Децата на Ада част 4

Част четвърта на романа Децата на Ада

Решения

- В мига, в който го видях, знаех, че съм се събудила от своя сън. Кириан, животът ми в онази планина – всичко приключи. Разказвах милион пъти измислената от мен история. Че съм била отвлечена и държана в плен месеци наред. Дори в началото ме е държал вързана. Разказах за това как онзи следобед демонът, който ме е пленил се появи целия окървавен. Вярвала съм, че ще ме убие, но той изведнъж се строполи на земята. Тялото му започна да изчезва, докато от нея не останало само онези остаряла кожа. Магия. Не знам. Но никой не се поколеба в разказа ми.

- Ами бременността ти. – попита Линора.

- Още от по-рано имах подозрения, но не исках да казвам на Кириан преди да бъда сигурна. Когато се уверих не бях сигурна как да постъпя в началото, но... Искам това дете... деца, ако си права. Искам да им дам живот, така както баща им бе моят живот. Когато се върнах в родната си страна, след като многократно молих принца, излъгах баща ми, че искам да остана сама, за да мога да забравя случилото се. Целият този срам, мъченията. Прие само защото принцът е влюбен в мен. Дори, когато разбра, че съм била обезчестена, не се отрече от мен и пожела да се омъжи за мен. Аз пък исках време. Може би година, достатъчно, за да родя и след това да се възстановя. Както виждаш засега нещата се подредиха добре. Остава само да чакам.

Инстинктивно, докато говореше докосна корема си и бавно започна да го гали, все едно по този начин можеше да докосне малкия растящ живот вътре в утробата й.

- Няма да е дълго.

- Какво?

- Обикновено, когато единият родител е демон бременността продължава както всяка друга човешка бременност. По това, което ми описа обаче оставам с впечатлението, че Кириан не е толкова демон, колкото горски дух. Подобно, но и различно създание.

- Не разбирам.

- Кириан е тигър. Бременността при тигрите е около сто дни. Вече сте близо до втория си месец, така че дори и да не е точно сто дни, не вярвам да е много по-дълго.

- От къде си сигурна?

- Аз съм човек, но цял живот съм била около демони. Научила съм доста. Децата, който ще родиш няма да приличат на нормални бебета. Развитието им също ще бъде различно от обикновените деца, защото те ще са толкова хора, колкото и животни. Ще бъдат като баща си.

Принцесата се усмихна, но очите й останаха сериозни.

- Но никога няма да успея да разбера сама ако кажеш на някой за тях. Ще ги убият, а най-вероятно и мен.

Линора замълча за минута. Трябваше да помисли всичко спокойно. Оказа се в много по-голяма кажа, отколкото й се искаше да бъде.

Накрая просто каза:

- Трябва да помисля върху всичко. Няма да разкрия тайната ни. Няма да застраша нито теб, нито децата ти.

Отвори вратата и излезе. Огледа се да потърси някой, който да я отведе до стаята й.

През следващата седмица нито веднъж не споменаха за този разговор. Дори и сами се държаха все едно нищо не се е случило. Линора й вярваше. Видя любовта, която изпитваше към онзи демон, към още неродените си деца. И все така спокойно към съдбата си.

Следобедите бяха спокойни. Принцесата седеше на една от верандите и гледаше навън. Линора бе винаги от едната й страна. Понякога разговаряха, друг път не толкова.

Веднъж докато си седеше видя малък демон. Бе на близката част от стената. Стъпваше от керемида на керемида. Подскачаше по тях, бе толкова забавен, все едно танцува. Не се сдържа и се засмя.

- Виждаш ли го? – стресна я принцесата.

- А ти виждаш ли го?

- Кириан ми показваше понякога малки демони. Никога не се доближавах до някой опасен. Можех да ги виждам само ако ми позволиха. Откакто узнах, че съм бременна започнах да ги усещам. Не ги виждам наистина, но са като сенки. Нещо, в края на окото ми, което не съм способна да видя истински, но знам, че е истинско.

- Силата на децата ти се отразява през теб. Те ще бъдат наистина силни.

- Надявам се.

Замълчаха за няколко минути.

- Ти няма да нараниш мен или децата ми.

- Така е.

- Защо? Ти си жрица. Дала си обект да се бориш срещу злото, което демоните носят със себе си. Чувала съм истории. Такива като мен биват убивани. Децата им също.

- Никога не съм давала клетва. А дори и да бях, нямаше да я изпълня.

- Защо?

Погледна я право в очите. Наложи се да се изправи на колене, за да го направи.

- Родителите ми ме смятаха за чудовище, така че бях сред чудовища. Години наред те бяха моето семейство. Имах шанс за нормален живот, но не вярвам, че някога съм могла да живея така. Затова и направих избор и той ме направи това, което съм днес.

Принцесата замълча за няколко мига, после спокойно каза:

- И ти си обичала.

- Да. В един предишен живот.

Дори само мисълта за това връщаше в съзнанието й спомени.

- Как е името му?

- Аркард.

Следващият час бе спокоен. Отново мълчаха.

Линора си мислеше за Аркард и съжаляваше за това. Спомените я обгръщаха. А най-лошото бе, че запасите й бяха на привършване. Може би около седмица. Искаше да ги песни, защото не знаеше дали може да открие такива наоколо, но нямаше избор. Отвори бутилката си и отпи голяма глътка. Течността се разля вътре в нея и след миг се чувстваше по-добре.

Почти бе време да вечерят, когато Линора отново проговори:

- Знаеш, че не можеш да имаш тези деца.

- Искам да ги родя.

- Те не могат да останат с теб. Няма как да ги скриеш. Видят ли ги, ще ги убият. Не може да не си намислила нещо.

- Не бях сигурна преди да те видя. Вече съм.

- Какво имаш в предвид?

Араис отново я гледаше с онзи непоколебим поглед.

- Кириан поиска едно нещо от мен и аз ще му го дам. Искам от теб, когато се родят децата ми да ги вземеш и да му ги занесеш.

- Какво?! – почти изкрещя Линора.

- Искам да му дадеш децата ми.

- Ти си полудяла. – стана и започна да ходи напред-назад. – Защо въобще си мислиш, че ще го направя? Защо си мислиш, че той ще го иска?

- Когато го видях за първи път, Кириан бе сам. Винаги е сам. Аз не мога да бъда с него, но те ще могат. Имат неговата сила, живот. Ще е щастлив да са с него.

- Ами ти?

- Аз вече изживях своето щастие.

Линора не я разбираше. Отчасти, но в същото време и бе толкова познато. Как бе възможно едновременно да й е ядосана, че се е примирила със съдбата си и така да я разбира. Нима тя не бе направила същото.  Дали не се дразнеше точно заради това?

„Не съжалявай. Тя сама решава за себе си. Ти също.”

- Така е.

„Ако силно го желаеш можеш да го промениш. Аз ще те подкрепя. Знаеш го.”

- Нямам сили за това. Но тя има.

„Разбирам желанието й. Майката иска най-доброто за децата си. Затова майка ми ме защитаваше с живота си. Затова ти ме прие и пазиш. То е в кръвта на всеки, в една или друга степен. Направи това за нея!”

- За жалост, най-вероятно ще го направя.

Това бе един от редките свободни дни на Линора. Не че имаше нещо против да бъде с принцесата, но понякога й си искаше да посети и града до замъка. Бе малко градче, почти село, но все пак достатъчно оживен, за да събуди интереса. Харесваше й просто да обикаля по улиците и да се наслаждава на странните архитектура на сградите. Наблюдаваше хората, забързани в ежедневието си и все пак намират достатъчно време, за да спрат и поздравят някое познато лице на улицата. Дори нея я спираха и се покланяха с почит, заради жреческия й сан. Тя им отвръщаше любезно и избягваше. Идваше тук, за да избяга от затвора на замъка, не за бъде около хора. Но градът бе по-добрият избор отколкото в гората, оставяше по-малко впечатление.

Днес бе петък, а това означаваше двойно по-голямо оживление, заради местният пазар. Предишните полупразни улици сега бяха препълнени с хора и сергии. Много хора от двореца също идваха тук, за да пазаруват с местните жители. Линора бе придружила няколко момичета преди да им се изплъзне и продължи из града сама.

Просто минаваше, когато изведнъж се случиха две неща. Усети демонична сила и Нирма проговори:

“Наблизо има силен демон”

- Знам.

“Излъчването му е подобно на това на децата на принцесата.”

Това вече бе изненада, но замисляйки се малко повече върху разказа на принцесата, може би не чак толкова. Кириан също бе изпитвал някакви чувства към нея. Явно последните месеци я е търсил и вече е близо до целта. Направо можеше да си представи огромен тигър да нахлува в замъка по средата на деня. Всичко щеше да се превърне в една огромна кървава баня, а последствията щяха да са повече от ужасни за всички. Трябваше да го спре.

- Да го открием.

Следващите няколко минути тичаше от една улица през друга, следвайки силата, докато не се озова право пред нея. Насред градския пазар. Спря да тича и продължи спокойно да върви, оглеждайки хората наоколо. Забеляза го, в мига, в който усети и силата му като ударна вълна в тялото си. Да, той наистина бе много силен, сега бе повече от убедена. Не бе демон от ада, но и не бе като друг демон, с който се е срещала преди. Спомни си как много отдавна пред Араис го бе нарекла дух, но силата му надвишаваше хилядократно силата на всеки дух, който някога бе срещала.

Не се изплаши. Дори обратното, когато го видя изпита единствено раздразнение. Той щеше да провали всичко. Плановете на принцесата, нейното решение, саможертвата й. И защо, защото си вярваше, че постъпва правилно.

“Може и да ти напомня за него, но това не е той.”

Думите на Нирма я стреснаха. Не го бе осъзнала до този момент, но бе така. Чувствата, които изпитваше сега към този непознат, а и тези, който бе имала последните седмици към него, отчасти бяха плод на нейните собствени към Аркард. Съдбите им бяха твърде близко, твърде еднакви, за да остане незасегната. Трябваше да успокои и мисли трезво.

Спря се, пое си дъх и широко извика:

- Кириан! Знам тайната нея!

Много хора се обърнаха, гледайки я изненадано, но само един поглед разкриваше объркване и заплаха в едно. Усмихна се. Бе постигнала целта си. Мъжът се приближи, спря на сантиметри от нея и гневно изсъска:

- Коя си ти и откъде знаеш това име?

Достатъчно тихо, за да я чуе само той, отвърна:

- Знам много неща, демоне, но ако искаш да получих отговор трябва да ме последваш.

Обърна му гръб и започна да си проправя път през тълпата. Не спря и когато хората станаха по-малко, а продължи, докато не стигна един от трите хана в града, най-зле изглеждащия. Но не само видът му бе съмнителен, но и самата му репутация. Прикри с шала си лицето си, да не би някой случайно да я разпознае. Купи го набързо от един търговец. Нямаше нужда от подобно нещо, но сега й бе от полза, прикривайки едновременно лицето й и огърлицата. Не бе идвала досега тук, но знаеше, че е познавана в града. Жена жрец. Не биваше да рискува.

Линора викна на бармана да донесе две чаши пиво и седна на свободната маса в единия ъгъл на хана. Облегна се с гръб към стената и кръстосани ръце пред гърдите. С това облекло спокойно можеше да привлича на някой по-богат младеж, който иска да се изфука пред приятели, че има смелостта да идва на подобно място. А демонът бе повече от достоен да се представи като нечии бодигард.

Чак сега започна да го оглежда по-добре. Не приличаше на демон, както й го бе описала Араис, но в същото време и Аркард можеше да приема повече от една форма. Имаше остри хищнически черти, рижава коса, тъмна кожа. Очите бяха с неестествен цвят като на дива котка, но можеше да го забележиш едва ако се вгледаш в тях. Но малко хора биха го направили. С два метра височина и яки мускули, Кириан бе способен да накара всеки да трепне от ужас и страх.

Седна срещу нея и отново изсъска:

- Коя си ти и откъде знаеш това име?

- От къде според теб? – отвърна спокойно Линора.

Замълчаха отново, когато дойде ханджията с две керамични чаши. Линора ми хвърли една монета, повече от достатъчно и му даде знак да се маха. Човекът явно разбираше, кога трябва да си затвори очите и мълчаливо се отдалечи.

- Само един човек знае това име.

- Принцесата – усмихна се иронично. – А аз съм жрицата, която има задача да помогне на принцесата да забрави ужаса от своето отвличане.

- Не ти вярвам. Тя ме обича.

- Така ли? Ти си я отвлякъл. Изнасилил. Държал като пленница. Какъв друг избор е имала освен да ти се подчинява?

- Никога не бих я наранил!

- И защо трябва да вярвам на един тигър.

- Ти... ти...

- Какво аз? – приближи лице към неговото. – Не се боя от теб. Почувствах силата ти и съм по-силна от теб. Направиш ли едно погрешно решение ще те стоваря на земята, а после ще разкрия на всички какво си. Те ще те преследват и накрая ще те убия.

- Мога да опитат, но няма да го направят.

- Какво искаш? Араис се върна у дома. Чувства се много по-добре отколкото някога с теб. Скоро ще се ожени за коронования принц. Твърди се, че той я влюбен в нея. Ще бъде щастлива.

- Аз я обичам!!!

- Така ли? – отново се облегна назад. - И защо трябва да вярвам на някой като теб. Та ти си просто един глупак. Сигурна съм, че ти е хрумнало само да проникнеш в замъка, да си проправиш пътя през цялата войска, избивайки всеки на пътя си. Да я отвлечеш като първия път и избягаш в гората. Отново ще я лишиш от целия й свят. И защо? Защото твърдиш, че имаш чувства към нея и това решава всички проблеми.

Разбираше, че нарочно се държи така. Не искаше, но и не можеше да се спре. Та той бе същия глупак като Аркард. Лесно можеше да прочете по изражението му, че точно това е планирал на прави. Не биваше, не и не спираше да говори.

- Вярваш ли, че е била истински щастлива там, сред нищото. Единствено с теб да разговаря. Да живее като някаква селянка, след като се е родила да бъде кралица. Има нов шанс да получи животът, който заслужава, но ти си решил да я лишиш от него.

- Просто искам да я видя отново. – прошепна го толкова тихо, че Линора почти не го чу.

- Какво каза?

- Знам, че си права. Тя не заслужава животът, който мога да й дам. Знам, че тя сама избра да се върне. Но искам да я видя отново. Поне още веднъж. Искам да говоря само още веднъж с нея. Да й кажа какво изпитвам.

- Ами ако тя не иска да те види?

- Ще си тръгна. Ще я оставя да вземе още веднъж решение, но този път поне да го вземем заедно. Няма да се примиря с думите й от преди.

Любов. Тази сладост. Тази отрова. Кириан обичаше принцесата. Тя също него. Линора знаеше, че в мига, в който Араис го види отново няма да може да се разделят. А и имаха децата, за който да мислят. Дали да не му каже? Не. Това бе нещо, което принцесата трябваше да стори сама. Още й бе трудно да приеме с лека ръка всичко това, но инстинктивно знаеше, че ще им помогне. Ако не тя, поне някой друг заслужаваше да има своя щастлив край.

Изправи се и седна на масата, така че лицето й се изравни с това на Кириан. Дори не бе докоснала чашата донесена от ханджията, но и нямаше такива намерения. Кой знае каква гадост имаше вътре. Извади кесията си. Нямаше много пари вътре, но бяха повече от достатъчни засега.

- За твой късмет съм приятелка на Араис и искам тя да бъде щастлива. За моя жалост това може да стане само с теб като част от живота й, защото те обича повече от колкото си представиш. И със сигурност повече отколкото заслужаваш – подаде му кесията. – Купи достатъчно провизии за поне две седмици. Може би и някакви дрехи, най-обикновени. С твоите сили се съмнявам, че ще имате нужда от допълнителен транспорт. Един кон само ще се уплаши от теб.

- Какво е това?

- Това е моят план да сте заедно. Чакай в гората източно от замъка. На час от него и близо километър навътре има малка поляна и няколко бука, наоколо няма други подобни дървета. Тази вечер ще бъдем там с Араис два часа след залез слънце. Ще ви помогна да избягате.

- Защо да ти вярвам? Дори не знам името ти.

- Името ми е Линора и никой не е казал, че трябва. Но ако исках да те пленя, досега щях да го направя, а не да ти давам парите си, нали?

Стана от масата и излезе, загръщайки се дори по-добре в шала. Не погледна назад към него или някой друг. Това бе риск, който трябваше да поеме. Никой не бива да разбира за тая среща, а имаше твърде малко време, за да реши какво да прави оттук нататък. Изборът на мястото за среща е лесно. Дори знаеше как да успее да измъкне принцесата незабелязана, но последствията. Е, за тях щеше да мисли, когато му дойде времето.

Напусна града бързо, без никой да я види. Така бе най-добре ако някой случайно я бе забелязал в кръчмата. А там наистина направи малко шоу. И двамата твърде много се открояваха, за да си позволим да продължат да разговарят повече или отново.

Беше преполовила пътя към двореца, когато усети нещо. Не е нещо физическо, нито пък реакция спрямо способностите й, но го усети отвътре. Предчувствие, може би, но я накара да се забърза още повече. Трябваше да види принцесата. Да се успокои.

За жалост колкото повече се приближаваше, толкова повече чувството се засилва. Почти стигна входа на двореца, когато Нирма прошепна в съзнанието й:

„Раждането е започнало.”

Смъртта на тигъра

Линора пребледня.

Защо точно сега? Дали не бе твърде рано. Ако бебетата бяха хора определено, но наполовина бяха демони. Зверове. Близки до  тигъра.  Досега не се бе интересувала конкретно от животните и тяхната биология. Не знаеше колко точно трае бременността при големите котки, но трябваше да бъде около три-четири месеца. Точно толкова време бе минало и от раздялата на принцесата с любимия й.  

Но отново, защо точно сега?!

Игнорира мислите си, за да се концентрира върху ставащото. Влезе в двореца и се отправи към градината. Забави крачка и си наложи да контролира дишането си, за да се успокои. Никой не биваше да разбира за притесненията й.

Погледът й бе привлечен от един от жреците, с който бе дошла. Замисли се за миг-два преди да си спомни името му. Така и не бе разговарял с него или някой от другите жреци тук, повече от няколко думи, само когато се налага. Сега обаче трябваше да го заговори:

- Поздрави, жрецо Титс.

- Поздрави – отвърна почтително той. – Днес не е ли твоя почивен ден, защо си тук?

Отбеляза си мислено, че явно е следят достатъчно изкъсо, че да знаят кога почива и какви са навиците й. Дори и тук не й даваха истинска свобода, само илюзията за едно.

- Да така е. Бях в града до малко по-рано. Харесах един много красив гребен и реших да го купя и покажа на принцесата. Мисля, че ще я зарадва. Тези дни се чувства наистина много уморена.

Като доказателство за думите си извади от джоба си малкия гребен, който бе купила за себе си по-рано. Не бе кой знае какво. Дървен, но с добре издялан образ на птица върху клон. Линора рядко си купуваше лични вещи. Почти никога, защото много неща и бяха дадени от храма, но от време на време имаше нужда и сама да си взима различни лични вещи. Сега се радва, че го направи, защото иначе щеше да пробуди съмнение у другия жрец. Бързаше, но и трябваше да действа внимателно.

- Красиво е, но не съм сигурна, че на принцесата й е до това в момента. По-рано се оплака, че е уморена и се прибра в покоите си. Пожела никой да не я безпокои.

- Тогава имам още повече причини да я посетя. Все пак съм и добра лечителка. Със сигурност мога да й помогна по някакъв начин.

- Тя не иска никакви посетители. – настоя жреца.

- Ще оставя принцесата сама да реши.

Обърна му гръб преди да продължи да я разсейва. Тръгна към покоите на Араис. И да имаше някакво колебание за случващото се, вече не. Видя две прислужнички да носят дрехи, най-вероятно да бъдат избрани. Спря ги и заговори:

- Принцесата не се чувства много добре. Искам някой от вас да отиде в стаята ми и да ми донесе раницата ми. Там нося лековете си. Донесете я в покоите на принцесата. Ако има още нещо, ще ви кажа след това, но никой не бива да я безпокои без нейното или моето позволение. Разбрахте ли?

- Да, жрице. – поклониха се и отдалечиха.

След няколко минути бе пред покоите на принцесата. Почука по вратата и направо влече.

- Принцесо, аз съм.

- Линора...

Гласът й звучеше уморено. Линора се доближи до вратата към  спалнята, от където чу гласа. Завари Араис да лежи да леглото си. Лицето й бе облято от пот, личеше си, че я боли, но не смееше да повиши глас. Раждането наистина бе започнало.

Съзнанието на Линора изключи и тя забрави всичко друго освен принцесата и грижата за нея. Разпита я, докато я преглеждаше. Раждането започна почти изведнъж късно следобед. Араис бе имала болки от по-рано през деня, но така и не осъзнала причинени. Върнала се тук. Знаела е че Линора скоро ще се върна и ще й помогне.

Убедителността в гласа на принцесата изплаши Линора. Никога някой не й бе имал толкова голямо доверие. Може би Аркард? Бързо отхвърли тази мисъл, ако й бе имал дори малко доверие никога нямаше да си тръгне. Явно я мислеше за прекалено слаба, за да се справи. Само ако можеше да я види днес, щеше да открие грешката си. Макар и твърде късно.

Остана цялата нощ до Араис. Остави я само за миг, за да вземе раницата си от прислужницата, която дойде да я донесе. И после още веднъж, за да вземе топлата вода, която бе поръчала. Информира прислужницата, че принцесата е неразположена и не иска никой да ги безпокои, защото е болна. Линора ще се погрижи за нея, но най-важно е за принцесата да си почува. Без никой наоколо. Ако има нещо Линора ще се погрижи.

Знаеше, че да час всички в двореца ще знаят, че принцесата е болна. За причините, нека сами да гадаят. Линора бе твърде решена да не позволява на никой да разбере истината. За целта, толкова колкото за безопасността на принцесата, толкова и за нейно собствено успокоение, създаде няколко щита, имащи за цел да попречат на който и да е било да влезе вътре, да подслушва или тайна да наблюдава. Знаеше, че става малко параноично, но никога не можеше бъде напълно сигурна.

Привечер един лечител дойда и настояваше да види принцесата. Предлагаше помощта си, но Линора грубо го отпъди. Нямаше да позволи на никой да я види, докато сама Араис не го пожелае.

Линора имаше чувство, че нощта никога няма да свърши. Наистина бе като най-дългата в живота й. Когато бе пристигнала принцесата бе готова вече да роди. Боеше се и се бе вкопчила в жената като свое едно спасение. Самата Линора никога не бе присъствала на раждане, макар и да знаеше какво трябва да прави. Но и пак – израждането на някое животно не е същото като на човек.

И все пак в ранните сутрешни часове, още преди слънцето да започне да се показва на хоризонта, Араис се бе излегнала напълно изтощена, обърнала тялото си на една страна, за да може да гледа двете си малки момченца. Линора ги бе измила с вече хладката вода, която й бе останало и повила, за да не им е студено. Сега бе застанала до тях и също ги гледаше с обожание. Бе виждала новородени бебета хора, също и демони, но никога и нещо подобно. Демоните приличаха на родителите си, като хора, но с различия. Тези две мъничета бяха повече като котки, отколкото хора.  Ни едно от бебетата не тежеше повече от килограм. Приличаха на хора, но целите им тела бяха окосмени в осанката на тигър. Крайниците им бяха човешки, но имаха опашка и котешки уши. Едно от мъничетата погледна към Линора с големите си хищнически жълти очи. После се прозя и заспа. Това я накара да се усмихне.

„Още ми е трудно да повярвам, че когато се родите сте толкова малки и беззащитни.”

Линора нямаше как да не се съгласи с малката си приятелка, но мислено сами си помисли, че е така при всички новородени.

„Напротив. Когато аз се родя ще бъда малка, но силна. Ще мога да се защитавам и храня сама. Няма да имам нужда от никой.”

- Но ти прекарваш дълго време като яйца като пораснеш. А и ако майка ти бе жива, щеше да остане с теб, нали? – възрази мислено жената.

„Вече щях да се излюпя. Но този свят е различен от Ада. Трябва да съм дори по-силна. А и нали ти си тук с мен. Нямам нужда от друга майка.”

Линора помисли да възрази, но се отказа. Нирма бе права. По един или друг начин, тя се бе превърнала в родител на малкия дракон. Било то докато се грижи за нея като яйца, но ако имаше възможност щеше да го направи и след това. Чувстваше, че една раздяла, дори кратка, щеше да й причини голяма болка.

Тишината бе прекъсната от гласа на Араис:

- Съвършени са.

- Така е.

След минута принцесата прошепна дори по-тихо:

- Не мисля, че съм способна някога да се разделя с тях.

- Няма и да го позволя. Децата ти имат нужна от майка си.

- Но... Не мога да бъда с тях. Знаеш го!

- Ще промениш ли решението си ако ти кажа, че Кириан е тук и иска да си те върне?!

При тези думи Араис се изправи на ръце и я погледна изненадано. Извика:

- Какво!!!

Линора я накара отново да легне и започна да й обяснява.

- Първо се успокой. Трябва да събираш сили – замълча за миг. – Вчера, докато бях в града срещнах Кириан. Разпознах го по твоите описания и силата, която усетих от него. Разговаряхме и това ме убеди, че е той.

- Да не е полудял? Какво си е въобразявал като е дошъл тук? Че може просто да влезе тук и да си тръгнем заедно? Глупак!

- Не мога да споря с теб за това – подсмихна се Линора. – Двамата решихме да избягаш тази вечер с него. Всичко е готово. Но никой не очакваше да имаме усложнения.

При последните думи погледна надолу към спящите бебета. Араис проследи погледа й.

- Той знае ли?

- Не съм в правото си да му казвам. Реших, че трябва ти да му кажеш.

- Благодаря ти.

- Сега обаче всичко се променя. Не вярвам, че ще може да се измъкнем толкова лесно колкото ми се искаше.

- Няма значение, трябва да го направим. Ако не, поне ти можеш да излизаш. Вземи ги и бъде сигурна, че той ще се погрижи за децата си. Това е достатъчно.

- Не бъди глупава. Кириан те е търсил с месеци. Вярваш ли, че ще се откаже точно сега, когато е толкова близо до теб. Когато знае, че си родила децата му. Сигурна съм, че веднага ще нахълта в двореца, за да стигне до теб.

