Последно желание

52 седмици

Валеше пролетен дъжд.

Нямаше гръмотевици, но тъмно сивите облаци обгръщаха небето така, все едно никога повече нe биха допуснали слънчев лъч да докосне земята. Дъждът бе спокоен, но постоянен като вечността.

Мъжът стоеше по средата на стълбището, облегнал глава на коленете си. Не го интересуваше, че всичките му дрехи бяха подгизнали. Дори най-лекият повей на вятъра караше тялото му да изтръпва, но той не усещаше. Мислите му бяха толкова далечни, колкото празен изглеждаше погледа му.

Не искаше това време да свърша. Точно тук, точно сега, когато сякаш в целия свят няма никой друг, искаше да остане в един безкраен замръзнал миг. И да изчезне завинаги. 

Може би желанието му ще се изпълни, но вместо това дъждът изведнъж спря. Заедно с това над него надвисна бледа сянка. Повдигна апатично глава и видя пред себе си млада жена. Носеше тънко тъмно кафяво яке и дънки. През раменете й минаваше чанта, каквито имаха повечето студенти. Сигурно и тя самата е такава.

Това, което го привлече повече беше погледът й. Едновременно спокоен и загрижен. Държеше чадър в ръката си, но сега той покриваше него и дъжда бавно падаше върху нея. Тя обаче гледаше само него.

Виждаше се отразен в очите й, толкова подобни на неговите.

Тя заговори:

- Ако останеш тук ще хванеш пневмония. Живея наблизо и предлагам горещ душ.

Той само я гледаше. И преди беше срещал подобни жени. Привлечени от външния му вид, търсещи компанията му. През повечето време щеше грубо да я отпъди, но тази вечер му бе безразлично. Погледна я още веднъж. Не изглеждаше като жените, на който бе свикнал. Млада, може би на осемнайсет или деветнадесет. По нищо не се различаваше от останалите момичета в университета. Сигурен бе, че не би я забелязал, ако я види някъде тук през деня.

Прие ръката й.

Момичето не продума нищо друго. Усмихна се и го поведе надолу по улицата. С една ръка държеше чадъра над него, а с другата здраво стискаше ръката му сякаш ако я пуснеше, той щеше да си тръгне. Или напълно изчезне.

След около десет-петнадесет минути стигнаха пред висока луксозна сграда, от която със сигурност човек можеше да види и по-голямата част от кампуса.

Отидоха на последния етаж.

Когато влязоха жената направо го насочи към банята с думите:

- Влизай и се стопли.

Затвори вратата зад него и го остави сам. Трябваше да си признае, че започваше да му стана малко забавно. Знаеше, че няма да се разболее дори да прекара дни под студения дъжд, но сериозността на тона й му подсказваше, че наистина се тревожи.

Съблече мокрите си дрехи, захвърляйки ги на мивката и влезе под горещия душ. Водата му се отрази добре и го посъживи малко.

Заоглежда се. До по-рано не забеляза, но жилището бе луксозно. Не изпъкваше с особена пищност, но дори и най-малкия детайл е направен от първокачествен материал. Освен големия душ имаше и вана, както и голяма мивка. Луксозно, но по-скоро създадено с цел да бъде практично.

Обви една кърпа около кръста си и излезе следвайки шума, който създаваше жената. Първо се озова в коридор, а после в хола. Целият апартамент представляваше огромна стая, където се намираше хола, трапезарията и кухнята. Дори имаше нещо като малко ателие за рисуване. Модерно, както повечето съвременни жилища. Но ателието бе твърде необичайно - сигурно бе просто за декорация.

Запъти се към една от двете спални от другата страна на хола. Видя я да стои пред разтворените крила на голям гардероб. Разглеждаше различни дрехи, търсейки какво да му даде.

Жената усети присъствието му и се обърна. Бързият поглед, който хвърли на тялото му преди да го заговори, не му отбягна:

- Не знаех, че си излязъл, иначе щях да побързам - погледна ризата пред себе си. - Не съм сигурна, че ще ти стане, но е по-добре от нищо. Ще сложа дрехите ти за пране и...

Не довърши защото той застана над нея и я покри с тялото си. Почувства се в капан, но и не успя да прикрие вълнението, което я завладя. Той се възползва и заговорнически се усмихна.

- Безсмислено е да го криеш, видях те как ме гледаш.

- Аз не...

Дори не я слушаше.

- Сигурно често каниш мъже у дома си? Или аз съм случайност? Все едно.

Притисна я, наведе се й я целуна. Тя се опита да се съпротивлява, но той бе по-силен.

Първата му мисъл бе, че не е в своето легло. Бавно си спомни какво се бе случило през изминалата нощ. Не виждаше момичето никъде. Изненада се, че не го е изхвърлила още щом се е събудила, а вместо това я чуваше да се движи из другата стая. Чуваше стъпките й, така леки, сякаш едва стъпваше на земята. Никога преди не бе срещал човек, който да има толкова лека стъпка. Като на малко дете. Нищо чудно. Тя бе толкова крехка и нежна, че докато през нощта я прегръщаше се боеше, че може да я счупи. Правилно я сравни с някоя от онези антични порцеланови кукли, който бе виждал на дисплея си. Сигурно щеше да се въздържи, ако не бе страстта, с която му отвърна миналата нощ, веднага, щом спря да се бори.

Имаше приятно тялото. Чертите й бяха нежни и перфектни поне в неговите очи. Не го очакваше гледайки я първоначално. Още от първия допир двете им тела се синхронизираха и сляха в едно. Все едно бяха любовници от години, а не само за една вечер.

Щеше да е лъжа да не каже, че се притесняваше как ще реагира, когато го види тази сутрин. Явно миналата нощ беше наистина уморен щом така се успа. Обикновено му бяха достатъчни три-четири часа сън, дори и по-малко. Сега по този начин изпусна възможността си да си тръгне през нощта и да има тази неприятна среща.

Въздъхна и стана от леглото. Откри дрехите си изгладени и сгънати на близкия стол, така че се облече и излезе от стаята. Определено не мисли да го изхвърли. Или най-малкото му позволява да се облече преди да го изхвърли с ритник навън. Не се боеше от голотата, но наистина не е особено приятно това да стане пред очите на други хора. Знаеше го от личен опит.

Видя я да седи пред печката и да готви. Приготвяше яйца и бекон. Щом го видя бегло се усмихна и със спокоен глас:

- Добро утро, Адам. Тъкмо навреме. Сядай. Закуската или по-скоро вече обядът е готов и ще го сервирам.

Объркан той я послуша. Не знаеше дали и по-изненадан от любезното й поведение или от факта, че знае името му. Със сигурност не й го бе казвал, а не носеше в себе си и никакви лични документи.

Момичето застана над него сложи чиния с три яйца по очи и много бекон. Точно както му харесаше. Самата тя си остави чиния с бъркани яйца и малко зеленчуци. Тя знаеше какво обича да яде. Вече сериозно започна да се безпокой кое е това момиче, което го приюти.

- Коя си ти?

- Името ми е Катрин Хоуп Грийнсток, но може да ми казваш просто Хоуп. Познавам те Адам Ричардсън. Да не вярваше, че наистина ще пусна някой непознат у дома си?

- Откъде ме познаваш?

- Учим в един и същ университет и там си доста известен. Да не говорим, че имаме три общи часове. Освен това те проверих по-подробно и вече знам доста неща за теб. Като това, че живееш сам, работиш на три места, макар да лъжеш познатите си, че се мотаеш с други. Знам и че баща ти е в Америка, водеща личност след интелектуалните среди, специалист по роботика. Майка ти постоянно пътува някъде с поредния любовник. Развели са се когато си бил само на три...

- Млъкни! Какво искаш от мен?

Гледаше я със зле прикрит ужас и притеснение. Кое точно бе това момиче. Знаеше за него неща, който не бе споделял с никого. Никога. За миг се почувства като муха в капана на паяк. Дали знаеше и за... Не. Това бе невъзможно.

Момичето, което нарече себе си Хоуп само се усмихна и му отвърна:

- Искам да те купя.

- Моля?

- Искам една година от твоя живот. В замяна на това ще ти платя два милиона долара. Изгодно е не мислиш ли?

Вече овладял се, Адам се облегна назад в стола си усмихвайки се арогантно. Май все пак не бе толкова трудна за разгадаване колкото си мислеше първоначално.

- Май услугите ми вчера наистина са ти харесали щом искаш да ме задържиш.

Дори лицето й не трепна при тежките думи. С ъгълчето на окото си видя, че за миг стисна чашата в ръката си по-силно, после се отпусна и отново бе онова спокойно лице, което му бе показала и по-рано.

- Сексът е последното нещо, което ме интересува. Предлагам ти сделка. Ще живееш тук в продължение на година. Имаш пълна свобода да правиш каквото си поискаш. Като ограничение е само, че няма да каниш никой тук или да казваш на някой за тази уговорка.

Стана и тръгна да върне чинията си. Почти не бе докосвала храната си.

- И защо да приемам?

Хоуп се обърна и го погледна право в очите.

- Защото нищо не губиш, но печелиш твърде много.

Адам я наблюдава, после се зае да яде. Размишляваше върху предложението й. Съмнението и любопитството бяха двете сили, който най-силно му влияеха. Това момиче беше много по-голяма мистерия отколкото си мислеше с всяка минута ставаше все по-голяма. Не можеше да устои да не се опита да разгадае. Не вярваше да го лъже за парите, а това наистина бе добра оферта.

Хоуп изми чинията си и се върна при масата. Взе чантата си и се обърна към него:

- Имам работа и няколко часа няма да ме има. Това е достатъчно време да вземеш решение. Вратата се заключва сама, така че може да си тръгнеш по всяко време. Ако си още тук като се върна ще приема, че си съгласен с уговорката.

- Все още не знам условията. Няма да правя нищо странно.

- Не искам нищо странно, откачено, извратено или объркващо. Вече знаеш най-важните правила. Ако си тук, когато се върна ще ти кажа всичко, което трябва да знаеш. Нещо друго?

- Откъде си сигурно, че няма да те обера или измамя след като ти взема парите? Не те познавам, не ти дължа нищо.

- Така е. Но забравяш, че те познавам. Не само информацията, която съм получила, но и като личност. Знам, че ако обещаеш нещо, ще изпълниш обещанието си. Ако пък съм се залъгвала и ме измамиш ще се прибера и ще видя какво липсва и ще си го взема отново. Няма да кажа нищо на никого, защото ако те няма когато се върна ще приема, че срещата ни никога не се е състояла.

Момичето бързо излезе от апартамента си и тръгна към асансьора. Една когато вратата му се затвори пред нея си позволи да въздъхне и успокои бързо биещото си сърце. Не вярваше, че наистина е способна да изговори всичко това. Че се държа по този начин. Миналата вечер, когато го видя там само пожела да го защити, да му даде някаква утеха. Но нещата се развиха прекалено бързо. Никога не бе и предполагала, че ще прекара нощта с него. Никога не си го бе пожелавала. А сега искаше още малко време да изпита това щастие.

Отказа се да мисли повече за това дали решението й е правилно или не и се зае да осъществи налудничавата си идея.

В същото време Адам дояде спокойно закуската си. Нямаше смисъл да оставя храната да изстине. Освен това е вкусна. Не обичаше да яде много, през повечето време избягваше, защото тялото му нямаше нужда, но това не значи, че трябва да се откаже от удоволствие, когато е пред него.

Когато довърши закуската си се зае да разгледа по-добре жилището, в който се намираше. Огледа добре всяка една стая, дори отвори някой от шкафовете. не откриваше нищо, което да показва, че в този мезонет живее някой друг, освен тя самата. Не откри и снимки или други по-лични вещи. Може би най-личното нещо, което имаше бяха картините. Първата му мисъл бе че са купени, но тогава видя под покривалото на статива недовършена картина в същия стил както тези по стените. Приличаше на пейзаж, но още бе твърде рано да се каже какво точно е.

Това го изненада. Днешно време може да се направи също толкова добра картина само за няколко часа на някой компютър, дори на таблет. Видя учебници по компютърен дизайн и други подобни. Тя лесно би могла да създаде нещо дори по-добро лесно и бързо. Той самия притежаваше някои от тези учебници. Явно наистина имаха общи предмети. Не разбираше къде е чарът в желание да си целия нацапан в бои, прекарвайки часове в старание да постигне нещо, знаейки, че ако направиш и най-малката грешка няма как да я заличиш. Но явно на нея това й харесва, за да го прави толкова дълго време.

Като разгледа всичко се настани на дивана и включи телевизора. Триизмерните образи се появиха един след друг и изпълниха пространството пред него. Нова странност. Имаше най-новите технологии отнасящо се до уреди и други удобства и въпреки това се занимава с почти антични неща. Дори нямаше компютър за обработка на храната и правеше всичко сама. Не че това бе нещо лошо. Стомахът му определено е доволен.

Странно момиче.

Тази мисъл сама по себе си го върна на въпроса какво да прави с предложението й. Парите бяха наистина добри. Щеше да напусне някоя от работите си, а и няма да плаща наем, защото ще живее тук. Мястото е приятно. От друга страна не знаеше нищо за нея. Искаше да разбере с кого си има работа.

Хрумна му да потърси някъде из Света. Светът е нова и напълно различна версия на старинния интернет. Мястото бе по-богато на възможности, забавления и какво ли още не.  Иска ли нещо, човек може да го открие там. Достатъчно бе да вземе слушалките и да се влезе в света.

Направи го.

Потърси данни за името й. Откри я в регистрите на университета. Имаха три общи предмети - Триизмерен дизайн, Триизмерна антропология и Основи на роботиката. Много добра ученичка. Явно е сред любимците на преподавателите. Не откри и най-малката забележка в досието й. Нито една закъсняла дата за проект или нещо подобно. Имала е отсъствия, но въпреки това се справя отлично.

Опита се да си спомни дали някога я е виждал. Гледаше внимателно снимката на картона й, но не вържа образа с нещо станало в университета. Не се изненада, колкото и добра да е паметта му бе малко вероятно е да си спомни някой, който се слива с тълпата.

Потърси нещо за самия адрес, на който се намираше, но единственото, което откри бе, че се е нанесла тук в началото на първия си семестър. Апартаментът е на нейно име и това бе всичко. Явно мистерията си оставаше.

Пусна името й за проверка. Откри няколко статии за нейни успехи в университета. Наистина е любимка на преподавателите, след като е спечелила Държавния годишен конкурс по градски дизайн. Дори откри самият проект. Архитектурата бе семпла, но това, което силно привличаше погледа беше начинът, по който превръщаше пейзажа и сградите в едно цяло, докато не можеш да отделиш едното от другото.

Поколеба се дали да се развие малко хакерските си умения и да провикне по-дълбоко в Света. Никой не се явяваше просто така в пространството. Та тя нямаше дори един обикновен блок! Отказа се, защото така интересът му щеше да се изпари прекалено бързо. Може би малко по-нататък. Още преди да го изрече на ум, го мислеше - щеше да остане. В мига, когато нещо не му харесваше щеше да си тръгне.

Така че се настани и зачака да се върне.

Три часа по-късно Хоуп беше пред вратата си. Не знаеше дали иска той ще е там или не. Никога не бе желала нещо истински. Не си го позволяваше. Така е цял живот. И въпреки това имаше едно желание, което се изпълни. Дори много повече отколкото се надява. Имаше ли право да иска още от съдбата? Защо пък не? Цял живот криеше себе си, заради другите. Наистина ли е толкова лошо да бъде себе си до самия край.

Нямаше време да мисли за тези неща повече. Достатъчно часове бе прекарала в мисли за тях. А и вече бе твърде късно. Нещата не бяха в нейните ръце. Само след мигове щеше да отвори вратата и сама да види какво ще става.

Плъзна кристалната синя картата и вратата се плъзна настрани пред нея.

Пристъпи напред.

Адам чу тихия шум от отварянето на вратата и извърна глава назад както си седеше на канапето. Усмихна се заговорнически, когато я видя и високо и ясно каза:

- Е, момиче, заинтригува ме. Какви са правилата, който този верен слуга трябва да спазва, за да задоволи желанията на господарката си.

Първоначалният шок от думите му бе заменен от раздразнение. Хоуп не се разкри с друго освен тиха въздишка. Приближи се и се настани на близкото канапе. Остави чантата на земята като преди това взе нещо от там и го остави на масата пред него.

- Ако исках слуга щях да си наема иконом. Най-точно може да се оприличиш на съквартирант. Но вместо да плащаш наем, аз ти плащам, за да си тук.

Докато тя говореше, Адам взе предметите от масата и им хвърли един поглед. Веднага разпозна кредитната карта. Те всички бяха еднакви – прозрачен кристал с метални нишки в себе си. Всеки път, когато държеше такава карта нямаше как да не прави сравнение с кореновата система на някое растение. Бавно разпростиращо се във всички възможни посоки. Другата вещ бе ключ за дома.

- Интересно сравнение.

- Поне върши работа. В картата има петстотин хиляди долара. След шест месеца ще получиш още петстотин, а накрая на годината останалия милион.

- А ако прекратим отношенията си по-рано?

- Без значение кога ги прекратим ти ще получиш остатъка от парите си. Дала съм дума.

- Добре. А сега правилата.

- Основното вече ти е ясно. Нямаш право да казваш на никой за договорката ни или че живеем заедно. Най-добре ще е дори в университета да се правим, че не се познаваме, за да не събуждаме излишен интерес. Ще живееш тук. Можеш да използваш стаята, в която бе вчера, но всичко тук е на твое разположение. Обичам уединението си, така че не ще да каниш някого тук. В момента работиш на три места, но вече е излишно, така че можеш да престанеш – миг мълчание. - Все пак ако искаш остани на някоя. Не ме интересува. Също и както какво ще правиш в свободното си време. Достатъчно е от време на време да те виждам тук.

- Само това?

- Само това.

Мъжът вече не седеше облегнат, а подпрял глава на ръка, гледайки я право в очите.

- Звучи прекалено странно и незначително.

- Не знам какво си очаквал, но е това, което ти казвам.

