Игра на чувства. Изборите на съдбата

Съществуват сили, които са по-могъщи и от човешката воля. Те е толкова силни, че само някой, с огромна власт може да ги овладее. Това никога не е някой обикновен смъртен, а някой владеещ магия, толкова стара, че е по-стара и от самия свят. Той е способен да има тези сили и да ги използва срещу когото си поиска. А какво остава за обикновените хора? За тези, които са толкова привикнали със земния си живот, че не могат да видят това, което е над тях? Те са марионетки, с които човек си играе!

Принц Тарабас бе второто дете на крал Порлок, владетел на царство Ринал. Ринал бе едно от по-малките кралства на земята известна от незнайни времена като Десетте кралства. Никой не помнеше защо някога са се наричали така, отдавна кралствата бяха повече от десет, но и така не дойде денят, в които някой ще посмее да смени това име. То и без това нямаше значение!

Младият принц бе много буйно и невъзпитано дете. Свикнало да прави всичко, което си поискаше не позволяваше на никой да му възрази. В този есенен ден, както винаги, пак избяга, вместо да остане с брат си и учителите си. Всички опити да го открият завършиха без успех. Само на дванайсет Тарабас се смяташе за достатъчно зрял да не се занимава с подобни глупости и предпочиташе скитането из гората. Този ден реши да ловува. Точно сега бе времето, когато най – често се  ловуваха сърни и елени. Реши да си намери подходящ трофей, с който да се върне у дома и да покаже на пук на големия си брат.

Провери дали лъка и стрелите му са здрави и се запъти към вътрешните части на гората. Преди месец и половина, на няколко пъти, бе дошъл тук с един от ловците на баща му, който го научи да проследява следи и преследва жертвата си. Чувстваше се достатъчно голям и умен, за да се справи сам.

Измина час откакто принцът дойде, но не видя нито една сърна. Вече започваше да му омръзва постоянно да се оглежда и ослушва. Тъкмо смяташе да се прибира, когато от лявата си страна съвсем наблизо видя красив елен, с разкошни рога. Веднага си представи как много скоро тези рога ще седят окачени в трапезарията в двореца, където всички ще могат да им се наслаждават.

Бавно извади една стрела от кочана и се прицели. Стрелата мина само на сантиметър от елена, но не го уцели. Изненада се от себе си. При обученията си в двореца почти никога не изпускаше целта, дори и от по-големи разстояния. Нямаше намерение да се откаже толкова лесно от плячката си. Пришпори коня си и тръгна след елена.

Не помнеше колко ли време бе прекарал в преследване. Понякога еленът просто изчезваше от погледа му, друг път бе точно пред него. На няколко пъти имаше възможност да го убие със стрелите си, но все не успяваше. Те сякаш се отклоняваха от животното. Започна да се чуди дали конят му ще издържи още дълго тази гонитба. Накрая еленът изчезна. Обиколи цялата околност, но не намери никаква следа от него. Известно време само обикаляше и търсеше. Никакъв резултат. Бе започнало да се смрачава и дори да имаше шанс да открие животното през нощта щеше отново да го изгуби. Съжали за изгубения трофей и обърна коня си да се прибира.

Не вървеше много бързо. Беше му нужно малко време, за да се подготви за поредния разговор с баща си и учителите за лошото му поведение. Вече дори не си правеше сметка колко ли пъти са му говорили все едно и също. Накрая Тарабас пак правеше това, което си поиска. Това бе в природата му и той не можеше да я промени.

Изведнъж му се стори, че чу глас. Спря коня и се ослуша. Наистина не се бе заблудил, наблизо се чуваше как някой тихо ругае. По гласа разпозна, че е момиче. Любопитството му се събуди и реши да отиде и да види какво става. Обърна жребеца си и тръгна по посока на гласа. След няколко минути вече се намираше на малка поляна, а в другия й край се виждаше фигурата на младо момиче. Тя още не го бе забелязала и това му даде възможността добре да я огледа. На години бе само с две или три по – малка от него самият. Имаше черна коса с оттенъци на червено, сега сплетена на две плитки. Бе облечена с обикновена селска рокля. От едната й страна се виждаше кошница. Момиченцето бе само и седнало на земята ругаеше. Тарабас я видя как се опитва да стане, но изпитваше болка в крака си и една ходеше. Не бе нужно да е лечител, за да разбере, че тя или само си е изкълчила глезена или направо счупила.

-  Струва ми се, че имате нужда от помощ. – извика, докато се приближаваше.

-  Мога и сама да се огрява. – отвърна момиченцето без дори да го погледне.

Слезе от коня си и отиде до нея. За миг погледите им се срещнаха. Тарабас се усмихна и клекна до нея, за да види по-добре кракът й. Заговори:

-  Навехнала си си глезена. Няма да успееш така да стигнеш до селото.

-  Ще се оправя.

-  Аз пък мисля обратното. Качвай се и ще те заведа до вас. – посочи към коня.

Момиченцето се възпротиви. Не бе съгласна и пожела да си тръгне. Още преди да се опита да направи и една стъпка Тарабас я хвана за кръста и вдигна от земята. Може би наистина не бе по-малка от него на възраст, но за сметка на това бе дребничка и, за негово учудване, много лека. Опита се да слезе, но той пак се оказа по-бърз, качи се при нея и я хвана.

-  Опитах се да бъда любезен, но не ми остави друг избор. Кажи ми накъде да тръгна? Ще те заведа у вас.

Малката се нацупи, но му показа пътя. Тарабас не бързаше за никъде, така че остави конят му сам да си избере път, по който да върви. Постепенно момиченцето се укроти, престана да му се сърди и пожела да разбере нещо повече за “спасителя си”. Той също разбра много неща за нея.

Увлекли се в обикновени детински разговори никой от тях не усети кога бяха излезли от гората и вече вървяха към селото. Шонед, както принцът разбра, че се казва момичето, му показа къде живее и той поведе животното си натам. Оказа се, че тя бе дъщеря на един от най – добрите ковачи в околността.

В първия момент, когато родителите видяха малкото момиченце заедно с кралския син си изплашиха какво ли може да се е случило. Първи при тях отиде баща й, поклони се и бързо заговори:

-  Простете ми принце, ако дъщеря ми Ви е обезпокоила по някакъв начин. Тя е малка и понякога не постъпва разумно.

-  Нищо лошо не е направила. Открих я в гората, беше си навехнала крака и й предложих да я заведа до дума. – отвърна му Тарабас, с тон, подхождаш на царски син

-  Не знаеш, че си принц. – изненадано го погледна Шонед.

-  Не си ме питала. – отвърна й усмихнато.

Ковачът свали дъщеря си от коня и като я задържа в ръцете си отново благодари на принца за стореното. Кой знае какво можеше да се случи с нея ако слънцето бе залязло преди тя да излезе от гората. Всичко това нямаше значение за принца. Харесваше му факта, че дори за кратко бе открил някой, които го харесва такъв какъвто е, а не такъв какъвто трябва да бъде. С Шонед той можеше да бъде обикновено дете, а не принц. Накрая дори му стана гадно, че двамата трябваше да се разделят, но го направиха. Сбогуваха се и той се запъти към двореца.

Два дена по – късно отиде до къщата на ковача. Шонед вече бе по – добре и той й предложи да отидат заедно до гората. Момиченцето веднага се прие, но при едно условие – никога да не я кара да се държи с него като с принц. С радост в сърцето той се съгласи.

Това бе само началото на тяхното приятелство.

                                                       ***

Изминаха дванайсет години от първата среща на принца с момичето. Още от онзи далечен ден двамата разбраха, че са си точно един за друг. Толкова много си приличаха, може би не на външен вид, но по характер и темперамент, че някой чужденец можеше да ги помисли за брат и сестра. Всеки от тях знаеше какво мисли другия в даден момент или му бе хрумнало същото нещо. Въпреки че Шонед бе вече девойка това не пречеше да имат еднакви интереси, особено в областта на битките и оръжията.

В началото щом краля разбра са срещите на сина си с едно обикновено селско момиче се опита да му забрани да се виждат. Безуспешно! Накрая просто се отказа, разбирайки, че няма смисъл. Щом принцът си наумеше нещо никой не можеше да промени мнението му.

Въпреки че толкова добре се познаваха едно нещо Тарабас така и не знаеше за своята приятелка. За нея той бе много повече от приятел от детството. Но в негово лице, тя съзираше мъжът на живота си. Тя не се интересуваше дали той бе принц или просяк. Просто го обичаше и надяваше някой ден да й отвърне със същото. Това обаче не ставаше. Надеждата обаче умира най – накрая. Може би ще дойде ден, когато Тарабас се осъзнае и разбере, че и той изпитва същото. Дотогава щеше да продължат да живеят както досега. Ден за ден, без да се интересуват особено много от живота.

Беше ранна сутрин. Както всеки друг ден досега Тарабас се приготви да излезе с Шонед. Срещата им бе тук, в двореца, и сега той чакаше да оседлаят коня му, докато тя дойде. За днес бяха решили да се по упражняват с мечовете и затова вчера вечерта принца бе прекарал доста време пред огнището в лъскане и изостряне на меча си. Сега той седеше на колана му в изящна ножница.

Ненадейно от някъде се появи по – големият му брат, наследникът на трона, Кантор. Доближи се до него, прегърна го през раменете с една ръка и весело му се усмихна.

-  Пак ли ще ходиш някъде с Шонед?

-  И да е така не е твоя работа. – отвърна му студено Тарабас

Никога не бе обичал особено много Кантор. Не ставаше въпрос заради това, че е наследник, радваше се, че няма да е той, а просто заради самият него. Винаги, когато се видеха някъде Кантор не изпускаше шанса си да го дразни. Това бе едни от тези случай.

-  Като твое по – голямо братче мисля, че е. Напоследък все повече се чудя какво ли толкова правите вие двамата САМИ в гората?

-  Първо на първо ти си само с три години по - голям от мен, така че можеш и да си спестиш грижите. А това, което правя с Шонед не е твоя работа.

Последните думи почти ги извика, не бе трудно, за да се досети човек, че тази тема го разгневяваше. Това ставаше винаги, когато брат му започваше да говори затова. Шонед бе само негова и на никой друг. Не бе тяхна работа да се интересуват от техните занятия.

-  Хайде, хайде, стига с тези ваши тайни. Целият двор знае за вас двамата. Татко вече е приел мисълта, че най – вероятно скоро ще се ожените. – продължи в същия безгрижен тон брат му

-  С Шонед сме само приятели. Разбра ли? Нищо повече! Нямам никакво намерение да се женя за нея.

Усмивката на Кантор стана още по-широко. Изглеждаше като човек, на които току-що му е дошло прозрение.

- Тогава мога да приема, че е свободна... за мен. Не е точно мой тип, малко е дребничка, но много красива. С тази буйна черна коса. Изглежда като жива върху нежните й рамене. Да не забравим стройното й тяло и крака. Човек няма как да не признае, че има нещо очарователно в това, че носи риза и панталони, а и онзи лък, напълно отговарящ на буйния й нрав. Дали може да го използва? Все едно! Сигурен съм, че само да пожелая и ще е моя.

При тези думи нещо вътре в Тарабас де пробуди. Гняв! Ярост! Дори самия той не знаеше какво точно. Обърна се с лице към брат си и го блъсна толкова силно в гърдите, че да падне на земята. Преди Кантор дори да разбере какво става усети студения меч на брат си допрян до гърлото му.

- Само да си я докоснал с мръсните си ръце и ще те убия. Кълна се, че ще го сторя, Кантор, така че не ме предизвиквай отново.

Гневът до такава степен го бе завладял, че не забеляза кога Шонед влезе в двора яздейки своята кафява кобила. Тя наистина отговаряше на описанието от Кантор. Красива, нежна и млада, облечена в своя кафеникав костюм, изглеждаше като някоя жена-войн от старите легенди. Щом видя двамата братя пришпори коня си и запрепуска бързо към тях. После толкова рязко го накара да спре, че се изправи на задните си крака. Шонед безпроблемно се задържа на седлото.

-  Какво става тук? – запита, като изгледа учудена Тарабас

-  Нищо. – отдръпна меча си и обърна гръб на брат си. Качи се на черния си жребец и я погледна – Да тръгваме. Тук нямаме повече работа.

С тези си думи сръга животното си с крака и се запъти към портата. Без да каже и думичка Шонед го последва. Знаеше, че Кантор обичаше да дразни брат си с какво ли не. Явно този път бе по прекалил.

Два часа по – късно девойката и принца се сражаваха с мечовете си. Първоначално бавно, но с всяка изминала минута движенията ми ставаха по - бързи и все по - опасни.

По едно време Шонед успя да скъса на едно място ръкава му.

- Май напоследък съм станала още по-добра. – усмихна се тя

Тарабас погледна мястото и се изсмя гласно:

-  Не достатъчно! Не достатъчно. Така и не успя да ме порежеш.

-  А искаш ли?

-  Мисля, че сега е мой ред да разваля красивото ти костюмче.

През следващите няколко минути Тарабас успя да скъса двете горни копчета от елечето й. Накрая Шонед се отдръпна назад, свали меча си и каза:

-  Предавам се! Вече е почти обяд и огладнях. По – късно може би ще продължим.

-  Първо кажи, че съм по – добър от теб. – извика й миг преди отново да я атакува

-  Няма! – възкликна тя, защитавайки се – Имаш повече години в трениране. Ако си бях учила толкова години колкото и ти щеше да се окаже, че съм по - добра.

Нападна го и успя да одраска китката му с меча си. Самодоволно се усмихна.

Така се отнесоха в новата битка, че въобще не забелязаха, че в близките храсти се бе скрил Кантор и тайничко ги наблюдаваше. Едновременно му бе забавно, смешно и интересно. И двамата се биеха като истински войни, по средата на жестока битка. За Тарабас не би се изненадал, че е толкова добър, но за нея. Повечето хора в замъка и селото мислеха, че са любовници, които обичат да прекарват дните си сами в гората. Кантор не вярваше чак толкова на това, защото бе виждал брат си и с други жени. Шонед не им обръщаше внимание и двамата пак се срещаха. Но да идват тук, за да се бият! Не бе типично за една млада жена да прави подобни нещо. Дори повече - беше си чиста подигравка.

Вече бе разбрал каквото искаше и бе крайно време да си тръгва. Нямаше търпение да изчака Тарабас да се върне в замъка и да разкрие пред всички малката му тайна. Щеше да му го върне тъпкано, заради станалото сутринта.

С тези си мисли в главата Кантор се отдалечи от двойката.

Четвърт час по – късно битката продължаваше. Двамата се бяха запалили до такава степен, че не можеха да спрат. Единственото, което правеха ме да замислят следващият си ход. Тарабас започна нова светкавична атака. Шонед не мога да се задържи на крака и падна на земята, повличайки го със себе си.

Изведнъж и двамата замръзнали, вперили погледи един в друг, дишайки учестено. Бяха толкова близо един до друг и нямаше никой, който да им попречи да станат дори по – близки.

-  Предаваш ли се?

-  Никога! – отвърна му самоуверено

-  Преди малко не твърдеше така.

-  Тогава бе за тогава. Не съм чак толкова лесна. Пък и с такъв опонент...

Шонед го погледна в очите. Изведнъж я обзе усещането, колкото и невероятно да е то, че всеки миг ще я целуна. Той обаче не направи нищо подобно. Усмихна се и се отдръпна от нея, лягайки на земята до нея. Опъна се по гръб и блажено затвори очи. След около минутка се обърна към нея:

-  Целият този бой ме накара да огладнея. Какво ще кажеш да хапнем?

-  Става. – съгласи се Шонед

-  Добре тогава. Ще те чакам тук, докато донесеш и подредиш храната.

Думите му направо я вбесиха. Намръщена стана от мястото си и силно го ритна по крака.

-  Аз не съм ти някое от онези послушни и глупавати прислужнички от замъка, които все ти угаждат  и изпълняват абсолютно всичко, което им наредиш. Достатъчно е само да им кажеш и дори ще си легнат с тебе. Знам, че не една го е правила. Но не съм като тях! Ако принцът е гладен, нека сам да си вземе храната.

Обърна му гръб и се запъти към конете. Усмихнат, с възможно най - невинното си личице, Тарабас я настигна. Прегърна я с ръка през раменете и заговори.

- Разбира се, че не си. Много по-обра си от тях. Нали не ми се сърдиш?

- Знаеш, че съм неспособна да ти се сърдя... дълго.

Докато се хранеха с месото, питките, маслото и сиренето, които девойката бе взела, го заговори:

-  За какво те дразни този път брат ти? Личеше си, че си бесен.

-  Нищо особено. Чуди се защо прекарваме толкова време сами. Смята, че между нас има нещо повече от приятелство.

-  А има ли?

-  Разбира се, че не – безгрижно се засмя. - Имам си собствена представа как трябва да изглежда моята любима.

-  Ще ми я опишеш ли?

-  Не задаваш ли твърде лични въпроси? – с подозрение я погледна

-  Ако това не ти харесва ще се извиня. Не исках да ти се натрапвам. – загледа се загледа в дърветата

-  Няма нищо – ще ти кажа. Как трябва да изглежда перфектната жена за мен? Как?... – затвори очи - Да има руса коса, предпочитам права пред чуплива, с игриви сини очи. Със стройно и толкова грациозно тяло, че е достатъчен един поглед, за да осъзнае, че не е обикновена жена. С мек нрав и никога да не спори с мен, за каквото и да е. Предпочитам да е благородничка, но това е повече заради баща ми.

-  Можеше и да си спестиш дългото описание. – прекъсна го тъжно тя - Достатъчно бе да кажеш, че трябва да е моя пълна противоположност.

-  Не говори подобни неща. Вярно, че искам да е различна от теб, но кой може да е като теб. Това, което ти казах е само мечта. Дори не знам дали някой ден ще намеря такава жена. Ти си уникална, дори само заради това, че си моя приятелка. Ти си ключа към моите тайни. Знаеш неща за мен, за които никой дори не подозира.

За малко настъпи тишина, която Шонед разруши с тихия си глас.

-  Благодаря ти за милите думи, но вече е време да тръгвам.

Стана от мястото си, изтупа се от праха по дрехите й и тръгна към кобилата си. Тарабас, които все още седеше на мястото си я изгледа учудено и я попита:

-  Защо? Мислех си, че ще останеш и следобеда.

-  Искаше ми се, но трябва да помагам на баща си в работилницата. Гранта, тъпият му чирак, не става за нищо. Дори аз се справям по – добре с чука отколкото той.

-  Тогава ще се видим утре.

-  Няма да стане поне през следващите няколко дни. Ако не си забравил не съм някоя от онези богати благороднички с много слуги около себе си, които могат по цял ден да не правят нищо друго освен да се грижат за външният си вид и да си мислят колко са красиви. Татко има поръчка за петнайсет седла и нови подкови за тези петнайсет коне. Човекът, които ги поръча ги иска богато орнаментирани, а това отнема много време.

-  Тогава след осем дни рано сутринта, час след изгрев на това място. Носи си лъка, защото смятам да те победа в стрелба.

-  Ще дойда, но ще видим кой кого ще бие.

Възседнала коня си му помаха за довиждане и си тръгна.

Без да има какво друго да прави през остатъка от деня, Тарабас реши да поспи. Открие едно приятно местенце под близките дървета и почти веднага задряма. Скоро обаче се разсъни и не можеше отново да заспи. Остана там, излегнал се на сухата трева, наслаждавайки се на спокойствието и тишината, която цареше около него. Това място му бе едно от най – любимите в цялата околност. Сега бе есен и правеше всичко бе дори още по – красиво. Багрите по дърветата и тревата... Някое друго цветче се виждаше наоколо, но не бе нищо особено. Далеч от хората тук можеше необезпокоявано да се упражнява заедно с Шонед.

Още когато го откри преди толкова години разбра, че то е точно като за него. Никой не знаеше за съществуването на това място освен Шонед, разбира се, но тя никога нямаше да каже на някой за него. Това бе една от техните тайни.

Изведнъж чу викове и удари на мечове. Инстинктивно стана и се затича към коня си. Нещо му подсказваше, че трябва да отиде там и да разбере какво става. След няколко минути препускане се озова на един от близките пътищата, преминаващи през гората. Пред него имаше карета и доколкото можеше да заключи от гледката се опитваха да я ограбят. Съзнанието му на благородник, рицар и воин го накара да не остане безучастен в тази битка. Пришпори жребеца си, извади меча си и тръгна към най – близкия неприятел. С един удар той повален мъртъв и се запъти към следващия.

Не можеше да мисли за нищо друго освен боя, доверявайки се на инстинктите и меча си. Не му правеше впечатление дори когато убиваше един след друг неприятелите си. Преди не му бе съвсем безразлично съдбата на този човек, но този път му бе точно така.

Успя да убие още няколко от бандитите, преди концентрацията му се разруши от чу женски глас. Не звучеше спокоен и нежен, но на принца му се стори по – прекрасен и от най – красивата мелодия, която бе чувал през живота си. Извърна глава и видя млада жена, с външност по – завладяваща и от гласът й. Бе облечена в изящна червена рокля, цялата избродирана с цветя и перли по краищата. На неговата възраст, с кожа гладка като коприна, бяла като мляко. Косата й – златиста като самото слънце, бе прибрана със сребърна диадема За миг Тарабас видя очите й – дълбоки сини езера и мигновено забрави всичко друго, освен нея.

Един от разбойниците я бе хванал за ръцете й издърпа от вътрешността на каретата. Тарабас удари един смъртоносен удар по врата на нападателя си и се затича към нея. Главорезът нямаше никакъв шанс! Мечът на принца се оказа по – бърз от неговите инстинкти. Не го нарани толкова сериозно колкото искаше, но поне го накара да побеснее. Вдигна своята секира и се опита да разчлени Тарабас не две. Той обаче се наведе навреме, като едновременно с това промуши нападателя си в гърдите. За принца битката свърши. Останалите трима слуги на девойката се погрижиха за онези, които не избягаха.

Тарабас прибра меча в ножницата и слезе от коня си. Чу гласът на жената, които веднага го завладя:

-  Благодаря ви, непознати принце. Без вашата намеса хората ми вече щяха да са мъртви, а аз самата в ръцете на тези главорези.

-  Честа е изцяло моя, милейди – отвърна, покланяйки се целуна ръката й. – Радвам се, че се озовах наблизо, за да мога да ви се притека на помощ.

Тъкмо мислеше да я попита за къде се е запътила, когато тя го изпревари с думите си:

-  Бях на гости на сестра си, която миналата година се ожени за един млад лорд. Тъкмо се връщах у дома, когато бяхме нападнати. Не знам откъде се появиха! За много кратко време избиха цялата ми свита. Просто не знам как бих могла да изразя благодарността си.

-  Като за начало с името ви, прекрасна милейди. – усмихна се тя.

-  Разбира се. Анаке, дъщеря на лорд Кейсън от Холобан.

-  Принц Тарабас, син на владетеля на тези земи крал Порлок. – отново се поклони.

-  За мен е чест, принце. – сега тя на свой ред се поклони.

За известно време никой от двамата не проговори. Анаке даде заповед на слугите си да се погрижат да изгорят труповете и да видят дали конете и каретата са наред, за да продължат по пътя си. Благородството на Тарабас, или може би желанието да остане повече време с нея, го накара на каже:

-  Не бих могъл да ви оставя сами. Каня вас, и хората ви да ме придружите до двореца ми, където ще можете да си отпочинете след дългия път и случилите се по – рано събития. 

-  Съгласна съм... при едно условие. Вие да пътувате заедно с мен в каляската.

-  За мен ще бъде чест и удоволствие, милейди Анаке.

През целият път към двореца Тарабас не можеше да откъсне очи от нея. Красотата й го бе завладяла, омагьосан, не можеше да мисли за нищо друго. Разговаряха за най – различни теми. Тя ме разказа за родината й, баща й, за посещението при сестра си. После той на свой ред и каза по интересните неща за двореца и себе си. На няколко пъти погледите им се срещаха и тогава принцът можеше да разчете силното желание и възбуда. Не можеше само да разбере какво ги е породило.

Същата вечер в замъка имаше малко тържество в чест на гостенката. Различни благородия се бяха събрали около кралската маса и се забавляваха. Ядяха, пиеха, смяха се и слушаха музика. След време, едни след друго хората започнаха да се разотиват или по домовете си или в покоите си. Вечерта бе напреднала, когато Тарабас най – накрая се прибра в своите. Беше уморен и единственото, което искаше бе да се отдаде на налегналия го сънят.

Тъкмо се бе съблякъл и възнамеряваше да си легне, когато някой почука на вратата му. Взе един от свещниците над кабината и отиде да види кой е. Изненада се щом видя през себе си красивата Анаке, облечена в съвсем леки нощни одежди. Дъхът му секна. Направи й знак да влезе и заговори:

- Не ви очаквах, милейди. Какво ви води при мен в един толкова късен час?

Отговорът й го обърка.

-  Ваше височество –  бузите й бяха зачервени – според обичая в моя край, трябва да отговаря на всяко едно желание на рицаря, който ме е спасил.

-  Това е твърде странен обичай. – отговори все още изненадан Тарабас – Искам да знаете, вие с нищо не сте ми задължена. Законите, на които се подчинявам аз, по нищо не приличат на вашите, поне в това отношение. Никога не бих злоупотребил с вас по такъв начин.

-  Означава ли това, че изобщо не ви харесвам.?

-  Далеч съм от тази мисъл! – възрази той

-  Тогава нищо не ви възпира да бъдете с мен, защото аз ви желая.

След като се изказа се доближи до него и го целуна.

Отдавайки се на желанието си Тарабас я сграбчи в преградките си. Умората му изчезна още в мига, когато я видя. Все едно никога не я е имало. Отвърна на целувката й със същата страст. Няколко мига по – късно двамата се бяха излегнали на леглото му, взаимно отдали се на желанието на прекарат нощта в прегръдките на другия.

                                                           ***

Престоят на Анаке продължи много повече от един или два дена. Обичаше да прекарва свободното си време в разходки из парка и околността. Не обръщаше внимание на хората, около себе си, докато се разхождаше, освен ако след тях не бе и принцът. Все едно той бе единственото нещо, което имаше значение за нея. През тези дни и самия Тарабас се държеше необичайно. Не бе само омагьосан от нея, а и много по – лошо – беше се влюбен. Имаше чувството, че я познава от години, но досега никой от тях не подозираше за чувствата на другия. Чувстваше се истински само през часовете прекарани сам с нея. Бяха станали много по – близки отколкото подобаваше доброто приличия, но това не го интересуваше.

