Драконовият лорд част 1

Във времена на чудовища, магии и кралства се ражда любов, което никой не е смятал за възможна. Но тя просъществува и променя, така че дори времето, не е способно да я разруши.

 

Катрин Муун

Драконовият лорд

Беше рано сутринта. На небето имаше гъсти облаци, които закриваха нежните топли лъчи на слънцето да покрият долината. Скоро щеше да завали и това нямаше да бъде просто пролетен дъждец, а буря. Дъждовният сезон в Десетте кралства тъкмо започваше.

Без да бързат шестима конника яздеха направо през полета, обрасло в диви цветя и гъста трева в търсене на място, където да се приютят, докато бурята премине. Мъжете бяха сред най-опитните войници във войската на крал Джазрис, владетелят на близкото кралство, Соданг. Кралят бе жесток човек, вечно жаден за власт. Още от както се възкачи на трона той бе започнал война с едно от съседните му кралства и не след дълго го покори. Джазрис искаше за завладее всичките кралства и да стане единствения господар на Познатата земя. За тази си цел той имаше най-многобройната и силна армия, която някога кралствата са виждали. Нищо не можеше да го спре.

С войниците пътуваше и още някой - жена на име Медейра. Тя бе млада, на не повече от двадесет и три години, с буйна като нощта черна коса, стигаща до кръста й. Носеше обикновена кафява работна рокля скъсана на няколко места по краищата. Очите й бяха пъстри, но изпълнени с болка и нещастие. Яздеше заедно с един от войниците. Ръцете й бяха вързани, попречвайки на всеки неин опит да избяга, а устата й покрита с парче плат, за да не говори.

Медейра бе обикновено момиче, но надарена с голяма красота. Баща й бе кмет на едно село и владетел на малко земя, но предостатъчно, за да имат добър живот. След смъртта му бе останала напълно сама, но лесно се справяше с малкото си наследство. Много мъже, богати и бедни, идваха да искат ръката й, но тя отказваше на всеки един от тях. Бавно тя се прочу из земите и слухът за красотата й бе достигнал чак до ушите на Джазрис и той я бе пожелала.

И това бе причината днес да бъде тук.

Медейра го познаваше като жестока и безсърдечна личност, известна с желанието си за власт. Освен това бе всеизвестно, че преди нея е имал още три съпруги и всичките са мъртви. Убити под собственият му меч. Знаеше, че отказът й няма да бъде приет добре и след като се срещна с хората му се опита да избяга, но бе заловена. Сега я водеха към двореца му. Но тя не бе от хората, който просто да се предадат. След като веднъж я хванаха се опита още няколко пъти да избяга, но все без успех. От последния път, преди по-малко и от час, получи като наказание силен удар по лицето. Той бе толкова силен, че залитна и удари глава в един камък. По челото й още се стичаше кръв.

Яздеха мълчаливо. Единствения звук, които можеше да се долови бе от силния вятър в клоните на близките дървета и гърма на светкавици. Нямаше никаква следа от живот. Макар и бурята да бе близо се очакваше още да се чуват песни на птици или насекоми. Нямаше такива и това притесняваше войниците. Инстинктите им казваха, че наблизо имаше някой или нещо, което ги бе подплашило.

Изведнъж над конниците прелетя огромна сянка, насочваща се към далечните скали. Животните бяха подплашени, но ездачите ги успокоиха и накараха да се обърнах, за да видят какво бе това. На скалистия хребет бе застанало огромна животно. В далечината проблесна светкавица, която им позволи да го огледат по-добре. То бе едро като бик, на дължина достигаше към осемнайсет метра с опашката. Имаше чифт ципести криле, а масивното му тяло бе покрито с червеникаво кафяви люспи, които го предпазваха като броня. По главата и тялото имаше остри рога, които придаваха на съществото още по-ужасяващ вид.

Докато мъжете го гледаха бе разперил криле и гневно гледаше към тях. Тишината бе разрушена от смазващия му рев. Рев, които никой от тях нямаше да забрави. Никой досега не бе срещал подобно същество, но те знаеха какво е то. Пред тях седеше дракон!

В следващия миг чудовището се обърна към тях и изпрати огнена струя, появила се от ноздрите му. Пламъците бяха толкова близо до малкия отряд, че конете се паникьосаха и опитаха да побягнат. Мъжът и Медейра паднаха от коня си. Изплашена момичето се изправи и опита да се отдалечи колкото се може по-далеч от митичното същество и хората. Вързаните й крайници обаче й пречеха да направи и няколко крачки.

Без да им даде време драконът отново политна. Направи малък кръг над тях и после с гръб към момичето. Цялото му внимание бе привлечено от мъжете, които се опитваха да се защитят използвайки само мечовете си. Той ги нападна. Медейра продължаваше да се опитва да се отдалечи, когато опашката на дракона я удари. Създанието направи кръг и удари мъжете с нея. После рани трима от тях с ноктите на предните си лапа. Изплашени двама от мъжете побързаха да се качат на конете си и да избягат. Драконът обаче се издигна отново във въздуха и ги удари с пламъка си.

Битката бе кратка, но фатална за войниците. Минута след като девойката бе паднала виковете на мъжете бяха спрели. На спокойната поляна лежаха студените тела на петима от войниците. Само един конник бе успял да избяга, но драконът не се опита да го догони.

Известно време гледаше как подплашения човек се отдалечаваше и после бавно тръгна напред към мястото, където лежеше Медейра. Застана над нея и я огледа внимателно с поглед. Тя лежеше там, беззащитна и невинна. Той нападна онези хора защото бяха отишли твърде близо до дома му. Онези бяха войници, а той не обичаше войници.

Тъкмо се чудеше защо е пътувала с тях, когато забеляза, че ръцете и устата й са вързани. Драконът внимателно разкъса въжето и обърна по такъв начин главата й, че да види лицето й. Постоя малко така, гледайки я. Накрая нежно постави девойката в предните си лапи, допирайки тялото й до гърдите си и полетя във въздуха.

Няколко часа по-късно Медейра се събуди. Първото, което осъзна бе че не е вързана и наоколо нямаше никой от войниците. Намира на някакво тъмно място. Лежеше на земята върху съдрана овча кожа. Не бе обработена, но мекото руно бе приятно на докосване. До нея бе запален огън, почти изгорял. Бавно се надигна, за да седне. Вече бе сигурна, че се намира в някаква пещера. На височина достигаше около седем метра, но навътре ставаше по-обширна. На пет метра от мястото й се виждаше изхода. Навънка вилнееше страшна буря. Момичето отклони поглед към вътрешността. Непрогледният мрак, които не й позволи да разбере какво имаше там. Почуди се какво се беше случило с войниците, които я бяха довели до тук. Къде са сега?

Тъкмо мислеше да стане, когато чу някакъв шум, които я накара да спре. Той идваше от към тъмната част на пещерата. Напомняше й бавна, тромава походка и шумолене на криле.

Оттам се чу глас - плътен, но внушаващ загриженост:

-  Тук няма от какво да се страхуваш момиче. Войниците отдавна си отидоха и няма да се върнат.

Медейра не виждаше кои й говори. На няколко пъти успяваше да долови леко очертание на тялото му, но нищо определено. Единственото, което успя да разбере, че този “човек” или е страшно висок или е някъде на високо. Страхуваше се, но не и достатъчно, че наистина да се бои от странния си спасител.

Когато проговори гласът й бе нежен и мелодичен като песента на славей.

-  Кой си ти и защо ме доведе тук? – говореше уверено, като прикриваше чувствата си.

-  Името ми е Кийбал, а това е моя дом – кратко отвърна гласа. – А твоето име, девойко?

-  Медейра. Покажи се, искам да виждам с кой говоря.

За миг настъпи мълчание. После гласът отново проговори:

-  Щом това е желанието ти, Медейра.

Чу се шум от движения, същия от преди миг. Бавно от тъмнината на сенките се появи фигура, но не на човек, както предполагаше, а огромно същество. Първоначално не можа да осъзнае какво е, но когато направи още една крачка и изправи високо глава, тя разбра, че пред нея е застанал същият дракон, които бе видяла на полето с войниците.

Инстинктивно направи една крачка назад, опирайки се до стената. Искаше й се да изпиши, но викът й бе останал в гърлото й. Част от нея искаше да избяга колкото се може по-далеч, но друга и казваше, че това няма да я спаси. Трябваше да разбере какво я очаква.

-  Ти си драконът, които нападна войниците, докато бях с тях. Защо се ми довел тук? Може би да ме изядеш по-късно? – предположи девойката, ужасена от собствените си думи.

-  Нищо подобно – противоречи й Кийбал като на муцуната му се бе появила нещо като  усмивка. - Скоро щеше да завали, а аз не можеш да те оставя просто ей така насред поляната.

-  Защо тогава ни нападна?

По незнайна за нея причина с всеки един изминал миг страхът й намаляваше и бе заменен от усещането, че се намира в безопасност. Пред нея не бе застанало ужасяващото същество, което бе видяла преди и въпреки това все още стоеше до стената и гледаше внимателно всеки негов ход. Драконът се бе придвижил напред. Накрая застанал срещу нея, от другата страна на огъня. Лесна на земята.

-  Помислих си, че сте ловци на дракони, но се залъгвах. Не обичам да идват хора наоколо – те са коварни същества. Знам го от личен опит.

-  А защо тогава съм все още тук?

-  Самота. Дори един дракон като мен има нужда от компания от време на време. От дълго време не съм напускал земите си или срещал някой друг като мен. Като те видях просто ми хрумна да те доведа тук и ако пожелаеш да останеш.

-  Значи съм ти затворничка. – поясни Медейра.

-  Не, не и не – възрази й Кийбал, докато леко размаха лапа. – Откъде ти хрумна нещо подобно? Искам да останеш, но ако не искаш може да си тръгнеш дори и още сега.

-  Ами ти, щом си толкова самотен защо не отидеш да потърсиш друг от твоя род?

-  Вече не е толкова лесно колкото някога. Много по-малко сме отколкото хората мислят, че сме. Освен това надали ще се почувствам по-добре и тогава – Кийбал тежко въздъхна. – Не, тук си ми е добре.

Медейра сведе глава, изпълнена с различни мисли. Не знаеше какво да направи. Можеше веднага да си тръгне оттук и да забрави завинаги случилите се тези дни неща, но част от нея искаше да остане. Чувстваше, че може да се довери на дракона, колкото и странно да звучеше това. Знаеше какво е да нямаш приятели, да живееш сам. Добре и бе познато чувството, че целият свят знае за съществуването й, но същевременно с това остава далечен за теб. Преди да дойдат войниците тя живееше с къщичката си, не далеч от едно селце. Рядко ходеше там, а пък единият човек, който я посещаваше бе една нейна приятелка, но и тя бе много заета около децата и къщата си, за да я посещава често. Другият бе един неин стар познат от детство, но той вече не живееше там и не минаваше с месеци. Чувстваше се по същия начин както и драконът в своята пещера!

Въпреки колебанията си взе решение. Трябваше да си тръгне, не можеше да остане тук. Надали щеше да може да се върне точно в собствения си дом, но онази малка част от нея, която още се боеше от дракона и казваше, че не трябва да остава тук. Погледна към Кийбал, той също погледна към нея, очакващ решението й.

-  Винаги ще съм ти благодарна за това, че ме спаси, но не искай от мен да остана. Ти си имаш свой дом, свой свят в които да живееш, а аз мой.

-  Така е – примири се Кийбал. – Не можех да очаквам, че наистина ще се съгласиш да го направиш. Голям егоист съм, за да мисля само за себе си. 

 В очите му Медейра прочете съжалението, което той изпита от думите й, но вече бе взела решение си. Сега можеше само да го остави и никога да не се връща.

-  Мисля, че най-добре ще е да си тръгна още сега.

Бавно се запъти към изхода, обръщайки му гръб.

-  При тази буря? – възкликна изненадано драконът. - Ако искаш може да останеш поне докато дъжда спре.

-  Няма нужда. Нали е дъждовния сезон, ако изчакам този дъжд да спре не след дълго ще има друг.

-  Не съм съгласен, но това е твоя избор. Поне вземи кожата да се наметнеш. Тръгни надясно, а после все напред. Ще минеш през едно поляна, подобна на онази, на която те открих, а около час след това ще достигнеш най-близкото село. – упъти я Кийбал.

-  Благодаря.

Навън все още валеше, но не бе толкова силно колкото преди минути. Когато стигна до входа обърна за миг глава. Кийбал седеше на мястото си и гледаше разочарован към нея. Медейра започна да съжалява за решението си, но вече го бе взела. Загърна сложи качулката на тънкото си наметало, обви се в къжата и бавно тръгна по почти невидимата пътечка.

Искаше й се по-бързо да върви, но невъзможно заради калната земя. Няколко метра от входа започваше не гъста гора от различни дървета, която можеше да я предпази от дъжда. Тя се запъти надясно, както и каза дракона.

Нямаше представа от колко време е вървяла може би само пет минути или час. Чувстваше се ужасно. Краткият сън в пещерата не бе успял да я поободри. Боляха я както охлузванията от въжетата, с който бе вързана, така и гърба, където я бе ударила опашката на дракона. Беше й студено. Вятърът навлизаше през мокрите й дрехи я караше цялото й тяло да се разтрепери. Дъждът се усили! Възможността човек да види нещо на повече от двайсет метра пред себе си бе много малка. В далечината се чуваше воят на вълк, които все повече се приближаваше. Това я накара още повече да забърза крачка.

Най-накрая се озова на посочената от дракона поляна, или поне се надяваше да е тя.. Наоколо нямаше нищо освен тревиста растителност, заобиколена от дървета. Девойката продължи да върви. Чак сега на открито успя да види фигурите на четири вълка сред дърветата. Наоколо можеше да има и други. Чуваше заплашителното им ръмжене. Бе изплашена, а те гладни. Твърде късно бе да се връща. Трябваше да продължи. 

Не веднъж откакто бе тръгнала се подхлъзваше заради мократа повърхност. Преди можеше да се подпре за някой дърво за баласт, но вече не. Накрая не успя да се задържи и падна. Ужасна болка я порази в глезена. Опита се да изправи и да стъпи на крака си, но не успя. Сигурно го бе изкълчила или дори счупила. Важното бе, че нямаше как да продължи. Седна на земята и се загърна по-добре в дрехата си.

Когато не се движеше й стана по-студено. Опита да се стопли, като търкаше ръце в раменете си, но нямаше ефект. Огледа се наоколо за някакъв клон или корен, който да използва и като защита и да се подпре, но нямаше нищо. Заслужаваше си го. Това казваше гласът вътре в нея. Дама бе решила да тръгне, вместо да остане при Кийбал, поне докато не спре да вали и не изгрее слънцето. Сега дори нямаше сили или желание да отиде до дърветата, за да не я вали толкова силно.

Откакто бе заловена от войниците на Джазрис и бе пътувала насам не бе проляла и една сълза, досега. Една единствена сълза падна от окото й и се стече по бузата й. Вече нямаше воля да продължи напред. Предаваше се. Единственото й желание, точно сега бе да умре и така всичко завинаги да свърши.

Отново се чу воя на вълците, този път още по-близко. Огледа се и видя един вълк да се приближава към нея. Опита се да стане, но преди да направи и две крачки отново падна на земята. Тук нямаше нищо, с което да се защити. Нищо, което да попречи да вълците да й се нахвърлят и разкъсат.

Най-близкият вълк вече бе на пет метра от нея и се готвеше да скочи. Инстинктивно Медейра покри лицето си с ръце. В същия миг, когато вълкът трябваше да я е сграбчил чу предсмъртното скимтене на ранено животно. Събра цялата си останала смелост и погледна към мястото, от където дойде звука. Вълкът бе проснат мъртъв на земята, а от козината му се вдигаше пушек.

Досетила се какво е станало погледна към небето. Беше Кийбал. Той направи един малък кръг над нея и се приземи на около два метра от момичето, застанал между нея и останалите вълци. От ноздрите му се появиха пламъци, които се насочиха към хищниците. Два от тях загинаха на място, останалите изплашени побягнаха.

Медейра се бе свила в кожата, вече цялата бе подгизнала. Драконът погледна към нея, бавно се доближи и опъна едното си крило, така че да я предпази от дъжда. Тя погледна към него.

Добродушно Кийбал се усмихна и продума:

-  Не си мисли, че ще те възпирам да си отидеш у дома. Хрумна ми, че ще поискаш малко компания по пътя. Времето не е много приятно.

-  Дом – думата й прозвуча странно смешна. – Аз вече нямам дом. Няма на кого да липсвам. Дори да се върна, там или някъде другаде, съм сигурна, че отново ще се опитат да ме хванат.

-  Защо мислиш така?

-  Повярвай ми, сигурна съм – просто каза. Не й се говореше за това. – Не съм сигурна дали искам да си тръгна.

-  Тогава остани – прекъсна я драконът, гласът му бе изпълнен с надежда. – Обещавам да те пазя.

Девойката го погледна, чудейки се как да отвърне. Нямаше какво да губи, а само да спечели приятел и пазител.

-  Добре.

Не й бе лесно да се изправи, а и тогава кракът я болеше. Кийбал видя усилията, на които подлагаше, за да направи и една крачка. Доближи се още малко до нея и й каза:

-  Позволи ми да те занеса до пещерата.

Медейра не искаше драконът да го прави, но когато се опита да стъпи отново на крака си осъзна, че няма да се справи сама. Погледна към голяма му глава и положително кимна. Кийбал нежно я хвана с лапа и повдигна от земята. Леко изплашена момичето здраво се хвана за него. Той разпери крилете си и полетя. Виждаше, че Медейра се плашеше от височината, затова летеше ниско над дърветата.

Само след минута отново бяха в пещерата. На Медейра щеше да й се стори направо смешно, че толкова време бе прекарала в лутане, докато накрая се е намирала толкова близо до дома му. Или почти, все пак летяха и тогава са много по-бързи отколкото ако само вървеше, дори и да бе добре.

Щом я остави на земята Кийбал се приближи към вече угасналия огън и отново го запали. Уморена, Медейра отново се настани на предишното си място и почти веднага заспа. Известно време драконът седеше на няколко метра от нея и я наблюдаваше. Напомняше му за красотата, която някога бе виждал в човешкия свят. Последно време бе живял в пълна изолация от останалия свят. Копнееше за някой, които да унищожи самотата в душата му. Реши да рискува като я доведе у дома си и помоли да остане. Не вярваше, че ще се съгласи, дори малко, но накрая тя го направи. Нямаше значение дали ще е за няколко дни или месеци. Важен бе фактът, че тя му се довери. Ако ме нямаше доверие нямаше да успее дори да заспи, но ето, че сега го правеше.

Постави глава върху лапите си и затвори очи. Скоро самият той заспа изпитвайки радост, която я забравил преди много, много време.

На следващата сутрин, когато Медейра се събуди видя, че драконът го нямаше. Отиде до изхода и се огледа. Денят бе слънчев и приятен. Нямаше й помен от снощната буря Във въздуха се усещаше аромата на цъфналите пролетни цвета. Стоя известно време там като просто се наслаждаваше на красивата гледка и се върна обратно вътре. Благодарение на дневната светлина сега имаше възможността да разгледа по-добре вътрешността на пещерата.

В началото всичко изглеждаше като тунел, но някъде на петнайсет метра от входа скалата образуваше голяма полукръгла зала. Цялата бе изпълнена с големи скали на които дори и Кийбал би могъл спокойно да се излегне. Почти нямаше светлина, но момичето успя да я разгледа добре. Изведнъж чу някакъв шум откъм входа. Обърна се й видя как Кийбал се приземяваше отпред. Прибра крилете си и бавно пристъпи напред.

-  Не ми се искаше да те будя. Помислих си, че може да огладнееш и ти донесох нещо за закуска. – започна като й показа с лапа кошница пълна узрели ябълки, която току-що бе донесъл.

-  Нямаше нужда да си правиш всички тези усилия само заради мен.

-  Няма проблем. На двайсетина мили оттук има едно градче, а малко по-далеч и едно село - оттам ги взех. Освен това и аз самия бях огладнял.

Девойката не искаше дори да знае какво точно е закусвал. Доближи се до кошницата и взе една ябълка. Драконът наистина бе познал, че ще огладнее. От обяд на миналия ден не бе слагала нищо в устата си. Седна на мястото постелята от овча кожа и отхапа едно парче от плода.

-  Така и не ти благодарих заради това, което направи вчера. Спаси ми живота, дори не веднъж, а цели два пъти.

-  Вече ти казах, че не обичам ловците и войниците. Дори и да не беше с тях пак щях да се бия. Доколкото до вълците – нямаше да позволя на тези гадини да сторят нещо на мой приятел, за какъвто те смятам.

-  Все пак ти благодаря. – възрази момичето.

-  Аз трябва да съм ти благодарен, заради това, че се реши да останеш с мен.

Известно време никой не проговори. Леко засрамена Медейра се бе концентрирала върху яденето на ябълката си. Като свърши си взе нова.

Преди да я захапе се обърна към дракона:

-  Разкажи ми нещо за себе си?

-  Нямам какво толкова много да разказвам. Живея тук от дълго време. Преди това се скитах из кралствата. Най-много знам за това кралство, Надирхаба, и земите му.

-  Тогава ми кажи нещо повече за тези земи. Никога преди не бях пътувала по-далеч от родната си долина и не знам почти нищо за останалия свят. – помоли го, на лицето й бе изразен жив интерес.

-  Всичките до последното са изключително по свой собствен начин, но ако трябва да бъда честен най-неприятно ми се стори кралството Соданг на сегашния крал Джазрис. Там във всяко едно градче имаше множество войници, а пък столицата им повече прилича на огромна казарма отколкото на град. Веднъж за малко да загина, докато минавах през земите му, а и това само по себе си не е лесна работа.

Медейра бе свела поглед настрани от новия си приятел и размишляваше върху думите му и това, което бе преживяла досега. Щом той свърши заговори:

-  Разбирам какво искаш да кажеш. Чувала съм доста за него. Бил коравосърдечен човек желаещ само да получава най-доброто, независимо какво е то.

-  Говориш така, все едно сама си изпитала жестокостта му.

-  Доста си прозорлив. От теб май няма да мога да скрия каквото и да е – девойката леко се усмихна. – В няколко кралства се говори, че аз съм една от най-красивите жени на света.

-  Ти наистина си много красива.

-  Щом казваш – повдигна безгрижно рамене. - Не знам доколко е вярно, а и не ме интересува. Това обаче не се отнася и за крал Джазрис. Той иска да се увери на всяка цена дали всичко, което се говори е истина и изпрати хората си да ме доведат при него. Доколкото успях да разбера от разговорите на хората му ако настина отговарям на представите му щял да се ожени за мен или поне да ме вземе за метреса. Ако не беше ти скоро щяхме да стигнем града му.

С това престана да говори, за да не си припомня още повече миналото. Не бе сигурна, че някой ден ще успее да проумее защо трябваше да преживее всичко това и дали някой ден отново ще може да започне всичко отначало. Най-вероятно не. Или може би вече бе?

-  Не ти се говори за това, нали? – обърна се към нея Кийбал. – Обещавам никога повече да не те питам.

-  Благодаря ти, за всичко, което стори за мен.

-  Няма защо. – направи малка пауза и после продължи. - Какво ще кажеш да те разведа из околността, така че да може да се разхождаш наоколо си искаш.

Тя се съгласи с едно кимване и стана от мястото си. Кракът вече не я болеше толкова и спокойно можеше да ходи. Добре, че не бе нещо сериозно. Бавно го последва към изхода на пещерата.

Останалата част от деня Кийбал показа на девойката цялата гора, която ги заобикаляше. По едно време отново се върнаха на същото място, където се бе провела битката, но не се застояха много дълго. На Медейра й беше интересна да опознае околността и до края на деня вече знаеше как сама да се оправя в гората. Или поне отчасти.

Беше късен следобед, когато стигнаха края на гората. Пред тях имаше малка низина и после няколко възвишения. На един от по-далечните се виждаше замък. Това заинтригува девойката и тя се обърна към Кийбал. Той също гледаше натам, но погледът му сякаш се рееше някъде много по-далеч.

-  Нали каза, че наблизо нямало хора? – запита го.

-  Какво? Бях се отнесъл и не те чух. 

-  По-рано не ми спомена за този замък. Мислех, че наблизо няма други хора.

-  Няма. Тази замък не е обитаем до около четиристотин години, когато един ден лордът, които го владеел и всичките му хора изчезнали. Никой не знае какво се е случило там. Повечето хора предполагат, че са били омагьосани. Други, че са били избити, всичките до един.

-  Ти май знаеш много за това място.

-  По-това време съм се излюпил. Освен това съм любопитен да разбера нещо повече за мястото, където живея.

-  От колко време си тук?

-  Може би повече от сто години. Не съм ги броил. – изрече безгрижно.

-  Сигурно е ужасно да си тук сам.

-  Така е, но и преди съм странял от хора и дракони.

-  Защо? – продължи да пита девойката.

-  Има неща, които ме отличават и от едните и от другите.

-  Не мога да те разбера.

-  Може би някой ден ще ти кажа цялата си история. Тогава ще проумееш много неща, които сега не са ти ясни. Сега е твърде рано за това и няма да разбереш.

-  Ти какво мислиш, че се е случило.

