***
Дали съществува професия или поне титла за някой, който все изпада в безсъзнание и се буди на чудати места. Ако е така, то Селена щеше да спечели короната за нея.
За хиляден път в живота си се събуди без да знае къде се намира или каква съдба я очаква. Този път бе окована. Тежки вериги за ръцете и краката й. Намираше се в стая подобна на предната, но без мебели. Имаше само една кофа, която да ползва като нужник и слама, на която я бяха положили.
И мрак. Вечен мрак. Той като че ли бе навсякъде. Около нея. Вътре в нея. Изпълваше я цялата с вечната тъмнина.
Извика сенките. Сега, когато знаеше, че веднъж е успяла щеше да й е много по- лесно. Но нищо не се получи. Отново и отново. Дали бе единичен случай? Не, по-скоро я държат някъде, където тези сили няма да са й от полза.
Сви се на кълбо, затваряйки плътно очи. Молеше се онази малка пеперуда да не е плод на въображението й. Нека да е нейната сила. И нека го достигне. Каим.
В първия момент светлината й се стори като илюзия. Толкова ярка, че я заслепяваше напълно. Само бе отворила очи, но вече два чифта ръце я хванаха за лактите и изправиха насила. Повлякоха я към светлината. Опита се да върви наравно с тях, но мъжете бяха твърде бързи, а тя твърде изтощена.
Запомни първите няколко завоя, но след това загуби представа накъде да върви. Стените бяха еднакви, факлите също. Никакви издайни следи накъде да тръгнеш. Вниманието й бе привлечено от лявата й ръка. Знакът на избраницата липсваше! В първия миг не повярва. Наистина липсваше. Сякаш никога не е съществувал. След първоначалния шок се замисли. Ако умееха да се прикриват от погледа на императора, то какво ли още умеят. Премахването на един малък знак трябва да е фасулска работа.
Отведоха я в друга стая. Накараха я да седне на метален стол и завързаха колани около ръцете, краката и корема й. Последният колан минава през врата й, по-хлабав от останалите, за да не се задуши, но придържащ главата й изправена. Очите й бяха привикнали към светлината, така че огледа около себе си. Стаята бе просторна и добре осветена от множество свещи. Столът се намираше в средата й. Наблизо имаше маса и рафтове със стъклени буркани и епруветки в най-различни форми, цветове и форми. Трябваше да са я отвели в стаята на техния магьосник.
Опита се да се освободи, но коланите бяха здраво стегнати и всеки опит нараняваше кожата й. Огледа й оковите, оставени на ръцете й. Обикновени на външен вид, но върху тях бяха гравирани различни символи. Не знаеше значението им, но явно се използват да възпират силите й да се появяват. Нямаше друго обяснение на липсата им.
Не чака дълго. Вратата се отвори и се показа Норта Крайсир заедно с жена на около петдесет с посивяла коса и сурови остри черти. Сините й очи я стрелнаха като кинжали. Изучаваше я сякаш е някакъв предмет. Носеше дълга роба характерна за магьосниците.
Селена се отпусна на стола сякаш е от най- нежната коприна и се усмихна:
- Липсваше ми, вуйчо. Надявам се ударът да не е бил прекалено силен.
- Ти ме излъга.
- За кое?
- Че си човек.
- Не съм. Нямах идея, че го мога. Променяла съм само дрехата, която императора ме караше да нося. Трябва да му признаем, че имаше вкус. Много по-удобни окови от тези тук.
Издрънчах театрално с ръце.
- Ти си демон в човешка премяна.
- Сигурно. Ти си бил там, когато съм се появила. Не аз. Пак вие сте ме следели цял живот.
- Така е. Мислех, че съм спечелил доверието ти.
- Ти си непознат, който ме отвлече от единственото място, където съм се чувствала в сигурност. Твърдиш, че си ми роднина и имаш велики планове за мен, но въпреки това ме държеше в каменен затвор. Определено ти нямам доверие.
- И затова се опита да избягаш.
- Ти не би ли постъпил като мен на мое място?
- Нямаше. Щях да изчакам, докато получа доказателства. А не да бягам веднага при господаря си. Опита се да ни предадеш.
- И как по-точно?
- Щеше да му кажеш за нас.
- Ако бях успяла и наистина се бях върнала при императора, как точно щях да ви издам? Да му покажа къде сте ме държали – така или иначе нямаше да ползвате това място повече. Да му кажа името ти? Нищо чудно както то, така и цялата ти история да са една лъжа. Какво ли реално можех да му кажа, че да ви застраша?
- И това е достатъчно.
- Все неща, които той така или иначе би разбрал или подозира. Императорът знае, че има врагове и ги търси без значение кои са. Рано или късно ще ви застигне и ще си отмъсти.
- Ще дойде за теб.
- Аз съм без значение. Но заради атаката над замъка му – това няма да прости лесно.
Норта Крайсир се обърна към жената.
- Какво мислиш?
- Струва ми се, че говори истината. Няма смисъл да лъже, но и нищо ново не ни казва. Просто увърта.
- Дали ще успеем да я накараме да се осъзнае?
- Млада е и има силен дух. Няма да е лесно. Така или иначе ще ни е от полза.
Селена я наблюдава, докато се приближи към един от рафтовете и подбра няколко малки шишета с различни течности. Започна да се страхува повече. Каквото и да казваха, каквото и да правеха тези хора, от бъдещ съюзник се бе превърнала в пленница. Вече никога няма да й се доверят. Но и не бе очаквала друга съдба.
Жената се обърна към нея. Държеше в ръка спринцовка с тъмна зеленикава течност. Започна да се бори, но коланите бяха твърде здрави.
Жената се надвеси над нея. Усмивката й бе още по- зловеща и от погледа.
- Няма от какво да се страхуваш, малката ми. Няма да те нараним. Искаме само да ни кажеш истината.
- Вече ви я казах.
Иглата се заби в плътта й.
- О, това е нищо. Искаме да знаем всичко.
В първия миг не почувства нищо. После започна да я залива вълна след вълна горещина. Плътта на ръката й, а после и цялото тяло изгаряха. Опита се да не мисли за това, но сякаш съзнанието й бе обвито в мъгла. Дори погледът й се замъгли.
Груба ръка я зашлеви точно, когато започна да губи съзнание.
- Кажи ми всичко, което знаеш за императора, двореца и обкръжението му.
- Майната ви.
- Май ще е нужна още една доза. По-силна е от очакваното.
И да последва отговор не го чу, но бегло усети убождането. Болката я накара да изкрещи. Мяташе се на място, докато коланите не се впиха в тялото й, разкъсаха плътта.
- Започна да говориш. Ще се почувстваш по-добре.
Продължи да се бори с желанието. Започна да халюцинира. Прииждаха й се разни неща. Невероятни цветове и форми. И гласът на Норта Крайсир, постоянно каращ я да говори. Вече не издържаше. Трябваше да каже нещо. Каквото и да е било.
Но нямаше да го предаде. Никога.
- Бях изплашена… - започна говорейки на пресекулки. – Знаех какво се очаква от мен, но не го желаех. Исках да избягам. Но въжетата бяха твърде стегната, а и ме пазеха. Каретата се движеше по-бързо и от тази, от която скочих. Поне ми позволяваха да гледам. Вие не го направихте. Гледах как се приближавам към двореца. Тази огромна черна постройка. Като мрачен връх извисяващ се към небето. Или поне така ми се струваше тогава. Никога не бях виждала толкова голяма сграда в живота си. Никоя книга не може да опише усещането при първия й вид. Сложиха ми воала. Светлината едва се процеждаше през плътността му, но и те ме водеха, така че нямах нужда от очи.
Шамар.
- Говори за императора. Не тези глупости.
Думите продължиха да се леят от нея като водопад. Докато говореше болката почти отшумяваше. Блаженство, каращо я да говори още и още. Искаха да им каже всичко. Така и ще направи. Всяка малка и незначителна подробност. Всяка малка черта от него, докато не им омръзне или докато не остане без глас.
- Там бяха всичките господари, но никой не може да се сравни с императора. Черните му дрехи бяха като най-дълбоката тъмнина. Не тази на нощта, а на пълният мрак. Като този, на който вие ме подложихте. Черни, колкото бе бял мраморния му трон. Без излишни украси, само огромно и студено кресло. Сякаш ако сложат и един орнамент щяха да го осквернят вместо обогатят. Всички в него крещи, че е господар на света. Огромен и величествен. Демон, но красив като древните божества. Исках да видя очите му, макар и почти цялото му лице да бе скрито под островърха качулка. Видях само че има светла коса като сутринните лъчи на слънцето…
Продължи да говори така дълго. Или може би не. Дори не осъзнаваше какво говори, но бе всеки малък детайл, за който се сети.
Не знаеше колко дълго е говорила. Със сигурност не стигна до първата им нощ, когато се опита да го отрови. В един миг бе в лабораторията, в следващия лежеше премръзваща върху сламата на килията си. Трепереше толкова силно, сякаш горещината от преди бе изпепелило всичко в нея. Дали скоро щяха да се върнат, за да продължат да я разпитват? Или ще опитат нещо ново? Дали щяха да я оставят жива? Или скоро да осъзнаят, че никога няма да им е от полза.
Нямаше да се прекърши. Не щеше да го позволи. Каим ще да дойде за нея. Трябваше. Все пак: „Моя си от първия до последния си дъх.“
***
Селена имаше чувства, че е прекарала цял живот тук, докато сигурно са изтекли само дни. Опита се да следи времето, но и бе трудно.
Имаше си нещо като рутина. Носеха й храна и вода, но на твърде неравни интервали, за да следи по това времето. Понякога я водеха в стаята, където онези жена, чието име случайно разбра, че е Шинра, продължаваше да я разпитва.
Селена й разказваше с възможно най-много подробности всеки свой ден. Изпускаше само сенките, разположението на замъка и всичко, което бе чула в кабинета на императора. Вече дори не смееше да произнася името му, в страх да не се издаде и пред тях. Дори и да го знаеха, никога няма сама да го каже.
Не винаги бе така. Понякога й даваше и други отвари, от които й ставаше лошо. Нараняваше кожата й, за да види дали се лекува с по-бърза скорост от нормалното. Питаше и за сенките. Изречеше ли бяха незначителни неща. Сенките са си сенки, постоянно повтаряше.
Понякога идваше и Норта Крайсир. Не в онази стая, а в нейната. Говореше й за всички зли дела, които императорът и хората му са извършили през цялата им история. Сигурно се опитваше да я накара да го намрази. Дали знаеше колко хора е убил тази година? Не, разбира се. Над триста. Повече от седем хиляди последните десет години. Представяла ли си е какво е чувството да те изгарят жив, докато е била в прегръдките му? Или да изкормят някой. Да изкормваш някой наистина е впечатляващо зрелище, ако мъчителят си разбира от работата.
Норта Крайсир не спираше да говори. Никога повтаряйки се. Все неща, от които се отвращаваше до степен да не иска да са храни. Разбираше си от работата, казваше Норта Крайсир. Започва с невинни неща, данъците и заповедите му. След това идваха наказанията. Опитваше се са пробуди омразата й към демоните, но така и не пося семето на съмнението.
Най- лошото, което й причиниха не бяха свързани с думите или опитите им. Не, бе нещо много по- зле.
Случи се на четвъртия път, когато я заведоха при Шипра. Тъкмо и би нейния любим зелен коктейл, когато в стаята влезе Норта Крайсир, заедно с още една фигура. Дребна и със забулено под качулката на мантията си, лице.
- Исках да видиш някой. Да разбереш, че сме жестоки, но никога повече отколкото се налага.
Момичето, както си пролича от фигурата и ръцете й, свали качулката си. Селена премигна няколко пъти невярвайки на очите си. Пред нея бе Тия. Старата й прислужница, момичето, което вярваше, че е нейна приятелка. Сега я гледаше с очите на непозната. Студено и безизразно.
- Тия.
- Точно така. Заповядахме й да се сближи с теб. Преструвахме се, че я наказваме, за да те научим на смирение. Урок, който ти така и не успя да усвоиш дори малко.
Селена започна да се смее. Всички я изгледаха изумени. Скоро смехът се превърна в ридание. Отварата бе започнала да действа, но нямаше нужда от нея, за да говори истината.
- Помислили сте, че като я убиете пред очите ми ще започна да ви се подчинявам. Че толкова ще намразя демоните и императора, че ще изгарям от нетърпение да ви помогна да го убиете – погледна към Тия. – Ами ти! Беше ли ми някога приятелка или всичко е лъжа.
- Изпълнявах заповеди.
- Разбира се. Не съм и очаквала по-малко от една отлична актриса – погледна към вуйчо си. – И какво сега, скъпи ми вуйчо? Да ви повярвам. Да започна да ви помагам?
- Искам да разбереш, че не това е желанието ми. Не е нужно да продължава. Просто ни кажи каквото искаме да знаем и болката ще спре.
- Заедно с последния ми дъх.
- Няма да те убием.
Селена плю в негова посока. Разбира се не улучи, както и очакваше, но й се искаше.
- Никога няма да предам императора! И не заради това, че ми е господар. Не заради това, което ми причинихте. Дори не заради това, че искам да ви убия всички с голи ръце. Няма да го предам, защото той е единственият, който никога не ме е мамел. Никога не е криел нищо от мен и винаги ми отговаряше. Дори да е жестоката истина. Той ще застане пред мен, гледайки ме в очите, ще каже, че ще ме убие и ще го направи. Без напразни обещания. Без излишни думи и жестове.
- Самозалъгваш се.
- Мислиш ли? Всички онези екзекуции дето е заповядал тази година. Аз бях там, когато той чете докладите – не искаше да споменава подробности за делата му, но думите се лееха като вода от устните й. - Когато произнесе присъдите им. Един ден ме попита какво наказание е подходящо за един изнасилвач на деца. Отговорих му линчуване и най-болезнената смърт, която може да измисли. И императорът заповяда точно това. Онзи човек, който си видял да изгарят жив тази година. Аз го пожелах и той го получи.
Отварата изгаряше цялата й същност. Нуждата да говори бе по-силна от когато и да било. Не можеше да спре.
- Искате тайните ми, нали? Е тогава ще ви кажа най- голямата си. Единствената, която си заслужава да бъде пазена – погледна Норта Крайсир право в очите. – Аз го обичам. Обичам го по-силно от всичко друго на света. Повече от слънчевата светлина, която ме разплака щом я видях за първи път от десетилетие. Повече от Луната, чието име нося с гордост - плачеше. - Обичам го сега и завинаги. И никакви ваши думи, никакви ваши дела, няма да ме накарат да го предам.
- Той е чудовище. Не е способен на любов. Използва момичета като теб и ги захвърля. Да не си мислиш, че си първата или последната, която се влюбва в него.
- Знам отлично каква съдба ме очаква. И знам, че не знача нищо за него. Но това не ще промени решението ми. В моите очи не той, а вие сте чудовищата.
- Твоя воля, Селена.
За първи път произнасяше името й. Опита се да изиграе последната си карта – Тия, но дори и тя не я прекърши. Той се отказа от нея. Селена ясно съзнаваше, че оттук нататък съдбата й е предрешена – смърт.
Тия си тръгна, но този път Норта Крайсир остана до самия край. Гледаше как отварата изгаряше същността й, без да отклони поглед. Събрала нови сили Селена също не отдели очи от него. Не пророни и дума. Въпреки болката не изрече ни дума повече. Викаше, когато ставаше нетърпима, но не каза нищо.
Накрая припадна от изтощение.
След този ден Селена не видя повече нито Тия, нито Норта Крайсир. За сметка на това прекарваше всеки ден, поне според нейната представа за времето, в лабораторията. Още се опитваха да разберат нещо важно от нея, но това сякаш остана на втори плат. Шинра се интересуваше повече от физиологията й. Била правила стотици, по нейните думи, дисекции на демони, но никога и на хибрид. Твърде са редки. А още по-малко са тези като Селена, без видими отличителни черти. Девойката не знаеше дали да се чувства полъскана или обидена от влияние.
Отговаряше на въпроси си по отношение на тялото си. Менструация. Сила. Дори колко е интелигентна. В едни дни само я разпитваше. В други и взимаше кръвни проби. А понякога и експериментираше. Тези бяха най- лошите. Физическите мъчения ги очакваше, но по- често й биеше нещо или я караше да го поглъща.
В тези дни мечтаеше за смъртта си. Но… Когато се опита да отмъкне един нож, те й стегнаха по- силно ръцете. Когато си прехапа езика, запушиха устата й с парцал за няколко дни. Когато се опита да гладува, а насилиха да се храни.
Не знаеше защо я искат жива, но искаше всичко да свърши по един или друг начин.
***
Всичко започна както обикновено.
Отведоха я в лабораторията и завързаха. Даде й серума и зачакаха да подейства действието му. Често се налагаше да прибягват до втора, а последно време и до трета, доза. Явно бе започнала да има частичен имунитет към серума. Това или ставаше все по-упорита. Преди и я биеха веднага, но откакто я оставиха в ръцете на Шинра, минаваше време. Интересувала се от скоростта с която отварата й действа. Както и какви други симптоми се появяват.
Серумът замъгляваше преценката на Селена, изгаряше я, но поне не изпитваше нуждата да говори. Първият път, когато я оставиха дълго в това състояние, го сравни с треската, която бе имала на тринадесет години. Близо две седмици не можеше да стане от леглото. Бълнувала. Тия й каза, че говорила за майка си. Молила някой да я вземе със себе си. Селена не помнеше нищо освен, че изпитваше топли вълни, следващи от вледеняващ студ. Като сега.
Първият миг и се стори, но звуците ставаха все по-силни. Битка. Разпозна я от преди, макар и тук да липсваше ехото на мраморните коридори. Приближаващи се стъпки.
Шинра държеше в ръка остър кинжал с гъста течност капеща от него, вероятно отрова. Вратата се отвори с трясък и вътре нахълта един от бунтовниците.
- Нападнати сме! Императорът и хората му навлязоха през северния вход. Крайсир заповяда оттегляне.
- Ами пленницата?
- Знаеш какво да правиш.
Тръгна си преди да го попита нещо друго.
Шинра остави кинжала и застана пред Селена.
- Жалко, че времето ни бе толкова кратко. Исках да опитам още много неща. Може би ако остане нещо от тялото ти ще ми разкрие част от тайните ти.
Селена искаше да каже нещо, но й бе трудно. Отвори уста, но тогава жената я запуши. Раздвижи се из шкафовете и извади няколко различни течности. Смеси ги. С крайчето на окото си Селена я видя как отваря един тайник точно под нея и изля съдържанието вътре. После затвори капака, уверявайки си, че никой няма да го забележи. Миризмата бе остра и лютива. Събуди спомени за експлозиите в замъка.
Селена осъзна какво планира Шинра.
Започна да се съпротивлява. Нов, непознат до момента изблик на сили изпълни тялото на жената. Опитва да се освободи, макар и никога да не успяваше. Металният стол бе твърде тежък, а тя твърде изтощена, за да има и най- малкия успех.
Шинра се засмя подигравателно на опитите й и се насочи към вратата.
Отвори вратата да си тръгне, но спря. Тялото й се вкочани. Очите й се разшириха от ужас. Светкавично бърза ръка се протегна към нея. Хвана врата й и го прекърши като малка вейка. Дори звукът бе подобен. Изхвърли тялото настрани като парцал.
Мъжът влезе. Огромното му тяло изпълни бравата на вратата. Черните му дрехи се сливаха с черната мантия. Сякаш самата нощ се е обвила около него. Носеше качулката си ниско, точно както и първият път, когато го видя. Каим! Сигурно халюцинира. Това трябва да е. И преди си го бе представяла. Как идва при нея, как я докосва.
Фигурата свали качулката си и я погледна.
- Селена.
Той е тук! Не е сън! Наистина е тук. Разплака се.