Рязката промяна предизвика интереса на Кантор към станалите събития. Изчака да го хване някой път, когато е сам и го заговори:

-  Не смяташ ли, че прекарваш твърде много време с милейди Анаке, Тарабас. Вече започвам да си мисля, че си влюбен в нея.

-  Така е, Кантор, така е. Дори съм решил да се омъжа за нея.

-  Не мислиш ли, че е малко прибързано.

-  Никак дори. Още днес възнамерявам да й поискам ръката и съм сигурен, че тя ще ми я даде.

-  Да приема ли, че вече няма да имаш време за Шонед. – реши да го издразни – Тези дни не съм я виждал наоколо. Ще изостанете с тренировките си с мечове. Ти дори вече не прекарваш и половин час с другите войници да тренираш. Само ходиш нанякъде с бъдещата си годеница.

-  Шонед си има работа. Освен това ще ме разбере, когато й кажа за Анаке.

-  Да, разбира се, ще разбере как си й разбил сърцето й, но бъде спокоен - ще съм наблизо, за да я успокоя. Ще видиш как много скоро ще бъде в прегръдките ми.

-  Колко пъти трябва да ти повтарям Кантор, че тя не ме обича, нито аз нея. Ние сме само приятели! – звучеше спокоен, което изненада брат му – Освен това не е толкова глупава, че да се отдаде на някой като теб. – добави весело.

-  Аз пък ти казвам, че те обича. Достатъчно добре познавам жените, за да мога да разбера кога някоя от тях е влюбена. Шонед е! Но щом искаш да продължиш да държиш на своето няма да те възпирам. А и защо да имам, защото след това лесно ще бъде моя. Ако пожелая мога да бъда много нежен, добър и дори мил. Отхвърлена от теб веднага ще ме заобича.

-  Не искам повече да ти слушам глупостите! – вдигна ръка в знак да се махне – Имам си по – важна работа отколкото да се занимавам с теб.

Преди Кантор да успее да разрази Тарабас изчезна нанякъде.

Незнайно кога осемте дни от последната среща на Тарабас с Шонед изтекоха. Още преди два дена девойката бе свършила работата си, но предпочете вместо да отиде да го види да помогне с още нещо на баща си. Освен това още не бе готова отново да види принца. През последната година й ставаше все по – трудно да бъде с него. Беше започнала да разбира, че надеждите й са напразни. Той никога нямаше да я заобича. Страхуваше се също да не му признае чувствата си, защото може завинаги да го изгуби. Това бе дори по – непоносимо от мисълта, че той не я обича.

Шонед бе различна от другите и това най – вече се виждаше от работата и в ковачницата. Някой хора не одобряваха заниманията й – твърде нетипични за една жена. Нея обаче това не я интересуваше, а и родителите й постепенно свикнаха. От малка бе свикнала да прави каквото си поиска. Облеклото и оръжията бяха просто малка част от нейните занимания. Това бе истинската й същностно и тя не се опитваше да я прикрие.

Сутринта на уречения ден стана рано и обязди кобилата си. Нямаше търпение отново да се види с Тарабас. Не искаше да си го признае, но той много й липсваше. Опита се да подтисне вълнението си, но й бе много трудно, почти невъзможно. Отиде да поляната с малко закъснение, но принцът го нямаше. За първи път го нямаше и това я притесни. Сигурно се бе случило нещо важно, за което не знаеше, или нещо го е задържало. Реши да изчака малко да не би просто да закъснее.

Така изминаха два часа, но от него нямаше и следа. Накрая й омръзна да чака и възседна кобилата си и запрепуска към замъка. Трябваше да разбере какво става! Желанието й бе толкова голямо, че не осъзна кога е стигнала до вратите на двореца. Намали малко скоростта си и влезе вътре.

Щом спря един от слугите се доближи до нея и взе поводите на коня. Шонед слезе от седлото и го заговори:

-  Къде е принц Тарабас? Да не би нещо лошо да се случило с него.

-  Нищо. В момента е в градината с милейди Анаке.

Името й звучеше непознато, но предпочете да не му задава повече въпроси. Скоро щеше сама да разбере всичко, което искаше. Остави го да се погрижи за животното й и тръгна към градината зад двореца.

Щом излезе на двора бавно огледа н. Погледът й се спря на една двойка, застанала на пейката под едно от дърветата. Дори от това разстояние можеше да чуе веселите им гласове, придружени със смях. Веднага разпозна Тарабас и тръгна към тях. Първоначално ходеше бързо, подтикната от ядът си, но щом ги приближи се поуспокои и намали хода си. Разбра, че притесненията й са били напразни. Почувства се като пълна глупачка!

Вече бе само на няколко метра от тях, а те още не я бяха забелязаха. Твърде заети със себе си те не биха обърнали внимание на никой друг. Изведнъж се колебае. Искаше да си тръгне или още по – добре, никога да не бе идвала. Сега обаче бе прекалено късно. Пое си дълбоко въздух и с хладен тон заговори:

-  Надявам се, че нищо не прекъсвам?

Тарабас погледна към нея малко изненадан. После като че ли се сети за нещо, което бе забравил. Стана, приближи се и разкаян заговори:

-  Днес ли беше срещата ни? Времето мина толкова бързо, че изобщо не разбрах кога са минали дните. Нали не ми се сърдиш.

-  Учудих се, че те няма. Малко закъснях, а после те чакаха. От теб нямаше й следа. Накрая реших да дойда и да разбера какво става тук.

-  Нищо особено! - усмихна се той – Освен, че ще се женя.

На Шонед й прилоша. Имаше чувството, че ще припадне. За момент зрението й се замъгли, но все пак успя да се задържи права. Погледна го, с невярващи очи.

-  Ще се жениш! За кого? Защо не ми каза по-рано?

-  Запознахме се наскоро. – звучеше много въодушевено - Да бъдем по – точно след като се разделих с теб, онзи ден. Сега ще ви запозная. Името й е Анаке. Ела при нас, много ще ти хареса.

Шонед погледна към девойката на пейката. Бе красива и млада, отдалеч си личеше, че е благородничка. Напомни й на момичето от мечтите на принца. Анаке, както я нарече, бе отражение на всичките му желания. Не можеше да става и дума за сравнение между тях. Шонед, облечена с плътни панталони и обикновена широка туника бе като селянка пред кралица. Ако не бе дългата й, рошавата коса можеше да мине за момче. За първи път в живота си почувства, че го е загубила, завинаги.

Не бе нужно да се пророни и една думичка. Знаеше, че Тарабас е лудо влюбен в тази непозната и щом казваше, че иска да се ожени за нея, ще го направи. Преглътна и хладно заговори:

-  Нямам време точно сега. Исках само да ти кажа, че в последно време майка ми никак не се чувства добре и трябва да съм в къщи при нея. Не знам дали скоро ще може отново да се видим.

-  Не може ли поне да останеш за няколко минути? – помоли й се той. Шонед поклати глава. – Тогава поне трябва да дойдеш на сватбата ни след две седмици или дори преди това, разбира се, ако дотогава майка ти се почувства по – добре.

-  Ще видим. – последно му каза и му обърна гръб

Бързо се запъти към предната част на замъка. Опитваше се да сдържи сълзите си, но не можеше. Знаеше, че принцът бе имал много любовници, но нито веднъж досега не я бе забравял. Винаги бе по- важна от тях... досега. Не бяха изминали и две седмици откакто се познават с Анаке, а той ще се омъжи за нея.

Затича се. Искаше да избяга някъде много далеч, от замъка, от реалността, от живота!

Вътрешно си знаеше, че някой ден това ще се случи. Тарабас ще открие господарката на сърцето си и двамата ще се оженят. Освен това знаеше, че не тя е неговата избраница Въпреки всичко това усещаше как сърцето й се разпадна на малки парчета, когато той й съобщи новината.

Отиде в конюшните, когато онзи слуга бе завел кобилата й. Яхна я и препусна без определена посока. Може да бе минал час, два или дори повече откакто напусна замъка, когато започна да се съвзема. Вече не плачеше, нямаше сили. Слезе от коня и се просна на земята, без дори да се замисли за това.

Спомените я връхлетяха за пореден път. Детството й – почти нищо не си спомняше преди Тарабас. Той бе целият й живот! Сети се за срещи им и хилядите часове, прекарани в различни забавления. Не можеше да издържи това мъчение. Стана и яхна коня си. Запъти се дома. Силно желаеше да забрани всичко, но не можеше.

Така изминаха десет дена. Шонед почти не излизаше от стаята си, а когато понякога го правеше, не разговаряше с никой. Нямаше желание да живее, като ли да се хранеше. Хората, които я виждаха се чудеха какво ли и е. Някой предполагаха, че е болна, че е преживяла нещо неприятно. Най – честото предполагаха, че най - накрая майка й и баща й са решили да я вкарат в правия път. Да я отучат да се държи и облича като момче и дори да я задомят. Шонед не им обръщаше внимание, а родителите й отричаха всичко казано.

                                                                        ***

Бе прекрасна вечер. Слънцето скоро бе залязло, но на хоризонта се виждаха ярко червените му лъчи. Първите звезди нежно проблясваха в небето. Двамата влюбени имаха много свободно време след вечерята. Обичаха да се усамотяват. Това е един от тези моменти! Никой не ги безпокой, защото никой не искаше да предизвика гневът на Тарабас. Сега двамата се разхождаха из градината, хванати за ръце и понякога се целуваха.

Изведнъж задуха вятър, небето бързо потъмня и се чуха гръмотевици в далечината. Принцът почувства как цялото тяло на любимата му трепереше, когато тя се сгуши в него.

-  Това е той! Дошъл е за мен!

-  Кой е дошъл? – учуди се Тарабас и се огледа наоколо – Тук няма никой.

-  Така и никога не ти казах цялата истина. – заговори тя, поглеждайки го – Преди половин година магьосника Марадон ме пожела, но баща ми му отказа. Той обаче не се предаваше толкова лесно. Тогава татко ме изпрати при сестра ми с надеждата там да не ме открие, но той успя. А сега е и тук. Не искам да отида с него! Страх ме е!

Тарабас я прегърна с едната си ръка и отново се огледа наоколо. Бяха сами.

-  Тук няма никой, Анаке. Просто така ти се струва.

-  Не е така. Сигурна съм, че е някъде наблизо. – сгуши се още повече

За пореден път се огледа. Чак тогава го забеляза - само за един миг, в далечината, но нямаше скоро да го забрави. Мъж, приблизително на четиридесет години, с дълга мазна черна коса, спусната върху лицето. Черната му роба му придаваше само още по – мрачен и отвращаваш вид. Срещна зловещия му поглед и самодоволна усмивка. Тарабас усети как по цялото му тяло побиха тръпки. Всичко това се случи само за миг. Тъмнината погълна магьосника.

Имаше нова светкавица, но тогава магът не бе там, а по – близо. Седеше си и ги гледаше както преди. След няколко секунди той вече се намираше почти до тях. Усмихна се и каза:

-  Най – накрая отново се срещаме, Анаке. Този път няма да ми се измъкнеш.

-  Няма да ти позволя да я отведеш. – извика срещу него Тарабас, заставайки между мага и любимата си

Магьосникът отвърна поглед от нея към принца. Със спокоен глас заговори:

-  Да не си мислиш, че ти, обикновен смъртен, ще казва на мен, великият магьосник, какво мога да правя и какво не. – засмя се – По – добре се отдръпни от пътя ми ако искаш да останеш жив

-  Никога! – отвърна Тарабас – Само през трупа ми!

-  Не ме съблазнявай, човече. – вдигна ръка към него

Нещо силно удари Тарабас в гърдите. Стана толкова бързо, че дори не разбра какво е. Само усети как се вдигна от земята и падна на поне шест метра от предишното си място. Зрението му бе замъглено и цялото тяло го болеше. Остана да лежи така. Съвзе се от виковете на Анаке, бавно се надигна и видя как Марадон я държеше с едната си ръка китките й, а с другата я притискаше към себе си. Девойката се съпротивляваше, искаше да се отскубне от него, но той бе прекалено силен. Тарабас се опита да се изправи, трудно, но накрая успя. Държеше в ръка меча си и се загледа към тях.

-  Тя вече е моя, бедни човече!

-  Никога!

Принцът пристъпи напред, но преди да направи и две крачки и двамата изчезнаха. Последното, което чу бе гласът на Анаке да се обръща към него с думите “Черния замък”. Това му бе предостатъчно, за да осъзнае, че трябва да открие това място, ако иска да открие и самата нея. Мислено се закле да я спаси.

Започна да вали!

Върна се в замъка, където веднага искаше да тръгне по дирите на мага. Като разбраха какво се е случило баща му и брат му се опитаха да го разубедят да тръгне подир един магьосник по средата на буря. Нищо добро нямаше да направи ако тръгне веднага. На сутринта, щом бурята премина, той и още двайсет от най – добрите им хора щяха да тръгнат към Черният замък. Накрая Тарабас склони да изчака дъждът да спре, но не се съгласи да има някой с него. Това бе негова битка и сам той или ще победи или ще умре. Крал Порлок продължи с опитите си да убеди сина си да се съгласи и с това да бъде придружен от войниците, но нямаше никакъв успех.

След дълги часове прекарани пред огъня, в размисъл реши, че вече е време да се опита да поспи, поне малко. Но не успя дори за минутка да затвори очи. В съзнанието му се появяваха и изчезваха различни картини на това, как точно сега Марадон измъчва Анаке в своя замък. Накрая уморен задреме. Не бяха минали и три часа, когато се събуди от поредния кошмар. Беше се съмнало. Още имаше облаци в небето, но се виждаше как слънчевите лъчи си проправят път през тях. Не валеше! Стана от леглото и започна да се облича. До час вече щеше да е на път към Черния замък и годеницата си.

В един замък новините се разпространяват по – бързо и от гръм. За по – малко то ден вече и в цялото село знаеха за отвличането на годеницата на принца и намерението му да я търси. Новината  достигна и до къщата на родителите на Шонед. Самата тя разбра чак, когато слезе долу рано сутринта.

През тези десет дни живота в нея бе замрял, а сега, новината отново се съживи. Осъзнаваше, че в този момент Тарабас се нуждаеше от някой приятел и макар това да й донесе голямо страдание щеше да бъде с него. Разбра също, че вече е тръгнал, сам, и това само я накара да побърза. Приготви си храна, одеяло, топли дрехи и най – важното, лъка и меча си. Родителите й се опитаха да я възпрат, но тя не ги слушаше. Оседла и натовари кобилата си и тръгна.

Тогава се изправи пред най – големият си проблем, досега. Нямаше обаче представа накъде да тръгне. Без да знае къде е сега Тарабас тръгна към замъка. Разочарова се, когато разбра, че принцът е заминал преди цели два часа, но поне вече знаеше посоката. Без да губи повече време в разговори тръгна по следите му.

Ако можеше се съди според слънцето вече бяха минали няколко часа откакто Тарабас тръгна от замъка. Досега яздеше нито много бавно, нито много бързо, за да не преумори жребеца си. Не знаеше къде се намира Черният замък, но предполагаше, че е в посоката, където се бе запътила Анаке – към владенията на баща й. По едно време чу тропот на един или повече коне. Продължи пътя си, но чуваше как те се приближават. Заподозря, че баща му е пратил хора след него и се ядоса. Дръпна юздите на жребеца си и погледа назад. На по – малко от сто метра от него беше Шонед.

Когато го достигна бодро го заговори:

-  Какво? Вече не разговаряш ли със старите си приятели? От две седмици насам се видяхме само за кратко и сега ме гледаш като че ли съм някоя непозната. – усмихна му се

-  Не съм те забравил! Какво правиш тук, Шонед?

-  Поне помниш името ми. Идвам с теб!

-  Вече казах на всички в двореца, че не искам никой да ме придружава. Това включва и теб.

-  Да, вярно бе. – съгласи се замислено – Май един от конярите ми спомена нещо такова, но не му обърнах внимание.

-  А трябваше. Тръгвай си! – извика й той

Девойката се направи, че изобщо не чу думите му. Доближи коня си почти до неговия, хвана го за ризата и придърпа към себе си, докато между лицата им остана съвсем малко разстояние

-  Сега ме слушай внимателно, Тарабас, защото няма да повтарям. Разбрах че си решил да отидеш на едно опасно място, Черната кула на магьосника, сам. Това няма да стане! Аз не съм човек, който може да командваш. Нищо, че си принц и крал да беше пак няма да ти се подчиня. Ще дойда с теб да спасим любимата ти и единственото нещо, което може да избираш е дали ще пътувам редом с теб или ще те следвам. Защото няма да те оставя!

-  Няма да мога да променя решението ти, нали? – попита раздразнено той, опитвайки да се отскубне от нея

-  Ако искаше да продължиш сам ще се наложи да ме убиеш. – пусна го

-  Може и да не те убия, но ако ми се пречкаш ще те вържа и остава някъде, където никой няма да те открие. – предупреди я той, докато си оправяше дрехите

За миг Шонед прие думите му насериозно, но когато видя усмивката му разбра, че просто се шегува. Тя също се усмихна.

- Най – добре ще е да тръгваме! Времето ми е прекалено скъпо. Не искам и да си помисля какво може да стори онова чудовище на Анаке. – пришпори коня си напред, а Шонед плътно го следваше.

Така започна тяхното пътуване към непознатото! Един до друг, двама добри войни тръгнали да се изправят пред злото.

Същата вечер двамата направиха лагер на една малка полянка. Докато Тарабас събираше дърва Шонед реши да се по упражнява с лъка. Още преди принцът да събере достатъчно дърва тя бе убила два заека и сега одираше единия.

-  Фукла. – тихо продума той, но тя го чу и се обърна към него

-  Защо мислиш така? – зачуди се девойката

-  Можеше и аз да убия някой друг заек. Освен това имаме достатъчно месо за дни наред.

-  Да, но все някога ще свърши. Защо да изразходваме сушеното си месо, като сега може да хапнем нещо прясно. Ако толкова настояваш да си ядеш месото добре, но аз мисля тази вечер да хапна заешко. – грубо му възрази и продължи с работата си

В началото изглеждаше така, все едно Тарабас ще се откаже от месото, но щом надуши приятната миризма на печено месо веднага се отказа от първоначалната си идея. Не каза нито думичка на Шонед, докато си взимаше от месото, но и не бе нужно. Тя знаеше колко много обича заешко и точно затова тръгна на лов. Това можеше да го накара да се почувства малко по - добре. Мрачен и не разговорлив, принцът бе в едно от най – ужасните си настроения.

Щом свърши с вечерята си Шонед отново извади ножа си и започна да го остри в един камък, които малко по – рано видя. Искаше да е достатъчно остър за работата, за която й трябваше. Накрая хвана здраво косата си и се приготви да я отреже. Спря я въпросът на Тарабас:

-  Какво си мислиш, че правиш?

Погледна го леко учудено. После раздразнено отговори:

-  Сляп ли си? Искам да си отрежа косата.

-  Вижда. Не го прави.

-  И защо не? – продължи да упорства

-  Няма да ти отива. Така изглеждаш по – добре.

Докато говореше се изправи и приближи до нея. Приклекна до нея и хвана ръката с ножа. Задържа я, за да не може да го направи.

-  Косата само ще ми пречи, докато яздя.

-  Тогава я вържи. С къса коса ще изглеждаш ужасно. Остави я такава каквато е, заради мен.

Тарабас бе нейната слабост. От целия познат, от нея, свят той бе единственият човек, които можеше да я разубеди във взимането на дадено решение. Този път не се поддаде! Все още му бе ядосана, заради глупавото му решение. Вече нямаше да му позволява така да си играе с нея.

-  Съжалявам Тарабас, но няма повече да правя това, което ти искаш. И аз имам право на избор и това е едно от моите решение.

С едно бързо движение отряза косата си. Погледна го студено. Вдигна ръка, така че да бъде точно между тях и я отвори. И двамата видяха как отрязаните й кичури бяха отнесени от лекият вечерен вятър.

-  Ти наистина го направи.

-  Нали ти казах. – предупреди го

Очакваше всеки момент да й каже нещо, каквото и да е. Да й се скара, да й изкаже, че не е съгласен с взетото решение. Той обаче не направи нищо подобно. Остана още малко, така вгледал се в нея, после сви безгрижно рамене и се усмихна.

-  Добре.

Върна се на място си и продължи да си играе с огъня, все едно нищо не се бе случило. Шонед не знаеше как да реагира на поведението му. Преди той много обичаше косата й. За нищо на света не би й позволил да си я отреже, особено ако е заради нещо толкова глупаво като едната езда. А и след като го направи очакваше поне да се ядоса или нацупи. Какво бе станало с него? Защо вече не бе човека, които познаваше от детство?

Известно време мълчаха, докато той не започна да й разказва за това как се е запознал с Анаке. Шонед го слушаше с привиден интерес. Наблюдаваше го, все едно пред нея не бе някогашния й приятел и любим, а някой друг. Някой напълно непознат! Той си бе същия, поне на външен вид, но иначе се бе променил до неузнаваемост.

                                                             ***

Изминаха три седмици от тръгването им. Бяха преминали през три кралства и поне девет села, но в нито едно от тях не бяха и чували за магьосник на име Марадон или за Черният замък. Това обаче нямаше да възпре принца да продължи издирването си, нито пък неговата приятелка, която нямаше да го изостави за нищо на света.

През цялото това време, когато не караха конете им да препускат или когато си почуваха вечер, Тарабас й разказваше за годеницата си. През тези часове той бе замечтан, като че ли бе някъде много далеч, че нито веднъж не забеляза тъгата в очите й. Не виждаше почервенелите й очи на сутринта, белег от часове плач. Но Шонед нито един път не му каза колко й е неприятно да слуша за неговата Анаке. Или пък за това, че говорейки за нея й причинява болка.

Това мъчение продължи дни наред. Накрая, в един момент, тя не издържа. Викайки го прекъсна:

-  Няма ли най – накрая да престанеш! Омръзна ми да слушам колко много ти липсва Анаке или това колкото ти е било приятно, когато сте заедно и други подобни глупости

Тарабас я изгледа изненадано. После каза:

-  Мислех, че ще ти е приятно да научиш нещо повече за нея. Ти дори не пожела да се запознаете. Все пак тя е моя годеница и веднага щом я освободим от Черният замък ще се оженим.

-  Не искам да имам нищо общо с нея!

-  Защо? Та вие не сте говорили и един път!

-  Просто не я харесвам. И не мисля, че някога ще го направя.

-  Тогава защо си тук? – попита, поглеждайки я с недоверия

-  Защото те обичам... като брат. – добави, усмихвайки се – Искам да си щастлив и ако това значи за отида до ада с теб и да я спасим, ще го сторя.

-  Понякога не мога да те разбера. – промълви, повече на себе си, принцът

-  Така е защото не ме познавам достатъчно добре.

-  Мислех си, че те познавам по – добре от всеки друг. Какво криеш от мен?

-  Наистина е така, но все пак има и неща, което не знаеш за мен и може би никога няма да разбереш. Не се опитвай да ме накараш да ти разкрия каквото и да е.

-  Откога я криеш?

-  От деня в който се запознах с теб.

Няколко мига никой от тях не проговори. Тарабас тихо продължи:

-  Напоследък си станала много странна. Различна... Някак си по – груба и студена.

-  С времето всички се променяме. Щом ти се промени защо трябва аз да оставям същата?

-  Как така съм се променил? – зачуди се той

-  Не е ли достатъчно това, че си влюбен? Заради любовта човек е готов да се изправи и пред самата  смъртта.

Повече не разговаряха, защото Шонед пришпори коня си по – далеч от него. Скоро Тарабас съвсем забрави за разговора им, но престана да говори за Анаке. Това облекчи малко мъката на девойката, стига да не го гледаше. Направеше ли го, виждаше замечтания му поглед. “Пак си мисли за нея!” казваше си с мъка. Не бе очаквала нещо друго. Сама бе избрала да го последва и сега трябваше да си прати цената.

Два ден по – късно се натъкнаха на първата следа.

Свечеряваше се и те решиха да останат през нощта в хана на близкото село. Шонед веднага се съгласи. Мисълта, че за първи път от дни наред ще спи на истински легло, а не на твърдата земя, я радваше. Тарабас предпочиташе да продължат да яздят поне още час, но накрая и склони. И той като нея бе уморен от дългия път и огладнял, след като цял ден почти нищо не бяха слагали в устата си.

Щом влязоха ханджията веднага ги посрещна и след кратък разговор ги поведе към стаите им. Намираха се на втория етаж, една срещу друга. Не бяха нищо особено – по едно легло, маса със стол и едно шкафче, където да си прибере човек нещата. Тях обаче напълно ги устройваше

Оставиха се вещите там и слязоха да хапнат. Не говореха с никой, дори един с друг. Мълчаливи, заети от своите си мисли. На няколко пъти Шонед се поколебаваше дали де не го заговори. Струваше й се някак умърлушен, несигурен в себе си и действията си, но се отказваше. Не знаеше какво да му каже, за да се почувства по – добре. Може би, че скоро ще открият замъка и ще измъкнат годеницата му? Дори тя не бе сигурна в това. Няколко от хората, които питаха бяха чували за този магьосник, но нито един не знаеше къде може да се намира дома му или какво ги очакваше там. Смърт? Учудваше я факта, че не се страхуваше за собствения си живот и това, че той скоро може да свърши.

Случайно Тарабас подочу разговора между някакви хора, които веднага привлече вниманието му. Надигна глава от чинията си и се огледа наоколо. Гласът, който му направи най – голямо впечатление бе на възрастен мъж, с посивяла коса и мръсни дрехи. Разговаряше с още двама, приличащи по външност на него. Намираха се на съседната маса до тяхната.

-  Откакто последните месеци тук се появи онзи маг със мрачния си замък всичко върви на зле. Няма как да не сте забелязали внезапното пресъхване на реката. Заради това почти половината ми реколта отиде на вятъра. И това е само началото. Ами, онези същества...

-  Знаем, нали изпитваме силата му на гърба си. – прекъсна го раздразнено по – младия от двамата му събеседника

-  Ами зловещия му замък – черен като нощ? Само като си помисля за нещо и целия настръхвам.