Араис се излегна по гръб и загледа в тавана.

- Права си. Какво ще правим?

- Имам нужна малко да помисля. А ти да почиваш. През следващите няколко дни трябва да бъдем много внимателни, така че никой да не разбере за малките. Вече измисли ли им имена?

- Не си позволявах да мисля за възможност да остана с тях, за да им дам имена. И още искам Кириан да бъде с мен, когато го направя.

Линора кимна в знак на съгласие.

Замълчаха, а няколко минути по-късно, когато жената погледна към принцесата, видя, че умората бе взела връх и тя бе заспала. Добре. Имаше нужда от тази почивка. По-късно следобед щеше да я убеди да се разходи малко из градината. Така всички щяха да се успокоят за състояние й и постепенно всичко да се върне в нормалния си ритъм. Знаеше, че ще се чувства слаба, но Араис трябваше да бъде силна, за да се спаси. Но това не бе достатъчно, за да успеят.

Остави ги да почиват и излезе. Бе уморена и с удоволствие щеше да се отдаде на съня за поне няколко часа, но не можеше да си го позволи. Вместо това се зае да почисти малкото останало кръв наоколо, както и чаршафите и другите дрехи, който се бяха нацапали. Боеше се да излезе навън, за да ги изгори, така че извика силите си и ги изгори вътре. Без огън, без други следи. Искаше й се да отвори някой прозорец и проветри, но бе твърде рисковано.

Все още съществуваше възможността да избягат незабелязано, но за целта трябваше да бъде много внимателна. Идеята започна да се оформя в ума й, докато излезе от покоите на принцесата, за да поръча нещо за ядене и пусне слуха, че принцесата просто е имала силно главоболие, но вече е по-добре.

Изминаха три дни преди да успее да се измъкне от двореца и да потърси Кириан. И двете с принцесата не смееха да оставят бебетата сами и за миг. Не можеха и да ги вземат със себе си навън, когато Араис извършваше обикновената си разходка из градината или когато трябваше да се срещне с други. Винаги тя или Линора бяха винаги с тях. Скривайки ги от погледа на всеки, който би посмял да влезе в покоите на принцесата и да ги види или чуе. Линора използва отново своите щитове, за да ги защити, но дори те не могат да ги скрият от чуждите очи.

Този следобед обаче Линора откри малко време и побърза да напусне двореца. Оставаше й още около час до града, когато усети демона. Почувства го едновременно с Нирма, което отчасти я изненада. Обикновено малкия дракон има по-изострени сетива от нея самата. Но не бе и проблем, просто доказваше, че Кириан се е постарал дори повече, за да се прикрие. Отклони се от пътя и започва да го търси. Откри го на около стотина метра навътре, но и нависоко. Беше в животинската си форма, възкачил се на едно от по-големите дървета. Линора не виждаше от тук, но от стойката му лесно заключи, че наблюдава замъка и планира как да проникне.

 Усети я почти веднага. Със светкавична скорост направи няколко срока и се приземи на по-малко от метър от нея. Лицето на жената остана спокойно, но вътрешно се стресна от силата на този звяр, а щитът й инстинктивно се вдигна.

Тигърът се преобрази и Кириан изкрещя в лицето й:

- Лъжкиня! Къде е Араис? Чаках ви цялата нощ, както и всяка следваща.

Гласът й остана спокоен.

- Имаше усложнения. Араис вече не може да пътува толкова лесно като преди.

Думите й накараха демона да се осъзнае.

- Какви усложнения? Тя добре ли е? Кълна се, че ако са й причинили нещо, ще ги избия всичките до крак, но ще стигна до нея.

- Знаеш, че няма да ти позволя да го направиш.

- Какво й има? Да не е болна? Наистина ли никой не е вдигнал ръка над нея?

- Онази вечер тя роди. Две момчета. Твои са.

Кириан направи крачка назад, сякаш му бе трудно да запази равновесие. Думите й го шокираха, но бе по-добре да говори направо, отколкото да го остави да й груби времето.

- Деца? Но тя не бе бременна, когато се разделихме? Щях да го усетя. А и тя щеше да ми каже. Не е възможно.

- Ако исках да те излъжа спокойно можех да ти кажа нещо по-просто. Например, че са й поставили охрана. Че са сменили охраната на двореца и не сме успели да се измъкнем. Нямаше да казвам нещо толкова невероятно. Но думите ми са истина.

- Защо не ми каза от самото начало, че е бременна?

- Никоя от нас не очакваше, че бременността й ще бъда толкова кратка. Като на котка. Мислехме, че имаме достатъчно време да избяга. А и искаше сама да ти каже новината. Разбрала го малко преди да се разделите. Било е твърде рано, за да ги усетиш.

- Добре ли са? Араис и бебетата?

- Тя е слаба, но има силен дух. Нужно й е време, но ще се оправи напълно. Момчетата също са добре.  Не знам доколко приличат на нея, но напълно са ти одрали кожата.

Кириан се облегна на ствола на дървото, на което до преди малко се бе възкачил. Щяха да са му нужни няколко минути, за да се съвземе. След около минута повдигна глава към нея и каза усмихвайки се.

- Аз съм баща.

- Честито.

- Искам да ги видя.

- Скоро.

Започна да му обяснява плана си. Не бе перфектен, но достатъчно добър. След два дни щеше да има голяма доставка от града към двореца. Всяка седмица в двореца се носеха всякакви необходими продукти, предимно храна. Десетки носачи, повечето обикновени наемници идваха и излизаха от двореца. Кириан можеше да отиде в двореца и да заяви, че е пратен от двореца на помага. Никой в самия дворец нямаше да го пита кой е. След това трябваше да се срие някъде и много, много внимателно да стигне до покоите на принцесата. Час след като се стъмни щяха да избягат. Планът бе опасен, имаше много възможности да бъде разкрит или възпрепятстван. Но само така имаха шанс да ги спаси. За себе си не се боеше. Присъствието й нямаше да бъда прието като проблем. А успехът им ще бъде нейния провал като пазач на принцесата. Нищо не бе способно истински да я нарани.

  Нито на Кириан в момента, нито на Араис бяха доволни от плана, но осъзнаваха, че е най-доброто, което имаха. Времето бе нещо, с което не разполагаха.

- Не искам да се разделям с тях. – протестираше тихо принцесата.

- И аз не искам да го правя, но не можем да рискуваме да ви хванат и те да са с вас. Това би означавало сигурна смърт на всички ни.

- Знам, но...

- Ще се постарая да са в безопасност. Съвсем скоро отново ще сте заедно.

Принцесата кимна утвърдително. Прегърна още веднъж децата си и ги подаде на Линора. Тя ги постави в кошницата и покри внимателно с няколко дрехи. После постави няколко щита върху тях, така че да останат защитени и скрити. Не напълно, но достатъчно. Пред последните два дни често напускаше двореца. Уж по задачи, но в действителност подготвяше бягството на принцесата. Като начало провери какво бе взел Кириан. Бе твърде опасно да му позволи да се шляе още повече из града, за да не привлече излишно внимание, така че сама си даде за задача да купи още вещи и транспорт, който щяха да бъдат нужни на двамата да избягат. Всичко щеше да се случи тази вечер.  Кириан вече пътуваше към двореца. Нейната задача в момента бе да изведе бебетата от там преди да стане напечено.

Мястото на срещата им бе сред гората, но този път по-далеч от двореца. Линора бе купила малка каруца и една колиба с нея. Имаше покрив, а вътре бяха запазите и дрехите за принцесата. Тези два дни бе купила и други неща, който щяха да са им необходими заедно дълго пътуване. В очите на хората щяха да са просто младо семейство, което пътува към някой далечни близки.

Скри кошницата на няколко метра от каруцата сред едни храсти. Откъсна и няколко клона от съседните, за да ги скрие добре. Разбира се преди това се увери, че им е топло и спят спокойно. После провери и щитовете. Те щяха да ги предпазят от хищници и хора. Засега бе силен, но не знаеше докога щеше да успее да го задържи стабилен. През годините тренира щита си като една от най-големите й сили. Спокойно се справяше до километър, но тогава бе концентрирана върху дейността си, а сега нямаше да бъде. Не смееше да сподели тези си страхове с принцесата, защото тогава никога не би се разделила с децата си. Линора не би допуснала това.

Престана да мисли за тези неща. Огледа още веднъж бързо околността. Оправи още няколко неща, докато остане напълно доволна от видяното. В минутата, в която Кириан и Араис пристигнат тук, щяха да са готови да заминат. Оставаше й само да им спечели достатъчно време да се отдалечат и да бъдат в безопасност.

Не бе минало много време откакто напусна лагера, когато чу рев. Бе далеч, но мощен и силен. Кириан! Явно бе разкрит, иначе никога не би разкрил истинския си облик.

Затича се. Бързаше колкото се може по-бързо. Достигна до пътя и продължи към него. На около километър от замъка видя един от жреците на двореца. Извика му:

- Какво се е случило?!

- Замъкът е нападнат. Огромен звяр разби защитите ни и влезе. Отвлече принцесата и сега бягат към реката.

Добре, значи, не всичко е безнадеждно. Липсваше им преимуществото на мрака, но и така щяха да се справят. Затича се още по-бързо. Концентрира силите си, но ги остави вътре в огърлицата, която сега осветяваше полумрака с нежно синьо сияние.

Скоро към тях се присъединиха и други. Няколко жреца, но предимно войници. Ревът на Кириан се засили и Линора знаеше, че са почти до реката. Застана начело на малката им група. Все оръжието на един от войниците и в мига, в който го докосна то блесна със синята светлина на силите й. С крайчето на окото си забеляза изненаданите погледи на някой от мъжете, но ги игнорира.

Почувства силата във въздуха. Веднага разпозна тази на Кириан. Другата бе на един или няколко жреца, не ги различаваше, но познаваше характерните й нюанси. Светкавица разкъса небето. Някой бе достатъчно силен да използва силите си за атака, но се съмняваше, че ще има успех. Кириан отново изрева и последваха викове и на хората. Дърветата й пречеха да види добре, но май бе атакувал мъжа, който се опита да го рани.

Накрая достигна устието на реката. Скорошните дъждове я бяха направили дори по-буйна отколкото иначе е, но дори и в най-добрите си дни, само добри плувци я преминаваха.

Почти веднага видя Кириан и Араис на дървения мост. Войниците ги бяха обградили. Демонът се бе притиснал към единия край на моста, прикривайки с голямото си тяло принцесата от атаките на другите и едновременно с това ги държеше на разстояние. От нейната страна на реката се намираха и другите жреци. Единият държеше окървавената си ръка здраво притисната към тялото си. Бе зле ранен, но щеше да оцелее. По-късно щеше да се погрижи за него, поне това му дължеше, макар и никога да не осъзнае.

Концентрира се върху настоящето. Извика гневно:

- Демоне! Пусни принцесата!

Гласът й бе достатъчно силен, че да бъде чут от всички наоколо. Кириан я погледна гневно и изръмжа на среща й.

Линора не му остави време да действа. Вече бе призовала силата си я изпрати срещу него като кълбо пламъци. Добре че никой не я познаваше добре тук, защото веднага щеше да разбере, че пропускът й не е случайност. И все пак кълбото избухна на метър-два от демона. Последваха го още няколко, който Кириан ловко избегна.

Концентрацията й се разруши, когато видя двама от жреците да подготвят сами да нанесат удар. Не чуваше думите им, но предусещаше какво ще направят.

Нова светкавица просветна в полумрака. Удари се точно в средата на моста. Само по себе си не бе голям проблем, но предните й удари бяха разрушили част от моста. Сега, той се срина напълно.

Викът й бе приглушен от силния тропот на падащи парчета в реката. Сред тях видя Кириан и Араис също да падат. Лицето й пребледня от страх, докато гледаше как телата им потапят надолу към дъното на реката, носени от течението.

Все се в ръце и започна да дава команди:

- Не стойте просто така. Разделете се на групи и започнете да претърсвате ръката и течението й. Принцесата е още жива. Намерете я!

Самата тя се отправи към жреца.

- Добре ли сте? – попита, макар и сама да прецени колко е зле.

- Ще се оправя. Намерете принцесата. Не бива да позволяваме на този звяр да бъде с нея.

- Вече пратих хора да я търсят. Сега ми позволете да погледна ръката ви. Раната е сериозна, ако не се оправи веднага има опасност да изгубите ръцете си.

- Добре съм. Нямам нужда от помощта ти, вещице.

Думите му й дойдоха като шамар. Знаеше какво мислят другите за нея, но поне досега се държаха прилично в нейно присъствие. Можеше да обвини болката, че е заслепила здравия му разум и преценка, но дълбоко се съмняваше.

Хвана ръката му и я стисна, карайки го да извика от болка. Мъжът се опита да се отдръпне, но тя не го пусна. Бледото сияние бе обвило ръката му и вече я лекуваше.

- Може да съм вещица, но това не е нещо, което ти или някой друг тук имате право да решавате. Пратиха ме да помагам тук и ще свърша работата си до край. А това включва и да спася ръката ти.

Пусна го и си тръгна. Жрецът се вгледа изненадано ръката си. Раните му бяха зачервени и още изпитваше болка, но вече нямаше стърчаща плът и кости. Раздвижи я и не изпита болка. Беше здрава.

И да искаше да каже нещо Линора не се застоя да го чуе. Викна една група войници дето още бе наоколо и им заповяда да я последват, докато се запъти надолу по течението на реката търсейки принцесата, а може би и демона, който я отвлече.

Две часа безполезно търсене се отказа с успех. Един обикновен селянин дойде при тях да им съобщи, че другите жреци са открили окървавената дреха на принцесата недалеч, от другата страна на реката. Търсенето продължи, но всички знаеха, че шансовете на принцесата да е жива са минимални.

Нощта се бе спуснала над тях, макар и в факли повечето от хората не виждаха нищо. Мисълта обаче да се откажат от търсенето, бе недопустима. Никой не искаше да бъде този, който да съобщи на владетеля им, че любимата му дъщеря е мъртва, паднала от ръката на същия ден, който и преди я е отвлякъл.

Линора се възползва от мрака, за да се откъсне от другите. Заобиколи целия дворец от далеч и продължи към мястото на срещата им. Колебанията и страха й се изпариха, в мига, в който усети силата на Кириан далеч напред. Знаеше, че и той я е разпознал, защото когато се появи сред дърветата, не реагира. Само я изгледа, за да е напълно сигурен, че е сама.

На лицето на жената се изписа искрена усмивка, докато ги гледаше. Араис бе седнала в задната част на каруцата и държеше в ръце бебетата. Кириан седеше над тях, гледайки ги. Лицето му бе спокойно, но очите му горяха от гордост. Бяха се преоблекли и сега мокрите им дрехи седяха настрани в една купчина. Лично Линора би предпочела да ги изгори, но платът на дрехите на принцесата бе наистина скъпа и можаха спокойно да го продадат при нужда.

Помисли си за това, от което принцесата или май вече трябваше да мисли за нея като бившата принцеса, се отказваше. Целият си живот. Но точно сега, гледайки я, осъзна, че тя не се бе отказала от нищо, само все живота си в собствените си ръце. Осъзна и че никога няма да настъпи ден, в който да изпита съжаление за избора си.

- Радвам се, че сте добре. – каза вместо поздрав.

- Благодарение на теб – поздрави я Кириан. - Идеята ти да инсценираме смъртта си наистина даде успех.

- Само мъртви щяха да ви оставят на мира – замълча за миг. – По-добре да тръгване.

Кириан кимна в знак на съгласие.

- Искахме да те изчакаме. Да сме сигурно, че всичко е наред. А и да се сбогуваме. – отвърна Араис.

Линора се доближи до нея и взе едно от бебетата в ръце. Прегърна го силно и целуна по челото. Тези дни силно се бе привързала към мъничетата. Та те направо растяха през очите й. Вече по-дълго оставаха будни и видно се интересуваха от ставащото около тях. Със сигурност до няколко години ще се превърнат в прекрасни малки деца, искащи да попият живота с пълни ръце.

Върна го на Араис и погледна към Кириан, който бе при колибата и развръзваше повода й. 

- Сигурен ли си, че си запомнил пътя.

- Да, бъди спокойна. Но дали ще бъдем в безопасност там?

- Достатъчно далеч е че никой да не ви познае или пък да сте в земите на баща й. Няма наистина безопасно място на света, Кириан – въздъхна тъжно, - но има места, където да се чувстваш в безопасност. Хората няма да ви приемат, но там има демони, който ще ви помогнат. При крайна нужда – споменете името ми и това ще ги увери, че аз съм ви пратила там.

- Май никога няма да можем да ти се отблагодарим за всичко сторено. – каза Араис от към вътрешната страна на каруцата.

- Може – просто бъдете щастливи. Заслужавате го.

Кириан се качи отпред на каруцата и даде команда на кобилата да потегли. Погледна я, махна с ръка и каза:

- Сбогом, Линора.

- Сбогом.

Отдръпна се, за да им остави място да се придвижат. Помаха и на Араис, която се бе настанила отзад и още прегръщаше бебетата. Наблюдава ги мълчаливо, докато бавно се отдалечаваха и накрая мрака напълно ги скри. Дори и след това дълго остана да съзерцава гората.

„Ще ти липсват. Особено Араис. Тя ти бе приятелка.”

- Мисля, че това бе първата ми истинска приятелка. Но има и много повече.

„Какво?”

- Ще ми липсват и защото знам, че тяхната история свърши. Оттук нататък ги очаква само щастие. Щастие, което аз никога няма да имам.

„Може да бъдеш щастлива.”

- Да, но никога така. Вече никога по този начин.

Въздъхна. Хвърли още един поглед към мрака на нощта и обърна гръб на гората.

Следващите няколко седмици продължиха търсенето, но без резултата. Накрая всички приеха, че през онази съдбоносна нощ принцесата на Синтари е умряла трагично. Много хора обвиниха Линора, че не е била там, за да я спаси навреме, но всички знаеха, че са виновни. Никой наистина открито не обвини жената.

След време я оставиха да си тръгне и тя се върна в Харитос. Разказваше историята си десетки пъти. Толкова подробно, че понякога и тя самата си вярваше, че е истина. Никога не изрече и една вярна дума. И защо да лъже. Принцесата и звяра бяха мъртви. Можеха да пребродят света от единия му край до другия. Най-много да открият една млада жена, която обича един демон. Там нямаше принцеси, нямаше тайни, нямаше страшни зверове.

Нямаше нищо, което да им даде друг отговор.

Цената на успеха

Понякога на човек му се струваше, че дните изминават като мигове, друг път бяха като години. Линора не знаеше кое от двете бе по-точно, може би и двете в зависимост от времето. Две години бяха достатъчно дълго време да се приобщи напълно към света на жречеството. Достатъчно, че да привикне към живота си в храма. Взимаше наркотици – нямаше значение дали някой бе против това или не. Имаше нужда да го прави. Не постоянно, но достатъчно често. Спомените за дългото й отсъствие бяха дълбоко прибрани вътре в душата й. Една малка тайна, която никога нямаше да разкрие на някого.

Вече бе приключила обучението си, ходеше на повече и по-тежки мисии, но жреците не искаха да излиза чак толкова много. Искаха да бъде около тях и затова по един доста тактичен според нея начин успяваха да я задържат. В началото на третата си година бе назначена за учител, отговарящ за тренировките на по-младите. Това си бе цяла чест и доста голяма отстъпка от тяхна страна, така че нямаше друг избор освен да приеме. Не можеше да очаква нещо повече от живота си, или можеше, но просто нямаше право или желание да го прави.

Линора се бе замислила.

 Този нощ нямаше желание нито да чете, нито да спи. Затова бе преместила стола си де прозореца и просто гледаше нощното небе. Днес бе една от онези редки нощи в Харитос, когато небето бе ясно, без никакви облаци.

„Плачеш.” – прошепна тихо гласче вътре в нея.

-   Не е така! – възпротиви се Линора.

„Напротив” – продължи упорито Нирма. – „Усещам го!”

Линора въздъхна и й отговори:

-   Просто съм малко замислена. Може би малко тъжна.

„Заради него ли?”

-   Защо все си мислиш, че когато съм тъжна е заради него?

„Защото винаги е така.”

-   Просто си спомних една друга ясна нощ. Мигът обърна целия ми живот. Така започна всичко. И си мисля какво ли щеше да стане ако не я бях преживявала.

„Имаш в предвид онази нощ на скалата ли?”

-   Колко пъти съм ти казвала да не се ровиш в спомените ми? Има неща, който искам да се останат само за мен си!

„Не исках, но този спомен бе толкова силен, че не можах да го пренебрегна.”

-   Да бе, просто си била твърде любопитна.

„Отчасти.” – призна си дракончето.

Настъпи мълчание продължило няколко минути преди Нирма да го наруши.

„Разкажи ми за любовта.”

-   Мислех си, че знаеш всичко.

„Знам много, но не всичко. Много те обичам, но искам да разбера твоята любов към него.”

-   Ами...

„Настоявам!”

-   Добре де – Линора замълча, събирайки мислите си. – Не знам кога започнах да го обичам. Може би от първата ни среща, може би от преди това. Знам, че от първия път, когато го видях знаех, че искам да бъда до него. Познат, приятел, боен другар, спътник, любима – исках да бъда всичко това. Видяла си спомена ми. Той веднъж ме изостави, бях на ръба, но събрах сили и дори бях готова да му простя. Но втория път...

„Не можа ли?”

-   Вече му нямам доверие. Страхувам се да го допусна до себе си, защото ако го направя ще е за последно. Опитвам се да забравя чувствата си, понякога успявам, но те все се връщат. И знам, че ако го видя отново, ако пак бъде до мен никоя защита няма да ме спаси от това да го обичам. Боя се от това чувство.

„Не го харесвам! Заради него страдаш.”

-   Мога да разбера постъпката му – просто иска да ме предпази от всичко зло, но той така и не можа да разбере колко голяма е решителността ми.

„Затова ли се тровиш? Спри! Той не го заслужава.”

-   Тровя се, както се изказа, защото е единственият начин да се спася от отчаянието си. Ако не го правя просто няма да издържа.

„Но не ми харесва.”

-   Съжалявам, че трябва да го търпиш, но нямам силата да се успея. Обречена съм.

„Не го вярвам. Ти си най-силната.”

-   Радвам се, че мислиш така за мен. Но сега стига толкова приказки - заспивай.

„Не и преди теб.”

-   Обещавам да си легна, но сега искам да остана още малко така.

„Добре. Лека нощ.”

-   Приятни сънища малката ми.

Обеща да си легне, но нямаше да може скоро. Наближаваше полунощ, а бе първия ден от четен месец, което означаваше, че трябваше да се срещне с онзи жрец и помощника му. За три години и така и не искаше да си прави труда да му започни името, но трябваше да се видят. Това бе цената, която трябваше да заплати, за да може да остане. Още не знаеше какво толкова имаше да се занимава с нея след толкова дълго време, но не можеше да направи нищо по този въпрос. Надяваше се само този път да бъде в състояние да се върне в стаята си лесно. Или поне да не й се наложи няколко дни да лежи на легло.

Спомни си една от първите й подобни вечери. През повече вечери просто я караха да прави разни неща, искаха да узнаят границите на способностите й. Без особен успех разбира се, но това отчасти й помагаше по-добре да опознае сама себе си. Макар и по толкова неприятен начин тези срещи отваряха нови възможности да използва силите си. Цената не бе малко, но такава бе и наградата.

Онази вечер бе зима. Снеговете бяха затрупали проходите, правейки мястото почти недостъпно за посетители, докато ледовете не се разтопят под пролетното слънце. Това не спираше дейността на монасите, но отчасти я ограничаваше до пределите на храма.

Тази вечер бе различна. Вместо да я карат да прави каквото и да било жрецът й заповяда.

- Съблечи се.

Тя го изгледа учудено, но все пак го направи. Чувстваше се засрамена. Никога преди някой не бе виждал напълно гола. Очите на жреца не виждаха тялото й. Интересуваха го белезите й, разпитваше я за всеки един. От кога е, какво го е причинило. Линора отговаряше спокойно. Нямаше смисъл да крие каквото и да било. Дори призна за опита да се самоубие. Не разбираше смисъла на всичко това. Може би това бе нов начин да я унизи – едно от любимите му занимания. Или да разгадае границите на силите й.

По едно време погледът му се правя на тела й. Махна настрани спуснатата й коса и каза леко изненадан:

- От къде е знакът на гърба ти?

Нямаше начин да му каже истината без да застраши съществуването на Нирма, така че повдигна безгрижно рамене и отвърна:

- Бях заловена от демон. Той сметна, че ще е забавно да ме бележи като своя собственост и го направи.

- Лъжеш! Това не е жигосване. Дори няма следи от изгаряне. Кажи ми истината.

- Не лъжа! Не съм казала, че ме е жигосал Достатъчно бе да ме докосне и образът се появи.

- Дракон?

- Не знам.

Старият жрец се обърна към по-младия и го повика при себе си.

- На какво ти прилича точно?

- Не виждам нищо, учителю.

Жрецът се взря в жената. Не бе нужно да изрича въпроса си, тя направо отговори.

- Не съм казвала, че е за всеки. Защо иначе никой досега не го е видял. Трябва да си достатъчно силен или в случая опитен, за да го забележиш. Учудвам се, че ти успя.

Мъжът пренебрегна скритата обида и попита:

- Какво символизира?

- Мисля, че имаше нещо общо с истинския му облик.

- Уби ли го?

- Не, но друг го победи.

- Кой? – настоя жрецът.

- Няма значение.

Мъжът настоя, но Линора остана непреклонна. Не искаше да си припомня миналото, не искаше да си спомня повече за него. Знаеше, че е безполезно да остава повече тук, затова се облече и се прибра в стаята си.

Чувстваше се ужасно.

Емоциите я заливаха една по една като вълна. Едва се прибра до стаята си и се разплака. Дали бе от срам, болка или мъка  - не знаеше.

Линора разтърси неспокойно глава.

Нямаше смисъл да мисли повече за това, което щеше да стане така или иначе.

Стана и излезе от стаята си.

Опасно чувство

Времето наистина бе започнало да върви по различен начин за Линора. Дните и нощите се сливаха и тя дори не го забелязваше. Виждаше само сезоните и те й показваха, че са минали почти четири години откакто се раздели с Аркард и дойде тук. Някой неща се бяха променили, други не.