-  Владетелят бил тиранин. Жестока личност, особено спрямо драконите. Би трябвало да го мразя, но не е така. Той бил млад, може би само с няколко години по-възрастен от теб самата. Избивал дракони и яйца им при всяка възможност само заради едното му удоволствие. Тогава сме били много повече от днес. Възприемал ги като нещо, което е създадено, за да бъде убивано.

-  Чудовище.

-  Не е вярно – възрази Кийбал. – Просто не ги разбира.

-  И какво си мислиш, че му се е случило, на него и на подчинените му? Може би някой дракон да ги е избил?

-  Не ми се вярва. Единственото, което знам е, че не е имало следи от борба или че всички са напуснат. Те просто изчезнали!

В продължение на няколко минути двамата се разхождаха мълчаливо покрай дърветата, когато тя отново проговори.

-  Въпреки собственикът бих искала да отида някой ден и да разгледам замъка.

-  Не е останало много от него, само руини, но щом искаш ще те заведа. Може и да ти хареса, въпреки че не е нищо особено.

-  Любопитна съм.

Този път прекараха ноща в залата на пещерата. Кийбал запали голям огън по средата на помещението. След това с един скок се кажи на една от скалите наблизо. Медейра пък се намести удобно близо до огъня и се загледа в образа на гигантския си приятел. Ако не беше той сега или щеше да е мъртва или ще бъде жена на един тиранин. Не знаеше какво ще прави занапред, но се радваше, че е тук.

Измина седмица откакто Медейра остана да живее при дракона. Чувстваше се добре и нищо не й липсваше. Кийбал се бе погрижил да има всичко необходимо, за да се чувства като у дома си. Та той направо си я глезеше, но дори и да му направеше забележка, не можеше да го спре. Прие го, че просто иска да я накара да се чувства добре, за да остане по-дълго. Нямаше нужда, но все пак го остави на мира.

Веднъж попадна на един търговец каращ фургона си по пътя. Без да се поколебае го взел, като остави горкия, изплашен човек да се радва, че е успял да се спаси. Когато разбра какво е направил Медейра никак не одобри постъпката му, но вече бе късно да направи нещо по въпроса. Приближи се до фургона, отвори вратата и влезе да разгледа какво има. Вътре имаше какво ли не – от прибори за готвене и ядене до няколко красиви рокли.

-  Ето нещо, което не бях очаквала да срещна сред всичките тези неща. – възкликна по едно време, докато преглеждаше нещата.

-  Какво? – любопитен попита Кийбал, показвайки глава до вратата.

-  Книги.

-  Вземи ги, може да се окажат интересни.

-  За какво ли ще ми потрябват? – учудено го изгледа девойката.

-  Да ги четеш, разбира се.

-  Май забравяш в какви времена живеем Кийбал. Днес само богаташите и свещениците умеят да четат. Обикновените селяни не си правят труда да се учат да четат.

-  Нима твърдиш, че не знаеш дори и най-простичките думи?

-  Няколко може би, но само толкова. Нищо особено.

-  Напротив, изненадан съм. Вземи книгите и веднага ще започна да те уча. Срамота е една красива  и умна жена като теб да не може да чете.

-  Не знаеш, че драконите могат да четат.

-  Тези, които са поискали да се научат – да.

-  Добре тогава.

С това разговорът приключи и Медейра продължи да разглежда. Вътре наистина неща, които щяха да са й от голяма полза в започването на новия си живот тук. Освен, че си взе няколко тигана, чашки и чинии си избра няколко по-простички рокли за ежедневието, една малко по-официална и плат, за да си ушие все нещо. Там имаше и няколко вълчи кожи, на които просто не може да устои. Не изгаряше от желае, но все книгите както и един лък с кочан стрели, които малко по-късно намерили. Драконът искаше да се научи да стреля, в случай, че се наложеше. Тя се примири, защото в думите му имаше много истина. Наистина можеше да й се наложи.

Струваше й се малко странно колко толкова добре се разбираха. Имаше чувството, че го познава от години. Но и всеки ден имаше нещо ново, което да я изненада и удиви. Бе минало толкова малко време от както се запознаха, а живееха така все едно цял живот са прекарали заедно.

Кийбал си имаше своите навици. Като например всяка сутрин да отива до някое от селата или дори по-далеч. Казваше й, че се храни веднъж на няколко дни и никога не яде хора, не са му вкусни. Но обичал да лети и просто иска да се разходи. През това време Медейра обичаше да разтребва малкото си домакинство и да върши някой обичайни неща, така че когато той се върне да е свободна да прекарва времето си с него.

Един ден обаче тя започна да се притеснява за приятеля си. По принцип се прибираше преди обяд, вече бе късен следобед, а от него нямаше и следа. Медейра прекарваше все повече време да седи покрай входа на пещерата в очакване да се върне.

Слънцето почти бе залязло, когато видя мощната му фигура да се показва зад един от далечните хълмове. Нещо не бе наред. Веднага го разбра и тревогата й мигновено нарасна. Отдръпна се от изхода чак, когато Кийбал щеше да кацне там. От по-рано бе забелязала, че с едната си лапа се държеше за гърдите. Чак когато обаче се приземи видя стичащата се тъмно червена струя кръв.

Само при вида й ужасеното момичето веднага се доближи до дракона.

-  Какво се е случило? Добре ли си?

-  Ловци на дракони. – кратко обясни като бавно се придвижи в пещерата. Не изглеждаше добре. - Нищо ми няма, само да бе видяла какво… - той не успя да се довърши.

Кийбал се строполи на земята, няколко метра от входа на пещерата, изтощен от проведената битка. Изпрашена Медейра се доближи до него, леко отмести лапата му, за да види по- добре раната му. В гърдите му имаше дълбока следа от забиването на копие в кожата му. Веднага взе едно от одеялата, който бе взела от фургона на търговеца и побърза да отиде до близката рекичка, за да го намокри.

След около десет минути се върна и постави внимателно върху раната. По пътя бе набрала и няколко битки, за които знаеше, че могат да помогна за спиране на кървенето. Сложи ги и тях отгоре й. Не можеше да направи кой знае колко за дракона, но все пак бе опитала. Седна до него и се загледа в спокойното му лице. В момента спеше непробуден, спокоен сън.

Изведнъж осъзна, че това бе първият път, когато бе толкова близо до него за толкова дълго време. Бе се излегнала на ръката му, така че да не му пречи ако иска да се раздвижи малко, но и в същото време да бъде до него. Докосна с ръка няколко от люспите му. Ако ги погалеше в посока от главата към опашката бяха гладни, обратно – можеха сериозно да я порежат. Преди си мислеше, че ако го докосне ще е хладен като влечуго, но в действителност бе топъл. Все едно вътре в него гореше постоянен огън.

Изминаха часове. Слънцето отдавна  бе залязло, когато Медейра стана от мястото си, за да сложи нови дърва в огъня. Одеялото на раната вече не бе толкова мокро колкото по-рано и тя го намокри отново. После отново застана до главата на Кийбал. От лявата му вежда, или поне от мястото, където би трябвало да има една, до средата на бузата му имаше тъмен белег. Чудеше се от какво ли е той – друг дракон или ловец.

Малко по-късно той леко се помръдна и леко изправи.

-  През цялото ли това време ме наблюдава?

-  Да. Внимавай да не разместиш одеялото – отвърна, поставяйки го с ръце. - Надявам се, че вече да се чувстваш по-добре.

-  Да, благодаря ти.

-  Какво се случи? Кой те нападна? – позаинтригува се, като седна до него.

-  Попаднах на няколко ловци на дракони. Изненадаха ме, докато бях на земята и успяха да ме ранят. Аз обаче им отвърнах и … - спря сетил се колко Медейра не обичаше да й се говори за битки или сражения. – Може просто да се каже, че повече няма да убиват нито един дракон. 

-  Заслужава ли са си го, щом са те нападнали.

Отговорът й го изненада. Досега бе мислил, че тя не обичаше насилието, но явно се бе заблуждавал. Тя го приемаше, когато се налага.

Без да си казват нещо друго, Кийбал легна. Медейра остана още малко време загледана ту в него ту в огъня. По незнайна за нея причина усети някаква необяснима хлад. Все едно духаше от някъде и тя цялата трепереше. Но в пещерата не ставаше течение. Опита се да се стопли чрез пламъците на огъня, но той не я топлеше. Взе друго одеяло и се зави с него, но продължи да й е хладно.

Изведнъж се стресна от гласа на дракона:

-  Студено ти е!

-  Защо не спиш? Сега се нуждаеш от дълга почивка.

-  Бях задрямал, когато усетих, че ти е студено. Защо не се сгушиш до мен, така няма да ти духа и ще се стоплиш.

-  Няма нужда. Вече започна да ми става по-топло. – възрази девойката.

Медейра не можеше лесно да го заблуди. Виждаше, че й е по-студено, отколкото си мислеше първоначално. Отново заговори, с по-сериозен и същевременно весел тон:

-  Хайде ела. Няма да те изям. Не се ли увери, че никога не съм имал подобни намерения. Ако исках щях да го направя още преди много време. Тук между предните ми лапи ще ти е най-удобно, почти като в легло – момичето, обаче продължи да се колебае. – Нали не искаш да ти се моля. Колко пъти според теб се е случвало на един дракон да се моли на някой? Особено на човек.

Последните му думи много я развеселиха. Медейра се съгласи. Стана и се доближи до него. Той вече бе кръстосал ръце така, че да заприличат на люлка. Момичето се излегна върху тях и се зави с одеялото си. Веднага почувства топлина. Но не откъм тялото на Кийбал, а вътре в нея самата се пробуди едно малко пламъче, което започна да стана по-голямо и по-голямо.

Скоро и двамата заспаха.

Две седмици по-късно бе студена вечер. Кийбал бе запалил голям огън и Медейра се грееше на него. Тъй като нямаше какво да прави бе взела една от книжките и я разглеждаше. Чак тогава драконът се седи за обещанието си, което й бе дал. Надигна се от мястото си след скалите много внимателно се приземи на земята и заговори:

-  Съвсем бях забравил за обещанието си.

-  Кое обещание?

-  Да те науча да четеш.

-  Не е нужда да го правиш. За какво ми е?

-  Всеки трябва да умее да чете и пише. Освен това няма ли да ти е приятно да си имаш някакво занимание през студените, дълги вечери? Нищо няма да загубиш ако те науча.

Без да има основание да му откаже, Медейра се примири. Намести се малко по-удобно и изчака, докато и Кийбал се настани. Той се излегна до нея, постави глава до рамото й и започна да и обяснява как да различава различните букви и как всяка от тях се свързва с определен звук.

Урокът започна.

Може би бяха минала час или два. Медейра бързо усвояваше това, което драконът й показваше. Бе му казала, че има някакви бегли познания, май по-големи отколкото си мислеше в началото, но пак имаше много да се учи. Никога не се бе интересувала много от тези неща. Можеше да смята добре, защото баща й я бе научил, но с четеното бе по-трудно.

Постепенно Кийбал започна да се чувства неудобно. Не знаеше защо точно сега се случи, може би защото четяха за раздялата на двама влюбени, но се почувства ужасно подтиснат. Стараеше се да гледа само в книгата, но погледът му все се преместваше към Медейра. Тя наистина бе много красива. Дори всичките съкровища на света нямаше да могат да заслепят нейния блясък в очите й. В един миг дори му се прииска да я целуне.

Смутен от собствените си мисли Кийбал бавно се изправи. Извини се, че вече е уморен и друг път ще продължат и се отдалечи. Не можеше да разбере откъде му хрумна да мисли за подобни невъзможни неща. Това бе невъзможно! Отдавна бе приел кой е. Защо му трябваше сега да си мисли затова? Излегна се от другата страна на огъня и се опита да заспи. Да заспи и забрави...

Не му бе толкова лесно. Дори не можеше да накара очите му да останат затворени. Не след дълго Медейра дойде при него. Той й направи място да легне между лапите му. Пожелаха си лека нощ и тя заспа. Кийбал остана буден, за да бди над съня й.

Мислеше си, че тя вече е спи дълбоко, когато чу сънливия й глас.

-  Понякога ми се иска да не... Тогава всичко щеше да бъде толкова различно.

Тези думи го стреснаха. Кийбал погледна към нея, но веднага разбра, че тя говори в съня си. Дали наистина си го мислеше това или просто го говореше? Не знаеше, но много искаше да разбере. Възможно ли бе да не се залъгва и да изпитва това към нея. Може би само си въобразяваше. Имаше ли въобще правото да желае това?

Няколко минутки по-късно отново чу гласът й:

-  Мисля, че... любов...

“Поредната глупост?” помисли си. Медейра продължаваше да спи спокойно, а той остана буден да я гледа. Не можеше да заспи. Колкото мислеше за това толкова повече се убеждаваше, че не се заблуждава и има чувства към нея.

Една невъзможна мечта в един суров свят.

На следващата сутрин искаше да говори с нея. Ако бе вярно онова, което предполагаше трябваше да й каже истината. Нямаше да е честно да продължава да го крие. Медейра спеше толкова сладко в лапите му, че не посмя да я събуди или да стане.

Когато най-накрая тя се събуди, Кийбал заговори:

-  Добро утре, поспаланке.

-  Ти си тук?

-  Домързя ме да стана и реших да те изчакам да се събудиш. Знаеш ли, че говориш насън?

-  Да, особено като малка. Постоянно съм говорила разни безсмислени неща. Помня как баща ми ми разказа, че веднъж, когато съм била много малка, през цялата нощ съм имитирала птица. Не е ли смешно?

-  Сигурно си мислила, че наистина си птица.

-  Навярно. И какво толкова съм говори? – попита, докато оправяше роклята си.

-  Оооо, нищо особено. Нищо не ти разбрах! - Кийбал бавно стана и се оправи към входа. – Вече си будна, така че миля да направя една малка разходка до селото или околността  да хапна нещо. Ще се видим по-късно.

-  Добре.

Кийбал обаче не отиде в селото, дори не се приближи до него. Летеше колкото се може по-бързо нанякъде, без посока. Искаше да се махне от пещерата. След този разговор напълно се отказа да говори с Медейра. Това е било само сън! Защо му бе изобщо да си мисли, че е възможно? Изведнъж се почувства по-самотен от всякога. Различен, единствен по рода си, бе обречен на самота до края на живота си. Нали това бе проклятието му.

Накрая се приземи на един далечни скали и започна да реве. Само така можеше да изкара цялата си болка наяве. След време, нямаше представа колко бе минало, се завърна в пещерата, където го очакваше Медейра. Още не му бе минало, но не й каза нищо. Просто се усмихна и се престори, че всичко е нормално. Не му хареса да я лъже, но нямаше избор. Кой знае как щеше да реагира ако разбере истината. Нека продължат да бъдат приятели, нека остане с него. Само това искаше!

Изминаха три месеца откакто Медейра остана да живее при Кийбал. След случилото се с онези ловци тънката преграда застанала между тях бе завинаги разрушена. От онзи миг нататък те се превърнаха в нещо повече от приятели. Преди да се срещнат в живота и на двамата имаше нещо, което липсваше. Може би Медейра не го осъзнаваше, но Кийбал откри в лицето на младата девойка това, което в продължение на десетилетия бе търсил – сродна душа. Разбра го още в първия миг, когато я видя на онази поляна и доведе у дома си. Дали това бе правилното решение, не бе сигурен, но дори и да го знаеше сигурно пак щеше да предприеме същите действия.

Един следобед Кийбал се прибра в много лошо настроение. Отново бе имал схватка с някакви ловци. Не бе пострадал като изключим няколко ожулвания, но бе притеснен. Лежеше до входа, препичаше се на слънце и мислеше за нещо.

Медейра просто не можеше да го продължи да го гледа така. Отиде при него, погали го над веждите, знаейки колко му хареса и заговори:

-  Обезпокоен си за нещо. Какво?

-  Нищо особено. Не ми обръщай внимание.

-  Искам да знам.

-  Добре. Чух един от ловците да казва, че преди две дена убили друг дракон наблизо. Знам всички дракони в кралството и това може да е само Таканори.

-  Вече нищо не можеш да направиш, за да помогнеш.

-  Знам, но когато чуя за някой убит дракон си спомням колко малко сме останали. До век, два вече може напълно да ни няма.

Искаше й се по да го развесели, или поне да отклони мислите му. След около час най–накрая й хрумна какво да направят. Отиде до него и го погали по главата. Той се надигна леко и я погледна.

-  Какво ще кажеш за една малка разходка? Така и още не си ме водил до онзи замък.

-  Не ми се ходи точно там. Ако искаш може да отидем някъде другаде.

-  Моля те. Искам да отида там. На теб също ще ти де отрази добре. Е, поне ще е по-добре отколкото просто да седиш тук цял ден и нищо да не правиш, освен да си мислиш как след десет или двайсет години ще дойде някой ловец, които да е достатъчно силен и опитен, за да те убия.

-  Наистина е по-добре – надигна се и леко разпери криле. – Ще ни бъде нужен най-малко час и половина, за да стигнем там по земя. Какво ще кажеш да летим? Ти ще се качиш на гърба ми и ще те заведа там за минути.

-  Нещо не ми се нрави много, много това да летя.

-  Защо не? Обещавам, че ще летя ниско, бавно и няма да правя резки движения. Дори ще ти хареса.

-  Обещаваш ли, че няма да правиш нищо опасно? – погледна го с подозрение.

-  Да, обещавам. 

Тя се качи на гърба му, точно до шията и му направи знак, че е готова да отлетят. Кийбал нежно се отдръпна от земята. Издигна се на петдесет метра и полетя към замъка. В първия миг девойката се изплаши и силно притисна към тялото му. Постепенно се успокои и отвори очи. Имаше чувството, че пред нея се е изправил целия свят. Можеше да вижда цялата гора, тяхната пещера, а в далечината пред тях и замъка на онзи лорд.

-  Красиво е, нали? – попита я, поглеждайки усмихнато към нея.

-  Не съм и предполагала, че ще е така. Великолепно е, Кийбал.

-  Има още много по-красиви гледки, но за тях трябва поне да се издигна малко в небето.

-  Може би друг път.

-  Но обещаваш да има друг път.

-  Вече да.

След няколко минутки стигнаха до замъка. Кийбал се приземи точно пред главната порта и легна, за да може Медейра да слезе. Изглеждаше развълнувана. Двамата влязоха и тя започна да разглежда всичко наоколо. Понякога го питаше за предназначението на разните неща, за който не бе сигурна какво са и той с радост й отговаряше.

След като обиколиха всички открити места Медейра реши да влезе и вътре в някой от останалите полуразрушени сгради. Кийбал се опита да я разубеди – всичко наоколо бе твърде старо и можеше да падне всеки мин, но още преди да бе довършил мисълта си тя вече бе влязла в една от тях. Не откри нищо интересно, така че отиде в друга.

Беше се качила по едни полуразрушени стълби и влезе в единствената останала цяла кула. Кийбал не можеше да влезе, но стоеше наблизо, готов да реагира при нужда. Сами след секунди девойката бързо излезе. Лицето й бе пребледняло, а в очите й имаше сълзи. Тя остана до вратата, облегната на стената, за да си поеме въздух и да се успокои.

-  Какво има, Медейра? Какво видя вътре? – запита я притеснено.

-  Мъртви са. Десетина може би повече. Гледката е ужасна.

-  За какво говориш?! Тук няма никой, освен нас двамата.

-  Те обаче са там. – посочи към вътрешността.  

-  Отдръпни се оттам, отдалечи се от сградата. – заповяда й.

Тя се подчини. Кийбал се изправи, облягайки предните си лапи на стълбите и се опита да разбере какво е видяла. Не можеше да провре главата си през вратата, но се опита да погледне вътре. Не откри нищо странно.

Погледна я й попита:

-  Къде точно откри тези тела или каквото е там.

-  Отляво само на няколко метра от входа.

Кийбал отиде отдясно на сградата, точно срещу мястото, където му бе казала и удари силно стената с опашката си. После още един път. Стената се разби и той можеше да види какво има вътре. Сега разбра какво толкова много е обезпокоило приятелката му. Тук е имало гнездо на огнен гущер. Приличат много на дракони, но на дължина достигат до метър в опашката.

Явно някакви животни открили гнездото и го унищожили. На пръв поглед имаше около четиридесет яйца, спукани или изцяло разрушени. Навсякъде имаше малки трупове, някой изядени, други разчленени на парчета. Дори той не можеше дълго да гледа, какво ли можеше да се каже за нея. Поне не ги бе видяла на светло.

Не забеляза кога Медейра се бе върнала и гледаше към гнездото. Бързо заговори.

-  Най-добре ще е да се махаме. Нищо не можем да направим за тези гущери.

-  Мислех си, че са дракони.

-  Не. Бебетата дракони са поне десет пъти по-големи от тези тук. Това са огнени гущери, нещо като далечни роднини, точни копия на драконите, но никой дракон няма да признае това родство.

-  Скоро ли е станало?

-  Да, но какво от това?

-  Възможно ли е някое от тях да е все още живо? – Кийбал не отговор. – Искам да знам!

-  Дори да има такава възможност малкото също скоро ще умре.

Медейра продължи да гледа към яйцата и малките. Бавно се приближи до тях.

-  Медейра махни се оттам.

Опита се да възпрепятства пътя й с лапа.

-  Ако има някое оцеляло искам да го разбера. – отвърна с безразличен тон.

Приклекна до телцата и се загледа във всяко едно от тях. Не ги докосваше, но внимателно гледаше дали някое от тях диша. Гледката я отвращаваше, прилоша й от вида на мъртвите телца, но продължи да оглежда малките гущерчета. Всичките бяха мъртви. Мислеше да си тръгне, когато чу лек шум. Напомни и на скимтене, но бе толкова слабо, че трябваше на напрегне слуха си, за да го чуе. Стана и се огледа наоколо.

Тогава го видя. Беше съвсем малко гущерче, наполовина излязло от черупката си. Едната му лапичка бе тежко ранена и кървеше. По-важното бе, че е още живо. Доближи се. Телцето му, без опашката, не бе по-голямо от дланта й. Много внимателно го взе в ръце.

То се опита да извика по-силно, но не можеше. Остана да лежи в ръцете й. Медейра го погледна в златистите очички, блестящи като скъпоценни камъни, и осъзна, че вече обича това мъниче. То се нуждаеше от някой да се грижи за него. Нямаше ли всеки нужда от това, дори и да е едно влечуго?

Независимо какво мислеха хората за драконите или огнените гущери Медейра ги намираше за прекрасни същества. Те заслужаваха да живеят също толкова, колкото и всяко друго живо същество на тази земя.

-  Намерих едно, още е живо.

-  По-добре го остави долу, преди да те ухапе. – посъветва я намусено Кийбал.

-  Прекалено е слабо, за да го направи. Хайде да се прибираме.

-  С нея ли? Няма да стане!

-  Значи е женско. Здравей момичето ми. – усмихна й се и я погали по главичката.

-  Да. С тази рана няма да има никакъв шанс в природата. Погледни я, сравни я с другите. Сигурно е от последните яйца. Много е дребна, дори за създание от своя вид. Дори да не бе ранена надали щеше да оцелее дълго.

-  Все пак заслужава да получи шанс.

-  Веднага я остави на земята и да се махаме. Беше грешка да се съгласявам да идваме на това проклето място. Малките трябва сами да се грижат за себе си. Така е при драконите. Само силните оцеляват. Тя няма шанс.

-  Винаги ли трябва да си толкова студен към околните, Кийбал? Виждаш какво е станало с другите и все пак искаш да я оставя да умре. Не мога да я оставя самичка. Какво толкова може да стане ако дойде с нас? Само докато поукрепне малко и вече може сама да се справя.

Хвърли му един от онези мили, нежни и невинни погледи, които можеха да омаят всеки. Всеки, освен него.

-  Не я искам в пещерата си! Много е малка за повече от един дракон.

-  Дори и ако е бебе? А и ти сам каза, че не е дракон, а огнен гущер – при следващата си мисъл нахално се усмихна. – Ти просто ревнуваш.

-  Аз да ревнувам?! Драконите не ревнуват. Просто ти казвам, че мястото е твърде малко.

-  Както кажеш. Ти се прибирай, а ние двечките ще останем тук. Мястото е достатъчно голямо и все някъде може да си намерил удобно местенце, където да се настаним. Щом е твърде малка за един гущер, значи е малка и за мен да бъда там.

Бавно излезе и тръгна да се разхожда, правейки се, че разглежда по-добре руините. Знаеше слабото му място и макар да не искаше, го използваше. На Кийбал му отнеса само няколко секунди да осъзнае какво бе намислила, но и да се примири.

-  Добре де, добре. Може да остане, но само докато може да се грижи за себе си. Това са може би седмица или две. Ще я изтърпя дотогава.

Думите му я зарадваха. Медейра бързо отиде при него, целуна го от едната страна и усмихнато каза:

-  Знаеш, че ще се съгласиш. Няма да създава никакви проблеми. Обещавам ти, че Рамот, че ще държи като добро момиче.

-  Рамот? – учуди се драконът.

-  Не ти ли харесва името? Мисля, че ще й подхожда. Име достойно за кралица!

-  Не се привързвай толкова много. Все още не си я опознала както трябва, а и дори не знае дали утре като се събудиш ще е тук.

-  Ще бъде, повярвай ми – погледна към сгушилото се в ръцете й мъниче. - Ще бъде!

След тези си думи се качи на гърба му и потеглиха към дома. Денят бе дълъг. Медейра започна да се уморява. Едва издържа, докато се приберат и ад си легне. Не забрави обаче преди това да се погрижи за раната на Рамот. Оказа се, че не е дълбока, но малката бе загубила доста кръв и сега бе изтощена.