Последните думи убедиха принца, че стана дума за Марадон и Чернеят замък на Анаке. Обърна се с лице към тях, като им хвърли един съмнителен поглед. Не бе сигурен дали ще успее да разбере нещо повече за мага от тези хора, и дори не знаеше дали това наистина е той, но все пак трябваше да опита. Не можеше просто така да остави нещата. Да остави Анаке!

Не откри нищо необичайно или странно у селяните и реши да ги заговори:

-  Извинете господа, но да не говорите за магьосникът Марадон.

-  Не сте оттук нали, че за кой друг може да говорим. – отговори му възрастният - Ще ви дам един съвет. Никога те казвайте това име тук или някъде другаде. Хората се страхуват! – погледна го отгоре надолу, оглеждайки го и отново заговори - Но защо питате за него?

-  Трябва да разбера къде точно се намира замъка ми и как да стигна до него.

-  Да не сте луд! Че защо му е на човек да ходи там?

-  Не е ваша работа. – намеси се Шонед – Просто искаме да разберем къде е.

-  Освен това ще платим добре за информацията. – допълни Тарабас

-  И двамата сте още много млади, живота е пред вас, но щом искате да го погубите няма да съм аз този, които да ви спирам. Искате информация, ще ви я дам. – вдигна халбата си и отпи от нея - Много е лесно може да откриете замъка, но преди него трябва да стигнете до Мъртвата гора. Не знам как той я нарича, но за всички други тя е точно това. Намира се на половин ден бърза езда на север оттук. Успеете ли да оцелеете през нея, в самата среда на гората е Черния замък, там живее магьосника. Малцина хора са оцелявали през тази гора. Пълна е с различни чудовища и капани, което е поставил. Попадне ли човек в един от тях, може да го считате за мъртъв.

-  А нещо повече за замъка?

-  Не знам много, само това, което съм чувал от хората. Черният замък, наричан така, заради тъмния си цвят е охраняван от непобедими войни. Чувал съм да се твърди, че те дори не са били хора, но никой не знае със сигурност. Ще ви дам още един съвет – не отивайте там. Там ви чака само смърт.

-  Нямаме друг шанс! – продума Тарабас.

Както им обеща плати на всеки един от тях по няколко жълтици, а на стареца двойно повече отколкото, заради казаното. После принцът погледна към Шонед и заговори.

-  Ако тръгнем веднага ще стигнем там до сутринта. Така ще имаме целия ден на разположение, за да преминем гората.

-  Не ставай глупав, Тарабас. Уморени сме, а и конете се нуждаят от почивка. С нищо няма да може да помогнеш на твоята Анаке ако стигнеш замъка преуморен и пребит. Ами ако се наложи и да се бием, в което съм почти сигурна. Като толкова много щеш да бързаш тръгвай, но аз ще те последвам чак след като се наспя добре.

Примирил се с положението си отново седна на масата със селяните, искаше да се опита да разбере още нещо за мага. На Шонед изобщо не й бе приказки, дояде бързо вечерята и отиде в стаята си да си почине. Последната й мисъл, преди да заспи бе за това колко малко време и остана да бъде с Тарабас. Веднъж отново да се събере с любимата си той щеше да бъде завинаги загубен за нея. Скоро щеше да я забрави и започне новия с живот с прекрасна съпруга. Ужаси се при мисълта, че вече го е загубила!

Цяла сутрин яздиха в посочената от стареца посока, докато не откриха Мъртвата гора. Не бе никак трудно! Сред буйната зелена растителност се отличаваше област, състояща се единствено от изсъхнали, огромни на размер, дървета. Шонед не се изненада, че местните хора са решили да нарекат това място Мъртва гора. То си бе мъртво! И това не се отнасяше само за дърветата. Там не растеше нищо! Нямаше животни, освен чудовищата на мага. Картината бе още по – потискаща заради мъглата, която имаше там. Девойката настръхна при мисълта за това, което ги очакваше там. Искаше да избяга оттам, но любовта й към Тарабас я възпираше.

Продължиха пътя си през гората, без да спират дори за миг. Тръпки побиха през цялото й тяло. Постоянно имаше чувството, че някой ги наблюдаваше, че следи всяка една тяхна стъпка. Опитваше се да види нещо през мъглата, но на повече от четиридесет метра от тях нищо не се виждаше.  

Цял ден яздиха все в една и също посока. Старият селянин им каза, че Черния замък се намира в средата на гората. Вървейки напред все някога щяха да го открият. Нямаха намерения да се отказвам точно, когато откриха някаква следа, която да ги заведе към верния път.

Шонед се страхуваше! За себе си, за Тарабас, за това, което ще се случи. А тя знаеше какво – или ще измъкнат Анаке от Марадон или ще умрат, опитвайки се. И в двата случая нищо не печелеше. Спокойно можеше да обърне коня си и да се махне от това ужасно място, но не го направи. И защо трябваше да го прави? Отдавна й омръзна живота по техните земи. Всеки ден едно и също, еднакви бяха и хората. Там нямаше нищо, което да я кара да се чувства истински щастлива, тук също. Но тук поне виждаше нещо ново и различно.

Започна да се стъмва и заедно с това гората ставаше още по - зловеща. Мъртвите, сухи клони на дърветата увисваха над главите им все едно всеки момент ще ги хванат в смъртоносната си хватка. През целия ден духаше силен, смразяващ, вятър. Двамата ездачи се опитаха да се защитят от него чрез наметалата си, но той преминаваше през дрехите. Времето стана още по – лошо, когато започна да вали ситен дъжд. Трепереха.

Накрая Шонед спре коня си и се провикна към Тарабас, на няколко метра пред нея:

-      Вече не мога. Ти ако искаш си продължавай, но докато не спре този дъжд няма да мръдна и метър.

Слезе от коня си и върза поводите му за близкото дърво. Взе си одеялото си и се зави с него. Това нямаше да й помогне кой знае колко да се стопли, но бе по – добре от нищо. Седна в корените на дървото и покри одеялото си краката си. След малко при нея дойде Тарабас. Приклекна до нея и докосна с ръка лицето й.

-  Ледено студена си.

-  И без да ми казваш знам това. – хапливо отвърна, загръщайки се още по – плътно

Тарабас й отвърна с усмивка и стана. Все от седлото своето одеяло и я зави с него. Шонед не продума и думичка, когато се досети какво мисли да направи, но го изгледа учудено.

-  На теб ти е по – студено отколкото на мен.

-  И какво от това? Ще трябва да те гледам как цяла нощ мръзнеш? Веднага си вземи го обратно.

Понечи да му го даде, но той я хвана ръцете й и леко ги стисна. Поклати глава и се отдръпна. Седна на няколко метра под съседното дърво. Завит в наметалото си се опита да поспи, така че да не чувства студът проникващ през подгизналите му дрехи. Тъкмо бе затворил очи, когато почувства как Шонед сяда до него. Зави го с одеялото и се сгуши до него.

-  Заедно сме по – силни отколкото разделени. А аз винаги ще бъда до теб, независимо от това, което се случи. Никога няма да те оставя. – последните думи прошепна толкова тихо, че Тарабас не можа да ги чуе.

Помисли си да й възрази, но после се отказа и я прегърна с една ръка през раменете. Имаше нещо в думите й, което го накара да се чуди. Не можеше да я разбере, но и не се изненада от това. Напоследък това се случваше твърде често. За миг дори му се стори, че тя ревнува от Анаке. Но това бе невъзможно! Той я познаваше от малка, ако изпитваше нещо към него щеше да разбере или най – малкото щеше да му го каже. Остави тази безумна мисъл зад себе си и се отдаде на почивка.  

Топлейки се взаимно много скоро заспаха.

Шонед се събуди от лек шум. Небето все още бе много тъмно. Бе спала три, може би четири, часа. Поиска да се изправи и да види, но една ръка грубо я възпря. Бавно погледна към Тарабас. Уж бе заспал, но можеше да види как едното му око е полуотворено и се оглеждаше наоколо.

-  Не сме сами. – тихо й прошепна – Всеки момент може да ни нападнат.

Без да помръдва забеляза, че принцът бе поставил ръка на дръжката на меча си, готов веднага да го извади. Ослушвайки се дочу тихо шумолене, наподобяваше триене на броня. Прииска й се и нейния меч да е при нея, но го бе остави при коня си. Досети се за ножа и много бавно го хвана. Чуваше как врагът им се приближаваше. Не можеше да го види, но знаеше, че е някъде там.

Нападнаха ги изневиделица десетина... скелета. И двамата много се изненадаха, когато видяха, че пред тях се появиха десет скелета, облечени в стари доспехи, непознати на тях. В първия миг, когато ги видя Шонед се изплаши. Костите им бяха мръсни, оцапани с кал и други неща, а на места дори се виждаше остатък от плът. Лицата им уж бяха безизразни, но жената можеше да види усмивката на мястото, където трябваше да е устата.

Веднага щом успя да се скубне от един от тях, поваляйки го толкова силно, че се  разпръсна на земята, погледна към принца. Той се биеше без да има значение дали врагът му е от плът или не. Даваше най – доброто от себе си, за да унищожи противника си. Шонед успя да види пламъците в очите му. Това й даде увереност и тя продължи да се бие с надеждата да излезе от този бой жива.

 Продължи да се бие още няколко минути, когато видя нещо, което я разколеба. Малко след като поваляха някой от скелетите той отново се съживяваше, сглобяваше и нахвърляше върху тях. Не можеха да победят враг, които не може да умре. Провикна се на Тарабас:

-  Трябва да се махаме оттук, колкото се може по – бързо.

-  Не и преди да съм убил тези изчадия. – отвърна той и замаха нов удар на скелета пред него

-  Не можем да ги победим. Огледай се наоколо – те се съживяват. Нямаме шансове.

Тарабас не я послуша и продължи да се бие. Шонед се затича към конете. Изплашени те се опитаха да избягат, но тя ги задържа. Яхна своя и бързо ги поведе към Тарабас. Чак тогава той се качи на своя и задно препуснаха напред, без да се обръщат назад. Продължиха да яздят в посоката, което бяха избрали по – рано, без да се интересуват какво може да ги чака там. И двамата знаеше, че трябва да го направят и нямаха друг избор.

Скелетите бяха само началото на това, което ги очакваше там. Какво ли чудовища можеше да препречат пътя им? Само бъдещето знаеше.

Продължиха да препускат, цял ден, за да оставят нападателите си колкото се може по – далеч. Беше късен следобед, когато пред тях се появи малка полянка. Това място – красотата, нежност, неговата невинност ги изненада. Не бяха и предполагали, че в тази гора, създадена от мрака може да съществува нещо подобно. От двамата Шонед бе тази, което се отдаде на почивка.

-  Какво ще кажеш до останем тук, поне докато се наспим.

-  Предпочитам да продължим. – отвърна й Тарабас

-  И след това какво? Не можем цял ден да яздим. Нека да останем тук. Мястото е много красиво, а и наблизо няма дървета, където да се може някой да се скрие.

-  Все пак ми се струва някак странно по средата на този ужас да има едно такова място.

-  Може би магьосникът го е пропуснал. – пошегува се тя – Какво от това? Виж! Наблизо дори има поточе и доколкото виждам във водата няма нищо нередно. Конете с радост ще пият до насита. Това място е най-доброто, което открихме досега и мисля да му се наслаждавам.

Шонед слезе от кобилата си и започна да се разхожда наоколо. Чувстваше се превъзходно. Страхът, предишните колебания и притеснения ги нямаше. Чувстваше се като малко момиченце. Дори започна да бере някой от цветята наоколо. Можеше да усети как цветният прашец докосва тялото й. Вдиша го и като че ли той я опияни. Стана й още по-добре. Духаше лек вятър, които разнасяше листенцата на цветята покрай тях. Гледната бе толкова красива, че можеше да се сравни само със сън.

Изведнъж нещо се появи в главата на принца и взе връх в съзнанието му. Нещо, което не можеше да спре или дори да се опита да се бори срещу него. Слезе от коня си и тръгна към Шонед, която в този момент се разхождаше наоколо. Сграбчи я и я целуна. Тя му отвърна, отначало малко плахо, но после с нарастваща страст. Прегърнаха се плътно сред полето от полюляващи се цветя. Тя първа се отскубна, усмихвайки се. Обърна му гръб и отиде към потока.

 “Какво стана с нас” учуди се принцът, но след миг мисълта му се изпари в нищото, все едно никога не е съществувала. Стройното тяло на Шонед сякаш пъркаше около него. Виждаше го ту размазано, ту ясно. Тя събу обувките и потопи крака в бистрата вода. Тарабас се приближи и наведе над нея, привлечен от неописуемата сладост на устните й. Повали я във високата трева.

Двамата се любиха страстно, с желание, което никой от двамата не можеше да контролира. Изобщо не мислеха за това, което ставаше с тях. Шонед не можеше да повярва, че това наистина се случваше. Би трябвало да е някакво чудо или магия. Но чия? На Марадон или може би тяхната собствена? Каквото и да бе то се развали, когато тя чу гласът на Тарабас нежно да шепне:

-  Анаке, любима моя Анаке.

Шонед замръзна при тези думи. Главата й малко се по избистри. Осъзна какъв е бил замисълът на мага, когато е създал това място. Това бе капан! Капан за тях двамата. Случващото се не бе истина, а просто една подигравка. Тарабас си мислеше за годеницата си, която толкова обича, а тя за него. Явно чрез този си замисъл искаше да ги скара, да ги раздели, но нямаше да успее.

За миг пожела да се противопостави на магията. Не можа! Вместо това, със сълзи в очите, отвърна на целувките на принца и прошепна в ухото му:

-  Обичам те, Тарабас! Винаги съм и винаги ще те обичам.

Знаеше, че той ще си помисли, че това са думи на Анаке, но просто трябваше да го каже. Искаше й се наистина да му го каже, но нямаше смисъл. Това нямаше да промени нищо.

Няколко часа след това Тарабас спеше по корем на земята, а Шонед лежеше до него и го гледаше. “За първи път ще посрещна утрото с някой до себе си.”, помисли си със сълзи в очите. Чувстваше се още по-зле. За миг го имаше, но после го загуби... завинаги. Нежно погали гърба му, после светло кафеникавата му коса и тихо заговори:

-  Спи  Тарабас и така остани още малко мой. Всичко, което някога бях искала бе да си мой поне за един ден. Дори и през тази нощ, обаче ти не си мислеше за мен, а за Анаке. Никога не си ме обичал и никога няма. Не мога да променя чувствата ти! – вече не можа да сдържи сълзите си и се разплака – Но аз няма да те оставя. Дадох ти обещание и ще го спазя. Ще бъда с теб до самия край, а когато откриеш своята любима ще ви пожелая цялото щастие на света и ще си тръгна. В живота ти няма повече място за мен, а и аз няма да мога да понеса да те виждам с друга.

Прегърна го и се опита да заспи, защото поне тогава няма да мисли за станалото.

                                                                   ***

На следващата сутрин Тарабас се събуди отпочинал. Първото нещо, което осъзна е, че е гол и, че до него лежеше Шонед. Постепенно започна да си припомня различни неща. Не бяха много! В единия миг целуваше Шонед, а после преспа с Анаке. Но това се оказало само илюзия и в действителност бе спал с приятелката си. Стана и бързо започна да се облича, проклинайки магьосника и мръсните му магия. Гласът му я събуди. Тя стана, изгледа го малко изненадано и заговори:

-  Какво се е...

Не довърши! И сама можеше да се досети, че той разбра това, което тя вече знаеше. Тъжно сведе глава и постави на коленете си. Искаше й се да заплаче, но нямаше сила.

-  Онова подобие на човешко същество, Марадон, ни омагьосал, за да преспим. Ето какво е станало!

-  Не съм сляпа, Тарабас. Виждам, но с нищо не може да го променим. Станалото, станало. Примири се! – извика в отговор Шонед, опитвайки се да се контролира

-  Не мога! Този човек е по-коравосърдечен отколкото съм си мислил. На кой иначе би му харесало да прави това?

-  На някой, които обича да си играе с хората. Вече е време да продължаваме пътя си. Предлагам само да хапнем нещо и да тръгваме.

-  Права си. – Тарабас вече говореше по-спокойно, но в гласа му все още се усещаше напрежение – Никога повече няма да позволя случилото се тази вечер да се повтори.

-  Никога повече.

Хапнаха и отново тръгнаха на път. На никой от двамата не им бе до разговори. Принцът бе отпред, а зад него, по-мълчалива от всякога, яздеше Шонед. От сутринта бе още по-обезнадеждена от преди. Не я интересуваше какво може да се случи. Нямаше какво повече да губи.

По едно време Тарабас застана наравно с нея и заговори:

-  Мисля, че ти дължа извинение за сутринта.

-  Защо? За това, че преспахме заедно ли? Няма нужда. – опита се да звучи бодро.

-  Не, за поведението си.

-  Тук вече си прав.

-  Бях бесен и си го изкарах на теб. Съжалявам. През нощта не виждах теб, а Анаке. Липсва ми! Мислех, че съм с нея и нищо друго нямаше значение.

-  И с мен се случи нещо подобно.

Не лъжеше, но й не казваше самата истина

-  Така ли? Ти кой си мислеше, че е?

-  Няма да ти кажа, но го познаваш. Обичам го от дълго време, но той така и не го забелязва.

-  Трябва да е глупак, за да не ти обърне внимание.

-  Сигурно, но това не променя чувствата ми към него.

Извървяха няколко метра в мълчание, после изведнъж Тарабас отново заговори:

-  Нали не е Кантор? Просто не може да е той.

-  Бъди спокоен, не е той. Друг е! – засмя се Шонед – Ти да не си мислеше, че ще харесвам брат ти?

-  Разбира се, че не, но просто не мога да се сетя за някой друг глупак, освен него.

-  Повярвай ми, аз познавам още един. Но той живее в собствен свят и не може да види нищо отвъд него.

-  Не е честно. – възкликна след малко принцът.

-  Какво?

-  Аз ти казах за кой съм си мислил, а ти не искаш.

-  Това е защото и без да ми казваш можеше да се досетя. Нека това да бъде една от моите тайни. За да не продължиш да ме разпитваш ти обещавам, че на празненството по случай сватбата ти с Анаке ще ти кажа. Ще бъде нещо като подарък от мен.

-  Не може ли по-рано? – помоли й се.

-  Не!

Щеше да бъде тогава, защото и тогава щеше да се сбогува с него, завинаги.

Отдавна се бе стъмнило, когато принцът реши да си направят лагер и да отпочинат за няколко часа. Запалването на огъня, приготвянето на вечерята и самото хранене, протекоха в пълно мълчание. Какво ли можеха да си кажат? Тарабас не можеше и за минута да престане да мисли за изгубената си годеница, докато Шонед.... Тя въобще не мислеше. Искаше й се да може да се изплаче веднъж завинаги и никога повече да не го прави. За жалост това бе невъзможно. Всеки път, когато погледът й случайно попаднеше на нейния любим в главата й се връщаше спомена за изминалата нощ и сълзите отново се появяваха.

Късно същата вечер, когато вече си мислеше, че Тарабас спи стана и се отдалечи от лагера им. Не много далеч, но достатъчно, че да я чуе. Опря гръб на едно дърво и се отдаде на тъгата си. Искаше да забрави. Никога да не се бе влюбвала в него, но вече бе прекалено късно за това. Замисли се и за бъдещето. Какво ли щяха да правят занапред? Дали въобще щяха да оживеят след всичко, за да мисли за онова, което ще стане по - нататък?

Нямаше представа колко време е била там, но постепенно се успокои. Избърса последните си сълзи и стана. Тръгна уморена към лагера им. Когато се приближи разбра, че нещо ще стане. Тарабас не спеше, а се мотаеше около огъня.

Щом я видя бързо отиде при нея и й се развика:

-  Къде беше? Защо не ме предупреди, че изведнъж просто ей така ще изчезнеш? Вече се чудих да не би някой да те е отвлякъл. Веднага искам обяснение!

-  Не е твоя работа! – отвърна му сърдито тя.

Продължи към огъня, но той я стисна за ръката и накара да се обърне пак към него.

-  Дължиш ми обяснение!

-  Нищо не ти дължа! Вече не сме онези малки и наивни деца, за да ме командваш. Крайно време е всеки от нас да заеме полагащото си място в света. Ще продължа с теб единствено и само заради общото ни минало, но в деня, когато Анаке отново бъде в прегръдките ти всичко между нас ще свърши. Край!

-  Никога преди не си ми говорила така. Защо го правиш сега?

-  Може би съм направила грешка като не съм. Миналата нощ ме накара да разбера, че живота не е такъв какъвто искаш да бъде. Всеки трябва да си знае мястото. Твоето е в двореца, при семейството ти, сред верни войници и прислуга – ти си принц, а моето... Моето е в ковачницата при баща ми, където той изкарва прехраната ни. Няма значение какво правиш, какво говориш и какво си мислиш. В края на деня си оставаш принц и нищо не може да го промени. Същото е и при мен! Аз съм обикновена селянка. Между господар и роб не може да има дори приятелство.

Повече не можеше да говори.

Отиде при огъня, взе одеялото си, легна и се зави през глава. Скоро и Тарабас си присъедини. Връзката между тях ставаше все по – слаба и слаба. Засега нея още я имаше, но ако нещата продължаваха така, не след дълго нея въобще нямаше да има и следа.

Пътуването им пред гората продължи още два дена. На няколко пъти им се стори, че виждат нещо или някой в далечината, но нищо не ги нападна. Нищо интересно не се случило... освен със самите тях. Колкото и да се опитваха да го прикрият и двамата продължиха да мислят за случилото се през онази нощ. Тарабас като голяма грешка, а Шонед  като наказание, но не знаеше защо.

Късния следобед на третия ден най-накрая съзряха Черния замък. Нямаше как да го сбъркат с този тъмен цвят. Това бе огромен замък, поставен на едно възвишение. Състоеше се от три кули, две еднакви на вид и една по-голяма. Не можеше да видят нищо повече, защото още бяха много далеч. Тарабас сметна, че ако побързат ще стигнат там малко преди залез. Бързо пришпориха конете си и тръгнаха.

“Скоро ще дойде края на тази история.” – помисли си тъжно Шонед.

 Предположението на Тарабас се оказа вярно. Започна да се стъмва, когато стигнаха до външната стена на замъка. Оставаха малко по – далеч, докато не се увериха, че по стената няма някой часовой, които може да ги види и се приближиха. С бавна крачка те вървят успоредно на стената и оглеждат наоколо. Търсеха начин да влязат, но освен да се изкачат по плъзналите, по стената, растения. Стъмни се!

-  Нека да си починем час-два и после да влезем вътре. Нощта е на наша страна.

-  Омръзна ми от теб! – разбунтува се изведнъж принцът – Постоянно намираш някаква причина да не отидем веднага вътре и да не освободим Анаке. Все има нещо, което ни възпира или сме уморени, или вали дъжд или Бог знае какво още.

-  Не искам да те спирам, но от двама ни аз поне мисля логично. Ако не бях с теб през целия път досега щеше да си припаднал от умора или дори мъртъв. Добре искаш веднага да отидеш – направи го. Вече няма да те спирам за нищо. Прави каквото щеш, все ми е едно!

Слезе от коня си и започна бързо да събира клонки, за да направи огън. Щом сметна, че има достатъчно извади кремъка от торбата си и започна пали огъня си. След няколко неуспешни опита успя да запали малък огън, разпали го и постави още няколко клонки в него. Когато стана достатъчно голямо стана и извади от торбата си една от старите й мръсни ризи. Разпра я с помощта на ножа си. Започна да увива парцалите около няколко по – дълги клони, които намери.

-  Какво правиш? – запита я принцът, обикаляйки около нея с коня

-  Скъпи ми глупчо, - усмихна му се – не си ли спомниш, че точно ти ме научи на това. Правя факли, така че да не сме като слепци в нощта, а после и в замъка.

-  Май все пак си решила да дойдеш с мен докрай.

-  А ти какво си мислеше?

-  Че ще се върнеш у дома. Може да го направиш ако искаш.

-  Че защо да го правя. Заради няколко твои обидни думи. Не! Когато реших да дойда до тук знаеш, че ни чакат трудности и възнамерявам да не се предавам. Накрая ние ще сме тези, които ще победим.

Той слезе от коня и застана само на метър от нея. Погледна я в очите и заговори съвсем сериозно.

-  Защо си тук? Защо правиш всичко това?

-  Защото те обичам принце и искам да си щастлив. Без Анаке това е невъзможно.

Примирено му отговори и продължи работата си без да го поглежда повече. След около пет минути свърши и запали една от факлите, останалите прибра при багажа си на гърба на коня. Няколко даде и на Тарабас ако ме потрябват.

Продължиха да вървят покрай стената, докато не видя портата. Тя бе малка на размер, спусната, така че всеки да може да излиза или влиза. Те обаче нямаше да я използват, заради опасността да бъдат видени и заловени. Най – малко от двамата гигантски рицари отпред. Не бяха чак гиганти, но сравнение с тях принцът би бил дребен, а той не бе. Изглеждаха мускулести, облечени в блестящи, красиво измайсторени брони. На кръстовете си имаха големи мечове, толкова остри, че без проблеми можеха да разрежат дори и стомана. Изглеждаха като статуи и Шонед щеше да ги сметне за такива ако не бе видяла един от двамата леко да се раздвижва.

Върнаха се малко назад, за да могат да поговорят на спокойствие.

-  Можем да ги победим. – започна Тарабас

-  Не ставай смешен. Преди да успеем да се преборим и с единия ще дойдат още. Забрави ли думите на стареца за войните на магьосника. Те не са хора или поне не такива като теб и мен.

-  Тогава какво предлагаш?

-  Да се изкачиш по стената и да ми хвърлиш въже.

-  И защо аз? Ти си по-леката от двама ни.

-  Това да, но ти си по-добрия катерач, освен това при нужда имаш по-добри рефлекси.

-  Това май трябваше да го приема за комплимент. – подсмихна се

-  То си и бе един. Но не свиквай много, много да ти правя още такива. Не ги заслужаваш!

Тарабас не обърна внимание на думите й, а се приготви. Извади от торбата си едно въже и го преметна през рамо. После заоглежда растителността, за да види, къде е най – дебела и започна да се катери. Шонед го наблюдаваше внимателно, следейки всяко негово движение. Беше изпрашена! За кой ли път изпитваше смразяващ страх? 

Мислите й бяха прекъснати от вика на Тарабас. Въпреки тъмнината успя да види как растението се бе обвило около ръката му и не го пускаше. Нямаше как да извади меча си, защото щеше да падне. Не знаеше как да постъпи. Как да му помогне? Огънят! Това трябваше да е отговорът. Проблемът бе, че принцът бе твърде високо и тя не можеше да го стигне.

