в гърдите на Аркард. Започна да пропада. Знаеше, че бе използвал прекалено много от силите си, но ако не действаше щеше да умре.

Имаше едно нещо, което да направи. Бе рисковано. Прекалено при това, но ако не го направеше би значело сигурна смърт.

Аркард извика древната магия и отвори малък портал към Земята.

Последното нещо, което чу бе гневният вик на Нарат.

Когато отвори очи отново бе на върха на планината. Нужни му бяха няколко мига да се опомни. От паяжината и създателя й нямаше и следа. Все едно никога не са били тук. Пред него бе само каменния паметник.

Изправи се.

Този път бе достигнал целта си и сега тя ме се струваше по-ясно от всякога. Бе изживял отново целия си живот.

Толкова много грешки, толкова много радости.

Беше я открил – единственото същество, което някога ще обича, и това бе достатъчно за всичко друго преживяно.

Знаеше, че пред него няма повече препятствия. Беше се доказал.

С уверена крачка се приближи към паметника. Набързо огледа надписите около парчето, но не разпозна нито дума. Езикът напомняше на демоничната писменост, но бе нейна толкова стара форма, че едва откриваше прилики.

Вгледа се в Фрагмента от Сърцето. Червеният му цвят бе точно като кръв. Жива кръв, защото колкото повече се вглеждаше, толкова повече му се струваше, че нещо се движи вътре.

Бе достатъчно близо, че усеща силата му, привличайки го като опиянен. Фрагментът бе само на ръка разстояние. Аркард повдигна своята и протегна напред. Докосна го. Струйка кръв от порязания му пръст, се стече по повърхността му. И тогава Фрагментът засия с огнена светлина. Демонът отстъпи изненадано назад. Каменният паметник се разпада, но самия Фрагмент остана във въздуха.

Започна да се приближава. Все по-близо и по-близо, докато не докосна челото му и влезе вътре в тялото му. Заля го огромна вълна сила. Имаше чувството, че ще изгори в топлината й, но това така и не стана. За миг си спомни моментите, в който Линора му предаваше силата си. Усещането бе подобно, но в същото време различно. Топлината й приличаше на прегръдка, а това бе изригнал вулкан – чиста сила. Сила, каквато днешния свят никога не бе виждал.

Тялото му се променяше и Аркард знаеше, че този път е завинаги. Заради по-човешкия си вид косата му не бе дълга, само до средата на гърба му, но сега покри наполовина бедрата му. Плитката се бе развързала и косата му се спускаше свободно като пелерина по гърба му. Рогата му също се удължиха и леко извиват зад ушите. На ръст достигаше близо три метра, размер, който бе имал и преди, но откакто бе на земята трудно поддържаше. Тялото му бе твърдо като скала заради вродената броня. Никога преди обаче не бе толкова силна колкото сега.

Усети позната тежина на кръста си и щом се наведе поглед видя меч. Помисли си, че е неговия, но щом го извади от ножницата, видя, че острието е по-дълго и здраво. Изработката му бе съвършена. Можеше да види отражението си по гладката му страна. Едно лице, което не бе срещал от доста време – студено и кораво, но и толкова спокойно все едно нищо не е способно да разруши вътрешния му мир. Да бе наистина така.

Прибра острието и се огледа в хоризонта пред себе си. Бе направил първата крачка, което щеше да го приближи както до Линора, така и титлата Принц на Ада.

Силата започна да се утолява, бивайки погълната от новото му тяло и накрая усещаше топлина само в дясната си ръка. Повдигна я на нивото на очите си. Фрагментът бе там, червен кръгъл камък по средата на дланта му, заобиколен от знаци, същите като тези от паметника. Тогава не ги разчете, но сега четеше тези редове все едно от раждането си цял живот го знаеше:

„Този, който търси сила ще я открие. И наследникът на Луцифер ще се роди.”

Може би тази дарба бе част от новите му сили, може би надписът бе достъпен само за него. Имаше време да разбере истината. „наследникът на Луцифер” – никой не разполагаше със съществени сведения за това какъв е бил Истинския Крал на демоните. Единственото сигурна е че е бил най-силният от всички живели тогава и днес, демони. Дали ще се превърне в достоен наследник или не, бе тема, твърде рано да взима подобни решения. Достатъчно бе да има достатъчно сили да победи Нарат и да си върне Линора.

Обратно у дома

Докато размишляваше пред него се отвори портал. Появата му не е случайност. Само до преди миг на това място нямаше и следа от разкъсване. Подобни неща не се случваха просто така. Най-малко бе нужно силен демон или ангел да използва всичките си сили да пречупи пространството и да направи тунел.

Но Ямарс сам го бе казал - едно парче на земята, две в Ада. И това е единственият начин да се премине от един свят в друг. Не знаеше дали така следваше да стане или собственото му желание час по-скоро да отиде там бе причина пукнатината да се появи, но тя бе тук – точно пред него.

Чак сега се сети за Каракс, който през цялото време бе стоял отвън защитното поле. Не знаеше колко време бе прекарал там, може би го бе нямало само миг, може би за много повече. Но вече всичко свърши.

Обърна се към него:

- Все още ли искаш да ме следваш?

- До самия край, изчадие такова. Докога мислеше просто да...

- Да тръгваме – прекъсна го без да обръща внимание на думите му. - Адът ни очаква.

И след тези думи прекрачи портала.

Неудобството бе краткотрайно. Усети го само защото бе минало толкова много време, откакто за последно го е изпитвал, че почти го бе забравил. Но чувството, че си някъде другаде не може никога да бъде забравено. Като ударна вълна те връхлита цяла гама нови миризми и усещания. От смъртоносния студ до горещината. Наблизо имаше огън, надушваше го, но не бе нещо необичайно. Чуваха се и най-различни твари живеещи сред пущинаците.

Бе разтворил крилата си, очаквайки да се озове във въздуха, но се оказа ненужно. Земята бе на няма и метър под него. Скочи и бе долу. Огледа се. Наблизо виждаше планината Яерсу. Нямаше как да се сбъркат тези заострени като драконови зъби върхове. Бяха от западната й страна, което значеше, че замъкът му е на няколко дни полет на изток от тук. Беше минало доста време от последното му ходене там. Четиристотин години не са малко време дори тук. Пък и тогава не посещаваше толкова това място. Винаги бе предпочитал другия си замък, по-близо до столицата.

Мислите му прекъснат от тежкото дишане на Каракс зад него. Дори бе паднал на земята, неподготвен за това, което е от другата страна. Новак. Преживяването не бе от най-приятните, но пък чак толкова. Нямаше демон от Ада, който да не го е преживявал поне няколко пъти.

Нямаше време за губене. Аркард искаше колкото се може по-бързо да стигне замъка.

Обърна се с лице към Каракс и го попита:

- Колко бързо можеше да тичаш?

- Достатъчно, за да не изостана ако това имаш предвид.

- По-добре да е така, защото не ми се ще да се налага да те чакам.

- Престани да се фукаш само защото имаш фрагмент от Сърцето – изправи се и го погледна право в очите. - Знаеш ли къде са другите Фрагменти?

- Не.

- Тогава закъде си се разбързал? Дори знаеш ли къде сме?

- Наблизо има замък принадлежащ на предците ми. Там има огромна библиотека. Една от най-големите в Ада като изключим тази в Черния дворец. Тъпото хоби на дядо ми, предадено и на баща ми. Може и да ми помогне да открия нещо.

- Ами аз? Ами Линора? Не можеш да я оставиш в ръцете на Нарат!

Аркард се приближи към него раздразнено.

- Не се опитвай да ме ядосаш! Не съм забравил! Нека първо да стигнем там, после ще видим какво ще правим.

Отново разтвори крила и се въздигна на около сто и петдесет метра. Можеше и повече, но засега тази височина бе достатъчна. Бавно направи кръг на място, за да види дали не е сбъркал местоположението им. Независимо дали бе случайност или не, но замъкът му бе само на три дни път. Денят бе към края си, но можеха да изминат известно разстояние.

Направи знак на Каракс и пое на изток.

Тези няколко дни летене върнаха всичките му спомени на столетия прекарани по тези места. Отчасти вина за това имаше онази паяжина, но повечето бе от самия свят. Адът... Огнени планини, катран, жива и мъртва растителност. Никога не бе имал интерес към природата, но като малък бе предпочитал с дни да се скита, отколкото да се прави, че внимава над някой урок.

Макар да бе от велик, преславен и древен род, правилата са правила, а именно – никой няма да те спаси. Беше се научил да борави с нож още преди да навърши три. Такъв бе този свят. И нямаше по-подходящо място да се научиш да оцеляваш от пустошта.

И странно как първо си спомни детството си, а после времето като възрастен. Не бе го правил от доста време, може би никога. Но този спомен го накара да се усмихне. Старият замък, всеки негов коридор, стая. Може би преди не проумяваше колко много го обича. Но в същото време вече не бе онзи демон, който някога наричаха Мечът на Ада. Започна да се колебае дали ще е достоен да бъде наречен Принц, но и в същото време бе рано да се тревожи за тези дребни неща.

Трите дни в летене бяха най-подходящото време да обмисли спокойно какво да прави. Библиотеката бе най-добрият му вариант. Помнеше само малка част от нея, но знаеше, че има доста стари текстове. Какъв друг избор имаше? Да потърси някой да му помогне? Най-малкото да проникне в столицата. Не знаеше какво е положението там, че дори да обмисля мисълта направо да се появи там. Имаше ли някой, на който да се довери пристигането си? Ни едно име не излезе на преден план в съзнанието му. Дори и да имаше някой, след толкова дълго време никаква близост няма да е от значение. Нещата изглеждаха обречени от самото начало, но Аркард не смяташе да се откаже преди да е стигнал замъка.

Вечерта на втория ден Аркард забеляза замъкът си. В началото бе малко петно насред хоризонта, но постепенно стана по-голям и започна да приема форма. Планираше да пристигне едва утре следобед, но Караст отказа да почиват за повече от пет минути. На него това не му пречеше, но не знаеше дали демонът може да издържи на това темпо. Зарадва се, че може. И това бе резултатът на усилията му – до два часа щяха да са там, дори по-малко.

Времето не бе пощадило замъка. Той бе стоял тук поколения наред, непроменен дори малко, но сега, докато Аркард се приближаваше забеляза, че нещо не е напред. Наоколо нямаше никакви следи от живот. Подобието на село, което се намираше на няколко мили от там бе пусто, на пръв поглед замъка също. Една от кулите беше почти изцяло разрушена, а по стените имаше следи от нападение.

Даде знак на Караст да остане на подобаващо разстояние и сам се приближи. Бе на около петстотин метра от замъка, когато че някакъв шум. Напомняше му на нокти забиващи се в скала и наистина бе това. Зае бойна позиция, но след миг отново се отпусна. Иззад една от кулите се показа огромен черен дракон. В първия миг не го разпозна, бе минало толкова дълго време, но тогава чу рева му, тогава усети присъствието му в главата си. Риор!

 Не можеше да повярва, че този стар дракон е още жив, но той бе. Първата добра новина от известно време насам. Драконът отново изрева и после разпери крила. С един замах на огромните си крила се издигна високо над замъка и с още един се приближи до Аркард. Наобиколи го няколко пъти като постоянно докосваше тялото му с муцуна.

Аркард се засмя. Докосна с ръка тялото на дракона, а после се качи на гърба му. Радостно го потупа по шията и проговори:

- Аз съм, Риор. Наистина съм аз. Не мога да повярвам, че наистина си жив, стари дяволе.

Получи отговора мисловно.

- Винаги съм вярвал, че онзи демон не ви е убил, господарю. Чаках ви! Години наред! Усетих присъствието ви, но не можех да повярвам, че е истина. Едва, когато ви видях разбрах, че е истина. Вие сте жив!

- Така е, приятелю. Явно никой не го е очаквал, но наистина е така. И се върнах тук, за да получа това, което ми принадлежи.

- С вас съм до гроб! Ще се биете на гърба ми и никой няма да може да ви срази.

- Битки сигурно ще има, Риор, но първо имам друга работа. Има ли някой друг тук освен теб?

- Само един старец. Другите отдавна си тръгнаха. Не позволявах на никой да дойде. Този замък принадлежи на семейството на господаря.

- Остави ме при входа. След малко ще дойде един демон, вече се е запътил насам, пусни го. Той е приятел.

- Добре, господарю.

Драконът направи малък кръг около замъка и се приземи точно пред главната порта вътре в двора. Още преди Аркард да слезе от врата му, входната врата се отвори със замах и отвътре се появи дребна фигура. В първия момент демона трудно я разпозна, но спомените в него надделяха и нямаше как просто така да забрави стария иконом Траас. Възрастият демон бе почти на хиляда година, или поне на толкова твърдеше, че е.

Аркард слезе от гърба на дракона веднага щом се приземиха във вътрешния двор. Наблюдаваше със спокойствие как демонът с бърза крачка се приближаваше. Траас не се бе променил и с ден от както за последно го бе видял, но и дори в ранните си години, демонът си бе такъв. Носеше черен костюм, спретнат и лъскав. Можеше да изглежда и небрежен в него и изискан, в зависимост от момента. Сега бе точно един от тези мигове, когато безизразната му маска се бе пречупила от вълнение.

- Господарю Аркард, господарю Аркард. Това е чудо. Знаех, че сте жив и един ден ще се върнете.

Аркард потупа демона по рамото като леко го стисна. И той самия се радваше да види стареца.

- И аз се радвам да те видя, Траас – огледа се. – Признавам си, че не очаквах обаче подобно посрещане. Никой ли не е пожелал този замък, че да се превърне в подобна руина.

Продължиха заедно един до друг към входа. Аркард продължи да оглежда с критично око замъка. Тук наистина изглуждаше все едно никой не е живял от векове.

- Скоро след изчезването ви брат ви Сенрав се обяви за законен владетел и пое властта. Няколко месеца след това го убиха и постепенно всичките ви земи бяха заграбени. Само аз останах тук, защото вярвах във вашата невинност и че един ден ще се върнете. Няколко години по-късно се появи и вашия дракон Рорс. От тогава никой не се е осмелявал да се приближи към замъка.

- Добре, радвам се, че е така. После ще искам да ми разкажеш подробно за всичко пропуснато последните четири века, но сега очаквам още някой да дойде и като го познавам е вечно гладен, така че приготви нещо и го занеси в библиотеката. Там ще ви очаквам.

- Веднага, господарю. И само още веднъж искам да кажа колко се радвам, че се върнахте у дома.

Аркард кимна и продължи по друг коридор.

Вярваше, че след толкова време ще е забравил по-голямата част от замъка, но се оказа, че почни всичко. А и то не се бе променило. За разлика от външността, вътре дома му бе добре запазен. Като замръзнал във времето. Почти като него самия през по-голямата част от живота си. Но в действителност се радваше, че е така. Мисълта да бъде разрушен или взет от някой друг никак не му се нравеше.

Но дори дома му да бе останал същия, останалия свят със сигурност се е променил. Щеше да му отнеме време, докато разбере какво се е случило последните години. А и още повече, докато открие Нарат и измисли план на спаси Линора. Бне биваше да пренебрегва и Сърцето на Ада.

Достигна до библиотеката и с рязко движение отвори двойната врата. Вдигна се малък облак прах. Явно дори иконома му нямаше интерес към това старо място. Древните томове изпълваха стените, отрупани с прах и паяжини. Дори по време на неговата младост да четеш не бе сред най-популярните хобита, но се бе превърнало в традиция за семейството му и всяка поколение бе давало своя принос към обогатяването й. Точно и тук се надяваше да открие отговорите на повечето си въпроси. Може би дори местоположението на другите Фрагменти.

До този миг не бе имал възможност да размисли на спокойствие върху въпроса. Настъпилата промяна в него го изпълваше с увереност, че е способен да се изправи срещу Нарат дори в този миг. По дяволите, та той изгаряше от желание да го направи. Самата мисъл да види врага си пред себе си сега събуждаше в него хищническия инстинкт да нападне и разкъса противника си. Да гледа ужаса в очите му, когато изтръгне сърцето от гърдите му и го смачка в дланта си още преди да е издъпнал.

Да, демонът в него се пробуждаше повече и повече. Призован от силата на техния истински владетел. Не трябваше да се поддава на инстинктите си. Поне засега.

Дори не осъзна кога бе изнекъл часът, откакто пристигна. Усети се едва, когато вратата се отвори и вътре влезе Каракс, последван от Трасс.

- Признавам ти, демоне, имал си приятно местенце за живеене. Достойни руини за призрак като теб.

- Някой са цивилизовани. Не можем вечно да живеем в пещери като животни.

- И това го казваш точно ти, така ли? – засмя се демона. Седна на канапето срещу неговото и продължи. – Не знам за теб, но аз умирам от глад. Днес не можах дори да почина малко, за да не те изгубя от поглед. И тъкмо си мисля, че съм стигнал и пред мен се появява някакъв огромен дракон. Дракон! Дори не знаех, че подобни същества наистина съществуват.

- Съвсем са истински. Но се срещат само в този свят.

Икономът застана между тях и проговори:

- Приготвих нещо скромно за вечеря. Извинявам се предварително, че няма да оправдае очакванията на моя господар, но съм сам тук. Обещавам още утре да потърся още прислуга, за да възстановим величието на дома ви.

- Засега не прави нищо подобно, Траас. Искам присъствието ни да остане възможно най-незабелязано, докато сам не пожелае да се разкрия. Донесе ядене не приятеля ми и ела по-късно да поговорим. Имам няколко задачки за теб в бъдеще.

- Да, господарю.

 Демонът се поклони и излезе.

Каракс изчака няколко минути преди да проговори отново.

- И сега какво?

Аркард отдръпна ръка от очите си, където тъкмо я бе поставила и го погледна. Наистина какво щяха да правят. Не искаше да признае дори пред себе си, но това търсене можеше да продължи с години, дори десетилетия. Та те се занимаваха с митове, а не история. Нищо от това, което знаеше от историята си, не бе сигурно. Съмняваше се, че демонът пред него бе бил от полза в това търсене, така че нямаше да е зле да измисли друга работа за него. Нещо, с което да е полезен.

Вместо това гласно каза:

- Сега ще вечеряме и ще си починем. На свежа глава всичко ще ни се стори по-добре.

Вторият Фрагмент

Няколко часа по-късно Аркард бе в собствената си стая, в леглото си, но дори за миг не затваряше очи. Накрая се отказа и стана. Последните няколко часа бе научил прекалено много неща, за да остане спокоен.

След вечерята бе оставил Каракс да си почине в някоя от другите стаи и остана да говори с Траас. Демонът вече му бе казал накратко за събитията в собствения му дом, но не и за останалия свят. Не се изненада, че Нарат го бе представил като един от най-големите врагове на вярата на Ада. Клетвопрестъпник. Паднал. Но за щастие той го е убил.

Аркард не се й съмняваше, че Нарат е наясно, че е още жив, дори и тогава. Без никой обаче да го опровергае подобна постъпка е логична. И възнаградена разбира се. Следващите години Нарат продължил да си издига, докато не станал един от най-влиятелните демони в Ада. Проповядвал идеята, че Рая отслабва. Доказателство за това бил и самия факт, че последните десетилетия атаките им ставали все по-редки. Затова и най-доброто решение се криело в това да се завладее земята на хората и оттам да се предприеме атака към Рая. За щастие никой не е приел идеята и досега не са предприеми стъпки към осъществяването й.

Една от малкото добри новини бе че старите навици на Траас не го бяха напуснали и дори да няма господар, бе продължил да поддържа добра система от шпиони. Благодарение на това бе осведомен за някой от събитията в Черния дворец. Например че в последните петдесет години се забелязало, че Нарат често напуснал и дълго време оставал в неизвестност. Аркард не се й съмняваше, че е прекарвал това време в земята на хората, търсейки начини да стане дори по-мощен.

И явно бе успял, защото преди двадесет години е предизвикал тогавашния Принц, убил го и взел титлата му. Развой на събитията, за който Аркард не бе подготвен. Това не само доказваше колко силен е станал Нарат, но и колко трудно би било да стигне до него. Черният замък, резиденцията на Принца, бе едно от най-непристъпните места в Ада. Атаката бе невъзможна, а почти същото се отнасяше и за проникването. Да не забравяме, че Нарат знаеше, че рано или късно ще го открие и че ще се бият. Със сигурност щеше да е подготвен.

Аркард с нежелание призна пред себе си, че ще има нужда от още сила. Сила и помощ. Шпионите на Траас не бяха достатъчно добри да проникнат в самия Замък, така че той сам трябваше да открие начин да получи нужната информация. Някое доверено лице. Проблемът бе, че в Ада никой не се доверява на никого. Никой в Ада...

Идеята започна да се оформя в съзнанието му, изпипвайки го до най-малките детайли.

Без да се осъзнае бе прекарал в размисли цялата нощ. Не чувстваше умора, не знаеше дали така си въобразява заради вълнението, което още бе надвиснало над него или един от плюсовете след като бе придобил новите си сили. Не бе сигурен, но все някога щеше да узнае.

Преоблече се, без да изчака прислужника сам да дойде да го събуди, и отново се върна в библиотеката. Реши да започне търсенето си от най-старите свитъци и продължавайки към по-новите. Повечето от тях ги бе чел преди години и ясно съзнаваше, че в ни един от тях не се споменава конкретна информация за Сърцето на Ада. Сега, обаче, когато съществуването му се превърна в реалност, имаше нов поглед над всичко. Все някога трябваше да има улика, подсказка, дори шепот за местоположението на някой от Фрагментите и той щеше да го открие.

Прекъсна работата си само веднъж и това бе когато Каракс бе започнал да го търси. Седнаха и му обясни плана му. Демонът разбира се не изгаряше от желание да го напрани, но поне разбираше, че няма друг избор. Основният проблем се криеше във факта, че не е демон от Ада. Имаше сила, но и пълна липса на познания за този свят. За щастие Траас се съгласи да поеме обучението му. Аркард се надяваше няколко седмици да са достатъчни, за да може демонът да научи основите на този свят. Останалото за жалост щеше да го изпита на свой гръб.