Можеше единствено да го гледа как се приближава. Допря буза до протегнатата му ръка. Той я задържа само миг повече от необходимото и освободи устата й.
Пиперливият мирис се засили, напомняйки й за надвисналата опасност.
- Няма време, господарю – гласът й прозвуча накъсано, излизаше с усилие. - Всичко ще се взриви. Спасете се! Умолявам ви!
Императорът коленичи, заемайки се с коланите. Щом освободи едната й ръка се опита да го избута далеч от себе си.
- Бомбата е точно под мен. Ще избухне. Оставете ме.
Демонът хвана лицето й в ръце. Погледът му се прикова в нейния.
- Никога няма да те оставя, Селена. Разбери и го приеми.
Тялото й се отпусна.
Не усети кога я освободи. Ни когато разби оковите й със собствените си ръце. За първи път от седмици наред бе напълно свободна. Но нямаше сила дори глава да повдигне.
Продължавайки да плаче говореше тихо:
- Не им казах нищо. Въпреки всичко не го направих. Дори и най-кратката дума. Не им казах нищо… Нищо.
Каим я повдигна и притисна към тялото си. Мантията му обви и двамата. Селена се притисна към тялото му. Чувстваше топлината му. Миризмата му. Богове, бе изгубила вяра, че някога отново ще го види. Че ще бъде до него. Щеше да се свлече изтощена на земята, ако не бе ръката притискаща я към тялото му.
Чу се експлозия. Толкова близо, че тъпанчетата я боляха толкова силно, сякаш ги е спукала. Мракът бе навсякъде около тях, но този път не изпита страх. Каим е до нея. Ръцете му я притискаха толкова силно към тялото му, че изпита болка. Но иска тази болка, копнееше за нея. Имаше нужда от нея.
- Не им казах нищо. – продължи да шепти.
- Вярвам ти.
Тези думи я отпуснаха. Този път нямаше против пламъците вътре в нея да я изгорят. Видя го още един път. Дори този дъх да и бе последния, нямаше нищо против.
***
Събуди се.
Не знаеше дали е по-изненадана от факта, че е будна или от това, къде се намира. Преди дори да отвори очи усети познатия аромат на цветя, мекотата на завивките, дори слабата светлина процеждаща се през плътните завеси.
Отвори очи и се откри в собственото си легло. В собствената си стая. В замъка.
Каим седеше на стол близо до нея. Спомни си как тя бе правила почти същото преди месеци, след експлозията.
Преглътна. Гърлото й бе сухо и раздрано, сякаш е крещяла. Може и да го е правила.
- Колко… Колко време ме нямаше?
Демонът се надигна, но остана на стола.
- Двадесет и седем дни. Спиш цяла нощ и ден.
Почти четири седмици. Месец. А на нея й се струваха като години.
Изправи се. Тялото й бе слабо, но успя поне да се надигне в полуседнало положение.
- Как открихте мястото?
За първи път на лицето му се появи някаква емоция. Лека заговорническа усмивка на лицето му. Очите му горяха в познатия й плам.
- Всъщност трябва да ти благодаря на това.
Повдигна показалец и една сянка се преобрази с малка черна пеперуда. Тя отлетя от него и се приземи в разтворените й длани. Усмихна се.
- Значи не съм си въобразила. Наистина я създадох.
- Да, създала си я – гласът му прозвуча особено, но Селена не го забеляза. – На деветия ден от издирването тя се появи в кабинета ми. След първоначалната си изненада, когато на носа ми кацна пеперуда, се осъзнах. Видях всичко. Или поне така мисля. Отвлякъл те е човек на име Норта Крайсир, главата на бунтовниците.
- И мой вуйчо. А аз съм демон. Или поне наполовина. – каза го направо, без да увърта.
- Знам.
Тишината бе толкова плътна, че можеше да я срежеш с нож. Селена изпита студ и не заради тънката нощница.
- Как?
- Имах своите подозрения още откакто започна да използваш сенките. Не би трябвало да имаш силата дори да скъсиш и един ръкав, както пък да говорим за дрехи, фигури, щит върху тялото си или превръзки от моите сенки.
- Мислех, че ти ми позволяваш да го правя.
- Да, но никога и в такива размери. Дрехата трябваше да се превърне в долна риза, рокля или нощница. Нищо повече.
- Защо не ми каза досега?
- Исках да съм сигурен.
- И вече си. Получи потвърждението си.
- Усетих го още в кръвта ти.
Просна се обратно на завивките.
- Някак си тази новина не ме изненадва – погледна го. – От самото начало ли знаеше?
- В смисъл?
- Норта Крайсир ми каза, че съм била избрана, когато съм била само на пет. Най-младата избраница от повече от век. Още тогава ли знаеше или го разбра след като дойдох тук?
- Разбрах го след нападението. Избирам избраничките си винаги заради кръвта. Тя е тази, която първо ме привлича към тях. Повечето са още твърде малки момичета, за да имат други качества. Но това е повече като усет, инстинкт, отколкото сигурност. Нямам интерес към деца.
- Не сме ли всички малки деца в сравнение с теб?
Селена се опита да се пошегува, с което се получи укорителен поглед.
- Както казвах, нямам интерес към малки деца. Така че нямаше как да знам каква ще е съдбата на онова малко момиченце, което си изиграе с кокошките пред фамилната ферма.
Думите му я накараха да забрави смеха и да го погледне сериозно.
- Помниш ме?
- Помня повечето си избранички, макар и със сигурност съм забравил имената на половината от тях.
- Бях ли... бях ли щастлива?
- Бе малко красиво дете с руса дълга плитка до коленете. Носеше парцалива рокличка, но се смееше с пълно гърло, докато преследваше една кокошка. Цялото ти тяло излъчваше чистота и невинност. Усетих аромата на кръвта ти. Беше сладникав като на лалета. Хареса ми и те избрах.
- А родителите ми? Искам да кажа тези, който са ме отглеждали.
- Видях някой в къщата, но не и самите хора. Ти беше щастлива Селена, ако не са били добри родители нямаше да е така.
- Сигурно – разговора за миналото я накара да си спомни нещо друго. - Норта Крайсир ми спомена, че е имал сестра-избраница. Бил е на дванадесет, когато е дошла тук. Името й е било Верая. Какво се е случило тук с нея?
Императорът мълча почти минута, притворил очи, преди да проговори.
- Спомням си я. Беше красива. Онази селска красота, която не може да откриеш другаде. Имаше тъмна коса и лице изпъстрено с хиляди лунички. Тялото й бе стройно, но мускулесто. Като на някой свикнал да работи по цял ден. Кръвта й имаше пиперливия вкус на люти подправки и слънце. Така и не бе щастлива тук. Отвращаваше се от всяко мое докосване, затова и почти никога не пиех от нея. Пристрасти се към вниманието към нея. Както и съм виното – подсмихна се леко. – Всъщност и ти знаеш нещо за нея. Тя бе тази, която съблякох гола насред бала в чест на смъртта на един от висшите лордове.
- Защо си го направил?
- За пореден път бе прекалила с виното и започна да говори глупости по адрес на мъртвия лорд. Накрая ме ядоса достатъчно, че просто махнах роклята, която носеше. За късмет тази вечер всички избранички носеха моите сенки, иначе щяха да хвърчат платове.
- Мислех си, че това е смешна история. Поне ти и Изабел я представихте така.
- С времето всички истории са забавни, дори и тези, които никога не са били.
Селена не знаеше какви са причините Верая да се държи така, но можеше само да предположи защо е била така привлечена към виното. Самата тя не би отказала една чашка след като узна всичко това, че и отговори. Светът, в който Верая е израснала сигурно е бил дори по-труден от нейния. Но тя е била обучена да стане част от съпротивата. Тя също е била едно от оръжията й, както и Селена. Едната обаче не е имала силата да постъпи както се е очаквало от нея, а другата – никога не е възнамерявала да го направи. Нищо чудно наистина да се е самоубила или да е избягала от всичко.
Това я накара да се върне към настоящата ситуация.
– И сега какво ще правиш с мен?
Каим се изправи.
- Лечителят те прегледа. Погрижи се за инфекциите и ти даде успокоително. Не знаеше обаче какво ти има и защо бълнуваше.
- Това бе от серума на истината, или зеления огън, както го наричах. Възпламенява те от вътре, кара те да халюцинираш. И трябва да говориш… ако не го направиш болката само се засилва и засилва.
- Повтаряше, че нищо не си им казала.
- Не и нещо съществено – усмихна се дяволито. – Не можех да се спра да говоря, така че започнах. Разказах им всичко, до най-малката подробност. Започвайки от церемонията. Колко копчета имаше по ръкавелите си, колко гости носеха перуки. Колко слънчеви лъчи имаше в първия ми залез? Колко меко бе леглото ми. Всичко.
Каим се засмя.
- Вярвам, че това им е харесало.
- Определено – подсмихна се й тя, но после стана сериозна. – Беше трудно. Много. Но когато не издържах повече и не можех да не се подчиня на волята им, им разказвах за нощите ни заедно. Прости ми, но вече знаят колко перфектен любовник си.
- Вярвам, че имперският ми задник ще понесе подигравките.
- Ти го казваш – отново се върна на въпроса. – Как ме открихте?
- Отне ми време да обърна магията ти и да я върна към първоизточника. Преди две седмици открихме скривалище от спомените ти изоставено. Хората ми търсеха навсякъде из кралствата. Накрая преодолях защитите им и открих местоположението ти. Атакувахме, но те взривиха всичко щом те открих.
- Много ли загинаха?
- Може би, но само от тяхна страна. Очаквах го и защитих хората си.
- Радвам се.
Каим се изправи.
- Почини си, хапни и се освежи ако искаш. След час ще те викна в кабинета си. Искам да знам всичко, което се случи. Бунтовниците все още не са съкрушени.
- Но ти ще го направиш нали. Ще ги убиеш.
- Да – погледна я с подозрение. – Против ли си?
- Не. Те са мои врагове. Искам туптящото сърце на Норта Крайсир върху сребърен поднос.
- Той е твой вуйчо. Не лъже за това.
Селена обаче остана непреклонна.
- Никога не е бил мое семейство, а след всичко – никога няма да бъде.
- С удоволствие ще го уредя.
Излезе.
Селена бавно прегледа превързаните си рани. Нямаше и драскотина от експлозията, само от оковите и незаздравялата добре рана на рамото от стрелата. Бяха се погрижили да я изкъпят. Дори косата й миришеше на любимата й лавандула. Странно усещане след седмици в мръсотия.
Изправи се, но остана седнала, защото й се замая главата. Тялото й бе твърде слабо от дългите изтезания и недохранване. Щеше да мине време преди да бъде отново себе си. А дали и някога ще бъде. Вече не е избраница. Дори не е човек. А Каим я гледаше отчуждено и студено като че ли е непозната. Какво го възпира да я захвърли след като научи повече за бунтовниците?
Става, оставяйки нощницата да се плъзне надолу по раменете й. Някога й бе точно по мярка. Напълно гола застана пред голямото огледала в гардеробната.
Не се разпозна. Почти. Пред нея не беше красивото момиче с див и непокорен дух. Стройното й тяло сега бе кльощаво, виждаха й се всичките ребра. Също така бе покрито със синини в различен стадий на заздравяване. Приличаше на килим от сини, жълти, лилави, кафяви и черни петна. На мястото където преди седеше знака на избраницата сега имаше само следи от игли. Косата й бе чиста и сресана, но изгубила блясъка си. От сребристо руса, сега бе мъртвешки бяла. Очите, гледащи я отсреща на огледалото бяха мъртви. На непозната.
Забеляза и нещо друго. Нещо, което го нямаше преди. Следите. Тъмни линии по цялото й тяло. Бе виждала подобни върху тялото на Каин. Знак, който всеки демон носи върху плътта си. Никога преди не бе имала подобни. Дори сега бяха видими само вглеждайки се наистина добре. Един ден сигурно ще са толкова тъмни колкото неговите. Най-важното е, че момичето, което се наричаше Селена е мъртво. Оставило след себе си единствено бледа сянка. Гледайки я можеше единствено да преживява отново и отново мъченията си.
Сви се пред огледалото, ръце обвили коленете, и глава отпусната на тях. Плачеше.
Така и я откри Изабел. Жената не каза нищо. Приближи се с тихи, но уверени стъпки и я прегърна. Дълго време я държа в обятията си, люлеейки я. Едва, когато сълзите спряха се изправи и отиде в банята да подготви ваната й. Върна се и отведе момичето в банята, където я изкъпа.
После я помогна да се облече в семпла синя рокля. Вдигна още мократа й коса на стегнат кок. Дори я гримира. Леко, просто да има цвят и прикрие подпухналите й от сълзите очи. Отново пред огледалото, Селена се гледаше. Едновременно позната и непозната.
Изабел погрешно разбра колебанията й. Прегърна я през раменете и се усмихна окуражително.
- Всичко ще бъде наред. С времето ще забравиш болката.
Селена за пръв път проговори.
- Оцелях единствено, защото него. Обичам го, Изабел. Наистина го обичам.
- О, миличка – жената я прегърна силно. – Няма нищо нередно в това да обичаш някой. Без значение дали краят е щастлив или не. Любовта е смисълът на живота ни. Никога не тъжи, заради това, че искаш да отдадеш сърцето си на някой.
- Но скоро всичко ще свърши. Вече дори не съм избраница. Какво право имам да искам да остана?
- Цялото право на света. Освен това самият той го желае.
- Аз съм една от многото.
- Познавам го почти целия си живот. Оттук са минали стотици момичета и никоя не е значела повече за него от теб. Да го бе видяла само, когато те нямаше. Привидно спокоен, но напрегнат като пружина. Готов да избухне всеки миг. Седмици наред само те издирва, а после не се отдели от леглото ти.
Селена не вярваше на думите й, макар и Изабел никога не би я излъгала. Не и за нещо подобно.
- Искал е отмъщение, заради нанесената обида. Обстоятелствата бяха такива, че съм още жива.
- И благодаря на боговете за това. Но ти значиш нещо за него, Селена, вярвам в това.
Не откривайки причина да спори повече с възрастната икономка, Селена кимна в знак на съгласие.
Жената я попита:
- Чувстваш ли се готова?
- Да.
И наистина бе малко по-добре.
Излязоха, където ги очакваха двама пазачи. Несъзнателно Селена си припомни първите дни из двореца, вечно придружавана от охрана. Отлично знаеше пътя до кабинета на императора, но се остави да я водят. Имаше нещо успокоително в това да се разхожда отново из коридорите на двореца. Макар и още да не се бе мръкнало навсякъде грееха газови лампи, обсипващи стените с нежна светлина.
Застана пред вратата на кабинета. Пое си дълбоко дъх, връщайки си цялото си останало самообладание и почука.
- Влизай. – рече императорът с властен глас.
Селена отвори вратите и пристъпи вътре.
Императорът седеше на бюрото си, отпуснал се назад. Дори без да поглежда към другите присъстващи знаеше, че ще се случи нещо важно и сериозно. Затвори вратата и побърза да се поклони. Изправяйки се огледа другите. Господарят на севера Зимниар бе застанал пред камината. По коженото му наметало блестяха капчици разтопен сняг. Лицето му, повервеняло от студа я гледаше със суровост и раздразнение. Пълна негова противоположност бе господаря Горног. От благия поглед до блясъка на копчетата на червеното му сако. Застанал от дясната страна на императора сякаш му е най- близкият съветник. Поклони се на всеки от тях по отделно.
В стаята имаше още няколко души. Двамата близки съветника на императора, Аутриус и Хабрин. Също така и няколко лица, които Селена не познаваше.
Щом влезе всякакви разговори секнаха.
Императорът й посочи столът в средата на стаята. Селена се настани мълчаливо на него.
Изправи се и мина пред бюрото. Заговори:
- Господа, повиках ви защото получихме нова и съществена информация по отношение на бунтовците. Както знаеше преди месец моята избраница бе отвлечена. Едва преди ден успяхме да открием местоположението им и да я спасим. Всеки от вас до известна степен е запознат със случващото се. Селена има интересна информация, която да сподели с нас – обърна се към нея. – Искам да затвориш очи и да си припомниш всичко, което ти се е случило. Ще се справиш ли?
- Да, господарю.
Затвори очи и си спомни онзи ден. Изпусна момента, когато се скара с Каим и премина направо към случилото се след това. Почувства как сенките около нея се размърдват и надигат над главата й. Някой възкликна, но тя го игнорира.
Върна се назад към отвличането си. Тичаше и някой се изпречи пред нея. Изненада се, но преди да реагира някой я хвана отзад... Събуди се объркана и изплашена... Разговорът й с Норта Крайсир, без последната част. Нямаше желание да разкрива на никой, че е демон. Ако императорът искаше те да знаят, щеше да сподели тайната й.
Продължи да си спомня всичко. Всеки детайл. Всяко лице, което бе видяла.
Бягството й... Тук нямаше как да прикрие способностите си, но се опита да не мисли много за тях. Подробностите около тях са без значение. Накрая отново я заловиха.
Вече нямаше какво да крие. Как я изследваха. Мъченията. Мракът. Поколеба се дали да не отвори очи, когато че някой да възкликва, но се въздържа.
Спомените й под въздействието на серума бяха мъждукави и болезнени. Твърде пресни, за да го понесе. Студенина премина през тялото й. Разтрепери се. Сълза се стече от окото й, усети я как се плъзга надолу по бузата й. Малко остана. Щеше да се справи. Веднъж след като преживееш всичко това и оцелееш, споменът не може да я сломи.
Отвори очи точно, когато си спомни как Каим влиза в стаята.
Отвори очи и пред нея бе същата сцена. Императорът бе създал огромна сфера от сенки, играеща ролята на екран, пресъздаващ спомените й. Всички в залата бяха видяла това, което й тя. Не искаше да поглежда към никой от присъстващите. Чувствата изписани на лицата им, щеше да й донесе болка. Без значение дали са болка, съчувствие или безразличие.
Едното лице, което имаше смелост да види, бе това на императорът. Погледът му бе студен, но е и груб. Мракът, криещ се дълбоко в него, беше насочен към другиму. Врагът, които му се е противопоставил. Врагът, които щеше да открие и унищожи.
Императорът се изправи и застана пред бюрото си.
- Вече прегледах обстойно спомените й и те са истински. Показах ви ги, за да видите само лицето на бунтовните. Те са хора, но не бива да ги подценяваме. Досега само си играеха с нас, но вярвам, че скоро ще нанесат сериозен удар срещу нас.
Един от мъжете, които Селена не познаваше се обади.
- Те са само хора, господарю. Дори с някакви познания в магията и науката, не са нищо за нас.
- И въпреки това досега са успели да проникнат поне три пъти в замъка ми. Веднъж се опитаха да ме отровят. Нападнаха замъка. И отвлякоха едно от избраничките ми. Нищо чудно още да има шпиони сред хората ми тук.
- Лично ще се заема с това, господарю.
- Няма нужда, лорд Верас. Вече съм предприел действия – погледна към Селена, сякаш до този момент бе невидима. – Имаме много да дискутираме. Свободна сте, избраничке.
Селена се изправи и се поклони на императора. След това и на другите благородници.
- Винаги съм готова да ви служа, господарю.
И наистина вярваше в тези думи. Само това й бе останало.
Тръгна си. Охраната й я отведе до покоите й. Свали роклята си и си легна. Чувстваше се изтощена и слаба. Не разходката, а спомените я бяха изтощили прекалено много. Твърде са пресни. Твърде истински и ужасни. Като физическата болка, но по-дълбока и удряща право в сърцето.
Заспа със сълзите в очите й.
Събуди се от присъствието му. Усети го още щом пристъпи в стаята. Надигна се, но гласът му я спря.
- Не ставай. Почивай си.
- Чувствам се добре.
- Лъжеш. – приближи се до леглото, но не го докосна.