- Ако искаш компания, защо не си потърсиш съквартирант и готово. Много по-лесно е отколкото да измисляш нещо подобно.

- Предложението ми е само към теб. Още не е късно да се откажеш ако искаш.

- Нямам това намерение, но ми дай причина защо правиш това.

Жената замълча за няколко мига, отдръпвайки погледа си настрани.

- Това е нещо, което няма да ти кажа. Никога не ме питай повече за причина. Не питай коя съм или миналото ми. Те нямат значение, защото така или иначе пътищата ни ще се разделят след точно една година. Безсмислено е да мислим какво ще се случи след това. Веднъж да прекратим отношенията си ще забравя, че някога дори съм те познавала.

- Нищо не разбирам.

- Така е и по-добре.

- Имам чувството, че ще бъда използван като марионетка. Да нямаш приятел, на който искаш да отмъстиш, че те е оставил? Или нека да позная – бунт срещу родителите ти?

- Не си и близо.

- Мда. – отвърна замислено.

Адам стана, оправи ризата си, която се беше смачкала от дългото седене и тръгна да излиза.

Не се сбогува с нея, но отвърна.

- Щом ще живея тук отивам да си взема нещата.

- Няма нужда да взимаш всичко, само необходимото. Останалото утре ще бъде донесено от работници. Или прибрано в склад.

- Склад ще е добре. И без това старото място не ми допадаше особено, но искам сам да преценя какво ще взимам със себе си.

- Пак. Вземи това, което сега ти трябва, останалото утре ще решиш.

- Ще видим. – промълви по-тихо.

Затвори вратата след себе си.

Когато Адам си тръгна Хоуп просто не мога да приеме, че стана толкова лесно. Разбира се съществуваше възможността да я измами, но не й се вярваше. Не искаше да повярва в това. Всичко е само въпрос на време. Дано наистина има тази година, за която така силно се надяваше.

Сега обаче бе време да поработи малко върху проекта си. Погледна към статива си, но нямаше настроение за тази картина. Може би някоя друга, но точно сега трябваше да завърши задачата си в университета. Триизмерен образ в реални размери. Имаше само още няколко дни, а дори не бе започнала.

Включи компютъра си и се зае за работа. Схемите и чертежите изпълниха мислите й съживявайки се в образи, който бяха дори по-живи от истинските или от тези, който знаеше, че ще създаде. Вътрешно едно тънко тихо гласче й казваше, че няма смисъл, че така или иначе накрая всичко, което е правила ще бъде напразно. Но какво от това, някой може и да го помни.

Близо още два часа работи върху самите системи, докато накрая бе готова за първия опит. Зададе параметрите в Куба и го включи. Миг светлина и стаята беше заменена от прекрасна градина. Ако човек се вгледаше добре щеше да види мебелите в стаята, но иначе звукът, картината дори мирисът бе като на прекрасна градина. Точно това искаше. И дори нещо повече, не само градина навън, а като в някоя ботаническа градина. Виждаше се от едната страна малка пътечка, заобиколена от красива папрат и какви ли не други растения. Бе трудно да реши, затова сложи стрелиция до пътеката и различни други растения в далечината. Мислеше, че идеята за бананови и кокосови дървета е добра, но се радваше, че се отказа и ги замени от няколко големи бануа. Дългите им корени спускащи се към земята създаваха един вид бариера между мястото и далечината. В същото време по самите корени бе поставила няколко различни вида цветя, а на клоните на дърветата големи орхидеи.

Въртеше се бавно в кръг, оглеждайки за детайли или недостатъци. Видя няколко цветя в твърде необичайни цветове, взе решение и да добави няколко дървени пейки с червен метал отстрани. Така че да съблазняват да седнат. Ако ползва по-голям и мощен модел дори щяха да се разхождат и настаняват на тези приятни местенца.

Така се унесе, че не усети присъствието на друг в стаята, докато не чу гласа му:

- Доста добра работа. Сигурно ти е отнело седмица или две.

Адам остави сака на земята и започна да оглежда градината й.

- Два часа, но още не е довършено.

- Впечатлен съм – приближи се до няколко цвята. - Като истински са.

- Обичам да свършвам бързо работата си и после да отдавам времето си на други занимания.

- Като рисуването.

- И него.

Замълчаха. Хоуп се наведе и взе Куба. Мигновено образите изчезнаха и стаята се върна.

Адам се върна до сака си и го взе. Не откриваше за нужно да носи каквото и да било, така че взе само лаптопа, няколко дрехи, едни учебници и няколко други лични вещи.

Тръгна към новата си стая, когато се сети неща и се обърна да я заговори:

- Нося няколко добри филми, може да пуснем нещо.

Жената го погледна и се усмихна.

- С удоволствие. Ти се оправи, а аз ще приготвя нещо леко за хапване и пиене.

След половин час и двамата бяха седнали на големия диван, гледайки някакъв стар екшън чието триизмерно изображение направо се появяваше пред очите им, съживявайки картината до най-малкия детайл. Не разговаряха, всеки стоеше в своята страна на дивана. Само от време на време се пресягаха към голямата купа с пуканки с масло и подправки.

Хоуп се бе загледала в едно преследване с мотори. Инстинктивно се пресегна да си вземе още пуканки, но вместо това усети нечия друга ръка под своята. Смутена я издърпа обратно. Продължи да чувства погледа му върху себе си, така че се престори, че отива да си сипе нещо за пиене и стана. Опитваше се да се държи нормално, но присъствието му близо до нея я вълнуваше и смущаваше.

Останалата част от вечерта следеше накъсано филмът. Част от нея мислеше за филма, приемайки го като малко спасение. Другата част не преставаше да й напомня,  че той е до нея, толкова близо. Чувстваше тежестта на тялото му под меката дамаска. Виждаше го с ъгълчето на окото си и нямаше как да го игнорира.

Най-накрая филмът свърши. Момичето подхвърли някакво извинение, че е умерена и тръгна към стаята си. Почти беше затворила вратата, когато Адам я задържа в ръка. Наведе се над нея. Погледът му бе достатъчно красноречив.

- Знаеш, че не искам това от теб.

- Но и не си ми забранила.

Наведе се и я целуна. Този път тя не му се противопостави.

51 седмици

Адам не разбираше това момиче. Живееха заедно от седмица и честно казано не си бе представял по-добър съквартирант. Тя е мила, добра и забавна. Не искаше нищо, но и се стараеше да получи всичко, което би искал. От друга страна извън апартамента се държеше като непозната. В началото игнорира този факт, но не можеше повече. Усети се, че нарочно сяда така че да го види и после следеше за някакъв признак, че го е забелязала. Но това така и не се случваше.

Бавно започна да я опознава. Хоуп, както обичаше да я наричат, не разкриваше много за себе си, но въпреки това все по-добре я разбираше като същност. В кампуса момичето не говореше с никой, освен с преподавателите и то само ако се налагаше. Странеше от тълпите или се превръщаше в една от многото. Важното е да остане незабелязана, но той продължи да я вижда, където и да отиде.

Без да иска дори откри любимото й място. Не бе трудно като се има в предвид, че всеки път, когато нямаше час или по някаква причина имаше свободно време, отиваше там. Едно дърво в задната част на кампуса. Не бе особено усамотено, особено сега през лятото, но поне имаше достатъчно пространство, за да получи човек усамотение. И тя го откриваше.

Често я виждаше там, седнала до ствола на дървото, четейки нещо или работейки по компютъра си.  Понякога слушаше музика, друг път не. Но винаги бе сама.

Един ден, както я гледаше забеляза нещо по-особено. Сутринта му се стори добре, но след това... Сега, седнала отпред на залата, гледайки нещо в учебника си, му се стори уморена. Не виждаше кръгове пред очите й, но бе точно като недоспала. Знаеше, че не е така.

Пожела да отиде при нея и да я заговори. Да види какво й има, но така само щеше да я ядоса, защото ще наруши обещанието си. Вместо това извади телефона си  и започна да пише съобщение.

Хоуп се сепна, когато телефона й започна да вибрира. Извади го и се зачете. Беше от Адам.

„ Как си? Не изглеждаш добре.“

„Нищо ми няма. “

„Не ти вярвам! Отиди след час до лазарета.“

„Нямам нужда да го правя. Просто съм малко уморена.“

„Ако не отидеш, сам ще те заведа, носейки те като принцеса из целия кампус.“

Адам изпрати съобщението и се вгледа в нея, за да види как ще реагира. Момичето видя съобщението и тихо се засмя. Не бе от онези пресилени, изпълващи въздуха наоколо смехове, но по-искрен от всичко друго, което е чувал. Хареса му още от първия път, когато го чу. Мисълта, че той е причината за това го изпълваше със странно задоволство. Но дори смеха й не го разубеди, че нещо не е наред с нея.

Нямаше търпение да свърши часа. Все едно е минала цяла вечност. Минутите бяха като часове. Но все пак минаваха. Звънецът би и Адам се насочи към нея, но бе спрян от няколко момичета, който искаха да привлекат вниманието му. Нямаше как да се измъкне, така че започна да отговаря на въпросите им за часа. Съвсем случайно разговора се прехвърли към тази вечер, когато у клуб „Флашес“ е щяло да има купон и се надявал и той да дойде.

Адам разбира се знаеше за купона. Беше наясно с всички събития, свързани с кампуса. Пък дори и да не бе това, тези момичета бяха третите, който го канеха за последните няколко дни. Вече бе решил да отиде, но това бе преди Хоуп. Част от него постоянно му повтаряше, че това не го засяга. Познаваше това момиче едва от седмица. Абсурдно бе да се интересува от нея като нещо повече от работодател. Но в същото време не можеше да я остави сама.

Най-накрая се отърва от момичетата и бързо излезе. Огледа се и я вида в далечината да се отдалечава. Забърза крачка, бутайки се в другите студенти, за да ги изпревари.

Стигна я. Хвана я за ръката и задърпа напред към един от малките и пусти коридори. Хоуп се опита да се освободи, но той стисна по-силно китката й. Като бяха сами я накара да се облегне на стената. Допря ръка до челото й.

- Знаех си. Имаш температура.

- Добре съм. Просто съм се затоплила и това е. Скоро ще съм добре.

- Не няма.  Цялата гориш. Отиваш в лазарета или аз ще те занеса там.

- Добре. Добре. Ще отида. Доволен ли си?

- Да.

Пусна я и се отдръпна. Тя мина пред него и тръгна в обратната посока, към лазарета. Щеше да го посети и наистина да си премери температурата. Може би час-два сън щяха да й се отразят добре. Засега не се боеше. И преди от време на време имаше висока температура. Важното е това да не се случва твърде често. Дори самата мисъл за това я караше да трепери.

Бръкна в чантата си, където държеше малката кутийка. По-принцип е за грим, пудра или сенки, но тя държеше там хапчетата си. Не я извади, но леко я разклати. Дори по звука заключи, че има само няколко. Малко по-късно щеше да вземе две, но това до никъде няма да стигнат.

Остави кутийката и взе телефона си. Веднага откри нужния номер. Изчака да вдигне и каза:

- Аз съм. Да. Точно така. Ела утре.

Затвори, без да се сбогува. С него бяха така. Разбираха се, но това не значи, че трябва да се държат приятелски.

Отиде в лазарета, просто помага на лекарката и се настани в едно от леглата. Завесата се дръпна след няколко секунди и се появи доктората. Името й бе Джина Ривърс. Беше мила жена, близо на петдесет години. Косата й бе вечно прибрана на кок, кестенява, с няколко по-големи бели кичура. Носеше както винаги бяла престилка и големи очила за четене на врата си. В ръката й имаше термометър.

Погледите им се срещнаха и те се усмихната една на друга.

- Как си, Катрин?

- Добре, но имам малко температура. Сутринта се чувствах добре.

- Често ли се случва? – изгледа я спокойно, но гласът й издаваше безпокойството й.

- От доста отдавна не съм имала този проблем. Навярно тези дни съм се натоварила малко повече отколкото ми се иска.

- Не го прави. Знаеш, че не е добре за здравето ти.

- Добре съм. Щях да знам, ако е нещо повече от обикновена преумора.

- Както казваш. Просто те предупреждавам.

Хоуп кимна още веднъж и взе термометъра. Остана така, докато докторката си тръгне и после си премери температурата. Няколко секунди и едно писукане. Извади го и видя, че има 38⁰С . Наистина не е добре, но бе имала и по-висока.

Обърна се на една страна и се опита да заспи. Това винаги помагаше.

Първата й мисъл, когато отвори очи бе че е закъсняла. Слънцето се показваше през завесите в тъмно оранжев нюанс. Беше спала много по-дълго отколкото си мислеше. Увери се в това и когато погледна към часовника на телефона си. Повечето часове бяха приключили преди два часа.

Обърна се на другата си страна, за да стане и да си вземе нещата. Но остана на място, когато видя, че на стола, където бе оставила чантата си седеше Адам. Четеше нещо, но когато се раздвижи повдигна глава и я погледна.

- Знаех си, че не си добре. Ето.

Подаде й термометъра. Явно очакваше да я премери отново. Чувстваше се добре, така че сигурно вече и температурата й бе нормална. Все пак го взе. Всичко бе наред. Усмихна се безгрижно, сочейки дисплея, така че да го види.

- Казах ти, че всичко е наред. Защо си още тук?

Отвърна й, докато прибираше таблета в раницата си:

- Нямах ти доверие, че ще дойдеш, така че реших да проверя дали си минала. Докторката я нямаше, но ти беше тук и спеше, та те изчакам. Спокойно - никой не ме е видял да идвам, а и вече почти никой няма в кампуса.

Момичето се изправи.

- Ето видя, че съм добре. Оттук нататък ще се оправя сама.

- За твое щастие съм се отправил към къщи, така че ще те закарам.

- Правила.

- Не мисля, че те посочват, че не мога да те карам от място на място, особено като се има в предвид, че ще сме извън кампуса.

Неспособна да отговори по някакъв друг начин се усмихна и весело отвърна:

- Да, знаеш, че от теб ще излезе страхотен адвокат.

- За щастие на хората съм твърде заинтересуван от роботиката. А и така имам тайно оръжие, с което да не позволя на ни едно момиче да ми откаже. Бонус към естествения ми чар.

Мина покрай него без да го поглежда.

- Все едно има някой, който да ти е отказвал.

- Ще е лъжа ако го отрека.

- Така е.

Обикновено едно момиче би се обидило от подобни думи, особено ако имат нещо като връзка, но тя се оставаше все така спокойно и уверена в себе си.

Адам така и не разбра какво и имаше днес. Изглеждаше добре, но продължи да я наблюдава за симптоми. Дали бе обикновена преумора или може би нещо се разболяваше – не знаеше, но искаше да е сигурен, че ще се грижи за себе си.

Закара я в къщи, а после под предлог, че иска нещо по-различно поръча пица за вечеря. Отчасти си бе истина, но и й даваше шанс да си почине. Получи няколко съобщения питащи го къде се губи и защо го няма. Колебаеше се дали да не отиде на партито за час два, но филма, който бяха наели на идване и сочните парчета пица изглеждаха прекалено съблазнителни, за да им устои човек.

На следващия ден Адам се откри отново да я наблюдава. Обясняваше си го, че се притеснява за нея, но май това щеше да се превърне в навик. Това момиче не го улесняваше дори за миг. Всеки ден откриваше нещо ново, малко, но важно, с което да го удиви и плени.

Днес по-голямата част от следобеда стоеше под любимото си дърво. Явно имаше за задача да рисува, защото бе извадила таблета си и моделираше с пръсти дърво, започвайки от кореновата система до листата. Движенията му напомняха тези на малък магьосник играеш с невидимата си пръчица.

От време на време повдигаше глава и се оглеждаше все едно търси някой. Не бе него, защото виждаше как погледа й преминава покрай него все едно е невидим. Усещането да бъдеш напълно пренебрегван го дразнеше, но и засилваше любопитството му за това кого търси тя.

Накрая погледът й се спря на един младеж. Адам също го заоглежда. Не бе нещо особено - слаб, хилав, имаше черна коса, която дори и да бе чиста изглеждаше мазна и мръсна. Не бе нисък, но имаше навика като ходи да е леко прегърбен. Носеше изръфано кожено яке и дънки.

Хоуп обаче не забеляза тези неща. Стана и го прегърна. Започнаха да говорят нещо и след няколко минути той си тръгна.

Искаше да ги наблюдава през цялото време, но думите на едно от момичета, Анна, с който делеше масата привлякоха вниманието му.

- И ако на това не се казва лош вкус. Да продава дрога насред кампуса пред всички.

- Определено – засмя се друго момиче. - Човек да си помисли, че като има толкова пари може поне да се отърве от тези дрипи. Прилича на същински клошар.

- За кого говорите?

Отговори едно от другите две момчета, Дилън.

- Ей онова плашило там. В момента говори с някакво момиче. Май името й бе Григорич или Горданс.

- Не бе – това е Катрин Грийнсток. Знам я защото онзи кретен по Начални стъпки в дизайна искаше да седим по азбучен ред и тя се падна точно пред мен. Най-накрая открих тайните на перфектните й доклади. Никой не може да изкара шестица при Мавъртън ако не е надрусан с нещо.

- Спомних си я – почти извика Анна. – Тя не е ли дете на някакъв богаташ? След като баща й се омъжил повторно я зарязал напълно. Сега си живее с новото семейство, а тя е оставена без нищо. Това също е добра причина да започнеш да взимаш кока.

- Може да се познават от другаде.

Дори ни разбираше защо се опитваше да я защити.

- Никой не познава просто така това дрипльо. Твърде е гнусен. – отвърна едно друго момиче и се разсмя.

Адам загърби настрани разговора и отново се вгледа Хоуп. Тя тъкмо прегърна още веднъж младежа и му помаха за довиждане. След това седна и продължи работата си. Може би бе само заради думите на приятелите му, но му се стори, че тя прибра нещо в чантата си.