Работата като настойник на младите се оказа много по-трудна отколкото очакваше. Понякога дори съчувстваше на престария Тиас, който все още работеше. Така или иначе все успяваше да открие време и за другите си занимания. Дори повече от достатъчно.

През първите месеци си имаше и разни други проблеми от страна на младежите, но след като счупи няколко кости и обезобрази лицата на няколко от тях само с голи ръце, се научиха, че тя не е жена, с която може да си играят. Положението й не спираше да й създава проблеми, но Линора съзнаваше, че дори и да бе мъж, само заради миналото си, коренно ще се различава от тях.

Дори разлика имаше различия с другите надзиратели. Изрично бе заявила пред съвета, когато е дадоха назначението, че иска да продължава да ходи на мисии иначе няма да вземе назначението. Личеше си, че недоволстваха. Това само потвърждаваше убежденията на Линора, че искаха да я държат затворена на сигурно място зад стените на храма, но много преди това бе прочела и научила целия им кодекс и никъде не се казваше, че могат да й забранят. Така и стана, макар и недоволни й позволяха. Нямаше нищо, за което да се хванат, особено след като откакто бе дошла нямаше ни една провалена мисия. 

Бе разпределила времето си така, че нямаше ни една свободна минута. А и за какво и бе, след като нямаше за какво друго да мисли освен работата и търсенето си. Е, имаше си Нирма, но на малката й бе достатъчно, че винаги щом искаха да говорят за нещо Линора бе налице. Малкото драконче се бе превърнала в нейната нова причина да живее. Белегът на врата й както и топлината, с която Нирма я изпълваха бяха повече от нужното доказателство за дълбоката им връзка. Нищо не криеха една от друга, затова и само дракона знаеше към какво се бе целяла през целия си живот.

Но едно бе да желае да го открие, друго бе да го направи. През тези четири години бе преполовила цялата библиотеката и не откриваше това, което й трябваше. Не спираше, не си позволяваше да се отчае, защото тогава щеше да изгуби всичко. Едничка утеха й бе, че бе усвоила неща, за който дори не предлагаше, че може. Беше се превърнала в най-силната жрица в храма, а може би дори и много отвъд него.

Но дали бе достатъчно силна?

Една нощ, едно присъствие й даде шанс най-накрая наистина да изпита силите си. То се появи изведнъж в ранните часове на нощта, събуждайки я като че ли току-що бе имала кошмар. Не бе звук, нито движение, но бе някъде там, отвъд стените на Харитос. Зло! Истинско зло в най-истинската му форма. Бе сигурна, че не само тя го е усетила, но само тя знаеше кой може да бъде това. Нарат! Просъска тихо, но остро съзнанието й..

Скочи на крака и отвори прозореца. Забрави всичко друго и се концентрира върху присъствието му. То бе отслабнало, скоро щеше да го изгуби напълно, но все още можеше да го усети. Започни отличителните му черти. Знаеше колко безразсъдно е веднага да го последва, но щеше да го стори. Остана там, докато вече не го усещаше и се отдръпна от прозореца. Дишаше учестено. Вътрешният й часовник й подсказваше, че остават два часа до съмване, достатъчно време да се приготви.

Без да губи повече време се зае да приготвя нещата, от който щеше да се нуждае за пътуването. За първи път от месеци съжали, че няма добро оръжие, което да използва. През годините се опитваше да открие друго оръжие за себе си, но тялото и съзнанието й толкова бяха свикнали със старите й ножове, че нищо не можеше да се окаже достатъчно добро. И все пак се налагаше да използва нещо. Когато стигна до оръжейната веднага избра два изтънени меча, остри и добре балансирани. Най-близкото, което бе открила до онези ножове. И преди ги бе използвала, така че нямаше нужда да се чуди твърде дълго.

Рано на сутринта отиде при старейшина в покоите му, докато закусваше. Вече се бе облякла за пътуване и щеше веднага сред като говори с него да тръгне. По-принцип просто отиваше при някой от отговорниците на мисиите, но в този случай – най-добре щеше да го каже направо на старейшината.

Почука на вратата и изчака разрешение да влезе. Видя старейшина седнала на земята пред ниска масичка. Двама млади жреца му прислужваха. Толкова пъти вече бе виждала тази сцена, че дори не забеляза присъствието на другите.

Щом я видя й даде знак да се приближи:

- А, Линора, не очаквах да те видя толкова рано. Но в същото време не съм и изненадан.  

- Усетихте ли демона вчера, през нощта?

- Разбира се. На около три километра от територията на храма. Доста смело от негова страна да изрази толкова ярко присъствието си.

- Позволете ми да тръгна подир него.

- Възнамерявах да пратя група още този следобед да открият първоизточника.

- И преди съм се изправяла срещу това чудовище, но тогава бях неопитна да се справя с него. Знам, че сега ще успея! Душата ми няма да открие покой преди да откъсна сърцето му със собствените си ръце.

- Доста омраза чувствам в думите ти.

- Достатъчно пъти съм виждала това, което оставя след себе си, за да се роди в мен тази омраза. Той убива и хора и демони, за да събира сили. Той е демон от Ада. Не е роден тук и единствената причина да е тук, е за да се сдобие с още повече мощ.

- Думите ти сами доказват, че не можем да приемем присъствието му тук толкова леко. Ще бъдеш част от отряда.

- Изпратете колкото си искате хора, но аз ще тръгна сама. Независимо от времето, което ще ми отнеме, ще го открия и унищожа.

- Няма да изчакаш до следобед да тръгнеш с другите, нали?

- Да. Те само ще ме бавят.

- Ти винаги сама казваш, че не си една от нас. Мога да споря по този въпрос, но не е сега момента. Върви. Свободна си да правиш каквото си поискаш.

- Позволете на кажа едно последно нещо – изчака знак да продължи. – Колкото и да живея с вас никога няма да ме опознаете истински, защото ще виждате само това, което ви позволя. Вие не ще приемете моя светоглед, нито аз вашия. Но този демон... Той ми отне най-скъпото и затова душата ми няма да позволи на друг да го убие.

Линора се поклони и излезе. Ако знаеха повече за нея никога нямаше дори да я допуснат до прага на храма. Петнадесет минути по-късно вече бе пред главната порта на храма. Пое си дълбоко дъх и потегли в посоката, в която бе изчезнал Нарат. Нямаше да спре, докато не го открие.

Каза си че няма да има време за никаква почивка и горе-долу бе така. В началото бе лесно да го следи, но скоро след това започна да изгубва следите му и да минаваха дни преди да открие нова следа. Не намираше разрушени села като по-рано, но това не значеше, че Нарат не е минал от там. Линора не се интересуваше какво е намислил да прави, достатъчно бе само да знае къде е. След това можеше да мисли как да действа най-добре.

Когато първоначалното вълнение премина Линора се изправи пред нов проблем. Не се страхуваше да предприема рискове, но само, когато те застрашаваха нейния живот. Не можеше да рискува живота на Нирма за сметка на отмъщението си.

Една вечер сподели тревогите си с малката.

„НЕ! Не искам да ме оставяш. Ще помогна! Ще се справим.”

- Твърде е рисковано, малката ми. Знаеш какво стана в миналото, знаеш и колко е силен. Ти можеше да го почувстваш много по-добре от мен и си наясно. Не искам да рискувам да се изправя пред него, докато си още в мен. Затова искам да знам дали можеш да живееш извън тялото ми.

„Разбира се, че мога. Изляза ли ще се върна в предишната си форма на яйце.”

- Ще бъдеш ли добре? Бъди честна.

„Нямам нужда от постоянно топлина. Скоро ще се излюпя.”

- Наистина ли? Ще бъдеш ли добре след това.

„Не ме подценявай” – гласът на Нарат звучеше шеговито. – „Забравяш, че съм дракон. Дори и като бебе съм много по-силна отколкото бих изглеждала.”

- А как ще изглеждаш? – полюбопитства жената.

„Не знам. Ти знаела ли си как ще изглеждаш преди да се родиш?”

- Не, но аз дори не осъзнавам, че ще се родя като теб. – засмя се Линора.

Известно време жената гледаше пламъците на огъня. В момента следваше следата на Нарат. Дори в момента искаше да продължиш, но вече бе твърде късно, а тя твърде далеч, за да има смисъл да продължава повече днес.

Когато проговори гласът на Нирма бе тих, почти като шепот:

„Кога трябва да си тръгна? Още сега?”

-   Не веднага. Може би утре сутринта. Местността е безопасна. Далеч сме от храма, от демона, далеч от други хора. Мисля сутринта да открия подходящо местенце, където да си в безопасност.

„При теб съм в най-голяма безопасност. Не искам да се разделяме.”

-   И аз, но знаеш, че нямам избор.

С това разговора им приключи. Линора сложи още няколко дърва в огъня и легна да поспи. Не се чувстваше уморена, но чувстваше, че тялото й има нужда от тази почивка.

На сутринта стана с първите лъчи. Хапна няколко парчета студено месо от птицата, която бе яла за вечеря и си стегна багажа. Час по-късно вече откри една стара неизползваема хралупа. Наоколо нямаше следи от живот и бе достатъчно затънтена, че никой да не я открие.

-   Време е да се разделим.

„Само за кратко. Ще останем свързани.”

-   Надявах се да го кажеш, не искам да се разделим завинаги.

„Обещавам щом се излюпя да те открия.”

-   Не. Не толкова рано малката ми. Искам да заякнеш. Искам да пораснеш и тогава. Най-добре ще бъде ако успееш да отидеш в Ада. Там е истинският ти дом.

„Искам да бъда при теб.”

-   Това е заповед, Нирма. Единствената, която ще ти дам. Трябва първо да се погрижиш първо за себе си.

„Добре” – гласчето бе тихо като шепот. – „Затвори очи.”

Линора я послуша. Почувства топла вълна, която в следващия миг изчезна завинаги. Още преди да погледна, докосна врата си. Преди винаги бе почувствала нещо, но не и този път. Бавно отвори очи и видя драконовото яйце. Сега то бе два пъти по-голямо.

Докосна го с ръка и усети познатата й до болка топлина.

„Ще спазя заповедта ти, но ще те открия. Ти завинаги оставаш моя господарка.”

Гласът бе като далечно ехо, толкова далечно, че Линора едва го чуваше. Сега Нирма бе на място недостъпно за нея.

- И ти завинаги ще останеш моя единствен малък дракон.

Целуна яйцето и се изправи. Намести яйцето по.добре, така че да е наполовина вътре в хралупата и после няколко стари клона и храсти, така че да не се вижда. Шарената окраска още повече улесняваше работата й. Стана и се отдалечи. Огледа мястото от всички ъгли – нямаше как да бъде забелязано. Доволна от работата си повдигна раницата си и си тръгна.

Не искаше да го прави, не искаше да прави много неща, но тук не ставаше въпрос за нея, за малката. Така бе най-добре за нея. Дали и Аркард си мислеше същото като я остави? Дали изборът й бе правилен или погрешен? Тя поне не си бе тръгнала безмълвно.

Кошмари в мрака

Линора продължи да търси вече четвърти месец. Сигурно повечето други жреци са се отказали и върнали в Харитос, но не и тя. Щеше да е лъжа ако каже, че нямаше моменти, в който да не се съмнява и колебае, но вече не. От няколко дни насам усещаше, че се приближава все повече и повече към него. Нямаше смисъл да се отказва точно сега. И тя не го правеше.

Често пъти бе губила дирята оставена от демона, но ако не я откриеше имаше и друго нещо, което я напътстваше – дирите трупове. Не бе точно пътека, но било то един или много, Нарат оставяше тела след себе си. В повечето случай бяха човекоподобни демони – един или двама, но веднъж намери цяло малко село. Същото бе и с хората. За него нямаше значение.

Той бе смъртта.

Не можеше да бъде напълно сигурна, че всички тела, за който чува са оставени от него, но предчувствието й казваше, че дори и да не го е направил лично, пак е виновен. Слуховете й бяха достатъчни. Чрез тях просто отново откриваше следите му и продължаваше. Точно едни подобни слухове я отведоха далеч на запад към няколко малки селца, където последно време доста хора изчезваха само, за да бъдат откривани по-късно останките им. Първият път, когато чу си помисли дали не са обикновени демони, но колкото повече се приближаваше, толкова повече се уверяваше, че Нарат е някъде там.

Най-накрая започна да усеща присъствието му все по-близо и близо. Може би и той бе открил нейното, но тази вероятност бе малка. Откакто тръгна Линора почти не бе използвала силата си, а и се бе научила да крие енергията си, така че дори ако някой с дарба е до нея да е я усеща. Нямаше смисъл да привлича вниманието на други демони, когато се целеше само в един.

Следата я отведе до верига по-високи хълмове, сред който имаше пещери. Наблизо имаше малко село, в което бе останала за една нощ. Там, макар и не с много подробности узна, че наоколо вилнеела голяма група демони. В началото хората се опитали сами да се справят с тях, но те били твърде много. Някой хора дори напуснали селото, за да избягат. Неотдавна пратили молба до най-близкия храм, но така и не получили отговор.

Като разбраха, че тя ще се опита да се справи с тях сама й се присмяха, но не за първи път й се случваше. Обясни й, че е жрица и че е доста силна, но те бях нямаха много доверие в нея. Все пак успя да накара един старец да й каже приблизително къде се намира тяхното скривалище и на сутринта се запъти натам.

Докато се изкачваше обърна внимание на няколко пещери. Не бяха много големи, но и направи впечатление, че по краищата на входа на една от тях има странни белези. Когато ги огледа по-добре установи, че са следи от нокти. Не познаваше животно, което да оставя такива уникални знаци, така че оставаше само да са дело на демони. Нарат обичаше да е около себеподобните.

Продължи да върви около два часа, когато следата най-накрая я отведе до една малка на външен вид пещера. Отдалеч забеляза, че следите около нея са дело на демони. Не можеше да определи дали са същите като онези, който бе видяла по-рано, но нямаше значение.

Линора знаеше, че Нарат е вътре и не е сам. Усещаше поне шестдесет човекоподобни демона, най-вероятно тези, за който й казаха в селото, но те не бяха пречка за нея. Бяха слаби, криещи се в сенките, слуги на Нарат. Той бе толкова близо, че можеше да го усети с всеки милиметър от тялото си.  Потръпна, но не заради течението или мрака, а от мисълта отново да се изправи пред него. Спомените й за онази нощ завинаги щяха да останат размити, но не можеше да забрави усмивката му... лицето на кръвожаден убиец. Дори думата убиец не бе достатъчно силна - демон, чудовище, страх. Всичко го описваше, но не изцяло.

Боеше да влезе, но омразата й бе по-силна от страха. Не можеше да разчита на никой друг, отдавна не го бе правила и сега не бе момента отново да започва. Събра смелост, извади мечовете си и остави силата й да се спусне по ръцете й и концентрира върху остриетата.

Бавно навлезе в тъмнината на пещерата.

Бе минала около тридесет метра, когато усили блясъка на остриетата си, използвайки ги като източник на светлина. Те я очакваха в сенките, можеше да усети присъствието им и първа ги атакува. Посичаше ги без дори да огледа нападателите си. Едва когато бе навътре в пещерата и навлезе в лабиринт от тунели, където имаше запалени факли, видя какво представляват. Демоните бяха ниски, средно към метър и двадесет, до и половина височина. Имаха издължени крайници и лица, дълги носове и уши. Лицата им бяха изкривени от гняв, а малките им червеникаво-черни очи проблясваха, отразявайки пламъците за факлите. Явно никак не ми допадаше някой да навлиза в територията им. Носеха само препаски, разкриващи напълно грозните им зеленикаво-сиви тела и кръгли, издути кореми.

Прецени всичко само за миг и продължи. В мислите й изскочи пасаж в една от книгите, който бе чела по време на обучението си. Там авторът, не помнеше името му, ги наричаше троли от старата дума „тролисо”, което значеше тътря, въргаля. Не би могла да се съгласи, че са тътрят, но наистина напомняха на нещо жалко и гнусно.

Знаеше, че няма да може да ги убие всичките. Вече бе избила над четиридесет, но тук имаше много повече отколкото първоначално бе усетила. Смени тактиката си и реши да опита да ги избягва максимално, поне докато не открие Нарат. В момента присъствието му бе изчезнало, но не напълно.

Искаше да ги избягва, но демоните просто бяха прекалено много. Тръгваше по някой уж безопасен тунел и в следващия миг се изправяше пред нова орда демони. Опита се да използва срещу тях силите си и чрез изстрели енергия да ги унищожава наведнъж, но и това не винаги помагаше. Вече не знаеше дори къде точно се намира или накъде отива. Може би дори вече бе минавала по този път, но нямаше как да бъде напълно сигурна, поне нямаше следа от трупове след нея.

В един момент от нищото я нападнаха десетина демона. Обградиха я, опита се да се бие, но тогава някой силно я удари по главата. Дори не го бе усетила. Успя да забие острието си преди да падне на земята. След миг загуби съзнание.

Когато Линора отвори очи, не знаеше къде се намира. Болката бе силна, минаваща през цялото й тяло. Първото, което разбра бе, че ръцете й са оковани. Студеният метал докосваше китките й, наранявайки я заради тежестта на тялото й. Описа се да се изправи, за да намали напрежението. Успя, защото и без това краката й докосваха земята. Бе уморена, но не биваше да се оставя на желанието отново да затвори очи.

Огледа се. От двете й страни имаше по един от демоните, с който се бе била. Отпред, на няколко метра от нея, имаше още петима. Изглеждаха по-различни от тези, който срещна по-рано. Целите им тела бяха намазани с червена моя, поне се надяваше да е боя, изразявайки символи, който не познаваше. Опита се да си спомни дали и преди е виждала нещо подобно, но нищо не изникна в ума й.

Второто странно нещо бе, че не носеха само препасани като останалите, а бели дрехи с още подобни червени символи. Този в центъра бе най-стария и явно главния сред тях, защото носеше и огромна перука от черни пера, украсена с малки кости. Петимата коленичеха пред празен дървен трон с издълбани по него йероглифи. Не знаеше значението им, но бяха същите като тези по телата им.

Из цялата пещера се разнасяше монотонно пеене, придружено от ритъма на барабани някъде далеч от тях. Все едно самия въздух бе изпълнен с тайнственост и страх. Страх, който караше и без това премръзналото й тяло, да трепери от ужас.

Опита се да я пренебрегне мислейки за други неща, но нищо не можеше да подобри положението й. Всичко видяно досега водеше до едно заключение. Тази зала бе светилище, а тя – жертвоприношението. Тронът символизираше тяхното божество, доста странен избор за едно, а петимата демона бяха неговите жреци.

Ритъмът на барабаните стана по-бърз и настоятелен, гласовете също. Бе ужасена, опита се да се бори, но оковите не подаваха. Искаше да се махне, да използва силите си и да избяга, но не можеше. Още като отвори очи го бе разбрала. Нещо или някой тук ги бе блокирал и не можеше да ги призове. И каквото и да бе това съзнание, тези демони сега го призоваваха.

Музиката спря.

Демоните бавно се надигнаха и вдигнаха поглед към празния трон пред тях. Но той вече не бе празен. Гръм, малко пушен и пред тях бе застанал Нарат. Носеше плътни черни дрехи. Ризата му, която повече приличаше на прилепнал елек към гърдите му, бе разтворена отпред, разкривайки гърдите му. Всички метални части и украшения бяха от чисто злота. Нюанс почти като този на очите му. Дрехите бяха подбрани перфектно, ако искаше да внушиш ужас у някого. И без тях Линора се боеше от него, макар и да не бе изненадана от присъствието му тук? Само някой толкова силен като него бе способен така да приглуши силите й.

Погледите им се срещнаха и той се усмихна.

Възрастният демон проговори:

- Господарю, нека силата Ви бъде вечна – поклони се. Без да я поглежда продължи. - Тази неверница проникна в светилището Ви и го оскърби с кръвта на поданиците Ви. Тук е, очаквайки присъдата Ви.

Нарат извърна поглед от демона към нея и отговори:

- Оставете ни!

Бавно се изправи, без да поглежда към изнизващите се демони. Гледаше само нея. Спря едва, когато лицето му бе на сантиметри от нейното. Линора стоеше нажежена като уплашено животно, готово всеки миг да му се нахвърли.

Проговори, докато бавно се отдръпна.

- Не очаквах да те видя толкова скоро, Линора. Не си се променила много.

- Изминаха четири години Нарат - учуди се, че гласът й е толкова спокоен. – Повече от достатъчно според мен.

- Човеци... За нас сте като прашинка по пътя.

- Не съм в настроение за приказките ти. Убий ме и да приключваме.

- Убиване? – ироничната му усмивка напомняше на съжаление. - Никой не говори за убиване. Това ми напомня – къде е домашният ти демон? Очаквах да се появи. Или най-накрая му омръзна и реши да те изостави? Не отговаряш, истина е нали? – докосна лицето й. – Сигурно си самотна.

Линора го заплю и отдръпна колкото се може по-назад лицето си. Топлината на ръката му още бе по кожата й, карайки я да изпита погнуса. Никога преди не бе имала толкова силно желание да използва силите си. С всяка секунда се чувстваше все по-безпомощна, а  положението й - все по-лошо.

Очакваше да я удари. Да я нарани по някакъв начин, че се осмелила за наплюе лицето му. Но той не постъпи така. Бавно избърса с ръка лицето си и се усмихна. Хвана главата й, приближи я до себе си и я целуна. Вкара езика си в устата й, но бързо измъкна преди Линора да го отхапе. Негодник. 

На глас извика:

- Нищожество! Освободи ме веднага или ще те убия.

- Но ти така или иначе смяташ да го сториш. – отвърна й през смях. – Не забравяй, че нямаш сили. Сега си просто едно малко уплашено момиче. Красиво, малко уплашено момиче.

Линора се опита да избегне докосването му, но веригата я ограничаваше. Вдигна крак, за да го ритне, но той лесно избегна удара. Тъкмо отново стъпи на земята, когато усети нещо студено да се плъзга едновременно на няколко места по тялото й. Погледна към крака си. Дебела черна змия се бе увила около него и си проправяше път нагоре. Огледа тялото си – по нея имаше още няколко.

Извика. Започна да се бори, но макар две от тях да паднаха на земята, змиите не спираха да пълзят по тялото й, под дрехите й. Никога не бе харесвала змии, но още повече мразеше тези, защото знаеше, че са сътворени от силите му. Нямаше нищо нормално в тях. Не знаеше дали са истински или илюзия, но присъствието им бе повече от достатъчно.

Дори не усети кога Нарат се бе озовал зад нея, докато изведнъж не я хвана през корема, а другата си ръка плъзна нагоре по вътрешната част на бедрото й. Една от змиите се бе увила около ръцете й намалявайки способността й да се движи. Опита се да се измъкне, но демонът само засили хватката си.

- Не можеш да избягаш, Линора – извърна лицето й към своето. – Аркард може и да не помни това лице, но аз не съм толкова разсеян. Чудно ми е какво ли е усещането да бъдеш с ангел.

И тогава Линора разбра какво предстои. Прочете го в очите му. Започна панически да се бори, да вика, но не успя да се измъкне. Ноктите му се забиваха по-силно в тялото й. Усети как кръвта й бавно попиваше разкъсаните й дрехи. За пореден път се опита да извика силите си, искаше го повече от всичко друго на света. Тъкмо й се стори, че камъните просветват, когато Нарат хвана огърлицата и я скъса, разпръсвайки парчетата й по целия под.

- Крещи колкото си искаш. Виковете ти само ме възбуждат още повече. Нищо не може да те спаси. Вече си моя.

Линора продължаваше да се бори. Викаше, но единственото, което можеше да чуе бе тихия му победоносен смях, докато гледаше как и последните й надежди за спасение бавно се изпаряват в мрака. Издаде един последен силен вик преди да я обладае. Вик, който изразяваше всичките й чувства, цялата болка, целия ужас. Вик, който нямаше значение за другите, но вътре в себе си едно име извикваше в съзнанието й, последната й малка надежда. Аркард...

Линора копнееше да умре, но знаеше, че той никога няма да й го позволи. Искаше да види как всичко в нея бавно умираше, докато от това, което бе някога нищо не остане.

И накрая всичко се сля в един водовъртеж от мрак, ужас и болка.

Падналият

Аркард бягаше и в същото време искаше да се върне.

Линора бе зле.

Знаеше, че раните й ще зараснат. Дори и да не помнеше, че има свръх сили, който да използва, тялото й щеше да се възстанови. Тялото, но не и паметта. В началото Аркард изпитваше смесени чувства, но вече чувстваше, че е взел правилното решение. Тя никога не трябваше да се замесва в тази борба, продължила толкова дълго. Там щеше да е в безопасност поне докато се оправи. Беше им дал почти всичките си пари, който не бе малко. Нямаше да има нужда от тях, така че бе по-добре да са от някаква полза.

И все пак не можеше направо да си тръгне. Така че наблюдава околността и самото семейство в продължение на няколко дни. Линора се бе събудила, беше я видял на няколко пъти, но наистина не помнеше нищо. Макар и по малко неприятен начин желанието му се бе сбъднало. Сега трябваше само да замине.

В мига, в който бе взел решението наистина да я напусне нещо в него се събуди. Не знаеше как да го нарече, но бе мрак. Това бе неговият демон, истинското му лице. Това, което бе показвал само в най-тъмните си мигове. Вече нищо не можеше да го спре да се освободи от оковите, който му бе поставил. И Аркард не искаше да го направи.

Опитваше се да се залъже, че има основателна причина да иска да използва тази сила – да победи Нарак, но знаеше, че не бе така. Причината бе просто извинение, което да предложи на съвестта си, за да не се чувства толкова виновен. Истината бе, че той просто го желаеше. Искаше да почувства силата, мрака, отново да бъде онова чудовище неспособно да изпитва чувства.

Побягна.

Дълго време само това правеше, дни наред без да спира, докато не усети близостта на други демони. Бяха хайка злодей, но това нямаше значение. Бяха слаби и само след няколко минутна схватка всички бяха мъртви. Аркард стоеше с окървавени ръце сред десетина трупа. Дори не му бе нужно оръжие, за да се справи с тях. Облиза пръстите на едната си ръка.

Затвори очи и усети прилива на сили, които се вливаха в него от изстиващите им тела. „Още! Не е достатъчно!” това викаше гласът вътре в него. Демонът имаше нужда от много повече преди дори да осъществи малкия си замисъл. До следващото новолуние имаше три седмици, но то бе твърде скоро, може би следващото. Да, тогава щеше да достигне връх Ногаре, най-младият вулкан в тези земи. Последното му изригване бе малко, но съвсем наскоро преди петдесет и седем години. Мястото щеше да е перфектно. Там започна мъката и там трябваше да започне спасението. Там бяха и те.

