Поглеждайки
назад той можеше да види целия си живот. Вековете се нижеха един след друг като
мъниста на броеница. Доста голяма броеница. Малко помнеше детството си, може да
се каже, че всичко му бе като в мъгла. Но никога нямаше да забрави онази нощ,
когато умря и отново се върна в света на хората. Върна се, но не беше част от
него.
Оттам нататък
всичко бе един вечен фонтан от кръв, убийства, страст и копнежи. Затвореше ли очи
се връщаше в онези епохи, които сега за хората са просто спомен, малък фрагмент
от историята им. Беше там, когато Римската империя бе само идея, родена в
човешкото съзнание. Беше там и когато тази мечта бе разрушена под пламъците на
този някога велик град - Рим. С най-малката подробност си спомняше всяка война,
всяко малко събитие, оставило отпечатъка си в историята на хората. Понякога бе
участвал, друг път оставаше като страничен наблюдател. Всичко бе част от
историята на този свят, който той доброволно напусна.
Той бе само един
от наблюдателите, както и трябваше да бъде. Някои от събратята му не се криеха,
правеха всичко възможно да оставят своя отпечатък в световната история,
понякога за добро, понякога не. Често бе повече второто. Но имаше и много като
него, които предпочитаха да останат в сенките на нощта. Светът не може да се
бои от това, за чието съществуване не знае.
Беше се
наслаждавал на живота, пиейки от силите му като ненаситно животно. Много от
тези, който бе срещал го мислеха за такова. Бездушен звяр, чудовище, дявол и
дори самия Сатана. Ах... Само ако го бяха чували да свири на цигулката си... Бе
способен да разтопи и най-студеното сърце.
Бе изпитвал
чувства по-силни, от което и да било простосмъртно усещане. Бе обичал, бе
мразил, но всичко бе само малка част от живота му. Животът го бе научил да не
се интересува от малките ежедневни грижи и тревоги, които покоряваха човешките
сърца.
Само веднъж
обаче не успя да се пребори...
Още помни
зелените й очи, които го пронизаха дълбоко. Единствено пред нея е бил самия
себе си и тя бе единствената. Сродната душа - открие, но и загубил. Независимо
от времето, което бяха заедно, всеки миг бе безценен. Бе готов да даде всичко,
което има, всичко, което е за още едни миг с нея.
Но зората му я
отне!
Никога не бе
подозирал, че може да изпитва толкова силна болка. Дори и в този ден още не
може да я преглътне. Години наред се бе лутал безцелно, търсейки и най-малкия
знак, че трябва да продължи напред. Но така и не го откри.
Така дойде и
този миг!
Вече нямаше
смисъл да продължава. Бе един от първите, древните, но и това не бе причина да
изчака следващата нощ, скрит в самотния си ковчег. Знаеше, че е настъпил часа
му.
Ето!
Слънцето вече
изгряваше зад синьото море. Лъчите му се отразяваха по прозрачната му
повърхност, блестейки като малки диаманти разпръснати из хоризонта. Слънцето се
издигаше и той го очакваше. Разперил широко ръце, прегръщайки го като любима.
Нямаше сили да продължи напред, животът го бе отегчил до степен, в която вече
копнееше да го напусне.
Първите лъчи
проблеснаха в небето!
Да, нека се
покаже по-скоро и му отнеме и последната капка от този безсмъртен живот. Нека
го заведе при любимата му, която го очаква от другата страна. Искаше отново да усети
хладните й устни върху своите, да прегърне тялото й. Искаше да я погледне в
очите и просто да се загуби в тях. Завинаги...
Накрая
слънцето се показа с цялата си сила и изящност.
Цял ден на
морската скала горя силен огън. Никой не го бе запалил, но и никой не бе
способен да го угаси. Никой не знаеше причината, но си мислеха, че някакви
хлапета са горили нещо с бензин. Огънят не се разрастваше, така че никой не се
интересуваше от него. Едва с идването на
нощта той изгасна, оставяйки купчина пепел на мястото, където бе горял.
Малко
момиченце бе наблюдавало огъня с жив интерес, привлечено от красивите му,
наситени шарки. През нощта то излезе тайно от къщи и отиде на скалата. Там още
седеше купчината прах. Вятърът задуха по-силно и част от нея отлетя с него,
следвайки го в безкрайното му пътуване.
Нещо блестящо
привлече погледа й. Приближи се и забеляза сред саждите нещо блестящо. Вдигна
го. Беше красив медальон – никога не бе виждала нещо подобно. Красиво гравиран
по страните, върху черния фон на камъка бе изобразена изострена луна. Имаше
ключалка. Отвори го и се зачете в надписа от едната му страна. Шрифтът
изглеждаше старинен, но ясно успя да разчете думите: “Завинаги твой, любов моя”.
Без да се
замисли го сложи на врата си. Сълзи се стичаха по лицето й. Загледа се за миг в
купчината прах, бе осъзнала това, което никой друг дори не подозираше. Извърна
поглед към морето. Бе толкова красиво, но и безумно самотно. Надяваше се
притежателят му да е открил покой.