- Да лъжа. Уморена съм. Приличам на жив труп, нашарен от белези, половината от които дори нямам идея как съм получила. И спомени, които никога няма да забравя. Да, не съм добре, но какъв друг отговор мога да дам?
- Никакъв.
- Точно. – усмихна се, но се съмняваше, че достигна до очите й.
- На три дена от тук имам малко имение. Ще бъдеш изпратена там. Давам ти го. Ще живееш като истинска господарка до края на дните си.
- Поредния затвор.
- Не е нужно. Ще бъдеш охранявана, докато не открия Норта Крайсир и хората му. След това си свободна. Ще обиколиш света както винаги си мечтала.
Умълча се, изучавайки лицето му.
- Това предложение ли е или заповед.
- Давам ти това, което най-силно желаеш – свободата ти. Единственото, което ми хрумва да ти дам като отплата, заради всичко, което си преживяла.
- Искам я – замълча преди да добави, - но не още.
- Не разбирам?
Селена се изправи, присвивайки крака настрани към тялото си. Кръстоса ръце пред тялото си, изправяйки гръб. Перфектна поза.
-Аз съм никоя. Мислех, че съм имала семейство, минало, но всичко се оказа илюзия. Мислех, че знам коя съм, с или без име, но и това се оказа илюзия. Нямам никой и нищо – погледна към дланите си, с десетки белези, но не и този, който желаеше. - Едно нещо ми бе останало – да съм ваша избраница. Те ми отнеха това. Собствената ми същност ми отне това право. Но имам нужда от него. Да съм избраница бе моята същност Искам да довърша поне това свое дело.
- Заслужаваш повече от това да си една избраница.
- Не съм заслужила нищо. Аз съм избраница и изпълнявам дълга си до край.
- Щом това е желанието ти.
- Наистина е такова, господарю.
Императорът се приближи и докосна ръката й с длан. Леко стисна и усети топлина. Не болезнена, а приятна като близостта на огън. Той пусна ръката й и на мястото бе нов знак. Едновременно приличаше на този на избраница, но и малко се отличаваше. Междувременно сенките преминаха през тялото й, приемайки формата на долната й дреха. Почувства ги като втора кожа.
- Този знак те посочва като избраница, но и прикрива демоничните ти сили. Ще си мислят, че използваш моите сенки както преди.
- Благодаря ви, господарю.
Императорът се намръщи и попита нежно:
- Няма ли да произнесеш името ми, Селена? Толкова ли ме мразиш.
- Не ви мразя, господарю. Уважавам вас и делата ви. Мразя враговете ви. Месеци наред живях тук и това бе най-щастливия период в живота ми. Но той приключи. Не съм готова да се върна към онези дни.
- Както желаеш.
Обърна се и излезе.
Селена не помръдна. Не смееше, докато не е сигурна, че е далеч от стаята. Едва тогава отпусна ръце, оставяйки треперенето да премине от само себе си. Успя да застане пред Каим, пред императора както е редно да го нарича от тук нататък, без да се разпадне. Не го излъга. Иска да остане избраница. Иска да бъде до него. Да му помогне ако може. Или поне да не му е пречка повече отколкото вече е. Трябва да се превърне в избраница, перфектната избраница. Защото никога няма да е нещо повече.
Остатъка от вечерта не мигна. Подготвяше се. От утре щеше да ролята си.
***
Първата седмица бе най-трудна.
Всички я гледаха като болна, жертва или предател. Другите избранички я обсипаха с грижите си, сякаш е пред смъртно легло. Мъченица преживяла толкова много и все пак е тук. Жертва на враговете на императора. Чувстваше се като символ и това бе ролята, която сама си наложи. Перфектната избраница.
Сред всички тези съжаляващи я погледи имаше не един, в който се прокрадваше и съмнение. Сред толкова седмици сред бунтовниците дали не е станала един от тях? Може ли да й се има доверие? Тях разбираше най-добре. Нека я следят ако искат. Нека се съмняват във всяка нейна дума или действие. Няма да им достави удоволствието да са прави.
Най-трудно й бе времето прекарано с императора. Колкото и кратки да бяха тези мигове, те я изпълваха едновременно с болка и радост. Накрая бавно затвори чувствата си дълбоко в себе си. Успя в продължение на онези дълги седмици, ще успее и сега.
Нямаше как да отрече, че и даде цялото спокойствие, от което се нуждае. Никой не я спираше да ходи където си иска, макар и придружена от охранител. Искаше ли компания щеше да я получи, но тя не я търсеше. Ходеше в библиотеката, но книгите така и не успяха да й донесат спокойствието, което имаха преди. Да копнее за тези места означава да напусне това тук.
Оставаше й само градината.
Но се боеше. Без логика, без мисъл. Заставаше пред вратата и до тук. Нито крачка повече напред. Знаеше, че няма логика. Защитата на замъка бе утроена. Имаше войници и магии навсякъде. Никой не влизаше или излизаше без позволение на императора. И отново виждаше света през спомените си. Една дъждовна нощ... Един пролетен ден... И всичко между тях.
Отказа се и опита отново на другия ден. Една крачка и това е. Не успя повече или по-малко от това.
На третия ден, когато отиде в градината, императорът бе там. Чакаше я до вратата. Не си размениха и дума. Подаде и ръка и тя я пое. И всякакво колебание и задръжки изчезнаха. Бяха просто двама души, вървящи ръка за ръка, наслаждаващи се на лятното слънце.
Той я разведе сякаш е първият й ден тук. Прекрасните градини с цветовете на дъгата. Храсти оформени в най-разнообрази форми. И постепенно пътят им ги отведе до беседката, където го видя заедно с Катерина. Не спряха, а продължиха по пътеката, по която тя избяга. До мястото на отвличането й.
Селена се облегна на рамото му, притворила очи.
- Благодаря ти.
Отдръпна се и го целуна по бузата. Невинна целувка, преди да се отдръпне. Тръгна си сама без колебание и страх. Каквото и да изпитваше към тези градини вече го няма. Отново ще ходи из тях и то благодарение на него. Присъствието му до нея, усещането на сенките му около тялото й. Макар и вече примесени с нейните собствени.
Част от нея желаеше императорът да я спре. Да я вземе в ръцете си. Да бъде с нея. Но той не го направи. Изчезна още преди да е стигнала до близкото дърво.
Копнееше да дойде при нея през нощта. Преди това се случвати всяка вечер. Идваше и я заварваше будна четейки или заспала. Тогава я събуждаше и се любеха. Тази вечер бе решена да го чака. Играеше със сенките около камината, но в действителност се ослушваше за стъпките му.
Минаваше полунощ, когато събра смелост и реши сама да отиде при него. Ако очаква тя да направи първата крачка, щеше да го направи. Глупава мисъл, но защо пък не. Дори нищо да не се случи би се радвала на възможността да поговорят както преди. Истински разговор, не само размяна на учтивости.
Този път нямаше охрана до себе си. Сякаш самия замък бе замлъкнал и по коридора се чуваха единствено собствените й тихи стъпки върху дебелите килими и каменни подове. Дори нямаше нужда от светлина, за да достигне до покоите му. Знаеше точно колко крачки я делят, колко стъпала.
И с всяка следваща крачка ставаше все по-нетърпелива. Сърцето й биеше бурно от вълнение. Още едно стълбище, още един завой.
Спря на ъгъла на завоя. Пред стаята му имаше слаба светлина. Свещ. Разпозна й фигурата, която я държи. Трудно е човек да сбърка тази дълга златиста коса и снажно тяло. Катерина бе по пижама и тънък копринен халат. Златистият му цвят блестеше на светлината на свещта напомняше на злато. Познавайки я сигурно и носеше злато по себе си.
Почука на вратата му и тя се отвори. Императорът носеше единствено панталони. Усмихна се с характерната за него закачлива усмивка и се наведе над нея. Колко ли пъти бе виждала това изражение върху лицето му, когато са сами? Как е могла да се заблуди, че то е само за нея?
Демонът обви раменете на момичето с ръка, приканвайки я да влезе. Погледите им се срещнаха, само за миг. Но и двамата замръзнаха. После Селена направи единственото, което честта й позволяваше, поклони се леко и се скри зад коридора. Избяга. Искаше да е колкото може по-далеч, когато сълзите се появят на очите й. Каква глупачка е само. Два пъти попадаше в една и съща ситуация и двата пъти избяга като най-голямата страхливка. Трябва да престане да мисли за него. Да си вярва, че може да е специална в очите му. Не любов, привързаност, дори не страст, просто различна. Но не е.
Тичаше, докато не стигна стаята си и не тръшна вратата зад себе си. Облегна се на нея, неспособна да се задържи на краката си. Сълзите оставаха следи по лицето й, неспособна да изрази по друг начин чувствата си.
- Селена.
Погледна към балкона, от където чу гласът на императора. И ето го там. Гледащ я с притеснено изражение.
Пое си дълбоко дъх и се избута от вратата. Искаше да избърше сълзите си, но тогава те щяха да си проличат дори повече. Поклони се, оставайки с наведена глава.
- Простете господарю. Позволих си да се самозабравя. Аз съм избраница, вашия дар към мен, но само по име. Грешка бе да си мисля, че ще имате интерес към мен.
Мъжът се приближи.
- Знаеш, че не е така.
- Не е ли? – отдръпна се назад. – Нека ви припомня един наш разговор много отдавна. Вие пиете кръвта на момичетата за удоволствие и сила. Но тази на демоните не ви е от полза. Аз съм демон или поне не съм достатъчно човек, за това.
- Ако бе така нямаше да пия от теб толкова месеци.
Думите му я стреснаха. Бе прав. Може би кръвта й все пак е от полза за него. Гласът й обаче остане спокоен.
- Радвам се, че това е. Искам да изпълня дълга си към вас до край. Но явно вие имате други предпочитания в момента. Моля да ме оставите и да се върнете при своята избраница, императоре. Сигурна съм, че тя е достатъчно млада, красива и глуповата за вас.
- А ако не го направя?
Приклещи я до стената. Топлината на тялото му я изгаряше през дрехите.
- Вие сте мой господар, може да правите каквото си искате.
Хватката му се отслаби.
- Знаеш, че никога няма да насиля някой да бъде с мен.
Обви ръце около дланта му, поставяйки дланта му върху бузата си. Целуна я с притворени очи.
- Знам и затова бях готова сама да дойда при вас. Така както сама избрах да бъда с вас през онази дъждовна нощ. Желая ви.
- Тогава защо този уважителен тон? Защо тази дистанция? Защо не казваш името ми, Селена?
Момичето сведе поглед към земята. Толкова много искаше да му разкрие всичко, но не събираше сили да изрече думите. Какво щяха да постигнат те освен повече болка за нея?
- Сама си забравих да го изричам. Забравих си да мисля за всичко значимо. Борех се за всеки спомен, всеки миг, защото не исках да споделям нищо с тях. Те разрушиха всичко в мен. Всичко, което вярвах за истина. Освен едно – вас. Вие сте единственият, който ме е погледнал в очите и видял мен, не момичето или избраницата. Исках да опазя това с всички сили. И успях – погледна го. – Но сега се боя. Боя се, че ако ви допусна твърде близо до себе си няма да имам сили да се отдръпна. Няма да имам сили нито да ви напусна, нито да си остана. И тогава какво? Държа ви настрана защото ако не съм избраницата Селена, а момичето Селена, ще се разпадна.
Мъжът отстъпи крачка назад.
- Никога не съм те лъгал. Никога не съм давал обещания, които да не спазя.
- Знам.
- Но сега искаш такова?
- Не.
- А какво желаеш? Какво наистина искаш?
- Искам още няколко хубави спомена преди да си тръгна завинаги.
Развърза колана на роклята си и я разтвори. Тя се плъзна надолу по тялото й. Остана по черната къса риза. Помисли си го и тя бавно се превърна в дим, който изчезна. Бе напълно гола.
Пристъпи към него, повдигна се на пръсти и целуна устните му. Този път целувката бе всичко, но не и невинна. Той е отвърна с плам. Повдигна я на ръце и пренесе до леглото.
Люби я бавно и внимателно като първия им път заедно. Но този път наблегна на всяка нейна рана и синина. Макар и заздравели по-пресните още си личаха. Лечителят се боеше, че раните по ръцете й са били инфектирани твърде дълго и може да оставят белези. Засега обаче мазилата му помагаха. Селена вярваше, че демоничната й страна също изиграва някаква роля в това. Още не бе мислила много по въпроса, но явно мъченията се успели да пробудят тази част от нея. Това би обяснило знаците и...
Мислите изчезнаха, когато той я целуна.
***
На сутринта го нямаше, но и Селена никога не очакваше да е при нея. Така е по-добре. За сметка на това Изабел вече шеташе из стаята.
- Добро утро, поспаланке.
- Утро.
- Виждам, че добре си спала. Радвам се.
- Да, наистина спах дълбоко.
От дни не бе имала толкова приятен и отпочиващ сън. Дали бе заради притеснения или заради него?
- Добре, обличай се и хапни. Силата ще ти е нужна, защото господарят те вика в кабинета си след закуска.
Селена се поколеба. Защо му бе да я вика при себе си? Не го бе правил от седмици? Дори преди случилото се? Дали не е направила нещо нередно? Бе искрена вчера, макар и не напълно. Възможно ли бе той да е осъзнал истината? Дали щеше да я прогони? Не. Той не бе отменил думата си. Но да си избраница не означава задължително да си тук. Може да я изпрати в онова имение, за което говори при завръщането й.
Почти не хапна. Имаше чувство, че ще повърне ако го направи. Краката й се влачеха по земята, докато я отвеждаха към кабинета му.
Почука и влезе.
- Време бе Селена. Още малко и си мислех, че ще трябва да те повикам отново.
- Простете ми, господарю. Не спах много миналата вечер.
Демонът изправи глава от документа, който пишеше и се усмихна.
- Предполагам, че е така. За съжаление имам работя, която искам да свършиш.
- Всичко, с което мога да бъда полезна на господаря си.
- Имам няколко писма от халифа на Терса - посочи към другата маса, - отговори му, че ще се заемем с проблема с хората му много скоро. Дори по-добре, вече съм изпратил един от генералите си натам. После откажи поканите от другата купчина. И подготви тези за вечерята другата седмица. Списъкът е някъде там.
Колкото повече говореше, толкова повече тя започна да се успокоява и усмихва. Той й върна работата. Удоволствието да прави нещо. Застана пред купчините на другата маса. В кабинета цареше пълен безпорядък. Дори не бе сигурна от къде точно трябва да започне.
- Виждам, че се справяте отлично и сам с работата си. Сигурен ли сте, че ви трябвам?
- Добре е да си заобиколен от хора, които знаят какво искам и го правят още преди да го помисля.
- Или просто някой, който да поддържа ред.
- Нямам време за това.
- Но аз имам.
- Така е.
Остатъкът от деня двамата си говореха единствено по работа. Дали отговорът му харесва, преводът е готов, за този ли списък става дума или за другия. Сигурен ли е да настани граф на Пентре до този на Чагпа? Последният път, когато са били в една зала за малко да я подпалят.
Часовете се изнизваха един след друг, докато следобедното слънце не се скри зад хоризонта. Освободи я и сам отиде на вечеря. Селена предпочете да се върне в стаята си. Бе уморена, но щастлива. Вечерята я очакваше в покоите й.
Знаеше, че няма да дойде при нея тази вечер. Може би и никоя друга. Така е редно да стане. Бе признала, че той значи твърде много за нея. Дори да не изрече думата, чувството бе нещо твърди близо до това. Но той е императорът, господарят на света. Тя няма друго място в света му, освен вече отреденото.
Време беше сама да търси своето истинско място. Да осъзнае границите на силите си. И най-вече да открие отмъщение. Няма да е готова да си тръгне от тук, докато не види края на съпротивата. Края на Норта Крайсир и сърцето му на поднос както бе мечтала всички онези седмици.
Излезе на балкона и затвори очи. Концентрира се, докато не започна да усеща сенките да се увиват около нея. Докосваха я като коприна. Но тя нямаше нужда от нежността им сега, а от тяхната сила. Спомни си формата на онази малката пеперуда. Изглеждаше толкова малка и незабележима. И все пак бе прелетяла стотици километри и достигна целта си.
Превърна част от сенките около ръката си в нож и проряза ръката си, на същото място, където преди месеци се бе наранила да спаси живота на императора. Капките потекоха една след друга върху сенките. Изпълни ги с една единствена мисъл – проследете кръвта. Намерете я, проследете я, заведете ме при нея. Обиколете света, преобърнете всеки камък, но го открийте. Норта Крайсир единственият й жив кръвен роднина.
Сенките се превърнаха в ято от черни пеперуди, изчезващи далеч в нощното небе.
***
Първите дни й бяха трудни. Вълнението от силите й бе примесено с разочарованието от бързия неуспех. Но щом самият император има затруднения в търсенето, то тя самата няма шанс. Само надежда.
Остатъкът от времето й бе заето с работата на императора. Селена имаше усещането, че всячески се опитва да я товари с документи и преписи, само и само да има какво да прави. Бе достигнал до такава степен, че я молеше да преписва стари договори от преди триста години. Първият път, когато видя подобен документ остана изненадаха. Сега само се подсмихваше и изпълняваше задачата си.
Тази следобед намери малко време за себе си и се разхождаше из градините.
- Добър ден, избранице.
Гласът я стресна, изваждайки я от мислите й, но не го показа. Обърна се и погледна към лорд Горног. Изглеждаше както винаги – безупречно. Плътно прилепнал кожен панталон, втъкнем във високи за езда ботуши. Носеше тъмно синьо сако в няколко нюанса, изпод което се показваше черна риза. Тъмно сините му очи и черна коса, изпод която се показваха два овчи рога, допринасяха за общата представа, която винаги получаваше за него. Горног бе като замените си – елегантен и красив, и в същото време буен и непознат като самото море.
Селена се обърна към него и дълбоко поклони.
- Добър ден, господарю Горног.
- Разходи се с мен. – изрече и тръгна по една от пътеките.
Момичето го последна, заставайки от дясната му страна.
- Мога ли да попитам на какво се дължи това удоволствие? Рядко виждаме компанията ви в двореца.
- Имах малко работа с императора.
- Нещо свързано с бунтовниците?
- Разбирам личните ви отношения, но не мога да споделя тази информация с вас.
- Само любопитствах – подхвърли небрежно. - Напоследък единственото, което правя е преписване на стари документи.
- Имах възможност да се запозная с някой от тях. Перфектна работа. Дори подписите.
- Обучена съм да правя всичко перфектно. Макар да мразя методите им, не мога да отрека тяхната полза и влияние върху мен.
- Както казах, перфектна работа във всяко отношение.
Селена го изгледа с недоверие.
- Вярвате ли го?
- Не ме приемайте погрешно – бунтовниците са наши врагове. Съжалявам за съдбата ви, обаче както вие сама се изразихте – не отричате ползата им. Изолацията от света и доброто обучение, макар и с трудни моменти, довеждат до големи резултати.
- Или големи провали. Съмнявам се бунтовниците да са изпробвали тази техника само един път. Трябва да е имало десетки преди това. Фактът обаче че ни едно момиче с промит мозък не се е явявало пред императора, говори сам по себе си, че и да е имало успехи, те са били твърде малки или твърде недостатъчни.
- Което прави вас самата още по-специална.
Погледът му интересен. Достатъчен, че да предизвика любопитството й.
- Има ли причина за този разговор, лорд Горног?
- Да, има – подаде й ръка и тя я пое. - Как са плановете ви за бъдещето ви, избранице?
- Не съм мислила по въпроса.
- Това е лъжа, на която и дете няма да повярва. Всяка избраница планира бъдещето си.
- Бъдещето ми е твърде неизвестно.
- Ще останете ли тук?
- Не. – отвърна Селена.
- Значи имате планове за бъдещето си?