43 седмици

Адам напълно свикна с живота си и Хоуп. Дори ако трябваше да бъде откровен, често забравяше за уговорката им и я приемаше като някой, с който живее. Не забрави напълно онази сцена в парка, но повече не ги видя заедно, така че го възприе като инцидент. Напълно бе наясно, че не е единственият човек, който я познава и с когото е близка, но досега човекът, с когото бе имала най-много контакти бе той самия.

Напълно убеден в това, той бе спокоен. Не можеше да си го обясни, но всеки път щом видеше някой да говори с нея, било то мъж или жена, млад или стар –изпитваше раздразнение Оставаше обаче спокоен за преди другите, защото знаеше, че независимо от това тя бе негова. Жилището им се бе превърнало в нещо повече от покрив над главата му, той бе като тяхното специално място. Свят, в който бяха само те двамата.

Но този свят е илюзорен.

И Адам го осъзна напълно един следобед, когато се прибра у дома. Тъкмо щеше да отвори вратата, когато чу Хоуп да се смее. Смехът й бе придружен от друг, по-дълбок, със сигурност на мъж.

Друг мъж в техния дом?

Адам отвори вратата и влезе.

Завари я седнала на канапето, поставила единият си крак под другия, така че да гледа мъжа, който седи до нея в лицето. В ръцете си държаха чаши за кафе и се държаха като стари приятели. Огледа набързо мъжа. Носеше сиво сако, което сега стоеше на другия диван, заедно с кафяво куфарче от естествена черна кожа. Бе облечен с черно поло, каращо светлата му кожа да изпъква още повече.

Лицето му бе спокойно, само няколко непокорни къдрави кестеняви кичури закриваха тези дълбоки тъмни очи.

Изглеждаше по-възрастен от тях двамата, може би на около тридесет, тридесет и пет, но си оставаше красавец. Дори сам Адам не го отрече.

Щом влезе смехът престана и двамата го погледнаха. Лицето на мъжа изглеждаше сериозно, все едно го изучаваше. Докато Хоуп с обичайното си безгрижие се усмихна равнодушно. Седна на коленете си, така че да се облегне на гърба на дивана и го заговори:

- Радвам се, че се прибра.  Искам да те запозная с някой – извърна се към мъжа. – Адам това е Крис Барс, много добър семеен приятел.

Докато разговаряха Крис бе станал и взел нещата си.

- Съжалявам Кат, но тръгвам – мина покрай Адам все едно не го забелязва, но шепнешком каза – Внимавай да не я нараниш, кутре.

Погледите им се срещнаха още веднъж, след това Крис помаха приятелски на Хоуп и излезе.

Адам остави нещата си и тръгна към бокса да си вземе нещо за пиене, макар това бе само извинение да не я поглежда. Сипа си чаша вода и преди да отпие я попита:

- Кой беше този?

- Казах ти, семеен приятел. Познаваме се от години. Тревожи се, че живея сама, така че от време на време ме посещава.

- Защо не ми каза, че ще идва?

- Ако се бе прибрал по-късно нямаше и да разбереш, че е идвал. Не съм длъжна да ти представям познатите и приятелите си – поведението му така я бе раздразнило, че без да иска повиши тон. – Това все още остава моя дом и ще каня който си поискам тук.

Стана и тръгна към стаята си. Вратата се тресна зад гърба й.

Адам се поколеба, но не тръгна след нея. Бе твърде бесен. Защо тя не разбираше какво изпитва. Защо й трябваше да разрушава така онова, което имаха.

41 седмици

Онази вечер нещата бяха напрегнати, но за две седмици всичко бе забравено. Или поне така си мислеше Хоуп. Наистина появата на Адам онзи ден бе изненада, но не и извинение. Може би ако имаше начин да му обясни всичко щеше да бъде по-лесно, но така щеше да развали всичко, което толкова упорито бе изграждала последните седмици.

Искаше й се, но се боеше какво ще последна след като разбере истината за нея. Как би реагирал и как ще се държи с нея ако знае тайните й. Достатъчно хора знаеха. Цял живот се бе наситила на подобни погледи. Не искаше да види такъв и в неговите очи.

Това само й напомни, че днес Крис пак ще дойде. Радваше се на посещенията му. Той бе един от малкото хора, който се държеше с нея като нормално човешко същество вместо някакъв инвалид. И въпреки това не изпитваше радост, когато идваше всяка седмица да я види. Самият повод бе неприятен, а крайният резултат един и същ.

Днес Адам се прибра по-рано.

Бе планирал да се види с няколко приятеля, но в последния момент нещо изскочи и събирането се отложи за утре. Чудеше се известно време и най-накрая се реши. Времето бе приятно, напълно перфектно да изведе някъде Хоуп. Знаеше, че си е у дома и не прави нищо специално, така че защо да не отидат някъде да се позабавляват. Откакто се познаваха ни веднъж не бе ходила някъде за удоволствие, само заради себе си. Или поне той не знаеше за това. Мисълта да бъдат заедно, правейки каквото и да било, му хареса.

Не говореше за среща. Дори и да бяха само двамата, това определено нямаше да е среща. Двама души забавляващи се заедно, но нищо друго.

Побърза да се прибере, за да имат достатъчно време да решат къде да отидат. Като се замисли върху това нямаше представа къде би й харесало да отидат. Обичаше да рисува, така че една разходка из околиите на града не звучеше зле. Или някъде наблизо. Може би някоя галерия или музея за старинни изкуства.

Щом отвори входната врата усети, че нещо не е наред. Не бе като да има нещо, просто неприятно чувство. Потърси Хоуп, но не я видя. Повика я и тръгна към стаята й.

Отвори вратата с думите:

- Хоуп, тук ли си? Исках да... Какво става тук?

Вратата остана широко отворена.

Виждаше Барс застанал пред леглото, затваряйки куфарчето си, току-що прибрал нещо вътре. Хоуп седеше на леглото. Носеше къса пола на пъстри цветя с бяла риза, която тъкмо закопчаваше.

- Попитах какво става тук? – извика.

- Нищо особено, приятел.

Хоуп се изправи:

- Какво правиш в къщи толкова рано? Нямаше ли някаква среща?

- Това е без значение! Важното е какво вие двамата правите!

- Успокой се и ще поговорим. Не се е случило нещо, което да те засяга.

- Аз пък не мисля така.

Хоуп застана между двамата. Първоначално гледаше към Адам, но сега извърна поглед към Крис. Постави ръка на неговата и спокойно му каза:

- Крис, мисля, че е най-добре да си тръгнеш. Аз ще се оправя тук.

Мъжът я погледна. Подозрението ясно си личеше в гласа му.

- Сигурна ли си? Не искам да те оставям сама с него.

- Мога да се оправя.

- Добре, но после ми се обади.

- Не е длъжна да го прави! - отвърна раздразнено Адам.

Търпението му почти се бе изчерпало. Едва изчака мъжът да излезе преди да избухне в истеричен смях.

- Казваха ми хората, но не исках да чуя. Не им вярвах преди да видя това - посочи към стаята й. - Обяснява доста неща. Като как може да ми дадеш два милиона, като нямаш връзка със семейството си. Или как живееш в този разкош без да работиш - погледна я. - Ти продаваш тялото си на него, нали?

- Какви ги говориш?Да не си полудял? С Крис сме само приятели.

- И какви са тези приятели, който каниш в спалнята си и се събличаш пред тях?! Сигурно има и други освен него, нали? Всеки, който може да ти даде това, което искаш. Ти си...

Не довърши, защото Хоуп му зашлеви шамар.

- Как смееш да ми говориш така?

- И как трябва да говоря с една наркоманка и проститутка.

Последна нов удар. Този път Адам бе готов и хвана ръката й преди да докосне лицето му. Жената се опита да се освободи, но не можеше. Той здраво стисна ръката й.

- Нищо не разбираш.

- Мисля, че всичко ми е пределно ясно.

Със свободната си ръка разкъса дрехата й. Бутна я на леглото. Опита се да го отблъсне, но Адам я притисна с тежината си. С няколко бързи движения повдигна полата й. Разтвори краката й със своите. Хоуп се опита да извика, но той запуши вика й с устни.

Грубо прониква в нея.

Как се стигна до това?

Хоуп се събуди.

Дори не знаеше кога е загубила съзнание. Изминалата нощ бе... ужасна. Не знаеше по какъв друг начин да я опише. Адам не искаше да чуе и дума. А и как да му каже? Ако го направеше беше сигурна, че ще разбере причината за поведението й. Оставаше останалото, а то не бе лесно за преглъщане. 

Изправи се в седнало положение. Чувстваше тялото си като пребито, макар ни веднъж да не й бе посегнал. Следите по тялото й не бяха от насилие. Омърсена. Това бе най-точната дума, с която да определи как се чувства.

Усети Адам до себе си на леглото, но и липсваше смелостта или волята дори да го погледне. Нуждаеше се от баня, това е. Една дълга гореща вана преди да се изправи срещу него.

Държейки завивката като защита пред себе си, пристъпи към банята. Погледна се в огледалото. Очите й бяха почервенели от пролетите сълзи. Главата й бе замаяна. От онзи ден не бе взимала от хапчетата си, така че когато Крис дойде да бъде чиста. Сега обаче имаше нужда от тях.

Посегна към чантата си, която нарочно държеше в банята и потърси пудриерата. Още щом я взе разбра, че нещо не е наред. Бе твърде лека. Побърза да я отвори. Празна. Само онзи ден вътре имаше близо тридесет хапчета.

Отвори шкафа, където имаше пакет с резерви таблетки. Бяха малко, около десетина, но достатъчно за няколко дни. Но пликчето го нямаше. Нямаше нищо. Побесня, макар че лицето й бе пребледняло.

Трябваше да се махне. Не можеше да понесе тежестта в гърдите си, седейки тук след тези стени. Нямаше значение че навън е късна есен. Че може всеки момента да завали, дори сняг ако го пожелаеше времето. Нямаше значение какво ще прави и къде. Просто да се махне. Взе някакви дрехи оставени в коша за пране. Не искаше да се връща вътре при него. Облече ги и тръгна да излиза.

Беше бясна.

Като го видя да спи спокойно от едната страна на леглото, избухна. Хвърли по него пудриерата, която до този момент дори не съзнаваше, че още я държи в ръката си.

- Къде са?!

- Какво? Хоуп...

- Къде са хапчетата? – беше се надвесила над него. - Знам, че си ги скрил някъде. Кажи ми къде?

Гласът му беше спокоен, дори сънен, когато каза:

- Изхвърлих ги в тоалетната.

Момичето замръзна. Струваше й се, че света около нея започна да се върти. Успя да се задържи на крака, подпряла ръка на шкафа зад себе си. Гласът й трепереше.

- Какво си направил?

- Няма да търпя някой около мен да взима наркотици.

Стана от леглото и посегна към ризата си. Не носеше нещо освен боксерки.

Не способна да каже нещо друго прошепна:

- Това не бяха наркотици, а лекарството ми.

Обърна му гръб и избяга навън.

Адам остана за момент така осмисляйки думите й. Лекарство? Но тогава защо не го взимаше от някоя аптека? Защо от онзи мъж? Трябваше да я догони. Да разбере. Та тя е добре. Не бе видял нищо, което да предположи, че е болна. Дали не бе нещо заразно? Без симптоми. Не че щеше да се разболее, но обясняваше защо не иска да разкрие болестта си.

Тръгна след нея, дори излезе от апартамента, но от нея нямаше следа. Върна се само да се облече и вземе ключовете за мотора си. Започна да мисли къде ли ще отиде. Кампуса? На някое друго място? Някой приятел? Замисляйки се не познаваше никой ней близък. Бил той от семейството или някой друг. Бе я виждала само с Барс, но нямаше как да го открие.

Все пак не се отказа.

Тичайки тръгна към кампуса. Най-вероятното място да я открие бе там. Потърси я по телефона, но го чу да звъни от стаята й, което значеше, че не носи нищо със себе си.

В кампуса я нямаше. Потърся я на любимото й място, в библиотеката, при някой от учителите. Никой не я бе виждал. Продължи да мисли за други места, където бяха ходили тези няколко седмици съвместен живот. Реши да се върне до дома им и пак да излезе. Кой знае може би, докато го е нямало да се е върнала. Надяваше се да е така.

Нямаше я у дома. Вече бе сериозно притеснен. Хоуп бе слаба и ранима. Особено след... след това, което се случи между тях. Дали въобще щеше да се върне? Разбира се, че ще го направи – това бе нейния дом. Напълно си бе заслужил да го изхвърли. Нямаше да се изненада ако се прибере и завари всичките си вещи изхвърлени през прозореца или най-малкото пред вратата.

Но нещата му бяха на местото си, а нея я нямаше.

Бе изминал почти целия ден. Адам вече бе на път да се побърка. Обмисляше дори да отиде в полицията, но не бяха минали повече от 24 часа, а и какво пречеше да се окаже, че тя е при някой познат или при семейството си. Все хора, който никога не бе познавал.

Сещаше се само за едно име – Крис Барс. Единствената личност, която да попита за нещо, но нямаше никаква връзка с него. Той бе дори по-голяма загадка отколкото Хоуп. Но в същото време бе човекът, с когото знаеше, че тя има сериозни отношения. Неприятна мисъл, но истина.

Продължи да я търси цял ден.

Връща се още два пъти до апартамента, но така и не откри признак да се е връщала. Междувременно не спираше да обмисля как би постъпила, къде би отишла. Но всеки път попадаше на камък. Дори се опита да проникне в личните й файлове. Да открие нещо повече за нея, което да й помогне. Адрес. Връзки. Но не намери нищо съществено. Все едно някой бе сложил огромна бариера върху подробностите на данните й. Потърси и името Крис Барс, но откри твърде много съвпадения и ни едно от прегледаните не отговаряше на личността, която познаваше. Дали името не бе фалшиво?

Беше се свечерило преди час. Не знаеше как да постъпи. Може би наистина да отиде в полиция. Но щяха да го върнат до сутринта, а и какво щеше да им каже – че момичето, което насили избяга от дома си и не може да я открие.

Планираше да излезе и кара по улиците цяла нощ. Определено щеше да мине още един път през кампуса, а след това щеше да продължи из квартала.

Закопча якето си, обръщайки се към вратата, когато спря.

Пред отворената врата седеше Хоуп.  Тя го погледна и плахо усмихна:

- Здравей. – прошепна тя.

Дори не се замисли. Изтича към нея и я прегърна толкова силно, че тя изохка от болка. Отпусна ръце, но продължи да я държи. Нямаше намерение да я пусне да си тръгне.

- Осъзнаваш ли колко се побърках да те търся?

- Да. Знам.

- Къде беше през целия ден?

- В парка отсреща – отново се усмихна. - Размишлявах. Наблюдавах те как идваше и се връщаше. Аз просто... имах нужда от малко време да помисля върху нещата.

- Радвам се, че се върна. Влизай.

Насочи я към дивана. Помогна й да свали якето си. Свали и своето и отиде до кухнята. Мълчаливо направи две чаши с топъл шоколад. Едно кафе щеше да му дойде добре, но знаеше, че тя не обича кафе.

Подаде й чашата и сам седна до нея. Телата им не се докосваха, макар да бяха близко едно до друго. Момичето бе прегърнало краката си с една ръка, а с другата държеше чашата близо до лицето си. Погледът й бе сведен надолу, гледайки как парата бавно се издига нагоре.

Хоуп първа прекъсна тишината.

- Трябва да поговорим.

- Така е.

- Няма да се задоволиш с обяснение от няколко думи, нали?

- Искам да знам всичко. От самото начало. Мисля, че ми го дължиш.

Тя кимна в отговор.

Постояха малко така, в мълчание. Хоуп вече бе извърнала погледа си някъде настрани. Следеше очите й, блуждаещи далеч от тук, назад във времето. Минало, за което той нищо не знаеше, но се надяваше да разбере.

- Майка ми е умряла при раждането ми – започна с равен глас момичето. – Започнала съм живота си със смърт и тя ме следва от тогава нататък. Първите си три месеца на този свят прекарах в инкубатор. Състоянието ми било тежко. Дори след като вече съм била изписана от болницата продължавах често да боледувам. Постоянно и винаги с усложнение. Просто имам слаб организъм.

Замълча за известно време, така че той реши да наруши тишината.

- Съжалявам да чуя това. Случва се понякога с хората. Но сега си добре, нали?

- На шест години ми откриха левкемия. Така започна една борба, която продължи две години. Имаше не един или два момента, когато вярвах, че ще умра. Не само аз. Тогава се запознах с Крис. Той е моят доктор. Мой приятел. Първият човек, който ме прие като личност, а не поредното болно дете. След тези две години се оправих, а той стана нашия личен доктор. Все още е най-близкият ми приятел.

Адам изръмжа раздразнено и без да осъзнава, че го произнася на глас, изрече:

- Имаш мен.

Тя само се усмихна. Изглеждаше тъжна.

- Бях на единайсет, когато левкемията се върна. Беше много по-зле от преди. Направиха ми три трансплантации, но и трите пъти отказвах присадения костен мозък. От тези операции сърцето ми се влоши и се наложи да заменят част от него с изкуствена. Вярвах, че ще умра. Исках го. Но четвъртата операция се оказа успешна. Оцелях и се излекувах.

Ново мълчание.

Адам се колебаеше дали да не проговори, но тогава тя го погледна право в очите й продължи:

- Аз ще умра. Може да е днес, утре, след година. Но аз ще умра. Тялото ми няма да ми позволи да живея дълго. Приела съм го и се обещах да живея спокойно до края на дните си. Без тревоги. Без страх. Напуснах семейството си, независимо от това колко баща ми бе против. Реших да живея както си искам. В това число идваш и ти.

- И аз съм големия бонус? – опита се да се пошегува.

Пренебрегна думите му.

- Онези хапчета са моето лекарство. Още е прототип, така че не е пуснато на пазара. Няма и да бъде скоро време, така че го взимам по незаконен начин. Крис знае за това, точно той ме свърза с този човек, но нямаше как сам да ми ги носи, без опасност да застраши болницата. А никой от нас не желае това.

- Помагат ли ти?

- Карат ме да се чувствам по-добре. По-жизнена.