Отказа се да мисли повече за каквото и да е и се опита да се изправи, така какво си седеше на седлото. Протегна ръка към растенията и те наистина започнаха да се отдръпват, горейки. Отдръпна огъня, взе още една от факлите и се хвана за растението. Бавно започна да се изкачва. Погледна нагоре. Тарабас бе успял да извади меча си и в момента и да разкъса растенията, но то го хване за крака. Приближавайки се към него Шонед прогони част от растенията. За малко на няколко пъти да се изгори, но нищо не бе по – сериозно от няколко опърлени места.

Достигна приятеля си и му подаде едната факла. Той прибра меча си и я пое. Тя щеше да му свърши по – добра работа. Кимна й в знак на признателност и заедно продължиха да се изкачват, пропъждайки понякога растението с факлите си. На няколко пъти се налагаше да помага на приятелката си, за да не падне. Тарабас бързо взе преднина и първи се качи на стената. После и подхвърли въжето, която тя с благодат се хвана. Щом я изтегли до горе й каза:

-  Трябва да се отточиш от този си навик.

-  От кой по-точно? – попита Шонед, докато прибираше въжето

-  Да се грижиш за мен. Можех и сам да се справя в растението.

-  Не се и съмнявам в това, но инстинктите ми надделяха и преди ти да се освободиш вече се катерех нагоре.

-  Можеше да пострадаш.

Тя го изгледа леко смутена.

-  Това ми прозвуча така, все едно наистина си загрижен за мен. Така ли е?

-  Ами да. Не искам точно, когато ще се нуждая от още една ръка, която да върти меча.

-  Разбира се. – съгласи се тя и наметна въжето на рамо.

По-късно можеше и пак да им потрябва. Захвърли факлата – сега нямаше нужда от нея и тръгна след принца към най – близкото стълбище, прикрити от сенките на нощта. На двора имаше няколко от войниците на Марадон. На външен вид не се отличаваха от двамата, които срещнаха на портата – същото телосложение, броня и оръжие Някой разговаряха тихо помежду си, но повечето седяха нащрек на постовете си.

Тарабас вдигна глава, за да огледа наоколо. Търсеше безопасен начин да стигне до вътрешността на замъка, но не можеше да открие. Все някой от пазачите щеше да ги види. Все пак продължиха напред с надеждата да открият някакъв вход.

-  Май единствения ни шанс е да ги нападнем. – прошепна Шонед

-  Нямаме никакъв шанс. По-добре да изчакаме и да нападнем някой от пазачите в гръб. Преди да се усетят вече ще се вътре.

Изминаха близо час, докато на двора останаха само трима рицаря. Двама седяха в по – отдалечения край на двора, а последния на входа към вътрешността. Тарабас направи знак на спътничката си и бавно се промъкна напред. Никой не ги видя, докато въвряха или по – точно пълзяха към самотния рицар.

Щом се доближиха достатъчно повдигна меча си и се приготви да му нанесе удар. Удари го точно между бронята, но нищо не се случи. Рицарят се обърна и без да продума думичка или поне звук го нападна. Шонед ги наблюдава няколко секунди, докато не намери подходящ момент да се намеси. Успя да нанесе два, по принцип смъртоносни удара, но онзи все едно не ги забеляза. Тъкмо се готвеше да направи нов, когато някой я хвана отзад и повдигна от земята. Тя се съпротивляваше, викаше и удряше с крака, но това не помогна особено срещу твърдата броня на нападателя си.

Тарабас успя да се отскубне от рицаря и я погледа, докато онези я отвеждаше нанякъде.

-  Неее! Шонед!

Преди да успее да й се притече на помощ някой силно го удари в тила и той загуби съзнание.

                                                                           ***

Първото нещо, което Тарабас усети, когато се съвзе бе болката в главата, белезниците и това че някой го е прегърнал. Обърна глава, доколкото му позволяваше веригата на шията му, и погледна настрани. Видя приятелката си да го прегръща, опитвайки се да разхлаби веригите. Позата, в която се намираше наистина бе много болезнена. Клечейки главата му бе наведена към земята. Ръцете му бяха зад гърба, завързани с друга верига. Сега, когато се опита да се размърда разбра, че не може. Успя да види, че на ръцете на Шонед също има вериги, само че не бяха прикрепени към земята като неговите. На шията си носеше друга верига, прикрепена за близката стена, която бе опънала до край, за да може да го достигне. На места кожата й се бе разкъсала и кървеше.

-  Шонед. – прошепна.

Тя погледна към него, в очите й имаше сълзи, но се усмихваше. Докосна с ръка лицето му.

-  Няма да повярваш колко се радвам да чуя гласа ти. Бях започнала да се притеснявам, че никога няма да се събудиш.

-  Колко време е минало?

Гледаше към земята, защото иначе твърде много го болеше.

-  Цял ден. Ако не се лъжа скоро ще се стъмни.

Шонед погледна към малкото прозорче, горе на стената. Вече бе опитала да стигне, но веригата я възпираше. Освен това бе прекалено нависоко. Сега можеше да види само червеникавото небе.

-  Какво се случи?

-  Докато ти се биеше с онзи рицар дойдоха другите двама. Единият ме хвана, доведе ме в тази килия и ми сложи веригите. Последното нещо, което видях бе как някой те удари по главата. Не след дълго се появи и ти. Нагласиха тялото ти и тази поза и те оставиха. Мислех си, че ще ни убият още там. Не знам защо не го направиха. От тогава никой не е идвал, не чух и никакъв шум, нито от плъх или от каквото и да е това, което живее тук.

-  Предполагам, че Марадон иска да си поиграе още преди да ни убие. Сигурно в момента се чуди как да ни измъчва?

Вече се бе стъмни, когато за първи път чуха шум - приближаващи се стъпки. Първо идваха някак  отдалеч, но бързо се приближаваха. Шонед настръхна. “Идват да ни убият.”, помисли си. Вече не бе седнала до стената, а изправена, колкото може по – далеч. Вратата се отключи и влязоха двама рицари, точно копие на другите, които бяха виждали. Единият остана до вратата, а другия се приближиха до нея и отвързаха веригата й от стената. Силно я дръпна към себе си. Жената се опита да им се бори, но той бе прекалено силен.

Тарабас гледаше безпомощно как да я отвеждаха. Не знаеше дали някога отново ще я види, жива. Започна да се обвинява. Можеше да е в безопасност у дома, но не. Той трябваше да се съгласява и да я вземе със себе си, далеч от родината. Да я излага на какви ли не препятствия, неведнъж дори можеха да умрат. Започна да дърпа ожесточено веригите си, искаше да се освободи и да отиде да й помогне, но не успя. Само си причини болка, опитвайки се.

Близо половин час след като отведоха Шонед отново се появиха войници. Освободиха го. Събори един от тях, но другия се намеси и допря меча си до гърлото му. Проговори:

-  Господарят ни иска да те види. Противопоставиш ли ни се жените ти ще умрат.

Тарабас остана, замръзнал. Жени? Това би означавало, че скъпата му Анаке и Шонед са още живи и имаше шанс да ги спаси. Излязоха от килията в някакъв тъмен коридор. Единствената светлина идваше от няколко факли в стената. Един от рицарите вървеше пред него, а другия зад него, с насочен меч към гърба му. Боляха го краката и гърба, но принцът не им обърна внимание. Възможността да види отново годеницата си го изпълни с нови сили. Вървяха все нагоре и напред, докато не достигнаха врата. Единият рицар я отвори и се озоваха в коридор, много по – голям от досегашния. На стените висяха такива гоблени, че на човек можеше да му се повдигне, само като ги види. Имаше й няколко прозореца, но завесите бяха пуснати и принцът не можеше да види къде се намират. Навярно още в замъка на мага или на някое още по – зловещо място.

Накрая спряха пред голяма двукрила порта. Малко трудно, но Тарабас успя да различи гравираните върху нея изображенията. Дракони! Огромни, зловещи, кърваво червени дракони. Това не изненада кой знае колко принца. За човек, които живее на подобно място тези ужасни създания точно му пасваха.

Един от рицарите отвори вратата и му направи знак да влезе. Тарабас направи няколко крачки и се спря, удивен от гледката. Намираше се в разкошна зала, без никакви мебели в нея, с изключение на един трон, на които в момента седеше магьосникът и го наблюдаваше. Едната стена на залата се състоеше от огромен прозорец и гледна навън. Беше нощ и докъдето ти стигаше погледа се виждаше Мъртвата гора. Тарабас не я погледна втори път. Цялото му внимание бе привлечено от Марадон.

Заведоха го до средата на залата и свалиха останалите вериги, после се върнаха при вратата.

-  Радвам се, че стигна до тук, принце. Дали обаче ще успее да спасиш любимата си зависи само от теб и избора ти.

Подхвърли му меч, по-красив и острен от този който имаше, преди да му го вземат. Тарабас го взе и го разгледа. Дръжката се състоеше от две сплели се позлатени змии. За миг си помисли да го използва срещу мага, но тогава чу гласа му. Онзи прочете мислите му и го изпревари с думите си.

-  Няма да имаш време да се биеш с мен, принце. Трябва да направиш своя избор: да спасиш човека, с които си прекарал целия си живот – Шонед или жената, която обичаш - скъпата ти Анаке. Времето ще ти стигне само за една от тях.

Плесна два пъти с ръце. От двете страни на Тарабас се чуха гръмове. Изненадан той се огледа наоколо. И тогава ги видя! От едната му страна, вързана с белезници, се намираше Шонед. Тя също го видя, но не продума и думичка. Точно срещу нея, на другия край бе Анаке. Не бе в съзнание, но можеше да види лицето й през мрежата в която висеше над земята. Не знаеше какво да прави!

-  Побързай, принце, или няма да успееш да спасиш нито една от двете. – разсмя се.

В първия миг Тарабас не знаеше какво да прави. Гледаше ту едната, ту другата. Разумът му казваше да отиде при Анаке, но съвестта му пречеше просто така да изостави спътницата си.

Случи се за секунди. Една врата, близо до Шонед, се отвори и оттам излезе странно чудовище. Приличаше на огромен гущер, двойно по-високо от човек, ходещо изправен, използвайки опашката си да пази равновесие. На предните му лапи имаше по четири огромни нокътя, остри като шиповете на гърба му или колкото изострените му зъби. От другата страна точно под любимата му се появи огромен огън. Видя как мрежата бавно започна да се спусна към него.

Не знаеше как да постъпи. Тогава чу гласът на Шонед да се провикна.

-  Не стой на място, Тарабас. Отиди и спаси своята любима, глупчо. Не му мисли, а отивай!

Чудовището вече бе почти до нея, но тя не го виждаше. Цялото й внимание бе привлечена от принца. Думите й го накараха да избере. Бързо тръгна към Анаке. Бе само на два метра, когато до ушите му дойде, пронизващ въздуха, вик. Извърна глава и видя влечугото надвиснало се над вече безжизненото тяло на Шонед. Дори от тук можеше да види огромната рана започваща от гърдите до корема й. Онова създание я бе разпорило само с едно размахване на ръката си.

Усети как в очите му се появиха сълзи, но продължи напред. Вече нищо не можеше да направи за нея, но трябваше да помогне на любимата си. Не направи дори и крачка, когато огъня и мрежата изчезнаха. Анаке сега седеше пред него, но все едно не го виждаше. Като статуя. Той се доближи до нея, искаше да я докосне, но ръката му мина през нея. Не знаеше какво да мисли, какво да прави.

Чу гласа на Марадон:

-  Направи грешния избор, принце.

-  Какви ги говориш? Къде е Анаке?

-  Твоята Анаке не съществува и никога не е, освен в собствената ти глава. Създадох я от мечтите ти и те накарах да се влюбиш в нея.

-  Защо ти трябваше да го правиш? Преди да я среща изобщо не знаех, че съществуваш.

-  Всичко бе игра и ти загуби. На света имаше само една жена, която може и те обича толкова силно колкото искаш, пък дори и повече, и твоя избор я уби.

-  Какви ги говориш, магьоснико? Кажи ми!

-  Думите тук са излишни – Марадон стана от мястото си, смеейки се. – Години наред ти бе под властта на магията ми, която те заслепяваше. Сега ще я премахна и тогава ще разбереш всичко.

От пръста му се появи малка светкавица, която улучи принца в слепоочието. Тарабас падна на колете, гледайки в нищото. В съзнанието започнаха да се появяват и изчезват картини. Минало му. Всяка една среща с Шонед, как се забавляваха заедно, пътуването им, тъгата в очите й, докато той мислеше само за Анаке. Видя дори нощта, когато преспаха заедно, но сега там не бе някогашната му годеница, а Шонед.

-  Време ми е вече да си тръгвам, принце, но преди това ще ти направя още един подарък.

Още веднъж го порази с мълнията си на същото място.

Този път Тарабас се видя отстрани, лежеше полугол, а до него бе Шонед. Чу думите й. “Спи Тарабас и така остани още малко мой. Всичко, което някога бях искала бе да си мой поне за един ден. Дори и през тази нощ, обаче ти не си мислеше за мен, а за Анаке. Никога не си ме обичал и никога няма. Не мога да променя чувствата ти! Но аз няма да те оставя. Дадох ти обещание и ще го спазя. Ще бъда с теб до самия край, а когато откриеш своята любима ще ви пожелая цялото щастие на света и ще си тръгна. В живота ти няма повече място за мен, а и аз няма да мога да понеса да те виждам с друга.”

Не можеше да помръдне. Бавно всичко започна да му се изяснява. Тя бе тази, която го е обичала толкова години и не веднъж се опитваше да му го каже. Подсказваше му, но той не виждаше това, което е пред него. Накрая го разбра! Нея е обичал през цялото това време, а не онази измислена благородничка. Сега Шонед бе мъртва... заради него.

Остана на мястото си, без да вижда нищо пред себе си. Дори не забеляза кога замъкът изчезна и изведнъж се озова на пуста поляна. В далечината дори се виждаха конете им. Не знаеше колко време мина, когато се реши да стане от мястото си и се огледа наоколо. От Марадон нямаше и следа. Погледът му се спря, обаче на нещо много по – важно за него.

Стана и се доближи до трупа на Шонед. Тя лежеше точно така, какво я бе видял по-рано. Дълга рана зееше от гърдите й. Цялата й дреха бе в кръв. Тарабас приклекна до нея, плачеше. Тогава се усети, че още държи меча даден му от Марадон и с отвращение го захвърли настрани. Сложи главата й на скута си и докато нежно я галеше заговори:

 - Защо така и не ми го каза направо, Шонед? Знам, че се опита, не веднъж, но не те слушах. Ти бе права. Живея в собствения си свят и не обръщам внимание на това, което е около мен... на теб. Знаеше това, но все пак дойде с мен да спасим Анаке. Защо? Защо? Пожертва се, заради нея, а накрая се оказа, че всичко е било напразно.

Нищо не можеше да потуши скръбта му. Стоеше там и се обвиняваше, че е бил такъв глупак. Колкото и да се опитваше да си спомни какво е изпитвал преди, сега го нямаше. Отново можеше да види Анаке, но някогашната му жажда за нея, бе изчезнала. Може би част от него винаги ще мечтае за жена като нея, но в това нямаше нищо истинско. Действителността бе друга - Шонед. Самата съдба ги събра преди толкова години и сля душите им завинаги. Не веднъж го бе спасявала да не направи някоя грешка, а той пък се грижеше за нея като по – малко сестричка. Без да осъзнава, че му е много по – скъпа.

Остана няколко дни на тази поляна. Беше погребал Шонед наблизо и покрил гробът й с камъни, така че никое животно да не изрови тялото й. Имаше нужда да събере мислите си. Почти не ядеше и не пиеше. Бе загубил желанието да продължи да живее. Нямаше защо да го прави!

След известно време реши да се върне у дома. Пътува без да спира на никъде, освен вечер и то само, за да си отпочине коня му. Не можеше, а и не искаше да спи, защото в сънищата си отново виждаше лицето на Шонед. Дори в последните си мигове тя се интересуваше не от себе си, а от него. Жертва се, за да бъде щастлив. Сега това никога нямаше да се случи! Започна да изпитва гняв спрямо Марадон. Искаше да го открие и убие, дори с цената на собственият си живот.

Слез малко повече от месец се завърна у дома. Хората от замъка едва го разпознаят, когато пристигна. Бе толкова мрачен, мълчалив, мършав и блед. Най-лошо бе, когато някой погледнеше очите му – пусти като бездънни ями. Остави коня си и влезе в замъка.

Първо се срещна с Кантор, които вече бе разбрал за пристигането на брат си от няколко слуги и сега  искаше със собствените са очи да се увери в думите му. Щом го видя на коридора замръзна на място. Накрая заговори:

-  Тарабас? Какво се случи с теб? Къде са Шонед и Анаке?

-  Шонед е мъртва! Анаке никога не е съществувала.

Промълви той и мина покрай брат си. Кантор обаче не възнамеряваше да го остави просто ей така.

-  Как така Анаке не е съществувала? Нали я познаваше, щеше да се жениш за нея.

-  Бе илюзия. Един от многото номера на Марадон. Сега разбра ли? Остави ме на мира!

-  Ами Шонед. Какво се случи с нея?

-  Заради избора ми заплати с живота си.

Не говориха повече, или по-точно Тарабас не отговори на ни един от въпросите на брат си или на баща си. Накрая го оставиха сам в трапезарията да пие вино. С нищо не можеха да му помогнат.

Още на другата сутрин щом се съмна повика трийсет от добрите им ездачи да започнат издирване в близките и далечни земи. Трябваше да открият новото място, където бе Черния замък на Марадон и да му кажат. Дори той самия искаше да тръгне, но брат му го възпря. Можеше да види колко много страда за загубата на Шонед и в никакъв случай нямаше да го допусне да тръгне, където и да е.

Измина близо година от този ден. По – голямата част от хората, които изпрати се завърнаха без да са открили нищо. Никой дори не бе чувал за магьосник на име Марадон, камо ли да знае къде се намира дома му. С течение на всеки изминал ден отчаянието завладяваше все повече душата на Тарабас. Нищо не можеше да му помогне. Отново бе придобил предишния си, сравнително жизнен, вид, но почти не говореше, а очите му все гледаха някъде надалеч. Съживяваше се само за малко, докато се упражняваше с войниците. Забравяше къде се намира и кой е противникът му. Само така можеше да изразходва излишната енергия и гняв.

И така той прекарваше дните си, а вечер, когато всички вече спяха той оставаше сам пред огъня и се напиваше до безсъзнание, за да не мисли за Шонед. На следващата сутрин, щом изтрезнееше достатъчно отново подновяваше упражненията си.

Това продължи, докато един ден не се върна още един от мъжете, които бе изпратил. И той като останалите не знаеше къде е замъка на мага, но бе открил нещо друго, което може да помогне на принца в търсенето. В едно от отдалечените кралства разбрал за съществуването на някаква магьосница, която можела да вижда в бъдещето. Ако има човек на тази земя, който да може да открие магьосникът, то това е тя.

Кантор се опита да го разубеди да тръгне сам.

-  Видя какво се случи последния път. Нека сега поне те придружи група войници.

-  Да, помня. Позволих на един човек, този, на който държа най-много на този свят да дойде с мен и го загубих. Ако някой трябва да се прости с живота си то това ще съм само аз и никой друг.

-  Няма да ти позволя да тръгнеш.

-  Никой и нищо няма да ме спре да отмъстя на човека убил жената, която обичам!

Отговора на Тарабас реши спора завинаги. Като всеки друг път, Кантор не успя да разубеди брат си. Никога не бе могъл и надали ще дойде ден, в които Тарабас ще го послуша.  

Още на другия ден мъжът и принцът тръгнаха към онази магьосница. Към своето пътуване към неизвестното. Тарабас бе категоричен спрямо решението си да открие магьосникът и да го накара да си прати. Нямаше значение дали пътуването ще му отнеме само няколко дни или години. Важно бе накрая да получи това, което иска. 

                                                                  ***

Шонед се събуди от болка в гърдите си и шията. Опита се да помръдне, но това й причини нова, ужасна болка. Отвори очи и се огледа. Намираше се на някакво легло, в обширна непозната стая. В първия миг си помисли, че е мъртва. Искаше да е мъртва, но не бе. Погледна към гърдите си. Все още бе със същите дрехи, но сега те бяха разкъсани и имаше превръзка на мястото, където я бе ударило онова влечуго. Нямаше смисъл дори да се опита да стане, заради вързаните си ръце и крака. Остана да лежи така, гледайки към прозореца. Намираше нависоко, може в кула, в замък, ако се съди по размерите на стаята. Виждаше равнина, на няколко места имаше дървета. Не се виждаше ни един човек, ни една къща или поне животно.

Изведнъж рязко извърна глава, щом чу вратата да се отваря. Тръпки побиха по цялото й тяло щом видя мрачната фигура на магьосника. Той й се усмихна и докато се приближаваше заговори:

-  Виждам, че вече си се събудила. Раната ти бе дълбока, ако не се бяха намесил на време досега щеше да си мъртва.

-  Защо ти бе да ме съживяваш?

-  Защото мъртва нямаше да ми свършиш никаква работа.

-  Къде е Тарабас и Анаке? – продължи да пита, докато той седеше до прозореца и я гледаше

-  Тарабас винаги е бил и ще си остане глупак. И двамата умряха от пламъците на огъня.

Шонед почувства как малкото й останали сили я напускат. Не можеше... не искаше да повярва, че е мъртъв. Не можеше да проговори. Остана излегнала се, тихо плачеща, докато не усети как Марадон слага чаша до устата си.

-  Ще го изпиеш доброволно или ще те накарам. – предупреди я.

Извърна глава настрани, но той я хвана за брадичката и накара да го изпие. Бе твърде слаба, за да му се противопостави. Накрая погълна с нежелание гъстата течност. Доволен магьосникът остави чашата на близкия шкаф и седна до нея на леглото. Махна превръзката и погледна раната. За втори път настръхна от отвращение от докосването му. Шонед си мислеше, че гледката ще е направо ужасна, но малко се учуди, когато видя че всичко запасна много добре.

-  Ще се оправиш, но ще имаш доста голям белег. Заповядах на влугора да не те нарани сериозно, но те са толкова примитивни създание. Не стават да нищо повече от охрана.

-  Защо ме остави жива? – успя да промълви

-  Вече ти каза: имаш нещо, което искам. – плъзна ръката надолу по корема й – Дете.

Шонед започна да се смее. Не от радост или някое друго приятно чувства, а просто й дойде в повече. Толкова неща се случиха за толкова малко време, само няколко минути. Възможността да има дете й се стори толкова налудничава и невъзможна, колкото и принцът да е мъртъв.

-  Преди само предполагах, че си луд, но вече със сигурна. Няма как да имам дете. Аз дори не съм... – тук изведнъж спря, спомняйки си

-  Точно така. – отвърна развеселен мага – Защо си мислиш, че те накарах да преспиш с Тарабас? Онази нощ на поляната... Детето е негово, но заченато благодарение на моята магия!

Стана и взе кашата, от която пи тя. Хвърли я нагоре и тя изчезна в нищото.

-  И ти сега искаш това дете. – досети се

-  Тя ми принадлежи по право и докато не родиш ще останеш тук.

-  А после?

-  Ще видим. Най-вероятно ще те убия.

Не каза нищо повече. Излезе и остави Шонед сама с тъгата си.

През следващите няколко дена раната й напълно зарасна и както бе казал Марадон – остана само белега. Вече не я държеше завързана, но не можеше да ходи никъде освен из стаята. Магьосникът продължи да й дава от онази гнусна течност. Първоначално продължи да му се съпротивлява, но той все успяваше да прекърши волята й. Накрая просто се предаде.

До месец разбра защо й даваше. Не разбираше как става, но от нея бременността й се развиваше по-бързо от нормалното. Може би два пъти или дори три пъти по-бързо. Това дете, нейно и на Тарабас, и даваше малко радост и утеха в иначе този жесток свят. Тук бе затворничка, чакаща смъртта си, защото знаеше, че нищо друго не можеше да я очаква след като роди. Нямаше значение, че още не бе виждала детето си, можеше да го почувства вътре в себе си, и го обичаше по – силно от всичко друго на света.

Дългите часове на затворничеството си прекарваше седейки на един стол, гледайки към пустошта. Нещата малко се промениха откакто за първи път погледна през прозореца. Растителността бе изчезвала на някой места и заменена с растения наподобяващи онези, които нападнаха нея и Тарабас на стената. Всичко й напомняше за любимия й принц. В тези моменти мисълта, че го е загубила й се струваше още по - непоносима. Би предпочела да знае, че е жив, заедно с Анаке, отколкото мъртъв.

В първия ден, когато Марадон й позволи да стане от леглото се постара да не направи нещо, което не й позволява. Преди да стане й сложи нещо като малка лека златна окова около шията. Напомняше й на верижките, които слагат на кучетата, липсваше само веригата. Още докато й го слагаше каза:

-  Не ти е позволено да ходиш никъде освен в тези няколко стаи. Ако го направиш веднага ще усетиш ужасна болка. Няма да те убие, но, предупреждавам те, не би искала да я изпиташ повторно. Болката няма да спре, докато не се върнеш обратно вътре.

Веднага щом излезе Шонед се опита да я махне, но не можеше. Нямаше нужната сила. След многобройни опити се отказа. Нямаше как да бъде сигурна, че магьосникът не я заблуждава. Трябваше да се увери. Бавно се приближи към вратата и я отвори. Нищо не се случи. Направи една, после втора стъпка. Нищо! Тъкмо щеше да направи още една, когато нещо започна да я души. Почувства тялото си как в тялото й се забиваха стотици остриета. Едва успя да направи няколко крачки назад. Падна на земята, вътре в стаята. Дишаше тежко и се опитваше да се съвземе. Не бе лъжа!

През следващите два-три дни Шонед се увери, в нещо, което магът бе решил да премълчи. Явно е искал да я изненада. Затворена тук, без шанс да се измъкне, единственото й желание бе да умре. Нямаше значение как – с въже, нож или можеше направо да се хвърли през прозореца. Щеше да го направи още в първия миг, когато й се отдадеше възможност, ако не бе веригата. Всеки път, когато се доближеше до прозореца или някой предмет, с цел да посегне на живота си се появяваше онази болка. Първо слаба, но след това с цялата си мощ. С нищо не можеше да промени положението, в което бе изпадала.