Селена замълча. Това продължи поне минута. Двамата вървяха сред градините, хванати за ръка. Погледнато от далеч сигурно приличаха на двама млади влюбени. Мислите са Селена обаче бяха много далеч от подобни заключения.
- Господарю Горног, знам съдбата на избраничките. Ако напусна ще изгубя спомените си.
- Само за една година. Не е толкова неприятно. Продължавате с живота си.
- Но аз нямах живот преди това. Всичките ми спомени бяха свързани с мрак, самота, обучение и омраза към демоните. Това, което виждате днес е в резултат от живота ми през последните месеци. Щом изгубя тези спомени всичко ще се върне в началото.
- Вярвам, че мога да променя този ваш избор.
Селена замръзна.
- Не разбирам.
Горног продължи разходката им.
- Както знаете има определени условия, при които спомените на избраниците на императора не се отнемат. Ако избраницата вземе решение да остане тук, в служба на императора, заклевайки верността си в негова служба, спомените не биват отнемани.
- Запозната съм с това. Познавам такава избраница.
- Но запозната ли сте с факта, че веднъж заклели сте, не е нужно да оставате тук? Има хиляди начини, по които да служим на нашия господар. Хиляди места, от които да му служим.
- Места като източните морета? – предположи тя.
- Точно. Възхищавам се на работата ви. Вярвам, че заедно ще свършим отлична работа.
- Господарю...
Горног се спря и застана срещу нея.
- Само предложение, избранице. Давам ви нов избор. Нови възможности. Нов живот.
- Предложението ви наистина е примамливо. И неочаквано. На този етап обаче не съм сигурна дали искам да продължа службата си.
- Разбираемо – направи крачка назад. - Човешките създания сте слаби. Преживяното трябва да е било достатъчно, за да ви откаже от каквито и да е отношения с демони.
Селена искаше да спори. Да му се противопостави и опровергае думите му. Да спори обаче с един лорд бе лоша идея. Предложението му също дойде изненадващо.
- Не мога да отрека. Истина е че съм видяла повече от достатъчно за цял живот. Но отговорът ми остава същия.
Лордът се поклони дълбоко и каза:
- Тогава ще ви оставя. Имате много да мислите по въпроса. Благодаря за отделеното внимание, избранице.
- Удоволствието е изцяло мое, господарю.
Селена остана на място, докато фигурата му не се отдалечи. Едва тогава позволи на емоциите й да вземат превес. Това наистина е вариант – да запази спомените си, да бъде част от света на императора и все пак далеч от него. Можеше ли да го понесе? Тя е демон, има достатъчно от тяхната същност в себе си. Може би дори дълголетието им. От друга страна това значи контакти с императора и след отреденото й време. Да го вижда с други избранички. Да знае че е някъде там. Да запази чувствата си, макар и никога споделени.
Погледнато така забвението е много по-приятна мисъл.
Вечерята днес бе в малък кръг, само трийсетина приближени на императора, самия той и избраничките. Музикантите, прислугата и охраната правеше общо близо стотина души. Селена бе привикнала толкова към живота в двореца, че за нея това наистина е малка група. Използваха една от малките зали на горните етажи с огромни прозорци от едната си страна, давайки възможност на гостите да се насладят на гледката.
Селена седеше между Хабрин и един от гостите на императора, търговец на име Жандрафер от пустинните земи. Слушаше с половин ухо думите му, друго умение, което с времето придоби в двореца – да слушаш без да чуваш наистина. Мислите й вилнееха около случката този следобед. Фактът че дори сега Горног седи толкова близо до нея, не помага.
Вниманието й бе привлечено от разговора на императора с лорда.
- Разбрах, че днес най-накрая си проявил интерес към моя избраница, лорд Горног? Не бяхте ли вие този, който бяхте на мнение, че цялата система на избраниците е глупава?
- О, все още я възприемам като поредната ви прищявка – хвърли крадешком поглед към Селена. - Но трябва да призная, че има и своите добри черти.
- И какви черти по-точно?
- Че сред цялата тази красота е имало и ум. Особено в една от вашите избраннички.
- Явно трябва да е много специална, за да събуди такъв жив интерес във вас.
- Достатъчно, че да се опитам да ви я отнема, господарю – замълча. – След време.
- Щом сте толкова прозорлив тогава ще сте наясно, че тази избраница има силен дух. Съмнявам се, че ще бъде лесно убедена.
Продължиха да си разменят погледи.
- Мога да бъда ужасно убедителен, когато искам да получа нещо.
- Лично съм се уверявал в това. Ще бъде интересно да видя как ще се развият нещата.
- Означава ли това, че ми позволявате да общувам с нея?
- Избраниците ми имат свободата да говорят, с когото искат. Съдбата им след като службата им приключи не ме засяга.
На Селена й омръзна да я коментират по този начин.
- Вие сте прав, господарю – обърна се към императора. – Съдбата ми, както на другите избранички, вече няма връзка с вас. Давате ни свобода да направим каквото копнеем. Така че ако реша мога да замина далеч. Или да остана – погледна към лорда. - Или да избера друг път. Но ви уверявам, че не се поддавам на съблазън или убеждение. Когато дойде мига за избор, ще го направа сама.
Горног се усмихна и кимна в нейна посока.
- Разбира се, избранице. Никой не го отлича или забранява. Единственото, което желая е разрешение да прекарам повече време с вас.
- И затова искате разрешението на императора?
- Той е ваш господар.
- Така е. И аз с радост му служа. Но сега, след като го получихте, не вярвате ли, че трябва да получите и моето?
- Смятах просто да ви съблазня.
- Но сега след като разкрихте намеренията си ще трябва да се постараете повече. Кой знае възможно е дори да се наложи да се обърнете към императора за съвет? – пошегува се.
Цялата маса също се засмя.
- Ако се наложи и ако знам, че наградата си заслужава, тогава съм готов да го направя.
- Това ли съм аз? Една награда? – опита се да прикрие недоволството си.
- Най-красивата и ценна награда.
- Явно ще се наложи да се включа в играта – намеси се императорът. - Кой не иска да получи най-красива и ценна награда.
- Тогава сме трима, господарю. Запазвам си правото да се боря сама за себе си.
Горног се облегна назад, пляскайки с ръце.
- Играта започна. Нека най-добрият спечели.
- И това ще съм аз!
Подхвърли шеговито Селена, с което си спечели усмивки и смях през залата. Вечерята продължи както обикновено.
За съжаление или радост на следващия ден лорд Горног си тръгва. Селена бе убедена, че ще се завърне и отново ще говорят. Предлагаше й много, но и много не премълчаваше. Селена се съмняваше действията му да са и наполовина толкова почтени, колкото предполага. Как ли би реагирал ако узнае повече за същността й? Че и тя носи в себе си демонична кръв? Че има способностите да контролира сенките както императора. Ще иска ли да я използва? Със сигурност. Но за какво и как?
Лесно бе за известно време да прикрие способностите си. Та тя дори не ги знаеше какви са те и до какви предели се разпростират. А за след това - зависи.
Първо трябва да вземе решение, после да мисли за последствията. А преди това дори – да говори отново с лорда и да опита да прозре истинските му замисли. Ако са достатъчно добри, той й отваряше възможност за бягство, спасение.
Един ден ще вземе това решение. Каквото и да е то. Засега има други цели. Трябваше да открие бунтовниците. Изпращаше своите малки пеперуди всяка вечер в продължение на две седмици. Хиляди пеперуди по света, но ни една не се завърна.
Норта Крайсир бе изчезнал в дън земя. Дори мъртъв щеше да има тяло, следи. Прах из небето. След откриването на предното му скривалище се е покрил. Като мишка зад защитни стени. Твърде мощни нейните малки пеперуди да я достигнат.
Но не се отказа. Продължи да го прави всяка вечер. Изпращаше ги щом се мръкне и часове наред очакваше някоя да се завърне.
Опита с по-големи сенки. Влага повече сила в тях. Но образът на пеперуда остана. По-голяма и от друг вид, но все така крехка и невинна. Като нея самата. Или поне такава бе в началото. Откри, че колкото по-сериозно използва тези сили, толкова повече се променяше. Не виждаше промяната, магията на императора я прикриваше, но го усещаше отвътре.
Раната, която си причиняваше всяка вечер заздравяваше все по-бързо. Първите няколко нощи бе достатъчно само да докосне раната и кръвта потичаше. Но после заздравя и се наложи да я нанесе отново. Тогава заздравя само за три дни. Сега, го правеше наново всяка вечер. Чудеше се дали да ако нанесе по-дълбока рана ще заздравее по-бързо от обичайното. Дали ще остави белег? Но не се осмели да опита.
Само веднъж императорът я попита за раната. Подаваше му документ за подписване, когато хвана ръката й за китката и придърпа към лицето си.
- Как се нарани?
- Исках да опитам нещо със сенките.
- И успял ли?
- Да направих острието, което си намислих. Но не съм обучена в използването му.
- Не ти и трябва да знаеш подобни неща.
- Едно момиче никога не знае какви знания ще са й от полза. Навремето мислех, че е глупаво да уча старограйски, а ето ме сега да превеждам трудове на този език
- Едното не е като другото.
- Така ли? За мен това са умения. А и трябва да знам каква съм.
- Може би.
Мъжът облиза раната. Селена едновременно усети как раната се разкъсва и той опитва кръвта й. Но също така и раната напълно заздравя.
- Нямаше нужда, господарю.
- Аз преценявам какво е нужно и какво не.
Селена леко се поклони.
- Така е, господарю.
Отдръпна се и продължи да върши работата си.
С всеки изминал ден започна да се отчайва. Времето за раздялата им наближаваше, а тя нямаше никакъв отговор от своите пеперуди. Знаеше, че няма да е лесно, но не бе готова да се отказва.
Този следобед бе свободна и реши да прекара малко време в градините. За лош късмет другите избранички бяха там, пиейки чай и нямаше как да мине покрай тях незабелязано. Повикаха я и отиде при тях.
Седеше там, пиейки чудесния си чай и слушаше плановете им за когато си тръгнат. Лятото вече е в разгаря си, скоро щеше да настъпи есента и края на годината им служба.
Катерина разбира се щеше да се върне в дома си и започне да търси кандидат женихи, макар и няма да намери никой толкова добър в леглото, колкото императора. Подобни бяха и плановете на Шарат, макар и за нея вече да е отреден съпруг. Зиара мислеше да остане тук. Семейството й няма нужда от нея, а и макар да не го изричаше на глас Селена предполагаше, че е харесала един от войниците. На няколко пъти я забелязваше да го гледа замечтано. И по важно, той нея също. Радваше се за нея.
Лора бе единствената, която имаше истински планове за съдбата си. Щеше да започне собствен бизнес като търговец.
По средата на разговоря Зиара се обърна към Селена.
-Ами ти, Селена? Какво мислиш да правиш?
Селена отпи от чая си, гледаше далеч на север към планините. Какво ли ще прави?
- Ще изчезна.
- Искаше да кажеш да пътуваш, нали? Преди ми бе споменавала, че искаш да видиш света.
- Точно така. – макар и усмивката да казваше друго.
Усети леко докосване по рамото си. Твърде нежно да е на човек. Без да поглежда протегна ръка към голямата колкото дланта й пеперуда, приканвайки я да се настани там. Бе едно от последните й творения. Красива голяма черна пеперуда с дълга опаша и шарки по крилете й.
- Богове! – възкликна Зиара, забелязала я първа. - Никога не съм виждала толкова голяма пеперуда. И този цвят.
- Трябва да е някаква поличба. – допълни Шарат.
- Поличба друг път – присмя й се Лора. - Това е просто едно животно.
- Но откъде се появи? – попита Зиара.
- Моя е. - бяха единствените думи на Селена.
Игнорирайки момичетата, тя се бе свързала с творението си и споделила спомените му. Миг по-късно скочи, почти събаряйки стола си и избяга в замъка. Тичаше към кабинета на императора. Когато не го намери там се обърна към най-близките войници. По-рано са пристигнали няколко лорда от запада и той бил с тях в една от залите. Знаеш за коя точно говорят и отиде там.
Спря се малки преди да приближи и си пое дъх. Оправи роклята си. Не можеше да си позволя да се яви преди лордовете в ежедневното си облекло. Сенките обвиха роклята й. Искаше да запази цвета, но не владееше още това умение. Затова превърна късата на глезените в дълга рокля с корсет, дълги ръкави, но голи рамене. Нямаше време да оправи косата си, но придърпа едната страна над ушите си и накара пеперудата да я задържи на място. Когато не мърда се превръщаше в интересен орнамент.
Готова пристъпи към залата. Охраната не каза нищо, поклони й се и отвори вратите. Гласовете вътре замлъкнаха щом пристъпи вътре. Бързо поглед на лицата им й показа, че всички гледат нея, но без раздразнение, че ги е прекъснала. Някой дори я смятаха за красива. Това пробуди в нея най-беглата усмивка.
Отиде направо пред императорът и дълбоко се поклони.
- Простете, че ви прекъснах, господарю, но пристигна пратеник изискващ вниманието ви.
- Прати го тук.
- Вярвам, че е по-добре да чуете каквото желае да каже насаме.
Погледите им се срещнаха за дълго време. Съмнение се пробуди в очите му, но той само стана и се обърна към гостите си.
- Ще се върна скоро. До тогава се наслаждавайте на виното си – а на нея каза. – Да вървим.
Излязоха и се отдалечиха до един от вътрешните балкони.
- Е, какво е толкова важно, че да се наложи да правиш този театър. Знам, че няма никакъв пратеник.
- Има.
Свали пеперудата от косата си и му я подаде.
- Какво си направила, Селена?
Момичето падна на земята, покланяйки се.
- Простете ми господарю, но искаш да съм от полза. Исках и своето отмъщение. Използвах малкото, което знаех за силите си и...
- И си открила местонахождението му. – довърши той, видял същото като нея. – Как успя?
- Вие търсехте лица. Търсехте следи. Аз търсех кръвта. Своята кръв.
Императорът се засмя с пълно гърло.
- Дори не ми хрумна да те използвам, а ти сама си правила планове зад гърба ми. От тук е и раната на ръката ти. Хитруша малка. Заблуждавала си ме от две седмици.
- Не съм. Казах ви истината – занимавах се със сенките си.
- Така е – подаде й ръка да се изправи. – Не знам дали да те накажа или разцелувам.
- Имам ли право на избор.
- Не.
Както държеше ръката й я притисна до себе си и зацелува страстно. Докосването й я изгори като нощна лампа пеперуда. Сигурно и заради това сенките й приемаха тази форма.
След време се отдръпнаха един от друг.
- Сега какво?
- Сега ще изправя своите сенки и хора да локализират и оградят мястото.
- За сенките вече се заех. Докато идвах насам изпратих всичките си сенки там. Никой не може да излезе или влезе без знанието ми в диаметър от четири мили от мястото, където открих Норта.
- Колко точно сенки?
- Не съм сигурна. Всяка вечер правех нови и нови. Някой са се изпарили, но повечето са още активни. Трябва да има поне три хиляди черни пеперуди някъде там.
- Впечатляващо.
- Но дали е достатъчно?
- Вече направи за мен повече отколкото се иска от теб цял живот. Длъжник съм ти.
Селена отстъпи крачка назад.
- Нищо не ми дължите, господарю. Просто го хванете.
- Това и смятам да направя, още сега.
- Искам да дойда с вас. – каза твърдо.
- Не.
- Имам правото.
- Не! Никога повече няма да те изложа на опасност. Разбираш ли, Селена. Никога!
- И как ще го направите, когато си отида? Няма да остана тук като Изабел. Няма и къде да се върна.
- Няма да говорим за това сега.
- А кога, господарю? И двамата отлично знаем колко малко време ни остава заедно. Не давайте обещания, който не може да изпълните.
- Селена, аз...
Момичето направи крачка назад.
- Вървеше, господарю. Не вярвам сенките ми да са достатъчно добри да останат незабелязани дълго време. Спрете бунта още днес. Аз ще съм тук.
Мъжът дълго време само я гледа, но накрая си тръгна. Едва, когато се скри от погледа й си позволи да прошепне.
- Засега.
***
От тук нататък всичко се случи твърде бързо. За по-малко от час императорът събра хората си и ги изпрати. Свърза се и със Гаар, защото точно в неговите владения се намираше скривалището този пъти. Неговите войски щяха да ги чакат там. Самият император остана в двореца още няколко часа, докато подготви всичко, но накрая след свечеряване излетя върху огромна сянка, придобила формата на орел. Благороден орел. Какво ли по-подходяща птица за него от тази.
Селена искаше да е там. До него. Всичко в нея крещеше това. Но остана настрани. Върна се в стаята си, но нервите не я държаха на място. Можеше да върви сред коридорите, но как да бъде там след като всички тези хора се подготвят за битка, а тя няма да е част от нея.
Отиде на единственото място, където можеше. В източната кула. Едно от най-високите места в замъка. Обикновено се използва като наблюдателница. Двама пазачи денонощно известяващ за приближаващи се хора или войски.
Често бе идвала тук. Наслаждаваше се на гледката, на двореца и земите отвъд. Някога мечтаеше за земите отвъд хоризонта. Сега гледаше заминаващите единици. Гледа как самия император се отдалечава. Изгаряше я отвътре да наблюдава всичко това. Представяше си как от гърба й израстват красиви пеперудови криле и отлети след тях. Почти ги усещаше. Може дори наистина да ги има. Но не и силата да го направи. Така че седеше сам и чакаше.
***
- Ще се поболееш тук.
Гласът на Изабел зад нея я изненада, но с нищо не го показа. Продължи да гледа хоризонта.
- Добре съм. Имам наметалото си.
Като потвърждение на думите докосна с ръка мекото черно наметало, което създаваше през нощта, когато станеше студено. През деня имаше само роклята си.
- Нямам предвид това и много добре го знаеш. Няма смисъл да чакаш тук, Селена. Минаха три дни. Ако императорът не се е върнал до сега, значи ще се забави. Може да отнеме седмици, докато залови всички.
- Тогава ще го чакам седмици.
- Сама тук горе. Опомни се момиче! Не спиш, почти не се храниш, освен ако не те насиля. Едва мога да те накарам и да седнеш. Седиш тук като статуя – продължи с по-благ тон. – Никой мъж, дори той, не заслужава подобна саможертва.
Думите й я накараха да извърне очи към по-възрастната жена.
- Наистина ли си мислиш, че го правя заради него?
- Сама каза, че го обичаш.
- Какво знаеш за мисията му?
- Почти нищо. Аз съм икономка нямам работа в политиката на нашия господар.
- Бунтовниците срещу които се изправя са тези, който нападнаха двореца миналата година – гласът й бе прегракнал от напрежение. - Тези, който ме отвлякоха и измъчваха. Те са... Водачът им е... той е мой вуйчо. Той бе заповядал цял живот да ме държат в плен, да ме обучават. Превърна ме в това, което съм. Тогава и сега. Искал е да ме използва като оръжие – в очите й напираха сълзи. - Но когато разбра къде лежи верността ми, ме остави в ръцете на една луда магьосница да експериментира върху мен. Ден подир ден...
- Селена...
- Не ме успокоявай! Нямам нужда от празни думи. Искам отмъщение! Искам да отида само при него и да го убия. Да видя отчаянието в очите му, когато разбере, че аз, аз и никой друг, ще нанеса последния удар. И единственото любовта ми към императора ме възпира. Знам, че не съм подготвена да се бия и ако отида там ще съм пречка вместо помощ. Не мога да отида. Но и не мога да се преструвам, че всичко е наред. Какво друго ми остава, Изабел? Какво да правя, за да не се разпадна още тук и сега?
- Никой не казва да се преструваш. Нито да не идваш тук. Но помисли и за себе си. Какво ли ще си помисли императора, когато се завърне и те види приличаща на жив труп.
- За него не знача нищо.