- Хоуп аз...

Така и не довърши. Историята беше много по-различна от това, което очакваше. Това обясняваше толкова много неща. Защо понякога му се струваше изморена. Защо не иска да говори с хората и да има приятели. Защо странеше от всички. Дори от тези, който й бяха най-близки. Дори защо толкова много искаше той да бъде с нея – израз на желанието да има обикновен живот.

Явно тя бе приела мълчанието му по погрешен начин. Тръгна да се изправя и каза:

- Нямам нужда от съжалението ти.

- Никога не съм и мислил да те съжалявам.

- Не ти вярвам.

 Той също се изправи. Застана пред нея.

- Гледайки те изпитвам различни емоции, но никога съжаление.

Прегърна я и я целуна.

- Не ти вярвам.

- Какво трябва да направя, за да ми повярваш?

- Нищо не можеш. Знам, че част от теб изпитва съжаление. Виждам го в очите ти.

- Това, което виждаш е самосъжаление. Заради постъпката ми. Заради държанието и поведението си. И най-вече заради глупостта си.

Тя се усмихна.

- На това вече вярвам.

- Добре, имаме някакъв напредък.

Притисна я към себе си и я целуна. Очакваше да се отдръпне. Да го отблъсне. Но вместо това тя отвърна на ласката му. Продължи. Бавно. Внимателно. Много по-нежно отколкото всеки друг път, когато я бе докосвал. И тя му се отдаде. Тялото й бе студено. Усети как кожата й потръпна при досега с пръстите му.

Отдръпна лице и кимна към вратата на банята. Досетила се за мислите му жената се изчерви, но кимна в знак на съгласие.

На следващата сутрин Хоуп се събуди с чувство на дежа вю. Намираше се в същото легло, отново гола, с Адам до себе си. Може би единствената разлика бе, че този път той я държеше в прегръдките си. Равномерното му дишане докосваше косата й, карайки тялото й да си припомни тръпката, която бе изпитала многократно през изминалата вечер.

Мисълта да остане така бе твърде приятна, за да не й се отдаде човек, но нямаше право на подобно желае. Вече бе пропуснала един ден, щеше да е неприятно да отсъства отново. Но и не искаше да го събужда.

Опита се да се освободи от прегръдката му, но Адам я притисна още повече към себе си. Помръдна лице, така че да се изравни с нейното и се усмихна.

- Добро утро.

- Не знаех, че си буден.

- Това е целта ми. 

39 седмици

Адам най-накрая се прибра у дома.

Вече се свечеряваше. Искаше му се да се бе освободил по-рано, но приятелите му го задържаха и едва сега им избяга. Не че не му харесваше, но последно време установяваше, че предпочита да бъде у дома, или някъде другаде стега да е с нея. Струваше му се странно. Никога преди не бе изпитвал подобни чувства. Не вярваше, че е способен да ги има. Затова и не желаеше да им даде наименование.

Повтаряше си, че е заради нея. Заради това, което е преживяла. Заради това, което е. Напомняше му на него... същата съдба... същият избор. Усещаше се, че постоянно я търси с поглед. Компанията й му се струваше по-приятна от всичко друго, което някога е изпитвал с друго човешко същество. Въпреки странностите й.

Точно си мислеше за това, когато влезе в мезонета им и замръзна. Пред него имаше огромна котка. Тигър. Беше се настанил на дивана и гладеше право към него.

Мозъкът му блокира. Това бе невъзможно.

Тигърът изрева срещу лицето му и скочи настрани. Запъти се към Хоуп, която седеше на любимия си статив и се отърка в коляното й. Едва сега видя как леко образа на животното се развали от електрическите искри, който понякога се появяват при досега с холограма.

Изкашля се и рече:

- Поредния проект?

- Не е ли сладък? Трябваше да направи голямо животно и да накараме холограмата да се държи като истинска. Обожавам котките. След като го завърших не ми се искаше да го оставям.

- Вземи си котенце, а не това чудовище. Дори и холограма си е проблем.

- Не мога. Алергична съм към всякаква естествена козина.

- Неприятно.

- И без това все боледувах, така че това щеше да бъде по-скоро семейно животно отколкото мое.

Адам я погледна. Не знаеше какво да каже, да са я успокои по някакъв начин. Най-добре бе да смени темата. Погледна картината, която рисуваше последните две седмици. Всеки ден, главно следобед, когато бе свободна, тя сядаше и рисуваше.

Харесваше му да я гледа. Сериозното й лице, докато изучава всяка линия. Стараейки се да достигне най-добрия резултат. Винаги, когато рисуваше носеше широка тениска, която може би някога да е била чисто бяла, но с временно бе боядисана с най-различни цветове. На едно място дори имаше отпечатък от лявата й ръка. Без съмнение се е разсеяла и нацапала. В началото си мисли, че е нещо скучно. Хоби, което не си заслужава да се обръща внимание.  Влечението му към нея бе твърде голямо. Неспособен да откъсне очи от нея, седеше и я наблюдаваше. Понякога се преструваше, че върши нещо или чете книга, за да не я притеснява. Друг път се излягаше и мълчаливо я гледаше.

- Изглежда много реалистично.

- Защото веднъж го видях.

- Разкажи ми.

Хоуп стана и отиде към кухнята. Наля си от студения чай в хладилника и седна на един от столовете на бар плота. Самия той се настани на дивана наблизо.

- Беше след  като се излекувах повторно. Лекарите твърдяха, че чистият въздух ще ми се отрази добре, така че заминахме за семейно почивка. Бяхме само аз, баща ми, втората ми майка и братчето ми. Тогава бе само на пет години и много развълнуван, защото за първи път отивахме някъде заедно. Посетихме резервата Тариноса. Приятно място, усамотено, но ужасно красиво. Перфектно за заслужена почивка. Разбира се имахме и гид, който постоянно ни запътваше. Мога да говоря с часове за мястото, но в действителност трябва да се видим.

- Никога не съм си падал по тези неща. Харесва ми просто да пътувам.

- Без посока или план?

- Определено. - ухили се глуповато.

- Аз копнея за всякакви отворени пространства... Един ден реших да се разходя сама. Исках да се отделя от защитнически настроените ми родители. Така че тръгнах по една пътека и родължих да вървя. Достигнах до едно възвишение. Оттам гледката направо ме оставя без дъх – отпи от чая си и продължи. - Без да се осъзная отидох твърде близо до самия край и паднах. Не се нараних сериозно, болеше ме крака, но иначе бях наред. Като се огледах се бях озовала на малка тераса и с тази гледна пред себе си – посочи картината. - Минаха няколко чака преди да ме открият.

- Сигурно си била доста уплашена.

- Не – поклати глава. - Да бъда честна не исках да си тръгна. Дори когато баща ми и водача ме откриха и спуснаха въже, не ми се искаше да се махна оттам. Мисля, че точно в този миг си обещах да си живея живота както си искам, без да се боя повече от това, което ще се случи утре. За жалост с този инцидент ваканцията ни приключи, аз бях откарана в болница със счупен глезен. А баща ми каза, че никога повече няма да стъпим там. Остана ми само спомена за онзи залез. Три месеца по-късно се преместих тук.

- Но ти си била на колко? Петнайсет? Шестнайсет? Как са те пуснали?

- О, не искаха, но накрая ги убедих. Освен това, докато не навърших осемнайсет имаше жена, която се грижи за мен. Мила старица, на около петдесет, но ме научи на всичко необходимо да живея самостоятелно. А и бе бивша сестра, така че можеше да ми окаже първа помощ веднага щом имам нужда.

Тигърът се бе излегнал на пода пред статива и лениво се прозя.

- Не звучи като особена промяна в живота ти.

- Сигурно. Но поне имах повече свобода на действие, а и не ми се налагаше да гледам всеки ден тревожните погледи на родителите си.

- Все казваш родители. Сигурно не си била доволна, когато баща ти се оженил повторно.

Хоуп започна да се смее.

- Повярвай ми, не си първият, който ме пита това. Отговорът ми е не – все пак точно аз накарах баща ми да започне да се среща с бъдещата ми майка. Тя бе приятно жена, която работеше на рецепцията в болницата, в която влязох, за да се лекувам като малка. Съвсем скоро ми стана ясно, че се харесват, но баща ми не смееше да търси компания на някой друг. Беше се отдал на фирмата си и на мен.

- Баща ти е добър човек.

Хоуп се усмихна и кимна.

- Такъв е. И също толкова упорит. Когато му предложих да излезе с нея, той отказа. Ядосахме се един на друг, но никой не отстъпваше. Отказвах да го виждам. Ако го зърнех хвърлях нещо по него. Детинско, но ефективно. След две седмици най-накрая излезе на среща с нея. Няколко месеца по-късно се ожениха.

- Радваше ли се за това?

- Разбира се. Дори присъствах на сватбата. Всичко е великолепно. Радвах се баща ми да има някой до себе си. Всеки пак няма завинаги да бъда с него. Той трябва да го приеме и по-добре рано отколкото късно. Човек трябва да живее за мига.

Стана и се насочи към компютъра си. Натисна няколко копчета и образа на тигъра изчезна. След това се насочи към банята. Адам се поколеба, но след малко и той влезе.

Следващите няколко дни бяха спокойно. Хоуп почти бе завършила картината си, но все не бе доволна от нещо, изчистваше някоя част и я почваше отначало. Ежедневието им до такава степен бе погълнато от обикновените неща, че Адам почти забрави кой ден бе. Други обаче не бяха.

Датата бе 18 декември.

Днес Адам нямаше часове преди обяд, така че изминалата вечер остана до късно, за да довърши един доклад. Чувстваше се толкова изтощен, че с удоволствие би прекарал целия ден в леглото.

Хоуп имаше други планове за него. Влезе в стаята му и го събуди скачайки на леглото. Мъжът подскочи изненадан и погледна часовника си. Показваше девет без петнайсет. Част от мозъка му, която бе успяла да се събуди, му напомни, че за разлика от него жената имаше часове в университета. Това обаче не бе извинение да го буди.

- Какво по...

- Честит рожден ден! - съобщи му развеселена.

Подавайки му малка кутийка. Целуна го по бузата и бързо стана, насочвайки се към вратата.

- Какво е това?

- Голям си глупчо – засмя се тя. - Разбира се, че е подаръкът ти за рождения ден. Чака те долу. Аз тръгвам, че ще закъснея.

И с тези думи бързо излезе от стаята.

Адам остана известно време така, опитвайки се за се събуди напълно. След това стисна здраво кутийката в ръка и развърза панделката. Отвори кутийката и видя чифт ключове за мотор. Имаха и ключодържател с емблемата на „Транс“.

Замръзна. Вече напълно буден.

Не е възможно. Просто нямаше как.

Стана и излезе от стаята. Огледа се, но Хоуп я нямаше. Върна се да се облече и бързо излезе навън. Трябваше да се увери с очите си.

Пред входа на сградата бе паркиран мотор. Да бъде наречен мотор бе да наречеш мерценес просто автомобил. Това бе произведение на изкуството, което никога не би и сънувал, че ще види на живо, камо ли да притежава.

Натисна ключа и за миг моторът светна. Наистина бе негов.

Приближи се и плахо го докосна. Транс 7300 Евър бе най-новият модел мотор на света. Единствен по рода си. Изглеждаше като спортен мотор, но в действителност в себе си имаше вграден малък супер компютър. Можеше да правиш буквално всичко, докато караш, дори да спиш, защото има автопилот. Следене на пътищата, навигация и средна скорост от 600км в час бе само черешката на тортата.

Седна и хвана дръжките. Системата веднага разпозна своя собственик. Явно Хоуп тайно бе взела негово ДНК, защото нямаше друг начин този мотор да тръгне, освен ако не го командва собственикът му или друга авторизирано лице. Усмихна се.

Включи двигателя и усети как защитния щит обви тялото му. Целият мотор се затвори като пашкул. Обикновено това е голяма пречка, но 7300 имаше екран от 360⁰С, който веднага се появи и изпълни пространството около него. Правейки го невидим за всичко, но той самия виждаше всичко.

Пръстите му не се сдържаха повече. Натисна копчето и просто потегли. Не му пукаше къде точно ще отиде. Просто да кара.

Само една мисъл го разсея в момента и това бе, че иска да я открие.

Хоуп не знаеше дали е постъпила правилно като му подари мотора. Можеше да не му хареса. Да си помисли, че му се подмазва. Или нещо друго подобно. Всеки път, когато имаше подобни мисли си припомняше един техен разговор преди няколко седмици си мислеше, в който въодушевено й разказваше за този мотор. Нямаше как да се въздържи и да му го вземе. Не желаеше да го оставя с впечатлението, че е нещо особено и специално, така че у връчи подаръка и най-безсрамно избяга, използвайки часовете си като извинение.

Досега не й се бе обадил. Може би не хареса подаръка? Или твърде въодушевен?

Бе към обяд. Днес не бе в настроение за готова храна и реши да отиде да стола. Тъкмо си намери място и възнамеряваше да започне да яде салатата си, когато телефона й извъня. Адам.

- Ало?

- Къде си?

- В столовата.

- Не мърдай от там. - и затвори.

Хоуп остана изненадана. Нямаше смисъл да прави каквото и да е друго, така че остана и започна да яде обяда си.

Не бе хапнала и два залъка, когато Адам нахлу. Огледа се да я открие и насочи към нея. Какво ли бе намислил? Видя игривите пламъчета в очите му и веднага се досети, че няма да е нещо, което да й се понрави.

Щом достигна до нея хвана ръката й, издърпа я от стола. Карайки я да ахне изненадано. Думите й бяха запушени от дълбоката целувка. Приличаха на  двойка от старите любовни филми. Без съмнение това бе и целта му.

- Адам.

- Да, знам. Нарушавам правилата. И какво от това – усмихна се чаровно. - Правило бе заради мен, нали? Знам, че е така. Но не ми пука ако ще целия свят да разбере, че имам връзка с теб. Нека мислят каквото си искат другите.

- Ти си просто...

- Неустоим. Великолепен. Прекрасен.

Опита се да се отдръпне, но той продължи да я притиска към себе си.

- Непоправим негодник.

- Признавам си. А сега идвай с мен.

- Къде?

- Къде искаш? Имам най-доброто превозно средство на света. За нас граници не съществуват.

Хоуп поклати глава.

- Имам часове. Ти също.

- Е аз пък имам нов мотор и рожден ден. Печеля – засмя се. - И ако ти не дойдеш с мен доброволно ще те вдигна като чувал и ще те носа така през целия кампус.

- Не би посмял.

- Искаш ли да проверим.?

Неспособна да проговори, Хоуп поклати глава и се остави да поведе навън. Изненада се от себе си, че и малко не бе притеснена от учудените погледи на другите студенти. Представяше си всичките слухове, който ще плъзнат из университета до утре, но не се боеше от това. Адам бе прав, че го бе направила заради него. Никога не бе очаквала да се привържат така един към друг. Никога не бе желала да го насилва по някакъв начин, но то просто ставаше.

Около мотора се бе насъбрала малка тълпа. Един младеж с кожено яке подсвирна на Адам и извика:

- Готино возило. Трябва да дадеш едно кръгче.

- Сорри, приятел. Единственият, който се качва на това бижу съм аз и моето момиче.

Жената се опита да запази самообладание, но не успя и се изчерви. Добре че бяха стигнали мотора и се качи зад гърба на Адам. Той извика нещо на някой и затвори капана.

Останали в известен смисъл сами той включи мотора и се зарадва на начина, по който изрева. Погледна я.

- Е, накъде ще тръгнем?

- Не е ли твоя празник?

- Добър съм и давам на дамата право на избор.

Хоуп се замисли за миг и отвърна:

- Морето.

- Зима е. Не мисля, че е време за слънчеви бани.

- Ти ми каза да избирам и аз избрах – на плажа.

- Слушам и изпълнявам - козирува и потегли.

Хоуп се сгуши в него и загледа настрани в пейзажа. Наистина се движеха с висока скорост, поне сто и петдесет километра в час. Обезпокой се, че някой полицай ще ги спре, но след половин час безопасно стигнаха до бреговата линия.

Адам бе излязъл от града и отправил се към един от малките изолирани плажове, на който обичаха да ходят младите през лятото. Сега бе напълно пусто. Както и се искаше.

Слязоха от мотора и тръгнаха да се разхождам. Хоуп вървеше една крачка напред. По едно време духна по-силен вятър и тя побърза да обвие шала около себе си.

- Е, ще ми кажеш ли защо поиска точно тук? - проговори Адам зад нея.

- А ти къде си мислеше, че ще поискам да отида?

- Дисниланд.

Жената не се сдържа и започна да се смее. Обърна се и постави ръце около шията му. Започна да го целува. Когато се отдръпна прошепна на ухото му:

- Честит рожден ден.

- Бих могъл да се пристрастя към този вид поздрави.

- По-добре недей.

Отдръпна се, но остана близо до него.

След малко Адам получи няколко съобщения от различни момичета за покана днес по-късно. Хоуп се престори, че не ги забелязва, но бе трудно. Всеки път, когато някоя друга жена говореше с него си припомняше, че всичко при тях има срочност. Така както след малко ще се връщат, само след седмици всичко ще приключи.

Тези мисли продължиха да реят в главата й и по време на пътя им обратно. Адам щеше да я остави у дома и после да свърши нещо. Все пак имаше причина да празнува днес. А и бе прекарал достатъчно време с нея за днес. Нямаше намерение да го задържа повече.

Тъкмо влязоха във входа, когато портиерът спря жената, помахвайки й с ръка:

- Госпожице Грийнсток, докато ви нямаше получихме пратка за вас. Казаха, че може да се развали, затова го сложих в хладилника, но ще е добре да го вземете.

- Благодаря ти, Чарли. Сега ще се погрижа - обърна се към Адам. - Ти върви, не е нищо особено.

- Любопитно ми е. Какво са ти донесли? Досега не си получавала доставка.

- Нищо особено. Нещо, което поръчах преди време.