Без повече излишни въпроси и обяснения Аркард се върна към голямата продълговата маса, която създаде с новите си сили в библиотеката, за да използва за изследването си. Докато вървеше към нея си спомни за Линора и нейната дългогодишна работа. Сега той правеше абсолютно същото.  

Отне му седмици денонощен труд. Четеше и превеждаше всеки труд в библиотеката. А тя не бе никак малка. Освен огромният мащаб от книги, който се виждаха имаше и отделно скривалище, където някой от роднините му бе започнал да съхранява редките и ценни трудове. Някой от който опасни сами по себе си, за да се оставят свободно да бъдат излагани. Като дневника на едни демон, който е останал в историята им като един от най-добрите магьосници и създатели. Много от творенията му все още се използваха. Всички вярваха, че един ден е бил убит от свой роднина, но единствено в този дневник се откриваше истинската му съдба, поне до един даден момент. Аркард намираше историята за много вдъхновяваща, обнадеждаваща във връзка с неговата съдба и тази на Линора. За жалост там нямаше и помен за Сърцето, така че той остави дневника настрани и продължи да търси.

Не веднъж дори използва магия, за да претърси по-бързо някоя книга. Подобно четене не доставяше удоволствие, а само много силно главоболие, но превръщаше дните в няколко часа. Но нямаше магия, която да използва, за да открие нужната подсказка. Надяваше се, че Фрагментът, който притежава да го насочи, но откакто го бе придобил, той по никакъв начин не разкриваше присъствието си.

Оставаха около два часа до разсъмване. Аркард чувстваше умора, но не достатъчна, че да напусне работното си място. Протегна ръка да вземе една книги, искайки да свери данните с тази, която четеше в момента, когато почувства леко изтръпване. Само да миг. Почти не го забеляза. Но когато обърна глава към дясната си ръка не държеше книгата, която му трябваше, а един от другите томове. Дали бе преумора или нещо друго? Реши да не остави нищо на случайността. Разгърна я и започна да чета. Умът му направо бе погълнат от древната история на света му, но остави едно кътче да следи за други признаци на дейност на камъка.

След още няколко седмици проучване, Аркард имаше добра представа къде може би да се намира един от Фрагмента. Тъкмо разглеждаше една четириметрова карта на света му, когато усети изтръпване на ръката си докато се намираше под една конкретна област. Дори само като прочете името й изтръпна. Планината Морикар бе едно от най-негостоприемните места в Ада, но същевременно и едно от най-подходящите, където да се крие нещо толкова могъщо. Щеше да се поколебае дали да отиде там, но някой от доказателствата, който бе открил последните месеци подсказваше, че това е едно от скривалищата.

Единственият му шанс бе да отиде и да се увери със собствените си очи.

Планината Морикар

Пътуването на планината щеше да отнеме няколко дни. Малко след като потегли на гърба на Рорс, Аркард бе сигурен, че са тръгнали в правилната посока. Трудно е да се опише с думи, но чувстваше, че Фрагментът е там. Малко демони се осмеляваха да пътуват в близост до върховете й, дори в подножието й. А сега и в Ада бе лято, която правеше сезона още по-опасен от когато и да било. Морикар бе домът на драконите. Най- страшните и гадни същества в този свят бяха направили планината свой дом. Действащите вулкани излъчваха топлина, която явно ги привличаше. А самата лава рядко бе пречка за тях. Самия Аркард бе виждал веднъж дракон спокойно да спи, докато само на крачки от него течеше лава.

Обикновено там има малко женски и повече мъжки, който целогодишно пазят територията си, но само преди няколко седмици бе свършил размножителния им сезон и много женския бяха останали в планината, за да снесат яйцата си.

На света имаше твърде малко неща, който можеха да се справят с разгневена драконица. А какво ли можеше да се каже за няколко десетки. Ако имаше късмет.

Сведенията му не бяха достойни да се нарекат дори ограничени, но всичко сочеше, че камъкът се намираше някъде из високите върхове на планината, където обикновено намираха дом най-големите представители на вида.

Докато пътуваха не спираха за дълго. Аркард бе твърде нетърпелив да открие Фрагментът, а и самия Рорс не показваше признаци на слабост. Въпреки това следобедът, когато достигнаха подножието на планината, спряха, за да изчакат вечерта. При навлизане в територията на драконите, няма голямо значение дали е ден или нощ, винаги е опасно. Но демонът искаше да се добре отпочинали преди да продължат.

Демонът се радваше, че отново е със стария си познайник. Когато напусна Ада преди векове, не очакваше някога да го види пак, поне не и жив, но той бе тук. Замисляйки се драконите биха живели вечно ако им се отдадеше възможност, но твърде агресивната им природа често водеше до фатален край.

- Нямаме агресивна природа, просто е скучно да продължаваш само да живееш, без да се радваш на удоволствията. А има малко по-добри неща от една добра битка.

Аркард се стресна. Дори не бе осъзнал, че последните мисли ги е изрекъл достатъчно ясно, че драконът да го чуе.

- Предполагам. Но недей да търсиш битка днес.

- Винаги търся добра битка. Ако един ден умра ще бъде по-този начин. Но тук вече са предимно женски. За тях най-важни са малките. Докато не докосваме яйцата или не се приближаваме прекалено, ще сме в безопасност.

 - Съмнявам се, че ще имаме подобен шанс. Луцифер със сигурност е вложил не малко изобретателност и черен хумор подбирайки местата за покой на душата му.

- Това е сила, с който не бива да се играе. Превръщайки идеята за Сърцето в мит е една защита. Другата са самите места. Третата е тяхната сила. Не всеки демон, би могъл да се справи с нея. Силата е капризна господарка.

- Какво искаш да кажеш с последното?

- Магията винаги е имала свой характер. Не ми се вярва да позволи на когото и да било да си играе с нея. Разбира се няма друг по-достоен от моя господар.

- Не си мисля за достоен, но за останалото си прав, стари приятелю.

Летяха високо в облаците, като само от време на време се показваха, за да потвърдят местоположението си. Вече от половин час пътуваха към един от големите върхове в планината и нямаше следа от дракони. Поне не и от такива, който да са заплаха за тях. Аркард виждаше слънцето да се отразява в цветните им люспи, ревовете им изпълваха въздуха около тях. Повечето си почиваха, предпазвайки яйцата си от нощния студ. Не малко дракони обаче гнездяха в близост до реките с лава, която им предоставяше цялата нужна топлина. Това им предоставяше възможност да използват тъмнината на нощта да ловуват. А подобни реки се срещнаха постоянно в Морикар.

Ако имаше място достойно да бъде наречено Ад според описанията в писанията на хората, то това бе точно тази планина. Лавата бълваше постоянно от огнените й върхове, не позволявайки на нищо да живее по повърхността й. Нищо освен драконите, разбира се.

Аркард се концентрира върху знака на ръката си. Пред седмиците, когато го изучава бе научил поне това, че той концентрира новата му сила. И пак той бе следата, водеща го към другите камъни.

Но този ден нямаха успех, както и през следващите няколко. Избираха определени райони и ги изследваха заедно. Аркард чрез силата си, Рорс – със силното си зрение. Но никой не откриваше дори най-малката среда от магията на Фрагмента.

Тези дни, наблюдавайки от високо Аркард имаше възможността да огледа по-добре областта. Учудващо, но повечето под видове дракони спазваха определена територия и никой не гнездеше в областта на другите. Най-долу, почти в равнината бяха по-дребните видове. Забеляза дори няколко други видове гущери, който бяха открили своя дом в този негостоприемен свят. С изкачването нагоре се срещаха все по-големи видове, а на самия връх, се намираха черните дракони. Не бяха най-големите от всички, а също така и най-свирепите. Опитомяването на такъв, дори като малък си е цял подвиг.

- Позволих ти, защото ми хареса пламъка в очите ти. Напомняше на дракон.

Аркрад се засмя.

- След десет дни постоянно упорство не ми изглеждаше в достатъчно добра форма, за да избереш нещо различно.

- Спокойно можех да продължа до месец, но нямаше смисъл. Ти бе достоен да летиш с мен.

- Понякога се чудя дали още е така.

- Знам какво се е случило. Може да съм дракон, но разбирам повече отколкото може да предполагат другите. Ти си достоен, сега и винаги. А скоро ще го докажеш и пред света, ставайки Принц.

- Искам само да си върна Линора.

- Твоята партньорка?

- Станал си твърде нахален. Не си спомням в миналото така лесно да си влизал в мислите ми.

- Четиристотин години са дълго време дори за един дракон. Той се научава на някой и друг номер. По-скоро ти си забравил как да пазиш мислите си от мен, отколкото обратното – драконът замълча за малко. – Знаеш ли, че ние черните избираме до живот партньорите си?

- Не, за първи път чувам подобно нещо.

- Не е чудно да не бъдем напълно верни, но изберем ли си партньор, той остава единият за нас до смърт. Разбирам, че тази женска е такава за теб. Никога преди не те е било грижа за някоя по такъв начин.

- Тя е моят живот.

- Тогава ще е добре скоро отново да вземеш живота си в ръце.

Драконът се засмя на собствената си шега и се устреми още по-бързо напред. Скоро щяха да достигнат територията на черните дракони и трябваше да бъдат нащрек.

Обикаляха около час, когато Аркард най-накрая усети това, което търсеше. Следата бе малка и лесна да бъде изгубена, но веднъж щом я улови се хвана за нея и не я пусна. Даде мисловна команда на Рорс да тръгне по посоката и се насочиха към самият кратер.

Вторият Фрагмент бе там. Аркард бе уверен в това. Чувстваше го с цялото си тяло. И колкото повече се приближаваха, толкова по-силно бе желанието му да го достигне. Все едно самото парче вътре в него искаше да се събере със своите събратя.

Вече летяха по-близко до планината, но отново на достатъчно разстояние, че да не притесняват излишно драконите. Тези дни имаха няколко схватки с местните обитатели, но нищо продължително или опасно. Понякога демонът успяваше сам да ги пропъди преди да дойдат прекалено близо. Но в същото време малко бяха тези, който с готовност да се изправят сами през чудовище като Рорс.

Към кратера. Просто знаеше, че парчето е вътре.

Бяха изминали повече от половината разстояние, когато един черен дракон ги атакува изневиделица. Аркард едвам успя да се задържи на седлото, когато двете тела се удариха едно в друго. Рорс изрева и захапа нападателя си по рамото, карайки го да отстъпи. Демонът повиши нивото на защитния щит, предпазвайки ги поне от атаките на дракона. Поне от огъня му.

- Ти продължи. Аз ще се погрижа за този младеж.

Аркард искаше да оспори решението му, но решителността в гласа на Рорс бе твърде голяма, за да накърни честта на другаря си.

Отпусна юздите и изскочи от гърба му. Едновременно разпери крила, направи щит около себе си и извика заклинание, което да го прикрие отчасти присъствието му. Явно магията не бе достатъчно добра колкото очакваше, но нямаше лошо да жертва малко от силите си за нея.

Напрежението около него се засилваше. Усещаше го в ревовете на другите дракони. Нямаше време за губене. Летеше ниско и бързо, избягвайки възможно най-добре закачките на другите дракони, опитващи се да го ударят с опашка или предупредителен огън.

На края на самия кратер видя езерото от бушуваща лава вътре. Няколко големи парчета скали плуваха вътре, очаквайки скоро да се разтопят под непоносимата горещина. Самият той една издържаше да бъде тук.

Стори му се че видя проблясък.

Рев го накара да се обърне назад. Рорс се биеше с двама черни дракони на около петстотин мен над земята, не много далеч от него. Личеше си, че и други го смятат за заплаха. Нямаше излишно време за губене.

Скочи в кратера насочвайки се към проблясъка. Знаеше, чувстваше, че това е вторият Фрагмент. Призова силата вътре в себе си и го извика да дойде към него. Не бе сигурен, че ще се получи, но преди да се усъмни видя как червеният кристал се отскубна от скалата и остана да виси във въздуха.

Нов рев, много по-близо.

Обърна се да види огромна черна женска до входа на кратера. Гледаше към него.

Горещината ставаше вече непосилна. С ужас видя как нивото на магмата се надигаше стремглаво към него. Бързо сграбчи Фрагмента, сантиметри преди да се озове в магмата. Подуши пушек, най-вероятно дрехата му се бе подпалила, но засега не усещаше болка.

Излетя възможно най-бързо.

Драконът го очакваше, но демонът ловко се изплъзна от отворената паст. Държеше Фрагментът с лявата си ръка, докато с другата призова меча си. Отблъсна удара на крилото на драконицата, когато тя се надигна от земята. Както и струята огън.

Почувства се замаян. Зрението му се замъгли.

Силата. Силата на камъка го викаше. Толкова близо един до друг, те трябваше да се слеят.

 Извика Рорс, но драконът бе твърде далеч, за да му помогне. Побърза да се отдалечи, но и други дракони се бяха надигнали срещу тях.

Пазители.

Думата изскочи от съзнанието му, заедно с обвинението защо по-рано не се бе сетил за това. Драконите имаха и друга причина да са тук. Без значение дали те самите я осъзнават или не, но те пазеха Фрагментът. И сега никак не се радваха, че някой го е взел.

Трябваше да се махне, само така щеше да се спаси. Драконите не биха си позволили да се отделят от гнездата си за твърде дълго, така че избягат ли от планината, трябваше да бъдат в безопасност.

Но атаките на драконицата бяха твърде свирепи и бързи. При един от ударите й с опашка, бе разрушела щита му и го удари право в гърдите. Пращайки го на земята. Счупи лявата му ръка, но въпреки болката не изпусна Фрагментът. Желанието нарастваше, но не можеше да рискува в този момента да ги слее, последствията бяха твърде неочаквани.

Драконът се насочи към него, с извадени нокти. Аркрад нямаше как да се защити. Осъзна го още в мига, когато я видя. Нямаше време. 

Съществото почти го бе достигнало, когато друг дракон я нападна. Аркард видя само златистите му люспи. Черният дракон се отдръпна и избълва огън срещу него и златния, но дракона защити и двамата.

На негова страна? Как бе възможно? Нямаше време да мисли за това. Рорс бе наблизо. Надигна се и полетя в неговата посока. Старият му другар бе убил двамата си съперника, но бе пострадал дори по-зле от него самия, проправяйки си пък към демона. Бронята му бе разкъсана от опита на някой дракон да прекърши шията му. Сега кървеше обилно. Имаше и други рани. Тялото му бе покрито с дребни рани, много от който щяха да оставят белези.

Друг дракон се опита да ги удари, точно когато се качваше на гърба на Рорс, но златният дракон отново се появи и ги защити. Започна да лети близо до тях, предпазвайки гърбовете им, докато те си проправяха път през драконите.

„Тя е драконът на твоята женска. Името й е Нирма.”

- Какво?! – учуди се Аркард.

„Това ми каза тя. По-късно ще я разпиташ. Нека първо се разкараме от тук.”

Аркард кимна в знак на съгласие.

Линора никога не бе споделяла с него за дракон. За пръв път се обърна да огледа по-добре неочаквания им помощник. Златният дракон бе по-дребен отколкото му се стори преди. Твърде млад. Може би само на няколко години. Но тук е Адът. Как бе възможно Линора да познава този дракон? Съмняваше се Нарат да й позволи да има такъв контрол над някое друго същество. Пък и да имаше, тогава тя нямаше да бъде тук без своята ездачка, на стотици километри от Черния замък.

Летяха в облаците, за защита. Криенето бе по-добро решение, отколкото да останат на открито. Но след около половин час вече бяха твърде уморени, за да продължат и започнаха да се снижават. Все още се намираха в подножието на планината, но поне не ги преследваха. Нуждата да събере парчетата бе огромна, но първо трябваше да се погрижат за раните си и да разбере повече за тази драконица.

Приземиха се в близост до едни скали, даващи им достатъчно укритие ако имаха нужда от това. Рорс и той бяха от едната страна, а на десетина метра от тях бе златният дракон. Макар и да им помагаше явно не изгаряше от желание да е близо до тях. Тялото й остана все така напрегнато и готово всеки момент да скочи срещу тях или някой друг.

Аркард се съмняваше, че ще могат да продължат преди идването на зората. Първо се погрижи за вече зарастващите си рани, а след това продължи с Рорс.

Докато махаше бронята му заговори:

- Разпитай я какво има в предвид с това, че е дракон на Линора. Тя няма дракон.

„Вече го направих, докато летяхме.”

- И?

„Закълни се, че никога няма да кажеш, това, което ще споделя с теб на някой друг. Някой неща трябва да останат в дълбока тайна.”

Сериозността на тона му накара Аркард да се обърне към приятеля си и да го погледне в огромните златни очи. Накрая кимна и отвърна:

- Обещавам, че никой друг няма да узнае за това, което ще споделиш с мен.

„Знаеш, че драконите избират свое ездач по качествата му. Най-често в бой до смърт – Аркард кимна. Рорс направи кратка пауза. – Но понякога ние ги избираме още преди да се родим. Рядко, много рядко, но се е случвало. Тази драконица е срещнала твоята партньорка, докато е била още яйце. За да се защити тя се е сляла с нея и така я е избрала.”

- Момент! Как така се е сляла?

„Още докато е била яйца, нейната сила, нейното физическо тяло е станало едно с това на твоята женска. Тя е живяла няколко години вътре в тялото й, докато не е дошъл момента да се излюпи. Знакът е доказателство за тази връзка.”

Аркард се замисли. Белегът на врата на Линора. Така и никога не сподели с него, от къде е, но винаги го свързваше с приятни спомени. Възможно ли е да става дума за този дракон. Толкова ли не му бе имала доверие, че да не сподели това. Но ако тогава имаха връзка, той щеше да го почувства. Явно драконът се е излюпил преди да се видят отново.

„Някак си е открила портал към Ада и се е върнала тук – продължи Рорс. – Всичко било наред, докато един ден не изгубила връзката между тях. Знаела, че Линора е още жива и тук, но нещо е прекъснало връзката им. Не може да я достигне. Виждала те е в спомените й и затова се намесила.”

Аркард се обърна към другия дракон и леко се поклони.

- Благодаря ти за помощта. Без теб е почти сигурно, че щях да умра.

Рорс се засмя.

„Каза, че въобще не се интересува от нас. Не обича ни демони, ни дракони. Ако не бе важен за ездача й с удоволствие би гледала смъртта ни. Но и знае, че само ти може да я откриеш и затова ще остане с нас. Не иска повече да се разделя с партньорката си.”

- Нито пък аз, нито пък аз.

Замислено отвърна Аркард, повече на себе си, отколкото на тях.

Следващият час продължи да работи, докато не се увери, че и двамата са наред. Нирма също бе леко пострадала, но тя отказа помощта им. Бе горда, усещаше го в държанието й, стойката, дори погледа. Малко му напомни на Линора, когато бе ядосана на нещо или някой, предимно него. Бе любопитен да разбере повече за тази тяхна връзка, но вече бе минало твърде дълго време. Не можеше да сдържи желанието си. Трябваше да почувства силата на втория Фрагмент.

- Каквото и да се случи с мен, не се тревожи и ме върни обратно в замъка. Там ще сме в безопасност.

Предупреди дракона си преди да извади вторият Фрагмент от джоба, в който го бе прибрал. Бе студен, но в същото време изгаряше в ръката му.

Задържа го за миг в ръката си, колебаейки се, но най-накрая го постави над дясната.

Светлината, която се появи бе чисто бяла и ослепителна. Аркард затвори очи, за да се защити от нея. Но тя го погълна. Демонът почувства силата й и осъзна, че дарът на втория Фрагмент е магия. Чиста, истинска и безгранична магия. Вече нямаше нужда да изрича думи, да прави кръгове или да се подготвя предварително. Една единствена мисъл бе повече от достатъчно да постигне всичко. Само да пожелаеше и бе способен да разруши дори тази планина.

Силата продължи да се влива в него, докато не бе способен повече да издържи. Накрая изгуби съзнание.

Събуди се много по-късно в собствените си покои. Нямаше спомен как се е озовал тук, но най-вероятно Рорс да го е пренесъл. Тази мощ. Ако някой му бе казал, че съществува би се изсмял в лицето му. Толкова много и толкова изкушаваща. Дали щеше да успее да й устои. Щеше да мине време, много време, преди да успее да разбере и частица от нея, но той щеше да се справи. Нямаше избор. Или щеше да я покори или да умре опитвайки.

„Радвам се, че си по-добре.”

Аркард не виждаше дракона да е наблизо, но го чуваше ясно в съзнанието си.

- Къде си? Не те чувствам.

„Пристигнахме вчера. Слугата ти ме увери, че си добре, така че реших да отида на лов с малката – замълча за миг. - Преди не си можел да ме чуваш толкова отдалеч.”

И самия Аркардсе учуди на факта. Нормално бе да усети, че е някъде далеч, но никога да говори с него. Или да чувства къде точно се намира.

- Явно това е едно от нещата, които се променят в мен. Още не знам какво се случва. Какво мислиш за Нирма. Може ли да и имаме доверие?

„Тя е вярна на ездача си – кратно каза дракона, все едно с тези думи обясняваше всичко. - Забавна е. Или поне малко по-умна от връстниците си. Отдавна не бях срещала толкова твърдоглав дракон.”

Аркард се усмихна. Рорс рядко имаше добра преценка за всичко. Със сигурност в момента двамата летяха заедно, постоянно надпреварвайки се и доказвайки си кой е по-добрия. Не би се поколебал да заложи на Рорс, но по думите му явно Нирма не се примирява лесно със загубата.

Гласно само отвърна:

- По-добре се подготви. Господарката й е дори по-твърдоглава.

Би дал цялата тази сила само да я види още един път. Дори за миг. Би убил да срещне сините й очи, погледът, с който гледаше само него.