Медейра легна до огъня и прегърна гущерчето с една ръка. Кийбал трябваше да си признае, че тя имаше особено влияние около хората, и съществата, покрай себе си. Не говореше само за Рамот, но и себе си. Ако не бе тя това мъниче вече щеше да е мъртво, а той обречен на самота. В нея имаше нещо по-специално и това не бе само красотата й. Или поне така бе за него. Опита се за излъже момичето, но малката наистина му хареса и щеше да се радва ако останеше. Още един другар.  

Нито на другия, нито на по-другия ден Рамот си тръгна от пещерата. Тя въобще не мръдваше от шала, които Медейра носеше пред гърдите си и в които я бе поставила като бебе. После, дори когато се оправи не искаше да се отдели от нея за повече от няколко минутки. Ако се наложеше отиваше веднага при големия дракон. На Медейра винаги и беше забавно, когато в следобедните часове виждаше Кийбал излегнал се на слънце и Рамот спяща върху главата му.

Кийбал не спираше да си мъмреше под носа си, че но Медейра не му обръщаше внимание, защото изцяло бе привлечена от малкото създание на рамото й. Шегуваше се, но това бе достатъчно да я накара да се засмее и да го прегърне казвайки нещо от рода, че никой не може да го замени.

Мина близо месец.

Рамот още бе при тях и ни за минута не се отделяше от “майка си”. А Медейра се държеше така, все едно цял живот са били заедно.

Медейра седеше при реката и переше на ръка някой от дрехите си. Тихо си тананикаше някаква мелодия и само от време на време се спираше, за да види как малката си играе във водата. Тя бе като истинско дете в очите на жената.

Изведнъж Медейра, не ги усети по-рано, забеляза четирима войника от другата страна на реката, на около петстотин метра от нея. Видя как двама от тях я гледаха и нещо си говориха. Веднага заподозря какво може да се случи.

Даде знак на Рамот бавно да се приближи и й каза:

-  Веднага отиди да откриеш Кийбал.

Както обикновено малката мигновено се подчини и отделя, преди войниците да я видеха.

Събра дрехите си нищо, че не бе свършила с прането и бързо се запъти към пещерата. Но вече бе прекалено късно. Войниците пришпориха животните си и тръгнаха към нея. Изплашена тя захвърли настрани коша и побягна. Надяваше се, че ще успее да се скрие между дърветата. Конете обаче бяха по-бързите. Скоро едни от войниците успя да я изпревари и препречи пътя й. Девойката се опита да се измъкне, но той я хвана за кръста. В следващия миг вече бе слязъл от коня си и повали на земята. Медейра се бореше, но не можеше да го накара да престане да разкъсва дрехите й.

Изведнъж войникът спря и се заоглежда изплашено. Някъде наблизо се чуваше рева на дракон. Миг по-късно над тях се появи огромната сянка на звяра. Той се приземи и с размах на лапата си махна войника от Медейра. Ударът бе толкова силен, че мъжът падна чак на двайсет метра от тях, с разкъсано от ноктите, тяло. Спътниците му се опитаха да се спасят, но вече бе прекалено късно за тях.

Един Кийбал уби още преди да се е качил на коня си, хващайки го той буквално разкъса тялото му на парченца. Останалите двама вече бяха с конете си. Кийбал препречи пътя им с огъня си и преди да успеят да отрейгират също ги разкъса на парченца, заедно с конете. Гневът му бе толкова, че чак сега, докато седеше измежду труповете, започна да се уталожва.

Бавно се доближи към Медейра, която седеше превита на земята и плашеше. Рамот се бе сгушила до нея и сложила глава на ръката й. Кийбал изпита желание да я поеме в лапите си и успокои. Тъкмо щеше да го направи, когато осъзна, че лапите му са целите в кръв. И не само те, а изобщо целият. Направи крачка назад и разпери криле. Бързо отлетя до реката, където се изми и се върна. Чак сега, вече чист, внимателно я взе и прегърна все едно бе малко бебе. Медейра веднага се притисна към него.

Нежно драконът й заговори:

-  Успокой се. Вече всичко ще бъде наред. Нищо лошо няма да ти се случи. Кълна с във всички богове, че няма да позволя на никой да ти навреди. Винаги ще те пазя!

Притискайки я към себе си той се върна в пещерата, но дори тогава продължаваше да я държи, все едно искаше да я предпази от целия свят. Скоро Медейра заспа и той я поостави на кожите. Известно време бе при нея и я гледаше. Когато се убеди, че скоро няма да се събуди, стана и излезе. Върна се при труповете и се зае да ги гори. Загледан в пламъците се опитваше да се успокои. Повтаряше си, че не е виновен за случилото се. Нямаше как да го очаква. Но не си вярваше! Не можеше да спре с обвиненията, че ако бе отишъл с нея, ако не й бе позволил да дойде точно тук, толкова близо до пътя, ако... Имаше толкова много ако. Нищо не се бе случило, но можеше.

Не искаше да се върне при Медейра в това състояние. Спомни си за онези скали, където бе отишъл преди време, когато искаше да излее чувствата си навън. Сега имаше нужда точно от това. Без да му го мисли повече се запъти там и след няма и половин час пристигна. Застана пред една скала и започна да я удря с все сили. Използва всичко – огън, нокти, опашка, лапи. Не спря, докато силите му не се изпариха. Дълго остана на място, тежко дишайки, докато си отпочине малко. Накрая се върна в пещерата им и уморен не се просна на земята да спи.

Часове по-късно Кийбал бавно отвори очи и откри Медейра да седи, облегнала се на стената, затвори очи. Намести се, така че да му е малко по-удобно и се загледа в нея.

След миг проговори:

-  Ако поискаш да говорим за нещо, каквото и да е, аз съм насреща.

-  Няма нужда. Ще се оправя. Вече се чувствам много по-добре.

-  Тогава за какво мислеше допреди миг?

-  Чак сега осъзнах, че каквото и да стане част от теб е на чудовище. Никога преди това не бях виждала тази твоя страна.

Думите й се забиха като ками в сърцето й. Бавно стана, въздъхна тежко и тихо продума:

-  Разбирам накъде биеш. Ще ти помогна да си събереш нещата и ще те заведа там, където пожелаеш.

Едва бе обърнал гръб, когато тя рязко стана и извика:

-  Не! Кийбал не разбираш – бавно се доближи до него. – Не искам да си тръгвам. Всеки има вътре в себе си скрито чудовище, които понякога излиза, но това не значи, че той самият е чудовище. Няма значение какво си правил, нямам право да те виня заради това, което си. Не искам да си тръгвам оттук. Ти си единственият ми приятел.

Като допълнение към думите й се доближи до него и го целуна. Единственото, което Кийбал можа да направи бе да постави внимателно глава на рамото й и с облекчение да затвори очи.

Далеч от Медейра и Кийбал, в столицата Лортос на кралство Соданг, Джазрис седеше на трона си. Той бе едър на размери мъж, с кафеникава късо подстригана коса, леко прошарена, и очи със същия цвят. Загорялото му уморено лице бе гладко избръснато. Не изглеждаше нито стар, нито млад, някъде на средна възраст. Хората, които го познаваха знаеха, че е силен като бик и единствено малкото бръчки и хлътнали очи разкриваха, че е прехвърлил четиридесетте. Бе облечен с черни дрехи, покрити със златни копчета и закопчалки. На главата си носеше голяма корона, заострена отпред. По нея имаше множество малки изображения, но най-важен бе знакът на кралството му – орел, готов да нападне жертвата си.

Веднага след като бе разбрал за изчезването на Медейра бе изпратил хора си да я търсят из земите на Десетте кралства, но не можаха да я намерят. От тогава бяха изминали вече шест месеца, а тя все едно бе изчезнала в дън земя! Той отдавна се бе отказал от мисълта да се ожени за нея, но не можеше да преглътне и по същия начин и гордостта си. Човек известен по целия свят, способнен да унищожи всички кралства, не може да открие едно най-обикновено момиче. Той трябваше да я открие и да я накара да плати за всичко, което му бе причинила!

До такава степен се бе вманиачил да я открие, че дори когато хората му не бяха успели да постигнат някакъв резултат реши да извика някой, които да му помогне в откриването й. Далеч в северния край на земите му до едно малко селце се криеше отговора. В гората наблизо живее човек на име Хефидж, които можел да му помогне. Още по времето на бащата на Джазрис бил известен с магическите си способности. Ако имаше някой който би могъл да открие девойката то това е той!

След кратки колебания Джазрис отиде в селцето. Там винаги имаше мъгла, но лесно човек можеше да открие пътя до центъра на гората. На пръв поглед изглеждаше гъста и непроходима, но това бе само заблуда заради тъмнината. В гората имаше само едно място с ярка светлина и то бе при езерцето, където бе и дома на магьосника.

Джазрис отиде сам. Бе оставил хората си да го чака в началото на гората. Не му се искаше да кара целия път до тук, но чувайки какво се говори за темперамента на магьосника, той нямаше да дойде при него. Често казано и Джазрис не изгаряше от нетърпение да го извика в двореца си, давайки достатъчно нови поводи за клюки из хората му.

Когато пристигна се огледа. Езерото бе с кръговидна форма, обградено от малки, еднакви на вид, сиви камъни.  Нищо интересно или необичайно. Доближи се, така че да се огледа във водите му. Изведнъж зад него се чу шум. Рязко се обърна, държейки в ръка дръжката на меча си.

-  Нищо няма да ти направя, страннико. Кой си ти и защо си дошъл тук?

Гласът бе на възрастен човек. Имаше прегърбено тяло, дълга бяла брада и в едната си ръка държеше най-обикновена пръчка, която ползваше за бастун.

-  Аз съм Джазрис, кралят на тази земя. Търся Хефидж.

-  Не ме интересува дали си крал, благородник или обикновен селянин. Аз съм Хефидж. Не отговори на въпроса ми. Защо си дошъл?

-  Искам да ми помогнеш да открия едно момиче.

-   Един крал не може ли сам да го направиш – пошегува се старецът, но в следващия миг стана сериозен, застана пред езерцето и каза. - Това е Езерото на душите, способно да отговори на всеки въпрос. Стига само да му го зададеш.

Кралят бавно пристъпи напред, заставайки пред водата. Това което смяташе да направи, да говори на едно езеро му се струваше доста глупаво, но нямаше друг избор. Със строг, самоуверен глас заговори:

- Покажи ми най-красивото момиче в Десетте кралства, Медейра, и къде се намира тя сега.

За миг му се стори, че нищо не се случва, но тогава на повърхността се образуваха вълнички, ставащи все по-големи и големи с всяка изминала секунда. Изненадан кралят направи крачка назад. Тогава от центъра на езерцето се появи светеща топка. Започна да се издига във въздуха, докано не спря на метър от водата. Приличаше на голям мехур, излъчващ ослепително синя светлина. В него се появи образа на красиво младо момиче с гъста черна коса.

“Това е тя!” - помисли си Джазрис, спомняйки си описанието на единствения оцелял от отряда, който  изпрати да я доведат. Секунда след това образът й изчезна като на негово място се появиха пламъците. Бяха толкова силни и ярки, че Джазрис имаше чувството, че всеки миг ще излязат от балона и ще изгорят всичко. Балонът започна да губи форма и накрая се пръстна. Всичко бе като преди.

Джазрис не можеше да разбера как значеше всичко това. Той не успя да я огледа добре или да разбере къде е. Ядосан от резултата се обърна към Хефидж, който също гледаше към езерото.

Без да поглежда към краля стареца заговори:

-  Някой или нещо защитава това момиче. Силата му няма да позволи на никой да разбере къде е местоположението й – погледът му се насочи към мъжа. - Много трудно ще успееш да я откриеш, а дори и тогава трябва да внимаваш ако не искаш да умреш. Силите ми не могат да преминат през тази защита.

Без да обръща повече внимание на на стареца, разгневеният краля побърза да си тръгне. Думите на Хефидж успяха да го разгневят още повече отколкото видяното в езерото. Той вече бе реших да я открие на всяка цена и никой нямаше да го възпре. Имаше нещо в нея, което веднага го привлече. Искаше да я види как изглежда в действителност. Реши още веднъж да изпрати хора да потърсят нещо в местността, където са я загубили. Не можеше просто да е изчезнала.

В същото време, далеч оттам, Медейра спокойно се наслаждаваше на прекрасния следобед. Бе отишла до рекичката да се изкъпе и изпере някой от нещата си. Кийбал бе отишъл до селото, за да хапне, така че бе сама с Рамон. Само за три месеца огнения гущер бе станал двойно по-голяма и както веднъж й каза Кийбал повече нямаше да растеше. Дори вече говореше. Не много добре, нито една правилна думичка, но все пак бе нещо. Много й се искаше да чуе как произнася името й, но бе твърде сложно. Някой ден и това щеше да стане. Радваше се, че нито веднъж не пожела да си тръгне. Много я обичаше.

Седеше на голям камък, потопила крака в хладната вода тихо си тананикаше мелодия без думи. Рамот също бе някъде наоколо, разхождаше се из гората и може би дори бе хванала някой заек да се нахрани.

Изведнъж в далечината видя фигура. Беше мъж, вероятно ловец от близкото село. Яздеше мълчаливо коня си. Медейра замълча, боейки се мъжът да я чуе и да се приближи, но не се скри. Наблюдаваше го внимателно, докато не се отдалечи. Понякога се чувстваше самотна. Кийбал и малката винаги бяха с нея, но те не бяха хора. Тези мисли скоро я напуснаха, когато от нищото се появи Рамот и кацна на шията й. Обичаше да седи там и да сгушва в нея. 

По-късно, когато се прибра в пещерата Медейра застана до входа. Чешеше огнения гущер по веждите и вгледаше залеза. Цялото небе в най-различни шарки, от жълто до виолетово и тъмно синьо.

Изведнъж отвътре се показа Кийбал. Застана до нея и погледна към същата посока.

-  Нещо си доста мълчалива днес. За какво си мислиш?

-  Днес на реката видях в далечината конник. Напомни ми от колко дълго време не съм виждала друг човек с който да поговоря.

-  Да не казваш, че компанията ми ти е скучна.

-  Разбира се, че не! – отвърна момичето като леко се усмихна. – Просто си спомних за времето, живях в старата си къща и всичко бе толкова лесно и ростичко.

Кийбал я разбираше. На Медейра сигурно и бе направо мъчително да си спомни това, което е загубила, но и може да има. Той също бе изпитвал това, много по-силно от нея. Не искаше да я натъжава. Вече половин година не бе ходила по-далеч от гората и околността. Все места, където няма хора. Тя се опитваше да го прикрие, но той знаеше, че й липсва цивилизацията, липсваха й хората.

В продължение на около минута не проговориха. Не се чуваше нищо, освен приятното ръмжене на Рамот. Драконът искаше да измисли някакво решение за проблема й, но нищо не се сещаше. Накрая се спомни за нещо, което не си бе спомнял от дълго време. 

Обърна на с лице към нея и заговори:

-  Веднъж годишно в градчето Вегрон, наблизо, има панаир с танци, веселие, какво ли не, следващият е само след два дена. Какво ще кажеш да отидем? – предложи й.

-  И тримата ли? – попита го Медейра, като се усмихваше.

-  Бих искал да дойда, но тогава хора ще побягнат от страх. Доколкото до Рамот, малко ще е трудно да я накарам да не тръгне подире ти, но мисля, че ще успея да се справя. Ще те заведа до града и ще те оставя да се позабавляваш. Наблизо има горичка, в която ще те изчакаме да се приберем заедно. Какво ще кажеш?

-  Сигурен ли си, че може. Няма ли да е опасно.

-  Разбира се.

-  Тогава приемам.

Незнайно кога двата дена изминаха.

Дойде време Кийбал и Медейра да тръгнат към града. Изгубиха време, докато накарат Рамот да остане сама в пещерата, но тя бе достатъчно умна и накрая се примири. Беше късен следобед и скоро слънцето щеше да залезе. Перфекто време да летят ниско и да останат незабелязани. Празненството отдавна бе започнало, но танците бяха главно вечерта.

Сега Кийбал чакаше приятелката си пред входа на пещерата. Не след дълго Медейра излезе. Бе облечена в тъмно синя рокля. Косата й бе спусната по иначе голите рамене с изключение на няколко кичура, които бе вързала отзад на малка плитка.

Тя се завъртя и застана пред дракона.

-  Е?

-  Изглеждаш... прекрасно. – обърна се към нея Кийбал.

-  Благодаря.

-  Време е да тръгваме.

Само с едно кимване тя се съгласи. Погали Рамот за довиждане и се доближи до Кийбал. Той приклекна, за да й е по-лесно да се качи, помагайки й да се настани и отлетяха. Накрая полетяха. Не летяха бързо или висока, защото Кийбал не искаше да загуби ценния си товар.

Малко след залез, стигнаха. Драконът се на по-малко от километър от Вегрон. Това бе малък град, без защитни стени или войници. Хората си живееха спокойно, необезпокоявани от никого, осмвен Кийбал разбира се. Въпреки че бяха на разстояние, се чуваше приятната музика на панаира.

Медейра стоеше почти в края на гората, облегнала ръка на едно дърво и гледаше напред. От известно време копнееше да види и други хора, искаше да се забавлява, но сега се страхуваше да отиде. Боеше се от мисъл да не попадне на някой от хората на Джазрис, дори и ако не е в кралството му.

Само с един поглед Кийбал разбра какво я тревожи. Реши да я окуражи малко.

-  Отивай! – започна, като сложи пръст на гърба й. – Забавлявай се. Заслужаваш го. Ако има нещо аз ще съм тук.

Това бе достатъчно, за да я убеди и тя бавно тръгна напред. Не след дълго вече бе в града и вървеше към центъра. Там на големия площад се бяха събрали почти всички жители на Вегрон и се веселяха. Имаше много музика, танци и най-вече празнично настроение. Не след дълго Медейра забрави предишните си  колебания и започна да се наслаждава на празника. Бе получила това, което иска. Отново бе след хора, но като че ли нещо й липсваше. Не че нямаше младежи наоколо, повечето от които да я канят да танцуват, но не бе същото като някога. Искаше нещо, но не знаеше какво е.

В същото време, не много далеч от мястото, където се намираше Медейра сега, един млад мъж седеше до една от масите и бавно пиеше от вино в чашата си. Не обичаше много да се весели, предпочиташе да седи отстрани и да гледа как другите го правят. Името му бе Боуен и бе останал за малко тук по работа. Имаше тъмна не много дълга кестенява коса и тъмни очи, с които можеше да вижда отлично както в тъмнина, така и на светло. Погледът му бе много по – добър отколкото на повечето хора и той се гордее с това. Тази дарба го бе спасявала не веднъж.

Сега мълчаливо наблюдаваше танцуващите двойки, когато изведнъж онемя. Не много далеч от него видя единственият човек, които никога не би очаквал да открия тук, в това кралство, толкова далеч от дома. Медейра! Спомни си, когато бе– малък останал без никой жив роднина семейството й го взе и отгледа като собствен син. След време той напусна домът им, но често се връщаше, за да ги вижда.

След като музиката стихна Медейра и младежа си размениха по няколко думи и той си тръгна. Допи набързо чашата си, остави я на масата и се запъти към Медейра. Щом стигна до нея тя беше обърната с гръб към него и ръкопляскаше в ритъм с мелодията. Пое си дълбоко въздух и заговори:

-  Може ли един танц? – попита я направо Боуен.

Веднага щом чу гласа му девойката рязко се обърна. Погледна право в очите. Тя се усмихна и го прегърна през вратът.

-  Боуен... Не мога да повярвам, че това наистина се ти. Какво правиш тук?

-  Същото мога да попитам и за теб. Далеч си от дома.

-  Така е. Случиха се страшно много неща през последните месеци. Наложи се да напусна дома. Сега живея с един мой приятел.

-  Познавам ли го?

-  Не, но може някой път да ми запозная. Чувствам го толкова близък, колкото си ми и ти.

-  Трябва да ми разкажеш всичко с подробности

-  Може, но някой друг път. Хайде да танцуваме.

Хвана го за ръце и повлече към дансинга. Мелодията, разнасяща се из въздуха, бе весела и мелодична. Двамата не разговаряха, а просто се радваха на срещата си.

Прекараха останалата част от тържеството заедно, или танцуваха или си говореха за неща, които нямаха нищо общо със срещата им и с това, което се бе случило с тях през последно време. Девойката разпитваше мъжа за местата където е ходил и хората, които е срещал. Той с удоволствие й разказваше, но нито веднъж не спомена какво точно е вършел там. Не смяташе, че е нужно да го прави. През всичките тези години нито един път не й каза за заниманията си, защо да го прави сега. Боуен искаше да разбере нещо повече за случилото се с Медейра, но тази част от миналото й си оставаше една голяма загадка.

Скоро тържеството щеше да свърши. Вече бе късно и някой от повечето хора се бяха разотишли по домовете си. Медейра и Боуен продължаваха да танцуват. Мелодията бе бавна и тъжна. Наоколо още се чуваха гласовете на хората, но нито едни от двамата ги чуваше. По-голямата част от празненството Боуен бе прекарал в компанията на Медейра, но още не искаше да се разделя с нея. Срещата им му напомни за детството и безгрижните дни. Дори и сега в нея виждаше малката сестричка, която някога загуби и отново спечели.

Магията на нощта се развали. Вече бе твърде късно и трябваше да се разделят. Първа го осъзна Медейра. Отдръпна се малко от него и заговори:

-  Време е да се тръгвам.

-  Какво ще кажеш да те изпратя до вас. Вече е доста тъмно, а и на мен ще ми приятно да се запозная с тайнствения ти приятел. Изненадан съм, че не е тук.

-  Искаше, но бе възпрепятстван от неотложна задача. Може обаче някой друг път да се видим.

-  Това не пречи да те изправя. За сама жена е опасно да се разхожда в тъмното.

-  Благодаря ти за предложението, но ще ти откажа. Живея съвсем на близо. Сигурна съм, че отново ще се видим, Боуен.

-  Тук съм само за няколко дни. Може и да нямаме тази възможност.

-  Ще видим. Довиждане, Боуен.

Целуна го бързо по бузата и си тръгна. За момент си помисли да я възпре, да настоява да остане с нея, но се отказа. Само за секунди тя изчезна от погледа му. Едновременно радостен и разочарован Боуен тръгна към страноприемницата в която бе отседнал.

Дълго време продължи да мисли за Медейра, докато накрая не се отказа. Около нея имаше много тайни и точно сега не можеше да се занимава с това. Утре трябваше да свърши работата, заради която дойде тук. Нищо не можеше да я отложи. С този мисъл в главата си Боуен стигна до страноприемницата. 

В същото време Медейра вече бе излязла от града и се бе запътила към града. Усмивката не се сваляше от лицето й. Не толкова от прекрасното прекарване на панаира колкото от срещата й с Боуен. Не бе очаквала, но вътрешно се зарадва, че отново го вижда. Мислеше, че й липсват хората и този празнота вътре в нея ще изчезне щом отново е след тях. Залъгваше се! Това, което тя искаше, макар и да не го осъзнаваше напълно бяха нейните приятели – Боуен, Рамот и разбира си Кийбал.

Вече бе стигнала до гората и бавно ходеше между дърветата, като се оглеждаше за приятеля си. Кийбал се бе опънал след дърветата не много навътре в гората и леко спеше. Веднага щом чу шум след храстите надигна глава, готов да нападне човека, ако се налага. Бързо се отказа, когато видя фигурата на девойката да се приближава към него. Когато тя вече бе само на няколко метра от него се изправи. Малката Рамот бе заела мястото си на шията й и девойката я галеше. 

-  Виждам, че си прекарала доста добре. – заяви щом видя колко щастлива изглежда.

-  Наистина е така. Бе прав, че това празненство ще ми се отрази добре.

-  Струва ми се, че има нещо повече. – погледна я дракона като леко се усмихна.

-  Нищо особено. Но имах една неочаквана и приятна среща. Нали веднъж ти спомен за момчето, с което бяхме като брат и сестра.

-  Боуен, ако не се лъжа, нали? – досети се Кийбал.

-  Точно така. Видях ме се там. Ще остане за няколко дена в града. Може да се наложи да ме доведеш тук, за да го видя още един път.

-  Само кажи и ще го сторя.

-  Знам, но нека сега да се прибираме.

Мислите й бяха завладени от спомени от изминалата нощ. Това бяха прекрасни мигове, които няма да могат да се повторят. Боуен и бе споменал, че е за кратко в града, по работа, а и тя самата не смята скоро да се връща тук. Шансът отново да се видят е нищожен. Или не? Можеше още утре да намине.

Без да говорят повече за това двамата се прибраха в пещерата. Тъмнината на нощта им помогна да останат незабелязани от хората. Вечерта се оказа доста изтощителна за девойката. Веднага щом си легна заспа, гушнала до себе си Рамот.

На следващата ден, когато Медейра се събуди вече бе минало обяд. Чувстваше отпочинала и бодра, все още радостна от вчерашните събития. Тъкмо се бе размърдала малко от мястото си, когато усети топлото тяло на Кийбал. Обърна се като все още лежеше до него и заговори:

-  Вече си се прибрал? Толкова ли дълго съм спала?