След третия месец затворена вече се бе примирила с живота си и това я ядосваше. Искаше да се бунтува, да се противопостави на мага, но не го направи ни веднъж. Отдавна бе осъзнала, че той е много по-силен от нея и владее магия, която никога няма да разбере. Бременността й доста напредна. Би трябвало да е само в третия месец, но изглеждаше в петия или шестия.

Нищо не й липсваше, освен компанията на някой, с които да си говори. Всеки ден Марадон идваше при нея и понякога разговаряха. Колкото и да се опитваше не можеше да преодолее погнусата си от него. Най-много мразеше, когато я пипаше, главно по корема. Отдръпваше се, но тогава той я хващаше силно за ръката и придърпваше към себе си.

С изключение на него три пъти на ден един от рицарите му й носеше храна. Не говореше. Оставяше подноса на масата и си тръгваше. Шонед предполагаше, че той или някой друг седи отпред й я охранява. Нещо напълно безполезно, защото и без охрана не можеше да го направи. Затова си оставяше тук, сама в компанията на един скучен пейзаж и няколко книги, които Марадон й бе дал.

След малко повече от два месеца Шонед роди. Не знаеше откъде магьосникът бе довел акушерката, но малко след като раждането започна тя се появи. Следващите няколко часа бяха истинско мъчение за жената. Не си бе предполагала, че толкова много сила е нужно да една жена, за да роди. Спомни си за някой жени от селото, които имаха по шест или повече деца. Съжаляваше ги. Шонед никога не бе и мислила за това да се ожени за някой и да му народи куп дечурлига. Никога не го бе желала! Когато обаче погледна личицето на дъщеричката си, едва отворила очички, осъзна, че мъките й са нищо в сравнение с тази гледка. Няма нищо по – прекрасно на света от това да видиш собственото си дете.

Всичко бе наред, докато малко след като акушерката си отиде, не дойде Марадон. Той просто влезе и отиде до легалното, където сега спеше малката. Погледна веднъж студено жената и повече не й обърна внимание. Все малката в ръце и започна да й се радва. Шонед не можеше да позволи да й я отнеме. Искаше да стане й да му я вземе от ръцете, но бе прекалено слаба. Въпреки това му извика:

-  Няма да ми я отнемеш.

-  Нима си мислиш, че ще можеш да ме спреш? Бъди спокойна Шонед. Все още няма да я взема, но ще бъде скоро. Дори и сега малката вече е моя и на магията. Никой не ще промени това!

Повече не говориха. Той остана известно време, радвайки се на детето. Щом малката заспа я остави на мястото си, усмихна се победоносно и излезе. Чак тогава Шонед успя да си отдъхне. Пое си дълбоко въздух и се излегна уморена. Миг по – късно заспа.

Месец по-късно бавно се разхождаше в градината на замъка. Малко преди малката да се роди Марадон й позволи да ходи, където си поиска в и около замъка, разбира се под постоянно надзора на някой от войните му. Шонед не обръщаше никакво внимание на рицаря зад себе си и се наслаждаваше на деня заедно с малката Файле, както сама бе решила да я кръсти. Опитваше се да не мисли за нищо освен детето си, но откакто тя се роди постоянно се страхуваше да не я загуби. Търсеше решение.

Следобед същия ден двете още бяха в градината. След месеците прекарала затворена в замъка на Шонед не й се връщаше вътре. Искаше поне за малко да се почувства свободна и може би дори истински щастлива. Бе седнала на една пейка, под дърветата, а до нея в кошчето си Файле спеше своя следобеден сън.

Чу някакъв шум зад себе си и рязко се обърна – беше мага. Не знаеше откъде се появил, нито би искала да знае. Отново се обърна напред и с възможно най – безгрижния си тон го попита:

-  Реши ли вече какво ще правиш с мен?

-  Може би да, може би не. Още имате малко време да бъдете заедно. – бе застанал до кошчето и си играеше с малката.

-  След всичко, което ми причини мисля, че ми дължиш поне една услуга – студено го погледна Шонед. – Ще изпълниш ли молбата ми?

-  Нищо не ти дължа!

-  Щом ти смяташ така, добре. Аз не съм на същото мнение, но какво ли те интересува теб това което мисля. Преди обаче, да ми отказваш каквото и да е защо първо не чуеш предложението ми.

-  Говори. – застана прав срещу нея

-  Искам да остана тук с Файле. – говореше без заобикалки.

-  И си мислиш, че като ме помолиш затова ще се съглася и ще те оставя тук – засмя се. – Не съм чак толкова добър, колкото си мислиш, Шонед.

-  Ти си чудовище и аз знам това. Никога не би се съгласил на това ако нямаше изгода. Тук идва моята част от сделката. Ти си магьосник може да имаш всичко, което си пожелаеш. Освен това обичаш да си играеш с човешките чувства. Знам го от личен опит. Ако ме отпратиш, в което се съмнявам, или бе убиеш няма да имаш възможността да се наслаждаваш на страданието ми. Не е ли така?

-  Това мога да го правя независимо където и да си, дори на стотици дни път оттук. Самата мисъл, че няма да имаш никой до себе си ми доставя достатъчно удоволствие.

-  Но не изцяло? Аз се сещам за още едно нещо, което никак няма да ми хареса. Да ти се отдам.

Самата мисъл за това я караше да се чувства зле, но не виждаше друг изход. Сега й оставаше само да се надява. Да се надява, че той ще се съгласи. Нямаше причина да й откаже. Не веднъж го бе виждала как я наблюдава. Спомни си как я опипваше, докато все още бе бременна. Тук те бяха единствените хора, нормално бе в природата на мъжа да желание една жена.

Докато тя размишляваше на лицето му се изписа лека изненада. В следващия момент вдигна лявата си ръка към нея. От там излезе бяла струя светлина, която се насочи към сърцето й. Светлината проникна в гърдите й. Шонед остана на място, очаквайки всеки момент да умре. Това обаче не се случи. Миг по-късно светлината излезе от нея, жълта на цвят, и се върна в ръката на Марадон. Там се превърна в малка топчица и магът се вгледа в нея. За миг жената успя да види лицето на Тарабас вътре в сферата. Магьосникът направи едно просто движение с ръка и топчицата изчезна.

-  Ти още обичаш Тарабас.

-  И никога няма да спра – съгласи се. - Това обаче не пречи да бъда с теб.

-  Така е. Сега обаче идва и моето изискване. Няма да ми бъдеш просто любовница, а съпруга. Така не само тялото ти, но и душата ти ще ми принадлежи. Ще прави всичко, което ти заповядам и няма да ми се противопоставяш, защото ще съжаляваш.

-  За мен е все едно. Дали съм любовница, слугиня или твоя съпруга. Важното е, че ще бъда до дъщеря си. Нямам никой друг!

-  Сватбата ще се състои утре на обяд. – рече и изчезна, толкова внезапно както се бе й появил.

Тази нощ Шонед не можа да заспи. Мислеше за себе си, за родителите си, за Тарабас – целия й живот премина през очите й. Мислеше и за бъдещето. Какво ли щеше да се случи с нея? Знаеше, че откакто взе решение живота й завинаги щеше да се промени. Дали обаче на добре или на зле? Май бе второто. Продължи още дълго да размишлява върху съдбата си, докато накрая не заспа от изтощение. 

На сутринта намери на един от столовете в стаята си рокля. Златиста на цвят, богато украсена, чиста коприна. Нямаше нужда да я облича предварително - знаеше, че ще й стане перфектно. Дори не я взе, за да я разгледа, а я остави на стола. Отиде да се приготви да нахрани малката, която много скоро щеше да се събуди. Все още бе твърде рано, за да я облича и да се приготвя за бъдещата си сватба.

След като я нахрани отиде долу в трапезарията да закусва. На масата имаше едни от любимите й ястия, но нищо не й се услади. Направо не й се ядеше. Отказа се и започна да се разхожда им замъка. Въпреки, че всички завеси бяха вдигнати наоколо бе мрачно. Винаги бе така. На стената имаше закачени различни картини – битки, смърт, разруха, но имаше и красиви пейзажи, които човек с наслада ще гледа часове наред. Шонед го бе правила. Сега обаче продължи да се разхожда без да погледне нито една от тях. Спря се чак пред стълбището към най – горната кула. Знаеше, че там се намира лабораторията на магьосникът и в момента той е горе. Ни веднъж не бе ходила там, а и нямаше желание да го прави. Освен това нямаше как да мине през двамата войници, който винаги седяха там на пост.

Отмина ги и продължи към една от другите кули. Качи се на върха на първата, до която стигна и се огледа наоколо. Този път Марадон не си бе създал гората, но навсякъде се виждаха неговите растения - капани. Шонед не се и съмняваше, че в околността има още много капани, които бяха обаче добре скрити. Никой не можеше да влезе в Черният замък без разрешението на магьосника. Жената бе имала възможността на няколко пъти да види разни хора да идват и да си отиват. Веднъж се бе опитала да говори с един от тях, но точно, когато щеше да го извика, гласът й изчезна. Възвърна се чак, когато човекът си бе отишъл. Същия ден магът й обясни никога повече да не прави подобно нещо, защото  няма да й се размине само с временна загуба на гласа й.

Замисли се за това какво много се е променила през последните месеци. Вече не бе толкова буйна като някога. Бе станала ужасно кротка и послушна. Ако каже това на някой от замъка или от селото й, дори на Тарабас, никой нямаше да й повярва. Усмихна се при мисълта за изминалите дни, но това продължи само за миг и усмивката изчезна. Отново се върна в действителността. Почувства се самотна. Имаше си Файле, но никой друг. Беше пролет, а тук нямаше дори една пойна птичка, която да разруши тишината около нея. Те бягаха далеч от този замък и обитателите му. Погледна към вътрешния двор, където маршируваха онези тъпи бронирани рицари. Още не можеше да разбере дали са само брони или под тях имаше някой – човек или не. Към обяд се прибра вътре.  

Следобедът го прекара в една от залите с дъщеря си. Забавляваше я, веселеше я, опитваше се да забрави всичко друго. Дори не забеляза кога се появи Марадон. Той просто си седеше до вратата и ги гледаше, понякога се усмихваше. Щом погледите им се срещнаха заговори:

-  Свещеникът ще е тук след по-малко от час затова остави Файле тук и отиди да се приготвиш.

-  Не искам да я оставям сама.

-  Няма да е. Ще остана известно време с нея, а после ще дойде и жената, която ти помогна при раждането.

-  Тя тук ли живее? Никога не съм я виждала преди и след онзи ден. – искаше да разбере колкото се може повече неща за това място.

-  Не, но винаги щом я повикам веднага идва. – отиде и взе Файле в ръце.

-  Не видях никой да идва сега.

-  Пътува по друг начин за разлика от обикновените хора.

Повече не продума нищо и Шонед не го заговори. Стана и тръгна към стаята си, за да изпълни нареждането му. Без да бърза облече роклята, оправи косата си и дори си сложи малко грим. Накрая се огледа на голямото огледало на стената. “Приличам на благородничка. Може би ако Тарабас ме бе видял такава щеше да ме обикне?” Поклати глава, знаейки, че никога няма да разбере отговора на този въпрос. Вече бе предупредила съдбата си и нищо не бе способно да я промени.

Слезе долу в главната зала, където щеше да се състоеше сватбата. Марадон вече я очакваше, облечен в черни панталони, риза и наметало в същия цвят. Отиваше му. Косата му, както обикновено бе оставена да си расте, но този път бе прибрана назад, така че да се вижда добре лицето му. Не можеше да разбере дали е доволен, щастлив или дори гневен, заради предстоящото събитие.

-  Свещеникът вече ни очаква.

-  Знам. Няма ли да има гости? – попита саркастично тя. – За моите близки и приятели съм мъртва, но от твоя страна.

-  Ще бъдем само двамата.

-  Не бях и очаквала нещо друго. – усмихна се иронично и го последва към другата страна на залата, където ги очакваше свещеникът.

Ожениха се. В мига, когато свещеникът я попита дали е съгласна не можа да отговори веднага. Искаше да каже нещо, но буца бе приседнала на гърлото й. Цялото й създание искаше да извика не. Отвращаваше се само при вида му, а да не се говори, когато я докоснеше. Не можеше да се отдаде на желанието си. Знаеше, че трябва да го направи. Нямаше друга възможност.

Наведе глава към земята и продължи:

- Да.

Вечеряха в трапезарията. Шонед не бе свикнала с компанията на мага и не мислеше, че някога ще свикне. Седеше срещу нея и я наблюдаваше. Понякога хапваше от някоя от ястията пред себе си или отпиваше от чашата си, но главно я гледаше. Можеше да го види как се подхилква от време на време. Това я смущаваше, дразнеше, караше я да се чувства беззащитна. Имаше чувството, че той знае какво си мисли и точно това му носеше тази наслада.

Щом привършиха вечерята Марадон стана от мястото. Тя го наблюдаваше, докато се приближаваше към нея. Застана пости до нея и заговори.

-  Имам малко работа, но след час ще дойда при теб. – каза и си тръгна.

Шонед се направи, че й е все едно, но вътрешно се радваше. Малко след като си тръгна отиде в стаята на дъщеря си. Малката бе още прекалено малка и прекарваше повечето от времето си в сън. Дори и сега бе толкова красива и спокойна. Файле й вдъхна нови сили. Накрая си тръгна.

Магът дойде в стаята й малко след залез, облечен само по риза и панталон. Тя го очакваше, облякла лека нощница, седнала на един диван. Щом го зърна се изправи, стана и доближи до леглото. Марадон я последва. Застана зад гърба й и я хвана за раменете. Свали ножницата й. Бавно започна да опипа тялото й – гърдите, ханша, ръцете и краката й с опакото на ръката си. Шонед се опита да прикрие отвращение си, да се отпусне и да му се отдаде, но и бе страшно трудно. Докосна косата й и заговори:

-  Никога не съм харесвал жени с къси коси. Предпочитам дългите.

Още докато говореше Шонед усети как косата и ставаше все по – дълга и по дълга, докато не стигна до кръста й. Цялото й същество искаше да му се противопостави, да го махне от себе си, но знаеше, че това е риск, които не искаше да поеме. Остави се да прави с нея каквото си поиска. Беше й все едно.

Накрая магьосникът я сложи на леглото и се надвеси над нея. В действията му имаше някакво безразличие, но добре покрито под измамна нежност. Поведението му дори не можеше да се нарече нежно, защото въпреки всичко я възприемаше като обикновена вещ. Шонед му принадлежеше и можеше да прави всичко, което си поискаше с нея.

През цялото това време Шонед не го гледаше. Бе наклонила глава настани и не мислеше за нищо. Тогава обаче ръката на Марадон я хвана грубо под брадичката и извърна към него. Погледите им се срещнаха и той заговори:

-  Ще ме гледаш право в очите! – това бе първото и единствено нещо, което й каза.

После за пореден път грубо влезе в нея.

Много по-късно същата вечер девойката лежеше свила се в единия край на леглото. Едри сълзи се спускаха по страните й. Отвращаваше се от себе си, искаше да убие, но знаеше, че това е невъзможно, заради магията на магът.

Заслуша се в тишината на нощта. По равномерното дишане на Марадон можеше да се досети, че дълбоко спи. Много внимателно стана, облече халата си и се запъти към вратата. Не бе направила и две крачки, когато някой силно я удари по лицето. Тя падна на земята, а магьосникът застана над нея.

-  Къде си мислиш, че отиваш?

-  Исках да отида при Файле. Какво лошо има в това?

-  Малката не се нуждае от майка си сега, спи. Ще отидеш, когато се събуди.

-  Не съм длъжна да оставам тук, с теб. – изсъска в яда си Шонед.

-  Така ли си мислиш? Вече си моя съпруга или забрави това. Никъде няма да ходиш!

-  Нямаш право да искаш това от мен.

-  Започваш да ме вбесяваш, Шонед. Май ще се наложи да ти дам урок. – усмихна се с обичайната му самодоволна усмивка.

Докато все още лежеше на земята вдигна крак и силно я ритна в корема. Шонед се присви от болка, придържайки с ръце корема си. Той обаче не приключи само с това. След като й нанесе още няколко удара я хвана за косата и накара да се изправи. Придърпа я до леглото и я удари още веднъж по лицето. Тя лежеше на леглото, усещаше как цялото тяло я болеше. Марадон се надвеси над нея, махна или по-скоро разкъса дрехите й, а после, грубо влезе в нея. В първия момент се опита да му се противопостави, но той я обърна с корем и хващайки ръцете й я постави в такава ситуация, че нищо не можеше да направи. Накрая престана! Знаеше, че дори и да успее да му се измъкне нямаше да може да излезе от замъка, жива. А и защо трябваше да се опитва?

Още преди месеци бе осъзнала, че за нея няма да има друг живот, освен този. Освен това, дори и да бе свободна нямаше да се върне у дома. Не можеше да го направи! Всичко там й напомняше да един отдавна свършил живот, когато бе заедно с Тарабас и нямаше нищо по-важно от него. Оттогава много се бе променила и го знаеше. Осъзна и още много важно – до края на живота си трябваше да търпи подобно отношение откъм мага. Независимо дали всичко щеше да продължи само няколко седмици или години. За него бе инструмент, с който щеше да си играе, докато не й омръзне.

На другата сутрин, когато той си тръгна тя си отряза косата. Бе бясна и много разстроена. Цялото й тяло ужасно много я болеше от ударите, които й бе нанесъл. На множество места имаше големи синини, но това не я интересуваше. Най-голямата бе душевната болка. Искаше да му се противопостави по някакъв начин.

Още повече се ужаси, когато само минута след като си отряза косата тя над порасна до предишните си размери. Поредната магия на Марадон!

                                                                         ***

Изминаха близо шест месеца откакто Тарабас напусна домът си, за да търси магьосницата, която може и да успее да му помогне в търсенето му. Тя бе единственият му шанс! В началото на пътуването си бе заедно с войникът, които разбра за нея, но щом достигнаха до областта, където хората я познаваха, го отпъди. Това бе неговата борба и сам той щеше да продължи.

Беше му нужда повече от седмица, за да открие домът й. Оказа се малка съборетина. Къща само на един етаж. Личеше си, че от години никой не я е ремонтирал. Принцът слезе от коня си и се доближи до вратата. Почука няколко пъти без да получи отговор. Накрая я бутна и предпазливо влезе вътре.

-  Има ли някой вътре? – попита. – Търся магьосница Летан. Казаха ми, че живее тук.

-  Знам кой си, принце, и ще ти помогна. – чу се гласа на млада жена.

Тарабас се огледа наоколо. Цялата къща бе страшно мрачна. Нямаше дори и една запалена свещ, освен огънят около един казан. До него бе застанала жена облечена в обикновена роба и дълго наметало с качулка, закриваща лицето й.

-  Ти ли си Летан? – малко невярващо попита. – Не ми приличаш на магьосница

-  Да, аз съм, но не съм магьосница. Не знам магии. Имам обаче способността да виждам вътре в човешките души и чрез тяхна помощ да вижда в Трите измерения.

-  Кой са тези три измерения?

Продължи да я разпитва, докато вървеше към нея. Чак когато застана пред нея осъзна, че е сляпа. Бе сложила лепна на очите с изрисувана на нея едно единствено, странно на вид, око.

-  Трите измерения са мястото на човекът във Вселената – минало, настояще и бъдеще.

-  И какво виждаш в моята душа?

-  Две неща, които не могат да живеят заедно – любов и омраза. Тези две чувства са те накарали да дойдеш чак при мен, а и още много път те чака, докато стигнеш там, където си се запътил.

-  Можеш ли да ми кажеш къде да открия Марадон?

-  Да, но не с голяма точност. Това, което аз виждам са само части от истината, моменти от живота и частица от бъдещето. Понякога мога и да греша при разгадаването на видяното.

-  Няма значение.

Летан се запъти огъня и той я последва. По нейна заповед постави дясната си ръка над огъня, а после тя сложи своята над неговата. Накрая заговори:

-  Моите способности се ограничават само до Трите измерения. Трябва да преминем през трите. Ще ти казвам всичко, което виждам, а ти ще прецениш какво е важно и какво не.

След тези си думи вещицата изпадна в транс. За момент той видя как огънят посиня и пак възвръща предишния си вид. Жената заговори:

-  Виждам те теб и едно момиче, девойка, с тъмна коса и мъжки дрехи, да се биете с мечове. Това е игра, но и двамата я приемате насериозно. Виждам много сълзи и магия, която ги закрива.

-  Това трябва да съм аз и Шонед. А магията е тази, която заслепи очите ми за нейната обич и тъга.

-  Образът се промени. Виждам зала и твоя избор. Бил е погрешен и накрая ти го разбираш.

-  Така е, но всичко това са само части от миналото. Искам да разбера какво ще се случи в бъдещето.

От вълнение му бе трудно да се контролира. Забеляза, че светлината във водата отново промени цветът си, малко по-дълго и ясно, но сега не му беше до това, за да му обърне по – голямо внимание. Трябваше да разбере какво ще да бъде.

-  Виждам същото момиче облечено в странна почти прозрачна рокля.

-  Шонед никога не е обличала рокли, камо ли прозрачни. Не може да виждаш правилно.

-  Пред очите ми е настоящето. Това е същата жена, с която ти се биеше, но погледът й издава, че е преживяла много. Усмихва се, но и плаче. В ръцете си дължи бебе, момиченце, само на няколко месеца. Тя му пее. Замлъкна, когато в стаята влиза мъж облечен е в черна мантия и с черна коса.

-  Това може да бъде само Марадон, но какво може да прави той заедно с Шонед. Как така тя е жива?

-  Аз не мога да отворя на въпросите ти, принце. Казвам ти само това, което виждам. Мъжът взима детето от ръцете й и го прегръща. Лицето й е бяло. След малко оставя бебето в кошчето. Разговарят, но не знам за какво. Накрая тя кимва. Подава й ръка, но тя не я приема и го подминава. Отива в съседната стая, а той я следва, като се усмихва.

-  Какво става след това?

-  Те се любят. - кратко му отговори

При тези думи Тарабас се разгневи. Рязко отдръпна ръката си от нейната и удари с крак най – близката стена. Чувстваше се като пълен глупак. През цялото време Шонед го е мамила, тя и Марадон. Винаги е била на страната на мага. Любовта й, жертвата й – всичко е било лъжа. Изведнъж пожела да открие и отмъсти и на двамата за това, което са му причинили.

Няколко минути остана облегнал глава на стената. Една след друга, различни мисли трескаво минаваха през главата му. Искаше да се увери със собствените си очи в думите на вещицата. Погледна я студено заговори:

-  Покажи ми ги. Искам да ги видя.

-  Сигурен ли си? Ти ще видиш това, което става, но това не означава, че то е истина. Ще видиш една картина, но дали тя отговя на действителността? Истината има много форми. Понякога тя толкова добре се е скрила, че е трудно да я откриеш.

-  Престани с твоите лекции и много ми ги покажи. – прекъсна я студено Тарабас

Летан бавно се приближи. Постави ръце на очите му и продума:

-  Нека да бъде така какво пожелахте, принце. Предупредих те.

Още в същия миг Тарабас вида онова, което му разказа вещицата. Жената наистина бе Шонед, но много променена. Веселата усмивка на лицето й бе изчезнала завинаги. Тя пееше на спящото бебе в ръцете си. Нейното дете! Тарабас не можеше да я чуе, но си спомни, че когато бяха малки Шонед толкова много обичаше да пее, колкото и на него да я слуша.

Изгони споменът от съзнанието си и се концентрира върху образите. Марадон влезе. Изглеждаше ужасяващ в черните си одежди. На лицето му бе изписана онази лукава и самодоволна усмивка, която принцът добре познаваше. Взе момиченцето от ръцете й и нежно да го гушна. На такава нежност бе способен единствено един баща към рожбата си. “Неговото дете!” тези думи се направиха болезнена рана в душата на Тарабас. Надали щеше да настъпи ден, когато тя да бъде заличена. 

Преди да се осъзнае картината се смени. Видя ги тях двамата излегнали се върху леглото. Любеха се! Гневът отново го завладя и той една успя да се въздържи да не избухне. Изтърпя още малко и се отдръпна назад. Върна се в действителността. Нямаше думи да опише чувствата си. Шонед, човекът, на които най – много държеше, го бе излъгала. Отново изпита желанието да ги открие и избие. Щеше да го направи! Обърна гръб на Летан и тръгна към вратата.

Направи само няколко стъпки, когато я чу вика й:

-  Още не сме свършили, Тарабас - остана бъдещето!

Принцът си наложи да се успокои и след малко се върна при нея. За пореден път светлината проблесна, по-ярко от предишните пъти и с задържи малко по-дълго.

-  Кажи ми какво виждаш! – студено й заповяда той

-  Не си ти човекът, които е способен да ми заповядва, принце. Той още не се е родил и този ден няма скоро да настъпи. Въпреки грубото ти поведение ще ти кажа какво виждам очите ми за твоето бъдеше. Съзирам теб и жената, която наричаш Шонед. Тя е на колене, а ти държиш меч до шията й.

-  Убивам ли я?

-  Няма как да разбера. Видението изчезна, за да бъде заменено от друго. Сега се сражаваш с Марадон. Битката е жестока, но не виждам края й. – тя поклати глава и погледна към него, като че ли наистина го виждаше - Бъдещето най-трудно се разгадава. Има хиляди възможности, а аз виждам само най-вероятните от тях.

-  Кажи ми как да открия Марадон и черния му замък.

-  Тръгни на юг. Ще изминеш дълъг път, но накрая ще откриеш царство, в което властва магията му. Тогава пътуването ти ще приключи.

-  А как да го убия?

-  Отговорът се крие в меча на Марадон. Само неговото оръжие може да го убие. С нищо повече не можа да ти помогна.

-  Тогава ще тръгна веднага натам. – запъти се към вратата, когато тя пак проговори

-  Не забравяй какво ти казах, Тарабас. Аз виждам само част от истината. Нещата могат да стоят по друг начин. Не бива да съдиш човек, само по това, което аз ти казах. Разбери цялата истина и тогава решавай.

-  Вече я знам! – студено й отвърна и излезе навънка.