Раздялата им бе твърде болезнена. Прекалено много.

Вече знаеше какво трябва да направи. Аркард стана и повика Траас и му даде точни наставления какво да прави от тук нататък. Без да си губи времето с излишни неща отиде направо в подземията и се заключи там. Мястото бе обвито в мрак. Нямаше никакви удобства, но и нямаше нужда от такива. Самотата бе единственото, което търсеше.

Седна по средата на подземието и затвори очи. Постепенно остави мислите му да го напуснат, докато не изпадна в дълбок транс. Бродеше, търсеше и изучаваше силата извираща от собственото му тяло. Контролираше го или тя него. Вечна битка. Хиляди въпроси сами намираха своя отговор, създавайки нови и нови въпроси. Но той продължи, без и за миг да напусне това състояние.

Два месеца по-късно Аркард най-накрая излезе от подземието. Дрехите му бяха мръсни и разкъсани на места. Тялото му бе наранено от хилядите опити, извършил по време на уединението си. Лицето му бе бледо като на мъртвец и също толкова отслабнал. Една се крепеше на краката си, сковани от прекаленото дългото време в една поза. Устните му бяха напукани, останали без и капка кръв в себе си.

Очите му изгаряха с непозната досега сила.

Старият прислужник го очакваше до вратата, усетил пробуждането на господаря си.

Първите думи на демоните бяха:

- Открих последният Фрагмент.

Дакарис

Дакарис!           

След като трябваше да ходи до Морикар и да се бие с дивите дракони, Аркард не се изненада, когато откри, че последното парче е точно там. Дакарис бе най-дълбокото езеро в целия Ад и в дълбините му имаше много по-ужасни неща отколкото самия мрак. Като начало - езерото е отровно. Нищо не живее в или близост до него. И все пак там имаше създания, който се бяха пригодили за тежкия живот в него. Самото езеро ги бе превърнало в едни от най-опасните същества в който и да е свят. Дори в сравнение с ято черни дракони.

Макар и да не изгаряше от нетърпение да се приближи, Аркард чувстваше как силата на камъка го привлича. Когато излезе от изолацията си бе усвоил много повече неща от просто магии и дребни трикове. Един от „бонусите” е да усеща присъствието на последния Фрагмент. Видя го в едно от многобройните видения, който заливаха съзнанието му през изминалите два месеца. Образи, който дори и днес не откриваше значението им. Тайни, който може би никога нямаше да разкрие. Но един от най-ясните образи бе на Фрагмента поставен на поредната каменна плоча на самото дъно на езерото. Бе напълно убеден, че ако първо бе взел това парче щеше да може да усети дори Фрагментът от света на хората. Магията бе коварна сила, но веднъж да я овладееш, нищо не може да те спре.

Не знаеше как би стигнал до него ако не владееше силата на два от трите парчета от Сърцето. Мощта, която му даваха е нещо, което никога не би могъл да постигне сам. Мощ, за която дори не бе и мечтал да узнае, че съществува. Наистина ли Луцифер е бил толкова могъщ? Трудно го вярваше, макар самия той да бе доказателство за тази мощ. Съмняваше се дори да притежава Сърцето на Ада да има цялата му мощ, но на този свят не щеше да се открие друг по-силен. Дори и Нарат.

Сега летеше с Рорс към Дакарис. За жалост старият му приятел нямаше как да помогне този път, освен по-бързо да стигне до там. Пътуването отнеме няколко дни, достатъчно, за да възвърне и последните си сили и подготви за последното изпитание.

Езерото не може да се сбърка с никое друго. Водата му е толкова черна, че слънчевите лъчи не проникваха дори на сантиметри под повърхността му. Отровно до степен, че дори някой силен и огромен звяр като Рорс би умрял за секунди от една негова капка. Секунди изпълнени с агонизираща болка, докато чувстваш как собственото ти тяло бавно умира. Да, наистина това място бе едно от най-очарователните представители на Ада.

Остави Рорс на около пет километра от езерото и продължи сам. Негостоприемността на езерото се усещаше от поне стотина километри от него. Докато пътуваха към него Аркард наблюдаваше как целия живот напусна земята. Още преди да види самото езеро околността представляваше само няколко отдавна изсъхнали дървета и напукана каменна земя. 

Гледайки светлината да се отразява по повърхността му за пореден път вътрешно се зарадва, че първо откри магическият Фрагмент. Дори и да разбираше малка част от магията му, без него нямаше да успее. Носеше най-силната си броня. По-скоро за собствено удобство, отколкото практическа полза. Все пак тази защита щеше да му от полза, ако не от вода, то поне от създанията в нея. Самата му кожа също се бе променила, макар и да не си личеше. Устойчивостта й се бе увеличила стократно, без да намали неговата гъвкавост както обикновено се случваше, когато навремето използваше тази магия.

Щом достигна до езерото задейства магията си. Миг и се намираше в червена сфера от йероглифи. Знаеше какво пише, някога самия Луцифер бе усъвършенствал магията и точно този неин вариант сега използваше. По-голямата част бяха защитни думи и изрази. Всеки сам по себе си носеше сила, но заедно създаваха сила, която можеше да устои дори на покварата на това мъртво езеро.

На моменти, през онези два месеца дори усещането, че самият той ги е създал. Често се случваше, когато мислите на Луцифер докоснаха неговите собствени. Бореше се, но не винаги успяваше. Сферата щеше да бъде достатъчна защита както от водата, така и от някой от по-дребните създания. За големите щеше да използва магията си. Тогава, макар и само за мигове щеше да сваля защитата на сферата. Не изпитваше желание да го прави, но нямаше как.

Пое си дъх за последно и влезе във водата.

Аркард имаше чувство, че езерото няма дъно.

Четвърти часа слизаше надолу и не виждаше нищо друго освен мрак. Придвижваше се бавно, заради налягането и гъстотата на водата, но вече бе изминал близо девет километра. На три пъти му се наложи да премахна сфера да посича разни създания привлечени от блясъка й. Създания, за който бе чел само в книгите и никога не предполагал, че един ден ще срещне на живо. Бронята му бе разядена, имаше и няколко рани по тялото, но те вече зарастваха. Засега се справяше добре, но чувството, че камъкът е някъде там не спираше да го дразни и кара да желае да го открие по-бързо.

Дали това желание бе лично негово или на самото Сърце - не бе сигурен. До този миг колкото и силен да бе нямаше пълна власт. Едва след като и трите Фрагмента се обединиха в едно, щяха да се слеят в едно. Аркард не се боеше от този момент, дори обратното – очакваше го с нетърпение. Демоничното в него копнееше да притежава тази сила, веднъж опитало я не му бе достатъчно.

Трябваше да я има всичката.

Накрая видя дъното – бе на повече от единадесет километра дълбочина. За миг дори си се усъмни в себе си, че си представя. Но не, беше го достигнал. Видоизмени сферата, за да може по-лесно да върви по дъното. Наложи се да подсили магията, заради твърде голямото налягане. Концентрира се. Не виждаше какво има наоколо, дори с магия за нощно виждане, но усещаше, че Фрагментът е в дясно от него.

Не се наложи да върви дълго. От по-рано се опита да се приближи максимално, така че сега, когато бе на дъното, да е близо до него. Вниманието му бе разсеяна от грамадна, дълга поне четиридесет метра змия-албинос. Бе готов да я посече с меча си, но тя го отмина. Или не го бе забелязала или бе осъзнала, че не може да се мери с него. Повечето от тези създания или бяха слепи или въобще нямаха очи заради липсата от полза на този орган. Въпреки това се ориентираха повече от добре в тази мрачна среда. Най-вероятно използваха ехолокация. Аркард нямаше време да провери теорията си.

Озова се на ръба на падина. Чувстваше камъкът някъде близо пред себе си. Но тук имаше и нещо друго. Повдигна ръка и бързо прошепна две думички. Ненужно, но трудно се отказваше от старите навици. В разтворената му длан се появих десетина малки топчета ослепителна светлина.

Разпръсна ги пред себе си и наблюдава как бавно се разпростират около подводната долина. Накрая видя и Фрагментът. Беше поставен на каменен паметник както предишните, извисяващ се на около тринадесет-четиринадесет метра от дъното, а около нея плуваха какви ли не чудовища. Повечето напомняха на земните акули, но телата им достигаха близо четиридесет метра дължина. Целите покрити с белези. Видя как две от тях се сдърпаха за миг и после бързо се отдалечиха. От опашната на едната потече кръв. Съдейки по поведението им повечето белези си бяха причинили едни на други отколкото в битка с други зверове. Челюстите ми бяха толкова големи, че можеха да го глътнат без дори да си правят труда да захапят.

Аркард продължи да оглежда местността. Макар и светлината да бе оскъдна му даде възможност да огледа всички детайли. Кръглата й форма, гладките стени, липсата на какъвто и да било ландшафт. Долината изглеждаше твърде идеала, за да бъде природно създадена. А и досега не бе срещал подобни създания, дори и слухове за такива. Определено всичко бе дело на Луцифер. Една последна защита в случай, че някой наистина успее да достигне до тук.

Безсмислено бе да продължава да поддържа сферата - нямаше да му помогне срещу тези акули, но въпреки това реши да я задържи възможно най-дълго. Стисна меча в ръката си още по-силно. Остави лявата си ръка свободна, призовавайки в нея нова червеникаво-черна сфера, този път с унищожителна сила.

Направи крачка вътре в падината. Веднага близката акула се насочи срещу него. Изстреля сферата. Облак кръв го обви, но самото създанието остана почти непокътнато. Кръвта привлече и другите. Поколеба се дали да не слезе на дъното на долината, но така щеше да загуби време. Продължи направо към стълба.

Защитната сфери започна да му пречи. Свали я, за да бъде веднага принуден да се защитава от някакво създания напомнящо на продълговата риба, но с уста изпълнена с толкова много остри зъби, че наподобяваше на игленик. Дори не бе осъзнал от къде се бе появило. Толкова бе бързо. Изплъзна му се на косъм като мина под него. Не пропусна шанса си и разкъса корема му от край до край. Тялото му привлече отклони вниманието на някой от акулите, веднага започнали да го ядат.

Водата започна да изгаря кожата му. Бронята също бе засегната. Демонът използваше крилете си да плува по-бързо, но те го и забавяха, оставайки най-откритата и уязвима част от тялото му. Аркард пренебрегна болката, по-зает в опитите си да отблъсне гладните същества.

Не знаеше колко бе ранил и убил, не знаеше и колко за малко не убиха и него. Дали всичко не продължи миг или часове. Бе загубил пълна представа за времето. Просто в един миг откри, че е до камъкът. Беше наранен. Част от бронята му бе отчупена, когато една акула се опита да го захапе. Кървеше от поне десетина места и не можеше още дълго да задържи дъха си, но някак си бе стигнал до тук.

Не се поколеба, а направо посегна към Фрагмента.

В мига, в който пръстите му го докосната, камъкът проблесна и абсорбира в тялото му. Аркард се замая, но остана на място. Силата се вливаше в него с пълната си мощ. Като нещо тежко и плътно, черно като самия мрак. Бе невъзможно да я задържи в себе си, затова я остави да излезе навън, използвайки го като проводник.

Мощен взрив разтърси езерото.

Дори повърхността му опасно се раздвижи. Щом Аркард отвори очи установи, че е сам. В цялата долина нямаше друго живо създание. На дъното видя останките от разкъсаните тела на най-силните чудовища на Дакарис.

Погледна нагоре и бързо тръгна нагоре. Пътят му отне секунди. Дори не разбра кога от самото му дъно се озова на десетина метра над повърхността му. Последните слънчеви лъчи огряваха тялото му, придавайки му златист блясък.

Бе невредим, че и повече от това. Огледа бронята си – част от черната материя, която бе освободил бе прилепнала към нея. Сега тя не само бе възстановена и придобила катранено черен цвят, но и се бе превърнала в част от него. Аркард знаеше, наистина знаеше, че на света не съществува нещо по-здраво от нея. Но сега нямаше нужда от нея, така че я премахна, поглъщайки я в себе си. Същото направи и с меча.

Останал с обикновените си дрехи огледа собственото си тяло. Нямаше външни белези свързани с промяната, освен факта, че от сребристо-сини, рогата му също бяха придобили черен свят. Почувства... разочарование. Бе събрал Сърцето на Ада, сливайки го със своето собствено, а ето го тук, все същия като преди. Нищо повече от демона, който бе и вчера.

Или пък не съвсем.

Имаше нови сили, но бе взел и нещо много по-важно. Познание. Това се криеше в третият Фрагмент от Сърцето на Ада - най-големите тайни на световете. В съзнанието му се появиха някой от магиите, който бе научил с втория камък. Но вместо разбъркани глупости, за каквито ги мислеше по-рано, той откриваше тяхното значение и дори можеше да подобри. Бе способен на неща, за който другите само мечтаеха или дори се бояха да мечтая. За първи път откакто започна това търсене Аркард се почувства като Истински Принц.

Той е такъв!

Вдигна дясната си ръка. Белегът на дланта му бе променен. Кръглият камък блестеше с все същия червен оттенък, обвит в кръг, но самият надпис се бе видоизменил, оставяйки само думите „Наследникът на Луцифер”. Цялото бе обвито в обикновени заврънкулки като в центъра си камъка бе пресечен от черна лента. Напомняше на печат, имаш за цел да запази целостта на Сърцето. Това вече не бяха напътствие, а доказателство за това кой е.

Никой не бе по-силен от него. Никой нямаше право да управлява, освен той. Сърцето го бе избрало и той щеше да се докаже, че е достоен.

Разсмя се.

Чувстваше огънят изгарящ го отвътре. Щяха да видят тези нищожества, въобразяващи си, че могат да се изправят на пътя му. Нарат – той ще е първият. Отдавна трябваше да го довърши веднъж завинаги. Главата му щеше да виси на вратите на Черния замък за назидание на всички следващи.

А и онези проклети бели създания – ангелите? Мислещи се за нещо повече отколкото са. Дори си въобразяваха, че са създадени от някакъв си там Бог. Гордостта им до такава степен ги бе заслепила, че са забравили дори историята си. Не съществуваше такава личност като Бог. Някога това бе просто титла като Принцът на Ада. Докато не я превърнаха в нещо свещено, над всичко. Трите свята винаги са съществували и никога и нищо не ги бе сътворил или напътствал в избрания от тях път. Щеше да вземе тази проклета тяхна гордост и стъпче в калта, така че най-накрая да научат мястото си.

Не!

Имаше нещо нередно в тези мисли. Те не бяха негови! Или може би бяха?

Аркард бе объркан. Едновременно искаше да стори всичко това, но и да не го направи. Не бе самия себе си. Трябваше да има друго обяснение.

И тогава осъзна, че освен знанията и силата на Луцифер бе поел и част от душата му. Неговите най-силни чувства на омраза и обич – бяха станали част от него, сливайки се със собствена му личност. Аркард трябваше да се пребори с това преди да предприеме каквото и да е било. Не биваше да позволява да скритите желания да контролират действията му.

Мислено извика Рорс и когато драконът се появи го остави да го отведе в замъка му. Не бе изморен, но си наложи да затвори очи и да изпадаше в транс. Това бе най-бързият начин да се справи с тези това чувства преди да станат твърде силни.

Спомените на Луцифер, първият Сатана, истинският господар на Ада.

Аркард лежете в стаята си и размишляваше. Бе започнал от отпътуваха от Дакарис, но тогава искаше само да отдели своите от чуждите спомени. Сега започваше да мисли над тях.

Не можеше да повярва, че наистина е имало време, когато ангелите и демоните не са воювали помежду си. Не са се харесвали, но и не са се бъркали в работите на другите. Докато не се появиха хората и с това жаждата за контрол над света не се разрасна във война, която и до днес не можеше да спре. Божества, смесване с хората, обучаване, илюзии, измами и какво ли още не не бе използвано срещу тях с цел да ги примамят. Същества, който могат да бъдат и зли и добри – твърде примамлива хапка, че просто да я оставям на произвола на съдбата. Дори тогава знаеше, че в действителност нищо не различаваше тези три различни вида, освен собствената им представа за това какво са. И пак, колкото и да бе силен не можеше да наложи волята си.

Той ли? Защо бе започнал да размишлява в „Аз” лице? Толкова ли сериозни щяха да бъдат последствията от поемането на Сърцето. Аркард не можеше да си го позволи. Мислите му, съзнанието му бе само негово.

Линора...

Спомняше си всеки миг прекаран с нея – каквото и да ставаше, силата на Фрагментите не можеха да заменят чувствата му. И това го отличаваше от Луцифер, който до самия край не бе открил някой, на който да се довери. Затова и бе разделил душата си и скрил завинаги познанията си. Само така щеше да е сигурен, че дори след като доброволно напусна този свят, ще остави съкровищата си скрити за онзи, който е достоен.

Линора... Чак сега истински разбираше какво е чувството да бъдеш себе си и в същото време да не си. Години наред тя знаеше за женския ангел, знаеше, че е част от нея и споделят една душа. Дори споделяха и спомените си, Аркард нямаше как да бъде в сигурен в това, но дори самата мисъл, че животът ти не е само твой е достатъчна, за да побърка някой. Но тя се бори, дори когато онези гласове не й оставяха и миг покой, подтиквайки я към лудостта.

Много скоро щеше отново да я види и държи в ръцете си. Всичките му съмнения и тревоги щяха да изчезнат в онзи скъп миг, бе сигурен в това. Но нямаше да е толкова лесно. Сега, когато разбра какъв е ключът към успеха на Нарат. Винаги е бил добър в правенето на портали през световете. Не знаеше от къде е научил тази магия, но сега използваше знанията си като изчерпва сили от демоните на земята и я поглъща. Това можеше да обясни и защо през последните две десетилетия случаите на агресивност се бе повишила повече от петдесет пъти. Сигурно някъде по това време вече я е бил усъвършенствал. Направо имаше извор със сили, който постоянно се вливаха в него. Заедно с факта, че Линора бе при него го правеше твърде опасен, за да дойде просто така. И пак. Не бе само желанието да го направи, а твърдата увереност, че така е редно.

Затова и продължи да изучава всеки аспект от новопридобитите си умения. Щяха да са му нужни години да ги усъвършенства, но с познанията на Луцифер в главата му този период значително щеше да бъде намален. Поне нямаше да са десетилетия.

Ключът към това разбиране бе в спомените и тъкмо в тях, той се концентрира най-силно. Дори не осъзна кога не той, а те поеха контрола и започнаха да го ръководят из лабиринта създаден от самите тях, достигайки до самия център.

И там имаше трон. Трон в средата на самия мрак. Светлината бе навсякъде, но в същото време нямаше източник. Тронът бе огромен, направен от едно единствено парче камък. Гладко до такава степен, че отразяваше светлината.

На него имаше фигура. Бе седнала на една страна, в профил. Дясната ръка бе облегната на повдигнатия крак, така че да може фигурата да подпре челото си. Замислена, с затворени очи. Бледата кожа се открояваше още повече на късата черна коса и ярко червени дрехи. Широки, богато орнаментирани със злато и златен конец. Дрехи достойни за крал. И той наистина бе крал. Кралят на Ада. Единственият истински господар.

Луцифер.

Сякаш чул мислите му мъжът на трона повдигна глава и го погледна. Две огромни криле се разперила зад гърба му, заемайки цялото свободно пространство около него. Черни като нощта, нежни като на прелетна птичка. Магическата светлина се отразяваше и по тях, но не в синьо както се срещаше при повече птици с черна оцветка, а само с по-светъл нюанс на това черно.

Паднал! Мисълта изведнъж изпълни Аркард. Никой демон нямаше подобни криле, само Падналите ангели. Но кой бе той да знае истинската същност на най-силния демон в историята им.

Всичките му мисли изчезнаха, когато чу гласа му.

- Значи ти си моя наследник – усмивката на лицето му бе изпълнена с ирония. – Не знам дали трябва да се гордея или съжалявам. Но поне си интересен. Демон влюбен в ангел. Да не мислиш, че само ти можеш да навлизаш в чуждите спомени, Меч на Ада? – засмя се. – Нямаш ли какво да кажеш? Или не си способен да намериш сили да отвориш устни? Кажи ми, какво си готов да направиш, за да спасиш тази своя Линора?

- Всичко!

- Ами ако не можеш?

- Ще продължа да опитвам докато успея или не умра.

Демонът на трона се засмя. Плътният звук изпълни залата с ехото си. И двамата замълчаха, докато стаята не утихна напълно.

- Интересен си ми. Използвай силата ми както пожелаеш. Нека видим дали ще унищожиш този свят или ще го спасиш. Какво би избрал?

- Искам само да бъда с Линора.

- Избери! – изкрещя демона.

Аркард почувства мощта на демона през цялото си тяло до най-дълбоките части на съзнанието си.

- Ще построя свят, в който да сме заедно. Място, където да живеем. Няма значение дали за целта ще трябва да разруша и постоя наново всичко.

- Добър отговор... Нека да видим този свят.

И с тези думи споменът изчезна. Ако въобще бе спомен.

Аркард отново се озова в стаята си, задъхан и изпотен, но иначе напълно добре. Наистина бе видял пред себе си самият Луцифер? Или това бе илюзия. Някак си не му се вярваше. Бе поел част от него в себе си. Нямаше да се учуди ако демонът не бе пожелал да живее вечно дори и ако това значи да сподели част от душата си с някой друг.

Дано само да не бе нищо повече от далечно ехо в съзнанието му.

Четири дни по-късно Аркард отново бе възкачил на черния дракон - този път оправяйки се към Черния замък, резиденцията на Принца. Каракс трябваше отдавна да е там, да следи ситуацията и да му предостави достъп до Нарат. Веднъж изправен пред него останалото бе на съдбата.