-  Обяд отдавна мина. Не ми се искаше да те събудя, докато излизам. Останах тук, докато не се събудиш. Освен това ми бе приятно да ви гледам вас двете как спите

-  Нямаше нужда да го правиш. Какво ще кажеш да излезем сега. Ти ще си направиш  разходката, а двете с Рамот можем да пообиколим гората и аз да се по упражнявам в стрелба. – драконът кимна – Тогава нека само да се приготвя и ще излезем.

Няколко минути по – късно Медейра вече вървеше по пътя към гората с Рамот до себе си и Кийбал, които летеше не много далеч от тях. Мислеше да остане още малко с тях, а после да посети селцето, за да хапне.

Без да му обръща някакво внимание момичето навлезе в гората. Дългите разходки по тези места и помогнаха да ги научи доста добре. Вече без никакви проблеми можеше да отиде до най – затънтените, скрити от хората места или пък да излезе от гората. Ако имаше желание можеше да си разходи и до града, но Медейра предпочиташе да си остане тук и да се забавлява с Рамот, опитвайки се да я научи да говори.

В първите дни, когато се разхождаше тук заедно с Кийбал си мислеше, че пещерата се намира в не много голяма планина, но се заблуждаваше. Тя бе в основата на една скала с височина не повече от четиристотин метра, стигаща самия край на гората. Заради гъстата растителност никой не можеше да открие пещерата, освен ако не се намираше поне на трийсет метра от нея. Девойката обаче знаеше много добре къде се намира и никога не се изгубваше.

Беше облякла обикновена оранжева рокля. В ръка държеше дългия лък, а на рамото си кочана със стрели. Никога досега не бе стреляла по нещо друго освен дървета и някое по – дребно животно, което по – късно се превръщаше в нейна вечеря, обяд или просто го даваше на Рамот. С помощта на напътствията на Кийбал и упоритостта си се бе превърнала в сравнително добър стрелец.

Сигурно бяха прекарали около час в гората, когато мислеше да се прибира. Вече се бе запътила натам, когато чу не много далеч от тях ужасяващ рев. Тя много добре познаваше този звук. Беше го чувала само веднъж, но го помнеше. Това бе Кийбал! Съмненията й се потвърдиха и от разтревоженото поведение на Рамот. Без да се замисли дали това което прави е правилно или бързо тръгна към мястото откъдето идваше рева. Зад себе си чу детинския глас на малкото:

- Кий… Кий. – все още неспособна да изговори цялото му име така наричаше Кийбал.

След няколко минути вече щеше да излезе от гората на поляната в близост до пещерата, откъде се бе чул рева. През цялото време докато тичаше притеснена натам държеше здраво в ръка лъка и една стрела. Ако се наложеше щеше да стреля, за да защити големия си приятел. Скоро забелязала фигурата на дракона във въздуха, гледаща към земята. Миг след това, когато излезе измежду дървета успя да разбере какво става.

В едни от най – отдалечените от малката поляна места бе кацнал Кийбал. В този гневно хвърли огън по някакъв човек. Той бе обърнат с гръб към нея и се защитаваше с щита си. По краищата и в средата на който имаше малки рога от дракони. Бе облечен с черни дрехи и в ръка държеше дълъг меч. Медейра веднага се досети, че той е ловец на дракони! Без да си губи времето вдигна лъка си и го насочи към непознатия.

-  Свали веднага меча си, ловецо! – предупреди го.

Мъжът стоя в продължение на няколко секунди без да помръдне. Не бе сигурен как да постъпи. Когато чу девойката Кийбал се обърна с лице към нея. Изглеждаше изненадан, но и ядосан, че е дошла.

-  Стой настрана, Медейра! – извика й, същевременно с това замаха с опашка към непознатия, които обаче избегна удара му. - Не позволявай на Рамот да се доближи повече. Може да е опасно за нея!

Щом чу думите му мъжът бавно се обърна, сочейки оръжието си към земята. Медейра не можеше да повярва, когато видя лицето му. Това бе Боуен! Почти веднага свали оръжието и се обърна към него.

-  Боуен? – все още държеше лъка и стрелата, готова при нужда да стреля. - Какво правиш тук?

-  Върша си работата. Ти пък защо искаш да защитиш това чудовище? – отговори учуден мъжът, като с меч към Кийбал

-  Внимавай кого наричаш “чудовище”. – заплаши го драконът.

-  Никой няма право да намира приятеля ми чудовище, още повече безсърдечен ловец на дракони. Мислех, че те познавам, но съм се заблуждавала. Защо не ми каза, че се занимаваш с това? – ядосано се развика.

-  Този за когото си мисля ли е? – попита я по – спокоен Кийбал.

-  Да! Същият за които ми разказа. – накратко му обясни, опитваше се да се успокой.

-  Този гигантски гущер с крила ти е приятел? Същия, за който ми каза вчера. Твоя приятел? – мъжът изглеждаше толкова объркан и ядосан, колкото и самата Медейра

-  Ако още веднъж го обидиш пред мен ще стрелям. – предупреди го като леко вдигна лъка си и после отново го свали.

-  Най – добре ще е да ни оставиш да се оправим сами. Обещавам, че няма да го убия. – предложи й Кийбал като нахално се усмихна.

-  Ще видим кой кого ще убива, драконе.

-  Да бе! Имаш някакви бегли умения с въртенето на меча и си решил да убиваш дракони. – продължи да спори Кийбал, като бе застанал срещу него, готов да го нападне.

-  Тези умения са достатъчно добре, че да убия доста гадове като теб. – отвърна му Боуен, като удари с меч към щита си. – Дори си започнах колекция.

-  Това няма да го бъде! Искам веднага да престанете да спорите или наистина ще ви оставя да се избиете взаимно. Знам, че можеше да го направите, но не мисля, че ще се стигне чак до там.

На рамото си чуваше неприятното съскате на Рамот. Правеше се на смела, но в действителност бе доста изплашена от вида на мъжа и силно се бе притиснала до Медейра. Погали я, за да се поукроти. Само това й липсваше и малката да се включи в спора между тези двама малоумници.

-  Май си права. – съгласи се Кийбал.

-  Какво? За първи път в живота си виждам дракон, които да го е страх да се бие. При това срещу сам човек. – изсмя му се Боуен

-  Ако искам мога да те убия само с едни удар.

Драконът направи крачка напред към него

-  Само опитай. – отвърна му ловеца, вдигайки оръжието си пред гърдите.

-  Държите се като глупаци. Какво ще кажеше да отидем някъде другаде и там да разясним всичко. Може би у дома? – предложих му девойката

-  Това вече няма да го бъде. Не искам този човек в дома си. – веднага възрази Кийбал, като размаха ръка.

-  Стига си преувеличавал. И аз съм човек, но това не ти пречи да живееш заедно с мен.

-  Не е същото, та той е един убиец.

-  А аз бях жертва. Това ли е разликата за теб? Говориш глупости, Кийбал.

-  Въпреки всичко съм против да идва.

-  Нищо няма да стане и ако дойде – накрая се усмихна. – Ако не ти е приятна компанията му можеш да тръгваш натам. Ние също скоро ще дойдем. – предложи му накрая

-  И да те оставя сама с него. Ами малката? Откъде да знам дали после няма да ви видя на парчета. Ще вървя с вас!

-  Както  искаш. – съгласи се девойката.

След това тръгна бавно през полето, следвана от Кийбал, които на няколко метра по назад и малката, която летеше във въздух. Тогава се спря и видя, че мъжът все още седеше на мястото си. Случилото се тук доста го обърна и сега не бе сигурен дали трябва да тръгне с тях или да си тръгне.

-  Идваш ли, Боуен? – подкани го.

-  Искам да разбера каква е цялата тази история.

Повика коня си при себе си, възседна го и се доближи до девойката. Застана до нея и й подаде ръка да се качи при него. Тя прие с приятелска усмивка. Почувства как гущерчето отделя от рамото й. В отговор на поведението й Кийбал направи доста смешна гримаса. Без дори да го погледне бавно тръгнаха към пещерата.

В продължение на няколко минути никой не заговори. Въпреки че не искаше да го показват пред нея момичето забелязваше злобните погледи, които си разменяха. Част от нея ги разбираше. От незапомнени времена драконите и хората не се разбираха много добре. Тогава започнало и избиването на тези иначе прекрасни същества.

Медейра обаче изпитваше приятни чувства и към Кийбал и към Боуен и не би позволила да се бия помежду си. Те можеха да не я послушат, но въпреки всичко го направиха и сега вървяха мълчешком редом с нея. Ако не се бе намесила някой от тях щеше да загине, а това бе най – малкото, което желаеше.

След няколко минута всички вече се чувстваха по – добре. Бяха преминали поляната и тръгнали покрай дърветата по пътя водещ към пещерата. На Кийбал му бе трудничко да върви редом с тях и се бе издигна във въздуха при Рамот. В началото летеше над тях, но после продължи напред, за да ги изчака при входа на пещерата. Чак сега, когато останаха сами Боуен се обърна към Медейра:

-  Къде отиваме? – полюбопитства той.

-  В пещерата на Кийбал. – кратко и ясно му отговори.

-  Като спомена за него, как въобще си с него? Ами онова малко подобие на дракон, което видях с теб и сега кръжи около нас?

Тя го сръга в ребрата.

-  Рамот е огнен гущер, а не подобие на дракон – после заговори по – меко. - Историята е дълга, но ще се опитам да ти кажа най – важното. Преди около шест месеца Кийбал ме спаси от едни хора, които ми бяха хванали. Не е възможно да се върна обратно в родния ни град и останах тук с него. Той не е толкова лош колко си мислиш ти. Просто не го познаваш достатъчно добре. Доколкото до Рамот… Случайно намерихме яйца на огнени гущери. Само тя бе жива. Бе ранена малка и немощна, взех я да я гледам, докато се оправи, а после просто не иска да се раздели с мен. Нито пък аз с нея.

-  Постъпила си адски грешно! Виждал съм много други дракони и знам за тях толкова колкото ми се иска да знам. Те не заслужават да живеят! – накрая заяви Боуен.

-  Не говори така! – скара му се, като пак го удари, този път по – силно, отново в реброто. - Може би наистина има неща, които драконите вършат и не са правилни, но никой не заслужава да бъде осъждан толкова грубо, както го правиш ти. Мислиш си, че познаваш драконите, но в действителност изобщо не е така. Единственото време, което си прекарал с тях е по времето на някоя от глупавите ти битки.

Стигнаха пещерата и влязоха вътре. Боуен изглеждаше малко неспокоен и постоянно държеше дръжката на меча си в ръка. Поведението му изобщо не учудваше Медейра и тя се стараеше да не му обръща внимание. Отидох в най – вътрешната част на пещерата, където тя се разширяваше.Въпреки че навън бе доста слънчев ден там вътре почти нищо не се виждаше.

-  Ще запалиш ли малко огън Кийбал? – помоли го.

-  Разбира си.

Веднага след като се изказа запуши с ръка едната си ноздра и запали купчината дърва по средата на помещението. Изведнъж всичко наоколо се поясни под топлите лъчи на огъня.

-  Защо веднъж като си се спасила не си предпочела да отидеш някъде другаде вместо да останеш тук с този дракон? – почуди се Боуен, бе седнал на няколко метра от нея и Рамот, която както обикновено се сгуши до нея.

-  В началото си мислех да го направя, но се отказах. Хората бяха изпратени от един жесток човек, които няма да се спре пред нищо, докато не ме залови. Освен това тук открих приятели, с които не бих искала да се разделям. Не намирам смисъл да си заминавам. – погледна към двата дракона. - Ами ти, Боуен? Защо реши да станеш убиец на дракони? – полюбопитства.

Изведнъж лицето на мъжа стана мрачно. Обърна глава към пламтящия огън и втренчи поглед в него. Спомените явно доста го натъжават, но той заговори.

-  Знаеш, че съм сирак, но бе твърде малка, за да помниш какво точно ми се случи. После така и не ти казах. Когато бях на дванайсет години един дракон нападне селото ни. Подпали повече къщи, една от която бе нашата. Вътре бяха баща ми, майка ми и по – малката ми сестричка. Бях в полето не много далеч от града, когато той дойде. Искаш да им помогна, но закъснях. Те умряха! – спря за миг, поемайки си дълбоко дъх. – Тогава се заклех да си отмъстя.

-  Ние те взехме у дома, но когато порасна достатъчно реши, че единственото нещо с което си искал да се занимаваш е било да го убиваш, докато накрая по земята не остане нищо един. – обобщи Медейра.

В отговор на това Боуен кимна. За момент настъпи тишина, когато от скалата на която бе застанал, Кийбал се обади. Малката Рамот се бе излегнала до дясното му ухо и ги гледаше с любопитство. Скоро това й омръзна, излята от мястото си на земята, до девойката и легна там да спи.   

-  Съжалявам за случилото се с близките ти. – Кийбал се опита да се държи приятелски настроено към Боуен.

-  Не искам съжалението на някакъв си дракон. – възрази му веднага мъжът.

-  Имам си име! – извика в отговор.

-  Престанете! – извика девойката. – Кийбал искаше само да изкаже съжалението си. Не трябваше да го обиждаш.

-  Не съм свикнал да съм в едно и също помещение с дракон и да не забия мъча си в студеното му сърце. – отвърна й Боуен.

Този път Кийбал само направи злобна гримаса към него. Девойката се опиташе да ги помири, но й бе адски трудно. Направо невъзможно, но не мислеше да се отказва толкова лесно. Поведението на Кийбал след думите на приятеля й отчасти я зарадваха. Ако бе отговорил положението можеше да стане много по – лошо, отколкото е сега. Реши да смени темата.

-  Ти ме бе казал, че се обиколил голяма част от земите на Десетте кралства. Защо реши да дойдеш тук?

-  Бях чувал, че наблизо има дракон. Няколко дена постоянно търсех средите му, но той все си ми се изплъзваше. Аз пристигам на едно място, а той си отива. Накрая днес го видях да лети до града. – искаше да продължи, но тогава Медейра го прекъсна.

-  Извинявай за момент. – обърна се към Кийбал. – До града? Нали ми бе обещал да не се доближаваш до него, особено по средата на деня. – говореше на Кийбал, погледа й бе сериозен и обвиняващ.

-  Съжалявам, но бях огладнял. – извини се драконът

-  Ако продължаваш така някой ден може сериозно да пострадаш. Не ми се иска това да стане – в гласа й прозвуча като песен. Обърна се отново към Боуен. – Моля те кажи какво се случи оттам нататък.

-  Нищо особено. Веднага го последвах по полета, до гората, докато накрая  не стигнахме до поляната. Тъкмо бяхме започнали да се бием, когато ти се намеси. Оттам го знаеш.

-  Така е. Скоро ще започне да се стъмва. Докато се върнеш в града вече ще е доста тъмно. Ако искаш може да останеш тук за през нощта – предложи му.

-  Съжалявам, но не бих приел да спя в близост до някой гигантско влечуго камо ли с две. Може да си направя лагер в гората, но не и тук.

-  Вече ми омръзна от теб. – възкликна Кийбал, като скочи долу при тях, въобще бе забравил за Рамот, която се плъзна по гърба му и тупна на земята. Изпищя недоволно и се премести до девойката. – Сега ще ти дам да видиш на какво е способно това влечуго.

-  Само ми ела, драконе. – съгласи се Боуен, докато вадеше мъча си на лицето му се изписа самодоволна усмивка

-  Престанете и двамата. Ще събудите малката и тогава ще се наложи да се разправяте с мен.

Щом ги видя рязко стана от мястото си и застана между двамата. Строга, гледаше ту към единия ту към другия. Колкото и да се опитваше да създаде някакъв мир тук всичко с оказваше безполезно. Омръзна й да ги слуша как се заяждат един другиму. Време бе да поеме нещата в своите ръце.

-  Това е нещо само между мен и това същество. Остави ни, Медейра!

Дори и за момент не премести поглед от Кийбал. Само като го чу девойката се приближи до него. Бе бясна! Спря се само на крачка от него и го удари по лице, след това заговори.

-  Омръзна ми да ви слушам глупостите – бе застанала така, че да може да ги вижда и двамата. – Опитвам се да ви помиря, но вие се държите като някакви глупави деца, които не разбират и от дума. Дори и Рамот е по – възпитана от вас. Не искам вече да ви слушат. Мисля, че най – добре ще е да си тръгваш Боуен.

-  Щом това е желанието. – примири се мъжът.

Прибра оръжието си в ножницата, погледна с омраза към Кийбал, после към Медейра и бавно излезе от стаята. Момичето остана на мястото си, докато образа му изчезна зад скалата. Тогава се обърна към Кийбал. Все още седеше на предишното си място, но вече не бе в позиция да нападне някой. Сега гледаше към нея с известно съжаление за поведението си, но и радост, че е изгонила човека.

-  Радвам се, че си отиде.

-  Не се й съмнявам в това! Отчасти разбирам взаимната ви омраза. През цялото време обаче се опитвах да ви докажа един другиму, че няма смисъл да се мразите, но вие отново продължих както си знаете. Щом искаш да продължите разправата си може още сега да излезеш и да продължите битката си. Няма да те спра! Ако обаче го направиш само ще ми покажеш, че не си нищо по – добро от онзи дракон, които нападна селото на Боуен. Досега не бях срещала някой друг, толкова мил и добър. Някой, който да обичам и да знам, че и той ме обича. Днес ти промени това ми мнение за теб!

-  Не ми се искаше да става така. Ти сама видя, че се опитах да се държа добре, но той пак продължи с обидите си. Накрая не издържах и избухнах. – опита се да изкаже съжалението си Кийбал.

-  Разбирам това, но сега това не може да ме накара да се почувствам по – добре. Искам да остана малко сама. – бавно тръгна към изхода на пещерата.

Кийбал разбираше как се чувства сега и предпочете да изпълни желанието й. Излегна се близо до огъня, и се замисли за случилите се днес неща. Стана му малко смешно, когато си спомни за поведението на мъжа. Още в първия миг, когато ги видя заедно осъзна, че Боуен я обича и би я защитил от всеки и всички. Вярно, че не бе напълно сигурен, но когато Медейра го удари и той не й отвърна по никакъв начин само му доказа, че е прав. Кийбал така и не промени мнението си за мъжа, но бе готов да го търпи наблизо заради Медейра.

Намести се така, че по – късно Медейра, ако искаше, да може да легне при него, и заспа. За пореден път си припомни кратката битка и сънува, че края е много по – приятен, за него.

В същото време девойката бе застанала до входа на пещерата. Скръстила ръце гледаше към мястото, където се бе установил Боуен. Само на няколко минути от мястото, където бе в момента, сред дърветата се виждаха пламъците на огъня, който си бе запалил. Не искаше да бъде толкова груба с него по – рано, но и дойде до гуша от безкрайните им заяждания с Кийбал. Усети Рамот върху рамото си и разсеяно я погали. Чудеше се дали да не отиде и да му се извини. Реши обаче да го отложи за утре сутринта. Обичаше го, обичаше и дракона, но точно сега не искаше да вижда нито един от тях.

Стоя известно време на мястото си, като се взираше напред и размишляваше. Когато обаче слънцето залезе и първите звезди се появили на небето се прибра навътре. Кийбал вече лежеше спеше. Без да си казват нищо Медейра си постави мечата кожа, на която спеше, на земята, легна и се зави с одеалото си. Видя, че можеше да легне и при Кийбал, но все още бе страшно сърдите. Много скоро умората надделя над нея и тя заспа.

В същото време, не много далеч от пещерата Боуен се бе облегнал на едно дърво и разбутваше с пръчка огъня пред него. Мислеше си за загадъчната Медейра, в която се бе превърнало момичето, което познаваше. Не спираше да го учудва! Всеки път, когато я виждаше откриваше по нещо ново за нея. Въпреки че му беше разказала историята си още не можеше да проумее защо се бе съгласия да живее с тези дракони. Малката щеше да разбере, но големия… Кийбал, както го бе нарекла. Той бе опасен и безмилостен, а тя бе готова да го защити с живота си.

На няколко пъти хвърляше по един поглед към пещерата. Веднъж или два пъти дори му се стори, че там има някой. Не му се вярваше и не обърна много голямо внимание на тъмната сянка на входа. Мислеше да остане до сутринта тук и после да си тръгне обратно към града. Вече нямаше какво да прави тук! Не смяташе пак да се бие с дракона. Колкото и да не можеше да го проумее тя нямаше да позволи никой да нарани приятеля й. Сега единственото, което можеше да направи бе да си тръгне от тези земи, завинаги.

На другата сутрин Боуен прибираше нещата си на седлото на черния си жребец. Вече няколко години той му бе единствен спътник. Може да се каже, че е негов единствен приятел. Възнамеряваше да отиде до града да си вземе останалите си неща от страноприемницата и да си замине.

Така се бе замислил, че не разбра кога при него дойде Медейра. Беше само на три метра от него, когато Боуен усети присъствието на някой и рязко се обърна. Държеше мъча си в ръка.

-  Не мисля, че ще ти е нужен. Нищо няма да ти направя. – пошегува се.

-  Знам това. Защо си дошла? – попита като затвори чантата на гърба на коня.

-  Искаше ми се да поговорим – доближи се до него. – Дължа ти извинение за вчерашното си държание.

-  Не е нужно.

-  Напротив. Не трябваше да те удрям.

-  Тук вече съм съгласен с теб.

Боуен се обърна за момент към нея, но после отново й обърна гръб. Не искаше да я вижда!  Споменът за вчера събуждаше у него гняв и недоволство.

-  Мислиш да си тръгваш ли?

-  Вече няма какво да правя тук. – отвърна й Боуен, като се обърна с лице към нея

Бе облечена със същата рокля, която носеше и вчера. Косата й бе буйна, не сресана, но това не пречеше на Медейра да изглежда ослепително красива.

- Искаше ми се да прекараме още малко време заедно, но щом това е желанието ти. – премести поглед от него, за да не може да вижда тъмните му очи, гледащи обвинително в нея - Какво ще кажеш поне да ти покажа най – прекия път към града. Тук човек може лесно да се загуби.

-  Ти по – добре познаваш тези места от мен. – прие го като съгласие

Известно време и двамата вървяха мълчаливо през дърветата. Боуен водеше коня си за юздите, така че да може да ходи рамо до рамо с девойката. Опитваше се да гледа само напред, но не можеше да се сдържи и понякога хвърляше по някой бърз поглед към нея.

Колкото повече време прекарваше с нея, дори и сега, чувстваше как не иска да се раздели с нея. Знаеше, че безумно я обича, но не знаеше дали чувствата са взаимни. “Не!” – сам си отговори. За нея той бе или приятел или просто човек, с които и прекарала известно време.

-  Къде е гигантския ти приятел?

-  Има навика сутрин да излиза, но после се връща преди обяд. Трябва да е някъде наоколо.

-  Ами малката?

-  С него.

Медейра не искаше да си тръгва. Страхуваше се отново да не почувства онази самота, която я бе завладяла преди няколко дни. Чувстваше обидена и леко разочарована, че толкова скоро искаше да си тръгне. Може никога повече да не се видят. Не вярваше особено много в това. Не знаеше дали пътищата им отново няма да се срещнат.

Продължиха пътя си без да говорят помежду си. След около половин час се появи и края на гората. Наблизо бе и пътя, водещ до града. Там двамата трябваше да се разделят. Бяха застанали един срещу друг и мълчаха. Като бяха на около десетина метра от гората Медейра се обърна към приятеля си.

-  Аз съм до тук. Продължиш ли в тази посока скоро ще стигнеш до града. – обесни му, като посочи с ръка на изток.

-  Ами ти? – полюбопитства Боуен.

-  Ще продължа живота си както сега. Нямам дом или семейство при който да поискам да се върна. Само ти бе останал от миналото ми. Ти обаче си тръгваш и сега ми остават само Рамот и Кийбал, затова и ще остана.

-  Тогава наистина трябва да си кажем сбогом. – отвърна й Боуен.

-  Довиждане звучи много по – добре не мислиш ли? Тогава може отново да се видим.

-  Може би си права.

Боуен тъкмо възнамеряваше да се качи на коня, когато откъм гората се появиха фигурите на седем мъже яздещи коне. При вида на орела, върху щитовете им лицето на девойката побеля. Това бяха войниците на Джазрис изпратени, за да я търсят. Веднага се доближи до Боуен. Хвана рамото му и силно го стисна. Заболя го, но нищо не каза. Инстинктивно застана пред нея, така че да я защити.

Войниците ги заобиколиха, за да ги разгледат по – добре. Медейра веднага позна в един от тях един от мъжете, които трябваше в началото да я заведе при Джазрис. Страхът й нарасна още повече. Накрая те спряха пред тях и същия този човек се обърна към тях.

-  Момичето идва с нас!

-  Доколкото виждам тя не го иска. – отвърна им Боуен.

Чак сега разбра, че са попаднали на същите онези хора, които търсят Медейра. Няма да им позволи да я вземат! По – добре да остане с онзи дракон, отколкото при някакви хора, които не харесва.

-  Това ни интересува.

-  Тогава трябва да минете през трупа ми преди това.

 Вместо отговор четирима от хората слязоха от седлата си и извадиха оръжията си. Той също! Веднага след това най – близкия от войниците го нападна.  Боуен обаче имаше доста добър опит в меча и няколко мъже нямаше да са никакъв проблем.

Само след няколко удара двама от мъжете паднаха мъртви на земята. Другите войници разбраха, че ще им е доста трудно да го победят и решиха да действат по друг начин.