Но нямаше време за губене, трябваше да побърза. Дните щяха да изминат бързо, а бе нужно да събере колкото се може повече сила иначе никога нямаше да успее. Без да отваря очи започна да търси нови жертви. Макар и с малко, но радиусът на усета му бе се увеличил. Не усети нищо, но и не се предаде. Скоро щеше да има и нови. Винаги имаше. И усетеше ли ги щеше да ги убие. Вкусеше ли веднъж кръвта и плътта ми, щяха да бъдат негови.

Оттук нататък мракът започна да расте в душата му. Беше се върнал към най-далечното си минало, когато живееше следвайки единствено инстинктите си. Не мислеше за нищо освен мисията си – да убива и да стигне връх Ногаре. После може би щеше да се съвземе, нямаше значение, важен бе крайният резултат.

Може би ако не се отклоняваше толкова много щеше да пристигне на време за първото пълнолуние, но нямаше как. След месец и няколко дни Аркард достигна подножието на върха. Той бе част от планинската верига, така че бе предпочел да върви през нея, отколкото по пътищата. Тук имаше повече демони. Бе разрушил цели две села. Успя да се въздържи само дотолкова, че да остани живи женските и децата, поне повечето. Знаеше, че някой ден можеш да съжали за постъпката си, но трябваше да прави жертви.

И след толкова време гледаше кратера на върха на планината и си спомняше миналото. Не далеч от това място бе паднал на Земята. Спомни си болката. Дни наред не можеше дори да помръдне, а когато можеше бе толкова слаб, че трябваше да приеме тази мижава форма, за да концентрира силите си върху излекуването си.

Накрая след седмици бе достатъчно добре, че да върви дълго време, но бе останал почти без сили. Чувстваше се като обикновен демон и мисълта никак не му харесваше. Все пак той бе един от господарите на Ада, не можеше да се примижи толкова ниско, че да се превърне в демон от света на хората. Но ето го тук все пак. Жив, но слаб, объркан и немощен. Дори не искаше да мисли какво се е случило в Ада след като вече не е там.

Не знаеше накъде да тръгне и какво да очаква от този свят. Не знаеше нищо за него, освен онова, което преди десетилетия бе учил и това, което случайно бе запомнил от видяното, докато се биеха тук с ангелите.

Най-напред трябваше да намери безопасно място, както и някой демон, който да му разкаже нещо повече за този свят. Докато се лекуваше гневът от случилото се в Ада го бе напуснал и за пръв път откри едно добро нещо в идването си тук, може би две. От една страна най-накрая щеше да може спокойно да продължи с размислите си без да бъде притесняван и от друга намери възможност да опознае този различен свят.

По едно време стигна до малко открито място. Някога оттук бе минала лава и помела всичко сред себе си, оставяйки само следа от разтопена скална маса, на която никакъв живот нямаше да може да живее още дълго време. „Толкова е различно от Ада. Толкова е... зелено и спокойно.” Аркард вече бе привикнал с чистия въздух и вече не му правеше впечатление, но светът като цяло... Смътно му напомняше на Рая, но и не съвсем. Все едно Раят бе обезчестен и загубил блясъка си. Тук имаше повече разнообразие на видове, земя и цялата среда като цяло. Не можеше да каже, че го намира за красив, но и не го отвращаваше по никакъв начин.

Продължи пътя си, докато не усети присъствието на други демони. Нямаше оръжие и те бяха повече от него, но трябваше да приеме риска. За миг дори си помисли да не са изпратели някой след него, хора на Принца или Нарат, но те сигурно го мислеха вече за мъртъв. Дори той самия бе изненадан, че оцеля и възстанови.

Движеше се бавно като ловец, докато не се приближа достатъчно, за да види какво представляват. Бяха демони, в това нямаше съмнение, но Аркард никога не бе виждал подобни в Ада. Телата им бяха черни, но с червени резки. Едва като се приближи на 200м от тях разбра, че е така, но в действителност телата им са от черни скали, а тези резки, както ги бе нарекъл, е лава от местата където скалните парчета се допираха едно в друго. Дори очите им бяха само две червени точки. Носеха черни роби, покриващи почти целите им тела, затрудняващи преценката му. Не бяха агресивни, но това не значеше, че не са. Аркард си припомня, че бе чел да един подобен народ в Ада, живеещ покрай действащите вулкани, но бяха малко и различни от тези тук. На размер достигали до четири метра и били известни с простото си. Повечето, който са ги виждали ги наричаха животни, вместо истински демони. Тези тук бяха тънки, почти стройни и не повече от метър и осемдесет.

Изведнъж двата, които наблюдава спряха и погледнаха към него. Бяха го разкрили. Не бе страхливец, че да се крие, така че излезе и застана срещу тях. Наблюдава ги, докато бавно се приближиха. Спряха на няколко метра от него. Демонът очакваше да го нападнат, но те просто се поклониха.

Докато изправяха глава по-ниският проговори:

- Лавата предвеща идването ти, Аркард от Ада, Падналият.

- Откъде знаете името ми.

- Последвай ни и ще получиш отговор на този и много други въпроси.

Обърнаха се и тръгнаха обратно от където бяха дошли.

Вече си имаше и прякор, ли? Аркард не им вярваше. Че кой ли демон истински вярва на някой друг - само наистина глупавия. Той не бе такъв, но въпреки това част от него искаше да ги последва. Любопитство може би? Като едното нищо можеха да го измамят и уловят. Не му се вярваше, че Нарат ще го остави просто така. Дори и да го мислеше за мъртъв щеше да иска да види главата му на кол. Ако още бе в Ада надали щеше да ги последва, но сега не бе, така че бавно тръгна след тях.

Не вървяха дълго преди да достигнат входа на една пещера. Пред нея имаше още двама демона, приличащи на водачите му. Когато стигнаха до тях те само леко се поклониха и продължиха да гледат напред като каменни статии. Ако не бяха движещите се от вятъра дрехи и проблясващите пламъци в телата им, Аркард наистина щеше да ги помисли за такива. Поколеба се, но последва  двамата демона навътре.

Пътят бе само един. Аркард огледа добре пещерата, макар и вече да му бе трудно да я нарече точно така. Стените просто бяха твърде гладки, за да се каже, че са дело на природата. В даден момент се раздели на три, но те продължиха само напред. Аркард знаеше накъде бяха тръгнали – към центъра на вулкана. Лошото предчувствие не го изоставяше, но вече бе късно да се отказва. Чувстваше, че наоколо имаше и други като тях, малко, към десетина, но не бе сигурен за силата им.

Започна да усеща топлината. Малко след това видя светлина пред тях, различна от тази на факлите, но не бе и от лама. По-скоро от огън. И наистина след малко се озоваха в голяма сферична зала с голям огън в средата. Пред него стоеше един от вулканичните демони. Гърбът му бе изкривен като на старец, но Аркард не можеше да отгатне възрастта му.

Демонът повдигна глава към него и проговори:

- Очаквахме те, Аркард от Ада.

- Кой сте вие? От къде знаете името ми?

- Пламъците предрекоха идването ти. Очакваме те от пет години по летоброенето в Ада, за да дойдеш при нас. Съдбата ти бе да дойдеш в този свят.

Пет години? Близо толкова време бе минало от срещата с ангела. Съвпадение? Нещо в този старец, продължаваше да го нарича така, го караше да вярва, че казва истината.

На глас обаче само изрече.

- Не исках да идвам.

- Но все пак се случи – прекъсна го. - Причините нямат значение, важен е само поетият път. Пламъците предрекоха, че ти ще дойдеш при нас. Седни.

Аркард го направи.

- И защо?

- Както казах причините нямат значение. Не ги знаем. Ти трябваше да дойдеш и да си тръгнеш. Това е.

- Но няма смисъл във всичко това. Нямам време да го губя в празни приказки. Искам да открия начин да си върна силите и да се върна у дома.

- У дома? Наистина ли Ада е твой дом?

- Какво?! – започна да се дразни. - Що за глупости говориш? Адът е единственият ми дом.

- Хората обичат да казват: „Домът е там, където е сърцето.” Ние пък казваме: „Домът е там, където пламъците ти отредят да бъдеш.” Ни едно от тези неща не важи за теб, поне щом се отнася за Ада.

- На мен ми е отредено да бъда там. Аз съм Мечът на Ада, генерал в армията на Принца. Мястото ми е пред хората ми да убивам ангели. Какво знаят пламъците ви за това?!

- Пламъците знаят всичко, но не го изричат. Не се заблуждавай. Думите ти са отражение на това, което искаш да бъде. Ако бе наистина така нямаше да си тук и съдбата ти щеше да е различна.

- И каква според теб е съдбата ми? Какво ти говорят тези твои пламъци?

- Знам много, но мога да ти кажа само две неща. Първото е че трябва да останеш в този свят. Душата ти трябва да открие покоя, който никога преди не е познавала. Нужно ти е време да обмислиш живота си преди да решиш какво истински искаш. И второто е...

- Какво е второто?

- ... трябва да оставиш тук рогата си. За да изпълниш първото ти трябва да се откажеш от силите си и да живееш в света на хората. Докато ги имаш няма да откриеш мир. Отречи се от старата си същност, за да откриеш себе си.

Аркард скочи.

- Глупости! Думите ти са лъжи! Наистина ли вярваш, че ще го направя? Никой демон няма да даде доброволно на друг рогата си. Махам се от тук! Ти си луд!

- Никой не те кара да правиш нищо, Паднали. Тръгни си с мир и нека пламъците ти покажат правилния път. Но знай, че само постъпвайки както ти казвам ще откриеш отговор на въпросите си. Забрави острието и открий радостта на новия ден. Съдбата е отредила нещо за теб и няма толкова лесно да се откаже.

Аркард си тръгна, дори напусна планината, но така и не забрави последните думи на онзи странен поклонник на пламъците. Имаше сили да се преобрази и прие човешки вид, така че да отиде в едно градче, на което попадна. Лесно научи езика им, толкова примитивен и лесен. Успя да научи и доста неща за света им и местоположението му в момента. Намираше се в северната част на континента, където завършваше планинската верига. Само на стотина километра бе морето.

Но нямаше намерение да ходи там. Знаеше, че ще да са му нужни много сили да си върне предишната мощ. Щеше да остане поне няколко години и то ако намереше достатъчно добър източник на сила. Пък и тогава с портала щеше да има нов проблем. Не бе сред най-добрите магии, който знаеше, но щеше да му се наложи да  справи.

Трябваше да се върне в Ада!

„Защо?” много тихо прошепна едно гласче вътре в него. И той наистина се замисли.

 Тук бе толкова спокойно, че Аркард усещаше как бдителността му бе намаляла. В Ада винаги бе нащрек, дори когато дълбоко спеше. Тук нищо не го заплашваше. Може би просто това място бе такова, но му действаше успокоително.

Един ден реши да направи един малък експеримент и откри открито място, наред гората, в която се бе скрил. Цяла нощ стоя там съзерцавайки звездите и луната, но целта му не бе тях, а изгрева. „Открий радостта на новия ден”, така бе казала онази откачалка. Но дали наистина имаше предвид утрешния ден или нещо друго? Скоро щеше да разбере.

Първо мрака се разреди, после се появиха първите лъчи и накрая самото слънце изгря над хоризонта. След няколко минути вече се бе изцяло показало. Златистата му светлина бавно покри света. В Ада имаше слънце, но то бе винаги ярко червено, а лъчите му напомняха на кървави дири. Това бе почти като това в Рая.

Аркард се изправи и затвори очи. Можеше да почувства как лъчите докосваха кожата му. И изведнъж почувства... почувства се напълно свободен. Този миг бе кратък, но все пак стана и той го знаеше. Не можеше да бъде сигурен, че изпитаното е истина, но за него бе. Този свят... дали можеше да го нарече свой дом. Какво в действителност бе домът? За обикновения демон, той нямаше значение. Повечето никога не са имали такъв. За един благородник той е от значение до толкова, че да докаже произхода си и че е достоен наследник на предците си.

Не знаеше какво бе домът за ангелите. Техните разбирания бяха твърде различни, че дори да предполага. Хората казвали: „Домът е там, където е сърцето.” Имаха ли демоните сърца, че да може да открият своя дом. Дали той искаше да има такъв? Какво въобще искаше? Сега или някога изобщо? Защо не можеше да забрави онзи ангел?

С ъгълчето на окото си видя върха на левия си рог. Ръката му ги докосна. Докато ги имаше никога нямаше да може да забрави произхода си. Тук на земята демоните нямаха рога или най-малкото нямаха такива като неговите. Те бяха силата му. Бяха част от него. Все още бе объркан, не знаеше какво трябва да направи. И дали имаше път, по който да поеме.

Но все пак...

Ръцете му здраво стиснаха двата рога. Напрегна се и силно издърпа.

Болката бе ужасна, извика и се строполи на земята, гърчейки се.

След около минута бе достатъчно добре, че да отвори очи и погледне двата белезникави рога, който с все сила държеше в ръка. Без тях никога нямаше да може да се върне в Ада и все пак се бе решил да се отрече от тях. Колкото и сила да събереше, ако въобще тръгнеше да го прави, нямаше да е достатъчна, за да отвори портал и премине. Нямаше да му пораснат нови. Може би ако бе в Ада това щеше да стане след стотина-две години, но не и тук. Този свят нямаше това, което е нужно, за да върне мощта, криеща се в тях.

Три дни по-късно се върна при вулканичните демони. Срещна се със стареца, предаде му двата рога и си тръгна. Не пророни нито дума. Не искаше да знае дали демонът знае още нещо за него или бъдещето му. Още не вярваше на думите му, но бе решил какво да прави. Имаше твърде много неща за който да помисли, твърде много неща, който искаше да реши.

Затова замина и дълго пътува. Десетки години по-късно вече бе видял почти всичко, което можеше да му предложи този свят. Омръзнало му да се скита си потърси място, където да остане сам. Само така се чувстваше добре. След време откри едно подобно местенце, на север и остана там десетилетия наред.

Ах това далечно минало... Сега близо четири века по-късно той отново се завърна по тези места. Не знаеше дали ще намери онези вулканични демони, но знаеше, че ако са тук сами ще го намерят. Време бе да си върне онова, от което се бе отказал. 

Вдиша дълбоко и бавно продължи напред. Всичко около него се бе променило, но той пак откриваше познати места, който го упътваха към домът на онези демони. Замисляйки се осъзна, че не знае нищо за тях, дори как. Не можеше дори да определи дали по природа са дружелюбни или войнствени. Е, тук бе лесно да се досети след като ги срещна тогава, но като цяло... Дали те въобще съществуваха днес? И дали можеше да открие и вземе роговете си?

Беше на около триста-четиристотин метра от мястото, където си спомняше, че е домът им, когато усети нечие присъствие в близост до себе си. Не бяха далеч, но защото не излъчваха много енергия не ги бе усетил. Обърна се и ги видя, тогава и техните погледи се обърнаха към него. Дежа вю може би или те просто си бяха такива – нямаше значение.

Аркард бавно тръгна към тях. Те седяха на място и го наблюдаваха. Демонът не знаеше дали са същите от преди четиристотин години или техни потомци, защото колкото и да се опитваше да си спомни, колкото и да ги гледаше, му се струваха еднакви. Те бяха пълна загадка не само за него, но най-вероятно и за целия свят.

Спря на два-три метра от тях и проговори:

- Аз съм Аркард, Мечът на Ада, генерал в армията на Принца, Падналият! Дойдох, за да говоря със старейшина ви.

- Очаквахме те, Аркард от Ада. Последвай ни.

Аркард бавно ги последва. Те май не обичаха да говорят много. Важното бе, че ще го заведат до онази пещера. Или ако не до нея, то поне до сегашното им местоположение. Не след дълго забеляза в далечината познатия каменен вход. Искаше да забърза, но трябваше да поддържа тяхното темпо. Това го дразнеше, но се опита да подтисне чувствата си. Този месец пътуване му бе се отразил зле, особено що се отнасяше до търпението му.

Накрая не направи нищо и просто ги последва. Минаха през двамата пазачи, както и през коридора. Аркард помнеше пътя и лесно щеше да стигне до онази зала, но ги остави да го водят. Кой знае, може би този път няма да бъдат там.

 Оказа се обаче същото място. Все едно времето бе спряло вътре, но в същото време не бе. Опитното око на демона веднага видя колко избелели са рисунките по стените. Видя и много други, който преди ги нямаше. Някой от изображенията бяха лесни за разгадаване като знака на огъня. Други му се струваха просто драсканици, който можеха да значат всичко и нищо. Не знаеше езика им.

В първия момент си помисли, че в залата няма никой. След още една крачка обаче видя нещо като малък вързоп близо до огъня. Очите му привикнаха към ярката светлина и тогава разпозна тялото на малко дете-демон. Не можеше да определи възрастта му, но бе толкова малко, че като се изправи надали имаше и половин метър. Бебе?

Замисли се да не би това дете случайно да е тук, но пък придружаващите го демони му се поклониха с голяма почит като пред водач. Много отдавна бе чувал, че ясновидството често се предава по поколенията и при някой било по-силно изявено, отколкото при други. Явно това дете бе един от тези случай.

- Старейшино?! – попита колебливо.

- Защо искаш обратно силата си, Аркард? – прекъсна го малкия демон.

Бе отклонило за миг поглед от пламъците към него. Аркард се изненада от строгостта на гласа. Това не бе глас на дете, а на някой видял повече, отколкото е позволено на обикновен човек или в случая демон.

- Не знаеш ли сам отговора? Искам я, за да победя някой. Искам я, за да защитя някой.

- Защо не използваш онзи рог, който пазиш в дисагите си?

Как знаеше за рогът на Нарат? Никога не го бе вадил след като веднъж го прибра през онази съдбоносна нощ. В действителност бе мисли за това, но нямаше как да използва цялата му мощ. А и наистина не искаше да го прави. Ако щеше да се бие, щеше да е със собствените му сили. Държеше го само, за да открие по-лесно Нарат и да го предотврати да го използва отново.

- Той не е мой, за да го използвам. – бе краткият му отговор.

- Така е. Не за теб е отреден. Въпреки, че силата винаги е съблазнявала съзнанието защо мислиш, че не можеш да се справиш без нея?

- Защото познавам действителността – какъвто съм сега, колкото и да се опитвам, няма да се справя. Нямам избор.

- Един винаги има право на избор, дори като избира смъртта си. Ти избра ли своята?

- Не я желая, но знам, че ще бъде, когато съм извадил меча си и се боря за идеалите си. Вече не съм този, който бях, когато се появих в този свят. Знам че няма да забравя наученото, нито ще се превърна към това, което някога бях. Само едно може да ме накара да го сторя и това е да я загубя.

- Тя? Онзи човек? Но колкото и да е важна за теб, сега не е до теб, нали?

Аркард пренебрегна факта, че демонът знае за Линора. Вярваше, че той наистина има сили да вижда в бъдещето или най-малкото в настоящето. Преди не бе толкова убеден, но е по-добре да вярва, отколкото силно да се съмнява. 

- Така е най-добре. Тя е в безопасност.

- Дали? Ако искаш да защитиш любимия си най-важното е да бъдеш до него. Дори и да бъдеш по-слаб и от мравка, докато сте заедно и двамата ще бъдете по-силни.

Аркард замълча. В думите му имаше твърде много истина, за да ги оспори. Накрая тихо проговори:

- Може би, но когато опасността те застрашава лично най-добре е да бъдеш далеч от любимите. Тя не ме помни. Щастлива е и това е най-важното за мен. Когато някой ден всичко се оправи може би отново ще я видя, но не и преди това.

- Сигурен ли си, че е щастлива?

- Виждаш ли нещо за нея?! – не усети кога бе повишил глас.

- Пламъците ми показват много и най-различни неща, не всичко е свързано с твоята съдба. Мога да ти кажа само това – колкото пъти се разделите толкова по-различна ще е тя, когато я видиш отново. Никога няма да е същият човек, който си оставил.

Аркард тежко преглътна.

- Готов съм да го приема ако това е цената, която трябва да платя за успеха си.

- Дали? – демонът отново се загледа в пламъците. - Не мога да ти върна обратно това, което някога си дал. Ти трябва да го заслужиш. Не се ли докажеш достоен за тази сила, няма да я получиш.

- Какво трябва да направя?

- Просто да ги вземеш сам.

Детето се надигна в седнало положение. Извърна глава зад себе си и посочи към стената. В същия момент камъните започнаха да се отдръпват един от друг, образувайки вход. Аркард огледа мястото надничайки над демончето. Това бе коридор или по-скоро каменен мост, защото отдолу виждаше лава. Усещаше как се движи, изгарящата й горещина и знаеше, че се намират  точно под кратера на вулкана.

Изправи се и бавно се приближи, за да огледа по-добре. Намираше се в огромна зала, изцяло обградена от вулканични скали. Не бе влязъл, но вече се изпотяваше от непоносимата жега идваща от кипящата само на няколко метра по-надолу, лава. Мостът бе около два метра широк с дължина около петдесет метра. В края му виждаше огромен златен олтар и различни предмети и кутии, поставени като дарове. Почувства, че и рогата му са сред тях, макар и да не ги виждаше. Изглеждаше твърде лесно.

Чу детски глас зад себе си:

- Ние нямаме право да отнемаме нещо веднъж дадено като дар на пламъците, но и не можем да спрем някой, който иска да вземе нещо от там. Ако отидеш и се върнеш невредим значи пламъците са решили, че така трябва да бъде. Остави всичките си вещи и оръжия тук. Не можеш да влезеш вътре с тях.

Аркард кимна и се подчини. Свали и връхната си дреха, бе доста изпокъсана, но искаше да я запази поне още малко. Остана по панталони. За късмет докосна вързопа с мечовете на Линора, после погледна към стаята и бавно влезе. Струваше му се твърде лесно, но знаеше, че това чувство е измамно.

Въобще нямаше да бъде.

Рюгедунс

Аркард премина спокойно десетина метра, когато без причина лавата под него се разбунтува и избухна, създавайки стена от лава пред него. Демонът внимателно се огледа, но не видя начин да мине покрай или над нея. Единственият път бе напред. За миг се поколеба – кожата му бе малко по-здрава от тази на обикновен демон, но не колкото преди. Ако не преминеше бързо можеше сериозно да се рани.

Отстъпи няколко крачни назад, пое си дълбоко въздух и се затича. Бе затворил очи, но с цялото си тяло почувства как преминава през лавения водопад. Нямаше болка, макар че все едно не минаваше през тях, а те през него.

Бързо отвори очи и рязко спря. Чак сега го видя. Бе огромно чудовище високо към десет метра. На пръв поглед приличаше на лава демоните – същото тяло устроено от скални късове и огън, но изражението му не излъчваше нищо освен кръвожадност. Значи все пак това е препятствието. Знаеше си че няма да бъде толкова лесно.

Чудовището го нападна, но той го изпревари и отскочи настрани. Започна трескаво да мисли. Трябваше да открие начин да го победи или най-малкото отстрани от пътя си. Но то бе заело цялото пространство. Не можеше да се опита да го заобиколи заради лавата. Нямаше и оръжие, само ръцете си.

Не можеше да го заобиколи, но може би щеше да успее да премине над него или покрой него. Още докато мисълта се зараждаше в главата му, крилете му излязоха от гърба му. Разпери ги и се издигна на няколко метра, така че да застане на равно с главата на създанието. Пое си дълбоко въздух и се стрелна с всички сили в ляво от него, така че да мине. Почти успя, когато демонът го сграбчи, дори не разбра как стана, и силно изпрати надолу. Добре, че поне не пропадна в лавата, а се строполи на моста.

Погледът му бе замъглен, но инстинктивно се усети да се завърти настрани. Ако бе закъснял и с миг, щеше да бъде премазан от ръката на чудовището. Изправи се на колене и се загледа в него. Създанието отново посягаше да го удари с другата си ръка, когато видя възможен изход. Когато удряше се разкрачваше и можеше да мине направо под него.

Главният проблем бе, че въпреки размерите си, то бе ужасно бързо и силно. Тази път Аркард не успя да избегне удара. Вместо това напрегна мускулите си и хвана ръката му. Може би щеше да го пребори. Болката премине през цялото му тяло. И не бе само силата на демона, а самия огън. Когато отдръпна ръцете си те бяха обгорели. Никога не беше лесно.

И въпреки това нямаше да се предаде толкова лесно. Разпери криле и се подготви. Полетя, но този път много по-ниско, сантиметри от земята. Рязко сменяше посоката си, така че да обърка чудовището. Не бе сигурен, че ще успее, докато не застана под него. Тогава с един бърз замах тръгна напред право към олтара. Там имаше много и най-различни предмети. Част сигурно бяха дадени под формата на дар от някой демон както бе станало с него самия, но по-голямата част бяха техни собствени. Поне така предполагаше.

Нямаше време да мисли върху тези неща. Веднага щом мина създанието се концентрира и потърси рогата си. Не с очи, а със съзнанието си. Дори след толкова време те бяха част от него и той ги откри. Бяха в една малка дървена кутия в горния десен ъгъл. Оправи се натам, издигна се във въздуха и я взе.

Създанието вече се бе обърнало и оправило към него. Всяка секунда бе важна. Аркард отвори кутията, сграбчи вързопа вътре и изхвърли кутията. Чу я как докосна повърхността на лавата и избухва. Постъпи по същия начин и с плата. Най-накрая рогата му отново бяха при него. Почувства как силата им се сливаше с неговата собствена и го правеше по-силен. Не напълно, но достатъчно.

Взе по един в ръка и ги задържа като ками. Създанието се приближаваше, но този път той бе истински готов да посрещне. Вече бе имал достатъчно време да огледа изцяло демона и да открие слабото му място. Сред камъните създаващи тялото му имаше една малко по-голяма кухина в дясната част на гърдите му. По-яркия цвят подсказваше на Аркард, че там се намира сърцето на създанието. Достатъчно бе да забие един от рогата си в него и силата му щеше да го унищожи отвътре.

Стрелна се напред и заби единия си рог в лявата гърда на каменния демон. Викът му бе дълбок, но изпълнен с болка и страх. Това нямаше да го убие, но щеше да го отслаби. Аркард издърпа обратно своя рог и отдръпна. Чудовището направи няколко крачки назад, държейки с огромната си ръка зейналата рана. Аркард отново се приближи, но този път от дясната му страна. Засили се и го ритна с всичка сила. Съществото се олюля, загуби равновесие и падна в езерото от лава.