Но още докато говореше Адам се бе запътил към хладилника в стаичката на портиера. Тя се опита да го изпревари, но мъжът отвори вратата преди да застане отпред.

- Това е...

- Това е торта за мен – взе в ръка прозрачната кутия и се загледа в дизайна на тортата. - Твое дело е нали?

Изрично бе да отрича.

Тортата беше с обикновена, изобразяваща път. В средата имаше поставена фигурка, точна имитация на мотора му. Около него като триизмерна холограма се променяха малки облачета като  мъгла. Създаваше се чувството, че мотора наистина се движи.

Изчерви се.

- Докато избирах подаръка ти ми хрумна тази идея и без да се усетя правих заявката. Нямаше как да я откажа... Не е нищо особено... Мислех да я изхвърля преди да си се върнал. Адам... За какво си мислиш?

Усмивката, която се изписа на устните му, докато вървеше с тортата в ръка към асансьора, красноречиво подсказваше за намеренията му.

- О не знам. Имам цяла торта с много сметана. Прекрасно момиче до себе си. И цял следобед и нощ пред себе си.

- Но ти обеща да отидеш да видиш другите. Сигурна съм, че са ти приготвили парти или поне тържество.

Адам направи тъжна гримаса, достойна за някой клоун професионалист.

- Толкова ли съм нежелан?

- Не е нужно да прекарваш целия си ден с мен.

- Имам си и торта.

Накрая Хоуп го последва в асансьора. Не желаейки да признае, че и тя със същото удоволствие би искала да разбере какво може да направи той с цялата тази сметана.

35 седмици

Адам се прибра днес по-късно от обикновено. Напоследък се случваше по-често. Дразнеше се, защото причината беше работата му в кампуса, но имаше важен проект и нямаше как да се измъкне.

Тъкмо щеше да извика Хоуп, когато видя голяма правоъгълна кутия със сребриста подвързия и златиста панделка отгоре. Бе достатъчно голяма, за да побере картина. Адам бе почти сигурен, че вътре ще открие картината, която момичето завърши преди няколко дни.

„Помни добрите дни!“ - това бе надписът, който бе написала с изящни букви в единия ъгъл на картината. Не я попита защо. След като знаеше историята й бе повече от логично. Но за кого бе направила тази картина? Мислеше, че ще я закачи някъде, а не да я подвързва за подарък. Определено не бе за него – щеше направо да му я даде. Бе някой друг.

- Прибрах се. - подвикна.

- В спалнята съм. - получи като отговор.

Адам достигна прага на стаята и замръзна.

Хоуп седеше изправена пред голямото огледало в стаята си. Носеше красива вечерна червена рокля със спуснати отстрани презрамки. Деколтето не ме дълбоко, но разкриваше достатъчно. Роклята бе плътна по тялото, разширявайки се надолу и достигаща до земята.

Къдравата й коса бе прибрана в изящен кок. Нито много стегнат, нито твърде разпуснат. Прибран високо с красиво цвете, в същия цвят като роклята. Тоалетът бе завършен от малко диамантено колие, гривна и обици с еднакъв дизайн.

Чувствата, който Адам изпита бяха противоречиви. Бе развълнуван, че я вижда така. Искаше да я сграбчи в обятията си и обладае на мига. В същото време бе раздразнен, защото тя се бе облякла така за някой друг. Без значене кой, някой различен от него.

Безсмислено бе да казва, че иска да е с нея. Да влезе в някой изискан ресторант, зала, хотел – без значение. Искаше да я държи под ръка и всички погледи да бъдат впити в нея. Те щяха да виждат тази красота, но тя щеше да принадлежи единствено на него.

Моя.

Това е най-точното определение, което да даде на чувствата си. Искаше я за себе си и никой друг. Смущаваща мисъл, но е твърде късно да го отрича. Не само тази вечер или утре, а завинаги негова.

- Ще приема дългото ти мълчание за одобрително.

- Къде ще ходиш?

- Не те засяга.

Погледна обратно към огледалото, заглаждайки един непокорен кичур.

- Ако не ми кажеш, ще те проследя с мотора си и ще вдигна скандал, където и да отидеш. Така че по-добре признавай.

Хоуп въздъхна, докосна с ръка челото си все едно да го разтърка и отвърна:

- Днес е рожденият ден на баща ми. Ще има официална вечеря и съм длъжна да присъствам.

Обърна й гръб, подхвърляйки:

- Дай ми петнайсет минути и съм готов.

- Ти няма да идваш!

Гласът й бе категоричен.

- Искам.

- Това не те засяга, Адам. Мисля, че забравяш за договорката между нас. Моя живот си е мой. Без значение колко от него ти разкривам или не. След като измине едната година всичко ще приключи и се връщаме към предишните си животи. Аз няма да те познавам, нито ти мен.

Адам замълча, после каза:

- Това е жестоко.

- Може, но е истината.

На вратата се извъня и Хоуп мина покрай мъжа, за да вземе нещата си. Облече дългото си палто, червено, с няколко нюанса по-тъмно от роклята, но достатъчно дълго, за да я предпази от зимния вятър.

Върна се, за да го целуне по бузата и излезе, държейки под ръка подаръка си. Точно сега не искаше да остане по-дълго в компанията му. Адам твърде добре я манипулираше. Като нищо щеше да се поддаде на изкушението и да приеме предложението му да й бъде компаньон. Сигурно би зарадвала всички ако е в компанията на някой приятен млад мъж. Те разбира се не знаеха за уговорката помежду им. Само, че той е с нея и живеят заедно. Но от друга страна присъствието му щеше да го направи център на вниманието на семейството й. Твърде много въпроси, твърде голяма вероятност някой да се изпусне и да каже нещо, което не трябва. Опасността бе достатъчно реална, че да не е готова да приеме този риск.

Освен всичко друго това бе последният път, когато... Не, не искаше да мисли за тези неща. Не точно тази вечер. Безсмислено бе да се опитва да променя нещо, така че най-добре бе да не мисли за него и да се наслаждава на добрите моменти.

Адам отиде до прозореца и я проследи с поглед как шофьора й отваря вратата и тя влиза в луксозен мерцедес. Вратата се затвори и след малко колата потегли. За пореден път изпита желание да я последва. Дори и да не беше с нея му бе любопитно къде ще отиде. Истината ли бе казала или го излъга и щеше да се срещне с някой друг. С подобно облекло бе невъзможно да отидат другаде освен на прием, в луксозен ресторант, или някой друго светско събитие. Надяваше се наистина баща й да има рожден ден и да се е наложило да отиде. Нямаше да го понесе ако е нещо друго.

Въпреки това успя да преодолее желанието си. Реши да остане и да я изчака. Все по някое време трябваше да се прибере. А той така и нямаше планове да се си ляга скоро. 

Хоуп не се прибра тази нощ.

Бе притеснен. Преди време, когато един път отиде с нея до болницата, където бе на преглед при Барс, я накара да му даде номера му, за да има някаква връзка ако се наложи. Сцената, на която бе присъствал с тях двамата в спалнята се бе оказал точно един подобен преглед. Възпротиви се Барс да идва повече в дома им без неговото присъствие. А сега, когато знаеше спокойно можеха заедно да ходят в болницата. Така и ставаше.

Имаше номера на Барс, но досега не се бе й замислял да го използва, но тази сутрин сериозно се колебаеше.

Не бе спал през цялата нощ, но тялото му нямаше нужда от сън. По-важното бе защо Хоуп така и не се прибираше. Колкото и дълго да бе едно тържество, нямаше да продължи цяла нощ. Единствено мисълта, че е решила да прекара малко повече време със семейството си. Можеше поне да му се обади да му каже.

Реши да бъде достатъчно добър и изчака до обяд. Някъде тогава щеше да я потърси. Надяваше се всичко е наред. Макар и да не откриваше причина да не бъде.

Хоуп се прибра някъде към единайсет. Отвори вратата и се провикна:

- Прибрах се.

- Хей, доста се забави.

Адам беше на канапето. Никога нямаше да признае, че е прекарал там цялата нощ, гледайки разни тъпи филми, само и само, за да си губи времето. Като я чу да се прибира стана и се загледа в нея. Носеше кафяв панталон, червен пуловер и дълго черно манто. Никога преди не бе виждал тези й дрехи, но й стояха толкова добре, че нямаше как да са на някой друг. В ръката си носеше роклята си, прибрана, така че да не се нацапа. Все едно току-що ги бе взела от химическото.

Моя.

Този мисъл отново му се появи в главата. И този път не го интересуваше каквото ще да стана. Искаше я. Тя бе негова.

Прегърна я, оставяйки роклята на стола до тях и я целуна. Свободната му ръка бавно се плъзна под пуловера й, докосвайки топлата й кожа с хладните си ръце. Тялото й изтръпна, но не се опита да се измъкне от прегръдката му.

- Имам работа за вършене.

- Ще я свършиш по-късно. Сега планирам да те накажа, че ме остани съвсем сам.

Ръката му се плъзна надолу, разкопчавайки копчето на панталона й. Нямаше да може да му се противопостави. Тя е негова.

32 седмици

Тези дни Хоуп му се струваше доста напрегната. Изглеждаше изнервена, спеше по-малко и неспокойно. Опита се да се държи нормално, но Адам бе твърде наблюдателен, за да пренебрегне знаците. Освен това на няколко пъти я усети да говори по телефона с някой и после да се преструва, че няма нищо.

Днес пак попадна на подобен разговор.

Тъкмо се прибра и щеше да й се обади, когато я чу да вика:

- Няма да стане! Не! Не ме интересува... Няма да се съглася! Това е твоят живот, твой проблем. Всички си мислят, че не те е грижа за мен.... Не, знам, че не е така. Знам. Наистина е така. Но пак... Не. Не искам да го правиш. Дори и да не ги виждам. Добре съм. Ти мисли за себе си. Ще се оправя сама. Чули ли ме? Да, категорична съм! Да. И аз те обичам. Чао.

След няколко секунди излезе от стаята си.

Погледите им се срещнаха и леко притеснена го попита:

- Хей, здравей. Кога си се прибрал?

- Тъкмо затварям вратата. Какво има за ядене? Умирам от глад.

Хоуп мина покрай дивана и се насочи към кухненския плот.

- Радвам се тогава, че бях в настроение. Направила съм пържоли със сос.

- Страхотно.

Оттам нататък вечерта мина спокойно. Хоуп ни веднъж не спомена за обаждането и той не попита, но не го забрави. Съмнителният разговор го накара да се разтревожи за нея дори повече от обикновено.

Вярваше си, че става параноичен, но имаше ли избор. Тъкмо се надяваше да се държи добре и се откриваше да я следи с поглед. Да отива на места, където е и тя. Да си търси извинение да е около нея. За щастие след рождения му ден не се преструваха на непознати и бе възможно да ходи навсякъде с нея. Носеха се слухове, че са гаджета. Някой, от който пуснати от самия него. Така че да е спокоен.

Десет сутринта. Адам имаше среща с Хоуп под любимото й дърво след първия час. Пристигна там веднага след края на часа, та да бъде той човека, който ще чака. Облегнат на ствола на дървото, мъжът гледаше по посока на сградата, от която трябваше да се появи Хоуп. Нямаше търпение да се приберат и най-накрая да й покаже подаръка й. Последният месец бе работил върху него и вчера късно вечерта направи последно проверка на системите. Искаше му се проектът да бе изцяло негов, но нейната система бе твърде добра, за да не я използва. А и така щеше да е напълно сигурен, че няма да направи някой гаф.

Видя от сградата да излиза група момичета, смеейки се на нещо, което не чу, а и не вярваше, че ще разбере. Няколко крачки след тях вървеше Хоуп. Странеше от тях, но в действителност просто не им обръща внимание. Държеше в ръка книгите си, а в другата гледаше нещо на дисплея на телефона си и се мръщеше.

Продължи да гледа, докато не достигна до малката уличка, която трябваше да пресече, за да достигне до него. Огледа се и остана на място, защото видя някакъв бус да минава. Възнамеряваше да го изчака.

Колата спря точно пред нея и вратата на микробуса се отвори. Два чифта ръце я сграбчиха. Опита се да се измъкне, да извика, но някой постави парцал на устните й. Веднага се почувства слаба. Щеше да падне на земята, но ръцете я задържаха и привлякоха навътре към тъмнината на буса. Опита се да остане в съзнание, да види нападателите си, но лицата им бяха скрити под черни маски. Очите й бавно се затвориха.

Адам я наблюдаваше постоянно. Издразни се, когато буса спря пред нея, но след малко пак се появи. Нея я нямаше. Видя една от книгите й на земята и се вцепени. Нещо се бе случило. Нещо наистина лошо.

Лицето му пребледня от страх, а след това почервеня от гняв. Безсмислено бе да мисли за каквото и да било конкретно. Знаеше, че тя е в онзи бус.

Затича се към мотора си паркиран наблизо и потегли. Умът ме трескаво работеше. Ясно бе, че някоя я отвлече. Но защо? Баща й. Бе толкова лесно да се сети. Обажданията, гневния тон, мъжкият глас, който му се струваше, че чува. Хоуп знаеше, че може да се случи нещо подобно, но не сметна за нужно да го информира. Определено имаха много неща, за който да говорят и бе крайно време да го направят.

Но не сега... Не точно сега.

Подкара мотора следейки микробуса, но на достатъчно разстояние, за да не бъде забелязан. За първи път съжали, че има точно този мотор. Много повече би се зарадвал с някоя таратайка, дето милиони хора също притежават.

Нямаше да може да продължи дълго да кара така. Трябваше му обаче видимост. Камери. Те бяха навсякъде.

Замисли се за няколко секунди, после извади телефона си и набра някакъв номер.

- Адам е. Трябва ми услуга. Можеш ли да проследиш от къде се обаждам?

- Дори сега знам къде си.

- Добре. На около сто метра от мен има сив микробус. Искам да го проследиш и да ме държиш в течение. Аз ще карам по-назад.

- Фасулска работи, ти с кой си мислиш, че говорим. В момента завива на изток по 15та. Защо ти трябва да знаеш?

- Няма значение. Гледай да не го изпуснеш от погледа си и да ми кажеш къде точно ще се скрие.

- Разбрано, но ми дължиш услуга.

- Каквото поискаш, само си свърши работата.

Близо половин час микробусът караше напред назад по улиците. Адам бе сигурен, че не знаят, че ги следи. След като се свърза с Боби се отдалечи. Направи така че да мина пред тях и продължи по някакъв измислен път. След около километър обърна и отново тръгна по следите им. Вкара данните от Боби направо в мотора и сега можеше да проследи буса без да се безпокоя да го засекат.

Адам искаше да пресече пътя и да го накара да спре. Определено щяха да го направят и тогава щеше да ги нападне. Микробусът изглеждаше най-обикновен, без да бъде подсилен с някаква защита или друго подобно. Дори нямаше бронирано стъкла. Като лист хартия щеше да огъне вратите и да я измъкне от там. Ужасяваше се само при мисълта за това, което те можеха да й причиняват в момента.

Но не можеше да си го позволи. Опасността да бъде разкрит бе твърде голяма, а последиците катастрофални. Не знаеше дали се бои повече от реакцията на другите или само на нея. Второто със сигурност. Така че се въздържа.

Накрая микробусът спря.

Адам паркира мотора си на около двеста места, зад една сграда и се огледа. Видя как един мъж я занесе вътре. Последваха го още двама. Един остана при микробуса, за да го разкара от там. Изчака го да се махне и тогава пристъпи напред.

Мозъкът му действаше трескаво, обмисляйки най-добрите начини да действа. Тези хора действаха твърде последователно и систематично, за да бъдат аматьори. Да действа безразсъдно въпреки желанието си да проникна и убие всеки застанал на пътя му, не бе желателно.

Извади телефона си и набра номера, който се надяваше никога да не му се налага да използва.

- Откъде имаш този номер? - получи вместо поздрав от друга страна.

- А ти път откъде знаеш кой се обажда. Все едно. Хоуп е отвлечена.

- КАКВО?

- Това, което чу. Проследи обаждането и ще откриеш точния адрес, където я отведоха. Общо четирима, един остана с колата и потегли. Изглеждаха професионалисти, най-вероятно да има още някой в самата сграда. Стара, запустяла.

- Остани там и наблюдавай. Ще викна хора, който ще се погрижат.

- Все ми е едно дори Далай Лама да извикаш – влизам. Трябва ми бърз превоз от тук. Хоуп беше в безсъзнание. Мога да я взема на мотора, но сигурно ще се наложи лекарска помощ. Затова си ми ти.

- Добре. Там съм до 20 минути. Не мърдай от там.

- Ще ти се. - кажа и затвори.

И наистина нямаше намерение да чака и минута повече.

Огледа се за последен път и пристъпи напред.

Сградата бе стара. Тухлена и направо рушаща се на места. С удоволствие би срутил някоя стена, за да влезе, но това щеше да вдигне твърде много шум. А и не знаеше къде точно са те.

Приближи се до един от прозорците. Намираше се на около два метра над него. Другите бяха на същата височина. Огледа се дали е сам на улицата. Макар да бе ранния следобед, наоколо нямаше жива душа. Нищо чудно, че бяха избрали точно това място за своя база. Без съмнение тук има хора, който сега се криеха в ъглите и само очакваха нощта, за да излязат и да си потърсят поредната доза.

Не се притесни и скочи. Лесно се качи горе. Държейки се на едната си ръка разби стъклото. Остана така, докато не се увери, че никой не го е чул и отишъл да провери какво се случва. Минута мълчание. Надигна се и примъкна през прозореца.

Огледа внимателно помещението. Намираше се в някакъв склад, наоколо бе пълно с изоставени варели, каси и други предмети. Големият пласт прах върху тях му подсказа, че тази част е неизползваема от поне няколко години. Спокойно, но бавно премина навътре. Наблягаше на зрението си, но още повече на слуха си. Имаше леко раздвижване в южното чат на сградата и той тръгна натам.