Едни от конниците се доближи до Медейра и я сграбчи за кръста. От вика й Боуен се обърна, за да види какво става. В този момент един от хората го удари по главата с дръжката на меча си. Той падна на земята в безсъзнание. Всичките опити на Медейра да се измъкне от ръцете на войника се оказваха безполезни. В този момент същия войник, които удари приятеля й по главата вдигна меча си във въздуха. Заби го в тялото му! Медейра не можеше да повярва на очите си. Не искаше да приеме, че Боуен може да е мъртъв.

Без да губят повече време мъжете се качиха по конете си и потеглеха по пътя си. Най – накрая мисията да заловят момичето е изпълнена и сега можеха да се приберат в кралството си и да я предадат на краля си. Той много ще се зарадва, като я види.

Ако не спираха никъде до утре сутринта войниците и Медейра щяха да са стигнали целта си - града на Джазрис, Лортос. За разлика от предишния път сега тя не се съпротивляваше. Нямаше смисъл да го прави Знаеше колко силни и жестоки може да са тези хора. Една обикновена жена не можеше да се справи с тях. Бе загубила надежда да спасение. Сега само Кийбал би могъл да й се притече на помощ, но той дори не знае, че са я отвлекли, нито накъде са тръгнали. Още в мига, в който ги видя тя осъзна, че шансовете й да се измъкне са нищожни. Седеше спокойно на седлото до войника и тихо плачеше. Спомни си за Боуен, който загуби живота си, опитвайки се да я защити.

Той обаче не бе мъртъв! Няколко часа след като се случи всичко това се събуди. Войникът бе успял само да го рани. Раната бе дълбока, но иначе нищо сериозно. Бавно се изправи от мястото си, подпирайки се на меча си. Раненото място го болеше, но той не му обръщаше внимание. Повика коня си. Жребецът кротко пасеше близо до мястото, където досега лежеше. Притискайки с ръка раната си успя да се качи на гърба му и бавно тръгна към гората.

В главата му имаше само едни мисъл – да спаси Медейра, но за тази цел имаше нужда от помощ. Трудно му бе да го приеме, но само Кийбал и може би Рамот можеха да му каже кои бsха тези хора и защо толкова много държаха да вземат девойката със себе си. Яздеше бавно, като се опитваше да си припомни верния път към пещерата.

Накрая след около час стигна до входа на пещерата. Внимателно слезе от коня си, като се опита да не падне от гърба му и се запъти към входа. Влезе и тръгна навътре. Виждаха се светлините на запален огън, което му подсказваше, че може й да има някой вътре. Чувстваше се изтощен, а и раната му продължаваше леко да кървеше.

Когато стигна до по – широката част на пещерата се огледа, за да се увери, че Кийбал е там. Първо видя Рамот, но продължи да се оглежда. Видя драконът легнал на една скала. Усетил присъствието му той бавно обърна глава към него.

-  Отвлякоха Медейра! – съобщи му Боуен, подпрял рамо в стената.

-  Какво! – извика Кийбал - Как си го позволил?

Веднага щом чу думите му бе скочил от скалата и застанал почти до него. Боуен можеше да чуе неразбираемите думи на малката зад гърба на възрастния дракон. На лицето му бе изписано загриженост и яд затова, че мъжът явно не се е опитал да й помогне. Тогава обаче забеляза раната му и разбра, че Боуен е направил всичко по силите си.

-  Опитах се да я защита, но те успяха да ме повалят. Не знам кои бяха, но съм сигурно, че са хората на същия онзи човек, които се опитал да я отвлече и преди.

-  Джазрис. – тихо прошепна дракона, като седна срещу човека-

-  Какво каза? Крал Джазрис ли е този, които искаше да му доведат Медейра? – Кийбал кимна- – Бях чувал, че някакво момиче е успяло да избяга от най – добрите му хора. Няколко месеца вече се опитва да я открие, но изобщо не подозирах, че това може да е тя.

-  Е вече знаеш.

-  Трябва да тръгнем веднага и да ги догоним.

-  И двамата ли? – попита леко изненадан Кийбал.

-  Ако не бях аз сега тя изобщо нямаше да попадне в ръцете им.

-  Така е, но няма никакъв смисъл да се опитваме да ги стигнем. Вече имат доста голяма преднина, а и към тях може да са се присъединили и други войници. Ти не можеш да се биеш! – заяви той

-  Чувствам се добре. Мога да ги победа, драконе. Ако не искаш да помогнеш ще отида сам. Какво ли значение има нейния живот за теб. – накрая тихо продума Боуен

-  Има и при това голямо. Ти обаче не можеш да го разбереш. – възрази му Кийбал, като се опитваше да запази самообладание

-  Опитай.

-  Чувствал ли си някога самота? Сигурно щом години наред си се скитал из кралствата. Същото бе и с мен, но много по – дълго. Така бе преди да срещна Медейра. Месеци, когато живя тук бяха едни от най – щастливите в дългия ми живот. Знам, че ти е трудно да разбереш, но и аз искам тя да е добре. Двамата с теб сме доста различни, ловецо, но сега имаме една и съща цел – да я спасим. Сега е времето да загърбим поне за момент различията си и да се концентрираме върху тази си цел.

-  Така да бъде дра… Кийбал. – съгласи се Боуен.

Драконът направи крачка към него. После вдигна бавно ръка и посочи към раната.

-  По – добре се погрижи за раната си. Нуждаеш се и от малко почивка. Утре рано сутринта ще потеглим.

Боуен само кимна с глава.

- Медейра? – чу се тънкото гласче на Рамот. - Медейра?

За първи път й казваше както трябва името, а нея я нямаше, за да може да види това. Тъжен Кийбал се обърна към нея, постави нежно ръка на главата й, без да се обляга, за да й тежи и каза:

-  Не, Рамот. Медейра я няма, но скоро ще се върне и всичко ще бъде наред. Обещавам ти!

Произнесе това много тихо, но Боуен пак успя да го чуе. Не го показа с нищо, но се изненада, че един гущер е способен да изпитва подобни чувства. Може би е грешал? Или това се отнасяше само за поведението им един спрямо друг.

По – късно вечерта Боуен остана да преспи в пещерата. Легнал близо до огъня мислеше какво ще правят, като стигнат до града. Преди няколко години бе отивал там за няколко дни и още помнеше как да стигне до двореца. Той се намираше почти в центъра на града, приличащ на малка крепост. Щеше да им бъде много трудно да проникнат там ако Медейра изобщо бе там.

На следващата сутрин вече се чувстваше много по – добре. Тъкмо приготвяше коня си за път, когато от входа на пещерата се показа Кийбал и Рамот. Боуен не бе много съгласен малката да идва. Мислеше да възрази, но като видя мрачното лице на Кийбал се отказа. Тя щеше да им създава сама проблеми, но ако останеше за по – дълго сама можеше да стане дори още по – лошо.

-  Няма да имаш нужда от него. – започна Кийбал, посочвайки коня.

-  Какви ги говориш. Как иначе ще пътувам?

-  Много по – бързо ще стигнем ако те занеса до там.

-  Това вече няма да го бъде. Предпочитам да яздя жребеца си.

-  Щом това е желанието ти, но тогава ще стигнем в покрайнините на града много след като се стъмни.

-  Точно и тогава искам.

Качи се на коня си и препусна между дърветата. Кийбал и Рамот също го последваха, но летяха над него. Така тримата тръгнаха към Лортос. Нямаха представа какво ги очаква там или как ще изпълнят задачата си. Имаше само едно сигурно нещо - ще направят всичко възможно да освободят Медейра от ръцете на онзи тиранин.

                                                                     ***

След три дни в пътуване, вечерта, войниците и плененото момиче пристигнаха града. От първоначалната групичка сега бяха само четирима – двама умрели от ръката на Боуен и един изпратен да съобщи добрата новина на краля.

Щом разбра за това Джазрис отиде да ги приветства. Веднъж вече бе виждал как изглежда Медейра, но това не му беше достатъчно. Искаше да разбере как ще се почувства, когато застане пред него, когато успее да я огледа. Още не бе променил мнението си да я накаже за всички, което му бе причинила. За всичките онези слухове, че момиче е успяло да измами краля на най – великото владение по земите на Десетте кралства.

Войниците пристигнаха. Един войник помогна на Медейра да слезе. Нямаше как сама да се справи с вързани ръце. Тя се отдръпна от него, махайки ръцете му от раменете си. После погледна напред към краля. През цялото време, от както конниците се появиха през вратата до този момент Джазрис я наблюдаваше. По – красива бе на живо. Великолепното й тяло, меката като коприна кожа, нежната черна коса и дори този непоколебим дух, който излъчваха прекрасните й обич. Всичкият гняв, които й бе насъбрал изчезна щом я зърна. Кралят веднага разбра, че трябва да я притежава. Но не като някоя от многото му други придобивки. Искаше при нея да бъде нещо по – различно. Веднага замисли план.

Девойката не проговори. Седеше пред него събрала всичката си смелост, с вдигната брадичка се бе изправила пред съдбата си. Нямаше представа какво е решил да прави с нея този човек, но бе сигурно, че няма да й хареса. Накрая обаче се реши и проговори.

-  Сигурно се чувствате много добре щом най – накрая ме заловихте? Що за армия имате като ви бяха нужни месеци, за да хванете едно момиче? Вие обаче не се оказахте и накрая ме заловихте. Аз обаче бих предпочела да умра отколкото да бъда дори и в едно и също помещение с вас. – заяви му тя високо и ясно, така че да може да я чуе добре и да запомни думите й

Джазрис изобщо не обърна внимание на това Медейра което говореше. Вече бе решил какво да прави с нея и нищо нямаше да промени решението му. Вместо това се обърна към войника, които й беше помогнал да слезе.

-  Отведете я в кулата и я затворете там. По – късно ще се занимавам с нея. Искам да доведете при мен най – бързия ездач в армията ми, имам малко работа за него. 

След тези си думи се прибра в двореца. Половин час по – късно едни от войниците на Джазрис вече яздеше към гората на стареца Хефидж със специална задача, дадена му от краля, а Медейра седеше сама в килията си, без дори да подозира за това, което щеше да се случи. Намираше се в малка стаичка само с едно врата направена от дърво и едно малко прозорче, което бе толкова високо, че дори не можеше да погледне през него.

Седеше свита до стената, прегърнала с ръце краката си и гледаше малкия лъч светлинка проникнал в тъмното помещение от прозореца. Не можеше нищо да направи освен да чака. Има лошо предчувствие, че скоро ще се реши съдбата й и нямаше как да успее да промени това.

Слънцето скоро щеше да залезе, когато пратеникът на Джазрис се върна в града, заедно с безценния си товар. “Подарък” от Хефидж, който ще му помогне да изпълни замисъла си.

Веднага щом пристигна в замъка войникът отиде при Джазрис, който тъкмо вечеряше. Седеше сам на масата и мълчаливо ядеше. Не бе сигурен дали старецът можеше да му изпълни желанието му. Ако е така може би щеше да се откаже от желанието си да има Медейра. Ако той не можеше да я има никой друг нямаше да я притежава – щеше да я убие. Джазрис обаче не искаше това да се случва, поне засега. Пратеникът влезе в залата, застана до краля си и се поклони.

-  Отиде ли при Хефидж? – попита го краля като отпи малко от чашата си с вино

-  Да, кралю. Съобщих му желанието ви да накарате момичето да се влюби в вас и в отговор получих това шишенце. – съобщи му мъжът

Тогава извади от джоба си малко стъклено шишенце. Вътре имаше течност с тъмен червеникав цвят. Джазрис го взе от ръката му и го разгледа.

-  Каза ли ти нещо, когато ти го даде? – попита той

-  Нищо особено. Само трябва да тя го изпие и желанието ви ще бъде изпълнено. Нищо не може да развали магията. – накрая заяви войникът

-  Точно това и искам.

Освободи войника да си почине и повика при себе си един от мъжете, които седеше до вратата. На ужасното му лице бе изписана самодоволна усмивка.

-  Искам да занесете вечеря на момичето. Сипете това в пиенето й. – заповяда на мъжа, като му подаде шишенцето

-  Смятайте го за изпълнено, ваше величество. – заяви му войника и тръгна към вратата

Медейра седеше сама в килията си. С идването на нощта й бе станало студено. Опитваше се да се стопли, като търкаше ръце в краката си. Имаше нещо, което я притесняваше дори повече от студа - страхът. Страхът от непознатото, от това което ще се случи. Каквото и да е то вече бе решила да се изправи срещу него с високо вдигната глава, без да изпитва колебание, че постъпва правилно.

Изведнъж вратата се отвори. Девойката не направи някакви усилия да стане или дори да се размърда. От вратата се появи някакъв мъж с поднос в ръце.

-  Вечерята! По – късно краля иска да говори с теб. – заяви й той, като остави таблата до нея на земята

-  Няма какво да му казвам. – отвърна му Медейра

Момичето остана на мястото си, без да отделя поглед от войника, докато излизаше от стаята. Не бе осъзнала колко е гладна, досега. От сутринта не бе слагала нищо в устата си. Джазрис явно бе поискал да се погрижат добре за нея защото в чинията й имаше всякакви плодове и чаша с прясна вода. Не бе нищо особено, но бе по – добре от нищо. Медейра мълчаливо една круша. Оказа се прекалено сладка и посегна към чашата си. Изпи водата на един дъх.

Изведнъж усети ужасна болка в главата си, а през цялото й тяло преминаваха студени вълни. Облегна глава до стената, като я поддържаше с едната си ръка. В продължение на минута не можеше да се съвземе. Виждаше през очите си живота си, мислите, чувствата си – всичко. Тези чувства избеляха в съзнанието й, все едно никога не ги е имало.

 Тогава, толкова внезапно колкото се появи бе появила, болката изчезна. Девойката отвори очи. Те обаче не бяха същите. Нямаше го вече пламъка, които преди го изпълваше.

Малко по – късно в килията влязоха двама войника и й заповядаха да ги последна. Покорно стана от мястото си и тръгна след тях. Не продума и думичка, но и не им се противопостави. Поведоха я през различни коридори в замъка. Спряха пред голяма, направена от масивно дърво и богато обрисувана врата. Пред нея имаше двойка войници, които я пазеха. Покоите на краля! Медейра и охраната й влязоха вътре. През това време Джазрис седеше до прозореца и гледаше към тъмния двора на замъка. Слънцето скоро бе залязло и на небето, покрай малките облачета се появяваха първите звезди.

-  Останете ни сами! – заповяда той, без да се обръща към тях

Двамата мъже мълчаливо излязоха от стаята, като затвориха вратата след себе си. От някогашните съмнения и страхове на Медейра нямаше и следа. Откакто изпи водата с дадената от Хефидж отвара вече не бе същото момиче каквото бе, когато за първи път дойде тук. Желанието на Джазрис бе изпълнено и тя вече трябваше да се е влюбила в него. Не го интересуваше нито желанието й да бъде свободна, нито факта, че го ненавиждаше. Сега тя му принадлежеше! Той искаше да бъде напълно сигурен, че отварата е подействала и затова реши да я изпита.

Бавно се доближи до нея, като започна да говори:

-  Давам ти право на избор, Медейра. – студено започна той – Имаше достатъчно време за размисъл в килията си и сега желая да разбера решението ти. Какво предпочиташ да си тръгнеш без повече да те преследвам или да останеш тук като моя кралица. – бе застанал срещу нея, с не повече от метър между тях, гледаше я право в очите в очакване на нейния отговор

-  Искам да остана тук, с вас. – отговори му веднага тя, без да се поколебае

Веднага щом чу това в съзнанието на Джазрис се появи усмивка. Доволен от развилите се събития той грубо я притисна плътно до себе. Това стана толкова бързо, че Медейра дори не разбра кога постави ръка върху гърдите му. Накрая те се целунаха.

Вече трети ден Боуен препускаше с коня си. През денят не бе спирал дори за няколко минути, а вечер само, за да се нахрани и да поспи малко. Искаше възможно най – бързо да стигне до Лортос. През част от пътуването с него бе и Кийбал, но той предпочиташе да огледа околността или да види дали пред тях няма хора на Джазрис. Не можеше да остави Рамот и за минутка сама, на това непознато място, и я накара постоянно да лети с него. понякога тя се уморяваше и той я оставяше да си почине на гърба му. Сега бе отишъл да огледа земята покрай града. На Боуен не му бе приятна компанията на дракона, но осъзнаваше, че без неговата помощ няма да се справи.

След няколко минути край един хълм се показа масивната фигура на Кийбал беше следвана друга по – малка, която весело летеше нагоре и надолу, близо до него. Стигнаха до Боуен и докато летеше над него, Кийбал започна да говори:

-  До града ни остава малко повече от час път. На половината път дотам има малка горичка, може там да останем за през нощта. – предложи той, като летеше редом с яздещия мъж

-  Предпочитам още сега да отида в града и да разбера какво се е случило с Медейра. – извика му Боуен, като намали малко ход

-  Не ставай глупав, ловецо. Късно е и надали ще да те пуснат в града. Освен това и ти, и коня ти сте уморени и се нуждаете от почивка. – опитваше се да го убеди той

-  Нищо ми няма. – отвърна мъжът

-  Не се опитвай да ме излъжеш, отдалеч се вижда умората по лицето ти. – възрази драконът

Боуен осъзнаваше, че спътникът му имаше право, но не искаше да го признае. Накрая обаче трябваше да се предаде и да се съгласи с него.

-  Къде е гората? – попита той

-  Наблизо. Само ни следвай. – отговори му Кийбал

Без да си казват нищо повече Боуен тръгна след летящите дракони. Половин час по – късно вече се намираха след дърветата, на около три километра от града. След като навлезе в гората мъжът бе успял да си хване един заек за вечеря. Одра го и се опита да си запали огън, за да си го сготви. През цялото време Кийбал го наблюдаваше мълчаливо, седнал не много далеч от ловеца.

Накрая му омръзна да гледа как Боуен правеше безуспешни опити да запали огън и се обърна към него.

-  Мога да ти помогна. – със съчувствие го заговори

-  Няма нужда. – отговори му Боуен, като му направи знак с ръка

-  Наистина мога. – продължи Кийбал

След като за пореден път Боуен не успя да си запали огън с кремъка си драконът реши да му спести останалите усилия и направи да действа. Преди да запали дървата от другаде се появи малка струя огън. Тя бе толкова близо до Боуен, че ако не се бе отдръпнал навреме щеше да се запали. И двамата погледнаха настрани към малкото гущерче. Кийбал изненадан, че вече може да пали огън, а Боуен гневен от постъпката й.

-  Огън? – успя да каже Рамот

-  Ах ти малко гадинче. – мъжът стана от мястото си – Само да те пипна и ще си направя ботуши от кожата ти.

От думите му Рамот се изплаши й отлетя. Кацна зад Кийбал, който се смееше.

-  От нейно име се извинявам, Боуен. Не знаеш, че вече може да запалва огън.

-  Та кой ли дракон не може? – зачуди се ловецът, като се върна на мястото си и махна изгорелия заека от огъня.

-  Тя не е дракон, а и бе много малка, за да може да го прави. Дано го обичаш добре препечено.

Огънят вече бе запален и яденето сготвено. Замислен мъжът започна да бавно да яде. Чудеше се какво ще стане като на сутринта отиде до града. Нямаше никакви планове, но не мислеше да се откаже просто ей така от Медейра.

-  Наистина много трябва да ни мразиш щом вече години наред преследваш моя вид. – започна Кийбал, когато се посъвзе, малката Рамот вече спеше спокойна на гърба му

-  Само един от вас. – кратко отговори Боуен, като погледна към него

-  Да знам онзи които е унищожил селото ти. Намери ли го някога? – заинтересува се

-  Не.

-  Мислил ли си някога да престанеш да убиваш? – продължи разпита

-  Не веднъж съм си задавал сам този въпрос. Защо да не започна нов живот? Защо продължавам да се занимаваш с това? Накрая осъзнах, че толкова съм привикнал към живота си, че вече не искам да го променят.

-  Ден за ден, битка след битка, където или ти или противникът ти трябва да умре. Наистина ли така искаш да мине живота ти? – възрази Кийбал - Нима няма нещо, което може да промени всичко това? – Боуен поклати бавно глава – Ами Медейра?

-  Какво за нея?

-  Знам, че я обичаш. Иначе нямаше да дойдеш тук. – обясни му Кийбал

-  Тя ми напомня за сестрата ми, която умря. Какво те накара теб да дойдеш тук? Любовта може би? – предположи мъжа, нямаше търпение да чуе отговора

Драконът погледна за момент към земята. Почти веднага вдигна глава и се обърна към ловеца, като го гледаше право в очите.

-  Моята любов е различна от твоята. Може би защото съм дракон, но тя ми е по – скъпа от сестра. А и Рамот е много привързана към нея. Дори и да искам не мога да я изхвърля, защото ще се върне при Медейра. Готов съм да ги защитавам и с цената живота си. Ти можеш отчасти да ме разбереш, Боуен. – обърна се накрая към него

-  Така е Кийбал. –отвърна му мъжът и се излегна замислен на земята

Нито един от тях повече не проговори. Скоро заспаха под облачното небе с мисълта, че на другия ден ще започнат да замислят план за освобождаването на Медейра от лапите на Джазрис.

Рано на другата сутрин, малко преди изгрев Боуен се събуди и започна да се приготви да тръгне към Лортос. Кийбал стана чак когато мъжът възседна коня си и се готвеше да тръгне. Щом видя, че дракона се е събудил се обърна към него:

-  Мисля да отида да града, за да поразпитам. – съобщи му Боуен

-  Ако откриеш нещо важно веднага се върни. Ще те чакаме. – отвърна му Кийбал като бавно се изправи на мястото си, за да се поразкърши, Рамот последва примера му

В отговор ловеца кимна и пришпори коня си през дърветата. Не след дълго излезе от гората и тръгна по пътя към столицата на Соданг.

Успя да влезе в града без никой да го забележи и веднага се запъти към центъра на града, за да огледа какво е местонахождението на двореца, охраната и най – добрия начин да се проникне вътре, ако се наложеше.

Изминаха поне три часа, откакто Боуен проникна в Лортос. Опитваше се да не се разхожда из главните улици, за да не привлича вниманието на хората. Вече бе отишъл до двореца и го разгледа. Проникването вътре бе почти невъзможно, освен през вратата или по стената. Навсякъде имаше войници, които стояха на постовете си. Нямаше никакъв начин да разгледа вътрешността на двореца освен двора.

Това бе възможно само защото входната врата се вържеше отворена, но и охранявана. Представляваше голямо празно пространство, от едната страна бе двореца, а от другата кралската конюшня и помещенията на прислугата. Тази информация обаче изобщо не можеше да му помогне в търсенето на Медейра. Реши да пообиколи града и да разпита хората за нещо ново, което станало през последните няколко дни.

Тъкмо вървеше по една улица, не много далеч от двореца, когато погледа му бе привлечен от събралата се на площада тълпа. Бавно се запъти натам. Проправи си път между хората с цел да стигне до конника в гредата. Само по видя му човек можеше да познае, че е от войската на Джазрис. В ръка носеше свит лист, които разтвори и започна да чете.

-  Крал Джазрис ще се ожени. – започна той. С произнасянето на  тези думи Боуен почувства как нещо го присви, лошо предчувствие за това което последва – Името на избраницата му е Медейра, от кралство Ирисдон. Сватбата ще се състой след седмица като за събитието ще бъде направено голямо тържество. Ще присъстват кралете от другите кралства и най – знатните благородници от земите му. – после мъжът спря да говори

 Боуен не можеше повече да седи тук и да го слуша. В момента съзнанието му бе завладяно от ярост и безпокойство. Трябваше веднага да съобщи на Кийбал за това. Бързо отиде до коня му, възседна го и препусна колкото сила имаше в себе си. Знаеше, че трябва да се успокой, но не можеше да го направи. Мисълта, че в момента Медейра бе в ръцете на онзи злодей, че скоро ще се оженят го вбесяваше все повече и повече. Нещо не бе наред и той трябваше да разбере какво е то. Не познаваше много отдавна девойката, но знаеше, че тя нямаше да промени мнението си за този човек. Освен ако нещо не й бяха сторили! Ако дори и косъм от косата й беше паднал Джазрис жестоко щеше да съжалява.

Намали скорост, когато приближи до портата на града, за да не привлече излишното внимание на войниците. Веднага щом се отдалечи достатъчно отново пришпори животното си. Не спря дори, когато стигна до гората. Накрая, когато стигна до мястото, където го чакаше Кийбал спря коня си и веднага слезе от него.

Драконът лежеше кротко на тревата. Почиваше си, докато Рамот се разхожда наблизо. В мига щом чу шума от копита стана. Нямаше представа кой може да е и бе готов да се бие, при нужда. Щом откъм дърветата се появи познатата фигура на ловеца се поуспокой.

-  Не те очаквах толкова скоро. Откри ли нещо интересно? – попита той Боуен

-  Повече отколкото исках. – започна мъжът, в гласа му се усещаше гняв – Невъзможно е човек да проникне в двореца без да го забележат, но това не е сега най – важното. Узнах, че Джазрис ще се жени… за Медейра. – попълни накрая

-  Какво? – извика вбесено Кийбал

Наложи ме се да извърне глава настрани, за да не нарани спътника си с огъня, който избълва от ноздрите си. новината така го бе разгневила, че едва можеше да се контролира.

-  Много добре ме чу. – отвърна му Боуен, ядосан заради това, което направи дракона преди момент – И на мен ми е трудно да го повярвам, но е така. Имаш ли някаква представа какво може да я е накарало толкова бързо да си промени решението.