Първоначално Аркард мислеше да го убие, но веднъж след като бе взел рогата си, щеше да бъде безпредметно да погубва някой много по-слаб от него. Приземи се без да отклонява поглед от мястото, където бе паднал демона. Нямаше как да бъде сигурен, че го е убил или не, но се съмняваше, че точно лавата го е довършила. Изчака така около минута, в очакване то пак да се появи, но него направи. Беше преминал изпитанието.

Обърна се и тръгна към изхода, когато видя пламъците Пред него имаше нова стена, но този път не от лава, а от огън. Имаше нещо твърде неестествено в този пламък. Като за начало нищо не бе го започнало, та той дори не се допираше до пода, а се извисяваше на няколко сантиметра от него. Приличаше на един огромен пламък на свещ, достатъчно голяма, че да покрие целия мост в ширина. Аркард лесно можеше да прелети покрай нея, но не намираше смисъл да го прави.

Прибра крилете си и тръгна към пламъците. Този път дори не затвори очи, а остави пламъка да премине покрай него. Не усети болка, все едно въобще не бе там. Само дясното му рамо леко бе опарено. Когато премина го погледна и видя, че на рамото си имаше нещо като татуировка или по-скоро като рожденен белег, не можеше да определи точно. Приличаше на три крила с по два изострени края, имащи една първоначална точка, от която описваха кръг.

Тъкмо се чудеше какво значи това, когато детето-старейшина проговори:

- Огънят те прие. Вече си един от войните му.

Малкия демон бе застанал до входа на залата. От двете му страни бяха застанали двама демона, довели го до тук.

Докато се приближаваше отговори.

- Какво и да е. Мога ли вече да си вървя?

- Ти премина изпитанието. Свободен си да правиш каквото си поискаш

- Да се надяваме, че няма да имам отново нужда от помощта ви.

- Нашата роля свърши. Пътищата ни никога повече няма да се пресекат. Помни обаче едно, Паднали – никога не се отклонявай от целта си. Загубиш ли пътя връщане назад няма да има.

- Ще го запомня.

С тези думи Аркард излезе от залата. Мълчаливо взе нещата си и си тръгна. Никой не тръгна да го изпраща. Когато излезе от дома им двамата охранители дори не помръднаха като знак, че е там. За тях той вече нямаше значение.

Аркард погледна към двата рога, който все още държеше в ръка. Все едно не бе минал и ден, откакто сам ги откъсна от главата си. Но не можеше толкова лесно да си ги сложи обратно. До новолунието оставаше седмица, достатъчно време да се подготви и осмисли как да постъпи оттук нататък.

Прибра двата рога в чантата си и потегли нагоре към върха.

Качването до върха отне няколко часа, но пристигна малко след като се стъмни. Откри подходящо място и си направи лагер. Възнамеряваше да остане тук цяла седмица, докато не настъпи пълнолунието. Мястото бе изолирано, но достатъчно открито, за да му свърши работа. Тук нямаше да бъде обезпокояван от никого.

Седна пред огъня и отново извади двата рога. Бавно ги докосна. По сребристо-сивата им повърхност се отразяваха пламъците на огъня. С тяхна помощ щеше да получи нови сили, може би дори щеше да успее да призове меча си Рюгедунс. Мислеше да опита да го направи и без тяхна помощ, но чувстваше, че няма да се получи. А той щеше да му бъде нужен.

В тази спокойна нощ си спомни как го бе получил. Беше толкова отдавна, че все едно винаги е бил с него. Затвори очи и се унесе в спомените си.

Бе много млад, когато го направиха лейтенант. Може би на около четиридесет – петдесет години, наистина не си спомняше точно. Малко след това баща му умря. Бе загинал по време на дуел с друг демон, заради някаква наложница, не знаеше на кой бе принадлежала. Важното бе, че някой трябваше да наследи силата на семейния меч. В него се криеше древна магия, която по странен начин му даваше живот.

След смъртта на баща му мечът го напусна и приел първоначалната си форма. Сега трябва да се намери наследник. В повечето семейства е лесно – почваха да се правят заговори, да се избиват, докато накрая някой не вземе окончателно властта. Някой от предците му обаче решил да направи нещо друго. Той казал, че този, който овладее меча ще стане наследник. Разбира се не бе лесно, можеше дори някой да умре ако е неспособен да понесе силата. Но от друга страна ако успееше значи е достоен.

Аркард бе шестият, който се реши да опита. Преди него един от братята му бе умря, а една далечна братовчедка щеше завинаги да има белези по цялото си тяло. Тези два инцидента бяха успели да накарат много от желаещите да се откажат, но Аркард никога нямаше да го направи.

Още бе ясен спомена за онзи ден в главната зала на замъка им. От двете си страни бе изпълнена с демони, част от огромното му семейство, слуги или просто любопитни демони. Предния ден дори бе чул залози, че ще се провали. Той разбира се даде цяла кесия злато, че ще успее и наистина бе уверен в себе си.

Бе развълнуван, но когато настъпи самият момент бе спокоен. Все едно нямаше никой в залата освен него и меча. Той бе поставен пред малкия трон в очакване да го вземе. Достатъчно бе само да го вземе в ръка и щеше да разбере дали е успял.

Когато достигна до поставката на меча се загледа в червеното му острие. Пламъците на факлите се отразяваха по повърхността му, създавайки впечатлението, че наистина гори. От друга страна обаче черната дръжка от драконови кости си оставаше все същата – ледена и твърде като стомана. Толкова пъти бе виждал баща си да го използва, но никога и от толкова близо. Беше великолепен! Рюгедунс, Драконова смърт.

Аркард посегна към дръжката и вдигна високо меча над глава. Почувства как силата го изпълва. Все едно изгаряше, но в същото време нямаше болка. Не знаеше колко продължи това чувство. Затвори очи. Започна да се колебае, че няма да успее. Отвори ги чак когато почувства, че тежината в ръката му намалява и накрая изчезва. Мечът го нямаше. Но той знаеше, че е тук. Обърна се с лице към останалите и научна изрече името му. Рюгедунс! И той отново се появи в ръката му. Размаха го няколко пъти, за да усети какво е чувството да го държи. Сякаш винаги го бе имал.

Усмихна се, докато гледаше как всички други му се прекланят и го наричат милорд. Това той едновременно стана господар на замъка и получи древния меч.

Не бе спал от доста дни, така че преди да се усети вече спеше.

През следващата седмица не прави нищо особено. Имаше всичко, от което се нуждае, така че спокоен размишляваше върху това как ще постъпи оттук нататък. Разбира се всичко зависеше от това как щеше да се развият събитията и дали щеше да успее да призове отново меча си. Не мислеше обаче, че дори тогава ще бъде достатъчно силен, за да се справи с Нарат, така че трябваше да продължи да тренира и да се бие.

Спомни си думите на онова дете. Никога не се отклонявай от целта си. И той нямаше намерението да го направи. Първо да победи Нарат, после да се върне при Линора. Линора... Не знаеше какво ще прави. Не можеше да престане да мисли за нея, но и не можеше да си позволи тези мисли да го разсейват прекалено. Трябваше да се справи.

Без да се усети измина една седмица. Сега му оставаше само да изчака дванайсетия час, когато Луната е в зенита си. Не знаеше защо хората се решили, че Луната има специални сили, същото се отнасяше и за слънцето. За него нямаше значение къде се намира, стига мига да е подходящ. Кристално ясното небе по време пълнолуние бе най-подходящия момент да призове тъмните сили. Така си бе така, но не намираше друг смисъл в него.

Накрая настъпи момента. Аркард бе застанал на една по-голяма скала и гледаше към нощното небе. Знаеше, че момента е настъпил. Взе в ръка и двата си рога, а другата повдигна към лицето си. Беше приел истинската си форма, така че кучешките му зъби бяха малко по-дълги отколкото трябваше. Използва ги, за да направи няколко малки рани на ръката си. От тях започна да капе кръв. Постави така ръката си, че капките да падаха върху основата на двата рога. Когато целите бяха в кръв облиза мястото, за да спре отчасти кървенето и взе по един от рогата в ръка.

Мигът бе настъпил.

Аркард затвори очи и се концентрира. Можеше да почувства собствените си сили да се движат из тялото му. Почувства и прилива идващ от двата рога. Започна да се хармонизира. Отне му известно време, но накрая успя. И точно в момента, когато успя ги постави на главата си, точно там, където се намираха някога. Беше готово да изпитва болка, но не очакваше да е чак толкова силна. Бе дори по-зле отколкото кога ги отчупи от себе си.

Виковете му се чуваха из целия връх, докато най-накрая не усети, че връзката е възстановена. Плахо отпусна ръце, неуверен дали наистина е успял. Но те останаха на място. Въздъхна. Първата част бе свършена. Зареден с нова мощ той бе готов.

Вдигна високо дясната си ръка и извика:

- Рюгедунс! Рюгедунс! Рюгедунс!

Първият момент не почувства нищо, но после усети познатото усещане. Сякаш нещо вътре в него се пробуждаше от дълбок сън. Мускулите му се стегнаха, когато изведнъж в ръката му се появи дългия меч. Започна да го размахва, образувайки големи кръгове около себе си. Все едно не бяха минали четиристотин години. Никога тази меч нямаше да спира да го удивлява. Загледа се в острието му. Колкото и пъти да го бе използвал то винаги оставаше остро и главно все едно току-що бе завършено от ковача. Аркард бе сигурен, че ми е направена магия специално за тази цел.

Аркард продължи да тренира с него през цялата нощ. Не бе спирал да се упражнява, но едно бе да използваш обикновен меч, клеймор, сабя и друго подобно оръжие, а съвсем друго с Рюгедунс. С всеки замах се чувстваше все по-силен и силен. Нямаше дали е заради двата рога или от меча, може би от двата или никой от тях.

На сутринта събра нещата си и си тръгна от върха. Не следваше определена посока, а просто пътуваше. Подобно на първото си пътешествие из тази свят и сега не следваше дадена посока или цел. Бе решил да пътува и да търси силни демони, с който да се бие. Безсмислено бе да си губи времето с по-дребните, така че търсеше наистина силни. С всяка битка щеше да има нови сили, докато накрая не открие Нарат.

Знаеше последствията. Почувства как бавно се превръща в онзи демон, който някога бе, но не можеше просто да се откаже. Направил веднъж първата крачка нямаше връщане назад. Дори ако накрая да изгубеше постигнатото, щеше да е доволен ако го победи.

С тази мисъл в глава тръгна напред към изгрева.

Така изминаха цели четири години.

Аркард дори не ги усети. Мислеше единствено за следващата битка. Имаше дни, в който дори забравяше за Линора и това бе нещото, което най-много го ужасяваше. Какво ли би казала тя ако го видеше сега. Ако го видеше как изглежда като се бие. Сигурно щеше да си помисли, че някой адско чудовище е попаднало на земята. И нямаше да греши много.

На няколко пъти улови следите на Нарат, но все губеше следите му, докато накрая не откри една сигурна. Следва я цяла седмица преди да достигне целта си. Не спираше дори да си почине малко. Мислите му бяха изпълнени само с предстоящата битка. От сега чувстваше как кръвта му пулсира.

Бе само на ден път, когато го усети. Удари го като ударна вълна. Една сила, която не бе усещал от години, но така и никога нямаше да я забрави.

Линора.

Хиляди въпроси се появиха изведнъж в главата му, но най-важното бе, че тя е там, където е Нарат и той трябва да стигне колкото се може по-бързо.

Пътува целия следобед и цялата нощ, докато накрая само няколко часа преди съмване не се озова пред входа на пещера. Имаше лошо предчувствие. Призова меча си. Въздухът вътре бе наситен с кръв и смърт. Притесни се за Линора, но се утешаваше с мисълта, че усеща силата й, макар и много по-слабо от преди.

Пристъпи вътре в тъмнината.

Миналото е минало

Аркард внимателно, но бързо навлизаше в пещерата.

Знаеше, че Линора е някъде там. Усещаше присъствието й. Достатъчно бе да последва тази сила и да отиде при нея. Не знаеше какво може да се крие сред черните сенки. Нарат скоро е бил наоколо, но не знаеше дали продължава да е. Имаше и други демони, твърде незначителни, за да им обръща внимание, а и те самите ги нямаше наоколо.

Малко светлина се появи пред него и Аркард ускори крачка. Дори не можа да огледа залата, защото веднага разпозна Линора и се запъти към нея. Разкъсаните й дрехи, белезите по тялото й, оковите, окървавени от китките й... Тя просто се бе отпуснала на веригите като мъртва. Тези и хиляди други малки детайли събудиха у нещо жажда за мъст. Толкова силна, че единствено демон като него може да породи подобно чувство. Не бе нужно да я пита какво се е случило – вече знаеше и от това го заболя повече от всичко друго, което бе направил до сега.

Той бе виновен!

Гледаше я, как е отпуснала безпомощно тялото си и знаеше, че никой друг не е виновен за това, освен той самия. Ако не я бе оставил щеше да я защити. Но вместо това не спираше да я наранява. Всеки път... От първия път, когато я видя като дете, й носеше единствено болка. И въпреки това тя държеше на него, отказвайки се да отвърне и живее щастливо и без тревоги. Но напускайки я с надеждата да я спаси, я погуби.

Докато освобождаваше ръцете й забеляза, че се раздвижи. Линора бавно надигна глава и погледна право към него. Очите й бяха зачервени и от тях се стичаха сълзи. За първи път Аркард виждаше у нея толкова празен и бездушен поглед. Като че ли душата й бе напуснала тялото.

Повдигна треперещата си ръка и докосна лицето му. Не продума, но прочете името си в треперещите й устни, едновременно проклятие и благословия, и се отпусна в ръцете му.

През целия ден я носеше, отдалечавайки се все повече от пещерата. По едно време дори летя, избягвайки близкото село. Искаше да се махнат от там колкото се може по-бързо. Бе открил вещите й и сега ги носеше на гърба си, заедно със своите. Вечерта откри подходящо място да останат през нощта и запали огън. Линора още не бе дошла в съзнание, затова реши да не я безпокои. Зави я добре с одеялото си и сам се излегна от другата страна на огъня. Не знаеше как да постъпи. Никакви думи нямаше да променят станалото, нито да оправят нещата.

Дано сутринта му дадеше желаните отговори.

Но утрото му се стори дори по-тежка от нощта. Линора спеше, поне доколкото можеше да догатне, заслушан в ритмичното й дишане. Сега тя имаше нужда от сън и нямаше намерение да й отнеме този миг на спокойствие, когато имаше най-голяма нужда от него. Може би по-късно следобед или вечерта щеше да я пробуди, поне да хапне нещо, но това щеше да го мисли после.

Не го направи. Искаше да е будна, така че да се опита да й помогне, да я утеши, но не бе сигурен, че има правото да го направи. Дали дори щеше да има силата да срещне погледа й, след като й причини всичките тези злини?

Коя бе правилната постъпка – да бъде до нея или да я остави? Навремето бе сигурен, че ще й осигури добър живот – тя е млада, красива, добра. От нея щеше да излезе прекрасна съпруга и майка. Но всичко се провали с гръм и трясък. Онова дете-старейшина бе прав. Миналият път, когато се завърна, я откри променена, а бе отсъствал само няколко дни. Тъмната сянка се бе прокраднала над лицето й и макар че с времето изчезна, понякога пак се появяваше. А сега? Завинаги ли щеше да я изгуби?

Вечерта, дори и Линора да се бе събудила, с нищо не го показа, а той не посмя да я събуди. Стоеше мълчалив до огъня, гледайки я в гръб. Косата й се бе разпиляла като вода по раменете й и одеалото, променяйки цвета си от пламъците на огъня. Аркард с болка си припомни вечерите, когато седяха заедно покрай вечерния огън и той й разказваше истории за света отвъд планината. Заедно се смееха и си разказваха шеги, а после тя се сгушваше до него и той я оставяше да спи, играейки си с косата й. От както започнаха заедно пътуването си тя все по-рядко оставяше косата си спусната, но дори и тогава пак му харесваше да я докосва и да се наслаждава на мекотата й.

Толкова много му се искаше тези дни да се върнат... Но бе минало твърде много време и двамата се бяха променили.

Събуди се от внезапен шум. Рязко стана и погледна първо към Линора. Не я откри при завивките и се изплаши. Със скок се изправи и огледа. Чак тогава я забеляза облегнала се на едно дърво на двайсет метра от лагера. Бързо отиде към нея. Първоначално му се стори, че е припаднала, но вместо това тя седеше и закърпеше големите дупки по дрехата си с помощта на силите си. Не знаеше, че го умее. 

- Линора...

Опита се да я докосне по рамото, но изведнъж тя се отдръпна назад. Трепереше. Щом го видя малко се отпусна, но продължи да е нащрек. Очите й като стъклени – студени и празни.

- Линора.... аз...

- Стресна ме, демоне – заговори, докато бавно се изправяше, облягайки се на ствола на дървото. – Не очаквах да те видя отново. Какво правиш тук? Мислех си завинаги си си вдигнал ръцете от мен.

- Знаеш, че не е така. Изслушай ме. Това, което се случи е изцяло по моя вина. Ако не те бях оставил...

- Няма за какво да говорим! Миналото е минало! Ти изостави своята Линора при онези селяни. Не искам да имам нищо общо с теб – замлъкна. Продължи, гледайки го със студените си очи. – Но трябва да ти благодаря. Ти и Нарат ми доказахте, че всичко, в което съм вярвала е измама. Никога демон като вас не ще бъде способен да дари нещо различно от болка.

Линора тръгна обратно към лагера. Всяка крачка й причиняваше болка, но тя не го показа. Нямаше да му позволи да я види толкова слаба. Под одеялото Аркард можеше да види полуголото й тяло, цялото в синини и следи от нокти. Протегна ръка, за да й помогне, но нещо го възпря. Бариера. Тя обаче не бе достатъчно силна и той мина през нея.

Жената го изгледа учудена.

- Станал си по-силен. Преди не само, че не можеше да преминеш подобна бариера, но и щеше да ти причини остра болка. Сигурно е заради рогата. Добре ти стоят, като на истински демон. Но не съм онова момиче, което бях. Взе ми мечовете, но аз имам и други трикове. Не ме докосвай!

Изведнъж нова бариера се появи, по-силна от предишната и го изхвърли назад. Аркард загуби равновесие и падна на земята. Тогава за първи път от четири години видя усмивката й. Но това не бе онази нежна и невинна усмивка, която познаваше, а поредния израз на презрение и празнота.

Какво се бе случило с нея? Къде наистина бе изчезнала любимата му? Не бе очаквал, че един ден ще се прекърши пред света. Но вече бе прекалено късно и за него, нали? Гледаше я как продължава да върви напред и знаеше, че от този миг нататък не ще може да я напусне. Дори и да го мразеше, дори да го прокълнеше или убиеше, знаеше, че ще остане с нея завинаги. По-лошо от това не можеше да бъде. Оставаше жива единствено малката надежда, че един ден отново ще види истинската й усмивка.

Наблюдаваше я докато бавно се дооблече. Не смееше да наруши спокойствието й. Забеляза, че не носеше огърлицата на жреца, сигурно Нарат я бе взел. Спомни си, че откакто я бе получила не я бе свалила. Начинът, по който докосваше голата си шия му доказваше, че не се бе разделила с нея доброволно. Без тях сякаш и последната й връзка с минало е изчезнала. Или не? Аркард не знаеше какво бе правила през годините, може би все още имаше надежда да върне нещата такива каквито си бяха.

Линора се облече и тръгна, държейки в ръка малкия си вързоп. Аркард й подвикна да я изчака. Тя се обърна назад към него с думите:

- И защо трябва да го правя, демоне. Там, където отивам няма място за теб.

- Няма значение – ще те последвам. Втори път няма да те оставя сама. Никога вече!

- Веднъж вече даде подобно обещание. Защо си мислиш, че ще ти повярвам? Помежду ни вече няма нищо.

- Връзка все още има и ти добре го знаеш. Освен това трябва да ти ги върна – подаде й голям вързоп. – Твой са.

Линора взе вързопа го развърза. За първи път от години отново дължеше двата си все така любими меча, красиви, както в последния ден, когато ги бе държа в ръцете си. 

- Много мило, че ги пазиш, но това няма да промени нищо. Махни се от очите ми.

- Никога.

Сигурно спорът щеше да продължи, но Линора бе прекалено слаба за това. Докато се оправяше девойката огледа местността. Бяха далеч от пещерата. Не можеше да определи точното място, но бяха достатъчно далеч. Преди да стане бе потърсила бутилката си с рикоркт. За щастие бе наполовина пълна, така че нямаше да се налага да си прави още веднага. Повдигна бутилката и изпи по-голямата част от съдържанието. По принцип не би го правила, но имаше нужда от нея повече от всякога. Досега я крепеше вътрешната й сила, но това нямаше да продължи още дълго.

Постави мечовете на гърба си, тежината им й донесе нови болезнени спомени. Бавно продължи напред. Можеше да чуе стъпките на Аркард зад себе си, но ни веднъж не погледна към него. Защо му трябваше да се върне и то точно в този миг. Усещаше новите му сили, бе станал много по-силен от преди, но не можеше да се мери с нея. Трябва да е прекарал цялото си време в тренировки. За това ли си бе тръгнал? Нямаше ли да е по-лесно да са заедно?

Не искаше да мисли за това. Чувстваше се ужасно. Всяка стъпка й се струваше по-трудна от предишната. Краката й трепереха, а допира на дрехата до кожата й и причиняваше болка. Копнееше за място, където да измие цялата мръсотия от себе си. Да можеше и спомените й да изчезнат. Ръцете на Нарат, опипващи тялото й. Гласът му, изпълващ всяка частица от нея с отвращение. Мразеше се!

Отне й половин ден, но го откри. За нейно щастие наблизо имаше ручей. Остави дрехите си на земята й се зае да се измие. Не я интересуваше дали наоколо има някой друг, нито дали водата е вряла или ледена. Търкаше кожата си, докато станеше червена и някой от раните не прокървяха отново, но нищо не помагаше. Накрая се отказа и излезе и се върна при Аркард при неща като техен импровизиран лагер.

Не знаеше, че по-рано Аркард я бе проследил. Демонът се боеше да не й се случи нещо. Състоянието й бе толкова лошо, че мисълта да се опита да се самоубие му се струваше напълно реалистична. Линора обаче само се изкъпа.

Не искаше да го прави, тя имаше нужда да бъде сама, но просто не можеше да я остави. Гледаше тялото й със смесени чувства. От една страна си спомни миналото, когато на няколко пъти се бе засичал с нея, докато се къпеше. Вярваше, че не е виждал по-красиво създание. Тогава тя бе млада, едно младо момиче, но сега бе истинска жена. От друга страна обаче виждаше оставените от Нарат следи. Всеки един малък белег, прорез и синина се забиваше като нож в гърдите му. Щеше да го накара да си плати за това хилядократно.

По едно време Линора надигна косата си и тогава той видя нещо друго. Беше далеч и не можеше да го различи добре, но приличаше на белег по средата на шията й. Нарат?! Не, тази рана, приличаща на жигосване, не бе нещо скорошно. Жреци? Други демони? Искаше още сега да отиде при нея и накара да му каже кой й го е причинил, но не можеше. Щеше да разбере, нямаше толкова лесно да се откаже. Но и щеше да се наложи доста да почака. Най-важното сега бе отново да спечели доверието й.

Като видя че приключва си тръгна и се върна при лагера, преструвайки се, че никога не го е напускал. Не проговориха, но той не спря да я наблюдава, докато оправяше нещо из нещата си.

Линора подигна меха си - имаше още малко вътре и го изпи. Още от първата глътка на топлата напитка се почувства по-добре. Дори събра кураж и да погледне Аркард. След миг обаче го отклони. Нямаше толкова лесно да се върне силите, колкото и да й се искаше. В чантата си имаше малко сушен рикоркт, който би трябвало да й стигне, докато се върне в храма, пък дори и малко след това. Сметна, че няма да е нужно да приготвя част от него още сега, така че отложи задачката за сутринта.

Седяха мълчаливи, всеки зает със собствените си мисли, когато Линора усети, че Аркард стана и се приближи към нея. Бе готова да вдигне бариерата си, но видя чинията в ръката му и се спря.

- Не съм гладна.

- От два дена не си слагала нищо в устата си. Трябва да ядеш независимо дали го искаш или не.

- Не съм длъжна да слушам заповедите ти.

- Това не е заповед, а молба. Тревога се за теб.

Тук Линора не се сдържа и иронично се изсмя.

- Тревожил се. Оцелях четири години без теб, демоне. А и много преди това можех сама да се грижа за себе си. Няма значение какво ще се случи, ще се справя. Ни една грешка или дело не може да бъде поправена. Можем само да се борим да оцелеем и точно това направих при жреците.

- Жреци? Но ти ги мразиш.

- Тези чувства отдавна нямат значение. Имам полза от тях, така че съм с тях. И аз и те убиваме демони, защо трябва да страня, когато мога да извлека полза от знанията ми. При тях станах много по-силна, отколкото, когато бях с теб и си губих времето да се грижа за малки духчета. На този свят няма добри или лоши, демоне – ние сме просто това, което сме, а именно врагове. Омръзна ми да си пропилявам времето с такива глупаци като теб...

Щеше да продължи да говори, но Аркард я удари през устата. За миг и двамата останаха изненадани от случилото се, но гневът му не му позволи да остави нещата така.

- Съвземи се Линора, това не си ти. Тези думи не отговарят на истинските ти желания. Не помниш ли времето, когато мразеше и хората, и жреците. Когато онова, което искаше бе да има мир между двете ни раси. Ти вярваше в това с цялото си сърце и не позволяваше на никой да разруши тази мечта. Какво се случи с онова момиче, което познавах и обичах?

Линора взе подноса от ръцете му и откъсна едно малко парче месо с ръка.

- Тя умря... В мига, в който я изостави за първи път. В мига, когато си върна спомените и теб те нямаше. В мига, когато влезе в онази пещера и се изправи лице в лице с Нарат. Твоята Линора умря и това, което виждаш тук е нейната сянка.

За миг Аркард замълча.

- Не го вярвам! Знам, че тя е някъде вътре в теб.