Черният замък

Още преди да замине Аркард бе изпратил съобщение на Каракс да го чака на около петдесет километра източно от града в гората. Не уточни място, но и знаеше, че обонянието на демона е достатъчно добре лесно да го открие. Бе пътувал по-голямата част от пътя до тук на гърба на Рорс, но не искаше никой да го забележи и измина последните стотина километра сам. Използва няколко магии, за да прикрие както външния си вид, така и силата си. Никой не биваше да разбира за него, докато не влезеше в залата при Нарат.

Освен Каракс последните месеци бе имал и други шпиони в Замъка. Разбира се, че никой не бе разбрал за кого в действителност работи, някой дори не подозираха, че правят нещо нередно, но това не бе необичайно за Ада. Странно щеше да бъде ако никой не се опитва да те шпионира. Знаеше всичките навици на Нарат, дори бе чул нещо за Линора, но главно това, че където и да отиде с него има и женски демон. Лесно бе да се предположи, че става дума за нея. Всякаква лична информация обаче липсваше. Каквото и да се случваше там, Нарат явно не желаеше да го сподели дори с най-приближените си. За извора на силата му бе очевидно, но защо й нея? Най-лесният отговор бе че той очаква Аркард да се появи. Съмняваше се да има и най-малката представа за местоположението му в момента, но двамата се познаваха твърде добре, че да е наясно, че все някога ще се появи.

Е, можеше и да не разполага напълно с елемента на изненадата, но Нарат не бе и малко подготвен за това, което го очакваше. За миг белега на ръката му проблесна в изгарящо червено, като подсказка, че силата се отвърне на всяко негово желание.

Усети когато Каракс достигна гората. Демонът бе израснал, не на външен вид, но със сигурност бе придобил нови умения. Вече умееше да прикрива силата си, макар за Аркард да не бе трудно да го засече. Движенията му бяха бързи и безшумни като истински хищник. Определено ако някой не внимава демонът щеше да се прокрадне зад него и да го убие.

Дори и сега се опита, но Аркард вече го усещаше ясно и се извърна в мига, в който другия демон застана зад него. Един скок и огромният хищник прие човешка форма. Без да се забави и за миг го сграбчи за дрехата и удари с все сила в близкото дърво. Без да го пусна започна да говори:

- Проклет да си защо се забави толкова? Две години! Цели две шибани години! Знаеш ли колко търпелив трябваше да бъде, за да остана тук? Нямаш си и представи колко пъти исках да умра, но поне да измъкна Линора от лапите на това чудовище.

- Толкова ли е зле?

- Зле! Ужасно е. Нарат я държи при себе си като вярно кученце. Тя е кукла в ръцете му. Няма значение дали ще я ползва като оръжие или играчка в леглото си. Прави каквото си иска, а тя го гледа с все същия празен поглед. Цялото й тяло е в белези, но не това е най-лошото. Нея... – пусна го и отстъпи крачка назад. В гласа му вече не се четеше гняв, а само болка. - Нея я няма. Линора е просто обвивка, една празна черупка.

Не искаше да си го представи, но образите сами изпълваха съзнанието му. Веднъж вече бе срещнал този поглед. В мига преди да я изгуби.

- Спри! – извика Аркард. – Не искам да знам повече!

Каракс отново го хвана. Използвайки ръката си да притисне главата му към дървото.

- Не искаш, а? Но това са само думи. Още нищо не си видял.

- Престани или ще те накарам да млъкнеш.

Злобата, криеща се в думите му, бе толкова силна, че накара Каракс да замръзне. Бавно го пусна и отдръпна назад, без да отделя поглед от него. Аркард знаеше, че другия демон е усетил силата, която до този момент умело прикриваше. Сила, по-силна от всичко, което дяволът някога е усещал.

- Ще престава, но и без това скоро ще разбереш сам за какво говоря. Силен си повече от него, чувствам го. Победи го! Трябва да го победиш и отведеш Линора завинаги от ужаса, който цари тук.

- Знам.

- Мястото й е в планината – продължи демонът вълк. – Там тя бе истински щастлива. Не биваше да я напуска, но го направи заради теб.

- Знам и затова сега ще поправя всичко.

- Дано да успееш, защото иначе никога няма да ти го простя.

- Ако не успея това ще значи края, Каракс. Тогава нищо няма да има значение.

Следващия половин час двата демона разискваха начина, по който Аркард да проникне. Разбира се, че Каракс щеше да е с него, но не и през целия път. Аркард познаваше разположението на замъка, но не и повечето проходи използвани от слугите. Те бяха най-безопасният преход до вътрешността на Замъка, където Нарат прекарваше нощите в пирове.

Влизането бе лесно. Охраната бе силна, но предимно около главните входове и кулите. Никой не обръщаше внимание на прислугата, а единствената охрана, която можеше да намериш в близо е някой войник минал покрай кухнята, за да хапне.

Аркард бе прикрил присъствието си напълно. Никой не би усетил силата му, а ако случайно го погледнаха щяха да видят дребен демон, облечен с обичайните плътни дрехи на вестоносец. Не носеше никоя определена емблема, но и това не бе проблем. Винаги имаше някой, който трябва да се срещне с някой.

Караст го отведе направо през един от страничните входове на прислугата. Бе толкова малка врата, че един демон трябваше да се завърти настрани, за да влезе. Хитро измислено, защото Аркард дори не го забеляза преди да се намират на няколко крачки. Разбира се подобни входове не бяха новост, всеки замък имаше такива, най-малко пет-шест във всеки замък. Лично той познаваше добре тези на своя замък и можеше да го открие и със затворени очи. Но никога досега не му бе се налагало да проникне точно тук, Черният замък. Отвън изглеждаше блестящ и красив, но иначе бе... занемарен. Сякаш можеше да си представи Замъка в неговото величие, когато самия Император на Ада е властвал на своя престол.

Спря за миг, като ударен. Представи ли? Сега трябваше да се концентрира върху мисията си, а не разни измислици на подсъзнанието му. Но мисълта бе така реална, че не бе възможно да е само фантазия, а спомен. Поредния от стотиците други идващи от Луцифер. Да бе дал поне нещо по-полезно като карта на целия замък или нещо друго подобно. Но не той избираше какво да види.

Затова и бе накарал Караст да дойде тук. Познанията му върху сегашното положение на Черния замък щеше да е много по-добре отколкото използването на обикновени шпиони. Тях всеки може да ги подкупи. Колко жалко, че нещо така просто като доверие липсваше в този свят. Контрол определени, чест – само в личните интереси на демоните, отдаденост – рядко, но съществуваше особено сред по-слабите демони и тези без контрол. Но никога и пълно доверие. Аркард дори не искаше да си представи какъв щеше да бъде неговия свят ако в него съществуваше това чувство. Дали щеше да бъде по-добър? Съмняваше се, по-скоро дори по-лош от сегашния. Раят нямаше да бъде само мечта, а реална цел.

Бе минал само миг, но му се струваше, че мисли за това от часове. Каракс му направи знак да го последва през входа и той го направи. Озоваха се в тесен коридор продължаваш около стотина метра успоредно на основната стена. Бе слабо освен само с няколко факли, но достатъчно, за да не се пребиеш в собствените си крака.

Каракс спря пред края на коридора и се огледа навън. Аркард чуваше гласове и други звучи от удар на метал в друга повърхност. Не бяха близо до някоя от оръжейните или тренировъчните зали, защото това не бяха звуците на оръжие срещу оръжие. Хилядите аромати, който се разнасяха из въздуха потвърдиха предположението му, че са близо до някоя от деветте кухни.

Другият демон се огледа още малко и влезе вътре със спокойна, но и леко забързана стъпка. Аркард го последва. Не поглеждаше към никой и се държеше така все едно е идвал тук милион пъти. Бе куриер. Задачата му е да достави най-бързо новината до своя господар, другото е без значение.

Някой се провикна над другите гласове:

- Гор, докарай си задника тук!

За изненада на Аркард, Каракс бе този, който отговори:

- После, жено. Не виждаш ли, че имам работа в момента – посочи пренебрежително с пръст към Аркард. – Има важно писмо за лорд Кажра, а дори не знае пътя. Със сигурност ще обвини някой от нас, че не сме си свършили работата и затова се е забавил. Няма аз да поема отговорност.

- Добре. Млъкни и върви! Но после веднага се връщай, че те чакат чинии.

- Те винаги ме очакват.

Засмя се и побърза да излезе в един от коридорите. Разминаваха се и с други прислужници, но никой не ги спираше. Не ги поглеждаха дори. Скоро отново влязоха в един от малките коридора използвани само от прислугата. Аркард изчака да останат сами и чак тогава се обърна към демона:

- Гор?

- Какво? Това, че никой не ме познава, не означава, че трябва да си давам истинското име.

Нямаше как да го оспори, така че си замълча и продължи да го следи. Внимателно оглеждаше всичко. Започна да разпознава части от замъка, познати места, където все някога бе минавал. Осъзна също така, че и Караст го води към главната зала. Мястото можеше спокойно да побере над шестстотин демона без да броим прислугата, десетки фигури минаващи покрай празнуващите аристократи.

Аркард се надяваше да се приближи възможно най-много до залата без да имат проблеми, но нямаха този късмет. Охраната бе твърде много и на твърде неприятни места. Проникването незабелязано бе почти невъзможно.

Тъкмо влизаха в друг коридор, когато през тях ги спря един войник. На височина бе почти толкова висок колкото Аркард в реалния си размер. Но и близо два пъти по-едър. Видя познати и не познати знаци върху бронята му. Един от тях представляващ два кръстосани кървави меча бе сред най-ясните. Той също така и веднага привлече погледа на Аркард, защото бе знакът на Нарат.

-   Какво правите тук?

-   Този пратеник носи спешно съобщение за лорд Кажра. Трябва да го заведа при него.

-   Познавам всичките хора на лорда и той не е сред тях.

-   Нов е. – Караст сви с безразличие рамене.

-   Лъжеш.

Войникът направи крачка напред и спря. Отвори устата си, но от нея излезе само кръв. Строполи се на земята, падайки на една страна, създавайки около себе си локва кръв. Всичко се случи за едно премигване. Караст погледна още веднъж тялото и видя дупката в шията му, от която изтичаше кръвта му. В същото време Аркард бе минал покрай него и задминал и войника. Когато погледа на Караст бе отправен към него видя, че ръката му е кървава, а самия Аркард с безразличие почисти кръвта в дрехата на войника.

- Ти.... ти...

Аркард с безразличие го прекъсна.

-   По-добре се подготви. Никой не го чу, но със сигурност скоро ще открият тялото му. Безсмислено е повече да се крия. Може да си тръгнеш.

-   Какво?!

-   Знам пътя от тук нататък. Ако няма да се биеш по-добре се скрий някъде и изчакай да свърши всичко.

Изръмжа срещу него Караст. Гласът му все още бе човешки, но не напълно.

-   Не съм седял тук повече от две години само и само да гледам.

Аркард се усмихна. 

-   Знам.

Отдръпна се, за да му направи път. Караст прескочи войника и продължи да тича. Тялото му започна да се изменя, приемайки формата на звяр. Огромното му черно туловище покриваше целия коридор, но не го забави. Ръмженето му бе предупреждение за всеки, който се приближи до тях и застане на пътя им.

Зад тях се чу вик. Някой бе открил тялото.

Аркард призова Рюгедунс. Почувства топлината му, тежестта му, докато сви ръце около дръжката му. Самия меч гореше или това бе само чувството, което изпитва той самия отвътре. Пулсът му се учести, сякаш сърцето му щеше да излезе от вените му и да започне само битка. За миг дори си спомни магия, с която да използва кръвта като оръжие, манипулирайки я със собствената си мисъл.  Наистина добро оръжие, макар че освен ако наистина не искаш да убиеш противника си е добре да използваш кръв, която вече е пролята, а не тази вътре в телата. Все пак не винаги е приятно някой да експлодира срещу теб и целия да си покрит с кръв и вътрешности.

Не, нямаше да използва тази магия. Засега.

Озоваха се в един от по-големите коридори, пълен с войници. Със скок Караст нападна няколко от тях. Аркард пое останалите. Оставил се на инстинктите си вдигна високо меча и се завъртя около себе си, посичайки двата демона, приближили се твърде много до него. Следващите го нападнаха още преди другарите им да паднат на земята.

Бяха близо.

Да, познаваше помещенията, в който се намираха вече, но по-важното – чувстваше силата на демоните. Два проблясъка сред хилядите звезди енергия се открояваха. Една със своята кристална белота. Друга с кърваво червения си цвят. Линора и Нарат. Но това, което повече го изненада е силата на Нарат. Познаваше я толкова добре, колкото и своята собствена, но дори след векове разделени един от друг не бе възможно демона да бъде толкова силен, може би дори равен на самия него. Каква ли тъмна сила е използвал, за да получи подобна власт?

Скоро ще разбере, но сега много по-важна на Линора. Самата мисъл, че се намира на стотина-двеста метра от него, го изпълваше с надежда и желание. Отново щеше да я види. Отново щеше да я докосне. Просто да бъдат заедно.

„Няма да ти бъде лесно.” шепнеше тихия глас в съзнанието му.

Луцифер познаваше магията, която Линора бе използвала, но отказваше да му разкрие характера й до самия край. В основните си линии човекът наистина се превръща в демон и получава половината сили на демона, чиято част използва. Това, което не бе известно на Аркард и Линора тогава бе че ако е жив демонът може да се противопостави на ритуала и да не отдаде енергията си. Ако не го направи отново щеше да ги изгуби, но процесът е ужасно болезнен и за двамата. В зависимост от силната воля на демона, би довела до сигурна смърт и за двамата. Ако обаче го позволи, притокът е по-силен и гладък. Човекът се преобразява, но и загубва част от същността си. Става податлив на влияние по отношение на демона, от който е създаден. Накрая се превръща в бездушна кукла, която изпълнява всяка негова дума.

Заедно с тези познания Императорът показа на Аркард и няколко от редките случай, при който е виждал използването на тази магия с различните й последствия. Повечето не бяха приятна картина. Рядко, но в древността е имало случай, когато демони са го правили за удоволствие с цел да придобият подобен слуга, при липсата на друго определени.

Аркард се разсея и един демон се опита да го посече. За щастие бронята му бе повече от достатъчно силна, за да го защити. Обърна Рюгедунс и прониза противника си без да го погледна. Не бе осъзнал кога е премахнал илюзията на облика си и се бе разкрил. Дори му се стори, че някой изрече името му, но го пренебрегна.

Новите му познания се смесиха със собствените му спомени. Всичко съвпадаше. Метаморфозата на Линора, вътрешната й борба и дори отчуждението след последния етап бе завършен. Сигурно би могъл да я спаси, но Нарат бе избрал най-подходящия момент да го предотврати и да я вземе. Явно още има пълен контрол, ако се осланяше на думите на Караст.

Заля го нова вълна гняв. Разтвори крилете си използвайки ги едновременно за щит  и оръжие да отблъсне демоните. Образува се свободен кръг около него и той се възползва, за да полети. Издигна се на около четири метра, достатъчно, за да лети свободно и да бъде далеч от мечовете и копията им. Знаеше къде се намира и как да достигне главната порта на залата.

Отвори я само със силата си. Двете врати се разтвориха с трясък, карайки всички да се обърнат натам. Приземи се отпред и се провикна:

- НАРАТ!!!

Не използва магия, но гласът му се разнесе като ехо през цялата зала, извисявайки се над всички останали. Видя го почти веднага, седнал на същия метален трон, на който бе видял и Сатаната в своите спомени. Светотатство! Никой досега не бе използвал този трон, може би негово копия или свои собствени идея на трона на Владетеля на Ада. Но никога истинския. Той бе реликва и сега със своите действия Нарат оскверняваше паметта на техния създател и владетел. Ако някой има право да заеме този престол, това бе той като истински Наследник на Луцифер.

Нарат винаги бе арогантен, но преди поне имаше някакви граници.

Не обърна внимание на другите демони, на пазачите му. Не виждаше премяната му, достойна по своята пищност наистина на Луцифер. Или пък двата женски демона в оскъдно облекло, който се умилкваха в краката му като котки, копнеещи за неговото докосване. 

Видя го.

Погледът на Аркард не пропусна нищо от вида на врага си. Ако омразата сама по себе си бе сила, Нарат щеше да умре в мига, в който демона го видя. Но това не се случи. И нямаше да бъде лесно да го победи. И все пак мисълта да го посече с меча си. Да държи биещото му сърце в ръцете си и в очите му съзираше, осъзнаването за собствения си край. Тези мисли за дълга болка и страдание, го изпълниха с мрачно задоволство.

Тайната на успеха на Нарат се криеше в източника на силата му. Луцифер бе запознат с тази забранена магия, но не му я разкри преди Аркард да види малкия портал намиращ се зад трона. Портал само поддържащ се от енергията на демоните от Земята. И в същото време да влива нови и нови сили в Нарат.

„Тази магия е табу. Тя разрушава равновесието между световете. Може да искаш да ги контролираш, но не и да разрушиш този баланс.”

Прошепна в съзнанието му Луцифер. Дори и гласа му да бе като далечно ехо, усети гневът му. Трябваше да прекъсне тази връзка.

Всичко това се случи за миг. Аркард бе успял да привлече погледа на всички.

- Аз съм Аркард, Мечът на Ада. Падналият. Събрал в себе си Сърцето на Ада и получил титлата Наследникът на Луцифер. Аз Аркард, предизвиквам теб Нарат за титлата Принц на Ада. Защото на този свят може да съществува само един истински наследник и това съм аз.

Тишина.

Нарат се засмя.

- Очаквах те, стари приятелю, макар че не толкова рано. Бях готов да се обзаложа с всекиго, че ще ти трябват още четиристотин години, за да се осмелиш да я явиш пред мен. Готов ли си да посрещнеш смъртта си? Защото аз виждам бъдещето ти и то е сигурно. 

- Твърде арогантен си, но и винаги си бил Нарат. Затова и никога няма да бъдеш пръв, вечно на второ място. Вечно в сенките.

- Така ли? Ако бе така, защо аз съм Принц, а ти си прокуден.

- Да се възкачиш с хитрост не е новост. Но едно е да използваш Забранена магия, а съвсем друго да си докажеш пред самия Император на Ада – повдигна високо ръка, така че всички да я видят. – Той ме изпита и аз се доказах достоен. Сега, ще приемеш ли моето предизвикателство или се боиш?

- Докажи, че си достоен да се биеш с мен, Аркард. Победи моя най-добър войн и ще се бия с теб за титлата.

- Знаеш, че никой не може да ме спре.

Аркард започна да се придвижва бавно към средата на залата, където останалите бяха направили кръг. Никой не проговаряше и не се опитваше да го спре. Предизвикателството бе прието и до самия му край никой нямаше да ги прекъсне. Дори войниците, който го последваха, сега седяха като стража близо до входа. Аркард почувства наблизо и Караст, но не си направи труда да го потърси с поглед. Демонът бе жив, това бе повече от достатъчно.

- Ще видим – усмивката на Нарат накара Аркард за застане в отбранителна позиция, държейки здраво дръжката на меча си. – Ела.

При тази заповед едната жена в краката му се раздвижи. Аркард бе шокиран, че не я разпознае веднага. Макар и още с гръб към него, знаеше, че това е Линора. Дали не бе заслепен от гнева си към Нарат? Не я бе виждал от промяната й, дори не бе сигурен какво се е случило с нея изцяло. Но това все бяха извинения за пред себе си, заради това, че я забрави.

Видя лицето й. Беше тя, но и не бе. Виждаше го с очите си, чувстваше отвътре.

С тъга си припомни думите на огнения жрец: „Колкото пъти се разделите толкова по-различна ще е тя, когато я видиш отново. Никога няма да е същия човек, който си оставил.” Колко много истина само се криеше в тях.

Първото видя гърбът й. Крилата й бяха прибрани, така че го виждаше целия. Косата й бе вдигната в строг кок с изключение на два кичура около лицето. Не й отиваше, но по този начин се разкриваха красивите извивки на нейната „татуировка”. Облеклото й бе оскъдно, дори много, макар да съвпадаше с тенденцията на облеклото, носено от повечето жени в залата. Комбинация от черна кожа и тъмен метал, обработен, така че да отговаря на тялото й. Платът едва покриваше гърдите й, оставяйки гърба й напълно гол. Носеше къса кожена пола и колан, на който бяха закачени малки кинжали. Не виждаше точно, но предполагаше, че са по цялата дължина на колана. Облеклото й завършваше с дълги плътни ботуши от драконова кожа. А цялостния й вид от кафяв камшик увит около лявата й китка като голяма гривна. Нямаше нищо излишно, ни украшение, ни дори малко повече дрехи.  

Аркард се нуждаеше от цялото си хладнокръвие, за да не скочи още не секундата и да убие Нарат. Гледаше как Линора бавно се плъзна нагоре по коляното на Нарат, притискайки се към тялото му. Лицето й се приближи към това на Нарат, разтваряйки устни, копнеейки да го целуни. И Нарат наистина я целуна, дълга и страстна целувка.

Аркард стисна дръжката на меча си още по-силно. Ако я пуснеше със сигурност щеше да призове магия, достатъчно силна да го порази на място. Почти го направи, когато чужда мисъл го порази като мълния.

„Ако убиеш демона преди да прекъснеш контрола му над някогашния човек, ще убиеш и двамата.”

Проклет демон! Знаел го е през цялото време, но нарочно го запази до последния миг, така че сега Аркард да няма времето да открие начин да прекъсне тази връзка. Може би ако накара Линора да си го спомни, ще успее да върне съзнанието й. Но как?

Гласът на Нарат бе леден, когато отново проговори:

- Убий този натрапник.

Думите накараха Аркард да се осъзнае. Дали наистина можеше да се бие с нея?

Щом чу заповедта жената се изправи. В нея нямаше и следа от онази грациозност, която Аркард показа по-рано. Приличаше на войник, един перфектен войник. Линора се изправи, гледайки точно към Аркард. За един кратък миг му се прииска да види нещо в нея, което да му напомни за старата му любима, но не успя. Очите й бяха като стъклени лещи, красиви, но празни.