- Това не е истина. Знаеш го, Селена.
- Знам, че не съм достойна да бъда избраница. Нося тази титла единствено, защото пожелах така. Ако имаше избор отдавна да съм пропъдена. Знам, че откакто се завърнах е бил с мен една единствена нощ и то защото аз го пожелах. Дори не пи от кръвта ми, дето преди прави постоянно. Допусна ме до себе си пак защото аз го пожелах.
- Вярваш ли, че нашият император би позволил на който и да е да го командва. Той прави каквото си иска.
Погледът на Селена бе изпълнен със съжаление.
- И какво според теб ще стане? Знам, че той ще се завърне. Знам, че всичко ще се върне към предишното си темпо. Но след три месеца вече няма да съм избраница. Няма да имам роля тук.
- Може да останеш.
- Не мога да остана, Изабел. Опитвах се, но не ще мога да го гледам с други жени. Коя мога да бъда в този свят освен една от бившите му избраници? Още повече аз не съм...
- Човек. Знам.
- Как?
- Видях белезите. Но още преди това видях и сенките. Не съм толкова глупава.
Последният коментар я накара да се усмихне.
- Никога не съм си го и помислила – премълча за миг. - Тогава осъзнаваш, че наистина нямам място тук. Това не е моят свят, Изабел.
- Ти имаш право повече от всеки друг на света, Селена.
- Защо? Защото съм избраница? Защото съм мелез?
- Защото го обичаш истински.
- И кога любовта е била справедлива? Кога е имала щастлив край? – премълча отново, заглеждайки се отново към хоризонта. – Пък и какво мога да му дам, което да не получил през всичките тези години?
- Всичко. Ти го караш да се смее. Изпълни живота му с удоволствие. За първи път го виждам толкова щастлив. Толкова...
Прекъсна го грубо.
- Достатъчно, Изабел. Ако иска нещо от мен, ще го изрече. Искам да съм сама.
Тонът й бе достатъчно красноречив. Изабел остана загледана в младото момиче дълго време. Гледаше я, застанала там като безплътна фигура. Сянка. Призрак. Търсеше думи, с които да донесе покой в сърцето на момичето. Думите не идваха. Как да накара тези две твърдоглави души се отворят една към друга.
Тръгна си без да открие отговор.
Селена не желаеше да го изговаря на глас. Но вече е решила съдбата си. Три месеца в бъдещето ще го изрече един единствен път на глас. Каквото ще се случи, ще стане. До тогава възнамерява да прави точно това, което желае – щастливи спомени. Докато ги има.
Два дни по-късно получиха първите новини. Армията на императора се е изправила срещу войски на бунтовниците. Имало е битка. Бунтовниците са били по-добре подготвени от очакваното. Но дори техните магии не са достатъчно силни да възпрат императора
Селена знаеше всичко ден по-рано. Няколко от сенките й се бяха завърнали. Показаха й всичко. Войските на императора бяха разположение на ден път от посочената зона. Атакуваха ги през нощта, но защитата на императора устояха достатъчно, че войските да се мобилизират. По-голямата част от атакуващите избягаха.
Следващите два дни бунтовниците се укриваха и саботираха войските и запазите им. Но императорът не бе притеснен от жалките им опити. Изпрати сенките си сред тях, докато не откри всичките им скривалища.
Атакува ги всичките наведнъж. Имперските войни поразиха врага лесно, макар и със загуби. Сенките й проследяха всичко от далеч. Но една бе останала с императора от началото до самия край. Малка пеперуда скрита под мантията му. Бе убедена, че той знае за присъствие й, но така и не реагира. Остави я при себе си.
И така тя видя всичко.
За първи път в живота си видя императорът в пълната му сила. Досега се бе изправяла пред господаря, управляващия, но сега видя владетеля на света. Силата му се разпростираше като невидима мъгла. Кара те да изтръпнеш. Чувствайки се като че ли си насред лятна буря. Но по-мощно. По-силно.
Това, което Селена изпита само частица от реалността. Не смееше дори да помисли какво е усещането ако бе там, до него. Странна мисъл. Плашеща и възбуждаща. Императорът е фигура, твърде примамлива, но и твърда далечна. За пръв път Селена осъзна колко могъщ е той. А тя е единствено преходна малка пеперуда сред ураган.
Разби силите им с лекота. Никой не успя да се приближи и на десетина метра от него. Вървеше сякаш е господар на света. Вечен и непоклатим свят. Няколко мага се оказаха достатъчно силни да бъдат изключение. Но императорът ги победи с голи ръце.
Двама мага, мъж и жена, атакуваха едновременно. Беше й трудно да прецени, но силите им бяха тези на огън и гръмотевица. Огънят се плъзна по бронята му като златисто-червена коприна. Електричеството е само проблясък, допринасящ за яркостта на плата.
Усмивката на лицето му бе способна да срази сърцата им. Селена бе изненадана, че не го направи. Собственото й сърце пропусна удар, когато я видя. Но тези магове бяха войни, обучени. Ако не друго имаха готовността да се изправят пред смъртта.
Императорът ги приближи. На няколко метра от тях скочи и се застана точно между тях двама. Сграбчи ги и прекърши вратовете им без дори да забави крачка.
Влезе в подземието. Използва сенките си да плени войските изправили се пред пътя му. Вървеше сам сред враговете си и в същото време нямаше никой, който жената да е способна да си представи да върви редом с него.
Коридорът, по който бе поел го отведе до огромна правоъгълна зала. Императорът трябва да го е усетил. Селена не знае, магията е нещо твърде непонятно за нея, колкото и да се опитва да я учи, но той ще го знае. Магията. Капанът.
С пеперудата си успя да огледа залата. Стените бяха изписани със странни знаци, не приличаха на нещо, което е виждала, в която и да е книга. Не успя да ги огледа внимателно, но като че ли имаха някаква последователност.
Императорът огледа стаята и се усмихна на групата мъже в далечния край. Бяха шестима, седнали на земята с кръстосани крака. Говореха на непознат за момичето език. Заклинание. Забрави за всичко и всички, когато видя последния мъж в стаята. Зад шестимата имаше още един. Седеше изправен, гледащ императора. Норта Крайсир.
- Виждам, че добре сте се подготвили за идването ми. Научили сте си урока.
- Всичко за почетния ни гост.
- Нося ти поздрави от племенницата ти.
- Предположих, че е оцеляла. Скоро ще поправим това.
Императорът направи няколко крачки напред, навлизайки все по-навътре в кръговете.
- Забравяш, че преди това първо ще се изправиш срещу мен.
Норта Крайсир заобиколи мъжете, приближавайки се към императора, докато не се изправиха един срещу друг на десетина метри разстояние. Селена виждаше всичко толкова детайлно сякаш сама се е изправила пред него. Нервите й едва издържаха. Цялата се разтресе, ръцете й се свиха в юмруци. Сенките около нея се увиваха и преплитаха като лиани, увивайки цялата стая със силата си. Но каквото и да е станало, вече се е случило. Не може лично да причини нищо на Норта Крайсир. Може само да наблюдава.
- Над двеста години моите прадеди търсят начин да победят врага на човечеството. Теб. Проучват и експериментират. Преравят всяка книга, писмо, записват всяка дума. Знаем всичко за теб.
- Надявам се четивото да е било интересно. Имал съм доста буйни години.
- Родословието ти конкретно - императорът замръзна. Норта Крайсир се ухили. – Да, точно така. Твоето родословие. Много бедно, но все пак съществуващо. Открихме само един твой жив роднина. Незначителен демон, непознаващ дори собствената си ценност. Лесно го заловихме. Експериментирахме върху него в продължение на години. Научихме доста. Докато не избяга и не взе сестра ми със себе си.
- Селена.
- Точно така. Тя е единствената ти роднина. Единствената като теб.
Селена падна на земята. Строполи се по-скоро. Краката й не я държаха на място. Роднина. Това обясняваше способностите й дори по-добре, отколкото фактът, че е полудемон. Можеше да си представи как да държали демонът, нейният баща, години наред. И омразата, която е имал към всички тях. Самата тя го изпита само след месец.
- Няма ли какво да кажеш? Толкова ли си изненадан? Или заклинанието изигра своята роля? Усещаш ли силата му? Как я изсмуква? Поне за нещо да имаше полза от онова тъпо момиче. Опитите върху нея се оказаха по-успешни, отколкото очаквахме. Без нея не бихме успели да завършим всичко така бързо.
Императорът огледа залата много внимателно.
- Признавам, че работата е отлична. Почти перфектна – пауза. – Ако бях обикновен демон.
Сенките му се раздвижиха. Преминаха през първия кръг, силите му се опитаха да го възпрат, но сенките преминаха отвъд. После отново и отново. Кръг след кръг. На Селена й се стори, че отне минути, но реално бяха мигове.
До последния кръг. През нещо нямаше как да премине. Концентрира силите си, но отново имаше отпор.
- Интересно.
- Нали? Кръвна магия. Единствено силата на Селена може да освободи този затвор.
Императорът се засмя. Онзи смях с цяло гърло, който Селена обича, макар и сега да бе изпълнен с мраз, достатъчен да замрази и огън.
- Никога не бих я изложил в опасност. Така е, глупаци. Двадесет и седем дни Селена бе при вас. Отвлякохте я. Излъгахте я. Измъчвахте я. Надали съществува някой, който да ви мрази повече на света от нея. Но вие отключихте силите й.
- Малко контрол над сенките не е достатъчно. Тя никога няма да постигне нужния контрол.
- Кой според вас ме доведе до тук? Нейният аватар – посегна към пеперудата. – Аватар като този.
Пеперудата в дланта му полетя към външните кръгове.
Всичко се случи за миг. Но този миг бе дълъг като вечност. За Селена. За императора. За маговете. За Норта Крайсир.
Пеперудата премина през кръга сякаш не съществува. Ярка светлина изпълни стаята. Всичко изчезна в белота. Светлината намаля. До тогава императорът се бе придвижил през стаята пред първият от маговете. Мъжът още дишаше, един дъх, достатъчно дълъг да види собственото си сърце извадено. Императорът го смачка пред очите им.
Един от маговете го атакува. Мощта атака от тъмна материя. Демонът се прикри с плаща си, после отвърна с кълбо огън. Увеличаващата му се сила покоси не само нападателя, но и този до него. Останалите четирима се опитаха да го заобиколят. Надпяваха заклинание. Императорът ги уби със сенките си.
Норта Крайсир не се опита да избяга. Насочи се към императора, извадил дълъг меч. Атаката щеше да успее, но демонът се извърна навреме. В ръцете му се материализира извит меч. Контрира удара.
Двамата се отдръпнаха един от друг, въртейки се в кръг. Започнаха да се разменят удари. Бяха добри. Много добри. Но без магия, без излишни сили, императорът превъзхожда бунтовника с чисти умения и хилядолетие опит.
В началото изглеждаха равни. Разменяха си удари и дори няколко прорязвания. Норта Крайсир успя да пореже лицето на демона. Императорът облиза кръвта по бузата си и се ухили злобно.
- Змията си остава змия до край. Дори не искаш да посрещнеш смъртта си в честен двубой.
- Няма нищо честно в теб, демоне.
- Но да използваш отрова? Отново? Мислех, че вече си научил, че не съществува отрова, която да ме спре.
- Може ако е принесена с магия – нападна челно, прорязвайки рамото на императора. – Последен дар от онази предателка.
Сякаш думите бяха ключ към заклинание. Може и наистина да са били. На демонът се олюля, падна на едно коляно. Мечът се насочи към гърдите му. Ръката му бе твърде бавна да го предпази от удара към сърцето му.
Малката пеперуда се изпречи на пътя на острието. Крилете й се разшири, докато не се превърнаха в щит, покриващ императорът. Селена нямаше идея как е възможно това. Но то стана. Демонът имаше нужда само от този един миг, за да задейства собствените си сенки и увие Норта Крайсир като пашкул.
Надигна се. Залитна, но остана на крака. Пеперудата бе възвърнала предишната си форма, заставайки отново скрита в яката му.
- Убий ме. Борбата ще продължи и без мен. Хората никога няма да се примирят да останат роби.
- Ще те убия. Бъди сигурен в това. Но не още..
Запуши устата му, за да не чуе ругатните му.
Ръката му се протегна към пеперудата. Взе я и насочи към лицето си.
- Върви се при господарката си. Всичко свърши. Скоро ще се завърна. Аз спазвам обещанията си.
Пеперудата отлетя. Ден по-късно бе при нея.
Селена остана да лежи на каменния под. Студеният камък до бузата й бе единственото, което й напомняше къде се намира. Силата на случилото се я разтресе напълно. Узнатото още повече. Заспа от изтощение с мисълта, че императорът е добре. Връща се у дома.
***
Това скоро се оказа единадесет дни по-късно.
Макар императорът да има начини за мигновено придвижване, той предпочете да пътува с обикновените войски. Да пътува из земите си и както Селена само да предполагаше – да избере нови избраници. Обикновено императорът прекарваше по-голямата част от лятото в пътуване из земите си. Тази година не бе имал тази възможност, но сега го правеше.
Изабел бе доволна от новините за успеха на императора. След като намери Селена заспала от изтощение на земята, заповяда да я отведат в покоите й и забрани повече да стъпка в кулата. Дни наред се грижи за нея, макар още на следващата сутрин да се чувстваше по-добре. Вече не изпитваше нужда да ходи в кулата. Знаеше какво е станало много преди останалите. Но остави Изабел да й съобщи добрите новини. И после да я разочарова с една единствена дума:
- Знам.
- От къде?
- Сенките ми бяха там през цялото време. Видях всичко.
- Тогава по-скоро трябва теб да питам за случилото се, отколкото вестителя.
- Победихме. Само това има значение.
- Не го вярвам, Селена. Знам, че има още нещо. Виждам го в очите ти.
- Норта Крайсир е жив.
- Чичо ти?
- Да. Императорът го залови жив и го води насам.
- Той е водач на бунтовниците. Публична екзекуция е най-добрият вариант за край на бунта срещу властта му.
- Да. Подобна смърт е достойна за него.
Изабел я изгледа особено.
- Сподели с мен, знаеш, че можеш.
Селена дълго мълча преди да проговори.
- Това е краят, Изабел. Императорът ще се завърне. Норта Крайсир ще умре. И преди да се усетя и последните два месеца от престоя ми тук ще отлетят като птица.
- Трябва да спреш да тъжиш за това, Селена.
- Ще умра.
Изабел се подсмихна.
- Глупости момиче. Може така да ти се струва, но никой не умира от разбито сърце или тъга. Ще мине време, може би много, но ще разбереш.
Изабел не разбира. Не можеше. Или си е затворила очи за очевидното. Селена отказа да мисли за това. До последния миг щеше да го отрича в ума си. Да го игнорира.
Тези две седмици и позволиха да се вземе в ръце. Да се върне към това, което бе преди време. Поне отчасти.
Бе ранна сутрин, когато войската се появи зад хоризонта. Цялата войска вървеше под строй начело със самия император. Дори от тази далечина виждаше фигурата му, възседнал черен като смъртта кон. Приближавайки се Селена го огледа по-добре. Конят бе направен от сенки. Два пъти по-голям от обикновен жребец, целият в броня. С дълъг рог на челото си. Да, императорът знае как направи впечатление.
Всички служители на двореца и дори околността се събраха да посрещнат императора. Застанали от двете страни на главния път те оформяха коридор. В самия му край бяха петте избраннички. Носеха еднакви златни рокли, символ на победата им. Селена не ги харесваше. Пищни и натруфени като трофей. От друга страна в очите на демоните, те бяха точно това. Все пак е традиция, така че не възрази нито веднъж.
Пред тях бяха единствено шамбеланът на двореца, демон на име Пинтра и Изабел като главна икономка.
- Господарю приветстваме ви. Всички сме изпълнени с радост и вълнение от вашата победа.
Императорът слезе от коня си, който се изпари изпод сенките на наметалото му.
- Радвам се да бъда у дома, Пинтра – обърна се към хората си, използвайки магия да усили мощта на гласа си. – Жители на Пангрия, вашият император ви донесе победа. Тези, който искаха да разрушат нашия свят сега седят коленичещи пред вас. Една седмица от днес ще умре и техния главатар. Но днес, в този велик ден е време за празнуване.
Хората ръкопляскаха, викаха императора и го поздравяваха за победата, която им е донесъл. Гледаха пленниците, обиждаха ги, замерваха ги с каквото им попадне от зеленчуци до камъни. Зад тях, в метална клетка бе и Норта Крайсир. Седеше изправен и непоклатим.
Селена срещна погледа му, миг преди да се поклони до земята пред императора си. Петте момичета го направиха едновременно в пълен синхрон, който упражняваха часове наред миналия ден.
Надигайки се срещна погледа на императора. Искаше да го пита хиляди неща, но сега не бе момента за това. Скоро двамата ще трябва да поговорят сериозно. Но както той сам се изрази, днес щяха да празнуват. Гости пристигаха от две седмици насам. Всички важни лордове в околността и от далеч дойдоха тук, за да поздравят лично императора.
Императорът взе ръката на Катрин и заедно тръгнаха към голямата зала, същата, от която започна всичко. Останалите избранички го последвахме, заставайки зад трона му като колони от злато.
Следващите няколко часа останаха там, неподвижни, символ на властта на императора, докато всеки от лордовете поднесе поздравите и даровете си. Селена бе започнала да се уморява, но за разлика от другите не го показваше на лицето си. Дори след толкова месеци, плътта й още помни годините обучение. Ако се наложи ще остане в тази позиция дни наред, както направи и преди, на кулата.
Гостите намаляха и последния показа почитта си. Накрая императорът се изправи и извика:
- Победата ни наистина бе славна. Време е да празнуваме.
Императорът се поведе към една от другите зали, където ги очакваше истинското пиршество.
Избраничките останаха в залата, докато всички не си тръгнаха. После всяка се върна в собствените си покои, за да се преоблече и приготви за празненството.
Няколко прислужнички помогнаха на Селена да се преоблече. За вечерята подбра красива рокля в злато и черно. Роклята бе с гол гръб до кръста, презрамката минаваше през врата й и надолу към предница напомняща черен корсет. Надолу дрехата се отпускаше свободно с една единствена цепка до бедрата й. Цветът й бе черен, но бляскав под светлината. По целия плат имаше красиви орнаменти изрисувани от златни нишки. Предната част на роклята бе дори по-ярко изразена с истински парчета злато.
Не обичаше да носи бижута, но сега върху гърдите й имаше колие от златни верижки, спускащи се до корсета й. Същите продължаваха и на гърба й само че там продължаваха надолу по плътта й. На ръцете й имаше гривни, нежни изображения, покриващи ръката й до лактите. Прислужничките вдигнаха косата й в десетки плитки, преплетени във златни нишки и златни цветя, напомнящи тези по роклята й и гривните.
Другите избранички също бяха красиви. Прекрасна комбинация от цветове, примесени със златно. Катерина носеше пищна златна рокля, с червени рози по нея, твърде напомняща по стил на Селена за една от първите й вечери в замъка. Шарат бе избрала традиционна за земите и премяна, покриваща по-голямата част от тялото й, но обсипана със злато. Зиара бе подбрала синя роля, един от любимите й цветове. Екстравагантната Лора както винаги бе най-екстравагантната от всички. Носеше зеленя рокля, плътна по тялото с гол гръб и корем. Двете парчета бяха свързани с няколко златни вериги. Носеше такива и надолу по роклята като колан.
Забавляваше се и танцуваше с всеки, който я покани. Искаше да се приближи до императора, да говори с него. Но както винаги той остава далечен и недостижим. Поне за нея. Винаги щом погледне към императора, около него е някой от другите избранички, предимно Катрин и Шарат. Не искаше да разговорят в тяхна компания.