Ядът до такава степен го бе завладял, че изобщо не осъзна кога се е качил на коня и потеглил на юг. Пътуваше като спираше само за през нощта. Единственото, което можеше да мисли бе как да отмъсти на Шонед и магьосника. Нейното предателство го нараняваше най – много. Отгоре на всичко имаше дете от него. През всичките тези години си е играла своя собствена игра с него. И в центъра на всичко е било измамната и любов към него. Щеше да си отмъсти и на двамата за стореното. Най – лошото бе, че осъзнаваше, че още я обича, дори по – силно от преди.

                                                                 ***

Близо година след като сватбата на Шонед с Марадон тя все още бе негова... и тя самата не можеше да определи какво. Официално съпруга, но магът я третираше по – лошо и от робиня. Една вечер, както всяка друга, той дойде в стаята й. Тя тъкмо хранеше Файле, когато той влезе. Не каза нищо, докато бавно се приближаваше към него, но се усмихна, когато видя настръхналата й кожа.

-  Не ти ли омръзнах поне веднаж досега? – попита го тя без да го поглежда

-  Ни веднъж, но знам, че аз съм ти омръзнал.

-  Никога не си ми харесвал. – поправи го Шонед.

-  Малката започна за заспива, по-добре я остави в леглото й.

-  Защото си нетърпелив да ме имаш ли? Все едно има някакво значение дали ще ме вземеш сега, след час или след ден. Накрая все пак ще получиш тялото ми.

Марадон я хвана груба за брадичката и повдигна главата й, така че да гледа към него.

-  Не само тялото ти. Получавам теб!

Преглътна думите, които искаше да изрече и остана на мястото си. Магът остана малко, само да види Файле и си отиде. Чак тогава Шонед можеше истински да отдъхне. Остана при дъщеря си, докато не заспа следобедният си сън и реши да се поразходи малко. Понякога имаше чувството, че може да полудее ако остане още малко на това място. Това бе един от тези моменти. Тогава излизаше от стаята си и за час – два се разхождаше из замъка.

Колкото и да се опитваше никога нямаше да разбере всичките тайни на Черният замък. Та тя дори не можеше да го обиколи целият. Всеки път, когато Марадон решеше да го премести, а това ставаше поне веднъж на месец, част от самият замък се променяше. Не веднъж и се бе случвало да се губи, но бързо откриваше някой познат коридор.

Днес обаче не и бе до коридори, затова взе една факла и отиде в подземията. Незнайно защо все си мислеше, че тук можеше за открие нещо, което да й помогне. За какво – не бе сигурна. Вече бе вървяла около час и обиколила сумати стаи. Повечето бяха празни или имаха разни вериги закачени по стените и кости по пода. Не бе сигурна, но май бяха от хора. Побиваха я тръпки, но не се отказваше.

Започна да се уморява и искаше да си върви от това ужасно място. Но не се отказа толкова лесно. Пред себе си имаше още една врата и щеше да разбере какво имаше зад нея. Отвори я и влезе. Направи само крачка и не можеше повече. Вътре имаше три човешки скелета, напълно запазени. Парчета месо и дрехи висяха от тях, докато седяха в същата поза, в която най – вероятно и бяха умрели, висящи на веригите си. Изведнъж те се раздвижиха. Започнаха да се вият и стенат, като че ли са живи. Цялата започна да трепери. Искаше... Трябваше да се махне оттук. Започна да отстъпва бавно назад, но когато стигна вратата там я очакваше някой. Не го бе усетила, когато е дошъл, но усети тялото му, когато се блъсна в него. Изплашена отстъпи малко назад и се вгледа в него. Бе Марадон.

-  Виждам, че най – накрая успя да открие и тази стая. Не е единствената от този род из подземията, но е една от любимите ми. – приближи се към нея и се вгледа в телата – Тези тримата бяха принцове в едно от кралствата, където бях преди години. На няколко пъти кралят се опита да ме прогони. Не можа, но атаките му ме дразнеха. Не можеш да си върша на спокойствие работата! Веднъж дори успяха да проникнат вътре в замъка. Тогава доведох тук тримата му сина и ги затворих. Онзи крал се оказа по – упорит отколкото бях очаквал и не реши да изпълни изискванията ми. Накрая и трите му деца умряха в тази стая, но аз не позволих на душите им да си тръгнат и те останаха завинаги затворени в телата си. Сега слушаш вечната им агония.

В очите на Шонед се четеше ужас. Толкова силно трепереше, че имаше чувство, че всеки момент да се строполи на земята. Отново тръгна към вратата, но тогава магът я хвана и придърпа още по – близо до телата. Хвана ръцете из отзад и насочи главата й към скелетите. Със свободната си ръка докосна едната й страна. После я плъзна надолу към шията й и рамото й. Махна едната й презрамка и стисна силно рамото й. Прошепна в ухото й.

-  Какво? Не ти ли харесва гледката? Искаш да се махнеш оттук и никога повече да не се върнеш, нали? Ами ако те затворя тук, заедно с тях. Вързана да останеш тук, докато не се превърнеш в една от тях. Тук никой не може да чуе виковете ти за помощ. Ще бъдеш съвсем сама.

Плъзна лице надолу и жадно целуна шията й. Шонед вече не се съмняваше, че той я иска, още сега, тук. Нещо в нея се събуди. Отдавна не се бе случвало, но сега не можеше да се контролира. Изведнъж започна да се бунтува. Успя да освободи едната си ръка. Удари го по лицето и бързо се отдръпна от него. Излезе от и се облегна на близката стена. Нямаше смисъл да се опитва да бяга, защото той щеше да я хване. Остана там, гледайки го с ужасените си очи.

Марадон бавно повдигна лице, по едната му буза имаше кървави следи от ноктите й. Докосна една от раните и се усмихна самодоволно.

-  Още не мога да покоря изцяло духа ти, но и този ден ще дойде. Освен това ми харесва. Затова си още тук. – изправи се и бавно тръгна към нея – Мисля обаче, че се нуждаеш от един добър урок.

Щракна с пръсти и стаята изчезна. Озоваха се с някаква тъмница. Шонед се опита да се помръдне, но ръцете и краката й бяха в окови. Марадон отиде до нея. Докосна лицето й с ножа, които държеше. Страхуваше се да не я нареже на парчета, но той само разкъса дрехите й.

Останала съвсем гола той даде знак на някой зад нея и се отдръпна. Удар от камшик разкъса кожата на гърба й. Болката бе толкова голяма и извика. Имаше чувството, че наказанието й ще продължи вечно. Не броеше ударите, а и не можеше, защото мислеше само за болката. На този светът не съществуваше нищо друго освен болка.

Когато това най – накрая свърши Шонед отвори очи и погледна към мястото, където би трябвало да седи магьосникът, но на негово място бе Тарабас. Не можеше да повярва на очите си. Най – вероятно бе илюзия и нищо повече. Прошепна името му. Той се доближи до нея усмихвайки се лукаво. Завъртя се пред нея и заговори:

-  Още го обичаш, нали - този тъп принц! Но него го няма, Шонед. Тук съм само аз – твоя любим магьосник!

Започна да опипва тялото й, доближавайки го до своето. Това не бе принцът, а Марадон и тя го разбра в мига, когато погледна лицето му. Тарабас никога не се бе държал толкова самодоволно, толкова гадно като мага. Въпреки това, поглеждайки го й напомняше за мъртвият й любим. Тихо плачеше, докато той си играеше с тялото й. Опитваше се да го отблъсне, но бе безпомощна пред него. Нищо ново! Можеше да се опита да не обръща внимание на действията му, на грубостта му. Можеше да освободи тялото си от душата и съзнанието й да отлети някъде далеч в миналото, в прекрасните спомени. Искаше да го стори, но думите му й попречваха.

-  Спомниш ли още за Тарабас? Разбира се! Нали е застанал пред теб. Нали още го обичаш. Какво ли би си помислил ако те видеше моя? Курва! Нищожество. Точно това си ти! И си моя! Гледаш ме в очите, но това са неговите очи. – между жадните му целувки продължи да говори - Сигурно се опитваш да си спомниш нощта, когато му се отдаде. Как ти казваше, тогава обаче? Ах, да - Анаке! Моя любима Анаке.

Това бе най – ужасното нещо, което направи през четирите дена, които я държа затворена в тази тъмница. Нараняваше я както физически, така и душевно. През тези дни Марадон постоянно й се явяваше като принца. Не само, когато грубо я изнасили, но и когато реши, че множество разреза от нож ще стоят добре на нежната й кожа. Можеше да види злобното му изражение, докато си играеше с нея и чувствата й.

На четвъртия ден силите й напълно я напуснаха и припадна. Умората, множеството непревързани рани, гладът и жаждата си дадоха думата и тя просто не издържа. Опита се да държи, да бъде смела и да не дава да разбере, че не може да склони волята й, но той винаги се оказваше по-силният.

След като Шонед изгуби съзнание Марадон я занесе до леглото й в стаята й. Седна на леглото до нея и погледна раните й. Нищо не бе инфектирано, но и не се погрижи и да облекчи страданията й. Това щеше да бъде урок, които нямаше скоро за забрави.

На другата сутрин Шонед се събуди много уморена. Първото нещо, което направи, когато осъзна, че е в стаята си бе да се опита да отиде при дъщеря си. Не можеше да чуе плачът й, но знаеше, че е в там. В мига, когато се надигна всичките й рани се обадиха и накараха отново да легне. Бе твърде слаба дори да се изправи. Остана целият ден остава излегнала се, мислейки си за случилите се неща. Явно Марадон още я искаше, защото иначе не би я оставил жива. Вече нямаше да повтори грешката си отпреди. По-добре щеше да си мълчи и да го търпи, отколкото да рискува да живота си или този на дъщеря си.

Късно вечерта един рицар й донесе храна. Дотогава вече се чувстваше достатъчно силна, за да седне и да хапне. На другия ден вече можеше да стане, без да изгуби равновесие и дори да отиде при дъщеря си. Една жена - същата, която се бе грижила за Файле и преди, седеше до легалното й. Щом я видя стана и си тръгна. Не продума ни думичка. Шонед не й обърна внимание, отиде при дъщеря си и с облекчение се усмихна. Това бе първата й усмихна от дни и бе предназначена само за малката.

Късно следобед на същия ден, заедно с вечерята, един от черните рицари на магьосникът и каза, че като се нахрани трябва да отиде в голяма зала, където я очаква Марадон. Тя каза, че ще отиде и наистина го направи. Леко бутна двойната врата и влезе вътре. С високо вдигната глава Шонед бавно тръгна към трона, където се бе наместил мага.

Спря само на крачка пред стъпалата. Погледите им се срещнаха, но тя не отклони погледа си.

-  Викал си ме?

-  Виждам, че вече си по-добре. Научи ли си урока?

Тя кимна, без да вдига глава от земята.

-  Докажи ми го! – заповяда й.

Шонед свали оскъдните си дрехи и бавно пристъпи към него. Седна, с разкрачени крака на скута му и го целуна. Идеше й се да повърне, но се въздържа и не направи нищо. Не протестира й когато ръцете му докоснаха не зарасналите й рана. Заболя я, но за него това нямаше значение. Тя се остави да прави каквото си иска с тялото й. Духът й бе сломен, но една малка частица от него продължи да се бори!

                                                                       ***

Това бе не единствения път, когато Марадон решаваше да припомни на Шонед за изгубената й любов. Бе минала още половин година от съжителството й с него, когато магьосникът реши да й погоди поредният си гаден номер. Късен следобед. Девойката седеше в стаята си и четеше някаква книга. Действието не й бе интересно, но нямаше какво друго да върши. Отдавна се бе отказала да обикаля из замъка. Никога нямаше да може да се измъкне от това място, а и опитите да го опознае се оказаха прекалено... болезнени. Не! Най - добре да си седи кротко и да кротува.

Тишината бе нарушена от грубото блъскане на врата. Какво ти блъскане... направо щеше да изкочи от пантите си. Изненадана, или по – скоро уплашена, Шонед стана и тръгна към вратата на съседната стая. Едва надникнала вътре и спря като вкаменена. Виждаше Тарабас! Мълчаливо той вървеше право към нея. Наистина ли бе той, обаче? Сърцето й искаше да е така, но не. В мига, когато сърна очите му видя същата онази студенина, която бе там и когато Марадон бе приел образът му. Дали бе самият маг или просто някое негово творения, нямаше значение. Резултатът щеше да бъда един и същ – нова болка и душевно страдание. Несъзнателно очите й се изпълниха със сълзи.

Тарабас, наричаше го така, защото не знаеше как иначе, вече се намираше почти до нея. Опита се да я хване за ръката, но се освободи. Съзнанието й не искаше да повярва на това, което виждаше. Тогава той отново посегна и хвана. Удари я силно по лицето и после притисна жадно устните й към своите. Шонед вече знаеше какво ще последва. Най – добре щеше да бъде да остане кротка и просто да изчака, докато ужасът отмине. Започна да съпротивлява. Искаше да се махне от него, но хватката му бе прекалено силна. По едно време успя да измъкне едната си ръка, но докато се опитваше да освободи и другата той я хвана. Силно притисна ръцете й към тялото, така че да не може да ги освободи. Отново я удари! С крайчета на окото си видя усмивката, която се появи на лицето му, при вида на разкъсаната й устна, миг преди да й нанесе нов удар. Той бе толкова силен, че Шонед залитна и се удари в ъгъла на близката маса. Кръв потече от раненото място. Главата й се замая и не можеше да стане. Докато зрението й се оправи мъжът бе застанал до нея.

Има ли нужда да се казва какво се случи по нататък? Точно това, от което Шонед най – много се боеше. След като й нанесе още множество сериозни наранявания я изнасили. Нараняванията бяха без значение – отдавна се бе научила да не й обръща внимание. Скоро щеше да се оправи. Знаеше само едно – имаше ли болка значи все още е жива, за нейно съжаление. Но травмата, която Марадон й нанасяше, когато бе създал този двойник на Тарабас, бе нещо което нямаше да заздравее. Затваряше очи и се опитваше да не мисли за случващото се, но не можеше. Можеше да усети тялото му, ръцете му, които най – безсрамно я опипваха. Устните му, които я хапеха до кръв. 

Когато всичко свърши и онзи си тръгна Шонед бе толкова немощна, че не можеше да стане. Нямаше представа колко ли време бе минало, докато тя просто лежеше на земята. Искаше й се заплаче и така да накара болката да напусне сърцето й, толкова пъти го бе правила, но знаеше, че накрая тя пак ще се появи. Веднага щом се почувства достатъчно силна стана и бавно тръгна към масичката в другия край на стаята, където винаги имаше огледало, вода, превръзки и други неща, които можеха да са й от полза. Ако не за нещо друго магът поне се грижеше да получи всичко необходимо, за да почисти и превърже раните си.

Беше се заела да почисти лицето си, когато видя в огледалото отражението на Марадон, застанал на няма и метър от нея. Опита се да се усмихне, с една от своите иронични усмивки, но не се получи много добре и продължи все едно него изобщо го нямаше. Съзнанието й бе прекалено заето с други неща, за да седи и да го гледа как се радва на трагедията си.

Дори когато чу гласът му не пожела да се извърне.

-  Ще замина за четири – пет дни. Изобщо нямаше дори да идвам ако не бе реброто ти. По – добре го превържи и не ставай от леглото. Ще има кой да се грижи за Файле. Ако не го направиш състоянието ти ще се влоши.

-  И може да умра? – бяха първите й думи. - Тогава ще го оставя да се влоши и накрая да умра.

-  Наистина ли го искаш? – Марадон я хвана за раменете и наведе глава към нея. – Добре знаеш, че това лесно може да се уреди, но забравяш нещо много важно. Независимо каквото и да говориш знам, че дълбоко в сърцето си ти се страхуваш да умреш. Тази мисъл те ужасява и в комбинация със силната ти любов към дъщеря ни, се създава нещо, което не можеш да загърбиш. Няма значение какво ти причинявам няма да умреш, докато аз не го пожелая. Имам малко време, така че сам ще се уверя, че реброто ти ще бъде правилно превързано и скоро ще се оправи.

Шонед нямаше какво да каже. Думите на магьосникът оставиха още една малка рана в душата й. Започна да осъзнава, че е прав. Страхуваше се от него, от силата му, но и от смъртта. Не бе готова да умре, въпреки че сигурно би го предпочела пред сегашния си живот. За пореден път се почувства слаба. Вече не бе онова момиче отпреди години. Тя си отиде в мига, когато Тарабас, истинския Тарабас, умря.

Остави се в ръцете на Марадон, които вече бе заел превръзки и си обвиваше около гърдите, за да може да стегне добре реброто. На няколко пъти се оказа по – груб от необходимото и й причини болка, но тя се направи, че не я забелязва. Когато свърши стана и без да продума нищо тръгна към стаята на Файле. Шонед го проследи с поглед и после продължи да се занимава с непромитите си рани и синини. Накрая уморена легло, опитвайки се да заспи. Дълго време не успя. Просто лежеше и гледаше в нищото, стараейки се да забрави.

През следващите няколко седмици напълно се оправи, но това се отнасяше само за зарастващите й рани. Беше се затворила в себе си и изобщо не продумваше. Единствено очите й за миг се съживяваха, когато бе сама с малката. Само нея си имаше и само заради нея продължаваше да живее.

                                                             ***

Година и половина измина от срещата на Тарабас с онази магьосница, но той още не можеше да открие царството на Марадон. Не смяташе да се предава. Нямаше защо да го прави! Това бе делото на живота му, единственото, заради което продължаваше да е жив. Освен това го преследваха сънища... Не можеше да престане на вижда сцените, които онази вещица му показа. Пък имаше и други. Вижда се как е отново с Шонед, любят се. В следващия момент от нищото се появява Марадон и му я отнема. Целуват се пред очите му. После пък му се присмиват, че преследва толкова абсурдни мечти. Шонед... Марадон... Дори и споменът за онова дете... Тяхното дете. Искаше най – накрая да ги открие, за да може да сложи край на кошмарите си.

Беше попаднал в някаква гора. От рано сутринта не бе хапвал и реши да спре, за да улови нещо. Мислеше си за някоя птица или заек, когато няколко минути по – късно попадна на няколко глигана. Хареса си един и стреля. Видя го как падна мъртъв на земята. Доволен се доближи до мъртвото животно и тогава видя, че стрелите са две. Това не бе възможно. Просто нямаше как да стане, освен ако не е сам. И наистина след миг чу шум от храстите. Приготви лъка си да стреля, но изчака. Появи се мъж, облечен като ловец, държащ в ръка друг лък.

-  Май и двамата сме се целили в едно и също животно? – усмихна му се той.

-  Да, но кой го е убил?

Мъжът вече се бе навел над животното и разглеждаше раните. Изведнъж се засмя с гръмогласен смях.

-  Изглежда няма да разберем. И двете стрели са улучени с такава точност, че са засегнали сърцето му. И двамата сме го убили.

-  Тогава кой ще получи глигана?

-  Аз съм съгласен да си го разделим. А ти?

-  Чака ме дълъг път, но нищо не пречи да си хвана нещо друго.

Малко по – късно, докато глиганът се печеше на огън мъжът, наричащ себе си Керг, се обърна към Тарабас:

-  Така и не каза накъде си тръгнал. Не ми приличаш на тукашен. Може да те упътя.

-  На юг. – кратко отвърна принца.

-  Няма ли някоя определена местност или област.

-  Не, само на юг. Търся един магьосник и една жена, която е при него.

-  И защо?

-  За да ги убия. – твърде му заяви Тарабас.

-  Какво ли толкова лошо са ти сторили, че да искаш да отмъстиш? - почуди се Керг

 Така Тарабас разказа историята си от детството си с Шонед, до думите на онази вещица. Като свърши се зачуди защо ли му каза всичко това. Дали просто имаше нужда най – накрая да сподели с някой тъжната си история или се чувстваше толкова самотен, че да търси компанията на други хора? Отказа се да мисли затова. Просто нямаше смисъл.

-  Е какво мислиш за тази история?

-  Доста е чудновата, направо невероятна. Не мога да разбера защо този... този Марадон, нали така му бе името, те е оставил жив?

-  И аз не знам. Не веднъж имаше възможността да ме довърши, но не го направи. Може би просто му харесва да знае, че живея със спомена от случилите се неща. Но не възнамерявам да му позволя да ме възпре. Остана ми само отмъщението!

-  Тук грешиш. Човек не бива да се оставя гневът и отмъщението да го контролират.

-  Говориш така, все едно си го изпитал на собственият си гръб.

-  Така е. Преди години се случиха разни неща и се наложи да напусна родния си град. Исках да си го върна на мъжа, които ми го причини. Убивах от добитъка му, горях нивите му, дори веднъж изгорих дори домът му. Не се гордея с това, но все пак го направи. След това, обаче осъзнах, че нищо от това, което съм вършил не ми е донесло дори малко задоволство и радост. Същото ще се случи и с теб!

-  Аз не търся радост или задоволство, а справедливост. Искам да страдат!

-  Същото е. Накрая ще осъзнаеш, че всичко е било напразно.

-  Предпочитам тогава да го разбера сам.

-  Както искаш.

-  Чувал ли си някое място, където може да бъде мага? – просто ей така попита

-  Всъщност да. – Тарабас го погледна с интересен – Не знам дали е този който търсиш, но на около месец път оттук с кон има едно кралство, в което свой дом си е намерил някакъв магьосник. Има замък, които много напомня на този, за който каза ти, но няма гора. Много рядко, но все пак е ставало там са влизали мъже и са излизали без нищо да им стане. Повече, обаче са случаите да не се завърнат.

-  Това трябва да е домът на Марадон.

Керг повдигна рамене.

-  Не знам. На юг оттук е – може и да е това, което търсиш.

-  Сега е твърде късно. Утре ще тръгна за там. Благодаря ти за информацията.

-  Съветвам те да помислиш върху думите ми и да размислиш

-  Съжалявам, но няма да се откажа.

На другата сутрин от мъжа нямаше и следа. Единственото доказателство за срещата им бе, стоящия все още над изгасналия огън, полуизяденият глиган. Тарабас събра нещата си, прибра месото и потегли пак на юг. Този път, обаче виждаше края на дългото си скитане.

Тарабас продължи пътя си. Изминаха близо месец, когато откри първите следите на Марадон. Замъкът му! Откри го на една отдалечена, гола местност. Дори и през деня Черният замък изглеждаше ужасяващ. Не бе съвсем същия както го помнеше, но му бе достатъчен един поглед към него, за да бъде сигурен, че това е домът на мага. Голите черни стени, мъртвата растителност, войните при портата и кулите, приличащи на малки черни кукли.

Нямаше начин да проникне посред бял ден, а и се съмняваше дали ще има някакъв успех и през нощта. Установи се достатъчно далеч от замъка, че никой да не види огънят му и докато е още светло се върна, за да поогледа. Опитваше да се намери някое слабо място в стената или охраната, за да може да го използва. Но не откриваше! Този замък бе просто непокорим.

Изведнъж вниманието му бе привлечен от двама конника, яздещи право към замъка. Спряха чак пред портата. Като че ли говореха нещо с един от рицарите, но въпреки желанието си принцът не се приближи, за да чуе разговорът. Въпреки това можа да види достатъчно от вътрешността на двора. Коридори, разположение на някой от стаите и главното – лабораторията на мага. Това бе мястото, където със сигурност щеше да го открие! Единственото, което трябваш да стори е да изчака двамата ездачи да излязат и да ги залови.

Седя и чака там цял ден и цяла нощ. Тях ги нямаше. Накрая се отказа и на заранта се завърна при коня си. Бе пропилял възможността си да влезе вътре, но утре щеше да го направи. Дълго време бе очаквал този миг, за да се откаже точно сега. Замисли се върху това, какво го очакваше вътре и какво щеше да направи като открие магът и Шонед. Последното бе лесно - щеше да го убие. Още не искаше напълно да повярва на думите на вещицата, че Шонед му се е отдавала. Но Летан не го бе излъгала. Тарабас знаеше, че сега е там, в замъка, някогашната му любима е с Марадон. Сигурно си мислят, че могат да го забравят просто така, но се залъгват. Той щеше да им го върне за това, което му причиниха. С тази мисъл той се отдаде на сънят.

Събуди се чак късно следобед и без да бърза си приготви да хапне нещо. Ядеше механично, без да се интересува от вкуса на яденето или че месото му бе ледено студено. Замисляше план за проникване. Ако бе достатъчно бърз незабелязано щеше да влезе в замъка по стената. Оттам му трябваше само да открие стълбище, по което да влезе във вътрешността на замъка. Откриеше ли веднъж там Шонед, скоро щеше да се появи и Марадон. Чудеше се дали да я убие веднага или да я остави до момента, в който се появи магът. Да си безпомощен, докато пред очите ти да убиват любимия човек. Веднъж бе почувствал това и никога не искаше да се повтори.

Стъмни се и Тарабас тръгна към Черният замък. Водеше коня си за юздите си колкото се може по – наблизо, без никой да ги забележи. Трябваше му бързо средство за бягство, ако се наложеше. Остави го зад едни храсти и се доближи до самата стена. Вървеше бавно, като много внимаваше да не вдигне и най – малкият шум.

Изведнъж чу някакво щракване и бързо се обърна само на няколко крачки от него бе застанал огромно, грозно влечуго. Влугор! Същата гадина като онази, която уж бе убила Шонед. Тарабас обаче се бе подготвил за нещо такова. Светкавично извади меча си и му нанесе първият удар. Последваха още няколко, бързи и смъртоносни. Тъкмо нанесе последният удар, когато отново че същия свят. Обърна се и видя една врата в стената да с затваря, а пред него имаше още едно от тези създания.

Успя да убие и него, отървявайки се само с няколко леки драскотини. Застана с гръб към стената и зачака да види дали ще се появи още някое от тези гадини. Бе сам! Придвижи се към мястото, от където се появи гущера и започна внимателно да опипва стената. След няколко минути успя да открие таен ключ, които я отваряше. Сигурно бе някакъв таен вход, които Марадон използваше при нужда. Зарадва се, но и притесни на досегашния си късмет. Всичко бе станало прекалено лесно, за да е истина. Може да е капан? Каквото и да бе това е единственият му изход. Трябваше да влезе и да разбере какво го очаква там. Натисна копчето, вратата се отвори и влезе.

Попадна в тъмен коридор. Нямаше представа накъде да тръгне. Остана на място, докато очите му привикнат към пълния мрак. После тръгна наляво. По спомен в тази посока се намираше най – близката кула. Все някъде щеше да има стъбла или поне стъпала, които да го отведат нагоре.