Още в мига, в който видя мъжа направи и план как да го убие. Бе въоръжен с пистолет, който държеше прибран в панталона си. Не видя други оръжия. Забеляза малко уоки-токи в единия в джоб, но дори не бе включено. Това му даде достатъчно информация. Тези хора или не бяха добре обучени, за да се справят професионално с едно отвличане, или са твърде самоуверени, за да не си предоставят защитено прикритие на местоположението си.

Изчака, докато мъжът се обърна с гръб към него и го нападна. Нямаше намерение наистина да го убива. Достатъчно бе да го задуши достатъчно, за да изгуби съзнание за час-два. Но той се съпротивляваше, а не биваше да издава присъствието му. Адам не можеше да си позволи да бъде разкрит толкова рано. Едно по-рязко движение от страна на мъжа и чу как врата му се счупи. Той сам си го изпроси. Остави внимателно тялото настрани и започна да се качва на горния етаж по стълбата, която мъжа пазеше.

Също толкова лесно се справи и с другите двата пред вратата на един от кабинетите на последния етаж. Не ги уби, но и не бе достатъчно тих, така че със сигурен хората вътре знаеха за присъствието му. Единият от двамата пазачи дори успя да го уцели с пистолета си по рамото, но Адам не го забеляза.

Застана през вратата и замръзна. Поколеба се дали да не вземе пистолета на онзи, който го застреля, но се отказа. Никога не бе обичал оръжията. Заслуша се. Вътре имаше поне трима души, който се движат наоколо. Не знаеше дали Хоуп бе една от тях. Лесно щеше да се справи с тях.

Ритна вратата и застана настрани. Няколко изстрела минаха на косъм от него. На косъм, но повече от достатъчно. Нахълта вътре, приведен, за да избегне ударите. Първият го цапардоса точно под брадичката, оставяйки го да падне на земята.

Усети как нещо го удари по гърба, но не му обърна внимание. Завъртя се и го ритна в корема. Мъжът изохка и отстъпи назад. Адам се възползва от момента и го удари отново. Мъжът падна, удряйки главата си в стената. Бе в безсъзнание. Оставаше само един, но един поглед от страна на Адам му бе достатъчен да разбере, че не е един от нападателите. Поръчител или посредник най-малкото, но не професионалист. Страхът му бе толкова видим, че всеки момент щеше да се напикае от страх. Презираше хора като него. Затова и го остави.

Обърна му гръб и се приближи към Хоуп. Бяха я оставили на стар дюшек. С ръцете и краката завързани отзад. Разкъса въжетата с ръка и я прегърна. Видя следи от кръв по устната й. Едната й страна бе леко зачервена. Призля му при мисълта, че някой може да я удрял. Но се въздържа. По-важно бе да я изведе оттук. Далеч, където да е само да е в безопасност.

Надигна се, когато чу изщракването на пистолет. Притисна Хоуп по-близо до себе си. Не се обърна, когато заговори:

- На твое място не бих правил това. Наистина ли очаквах, че постигнеш нещо, което обучените ти кучета не успяха?! А ако не ме уцелиш мен, а нея? Можеш ли да си представиш какво ще сторя с теб, ако и косъм падне от косата й?

Изправи се и тръгна към вратата. Почти бе достигнал вратата, когато куршум мина покрай главата му и се заби във вратата. Обърна се. Мъжът бе отстъпил назад, държейки с двете си треперещи ръце пистолета. Ужасът бе така изразен на лицето му, че Адам не си и направи труда да се приближи. Прегърна момичето още по-близо до себе си и излезе.

Долу вече ги очакваха цял отряд спец част. Адам трябваше да признае, че бе впечатлен от работата, която бяха свършили за толкова кратко време. Усети ги преди да излезе и се спря. Остана близо до входа, когато извика:

- Аз съм Адам Хънтър. Хоуп е с мен, така че не стреляйте.

Изчака още няколко секунди и излезе.

Пред него имаше поне десетима униформени и още толкова скрити от поглед. Не носеха отличителните знаци на полицията или някоя позната му охранителна фирма. Тези спец части са лична собственост на бащата на Хоуп. Интересно.

Не се оправи към никой от тях. Вместо това видя Барс и тръгна към него. Усмивката изписана на лицето му бе едновременно жестока, победоносна и обвинителна.

-   Много се забави. Момчетата ти изпуснаха цялото забавление.

-   Или ти си твърде безразсъден. Хоуп можеше да пострада.

-   Никога не бих допуснал да й се случи нещо.

-   Но и не можеш да гарантираш безопасността й.

-   Явно се справям много по-добре от вас. Какво се случи?

Крис му обърна гръб и тръгна към колата си, паркирана по надолу по улицата зад камионите на спец частите.

-   Тук не е мястото да говорим за това. Трябва да закараме Хоуп в болницата.

-   Не.

-   Какво?

-   Няма да я водя там. Тя е добре.

-   Нужно е да се уверя, че е така.

-   Може да я прегледаш и у нас. Прибираме се.

-   Няма да...

-   Няма да позволя да се събуди в някаква празна бяла стая. Нищо не са й направили иначе сега нямаше да има само един мъртвец вътре. Единственото, от което се нуждае е почивка и да си у дома. Ако има нужда от нещо друго може да отиде по-късно до болницата. Сега това, което имаш право да решиш е дали ще ни закараш у дома или да си взема мотора. 

Барс се замълча за момент, после продума.

-   Качвайте се.

 Адам се настани на задната седалка, оставяйки момичето до себе си, държейки я едновременно легнала, но и в прегръдките му.

Барс пръв наруши тишината:

-   Никой човек не може да се справи толкова бързо и с такава ефикасност, без да е подготвен предварително.

-   Човек е способен на какви ли не ако е притиснат към ъгъла.

-   Видях дупките на гърба ти. Не изглежда като обикновено разкъсване, по скоро е...

-   Въобразяваш си.

Погледите им се срещнаха. Адам гледаше право напред, Барс през огледалото за задно виждане. Неизреченото мълчание между тях почти се усещаше. Адам знаеш, че тайната му не е само негова, но Барс нямаше сам да зададе въпросите си. Реши да го изпревари и каза:

-   Знам какво си мислиш и нищо не се променило. Аз съм това, което съм. Този, който Хоуп познава и иска да бъде до нея. Аз искам същото.

-   Нищо не съм казал.

-   И няма да направиш. Само аз мога да говоря с нея за това.

-   Ще запазя тайната ти.

Остатъка от пътуването запазиха мълчание. Прибраха се и Адам най-накрая пусна момичето, оставайки я да спи на леглото. Остави Барс да я прегледа. Всичко бе наред както му каза по-рано, но все пак даде обещание, ако не се чувства добре веднага да се свърже с него.

На тръгване Барс попита:

-   Няма ли да попиташ?

-   За какво?

-   Станалото.

-   Вече имам някаква представа. Свързано е с баща й, нали?

-   Да си известен си има своята цена. Независимо колкото е да е старателен, понякога семейството бива засегнато от работата.

-   И защо тогава не се погрижиха за безопасността й.

-   Баща й се опита. Прати бодигарди, но е трудно да я следят постоянно. Хоуп е свикнала  да бъде охранявана. Знае как да ги открива и да им избягва.

-   Това не е оправдание.

-   Не е. Но тя иска да е отдели от семейството. Не само от страна на светския живот, но и изобщо.

-   Защо?

Мъжът видя колебанието в очите на доктора. Той знаеше нещо, което не искаше или по-скоро не можеше да му каже. Но всичко това се изрази на лицето му само за миг, толкова кратък, че ако Адам не се бе постарал, дори нямаше да го забележи. Но го видя и запомни.

-   Винаги е искала едно нещо – живот. И го получава – отвори вратата. Преди да излезе продължи. – Ти също си голяма част от този живот иначе отдавна да съм те изхвърлил.

Адам остана озадачен от думите му, но сега не бе времето да мисли за това. Искаше да се погрижи за Хоуп. Останалото можеше да изчака.

31седмици

Хоуп се събуди и първата й мисъл бе, че се намира в нечии ръце. Обикновено това би я стреснало, но не и този път, защото знаеше чии са те. Адам. Бавно започна да си спомня какво се е случило през изминалото денонощие. Някой я бе отвлякъл. Спомни си черния микробус, протегнатите към нея ръце, мирисът на химикалите, с който я бяха упоили.

Отвори очи и наистина се увери, че не сънува. Беше си у дома. Нямаше значение как и защо. Беше се прибрала. Всичко свърши преди дори да е започнало.

-   Добро утро. – заговори я Адам. 

-   Здравей.

-   Как си?

-   Добре. Наистина. Какво се случи?

-   Нищо особено. Отвлякоха те. Видях и се свързах с Барс. Проследих нападателите, а той те измъкна. За няколко часа с помощта на личната войска на баща ти всичко свърши.

Хоуп се изправи на лакти. Не повдигна въпроса дали се е забавлявал да я преоблече в любимата й нощница и се протегна напред, за да го целуна.

-   Моят герой.

-   Е, случва се от време на време – засмя се. – Имам нещо за теб.

-   Така ли?

-   Колебаех се дали да не изчакам рождения ти ден, но не съм от най-търпеливите. А и момента е подходящ. Имаш нужда от нещо, което да те разсейва.

Изправи се, но не стана от леглото. Продължи да я държи с едната си ръка през кръста.

-   За какво говориш? – почуди се тя.

-   Ти не си единственият човек, който има проекти в колежа. Последното ми творение е отчасти по твоя вина и затова реших, че като моя муза трябва да поемеш и отговорността за него.

-   Адам...

-   Нищо сериозно или твърде голямо. За разлика от теб аз не се справям добре с това да превръщам цял апартамент във втори Атлантически океан.

Наведе се и издърпа нещо от под леглото. В първият момент Хоуп видя само, че държи нещо на райета, малко и движещо се. Адам го пусна в ръцете й преди да осъзнае какво е.

-   Тигър!

-   Е, не точно. Бебе тигър. А и не е истински, а робот, който направих. Наполовина е и твое творение, защото използвах твоя софтуер, за да имитира поведението на истински тигър. Трябва да ти кажа, че си се справила твърде добре. Това животно изпояде половината ми стая и само искаше да избяга и да отиде при теб, защото съм те заложила като господар.

-   Това е просто...

-   Идиотско, нали? Дори не се замислих, докато го правех. Аз просто...

-   Великолепно е.

Хоуп вдигна високо малкото тигърче и го заоглежда. Малкото махаше с лапички и се опитваше да захапе пръста й. Това я накара да се засмее.  

-   Мисли се за голям тигър, така че внимавай. Поне козината е от синтетика и е подходяща дори за най-алергичния човек на планетата. 

Беше се изправил и ги гледаше отстрани.

-   Справил си се страхотно, като истинска е.

-   Да разбирам ли, че вече си има име?

-   Да, Нозоми. – изрече го, докато прегърна малкото тигърче.

-   Желание. Подхожда й.

Адам постоя още малко така, гледайки ги и двете. Не я бе излъгал, мислеше да изчака някой подходящ момент, за да й го подари. Съмняваше се това да е най-добри, но чувстваше, че ще е добре да й го даде. Хоуп се държеше нормално, но кой зае какво ли се витаеше в главата й. Той щеше да й даде подкрепа, но дали щеше да бъде достатъчно.

Щеше да се постарае да се чувства добре. Само това искаше.

След случилото се, Адам не искаше да се отдели от нея. Все едно някога искаше. Беше притеснен, но в същото време се дразнеше от поведението й. За нея като че ли нищо не се бе случило. Когато се събудиха се изкъпа и заедно хапнаха. Не говореше за това, а за деня си в университета, плановете си за вечерта, за следващите дни. Опита се, наистина се опита, да се държи нормално, но не можеше.

Накрая побесня.

- Как може да се правиш, че нищо не се е случило?

Момичето го изгледа спокойно.

- Нищо не се е случило, Адам. Няма смисъл да говоря за това.

- Но аз искам.

Продължи да го гледа така още няколко мига. След това въздъхна гласно и заговори:

- Преди години бях отвлечена – замълча. - Бяха малка. На пет или шест години. Тогава бе по-страшно, защото ме бяха отвлекли за няколко дни преди баща ми и хората му да ме спасят. Бяха добри с мен, поне не груби, но бях малка и изплашена. Няма да забравя тези дни, но в същото време ги преживях. Така както и всичко останало.

- Но въпреки това....

- Случилото се е поредният лош спомен. Предпочитам да мисля за приятните мигове. Че съм тук. Ти също. Подари ми Нозоми. Чувствам се добре. Какво значение има една неприятна случка, завършила с щастлив край.

Адам поклати глава в знак, че се предава и седна до нея, прегръщайки я през кръста.

Повече не заговори за това, но мисълта не му даваше мира. Наистина ли бе възможно човек да преживее  подобно нещо и още същия ден да се чувства добре. Знаеше, че лъже. Лъжеше го както за това, така и за много други неща, но не можеше да я накара да си признае.

Малко победа бе да я заведе утре на преглед. Никак не й хареса, но и не протестира истински. Адам пожела да бъде с нея и в кабинета, но Барс ги задържа на вратата и спря.

След края на прегледа Барс я спря при вратата с думите:

- Добре ли си?

- Знаеш как съм. Със сигурност по-добре и от мен самата.

- Винаги знаеш какво да кажеш, нали?

- Нямам причина да не го правя. Едно от малкото ми удоволствия.

- Взимаш ли лекарствата си.

- Спрях ги преди седмица. Вече не чувствам ефекта им.

- Дори малко?

- Никак. Усетих намаляването им още преди два месеца. Освен това понякога вечер имам треска. Тялото ми е по-изтощено отколкото преди. Храня се, но рецепторите ми се увредени и едва усещам вкуса на храната. Ако не съм с Адам направо избягвам да ям, защото се боя да не върна храната си.

- Защо не ми каза?! Защо премълча толкова дълго време? Можеше да измислим нещо. Да променим дозата. Да...

- Има ли значение? И двамата знаем, че накрая нищо няма да ми помогне. Всичко е въпрос на време.

- Не говори така! – извика й.

- А какво точно да правя. Да плача и да се отчайвам? Да се надявам да стане чудо? И двамата сме твърде големи реалисти, за да не го осъзнаваме с кристална яснота. 

- И като говорим за очевидни неща – нали знаеш, че той ще разбие сърцето ти.

Момичето го изгледа спокойно и развеселено.

- Но как може да разбие сърцето ми, когато ти вече го направи, когато замени част от него с механизъм.

При тези думи Барс гръмогласно се засмя.

- Предавам се – прави, каквото щеш. Но знам, че ще бъда с теб до края.

Хоуп се изправи и тръгна към вратата с думите.

- Така и възнамерявам. Благодаря ти.

Затвори вратата и се огледа за Адам. Не се изненада, че е застанал прав до вратата с намусено изражение. Усмихна се и това бе най-искрената усмивка, която има от доста време. Адам я усети и погледна.

- Какво има?

- Точно с Крис се чудехме къде ли ще те открия като изляза. Той бе сигурен, че ще си пред вратата като пазач и почти позна. – отново се засмя.

- Е, опитах се да се държа прилично.

- Знам – приближи се и го целуна по бузата. – Хайде да се прибираме.

- Как си?

- Добре, нали вече ти казах, че нищо не се е случило. Сега вече спокоен ли си?

- Повече от преди.

- Тогава престани да мислиш за това.

24 седмици

Прилошаваше й. Главно вечер, през нощта и рано сутринта. През деня... дори и да се чувстваше зле, успяваше да преодолее болката. Знаеше, че няма да се прикрие напълно. Адам със сигурност подозираше, че нещо се случва. Поне така и не я откри, когато повръща кръв. А това бе ставало на няколко пъти. Изчисти преди да се е прибрал. 

Започна да избягва да ходи на лекции. Нямаше силата да присъства. Но все пак от време на време посещаваше университета. По обед или в друг удобен час, когато може да е с Адам. Осъзнаваше, че няма да се крие завинаги, но още малко, само още малко преди...

- Днес отиваме на среща. – изведнъж й заяви Адам.

Бе ранна съботната сутрин и двамата тъкмо седнаха да закусят. Хоуп разсеяно галеше Нозоми по главата, докато малкото тигърче кротко лежеше на колената й. 

- Не те разбрах.

- Хайде сега. Осъзнаваш ли, че излизаме заедно от почти половин година, а не сме имали и една истинска сериозна среща.

- Ходили сме заедно на различни места.

- Говоря за класическа връзка с обикновени срещи, а не посещение до някой древен музей да гледаме произведения на изкуството на повече от хилядолетие. Или да си играем на принцеса в беда. – смигна й съзаклятнически при последни думи.

- Ако не ме лъже ти бе този, който поиска да ходим на онази скучна изложба. И пак бе ти този, който се справи блестящо с изиграване на ролята на чаровния принц.

- Хайде де... Само един ден.

- Имам работа.

- И всичко може да почака. Вече съм планирал всичко до най-малката подробност, искаш или не, идваш с мен.

- Ще имам ли поне малко свободно време? – попита с надежда.

- Запълнил съм всяка минута от деня.

Закусиха и излязоха. Хоуп не знаеше къде иска да я отведе, но реши и да не разпитва, така че изненадата, която й е подготвил, да е пълна. Желанието да му достави радост бе много по-голяма отколкото гаденето, което изпита щом се качи на мотора. Стомахът я сви в болезнен спазъм, но дори не трепна. Знаеше, че времето е настъпило, но нека поне днес да имат един щастлив миг. Обикновен ден, обикновена двойка.

Адам я заведе на пазар. Извинението му бе че си търси ново яке, но по-често посещаваха дамски магазини, отколкото мъжки. По едно време Хоуп дори се пошегува, че май си търси дамско яке вместо мъжко. Накрая тя излезе от един магазин носейки прекрасна бяла лятна рокля на цветя. В малка чантичка до себе си носеше старите си дрехи. Бе пожелала да прибере нея, но Адам настоя да я носи.

Обядваха навън, а после отидоха и на кино.

На излизане от киното, жената го попита:

- Е какво следва?

- Откъде знаеш, че има още – погледът, който получи бе достатъчно красноречив, така че продължи. – Отиваме на най-перфектното място за среща.