Дукът на Чангра я покани за танц. Слушаше с половин ухо похвалите му относно победата на императора или колко е красива. Завъртя се няколко пъти и се озова в нечии други ръце. По-големи, по-груби и по-познати от всички други. Погледна нагоре и срещна погледът на императора.
- Красива си като богинята чието име ти дадох.
- Благодаря ви, господарю.
- Трябва да говорим.
- Така е, господарю. Имам въпроси. Но те ще почакат, когато сте готов да говорим.
- Мислех, че ще си по-нетърпелива.
- Норта Крайсир е заловен. Бунтовниците са заловени. Вие сте добре. Днес празнуваме. Утре ще говорим.
Музиката затихна и тя му се поклони.
Бяха прекъснати преди да я заговори. Възползвайки се от възможността да се измъкне. Поостана още малко, но като цяло бе изпълнила дълга си. Оттегли се за нощта.
Целият дворец празнуваше, никой не забеляза бледата й фигура да се скрива в сенките, да тръгва през вратата, и бавно към покоите й. Последна за последен път днес отражението си в огледалото. Последните седмици се превърна в нещо като навик за нея. Гледаше промяната в себе си. Как нараняваният изчезнаха. Как тялото й се върна предишната сила, предишния си вид. Накрая търсеше белези, че се превръща в демон. Но такива няма. Все същото обикновено момиче.
Тази нощ пред нея бе застанала не плахо момиче, а сериозна жена. Аристократка. Стойката й бе перфектна, въпреки умората в краката. Погледът й бе пронизващ, студен, макар и умората и болката да бяха повече отколкото всеки заслужава да изпита. Дали тази сериозна жена пред нея е истинската й същност? Дали е момичето? Избраницата? Селена? Жертвата или силата?
Отказа се да мисли за това. Поклати глава и се отдръпна от голямото огледало. Седна пред тоалетката и започна да разплита косата си.
Почти бе приключила с ваденето на украшенията, когато чу гласа му зад себе си.
- Красива си.
- Има хиляди красиви неща по света – продължи да разплита косата си. - Съмнявам се аз да съм едно от тях.
- Мисля, че съм видял достатъчно, че сам да преценявам.
- Може би сте прав, господарю.
Придвижи се до нея. Ръката му докосна бузата й. Инстинктивно Селена притвори очи и се облегна за миг на дланта му.
- Знам, че беше с мен през цялата атака. Усещах силата ти като малка светулка.
Остави косата си.
- Видях всичко, но ден по-късно. Не знаех, че моята пеперуда прави всичко това. Не й бях дала заповеди. За ни едно от нещата, който се случиха. Имате ли обяснение, защото аз нямам?
- Имам. Създала си аватар. Наистина добър аватар.
- Това ли е само? Една добре направена пеперуда?
- Не, не е само това, Селена – възрази императора. - Създала си аватар, който носи в теб част от твоята есенция. От душата ти при липса на по-добра дума. Аз имах силата да я изпратя срещу защитната стена, но не и когато ме спаси от онзи меч.
- Усетих го – докосна рамото си, където бе изпита болката. - Не знам как, но когато мечът се удари в тялото й. Беше сякаш някой покосява мен самата.
- Това ми припомни. Така и не те разбрах как точно откри бунтовниците?
- Изпращах пеперуди. Нощ подир нощ. Стотици, сигурно хиляди от тях.
- Искам да го видя.
- Добре.
Селена се изправи. Бе разплела косата си, сега те се спускаха като водопад от къдрава, бледа светлина. Усмихна се при възможността най-накрая да му покаже на какво е способна.
- С удоволствие, господарю.
Мина покрай него, през стаята, до балкона. С рядко движение отвори и двете му крила. Пристъпи напред. Още с първата крачка се представи как краищата на роклята й се превърна в малки пеперуди. Не й трябваха много, може би само петдесетина.
Остави ги да летят около нея като живо продължение на роклята й. Завъртя се няколко пъти, наслаждавайки се на гледката.
- Богиня.
- Не съм богиня. Аз съм полудемон.
- И все пак винаги, когато те погледна виждам съвършенство.
Селена се облегна на балкона. Погледна надолу към залата, където други още празнуваха. Намираха се на метри, а в същото време в друг свят. Една от пеперудите й кацна на рамото й и Селена я взе на пръста си. Блясъкът на луната, я караше да блести точно като роклята й.
- Това е съвършенство. Не аз.
- Реално погледнато никой не е. Но сега не сме тук да говорим за това. И без това аз ще спечеля този спор.
- Самоуверен както винаги, господарю – подсмихна се и продължи. – Какво ще кажете за тези пеперуди?
- Съвършени и всяка от тях има частица от теб.
- Означава ли това, че душата ми е разкъсана на милион парчета. Защото понякога наистина я чувствам по този начин.
Императорът бе застанал до нея. Една от пеперудите й кацна на рамото му, точно както бе правила предишната. Сега обаче той не носи наметало под което да се скрие.
- Не. Истинската ти душа е непокътната. Това е по-скоро като продължение. И вместо да си разкъсана на милион парчета, ти имаш милион продължения. Като корените на дърво. Само че в този случай тези изпълняват основни задачи, докато не се наложи нещо по-особено и тогава те реагират спрямо твоето подсъзнание.
- А подсъзнанието ми има една основна задача – да предпази мен. И вас.
- Явно.
- Не мисля, че тогава има нещо повече, което да обсъждаме, господарю. Сигурна съм, че вече липсвате на гостите си.
- Липсва им властта, до която се докосват, не мен самия. Ще го преживеят. Норта Крайсир те залови и измъчва. Искал е информация, но много повече от това е искал тялото и способностите ти. Използвал те е за създаването на бариери. Заклинания. Много повече, от това, което видя в онези спомени. Да не говорим за разкритията около миналото ти.
Селена въздъхна.
- Имах време, когато това ме плашеше. Когато по цяла нощ не съм спала, чудейки се какво ли още са ми причинили. Неща, за който дори не подозирах, освен в кошмарите си. Да го видя или да чуя за това... не ме изненадва. Също и по отношение на миналото ми. Знам, че баща ми е изнасилил майка ми. Не знаех, че е бил измъчван и държан там години. Почти го разбирам.
- Искаш ли да го видиш? Норта Крайсир?
- Да. Искам да се изправя пред него един последен път.
- Тогава ела.
Подаде и ръка. Селена я пое без колебание. Пеперудите около тялото й се превърнаха в наметало. Нощите стават все по-студени. Есента наближава.
Вървяха по коридорите. Хора и демони им правеха път, покланяйки им се. Никой не ги спря. Никой не попита къде отиват. Вълнуваше се. За всичко. Започвайки от присъствието на императора толкова близо до нея. До първото й истинско отиване до тъмницата, не само първо излизане. И накрая, но не и на последно място – срещата с Норта Крайсир.
- Развълнувана си.
- За първи път ще видя тази част на замъка – ухили се. – С изключение на първата ми нощ тук.
- Това не е място за една дама.
- И въпреки това сам предложихте да ме доведете?
- Ти си една много специална дама, Селена.
Достигнаха вратата към тъмницата. Двамата демона пазачи я отвориха за тях. Надолу имаше само стълби, продължаващи десетки ако не и стотици метри надолу.
- Благодаря ви, господарю. – кимна леко с глава.
- Кога ще престанеш да ме наричаш така? Преди не го прави. Имам име.
- Ако ми заповядате, ще го направя. Иначе... аз съм само една от вашите избранички, господарю. Другите знаят ли го? Използват ли го?
- Не.
- Тогава аз също нямам това право.
- Явно ще трябва да започна да ти заповядвам. – подхвърли безгрижно.
- Ваша воля.
Няколко минути по-късно достигнаха целта си. Най-обикновена дървена врата с решетка да надникнеш вътре. Напомни й на онази, зад която бе стояла през всички онези седмици. Нейният собствен затвор.
- Разколебана ли си?
- Не. Само се подготвям.
- Колкото време ти е нужно.
Селена си пое дълбоко дъх и каза:
- Готова съм.
Императорът докосна дръжката. Светлина проблесна по цялата й повърхност. Магия.
Вратата се отвори и вътре проблеснаха две факли. Между тях имаше фигура, увиснала на вериги. Мъжът се размърда и повдигна глава.
- И ако не е любимата ми племенница.
- Скъпи чичо – ухили се злобно Селена, пристъпвайки навътре. – Толкова ми липсваше. Кой би предположил, че следващия път, когато се видим ще сме в същата ситуация, но с разменени роли?
- Така ли е? Аз ще умра за това, в което вярвам.
- А аз живея за това, в което вярвам.
- Слуга на демони. – заплю я.
Пелерината й се надигна, защитавайки я. Едновременно с това част от нея се оформи като кама до гърлото му.
- Давай! Убий ме!
- О, искам го с цялото си сърце. На света надали има друг, който да иска толкова силно смъртта ти колкото мен.
- Тогава го направи! – прекъсна я.
- Няма да ти дам това удоволствие – свали ножа. - Ти ще умреш Норта Крайсир. Скоро, не и от моята ръка. Искам да живееш. Пък било то и за час повече.
- Отмъщение.
- Ако имаш в предвид, че искам да последния си миг да мислиш за мен. Да! Аз те открих, Норта Крайсир. Не императора, не шпионите или магиите му. Аз и моите сили уж незначими сили.
- И пак твоите сили ни доведоха до тук. Макар да се оказа провал в лично отношение, тялото ти бе от голяма полза.
- Да знам за магиите. За капана. Но ти сам видя пеперудата ми. Тя бе тази, която измъкна императора. Тя бе и тази, който го спаси и спомогна заловяването ти. А дори не се бях постарала. Каквото и да си способен да направиш, аз мога да го спра.
- Наистина ли? Познаваш света, поне на това те научихме. Знаеш какви чудовища са. Как можеш да седиш до това нещо тук и да не чувстваш нищо?
Селена въздъхна театрално.
- О, изпитвам много чувства. Но ако животът ме е научил на едно то това е, че не това, което си те определя като чудовище. За теб нашия император е чудовището. Но той е управлявал тези земи за хиляди години и през това време човечеството просперира. Може би аз съм чудовище – все пак съм полудемон, получовек. А лично виждам едно чудовище и този си ти.
- Всички сме чудовища.
Селена се усмихна невинно.
- Не улеснява ли всичко това? Всички сме чудовища. Въпросът е дали сме добри или лоши?
- И кой решава?
Императорът пристъпи напред.
- Светът, другите, бъдещето. Истината е, че единствените, които решаваме накрая сме самите ние – докосна рамото й. – Но имаше и други причина да искаше да го видиш нали, Селена?
Момичето го огледа объркано. Не разбираше.
- Няма какво, господарю. Освен ако не го убие точно в този миг нямам друга работа с този предател.
- Може да съм всичко, но не и предател. Аз живея за целта си. Ще умра за нея.
- Без значение каква е цената нали? – обърна се към него. - Дори ако това е сестра ти?
- Господарю? – попита объркана Селена.
- Твоят любим чичо крие много повече тайни, отколкото дори сме си представяли. Спомените му изненадаха дори мен. Повечето се прекалено кървави за прекрасните ти очи. Но други...
Селена застана пред него.
- Покажи ми ги. Всичко.
- Сигурна ли си?
- Готова съм. Имам правото да знам.
- Така е.
- Не! Няма да позволя...
Норта Крайсир така и не довърши, сенките на императора се умиха около устата му. Около тялото му, попречвайки му да мърда.
- Допри длани на лицето му. Чело до челото му – тя направи както й каза. – Виж ума му като замък с огромни порти. Отвори ги.
Селена се опита, успя да си представи тази замък. По-малък от този на императора, имение вместо замък. Прави стени и няколко кули. Докосна масивната врата и с всички сили я натисна. Не помръдна. Опита отново.
- Не мога. Нямам силата за това.
- Имаш я, Селена – усети ръцете му върху своите. - Ти си много повече от това, което си вярваш, че си. По-силна, отколкото предполагаш. Ако някой го може, това си ти.
Селена опита отново. Впрегна всичките си сили. Представи сенките й да се надигат около нея и да й помогнат. Вратата изскърца и поддаде. Сантиметър по сантиметър. Докато не се отвори достатъчно, че да влезе.
- Успях.
- Отлично. Започни да търсиш. Ще видиш врати. Много от тях сигурно. Довери се на инстинктите си и ще откриеш правилните.
- Но какво да търся?
- Какво искаш да знаеш?
- За родителите ми. За по-голямата им сестра. За мен самата. Искам да знам какво се е случило наистина? Не лъжи или полуистини.
- Тогава го търси. Аз ще съм тук, до теб.
***
Съзнанието на Норта Крайсир. Място, където никога не бе очаквала да види. Никога не искаше да види. Още повече да съм част от него.
Озова се в огромен коридор, разклонен няколко пъти. Затвори очи и остави краката й да я водят. Докосваше вратите една по една, доверявайки се на инстинктите си. Някой врати изглеждаха невинни. Други толкова ужасно, че не смееше и да помисли да ги отвори. И все пак го направи. Веднъж.
Озова се насред клане. Норта Крайсир бе там, една по-млада версия. Но едно е да видиш клане насред бойно поле. Друго в тъмница, подобна на тази, в която се намираха дори в момента. Тела на демони бяха закачени на куки като животни за клане. Други бяха на маси с разчленени тела, с разтворени кореми или липсващи крайници.
Не може да премине на повече от няколко крачки от вратата. Ако не от гледката, то само от миризмата й се повдигаше.
Чу гласове. Не разбра много. Норта Крайсир разговаряше с още някой.
- Има ли нещо ново?
- Не. Последните проучвания не показват нищо. Физиологията на демоните е твърде близка до нашата. Трудно се открива това, което ги прави каквото са. А ние и търсим ключа към магията.
- Постарай се повече. Главатарят ни иска отговори.
Селена отстъпи назад и бързо затвори вратата зад себе си.
Продължи да търси. Всяка врата й разкриваше частици от миналото на Норта Крайсир. Някой спомени бяха скучни. Обикновени. Други достатъчно ужасяващи, че да избяга от там с писък.
Най-накрая достигна до врата, която сякаш я зовеше. Точно каквото императорът й каза да търси. Пое си дълбоко дъх, подготвяйки се за това, което ще види.
Озова се в покрайнините на някаква село. Най-обикновена къща с няколко по-малки сгради в близост за животни. Имаше и малко обработваема земя. Отпред бе каретата на избраницата. Демоните на императора, отговарящи за грижата и идването на момичетата, бяха дошли да вземат бъдещата избраница.
Възрастна жена седеше до вратата, държейки с всички сили младо момче на не повече от десет години. В полите й имаше малко момиченце. Норта Крайсир и майка й. Загледа се в малкото момиченце, търсейки нейните черти по своето лице. Но това дете имаше кестенява коса и тъмни очи, подобни на тези на брат си и майка си.
На вратата се появи млада жена, придружавана от демон. Верая, по-голямата им сестра. В нея Селена припозна някой от чертите си. Приличаха си, макар и не много. Беше плакала, но сега лицето й бе спокойно и сериозно.
Приближи се до брат си, който най-накрая спря да се бори и я гледаше ядосано. Бе твърде далеч, за да чуе каквото и да било, но поне виждаше добре. Размениха няколко думи. Прегърна него, брат си, погали малката си коса по главата.
Демонът до Верая докосна ръката й, каза й нещо. Тя кимна и го последна към каретата. Едва щом се качи и потегли, момчето, на което Селена й бе трудно да нарече Норта Крайсир, се освободи от ръцете на майка си и се затича подир каретата. Но тя бе твърде бърза, а той твърде бавен. Препъна се, викаше името на сестра си, но каретата не намаля и скоро се изгуби зад завоя.
Селена се загледа известно време в плачещото дете. Накрая отстъпи назад през вратата. Огледа се и скоро я намери. Врата точно като тази.
Влезе.
Озова се в къща. Не бе видяла къщата отвътре, но това трябва да е тя. Верая седеше го огнището. Не правеше нищо освен да гледа в огъня. Изглеждаше остаряла с години. Особено очите й. През вратата влезе младия Норта Крайсир. Бе станал по-висок и снажен, но надали да е година, може би две години по-голям от предната врата.
- Трябва да престанеш да правиш това, Верая.
- Добре съм.
Момчето приклекна до нея.
- Не си добре. Какво са ти направили? Няма от какво да се боиш. Сподели с мен. На никой няма да кажа.
- Вече ти казах. Не знам. Помня как отидох там, видях императора. И после отново бях там и ми казаха, че службата ми е приключила.
- Тогава какво има? Защо това държание?
Верая въздъхна, поклащайки глава.
- Не знам. Чувствам, че нещо липсва. Че съм имала нещо, а вече не.
- Това е защото демоните са ти го отнели!
- Норта...
- Не. Те са виновни за всичко. И най-вече императорът. Прави каквото си иска и мисли, че ще бъде ненаказано. Но татко знае по-добре. Ще видиш, че ще си плати за това, което ти е причинил.
- Говориш глупости. Видях двореца. Хората и войските му. Видях самия император и почувствах силата му. Ние сме нищо за него. Никога няма да бъдем достатъчно силни да го спрем.
- Баща ни не мисли така. Неговият баща преди това също. Аз мисля така.
- И това ще доведе до смъртта ви. На всички ви!
Момичето стана и излезе от стаята.
Споменът приключи, избледня по краищата си. Селена напусна стаята. Огледа се, но не намери подходяща врата наблизо. Продължи да търси. Вървя дълго преди да се спре на друга врата. Усещането бе като на предните две врати, но по-различно.
Отвори я и попадна насред красива гора. Огледа се за следи от чуждо присъствие. Почти веднага забеляза Норта Крайсир. Вече по-голям. Младеж, в чиито черти вече виждаше мъжа, който мрази.
Тайно, той наблюдаваше някой. Селена се приближи без колебание. Дори да застане пред него, или премине през тялото му, Норта Крайсир нямаше да я усети. Застана до него, проследявайки погледа му.
Видя младо момиче, на не повече от петнадесет години. Носеше обикновена кафява рокля. Чакаше някой. Обърна се в тяхна посока. За миг Селена затай дъх. Лицето й бе като това на Селена. Сякаш се гледаше в огледало. Макар с различна коса и очи. Ириен. Майка й.
Скоро чу стъпки. Изглеждаше изплашена, но видя мъжа и се усмихна. Затича се и го прегърна. Той я завъртя около тялото си. Смеейки се с него. Целувайки я. Отдръпнаха се един от друг и тръгнаха към голямото дърво, където Ириен го чакаше по-рано. Имаше руса коса и сини очи. И бе демон. Млад и красив.
Двамата изглеждаха... влюбени.
Норта Крайсир ги наблюдаваше с ужас в очите. Накрая избяга.
Селена нямаше как да остане, споменът ставаше все по-блед и блед. До последния миг наблюдава двамата влюбени. Бяха седнали под дървото, разговаряйки, държейки се за ръце. Нейните родители. Норта Крайсир бе изрекъл най-голямата си лъжа.
Започна да търси нова врата с още по-голяма настървеност. Тичаше из коридорите на съзнанието му. Докато не я намери. Влезе без дори да намали.
Намираше се в къща. Малка, но не същата от предните спомени. Погледна през близкия прозорец. Бе насред някакъв град. Не видя нищо отличаващо го, може да е всеки град из всяка от страните. Нощното небе също не спомага за различаването му.
Чу крясъци и се обърна. В стаята нахлу Ириен, последвана от Норта Крайсир.
- Няма да ти позволя да видиш отново това чудовище!
- Менар не е чудовище. Той е живо същество като мен и теб.
- Той е демон! Като тези, който ни отнеха Верая.
Ириен поклати тъжно глава.
- Проумей го най-накрая. Верая не ни бе отнета. Тя избяга по собствена воля. Искаше да е по-далеч от теб и лудия ни баща. Задушавахте я както задушавате и мен.