- Заблуждавай се, демоне.

- Престани да ме наричаш така! Знаеш името ми! Да, демон съм. Не мога да променя този факт. Природата ми е по-близка до тази на хищник, отколкото на човек. Роден съм, за да въдворявам хаос, смърт и болка. Но не е задължително това да продължава завинаги. Сега едната ми цел в живота е да стана по-силен, достатъчно, че един ден да мога да те защита. И да премахна всички белези, който съм оставил върху теб.

- Те са твърде много. Някой от тях никога няма да заздравеят.

- Откъде си сигурна? Никога няма да разберем, докато не опитаме. Заедно ще успеем. 

Линора поклати невярващо глава. Мълчаливо хапна няколко залъка, достатъчно, че да го накара да не настоява повече и се приготви да спи.

Аркард се опита на няколко пъти да продължи разговора, но тя не промълви и дума.

Скоро заспа, сънувайки кошмари, каращи я да се събужда трепереща през нощта, облята в сълзи. Но кошмарът не свършваше само до тук. Мракът около нея й напомняше за пещерата и Ангела. Да, тя бе умряла, но дали и някога въобще бе съществувала? Имало ли е някога място за нея на този свят? Да можеше мрака просто да я обладае и завинаги да заличи и най-малката следа от съществуването й.

Искаше да забрави всичко и да се превърне в онова спокойно и безчувствено същество, което бе в храма, незаинтересувано от никой и нищо. Единствено мечтата й я държеше жива и Линора нямаше намерение да се откаже. Само това придава смисъл на живота й.

На следващата вечер бе същото. Лесно заспа, но не след дълго пак се събуди с писък в гърлото си. Заопипва тялото си, нямаше змии, нямаше ръце. Нямаше глас шепнеш ужасни неща в ухото й. Думи проникващи дълбоко в душата й като малки кинжали.

“Харесва ти, нали? Знам го. Чудно как Аркард успява да държи ръцете си далеч от теб, ангелче. Да, знам какво си. Чудно ми е какво ли имат да кажа там горе като те видят сега. Курва на демони.”

Усещаше дъха му на тила си. Толкова близо. Така смразяващ. Но оглеждайки се не видя някой с изключение на спящия Аркард. Отне й няколко мига да нормализира дишането си. Просто кошмар. Всичко свърши. Никога повече няма да се повтори. Трябва да е силна, но защо тогава се чувстваше толкова слаба, когато този демон бе покрай нея. Нормалните дози рикоркт не помагаха. Бе изгубила контрола си, така че трябваше да почне почти от начало, но щеше да се справи.

Не трябва да се бои от кошмарите, реалността е много по-лоша.

Три седмици по-късно Линора се възстанови и въпреки присъствието на Аркард, който и за миг не откъсваше поглед от нея, бе добре. Дрогата я успокояваше, притъпяваше чувства и й връщаше здравия разум. Преструваше се, че не го вижда, че няма значение за нея, но и за миг не забрави, че е там. Държеше се колкото се може по-студено, защото това бе най-добрата защита, която имаше.

Но дори това не помагаше, когато се изправяше срещу спомените си в пещерата. Още можеше да почувства ръцете на Нарат върху себе си. Вече й бе трудно да погледне в тъмнината или към Аркард, без тези мисли да се връщат. Два отделни случая еднакво носещи й болка и едновременно вътрешни и външни белези. 

Най-накрая, когато си мислеше, че вече нищо друго не й остава освен да привиква към него, достигнаха храма. Местността й се струваше много по-позната от всичко видяно досега и знаеше, че само след половин ден ще е пред стените на храма, на един Бог, който не можеше да разбере и най-важното – далеч от Аркард и черните му очи.

Линора вече усещаше добре познатата енергия на жреците, събрана на едно място като пчелен кошер. Точно от това имаше нужда. Да се върне там, смесвайки се с множеството, загубвайки се в спокойното ежедневие.

Имаше обаче един не малък проблем – Аркард. Не можеше да го остави да продължи да пътува с нея. Никога нямаше да го допуснат дори да припари близо до храма, камо ли да влезе. Дори само да си бе помислил и щяха да го убият на мига. А колкото и да не искаше повече да го вижда, не можеше да се представи като причина за гибелта му.

Именно заради това изчака, докато изкачат хълма, откъдето можеха да видят Харитос. Спря там, близо до ствола на едно дърво и заговори:

- Е, демоне, - нямаше сили да произнесе името му. – Надявам се да съм задоволила желанието ти да бъдеш покрай мен, защото от сега нататък не може да ме последваш.

- Вече ти казах, че повече никога няма да се отделя от теб. Ще дойда с теб.

- Приближиш ли се дори с крачка веднага ще те усетят и убият. Там, където отивам нямам нужна от защита, още повече на някой, доказал, че не може да ми предостави такава.

- Тогава ще остана точно тук и няма да помръдна, докато не се върнеш при мен.

- Сам се обричаш, демоне. За мен няма причина да се интересувам дали си добре или не. Добре знаеш това.

- Думите ти не отговарят на истината и двамата го съзнаваме. Объркана си, но един ден ще осъзнаеш напълно какво чувстваш, не само към мен, но и към света около себе си.

- Нямам какво повече да му мисля. Виждала съм достатъчно, че да имам ясна представа за света, в който живея. Не знам какво прави през тези години, но вече не сме онези, който бяхме, излегнали се на планинската поляна, вгледани в нощното небе – продължи по-спокойна. – Всичко свърши. Сбогом.

- Знам, че ще се върнеш. Не може цял живот да се криеш зад тези стени, молейки се на Бог, в който не вярваш. Да, той може да е там някъде, но в него няма никаква мистерия и свръх сила, Линора. Всичко, от което се нуждаем е само да бъдем заедно. Не съм забравил това време, за което говориш и то не е просто илюзия. Затова и съм сигурен, че ти ще се върнеш за мен, защото аз ще те чакам тук, пък било то и до края на вечността.

Линора вече му бе обърнала гръб, направила няколко крачки напред, но можеше да почувства сериозния му поглед.  Чувстваше го... не... знаеше, че той няма да си тръгне, каквото и да му казва. Но душата й бе прекалено наранена, за да си позволи да му повярва. Почувства се слаба и ранима, но нямаше рамо, на което да се облегне. Дори Нирма вече я нямаше.

Щом Аркард свърши до говори остана на място, борейки се с желанието да я последва. Стори му, че и тя се поколеба, но бързо се съвзе и продължи пък храма. Безпомощен, той седна на земята, загледан в отдалечаваща й се фигура.

Обратно в Харитос

С всяка своя крачка Линора се чувстваше по-добре. Стените на Харитос ставаха все по-големи, изпълвайки полезрението й. Почувства се достатъчно добре дори да поздрави някой от служителите, работещи в нивите. Разпознали я те почтително отвръщаха на поздрава й. Да, няколко месеца далеч оттук не им бе позволило да забравят лицето на единствената жена-жрец, която са имали. Тази мисъл я накара да се усмихне. Но скоро съзнанието й бе заето с много по-важни въпроси и та забрави за всичко останало.

Щом стигна портите и ги премина бе посрещната от двама жреци.

Единият я заговори:

- Радваме се на завръщането ти, Линора.

- И на мен ми бе домъчняло за това място, колкото и невероятно да звучат думите ми.

- Главният жрец Уренкис желание да разговаря с теб за пътуването ти.

- Аз също имам както да кажа пред него и останалите.

- Тогава ме последвай.

Макар и добре да познаваше пътя към главната зала, тя се остави да бъде водена от жрец. Другият, който бе запазил мълчание вървеше на няколко крачки зад тях. В това нямаше нищо необичайно, тъй като тяхно задължение бе да посрещат всеки новодошъл. Но в Линора си оставаше усещането, че отново я водят да бъде съдена както при първото си идване тук. Заради това и се учуди, когато вместо в обичайната голяма зала я отведоха в личната приемна на Уренкис, където той приемаше единствено своите близки приятели и приближени.

Приемната бе доста по-малка от главната зала, дори би могло да се каже, че е само малко по-голяма от две малки килии една до друго. Но нещо в нея винаги бе карало Линора да се чувства добре. Тайната сигурно се криеше в нейния простоват, но уютен вид. Привидно на вида си обаче тук бе и мястото, където жреците се събираха и за да решават по-важните си дела, който не винаги позволяваха голяма публичност. Линора бе наясно, че не я очаква нищо добро.

Спряха пред врата и двамата жреци отвориха крилата, оставяйки я да влезе сама. Там от двете страни на пътечката бяха седнали десетината по-висши жреци, а точно пред нея бе и самия Уренкис. Също както в голямата сама, но тук бе в умален вариант. Имаше една малка врата водеща към личните покой на главния жрец, но от вратата бе трудно да се забележи.

Линора се придвижи напред, спря по средата на стаята и леко се поклони. Знаеше, че е редно да и да се прекръсти, но вече на никой не му правеше впечатление, че пренебрегна това. Опитаха се да й го втълпят, когато за пръв път дойда в храма, но никой не успя да прекърши волята й.

Остана така, докато Уренкис не проговори:

- Радвам си, че се завърна при нас, Линора. Заради обстоятелствата на неочакваното ти заминаване реших, че ще бъде най-добре веднага да повикам съветниците си и да чуем всичко, което си преживяла, докато те нямаше.

- Щом това е желанието ви, велики жрецо – пое си дълбоко дъх и започна да разказва. – Както добре знаете още от идването си имах за своя цел да събера сили, с който да победя един определен демон. Ден преди да замина усетих присъствието му, не и бях единствената. Знаех, че е наблизо и исках да го настигна преди да изгубя следите му. Отне ми няколко месеца, но накрая се изправих лице в лице с него - тук замълча, не можеше просто да им каже истината за станалото онзи ден. Преглътна и продължи. – Той се оказа по-силния от двама ни. Успях да му се измъкна преди да ме победи напълно. Нужни ми бяха няколко дни да се възстановя. Докато бях в сила отново да пътувам той бе изчезнал безследно и реших да се завърна в храма.

- Тя премълчава нещо – заговори един от съветниците, Линора не бе сигурна кой точно. – Никога преди не съм чувал за демон, който да остави врага си жив.

- Не мога да ви кажа какво точно стана там. Бях изгубила съзнание, събудих се два дни по-късно вече на различно място. Ар... Не мисля, че е от значение какво е станало тогава.

- Щом не желаеш да го споделиш с нас не виждаме друг начин освен да оставим този въпрос нерешен. Повикахме те тук и по друга причина. Не си й съмнявам, че си усетила демоничната сила, която се приближаваше заедно с идването ти. В момента е останала на едно място. Възнамерявам след като свършим тук да изпратя хора срещу този демон. Ясно е, че не става въпрос за обикновен дух, а наистина силен демон.

- Наясно съм с присъствието му, но няма да ви позволя да предприемете каквото и да е било. Той е с мен!

При тези й думи един от съветниците жрец се надигна и гневно започна да говори:

- Чувате ли я какво говори? Богохулство! Още от самото начало ви казах, че е грешка да я приемате в обществото ни. Търпим я въпреки арогантното й поведение, но тя вече прекалява!

- Замълчи, Кретис и я остави сама да обясни действията си. – прекъсна го друг жрец.

- Но...

- Не приемам възражения. – скара му се Уренкис.

Жрецът замълча, поклони се и отново седна на мястото си,  мърморейки под носа си.

- По своя воля този демон пътува заедно с мен близо месец, докато стигнахме до тук. В момента се намира на южното възвишение и ще остане там. Познавам го добре и знам, че няма да наруши думата си да се приближи повече. Не се интересува ни от вас, ни от това място. От значение за него съм само аз.

- Доколкото разбирам от думите ти не храниш големи симпатии към този демон, защо не го убиеш. Това е наш дълг!

- Това е Ваш дълг, не мой. Убивам само тези, който сметна, че го заслужават – възрази студено Линора. – Вече казах всичко, което ви засяга. Повтарям – няма да позволя да го убиете или нараните. Единствено аз имам правото да искам смъртта му и когато настъпи времето да умре, ще я получи от собствената ми ръка.

- Надявам се, че говориш истината.

- Никога не съм имала намерението да ви лъжа.

- Тогава ще го оставим – няколко жреци тихо заговориха помежду си, но Линора не различи отделните думи. – Ако обаче се приближи храма или по някакъв начин нарани никой, мигновено ще бъде изпратен на смърт.

Линора кимна в знам на съгласие и подчинение.

- Това е всичко, засега. Ще бъдеш отведена до стаята си, където да си отпочинеш.

Жената леко се поклони и последва двамата жреци, който я доведоха до тук. Първата крачка бе направена, но знаеше, че това не е края и Аркард щеше да й създава още много проблеми. Най-добре щеше да бъде още от сега да започне да се приготвя за тях.

Три седмици след като се върна в храма, Линора най-накрая можеше да се почувства като онази жена, която бе преди да тръгне подир Нарат. Безгрижните дни се преливаха един в друг, погълнати от забрава. Нямаше много задължения, защото още известно време грижите за учениците й бяха поверени на друг, така че се отдаваше на медитация и упражнение с останалите. Само така спомените й бавно започваха да избледняват, прибрани в някой далеч, мрачен ъгъл на душата й, от където се надяваше никога да не изплуват.

Но те сякаш все изкачваха някой от миг покой, за да се върнат в съня й. Събуждаха я с писък и караха тялото й да трепери дълго време след това, докато лежи будна в леглото си, неспособна да затвори отново очи. Вече не бяха толкова силно като преди, но пак имаха ефект върху съзнанието й.

Накрая просто преставаше да мисли за тях и отново се обръщаше към обичайните си занимания. Омръзнеха ли й отиваше в библиотеката, взимаше някоя дебела книга и се загубваше в страниците й. Или поне така й се искаше. Гледаше хората около себе си и част от нея им завиждаше, че макар и да се наричат жреци нямат истински сили. Някой от тях дори не можеха да виждат малките духове, който живеят на всякъде по земята, а камо ли да усетят присъствието на истински демон на по-малко от десет мили от себе си.

Не носеше нова огърлица. Жреците й бяха предложили, но тя отказа. Дори да сложеше нова нямаше да има същото чувство, което изпитваше, когато бе с онази. Освен това вече владееше достатъчно добре силата си, че да може да я концентрира за секунда в тялото си без помощна на камъните й. Пиеше и опиата си, но чувстваше, че вече няма същия ефект. За всичко бе виновен той.

Аркард... От къде откриваше тези сили? Каква бе тази воля, която го накара да седи там и да я очаква, знаейки, че това може и никога да я види отново. Дали не се опитваше да изкупи греха си пред нея? Част от нея си питаше „Може би този път ще остане при мен?”, но другата веднага изкореняваше и най-малката се пробудила надежда. Не можеше да си позволи да вярва на думите му. Това щеше да я съсипе напълно.

Линора не си оставяше време да мисли. По-важно бе да открие начин да придобие още сили. Срещата й с Нарат й показа колко е слаба. Колкото и да бе силна той винаги се оказваше по-силният. Дори и Аркард след като си бе върнал рогата не можеше да победи нея, камо ли него.

Трябва да има в начин. Тук, в най-голямата библиотека, където се съхраняваха свитъци на повече от хиляда години, не можеше да няма нещо, което да й помогне или най-малкото да й даде надежда. Заради това все по-малко време излизаше навън и все повече часове прекарваше надвесила глава над старите томове. Книга след книга, страница след страница. Може би ставаше фанатичка. Може би един ден всичко щеше да я поведе към собствената й гибел. Може би този ден щеше да настъпи още утре. Или може би след година, дори две.

Линора се бе зачела в житието на някакъв жрец живял преди триста години. Прочитат бе труден, защото в ръцете й се намираше стар оригинал. Страниците бяха избелели, на места бе оръфана и плесенясала, заради лошата й поддръжка, но жената не се отказа лесно. Мъчителна работа, но поне се губеха по-малко неща при преписа. В книгата си жреца подробно разказваше за чудните места и хора, който бе срещал по време на дългите си пътувания.

Беше се увлякла в описанието му на морето и града, който бе посетил до бряга, когато изведнъж усети прилив на сила. Жрец! Само миг й бе необходим, за да разбере, че не е само един и точно откъде бе дошла. Аркард. Не можеше да разбере кой са, но самата мисъл, че някой е посмял да отиде там въпреки забраната я вбеси. В продължение на три седмици постоянно трябваше да търпи коментарите им, да слуша възраженията и заплахите им, но никой не посмя да престъпи думата на върховния жрец. Нов удар. Изненада се, че Аркард не отвръщаше на атаките. Наистина ли бе толкова глупав, че дори в този миг щеше да спаси обещанието си и да не прави нищо освен да я чака?

Преди да се усети вече бе излязла тичешком от залата, дори не чу забележката на стария библиотекар и се запъти към подземния лабиринт от тунели под храма. Това място бе забранено за повечето жреци, но още в първите месеци от идването си бе открила тайния вход и започнала да го изучава. Вече знаеше всяка тайна скрита зад стените му. Мразеше това място изпълнено с мрак, но сега нямаше избор освен да навлезе в дълбините му, където се пазеше една от най-големите тайни на жреците.

Аркард изплю кръвта събрала се в устата му. Последният удар го изпрати във въздуха и сега се опитваше да се изправи. Седмиците, който прекара в лек транс не му се бяха отразили добре. Силите му бяха намалели значително, а и не можеше да си позволи да ги използва срещу тези тримата, колкото и да му се искаше. Беше дам дума на Линора и щеше да я спази.

Дори си бе направил труда да приеме човешки вид, за да не плаши минаващите хора или самите жреци, но сега косата му отново бе придобила естествения си сребрист цвят и рогата му стърчаха от двете страни на главата му. Дори ръцете му се бяха променили, завършващи сега с остри нокти. Още колко ли можеше да издържи?

- Никога не съм виждал толкова жалък демон – чу един от жреците. – Та той дори няма сили да се изправи. Дали да не го довършим и веднъж завинаги да го освободим от мъките му.

- Не и преди да разбера какво общо има с онази кучка, че да иска го защитава. – намеси се другия, който стоеше най-близо до него.

Нека да се държат с него както си искат, но Аркард нямаше да позволи така да обиждат. Изправи си, бавно, гледайки жреца със студените си черни очи.

- Никой няма право да говори така за моята Линора. Не и без да си плати за това.

- Заплаха ли долавям? – изсмя се жреца, приятелите му го последваха. – Не мисля, че си в удобна позиция да заплашваш когото и да е било, нищожество. Умри! – извика гневно.

Срещу него се насочи огромна червена светкавица. Демонът притвори очи очаквайки удар, който така и не последва. Половин метър от него светкавицата отклони пътя си, срещайки съпротивата на невидима стена. Всички изненадани се огледаха, без да разбират какво точно се случи.

Аркард пръв забеляза как Линора бавно да се изкачва по хълма. Вървеше спокойно, никакви чувства не се открояваха по лицето й, но той забеляза, че е задъхана в резултат от бягането от храма до тук. Когато и другите я видяха тя заговори бавно и ясно:

- Имаше забрана никой да не докосва този демон. Не се учудвам, че именно ти, Кретис, си успял да убедиш приятелите си да дойдете тук и да го довършите. Да не очакваше след това върховния жрец да те потупа по рамото и да те поздрави за добре свършената работа? Но забрави една малка подробност – мен.

- Очаквах да се появиш. Така най-накрая ще мога да си разчистим сметките.

Около ръцете му се заоформи огромна червена топка в искри. Друга подобна сфера правеше един от другарите му. Линора се подсети за намеренията им и реагира светкавично. Бариерата, която бе създала около Аркард започна да расте. За миг бе утроила размерите си и сега бе насочена към жреците. Удари ги с пълна сила. Дори огнените топки, който сътворяваха не можеха да я забавят.

Целта й не бе да ги нарани, но успя да ги обезвреди и повали на земята.

- Дори с тази простичка защита не можеш да се справиш, а искаш да се изправиш срещу мен. Не ме карай да се смея. Няма да ти дам втора възможност – в усмивката й се криеше нещо демонично. – Друг ще реши въпроса.

Обърна се към демона, изваждайки от дългия си ръкав две двойки златна окови. Нарочно ги бе скрила до този момент. Подхвърли му ги в краката с думите:

- Аркард, сложи ги.

- Ха! – изсмя се Кретис. – Този демон да не е луд. Наистина ли си мислиш, че се откаже от силите си. Божествените окови – добър опит, но няма да успееш. Той никога няма да...

Така и не довърши невярващ на очите си. Още на колене Аркард постави оковите на китките си. Линора почувства как силите, който до преди миг изпълваха въздуха около него, изчезнаха. Бавно Аркард се изправи и сложи другите на краката си. Приближи я, заставайки на метър зад нея. Тя ги докосна и те проблеснаха. Когато светлината изчезна видя, че златната връзка на белезниците бе разкъсана по средата и сега те видяха по крайниците на демона като златни гривни. С това връзката бе създадена.

Жената се усмихна самодоволно и заговори на жреца:

- Та какво искаше да кажеш, Кретис? За разлика от теб познавам враговете си толкова добре, колкото и приятелите. Този демон е мой! Така че никога повече да не си вдигнал ръка срещу него.

Обърна му гръб и тръгна обратно към храма, следвана плътно от Аркард, наметнал на едното си рамо вързопа с нещата си. Не продума нито думичка повече. Бе сигурна, че няма да посмеят да ги атакуват в гръб, но въпреки това остави бариерата докато не минаха половината път надолу към храма.

Хората я гледаха изненадана, съпроводена от демон, но за нея те не съществуваха. Без да им обърне внимание го повече към храма, а после в стаята си. Каза му да остане там и излезе. Върна се след няколко минути с топла вода, билки, чисти превръзки, носеше и малък поднос с храна. Даде му знак да седне на леглото й, сама се настани до него и започна да се занимава с раните му.

Мърмореше сърдито под носа си:

- Знаех, че си глупак, но не съм и подозирала, че ще се оставиш да те подредят толкова зле. Ако не бях се намесила вече щеше да си мъртъв. А сега дори се усмихваш.

- Произнесе името ми – тихо заговори. – Не бях те чувала да го казваш от години.

- Имената са си просто имена, начин да се обърнеш към някого. Нищо друго не се крие зад тях. – хладно отвърна, продължавайки работата си.

- За мене има.

- Твое мнение. Свърших си работата тук, заеми се с яденето, докато превържа ръката ти. Гладен си, нали? Какво толкова прави три седмици, че да не мога поне да хапнеш.

- Чаках те. Бях ти обещал да не мръдна, докато не се върнеш.

За миг Линора спря заниманията си и се загледа в очите му. Аркард се замисли какво ли точно искаше да открие в тях – истина или лъжа.

- Ами ако не бях дошла? Ако те бях оставила сам да се оправяш.

- Най-вероятно щях да умра.

- Казваш го все едно е нищо съществено. Мислех си, че цениш живота си.

- Живея само, когато си до мен.

- А сега ще трябва да живееш и без силите си. Сигурно си чувал за Божиите окови или трябва да ти обяснявам за какво служат.

- Използвали са се преди време, за да залавяте живи демони. Носейки ги всичките им сили са заключени и не могат да ги използват. Учудвам се, че си успяла да ги вземеш. Рядкост са.

- Да не си мислиш, че съм тук да си губя времето. Няма място в този храм, с което да не съм запозната. Или тайните му. Лесно е да намеря нещо, когато имам нужда от него.

Е, почти всичко.

- Не се й съмнявам. Линора аз...

Така й не мога да се доизкаже. Вратата се отвори и вътре влезе възрастен жрец с дълга прошарена брада. Огледа ги за миг и проговори:

- Съветът ви вика. Веднага!

Линора се изправи проговаряйки:

- Очаквах да са по-бързи. Кажете им, че идваме.

- Наредено ми е да ви заведа собственоръчно.

- Добре. – отиде до шкафа и извади дълга туника. Подхвърли я на Аркард. – Може да не ти е по мярка, но ще свърши работа засега. Не може да се явиш в този си вид.

Аркард наметна туниката, бе му къса, но иначе му пасваше и бързо я последва през вратата.

Този път ги заведоха в главната зала.

В коридора се бе насъбрала тълпа от нисши по ранг жреци и помощници, любопитни да разберат какво се случва. Вътре бяха всички старши, всеки застанал на отреденото му място. Лицата им изписваха най-различни чувства – от чисто любопитство до съмнение и дори омраза. Линора дори не ги забеляза. Вървеше спокойна, изправила високо глава. Знаеше, че не тя, а Аркард е обект на внимание, но и той нямаше толкова лесно да се впечатли от група глупаци без капка истинска сила в себе си. Та повечето дори още нямаха право да носят огърлици.

Линора направо влезе и продължи по създадения коридор към Уренкис и съветниците му.

- Искам обяснение за поведението ти! – извика той, без да увърта.

Тогава младата жена направи нещо, което никой, дори самия Уренкис, не бе очаквал тя да стори. Линора падна на колене и гледайки към земята. Поклони се докосвайки земята.

Проговори:

- Преди месец бях извикана тук веднага след завръщането си, защото доведох със себе си демон. Тогава ви казах, че той по никакъв начин няма да застраши нито вас, нито някой друг невинен човек. Замяна на това поисках думата ви, че никой няма да го приближи или по някакъв начин, да го нарани. Днес това обещание бе нарушено! За да предотвратя по-тежки последици навлязох в подземията е взех оттам Божествените окови. Знам, че не бе редно без позволението Ви, но нямах време да го искам. Той сам се съгласи да си ги сложи, знаейки последствията. Сметнах за добра идея да го доведа тук, където да е под постоянното ми наблюдение.

- И ти си въобразяваш, че наистина ще позволим нещо?

- Няма причина да не го сторите – Линора повдигна глава и го изгледа право в очите. - А и по-този начин ще имате възможност да опознаете по-добре враговете си, макар че честно казано няма да ви бъде много от полза.

- Невъзможно!

- Върховни жрецо, позволете ми да говоря – произнесе Аркард, правейки крачка напред. – Думите й са самата истина! Знам, че носейки тези окови нямам демоничните си сили. Но ако това е цената да ми бъде позволено да остана до Линора съм готов до края на живота си да не ги сваля. Не се интересувам от вас или целите ви. Не ме интереса колко демони сте избили и колко още ще последват съдбата им. Пазете тайните си, нямам полза от тях. Искам само да ми позволите да остана до нея.

- Глупак.