- И кое е то?

- Карнавалът.

Отговори все едно това е най-естественото нещо на света. До този момент Хоул дори не си бе спомнила, че този месец в града им има карнавал. Никога не бе ходила на подобно място. Твърде шумно и опасно за едно болно дете, но сега...

Хоуп отдавна не се бе забавлявала толкова много.

Карнавалът бе един различен свят. Създаден от самия него за всяка негова нужда. Едновременно част от всичко, но и в страни от него. Светлините, смехът, забавленията. Хората бяха толкова много и в същото време бяха само те двамата.

Адам не пропусна ни едно забавление. Стрелба, състезания за сила, къщата на страха и дори влакчето, за което бе нужно почти половин час да я убеди да се качи. Той бе във вихъра си. Държейки се безгрижно, сериозно и детински едновременно. Момичето постоянно си припомняше една от първите игри, на който бяха отишли. Адам не успяваше да улучи с водния си пистолет едни бутилки и в резултата, на което не помръдна от там, докато не спечели най-голяма възможна накрая. Бе огромна плюшена жаба, която лично Хоуп прие за една от най-сладките играчки, който е виждала.

Няколко часа по-късно вървяха през Карнавала, държейки се за ръка. Тя държеше плюшената си играчка, а той имаше голяма змия около шията си и захарен памук, от който и двамата ядяха направо с уста поради липсата на свободни ръце.

- Какво още си запланувал?

- Грандиозен финал. – посочи в глава към виенското колело.

Качиха се и вратата се затвори зад тях. Седнаха с лице един срещу друг. Момичето се вгледа в пейзажа пред себе си. Сградите започнаха да се появяват една след друга. Светлините изпълваха цялата картина. Толкова ярки и красиви. И постепенно заменени от самите звезди. Достигнаха до най-високата част, когато колелото изведнъж спря.

Продължи повече от минута.

- Да не би нещо да не е наред?

- Най-вероятно е от онази пластинка, която пуснах в таблото за управление. Ще го оправи до няколко минути.

- Защо?

- Исках да сме напълно сами.

Момичето се усмихна дяволито. Наведе се надолу, по-близо до него.

- И защо ли може да поискаш това?

- Да говорим – лицето му изведнъж стана сериозно. – Ти си болна.

- Напоследък не се чувствам добре, но не е нищо сериозно.

- Не ме лъжи! – извика. – Знам, че е сериозно. Да не си мислиш, че не знам за треската, за гаденето, за липсата на апетити. Не съм те виждала да си взимаш лекарствата. Дори не ги носиш със себе си като преди. По дяволите, имам чувството, че с всеки изминал ден ти гаснеш повече и повече пред очите ми.

- Така ти се струва. Нищо ми няма.

- Стига си ме лъгала! Ако не ми кажеш, ще разпитам Барс. Знаеш, че ще го накарам да говори. Искам истината!

И в този миг Хоуп разбра, че това е краят. Светът се сгромоляса върху нея. Бе по-лошо и от тежестта от болестта й. Това бе краят на... всичко. Сълзите се появиха в очите й. Не можеше да ги спре. Отдръпна се назад. Изпита студ, но не бе от времето, а вътре в нея. Обви ръце около себе си.

Колелото започна да се върне отначало.

- Защо... защо ти трябваше да разваляш всичко? Защо не изчака само още няколко седмици и после да си тръгнеш?

- Защото те обичам.

- Не исках да ме обичаш. Не исках да изпитваш чувства към мен. Това само прави нещата по-трудни. Това е краят.

Колелото се снижи. Хоуп удари няколко пъти по стъклото. Вратата се отвори и побягна навън. Знаеш, че Адам щеше да я последва, но бе без значение. Това е краят!

Имаше едно място, където да отиде. Само един човек, който да я разбере напълно. Крис. Напусна карнавала и се качи на първото такси, което видя. На няколко пъти дочу зад себе си Адам да я вика, но нито веднъж не се обърна. Знаеше, че ако го направи ще спре, ще остави да бъде настигната. А това е нещо, което не биваше да си позволява.

Извади телефона и натисна номера за бързо набиране. Гласът от другата страна бе спокоен, но сериозен:

- Добре ли си?

- Всичко свърши. Той знае.

- Къде си в момента?

- Пътувам към вас.

- Ще съм там до десет минути. Ще те чакам.

Затвори без да се сбогуваха. Никога не го правиха. Защото сбогуването значи край,  който никой от тях не искаше да има.

След половин час най-накрая стигна апартамента. Крис я чакаше. Бе идвала тук десетки пъти, знаеше мястото като собствения си дом, но се зарадва, че бе там и нямаше да се налага да влиза сама.

Когато я видя не проговори. Не изрече нито дума. Разтвори ръце и тя се затича в прегръдката му. Сълзите, който бе успяла да спре, отново избликнаха, по-силни от преди.

- Всичко е наред. Всичко е наред.

Адам не губи време. Не си прави труда да я търси из карнавала. Знаеше, че няма да е тук. Имаше само три възможни места – у дома, при родителите си и у Барс, колкото и да не му се искаше да си го признае. Най-вероятно бе при лекарят. Лошото в този избор бе, че не знае къде живее. Имаше телефона му, но... Опита няколко пъти, без да му бъде вдигнат телефона. Не се изненада.

Разтревожи се, когато не откри следи от Хоуп да се е връщала у дома, дори за малко. Остана да я чака там. Обикаляше от стая в стая. Нямаше нужна от светлина, за да вижда, така че наоколо бе пълен мрак. Постоянно се връщаше отново към миналите събития.

Бе сметнал момента за подходящ. Искаше да бъде в добро настроение, така че да приеме, че знае тайната й. Та тя знаеше толкова много за него. Какъв бе смисъла да крие, че е болна? Дори да е нещо сериозно. До онзи момент се бе преструвал, че не забелязва. Слабостта й. Умората. Бледата кожа. Това, че бе спряла да взима лекарствата си.

Но такава крайност...

Минутите бавно се превръщаха се в часове. Накрая се отказа да чака повече и отиде на единственото място, където щеше да открие Барс – болницата. Вътре щяха да го изхвърлят, особено след като го види, така че чакаше отвън. Знаеше, че рано или късно ще се появи. Ако не щеше да влезе и да вземе нужните данни, за да открие адреса му.

Приближаваше десет сутринта, когато видя колата му. Бе паркирал мотора си в една съседна уличка, така че да не бъде забелязан. Колкото и да го харесваше, бе твърде показен и лесно различими. Почти като фар наред морето.

Изчака да излезе и тръгна след него. Настигна го, когато приближи до сградата. Сграбчи го за ревера на палтото и го удари силно в стената.

- Трябва да говорим.

- И аз се радвам да те видя.

- Къде е тя? Трябва да говоря с нея. Тя...

- Тя умира. И не те иска до себе си.

Думите му дойдоха като плесница. Отпусна хватката си и отстъпи назад, все едно не бе способен да се задържи на краката си.

Барс оправи палтото си и го погледна. Погледът му бе спокоен, хладен, но не и жесток. Той разбираше какво изпитва. Може би не по същия начин като него, но разбираше и това му помогна да се вземе в ръце.

- Приличаш твърде много внимание, нека да отидем в кабинета ми.

Адам мълчаливо го последва. Въпросите изникваха в съзнанието му, заоформяйки се в съзнанието му. Едва дочака вратата да се затвори зад гърба му преди да избухне.

- Как така умира?! Не ме лъжи! Това е най-добрата болница в страната. Тя е дъщеря на шефа. На света няма нещо, което да не може да бъден направено, за да бъде спасена.

- Тя умира!

- Не го вярвам! – изкрещя в лицето му.

- Преди година открих, че страда от много рядко разболяване на кръвта. То е като рак на кръвта, но по-лошо и рядко. Не бива засечено преди да достигне последната фаза на развитието си. Не съществува лечение. Болестта бавно я разяжда.

- Не може ли да бъде направено нещо – преливане на кръвта, заменяне на органите с механични, който да не остават засегнати от болестта.

- Опитвали сме всичко. Още дори преди да открием болестта Хоуп бе преживяла подобна трансплантация. На сърцето и бъбреците. Но болестта не засяга само органите, а цялото тяло. Няма значение какво се опитваме да направим. Тя умира.

Дълго време и двамата запазиха мълчание.

Адам не можеше дори да отвори уста. Съзнанието му се опитваше да поруменее ставащото, но мозъкът му упорито отказваше да приеме истината. Как бе възможно? Защо това се случваше точно на нея? Бе преживяла толкова много, а сега това...

- Колко й остава?

- Седмици. Най-дълго.

- Седмици?

- Дори по-малко.

- Искам да я видя.

- Тя не иска да те вижда. Не можеш ли да разбереш, момче – ти бе нейното последно желание. Цял живот е искала да има нормален живот и ти бе този неин шанс. Получихте го. Остави я да си тръгне спокойно.

- Не мога.

- Тя успя да приеме съдбата си. Кой сме ние да решаваме вместо нея?

- Не го вярвам.

- Когато разбрах за болестта й... бях ужасен – гласът му бе студен, рязък, но и празен. Точно както и се чувстваше. -  Аз бях човекът, който трябваше да й каже. Очаквах да плаче, да се паникьоса. А знаеш ли какво направи тя? Усмихна се. Бе тъжна усмивка, но го направи. Погледнах я и знаех, че е очаквала нещо подобно. Не това, но нещо. Тя очакваше смъртта си. Отдавна я бе приела като даденост – замълча. – И въпреки това само две седмици след това заживя сама. Продължи да ходи в университета. Срещна те и живя с теб. Това е нейното сбогуване със света.

- Няма да го приема!

Извика Адам и излезе. Тук нямаше да я открие.

Върна се в апартамента. Бе разбрал латинското наименовани на болестта и се зае за работа. Да търси по обикновения начин бе твърде бавно, макар да се справяше удивително добре с тези работа. Свърза се направо в системата.  Търсеше всичко, без значение от езика или големината на статията. Една дума му бе достатъчна.

Прекара близо два дни в търсене. Различните езици го затрудняваха, докато преведе всичко, но в крайна сметка успя. И това, което видя никак не му хареса, защото думите на Крис бяха истина. Нямаше лечение.

Адам изгуби цели два дни.

Не можеше да повярва, че отговорът бе толкова очевиден. Пред очите му. В очите му. В самия него. Мисълта го осени изведнъж и веднага се зае да я осъществи. Заминаваше. Не го искаше, но това бе единственият начин.

Свърза се веднага с Барс:

- Какво?

- Искам пълното й досие. Всичко. От кръвната група и височината й, до най-малките подробности на болестта и развитието й.

- Осъзнаваш ли колко е часът?

- Два и деветнайсет сутринта. Вече и двайсет. Все едно. Искам всичко до сутринта.

- Колкото и да четеш за това няма да й помогнеш.

- Нямам намерение да се откажа. Докато тя е жива и диша, няма да се откажа.

Затвори без да чуе отговора му. Знаеше, че ще го направи въпреки нежеланието си.

Остана му единствено да чака и планира как точно да задвижи в действие плана си. Нямаше да е лесно с Професора. Трябваше да действа внимателно, уверено и със сила. Само така би се изправил срещу някой толкова близък до него по ум. Вместо да бездейства събра вещите ни. Само най-необходимото, защото щеше да отсъства дълго, а и този дом вече нямаше значение. Бе го усетил още с първата крачка, когато премина прага на апартамента. Този дом, който го бе учудвал, очаровал и впечатлявал десетки пъти, сега представляваше четири празни стени. Защото тя не бе тук и знаеше, че няма да се върне, поне не и скоро.

Събра багажа си, пак, не толкова по нужда, колкото само да изгуби малко време. В пет сутринта вече бе при болницата и чакаше. Не го интересуваше какво мислят за хората, докато го гледат да седи там като някакъв отшелник. Подпрял се на стената със сака до себе си стоеше там, без да помръдне, без да гледа никого. Чакаше да усети присъствието на Барс.

 Чу колата му, докато завива, за да паркира. Тръгна натам.

Едва дочака да излезе и го заговори:

-   Донесе ли ги?

-   Разбира се. Но не знам за какво са ти.

-   Не е важно. Просто ми ги дай.

Протегна нетърпеливо ръка. Сграбчи папката и започна да чете. Само провери отгоре нещата, но всичко най-нужно бе тук.

-   Колкото и да четеш няма да я спасиш.

-   Това е защото ти мислиш като доктор.

-   А ти като какво мислиш?

Адам не си направи труда да му отговори, но погледа му бе достатъчно красноречив. Отново се загледа в папката, бавно отдалечавайки се.

-   Ако има нещо, ще се свържа отново с теб. Иначе не ме търси.

Барс хвана ръката му и го спря.

-   Какво смяташ да правиш?! Дължиш ми обяснение.

-   Вече ти казах – имам идея как да спася Хоуп и планирам да успея. Това, от което единствено се нуждая е време. Трябва да запазиш живота в нея, колкото по-дълго, толкова по-добре.

-   Това и винаги е била целта ми.

-   Знам.

Освободи ръката си и тръгна надолу по улицата към мотора си. Трябваше да побърза, за да не изпусне самолета си.

Крис го наблюдава, докато се отдалечи и влезе в болницата. Половин час по-късно бе пред стаята на най-важния си пациент, единственият, който имаше истинско значение.

Почука на вратата и влезе.

- Как си днес?

Хоуп се усмихна насреща му. Остави настрани таблета, който държеше и отвърна:

-   В болница съм, но иначе добре.

-   Беше ли ти зле сутринта.

-   Не – погледът му я сряза и накара да промени мнението си. – Малко.

-   Катрин...

-   Добре де, доста. И не ме наричай с това име.

-   Само ако си послушна.

Следващите няколко минути мълчаха, докато той извърши рутинния си преглед. Преди да я остави да си почива проговори:

- Адам бе тук. Обади ми се по никое време през нощта и поиска да му дам досието ти.

- Нека го види. Това ще му помогне да приеме, че умирам.

- Съмнявам се. Той се обича.

- Не съм искала това от него!

- И все пак се случи. Ти също го обичаш.

- Това няма значение.

Крис застана пред нея със скръстени ръце.

-   Напротив има и двамата го знаем много добре. Трябва да поемеш отговорност.

-   Нищо не мога да направя по този въпрос. Безсмислено е. По-добре сега да си тръгне, отколкото да ме гледа как линея.

-   Още малко и ще избягаш някъде, за да умреш сама.

-   Не е лоша идея.

-   Хоуп...

-   Шегувам се. Но не искам да го гледам до себе си. Никой от вас.

Крис се позамисли малко. Беше се облегнал на стената.

-   Може би, но не мога да забравя как го гледаш.

-   И как точно?

-   Все едно това е любовта на живота ти.

-   Струва ти се.

-   Видях те как го гледаш. Само веднъж съм те виждал да имаш подобен поглед. И да бъдем по-точни, няколко месеца преди отново да се разболееш. Бях напълно убеден, че си намерила някой, който харесваш.

-   Сигурно ти се е сторило.

-   Може би. Докато не направих малко проучване. Оказа се, че двамата сте учили в една гимназия точно в този период. Един клас за около три месеца.

-   Случайност.

-   Да и после съвсем случайно отиде в същия университет като него. С толкова близка специалност до неговата.

Хоуп не отговори. Крис бе твърде проницателен, за да прикрие истината от него. Да, познаваше го. Да, обичаше го още от тогава. Макар че преди онзи миг под дъжда, никога не бяха разговаряли.

-   Вече няма значение. Няма да променя мнението си по въпроса.

-   Да, знам. И затова го съжалявам.

Адам остави мотора в един частен паркинг, където щяха да го наглеждат и се качи на полета си за Ню Йорк. Имаше дълго време да обмисли бъдещият разговор с Професора. Десет часа пътуване бяха наистина предостатъчно. През целия път младежът държеше микрочип в ръката си и го въртеше около пръстите си. Това бе неговият ключ към успеха. Всичко, което бе усъвършенствал последната година и повече. Всичко, което бе разрушил.

Мислите му се върнаха към последните си дни в Америка. Беше му писнало. Целият насъбрал се гняв избухна и той му позволи да разруши всичко на пътя си. Дори повече, не бе само слепия гняв, с който разруши машините. Проникна в системите им събра цялата информация и я изтри. Десет години изследва изчезнаха и единственото доказателство за успеха на работата им бе самият той. Вярваше, че Професора ще тръгне след него, но гордостта му бе твърде голяма, за да я преодолее. Така че го остави да се прибере, а той самия забрави изследването. Споменът за него бе самият Адам, този чип и прототип 4C-F1. И точно от това имаше нужда.

Спря се за няколко минути, докато излизаше от летището. Бе изминала близо година и половина откакто за последен път стъпи в Америка. И колко неща само се бяха променили от тогава. Хоуп за начало, както и много други.

Поколеба се дали първо да не отиде в някой хотел и да се настани, но докато таксито спря пред него, вече бе решил да се отправи направо към компанията. Бе светло, така че Той бе там. Нямаше да се изненада ако и имаше стая, в която да почива за няколко часа, за да не се занимава да се прибира. Защо да се прибира след като всичко необходимо можеше да открие в лабораторията си?

Реши да приеми прекият начин на действие. Институтът по роботика и изкуствен интелект... Ирония бе някой да го нарече дом, както и да го погледнеше. Нали той самият... Е, най-малкото се занимаваше със същото, колкото и да го ненавижда.

Пътуването отне двайсетина минути, но му се струваше като цяла вечност. Слезе от таксите и се загледа в сградата. Спомените го дразнеха, така че се опита да ги игнорира и остави омразата му да надделее. Омраза и любов. Нима наистина съществуваха по-силни емоции от тези двете?

Влезе и отиде при администраторката:

-   Търся проф. Алазар Хънтър. Тук ли е?

-   Професор Хънтър е в лабораторията си, но не приема никого. Мога да предам съобщение, но ми трябва име.

-   Вярвам, че синът му е изключение.