- Верая си бе добре, докато не стана избраница. Докато не срещна императора и той не я омагьоса. Така както твоя демон е омагьосал и теб.
- Менар не владее никакви магии. Единственото, с което ме държи са чувствата му към мен и моите към него. Аз го обичам, Норта.
Ударът добре изведнъж. Плесницата му я изненада и повали на земята.
- Никога повече няма да го видиш! Никога!
- Няма да ти позволя да ти разделиш. Ние сме едно. В сърцата си и пред закона.
Норта я изгледа сядаш й е пораснала втора глава.
- Ти си се омъжила за него? За това чудовище?
- Да. – просъска тя.
- Няма значение. Той вече е мъртъв. Хората ми се погрижиха за това.
- Не го вярвам!
- Но е истина! Искаше тази вечер да избягаш с него, нали? Видях багажа ти. Чух ви как се уговаряхте преди седмица в гората. Изпратих хората си да го убият. Съжалявам само, че не го извърших сама със собствената си ръка.
- Менар не е мъртъв.
- Повтаряй го колкото си пъти го искаш, но е истина.
- Менар не е мъртъв. Той живее вътре в мен – инстинктивно ръката й се плъзна по тялото й. - В нашето дете.
- Ти... ти... долна курва.
- Наричай ме както искаш. Менар е мой съпруг. Нося детето му. И няма да ти позволя да го нараниш. Ти или баща ни.
Припомнянето за баща им явно му напомни нещо. Нещо по-важно и от гнева му.
- Баща ни ще те убие. Заедно с това дете. Още в мига, в който разбере.
- Затова трябва да замина – Ириен се изправи. - Ако някога си ме обичал. Ако някога съм значела нещо за теб, ще ми позволиш да замина. Само така и двамата ще оцелее.
- Аз нямам вече сестра.
- Норта...
Младия мъж се обърна с гръб към нея.
- Махай се. Следващият път, когато те видя ще те убия.
Ириен продължи да го гледа в продължение на няколко мига. Ръката й се повдигна, сякаш щеше да го докосне. Не се отказа и си тръгна. Когато напусна стаята, Норта избухна в дива ярост. Започна да чупи всичко пред очите си. Преобърна столовете, счупи съдовете.
Селена се отказа да гледа повече. Излезе през вратата, затвори я и се облегна на нея. Дишаше трудно. Бе уморена от толкова много спомени. От толкова много истини и лъжи. Но имаше още. Чувстваше го.
Затова се отдръпна от вратата и продължи да търси.
Вратата този път бе по-близо от преди. Стара врата с наранявания по повърхността си и следи от кръв. Вратата бе подобна на този, която отвори преди да влезе в тъмницата. Някак си знаеше какво ще види още преди да я отвори, но все пак го направи.
Тъмницата се оказа просто стая. Менар бе положен върху маса, целия окован в ремъци, забили се толкова дълбоко в плътта му, че раните заздравяваха над ремъците. Тялото му бе цялото в белези, някой нови, други стари. На години. Кожата му бяха прилепнали по тялото. Атрофирали мускулите върху кости. Приличаше на жив мъртвец. Как е още жив си остана мистерия за Селена. Може би използваха някаква магия.
Норта Крайсир също изглеждаше състарен. Не толкова годините, колкото самия живот го бе състарил.
Чу се глас, далечен, прегракнал и слаб.
- И ако не е любимият ми мъчител. Какво си ми приготвил днес?
- Днес дойдох да ти кажа, че я открих. Отне ми няколко години, но я намерих. Хората ми проследиха Ириен и скоро ще ги доведат и двете тук.
- Две? – в очите му имаше сълзи.
- Да. Родила е дъщеря. Кръстила я е Менара, сантименталност от нейна страна.
- Няма да ги имаш!
- И как ще ме спреш, демоне? Ще хвана Ириен. Тя ще си плати за предателството си. А детето й... На света няма място за изчадия като нея и теб.
- Един ден ще си платиш за всичко.
- Но ти няма да си жив, за да го видиш. Все пак ми трябва място за новата ни гостенка.
Преди Менар да каже нещо, Норта Крайсир вдигна ръка и заби кинжал в гърдите му.
- Чаках този миг с години. Умри демоне.
- Менара...
Прошепна демона с последния си дъх. Главата му бе клюмнала настрани, към Селена. Към нея. Сякаш наистина я виждаше. Момичето се протегна към него. Искаше да го докосне, но ръката й премина през неговата.
Тръгна си, плачейки.
Не може повече, искаше да си тръгне от тук. Да избяга далеч от този ум, от това място, от тези спомени. Но трябваше да види още едно нещо. Успя до сега, ще успее и занапред.
Продължи да търси, докато не я привлече една врата. Беше ужасна. Черна като нощта, с капки катран по нея. Миризмата също бе покъртителна. Но тази врата криеше тайна. Най-дълбоката му тайна. Най-големият му срам. Трябваше да влезе.
Озова се в малка колиба насред гората. Изглеждаше изпорутена. Норта Крайсир седеше изправен в центъра й. Двама мъже пред него държаха майка й, попречвайки й да се освободи.
- Мина много време, сестричке. Липсваше ми.
- Не достатъчно.
- Обещах ти, че следващия път, когато се видим ще е за последно.
- Тогава да не ме бе търсил.
- Наложи се.
Норта Крайсир бе отишъл до далечния край на стаята. Сред купчина дрехи извади малко момиченце. Беше на не повече от три години. Късите до раменете й къдрици блестяха като сребро, отразени от огнището. Селена гледаше към себе си.
- Не докосвай детето ми!
Мъжът вдигна и гушна детето. Погали лицето й.
- Ще ти разкажа история. Един ден заловихме демон. Незначителен, но лош демон с светло руси коси и сини очи. Експериментирахме над него, търсехме начин да убием всички демони. Но междувременно открихме нещо друго. Заключена магия. Силна магия. До която обаче той нямаше достъп. Вече бе твърде стар – погледна към сестра си. – Но има дъщеря.
Ириен се бореше с всички сили да достигне дъщеря си.
- Няма да я нараня. Трябва ми жива и здрава, за да може да я използваме.
- Чудовище!
- Не съм чудовище. А спасителят ни. Кръвта на дъщеря ти носи в себе си ключа към спасението на всички ни. Тя ще доведе до края на демоните.
- Няма да я имаш!
Ириен се освободи от мъжете и се протегна към детето. Блъсна Норта Крайсир назад и се обърна да избяга. Той обаче реагира мигновено. Извади зад гърба си нож, същият, с който бе убил и баща й. Заби го в далака на майка ми. После отново и отново. Двамата се строполиха на земята. Мъжът се надвеси над нея, протегна се към детето, но ръката на Ириен, го спря.
Гледаше го с толкова омраза и ненавист, че Селена потръпна.
- Не биваше да бягаш. Помолеше ли за прошка щях да ти позволя да живееш. С нея.
- Никога няма да ти простя... Душата ти ще гори завинаги... Детето ми...
Ръката й се отпусна безжизнено настрани.
Норта Крайсир остана така, загледан надолу в тялото на сестра си. Селена не успя да разгадае изражението на лицето му. Болка? Съжаление? Разкаяние? Каквото и да бе изчезна в мига, в който обърна гръб на сестра си и заповяда на хората си.
- Изгорете всичко.
Селена остана в стаята до тялото на майка си. Опита се да я докосне. Колко силно само желаеше да може да го направи. Пламъците обвиха стените. Сламеният покрив. Но тя остана там. Те не я достигаха. Спомените не нараняват по този начин. Остава вътре, докато къщата не се разпали цялата и една греда не падна върху тялото на майка й.
Бе минало твърде много време. Досега споменът трябваше да е започнал да избледнява. Но това не се случваше. Излезе на прага и видя Норта Крайсир, възседнал кон. Пред себе си държеше нея самата. Малко дете, неразбиращо какво се случва. То гледаше пламъците със захлас. Не осъзнаващо ужасът криещ се зад тях.
Накрая мъжът подкара коня си.
Време бе Селена да си тръгне. Излезе от стаята и едновременно с това и от съзнанието на мъжа.
Почувства слабост. Краката й не я държаха. Падна назад, но нечия прегръдка я спря. Същите тези ръце я вдигнаха от земята и допряха до гърдите си. Селена остана за миг така, със затворени очи, заслушана в ритмичните удари на сърцето му, в топлината на тялото и дъха му.
Накрая отвори очи и погледна императорът.
- Откри ли отговорите, който търсеше.
- Да – погледна към мъжа в оковите. – Излъгал си ме за всичко. Очаквано от едно толкова долно и болно съзнание като теб. Обвиняваш демоните, че са ти отнели всичко, но не е така. Ти, само ти си прогонил близките си. Сам си виновен, че те мразят. И сам си виновен за съдбата си.
- Направих каквото е нужно. – изсъска мъжа.
- Не правил си това, което е щяло да задоволи егото ти. Пука ли ти въобще за стотиците мъже и жени, който са умрели заради твоята кауза. Не тази да предците ти, не тази на баща ти. Твоята! Сам прогони Верая. Сам пробуди омразата на Ириен. Сам доведе до унищожението си. Съжалявам те, Норта Крайсир, но никога не ще получиш прошката ми.
- Не ми трябва прошката ти, изчадие.
- И точно тази твоя слепота те доведе до смъртта ти – закри лице в гърдите на императора. – Моля ви, отведете ме от тук.
Императорът кимна и я поведе извън стаята. Вратата се затвори сама зад гърба му. Продължи да я носи, докато се изкачва стъпалата извън тъмницата. После и към неговото крило. Не срещнаха никой по пътя си. Но дори и да бяха, тя нямаше да забележи. Цялата й сила си бе отишла, лежеше в ръцете му отпусната и плачеше.
Стигнаха до покоите му. Демонът приближи голямата камина, в която тлееше силен огън и се настани на канапето пред нея. Продължи да я държи с прегръдките си. На каза нищо, не помръдна. Само я държеше. Скоро сълзите й пресъхнаха и тя самата заспа от изтощение.
***
Селена се събуди. Изплаши се, когато усети някой до себе си, прегърнал я. Отвори очи и видя лицето на императора до своето. Изправи се, отдръпвайки се от него, но ръцете му я спряха.
- Господарю! Простете. Веднага ще си тръгна.
- Никъде няма да ходиш.
Селена се огледа. През прозореца се показваха първите утринни лъчи. Беше спала часове наред.
- Възползвах се прекалено от добрата ви воля. Моля да ме освободите.
- Трябва да говорим.
Отпусна се в прегръдката му. Познаваше отлично този тон, никой не може да спори с него. Остана достатъчно на разстояние от него, за да вижда добре лицето му.
- Добре съм.
- Преживя много. Видя много. Имаш нужда да осмислиш всичко. Да изплачеш болката си.
- Не плаках от болка или мъка. Плаках от радост. – усмихна се.
- Обясни.
- Цял живот мислех, че съм нежелана. Вярвах, че съм само инструмент. За своите учители, дори и за вас, поне в началото. Историята, който Норта Крайсир ме разказа в начало потвърди всичко това. Била съм мразена от мига на раждането си – усмихна се. - Но не е така. Майка ми не е била изнасилена. Ириен е обичала баща ми. Били са женени. Борила се е за мен до последния си миг.
- Майката ти е била смела жена. И красива, Мекара.
- Видели сте всичко. – каза го като постановление, не въпрос.
- Да. Имах достатъчно време да проуча спомените му. Съжалявам и за случилото се с баща ти.
- Благодаря. Искам обаче да продължа се наричам Селена.
- Но вече знаеш името си. Това, което ти е било дадено от майка ти. Името на баща ти.
Селена се замисли. Търсейки правилните думи.
- Мекара бе едно малко дете. Невинно и незнаещо нищо за света. Ако майка ми бе оцеляла и отгледала, аз щях да съм Мекара. Но не съм. Животът, изборите направени за мен и от мен ме превърнаха в това, което съм. Селена името, с което искам да прекарам живота си.
- Така да бъде, Селена.
- Винаги ли е толкова трудно да се откриват спомени. Търсих часове наред, но едва успях да открия основните спомени. Ти сигурно си видял много повече.
- В началото е трудно. Човешкото съзнание е особено място. Някой път проникваш лесно и всичко е като отворена книга. Друг път се луташ в лабиринт. С времето ще се научи да търсиш без визуализацията.
- Колко време ме нямаше в действителност? Имах усещането, че е са часове.
- Не повече от две-три минути. Много добре за първи опит.
- Бих се зарадва да остане и последен – смени темата. – Но имам въпроса.
- Предполагам – подсмихна й се.
- Норта Крайсир каза, че между нас има кръвна връзка. Че съм някоя твоя далечна пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-внучка сигурно.
- Племенница. Нямам деца. Притеснява ли те това?
Селена се притисна за миг към него.
- Не. Твърде стар сте, за да има значение.
- Сега вече не знам дали да се чувствам поласкан или обиден.
- Поласкан. Хиляда години са наистина много време. Предполагахте ли, че там някъде има други демони като вас.
- Предполагам, че някъде има наследници на моя род. Макар и не преки. Ако имахме възможността да видим родословното си дърво толкова векове назад ще открием, че всички сме свързани един с друг.
- Тогава не намирам причина да се притеснявам, че имам такава връзка с вас. Но не е обяснение защото баща ми, а може би и тези преди него не са имали моите способности.
- Норта Крайсир сам го каза – спяща магия. Тя е в кръвта ни, но без нужното да се пробуди.
- И какво точно е нужно?
- Не знам. Може би смесицата между родословията ти да я е засилила. Може да е било начина ти на живот, докато си била малка. Може би присъствието ми в живота ти, зареждайки те с тази магия от вън да е пробудило това, което е в теб.
- Кое предположение предпочитате?
- Че си специална.
Селена усети, че се изчервява. Реши да смени темата.
- Не мога да отрека, че не съм малко специална, господарю. Все пак съм наполовина демон, а сега имам и жилка имперска кръв в себе си.
- И тъкмо когато си мислех, че нещата между нас са наред ти разваляш всичко с една единствена дума.
- Наистина ли е толкова неприятна – изправи се на колене пред него. – Господарю.
Надигна се, така че лицата им да бъдат на едно ниво. Ръцете му обвиха кръста й.
- Изречено по този начин има своя привкус.
- Така е.
Скъси разстоянието и го целуна.
После се остави в изгарящата топлина на ръцете му.
Часове по-късно се излежава в леглото на императора, сънена, но будна. Наблюдаваше го, докато се облича. Можеше да използва сенките, но не го правеше. Бе убедена, че го прави единствено заради задоволството, което получава знаейки, че го гледа. Нямаше нищо против, гледката си заслужава.
- Трябва ли да се извиня, че ви задържах толкова дълго от гостите ви.
- Съмнявам се, че съм им липсвал. Част от тях са още мъртво пияни. Друга вярват, че правя каквото си искам. Трети са твърде заети със запознанствата и плановете си.
- Безпокоят ме четвъртите, който заговорничат срещу нас.
- О, те са най-лесните за манипулиране. Просто ги оставям да вярват, че не знам нищо за плановете им.
- И удряте точно, когато най-малко очакват.
- Така е най-забавно.
Селена бавно се изправи. Остави сенките й да се превърнат в прилепнала рокля.
- Мисля, че е време да се връщам в покоите си. Ако не за нещо друго, копнея за вана и сън.
- Идеята за топла вода и голото ти тяло са способни да променят плановете ми.
- А ще го направят ли?
- За съжаление отсъствах твърде дълго. Още малко и подчинените ни ще започнат да мислят самостоятелно.
Селена се засмя.
- Това би било ужасно.
- Така е. Но ще се видим на вечеря. Искам те до себе си.
Тъмнина премина през очите на момичето. Юни месец преваля. До кога може да остане с него? На глас изрече единствено:
- За мен ще бъде чест, господарю. – поклони се и излезе.
По-късно, докато си почиваше в стаите си, остави тази тъга да има форма, но само за кратко. Имаше твърде много да обмисли и приеме всичко. А вечерта, когато влезе в залата и видя императорът забрави и тези помисли. Ще се наслади на всеки миг, който получи.
***
Седмицата премина бързо. Преди да се усети Селена бе застанала на подюм, на челно място от дясната страна на императора. Беше облякла огромна златна кринолинова рокля, със символите на имперската власт. Дълбокото й деколте едва покрива гърдите й, но твърдия корсет ги държеше на място. Предната й част бе черна, със златни орнаменти. Дантелата на яката й бе златиста с перли по повърхността й. Перлите се простираха по роклята като звезди. Носеше и бяла перлена огърлица. Първоначално бе увита плътно около гърлото й, а после се спуска надолу до кръста й.
Косата й бе прибрана високо в сложна плетеница, завършваща с малка златна тиара. Селена нямаше и бегла идея как прислужницата успя да я направи. Само че и отне почти два часа. За щастие междувременно я бяха гримирали и оформили детайлите по роклята.
В огледалото не видя човек, видя произведение на изкуство. Колебанията й се изпари щом видя изражението на императора застанал до вратата. В него видя нещо твърде близко до боголевление.
- Красива си.
- Приличам на порцеланова кукла.
- Приличаш на кралица.
Но не и на императрица. Не съм достойна да го произнесе дори като шега.
- Не е ли кралицата само една кукла в ръцете на своя крал?
- Не и ако кралят има малко мозък в главата си.
- Значи ще трябва да открия умен крал. Или лорд? – пошегува се.
Лицето му обаче остана сериозно.
- Време е.
Селена се приближи и пое ръката му. Обърна внимание на собственото му облекло. Сенките му бяха създали броня плътна по тялото. Черна с червени нюанси по нея. На гърдите му бяха изобразени главите на два златни дракона. Пелерината му се влачеше до земята. Черна, но златна на светлината. Без бижута или други отличаващи знаци за това кой е, но никой в този свят не би сбъркал императора си с някой друг.
Докато вървяха й каза:
- Може да не присъстваш. Ще е кърваво.
- Ще отида и остана там до самия край, господарю.
- Не се й съмнявам.
През нощта целия заден двор бе преобразен в арена. Висока конструкция от камък и дърво във формата на античен театър. В самия му център бе малката арена. Четири каменни стълба щяха да държат ръцете на Норта Крайсир, докато присъдата му бива изпълнена.
Присъстващите щяха да останат на арената. Императорът, тя и другите му приближени се намираха в специално създадена беседка, точно пред колоните. Другите избранички се намираха сред арената, на централни позиции, но достатъчно далеч да не видят всичко от близо. За разлика от нея.
Четирима война съпроводиха Норта Крайсир. Оковите му изглеждаха обикновени и нищожни, но Селена усещаше магията в тях, както и тази на колоните. Никой и нищо не ще го освободи. Било то собствената му сила или цялата му бунтовническа войска. Допълнителни защити разбира се, се намираха из цялата арена, но в по-голямата си част те бяха свързани с защита на гостите, не на подсъдимия.
Войните оковаха Норта Крайсир към кулите. Всеки от тях зае мястото си до някоя от колоните. Аутриус беше там, облечен в пищни, церемониални дрехи.
Проговори, използвайки магия да усили гласа си, така че да се чува надалеч.
- Верни поданици на империята, приветствам ви от името на нашия велик владетел, в този приказен за нас ден. Честваме окончателната победа над човешките бунтовници. Силите им са потушени и пред вас е техният главнокомандващ – Норта Крайсиг. Днес ще посрещне съдбата си под ръката на господаря ни.
Едновременно с думите му императорът се изправи. Не се обърна към стълбището, а продължи направо напред през перваза. Тялото му се извиси метри над земята, докато бавно левитира надолу към подюма. Направи го постепенно, оставяйки сенките на наметалото му да се развяват подобно на живи пипала.
Пристъпи на пръсти на края на сцената. Крачка напред и се озова лице в лице със затворника.
- Присъдата е смърт. Кървящо сърце.