-  Честно, не. – отвърна му Кийбал – Медейра е едно от най – милите същества на тази земя, но също така може да бъде и много строга, когато си поиска.

-  Да, изпитах го. – прекъсна го Боуен, несъзнателно сложи ръка на бузата, където момичето го бе удари преди няколко дни

-  Знам. – съгласи се драконът, на лицето му се появи малка усмивка заради същия този спомен – Може да има само две възможности, които да я накарат да промени мнението си или ще се ожени против волята си или са я омагьосали. По – вероятно второто. Ако предположенията ми е вярно може и да няма начин да я спасиш.

-  Да не би да предлагаш просто така да я оставим в лапите на онова чудовище, а драконе. На теб може и да ти е все едно, но аз няма да я изоставя. – развика се мъжът, обърна му гръб. Продължи да говори с много по- тихо, все едно мислеше на глас – Кой ли искаше да ме убеди, че един гущер може да има сърце или поне малко съвест.

-  Ти може и да не можеш да излекувам Медейра от магията, но аз мога! – извика му Кийбал, след като го остави да се доизкаже

-  Какво искаш да кажеш? – попита го малко объркан Боуен, като се обърна към него

-  Ако наистина е омагьосана то това я е накарало да се влюби в него. Няма нищо по – силно от любовта. Нямам предвид илюзията, която е успял да създаде Джазрис, а истинската любов. Тя, или поне споменът за нея би трябвало да се оправи – обесни му дракона и седна на земята

Виковете им бяха привлекли вниманието на Рамот и тя се бе върнала при тях. Седеше до близките дървета и ги наблюдаваше. Накрая реши да го прекъсне.

-  Медейра? Иска Медейра?

Още не можеше да произнася цяло изречение, но откакто се научи да казва името на момичето не спя да го повтаря през целия път към града. Замалко да побърка Боуен, но преди да избухне се отдалечи и той вече не я чуваше.

-  Щом една любов може да победи залегналата я магия защо да не мога да я спася.

-  Защото твоята любов е братства, а за това трябва нещо дори по – силно.

-  Като тази между мъж и жена. – Боуен избухна в смях – Да не би да искаш да ми кажеш, че я обичаш. Полудял си драконе!

-  Има много неща, които не знаеш за мен, ловецо. Под тези люспи има сърце, което се научи да обича и което знае, че някой изпитва същото към него.

-  Медейра ли? – продължаваше да се смее - Откъде знаеш, че не е същото като към мен?

-  Защото някога познавах някой като нея. Преди близо четири века, но тогава бях прекалено сляп, за да го разбера. Няма да позволя втори път това да се случи. Ако щеш ми вярвам, но аз ти казвам истината.

-  Добре какъв е замисълът ти? – попита Боуен като се опитваше да спре да се смее

-  Още от по – рано се погрижих да имаш основателна причина да влезеш в двореца. Първо трябва да отида да свърша една работа. Ще оставя малката при теб. Няма да ти пречи, много. – той тъкмо мислеше да литне, когато се сети за нещо, обърна се към Боуен и заговори: - Забравих да те питам нещо? Имаш ли още някакви дрехи. Ако не отиди до града и купи едни.

-  Да, но защо? – почуди се мъжа

-  Просто питам. Надявай се обаче това което съм намислил да стане. – каза и литна. Скоро изчезна от погледът му.

Без да знае какво друго да прави Боуен остана на малката поляна да чака завръщането на дракона като междувременно осмисляше й думите му за Медейра. Не бе сигурен дали в думите на Кийбал имаше някаква истина. Струваше му се някак ненормално един дракон да обича една жена. И още повече – тя да му отвърне със същото. Не искаше да го приеме, но в думите на Кийбал откриваше, че той не го лъже. Или се заблуждаваше? Това бе някакъв трик, шега, за негова сметка.

Завладян от различни мисли Боуен не забеляза кога бе започнало да се стъмва. Този път и без помощта на дракона бе успял да си запали огън. Беше се излегнал по гръб близо до него и гледаше към небето.  Вечерта бе ясна, изпълнена с ярко светещи звезди. Можеше да чуе Рамот на няколко метра от него, но не й обръщаше внимание.

Изведнъж чу шум от криле. Веднага разпознаваше размахът на крилете на дракон и се надигна от мястото си. На около четиридесет метра от него, във въздуха, се виждаше фигурата на Кийбал, която се приближаваше към него. Накрая кацна на няколко метра от него.

-  Ще ми кажеш ли каква спешна работа трябваше да свършите? – подкани ги Боуен, като хвърли едно парче дърво в огъня.

-  На теб ти трябваше начин да проникнеш в двореца и аз измислих. – започна да обяснява Кийбал – Чух, че от един, два дена един дракон нападнат близките села. Няма човешки жертви, само животни и ниви, но може да се запъти към града и да го унищожи. Джазрис ще има нужда от опитен ловец на дракони, които да убие чудовищата преди това да се е случило.

-  Разбирам. – намеси се мъжа като на лицето му се появи усмивка – И тъй като аз имам дългогодишен опит с драконите и съм единствения ловец в околността с радост ще предложа услугите си на краля.

-  Почти позна. – съгласи се Кийбал

-  Трябва да ти призная, че плана ти е добър, но дали ще се получи? – почуди се Боуен

-  Да се надяваме. Но дали точно ти ще отидеш или аз – ще видим.

-  Как така ще видим. Ти си дракон! Не може просто ей така да влезеш в двореца.

-  Прав си. – съгласи се Кийбал – Утре сутринта ще се разбере дали аз или ти ще отидем.

Без да каже нищо повече драконът се излегна на земята и заспа.

На другата сутрин, още преди зазоряване Кийбал тайни излетя от лагера им. Обиколи няколко села, опожари още няколко ниви, една от които бе много близо до града. Доволен от свършената работа се запъти до равно място от другата страна гората. То бе перфектно за целта му, отдалечено от населените места, но и достатъчно близо до мястото, където бе лагера им, за да може да стигне до там пеша.

Изчака докато слънцето не се издигне над него. Огледа се наоколо дали е сам и силно започна да вика:

-  Магьоснице! Магьоснице! Магьоснице! Знам, че ме чуваш. Появи се. Трябва да говорим.

Не минаха и няколко секунди, когато пред него, от нищото, се появи облак цикламен облак. Той започна да изчезна, а на мястото му бе застанала на външен вид млада жена. Бе облечена в тъмно лилава рокля. Русата й коса бе спусната от двете й стани. Тя му се усмихна.

-  Дълго време мина, лорде. – иронично се произнесе магьосницата

-  Може би прекалено дълго. – отвърна й спокойно той

-  Променил си се. Това се вижда! Но дали си научил урока си? Осъзна ли грешката си?

-  Да.

-  Не ми се вярва. Защо ме извика?

-  Да те помоля за нещо.

-  Казвай. – заповяда му с безизразен тон

-  Искам отново да превърнеш в човек.

-  Защо? Повече ми харесваш като дракон.

-  За четиристотин години и аз свикнах с този облик, но трябва да стана човек, за да спася жената, която обичам. Ти сама бе казала пред години – няма нищо по – велико от любовта.

-  Значи пак си се научил и да обичаш. – възкликна.

-  Да, така е, но ако не й помогна може да я загубя завинаги.

-  Защо да го правя? Може би като я загубиш ще разбереш какво почувствах аз, когато сестра ми се самоуби.

-  Знаеш, че никога не исках това да се случи. Отдавна разбрах грешката си и продължавам да се разкайвам затова – поклати глава. – Сигурно съм се заблуждавал, като си помислих, че ще се смилиш над мен.

Обърна й гръб и разтвори криле, за да полети, когато чу гласът й.

-  Ще бъдеш човек! – той я погледна изненадано. – Но само за един ден. Утре по това време отново ще се превърнеш в дракон.

-  Съгласен съм.

Магьосницата постави ръце пред себе си и започна да оформя нещо като светло - бяла сфера между тях. За секунди тя нарасна няколко пъти. Когато престана тя погледна към дракона, говорейки нещо на език, които не разбираше. Накрая запрати сферата към гърдите му. Тя улучи точно целта си и Кийбал падна, гърчейки се, на земята. Магьосницата си отиде толкова внезапно колкото и когато се появи.

Кийбал остана малко време в безсъзнание. Скоро обаче се съвзе и откри, че отново е човек. Нищо не можеше да опише радостта му в тази момент. Ръцете, краката му - те не бяха на някое влечуго, а на човек. Развълнуван опипа лицето си. Имаше малка брада, но иначе всичко си бе както преди.

След няколко минути се посъвзе. Нямаше много време за губене. Облече дрехите, които си присвои от Боуен и бързо тръгна към гората. Тичаше! Защото знаеше, че всяка една минути му бе прекалено ценна, за да я пропилее в глупости.

Боуен отдавна се бе събудил, но като видя, че драконът го няма реши да го изчака преди да предприеме каквото и да е. Минаваше обяд, когато чу шум. Рамот също го чу и радостно извика:

-  Кийбал.

-  Мълчи. Не може да е той. Някой човек е.

След минутка от храстите се появи мъж. Беше на годините на Боуен с дълга до раменете кафява коса и тъмни очи. На лявата си буза имаше дълъг белег. Той погледна към ловеца, после към оръжието в ръката му и заговори с равен тон, но бегло се усмихна.

-  Няма да имаш нужда от това, Боуен.

-  Кой си ти и откъде знаеш името ми?

Тук между тях се намеси Рамот. Кацна на рамото на мъжът и се гушна в него. Заговори:

-  Кийбал, Кийбал.

-  Отговори ми или ще те убия. – предупреди го Боуен.

-  Рамот вече ти отговори вместо мен. Аз съм Кийбал.

-  Кийбал е дракон, а ти човек. Не ти вярвам! Може да си ни подслушвал и сега да се представяш за него.

-  Нали ти казах, че ще отида в двореца, без особени проблеми. Ще се представя за ловец на дракони. Никой не ме познава и ще открия Медейра и ще я измъкна.

-  Ако ти си Кийбал значи не си само дракон, но и магьосник.

-  По – правилно е да кажеш омагьосан.

-  Не те разбирам.

-  Това бе моята тайна. Преди близо четири века една магьосница ме преобрази в драконът, които ти познаваше, защото заради мен умря близък й човек. Бях наказан да загубя всичките си близки. Останал сам на света ми се налагаше да живея като съществото, което най – много мразя, дракон.

-  Но сега си човек?

-  Да, защото я помолих да развали магията, поне за кратко, за да мога да отида и да отведа Медейра от онзи проклет град.

-  Как е истинското ти име? – бе отпуснал меча , но готов всеки момент да му се нахвърли.

-  Кийбалар, по рождение, но никога не съм го използвал. Всички ме знаят като лорд Кийбал.

-  Защо да ти вярвам?

-  Най - малко защото знам за миналото ти и за Медейра. Нося дрехите, които ти ми даде вчера. Белегът ми си е останал, а и отгоре на всичко Рамот ме разпозна.

Няколко мига никой не говореше. Накрая Боуен се усмихна, прибра меча в ножницата и заговори:

-  Може да ме сметнеш за глупак, но ти вярвам.

-  Не ме смятам за глупак, а разумен човек. – отвърна му с усмивка Кийбал

В същото време, не много далеч от Боуен и Кийбал, Медейра седеше спокойна в покоите си и шиеше един гоблен. Бе облечена в богато украсена тъмно червена рокля, а на шията си носеше красива огърлица, дадена й от Джазрис. Единствената й компания бе една прислужница на име Карабела, която седеше на съседния стол. Тя бе по – възрастна от девойката, с светло кестенява коса. Носеше обикновените, за една прислужничка, дрехи. Кралят й бе наредил да бъде постоянно с Медейра и да изпълнява всяка една нейна заповед. Той не искаше бъдещата му жена да отива никъде без да има кой да я наблюдава и бе наредил на един войник постоянно да седи на пост пред стаята й. Девойката беше свободна да ходи където си поискаше, стига да е заедно с Карабела и охраната си. Тя обаче предпочиташе да си седи в стаята.

По едно време Медейра спря да шие и се загледа замислено тъжно навън. Компаньонката й забеляза това. В началото е каза нищо, но когато тя продължаваше да се държи така реши да я попита какво става.

-  Милейди. Може ли да бъда откровена с вас? – попита я.

-  Разбира се, Карабела. – отвърна й Медейра като на лицето й се появи малка усмивка.

-  Цял мен ми се струвате толкова разсеяна, дори тъжна. Една бъдеща кралица не бива да се чувства по подобен начин. Да не би да не се радвате за предстоящата сватба или нещо ви притеснява. – накрая предложи момичето

-  Нищо подобно. – веднага й възрази Медейра – Нямам търпения най – накрая да се оженя за мъжа, които обичам. Просто си припомнях миналото, преди да го срещна. През целия си живот не съм имала семейство или много приятели. Най – близките ми хора са двамата ми най – добри приятели и едно малко детенце, ако може така да се каже.

-  Тогава защо не ги поканите на сватбата? – предложи прислужничката

-  Не е толкова лесно. Преди направих много грешки заради една от които приятеля ми Боуен трябваше да заплати с живота си. Чувствах го като мой роден брат – Медейра спря за момент да говори, темата не й беше много приятна. – Доколкото до Кийбал и Рамот... – усмихна се при мисълта какво може да се случи. – Може просто да се каже, че е невъзможно да дойде.

-  Това е много тъжно.

-  Така е, Карабела. Искаше ми се и тримата да са тук, до мен, но е невъзможно. Сега си имам само Джазрис. – една малка самотна сълза падна от лицето на Медейра.

                                                                  ***

-  Сигурен ли си, че ще успееш? – попита ловецът, докато Кийбал се качваше на коня му.

-  Надявам се.

-  Ами ако не успееш? – продължи той.

-  Тогава бързо ще измислил нещо. Ти си моя резервен вариант. Ако мен ме хванат утре ще се изплъзна, но после няма да имам втори шанс. Тогава оставаш само ти.

Така двамата се разделиха. Кийбал яздеше към града с бавна и уверена стъпка, готов да се изправи пред всичко пред себе си. Изглеждаше като истински крал, или най – малко лорд.

Когато стигна до града слънцето тъкмо започваше да залязва. Боуен подробно му бе описал градът и сега той вървеше по главната улица към двореца. Не спря нито веднъж, докато не стигна стените на двореца. Отпред бяха застанали двама пазачи, които охраняваха входната врата.

-  Трябва да говоря с краля. – заяви им ловеца

-  Кралят не допусна всеки в замъка си. Кой си ти и защо исках да го видиш? – попита ме един от войниците

-  Името ми е Кийбал и съм ловец на дракони. Разбрах, че наоколо има два и реших да предложа на краля ви услугите си. – отговори му мъжа.

-  Влизайте. – заяви му същия войник, като отвориха едното крило на вратата

Без да чака втора покана пришпори коня си и тръгна след войника. Осова се насред обширен двор, ограден с каменни стени. По средата на които имаше малък фонтан, където едно момче напояваше две много стройни и силни коня. Срещу мъжът се намираше замъка изглеждаше доста красив, но повече здрав, отколкото изящен. Не само двореца или столицата, но всички по – големи градове в страната приличаха повече на огромни, непробиваеми крепости. Векове наред всеки опит да завладее някой град на Соданг се оказвал невъзможен.

Влизането на Кийбал до тук беше голям напредък в плана за спасяването на Медейра, но нищо не се знаеше. Навсякъде се виждаха поставени на пост войници, а и самия той нямаше й представя къде може да се намира тя.

Войникът, с които влезе отиде до един мъж на стълбите и му съобщи нещо на ухо. Кийбал не разбера какво по – точно. След като си размениха няколко думи мъжът влезе навътре. Преструвайки се, че не им обръща особено внимание Кийбал бавно слезе от жребеца си, хвана го за юздите и го поведе напред към стълбището.

-  Останете тук докато не ви повикат. – заповяда ми войника и се оттегли

Искаше му се да се поразходи наоколо и да огледа, но не го направи. Добре знаеше, че погледите на войниците от охраната на Джазрис наблюдаваха всяко негово движение. Спокоен някогашния лорд поведе коня си към фонтана и го остави да утоли жаждата си.

Няколко минути по – късно същия човек се появи от входа на двореца и направи знак на Кийбал да го последва. Той веднага го направи. Двамата тръгнаха по един коридор, после по друг и по трети. Накрая се озоваха през огромна врата от масивно дърво. На нея бе изобразен герба на цял Соданг – огромен орел приготвил острите си нокти да заловят нещо не подозираща жертва.

Мъжът отвори вратата и двамата влязоха. Пред тях се появи огромна трапезария. Главно тя представляваше продълговата маса на която бяха седнали различни по външен вид въоръжени мъже. На края на масата, на пищно украсен трон седеше едър мъж с кафява коса и корона върху нея. Веднага щом го видя Боуен разбра, че това е Джазрис, а другите хора негови съветници и приятели. Той веднага се поклони.

-  Защо си дошъл тук? – попита го краля, като пъхна в устата си набоденото на нож парче месо.

-  Преди няколко дни пристигнах в града. Щом разбрах, че наоколо се е скитали някакви дракони реших да предложа услугите си на Ваше Величество. – обясни накратко ловецът.

-  Откъде може да бъда сигурен, че не ме лъжеш. – полюбопитства Джазрис.

-  Ако искате да се уверите в истината на думите ми може да пратите човек в съседното кралство. Преди около четири - пет дни убих дракона, които ги тормозеше. – излъга Кийбал, за да спечели доверието му.

-  Изглеждаш доста млад за ловец на дракони. Защо си реших да се захванеш с това, а не си избрал спокойния живот с жена и деца? – продължи Джазрис.

-  Преди години едно от тези летящи гадини уби семейството ми и разруши селото ми. Мисля, че света ще е много по-добро място без тези същества по него. Доколкото до личния ми живот. Имам си любима, но все още сме напълно сигурен дали достатъчно е харесвам, за да я взема за жена. – използва историята на Боуен, защото му се стори най - удобна

-  Допадаш ми – започна кралят, леко се усмихна. – Наистина им два дракона, които през последните дни тероризират местните – едни голям и един много малък, почти бебе, но това не му пречи да опожарява всичко, което си пожелае. Може дори да нападнат и столицата. Вече пратих един от най – добрите си хора да го унищожат, но никой не се завърна. Изправи се пред драконите и ще видим дали ще успееш да го сразиш. Сега вече е късно и ако искаш може да останеш в замъка за през нощта. – предложи му Джазрис.

Точно и на това се й надяваше.

-  С благодарност приемам Ваше Величие.

-  Прислугата ще ви отведе до стаята ви – заяви Джазрис, посочи му мъжа, с които влезе. – Утре ще се заловите за работа.

Кийбал се поклони дълбоко и тръгна след човека. Двамата отново тръгнаха през няколко различни коридори. Накрая прислужникът го заведе до една врата. Стаята зад нея не бе нищо особено. Едно легло с шкаф до него, прозорец с изглед към двора и маса с два стол. По стените имаше не много малки красиви гоблени.

Нищо от това което виждаше не заинтригува Кийбал, докато пред него не застана краля. Целия гняв, които бе събирал досега спрямо Джазрис се надигна в него. Изпълни го желанието да го нападне и накара да освободи любимата му. Така обаче нищо нямаше да постигне. Успя да се овладее и сега вече бе тук. Накрая му огромно впечатление, че я нямаше на вечерята. Явно въпреки всичко краля предпочиташе да не оставя никъде да ходи. За миг се замисли дали не е сгрешил в предположението си, че е омагьосана. Каквото и да беше, магия или не щеше да я намери и заедно щяха да се махнат от този ужасен град и неговия владетел. Сега трябваше да изчака само идването на ноща. Когато всички заспят възнамеряваше да излезе и да я открие.

Изминаха няколко часа преди Кийбал да се реши да излезе от стаята. Искаше преди това слънцето да е залязло и повечето хора да са си легнали да спят. През цялото време седеше на леглото и се гледаше в малкото огледалце, което имаше в стаята. Не бе осъзнал колко много му липсва да е пак човек. Ако не бе толкова глупав преди никога нямаше да бъде превърнат в дракон. Но и никога нямаше да познава Медейра. Щеше да мъртъв векове преди да се е родила. Предпочиташе да е отново дракон, но да е близо до нея.

Стъпни се, нощта бързо измести денят. Точно сега бе най – подходящото време да започне търсенето си. Взе мечът на Боуен в ръка и тръгна към вратата.

Въпреки, че се бе държал доста любезно с него кралят нямаше доверие на ловеца. Затова постави охрана на вратата му, така че да не може да излиза никъде през нощта и да се разхожда из двореца му. За щастие Кийбал подозираше нещо такова и се бе приготвил.

Кийбал тихо отвори вратата и удари войника по главата преди да може да отрейгира. После го вкара вътре в стаята и го завърза, така че да не може да вика и така да провали плана му. След това бавно и спокойно тръгна по тъмния коридор.

Нямаше никаква представа накъде да върви или дори къде е сега, но щеше да открие Медейра. Някъде около половин час, след като излезе от стаята си се озова на вътрешната страна на двора. Открито място отпред на двореца се разширяваше в задната част на сградата и образуваше малка, но красива градина.

Изведнъж се намери в нещо като открит коридор, които го разделяше от градината. Сега имаше най – голяма опасност да бъде разкрит от някой войник, наблюдаващ от поста си. Тъмнината на нощта, обаче не позволяваше на нищо да се види в едната страна на коридора. Точно това предимство използваше й той. Прикрил фигурата си от лунната светлина спокойно можеше да премине към другата част на двореца и да продължи търсенето си.

Вече по средата на коридора, погледа му бе привлечен към един от прозорците на сградата срещу него. Доближи се до една колона и скрил тялото си зад нея погледна натам. До един широко отворен прозорец се виждаше мъж прегърнал една жена. Не се виждаха много добре лицата им, но Кийбал веднага разпозна Медейра, облечена с тънка, почти прозрачна, бяла нощница. Мъжът можеше да е Джазрис и никой друг.

Когато ги видя, там на прозореца, където Джазрис бе обгърнал с ръце крехкото тяло на девойката нещо в Кийбал се пробуди, пожар от не можеше да контролира. Това бе всичката ярост, която бе насъбрал до този момент. Искаше му се да отиде там и с голи ръце да убие това чудовище. Но не го направи! Въпреки огромното си желание осъзнаваше, че нищо нямаше да постигне по този начин.

Остана на мястото си като някаква скала и ги наблюдаваше, докато сърцето му се разкъсваше на парченца. Медейра застанала до прозореца и гледаше небето. Джазрис пък зад нея я целуваше по шията и нагло опипваше тялото й. Тогава девойката извърна по такъв начин глава, че устните им веднага се допряха една до друга. После се отдръпна за малко към него и като държеше нежно ръката му изчезнаха от погледа на ловеца. Не искаше дори да си помисли какво е последвало.  

Изчака още малко там и после продължи пътя си към двореца. Вече знаеше къде се намира Медейра и дори замисли план как да отиде при нея.

Изминаха поне няколко часа откакто Кийбал наблюдаваше охраната при вратата към стаята на Медейра. Не чувстваше никаква умора и спокойно наблюдаваше какво става там. Надяваше се, че скоро Джазрис ще си тръгне и ще остави девойката сама. Ако това се случеше без проблеми щеше да обезвреди охраната и можеше да влезе при мен.

Тъкмо започваше да мисли, че това няма никога да се случи, когато чу вратата да се отваря. Погледна натам. Мислеше си, че това ще е краля, но вместо това се показа Медейра облечена с същата пижама и бял шал отгоре. Затвори тихо вратата зад себе си и бавно тръгна към ловеца, следвана от един от войниците. Кийбал веднага се скри в сенките на една статуя наблизо и ги изчака да минат покрай него. Учуди се, че така и не го забелязаха. Може би просто никой не подозира, че някой може да проникне толкова навътре в двореца, без никой да го забележи. Чак сега успя да огледа Медейра. Най – голямо впечатления му направи погледа - тъжен и замислен. В него обаче нямаше й следа от някогашния й непоколебим дух. Тя не бе същото момиче, което той познаваше.

Изчака да мине покрай него и се показа от скривалището си. Изненадан войникът така й не разбра какво го порази и след миг падна мъртъв на земята. Шумът предизвика вниманието другия пазач, но със същата бързина и той бе убит. Тогава се обърна с лице към Медейра, което до този момент седеше до стената.

-  Кой си ти? Ако не ми кажеш, че се развикам и след миг тук ще е пълно с войници. – предупреди го тя

-  Надявам се да не го направиш Медейра – доближи се до нея. – Погледни ме в очите и сама ще се сетиш за името ми.

Тя го направи, но нищо не се получи.

-  Не те познавам. Никога преди не съм те виждала.

-  Напротив, но не и като човек. Аз съм Кийбал.

-  Това не е възможно! – възрази тя.

-  Напротив. Обещавам всичко да ти кажа, но точно сега нямаме много време за приказки. Трябва бързо да се измъкнем от този проклет град. – заяви й той, като хвана ръката й и тръгна по коридор.

-  Защо да го правя? Не искам да напусна Джазрис. Обичам го! – запита го Медейра, спря няколко крачки зад него.

Тези думи удариха по такъв начин Кийбал, че би предпочел да умре отколкото да ги чуе още веднъж. Той застана срещу нея и като все още я държеше здраво за ръка започна да говори:

-  Всичко е една голяма лъжа. Мислиш си, че го обичаш, но в действителност изобщо не е така. Няма да ти позволя да се омъжиш за него!