В тях нямаше никой.

Разтворила крилата си Аркард за първи път я видя изцяло, откакто се бе преобразила. Но независимо от това колко много приличаше на момичето, което обича, осъзнаваше, че това не е неговата Линора. Тялото – да. За миг, кракът, но ясен изпита разочарование. Бе излишно да го отрече, колкото и болезнена да е мисълта. Какво бе очаквал? Да я види и всичко да приключи до тук. Явно бе подготвен за всичко, но не и това. Сега повече от всякога Линора приличаше на демон. Ако не знаеше дори не би предположил, че някога е била човек.

Но тогава си спомни саможертвата й, за да бъдат заедно. Жертва, която й струваше собствената душа. Без значение какво е преживяла или как изглеждаше, това е същата личност. Малкото дете, защитило го с риск за живота си. Момичето, което безмълвно го прегръщаше всеки път, когато изпадаше в мрачно настроение. Жената, копнееща за сила само и само да се справят с враговете им.

Кой бе той да я критикува? Да се усъмнява. Тя бе съвършена, сега и завинаги. И независимост от каквато и промяна да настъпи в нея, завинаги щеше да я обича. Дори да го помнеше, душата й го познаваше. Десетилетие след десетилетие го бе търсила. Щеше да се справи и сега.

Така Аркард се убеждаваше сам, но в действителност какво значение имаше всички изречено, когато щом застанаха един пред друг вместо да го дари с онази любяща усмивка, го гледаше все едно е нищо. 

Отчая се.

Отби първия й удар повече инстинктивно отколкото с желание. Същото бе и с останалите. Защитаваше се, но не нанасяше сам удари. Мислеше трескаво. Прехвърляше една магия след друга, всяка не това, което търсеше. Ключът бе в спомените й, тяхното пробуждане.

Дори се опита да я заговори. Бяха вплели оръжията си едно в друго, телата им се бяха преплели на около десетина метра във въздуха.

- Линора! Погледни ме. Спомни си кой съм.

Но единствения отговор, който последва бе да извади един от кинжалите си и да го забие в гърдите му. За щастие удари нагръдника на ръката му, която повдигна да се защити. Намръщи се и отскочи назад. Захвърли малкия кинжал, прибра единия си меч в нагръдника си и взе камшика. Замаха веднъж за тренировка и втори път към лицето му. Този път не се защити добре и края на камшика преряза бузата му.

От долу чу смеха на Нарат. С крайчето на окото си Аркард го видя да седи полуизлегнат се на трона, държейки бокал в ръка и гледайки ги с насмешка. Очите му оставаха сериозни. Аркард чувстваше как демонът влива все повече и повече сили в Линора. Знаеше, че не е способен да я нарани съществено. По дяволите, дори по-скоро би се оставил да го убие, но не и да я убие.

Минутите продължаваха да текат една след друга. И двамата бяха ранени и кървяха, но никой не показваше признаци на умора. Дори не се задъхана.

Трябваше му решение. Ключът бе миналото. Нейното минало. Неговото минало.

Изведнъж му хрумна.

Не знаеше как да събуди нейните спомени, но бе способен да й даде собствените си. Продължи да се бие, но мислено заформяше магията, в която събра спомените си, преобразявайки ги в енергия. Енергия, която постепенно катализираше в себе си.

След около минута бе готов. Но му трябваше кръв, неговата и нейната заедно. Както и контакт, достатъчно дълъг, че да прехвърли спомените. 

Отново бяха във въздуха. Линора запрати камшика си към него, за да го разсее. Уви се около ръката му. Вместо да се освободи демонът започна да го увива на ръката си, приближавайки я към себе си. Жената се опита да се измъкне, но той не й позволи. Замахна с меча си и Аркард се остави да го рани в рамото. Мечът проникна в плътта му, докосна костта и излезе от другата страна. Искаше да изкрещи от болка, но магията не му позволяваше. Прехапа устни и я хвана здраво за ръцете. Приклещвайки я към себе си.

Насочи се надолу. Скалата се разби под удара на телата им в пода. Болката премине от нейното тяло в неговото, плътно излегнал се върху нея.  Разпери криле, за да ги прикрие и щит, който да ги защити. Трябваше да я приклещи, за да успее идеята му. Кръвта от рамото му падна върху гърдите й, покривайки раните, който сам по-рано бе нанесъл.

Срещна погледа й. Изпълнен с гняв, но нищо друго. Изпита болка, но се надяваше да успее. Ако с това не я спасеше, битката бе безсмислена.

Освободи едната си ръка, за да хване брадичката й, карайки устата й леко да се отвори. Наведе се и я целуна. В мига, в който устните им се докоснаха, освободи магията. Прехвърляйки й силите си, така както тя бе правила много пъти преди да го спасява. Топла вълна чиста сила премина през тялото му в нейното. Отдръпна устни на сантиметри от нейните, но потокът не спря. Като червена нишка, която ги свързва продължи да изпълва жената. Червен поток примесен с проблясъци на черни линии, идващи от собствената му душа.

Спомените преминаха през очите му. Ангелът застанал пред него с вдигнат меч. Малкото дете в дъжда. Треперещото й тяло, докато го питаше как е. Годините след това. Всеки поглед, усмивка, закачка. Гордостта на учителя, видял успеха на ученика си. Копнежът на влюбения мъж, неспособен да докосне любимата си. Болката, когато си тръгна. Болката, когато е с нея. Болката, когато не може да е с нея. Първата им целувка. Първата им нощ заедно. Нежността на всяка нейна милувка, било то с поглед или ръка. И накрая новия й вид. Ново същество, но за него все същата.

Изпрати й цялата си любов. Цялата си болка и радост. Цялата си душа, защото без нея бе жив мъртвец.

Нишката избледня и Аркард се изправи. Облика с език мястото, където го бе ухапала.

Отстъпи крачка назад, оставяйки й пространство да се изправи, но и да остане под защитата на щита му. Дали успя? Не виждаше промяна. Линора бавно се изправи, държейки глава наклонена надолу към земята. Тялото й изглеждаше сковано, все едно се бореше с волята си само и само да направо някое движение.

Демонът стисна по-силно меча си, когато видя собствената й ръка да се стяга около останалото й оръжие. Но тогава Линора повдигна лице към него. По него липсваха всякакви емоции, но от очите й се стичаха сълзи. Очите й се впиха право в неговите и в този миг, той осъзна, че тя го е познала.

Почти едновременно с тази мисъл сред залата се разнесе вик.

-НЕеееее!

Аркард разпозна гневния вик на Нарат, но дори той не бе способен да разруши щастието му в този миг.

Усети силен прилив на енергия да удря невидимата стена на щита му. Успя да издържи, но за миг концентрацията му се разрушени.

Линора отвърна поглед от него в посоката на Нарат. Разпери криле и се отдръпна от земята. Повдигна меча пред гърдите си, с пълната готовност да го забие в гърдите на червения демон, но той просто изчезна в нищото.

Аркард не губи време и свали щита си и също се издигна. Направи кръг около себе си оглеждайки залата. Някой демони бяха избягали уплашени да не пострадат, други още бяха тук, вперили очакващи погледи, копнеещи да видят развоя на събитията. Все пак не всеки път някой предизвикваше Принца, за да получи титлата му. Още повече такъв, притежаващ легендарното Сърце на Ада.

Демонът усети леко смущение във въздуха вдясно от себе си и се обърна. Нарат бе само на метър от него. Беше бърз, но не достатъчно да нанесе удар на Аркард. Отби го с ръката си, бронята му бе повече от достатъчна да издържи. Отблъсна го и сам насочи меча си към противника си. Двамата започнаха да си разменят удар сред удар, някой от който твърде бързи, за да бъдат проследени от окото на простосмъртен.

В един момент се озоваха на около метър разстояние един от друг. Този път Линора атакува Нарат, използвайки своята собствена бързина. Аркард забеляза, че движенията й са по-бавни, не по-неопитни, а просто забавени, сякаш силата, която бе притежавала до преди мигове, я е напуснала. И не, тя не бе слаба, просто не толкова бърза както преди. Концентрира се върху битката, очаквайки своя миг да влезе в боя с Нарат, но част от него не спираше да мисли за това. След ритуала човекът получава половината сила на демона. Това е факт, но не означаваше, че ако демонът придобие нови сили това се отнася и за бившия човек. Но Линора бе прекалено силна, почти равна му по сила. Единственото обяснение, което можеше да си даде е, че досега Нарат бе споделял силата си със своята кукла. Втурна се да се намеси в битката между двамата. Нямаше да позволи на любимата му да пострада.

Жената отстъпи малко, когато Аркард се появи от лявата й страна. Ако не използваше магия Нарат няма да успее да се спаси, но все пак успя. Линора отстъпи назад, не много, но достатъчно да не пречи на двата демона да се бият и в същото време да не пропусне ни едно тяхно движение. Опитваше се да бъде обективна, но погледът й все клонеше към Аркард. Спомените й се върнаха и тя се почувства все едно се е събудила след сън, ужасен сън. Как бе допуснала това да се случи? Дори при самата мисъл за преживяното изтръпваше и се чувстваше слаба. Но вместо да се отпусне и остави тежкия меч да се изплъзне от ръката й, го стисна още по-силно. Сега не бе момента да се оставя на чувствата си. Нарат бе пред нея и тя трябваше да го убие. Трябваше.

Всичко се случи твърде бързо.

В един миг Нарат бе пред него, в следващия се озова зад него и хвана с двете си ръце крилете му. Аркард се опита да се измъкне, но хватката се затегна още повече. Чу се остър звук и изпита неописуема болка. Дори без да гледна знаеше, че крилата му се счупени. Инстинктивно призова магия, която да ги излекува, но щеше да отнеме време. Не много, но повече, от колкото можеше да си позволи. Все още държейки го Нарат стисна още по-силно и го запрати към земята.

Демонът чу вик. Идваше от Линора. Изпита желание да проговори, да я увери, че е добре, но болката го надви. Още преди да докосне земята загуби съзнание.

Линора изкрещя. Видя крилата на любимия си в твърде неестествена форма. После той падна на земята. Не мърдаше. С омраза погледна към Нарат. Тръгна към него държейки в едната си ръка меча, а в другата един от ножовете. Изпрати го по него, но той се наведе на време. Още малко, оставаше й само метър и щеше да го прониже, но Нарат сякаш очакваше точно това от нейна страна. Прочете го в очите му. В усмивката му. Усети прилива на сила идващ от него миг преди да я порази. Бе като неконтролируема природна сила. Мощна. Всемогъща. И ти не можеш да направиш нищо, за да се пребориш с нея.

Удари я в гърдите и запрати към земята, в срещуположната посока, където се намираше Аркард. Преди да падне в съзнанието й проблясък съмнение и страх. Как можеха да се справят с тази сила. Аркард бе силен, по-силен, от колкото си бе мислила, че някога може да бъде, но достатъчно ли бе да се сравни с мощта на един свят. Дали сам не си колебаеше. Със сигурност бе узнал, че ключът към силата на Нарат се крие в портала и факта, че черпи енергия от земните демони, карайки ги да изгубят и малкото човечност, което притежаваха. Но тя не знаеше как да разруши тази връзка. Явно и Аркард не бе сигурен.

И все пак трябваше да има начин.

Почувства отговора дълбоко вътре в себе си. Никога не бе желала да се стигне до това. Не бе искала да научи за това, но ето че се случи. Последният дар на ангела.

Линора си надигна.

Извърна лице настрани, за да изплюе кръвта събрала се в устата й. Проблемът не бе само в това. Чувстваше как всеки мускул, всяка фибра от тялото й, я болеше. Но трябваше да се изправи и продължи да се бие. Аркард не можеше. Виждаше тялото му, бе жив, дишаше, но си личеше, че е зле пострадал. Оставаше само тя и така бе редно. Спомените за изминалите дълги месеци се връщаха, карайки тялото й да трепне от ужас и погнуса.

Това е нейната битка!

Знаеше, че няма как да победи със сила. Бе слаба, физически, но и психически. Отгоре на всичко, все още, частично под контрола му. Трескаво мислеше за друго решение, но такова не съществуваше. Нямаше време да размишлява дали ще се получи или не.

Аркард седеше приклекнал на земята, близо до мястото, където Нарат събори Линора. Притисна лявото си рамо с ръка, опитвайки се да спре кървенето от раната, която бе позволила на Линора да му нанесе по-рано. Крилете обаче го боляха повече. Всичко щеше да се излекува, с времето. Дишаше тежко, но ни за миг не отделяше очи от Линора и Нарат. Искаше му се да се присъедини, но не може дори да се изправи. Краката му едва го държаха, нямаше сили. Бе повече бъде пречка, отколкото помощ.

Когато Линора падна последния път, стана и се опита да се приближи към нея, но тя се надигна преди това. Позабави се, но успя. В първия миг си помисли, че му се привижда, но после наистина се увери, че около нея се образува белезникаво сияние.

Линора се обърна към него и се усмихна.

Аркард остана удивен. Стори му се, че я чу да казва „любими мой”, но тя не пророни и звук. Никога не бе я виждал да се усмихва по този начин. Нещо се криеше в тази усмивка. Имаше нещо зад тъжния й поглед. Не бе с цел да го успокои, нито окуражи. Нещо друго, като че ли искаше... Като че ли искаше да се сбогуват.

Въпреки болката се затича към нея.

Искаше да я спре, но тя излетя преди да направи и няколко крачки. Бялото сияние ставаше все по-силно и силно. Нещо щеше да се случи и Аркард не бе способен да го спре. За пореден път се чувстваше слаб пред нейната сила. Тя никога нямаше да е една от многото, в неговите или чужди очи, и дори в този миг, го доказваше. Тя винаги щеше да бъде „нещо повече”, както и бе желала. Защо обаче трябваше да продължи да го показва? Не е ли достатъчно?  

Светлината я обгръщаше като с ореол, карайки го да притвори очи. Какво е намислила? Нарат явно се досети, защото по лицето му се изписа ужас, докато тя се приближаваше. Опита се за избяга, но Линора го застигна и прегърна.

И в този миг, когато телата им се допряха, всичко избухна в ярка светлина.

Аркард приклекна, притворил очи, но дори така бе толкова светло, че клепачите го заболяха. И тази топлина. Като експлозия.

Така както и избухна, светлината изчезна и Аркард успя да види двете тела да падат на земята. Затича се, опитвайки се да хване Линора преди да падне, но не успя.

- Линора!!!!

Започна да я вика по име, умолявайки я да отвори очи, но веднага разбра, че не диша. Беше закъснял.

Линора е мъртва.

Светът престана да съществува. Обгърнат от студен мрак.

Сякаш с последния й дъх всичко, което някога бе имало значение, изчезна. Сълзи се стичаха от очите му, докато притискаше изстиващото й тяло към гърдите си. Викът му изпълни замъка, отразявайки малка частица от болката му.

И тогава другото тяло се размърда. С ъгълчето на окото си Аркард видя как Нарат се опитва да се изправи. Цялото му тяло бе в изгаряния, на места до кост. Едното му крило бе откъснато, а другото счупено. Опита се да си поеме дъх, но се задави и започна да плюе кръв.

Погледът на Аркард причерня.

Искаше мъст. Само това му оставаше.

Остави тялото на Линора до себе си и се изправи, влачейки по земята меча си. Демонът вървеше бавно, отчасти заради изтощението си, отчасти потресен от случилото се. Накрая достигна Нарат. Нямаше сили да проговори. Ръцете му трепереха, но продължаваше да държи дръжката на меча си. Може би като опит да запази някаква връзка с реалния свят? Не го интересуваше дори ако след миг поеме своя последен дъх. 

Изрита Нарат в ребрата, обръщайки го по гръб. Искаше да вижда по-добре лицето му. Цялото облято в кръв, едната му буза бе напълно разкъсана, а от дясното му око бе останал блед спомен. Изглеждаше ужасно, на прага на смъртта, но все още жив. Той бе жив, докато тя никога повече няма да отвори очи.

Аркард застана над него и вдигна меча си. Не отделяше поглед от другия демон, докато с всички сили заби Рюгедунс в гърдите му, пронизвайки сърцето му. Нарат се опита да каже нещо, но устата му бе пълна с кръв.

Издъхна.

Аркард наблюдаваше как и последната искра живот напуска очите му. Не изпита нещо. Ни скръб, ни радост, ни облекчение.

Върна се при Линора... при тялото й. Още чувстваше топлината й. Притисна я силно към себе си, опитвайки се да запази усещането живо колкото се може по-дълго, дори и само за миг. Нямаше сили да помръдне, но и не искаше. Щеше да остане тук завинаги, до нея. Дори ако е още жив, когато костите й се превърнат на прах, щеше да остане.

Познат глас го накара да се усети какво става около него.

- Жалка картинка. Но и не съм очаквал нищо друго. Поне успях да дойда навреме.

Без да поглежда към ангела над него прошепна:

- Какво правиш тук?

- Дойдох да взема това, което ми принадлежи. Наистина ли си мислеше, че ти помагах от добра воля?

- Линора е мъртва.

- Така е. Дори ако бе оцеляла, със смъртта на демона, нямаше да оцелее след допир с Божията светлина. Но и това бе целта ми.

Още като изговаряше думите Аркард забеляза нещо странно. Първо само гърдите, но после цялото тяло на Линора започна да свети със златист блясък. Тялото й изчезваше пред очите му, превръщайки се в светлина. Постепенно хилядите светлинки приеха формата на малка бяла сфера. Издигна се във въздуха и отиде в разтворената длан на ангела, където той я затвори в прозрачна кутийка.

Аркард никога не бе виждал нещо подобно, макар да знаеше, че светлината е душата на Линора. Погледна към празните си ръце и нямаше съмнение, че е така. Изправи се и застана в бойна позиция. Щом душата й бе жива още има надежда.

Чак сега се загледа в ангела и разбра защо бе успял сам да дойде в Ада, в Двореца. Той е серафим, най-висшият ранг сред ангелите. Трите им чифта криле не само излъчваха светлина, но и са знак за огромната им мощ. Единствено те от всички ангели имаха способността без чужда помощ да преминават през световете. Но дори и така, само най-силните успяваха наистина. Преди бе успял да го измами, представяйки се за обикновен ангел, но Аркард вече виждаше истинската му същност.

Разтвори криле, още го боляха, но бяха почти зараснали, когато гласът на ангела го накара да спре.

- Нали не искаш да я унищожа? Един силен натиск на ръката ми и душата й завинаги ще спре да съществува.

- Какво ще правиш с нея?!

- Ще я върна там, където й е мястото. Ако още има надежда за спасение.

- Мястото й е до мен!

- Мястото й е срещу теб с меч, пронизващ гърдите ти. Но и този ден ще настъпи. Ще се погрижа за това. Сбогом, демоне, радвай се на господството си, докато го имаш. 

И с тези думи серафимът изчезна, толкова изненадващо, колкото й се бе появил.

Аркард стоеше там като вкаменен. Нямаше сили дори да падне на колене. Умът му трескаво разсъждаваше върху случило се. Толкова много неща се бяха променили изведнъж, че той бе напълно изгубен в реалността.

И докато другите демони бавно се приближаваха към него, кланяйки се, наричайки го свой господар и предводител, той се чувстваше като единственото същество на света. На всички светове.

Напълно сам.

Храмът на новия живот

Раят!

Единственият истински свят.

Без да губи време Ибар се запъти към Храма на новия живот. Това бе най-важното място в целия Рай. За разлика от противните хора и демони плътта на ангелите оставаше чиста като току-що паднал сняг, приемаща единствено прегръдката на Бог. Съществуваше един начин ангел да се роди и това е когато нова душа открие пътя си до този свят и това бе чрез цветята в Храма. Щом бях готови да се родят или преродят, ако в предишния си живот са били ангели, те биваха поети от нова пъпка, появила се в Градината на живота. Цветът бавно растеше и когато най-накрая е готов да цъфне, било то след месеци или години, от него се раждаше млад ангел.

Колкото и да се възхищаваше на красотата на това място, мислите на Ибар бяха далеч от това. Още държеше в ръка душата на жената, която последно бе наричана Линора. Но макар приликата, не това лице искаше той да види. Достатъчно дълго продължи наказанието й. Време бе ангелът отново да се възвиси.

Чувстваше светлината вътре в малката сфера и знаеше, че няма да мине дълго преди да е готова. И той щеше да е там, за да бъде сигурен, че нищо няма да потръгне не както трябва.

С ръка блъсна вратата и влезе вътре. Намери се в огромна градина пълна с цветя. Имаше само едно-две цъфнали, всичко друго бяха пъпки в различна фаза на развитие. Намираше се в едно от най-красивите места в Рая. Навсякъде се разнасяха благоуханни миризми, а на няколко метра от главата му няколко малки кълба щастливо летяха наоколо. Приличаха на светулки, но той знаеше, че това са души, който скоро ще влязат в някоя пъпка, за да се родят. Също като тази тук.

Млад женски ангел се приближи и поклони:

- На вашите услуги, серафим.

- Има ли празна пъпка наоколо.

- Последвайте ме. 

Той тръгна след жената, докато го отвеждаше през алеите. Ибар бе минавал от тук стотици пъти. На това място се бе родил и дори за известно време работил, грижейки се за новородените ангели. Те бяха деца на различна възраст от бебета до малки деца на няколко години. От доста време не бе посещавал мястото, но знаеше, че следващият път ще бъде, когато тази душа се роди.

Вървяха около триста метра, когато ангела спря и се обърна към Ибар:

- Тук има няколко млади пъпки, който още не са запълнени, серафим.

- Благодаря.

Обърна се с лице към тях, повдигна ръка, отваряйки капака на кутията и остави сферата да полети. Не можеше да бъде сигурен дали ще остане тук, витаейки наоколо или да се пренесе в някой цвят, но трябваше да опита. За щастие се намираше в Рая. Дори да напуснеше пределите на Храма, щеше да остане в безопасност. Оттук нататък душата сама избираше пътя си. Може и да нямаше явна форма и способност да мисли, но инстинктивно чувстваше какво е редно да стори.