Линора го прошепна толкова тихо, че само Аркард я чу. Не му отбягна и усмивката, която се появи на лицето й. Явно вече смяташе тази битка за спечелена.

- Странен си, демоне. Силен, но не желаеш да притежаваш силата си. Не мога да открия и капка злоба в очите ти. За миг съм готов да повярвам, че казваш самата истина.

- И е така – прекъсна го Линора, изправяйки се. – Готова съм да заложа живота си като залог, че той няма да направи нищо нередно. Няма да му позволя и за миг да се изплъзне от очите ми.

- Готова ли си да повториш думите си над свещения огън?

- Да.

- Тогава да го донесат.

След минута, в която се чуваха само шепотите на жреците, двама слуги донесоха златен съд с черни камъни. Странни червени символи бяха гравирани върху повърхността му. Аркард не различи никой от тях, но чувстваше магията им. Старейшината постави дясната си ръка над камъните и изрече една-единствена дума. „Гори!” Знаците засияха, а от камъните забълва огън. Пламъкът бе червен, на моменти преминаващ от жълт към червен или пък син цвят.

Линора се приближи, подгъна левия си ръкав до рамо и пъхна цялата си ръка в пламъците. Плътта й почервеня и започна да гори, но тя с нещо не показа, че изпитва болка. Аркард бе сигурен, че всеки друг досега щеше да си дръпне ръката назад викайки.

- Кълна се, че този демон няма да нарани никой. Той не се интересува от тайните на жреците и няма да ги използва срещу тях. Направи ли го ще го убия. И нека после този огън изгори душата ми. - за миг пламъците станаха по-силни,  после изгаснаха. – Това достатъчно доказателство ли е?

Последните й думи бяха обърнати към старейшината. Върна се обратно при Аркард, разпускайки ръкава си. И въпреки бързите й движения той видя следите от изгорено, можеше да усети мириса на изгорена плът. Огънят не бе илюзия както си помисли, когато първоначално го видя.

- Засега. Искам тишина, докато вземем решение.

Върховният жрец започна тихо да разговори със съветниците си. Изслуша доводите им, негодуванието и колебанието. Близкото присъствие на демона щеше да е от полза както за обучението на младите, така и за откриване на слабите му места, което можеше да се използва в бъдеще.

Не от по-малко значение е и факта, че Аркард носи Божествените окови, този толкова древен и рядък артефакт, и само Линора можеше да ги свали. Загубата им щеше да бъде голяма загуба за целия храм. Нямаше друг избор освен да се примири.

Няколко минути по-късно върховният жрец взе своето решение. Даде знак да се въдвори тишина и проговори:

- Нека демонът остане – около него се чуха възгласи на негодувание, –  но ще те държа лично отговорена за всяко негово действие. Ти се закле в свещения огън. Наказанието ще е жестоко.

- Уверявам ви, че няма да се достигне до това.

Поклони се и обърна гръб на съвета, връщайки се обратно в стаята си, следвана плътно от Аркард.

Вървеше спокойно, но леко забързано. Беше й писнало от цялото това представление и искаше да си почине. Преди това обаче минаха през библиотеката, за да вземе книгите, който четеше преди да скочи и побегне към подземията. Откри ги на същото място, където ги остави. Добре, че никой не се бе сетил да ги прибере, иначе трябваше да загуби доста време, докато ги открие. Та то тук имаше стотици подобни томове...

Бързо взе книгите и се върна в стаята. Остави ги на масата и се излегна на леглото.

Без да отваря очи заговори:

- Затвори вратата и пусни резето. Не искам никой да ме безпокой. Ако искаш седни или просто си стой така, все едно. Уморен ли си, вземи едното одеало и легни в ъгъла отсреща. През следващите няколко дни ще трябва да се задоволиш с това.

Аркард послуша съвета й и седна, подпирайки се с лакът на масата. Гледаше я.

- Как е ръката ти? Мога да я превържа.

- Ако имах нужда от превръзка щях сама да се погрижа. Май си забравил колко лесно зараствах раните ми.

Раните на тялото й да, но не и тези в душата й.

Аркард отвърна поглед. Видя бутилката на леглото. Сигурна бе, че това е същата билка, който си бе правила и по време на пътуването им. В началото не можеше да си спомни каква точно бе. Напоследък не се бе занимавал с това, особено толкова редки и опасни като тази.

Рикоркт – досети се още преди да пристигнат.  Билката е рядкост, но е известна със способностите си да притъпява всякаква болка. При правилна дозировка бе способна да накара човек да забрави болката си. Използвана в големи количества води до пристрастяване. Освен вредна за духа, тя застрашаваше и живота на този, който я употребява. Трябваше колкото се може по-скоро да я накара да престане да го ползва.

Няма и десетина минути по-късно Линора се изправи и започна да разполага книгите, който бе взела от библиотеката върху масата. Аркард им хвърли едно око – все стари книги, главно жития и пътеписи. Не разбираше какво толкова интересно можеше да открие тя в тях, но за толкова дълго време на раздяла нещо и в двамата се бе променило.

Без да поглежда към него Линора проговори:

- Следващите няколко часа ще чета, така че  се възползвай от леглото през това време. Заради лекарствата сигурно вече ти се спи.

Аркард кимна. Наистина се бе почувствал уморен и знаеше, че ако легне мигновено ще заспи, но с нищо не го бе подсказал. Явно въпреки всичко все още се познаваха твърде добре. Никой не може толкова лесно да забрави миналото си.

 Сега бавно стана и се запъти към леглото. Излегна се без да се завие и се загледа в гърба й. Линора бе забравила за съществуването му, надвесила глава над голяма пожълтяла книга. Тя се намираше в свой собствен свят, където бе само тя и тази книга. Свят, в който той никога нямаше да може да я достигне, колкото и да се опитваше.

Часове по-късно, някъде около полунощ, Линора надигна глава от книгата. Имаше още доста преди да я довърши, но я боляха очите и се чувстваше уморена. Ръката й я болеше. Искаше й де са използва силите си, но и преди си бе имала работа със свещения огън. Не бе проблем да накара раните й да заздравеят, но щеше да стане много по-бавно. Почти с нормално темпо, така че се отказа.

Огънят имаше магия в себе си. Не знаеше каква, но имаше. Ако бе излъгала или само да се поколебае при отговора си, щеше да я изгори цялата за секунди. Огънят пречистваше греховете. Ако едно невинно дете бе хвърлено в него, то дори нямаше да почувства пламъците. Но тя не бе толкова невинна, колкото изглеждаше. Плътта й бе изгорена доста дълбоко на места, доказателства за това колко греховна е душата й.

Беше преминала изпитанието, ако можеше да се нарече такова, но тази болка е цената, която щеше да заплати. Оставаше й само да превърже ръката и търпи. Нищо, с което не бе свикнала.

Погледна към леглото. Дори не бе усетила кога Аркард е станал и отишъл в ъгъла, който му посочи. Сега спеше там като послушно куче. Как се стигна до тук? Свали мълчаливо дрехите си, загаси свещника и се излегна в мекото легло. Почти мигновено заспа.

Изведнъж отвори очи.

По пътя на луната заключи, че не бяха минали и два часа, откакто бе легнала. Не бе имала кошмар, макар че последно времето имаше почти всяка нощ, но сега нещо друго я събуди. Размърда се и усети нещо топло до себе си. Погледна към лявата си китка. Аркард се бе преместил до нея, легнал на земята, полузавит с одеалото, поставил глава до ръката й.

Обърна се настрани, така че да го вижда по-добре. В полумрака лесно различи силуета му, чертите на лицето му. Инстинктивно докосна рога му. Те наистина му стояха много добре, предавайки му малко по-демоничен, но и чаровен вид. Замисли се за това, което щеше да се случи оттук нататък. Първата битка бе спечелена, но щеше да има още много подобни. Но не битките с другите жреци я тревожеха, а тези в нея. Бе го почувствала по-рано, но само като лек трепет, сега обаче той се засилваше и тя знаеше, че скоро няма да може да се бори срещу вълната чувства изправена срещу нея.

Харитос

Още на следващата сутрин щом Линора отвори очи се зае за работа. Отиде да вземе нови дрехи за Аркард, такива, който да му станат. В храма имаше най-различни дрехи, макар че повечето бяха главно жреческо облекло. Не можеше да си представи Аркард в нещо подобно. Накрая избра едни кафяви панталони и риза без ръкави. Върна се в стаята и го завали буден да я чака седнал на леглото, одеалото седеше сгънато до него.

Подхвърли му новите дрехи, казвайки:

- Облечи това. После ще отидем да закусим.

Без да проговаря повече му обърна гръб и започна да търси нещо из шкафа до вратата. След малко извади дългите ножове, старателно прибрани в своя калъф. Изчака го, докато се облече, наметна ги на рамо и излезе от стаята. Тръгнаха надолу по коридора, а после към първия етаж на източното крило, където бе голямата кухня.

Кухнята се състоеше от две помещения. По-малкото бе заето от готвачите, а по-голямото бе трапезария, където се събираха всички жреци. Сега обаче залата бе наполовина празна, тъй като другите бяха станали по-рано и отдавна заели се със задачите си.

Двамата взеха по един поднос и седнаха на една от по-отдалечените маси. Никой не ги погледна направо или ги заговори. Но и двамата усещаха погледите им зад гърбовете си. Както и шепотите им всеки път щом не говореха за нещо от ежедневието си.

Аркард внимателно наблюдаваше Линора, докато ядеше. Свела глава, мълчалива и сериозна. Чуваше веселите, оживени разговори на други и си спомняше как някога и техните разговори бяха толкова приятни. Преди всичко бе различно. А сега...

След като се наяде Линора стана, взимайки нещата със себе си, прибра подноса и тръгна към една от по-големите сгради. Качиха се на втория етаж, където тя остави Аркард, докато говори с няколко жреца. Искаше й се да разбере кога ще може да се заеме отново с обичайните си задължения. За жалост в момента гласът, за който отговаряше бе взех от друг жрец и поне още седмица нямаше да освободи мястото, той като провеждаха някакви упражнения навън. От друга страна това бе добре дошло за нея, защото трябваше да напише подробен доклад за пътуването си, както и да оправи доста от работата, която бе оставила.  Но всичко това можеше да почака малко. Жената искаше да си почине преди да се заеме в тази досадна канцеларска работа.

Поговори още малко с другите жреци, за да разбере дали по време на отсъствието й се е случило нещо интересно. Групата жреци, с която трябваше да тръгне се бе върнала още през първия месец от пътуването си, изгубили напълно следата на онзи демон. Има новини за по-активно раздвижване на демоните на юг. Били изпратени два отряда, за да подпомогнат на местните жреци. Засега положението е спокойно. Имаше и най-различни клюки, но тях Линора игнорира. Тези неща не я интересуваха.

Скоро след това ги остави и се отправи с Аркард към двора на храма, където по принцип се провеждаха упражненията. Девойката мина покрай трениращите монаси все едно не ги вижда и се отдалечи в единия ъгъл. Демонът с удоволствие я следваше.

Щом излязоха седна на земята до една от колониите и я следеше с поглед. Линора зае бойна позиция. Отдавна не се бе упражнявала, но тялото й никога нямаше да забрави тези движения, повтаряни стотици пъти до съвършенство. Плавно, почти като танц, тя започна да си припомня всичко, което доскоро си мислеше, че е забравила.

Харесваше й чувството на тежест в ръцете й, начинът, по който дръжките прилягаха в ръката й, сливайки се с нея, ставайки едно цяло. А остриетата – винаги бели и толкова острие, че можеха да разрежат паднал върху тях косъм, без дори да помръднат.

Час по-късно, след тренировката, се загледа в остриетата. Откакто отново бяха при нея не го бе правила толкова внимателно. Със съжаление открие, че са се изхабили от употреба и не добра поддръжка. Дори видя няколко петънца кръв в близост до дръжката. Тежко въздъхна и ги остави настрани.

Направи знак на Аркард да остане там и отиде в ковачницата, от където взе няколко гладки камъка за полиране, мина пред кладенеца да напълни една малка делва и се върна при мечовете. Взе ги и потърси някое подходящо място, където да започне работата си. Спря се на една маса, от другата страна на двора, близо до входа. Седна и се зае с почистването и наточването на мечовете.

Аркард я погледна. Трябваше да си признае, че наистина последно време не се бе грижил за тях. Интересуваше го само Рюгедунс, а той винаги оставаше остър и непокътнат, без значение какво искаше да посече.

Недалеч от тях един стар жрец седеше с няколко малки деца, послушници.

Аркард се заслуша в думите му:

- Човек се ражда на света с положение, към което трябва да остане. Не става въпрос дали си крал, благородник или селянин, а говоря за това какъв е. Затова това е нещо, което никога не се променя. Човекът има задача, възложена му от Бог и докато не я изпълни не може да каже, че е живял пълноценно. Няма значение дали това е да командва един народ или да сее нивите си. Повечето хора никога не се замислят за това, но го осъзнават. Те чувстват вътре в себе си, че има граници, който не бива да прекосяват и наистина е така.

- Глупости. – прошепна демона.

- Истина е.

- Първо на първо не съществува така наречения Бог. Светът на ангелите се управлява от Съвета на Серафимите. Дори и някога да е имало само един водач, той е мъртъв и превърнат в мит.

- Вярвам ти, но за другото старият учител е прав. Човек не може да се промени.

- Някога вярваше, бореше се, за обратното на думите му. Бе готова да го пребиеш само защото го е казал в присъствието ти.

- Тогава бях просто едно надуто младо момиче, глупачка, преследваща празни мечти.

- И какво толкова те промени?

- Реалността. Този път целите ми са реални.

- И какви са те?

- Да убия Нарат, независимо от цената.

- А след като я постигнеш?

- Следващият силен зъл демон изпречил се на пътя ми.

- А мен? Ще ме убиеш ли?

Няколко секунди Линора мълча, гледайки го в очите. Накрая погледна надолу към сабите, продължавайки занятието си.

- Ако се изпречиш на пътя ми... ако нараниш някой... Да, без колебание.

- Добре, че сега съм безпомощен като обикновен човек.

- Но не си такъв.

Опита се да продължи разговора, но тя му даде да разбере, че не иска повече да говорят. Може би бе по-добре така.

Линора тъкмо довършваше работата си, когато дойде време да обядват. Върнаха се в столовата, където в мълчание изядоха даденото им ядене. Наоколо нямаше никой, точно като на закуска. Аркард отново си спомни детството й, когато ядяха заедно с другите духчета. В началото го дразнеха, но постепенно разбра, че тя не обича да е сама и че тяхната компания й носи радост. С времето това чувство се пренесе и на него. Сега обаче тя все едно прогонваше всички от себе си.  И знаеше, че главната причина е в него.

Загледа се в ръцете й. „Никога да не пусна тази ръка!”, така си мислеше някога. Имаше такова намерение, но само на няколко пъти го правеше. Искаше да я предпази, но така само й бе носил нова болка. Не трябваше да допуска да се случи още веднъж, защото след това можеше да няма нов шанс да я спаси.

Следобедът му дадоха килията съседна до нейната. Линора се зарадва, че отново може да има малко спокойствие и да не се притеснява от  постоянното му присъствие, но скоро откри, че надеждите й са били напразни. Аркард прекарваше почти цялото си време при нея, а нощем, когато си мислеше, че спи се промъкваше в стаята й и лягаше на земята до леглото й. Линора не знаеше дали да се усмихва на поведението му или да му удари един ритник и върне в стаята му. Най-често правеше и двете.

След седмица й омръзна, така че се разбра с двама жреци да разменят общата си килия с двете отделни. Така накрая се двамата се озоваха да спят един срещу друг. Често жената заспиваше гледайки лицето на някогашния си любим, чудейки се кога ли най-накрая ще престане с това си поведение. Не възразяваше, рядко говореше. Достатъчно му бе да седи до нея и да я гледа. По притеснителна бе мисълта, че на нея също й бе достатъчно само да го има до себе си, за да се почувства малко по-добре.

Това и бутилката опита на шкафчето.

Като цяло първата им седмица в Харитос мина спокойно. Линора бе твърде заета с писмена работа, затова бях все сами. Той взимаше някоя от книгите, която тя все имаше около себе си и започваше да чете. Не му бе интересно, но бе по-добре отколкото просто да седи и да я гледа. Не че не правеше и това, но тогава чувствата му бяха твърде силни и правеше нови и нови опити да се приближи до нея. Но знаеше, че Линора има нужда да бъде оставена на спокойствие. Засега. И затова четеше.

Тя обаче така и ни веднъж не го погледна. Постоянно прехвърляше някакви свитъци или се разхождаше напред назад, за да вземе други. Имаше и цяла купчина документи за подписване. Аркард не знаеше с какво точно се занимава тук, или за какво бяха тези документи. Сигурно можеше да вземе някой от тях и да го разгледа, но се отказа от мисълта още преди дори да я довърши. Бе рано да прави каквото и да било.

Наближаваше вечерята, когато най-накрая Линора свърши с работата си, остави всичко настрани и се облегна назад в стола си. Загледа се в тавана. Вярно, че бе отсъствала повече от половин година, но не бе предполагала, че ще се събере толкова много работа. Е, много неща вече бяха свършени от други, но само, защото се е налагало. Останалите ужасно досадни малки неща бяха тук пред нея. Можеше да си отдъхне. Отне й няколко дни, но се справи. Дори да имаше нещо, то нямаше да е проблем. Преди няколко дни бе говорила с замествания я учител и той я увери, че може отново да поеме курса си. Дори изглеждаше зарадван от факта, че вече няма да си има работа с хлапетата.

Мързеливи идиоти.

Наистина не бе лесно да се справяш с тези младежи, но бе нужно да имаш поне малко желание. А точно това липсваше в повечето жреци, почти всички направо. Поне тези младежи може би щяха да имат шанс да се справят прилично в бой. Линора не отговаряше за уроците им. Не се й би съмнявала, че няма да й позволят да ги учи да вярват в Бог и да следват пътя им. Дори и да я молеха нямаше да приеме. Но поне можеше да ги учи как да се бият, без да използват силите си. Разбира се имаше и някой такива уроци, но те бяха само част от програмата. Какъв е смисълът от тях като, когато те атакуват не можеш да отвърнеш на удара и с проста ръка или крак.

Харесваше й да ги учи.

Това бе нейното време да е спокойна и да изхаби всичката излишна енергия. Не можеше да се сравни с това да убива демони, но през годите си бе наложила малко да се ограничи в странстванията си. Избягваше мисии, в близост до големи градове или общности. На останалите не им харесваше хората да говорят за жена жрец, която да се справя по-добре от всички мъже. Така че тя вършеше работата си сама, главно в по-отдалечените места, където дори и да имаше слухове, те си бяха на местно ниво.

Но дори и тогава недоволстваха и съвсем дискретно я накараха да започне да обучава. От една страна това си бе чест за нея, но и я възпираше от една от главните й цели. Утеши се с мисълта, че така ще има повече свободно време да ходи в библиотеката. И си бе така, почти.

Най-накрая бе пак пред тях. Група от тридесет младежи застанали пред нея в редица от по десетима. На някой лицата им бяха сериозни, на други не толкова, но никой не помръдваше. За толкова малко време не я бяха забравили. Или това или слуховете бяха твърде за нея все още бяха живи сред мрачните коридори на този храм. Това, че е жена бе нищо особено. Това, че е безскрупулна учителка, която кара подчинените си да се упражняват, докато вече не могат да стоят прави е друго.

Днес имаше нещо, което да ги разсее. Един красив демон, застанал на няколко метра от нея, висок, облегнал се на стената, наблюдавайки ги, си бе нещо, което да ги притесни. Или най-малкото да събуди тяхното любопитство. Знаеше, че никога преди в живота си не бяха виждали демон. А дори и някой от тях да бе, никога такъв като него. Аркард бе... уникален. Знаеше го дори да не взимаше в предвид това, което значеше за нея.

Концентрира се върху урока си. Погледна учениците си и заговори силно и ясно:

- Радвам се да видя всички ви във форма. Не се й съмнявам, че очаквате с нетърпение да ми покажете как сте се справяли, докато ме е нямало. Мисля обаче да ви дам още ден-два да тренирате, така че да не се изложите. Днес съм ви подготвила нещо специално. Ще видите една истинска битка – обърка се към Аркард. – Какво ще кажеш, демоне? Да им покажем ли на какво сме способни?

- Нямам нищо против. Отдавна не сме тренирали заедно.

- Говоря за сериозно сражение. До първа кръв.

- Не е ли винаги така при нас?

Отново погледна учениците.

- Винаги съм ви повтаряла, че силите, който притежавате, не са единственото ви оръжие. Повечето демони имат сила, но не и достатъчно учения. Използвайки уменията си по правилния начин вие можете да победите някой от тях – посочи с ръка към демона. - Този има нужните знания, така че сега, когато няма сили, пак е опасен противник. Вярвам, че урокът ще ви бъде доста полезен. А сега – всички направете голям кръг. Трябва ми място.

Остави ги сами да се подредят и погледна към Аркард. Той се бе отдръпнал от стената и приближил към нея. Всяко негово движение пробуждаше нови спомени. Сцени, който дори не вярваше, че има, докато не го погледнеше след толкова дълго време раздяла.

Попита я:

- Може ли да избера оръжието?

- Добре.

- За мен копие. За теб – мечовете ти.

Пресегна се към вещите си и извади оръжията.

- Знаех, че ще ги избереш, така че ги взех със себе си.

- Просто искам отново да те видя с тях.

- Да знаеш, че съм усъвършенствала ученията си.

- Аз също.

Остави го да се отдалечи при истинските оръжия и да си избере копие. Не бяха най-добрите, който имаха, но достатъчно, че да свършат работа. Самата тя извади ножовете от ножницата и направи няколко кръга във въздуха и над главата си. Увеличаваше скоростта си с всяка крачка, докато не достигна центъра на импровизирания кръг. Тогава ги хвърли високо и после хвана с другата ръка. Започна да ги върти без да забавя скорост.

Аркард вече идваше към нея държейки дълго два метра и половина копие. Върхът му бе назъбен и изострен, така че да захваща оръжието на противника и докато той се опитва да го измъкне да го намушкаш с второ оръжие, кама, нож или нещо друго. Но Аркард не разполагаше с нищо друго, а тя имаше две оръжия. Бе достатъчно умна, че да не мисли за това като голямо предимство, но не можеше да прикрие  вълнението си от предстоящата битка.

Кимна му и атакува. Мъжът отблъсна атаката й, но тя бе по-бърза и използва другото си оръжие, за да го разсее. Знаеше, че няма да може да го удари, но и не това бе целта й. Разсея го достатъчно дълго, че да се освободи и отдръпне на достатъчно разстояние. Този път бе негов ред да я атакува. Копието е добро оръжие, но единствено ако човек умееше добре да борави с него, то се превръща в ефикасно оръжие. Аркард бе един от тези хора. Изненада се, само за миг, когато острието на копието профуча на сантиметри от лицето й. Бе станал доста по-бърз от преди, но сега, когато го знаеше, щеше да е подготвена.

Започна поредица от бързи атаки. Оръжията се използваха често, но на няколко пъти и двамата се измъкваха на косъм благодарение на уменията си. Мислено Линора си отбеляза, че толкова и добър да бе той, нея я биваше повече в ръкопашния бой. Явно в годините раздяла бе пренебрегнал тази част. Но пак бе добър. По едно време дори успя да й вземе единия меч, но скоро си го върна.

Битката продължаваше все по-разгорещена. Забравиха за публиката си, ученици и други жреци. Бяха само двамата. Както едно време. Както е сега. Както трябваше винаги да бъде. Или може би не.

Миг разсейване и почти невидима резка се появи на ръката й и няколко капки кръв се плъзнаха по пръстите й. Линора загуби. Представлението им бе продължило два часа, но сега и то свърши. Отпусна ръце, държейки здраво оръжията си. Остана така. Бе задъхана и изпотена, но се чувства добре. Бе... свободна. Усещането е същото както когато някой е прекарал дълго време затворен и най-накрая пак е навън. Толкова лека и освободена. Но същевременно добре знаеше, че това чувство е илюзионно и скоро ще я напусне. Затова превърна цялото изживяване в спомен и го затвори някъде в себе си.

Погледна съм заобикалящите ги младежи и каза:

- Това бе достатъчно за днес. Ако имате някакви въпроси задайте ги при следващата ни среща. Тогава ще коментираме използваните тактики и движения.

Наблюдаваше ги, докато сами или по групи се отдалечаваха. Разсея се от мислите си, когато усети Аркард да се приближава към нея.

- Добре ли си?

- Да, само няколко капки кръв. Хайде и ние да вървим. Една баня преди обяд ще ни се отрази добре.

Прибраха оръжията си и се отправиха към баните. Те представляваха серия просторни зали. Нито много големи, нито твърде малки, че да имаш чувството, че се задушаваш вътре в тях. Имаше три зали с различна по температура вода и съблекални, където човек да се съблече, остави старите си дрехи да бъдат почистени и да вземе нови.

Линора взе голяма хавлия  и отиде в една от малкото кабинки да се съблече. Един-двама други жреци също го направиха, но предпочитаха да го направят тук. Когато влязоха в съблекалнята никой не ги забеляза, но след малко всички очи бяха приковани в тях, към него. Аркард се почувства неловко, раздразнен, но ги пренебрегна. Повече го интересуваше накъде го води Линора.

Двамата преминаха през първата зала, после и втората. Третата с най-топлата вода приличаше на същинска сауна. Изпаренията примесени с различни билки, изпълваха залата, замъглявайки зрението му. Не особено, просто бе малко неприятно. Наоколо имаше още около десетина души. Няколко ги погледнаха и после продължиха заниманията си, други с поглед ги проследиха през цялата зала, докато не отидоха в най-далечния ъгъл.

Тогава демона видя, че в единия край на големия басейн имаше дървена кабина. Не бе много голяма, два на два метра, но достатъчно висока, че бъде невъзможно човек да се надигне и да погледне кой е вътре. Не знаеше дали Линора сама я бе направила, бе заръчано на някой от жреците или дори преди тя да дойде я е имало. Радваше се, че не й се налага да се разголва през тези хора.

Линора влезе вътре и го остави сам без да продума. Аркард не се изненада, че дори не пожела да му проговори. Остана така за няколко мига, после се съблече и влезе във водата до самата кабинка. Не я виждаше, но чу как Линора също влезе във водата и въздъхна когато се отпусна вътре. Наистина бе приятно. Сигурно манастирът бе направен около горещ извор или водата бе взимана от някъде наблизо. Не му се вярваше да подгряват цялото това количество само с огън, макар да бе възможно.