Обърна й гръб и продължи напред. Знаеше, че веднага ще се обади на Професора да го уведоми. Със сигурност изпитва желание да повика и охраната, но баща му нямаше да го позволи. Щеше да я уведоми, че всичко е наред и че го е очаквал.

Отиде направо в кабинета му. Отвори вратата и влезе. Захвърли сака си на единия стол и сам се настани на другия. Кръстоса крака и ръце. Усмихна се иронично и заговори на мъжа пред себе си:

-   Здравей, татко.

-   Адам... Не очаквах някога отново да те видя. Да не би най-накрая да си се отказал да се правиш на човек и да си приел съдбата си.

-   Не. Справям се дори повече от добре. Прекрасно. Но има няколко пречки, заради който съм тук.

-   Слушам.

-   Искам 4C-F1.

Мъжът срещу него за разсмя.

-   Наистина ли очакваш, че след всичко, което причини на труда ми ще ти позволя да се появиш един ден пред мен и да ти дам най-доброто си творение до момента.

-   Да. Особено при цената, която ти предлагам.

Разбрал сериозността на думите му Професора се умълча. Лицето му стана каменно, а очите сериозни.

-   Слушам.

Адам извади чипа от джоба си и започна да играе с него, въртейки го около пръстите си.

-   Можеш ли да се досетиш какво е това? Цялата изгубена информация. Има и много повече, защото през тази година открих не един или два дефекта, който сам оправих. Готов е да бъде използван. Дори сам ще ти позволя да хвърли едно око.

-   Това не е достатъчно. Ти унищожи много повече от самото изследване. Техниката...

-   Два милиона долара ще са достатъчни да покрият първите разходи, останалото можеш и сам да си поискаш.

За миг си спомни как само няколко часа след като Хоуп си тръгна получи съобщение, че остатъка от парите му се преведени. Почувства се по-зле и отколкото ако някой го бе пронизал с копие през гръден кош. Не ги искаше, но сега щяха да му бъдат необходими, за да успее.

-   Не вярвам, че искаш да смениш външния си вид, така че коя е жената, заради която ще направиш всичко това. Не всеки може да преживее подобна операция. Най-вероятно е да умре още преди да сме започнали.

-   Достатъчно силна е да се справи. И преди да попиташ. Преживяла е две сериозни операции за подмяна на органи. Едната на дясната камера на сърцето й. Без усложнения. Организмът й в момента е слаб, но достатъчно силен. Проверил съм. Тя е подходяща за експеримента. Виж сам.

Извади папката и му я подхвърли.

- Това е...

-   Катрин Грийнсток. Но със сигурно по-добре познаваш баща й. Последният път, когато четох за него те нарече „мечтател без ясна представа за истинския свят”.

-   Нарочно си я избрал, за да ги играеш с мен. Сигурно всичко написано тук е лъжа.

Адам се ядоса. Изправи се и удари с юмрук бюрото. Ако не бе от метал сигурно щеше да се разцепи, а не бе използвал и половината си сила.  Сега имаше само дълбока вглъбнатина.

-   Въобще не ми пука за вас, празноглави дърти старчета. Дърпайте се колкото щеше и дори се избийте. Не ме интересува. Искам да я спася. Или ще приемеш предложението ми или ще разкрия всичко пред пресата и пак ще открия начин да взема нужното ми, за да успея.

-   Ще са нужни месеци, за да бъдем готови за опита.

-   Не разполагам с време. С тези данни и взаимната ни работа ще успеем много по-бързо. Това не е пръв опит. Знаеш, че веднъж си успял. Достатъчно е само да го повториш. 

Подаде му ръка. Баща му се поколеба, но я прие.

-   Чака ни много работата.

-   Така е.

14 седмици

Барс беше в болницата. Последните седмици почти не се прибираше у дома. Това място бе неговият дом и той приемаше за нередно да го напуска, особено, когато тя е тук. Поне тялото й. Безпомощността му го дразнеше най-много от всичко. Вина, макар и да осъзнаваше, че няма истинска причина да изпитва такава.

Започнал да носи телефона си постоянно със себе си. Не го използваше и за всичко го търсеха по пейджъра. Очакваше обаждане, макар и се съмняваше, че някога ще го получи. Едновременно бе сигурен, но и се колебаеше. Не познаваше достатъчно Адам, за да има някакво впечатление за него. Но в едно бе сигурно и това е че той е влюбен в Хоуп и държеше да нея. Изчезването му без следа го озадачи. Бе очаквал да го вижда почти всеки ден тук, да настоява да я видя, но той просто изчезна.

Телефонът му прозвъня.

Вдигна го без да поглежда дисплея, знаеше кой е. Почти извика:

-   Къде по дяволите изчезна за повече от два месеца?!

-   Обърни се.

Направо го и видя Адам по средата на коридора, точно пред себе си. Изпита желание да го цапардоса, заради арогантното му поведение, но сериозното изражение на лицето му го възпря.

-   Жива ли е?

-   Да.

Облекчението изписано но лицето на мъжа бе непоправимо. 

-   Значи съм дошъл на време. Боях се... Няма значение. Искам да я видя.

-   Добре, но по-добре се подготви.

-   Толкова ли е зле?

-   Преди две седмици изпадна в кома. Наложи се, заради болката. Органите й започнаха да отказват един по един. Ако не бяхме готови за това щеше да дойдеш твърде късно.

Адам замълча за малко.

-   Мозъчната дейност в норма ли е? Засегнат ли е самият мозък?

-   Не. Това е последният орган, който бива покосяван. Иронично, нали? Да знаеш какво се случва с теб до самия край.

-   Краят е твърде далечен.

-   Откри ли това, което търсеше?

-   Да.

Барс я отведе в стаята на Хоуп. Самостоятелна стая. Отдалечена от останалите, изолирана и спокойна. Първото, което направи впечатление на Адам бе не цялото оборудване наоколо, а че в краката й бе Нозоми. Малкото спеше, но когато влязоха се събудиха и щом го видя стана зарадвано да го види. Адам разсеяно го потупа по главата, но гледаше само нея. Без покривалото на лъжата виждаше всичко с кристална яснота. В тялото й имаше няколко тръби, една от който за прочистване на кръвта. Ръцете й бяха оставени над одеалото. По тях имаше рани с различни размери. Приличаха на синини, но и не – гангренясала плът.

Косата и бе постригана и прибрана зад мрежа, за да не пречи. Лицето й бе спокойно. Почти все едно спи ако не бе тръбата за изкуствено дишане. Докосна бузата й. Така се бе концентрирал върху работата си, толкова денонощия без почивка. Мислеше само за нея. И сега, когато бе пред нея това време излетя. Все едно бе само преди миг, когато лежаха заедно в леглото им или се разхождаха някъде. Мисълта да изгуби това бе по-плашещо от всичко друго.

Не знаеше колко време е седял там, когато вратата се отвори. Вътре влезе мъж на средна възраст. Никога не го бе срещал, но разпозна в лицето му бащата на Хоуп. Бе висок, със спокойно лице, но когато го видя се намръщи. Тръгна към него.

-   Господин Грийнсток аз съм...

-   Негодник – удари го по лицето. Адам не реагира. - Тя е тук заради теб. Изгуби последните месеци от живота си, за да ги прекара с теб. А когато вече нямаше полза от нея, просто си замина.

-   Тя не ме искаше повече до себе си.

-   Това не е извинение! – извика му.

-   Така е. Затова и искам да говоря с вас. Има начин да я спася!

Мъжът го пусна, отстъпвайки няколко стъпки назад.

-   Какво?

-   Има начин да спася Хоуп. Да бъде по-здрава от всякога. Но има цена. Висока цена. Върнах се да говоря с нея за това, но заради обстоятелствата ще го направя с вас. На какво сте готов да жертвате, за да спасите дъщеря си?

-   На всичко.

-   Надявам се.

Покани го да отидат някъде другаде. Адам предложи кабинета на Барс и тримата отидоха там. Там той им разкри всичко. За себе си. За прототипа. За плана си. Отне много време, но бе готов да прекара дори още дни наред, стига да постигне желания резултат. Видя изненадата им. Дори и от страна на Барс, който вече имаше своите подозрения спрямо него. Отчаянието. Желаете да се противоречи, но накрая бе примирението. И те като него знаеха, че е по-добре да загубиш битката, но да спечелиш цялата война.

И така всичко започна.

9 седмици

Хоуп се събуди.

Изненада се, че го направи. Имаше странното усещане, че е спала много дълго време. Спомни си последните си спомени. Болката. Отчаянието преминало в примирение. Всеки път, когато затвореше очи и мислеше, че никога повече няма да ги отвори.

Но сега се чувстваше... добре. Наистина. Бе трудно да го опише, но е така. Цялата болка, която я съпътстваше седмици наред я нямаше. Сигурно бяха минали години да се чувства толкова добре. Колебаеше се дали да не стане, искаше й се, но се боеше, че ако отвори очи всичко ще се окаже илюзия. Дали наистина не бе умряла?

Това би обяснило доста неща, но не и факта, че усещаше някой до себе си. Отвори очи и видя Адам. Несъзнателно се усмихна. Безсмислено бе да отрича, че не й е липсвал. Дори повече, отколкото сама можеше да предположи. Постоянно съжаляваше за избора си да го остави, но тогава й се струваше редно. Сега вече не толкова.

Той също я усети и се надигна от стола си, усмихваше й се.

-   Здравей.

-   Здравей.

-   Как се чувстваш?

-   Добре.

Жената се опита да помръдне. Повдигна ръката си и тогава спря. Почувства ръката си по-лека, по-безчувствена. И когато я видя разбрах. Ръката, която вдигна представляваше метален екзоскелет. Раздвижи я, това наистина бе нейната ръка, усещаше я, както винаги. Раздвижи и останалата част от тялото си, чувството бе същото навсякъде. Не можеше да види тялото си, но го чувстваше по същия начин. Другата й ръка бе напълно нормална, или поне така изглеждаше.

Погледна го изненадано.

-   Никога ли не си се чудила защо почти никога не спя? Как яд единствено, ако съм с теб? Че успях сам да те спася при отвличането изправяйки се срещу въоръжени мъже и да не падне и косъм от главата ми?

-   Не. 

-   Година преди да вляза в колежа заминах за малко при баща си в САЩ. Не исках, но реших да го направя за седмица. Да се позабавлявам като за последно. Но претърпях тежка катастрофа, много тежка. По-голямата част от тялото ми бе премазана и една ме поддържаха жив.

-   Никога не бях чувала за това.

-   Така и трябва. Никой не биваше да знае. Баща ми повече от манията си да се прави на луд професор, отколкото от обич, реши да се опита да ме спаси използвайки най-новото си изобретение. Човешки робот, толкова добре направен, че може да живее като човек, без никой да разбере, поне от страна на външен вид, действия като хранене, дишане, всичко, което ти хрумне. Но му липсваше едно съществено нещо...

-   Човешко съзнание.

-   Човешкият ум. Макар и несъвършен, той е важен и незаменим. Така че използва моя мозък и ме „създаде” отново. Аз съм киборг. Мозъкът ми е човешки, но всичко останало е метал.

-   А сега и аз съм като теб.

Той кимна.

-   Не е толкова зле. Познаваш ме. Можеш да имаш нормален живот с тази разлика, че си по-добра физически от който и да е човек. И няма да имаш нужда от крем за бръчки след десетина години. Има обаче една добра и едва лоша новина – направи кратка, но драматична пауза. - Добрата е че ще живее. Лошата е че никога повече няма да се върнеш в Стария свят. Все пак там хуманоидните роботи са забранени.

Странно правило, но е така. Роботиката взимаше все по-голяма част от човешкия живот, макар поне до сега, си мислеше, че не е взела самия човешки живот. Последното доказателство за това бе и та самата.

Новината й дойда малко като шок, но в същото време разбра, че не се притеснява толкова, колкото очакваше. Със сигурност много неща щяха да се променят, тя самата също, но поне бе жива. Всичко останало бе на заден план.

Не знаеше колко точно време бе държала очите си затворени, гледайки нагоре към иначе белия таван. Не много, доколкото преценяваше. Накрая ги отвори, сама, за да види Адам още да седи да нея.

-   Ще останеш ли с мен?

Адам хвана ръката й и целуна вътрешната страна на дланта й. Усещането бе близко до това в спомените й, но и различно. По-интензивно, по-чувствително. Сякаш може да усети как всеки нерв по тялото й изтръпна и при най-нежното докосване. Дали само й се струваше или е в резултат от новото й тяло.

-   Дори и да не ме искаш повече.

-   Струва ми се, че това е добра размяна. Ще преглътна няколко електрически жици вместо вени.

-   Не е толкова зле. Само трябва да довършим външния вид – посочи ръката й, - и да се научиш да го използваш новото си тяло.

Хоуп се усмихна. Изправи се в седнало положение, така че очите й да са на едно ниво с неговите. Подпря се на ръце и го погледна.

-   Нали знаеш, че болните често се привързват към лекуващия ги?

-   Точно заради това нямам намерение да се отделя от теб и за миг. Хвърлиш ли поглед на някой друг, дори на Барс, ще го изхвърля някъде много далеч от теб. Свиквай от сега, защото съм открил, че става ли дума за теб съм доста покровителство настроен.

-   Мисля, че ще те издържа двайсет-тридесет години.

-   Пробвай с двеста-триста години. Не бива да подценяваш новите технологии. Обзалагам се, че след петдесет години поне четвърт от населението на планетата ще е като нас.

-   Адам и Ева. Първата крачка.

-   Нямам нищо против голотата.

Бе негов ред да се приближи и я целуна. Дълго и бавно. Устните му бяха толкова меки и сладки. Вкусът им бе както преди, но много по-дълбок. Чудеше се какви ли нови изненади крие новото й тяло.

5 седмици

Хоуп се чувстваше като малко дете. Трябваше да направи наново първите си стъпки, да се научи на толкова лесни неща като ходене, тичане, да държи молив и дори да се храни, което както откри е повече лукс отколкото бе нужда. Движеше се благодарение на захранващи батерии, който приемаха енергия както от храната, така и от слънчевата светлина докосваща голата й кожа, а и имаше възможност и направо да се свърже с някой уред и да се захрани от него или направо от захранването. Батерията обаче бе толкова добра, че това се налагаше при крайност или най-много веднъж на няколко месеца.

Адам наистина бе с нея. Във всеки един момент, без значение как правеха. Защото нямаха нужна да спят вечерите прекарваха заедно на леглото й, разговаряха за всичко, което не бяха посмели по-рано. Смееха си на колебанията си и се радваха, че всичко е минало.

Баща й я посещаваше на няколко пъти, за да види как е. Все избягваше срещите с Професора, което бе и добре, защото на всички им бе ясно, че една такава среща ще е бъде истинско бедствие. Хоуп малко трудно го приемаше, защото макар и странен и малко студен, Професора й се стори приятен човек. Главно откривайки черти на Адам в него.

При едно от посещенията си баща й я попита:

- Ще простиш ли някога за решението ми.

Бяха седнали на два дивана един срещу друг. Той пиеше кафе, а тя нищо. Хоуп извърна глава от прозореца към него и благо се усмихна:

-   За какво, татко? Сега съм по-щастлива от всякога.

-   Но ти си...

-   Вече не съм истински човек, това ли искаш да кажеш? Аз съм киборг, но какво от това, за себе си аз съм все същата личност.

-   Време е да се прибираме у дома. Липсваш на всички. Няма значение, че е забранено. Знаеш, че мога да те защита. Ще имаш нормалния живот, който винаги си искала.

-   И защо да се връщам. Сега съм по-щастлива от всякога. Татко, ти ми даде нов живот. Живот, който е създаден, за да бъде живян. Възнамерявам да се наслаждавам на всеки един миг заедно с любимия си.  

Стана и го целуна по бузата. Знаеше, че думите й са тежки, но баща й щеше да разбере, че никога няма да се върне към предишния си живот. Да, щеше да завърши колежа си, макар и в САЩ, но за останалото... Никога нямаше да бъда изцяло част от предишния свят, поне докато не се приеме съществуването на такива като нея. Дотогава щеше да живее с Адам както си поискат.

1 седмица

- Хайде! Много си бавен. Така никога няма да стигнем навреме. – провиква се Хоуп назад.

- Ти просто си по-бърза.

- Стар модел.

- Ще видиш ти един стар модел.

Затича се малко по-бързо и я настигна. Хвана я през кръста и вдигна във въздуха. Жената изпищя, но не му се противопостави. Обви ръце около него и го целуна.

Няколко минути по-късно тя първа се отдръпна от него.

-   Вече може да ме пуснеш. Иначе ще закъснеем.

-   Не искам.

-   Мисля, че ще оцелееш без мен за няколко минути.

Адам се намуси, но я пусна на земята. Проследи я с поглед как уверено вървеше нагоре по хълма. Нямаше да се признае, но досега нарочно бе бягал по-бавно, само и само, за да я гледа. Харесваше му. Целият този живот, който бликаше от нея. Двеста километра е доста, но и достатъчно да я гледа. Но все пак бе нейна идеята да минат през целия парк с тичане.

-   Почти стигнахме. – провикна се тя.

-   Идвам. 

Адам я настигна и отново обви ръка около кръста й. Погледна напред. Лъчите на залеза нежно докосваха върховете на дърветата, по скалите. Достигаше до самите тях.

Замълча се за кратко и продума:

-   Красиво е. Точно както го нарисува.

-   Променило се е. Макар и само за няколко години, мога да видя промените.

-   Тогава нека да дойдем отново след десет години, след двайсет, след сто, когато си пожелаем. Нека заедно да видим тези промени.

-   А ние да си останем все същите, така ли? – погледна го.

-   Не. Със сигурност и ние ще се променим. Мога да създам изкуствени крила и следващият път да се състезаваме във въздуха – усмихна се, когато чу смеха на Хоуп. – Но и след векове пак ще сме заедно. Това е най-важното.

-   Така е.

Жената се сгуши в прегръдката му и се усмихна. Това бе наистина прекрасна мисъл за едно последно желание. Останалото можеха и сами да постигнат. Все пак имаха цяла вечност, за да изпълнят желанията си.