Малката сфера отлетя от ръката му. Приближи се до една от пъпките, обиколи я няколко пъти и се отдалечи. После направи същото и с още четири. Ибар започна да мисли, че няма да избере ни една, но тогава тя е приближи до шестата. Спря пред нея, остана за миг там и после пламъка й изчезна. Размерът му се бе смалил няколко пъти преди да се приближи до пъпката и влезе в нея. След малко цвета и стъблото заблестяха.

Ибар остана там, докато сиянието не изчезна напълно. Душата бе влязла и започна дългия процес да се подготви един ден да се роди. Цветът придоби обикновения си тъмно зелен цвят, но колкото повече се развиваше, толкова повече щеше да се променя. Накрая, когато станеше златист или много светло жълт щеше да е готов да се разтвори.

Сефафимът се обърна с лице към гледачката и заговори:

- Искам да ми се докладва всеки ден дали има някаква промяна в развитието на този цвят.

- Простете серафиме, но може ли да попитам дали има нещо специално в тази душа?

- Да, това е душа принадлежала и на човек и на ангел.

- Разбирам. Ще се погрижа всичко да бъде наред с цвета.

- И още нещо. Независимо къде съм и какво правя искам да ме извикате на мига щом има признак, че душата ще се роди.

- Незабавно, серафим.

Ибар погледна още веднъж към пъпката и после си тръгна. Работата му бе свършена.

Всеки ден при Ибар идваше някой от храма да му докладва. Не очакваше скоро да има някаква промяна, понякога минаваха години преди душата да почне да расте. И точно заради това се изненада, когато още от първия ден пъпката бе започнала да расте. Седмица по-късно вече бе увеличила размерите си десетократно. Никога преди не се бе случвало толкова бързо.

Растежът бе притеснил дори главната гледачка Адеола. Макар да не и личеше много, тя бе сред най-старите ангели в Рая. Адеола ръководеше Храма на новия живот още от преди Ибар да се роди, преди близо хиляда и петстотин години, така че надали имаше нещо, което не бе виждала. Поне така си мислеше той досега.

Един ден Адеола просто се появи в кабинета му. Беше спокойна и уверена, както винаги, но веднага щом проговори Ибар разбра, че е притеснена.

- Трябва да говорим Ибар – започна след като затвори вратата след себе си. – Кажи ми какво си направил на онази душа, която си донесъл!

Изведнъж подскочи от мястото си.

- Нещо не е наред?!

- Всичко изглежда наред, доколкото е възможно това.

- Какво имаш в предвид?

- Знаеш, че имам голям опит с отглеждането на пъпките. Знам всичко, което може да се знае за тях и все пак... Никога преди цвят не се е развивал с такава бързина. За два-три месеца да, но не и това. Все едно душата вътре няма търпение да излезе. Вече е достигнала размера на повече готови пъпки, но продължава да расте.

- Какво може да значи това?

- Не знам. Затова трябва да ми кажеш каква е тази душа. Щом лично си я донесъл значи знаеш произхода й.

Ибар седна и тежко въздъхна. Искаше му се да запази всичко в тайна, но и не можеше да я остави без отговор .

- Закълни се пред мен, че това, което ще чуеш няма да напусне тази стая.

- Знаеш, че можеш да ми се довериш. Наистина ли е необходимо?

- Да.

- Добре. В името на Нашия господар се заклевам да запазя тайната на онази душа.

- Благодаря ти – замълча. – Това там е душа като никоя друга на света. Не мисля, че преди е съществувала подобна. Тя е душа родена като ангел, прераждаща се многократно като човек и накрая преобразена насила в демон.

Дълги минути никой от двамата не проговори. Адеола бавно затвори ахналата си уста, опитвайки се да осмисли току-що казаното й.

- Ангел рядко се превръща в човек, но и демон след това. Какво се е случило? Как е възможно подобна душа дори да се доближи до Рая, а какво да се каже за Храма.

- Не искам да разкривам каквито и да е подробности за съдбата й, но едно мога да ти кажа. Когато извадих душата й от изстиващото й тяло, тя бе толкова чиста и прекрасна колкото и тази на ангел.

- Не давам думите ти под съмнение, но въпреки това... Това дете ще е различно. Дори без да знаех всичко това бях сигурна, че има необикновено в нея. Отчасти от любопитство дойдох, но има и нещо друго. Исках лично да ти го кажа – направи кратка пауза. - Пъпката започна да променя цвета си. Тя почервенява!

- Какво?!

- Истина е. Видях го със собствените си очи. Цветът на това цвете ще бъде червен.

- Трябва да видя това.

Без да се замисля бързо стана, мина покрай Адеола и бързо излезе, следван от нея. Излезе от сграда и полетя към Храма на новия живот. Той се намираше в другия край на централната част на Рая, така че щеше да му отнеме известно време, докато стигне, но той бързаше колкото се може повече.

Навлезе в градината без да обърна внимание на ангела, който се приближи към него, а направо тръгна към пъпката. В първия миг, когато я видя се изненада от големината й. Наистина бе станала поне десет пъти по-голяма и достигаше почти метър и половина на височина. Между метър и половина и два бе нормалната височина на цвета да се отвори, но този бе още твърде зелен, което значеше, че ще расте още.

Разтвори крилете си и си издигна на няколко метра, за да види отблизо пъпката. Адеола бе права. По ъглите се виждаше ярко червен цвят вместо обикновения жълтеникав оттенък. За първи път Ибар се поколеба дали е постъпил правилно. Но бе късно да промени решението си. Душата бе преминала преградите разделящи световете. Бе успяла да влезе в земята на храма, което значеше, че е не само чиста, но и готова да се прероди.

Не можеше да спре растежа.

- С това темпо до седмица най-много десет дни цветът ще се разтвори – гласът бе на Адеола, която притеснена го бе последвала. - Тогава ще знаем какво се крие зад аления му цвят.

- Седмица. Трябва да бъда тук.

- Аз също ще присъствам. Лично съм поела грижата за него.

- Наистина ли всичко е наред?

- Като изключил цвета и бързия растеж това е папка като всяка друга.

Ибар се снижи и застана до нея.

- Каквото и да стане няма да позволя на този душа отново да падне в мрака.

Замислено погледна още веднъж потъмняващата пъпка после се обърна се и излезе.

Сребрист водопад

Осем дни по-късно Ибар бе повикан в Храма на новия живот.

Макар да бе помолил Адеола да запази в тайна съществуването на червената пъпка, много хора бяха разбра ли за нея и сега, когато тя бе на път да се отвори бяха дошли да видят какво ще се случи. Разбира се присъствието му накара повечето да изчезнал или поне да се скрият, но така или иначе щяха да разберат.

Ибар не бе виждал пъпката от срещна с Адеола, така че първото му впечатление бе изненада. Както бяха предвидили пъпката бе на височина близо три метра и цветът й бе ярко червен. Леко проблясваше, което бе символ, че много скоро ще се разтвори. Ритъмът, подобен на сърцебиене започна да се ускорява, докато накрая не престана да трепти.

Бе дошъл на време.

Пъпката бавна се разтвори и разкри прекрасния си цвят. Листата на червеното цвете просветваха, карайки златите нишки по средата на листата да отразяват светлината. Ибар усети приятен аромат. Повечето цветя имаха аромат близък до този на земните цветя – роза, жасмин, божур, лале, но не и това. То бе някаква смес, непозната досега за сетивата му.

Погледна към средата на цветя. Очакваше да види бебе или малко дете, но там имаше млада жена. Коленичеше прегърнала коленете си, а от двете й страни бяха сгънати крилата й. Красиви, бели крила.

Серафимът искрено въздъхна. Зад себе си чу и други въздишки, а по лицето на Адеола се изписа облекчение. Не знаеше какво да очаква, искаше му се да бе това, но имайки предвид миналото на душата бе възможно да не се роди чист ангел. Тя обаче бе.

Крилата бавно се разтвориха. Тогава девойката вдигна глава и изправи. И Ибар разпозна старата си приятелка, същата стойка, същия уверен син поглед и красиви криле. Косата й бе кестенява, но под слънчевите лъчи ставаше златиста. В очите му бе съвършена.

Бавно повдигна ръка и проговори:

- Ела при мен, дете.

Новороденият ангел размаха с крилете си, издигна се и се приземи на метър от серафима. Не пое ръката му, но се вгледа внимателно в него. Тя още нищо не знаеше. Макар да се бе родила като възрастна, отвътре бе новородена.

Махна пелерината си и постави на раменете й. Момичето инстинктивно бе прибрало крилете си към гърба, така че сега дрехата прикриваше голотата й. След малко щеше да я остави на грижата на гледачките. Те щяха да й помогнат да се изкъпе, нахрани и после, тъй като е достатъчно голяма, щяха да я отведат в училището, където бавно обучението й щеше да започне.

- Кажи ми името си.

- Нямам име.

- Кажи ми какво сънува?

За миг младият ангел се замисли. Тя не знаеше, че ангелите не се раждат с имената си, но често по-големите сънуваха и името им произхожда от този сън съня. Твърдеше се, че това е послание от Бог, който сам избира име. Можеше да е нещо обикновено като цвете, небе, животно или слънце. Със смисъл или не, но това бе една от традициите им.

Колебливо тя заговори:

- Имаше мрак, бе тъмно. Започнах да виждам очертанията на една фигура. Мъж. Не видях лицето му, но имаше дълга сребриста коса като водопад.

Ибар замръзна.

Описанието много напомняше на онзи демон. Възможно ли бе част от нея все още да помнеше частица от предишния й живот? Абсурдно. Никой не помнеше какъв е бил преди. Искаше му се да й забрани никога повече да не мисли за това, но знаеше, че не може. Моментът не бе подходящ, а след това щеше да бъде твърде късно.

- Доста интересен сън. Сребрист водопад, а?... Добре тогава оттук нататък името ти ще бъде Силвър. Повтори го.

- Силвър.

- Да – обърна се към старшата гледачка. – Отведете й и се погрижете за нея. Нека още утре започне обучението си. Добре дошла в Рая, Силвър.

Не можеше да си позволи да остане повече. Раждането бе свършило и той нямаше работа тук. Трябваше да забрави всичко още щом доведе душата, но нещата се объркаха. Никога преди не се бе раждал зрял ангел. Бе достатъчно да я преоблечеш и напълно щеше да се слее с останалите. Но Ибар нямаше търпението на земята, докато сама не се възроди като ангел. А и близостта с онзи демон бе твърде опасна.

Имаше и още нещо.

Онази светлина, която бе излъчила преди да умре. Би я почувствал и да не я следеше. Това бе светлината на серафимите. Не случайно ги наричаха пламтящи, макар и да не използваха силите си за унищожават. Ако бе излъчила тази светлина, докато се все още ангел нямаше да рискува да загуби живота си. Когато той пристигна бе почти мъртва, затова трябваше да дойда бързо преди да изгуби душата й.

Сега, когато всичко бе наред можеше да си отдъхне и знаеше, че един ден тази светлина отново ще заблести и тя ще бъде най-красивия живял някога ангел. Ангел, който може да стане дори серафим като него, защото силата вече е заложена в него. Беше го почувства и преди, много отдавна. Затова прекара толкова години да я търси, затова рискува живота си да отиде сам в Ада и бе успял.

Времето течеше бавно в Рая и Ада, много по-бавно отколкото в обикновения свят, но в същевременно с това си влияеха. И така онези с изострени сетива, усещаха промяната. Силвър бе една от тях, макар и да не разбираше напълно какво е това, което изпитва.

След пробуждането си бе отведена в сградите, където отглеждаха малките ангели. Бяха й обяснили, че ще прекара тук първите си години, растейки и обучавайки се. Преди да стъпи тук единственото, което знаеше е своя сън и фактът,  че е ангел, каквото и да значеше това. Нямаше смисъл да чака да порасне, за да почне обучението си, вече бе достатъчно възрастна, така че още на следващия ден започна обучението си.

Всеки ден се обучаваше с младите ангели. Възрастта им бе различна, поне на външен вид, но знаеше, че повечето са млади като нея, най-много на година. Никой обаче не бе толкова голям като нея, най-много на десет-дванадесет години. Така че лесно се открояваше. Бе чула и доста слухове – червеното цвете отворило се за по-малко от три седмици, но не им обръщаше внимание.

Съмненията й се породиха по-късно. Когато започна да се обучава.

Не се случи нищо странно, поне не нещо, което да привлече вниманието на другите, но не нея нямаше как да й отбегне. Всеки път, когато я караха да направи нещо, когато четеше някоя от свещените книги в нея се пораждаше чувството за дежа ву. Дори повече. Тя не само имаше усещането, че това й се е случвало преди, но и наистина знаеше всичко наизуст. Веднъж помоли един от съучениците й, млад ангел на около девет години на име Виерс, да я изпита.  Той взимаше произволно от книгите, който още не бяха чели, даваше й страница и ред и тя трябваше да му казва какво пише. От трийсет опита не сгреши нито веднъж.

Тогава разбра, че нещо не е наред. Тя наистина помнеше абсолютно всичко, до най-малката и незначителна подробност. В добавка със слуховете и странните обстоятелства при раждането, събуждаха в нея чувството на празнота. Да, бе объркана и не знаеше как да постъпи, но в същото време започна все по-силно да чувства една празнина в гърдите си. Все едно имаше още нещо, парченце от пъзела, но не можеше да го открие.

Не след дълго започна да бяга от часовете си и да прекарва цялото си свободно време извън пределите на училището. Понякога ходеше в Храма на новия живот и наблюдаваше пъпките. Дори веднъж помага в грижата на едно новородено бебе-ангелче. Друг път отиваше сред главните сгради, слушаше другите ангели как коментират демоните, разказват си минали битки или размишляват защо последно време не е имало ни едно нападение от тяхна страна. Половин година не бе чак толкова дълъг период, но нямаше и следи за някакво раздвижване, което изненадваше по-старшите ангели.

Тя все още не бе никоя, просто една послушничка, обикновен ангел. Знаеше, че след като обучението й ще получи ранг – Ангел или Архангел, в зависимост от способностите й и щеше да започне да работи. Това бе една от причините да прикрива, макар и без голям успех, че има вече нужните познания .Не й се искаше още да бъде част от този боен живот.

Не можеше обаче да се застоява никъде за дълго. Дрехите й – къса бяха туника с бяха препаска около кръста бе обичайното облекло на послушниците и я отличаваше от другите туники и роби на ангелите. Твърде много се набиваше на очи, затова се стараеше да се махне преди някой да й направи забележка, че не е в училището.

Накрая откри крайните градини. Те бяха далеч от другите сгради и макар и тук да имаше ангели, не бяха много тези, който да идват тук. Знанията й и казваха, че недалеч от мястото, където харесваше да се крие е Точната, мястото, където Рая и Ада са в най-голяма близост и стената между световете можеше лесно да се прекъсне. Затова и тук имаше охрана. Четирима ангели всеки ден наблюдаваха областта, но Силвър знаеше как да остане незабелязана и така и необезпокоявана. Точката се превърна в нейното малко местенце.

Там бе и днес. Настанила в ниските клонове на едно от вечно зелените дървета на Рая. В един от часовете си бе чула, че на земята има различни видове дървета, такива който цяла година не си променяха цвета и такива, на който след време им опадат листата и след време отново се появяват. Тези в Рая приличаха на онези на земята, който си променят цвета на листата си и окапват, но не го правеха. Само от време на време имаха пъпки, който са отваряха в различни цветове.

Силвър ги бе виждала. Не знаеше къде нито кога, но бе виждала със собствените си очи. Или не бяха нейните очи? Последно време започна да вижда разни неща, неща, който не би трябвало. Бяха само пейзажи, на различни места – на Рая, на земята, на Ада. Не знаеше как да го обясни, но отвътре го чувстваше, че е била там. Знаеше, че това е първото прераждане на душата й, че някога бе живяла друг живот, но и с повечето бе така. Защо обаче само тя имаше подобни „видения”?

Върху това размишляваше, когато седеше сред клоните на дървото. Бе толкова вглъбена в мислите си, че не усети приближаването на някой. Разбра, че не е сама чак, когато че глас.

- Ето къде си се криела, Силвър. Учителите се оплакват от изчезванията ти.

Изненадата рязко се изправи и погледна по посока на гласа. Видя серафим Ибар. Откакто се роди го бе виждала единствено няколко пъти отдалеч. Той имаше много по-важни занимания, отколкото да се занимава с младите ученици. Но в същото време го помнеше от първите си мигове – той й бе дал името й.

Бързо проговори:

- Простете ми, сефариме. Веднага ще се върна в училището.

Размери криле, когато да отлети, когато гласът му я възпря. Ибър бавно се приближи и облегна гръб към ствола на дървото й.

- Недей. Сигурен съм, че имаш сериозна причини да не присъстваш в часовете, но пак да си една от най-добрите ученички. Има ли нещо, което те тревожи?

- Ами...

- Може да споделиш с мен – погледна нагоре към нея и се усмихна. – Все пак съм тук, за да оправя нещата, така че всички да са щастливи.

Силвър седна обратно на ствола на дървото, точи път в средата му, така че краката й видяха във въздуха. Поколеба се, но накрая почна да говори.

- Виждам неща. Знам неща, който не би трябвало да знам. Всичко, което учим, а и много други. Достатъчно ми е да се замисля и осъзнавам, че не са ми непознати. Все едно вече съм преминавала през всичко това.

- Обяснението е просто. Преди да се родиш, много отдавна, душата ти бе имала друг живот като ангел. Макар и много рядко, но частица от нейните спомени се е запазила и сега е жива в теб. Няма защо това да те притеснява толкова.

- Много голяма частица бих казала. Все едно живея два живота.

- Още си много млада. Роди се по необичаен начин и може би това е причината да се чувстваш толкова зле. С времето тези неща ще преминат. Ще видиш.

- Не се чувствам зле. Чувствам се празна.

- В какъв смисъл?

- Сякаш нещо липсва. И затова съм незавършена – говореше бавно и тихо, притеснена от собствените си думи. - Все едно трябва да има нещо, но не знам какво и къде да го открия. Всичко това ме кара да се замислям за първия си сън. Нещо ми подсказва, че той е ключът.

Ибар размери крилете си и се издигна на нейната височина. Хвана лицето й с ръцете си и едновременно със студен и загрижен глас, проговори:

- Нищо не ти липсва. Раят е свят без тревоги, свят на спокойствие и хармония, където неща като съмнението не съществуват. Единственото, което те изпълва е Божията любов. Освен това аз ще бъда тук, винаги, когато ти потрябвам.

- Знам, серафиме – усмихна се виновато. Кратко мълчание. – Ще ми разкажете ли за другите светове. Уча за тях, но ми е любопитно.

- Да не мислиш, че това е каквото ти липсва. Друг свят.

- Не.

- Сигурна ли си? – попита съмнявайки се.

- Да, защото ако бе щях да го почувствам. Трудно е да го обясня, но не е нещо свързано с друг свят. За това съм просто любопитна. Търся неща, но дори да не знам какво е съм сигурно, че щом го видя или дори помисля за него, ще усетя, че е това – замълча за миг. – Звучи глупаво, нали?

- Малко, но те разбирам.

Серафимът не продължи, така че и двамата останала мълчаливи след дърветата.

- След няколко минути жената проговори.

По-добре да си тръгвам.

Отдръпна се от Ибар и разпери крила. Без да бърза, но и да не бъде твърде бавна полетя в посока на училището. Знаеше, че думите му са истина, така ги учеха. Божията любов е всичко, от което имаха нужна. Но едно малко гласче й шепнеше, че нещата не са толкова прости.

Ибар остана още малко сред дърветата. С удоволствие би я оставил да премине цялото обучение в училището, но щеше да е лъжа ако не признае, че е излишно. Дори  един от учителите й наскоро бе дошъл при него, за да говорят за Силвър. Скоро тя щеше да получи пост. Нямаше да позволи да бъде войн, нищо, че се справяше отлично с всяко оръжие, което й дадоха. Самата мисъл да се доближи до някой от другите светове бе плашеща само по себе си. Възможността да се отдаде на нечестиви мисли бе реална.

Другите вариант бяха администрацията и Храна на новия живот. Не би се поколебал да я вземе при себе си. Да бъде по цял ден около него щеше да му донесе спокойствие, но искаше тя сама да направи избора си. Накрая реши да прати в Храма, а ако там не се чувства добре, щеше да дойде при него или някой от другите серафими.

Мрачни нощи

Самотна фигура седеше на големия диван в тъмната стая. На масичката до него имаше свещник, но свещта отдавна бе изгаснала и той така и не я запали отново. Имаше и чаша, заедно с две празни бутилки, но демонът бе толкова вглъбен в мислите си, че бе забравил за съществуването им. Погледът му бе вперен напред към прозореца, но в същото време не виждаше нищо.

Понякога мразеше подобни мрачни нощи, друг път ги приемаше с отворени обятия като спасение от проблемите на деня. Но без значение какво е настроението му, спомените го връхлитаха. Негови и чужди.

Никога повече не срещна Господарят на Ада както в онзи миг, когато обедини Сърцето на Ада, но усещаше присъствието му някъде дълбоко вътре в него, скрит в кътчетата на душата му. На моменти дори не бе сигурен дали това са негови спомени или на Луцифер.

Веднъж видя сграда изпълнена с цветя. Огромни златисти цветове, блестящи под лъчите на слънцето. Приличаха на бели лилии, макар и наоколо да нямаше вода. Някакви знаеше, че от тези цветя се раждат бъдещите ангели. Малки и невинни деца, който един ден щяха да се изправят пред него.

Винаги му бе любопитно защо трябва да се раждат по този начин, когато имат различни полове и спокойно могат да се размножават като демоните или хората в другите светове. Отговорът бе в това, че как може да обичаш единствено бог, когато в същото време ти сам сътворяваш живот с още някой. Дори подобна мисъл след тези еретици би се счела за богохулство. Колко само изпускаха....