Чу плясък на вода и се обърна. Тримата други мъже, който бяха в басейна излязоха. Не бе трудно да се досетиш за причината. Тихо се засмя.

- Какво има?

Гласът и бе тих, равен и спокоен.

- Мисли си колко за глупави тези тук. Сигурно вярват, че дори да делят една вода с демон ще ги омърси и побързаха да изчезнат.

- Сигурен ли си, че не е заради мен?

Не прозвуча като въпрос и наистина не бе. Аркард си помисли за това колко ли пъти вече е виждала подобни сцени. Погледите, израженията, поведението.

Смени темата.

- Ти ли я направи? – чукна по дървото.

- Предложиха ми използвам една от четирите самостоятелни бани, но отказах. Не искам да ме мислят за някакво крехко момиче, което да се срамува от малко плът. Не ми пречеше да си къпя през тях, но за благоприличие в свободното си време направих три подобни кабини в залите, така че да ни е удобно на всички.

- Добре си се справила.

- Имах добър учител.

Демонът си спомни, когато бе малка и как малките духчета и показваха как да оправя разни неща. По-късно той също бе взел участие в обучението й. Ако искаше Линора можеше да построи не само някаква проста кабина, а цяла къща на няколко етажа, с мебелите и дори украса. Ако го бе пожелала той самия щеше да я направи за нея, но тя, дори и да го е искала, никога не му бе казвала, дори и лек намек.

Пещерата им бе достатъчна. Тогава. А можеше ли някога отново да бъде?

Аркард тежко въздъхна и потопи глава във водата. Нещата никога не бяха лесни, без значение колко се опитваш да ги направиш такива. Но все пак утре бе нов ден, нали? Може би той щеше да е по-добър от днешния?

Но не беше. От една страна бе същия, от друга не. Бе започнал да свиква с рутината на ежедневието й. Работата. Обучението. Дори с държанието на хората, колкото и да бе неприятно то. Наблюдаваше всеки един от тях, макар и никога не спираше погледа си за твърде дълго, за да не привлече нечие друго внимание. Повечето бяха свикнали с присъствието на Линора, но и твърде много други презираха присъствието й. А сега с него наоколо нещата щяха да се влошат многократно.

Този ден Аркард само я наблюдаваше отстрани. Седеше в отсрещния край на залата и я гледаше, само нея. Как загряваше, използвайки отново собствените си оръжия, после да обучава хлапетата. Обикаляше около тях и говореше с всеки един от тях по отделно. Показваше му грешки и поправки за всяка стъпка, докато не бяха почти перфектни.

Вниманието му бе привлечено от нечии друг глас близо до себе си. Двама жреци разговаряха само на няколко метра от него. И това, което чуваше въобще не му харесваше.

- Само я погледни – започна да говори единия. - Прави се на учител. Промива мозъците на младите и те им позволяват.

- Аз пък не се боя толкова за тях. Тя е само една фигура. Играчка. Сигурно на някой му е било скучно и си е взел жена за забавление.

- При това доста опитна. Погледни я само как се движи. Същинска.....

Не довърши, защото Аркард вече го бе връхлетял, забивайки юмрука си в лицето му. Мъжът се строполи на земята. Демонът бе готов да го удари отново, но другия се намеси. Атакува го с крак, но Аркард отби удара с ръка, храна крака му и го изви. Отблъсна го назад. Бе готов за нова атака.

- Аркард недей. Киватос!

Замръзна. Не можеше да помръдне и милиметър. Явно това бе използвала и преди, за да го възпира. Стъпките й се чуваха ясно, приближавайки се към тях. Първият жрец вече се бе изправил на крака. От носа му струеше кръв. Изплю се настрана и посегна да го удари.

- Ти....

Така и не довърши, защото удара му замръзна във въздуха. Дори не бе почувствал кога Линора бе създала този щит около него. Със сигурност не бе станало по-рано. Усети я вече след себе си. Не го докосна, но съвсем близо до него. Гледаше го.

-   Какво става тук?  

Усети, че вече може да се движи и се изправи. 

-   Обиждаха те. Няма да търпя това. Знаеш го. 

-   Ако тези мъже имат проблем с мен, да се изправят пред мен самата. Не искам помощта ти.

-   Но те....

-   Няма значение. Ела.

Гледаше към него. Никога към някой от тях. Все едно никой няма там. Хладнокръвието й бе забележително.

Изправи се и я последна по коридора.

-   Къде отиваме? Нямаш ли още часове?

-   Няма да имаме време за тях – погледна към хлапетата. – Искам още веднъж да направите всички упражнения и сте свободни за днес.

-   Ами ние?

-   Отиваме в залата за хранене.

-   Защо?

-   Защото е най-близкото обществено място до залата на старейшините.

Започна да разбира какво ще последва. Но не съжаляваше. Щеше да продължи ако не го бе спряла. Щеше да ги убие и да бъде честен, не го интересуваше смъртта им. На всички тях.

Не им се наложи да чакат дълго в залата. Линора тъкмо си бе взела малко салата, когато те се появиха. Изражението й остана спокойно, когато й съобщиха, че двамата трябваше да ги последват. Тя тръгна пред тях, а Аркард само крачка назад.

Този път, когато ги извикаха, ги отведоха в частния кабинет на старейшината. Поводът бе твърде незначителен, за де се прави представление и твърде важен, за да остане незасегнат. Така че за пореден път, подобно на първата им среща жреците бяха около тях, Линора с високо вдигнаха ръка и Аркард на крачка от нея.

-   Какво се случи?

-   За какво говорите, преподобни? – попита невинно жената.

-   Не се прави на групачка, момиче! Този демон атакува един от нашите хора. Това е недопустимо! Трябваше да убием този демон още, когато го видяхме, преди да е престъпил прага на свещения ни дом.

-   Бих искал да взема думата. – намеси се Аркард.

Жрецът кимна в знак на съгласие.

Аркард пристъпи крачка напред. Обви ръка около кръста на Линора и я придърпа към себе си. Телата им бяха плътно едно но друго. Лицето му бе на нивото на шията й. Още момент и устните му щяха да докоснат кожата й. Поколеба се, но не го направи. Подпря брадичка и се загледа напред.

-   Тук съм заради Линора. Не ми пука за вас и вашите дела. Не ме интересува колко други демони сте решили да избивате. Отидете и в Ада ако искате и убивайте напред. Но! Няма да позволя на никой да нарани или дори обиди Линора в мое присъствие. Аз съм доста търпелив, ще понеса да ме наричате както искате, но с нея... Няма да позволя на никой да се държи така с нея.

-   Е, чух те го. Нищо сериозно не бе направил. Той сам има глава на раменете си и сам взима  решенията си. Малко съобразителност няма да навреди от време на време.

Жреците се умълчаха, накрая едни от тях проговори:

-   Свободни сте. Ще говорим по-късно. 

Линора леко се поклони и излез. Аркард я последва, все още поставил ръка на кръста й.

Вратата се затвори зад тях, когато Аркард се присви от болка. Линора силно го бе ударила по корема, принуждавайки го да я пусне.

- Никога повече не докосвай!!!

- Какв.....

Демонът не довърши загледан във фигурата пред себе си. Цялато тяло на Линора се тресеше, макар лицето й да оставаше спокойно. Разбра без да му казва нищо. Беше я държал по същия начин както и Нарат през онзи ден. Сам се прокле, оставяйки я да си тръгне сама. Не можеше да е с нея в момента.

Подозрения и тайни

Свечеряваше се. Бе първият ден от новия месец.

Аркард не знаеше какво става и защо, но чувстваше, че Линора е по-замислена и тъжна от преди. Опита се да се сети за нещо, което да причини това, но напоследък не се бе случило нищо особено. Дори жреците бяха почнали да го приемат по-добре. Все пак бяха минали повече от два месеца откакто бе тук. Като изключим някой новодошъл другите вече почти не го забелязваше. Продължаваше да усеща гневни погледи, но какво от това.

Дори с Линора нещата бяха по-приятно. Още се държеше отчуждено, но не винаги. Имаха и своите добри моменти. В началото постоянно я дразнеше с това, че иска да бъде до нея. Вечер само чакаше да заспи и заставаше до леглото й. Предложи му да му даде съседна стая, но той твърдо отказа. Накрая се наложи да сменят стаята си с друга, с две легла. Някой от жреците бяха против подобна близост между тях, но Линора заяви, че няма да си промени решението и така си остана. Май и двамата добре знаеха, че ако бяха в различни стаи щеше да бъде постоянно в нейната. Две легла, едно до друго като едно голямо. Това му бе достатъчно. Засега.

И тази нощ като всяка предишна седеше на леглото си и я гледаше. Понякога четеше нещо или си намираше друго занимание, но никога не я изпускаше от поглед. Не искаше, а и нямаше причина да го прави. Замисляйки се май и миналия месец Линора бе така. През следващите няколко дни бе уморена и отпусната, но иначе всичко си бе наред. Дали въобще имаше нещо общо между двете събития?

Тъкмо се колебаеше дали да не я заговори, когато тя първа го направи:

- Може ли да те питам нещо?

- Разбира се.

- Ако бе победил Нарат щеше ли да се върнеш за мен?

Погледът й бе прикован в неговия. Тя искаше отговор и той нямаше да се колебае да й го даде.

- Знаеш, че е така. Исках да си в безопасност, а не да се разделям с теб.

Линора се обърна на стола си и застана срещу него. В очите й проблеснаха гневни пламъчета. С всяка изречена дума гласът й ставаше все по-силен и силен.

- Представи си, че не си бях спомнила нищо, а ти едва сега успееш да го победиш. Минаха почти пет години, Аркард! Знам, че не си ходил там, защото щеше да знаеш, че не съм там. Пет години! Сам виждаш колко дълго е това. Ами ако бях с някой друг? Досега щях да съм женена и да имам дете. Замислял ли си се въобще за това? – мълчанието му й доказа, че предположението й е вярно, затова продължи. – Щеше да си тръгнеш без дори да се срещнеш с мен, нали? Отново щеше да му изоставиш!

- Ако предположението ти е вярно, да. Щях да го направя, защото нямаше да имам място в този твой нов живот.

- А откъде можеш да си сигурен без дори да опиташ? – изправи се. – Все твърдиш, че ме обичаш, но и при всеки случай си готов да ме изоставиш. Въобще наистина изпитваш това към мен или и това е лъжа?

Демонът скочи от мястото си.

- Линора престани! Знаеш, че мисля за теб. Искам да си щастлива, не е важно дали съм с теб или не.

- Знам! Колко пъти съм го чувала. Това е извинението ти за всичко. Ти си жалък егоист! Постоянно си мислиш, че знаеш какво е най-добре за мен, без въобще да имаш в предвид какво е важно за мен. Какво значение има какво съм пожертвала щом накрая ще заспиш спокоен? Мразя те, Аркард! Проклинам денят, в който те видях за първи път! Проклинам деня, в който ме заговори! Денят, в който протегна ръка към мен и открадна всичко, което съм. Проклинам всеки миг, в който съм те познавала. Ден след ден. Живот след живот. Проклинам теб и себе си, че не съм способна да ти се противопоставя. – Замлъкна задъхана. Тръгна към вратата, но се спря преди да мине пред нея. – Нямам повече животи за даване.

Последните думи бяха само прошепнати, но демонът ги чу. Опита се да последна Линора навън, но явно бе използвала силите на веригите, защото не можеш да помръдне. Защо й трябваше така да побеснее. А и тези нейни думи. Защо каза „животи”? Може би бе чул погрешно. Макар че и в двата случая пак бе жертвала много повече отколкото ми се налагаше.

На Линора й бе лошо. Подпря се на една стена и си пое дълбоко дъх.

Искаше да се скрие някъде сред дългите сенки на нощта и стане едно с тях. Щеше да бъде толкова по-лесно. Без повече тревоги, страдание или болка. Можеше да се опита да се скри. Нощта бе облачна, с часове можеха да минават покрай нея без да я забележат. Но дори да го стореше, това нямаше да реши нищо. Накрая новия ден щеше да настъпи и разкрие малкото й скривалище.

Колебаеше се. Струваше ли си всичко преживяно досега? Май само омразата й към Нарат бе останала, крепяща я да продължи да живея. Имаше ли друго, за което да го прави.

Нирма! Дори не знаеше какво се е случило с нея. Къде е ? Не откри яйцето й, но бе сигурна, че не е мъртва. Щеше да го усети. Тя обаче е дракон - щеше да бъде добре и без нея. Нямаше смисъл да се тревожи за нея.

Накрая нищо не й оставаше. Отгоре на всичко днес е първият ден от месеца. Трябваше да отиде при тях. Линора тежко въздъхна, изправи се и продължи надолу по коридора. Безсмислено е да отлагаш неизбежното.

Аркард остана часове наред да чака Линора да се прибере в стаята им. Не искаше да се карат така, но напоследък почти всичките им разговори завършваха по този начин. Защо не можеха да се разбират както преди?

Имаше лошо предчувствие. Сигурно е в библиотеката или кабинета си. Случвало се бе да бъде там цял ден и нощ. Или да е отишла някъде другаде само и само да не е в една стая с нея. Имаше милион обяснения защо я нямаше, но той продължаваше да се тревожи.

Вече сериозно обмисляше да излезе и потърси. Минаваше два след полунощ, а тя така и не се прибираше. Достатъчно бе да се увери къде е и щеше да се прибере. Тези дни не бе спала много, не е добре да продължава по този начин.

Тъкмо щеше да обуе обувките си, когато вратата рядко се отвори и Линора влезе. Изглеждаше ужасно, все едно бе прекарала няколко часа в тичане или тренировка. Не се бе изпотила, така че не това трябваше да бъде причината. Силно притискаше с ръка корема си.

Линора спокойно го погледна, а после продължи към леглото си. Строполи се върху него и затвори очи.

- Лин, добре ли си? Изглеждаш ужасно.

- Нищо ми няма.

Аркард се надвеси над нея.

- Не изглежда така. Лошо ли ти е?

- Казах, че нищо ми няма – повиши тон. - Просто ме остави на мира. До сутринта ще съм добре.

- Искаш ли нещо? Вода?

Жената бавно се изправи на лакти и гневно го погледна.

- Искам да млъкнеш. Уморена съм. Спи ми се, а ти само ме разбуждаш.

- Добре, разбрах. Няма нужда да си толкова сприхава – видя я да посяга към шишето си. – Не мисля обаче, че това там ще ти помогне.

Този път Линора не му отговори. Хвърли му гневен поглед и изпи няколко и глътки. Събу се и се излегна без да се преоблича. Обърна му гръб и се престори, че не го вижда. Да бе наистина всичко толкова лесно, колкото да се скриеш зад няколко сенки.

Аркард я наблюдава притеснен в продължение на няколко минути. Равномерното й дишане не му подсказа, че е заспала и се оттегли в своето легло. Скоро заспа, но сънят му бе лек и неспокоен.

На сутринта Линора не можеше да стане от леглото. Имаше силна температура и се потеше обилно. Демонът си спомни, че миналата вечер не изглеждаше никак добре и бе притиснала с ръка корема си. Когато го докосна тя изохка. Не усети бучка или нещо друго, но бе леко подут и чувствителен.

Аркард прекара целия ден в грижи за нея. Чак към вечерта температурата й спадна и Линора се събуди. Не даде обяснение за внезапното си разболяване, а на следващия ден се държеше така все едно нищо не се бе случило. Аркард не убеден, че всичко е последствие от пренатоварване.

Накрая вече не търпеше повече това неведение. Първия път не забеляза нищо, но вече бяха минали три месеца. А и Аркард твърде добре познаваше Линора, за да не се досети, че стана нещо нередно с нея. Всяко първо число на месеца Линора изчезваше. Не знаеше къде и защо, но я нямаше за няколко часа, а после се връщаше в ужасно състояние. Последният път в продължение на дни бе немощна и дори храчеше кръв. Напомняше на отравяне с храна, но и двамата бяха яли едно и също и на него ми нямаше нищо. Същото бе и с другите жреци. Само на нея, веднага след като се върна от „разходката си”.

Трябваше да има някаква причина за това. А и онзи печат на шията й. Докосваше го с нежност и дори я бе виждал да се усмихва, но упорито отказваше да му каже причината и начина, по който го бе получила. Възможно ли че да е открила някой друг, който да обича? Не, поне в това бе сигурен, но имаше нещо или някой, който се крие зад тази мистерия.

Заради това и в първата вечер на четвъртия месец от идването си реши да я проследи. Престори се на заспал и я изчака, докато излезе от стаята й. След малко я последва. Бе внимателен, така че тя дори не разбра, че е там.

В началото Линора се насочи към библиотеката.

Замисли се дали наистина не ходи там. Мястото бе достатъчно голяма, че да я изгуби от поглед. По средата на пътя си обаче се отклони и тръгна през лабиринт от малки, тесни коридори. Аркард забърза крачка, за да не я изгуби от погледа си. Оковите издаваха иначе безшумните му стъпки, така че му бе по-трудно, но поне не я загуби. Напрегнал слуха си я следваше по коридорите, докато не достигна някаква врата.

Почука само веднъж. От вътре се чуха гласове, после вратата се отвори:

- Време беше да дойдеш.

- Важното е че все пак го направих, това е достатъчно.

- Влизай. Нощта достатъчно напредна и без да слушам приказките ти.

Гласовете продължиха да се чуват. Аркард различи поне още един глас, като изключим този на Линора и мъжа, който я очакваше на вратата.

След като вратата се затвори изчака. Минута, после още една.

Искаше да е сигурен, че не подозират, че я е следял до тук. Предпазливо се приближи и заслуша. Вече чуваше по-добре гласовете. Не разбираше за какво точно е този разговор, но това на по-възрастният мъж, който бе видял на вратата, никак не му харесваше. Той бе арогантен, презрителен, а Линора му отговаряше спокойно и с безразличие.

- Е, какво си ми подготвил този път? Напоследък започваш да се повтаряш.

- Не бива да се боиш от това. Достатъчно интересен обект си, за да те изследвам в продължения на още много години.

- Не отговори на въпроса ми - какво ще бъде този път.

- Възнамерявам да видим способностите ти да лекуваш. Интересно ми е до каква степен можеш да възстановяваш сама тялото си без да концентрираш силите си. Легни на онази масата.

Линора се загледа. Нямаше окови, но щеше да изглежда още по на място ако бе така. Преструваше се, че не открива приликата с маса за мъчение. Наистина ли се очакваше по този начин да я унижи? След толкова време... Никога нямаше да успее.

Съблече повечето си дрехи, оставяйки по долната си риза. Така или иначе бе решил да я реже поне на няколко места. Безсмислено е да губи другите си. Дори и да не се изцапа с кръв, пак щеше да изхвърли, отвратена от докосването му. Излегна се и затвори очите си. Не искаше да го гледа надвесен над нея.

Чувстваше го как се движи из стаята, докато накрая не се надвеси над нея. Знаеше, че държеше в ръката си любимата си издължена кама, най-вероятно напоена с поредната му гнусна отвара. Усети студенината й върху бедрото си. Не помръдна, но очакваше всеки момент да се забие в тялото й.

Жрецът тъкмо щеше да го направи, когато Аркард разтвори вратата с ритник и влезе вътре. В погледа му се четеше чист гняв. Приближи се към нея, обгръщайки я с едната си ръка. Ръката му трепереше от ярост, но погледът му остана спокоен и хладен.

-   Това няма нищо общо с теб, демоне. Напусни и ни остави на мира.

-   Не мисля така.

-   Нямаш никакво право на глас. Решението е взето много преди появата ти да разруши хармонията на свещения ни дом.

-   Лин, за какво говори той?

Линора се освободи и стана от масата. Гледаше и двамата мъже, но вниманието й бе привлечено към Аркард.

-   Условията, при който можех да остана тук. Жреците искаха да разберат как така имам силите си, така че изпробват различни неща, за да видят как точно работят те и как ви са границите им.

-   Глупости! Няма да позволя на някой да ти причинява подобни мъчения. По-добре да съм аз! Един демон е същото толкова интересен обект.

-   Може да поспорим по въпроса, но с удоволствие бих изпробвал разви неща и върху теб демоне. Радко оставаме някой от твоя вид, достатъчно жив, за да го изследваме.

-   Само да ме докоснеш и ще те убия.

-   Ти сам се предложи, демоне!

Линора застана между двамата и извика:

 - Достатъчно – продължи по-спокойно. – Отдавна губех търпение, но това е края. Няма повече да идвам тук. Нито вие научихте нещо за мен. Нито аз за себе си. Безсмислено е! Няма да ти позволя да се доближиш да никой от двама ни.

- Старейшината няма да одобри своеволието ти.

- Тогава се оплачи и да видим какво ще стане. Този разговор приключи. 

Линора му обърна гръб.

Грабна Аркард за ръката и го поведе след себе си към стаята им. Затвори вратата и остана там. Опря чело до дървото и дълбоко си пое дъх. Демонът знаеше, че е бясна, но и той също се чувстваше така. Това... Това, което... Не би и помислял, че става нещо подобно. Или по-скоро никога не бе очаквал тя доброволно да се съгласи да прави това.

Жената гледаше към него. Обвинително и гневно. Гърбът й опираше във вратата сякаш ако не седеше така щеше да загуби равновесие

- Защо ти трябваше да се месиш? Всичко бе добре преди да се появиш.

- Добре?! Ти чуваш ли се? Това там не бе някакво си изследване, а чисто мъчение.

- Знам! За толкова ли глупава ме мислиш, че да не знам разликата.

- Не, но пак... Как го позволи?!

- А какво можех да сторя, демоне. Аз съм жена! Независимо каквото и да правя, колкото и да съм добра в техните очи си оставам просто жена. Могат всеки момент да ме изхвърлят. Това бе моя начин да остана. Имам нужда от още време. Не мога да си позволя да напусна. Не и когато съм толкова близо.

- До какво?! Ти никога не споделяш с мен. Ни тогава, ни сега.

- А трябва ли? Ако споделя нещо с теб всячески ще искаш да ме спреш. Това са мой решения и не искам да ме спираш дори ако са погрешни.

- А не може ли просто да бъда до теб. Да те подкрепям.

- И как да го постигнем като ти нямам доверие! – извика в лицето му. – Искам да ти имам доверие, но ти всеки път ми обръщаш гръб. Не мога да продължа така.

- Линора...

- Защо не ме оставиш на мира?! Връщаш се все едно нищо не се е случило. Изкушаваш ме да повярвам, че всичко е наред, докато нещо ще се случи и ще си тръгнеш. Не издържам повече.

- Знам, че направих няколко грешки, но се поучих.

- Някой?!

- Да! При това доста. Но няма да позволя да се повтори.

- Напротив ще се повтори. Кой знае може Нарат да се появи или нещо друго да стане и ти отново ще решиш, че е по-добре да не си около мен. Да, правиш го, за да си сигурен, че ще съм добре. Но аз никога не съм. Знам, че няма да го преживея за трети път. Просто няма да мога, Аркард.

Останала без сили Линора се свлече на земята. Обгърна с ръце коленете си и започна да плаче. Аркард се приближи и колебливо докосна коляното й. Когато не реагира я прегърна и притисна към себе си. Какво друго му оставаше?

На сутринта не я откри в леглото. Не бе в стаята, така че тръгна да я търси. Намери я в библиотеката заобиколена от купчини книги, четяща свитък. Държеше в ръка тефтера, в който обича да си записва всичко, което й се стори интересно. Не го знаеше, просто предполагаше. Държанието й бе нормално, лицето спокойно и концентрирано върху работата й. Реши да не я безпокой и я остави.

През следващите няколко дни почти не си говориха. Или само си разменяха по някой и друг израз. И двамата имаха нужна от време. При други обстоятелства може би щеше да предприеме първата стъпка, но реши този път да е различно. Нека тя сама реши.

Вечерта минаваше както обикновено. След вечеря се прибраха в стаята им. Линора четеше някакви документи, а той бе взел една от книгите й. Нищо интересно, но бе по-добре отколкото да не прави нищо. Като свърши работата си жената се прехвърли на една книга. Аркард бе видял по-рано заглавието й, но ме се стори твърде абсурдно да си прави труда да го чете.

Линора се облегна назад, усмихвайки се и погледна към Аркард, държейки в ръка книгата, която до преди малко задълбочено четеше.

- Какво ще кажеш за това, демоне. Част от творбата на Акирокс Стуикс „Дяволска земя”: “Той сам бе казал, че Адът е създаден за Сатаната и черните му ангели, където всеки попаднал там е подчинен на мрака и силите на злото. Ще попаднеш на място, където има реки и езера от пламтяща кръв, наричана на земята “езеро от огън”. Когато грешникът затвори очи, смърт и мрак обладават душата му. Чувстваш витаещото зло във въздуха като змия. Няма триумф без загуба, без свобода за душата ти, без жертва. Има само същества, който някога са се върнали от вечността. Дори в този миг човек се намира на кръстопът – в едната посока е Рая в другата е Ада с горещите си огньове. И ако попаднеш там, бъди сигурен – Ще останеш там завинаги...”

- Доста интересно е написано, има въображение този човек. – каза развеселено демонът.

- Глупости... Няма Бог, няма Сатана. И двамата знаем, че в думите му няма и капчица истина. Във въздуха може и да витае зло, но няма кървави реки или непрестанни писъци ужас и страх.

- Но има смърт, накъдето и да погледнеш.

- Там където има смърт има и живот. Така е устроен светът.

Не изчака отговора му, а се върна към книгата си, продължавайки да се усмихна на някой от моментите, който смяташе за абсурдни. Аркард не проумяваше какъв е смисълът да чете подобна книга. Особено ако не вярва на нищо написано в нея. Какво толкова искаше да научи? Знаеше, че се интересува от демони, жреци известни с големите си победи срещу демони, както и тайните на жреците, но не можеше да открие точното нещо, което диреше. Предполагаше, че е свързано с това, което стария Ямарс й бе казал преди да започнат пътуването си, но колкото и да се опитваше не можеше да измъкне истината от нея.

Искаше да й помогне, но Линора ни веднъж, било и случайно, не му подсказа какво точно търси. Все едно бе нещо, което никога не бива да бъде разкрито. Можеше да играе само като страничен наблюдател, неспособен да я докосне.

Поне го утешаваше мисълта, че отново му говори. Нещата щяха да тръгнат към нещо по-добро.