Не знаеше колко ли време бе прекарал тук. Може би само няколко минути или цял ден. Опипвайки стената вървеше все направо. На няколко пъти стигаше до разклонения и трябваше да тръгне по някой от коридорите. Дали не бе сбъркал в изборът си? Накрая до него стигна първия лъч светлина. Оказа се факла и той веднага я взе. Сега поне имаше светлина. Не след дълго откри и стълби, които го отведоха във вътрешността на замъка.

Стигна първият етаж и се спря смаят. По коридорите се чуваше тихо песен. Този глас... Никога не би могъл да го сбърка. Шонед! Колко ли пъти още от както бяха деца я бе карал да й пее. Достатъчно му бе само да затвори очи и отново се връщаше във времето, когато бе само на петнайсет или шестнайсет. Лежеше в сенките на дебело дърво, сложил глава на краката й, затворил очи, вслушах в нежният й глас. Още от тогава я обичаше, но защо чак след толкова време го осъзнаваше. Марадон!

Дали и това не бе някоя от поредните му магии? Да го накара да си спомни за Шонед? Или може би се опитваше да го примами в някой от капаните си. Но той нямаше да му се даде толкова лесно. Опита се да разбере откъде идва звука, но не успя и затова се отказа. И без това той вече бе спрял.

Продължи към втория етаж, където трябва да се намират спалните. Успя да погледне през един от прозорците й видя, че слънцето бе изгряло, преди час или най – много два. Не веднъж среща и войните на магьосникът – черните рицари, но се скриваше от погледите им. Бе твърде рано, за да им се показва. А щом досега не го бяха заловили значи Марадон не знаеше за идването му.

Мислеше единствено върху желанието си да отмъсти.

Накрая видя врата, на която отпреде стоеше рицар. Сигурно имаше вътре нещо или някой, който трябваше добре да се охранява. Доближи се до него и го нападна. Ако се биеше с обикновен меч, никога нямаше да може да го и докосне, но неговия меч не бе обикновен. Това бе дадения му от Марадон меч! Докато бе в своя замък откри, че той е направен от непознат, за хората му, материал, много по – здрав и най – здравия техен метал. Изненадвайки рицарят принцът успя да го разчлени и раздели парчетата броня, така че да не може да се събере.  

Отвори вратата.

Тарабас застана на прага и не можеше да помръдне. В другия край на стаята, до прозореца, седеше изправена Шонед и гледаше навънка. Едва я позна. Облечена в тъмно сини прозрачни дрехи. Онова, което бе рокля, или поне приличаше на една, имаше цепки до горната си част и гол гръб, прикрит единствено от дългата й, до кръста, коса.

Първата мисъл, което достигна до него бе колко е красива. Още я обича. Прошепна името й:

-  Шонед. – направи крачка напред.

Мигновено тя извърна глава към него. Лицето й, или това което видя от него, половината бе скрито от косата й, бе смъртно бледо, а погледът – празен. Видя сълзите по страните й. Шонед скри лице в ръцете си, обърна му гръб и започна да приказва на себе си.

-  Тарабас е мъртъв! Мъртъв! Ти си просто копие.

-  Жив съм, Шонед! Вече повече от две години обикалях по света, за да открия този проклет маг и да го убия, заради смъртта на любимата ми, заради теб.

Отново гледаше към него.

-  Думите ти сами доказват, че говориш лъжи. Тарабас никога не ме е обичал. Не й по начина, по който аз него. Ако Тарабас бе жив сега щеше да е при годеницата си, Анаке, щастливо женени. – личеше си, че е  много развълнувана.

-  Напротив, нямаше! Всичко е било игра – направи кратка пауза и заговори по-спокойно. – Човек не трябва да се жени за човека, с които може да живее, а за този без който не може. Не мога и ден без да знам, че си до мен, Шонед. Нужна си ми! Анаке никога не е съществувала.

Понечи я да докосне, но когато го направи тя рядко се отдръпна и извика:

-  Не се приближавай! Няма значение кой си, но докосването ти ми причинява само болка. Стига ми толкова. Не мога повече!

-  Не те разбирам. Никога не съм искал да те нараня. Наистина те обичам! За мен съществуваш само ти. Също като в онзи ден, когато въпреки всичко ми се отдаде.

-  Продължаваш да говориш глупости – не можеше да го гледа, бе твърде болезнено, така че се сви в единият край на прозореца, обърнала му гръб. - Лъжи и нищо друго! Няма да се хвана на този номер! В онази нощ за него съществуваше единствено и само Анаке. Нейното име шепнеше, заслепен от удоволствие, докато мен само ме използваше.

-  Не е така, Шонед! Накрая го осъзнах. Магията на Марадон ни е влияела много преди дори да знаем за съществуването му. Той бе скрил чувствата ми спрямо теб, още преди да разбера за тях. Вече знам истината, а тя е, че те обичам още откакто бяхме малки деца и се криехме от всички, прекарвайки по цял ден в гората. Никога не съм искал някоя друга, освен теб. Моля те да ми повярваш.

-  Наистина ли си ти, Тарабас? – попита, в очите й се четеше надежда. Той кимна и сълзите отново потекоха по страните й. – Най-добре си върви. Твоята Шонед вече не съществува.

-  Напротив – това си ти.

-  Пред теб е само обвивка. Вътре няма нищо. Онази Шонед, която познаваш умря в деня, в които я видя за последен път. Сега тя е блед спомен от едно минало, което никога няма да се върне. Ако си дошъл тук само заради това, пътуването ти е било напразно. Няма надежда да спасиш душата ми.

За миг настъпи тишина. Принцът бе застанал почти до нея, една се сдържаше да не я прегърне.

-  Идването ми не бе напразно. Знаеш, че си жива, че си при него... и че му се отдаваш. – отдръпна се, като че ли бе ударен от гръб. Спомни си омразата, която бе изпълвала сърцето му от толкова отдавна. – Не исках да повярвам, когато ми казаха, но вещицата не ме е излъга. Мислех те за мъртва, но когато те видях с него наистина ме се прииска да си. Уличница!

Думите му още повече я разстроиха. Усети как не може да се задържи на краката си и се свлече на земята. Подпряла се с една ръка да не падне, с другата прикри лицето си.

-  Не съм уличница, а негова съпруга.

-  Това дори е по-лошо. С нищо не си по-добра от него. И ти заслужаваш да умреш. Знаеш си, че през цялото време сте били заедно.

В очите му имаше сълзи, но извади меча си. Допря острие му до шията ти. Бе готов веднага да я убие, без дори да се замисли. Възпряха го единствено думите й.

-  Никога не съм била на негова страна. Оженихме се – да, но нямах друг избор. След твоята смърт ми остана само Файле, а аз не можеш да я оставя с него. Ако мислиш, че вината ми е в това, че искам да защита единственото ми останало любимо същество от властта на Марадон, значи съм виновна и трябва да умра. Дори ще се радвам, когато всичко това свърши. Сама не мога да го сторя.

Останаха няколко секунди така, без никой от тях да проговори или да помръдне. Шонед бе навела глава, готова да приеме съдбата си. Нямаше значение дали това бе истина или не. Дори не се замисли дали това не е някоя от игричките на мага. Видя още веднъж своя любим. Щом обаче той смята, че го е предала - нека да е така. Отчасти наистина му бе изменила, но от друга - нищо не му дължеше. Това бе нейният живот, нейният избор.

Тарабас още не бе решил какво да прави с нея. Много пъти си бе представял смъртта й, но никога по този начин. Беше объркан. Пред себе си виждаше Шонед – същата и различна. Дори външният й вид нямаше нищо общо с това, което бе някога. А сега и това желание да умре. И коя бе тази Файле, за която тя говореше?

Отговорът на въпроса си получи веднага. От съседната стая се чу тих шум, а после и едно детинско гласче се обади:

-  Мама...

Изненадан принцът се обърна към мястото откъдето се чу гласа. Пред него бе застанало малко две годишно момиченце с кафеникава коса, облечена с обикновена бяла нощница. Търкаше едното си око с малкото си юмруче. При вида й Шонед рязко стана, порязвайки се на шията, и отиде при нея. Взе я в ръце детето и нежно заговори:

-  Днес се събуди рано, малката ми. Гладна ли си?

-  Не.

-  Тогава ще те преоблечем и малко по-късно ще излезем. – жената притисна детето към себе си и се обърна към Тарабас. – Това е дъщеря ми, Файле. Тя е причината да съм още тук.

-  Кой е бащата? – попита развълнуван и нетърпелив принцът.

-  Единственият човек, които някога съм обичала.

-  Значи е на магьосника.

-  Не! В мига що разбера, че нося в утробата си детето на Марадон ще се самоубия, независимо колко е силна магията му – опита се да се усмихне, но не се справи много добре. – Твое е. От единия път, когато бях с теб. Марадон не напразно ни накара да преспим заедно. Той я искаше. Това е било част от плана му! Разбрах го още в мига, когато бях сигурна, че очаквам дете.

Тарабас осъзна, че все още държи вдигнат меча си и го насочи надолу. Не можеше да я убие. Нито сега, нито когато й да е. Нямаше значение какво бе направила. Сега като я гледаше с тяхното дете в ръце разбра, че не може. Заговори със спокоен, озадачен, глас.

-  Защо ми се отдаде тогава? – погледна право в очите й. – Знаеше, че не си мисля за теб, че не желая теб. Можеше да ми откажеш, да не ми позволиш да бъда с теб, но не го направи.

Шонед вдигна безгрижно рамене и каза:

-  Може би просто прекалено силно те желаех. Може би защото бях под властта на магията. Или защото знаеш, че това ще е единственият път, когато някога ще бъдем истински заедно.

Той се доближи до нея и постави ръце на раменете й. Тя го изгледа изненадано. Не знаеше как да от реагира. В единият момент е студен и отмъстителен, а в следващия - нежен и внимателен. Остави го да погали косата й. Когато махна кичура коса, с който тя успешно бе прикрила по-голямата част от лицето си. Може би заслепен от гнева си или преди не го бе забелязал, но Тарабас видя голямата синина на окото й. Нямаше съмнение, че това е следа от скорошен бой. “Аз съм виновен, заради това.”, помисли си тъжно. Забелязала погледът му Шонед виновно сведе глава, но той повдигна брадичката й и й се усмихна.

-  Всичко ще бъде наред. Ще те отведа оттук и ще забравим завинаги за това място.

В този момент от съседната стая се чу шум от отваряне на врата и един глас разруши настъпилата тишина:

-  Шонед! Файле!

Шонед погледна изплашено зад гърба си, а после и към Тарабас. Докосна едната му страна с ръката си. Лицето й бе пребледняло, дори повече от преди. Бързо и тихо заговори:

-  Моля те, ако държиш на думите си стой тук, скрит. Той не бива да разбира, че си тук! Моля те!

Преди да й отговори тя се върна в другата стаята и студено говореше на мага:

-  Какво искаш, Марадон? Нямаш с какво друго да се занимаваш, че реши да дойдеш?

-  О, винаги мога да открие нещо, с което да си губя времето, но реших да разбера какво правят милата ми женица и прекрасна дъщеря.

-  Никога няма да й позволя да те нарича свой баща – възрази му. - Стане ли достатъчно голяма ще й разкажа истината и тя ще разбере що за чудовище си.

-  Няма да успееш ако преди това си мъртва. Разбера ли, че си й казала и една думичка против мен - ще те унищожа. Знаеш, че го мога и няма да се спря.

Шонед не му отговори и той реши да й докаже, че е така. Две невидими ръце хванаха нейните и силно стиснаха. Това и причини болка, но тя не каза нищо. Вече бе свикнала. В глава й бе единствено мисълта, че любимият й е жив. Щяха да открият начин да избягат оттук. Най – накрая мъчение щеше да свърши.

Някой я избута напред, докато не застана лице в лице с магьосникът. Целуна я грубо по устните й се усмихна при видя да изражението й. После започна да я опипва. Тя се опита да му се противопостави, но ръцете още я държаха. От нищото в ръката му се появи голям нож и той докосна бузата й с него. Потече кръв. И това не бе някой от новите му номера. Колко ли порязвания имаше от него? Някой по – дълбоки, други не чак толкова. Харесваше му да я малтретира и унижава.

-  Отдавна не ми се противопоставяла толкова явно. Бе започнало да ми липсва, но виждам, че не си се променила. Признай си, че не можеш да ме спреш. – просъска злобно.

-  Да.

-  Не! – чу се глас откъм вратата. – Никога няма да успееш да ни победиш, защото винаги ще се връщаме, по – готови от всякога.

-  Каква приятна изненада – принц Тарабас. Сигурен ли си в думите си принце, защото аз съм на друго мнение.

-  Веднъж вече успя да ме измамиш, но втори път няма да ти позволя да го направиш.

Марадон бе обърна гръб на Шонед, освободена от невидимите ръце, но после посочи първо нея, а после и Файле, която си играеше с едни играчки на другият край на стаята. 

-  Виждам, че вече си се запознал с жена ми и детето ми.

-  Много скоро ще бъде вдовица. Обещавам ти го!

-  Да приемам ли думите ти като показа на един двубой? – попита весело Марадон.

-  По – скоро за твоята смърт. – поправи го Тарабас, изваждайки меча от ножницата му.

Изведнъж ножа в ръката на Марадон започва да става все по – голям и по – голям, докато не се превърна остър меч. Нападна мъжа!

Шонед наблюдава изплашена развитието на боя. Личеше си, че принцът се бе упражнявам много, но му бе трудно да се справи с магьосника. Все пак успя да му нанесе няколко удара. Нищо сериозно, само леки порязвания, които временно го забавяха. За сметка на това магът рани Тарабас в ръката и крака.

Битката им все едно нямаше край. Шонед можеше да прочете умората по лицето на любимия си. Притесняваше се за него. Не искаше дори да си представи какво може да се случи ако магът го убиеше. Веднъж го загуби и все още продължаваше да тъжи затова, но сега... Сега можеше наистина да умре и тогава щеше да е съкрушена.

По едно време Тарабас падна на земята. Мечът му бе на няколко метра от него. Марадон вдигна меча си, готов да нанесе последния фатален удар. Шонед действа импулсивно. Затича се към него и изблъска ръката му настрани, така че да не улучи целта си. После се наведе над Тарабас.

-  Започваш да ме дразниш, Шонед. – заговори магьосникът – Чудя се обаче дали да те убия веднага или да те оставя за малко по – късно, за да видиш смъртта на любимият си. После може дори да се по забавляваме малко заедно.

-  Няма да ти позволя да го направиш. Омръзна ми да ти се подчинявам! Това ще е края ти.

-  Наистина това ще е края, но за кой – за мен или за вас двамата? Жалко, защото все още не бе започнала да ми омръзваш. – хвана я за косата и придърпа към себе си, грубо я целуна и после захвърли настрани – Сега нямам време да се занимавам с теб, може би след няколко минути, като го довърша.

Първите една – две секунди Шонед не помръдна, после бавно започна да се надига от земята. Тогава, със свободната си ръка, магът замахна безгрижно към нея. От нищото се появиха няколко въжета, които се увиха около краката и ръцете си, оставяйки я прикована за земята. Една кърпа запуши устата й, толкова стегнато, че една дишаше.

Марадон отново се обърна към Тарабас, но бе прекалено късно. Секундите, през които принцът не бе обект на вниманието на мага му бяха предостатъчни, за да стане и заеме нужната поза, за да го нападне. Магьосникът тъкмо се обърна към него, когато той заби в коремът му кинжалът, които тайно Шонед му даде. После бързо отиде при меча си и го взе. Магьосникът бе успял да се задържи на крака, здраво притискайки с ръка раната си, от която бе извадил острието. При вида на принца вдигна меча си, за да се защити. Без особени затруднения Тарабас го обезоръжи и после заби острието си в гърдите му.

-  Това е за всичко, което ми причини на мен и Шонед. – натисна острието още по – силно, така че да се покаже от другата страна

Остана така, докато магът не издъхна. После пусна оръжието си и му обърна гръб. Остана на място, вперил поглед в нищо, дишайки тежко. Въпреки това се чувстваше добре, облекчен, по някакъв странен начин. Най – накрая бе изпълнил обещанието си, смисълът на живота му през последните години. Вече нямаше да е така, всичко щеше да се оправи.

Доближи се до Шонед, лежаща на земята, където я захвърли магьосникът. Остана безмълвна, докато той я освобождаваше от въжетата с кинжала, които му бе дала. Накрая погледите им се срещнаха и тя прошепна с невярващ глас:

-  Кажи ми, че наистина е мъртъв. Ти го уби.

-  Това бе краят! – помогна й да се изправи и тя веднага го прегърна. В очите й имаше сълзи, но този път от щастие. Той продължи да говори, галейки я нежно по косата - Всичко свърши. Марадон никога повече няма да има власт над нас.

Изведнъж всичко около тях започна да се тресе. Камъните над тях се срутваха. 

-  Какво става?

-  Замъкът е направен и поддържан благодарение на магията на Марадон. Сега той е мъртъв и всичко се разпада. Трябва веднага да се махаме оттук!

Тарабас я дръпна към вратата, но тя му се противопостави.

-  Няма да оставя Файле!

Затича се към съседната стая. Докато я чакаше Тарабас се върна при трупа на магьосника. Хвърли му един поглед, като че да се увери, че наистина е мъртъв и извади меча. Досега той му бе служим добре и нямаше намерение да го остави. Въпреки, че му напомняше за миналото, бе станал в част от него.

Погледна към вратата, където вече го чакаше Шонед. Бе успяла да се заметне с един дебел шал, а в ръцете си държеше малката им дъщеричка. Вътрешно се усмихна. През него бе всичко, което искаше. Щастие, което без дори да предполага търсеше през тези години. Затича се към нея, хвана я за ръката и я погледна право в очите.

-  Какво ще кажеш да се махаме оттук?

-  Последвай ме.

Никой не се опита да ги спре, докато вървяха към вътрешния двор. Там откриха няколко от черните рицари на мага. Те си стояха там, без да мръднат, докато минаваха покрай тях. Отчасти от любопитство, отчасти от предпазливост Тарабас блъсна един от тях. Той падна на земята и се частите на бронята му се разпръснаха навсякъде. Вътре, обаче нямаше никой!

Двамата се спогледаха озадачени и бързо продължиха напред. Нямаха никаква време за губене. Всичко наоколо се разпадаше. Огромни каменни блокове падаха от стените, подбудени от тресящата се земя. Само след минути от замъка нямаше да остане нищо. Шонед му показа конюшните, където бяха вързани два коня. Той й кимна и тръгнаха натам.

Конете дори не бяха разседлани, което им бе от голяма помощ. Принцът й помогна да се качи на единия кон и сам възседна другия. Без да поглеждат назад пришпориха животните си и тръгнаха колкото се може по – далеч от това място. Изминаха близо триста метра, когато изведнъж Шонед спря. Тарабас обърна животното си и я изгледа изненадано.

-  Хайде! Трябва да вървим.

-  Ей сега. – отвърна, без да го погледне

Ръцете й се плъзнаха надолу по шията, докато не докосна обръчът - още бе на шията й. Внимателно го хвана и започна да дърпа. При най – малкият напън той се разпръсна на прах. Шонед се вгледа да миг в прашните си ръце и за първи път от дълго време наистина се усмихна. Погледна щастливо принца и отново пришпори животното си. Не спряха никъде, освен когато Тарабас не набързо не качи нещата си на стария си кон и не го взеха със себе си.  

Цяла сутрин яздиха като подгонени. Искаха веднъж завинаги да загърбят от онова ужасно място. Следобед намалиха скоростта си до обикновена езда, за да не преуморят конете. Яздиха един до друг, но никой не говореше. Какво можеха да си кажат? Как да започне разговор за тема, която им би толкова неприятна, придружена с множество болезнени спомени.

Не веднъж Тарабас поглеждаше към нея и дълго не можеше да насочи поглед някъде другаде. Сега имаше възможността да я огледа много по – добре. Денят бе топъл и тя бе махнала шала от себе си. Малко се смущаваше от голотата й, но и се учудваше, че на нея не й прави никакво внимание. “От колко ли време Марадон я караше да носи тези дрехи?” чудеше се. Онова, което веднага привлече вниманието му бяха множеството наранявания по тялото й и големия белег на гърдите й. Повечето синини почти не се забелязваха, но имаше и други получени наскоро, може би само от ден или два. Не знаеше откъде са, но искаше да разбере. Единствено за белега на гърдите се досещаше откъде е. Единствената възможност бе това да е останало от раната, която й е причинило онова същество, което уж я бе убило. Но това бе нищо в сравнение с безизразността на лицето й. Не можеше да разбере дали се радва или тъжи? За какво ли си мисли? Единствено, когато поглеждаше към Файле или, по – рядко, към него на лицето й се изписваше тънка усмивка.

Чак привечер се установиха на една малка поляна. Веднага Тарабас се зае да приготвя да запали огън и да приготви нещо за ядене. Шонед седна на земята и се зае да се занимава с дъщеричката й. През целия ден малката се дължа много прилично. Харесваше й докато яздеха и с виден интерес гледаше всичко около себе си. Сега малко неуверено ходеше напред назад, късаше растенията и ги показваше на майка си. Струваше му се, че Шонед изглежда по – добре. Като че ли вече не изпитваше предишните си съмнения. Изглеждаше жива, радостна, свободна.

След като Шонед нахрани Файле я взе в ръцете си и започна да пее. Веднага Тарабас разпозна песента, която бе чул сутринта. Значи не бе лъжа и Шонед бе пяла. Седнал срещу нея, загледан в огъня, той се унесе в сладката мелодия. Сега тя му се струваше дори по – прекрасна от всеки друг път, когато я бе чувал. Бе готов да я слуша завинаги, до сетният си дъх.

Скоро песента свърши и жената остави спящото дете на земята, завито в одеялото си. Бяха сами с Тарабас, но тя нямаше сили да повдигне поглед и да срещне неговия. Страхуваше се от възможността той още да я обвинява за това, че е била с Марадон. Дори и тя самата се обвиняваше заради това, а какво можеше да се каже за него.

-  Кажи ми какво стана с теб? – изведнъж я попита.

-  Ами с теб? – отвърна с въпрос.

-  Нищо особено. Мислих те за мъртва, дори погребах трупа ти. Върнах се у дома, докато не открих някой, които да ми помогне да открия мага – една вещица. От нея разбрах къде да го открия, как да го убия и че ти си с него –направи кратка почивка. – Близо две години обикалях от едно кралство към друго с надеждата да го открия и убия. Ами ти?

-  Умрях и Марадон ме съживи – в гласът й се усещаше тъга, съжаление, дори омраза. Не искаше да си спомня, но продължи, чувствайки нуждата да сподели с някой. – От него разбрах, че очаквам дете, но не исках да повярвам. Няколко месеца не ми позволяваше да излизам от стаята си, а после, когато вече бях в напреднала бременност, ми позволи само в замъка и градината, винаги под охрана. Не след дълго родих й той ми заяви, че ми остава малко време с малката. После вече няма да има нужда от мен. – от очите й се стигаха сълзи – Единствения начин, по които можеш да остана с нея бе да му се отдам, но той искаше повече и затова му станах жена. Тарабас ти просто си нямаш представа колко жесток човек е! Виждал си го само два пъти, а аз прекарах почти три години с него. За него нямаше по-голямо удоволствие от това да си играе с хората, особено с мен. Харесваше му да ме бие, а аз бях безсилна да му се противопоставя. Веднъж дори ме измъчваше.

-  Защо? – прекъсна я Тарабас.

Чак сега тя го погледна право в очите. В гласът й се улавяше истерична нотка.

-  Не ми се говори за това.

-  Кажи ми. – продължи да упорства.

-  Противопоставих му се! – говореше почти шепнешком. На Тарабас му се налагаше се приближи, за да я чува по-добре. - Отдрах го по лицето. В последствие дни наред ме държа вързана с вериги и ме измъчваше по най-различени начини. Ножовете и юмруците бяха само малка част от онова, което ми направи. Раните никога не бяха опасни за живота ми, но болезнени. Но това не бе най-лошото. Това там бе Марадон - да, но когато го поглеждах виждах теб. Твоето лице! Твоето лице.

Бе така отнесена в спомените си, че не усети кога той дойде до нея и я притисна към себе си. Шонед остана в прегръдките му, ридаейки. Бе изпаднала в такова състояние, че дори не можеше да чуе думите му.

-  Спокойно. Всичко е вече наред. Той няма да се върне. Вече си в безопасност и няма да позволя на никой да нарани теб или Файле.

Шонед обаче продължаваше да говори.

-  Но поне тогава можех да направя нещо, за да го спра. Понякога, не знам как го правеше, чрез магия или ми слагаше нещо в яденето или пиенето, но загубвах контрол над тялото си. Единственото можех да гледам, докато тялото ми изпълняваше всичките му желания. Караше ме да върша неща, които иначе никога не бих направила, дори и с човек, които харесвам. Тогава не ми причиняваше болка защото знаеше, че пак успяваше да ме нарани.

-  Разбрах. Забрави всичко това – то е минало.

Шонед обаче не го чуваше и продължи. Трябваше да излее на бял свят чувствата, които толкова дълго ядяха сърцето и душата й.

-  Отвращавах се всеки път, когато ме имаше. А това се случваше всеки ден, понякога повече от един път. Единствено, когато се налагаше да отиде някъде за няколко дена можех да изпитам поне малко радост от живота. Вчера дойдоха двама пратеници на краля, които владее тези земи. Той ги уби и само защото още не мога да свиква да гледам смъртта, че извърнах глава настрани, ме наби, а после преспа с мен.

-  Изнасилил те е! – възкликна силно той

Тогава тя за първи път спря. Повдигна глава към него продължавайки да плаче му възрази:

-  Не, просто ме имаше. При едно изнасилване има съпротива, има нежелание, а аз не направих нито едно от двете. Просто му се отдадох, както правех винаги. Беше прав наричайки ме уличница. За него не бях дори живо същество, а предмет, които може да използва винаги, когато си пожелае. Пожела ме за съпруга само, защото знаеше, че така болката ми ще е още по-голяма.

Опита се да се отдръпне, но Тарабас не й позволи. Нежно притисна главата й към гърдите си и я целуна по челото си. Нямаше представа, че е трябвало да преживее всичко това, а през цялото време си е мислил, че тя е тази, която го е предала. Беше точно обратното! Не бяха нужни думи, за да осъзнае, че тя още го обичаше.