-  Говориш глупости.

В този момент Кийбал осъзна, че няма никакъв смисъл да я убеждава в правотата на думите си. Но не смяташе и да се отказва. Вместо това я хвана и за другата ръка и я целуна. Не знаеше какво друго може да направи, освен това! Ако наистина го обичаше това трябваше да е достатъчно, за да се оправи. Ако не. Щеше да я отведе насила.

Първите няколко секунди Медейра му се съпротивляваше, но после престана. През тялото й преминават няколко топли вълни, който я обгръщаха цялата. Започна да си спомня всяка мисъл и чувство, което е изпитала през определен момент – всичко. Това, че до нея бе Кийбал, нещо в нея й казваше, че това е той, я накара да се отпусне - беше в сигурни ръце. Отвърна на целувката му. Тогава Кийбал я пуста и се отдалечи от нея. Погледите им се срещнаха. “Дали се оправи?!”- помисли си мъжът, като съзря в очите й същия пламък, които и преди бе виждал

Сега, след като отново можеше да мисли нормално, без някакви магии да замъгляват съзнанието й Медейра започна да осъзнава какво се бе случило. Спомни си за това, което бе преживяла през последните дни. Дори само мисълта за това я накара да се разплаче! Това бяха сълзи от съжаление и дори отвращение от сама себе си. Не можеше и не искаше да вярва, че това се бе случило наистина, но то бе така.

-  Какво се бе случило с мен, Кийбал? – попита. Бе облегнала на стената и гледаше към него. – Защо направих всички тези неща, които иначе никога не бих?

-  Бе омагьосана, но вече всичко е наред – утеши я. – Ще те измъкна оттук и отново ще се видиш с Боуен и Рамот. Знаеш ли, тя се научи да произнася името ти. По цял ден само това повтаря.

-  Боуен е жив? – за малко повдигна глава към него.

-  Да. Бе само ранен. Върна се в пещерата и ми каза какво се е случило с теб. Веднага тръгнахме насам.

Докато говореше нежно я прегърна с ръце. Почувства как Медейра постави глава на гърдите му. Стояха така, докато тя не се успокой и не престана да плаче. Кийбал с радост би искал да си останат прегърнати още дълго, но знаеше, че точно сега това е невъзможно. Скоро щяха да открият мъртвата охрана, а с това шансовете им да се махнат ставаха нищожни.

Хвана за ръка Медейра и тръгна бързо по коридора. Този път не се съпротивляваше. Надяваха се, скрити в мрака на ноща никой да не ги открие, но щастието не им се усмихна.

Не бяха вървели дълго време, когато попаднаха на четирима войници, стоящи на пост не много далеч от стълбището. Кийбал веднага извади оръжието си и застана пред Медейра. Бе готов да я защити, дори с цената на живота си.

Пристъпиха бавно напред, като се опитваха да останат скрити от погледите на въоръжените мъжете. Намираха си на няколко метра от вратата, когато един от войниците ги забеляза и извика:

-  Кой сте вие и какво правите тук в този късен час? – попита го той.

Не последва никакъв отговор. Кийбал направи знак на Медейра да се отдръпне назад, така че да не му пречи. Без да има нужда да го прави тя отстъпи няколко крачки обратно по коридора. Тогава забеляза, че войникът разпозна кое е момичето и отново проговори:

-  Кралят заповяда да не ходите никъде без охраната си, милейди. Веднага трябва да ви заведем обратно до покоите ви! – заповяда й той, като се доближи до нея.

-  Това няма да стане. – продума Кийбал и извади меча си и застана между тях

Без да каже нищо войникът също извади своя и го нападна. Кийбал лесно успя да възпре атаката му и дори го накара да отстъпи с няколко крачки. Тогава го нападна и втори от войниците. Опита се да го рани в корена, но ловеца на време се отдръпна и сам удари мъжа. Той падна тежко ранен на земята. Това накара и последните двама войни да се включат в боя.

Не му бе много лесно, но накрая дългогодишния опит на Кийбал с ловците му помогна да ги победи до един. Отърва се само с няколко повърхностни рани. Задъхат се доближи към Медейра.

-  Трябва много бързо да се измъкнем оттук преди да са дошли и други.

Без да казва нищо тя кимна с глава и го хвана за ръка.

Не бяха направили и няколко крачки, когато се чуха приближаващите се стъпки. Те идваха от всички страни! Шумът предизвикан от битката на Кийбал с четиримата бе накарал и други войници да дойдат насам, за да разберат какво става. Нито един от тях не знаеше накъде точно да тръгнат, така че да успея да се измъкнат оттук. Накрая се реши и продължиха надолу по стълбите, където обаче ги чакаха още двама войника. Някогашният лорд бе подготвен за нещо подобно и успя да ги изненада в гръб. Стъпките се приближаваха още и още, навсякъде около тях.

Тогава Медейра осъзна, че шанса им да се измъкнат заедно е нищожен. Застана пред приятеля си и заговори:

-  Трябва да се измъкваш колкото се може по – бързо оттук. Аз ще остана.

-  Чуваш ли се какво говориш? – не вярваше, че го е казала. - Няма да те остава тук.

-  Може и да не искаш, но трябва да го направиш. Ако сега тръгнем заедно нямаме никакъв шанс да се измъкнем, но сам ще успееш.

-  Не искам да те върна в ръцете на онова чудовище. – продължи да упорства той.

-  Моля те, направи го. Сигурна съм, че ще успееш да откриеш някакъв начин да се върнеш за мен. Но сега трябва да тръгваш преди да те открия.

-  Предпочитам да остана и да се бия с цялата войска на Джазрис.

Зад един от отдалечените коридори се появиха тъмните фигури на няколко добре въоръжени мъже от армията на краля. До секунди щяха да са при тях! Щом ги видя волята на Кийбал започна да се пречупва. Думите на девойката придобиваха все по – голям смисъл.

-  Върви докато все още можеш. Върви! – извика му тя, доближи се до него, целуна го бързо, а после го блъсна в гърдите

Кийбал се изненада от поведението й, но все пак реши да я послуша. Направи няколко крачки, гледайки я, после обърна се и побягна към коридора към вътрешния двор. Още мислеше, че можеш да се измъкнат заедно, но вече бе късно за съжаления.

Веднъж щом вече излезе на двора се запъти към конюшните. Няколко от войниците го забелязаха, но това вече нямаше значение. Почти мигновено намери жребеца на Боуен и го яхна. Никой не беше махнал седлото му и това му помогна за по – бързото му бягство. Без да поглежда назад препусна към входната порта. Двама от охраната се опитаха да го възпрат, но без успех. Много скоро препускащата фигура на мъжа изчезна в сенките на ноща.

В същото време войниците бяха обкръжили Медейра. Опита се да се измъкне от тях, но накрая един войник успя да я хване, като постави ръцете й зад кръста. Друг отиде да повика краля и чакаха неговото пристигане. Не се наложи да чакат много дълго! След броени минути по коридора се появи ядосан Джазрис. Облечен само по риза и панталон той вървеше право към нея.

Бяха прекъснали съня му и съобщили, че бъдещата му жена се е опитала тайно да се измъкне от замъка, заедно с някакъв мъж. В мига щом чу това веднага се досети, че ефектът от отварата на Хефидж е изчезнал. Не знаеше как по – точно, но скоро щеше да разбере.

Щом го забеляза Медейра успя да се откопчи от ръцете на войника и застана пред него. Нямаше смисъл, а и не искаше да бяга – беше готова да се изправи срещу съдбата си. Вече знаеше, че Боуен е жив и е тук бе сигурна, че ще открие някакъв начин да я спаси. Ако не – би предпочела да умре, отколкото да бъде тук с Джазрис.

-  Нищожество! – заяви му откровено тя като го наплю по лицето

Инстинктивно на стореното от нея, още по – разярен я удари по лицето. Медейра падна на земята. С една ръка на удареното място отново се обърна към него:

-  Сигурно ужасно много се гордеете със себе си Ваше Величество. Да ударите едно беззащитно момиче. И защо? Вие сте една безсърдечна и груба личност. Съжалявам ви! Толкова не можете да накарате някой да се влюби във вас, че решихте да използвате магия. Сега тя е премахната и аз отново съм на себе си.

-  Не искам повече да я слушам. Отведете я в килията на кулата по – късно ще реша какво да правя с нея. – заповяда Джазрис

Остана още малко на мястото си, докато войниците се махнаха и размишляваше върху казаното от нея. В думите й имаше и истина, но кралят така и не можеше да я проумее. По – късно да реши окончателно какво да прави с нея.

Затворено отново в добре познатата килия Медейра тихо плачеше. Сега, когато го нямаше Кийбал или Боуен да я утешат се отдадена на чувствата си. Пред Джазрис успя да запази самообладание и да въздържи желанието си да му отмъсти за това, че я омагьосал и контролирал, като кукла. Споменът за последните няколко и носеше само болка и самосъжаление.

Накрая обаче девойката се съвзе и престана. Нищо не можеше да направи да промени това, което вече се е случило. Бъдещето бе нещо неизвестно за нея, но тя бе готова да се изправи срещу него. Особено сега, когато знаеше, че Кийбал е тук. Тази мисъл я накара да се усмихне. Вярно, сега, като се замислеше това й се струваше малко странно, но когато я целуна и после го погледна можеше да види в непознатия стария си приятел. Как ли е станало това? Знаеше, че това е той – другото можеше да почака. Той нямаше да я остави тук за нищо на света!

Нещо обаче бе различно. Не в него, а в нея. Не го възприемаше само като стар познайник. Без дори да го осъзнава напълно ужасно много се бе привързала към нещо. А дори и повече! Каквото и да бе това то я накара да го целуне и това й хареса.

Когато човек е затворен загубва всякаква представа за времето. За Медейра бяха минали дни откакто отново я бяха затворили тук. В действителност бяха само няколко часа. От малкото прозорче на стената се появиха първите лъчи на деня. Приятната светлина донесе малко топлина и нежност към иначе подтискащата атмосфера на мрачната килия.

 Настъпилата тишина бе прекъсната от шума на приближаващи се стъпки. Щом те спряха момичето стана от мястото си. Вратата се отвори и оттам се показа Джазрис. Медейра изтръпна при вида му, но запази самообладание. Без да разкрива отвращението си от този човек, с високо вдигната глава застана срещу него.

-  Разбрах кой е бил спасителя ти. - започна да говори той, след като затвори вратата зад себе си – Ако не се лъжа името му бе Кийбал - ловец на дракони. Сигурно през живота си не е виждал и един дракон. – леко се усмихна - Трябва да е пълен глупак, за да дойде тук.

-  Глупак, които успя да проникне в двореца на най – жестокия крал от Десетте кралства и да убие поне десетина от хората му, някой от които дори бяха от личната охрана на краля. – възрази му Медейра, за миг на лицето й се появи усмивка – Знаеш, че той ще се върне за мен?

-  Ще го чакам, за да имам удоволствието собственоръчно да го убия.

-  Съмнявам се, че ще успееш. Той е много по-добър и силен от теб. Цялата ти армия няма да го възпре. – заяви тя - Защо си дошъл тук? Най-вероятно да злорадстваш.

-  Не! Имам предложение за теб – да останеш.

Джазрис бавно пристъпи към нея. Тя на свой ред отстъпи назад, докато не усети студенината на стената. Бе в клопка! Въпреки това не се бе решила да се признае за победена. Продължи да говори със същата онази суровост, което можеше да накара всеки човек да потръпне. Всеки освен Джазрис.

-  Като че ли имам право на избор. – допълни девойката

-  Напротив имаш! Ако искаш може да останеш тук и да чакаш смъртта си или да се съгласиш да ми станеш жена.

Докато говореше постави ръка на лицето й, която се спусна по шията й и по – надолу към гърдите й . В мига щом я докосна девойката извърна глава настрани, а след това се отдалечи от него. Можеше да понесе присъствието му, но когато сложи ръка на кожата й се почувства погнуса. Успя да събере достатъчно сили, за да го избута назад

-  Никога повече не се доближавай до мен! – извика тя - Предпочитам хиляди пъти да умра отколкото да прекарам още един миг с теб.

Ядосан от думите й той отвърна:

-  Така да бъде! Утре сутринта по изгрев слънце ще умреш. – съобщи й той.

След това се запъти към вратата. После я затръшна след себе си, като остави Медейра сама с мислите й. Веднъж узнал човек съдбата си трудно може да я промени. Девойката направи своя избор и на другата сутрин щеше да умре. Единствено Кийбал можеше да я спаси, но като вече знаят кой е щеше да му бъде още по – трудно да го стори. За първи път откакто дойде тук Медейра се поколеба дали решението й е правилно. Не искаше да умре, но и не смяташе да променя вижданията си.

Когато дойде тук не познаваше изобщо Джазрис. Мнението й бе изградено от това което бе слушала от хората. Сега обаче нещата бяха по – различни. Вече се бе уверила, че всичко е било истина, а дори и повече. Никога, през целия си живот не бе срещата толкова ужасен човек, толкова различен от Кийбал.

Може би никога повече нямаше да го види. Това не бе сигурно! Преди също мислеше така, но той се появи, за да я спаси. Щом веднъж го направи нищо не му пречи да опита отново. В този миг осъзна какво изпитва наистина към него – любов. Колкото и да бе странно това бе истина. За първи път го призна, дори пред себе си - бе се влюбила в него. Сигурно звучеше страшно смешно – момиче влюбено в дракон, но когато го видя той не бе дракон, а човек.

Медейра не знаеше колко ли време бе прекарала затворена. Дали е само няколко минути или цели часове. В килията време бе замряло! Без никакво движение или пък шум помещението напомняше на гробница.

 Накрая отново чу приближаващи, към нейната врата, стъпки. Минута след това вратата се отвори и оттам се показа Карабела, която в ръцете си носеше дървен поднос. Щом затвори вратата Медейра се обърна към нея.

-  Радвам се да те видя отново Карабела. – заяви, като стана от мястото си и се доближи до нея.

-  И аз милейди. – отвърна й усмихнато жената. - Нося ви нещо за хапване.

-  Защо продължаваш да ми наричаш милейди, Карабела. Преди да дойда тук живях в една къщичка не много далеч от едно селце. Не съм от благородно потекло или някога ще бъде. Аз съм обикновена жена като теб.

-  Може и да е така, но все пак щяхте да се ожените за краля. – възрази й тя, като приклекна до нея.

-  Никога повече не ми напомняй за това. Повярвай ми няма да повторя пак тази си грешка. – отвърна й Медейра, махна с ръка.

-  Не мога да ви разбера, милейди. Защо се отказахте от възможността да станете кралица, господарка на най-великото кралство, което тази земя познава?

-  Защото никога не съм искала това и никога няма да го искам. Бих предпочела да живея, както преди в една пещера, отколкото да се наслаждавам на разкоша на кралския двор.

-  Но преди ми изглеждахте толкова щастлива, че ще се омъжите за него. Какво толкова се промени? – продължи да разпитва Карабела.

-  Твоя крал използва магия върху мен, за да се влюбя в него, Карабела. Винаги съм го презирала заради ужасната му същност.

-  И сега заради желания му ще трябва да заплатите с живота си.

-  Ако зависи от тримата ми приятели това никога няма да стане.

-  Съмнявам се, че те ще успея да се справят с армията на краля.

-  Не ги познаваш, за да го знаеш. Утре може и да разбереш думите ми.

-  Надявам се, да ви спасят.

-  И аз.

След това Карабела излезе от килията, като остави подноса с храната на земята. Медейра погледна към него, но не пожела да хапне нищо. Спомни си какво стана миналия път. Освен това нямаше смисъл да яде като скоро можеше и да умре. Тази мисъл преди я ужасяваше, но вече бе започнала да приема съдбата си. Всеки човек избира начина си на живот, тези които да мрази и тези, които да обича. Освен това той сам решава как да умре – дали предавайки се пред очевидното или борейки се за идеалите си. Медейра нямаше да отстъпи!

В същото по уличките на крайните квартали Кийбал се криеше. Да си тръгне веднага от града бе доста глупава идея. Единственото, което щеше да постигне тогава бе да привлече вниманието на войниците върху себе си. Освен това не мислеше да си тръгне оттук без да разбере какво възнамерява да прави Джазрис с любимата му Медейра.

Бе близо от един от изходите на града, когато подочу разговора на двамата войника стоящи на пост.

-  Разбра ли най-новата новина около невестата на краля?

-  Тези дни не са идвали насам войници от двореца. Едва онзи ден разбрах, че ще се жени.

-  Той още преди дни се съобщи това. Имам приятел, от личната охрана на краля. Вчера през ноща тя се е опитала да се избяга с някакъв мъж, които дошъл по-рано в двореца представяйки се за ловец на дракони.

-  А хванаха ли ги?

-  Нея да, но той се измъкнал. Сигурен съм обаче, че скоро и него ще заловят. Никой не може да се изплъзне от войската на Джазрис.

-  Тук си прав – усмихнато се съгласи войникът. – А какво ще правят с нея? Стореното от нея може да се счита като измяна срещу краля и цялото кралство.

-  Прав си и точно това ще й направят. Кралят заповяда утре още призори да бъде изгорена на клада на площада.

-  Заслужава си го.

Кийбал разбра всичко, което му беше необходимо. Бавно, без да привлича внимание той се промъкна през вратите на града. Веднага тръгна към гората, където го чакаха Боуен и Рамот. Новините, които им носеше не бяха добри, но вече замисляше нов план, които нямаше как да не стане.

Тъкмо стигна до гората, когато слънцето започна да изгрява. Оставаше му още съвсем малко време. Не беше сигурен дали върви в правилната посока и започна да се колебае. Не мина обаче много дълго време, когато точно пред него се забелязваха обгорели дървета. Подкарвайки жребеца към тях скоро се озова на добре познатата малка полянка насред гората.

Щом излезе на нея забеляза, че пред него бе застанал Боуен готов, с изваден меч. Прибра го, когато го видя. Изведнъж го присви корема. Не можа да се задържи на коня и падна на земята. Ловецът се приближи до него, когато Кийбал надигна глава и му извика.

-  Не се приближавай!

Боуен го послуша само защото видя очите му. Това не бяха очи на човек, а на дракон. Кийбал погледна към ръцете си. По – тях вече се виждаха люспи, а пръстите му бяха нокти.

Промяната стана бързо. Тялото му нарасна няколко пъти, докато не придоби предишните си размери. Същевременно се появиха крилете и опашката му. Накрая вече не бе отново същия както преди. Изправи се, огледа се и тежко въздъхна. Тъкмо мислеше до проговори, когато Рамот го изпревари:

-  Мама?

Така понякога Рамот наричаше Медейра, още преди да може да произнесе името й

-  Преди не ти вярвах, но сега съм напълно убеден във всяка една твоя дума, Кийбал. Успя ли да се срещнеш с Медейра?

-  Да. – отвърна му намусено той.

Преди да успее да продължи развълнуван Боуен го прекъсна.

-  Тогава защо не е сега с теб?

-  Ако ме беше оставил да се доизкажа можеше и да разбереш. – озъби му се драконът.

Разказа му всичко, което се случи след като напусна поляната. Боуен го слушаше с голям интерес, любопитен да разбере  нещо повече за добрата си приятелка. Когато обаче се стигна до момента в който изоставя Медейра не можа да скрие възмущението си от дракона и му се развика:

-  Глупак! Защо си я послушал?

-  Не знам! – отвърна му със същия тон, Кийбал. – Съжалявам, но сега нищо друго не мога по въпроса. Щеше да е още по – трудно да се измъкнем и двамата. Няма да ти е много приятно ако откриеш само студените ни трупове, нали? Останах почти до сутринта в града, за да видя дали ще успея да открие нещо ново за Медейра.

-  Откри ли нещо?

-  Да. Утре сутринта ще бъде изгорена на клада на главния площад.

-  Сега трябва да измислил изцяло нов план. – размишляваше на глас драконът.

-  Няма да е нужно вече го направих. – Боуен го погледна. В очите му се четеше едновременно изненада, колебание и надежда. Драконът се усмихна. – Не мислиш ли, че е време драконът да нападне града?

Боуен го разбра. И на неговото лице се усмивка. Само Рамот ги гледаше без да разбира какво се бе родило в умовете им. Досега все се опитваха да останат незабелязани останалите хора, особено от Джазрис, но вече нямаше да има нужда да го правят. Утре рано сутринта щяха да освободят Медейра!

Повече не проговориха. Кийбал се настани в по – отдалечения край на полянката и се замисли върху случилите си неща. Това, че Медейра се оправи означаваше, че тя наистина го обичаше. До последно не вярваше напълно, но вече нямаше съмнения. Не искаше и да си представи какво можеше да се случи ако не отидат на време. Ако не успеят да я спасят и тя умре.

Много бързо ноща дойде и си отиде. Медейра бе успяла да поспи няколко часа, но нищо повече. Застанала права по средата на стаята гледаше през прозореца към звездите. Понякога, още преди да се бе запознала с Кийбал обичаше да гледа звездите в небето. Бе слушала възрастните хора да твърдят, че това са душите на едни от всички известни герой и крали на кралствата, които наблюдавали живота по земята.

Сега, в мислите си, се надяваше след няколко часа да не умре. Нека тези велики владетели да се смилат над нея и да и помогнат. Страхуваше се от смъртта и не искаше да си тръгне от този свят. Искаше и се още веднъж поне да види любимия си Кийбал, малката Рамот и Боуен.

Медейра нямаше никаква представа от колко ли време бе седяла там, завладяна от най – различни мисли за себе си и живота досега. Липсваше й спокойния живот в малката й къщичка или по – късно, когато остана да живее при Кийбал в онази пещера. Спомни си как се запозна с Рамот и колко им бе весело заедно. Докато не се разделиха не подозираше, че толкова много се е привързала към всичко това. Повечето хора не биха могли да разберат връзката създала се между тях двете. Тя обаче съществуваше и бе по – силна от всичко, освен от любовта. Но не беше ли и това любов? Дори и в този момент девойката чувстваше присъствието и на двата дракона до себе – те бяха наблизо и много скоро отново ще се видят.

През прозореца се появиха първите лъчи на деня. Бавно и последната звезда изчезна под ярката светлина на слънцето. Дойде уреченото време.

Скоро дървената врата се отвори и оттам се показаха двама войника. Не й беше много трудно на да се досети, че това е бе настъпил момента да се изправи пред съдбата си. Живот или смърт – това я очакваше и тя бе готово да понесе присъдата си. Войникът, който отвори вратата влезе в килия застана до нея. Хвана ръцете й и ги завърза. Ако искаше Медейра можеше и да се съпротивлява, но не намери смисъл да го прави защото б сигурна, че нищо няма да постигне с това

- Тръгвай! – заповяда й той, когато се увери, че добре я е завързал.

Без да се опитва да се измъкне тя тръгна напред. Следвайки войника слезе по стълбите до първия етаж. Тогава тръгнаха по един коридор, после втори и трети, докато накрая не се озоваха на двора на двореца. Там ги очакваше карета, която щеше да я заведе до площада, където щеше да бъде изпълнена присъдата.

През целия пък натам девойката не продума и думичка. Вдигнала високо глава гледаше напред към конете на каруцата. С приближаването към площада се появиха и първите хора - граждани на Лортос дошли днес, за да видят изпълняването на смъртната присъда. Щом я забелязаха Медейра чу най – различни викове против нея. Не им обърна внимание. Те нямаха и най – малка представа за истинската историята на девойката. За тях тя бе предала техния владетел и сега трябваше да получи заслужилото се.

Каруцата продължи пътя си през тълпата, която й поправи път. Чак тогава Медейра разбра как ще умре. В другия край на площада се виждаше вече приготвената за нея клада. Не много далеч от нея имаше постройката, изящно направена от масивно дърво и богато украсена, седеше самия крал Джазрис.

По принцип площада и всичко около него се използваше за турнири, но не и този път. Само Джазрис бе избрал това място, за да могат хората да видят какво става с тези, които не му се подчиняват. Жаждата му за отмъщение бе станала още по – голяма от преди. Девойката и нейния приятел успяха да му се подиграят, направо пред лицето му. Нямаше да позволи това го сторят повторно.

Каруцата спря и войникът заповяда на Медейра да слезе. Тя го направи. После, като държеше меч в ръка я накара да се качи на кладата. Страхът и нарастваше с всяка изминала секунда. Докато се качваше на кладата, а след това и като я завързваха изпитваше силното желание да се съпротивлява, да избяга. Но не го направи.

След като войникът се увери, че е добре завързана се оттегли. Тогава пред нея се изправи възрастен мъж, на около четиридесет и пет може би петдесет години, които държеше лист хартия. Обърна се с лице към насъбралата се тълпа и започна да говори.

-  Заради измяна срещу владетеля на тази земя, крал Джазрис жената на име Медейра е осъдена на смърт чрез изгаряне на клада. Присъдата ще бъде изпълнена тук. – обърна се към нея – Имате ли последни думи преди да понесете наказанието си? Може би, че ще разкаете за постъпката си? – предложи той

-  Не съм съгрешила, за да се разкайвам. – отвърна му гордо Медейра

-  Тогава приеми съдбата си. – той се обърна към хората и каза - Изпълнете присъдата!

Един войник, който държеше в ръката си запалена факла се приближи към кладата. Дърветата всеки момент щяха да се разпалят, когато по една от главните улици се появи мъж, който ужасен викаше.