Бе прекарвал дни наред обмисляйки какво ли ще се случи ако отмъкне един от тези цветове и занесе в Ада. Дали щеше да умре? Или подхранен от собствената му енергия не щеше да даде живот? Какво създание можеше да се създаде по този начин? Дали въобще би оцеляло повече от миг? Възможно бе да се роди обикновено човешко дете. Нали след някой древни свитъци се говореше, че хората са нещо средно между ангели и демони.

Така и не му се отдаде възможност да опита.

Аркард изведнъж осъзна, че в съзнанието му текат мислите на Луцифер и започна да се бори да събере мислите си. Линора... Това му е достатъчно да успее.

Не отричаше, че цялата тази информация е важна за Аркард, но си и оставаше също толкова опасна. Древният демон винаги е имал интерес към другите светове. Не само да ги руши, но и разбере причината защо всичко върви към самоунищожение. Виждаше обществото, светът, който сам е създал да се разпада. Демоните бяха варвари. Самата аристокрация повече напомняше на добре смазан механизъм за убиване.

Собственото му нежелание да посрещне края бе и причината да се самоунищожи. Осъзнаваше, че енергията на самото му съществуване е достатъчна да разруши този свят и затова прекара десетилетия в създаването на магия, която да преобрази самата му същност, онова, което други биха нарекли душа, в три камъка – Сърцето на Ада. И едва когато и най-малкия детайл бе предопределен го изпълни.

Неговите мисли, Аркард трябваше да мисли със собственото си съзнание. И той мислеше за себе си, мислеше и за нея.

Аркард го осъзнаеше – всеки път, когато бе далеч от Линора чувстваше как всичко „човешко” и добро в него умираше. То нямаше значение. Забравяше това, в което вярваше, отчуждаваше се и се връщаше към мрачната си страна. Убиваше без да му мигне окото, без значение дали е човек или демон, стига да получаваше сила, която да му върне предишния вид. Дори сега в него имаше само малка частица жива.

В началото не го разбираше, но после осъзна колко в същност е важна тя за него. Най-малкото, за да го предпази от превръщането му в онзи студен демон, който някога беше, докато още обитаваше Ада. Не искаше да се случва, но и не можеше да го предотврати. Най-явно си пролича, когато Нарат я отведе. Гневът му го заслепяваше и бе като неконтролируем звяр. А когато най-накрая се успокои се почувства празен. Още бе така – нищо не можеше да върне живота в него.

Дните си запълваше с грижи за новото си царство, а нощите, или продължаваше делата си или само стоеше като сега в мрака на покоите си, гледайки през прозореца. Всяка негова мисъл бе изпълнена с нея и как искаше един ден да й покаже тази гледка. Можеше и да не бе най-приятната за човешкото око, но бе една от най-красивите в целия Ад. Искаше да я държи в обятията си и никога повече да не я пусне по-далеч от полезрението си.

Не искаше да си и помисли, че може нещо да й се случи там горе, при онези празноглави същества. Тази вечер обаче бе малко по-различна от предишните, карайки го да търси нещо, което да опровергае всяка възможност да не може да я открие. Не след дължи размишления достигна до два извора. Единият вариант бе Линора да се прероди като една от тях. Това бе за предпочитане, защото така щеше да може да я отведе от там и постепенно накара да си спомни коя е. Дори и тя никога да не си спомнеше щеше да направи всичко по силите си, така че тя отново да се влюби в него. Знаеше, че е възможно, колкото и време да му отнеме.

Друга перспектива бе онзи проклет серафим да продължава да държи душата й в сферата, в която я бе уловил, когато я извлече от тялото й. Ако бе така нещата щяха да бъдат малко по-различни. Тогава трябваше да я пусни и следи, докато не се прероди отново. Щеше да отнеме много вре, а и тя най-вероятно щеше да се прероди в човек, което значеше, че ще имат малко време заедно. Дори това обаче не можеше да го обнадежди. С познанията на Сатаната можеше да открие начин да бъдат заедно.

Не можеше да пренебрегне и най-страшната възможност – душата й да бъде унищожена. Не искаше дори да си помисли за подобна възможност, защото знаеше, че няма да може да го преживее. Защото бе ли унищожена душата й значеше, че я е загубил завинаги. Този възможност бе обаче твърде малка най-малкото, защото тогава онзи серафим нямаше да се прави труда да му помага или каквото и да било друго. Достатъчно щеше да бъде да я убие в някой удобен случай и погрижи за душата й.

Чашата в ръката му се счупи и разпръсна по пода, но той не забеляза това.

Не!

Линора е жива и един ден ще бъдат заедно, защото такава е съдбата им. Защото знаеше, че без нея е непълен, както и тя без него. Световете вече доказаха, че нямат власт над сърцата им. Бе въпрос на време, докато отново са заедно. Трябваше да я притежава, сърцето и тялото й, цялото й същество. Никой друг, само нея. 

Тези мисли бяха достатъчно да го опазят през самотната нощ, а когато денят настъпи отново започна да си върши работата с единствената мисъл, че колкото по-бързо приключи с делата си тук ще можеш да започне издирването си.

Проникване

- Няма повече да търпя това! – извика Аркард, удряйки с ръка по бюрото. – Докога мислиш да отлагаме това, Онико.

Дребният демон се поклони и бързо отвърна:

- Простете ми, господарю, но сам разбирате, че положението в Ада, когато се възкачихте на трона е твърде „деликатно”. Не може да си позволите да извършвате нещо толкова рисковано като сам да отидете в Рая. Ако искате да го нападнете, просто пратете ордите си с някой командир.

- Минаха шест месеца, Онико. Светът е стабилен, а и тези идиоти няма да свършат това, което искам от тях – стана и тръгна към вратата. – Всички генерали в салата за съвещания след час. Нека и Каракс да бъда там.

- Но, господарю...

- Ако искаш да те оставя жив по-добре да не чувам повече извинения!

Аркард напусна стаята, оставяйки стария Онико да мърмори под носа си. Знаеше, че идеята му никак не се харесваше, но намеренията да му навлезе в Рая бяха известни на всички. Всичко бе въпрос на време. Още тогава, докато държеше студеното тяло на Линора в ръцете си, искаше просто да отлети и да тръгне след онзи проклет ангел, но знаеше, че не може да си го позволи. Последствията щяха да са твърде големи. Ако нещо бе потръгнало зле нямаше да има очи да я погледне. И все пак...

Принцът се насочи към покоите си. Трябваше да си почине малко и преоблече преди да се срещне с генералите. Планираше да им разкрие плана си и да го осъществи до два може би три дни. Повече нямаше да има сили да понесе.

Беше се замислил, когато изведнъж през него излезе Люст. Тя просто изскочи от нищото и обгърна с ръце ръката му. Притисна съблазнителното си тяло към него и се усмихна очарователно.

 - Господарю, последно време само ме отбягвате. Знаете колко ми липсвахте, докато ви нямаше в Ада. Не е честно да избягвате компанията ми. Искам да бъда повече време с вас.

Аркард с безразличие отблъсна ръката й.

- Много добре знаеш, че триковете ти никога не са работили върху мен.

Люст бе женски сукубус. Демон-съблазнител. Красила, с червена коса, мека като кадифе кожа, похотливи очи, червени устни и прекрасно тяло. След като се върна в Ада като новия Принц всичко се промени. Познати и непознати демони се въртяха около него, търсейки близостта му. Защото кой ли не би искам да бъде покровителствен от самия Господар на Ада. Тя бе сред тях, една от бившите му „партньорки”. Никога не бе имало нещо повече от секс между тях, но сега, когато е новия владетел започна да твърди, че я обича.

Той прие някой от старите си приятели, но любими... На всички ясно заяви, че в ума и сърцето му има само една жена и няма смисъл да се опитват да я изместят. Повечето след време се отказаха, но Люст... Тя винаги бе твърде упорита и никога не се отказваше. Засега още я търпеше, но това нямаше да продължи вечно, особено като Линора се върне.

- Стига де, Аркард – притисна се към гърдите му. – Помниш колко прекрасно време имахме заедно. Защо не се повеселим отново? Заради добрите стари времена.

- А защо не забравим всичко? Милион пъти вече ти казвам, че не съм онзи демон. За мен има само една жена и това никога не си била ти.

- И какво има твоята мъртва любима, която аз нямам?! И двамата знаем, че съм по-красива от нея. От къде знаеш, че някога отново ще се срещнете? Може никога да не се прероди.

Аркард се ядоса. Хвана с ръка гърлото й и тя удари в стената. Повдигна ръката си над земята, така че остави тялото й да се вее във въздуха. Докато тя се опитваше да си поеме дъх, проговори:

- Никога повече да не си посмяла да говориш така пред мен за нея, жалко същество!

Хвърли я на земята и продължи без да поглежда повече назад. Нямаше повече време за губене с нея.

- Тя няма да се върне, Аркард! Наистина ли вярваш, че ангелите ще я оставят да живея, бившия демон. Сигурно отдавна са унищожили душата й.

Истеричния й смях се разнесе из коридора.

Аркард не знаеш какво се е случило. Можеше и да е права, но може би не. Едно знаеше, нямаше да се откаже, докато не разбере какво се е случило с нея. Ако бе жива един ден щяха отново да се съберат. Така им бе писано. Душата й така и не бе забравила вечната си любов към нея, тя му принадлежеше.

Чак по-късно вече се намираше в заседателната маса, застанал прав пред седналите генерали. В най-отдалечения ъгъл на залата прав стоеше Каракс. Макар и положението му вече да бе по-добро и постепенно се издигаше, още нямаше право да стои наравно с генералите.

Аркард огледа с поглед цялата зала, изучавайки лицата на всеки един от тях. Накрая проговори:

- Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо. Навярно вече знаете защо съм ви довел тук, но все пак ще го кажа. За никой от вас не е било тайна, че още от както се качих на трона искам да предприема една „пътуване” до дълбините на Рая. Изчаквах, докато всичко се възстанови в обичайния си ред, но вече дойде това време.

- Радваме се, да го чуем, господарю – намеси се генерал Ршорка. - Само една ваша дума и армиите ни ще са готови за навлизане. С вас начело победата ще бъде наша.

Аркард погледна замислено генерала. Той бе един от по-старите тук, имал хилядолетен опит в битките. Гледаше го – бронята и тялото му бяха покрити с белези, липсваше му едното око, а и едното му крила бе толкова разкъсано, че е трудно да повярва някой, че още може да лети с него.

Аркард тежко въздъхна. Знаеше си, че тези като него няма да разберат истинското му желание.

- Няма да имам нужда от елитните ви части, генерали. Нито от когото и да било от вас – спря за миг, докато Ршорка и другите запротестираха. – Запазете мълчание. Казвам, че няма да имам нужда от тях и това е. Нападение не е с цел да покори Рая. Запомнете го най-накрая. Не искам да загубя никой способен демон, затова ще взема само обикновени войници за отвличане на вниманието на ангелите, докато открия Линора и после ще се оттегля.

- Но господарю...

- Ваша светлост, замислете се. Една изненадваща силна атака ще разруши редиците им за дълго. Това ще бъде добър случай да им дадем един хубав урок.

- Другите са прави, господарю. Вашето присъствие ще е достатъчно, за да накара всички да се бият още повече. Ангелите няма да имаш шанс срещу нас.

В продължение на няколко минути Аркард просто ги гледаше и са правеше, че ги слуша. Гневът му искаше да излезе и да ги удари с всичката си сила. Мислеше за Линора и това бавно го успокояваше. Чувстваше как тъмната му страна бавно го разяжда и не можеше да го спре. Колкото и да се опитваше, дори в този миг не можеше да се контролира.

Накрая един от генералите, Лосрас, стана от мястото си и яростно извика:

- Не съм съгласен на подобни безразсъдни дела. Няма да се подчиня на волята Ви.

Тук вече търпението на Аркард се изчерпа и за първи пък от седмици той позволи на чувството да вземе връх. Повдигна ръка към младия генерал и без да продума и дума го възпламени. Горкият дори нямаше възможност да усети какво се случва. Опита се да направи една-две стъпки, но пламъците бяха толкова силни, че го убиха за митове. До половин минута от него не бе останало нищо освен купчина плах във формата на тяло.

Аркард се наслади на гледката. От както бе взел и последния Фрагмент от Сърцето бе започнал да изпитва удоволствие от смъртта. Особено тази чрез огън. Осъзнаваше, че това е било част от характера на Луцифер, който сега е негов, но бе невъзможно да се спре. Все някъде щеше да отстъпи и това бе една от тези граници. Погледа още малко, докато и последните кости на демона, не се превърнаха в купчина прах.

Другите генерали се бяха размърдали тревожно на местата си. Една прислужница дори изпищя и изпусна подноса, който носеше. Не бе често срещата гледка. Аркард не искаше да се фука със силите си, но търпението му се бе изчерпило. Страхът бе по-добър от съмнителната лоялност.

За миг отново си спомни предсмъртната агония на демона и почти се усмихна. Толкова приятно бе гледката на почти сините пламъци. Виждаше разтревожените лица на останалите. Можеше да прочете не изречените въпроси в умовете им. Кой ли щеше да бъде следващият? Но не възнамеряваше да го прави повторно, поне не засега.

- Видяхте какво става като не ми се подчинявате. Знаете, че съм повече от търпелив, но няма да ми позволя да се бъркате в работите ми. Разбрахме ли се? – мълчание. – Добре тогава. Оставям ви да се заемете с задачката да подготвите всичко. Имате три дни. След това може отново да загубя търпение – седна на мястото си. - Свободни сте.

Аркард им обърна гръб и се загледа през огромния прозорец до себе си. От тук можеше да види целият град намиращ се под Черния дворец. Всеки детайл, всяка къща. Още едно доказателство за демоните, че той е техен Принц и вижда всичко. Достатъчно е само да го пожелае и може да ги залее с гнева си като изригващ вулкан. Да, спокойно можеше да убие всеки един от тях, но нямаше причина да го прави. Те бяха като без мравки. Дразнещи същества, които обаче не си заслужават вниманието. До момента, в който не се превърнат в истинска напаст и не ги изтребиш всичките.

Но сега Аркард бе някъде далеч. Смесвайки своите спомени с тези на Луцифер, той създаваше карта на Рая в съзнанието си. Чудеше се къде ли е Линора. Дали още е в онази сфера, затворена вътре в собствената си душа. Или онзи проклет серафим й бе позволил да се възроди като ангел. Храмът на новия живот щеше да е първата му цел. Дори вътре да имаше милиони души и цветове, лесно щеше да открие оттенъка на душата й. Проблемът е самият цвят. Не можеше да го изнесе оттам. А и не знаеше колко време би отнело, за да се роди.

“Цветовете използват силата на света около тях и собствената сила на душата, за да сътворят ново тяло, в което да живее душата. Външната намеса е опасна и може да застраши целостта на душата, но е възможно да се направи.”

Гласът на Луцифер се появи изведнъж. Но след толкова месеци, Аркард вече не се изненадваше, че това късче от душата на някогашния господар на Ада, все още има какво да каже. За щастие винаги подбираше най-подходящите думи. “Външна намеса.” Със сигурност ако вложеше собствените си сили в пъпката, би могъл да ускори процеса. Не знаеше обаче до каква степен и колко време щеше да отнеме. Може би трябваше да размисли върху решението си да не взима елитните части.

Всичко щеше да бъде по-лесно ако Линора вече се е преродила като ангел. Макар това само по себе си да събуждаше нови трудности, поне по-лесно щеше да я вземе със себе си тук, в Ада. За останалото щяха да имат вечност, без значение дали си го спомня или не.

Аркард тъжно въздъхна и се отдръпна от прозореца. Имаше още твърде много работа и искаше да свърши колкото се може повече от нея. Само това щеше да му помогне тези дни да минат по-бързо. Да, понякога и един единствен миг може да се превърне във вечност агония.

Три дни по-късно Аркард отвори портала към Рая.

Изборът

Силвър отново бе на затънтения остров. Чувстваше се изтощена. Цяла сутрин помага на архангелите да подреждат стаите в тяхната сграда. Да, колкото и да мислеха ангелите за перфектни, повечето извършваха подобни тривиални задължения. Хиляди стаи все еднакви на вик, без никаква разлика една от друга. Да, някой ангели бяха добавили нещо от себе си. Тя самата отглеждаше едно растение на малкия си прозорец, но като цяло повечето бяха празни. И защо не, ангелите рядко ги ползваха, най-вече ако искаха да останат сами, да свършат някаква допълнителна работа или просто да сменят туниката си. Като цяло обаче прекарваха цялото си време навън. Тя също.

Е, поне не я накараха да се занимава с пране. Почистването бе хиляди пъти по-добро от това и хиляди пъти по-лошо отколкото ако я бяха пратили в библиотеката да копира текстовете. Обичаше да го прави. Така научаваше много неща, до който иначе може би никога нямаше да има достъп. Разбира се и никога нямаше да ги сподели с никой, защото бяха секретни и само ангели от определен ранг имаха достъп до тях. Радко й дяваха подобни документи, но намираше за интересни дори и най-обикновените неща.

Ако сега се върнеше веднага щяха да й намерят нови задачи за изпълнение. Усмихна се виновато, когато си помисли колко ли пъти серафим Ибар я бе измъквал от подобни задачи твърдейки, че иска тя да свърши нещо за нея. През повечето време наистина откриваше нещо, с което да я занимава, друг път просто я държеше до себе си. Силвър не бе сигурна за причината за неговото покровителство над нея. В началото дори не осъзнаваше важността на факта, че той присъстваше на нейното пробуждане. Мислеше, че е нещо обикновено. Но явно както и нейния растеж, не бе често събитие. Най-вероятно искаше да узнае повече за нея и така да разбере причината за нейната необичайна същност.

Необичайна? Как ли пък не? Всички я гледаха като някакво странно рядко създание. Въобще не ги интересуваше какво изпитва тя. Дори и....

Чу камбанен звън. Три еднакви звъна на камбана и един различен. Ритъмът продължи да се повтаря без да спира.

Лицето на Силвър пребледня. Камбаните бяха предупреждение, когато някой непознат влезе в Рая. Не знаеше къде точно се намират и колко са големи, но звукът от тях достигаше до най-затънтените и далечни места в Рая. Всеки звук бе различен. Три удара означаваха нашествие на демони. Но този последния звук бе това, което най-силно я изплаши. Той бе специален и можеше да означава едно единствено нещо – самият Принц на Ада е тук.

Сърцето на ангела заби от вълнение и страх. Вълнение, което всеки ангел изпитваше, щом узнаеше, че съдбоносен враг е тук и най-накрая ще пременят силите си. Страх, защото това бе първият път, когато щеше да види демони. Преди време бе изявила желанието си да бъде обучена за войник, но и бе отказана въпреки, че бе най-добрата в използване на силите си от всички млади ангели. Вече рядко имаше възможност дори да ги тренира. В една битка нямаше да има никакъв шанс.

Не можеше обаче и да остане тук. Още щом чу първите камбани разтвори крила и политна. Дори да нямаше възможност да се бие наистина, това не означаваше, че ще бъде тежест за другите. В Храна на новия живот щеше да бъде от полза да пази малките. Те бяха съкровището на Рая. Трябваше да всяка цена да ги защитят.

Почти бе стигнала, когато нещо я удари от горе и отзад. Започна да пада, но успя да разтвори крилете си навреме преди да падне на земята и се обърна търпейки своя нападател.

Женски демон. Виждаше демон за пръв път в живота си, но подобно същество нямаше как да бъде сбъркано. Тъмната кожа със странен и оскъдното облекло смесица от кожа и кости бе като допълнение към двата чифта рога минаващи по цялата дължина на главата й и разбира се крилата. Не си спомняше да е чела някога за конкретните видове демони, но знаеше, че този пред нея е сукуба. Не са от тези с голяма физическа сила, но са коварни и опасни същества.

Трябваше да се махне възможно най-далеч от този демон.

Всичко се случи за миг. Очите и на двете се срещнаха и в тази на сукубата се прочете изненада, а после ярост. Истинска омраза.

Демонът започна стремглаво да лети към нея крещейки:  

- Ти си! Защо си жива?! Това не биваше никога да се случва!

Продължи да крещи, докато я нападаше. Силвър не носеше нищо, с което да се защити, така че се опита да отстъпи назад. Успя да направи няколко въздушни маневри, но сукубата също бе бърза и не я оставяше да се измъкне. Ангелът се опита да се засили разтваряйки още повече крила, но демонът я сграбчи за крилото и дръпна надолу към земята.

Изкрещя от болка.

- Няма значение. Сама ще се уверя никога повече да не се родиш.

Иззад гърба си извади дълга близо тридесет сантиметра кама и я насочи към Силвър. Инстинктивно повдигна ръце, за да се защити. Камата проряза ръката й, но не я нарани сериозно. Ангелът се възползва от този миг и изби оръжието ръцете на сукубата. Камата полетя надолу и тя чу лек пукот, когато се удари в земята на трийсетина метра под тях.

Демонът обаче не се отказа толкова лесно. Със свободната си ръка хвана Силвър за врата и започна да я души. Тя се опита да се бори, но сукубата бе по-силна. Скоро я бе хванала с двете си ръце, отнемайки й малкото останало въздух. Инстинктивно използва силите си. Насочи кълбо енергия към демона, но тя го видя на време и се отклони, оставайки незасегната.

Съзнанието на Силвър започна да се замъглява, едновременно със зрението й. Усети как една сълза се плъзна по лицето й. Дали това не трябваше да бъде съдбата й, да умре от ръцете на този демон, под този изпълнен с омраза поглед. Нямаше достатъчно сила да се бори, камо ли да извика отново силите си. Затвори очи. Очакваше болка, докато тези ноктести ръце едновременно я задушаваха и разкъсваха гърлото й.