В този миг не можеше да я познае. Също като първият път когато я видя до прозореца. Пред него бе неговата Шонед, в това нямаше съмнение, но и една друга Шонед. Нежна, слаба, безпомощна. Все едно най – накрая се бе превърнала в детето, което никога не е била. През целият им живот тя бе тази, което мислеше преди на направи някоя глупост. Нямаше значение, че бе по – малката, тя винаги се грижеше за него, когато бяха деца и дори след това. Сега, когато собствената й сила, собствената й смелост, я бяха напуснали, бе негов ред да се погрижи за нея.

Не знаеше как трябва да се държи с нея. За него, или поне преди, тя бе верен приятел, някой, които винаги го е подкрепя и помагал. Сега тя бе тази, която се нуждаеше от подкрепа, а той не знаеше какво да стори. Остана така, държащ я в обятията си. Не помръдна, докато Шонед не се успокои и престана да плаче. Дори и тогава не се отдръпнаха един от друг. По едно време жената надигна глава и нежно го целуна по устните. Усети едната й ръка нежно да се плъзга надолу по гърдите му. Не знаеше как да отреагира. Не помръдна, въпреки че вътрешно се опитваше да вземе контрол над напиращите у него чувства.

Шонед го изгледа в продължение на няколко секунди, после насочи погледа си надолу към земята и стана. Направи няколко крачки и легна близо до малката. Зави се с шала си и му обърна гръб. Принцът остана известно време на място, гледайки я. Днес се случиха много неща и станалото преди миг само повече го объркваше. Заспа, опитвайки се да открие защо Шонед го целуна.

Каквато и да е била причината на другия ден тя се държа толкова хладно. Дори не си говореха, с изключение на няколко редки случай, но дори тогава си разменяха само по една или две думички. Тарабас не можеше да разбере какво й е, но бе решем при другата им почивка, вечерта, да я попита. Можеше да го направи, но предпочете вместо това да обърне повече внимание на пътуването. Все още бяха прекалено близо до Черния замък. Вече бе решил, че е време да се върнат у дома. Това бе единственото му желание.

Мислеше си, че ще издържи пътуването, преодолявайки случилото, но не можеше. На няколко пъти се опита да разбере, но тя не продума и думичка по въпроса. Накрая, рано следобед, търпението му се изчерпи и й извика:

-  Ще ми обясниш ли защо си в това настроение? Ако аз бях на твое място бих подскачал от щастие, че съм се отървал от мага, а като те гледам теб ми се струва, че повече тъжим отколкото да си щастлива. Какво има?

-  Нищо, което да заслужава вниманието ти – след кратко мълчание смени темата. – Къде ни водиш?

-  Прибираме се у дома – в замъка на баща ми.

При думите му конят на Шонед рязко се извърна, така че да застане срещу неговия. Погледите им се срещнаха и Тарабас успя да разчете изненада и недоволство в очите й.

-  Какво? В замъка? Може би ти, принце, имаш място там, но не и аз. Ако трябва да се върна някъде то това е дома на родителите ми, но и там не искам. Няма да се върна на онова място!

-  Но защо? Мислех, че ще ти хареса идеята да се завърнеш у дома, след дълго отсъствие. Поне на мен ми допада.

-  Отивай си, но няма да те последвам. Всичко, което ме задържаше там бе ти и любовта ми към теб. Ето! Признавам си, че те обичам откакто се помня, но това не променя твоите чувства към мен. За теб съм само другар, приятел и нищо повече!

-  Откъде ти хрумна тази глупост.

Тя му обърна гръб и много по-тихо, заговори:

-  Вчера. Ти не ме пожела... Заради Марадон.

-  Защо смяташ, че това има значение?

-  Той ме опетни – не можеше да го погледне в очите, затова впери поглед в съненото дете в ръцете си. - Покри тялото ми с мръсотията си. Направи от мен нещо мръсно... отвратително... ужасно... Не съм достойна нито за теб, нито за някой друг. Дори самата себе си не мога да понасям. Най – добре щеше да бъде ако никога не се бях раждала.

Тарабас, които бе приближил коня си до нейния, я хвана за ръка. Взе брадичката й и нежно я обърна към него, така че очите им да се срещнат.

-  Забранявам ти да говориш така! Той е използвал само тялото ти, Шонед. Тялото ти, не теб. Независимо от всичко ти пак си си ти. Няма значение дали е спал с теб или те е биел. Ти не си се променила. Тялото може да бъде опетнено, но духът в него – не.

Тя не бе убедена.

-  Ако ти ме искаше, щеше да ми отвърнеш на целувката... да ме вземеш... но не го направи.

-  А трябваше ли? Вчера бе страшно разстроена. Помисли малко. Ако те бях взел тогава нямаше да се различавам от Марадон, а аз не съм като него. Никога няма да го направя, без да го искаш.

-  Наистина ли? – беше учудена от думите му.

-  Да.

В следващия миг го прегърна, поставила глава на рамото му. Тарабас нямаше нищо против. Остави се на насладата, която му носеше допира им. Приятният аромат на косата й, нежната й кожа, сладостта на устните й. Желаеше я, но знаеше, че ако я вземе сега можеше завинаги да разруши ценностната й система. Не! Щеше да чака, независимо колко време й беше нужно.

Докато се отдръпваше от него видя, че очите й са навлажнени. Тя ги избърса и продума.  

-  Благодаря ти, Тарабас. Наистина имах нужда някой да ми каже това.

-  Затова съм тук. Никога няма да те изоставя.

До края на деня никой от двамата не каза нищо за този разговор. Приказваха си, но за възможно най-незначителни неща. Започнаха да изпитват удоволствие от свободата си. Принцът забеляза, че Шонед се чувствата много по-добре и това го радваше. Харесваше му да я гледа как се усмихва.

Същата вечер, след като слънцето бе залязло и Файле отдавна бе заспала, Шонед отиде при Тарабас. В първият момент той не я усети, но щом седна до него веднага се обърна към нея. Искаше да заговори, но тя нежно постави пръста на устните му и се усмихна.

-  Моля те, не говори. Искам да те питам нещо и искам да ми отговориш откровено. Къде би искал да прекарам тази нощ – при теб или при Файле?

-  При мен.

Наведе се над него и го целуна. Принцът я прегърна, но после се отдръпна малко и попита:

-  Сигурна ли си? Ако искаш да го направиш само, заради това, което ти казах днес не го прави. Нямам намерение да те принуждавам.

-  Глупчо мой, не ме принуждаваш да правя нищо. Ти ми кажа, че няма да ме пожелаеш преди аз теб. А аз те искам, Тарабас. Искам да си почувствам истински свободна. Покажи ми, че всичко свърши и никога повече няма да видя Марадон.

-  Никога повече..

Нежно я придърпа към себе си, така че да легне до него. Не му се противопостави. Излегна се до нея и нежно я погали по лицето. После по ръцете и тялото. Шонед бавно се доближи до него и го целуна. Този път й отвърна. Устните му докоснаха се спуснаха надолу към врата и белегът й. Внимателно я целуваше по цялата му дължина.

-  Страхувам се. – простена тя.

-  Не бива.

-  Но аз не знам какво да правя. Знам само как да бъда използвана.

Ръката му се плъзна надолу по гърдите и корема й. Гледаше я право в очите.

-  Страхувам се. – повтори Шонед.

-  Искаш ли да си отида?

-  Не, не...

-  Тогава от какво се страхуваш?

-  Че няма... да ти е приятно с мен.

-  Не мисли за мен. Нека бъде добре за теб.

Тогава жената го прегърна. Приближи устните си до неговите все повече и повече, докато не се срещнаха. Понечи да съблече дрехите си, но Тарабас я спря:

- Не, позволи ми... само ми позволи...

Нежно я целуна. Докосна голото й рамо и бавно смъкна дрехата й. Инстинктивно съблече и своите и я прегърна. Любеше бавно, с много нежност, опитвайки се да й достави възможно най - много удоволствие. Не осъзнаваше, че и самата мисъл, че са заедно й донасяше задоволство.

Много по-късно Шонед лежеше в прегръдките му. Замалко бе заспала, но сега бе будна, също и той. С една ръка я бе прегърнал през кръста, а с другата си играеше с косата й. В началото, когато се събуди в прегръдките му, се почувства малко странно, но скоро това бе заменено от приятното чувство да усещаш тялото на любимия човек до себе си. Чак сега осъзна, че още го обича, никога не е преставала и винаги бе мечтаела за този миг. Съжаляваше само, че трябваше да преживеят толкова много, за да се стигне до това. Шонед се приближи още повече към него само, за да може да докосне топлото си тяло до неговото.

-  Никой преди не ме е прегръщал така. – без да иска изказа мислите си на глас.

-  Наистина ли? – учуди се Тарабас. – Дори и Марадон? Беше при него дълго време...

-  Никога. От него е по-вероятно да очаквам да ме измъчва, отколкото да се държи дори за малко нежно към мен. Единственият път, докато съм го виждала да се държи добре с някой бе когато е заедно с Файле. Приемаше я за своя собствена дъщеря и така се грижеше за нея.

-  Ами онзи път, когато бяхме за първи път заедно. Нищо, че тогава мислех за Анаке.

-  Дори и тогава.

-  Погледни ме, Шонед. – след малко каза й Тарабас.

Тя се излегна по гръб и го изгледа право в очите. Той нежно й се усмихна.

-  От този ден нататък няма да си играчка в ръцете на човек, а кралица. Моята кралица и ще се държа с теб такава. Няма да позволя на никой да направи живота ти отново черен. Ти заслужаваш само щастие и радост – наведе се към нея и целуна шията й. - Обичам те, Шонед. – прошепна й в ухото.

-  Кажи го пак.

-  Кое?

-  Името ми. Харесва ми като го казвам.

Тогава Тарабас я целина по рамото и повтори името й. Направи това още поне десетина пъти като все повече и повече се доближаваше към устните й. Целуна я за последно, казвайки й колко много я обича и се излегна уморен до нея. Шонед остана да лежи до нето, леко усмихвайки се. Не му каза нищо, но при думите му очите й се навлажниха. До този миг не бе си и представяла, че може да изпита такова щастие. Страхуваше се да не заспи и всичко да се окаже сън и тя още принадлежи на Марадон. Никога повече нямаше да бъде негова! Нито сега, нито когато и да е било. Обърна се изцяло към Тарабас и скри лице в гърдите му, нежно притискайки тялото си до неговото. Принцът нежно я погали по главата и прегърна. Така двамата скоро заспаха.

На следващата сутрин, когато Тарабас се събуди, откри, че е сам. Мислеше... трябваше Шонед да е при него, но нея я нямаше. Рязко стана и се огледа. Успокой се, когато я видя да спи до малката. Реши да я остави още малко да си почине. Разбираше я. Беше объркана и раздвоена от чувствата си. Остави ги и отиде да се погрижи за конете.

Докато ги хранеше Шонед се събуди последвана от Файле. Щом погледите им се срещнаха. Отиде до нея, наведе се и много нежно я целуна. Тя му отвърна и се усмихна. Това му бе достатъчно. Никакви думи не можеха да опишат това, което изпитваха те двамата. Всеки се зае със своята работа.

Щом привърши със своята Тарабас заговори:

-  Така и не получих окончателен отговор на въпроса ми.

-  Кой въпрос? – беше се обърнала с лице към него, изглеждаше озадачена.

-  Ще дойдеш с мен и Файле в замъка?

-  Там няма място за мен, принце.

-  Как ме нарече? – изгледа я изненадано. - Последния път, когато ме нарече така, без да броим вчера, бе когато пътувахме към Черния замък, но дори тогава го правеше, защото бе разтроена и направо ме мразеше. За какво ти е притрябвало сега пак да ми казваш така?

-  Защото ти си принц. – отвърна му съвсем спокойно.

-  А ти си обикновена селянка. Този разговор отдавна сме го провели или не помниш? Все ми е едно дали си прислужничка или царска дъщеря. За мен ти винаги ще си останеш моята любима, която сега искам да я заведа у дома, за да може най – накрая да започнем спокойно нов живот.

-  Това е невъзможно.

-  Защо?

-  Защото живеем в различни светове. Независимо каквото и да казваш аз нямам място в двореца. Там ще съм никой.

-  Но няма да си никой ако бъдеш моя жена, нали?

-  Твоя... жена? – една проговори тя.

-  Не искаш ли? Мислех, че ако те попитам ще се съгласиш. Нищо не те възпира да приемеш или да ми откажеш.

Отново бе приклекнал до нея, така че да я гледа право в очите.

-  Казваш, че ме обичаш, но не ме познаваш. Аз се промених, Тарабас. Може би новото ми аз няма да ти хареса?

-  Напротив – познавам те. Знам коя бе и коя си сега. И аз се промених през годините. Единственото, за което можех да мисля е как да открия Марадон и теб, за да ви убия. Тогава все още не знаеш истината и всичките ми чувства бяха пробудени от желанието за мъст, но както от това? Сега седя тук и целия треперя в очакване на твоя отговор.

Миг два жената запази мълчание. Нуждаеше се от малко време, за да помисли върху думите му. Накрая го погледна плахо в очите и го запита:

-  Наистина ли го искаш?

-  Ако не ми вярваш неща да отидем до най – близкия град или село, просто някъде където може да открием свещеник и да го накараме да ни ожени. Аз го искам. Мислех, че й ти изпитваш същото?

Шонед не знаеше как да му отвърне. Изведнъж се разплака. Прикри лице в ръцете си и остави сълзите да текат. Тарабас не бе очаквал подобна реакция. Усмивката му изчезна и той я погледна малко разтревожено. Постави ръце на раменете й и попита:

-  Какво стана? Да не би да казах нещо, което не трябваше. Не исках да те нараня.

Тя избърса сълзите си и го погледна и лека усмивка.

-  Имаше време, когато копнеех да чуя тези думи. Бях спряла да се надявам.... да мечтая.

-  Ами сега? – попита развълнувано той.

-  Ти ми върна всичко това.

И двамата едновременно широко се усмихнаха. В следващия миг тя го прегърна, една не го събори на земята, но той не забеляза и го целуна. Стояха така известно време, докато той не се отдръпна малко от нея и каза:

-  Да приемам ли това за твой отговор?

-  Да, да, да.

Пак се целунаха.

По-следващата вечер бе ужасно студено. Самият Тарабас замръзваше, а какво ли можеше да се каже за Шонед, която продължаваше да носи онези подобия на дрехи. Ядосваше се, заради това, че досега не бяха попаднали на град или поне по-голямо села, за да й купи няколко рокли.

За през нощта бяха останали в гората между дърветата. Беше се погрижил да имат достатъчно дърва за през цялата нощ, така че огъня да ги топли, но мисълта, че на Шонед може да й е студено не му даваше покой. Накрая се отказа да седи така безучастно. Стана, вземайки одеялото си и се доближи до тях.

Отиде при тях, приклекна и заговори Шонед, която все още не спеше.

-  Може ли да легна при вас?

-  Искаш ли да преспиш тази нощ с мен? – отвърна му с въпрос.

За миг наистина пожела да се съгласи, но почти веднага си промени решението. Може би някоя друга вечер, но не и днес. Бе твърде студено и бе напълно сигурен, че Шонед би предпочела да не остави Файле и за миг сама. Той също не искаше малката да настине.

-  Мисълта да се любя с теб наистина ми звучи примамливо, но не и тази вечер. Искам само да се излегна до теб, да те държа в обятията си и да се наслаждавам на прекрасния аромат на косата ти.

Шонед се изчерви при думите му. Беше постигнал целта си. Тя му кимна и след миг той вече я бе прегърнал. За да изглежда поне малко смешно веднага скри лицето си в гъстата й коса. След малко стана сериозен, притисна я нежно към себе си и двамата се загледаха в спящото да нея дете.

-  Красива е. Личи си, че прилича на майка си. – след последните си думи принцът погледна Шонед.

-  Вглеждал ли си се някога в очите й? Срещал ли си погледа й? Има същите очи, същия поглед, като теб. Всеки път, когато я видех си припомнях миналото. Мислех си за онова, което бе и за онова, което можеше да бъде.

-  Не можеше, а ще бъде – поправи я. – Защо да продължаваш да се заблуждаваш, когато истината е пред очите ти. Не ти ли е достатъчно това, че си тук... с мен.

Като допълнение към думите си се наведе над нея и страстно целуна. Това му бе достатъчно. Не искаше да бърза, трябва да й докаже, че светът можеше да бъде едно наистина приятно и изпълнено с любов място. Останаха така, прегърнати, докато скоро и двамата не заспаха.

Тарабас спази обещанието си и още в първият град, през които преминаха се ожениха. Сега, когато я виждаше принцът можеше да познае някогашната си приятелка и любима. С малка изненада установи, че и той самият се бе променил. Бе станал пак същият човек, какъвто бе преди години. Все едно времето се бе върнало назад, оставяйки след себе си само лоши спомени. Но спомените не означаваха нищо за тях. Те можеха да бъдат забравени! Дори и най – ужасните от тях, стига да има достатъчно щастливи мигове, които да ги заменят.

                                            ***

Накрая, пет месеца по-късно, се върнаха в Ринал. Беше есен и точно в деня на пристигането им валеше ситен дъжд. Тарабас яздеше отпред, добре завит в плаща си от животински кожи. Лицето му не се виждаше от качулката на главата му. Същото се отнасяше и за Шонед, която яздеше почти до него. Малката Файле също бе с тях, но се бе скрила под плаща на майка си и само понякога показваше очички и носле навън.

Първо достигнаха селото. Вървяха мълчаливо по главната улица. Нямаше никой, дори животните си бяха прибрали от дъжда. Въпреки това почти във всяка къща грееше огън и се чуваха човешки гласове. По едно време Шонед спря и се вгледа в една определена къща – нейната собствена. Изглеждаше точно така както я бе оставила преди години.

Тарабас се доближи до нея, сложи ръка на нейната и заговори:

-  Искаш ли да отидем?

-  Не – поклати глава. – Ще има време и за това, а и не се чувствам готова да го направя.

-  Какво искаш. Оставя ни още малко път.

-  Знам.

Продължиха напред. След около половин час стигнаха портите на замъка. Вратата бе отворена и те спокойно влязоха, под погледите на няколко войника. Докато Тарабас слизаше от коня си при него дойде един войник и го попита:

-  Кой сте вие и какво правите оттук? Тук няма място ще за скитници!

-  Не сме скитници.

Войникът им хвърли, изпълнен с недоверие, поглед. Тези облечени в кожени наметала хора не му вдъхваха доверие. Приличаха на пътешественици идващи от много дълъг път.

-  Тогава какво правите тук?

-  Ще отговоря на всичките ти въпросите чак, когато се появи тук краля или поне сина му. – отвърна, без да сваля качулката си.

-  За да направя нещо подобно трябва поне да знаем кой сте вие. – отвърна студено войникът.

-  Вече ви казах, че ще се представя чак, когато видя някой от тях. – продължи със своето принцът.

-  Ще кажа на краля, че го търсите, но не мисля, че ще ви приеме. Дори не знае кой сте.

-  Ще дойде защото ще му кажа важни неща за другия му син.

В очите на войника се появи проблясък. Той обърна гръб на принца и влезе в замъка. Тарабас не се й съмняваше, че само след няколко минути на двора ще има най – малко още десет войника, брат му и баща му. Искаше да ги изненада със завръщането си и засега замисълът му успяваше.

Случи се както бе предположил. В двете страни на вратата се появиха войници и замръзнаха по местата си. Тогава се появи и краля. Порлок изглеждаше поне десет години по – възрастен отколкото бе в наистина. Косата и брадата му бяха започнали да побеляват, а на някой места бяха чисто бели. Беше запазил стройната си, мускулеста, фигура, но бе по – слаб от преди и леко прегърбен.

Тарабас бе повдигнал малко качулката си, но очите му оставаха скрити. Въпреки, че не я виждаше можеше да усети присъствието на Шонед зад себе си, държаща в ръце Файле. Откакто приближиха замъка не бе продумала и думичка. Точно сега й бе благодарен затова.

-  Разбрах, че можеш да ми кажеш нещо какво се е случило със сина ми, Тарабас. – заговори кралят.

Мъжът се засмя иронично.

-  За войници се съмнявах, но за теб. Мислех, че един баща може да разпознае собствения си син.

Тарабас свали качулката си и се вгледа в лицето на краля. Порлок веднага позна в човека срещу себе си по-малкия си син. Принцът се доближи и двамата се прегърнаха. Сълзи се появиха в очите на възрастния крал. След малко се овладя и се отдръпна. Все още държеше лицето на сина си в ръце, когато проговори:

-  Мислех си, че никога повече няма да те видя. Изчезна и после две години ни дума за теб. Но нека да не стоим навън под дъжда, а да влезем вътре.

-  С най-голямо удоволствие, но преди това искам да ти представя жена си и дъщеря ми. – посочи към фигурата зад себе си.

-  Радвам се, че си се оженил. Бях започнал да мисля, че никога не би могъл да преодолееш Шонед, но виждам, че си успял.

-  Никога не можах да преодолея любовта си към нея.

В същия момент Шонед свали качулката си и разкри лицето си пред краля. Порлок остана като вкаменен на място. Не знаеше как да от реагира на това. За всички тя бе мъртва от повече от три години, а сега седеше пред него, от плът и кръв.

Тарабас забеляза изненадата в поведението на баща си, усмихна се, прегърна го през раменете и му каза, пред той да го попита:

-  Това не е някоя, която прилича на Шонед, нито нейният призрак. Смъртта й се оказа още един от номерата на Марадон. Тя е жива и вече е моя жена. Но нека да влезем вътре и тогава ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. Къде е Кантор? Няма ли да си довлече задника тук, за да поздрави брат си?

Кралят се посъвзе, усмихна се за миг, но после стана още по – мрачен.

-  Преди по-малко от година имахме сериозни проблеми по източната граница. Брат ти отиде да ги потуши заедно с половината ни войска. Така и не се върна.

-  Какво? Кантор е мъртъв!

Тарабас изпадна в нещо като транс. За миг не знаеше къде е и кой е. Бе му трудно да приеме, че брат му наистина е мъртъв. Добре познаваше това чувство – изпита същото, когато видя любимата си, мъртва. Сигурно положението щеше да е още по – лошо ако Шонед не се намеси. Съзнавайки в какво настроение изпада, отиде при него и го хвана за ръка. Той погледна към нея и се опита да отвърна на усмивката й.

След малко, когато се чувстваше много по – добре погледна към баща си.

-  Искам да ми кажеш всичко, което е станало тогава.

-  Разбира се. Всички имаме много за разказване, но преди това искам да ме запознаете с това мъниче, което току-що си показа личицето. – посочи с ръка към Файле, която още бе в ръцете на майка си

-  Това е Файле, наша дъщеря и ваша внучка.

Шонед се обади за първи път.

-  Може ли да я гушна? От дълго време не ми се е отдавал случай покрай мен да има деца.

Продължавайки да се усмихна Шонед му подаде малката на дядо й. Беше й станало малко хладно и се сгуши в Тарабас, които с удоволствие я прегърна и целуна. Така те влязоха в двореца, които от този миг се превърна и в техен дом. Миналото вече нямаше значение, тук бе само настоящето и едно много по – приятно бъдеще. Достатъчно бе, че са заедно и всичко друго бе без значение!

                                                             Епилог

Сляпата вещица седеше права срещу огъня в малката си къщичка. Знаеше, че не е сама и че човекът в сенките няма да й навреди. Постоя още малко безмълвна, докато не й омръзна и заговори с леден глас:

-  Докога мислиш да седиш в сенките... Марадон?

-  Значи знаеш, че съм тук. – той се появи до нея.

-  Още не мога да разбера защо не унищожи Тарабас, а го остави да си мисли, че си мъртъв и избяга с жена ти.

-  Шонед никога не ми е била жена. Онзи свещеник бе една от илюзиите му, същото като й Анаке, която завладя ума на Тарабас. Шонед щеше да бъде моя и без да се жени за мен, но този спомен никога няма да я остави. Затова го и направих.

-  Друго, което остава загадка за мен е защо въобще го накара да се влюби в тази твоя измислена благородничка Анаке, а после да дойде да я спася. Каква бе тази твоя игра?

-  Каза точно това, което бе - една игра. Но я играя от много по - отдавна. – въпреки, че не можеше да вижда, Летан го изгледа учудено – Още когато те двамата бяха деца реших да започна да си поиграя с техните чувства. Кой мислиш, че ги запозна? Аз, изпращайки онзи елен, които Тарабас толкова искаше да залови. Кой си мислиш че накара любовта на Тарабас никога да не се появи на бял свят, докато тази на Шонед да расте като гъба след дъжд. Пак бях аз!

-  Ти си жестока и безсърдечна личност, Марадон.

Той се изсмя.

-  Щом го казваш сигурно е така, вещице. Аз обаче не приемам една обикновена игра със смъртните за жестокост. Нищо лошо не съм им сторил – само си позабавлявах с тяхната глупост. Кажи ми на колко години си?

-  Прекален много за един обикновен живот, също и ти.

-  Точно така и не ти ли доскучава понякога и не искаш ли да се по забавляваш? Аз поне искам.

Известно време двамата се умълчаха. Тишината бе разрушена от гласа на Летан.

-  Кажи ми, какво щеше да правиш с момичето, ако Тарабас не се бе появил при мен, или не бе открил замъка ти.

Магът отново се изсмя.

-  Шансът да не дойде бе нищожен. Само един страхливец и глупак щеше да остави нещата просто така, а Тарабас не е такъв. Доколкото до Шонед щях да я задържа при себе си, докато не ми омръзнеше и нея я убиех.

-  Но защо?

Марадон се наведе, за да изравни очите си с нейните. Лицето му бе безизразно като издялано от камък, но в погледът му се четеше, огромно задоволство и наслада.

-  Заради удоволствието, вещице. Харесваше ми да гледам омразата в очите й всеки път, когато ме поглеждаше. Тя искаше да ме убие, но не знаеше как. Нямаше и нужната смелост да го направи от страх за собствената, и на дъщеря си, съдба. От малката може да стане великолепна магьосница, но сега сама ще се научи да използва силите си, най-вероятно за добре. Наистина жалко.

-  Но това бе края, нали? Всичко ще бъде наред?

-  Ако имаш предвид, дали вече съм ги оставил намира. Да, засега. Омръзнаха ми! Тарабас и Шонед ги очаква едно относително добро бъдеще. Ще бъдат щастливи, но ще си имат и своите проблеми. Ти го знаеш дори по-добре от мен.

Тя кимна.

-  Така е, знам!

                                                                       КРАЙ