-  Драконът нападнат града! Те са тук!

Щом чуха това повечето хора се паникьосаха и разбягаха. Вече бе твърде късно! Над сградите, запътил се към площада се появи масивното тяло на огромното чудовище. Малко по – нависоко се виждаше и Рамот, която нетърпеливо кръжеше наоколо. Отдавна забелязала Медейра, но по заповед на Кийбал не се приближи. Щом девойката ги видя се усмихна.

-  Кийбал! – извика, а после, уверена  в себе си, се обърна към Джазрис. – Предупредих те, че ще дойде за мен.

При вида на дракона лицето на краля побеля. Щом обаче чу думите на девойката се разяри. Мигновено се изправи от трона си и поставил ръце на верандата извика го войника:

-  Изгорете я! 

Въпреки, че се бе уплашил при вида на огромното влечуго мъж трябваше да се подчини. С бързи движения, гледайки постоянно към кръжащия дракон се доближи до кладата. Тъкмо щеше да запали дърветата, когато една стрела се заби в гърдите му. Войникът умря на място!

Чак тогава от гърба на дракона се показа фигурата на мъж, държащ в ръцете си опънат лък. Това бе Боуен. Усмивката на лицето на Медейра стана още по – голяма. Кийбал се приближи близо до земята като нарочно мина над главите на хората. Отиде до кладата. Там ловецът скочи от гърба му и се запъти към завързаната девойка. Извади меча си от ножницата и с един удар разкъса въжетата.

Веднага щом се освободи Медейра се обърна към него и го прегърна. Държейки в ръка меча си Боуен силно я притисна към себе си.

-  Знаеш си, че ще дойдете. – продума.

-  Не можеше да позволим да те изгорят, нали? – пошегува се той.

В същото време Кийбал бе застанал пред тях и направи огнена преграда между тях и настъпващите войници на Джазрис. Тъкмо мислеше да отиде при девойката и мъжа, когато острия му поглед долови как изплашения крал се опитваше да избяга. Не можеше да си позволи да се измъкне ненаказано. Прелетя над него и го входа здраво с едната си ръка, после отиде при приятелите си.

Рамот бе кацнала на рамото й радостно викаше името й. Това я изненада, щастлива взе в ръце огнения гущер и силно го прегърна.

-  Много ми липсваше мъниче.

-  Радвам се отново да те видя Медейра. – заговори Кийбал, като кацна до тях.

-  И ти ми липсваше Кийбал – постави ръка на муцуната му. – Нямаш си представа колко много.

-  Какво сега ще правим с него? – попита Боуен, сочейки с меча си към краля, които се опитваше да се измъкне от лапата на дракона. – Предлагам да го убием.

-  Съгласен съм.

Изказа се Кийбал, като погледна към Джазрис. От ноздрите му още излизаха малки струи дим

-  Да, но аз не съм! – изненада ги Медейра с думите си.

-  След всичко, което ти причини заслужава да умре. – възрази й Боуен

-  Разбирам какво искаш да кажеш Боуен. Голяма част от мен го искам, но това не значи, че ще позволя двамата ми най – скъпи същества да се превърнат в убийци заради него.

-  Щом така искаш.

Както винаги драконът се примири. С безразличие захвърли краля към хората му, които го хванаха и отново се обърна към тях. Опитвайки се да се изправи той ужасен погледна към тримата. Медейра забеляза това и проговори:

-  Приеми това, като предупреждение Джазрис! Ако още веднъж се намесиш в живота ми ще ги остави да правят каквото си поискат с теб, а това изобщо няма да ти хареса. Повярвай ми!

-  Мисля, че този път наистина ще си вземе някаква поука от това. Не мислиш ли така Кийбал? – попита усмихнато ловеца, драконът само кимна леко с глава

-  Какво ще кажете да се махнем веднъж завинаги оттук? – предложи девойката

-  Качвайте се. – каза Кийбал като се легна на земята

Застана по такъв начин, че двамата да могат лесно да се качат на гърба му. След като се настани добре между крилете му Боуен хвана с двете си ръце въжето, поставено специално за това на врата на Кийбал. Тогава помогна и на Медейра да се качи. Вече готови ловецът даде сигнал на дракона, че може да политне. В момента, в който той разпри крилете си усети нежните ръце на девойката поставени около кръста му.

Вече на височина от няколко метра Кийбал направи един кръг над площада, за да изчака Рамот. Тя седеше на няколко метра от земята, сочеща с глава към кладата. След миг от ноздрите й се появиха пламъци и цялата клада се запали. Огънят бе много силен.

Отдолу се разнесе викът на Джазрис:

-  Не стойте просто така. Огън! Искам ги мъртви.

От стените на замъка се появиха поне двайсет стрели, едновременно. Повечето паднаха твърде далеч, но имаше и няколко, които минаха много близко до дракона и двамата му ездачи. Една за малко да улучи Боуен, но той се наведе навреме. Обърна се да види Медейра.

-  Добре ли... си?

Нямаше смисъл да задава въпроса си, защото видя една стрела забила се в корема й. Девойката бе притиснала раната си с една ръка, а с другата издърпа стрелата преди да се е забила още по – навътре. За малко загуби съзнание и можеше да падне ако не бе Боуен да я хване. Придърпа я към себе си и извика с всички сили на Кийбал.

-  Бързо да се махаме. Улучиха Медейра.

Кийбал му хвърли едни поглед и после бързо излетя далеч от градът и обитателите му.

Все още уплашен, от случилите се събития, Джазрис стоя като вцепенен и наблюдаваше четирите изчезващи в далечината фигури. Ужасно много бе подценил приятеля на Медейра, както и самата нея. С дракони на тяхна страна нямаше да има никакъв начин да ги победи, дори и да знаеше къде отиват в момента. Не искаше да го признае пред себе си, но трябваше най – накрая да се предаде. Той, Джазрис, великия владетел на Соданг, които след дълги месеци успя да залови едно момиче сега позволи да му се измъкне точно пред лицето. Разярен на самия себе си заповяда на хората си да почистят площада. След това се прибра в двореца си, примирил се, че не може да стори нищо повече. Мислено се закле някой ден да им отмъсти за всичко, което му причиниха. Без значение какво ще му струва това.

След половин час непрекъснато летене Кийбал се приземи на една поляна. Намираха се все още на територията на кралството Соданг, но сега това нямаше значение. Важна бе само Медейра. Бяха я поставили легнала на земята, с глава на коленете на ловеца. Над тях бе застанал драконът. Мълчаливо плачеха. Не можеше да си спомни кога за последният път го бе правил. Може би като дете, или когато се превърна в дракон?

-  Тя умира, нали?

-  Опитах се да спра кървенето, още докато летяхме, но не можах. Учудващо е, че все е жива.

-  Не говори така. Тя ще се оправи! Трябва!

-  И аз искам същото, но не мога да направя нищо по въпроса.

-  Престанете да се карате – чу се тихия глас на Медейра, която тъкмо бе дошла в съзнание. – Знам, че няма да се оправя.

-  Недей да говориш така. – възрази драконът

-  Няма смисъл да ме разубеждаваш. Знам го! Исках преди това да ти кажа нещо много важно за мен – спря за миг, достатъчно дълго, за да си събере силите. – За мен няма значение какъв си – човек или дракон. Обичам те, Кийбал, повече отколкото дори мога да си представя. Онази наша целувка ми помогна да разбера истината.

Преди да успее да й отговори, да каже поне една дума, тя издъхна. Не можеше да говори. Седна на задните си крака и вдигна високо глава и изрева. Това бе единственият начин, по който можеше да изрази скръбта си. Не бяха изминали и няколко секунди, откакто ревът секна, когато отнякъде се чу глас.

-  Сега вече си научи урока докрай, лорде.

Кийбал и Боуен се огледаха наоколо. Само на десетина метра от тях бе застанала магьосницата и се усмихваше. Драконът направи крачка напред.

-  Какво искаш да кажеш?

-  Разбра, че не бива човек да се отдава на желанието си да отмъстява. Опозна любовта и бе готов да се жертваш, за да спасиш любимата си. Накрая дори бе готов да я оставиш, само, за да я предпазиш от нещастие.

-  И според теб как успях да я предпазя, когато сега е мъртва.

-  Кой каза, че е мъртва? Не съм аз. Защо трябва още някой да заплати с живота си затова?

Изненадан Кийбал се обърна към Медейра, но тя бе изчезнала. На мястото, където лежеше се виждаше изчезваш златист блясък. Раздразнен отново извърна глава към магьосницата:

-  Къде е тя?

-  На сигурно място, засега. Скоро ще я видиш.

-  Къде?

-  Сам ще разбереш. Време е да си тръгвам, но преди да го сторя трябва да свърша още нещо. Преди четиристотин години те превърнах в дракон за наказание, защото не можеше да разбереш ужасно много неща. Вече си научи урока. Сега ще се върнеш в предишния си вид!

-  В човек?

-  Да.

Тя направи бяла сфера, но поне два пъти по – голямо от предишния път. Този път Кийбал бе готов и я посрещна изправен на задните си крака, с изпъчени гърди. Ударът бе силен, но се задържа прав. Светлината, обвила цялото му тяло, бе толкова силна, че накара Боуен да присвият очи. След няколко мига светлината бе намаля и съвсем изчезна. Когато Боуен погледа към дракона, но него вече го нямаше. Там бе само онзи мъж, които бе виждал и по – рано.

Кийбал бавно започна да оглежда тялото си. Въпреки, че за един бе човек и малко бе посвикнал, но факта, че повече няма да бъде дракон му се струваше нереална. В този миг дори не се замисли за съдбата на Медейра. Но това бе само за малко. Нейното изчезваме бе помрачило радостта от този миг.

-  Е, лорде, не получи ли това, което толкова дълго си искал – да бъдеш отново човек.

При тези думи той се разсмя и саркастично каза:

-  Що за лорд може да съм, като нямам замък и хора, които да управлява.

-  Тук грешиш – поправи го магьосницата. – Погледни. Свитата ти вече е тук.

И наистина откъм далечината се виждаха двайсетина конника да препускат натам. Боуен хвърли един поглед към Кийбал, но иначе нито проговориха, нито помръднаха. Лордът дори не забеляза, кога магьосницата бе изчезнала. Толкова мистериозно, както се бе и появила. Конниците спряха пред тях. Мъжът най – отпред слезе и свали шлема си. Чак тогава Кийбал го разпозна и радостно извика:

-  Хоукмун? Не мога да повярвам, че си жив. – тръгна към него и двамата се прегърнаха.

-  Че защо да не съм, милорд? Тази сутрин вие просто изчезнахте и ние тръгнахме да ви търсим. Една жена ни каза къде може да ви открием. Според вас колко време е минало?

-  Ако искаш ми вярвам, но цели четири века – махна безгрижно с ръка. – Но по – късно ще ви разкажа всичко. Кажи как ни открихте

-  Историята наистина ще ви хареса. Рано тази сутрин по средата на двора се появи някаква жена. Просто така от нищото. Изглеждаше също толкова изненадана, че е там, колкото и ние. Можех да у чуя как тихо си говори нещо под носа. Не знаеше какво точно, но бе нещо в стил, че не може да е тук, че мястото е било само руини, когато го е видяла. Честно ви казвам, помислих я за луда. Не обърна внимание на никой, докато някой не извика да ви викне. Щом чу името ви рязко се обърна към войника и го попита: “Кийбал ли? Кой е той?” – това бяха точните й думи. Някой друг й отговори, че това сте вие – лорда на тези земи. Тогава се усмихна и каза, че най – накрая започнала да разбира. Не знам за какво говореше. Силно извика, че няма да ви намерим никъде в замъка или въобще в селото, а че сте на една поляна, на североизток оттук, по пътя към Соданг. Никой не й повярва. Всички знаем, че такова кралство не съществува.

Невярващо Кийбал погледна към Боуен. По погледът му разбра, че и той. Извърна поглед към приятеля си:

-  Как изглеждаше тази жена?

-  Млада, черна гарванова коса, пъстри очи. Изключително красива! Роклята й не бе разкъсана на няколко места, едно от които май бе на корема.

-  Медейра! – извикаха едновременно мъжете. Развълнуван Кийбал попита приятеля си: - Къде е сега?

-  Не само аз я смятах за луда, сир. Внезапната й поява изпраши хората. Единодушно се съгласихме да я затворим в тъмницата, докато не ви открием и вие решите какво да правите с нея.

-  Какво?! – избухна лордът. – Тъпанари! Безмозъчни същества! Веднага тръгваме натам.

Без повече да говори лордът взе един кон и бързо тръгна към замъка си. Останалите бързо го последваха. Мисълта за Медейра изпълваше съзнанието на Кийбал. Факта, че точно сега се намираше в някоя от мрачните килии в тъмницата му го вбесяваше. С езда до замъка щеше да стигне за най-малко два часа и половина. Прииска му се да има криле да има криле, за да може просто да прелети разстоянието и за по-малко от час да се озове в двореца си. Но имаше и нещо неприятно в това желание – трябва да бъде дракон, а той вече не бе. Пътуването към замъка му даде нужното време, за да размисли върху всичките години, които бе прекарал и като човек, и като дракон. За нищо не съжаляваше. Ако обстоятелствата бяха дори малко по-различни може би никога нямаше да се срещне с Медейра и двамата да се влюбят един в друг. Медейра! Тя бе олицетворение на всичко, което някога бе желал.

Неусетно Кийбал измина пътя. Постоянно ту пришпорваше животното си, ту почти го караше да ходи и да събира сили. Тогава приятелите му пътуваха редом с него, но никой не посмя да го пита какво общо има с онази загадъчна жена. Някои се обърнаха към Боуен, но единственото, което той им отвърна, е че тя му е сестра. Ако искаха да разберат нещо повече ще трябва да почакат. И те чакаха.

 Независимо от начина на пътуване накрая стигна двореца. Веднага слезе от коня и без да поглежда някъде встрани се запъти към тъмницата. Тъмничарят се изненада при видя на лорда, но мигновено изпълни заповедите му и го заведе при килията на Медейра и после да я отвори. Кийбал би го сторил сам, но бе толкова развълнуван, че не можеше да вземе в ръка ключовете, без ръцете му да се разтреперят.

Вратата се отвори и той влезе.

За миг видя Медейра, на фона на беглата светлина, идваща от една свещ, да седи на земята. Погледите им се срещнаха и в следващия миг тя се намираше в прегръдките му. Единственото нещо, което продума преди това, бе името му.

Кийбал силно я притисна към нея, целувайки я по челото, и лицето му се скри зад гъстата й коса. Чувството най – накрая да я държи в обятията си, да може да усеща нежната й кожа. Да знае, че може да я целува. Нищо не можеше да се сравни с това.

-  Ти ме позна. – прошепна.

Медейра се отдръпна, само до толкова, че да види лицето му и усмихната отвърна:

-  Защо да не те позная?

Кийбал направи крачка назад и с широко вдигнати ръце отвърна:

-  Погледни. Човек съм.

-  Така е, но вече съм те виждала такава, лорде. – нарочно наблегна над последната дума

-  Значи си разбрала? Бях сигурен в това.

-  Знам кой си, но не мога да разбера как?

-  Някога една жена се влюби в мен, но отхвърлих любовта й. Съкрушена тя се самоуби. Тогава бях груб, жесток човек и любимото ми занимание бе да избивам дракони. Не бях оставил нито един по земята си и дори по-далеч. Малко след като тя умря разбрах, че е имала сестра магьосница. За да ме накаже тя ме превърна в съществото, което мразех най-много - дракон. Но и не свърши само до тях. Накара всичките ми приятели и хора от замъка да изчезнат. Така останах сам. Месеци наред бях като полудял, докато се поукротя. Първоначално останах в пещерата. Прекарах там години, за да мога да се опитам да измисля някакъв начин да си върна тялото. Накрая се отказах! Постепенно се промених и примирих с това, че завинаги ще си остана дракон. Всичко бе наред, докато не се появи ти.

-  Защо?

-  И преди успявах да се запозная и дори сприятеля с някой човек, но те всички ме приемаха като дракон, просто гущер, както казва Боуен, но ти откри в мен човекът. Довери ми се и остана. Събуди в мен онзи копнеж, които изпитвах преди отново да бъде човешко същество. Не същия човек като някой, но поне в тялото на един. Няма защо вече да го крия - влюбих се в теб почти веднага. 

-  Защо никога досега, не ми разказа това?

-  Не знаеш как щеше да го приемеш. Чудовище отвътре, превърнало се в чудовище отвън. Не мисля, че би ме разбрала.

-  Но аз те разбирам – прекъсна го. – Винаги съм могла и винаги ще мога.

-  Тогава, когато вече знаеш истината какво мислиш за това?

Тя се приближи до него и целуна. После усмихната му каза:

-  Не познавам онзи мъж, но познава този, които е пред мен. Само това има значение. Никак не ми харесва това, че скри подобно нещо от мен, но и не мога да те виня затова. Обичам те, скъпи мой драконови лорде.

Кийбал я притисна към себе си и за пореден път устните им се сляха в дълга целувка.

-  И аз теб. – тихо прошепна в ухото й.

Без да има какво повече да й каже я поведе навън, където ги очакваха Боуен и другите рицари.

Същата вечер в замъка имаше тържество. Там се бяха събрали всички приятели на Кийбал, Боуен, но от всички най – важна бе Медейра. Облечена в прекрасна златиста рокля тя изглеждаше като богиня. Косата й бе прикрепена с златиста диадема, съвсем същият цвят като роклята. Ако преди са я смятали за най – красивата жена в родното й кралство сега хората щяха да казват, че е най-красива в целия цвят. Като нимфа, решила да се разкрие през хората.

Празненството бе великолепно, но започна да става късно и един по един гостите се оттеглят. Накрая щом и последните хора си отидоха Кийбал се оттегли в покоите си. Чувстваше се уморен, но когато легна не мога да заспи. Имаше толкова много неща, за които да мисли, които трябваше да разбере. Толкова много неща се случиха, че просто не можеше още да се съвземе.

Сигурно бе седял проснат в леглото поне от час, когато вратата леко се отвори. Мигновено се надигна, за да посрещне неканения си гост. Видя Медейра, облечена в дълга бяла ножница, наметнала един халат отгоре, дължаща в ръка свещник. Влезе и затвори вратата след себе си.

-  Не исках да те будя, но не можах да заспа и ти бе първия човек, за който се сетих.

-  Изобщо не съм заспивал, за да ме събудиш. – вече бе станал от леглото и застанал до нея. - Не стой там, а ела да седнеш.

Докато вървеше редом с него, говореше:

-  Всичко е толкова ново тук за мен. Просто не мога да свикна.

-  Ти все пак си по-добре от мен, защото бе в двореца на Джазрис за няколко дена и там той се грижеше добре сравнително за теб, а аз не съм спал в легло от четири века. Не може да става въпрос за разлика между мекото легло и скалите, земята и пясъка, на които съм свикнал. Не ми е удобно – замълча и после продължи. - Защо не вземеш да легнеш, студено е, а аз ще ти правя компания, излегнал се на пода?

Още докато говореше стана от леглото, където бяха седнали до преди малко, остави свещника на близката масичка, излегна се върху една от кожите до леглото и застанал на една страна и се усмихна. През това време Медейра го бе послушала, свали халата си и легна, като гледаше към него.  

След минутка проговори:

-  Вече не си дракон, че да спиш на камъни. Освен това може да настинеш, нищо че си се завил и спиш на кожи. Ела при мен, в леглото има достатъчно място и за двама ни.

-  Наистина ли го искаш?

-  Май току–що открих още една твоя черта, за която досега съм само подозирала – широко се усмихна. - Понякога се държиш като голям глупчо.

Смеейки се на думите й, и на собственото си глепаво поведение, той се мушна до нея. Медейра се бе отдръпна в дясната страна на леглото, за да му направи място и между тях да остане известно разстояние. Въпреки желанието си не се опита да го съкрати. Виждайки я на лунната светлина му се виждаше още по – красиво от всякога. Осъзна, че чувствата му към нея са се променили, отчасти. Преди я обичаше, съзнавайки, че не може да я има. Сега обаче пак бе човек. Тя седеше срещу него, в цялата си красота, но той нямаше да предприеме нищо по въпроса.

Седяха един срещу друг и се гледаха в очите.

-  Аз вече ти казах защо не можах да заспя. Сега е твой ред да ми разкажеш. – заговори я.

-  Като започнем с това, че днес искаха да ме изгорят, после за малко да умра, но една магьосница ме върна към живота. Изпрати му в дворец, които трябва да е само руини. Разбрах, че най – добрият ми приятел е човек, омагьосан да бъде дракон. И то не обикновен човек, а лорд, господар на замъка, в които се намирах. Нищо от това обаче не пречеше тази вечер да прекарам една великолепна вечер в компанията му и неговите приятели, които се появиха от нищото, заедно със замъка и трябва да са мъртви от близо четиристотин години.  

-  Но все пак накрая пак дойде при своя приятел и сега той седи срещу теб.

-  Не. Този приятел го загубих още преди да се преобрази.

-  Не те разбирам – посочи развълнувано към гърдите си. - Аз съм същия Кийбал, които си бях някога, но просто вече не съм дракон.

Медейра докосна лицето му с ръка, той я задържа със своята.

-  Нямах точно това предвид и ти го знаеш.

-  Мисля, че се досещам. – отвърна й сериозен.

-  Никога не бих се спасила от магията на Джазрис ако не ми бе показал, че има нещо по – силно от нея, нашата любов. Бих могла да заспя, но и най – лекото и топло легло не може да ме накара да се почувствам по същият начин като ти, когато заспивах в прегръдката ти.

Кийбал така и не разбра кога разстоянието между тях стана по – малко.

-  Вече съм твърде дребен, за да те прегърна по същия начин.

-  Не това бе важно, а факта, че бе при мен и че ме закриляш.

-  Никога няма да престана да го правя.

След тези си думи не мога да се сдържи. Доближи се и я целуна. Изненада се, когато Медейра му отвърна и постави ръце около шията му. Придърпа го към себе си. Не възрази. Нежно я прегърна и целуна по устните, които му ставаха все по – примамващо сладки с всеки изминал миг.

Лежаха заедно и се докосваха почти свенливо, преоткривайки тайни радости, за които дори не са подозирали. Времето започна да се движи по спирала от безкрайност, а нейното тяло се превърна в център на вселена му. И в тези мигове на задоволство Кийбал накара всяка частица от своето тяло да съпреживее нейното удоволствие. Изгубена във времето, тя му отговаряше, шепнеше задъхана любовни думи, които изпълваха неговата инстинктивна реакция с отприщена енергия и страст на освободения й копнеж. И най – после те се сляха, изгаряха в огъня. Лежаха прегърнати, спокойно. Доволни от любовта, доволни един от друг, заспаха.

Сутринта ги завари будни, прегърнали се. Не говореха, а и не искаха да го правят. Едни думичка би била достатъчно, за да развали красотата та мига. На няколко пъти Кийбал отново не можеше да се сдържи, придърпваше я леко към себе си и целуваше. Усмихнатото й, грейнало, лице му показваше колко щастлива е тя. И тази мисъл го изпълваше с безгранично щастие.

Няколко дни след това Медейра и Кийбал бяха в двора на двореца, за да изпратят Боуен. Ловецът отказа да остане там за по – дълго. Просто си бе такъв.

-  Какво мислиш да правиш оттук нататък? – попита го лорда.

-  Със сигурност се отказах от лова на дракони. Може и да си човек, но поне малко промени мнението ми за тях. Доколко онзи, които разруши селото ми... шанса да го намеря е много малък, а и може вече да е мъртъв.

-  Тогава защо не останеш още малко, поне до сватбата. - предложи Кийбал, прегръщайки Медейра през кръста

-  Я пак ми напомни кога беше да бъде тя?

-  След половин месец. Постарай се да дойдеш! Или после ще се разправяш с мен.

-  Няма да изпусна сватбата на един лорд, нали? Особено, когато младоженката ми е като сестра. – яхна коня си и им махна за сбогом – Ще се видим тогава.

Боуен пришпори жребеца си и скоро изчезна от погледите им. Двамата останаха на местата си, докато образът на мъжът изчезна от погледите ми. Тогава Кийбал се отдръпна малко от нея и заговори:

-  Какво мисли да прави сега моята прекрасна милейди?

-  Това, за което ме помоли сутринта – да измисля нов знак за знамето ти и после с другите жени да си ушием, за да може до сватбата ни в целият замък да се вее новото знаме. Времената се менят – не може да оставим този остарял герб.

Обърна му гръб и тръгна към близката сграда. Рамот, която досега летеше покрай една от кулите се доближи до нея и кацна на рамото й. Медейра я погали.

-  И какъв ще е той? – подвикна след нея той

Тя се обърна и с нахална усмивка му отвърна:

-  Дракон. Огромен, заплашителен, готов да разкъса врагът си, но и да защитава своето, дракон. Говоря за дракон, които да прилича точно като човекът, на чието знаме ще се вее.

Кийбал се заспя. Не се й съмняваше, че това ще е нейния избор. Познаваше я добре. Не се е съмняваше, че много скоро всички хора в кралството щяха да разберат, че замъкът отново се е върнал към живота. Може и да имаха малко проблеми в началото, но един по един щяха да ги преодолеят. Щеше да се прочуе като човекът, които някога е бил дракон. Дори и сега чуваше хората да го наричат Драконовия лорд. Защо наистина да не отвърнеше на думите им, когато той бе станал такъв?