Но изведнъж болката изчезна и нещо покапа по тялото и лицето й. Погледът й бавно се фокусира, за да види как от устата на сукубата потече струйка кръв. Огледа се и видя, че цялата бе покрита с кръвта на женския демон. В погледът й се четеше болка, която изчезна заедно с последния й дъх. От гърдите на демона стърчеше меч, на който тя висеше в момента. Мечът бе издърпан назад и тялото започна да пада мъртво надолу.

Светлината дойде иззад фигурата пред нея, попречвайки й да види ясно спасителя си. Дали не е някой от ангелите войни. Почти веднага, когато си го помисли осъзна, че крилата са различни. Пред нея е застанал демон.

Вече виждаше по-добре и това, което привлече погледа й не бяха крилете му. Имаше нещо във фигурата и колкото повече се взираше, толкова повече й изглеждаше позната. Пред нея бе застанал мъж, висок, с дълго сребриста коса, сплетена на здрава плитка и дълга до глезените. Носеше кожени черни дрехи с проблясъци на сребристо в тях. В ръка държеше дълъг, почти колкото тялото му, меч. Но очите му... по-черни и от бронята му, те бяха вперени в нея. На лицето му бе изписана изненада, но и нещо друго. Нещо, което не може да се определи с думи. Демонът бе различен от женската. Той е мрак. Чувстваше го с цялото си тяло.

Толкова бе омагьосана от тези очи, че не забеляза кога Ибар и няколко други ангела се бяха приближили. Осъзна го едва, когато серафимът я хвана за ръката и задърпа далеч от демона. Пусна я и тръгна към демона.

Усети се, когато погледите им се отделиха и двамата мъже се сблъскаха. Стържещият звук на сблъскалите се оръжия я накара да си припомни какво става.

- Силвър, махай се от тук! Веднага! Върви в Храма!

- Но...

- Никакво, но. Върви!

Объркването й продължи да нараства, докато ангелът настойчиво я буташе напред. Това я накара да се съвземе. Разтвори криле и се надигна на няколко метра височина, но не искаше да се скрие с другите безпомощни ангели. Бе ужасена, дишаше учестено, а ръцете й трепереха, но не можеше да си тръгне. Думите на серафим са заповед, но тя не помръдваше.

Кой е този демон?

И тогава си спомни сънят си, онзи, с който се бе родила. Това е човекът, демона, от съня й. Нямаше съмнение. Не знаеше как е възможно, но колкото повече мислеше за това, толкова по-реално изглеждаше.

Битката бе в разгара си.

Силвър гледаше смаяно как двамата мъже кръжат един около друг. Те бързо се нападаха, блокираха ударите си. Използваха й силите си. Веднъж дори видя как демона използва някакво заклинание, за да създаде щит около себе си, за да се предпази от един удар, а друг път да използва друго да нападне Ибар.

С или без магия в един момент демонът се отскубне от серафима и се стрелна към нея. Стресната тя се отдръпна назад, пред нея имаше още няколко ангела, очакващи да се включат в двубоя, но той мина през тях с лекота. Изплашена ангела отстъпи още повече, но той спря на няколко метра пред нея. Сега като бе толкова близо й се струваше още по-познат.

За пръв път проговори, гласът му бе дълбок и властен.

- Линора.

Не знаеше какво да прави. Едва успя да продума.

- Името ми е Силвър.

Демонът се опита да отговори, но в този момент Ибар връхлетя върху него. Жената бързо се отдръпна надолу, оставяйки достатъчно пространство между себе си и тях.

Изминаха нови няколко минути, докато демонът пак да се промъкне през защитата на Ибар и се приближи. Затвори очи. Силвър си мислеше, че този път ще я нападне. Толкова близо беше, че крилата им почти се докоснаха, но той не го стори. Усети ръката му на лицето си. Топли вълни обляха тялото й, докато отваряше очи, за да срещне погледа му. Усещането й бе познато, но не знае откъде.

- Не ме интересува какво е името ти или цвета на крилете ти. Ще те спася от този самотен свят. Спомни си, Силвър. Спомни си миналото ни.

- Аз....

Наблизо се чуха викове – бяха дошли още ангели, власти, на помощ на Ибар. Чу гласът на серафима да заповядва:

- Това е новият Принц на Ада. Не му позволявайте да се измъкне жив.

Принц на Ада? Най-силният демон. Но какво искаше от нея! Думите му я объркаха. Не можеше да стои във въздуха, така че се приземи и падна на колене. Продължаваше да гледа битката, опитвайки се да открие поне малко смисъл в ставащото. Мислите й се лутаха без цел, опитвайки се едновременно да осъзнаят ситуацията, да следят случващото се и да припадат някакъв смисъл на всичко.

Сега той нямаше време за нея, твърде зает да се отбранява. Бе ранен, но уби трима от ангелите. Силвър виждаше телата им не далеч от себе си, но и това не я накара да помръдне. Знаеше, че е враг и че не трябва да стои тук напълно безпомощна, но сякаш думите му я бяха оковали с вериги.

Имаше чувството че е виждала тази сцена и друг път – този демон, биещ се с ангели, но изражението му е различно. Тогава бе спокойно, ледено, а сега напрегнато. Няколко капки кръв от раната на бедрото му паднаха на земята близо до нея. Силвър се загледа в тях.

Черният им цвят сякаш пробуди нещо. Не й харесваше да го вижда наранен. Нови спомени се появиха в съзнанието й, спомени от живот различен от този на ангел, различен от всичко, което си е представяла за възможно, но все пак изживяла.

Това е тя! Истинската й същност. Едновременно тази, която е днес, но и различна. Тези спомени, тези чувства, който се пробудиха в нея забравеното.

И всичко което не бе възможно да се опише с хиляди думи, придоби формата на едно единствено име.

- Аркард!

Линора се изправи. Да, това е името й. Аркард е неговото.

Тя е Линора, но продължаваше да е и Силвър. Скоро сигурно и други спомени ще се пробудят, водейки със себе си и други имена, други животи, но те всички бяха нейни, а в този момент най-важен бе онзи живот, който е прекарала до този сребрист демон.

Рязко се изправи и огледа ставащото около себе си с нови очи. Аркард бе приклещен от десетина ангели с Ибар срещу него. Бе ранен на няколко места, повечето не сериозни, но достатъчни да го изтощях. Използваше щит, за да избегне по-леките удари, но дори той не е способен да го предпази от меча на един серафим.

Всички нападната изведнъж. Три копия се забиха в тялото на Аркард, а Ибар бе готов да нанесе фаталния удар.

Нямаше да го позволи!

Без да се замисли за собствената си сигурност по-бърза от когато и да е било преди тя отлетя към тях, заставайки на пътя им.

Ибар късно видя Силвър. Тя се появи от нищото под тях и препречи пътя на острието му. Дори не знаеше, че е още тук. Описа се да спре атаката си, но се бе засилил твърде много. Копието му се заби в тялото й, окървавявайки бялата й роба. Едновременно с разширяващия се кървав кръг, крилете й промениха цвета си на черни.

Раната не бе сериозна. Болеше, но вече спираше да кърви. Линора за миг загуби контрол над полета си и щеше да падне, но Аркард я хвана и притисна защитнически към тялото си. Знаеше, че и той самият е ранен, а и ситуацията е твърде сериозна, но вътрешно не искаше да я пусне. Не искаше, не бе способен да го направи.

Тези силни, но внимателни ръце бяха нещото, за което така силно бе копняла. А дори не го бе осъзнава преди да ги почувства около себе си. Усети топлина от мястото, където бе ранена. Наведе леко глава и видя дланта на Аркард на милиметри от раната. Той я лекуваше. Ето защо вече не кървеше и болката намаляваше така бързо. Не виждаше светлина, магически кръг и не бе чула да използва някакви думи, но раната и зарастваше за мигове.

Отново погледна лицето му. Аркард бе разгневен. Само веднъж преди бе виждала това изражение – по време на битката с Нарат. Вътрешно бе убедена, че ако не я държеше в ръце вече щеше да се е нахвърлил срещу серафима. Сигурно бе започнал да я лекува без дори да се замисли над действията си.

Аркард се стресна, когато усети ръката на Линора да докосва неговата, преплитайки пръсти. Изненадан я погледна и видя как топло му се усмихва. Хиляди пъти бе виждала този поглед в мечтите си. Хиляди пъти бе копнял отново да го види. И сега желанието му се  сбъдна. 

След миг Линора се размърда и освободи от прегръдката му. Изправи се през него, продължи да държи ръката му, но гледаше напред. Аркард гледаше гърба й. Бялата й роба бе покрита с петна кръв, отчасти нейна, отчасти негова. На едно място бе разкъсана, там където серафимът я бе ранил. Новите й черни криле бяха широко разперени, леко помръдвайки, за да остане на едно място.

Стойката й бе спокойно, уверена и силна, също както и гласът, когато проговори:

- Не се прави на изненадат, Ибар – знаеше, че ще стане така. Рано или късно щеше да се стигне до това. Душата ми може да живее само ако е до този демон.

- Душата ти е черна, изпълнена със зло. И вече знам, че няма начин да бъде спасена.

Ибар заплашително вдигна меча си и проговори тихо няколко думи. На върху му се образува голяма топка златиста светлина. Това бе една от най-силните атаки на ангелите, само най-добрите от тях можеха да я използват. Макар и невъоръжена Линора бе готова да посрещне удара, но не и да отстъпи.

Но когато снарядът бе изстрелят Аркард я дръпна настрани и сам пое удара. За миг топката се спря върху бариерата създадена от демона, но после е счупи и го удари.

Линора извика.

Облак прах закриваше гледката и тя не видя какво стана. След миг облакът се разсея и ангелът видя очертанията на любимия си. Той бе още жив, за нейна щастие, но част от крилото му бе отнесено. Снарядът го бе избегнал. Бързо се върна при него, притискайки тялото си до неговото.

В мига, когато Аркард бутна Линора бе готов да поеме целия удар. Успя да постави най-силната си бариера пред себе си, но защото бе изтощен тя нямаше да го защити напълно. И все пак го направи.

Инстинктивно затвори очи.

Ударът отиде в страни от него, незасягайки тялото му, само едното крило. Една тихо промълвана дума и раната започна да се затваря. Дори не помръдна.  Тогава Аркард разбра, че колкото и ядосан да е серафимът, никога нямаше да нарани Линора. Бог никога не е искал тя да се върне тук, а само този серафим.

Но тогава Линора бе отново в ръцете му и той знаеше, че каквото и да стане крайният резултат щеше да бъде един и същ. Усмихна се, когато заговори:

- Предай се, серафиме. От самото начало тази битка е загубена. Ще ни позволиш ли да си тръгнем или искаш всеки демон от Ада да се стовари в този свят. Тогава няма да има отстъпление, докато нищо не остане от това проклето място. Знаеш, че имам силата да създам стотици хиляди тунели навсякъде в Рая. Няма да можеше да ги спрете.

Всички мълчаха. Аркард гледаше лицето на Линора, притискайки тялото й с ръка към себе си. Отговорът бе без значение, но щеше да му даде време да го даде.

- Махайте се!

- Но серафиме... – опита се да проговори един от ангелите.

Ибар погледна към Линора. Тя прочете болката в очите му. 

Тихо серафимът прошепна:

- Щастието ти не съществува тук – после гневно извика. - Казвам ви да се махате от очите ми! Проклет да бъде деня, в който си се появил, демоне. Махайте се и двамата и знайте, че следващия път, когато видя някой от вас, ще значи смъртта ви.

Без да чака повече Аркард вдигна Линора на ръце и се отправи към другите демони и тунела. Знаеше, че тя може да лети и сама, но искаше да продължава да я чувства до себе си. Това тяло... тази топлина... Имаше чувството, че не ще да живее и миг повече без нея до себе си. И този път щеше да я има. Независимо какво искаха всички останали, каквито и сили да се изправеха пред тях, щеше да я има.

Обречени

Аркард не отпусна и за миг хватката си, докато я пренасяше през половината замък. Не обърна внимание ни на дребните демони дето му се кланяха, нито дори на генерал Вариг, опитващ се да разбере какво става. Просто му подвикна, че всичко се е подредило както го е планирал и после го подмина.

Линора се чувстваше объркана, но в момента фактът, че е в прегръдките му и бе повече от достатъчен. Имаше хиляди, милиони, въпроси към него и към самата себе си, но всеки от тях щеше да почака още малко. Спомените й се връщаха, объркани и неясни. Не бе напълно сигурна за каквото и да било освен в него. Изглеждаше променен в сравнение с повечето й спомени, но от друга страна, точно както го помнеше за последно. За последно? Какво точно се случи?

Беше демон, подчинена на някой друг. Нарат – да. Бори се с него, но той бе твърде силен, така че тя... тя трябваше да направи най-голямата саможертва – животът си. Беше умряла?! Не й се струваше толкова странно, знаеше, че и преди се бе прераждала, но никога като демон. Дали Аркард не притежаваше отговорите на повече й въпроси? Изгаряше от желание да го разпита, да говори с него, но и не смееше. Гледайки сериозното му, концентрирано лице, не чувстваше, че това не е най-подходящия момент да го разсейва. Поне бяха успели. Този път наистина. Затвори очи и остави топлината на тялото му да я обгърне.

Аркард достигна до покоите си. Ритна вратата, за да влезе и после още веднъж да я затвори. Добре, че е желязна и дебела няколко сантиметра иначе щеше да я счупи. На няколко пъти в миналото бе успявал, но днес бе твърде изморен, за да вложи толкова сила и тя оцеля.

Щом влязоха се отпусна. Тежестта от титлата му падна от плещите му и вече бе само себе си. Бе тук, с нея. Нищо отвъд тези врати нямаше значение. Наведе се да я целуне преди да я остави на земята. Тя му отвърна обвивайки ръце около шията му.

Вдиша дълбоко. Същият стар, познат аромат. Почувства такова спокойствие, каквото не бе имал от много, много време. Когато докосна устните й му се стори, че никога преди не бе усещал нещо толкова великолепно.

Не искаше никога да я пусне, но трябваше да го направи, поне за миг. Всичко му се струваше толкова нереално, че очакваше всеки миг да се събуди на стола си и открие, че нищо не се е променило.

Не, това е твърде истинско, за да е само сън.

Краката му не го държаха, така че седна или по-скоро се строполи на леглото до себе си. Продължаваше да я притиска към себе си, поставил глава на гръдта й.

Прошепна името й, отново и отново.

- Линора... Линора...

Жената също се отпусна, поставила ръцете си на раменете му. Минутите минаваха, но никой от тях не искаше дори да тръпне, за да не развали мига. Стояха заедно. Линора, бе избрала името, което най-отговаря на същността й, разбираше болката му. Как се е чувствал през цялото това време. Макар да не го бе преживяла лично, притежаваше достатъчно ясни спомени от миналото си, за да разбере.

Твърде много се е случило между двама им, че и най-малката раздяла е непоносима.

Започна да го милва по главата.

Не след дълго Аркард проговори:

- Ще ми простиш ли? – много тихо я попита. - Не можах да те спася.

В първия миг Линора не разбра какво има предвид. Но почти веднага си спомни двореца на Нарат. Не възприемаше постъпката си като нещо лошо. Смъртта й тегнеше над Аркард като проклятие. Бавно се отдръпна, само малко, достатъчно, за да вижда лицето му.

Проговори, докато го гледаше в очите.

- Трябваше да умра, Аркард. Трябваше да сваля от себе си греховете си. Погледни! – показа му ръцете си. – Няма белези. Няма мъка. Това е ново начало за нас.

Демонът взе ръцете й в своите и целуна дланите й, където преди стояха двата белега. След това я прегърна през кръста и целуна, карайки я да седне в него.

Линора не искаше тази целувка да свършва, той бе този, който се отдръпна.

Лицето на Принца бе сериозно, когато проговори:

- Докажи ми, че вече си моя кралица. Свали дрехите, който те свързват с Рая.

Линора понечи да го направи, но демонът замахна с ръка и те се превърнаха в купчина малки бели пера. За миг се смути от голотата си, но не отклони поглед. Аркард я целуна, привличайки я към завивките. Толкова силно я желаеше, но в същото време искаше още нещо. Нещо, което му хрумна в момента.

Изправи се на лакти и взе в ръка дясната и ръка. Целуна дланта й от вътрешната страна, а след това и безименния й пръст. Нещо черно се появи от между устните му и се обви около пръста й. Линора ахна, когато струята чиста енергия я докосна. Бе силна, мощна и безгранична. Погледна учудено към демона.

- С този пръстен те превръщам в своя кралица. Никой не може да оспори правото ти. Това е част от силата ми. Винаги, когато ти потрябва може да я използваш, защото е част от мен.  

Жената погледна по-добре новия си пръстен. Прилягаше на ръката й все едно винаги е бил там, част от собственото й тяло. Вглеждайки се дълбоко в черната му повърхност видя как силата се движи като малки облачета вътре. Миниатюрен свят в нещо толкова малко и уж крехко на пръв поглед.

- Никога няма да го сваля.

- И да искаш няма да можеш. Той ще стане част от душата ти. Дори след хиляда живота отново ще бъда на пръста ти. Част от теб и част от мен. Така винаги ще мога да те открия.

- Никога повече няма да се разделим.  – усмихна се Линора.

- Никога!

Жената се повдигна малко и целуна брадичката му. Придвижи се нагоре към устните му, докато ръцете й бавно обвиха раменете му, придръпвайки го към себе си. Аркард не се й противи. Знаеше, че това е само началото. Много щяха да се противопоставят на решението му да направи един ангел своя кралица. Малцина може би дори щяха да се опитат да го убият. Разбира се нямаше да успеят. Очакваше ги дълга борба. Нови премеждия, може би не толкова фатални като някой от тези, който бяха изживели, но все пак трудно. Но заедно щяха да преживеят всичко.

От утре. Днес бе само за тях. Едно нейно докосване бе повече от достатъчно да го накара да забрави целия останал свят. Една последна мисъл премина през съзнанието му – зачуди се какво ли би казал Луцифер за този край. Дали този свят щеше да му допадне. Със сигурност щеше да открие идеята за забавна. Чувстваше задоволството му там, вътре, някъде дълбоко.

Почти можеше да чуе думите му:

„Бъди щастлив, Аркард, мой наследнико. Бъди щастлив. Ще видим как ще поведеш Ада към тази нова ера. Ера, в която световете се променят. ”

Но демонът бе твърде зает, за да чуе думите.

Аркард се размърда в леглото.

Изведнъж усети, че е сам, изправи се и стреснат се огледа наоколо. От устните му тихо се пророни името на любимата му. Погледът му я откри завита в една от завивките, близо до прозореца, загледана в пейзажа. Не реагира, така че най-вероятно се бе замислила.

Стана и се доближи. Прегърна я през кръста.

Линора подскочи леко при докосването му.

- Аркард! Не ме стряскай така! Дано да не съм те събудила?

- Не. Как си?

- Объркана. Исках да поспя, но не мога – говореше тихо и напрегнато. - Пред очите ми се явяват хиляди сцени, места, на който никога не съм била. Места, който дори не съм подозирала, че съществуват. Аз съм Линора, но... Виждам живота си и като ангел, човек,  много хора, демон и пак като ангел – замълча за няколко мига. - За мен тези образи сега са просто картини, но знам, че ще ме променям. Не съм себе си. Чувствам се сякаш изчезвам.

Демонът я притисна по-силно към себе си.

- Това, което усещам е реално. Никъде не отиваш.

- Да, но... Един ден, много скоро, няма да бъда вече твоята Линора. Ще си остана нея, но и ще се променя. Част от мен има спомените на ангел, друга на демон. Вече дори не мога да се нарека човек, каквато някога бях. Аз съм Паднал Ангел – отрекъл се от светлината и всичко, в което вярва. Боя се, че когато съзнанието ми открие покой вече няма да ме гледаш по същия начин.

Аркард я хвана за раменете и обърна, така че погледите им да се срещнат.

- Обичаш ли ме? Отговори ми сериозно.

- Обичам те от мига, в който видях очите ти сред море от кръв, докато се биехме един срещу друг. От мига, в който за първи път те видях да седиш на онези скали, взирайки се в небето. От мига, когато те видях да летиш към мен в райските градини. Ти си отговор на молитвите ми – замълча. Аркард знаеше, че има още за казване, така че не проговори. - Винаги съм търсила причина за това защо сме такива, каквито сме. Защо има граници, който да ни ограничават. Вече знам, че границите никога не се съществували. Те са създадени от самите нас с цел да улесним живота си. Но не те са истински важните неща, а това, което изпитваме. Това е единствената истина, която съществува на този свят.

- Ти сама го каза. Любовта ни е най-истинското нещо в нас. Независимо коя си и къде, ти си единствената в сърцето ми! Наричам те Линора, защото те познавам най-добре в онзи твой живот и знам, че макар и променена тя е тази, която е сега пред очите ми. Сигурно ако имахме шанс навремето щях да те заобичам и като ангел. Сигурно ако те бях срещнала като обикновен човек, без способности или други странности, пак щях да се влюбя в теб. А дори не си бе върна паметта, пак щях да те взема със себе си и с времето да те накарам да се влюбиш в мен.

- Не мисля, че задачата щеше да се окаже особено трудна.

Най-накрая се усмихна и отпусна върху гърдите му. Почувства ръцете му да я обгръщат. И двамата се загледаха в изгряващото слънце над острите планински върхове.

- Мислиш ли, че ако по-рано бяхме разбрали всичко това, щеше да е различно?

- Не знам. Но мога да ти кажа, че онзи ангел, чиито име не искаш да чуеш, вярваше в себе си, умря заради това, но не се предаде. Едва обаче, когато бях човек тези чувства, се превърнаха в нещо истинско, с цел и образ – направи пауза. - Нека не говорим повече за това. Искам всичко да почне отначало. И този път нека просто да бъдем щастливи.

Аркард се наведе да я целуни.

Миг преди устните им да се докоснат прошепна:

- Обещавам ти го.

КРАЙ