Мъртвешка тишина. Всички в арената и отвъд. Селена никога не е чувала подобно – пълна тишина. От хора, от животни, от света. Жената чуваше собственото си сърце биещо лудо в гърдите й. Кърваво сърце е най-тежкото съществуващо наказание. Кожата от гръбнака бива премахната, костите на гръдния счупени и изкривени навън. Накрая плътта над сърцето е отдръпната и самото то оголено. До този миг болката и шока би трябвало да убият наказания, но магията на оковите и тази на императора, щяха да попречат на тази мисъл. Норта Крайсир ще остане жив до самия край, когато императорът най-накрая благоволи и да го дари със смърт. И извади сърцето му.
Селена пребледня от ужаса, но сърцето й би лудо от нетърпение. Копнееше да чуе виковете му от болка. Да открие отчаянието от неизбежната си съдба. И в тези последни мигове да види нейното лице.
- Страхливци. – гласът на Норта Крайсир просто шепот, но разпростиращ се из цялата арена. – Мислите си, че сте спечелили войната заради една победа. Че змията е убита, защото сте откъснали главата й. Но на нейно място ще излязат нови, много повече и по-силни.
- Нека дойдат – отвърна императорът. - И в този ден бунтът ще бъде потушен завинаги. Ориста ти е предопределена и няма да видиш това бъдеще.
Свали наметалото си, оставяйки го да се изпари във въздуха. След това и ризата си, но остави да виси на кръста му. Някой би помислил, че императорът изглежда по обикновен така, но това е само илюзия на тези с прости умове. Перфектното му тяло, изрисувано с татуировки, бе величествено. Неземно. Силата му крещеше ярко като самото слънце.
В ръцете му се материализира дълго, извито острие. Императорът разкъса с ръка бялата туника на Норта Крайсир. Церемонията започна.
Първите няколко души се тръгнаха малко след като кожата на гръбнака бе премахната и извита настрани. С крайчето на окото си Селена видя с Зиара сред тях. Изненада се, че горкото момиче издържа и толкова. Не обърна внимание, защото не отдели очи от случващото се.
Част от Селена бе впечатлена от силната воля на Норта Крайсиг. Издържа, докато три от ребрата му биват счупени и извърнати. Цялото му лице крещеше от болка, но не изкрещя. На петото обаче не издържа, предаде се и извика. А бяха едва на половината път.
Селена чувстваше, че са минали часове. Реално мина само един час. Още гости си тръгнаха. Момичето се постара да започни лицата на всеки едни от тях. Кой знае - ако в последните думи на бунтовница имаше и частица истина, то тогава някой от тях може да е симпатизант на него или каузата му. Със сигурност императорът има подобни мисли, макар да изглеждаше концентриран върху работата си. Излязат ли от арената неговите сенки ще ги следят.
Краят наближаваше. Усещаше го. Вече е на осмото ребро. Крясъците продължаваха, макар и по-немощни. Селена бе сигурна, че ако не е магията на кулоните, Норта Крайсир ще е мъртъв. Частица от нея започна да изпитва съжаление. Бързо избута тези мисли настрани. Изборите на човек градят съдбата му. Норта Крайсир изгради своята, сега я посреща.
Селена се изправи и бавно слезе по стъпките. Всяка крачка й се струваше тежка сякаш е окована в огромни вериги. Но вървеше крачка по крачка напред, с изправен гръб и сериозно лице. Никой не я спря, когато излезе на арената. Нито пък, когато се качи на подюма.
Изправи се пред Норта Крайсир. От толкова близо кръвта изглеждаше още по-ужасна. Плътта му бе обезобразена до неузнаваемост, макар и извършена с ужасяваща прецизност. Очите му горяха от болка. Ако можеше сигурно би изгубил несвяст заради нея. Но същата магия, която го поддържаше жив, попречваше и да припадне.
Приклекна, така че лицата им да бъдат на едно ниво. Прошепна:
- Поздрави родителите ми по пътя към ада, чичо.
Норта Крайсир се опита да каже нещо, но вместо това изкашля кръв, оплисквайки лицето й. Селена не мигна. Продължи да гледа както животът на омразния й враг постепенно се изпари от очите му. Норта Крайсир е мъртъв.
Извърна очи нагоре към императора. Цялото му тяло бе оплискано от пролятата кръв. Изглеждаше още по-ярка върху бледата му кожа и черни татуировки. Погледът му бе леден като смъртта. Повдигна дясната си ръка, в която държеше сърцето на Норта Крайсир.
Въпреки студеното му лице, в гласа му се прокрадваше присмех.
- Сърцето му. Както обещах.
- Липсва сребърния поднос. – изправи се и се поклони. – Благодаря ви за този дар, господарю. Ако позволите ще се оттегля.
- Върви.
Селена хвърли един последен поглед към сърцето и надолу към тялото, на което то принадлежеше. Чувствата й започнаха да излизат на повърхността. Време е да си тръгне. Докато стигна замъка ръцете й трепереха. В покоите й се запъти директно към банята. Започна да усеща кръвта по лицето си като киселина, разяждаща я отвън отвътре. На колкото и да се миеше, тя не се маха. Преди дори малко да се почувства чиста, вече бе избухнала в сълзи.
Остана там, на земята в гардеробната си, дълго време. Плака, докато не й останаха сълзи. Позволи си да се разпадне. Тук, докато е сама и в безопасност. Плака за загубата на родителите си. За Норта Крайсир и миналото му. Плака за бъдещето си. Това, което й бе отнето и това, което никога няма да получи. Плака за края на лятото и идването на есента.
Плака за изборите, който никога не иска да има.
***
Лятото премина с лекота и забавления. Много от гостите на императора бяха решили да продължат престоя си. Селена бе направо удивена как дворецът успява да покрие толкова голяма група хора и до не изглежда, че се къса по шевовете. Изабел обаче я убеди, че подобни събития са нормални и персоналът им е свикнал всяка година.
След онзи ден Селена почувства странен вътрешен мир. Празнина. Надяваше се да изпита радост от смъртта на Норта Крайсиг. Облекчени да, но не и радост. Вместо това много нощи се буди с лицето му в главата си. Спомени, негова и нейни. Както и последният. В тези и подобни нощи излизаше навън. Понякога на балкона, друг път в градината. Нощта й носи покой и мир, какъвто никога не е подозирала да има, че ще получи.
В дните си се забавляваше с всички останали. Наслаждава се на лятото и топлите дни. А нощем забравяше всичко под нежните лъчи на Луната. Може би наистина да има връзка с Луната? Или просто предпочита тишината пред дневния шум.
Последните два месеца се срещна още няколко пъти с лорд Горног. Винаги, когато посещаваше императорът намираше време и за нея. Понякога разходка из градините. Или обяд. Веднъж дори вечеряха заедно, само двамата. Компанията му й бе приятно, но ясно му показа, няма намерение да имат сериозни отношения. Прие го, поне засега.
Интересно й бе да види реакцията на императора към тази близост. Отношенията между избраница и някой мъж не са забранени, освен ако самия император не го пожелае. И дори тогава тази забрана важи единствено, докато тя носи тази титла. И отново Селена изпита желание да събуди емоция от негова страна. Не би посмяла да я нарече ревност, но поне интерес. Но при всяка тяхна среща, следобедите и нощите заедно, той никога не показа подобни емоции. Накрая се отказа да има каквито и да е било очаквания.
Последният ден от лятото.
Този ден не излезе от стаята си. Изабел я насърчава да излезе, да обиколи за последно любимите си места. Да се сбогува. Селена отказа, молейки я да я остави сама. Имаше нужда от това усамотение.
Привечер стана и започна да се приготвя. Беше й по-трудно да се облече сама, но имаше нуждата да го извърши по този начин. Всяка стъпка бе от значение. Избра подходящата рокля – ярко зелена рокля с позлата по краищата Има дълбоко, квадратно деколте, но като цяло роклята бе доста консервативна. Остави косата си в хлабав кок, прибран назад, оставящ няколко кичура да се спускат хлабаво по лицето й. Не си прави труда да ги прибира или слага допълнителни украшение, освен гребените, с които я бе прибрала.
Погледна се в огледалото. Колко ли пъти го е правила? Колко ли различни образа е виждала там? И колко повече самото огледало е съзирало. Стотици ако не и хиляди млади момичета като нея. Изпълнени с надежди и разочарования. Колко ли са били на мястото й?
Щеше да се изправи пред това огледало още един последен път. Утре.
Излезе от стаята си. По познатите коридори и стълбища. Не бърза. Дори обратното, нарочно мина по най-дългия възможен маршрут. Последва съвета на Изабел – сбогува се. Мина покрай голямата зала, която дори сега слугите подготвяха за утрешната церемония. Коридорът, в който избухна бомбата и я затрупа. През един от прозорците видя онази част от градината, където първо пристъпи. Първата й нощ с императора.
Достигна до коридора пред покоите на императора. Спря точно на същото място, където се криеше и през нощта, когато го видя с друга и избяга. Чувства се толкова глупаво, но и толкова отчаяна. Малко както сега.
Изправи се пред вратата му и почука.
- Влез.
Поколеба се само миг, но отвори вратата. Видя фигурата му до един от прозорците. Приближи се, заставайки на няколко метра от него, в средата на стаята. Падна на колене, с наведена към земята глава.
- Тази скромна избраница има молба към своя господар.
Усети как той се придвижи, заставайки пред нея.
- Няма нужда от това, Селена. Знаеш, че винаги можеш да говориш свободно с мен.
- Настоявам за това, господаря. – отвърна без да повдига глава.
- Тогава говори.
- Знам, че утре моята служба ще приключи и ще съм свободна. Знам, че също така спомените ми от тази една година ще бъдат премахнати, с цел защита на вас и избраницата.
- Такава е традицията.
- Моля да ме пощадите от тази съдба. Оставете ми тези спомени, господарю. Заклевам се, че ще замина далеч и никога да не се върна. Не познавам никой, както и никой мен. Не съм опасност за вас. Вярвам, че съм доказала способна да крия тайните ви – преглътна. Оказа се много по-трудно да говори, отколкото очакваше. – Ако вярвате, че това е неприемливо, тогава моля да изтриете всичките ми спомени.
- Защо?
Събра сили да изправи глава и да го погледне.
- Защото момичето, което наричате Селена ще е мъртво. Без значение дали ще се върна към това, което бях преди година или нямам никакви спомени – аз ще съм мъртва. Не ми трябват половинчати неща. Всичко или нищо.
Подаде й ръка. Селена го пое, но остана в покорна позиция.
- Може да останеш.
- Не, не мога, господарю. – отвърна му.
- Защо? Тук си щастлива.
- Така е. Щастлива съм. Но как да остана? Направя ли го ще трябва да разкрия, че не съм ни човек, ни демон. Ще съм странница – усещаше тежестта на погледа му, каращ я да говори още. - Аз... аз имам... определени непривични чувства към вас, господарю. Вече... съм се излагала заради тях. Да бъда честна – просто не искам да виждам други на мое място.
Императорът скъси разстоянието между тях. Докосна лицето й.
- Аз нямам ли право на мнение?
Селена се усмихна плахо.
- Какъв избор може да ми дадете, който вече да не съм обмислила и не отхвърлила?
Императорът се усмихна. Една от онези негови потайни усмивчици, в които са скрити всички тайни на света и повече.
Придвижи лицето й с ръка към своето. Целуна я. Бавно, но настоятелно. Селена му отвърна с пламъка на цялата си страст. Цяла нощ се любеха. Всичко, което копнееше за изрече на глас, го направи през цялото си.
На сутринта се събуди в собствените си покои. Дори не помни кога заспа или кога я пренесъл. Императорът бе изпълнил до край молбата й да има нормалното съществуване на една избраница. Тази нощ бе един последен спомен.
Реши да стане щом чу шум в съседната стая. Изабел й носи закуската. Видя момичето и се обърна към Селена:
- Вчера цял ден нищо не хапна. Днес ще ядеш дори ако трябва да те накарам насила.
- Ще ям, Изабел. Днес е важен ден.
- Такъв е.
Селена се приближи до по-възрастната жена. Докосна ръката й.
- Ще ми липсваш.
- И ти на мен. Най-любимата ми избраница.
- Не за дълго. – прошепна възможно най-тихо.
Обърна се и седна на масата да закуси. Очаква я наистина дълъг ден. И още по-дълго бъдеще.
***
Всичко бе същото, но и различно.
Настоящите избраници влизаха в залата, където изразяваха последна почит към своя господар. Службата им се счита за приключена и спомените им премахнати. След това идват новите избраници и всичко се повтаря наново.
Петте момичета седяха пред една от вратите на портата. Носеха еднакви златни рокли и бели пелерини със златна позлата. Качулките бяха свалени, но щом ги сложат магията им ще повлияе на спомените им от последната година, заличавайки ги от съзнанията им. Дори сега чувстваше магията на пелерините като гъдел по кожата си. Нетърпелива да се задейства.
Чувства хладно спокойствие, подобно на това, когато наблюдаваше смъртта на Норта Крайсиг. Сега тя е на негово място. Бе направила своите избори. Време е за последствията.
Изправи високо глава и пристъпи в залата, следвайки другите избранички. Всички присъстващи се бяха събрали в полукръг пред трона. Всички благородници от близо и далеч са тук за този важен ден. Момичетата влязоха и направиха собствен полукръг пред трона.
Аутриус се намираше в центъра на този кръг. Гласът му се разпростря из цялата зала.
- Измина още една година от управлението на нашия велик владетел. Година изпълнена с много радости, влага и победи. Година, в която пет избранички, служеха вярно на великия ни господар. Днес тази служба приключва. Пристъпете напред.
Една след една момичетата заставаха пред него. Покланяха се на императора, после коленичеха пред Аутриус, за да постави качулката на главите им. Това задействаше магията. Селена успя да види лицата на Катрин и Лора. В тях имаше изненада, страх и объркване. Вървяха замаяно, объркани къде са и какво правят тук.
Дойде нейният ред.
Пристъпи напред и коленичи. Аутриус постави качулката над главата й. Чувството на гъдел премина през цялото й тяло. По-силно в лявата й ръка, където се намираше белега. Усети изчезването му. Вече не е избраница. Облекчение я заля и освободи. Собствената й магия бе свободна. Знаеше го. Но също така имаше спомените си. Всички.
Предният път не ги видя, но сега знаеше, че старите избраници са останали в залата, докато новите идват да заемат мястото си. През наметалото си ги видя да се приближават и заемат досегашното им място. Три млади и невидими момичета. Целите им тела бяха покрити в бели пелерини. И тя ли е изглеждала толкова невинна и бледа като тях?
Аутриус проговори:
- Вечни наш господарю, да се слави твоето име във вечността, позволете ми да ви представя вашите избранички.
- Няма да има нови избранички. – проговори императорът.
В залата настъпи пълна тишина. Селена повдигна глава изненадана от думите му.
- Господарю?
- Няма да има нови избранички – изправи се. - Нито сега. Нито в бъдеще. Прекратявам традицията. От този миг ще има само една единствено избраница. Ако и тя избере да остане да остане до мен.
Макар и объркана, тялото на Селена се придвижи от само себе си. Свали качулката си, после и мантията. Докато тя падаше по тялото й сенките, нейните и ничии други, започнаха да оформят рокля. Черна яка, преминаваща към плътна рокля, напомняща люспи, но изпълнена с блясъка на хиляди звезди. Дълги, свободно падащи ръкави и рокля плъзгаща се по земята, докато запристъпва напред.
Гъделичкащо усещане премина през цялото й тяло. Нейните собствени татуировки се бяха върнали, по-ярки от преди, макар и скрити от погледа на другите. Но сега мислеше единствено за последния елемент от премяната си. Точно, когато пристъпи към стъпалата от гърба й се появиха чифт огромни крила на пеперуди. Видя ги, разперени пред себе си. Бяха ефирни и красиви като най-фина дантела, но и силни както вече веднъж доказаха собствените й пеперуди.
Не знаеше какво другите присъстващи мислят по въпроса. Очите й бяха приковани към императорът и тази негова коварна усмивка. Пое ръката му и застана на равно до него.
- От този ден нататък избраницата Селена ще бъде моя съпруга и императрица на Пангрия.
Тишината бе покъртителна. Самата Селена бе изпаднала в шок. Единствено железният й самоконтрол не й позволи да се обърне към него крещейки: “Луд ли сте?”
Пръв бе Аутриус. Падна на колене, свел глава, изкрещявайки:
- Да живее императорът. Да живее императрицата.
Мигове по-късно сред цялата зала се разнесоха поздрави.
- Да живее императорът. Да живее императрицата.
- Да живее императорът. Да живее императрицата.
- Да живее императрицата.
За миг, застанала над пред тях, на равно с императора, тя наистина се почувства като истинска императрица.
Императорът я поведе извън залата. Всички се кланяха пред тях. Кой ли би посмял да се противи на техния господар. Запази спокойствие, макар че вътрешно гореше от огъня на емоциите си.
Оттеглиха се в една от малките стаи близо до голямата зала. Подходящи за усамотение и почивка. Вътре щяха да говорят насаме. Вратата се затвори зад тях и Селена се успокои, поне малко.
Императорът се усмихна.
- Видя ли израженията на лицата им? Половината от тях сигурно получиха инфарт.
- Аз получих инфарт! – отвърна тя, почти крещейки. – Луд ли сте?
- Може би малко. Но съм напълно сериозен.
- Току-що разруши хилядолетна система. Да не говорим, че... че ме... обяви за...
- Императрица – добави. Приближавайки на сантиметри от нея. - И моя съпруга.
- А аз нямам ли право на мнение? – прошепна.
- Ти изложи молбата си. Аз я отхвърлих, намирайки друго решение.
- Императрица? – направи го на въпрос.
- Съпруга.
- Съпруга. – повтори.
Повдигна ръце, подпирайки ги на гърдите му. Топлината му я изгаряше. Ръцете му я прегърнаха. Почувства се сигурна, защитена, но и обичана. Наистина обичана.
- Наистина ли го мислите?
- Ти влезе в живота ми неочаквано. И продължи да намираш място в него, докато в един миг не се открих нетърпелив да те видя. Да прекарвам времето си с теб. Денем и нощем – допълни усмихвайки се. – Когато изчезна го усетих сякаш частица от този живота ми е отнета. А после, когато си те върнах, продължих да усещам загубата ти.
Селена кимна.
- Защото се отчуждих.
- Да.
- Докато бях отвлечена една единствена мисъл ме държеше. Излъгах, че е да съм ваша избраница.
- Подозирах нещо такова.
Селена продължи:
- Цялото ми съществуване се въртеше около тази недопустима мисъл. Когато се върнах ми бе трудно да се преструвам, че всичко е наред. Че аз съм наред. Но нямаше как да играя ролята си и да имам тези мисли. Затова се отдръпнах или поне се опитах. Без успех.
- И каква е тази мисъл?
- Че ви обичам.
- Толкова ли е лошо?
- Да ако знаех, че само след няколко месеца ще ви загубя напълно. Когато вярвах, че съм само една от многото други момичета, който сте имали.
- Но вече не вярваш в това?
Селена се усмихна.
- Не. Пък и колко от тях накрая са се оказвали демони?
- Никоя.
- Ето, от всякъде погледнато аз съм единствено по рода си.
- Човек или демон, ти си единствената за мен.
- Както и вие за мен.
- И пак разваляш всичко с това поведение. Никога повече или ще последват сериозни наказания. Имам име.
- Каим.
Селена изрече името му с облекчение. Толкова месеци не си позволи да го изрече дори в мислите си. Забранявайки си и тази капка надежда в мислите си. И ето я тук, едно ново начало даващо и всичко и много повече.
Изричайки името му Селена забрави всички други помисли. Мисли за бъдещето и препятствията пред които щяха да се изправят. Целият свят. И то само за начало.
- Много по-добре. – каза преди да я целуна.
Наистина много по-добре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар