Легенда за любовта част 3

                         ***

Измина седем цикъла откакто влюбените избягаха от кралската планета. Избягвайки хадуинските и скрански територия те обикаляха из различни планети – някой от тях търговски, други не. Не оставаха дълго на едно място, за да не би някой да разпознае принцесата или скранския капитан. Но за сметка на това си прекарваха добре. Приемаха всичко като една безкрайна обиколка из чудните места на Космоса.

Веднъж се озоваха на едно търговска планета, не много далеч от скранските територии. Това подсети Киа да направи нещо относно външността си, за да не привлича излишно внимание. По тези места имаше повече скранци отколкото на другите, които бяха посещавали засега. Тук присъствието на един хадуин не е желано. Сложи си ръкавици, без пръсти и малкия й проблем бе решен.

Един ден се намираха на един астероид. Алазар искаше да отидат там тъй като в цялата област тук се намирал един от най – добрите хирурзи. Скъпо взеимаше, но според Кхун нищо не бе достатъчно скъпо щом се отнасяше за любимата му принцеса.

След като раните й зараснаха на гърба й имаше няколко грозни белега. Те бяха част от едно минало, което и двамата искаха да забравят и затова Киа се съгласи да й ги махнат. За не повече от половин час докторът я оправи. Искаше да махне и малкия белег от лявата страна на шията – онзи, които можеше да я убие за хризми. Но това не стана. Всеки път, когато се огледаше някъде виждаше една променена Киа. Тя не бе онова капризно момиче, което бе преди има няма седем цикъли. Пред нея седеше една смела и сигурна в себе си жена. Готово на всичко за човека, които обичаше. Белегът бе доказателство за препятствията, които двамата с Алазар трябваше да преминат, за да бъдат накрая заедно.

Тя не махна белега си!

Не много далеч от астероида имаше търговска планета. Киа искаше да купят от там някой неща и остави любимия си в един бар не много далеч от звездолета им и отиде на пазар. Половин арн по – късно вече бе взела каквото искаше, остави го на кораба и отиде при Алазар. Не носеше никакво оръжие, но на колана си имаше няколко малки ножчета, които умееше перфектно да използва. Още преди да влезе в бара забеляза няколко скранци, които с подозрение я гледаха. Това малко я притесни, но вече бе помислила ако попадне в подобна ситуация. Веднага се свърза с Кхун по комуникатора.

-  Виждаш ли онези четиримата скранци до входа на бара. Наблюдавайки ги добре, не ми вдъхват особено доверие.

-  Защо си мислиш така? – почуди се той, отпивайки малко от питието си и обхождайки с поглед бара, за да може да разбере за кои точно говори Киа

-  Просто ме послушай. Става ли?

Алазар не и отговори, но не спря да гледа към нея, докато тя със сериозна походка вървеше съм него. Накрая застана до него на бара и без дори да го поглежда тихо говори:

-  Сложи си транслатора. – подаде му устройството – Настроила съм го само да превежда от английски, за да ме разбираш.

-  Защо ми е да го правя? – почуди се той, като погледна към устройството, а после към нея – Нещо не разбирам Киа.

-  Ще изиграем един малък театър, докато не напуснем планетата ще съм ти подчинена, която не може да говори, но разбира какво и говорят. От непозната планета съм, не съм хадуинка, а землянка и се казвам Саманта. Просто ме послушай!

-  Добре. – съгласи си се той, постави си комуникатора

-  Така е по – добре. – започна да говори на английски

-  Искаш ли нещо за пиене? – предложи й Алазар

-  Не, на една прислужничка и е забранено да пие на публично място, особено в компанията на своя господар. – обясни му Киа

Всичко това изглеждаше много глупаво на мъжа, но предпочете да не спори с нея. Същевременно обаче той също забеляза подозрителните погледи на скранците спрямо любимата му, когато влезе. Обладаха го смесени чувства на ревност и подозрение. Нещо щеше да се случи. Продължи спокойно да се пие питието си все едно нищо не е станало.

Не измина и хризма откакто двамата приключиха разговора си, когато при тях дойдоха същите онзи скранци, които ги наблюдаваха – първо само Киа, а след това и ние. Мъжът, които бе застанал най – отпред заговори:

-  Скранец и хадуин – странна комбинация. Не мислите ли, че на някой хора това може и да не им се хареса особено. – заяви им той, като гледаше право към Кхун

-  Имате някаква грешка. – дружелюбно възрази Алазар като дори се усмихна – Тук не виждам никакви хадуини.

-  Ами тя? – попита един от другите мъже, като посочи Киа

-  Тя не е хадуинка! Землянката е моя прислужничка, която дойде да ми каже, че е свършила всичко, което й заповядах. – отвърна им той, продължавайки да се държи все едно тези четиримата са му първи приятели

-  Прилича на хадуинка. – заяви отново най – близкия

-  От една далечна планета е – Земя. Като се замисля малко наистина прилича малко на хадуин, но ви уверявам, че не е такава. – започна да ги убеждава

-  Познавам много и най – различни планети, но за първи път чувам за такава носеща името Земя.

Зад него се чуха одобрителните гласове на другите трима. Никой от тях не за съществуването на тази планета. Нямаха никаква причина да им вярват. Киа осъзна това и реши да се намеси. Обърна се към Алазар и заговори:

-  Опитай се да ги убедиш, че Земята е все още недоразвита планета. Случайно сте я открили и решиха с екипа ти да я разгледате. Корабът ви е имал авария и сте кацнали. Аз съм ви помогнала и вие сте решили да му вземете със себе си. Независимо от волята ми. – обясни му тя

Благодарение на комуникатора само Алазар я разбираше и така остави другите мъже в недоумение. Той предаде думите й, като се опита бъде колкото се може по – убедителен. Не му харесваше тази роля, но отдавна бе осъзнал, че само така имат шанс да се измъкнат, без да предизвикват излишни скандали или дори боеве, ако се наложеше.

Изглеждаше, че мъжете повярваха на разказа и вече не се съмняваха в произхода й. Единствено близкия мъж, които и пръв ги заговори не се довери напълно на историята на Кхун. След като Алазар свърши своя кратък разказ онзи заговори:

-  Щом вече служи при теб почти половин цикъл защо тогава не може да говори нашия език? Може поне един комуникатор да й се даде. – попита подозрително той

-  Но тя разбира всяка една наша дума, само дето не може да говори много добре и предпочита изобщо да не го прави. – възрази Кхун.

-  Ами тогава как се разбирате? – продължи мъжът.

-  Чрез моя комуникатор – посочи ухото си. – Използвам го постоянно, не за първи път ми се е случвало да се срещам с такива, които не говорят официалния космически език.

-  По – рано споменахте тя е била на пазар. Как е успяла да вземе нужните неща като не може да говори езика? – продължи със своите въпроси.

-  Наистина, Саманта. Забравих да те питам за това. Как го направи? – наложи се Алазар да се престори, че има някакви подозрения към девойката.

Киа обаче бе готова за всичко, което можеше да им предстои. От дълго време очакваше нещо подобно да се случи и бе готова с всичко. Без да изпитва страх или поне несигурност се обърна към Алазар: 

-  Била съм с още един от екипажа ни. Той е отишъл да прибере нещата, които сме взели, а аз съм дошла тук, за да ти съобщя, че всичко е готово и скоро ще можем да потеглим. 

След като Кхун им разказа накратко скалъпената от Киа история и след още няколко въпроса от страна от онзи мъж, скранците се убедиха, че слугинята не е хадуинка. Дори и още да имаха някакви съмнения нямаха доказателство против тях двамата.

Изглежда обаче, че Киа бе създала впечатление на водача им. Приближи се малко към нея и я докосна по лицето. Отвратена от докосването му принцесата рязко отдръпна ръката му и заяви, на английски:

-  Помисли ли си да ме докосне още веднъж ще го убия.

Алазар сметна за по – добре да не му го казва, но мъжът го накара с въпроса си:

-  Какво каза тя?

-  Каза, че ако я докоснеш още веднъж ще те убия. Повярвай ми – може да го направи. Виж дал съм я как убива и не искам да съм на твое място.

Мъжът отново спря погледът си върху принцесата. Усмихна се и заговори, все едно последните думи на Алазар нямаха никакво значение.

-  Имаш много хубава прислуга. При това с характер.  За колко ще ми я продадеш?

Въпросът доста изненада скранеца и накара жената да потръпне. Знаеше, че нейния любим няма да позволи да й се случи нещо, но както виждаше онзи скранец се страхуваше, че може да навреди на Алазар.

-  Тя не се продава! – бавно, но със строг тон заяви Кхун

-  О, я стига. Всичко и всеки си има своята ценя. Просто ми назови нейната и веднага ще ти пратя.

Понечи отново да я докосне. Бе протегнал ръка, когато Алазар я хвана и бутна към мъжа назад. В продължение на няколко микронди се гледаха право в очите. Накрая онези мъже се отдалечиха тръгнаха. Явно онзи бе сметнал, че Киа не си заслужава чак толкова, че да се бие заради нея, защото Алазар бе готов да го стори.

След няколко хризми Кхун и принцесата излязоха от бара. Без да продумат и една думичка помежду си. Алазар едва вярваше, че наистина бяха успели да излъжат онези скранци. По едно време искаше да я заговори, но тя му направи знак да си премълчи. След като си доизпи питието Киа застана срещу него и го попита:

-  Връщаме ли се на кораба, господарю. – попита го на галактически, така че всички наоколо да я чуят

-  Да, Саманта връщаме се. – отвърна той, остави чашата си на барчето и тръгна към изхода следван от своята прислужничка

Вървяха един до друг, покрай различните магазини и сергии, запътили се към кораба си. Алазар отново пожела да заговори любимата и свали комуникатора. Мигновено тя му даде знак да си го сложи и нищо да не казва премълчи.

-  Предпочитам да продължим играта, докато не се махнем от тази планета. Струва ми се, че онзи мъж още ни следи. Може да го направи дори и след като се качим на звездолета. – накратко му обясни тя, без дори да поглежда към него

Малко притеснен от думите й Алазар се заоглежда наоколо. Очите му бяха станали черни, за да има по – добро зрение. В първият миг не го видя, но после... Скрит сред тълпата наистина видя онзи човек да ги наблюдава. Продължи да отглежда наоколо, все едно търси нещо друго. Не го намери и малко по – бързо продължи след Киа. Вече не се съмняваше в думите й. Прошепна й малко да побързат.

Накрая, когато стигнаха до кораба. Веднага Киа се запъти към командното, седна пред пулта и приготви кораба за отлитане. Когато Алазар отиде при нея вече бяха напуснали атмосферата на планетата и тя подготвяше кораба да навлезе в хиперпространството. Седна на мястото до нея и без да може повече да сдържи изумлението си от плана на хадуинката се усмихна, възкликвайки:

- Никога не бих се досетил. Ако не беше ти сега най – вероятно щяхме да сме трупове.

-  Или пък пленници на скранците – довръши мисълта му. – Подозирах, че може да се случи нещо такова и отдавна измислих този план. Не е нищо особено, но като видя ни свърши добра работа. Щом видях онези скранци веднага разбрах, че добре съм постъпила, като прикрих едгрите си иначе щяхме да имаме огромни проблеми. – обясни му тя, като включи двигателите за пътуване в хиперпространството

-  И кога по – точно си измислила този план и защо никога не си го споменала пред мен?

-  Обмислях го, когато не бе покрай мен, за да ме разсейваш.

-  И как по – точно те разсейвам? – нагло попита Алазар, все едно не знаеше отговора.

Без да поглежда към нея спусна пипалата си към нея. Едното се плъзна по бедрото й, докато другото се бе насочило по – нагоре към гърдите и шията й. Киа се усмихна при лекия, приятен гъдел, които винаги изпитваше, когато той правеше така.

Звездолетът навлезе в изкривеното пространство. Киа включи изкуствения интелект и след като той се зае с управлението на кораба, махна пипалата му от себе, отиде при него и тихо прошепна в ухото му:

-  Точно така! Освен това не мисля, че щеше да се съгласих да играя ролята на една слугиня.

-  Тук вече си права. Ти си една принцеса, а не обикновена прислужница.

-  Вече не съм принцеса – заяви му сериозна. - Отказах се от този си титла още в микронда, в който щом осъзнах, че те обичам.

-  За мен винаги ще си останеш принцеса, независимо от мнението на другите – хадуини или скранци.

Преди до може да реагира по някакъв начин или поне да каже нещо Кхун я придърпа напред, така че да седне в него. С ръка около кръста й и друга – на гърба, с която да не й позволи да му се измъкне той я целуна. След този миг всичко, което им се случи този ден бе забравено. Изчезна някъде много далеч от тях, като прочетена страница на книга. Двамата отново бяха заедно, сами, без да има кой да разруши щастието им.

                                                                  ***

Изминаха три цикъла от този малък инцидент. Въпреки че от тогава не се бяха доближавали толкова до  скранските територии Киа не спираше да носи черните си ръкавици. Така сякаш се чувстваше много по – свободна отколкото без нея.

Двамата бяха перфектната двойка. Но и обичащи се хора могат да се скарват понякога. През тези три цикъла бяха имали няколко дребни спречквания, които почти веднага бяха забравяни. Последното обаче имаше много по – различен финал.

Бяха на малка търговска планета, защото Алазар искаше да купят онлакс. Техния бе на привършване и се налагаше да вземат. Киа отказа да го придружи. И без това и бе скучно тук. Предпочете да го изчака в един бар, които бяха видели наблизо.

Половин арн по – късно Алазар вече бе купил онлаксът и го остави в кораба. Искаше му се веднага да отиде при любимата си и да види с какво се занимава. Това, което обаче видя щом влезе в заведението изобщо не му хареса – принцесата разговаряше с двама мъже. В това нямаше нищо лошо стига единият открито да не я сваляше, а Киа да се правеше, че изобщо не забелязва това.

При вида им нещо в Алазар се надигна, винаги бе малко ревнив относно принцесата, но нито веднъж тя не му беше давала повод така да се разгневи. Пожела да отиде там и да убие онзи човек, само защото си е помислил да се доближи до нея. Успял да потисне чувства си запъти към тях. Щом Киа го забеляза веднага се усмихна и му направи знак да се приближи. Без да й обръща поне малко внимание, застана между нея и двамата и заговори:

-  Разкарайте се! – заповяда им той, в очите му се четеше гняв

-  Не мисля, че вие имате някакво право да казвате какво да правим. – нагло отвърна му мъжът, които сваляше Киа

-  Предупредих ви! – заяви му Кхун

Очите му бяха станали зловещо черни. Бе поставил ръка на оръжието си, готов да го извади и да ги убие на място. Не се наложи! Мигновено смелостта на двамата мъже изчезна, те вдигнаха ръце и онзи, които му отговори се обърна към скранеца:

-  Няма нужда от насилие, приятел. Тръгваме си!

Алазар не ги изпусна от поглед, докато не отидоха чак на другият край на бара. Тогава се обърна към Киа, която направо не можеше да повярва на очите си. Преди не го бе виждала да се държи по подобен начин и това изобщо не й хареса.

-  Какво те е прихванало, Алазар? – раздразнена го попита – Просто си разговаряхме, а ти изведнъж ни прекъсваш, като ги заплашваш. Не е характерно за теб!

-  Не виждаше ли как онзи те сваляше.

-  Видях, да не съм сляпа и какво от това?

-  Не искам никой друг да те има – ти си само моя!

В яростта си скранецът изобщо не се чуваше какво говори. Изобщо не заподозря колко много обиди Киа с последните си думи. Бясна тя го удари силно в гърдите, така че да се отдръпне назад и бързо си тръгна от заведението. Запъти се към кораба. Усети как по страните й имаше сълзи. Малко зад нея вървеше Кхун, опитващ се да я догони, но тя се оказа прекалено бърза за него.

Успя щом стигнаха звездолета или по – точно, чак когато Киа вече бе пред тяхната стая. Тя тъкмо възнамеряваше да влезе вътре, когато Алазар я хвана за ръката и придърпа към себе си. После застана пред вратата и заговори:

-  Искам веднага да ми кажеш с какво толкова те ядосах, защото нещо не мога да го проумея. – извика й.

-  Аз си нямам никого! – бясна му отговори. - От всички хора, които някога съм познавала ми е останала само една приятелка – Тайма, която дори не знам дали е жива. Ако се опитам да се свържа с нея има огромна възможност да подслушат разговора ни и като нищо да ни открият и заловят, а аз не искам това да се случи. Не съм свикнала да съм сама, Алазар, и понякога имам нужната да си поговоря с някого, когото и да е.

-  Нали имаш мен?! – почуди се Алазар

-  Имам предвид още някой. – с по – мек тон отвърна му. - Харесва ми, когато чувствам, че не съм сама. Свикнала съм да към заобиколена от хора и ми е приятно, когато мога да си поговоря с някой от тях. 

-  Знам как се чувстваш. – Кхун я гледаше спокоен, със съчувствие. – През целия си живот винаги съм бил заобиколен от хора. Винаги съм бил част от група, поделение или отряд, дори и когато бях капитан не оставах сам, дори за няколко арна. Мисълта да съм сам ме ужасява, но ако това някога се случи значи, че и теб няма да те има. Възможността да не си до мен е единственото нещо в цялата Вселена, което няма да мога да понеса – Алазар спря, поглеждайки настрани от нея – Просто не искам да те загубя, Киа!

-  И си мислиш, че като ми позволяваш да говоря с други хора, особено мъже, има шанс да те изоставя, така ли?

-  Нямам нищо против, но онзи те ухажваше.

-  Видях и ми бе забавно, но нямаше да му позволя да ми повлияе.

-  Това ме вбеси!

-  А ти не ме ли вбеси с думите си? Оскърби ме! Може да ме наричаш своя жена, другар, спътничка, приятелка, дори любовница, ако така искаш, но не и своя собственост. Аз не съм твоя, Алазар Кхун, и никога няма да бъда! – влезе в стаята и заключи след себе си.

Алазар остана пред вратата, като я умоляваше да го пусне, но тя не го направи. Единственото, което стори бе да му каже да се маха. Той я послуша и отиде в командното. Не искаше повече да остава на тази планета, но и точно сега не му се пътуваше никъде. Излетя!

Наистина бе сгреших, като наговори всички онези неща за Киа, но чак сега проумя колко дълбоко я бе наранил. Искаше да й каже, че съжалява, че в действителност не го мислеше, но вече бе твърде късно. Реши отново да се поговори с нея. Приземи се на другото полукълбо на планетата и се запъти към стаята й.

Междувременно Киа се опитваше да се успокои. Алазар я бе ядоса като никога досега. Никой, никога не я бе обиждал както той. Тя не бе нито негова, нито на когото и да е другиму. Сама си бе господар и не принадлежеше не никой друг освен на себе си. Кхун нямаше никакво право да я възприема като негова собственост и толкова ревниво да я защитава. Не веднъж му бе доказвала любовта си, но като че ли това не му бе достатъчно и продължаваше да си мислеше, че тя ще може да си тръгне. За миг дори пожела да има нужната сила да го направи, но нямаше. Дълго време просто седя на един стол, загледана в нищото и мислеше. Не след дълго се седи за нещо друго, почти същото, което можеше и да оправи нещата.

Застана до отворената врата, за да го изчака да дойде. Не се наложи да седи там много дълго. Когато дойде започна да говори:

- Трябваше двамата много сериозно да си поговорим.

-  Така е. – съгласи се и влезе вътре.

Седна на леглото и я за огледа. Киа остана права срещу него.

-  Изминаха вече десет цикъла, но ти продължаваш да не ми вярваш напълно. – Алазар пожела да възрази, но тя го спря – Остави ме да се доизкажа. Вярно може би малко сгреших, но това бе нищо в сравнение с твоето поведение. Заклевайки се в кемър с теб наистина държах на думите си. Никога няма да бъда с някой друг! Днешното ти поведение, обаче само ми доказа, че ти ми нямаш доверие и никога не си ми имал.

-  Не е така! – възпротиви й се

-  Точно така е. Няма нужда да си признаваш.

-  Вече ти казах. Ядосах се, а знаеш, че тогава не мога да се контролирам.

-  Знам, но не това вече ми омръзна. Да не си мислиш, че не съм забелязвала как лицето ти се намръщваш всеки път, когато говоря с някого и компанията ме ми е приятна. Искам малко свобода, а и мисля, че и на теб ще ти дойде добре. Една вечер, тази вечер, да забравим клетвата си. Да правим каквото си пожелание и с когото си пожелаем. После на спокойствие сутринта ще обсъдим какво ще стане нататък с нас.

-  Възможно ли е нещо подобно, след като си се заклел в кемър?

-  Чувала съм за един, два случая в историята на народа ми. Значи е възможно. Съгласен ли си?

-  Не.

-  А аз мисля, че трябва да се съгласиш.

-  И защо?

-  Предупредих те, че ще се случи нещо подобно. Ти не си хадуин, а не можеш да разбереш истинския смисъл на кемър. Не усещаш неговата сила и същност. Аз съм отгледана и обучена, да спазвам и уважавам законите на народа ни, включително и този. Ако един скранец се закълне в кемър, това няма значение за него - това са просто думи.

-  При мен не е така!

-  С нищо не показваш обратното. Не заслужаваш да носиш тази гривна.

Преди той да може да я възпре принцесата отключи гривната му и я захвърли на пода. Няколко мига Алазар я гледаше невярващо. Поведението й бе много странно. Отново започна да се ядосва, заради думите й. Киа го подценяваше... Не му вярваше.

-  Добре щом искаш тази си свободна вечер, имаш я. Но аз искрено вярвам в кемър и противно на твоите убеждения, разбирам неговата сила.

-  Започвам да мисля, че не е така. – тихо промълви тя.

Така и двамата отидоха в различни клубове, за да се повеселят.

Първия час бе добре, но после на Киа и стана някак самотно. Нещо липсваше. Оглеждаше се наоколо, опитвайки се да проумее какво бе това, което я караше да се чувства така непълна. Опита се да се весели, дори се остави на няколко мъже да я ухажват, но нито един от тях дори малко не приличаше на Алазар. Или някой бе прекалено висок, или нисък, друг пък бе прекалено мускулест, или не й харесваше начина по който говори. Сравнение с нейния любим никой не бе достатъчно добър за нея. Накрая просто се отказа и реши да го потърси.

Прекара повече от арн в обикаляне от едно заведение в друго, докато не то намери. Никога не бе предполагала, че ще стане свидетелка на онова, което видя там. На една от по – отдалечените маси се бе отпуснал Алазар и се целуваше с една жена. Тя направо се бе вкопчила в него. Докато вървеше към тях свали гривната си и я хвърли към него. Чак тогава е забелязаха.

-  Скранецът си остава скранец, независимо от всичко!

Когато излезе навънка, се затича по улицата. На няколко пъти се сблъска с останалите пешеходци, но дори и тогава все едно не ги виждаше. Накрая стигна звездолета. Отново се затвори в стаята си и се отдаде на скръбта, която я бе завладяла. След време чу гласът на Алазар по комуникатора:

-  Отвори вратата, Киа. – говореше нежно, но настоятелно. – Искам да говоря с теб. Нали ти сама ми каза, че трябва тази вечер да забравим един за друг. Опитах се, но не успях. Това, което видя... просто се случи. Няма как да го обясня. Виновен съм! Но моля те – отвори.  

Принцесата обаче не направи нищо подобно. Изключи комуникатора си и продължи да лежи на леглото. Още можеше да чуе гласа на любимия си отвън, ударите по вратата, но остана да лежи. Не можеше дори да помръдне.

Алазар прекара още няколко хризми отпред, но нямаше никакъв отговор от нейна страна. Прецени, че в момента най – добре ще е да я остави сама, а после да се върне и да поговорят на спокойствие. Отиде в командно. Стоя там и нищо не правеше. Опитваше се да измисли подходящо оправдание за станалото, но такова нямаше.

През целият следващ ден Киа не излезе от стаята си. Алазар вече не издържаше вече да седи пред вратата и да се опитва да я убеди да го изслуша. Поразходи се, влезе в няколко бара, огледа местните стоки. Търсеше нещо, което би могло да се хареса на принцесата, въпреки че знаеше, че нищо не е способно да поправи грешките му. Накрая просто се отказа и тръгна обратно към кораба.

Вървеше по улицата, когато един човек му даде знак да се приближи. Озадачен Алазар го послуша. Човекът, които го повика бе на външен вид не много възрастен. Скранецът не бе сигурен от коя раса е, но от удебелените вежди и голямото чели приличаше на жител от галактиката Такио.

-  Видях ви с онази жена в бара. – заговори непознатия.

-  В кой по-точно?

-  И в двата. Изглежда, че си имате проблеми.

-  Това не ви засяга.

-  Така е, но имам предложение за вас, на което не можете да ми откажете, Алазар Кхун.

-  Откъде знаеше името ми. – попита раздразнено мъжът

-  Знам много неща за вас. Един ден вие просто сте изчезнали и никой не е могъл да ви открие. Не след дълго се плъзнаха слухове, че принцесата на хадуините избягала със скранския си любовник, които съвсем случайно се наричал Алазар Кхун. Историята е много интересна, нали?

-  Какво искате?

-  Ще говоря напред. Трябва ми човек е опит в пътуването в непознати територии.

-  Има много такива.

-  Да, но искам най – добрия, а според това което знам за вас, вие сте най – добрия. Вие ми помагате, като разбира се ще получите възнаграждение, а аз ще запазя вашата малка тайна.

-  Не ме интересува! – машинално отвърна Алазар.

-  По – добре ще е първо да го чуете, а после да ми отговорите.

-  Добре, слушам ви.

                                                                       ***

Арн по – късно Алазар се прибра на борда на кораба и откри, че Киа не е в стаята си, а в “кухнята”. Не се изненада нито когато я видя да яде, нито когато извърна лице, когато го видя.

-  Искам да поговорим. – заговори я.

-  Няма за какво, скранецо. – студено му отвърна.

Държанието й, в този момент бе повече и от ужасно. Алазар не бе предполагал, че тя може да се държи по подобен начин – толкова студена и отмъстителна. Дори и когато хладнокръвна уби онзи хадуински войник, които го бе ранил не изглеждаше така, както сега.

-  Мисля, че има и ти ще ме изслушаш. – бе застанал така на входа, че всеки неин опит да се измъкне да не завърши с успех - Първо ти сама каза, че имаме свободна вечер и аз я използвах. Нямах намерение дори да целувам онази жена, но тя ме хвана натясно и аз просто й отвърнах.

-  Не ме интересува какво се е случило или защо. Вече съм взела решение.

-  Така ли? – изгледа я учудено. – И какво е то?

-  Всичко хубаво си има своя край. – погледна го – Ще си тръгнеш от този кораб. Не искам никога повече да те виждам.

-  Ами клетвата ни?

-  За тебе тя не означава нищо, защо трябва да значи нещо за мен?

-  Не говори подобни неща, Киа.

Докосна рамото ти. Принцесата подскочи като изгорена и го погледна свирепо.

-  Не смей никога повече да ме докосваш, скранецо.

-  Престани да ме наричаш така. Имам си име и ти много добре го знаеш! – извика й в отговор.

-  Ще те наричам както си поискам, скранецо.

-  Както щеш! Ще си тръгна. Точно това исках да ти съобщя. Един човек ми предложи работа. Дори и да не бяхме скарани няма как да не приема. Хвана ме натясно. Надявах се, че и ти ще дойдеш, но щом това е желанието ти кой съм, за да се опитвам да те разубедя. Ще пътувам с него и хората, които ще събере до някаква планета. Само той знае пътя дотам. Вярва, че там има огромно съкровище и иска да му помогна да стигне до там, защото ме бивало в пилотирането в непознати територии. – запъти се към вратата, обърна се към нея и нежно заговори – Не ме интересува какво си мислиш. Никога ни съм искал да се стига до тук. Ако можех щях да върна времето назад и никога да не правя това, което сторих. Ще оставя комуникатора си включен, така че винаги когато си пожелаеш да поговорим. Надявам се тази раздяла да е само нещо временно.

Повече нямаше какво да й каже. Излезе и отиде да си приготвя нещата. През това време нито веднъж не видя Киа. Искаше да му се да поговорят още малко. Да се опитат да открият друго решение на проблема им, знаеше, че има такова, но тя не искаше да го послуша. Видя я само още веднъж, когато излизаше. Бе седнала в командното и гледаше нещо на екрана – не го интересуваше какво. Погледите им се срещнаха и почти веднага отклониха.

Мъжът поклати глава и тръгна.

Дълго след това Киа остана загледана в празният екран. Не можеше да мисли за абсолютно нищо друго, освен Алазар. Ядосваше се всеки път, когато си помислеше за него, но и не можеше да спре.

Напълно несъзнателно извади от изпод дрехата си медальона и започна да го разглежда. Преди време искаше да я изхвърли, но тогава Алазар я възпря. От тогава продължи да я носи, но не като предмет, който й дава най – различни правомощия след хадуинската политика и войска. Тези неща вече нямаха значение за нея. Все още я имаше възможността някой ден този знак да й помогне да се измъкне от някой неприятност, но засега подобно нещо не се бе случвало. Надяваше и да не се случи.

Изпълни желанието на Алазар и не го изхвърли, но направи нещо друго. Махна изображението й с брат си и го замести с друго, където се целуваше с любимият си и още едно, където прегърнати гледаха напред. Алазар бе против – някой можеше да го открие, но принцесата го убеди, че няма за какво да се притеснява. Малко хора знаят, че в нейният медальон има изображения и още по – малко знаеха как да го отворят. Най – малко трябва да е хадуин или да има като техните звезди. Още повече, че преди всичко трябваше да го вземат, а тя нямаше намерение да го оставя никъде.

Този медальон бе единствена и останала връзка с един вече отдавна отминал живот. Времето й на принцеса бе изпълнено с множество приятни и неприятно спомени, но все пак това бе част от живота й, от която не можеше да се отърве - независимо от желанието си. Замисли се какво ли щеше да стане ако не се бе запознала с Алазар или ако не бяха избягали заедно. Достигна до заключението, че нито с Шарак, нито с канцлер Палдар щеше да бъде толкова щастлива, колкото с него. Още го обичаше!

Остави плочката на командният пулт и посегна към гривната, която бе захвърлила по Кхун. Не знаеше как се е озовала тук. Може би той я е донесъл, след като се скараха. Докосна я и се спря. Колкото и да искаше не можеше да се откаже от кемъра. Веднъж вече даден този обед е в сила до края на живота ти. И тя щеше да го спази! Затвори очи, отпуснала се назад. Трябваше да престане да мисли за скранеца! Трябваше да го забрави! Независимо от всичко.

Не след дълго се отказа да седи повече на тази планета и излезе в открития космос. В другият край на системата имаше немного голям астероиден пояс. Там можеше на спокойствие на помисли върху всичко случило се и да се опита да намери някакво решение.

В пълна изолация от останалият свят Киа успя да издържи само петнайсет дни. Имаше чувството, че ще полудее ако не излезе някъде далеч от този кораб. Всяка една лектра от това място й напомняше за Алазар Кхун. От прекрасните мигове, които бяха имали заедно до последната им среща, когато той й каза, че си тръгва. Тогава го искаше, но сега... Каква глупачка бе да си мисли, че толкова лесно ще забрави човекът, които толкова силно обичаше.

На няколко пъти се чувстваше толкова подтисната, че бе готова да му се обади. В последният момент винаги се отказваше, подбудена от все още бушуващия в нея гняв. Той също я бе търсил. Многократно, но тя нито веднъж не му отговори. Понякога си изключваше комуникатора, а друг пък мълчеше и го слушаше. Липсваше й, но въпреки това не можеше да му прости всичките обиди, които й нанесе през последните им дни. Най – много я дразнеше това, че Алазар й нямаше доверие. Като че ли нищо, което направеше нямаше да е достатъчно, за да го обеди в чувствата си.

Когато вече бе достигнала върха на търпението си включи двигателите на кораба и се запъти към най – близката обитаема планета в системата. За щастие не бе онази, на която се разделиха. Там остана само осем соларни дни. Опитваше се да се весели. Постоянно ходеше на различни места, срещаше се с най – различни хора. Не след дълго осъзна, че несъзнателно постоянно търси Алазар. Знаеше, че той няма да е там, но това не й помагаше да престане.

Накрая просто не издържа и реши да отиде при него на онази планета. Нямаше намерение да го вижда или пък той изобщо да знаеше, че тя е наблизо. Искаше да разбере как той се чувстваше. Дали и той мисли за нея или, както не се й съмняваше, че е, я е забравил и вече продължаваше напред.

Не знаеше обаче как да стигне до онази планета. Дори нямаше представа как се казва тя или поне в коя галактика и система е. Съмняваше се, че и Алазар знае. Прекара доста време в размисли преди да се спомни думите му, че ще си оставя включен комуникатора винаги. Ако пренастроеше сигнала на своя би могла да определи точното му местонахождение и да го открие.

Отне и много време, но накрая всичко бе готово и тя тръгна по следите му.

                                                                ***

Изминаха четиридесет соларни дни откакто Кхун остави Киа и тръгна с капитан Намикос и екипажа му. Той се оказа алчен за власт, човек. Беше събрал група от десетина мъже, заедно с него самия, за да отидат на онази, забравена от боговете, планета. Всеки един от тях бе силен и доколкото скранецът можеше да заключи - добри бойци. На Алазар не му пукаше за нищо! Планираше веднъж завинаги да свърши с това и да се върна на планетата, за да потърси принцесата. Би го сторил още сега, но бе дал обещание и щеше да го изпълни. При всяка възможност се опитваше да се свърже с нея, но или не искаше да му отговори, или въобще не бе изключила комуникатора си.

Вчера бяха достигнали определената от капитана планета. Никой друг на борда не бе напълно убеден, че тук ще открият нещо, но докато Намикос им плащаше и им бе обещал процент от онова, което открият там, никой не протестираше.

Слязоха на планетата и веднага започнаха да изучават околността. Бяха разделени на групи от по двама човека, всяка от които имаше уред за откриване на подземни помещения - вракс. Единственото напътствие, което им бе дал капитана е, че трябва да търсят под земята. Жителите на тази планета главно живеели под повърхността, така че бе нормално там да са и техните съкровища. Това, което главно ги интересуваше бе огромна кръгла зала. Нищо друго нямаше значение.

Първите няколко дена не откриха нищо особено. Само няколко напълно безполезни тунела. Претърсиха ги от край до край, но нищо. Инцидентът се случи, когато поверяваха деветият им подред. Без никакво предупреждение тунелът започна да се срутва над главите им. Единственото спасение бе в бягството. В този момент всеки бе сам за себе си. Огромни блокове падаха над главите им. Един от първите хора, които излезе навън бе капитана. След петият човек, които го бе последвал входа, които бяха направили се срути. Останалите бяха мъртви.

Когато успя да спре кашлицата си Намикос се обърна към няколкото останали от хората му:

-  Какво по дяволите се случи там вътре?

-  Тунелът се срути. – отвърна му якият мъжага от Кимори

-  Виждам! Питам защо? – капитанът бе бесен

-  Опорите са се оказали прекалено нестабилни. – обясни Алазар, докато махаше мръсотията от дрехите си - Свежият въздух, които е навлязъл им оказал влияние и те са поддали. Нямаше как да го предвидим. По – добре да се откажем. Не се знае дали някога ще открием тази твоя зала, да не говорим за съкровището, които никой дори не знае дали съществува наистина.

Двама от мъжете кимнаха в знак на съгласие.

-  Сигурен съм, че то съществува! Не можем да се откажем просто ей така. Много път изминахме, а търсенето ни една сега започна.

-  Да и четирима са мъртви.

-  Тунелите, цялата тази планета е опасна. Колко време според теб ни е нужно, за да открием това твое съкровище и колко още колко живота трябва да погубим преди това?

-  Време колкото ни трябва. Оттук нататък ще сме по – внимателни. Да се връщаме в кораба! Стига ни за днес!

Никой не възрази срещу последните му думи. Събраха си нещата, които им бяха останали отвън и се запътиха към кораб, където ги очакваше малка изненада.

 Арн, по – късно те достигнаха кораба. Заради гъстата растителност, с която бе обсипана цялата планета те не можаха да видят нищо особено, докато не излязоха на чисто. Пред входа на кораба, до стъпалата се бе облегнала фигура. Сърцето на Алазар спря и несъзнателно той прошепна едно име:

-  Киа.

Нямаше съмнение, че това е тя. Никога не би могъл да я сбърка облечена в черният си костюм. Косата й бе прибрана на кок, така че да не й пречи. Два кичура висяха от двете страни на лицето й. На краката си бе закачила пистолети, а до колкото можеше да види си бе взела и малките ножчетата, без които бе обичаше да ходи никъде. Изненада се особено много, когато видя двойната спирала на ръката й. Срещна погледът й тогава за първи път се попита дали е тя. Преди винаги тези сребристи очи го опияняваха. В тях винаги можеше да види нейната обич и нежност, а сега... Сега от тези чувства нямаше й помен. Те излъчваха такава студенина, че можеше да я почувства как тя го пронизва дълбоко в сърцето.

Щом Киа ги видя да се приближават се усмихна и започна да пляска с ръце.

-  Никога преди не съм виждала по – жалка група от вас. Дори и аз, която нищо не разбира от тунели можех да ви кажа, че този тунел ще се случи много скоро. Трябва обаче да ви благодаря. От дълго време не съм се забавлявала толкова много колкото, когато видях бледите ви лица, когато една излязохте оттам.

-  Аз те помня. Те не беше ли жената, с която бе Кхун, когато го видях, Киа, ако не се лъжа. Как стигна до тук? И въобще защо?

-  Нека просто да я убием и да приключваме.

-  Само да посмееш... – започна Алазар, но жената го прекъсна.

-  Нямам нужда от защитата ти, скранецо. Вие сте само петима, без теб, защото знам, че няма да посмееш да стреляш. Без проблеми мога да убия трима от вас, преди някой да ме убие или по – скоро рани.

Инстинктивно тя докосна с ръка едно то ножчетата на крака си и Алазар леко се усмихна.

-  По-добре я послушайте. Лично съм я виждал да го прави.

-  Какво искаш? – попита след кратко време капитанът

-  Виждам, че се нуждаете от допълнителна ръка и си предлагам услугите.

-  И защо трябва да ги приемам?

-  Защото успях да установя местонахождението на няколко големи подземни зали – точно това, което търсите. Освен това не искам много - само две неща. Процент от печалбата от откритото тук.

-  И второ? – попита нетърпеливо Намикос.

-  Да държите скранеца по-далеч от мен

-  Малко странно желание. Мислех, че вие двамата сте доста близки.

-  Скранците никога не са били и няма да бъдат близки на хадуините. Каквото и да си видели между нас вече е минало! А миналото е нещо, което никой не може да върне, иначе досега щях да съм го сторила.

Последните думи ги изрече впила поглед в Алазар. Не мислеше за нищо друго, освен за печалното изражение на лицето му. Бе успяла да го нарани и това й хареса, малко. Изобщо не забеляза как капитанът приближи към нея.

-  Госпожо, наета сте! – тя му се усмихна – Сега какво ще кажете да дойдете на борда на кораба ми и да не обсъдим онези координати, които имате.

-  А какво ще кажете вие да дойдете на моя, където ще мога да ви покажа всичко на спокойствие. Съвсем наблизо е. Постарах се да първоначално да остана незабелязана, но вече няма смисъл да се крия. Ако искате може да вземете някой от хората си с вас.

-  Аз ще дойда! – заяви Алазар, искащ единствено да говори с нея на спокойствие

-  Съжалявам Кхун, но тя явно заяви, че не те иска покрай себе си. Оставаш! Кахейнт – ще дойдеш с нас!

Един от мъжете, висок, с леко сивкав оттенък на кожата и ярко сини очи, мина отпред и тръгна покрай тях двамата. Когато изчезнаха от погледа им останалите тръгнаха, изморени, към кораба. Алазар остана на мястото си, изумен от срещата си с принцесата и поведението й. Беше се променила. Това не бе онази Киа, която той познаваше и обича, а по – скоро онази, която той остави на звездолета.

Усмихнат Кимори се приближи до Алазар и го заговори:

-  Капитанът каза, че я познаваш. Какво ли толкова си сторил, че така да те мрази?

-  Преди не бе така. Сторих прекалено много грешки.

Мъжът тръгна към кораба.

-  Както и да е нямам да имам нищо против да останем някой път насаме. С удоволствие ще й покажа това – онова.

На лицето му се бе изписала самодоволна усмивка, която миг по – късно бе забелена от ужасна гримаса, причинена от болката, която Алазар му причини, когато го събори на земята и грубо изви ръката му. Наведе се към него и злобно прошепна в ухото му:

-  Ако още веднъж посмееш дори само да си помислиш да я докоснеш ще бе убия. Бавно и мъчително.

Пусна го и се отдръпна назад, докато той се изправяше. Опитваше се да се овладее, но не можеше да се успокои. Едва, едва се усмихна, когато видя страхът в очите на Кимори.

-  Какво ти става, бе човече. Просто се пошегувах. Нали ти сам каза, че между вас няма нищо.

-  Случващото се не те засяга, но започни предупреждението ми. – Алазар насочи пръст към него – Нищо не може да ме възпре да го изпълня.

Обърна му гръб и се запъти към кораба.

През следващите три дена повериха няколко от местата, които бе открила Киа, но освен няколко малки украшения и някоя друга запазила се статуетка не откриха нищо, което заслужи вниманието им. На хората това изобщо не им харесваше, но Намикос ги успокояваше с думите, че не могат да очакват нищо особено. Планетата е голяма, а те една сега започват.

Междувременно Алазар все се опитваше да говори с любимата си, но тя старателно го избягваше. Още по – трудно му ставаше и с забраната на капитана, които старателно го държеше настрана от нея. Виждаше, че той много я харесва, но до този момент тя с нищо не показа, че чувствата са взаимни. Хареса му това, че се държи толкова студено с всички, колкото и с него.

Беше им останало само още една пещера – най – голямата. От това, което бяха успели да открия това бе нещо като подземен храм, състоящ се от една единствена зала с няколко входа. Събраха се два екипа с начело Киа и Намикос, Алазар бе с капитана. Входът през които щяха да преминат бе главният. Дори не се наложи да копаят или да си пробиват път, за да го достигнат. Намираше се частично над земята. можеха да видят йероглифите по страните на стената, но никой от тях не бе спец, за да може да ги разчете. Без да им обърнат повече, от необходимото, внимание навлязоха в тунелите.

Първите няколко хризми нямаше нищо друго освен тъмнина, дори не бяха напълно сигурно дали няма някой страничен коридор и те да се тръгнали по него вместо по правилният. Оказа се, че не са сгрешили. Попаднаха в огромна зала, която изведнъж, заради техните фенери, цялата се изпълни със светлина. Алазар се огледа наоколо. В нея нямаше почти нищо! Няколко огромни колони, един олтар и висока поне двайсет крони от земята. Фигурата бе женска, но само дотук бе приликата с познатите му хуманоиди. Бе облечена в плътен костюм, обрисуват с непознати йероглифи. Вглеждайки се в тях на Алазар му напомниха малко онези, които срещнаха при влизането си в тунела. Лицето бе силно издължено, без никакви белези по себе си, с големи червени очи и дълги уши. Нямаше никаква коса.

Това, което обаче много повече заинтригува хората не бе толкова фигурата, колкото редките кристали използва й за очи. Когато се доближиха видяха, че има и още един, в ръцете й, голям поне колкото човешка глава. Бяха достигнали целта на търсенето си. Тъй като Алазар бе един от хората, най – близо до фигурата капитана му извика да се качи и да махне очите й.

Без да се колебае Алазар започна да се катери. Не бе никак лесно, особено по тази гладка повърхност, но накрая ги достигна. Преди да започне да ги вади се огледа отгоре. Погледът му веднага се прикова върху Киа, която бе останала най – назад, вгледала се във фигурата. Лицето й бе безизразно, но като че ли той можеше да види някаква тъга в очите й.

Без проблеми извади едното око и го хвърли на Намикос, които веднага се зае да го разглежда. Бавно се премести от другата страна на лицето и се зае с другото око. Също толкова лесно го извади, пъхна го в джоба си и започна да слиза. Вече бе свършил работата си. Други двама мъже вече се катереха нагоре, за да се заемат с последният камък.

Едва бе достигнал земята, когато всичко започна да се тресе. Погледна нагоре. Стените започваха да се рушат. Изплашен потърси с поглед принцесата, но тя бе изчезнала. Изплашени мъжете започнаха да бягат. Подвластен на инстинктите си направи същото. Видя всички да тръгнат по най – близкия коридор, но не ги последва. Реши да се върне по същият, по който бяха дошли. Каменните блокове падаха покрай него, някои успяваха леко да го ранят. Видя безжизненото тяло на един, май беше на Кимори, но така бързаше, че дори не се обърна, за да погледне лицето му.

Времето, като че ли бе спряло. Имаше чувството, че върви по този коридор вече часове наред. Започна да се изморява. Искаше да спре и да остави камъните да го затрупат, но продължаваше. Първият проблясък на дневна светлина събуди надеждата в него. С всички сили се затича към нея. Сега проходът бе станал два пъти по – малък, затрупан от падналите камъни. Успя да се измъкне миг преди парче скала да затвори завинаги входа. Остана да лежи по гръб на земята, дишайки тежко.

Първата мисъл, която му дойде в съзнанието, когато се посъвзе, бе Киа. Не искаше дори да си помисли, че е възможно да е мъртва. Просто не можеше да го понесе! Трябваше да се увери със собствените си очи, за да повярва, че вече не е жива. Знаеше, че поне един от хората им е мъртъв, но тя... тя бе останала най – отзад и можеше най – бързо да достигне до изхода.

Събра още малко сили и тръгна към другите изходи. Знаеха за още два и ако Киа бе жива трябваше да е някъде там.

Бяха изминали три арна, но от нея нямаше и следа. Вече бе обиколил и двете место, но не откри никакви следи от никой. Беше сам! Тогава чу вик. В първият миг не разпозна гласа, но после осъзна, че това е Киа. Можеше да го разпознае навсякъде. Започна да вика името й, но нямаше успех. Опита се да разбере откъде бе дошъл той, но не успя.

Седейки тук нямаше да постигне нищо. Почина за няколко хризми под едно близко дърво и тръгна към корабите. Там можеше да ползва сензорите им, за да открие любимата си. Не го интересуваше дали имаше още някой оцелял – важна бе само тя. И той бе длъжен да я намери, ако искаше така да спаси и самия себе си.

                                                                       ***

Веднага щом трусовете започнаха Киа осъзна, че трябва да се махне колкото се може по – бързо оттам. Не погледна нито веднъж назад, докато не излезе навън. Понякога можеше да чуе предсмъртните викове на хората зад себе си, но не им обърна внимание. Когато излезе навън вече бе убедена, че никой друг не се е спасил. Беше й все едно за онези безмозъчни грубияни, но Алазар... Въпреки всичко не можеше изведнъж да спре да го обича. Той не заслужаваше подобна участ.

Чувстваше се ужасно уморена, а и кракът я болеше. Не си спомняше кога точно, но по някое време го бе навехнала и дори ударила. Огледа се наоколо. Наблизо имаше голямо дърво, което щеше да й свърши добра работа. Облегна се на ствола му и затвори очи. Нужно й бе време, за да успокои бушуващите в нея емоции. Колкото и да се опитваше да не мисли за това пред нея постоянно се появяваше образа на Алазар.

“Какво ли се бе случило с него? Дали не е мъртъв?”, мислеше си разтревожено тя.

Отнякъде се чу шум. Киа се надигна и огледа околността. Не видя нищо, което да причини някакъв шум. Не можеше да е и от вятъра, защото на тази планета нямаше такъв. Накрая си помисли, че просто така и се е сторила и отново се излегна. Тъкмо го направи, когато отново го същият звук.. Този път погледа й видя странно на вид същество бързо да се шмугва покрай храстите отсреща. Мислеше да извади оръжието си и да разбере какво може да е било, когато силен, наподобяващ на земният токов удар премина през тялото й. Микронд след това се строполи на земята, в безсъзнание.

Арнове се нижеха един след друг. Алазар все повече се безпокоеше за принцесата. Вече бе проверил със сонар местността около залата и откри присъствието на вътре пет тела – капитана и хората му, но от нея нямаше и следа. Нервно си разхождаше из кораба, без да може да си намери място. Накрая не издържа и я потърси по комуникатора. Опита веднъж, втори път, трети, но принцесата не се обаждаше. Тревогата му нарасна многократно. Дори със сонар не откри и следа от нея. Нищо не знаеше за планета, освен казаното от Намикос, но и то не бе кой знае колко. Дори не беше сигурен дали планетата е необитаема или не. Единственото, което мозъкът му, че принцесата му е някъде там и може да се нуждае от помощта му.

Със залеза Алазар се отказа да бездейства. Вече не знаеше колко ли пъти се опитва да се свърже с Киа, но без резултат – все едно бе изчезнала от лицето на планетата. Все един търсач и го настрой да търси комуникатора й – където бе той, там трябваше да е и тя. Освен това взе и един джобен фенер и устройство за проследяване, за да се върне безопасно.

Сигурно бе вървял около пет или шест лексри от кораба, когато сигнала на устройството се учести – тя трябваше да я някъде наоколо. Огледа се наоколо. Намираше на някаква поляна, но от нея нямаше й следа.

Продължи да върви подир сигнала, когато той показа, че се намира точното място. Скранецът разгледа заобикалящата го среда. Киа я нямаше никъде! Изведнъж погледа му бе привлечен от малък проблясък след растенията. След като малко се поразрови из листата откри комуникатора й. Нямаше повече работа тук. Огледа се за последен път, за да потърси следите й - без успех. Побърза да се върне при корабите.

Притесни го мисълта, че може да е решиха да си тръгне, да го е изоставила. Нали вече веднъж го бе сторила? Къде можеше да отиде? Как въобще можеше да напусне тази планета без кораб? Тези и много други въпроси се витаеха из главата на Алазар, докато се не се върна на звездолета. От хадуинката нямаше нито следа.

Веднага отиде в командното и започна подробно сканиране на планетата. Резултатите изобщо не му помогнаха – гъстата растителност не можеше да се види какво има по земята. Алазар обаче не бе готов да се откаже. Все всичко, което може да му свърши работа и може да носи и започна самостоятелно търсене. С един вракс, с чиято помощ да сканира на малки разстояния, излезе навънка. Не искаше и нямаше да повярва, че любимата му я няма. Това не бе възможно!

Пет дена минаха от изчезването на принцесата, а Кхун продължаваше да търси, безуспешно. Последното място, където е била е онази поляна, но оттам тя просто изчезваше. Досега бе претърсил поне четвърт от планета, но нея я нямаше. Направо се бе побъркал от тъжа! Не знаеше какво ще прави ако не бе до него. Та тя бе целият му живот. Последните седмици го крепеше мисълта, че тя е някъде в безопасност, щеше да се върне при нея и да оправят нещата, но сега... Най – големия му страх се сбъдваше, а той нямаше сили да се пребори с него.

Бе се върнал на звездолета да си вземе нови запаси и да прецени накъде да  тръгне. Скоро приключи разглеждането на картите, които бе направил. Тъкмо излизаше от командното, когато едни от уредите засветиха. Някой приближаваше! Забравил за всичко друго, развълнуван мъжът погледна къде се намираше този някой, взе оръжието й се запъти към люка.

След микронди бе навънка и внимателно заоглеждаше наоколо. В първия миг не видя никого, докато не чу шум от едната си страна и се обърна натам. Не можеше да повярва на очите си, когато видя пред себе си любимата му, изморена и пребледняла като платно, Киа едва се държеше на краката си.

-  Алазар?! – чу се крехкия й глас

Веднага щом чу гласа й се съвзе, свали оръжието си и бързо се приближи към нея. Двамата вече бяха един до друг, когато Киа протегна ръка към него, докосна лицето му, усмихвайки се и припадна в обятията му. Ходенето към звездолета бе успяло да й отнеме последните сили, които имаше.

Алазар все още не можеше да повярва на очите си, но това наистина бе тя. Къде ли бе изчезнала толкова безследно? И как не ме успял да я открие по – рано, като вече бе търсил в тази посока. Като че ли се появи от нищото. Махна няколко кичура от косата й, за да види лицето й. Изглеждаше толкова изтощена, все едно от дни не бе могла дори да поспи. Нежно я целуна по челото. Трябваше да я загуби, макар и за кратко, за да осъзнае, че не може без нея.

Внимателно я вдигна на ръце и тръгна към кораба. Всичко щеше да се оправи след като пак бяха заедно. Скранецът осъзна, че плаче - сълзи на щастие, които не можа да сдържи, когато сърна пред себе си своята любимата. За първи път от дни, когато най – накрая тя бе при него, се почувства изморен. Последно време почти не бе спал, да не се говори за ядете.

Постави я на леглото и я зави, така че да не й студено. В стаята нямаше стол, затова седна направо на земята, така че да е наблизо. Не искаше дори за микронд да затвори очите си, защото можеше да се окаже, че всичко това е било просто сън и че тя не е тук. Киа обаче не бе никаква илюзия. Мислеше си за всички онези ужасни мисли, които му бяха в главата и колко глупави бяха те.

Не след дълго умората надделя над него и заспа. Събуди се много по – късно от докосването на нечия ръка по лицето. Веднага надигна глава и погледна към Киа. Тя също гледаше към него и се усмихваше. На лицето й все още се четеше умора и безпомощност, но също така и щастие.

-  Събудила си се. – заяви малко изненадан

-  Изглеждаш ужасно. – заговори тя, без да спира и за миг да се усмихна

-  Същото може да се каже и за теб. – отвърна й, докосвайки лицето й – Къде бе през всичките тези дни?

-  Колко време е минало? – запопита учудена

-  Днес е петия ден, но ти би трябвало поне това да знаеш? – изненада се от своя страна, Алазар

Стана от мястото и седна на леглото до нея. Принцесата се замисли, но нищо конкретно не можеше да си спомни. Всичко от момента в който чу онзи шум, поляната, случката в пещерата, си спомняше много добре, но от там нататък до срещата с Алазар и се струваше като нещо далечно. Опита й да се припомни и донесе само няколко отделни спомена, но те нищо не й говореха.

След около една хризма тя заговори, много тихо. Алазар трябваше да напрегне слуха си, за да чуе нещо.

-  Спомням си, че бях на една поляна. Чух шум. После явно съм загубила съзнание, защото много ми се губи. Намирах се на някакво непознато място, а покрай мен имаше хора. Не ги виждах, но ги чувах. Мисля, че сториха нещо с мен, но не знам какво точно. Правеха ми нещо, експериментираха, но не помня нищо конкретно. Всичко ми е като в мъгла, освен две неща. Една фигура, цялата в пламъци, все едно излизаха от нея. Имаше странни блестящи очи. Не приличаше на нищо, което да съм виждала или чувала, Алазар.

-  Стори ли ти нещо? Не може просто да си е седяла там?!

Киа се загледа в нищото, все едно там бяха всички отговори и тя само трябваше да ги види.

-  Спомням си, че заговори. Нямаше уста, но чух гласът му в главата си. Каза ми само, че много скоро ще разбера всичко, което е нужно. Тогава ще получа отговор на въпросите си.

-  Какви въпроси?

-  Не знам. Може би на тези, които ще си задавам? – предположи Киа

-  Преди малко каза, че си спомняш още едно нещо. Какво бе то? 

-  Страх! Умирах от страх.

Като чу частта за онези извънземни, които са си правили някакви експерименти с нея го разгневи, но успя да се въздържи и да не показва гнева си през Киа. Достатъчно неща й се бяха случили, за да я тревожи с поведението си. Дори сега, като я гледаше в очите, можеше да прочете уплахата в тях. Прегърна я и целуна по челото.

-  Вече си тук. Няма нужда да се страхуваш от нищо. Няма да позволя на никой да те нарани.

Останаха така, докато тя не се успокои и отново не заспа. Дори и тогава Алазар не можеше да се отдели от нея. Внимателно пак я постави да лежи и се излегна до нея, като я прегърна с едната си ръка. Сега вече изобщо нямаше да може да се отдръпне от нея, дори за микронд. Не искаше дори да си представи какво е преживява през тези дни. Страданието... страхът... Тя не заслужаваше подобни неща.

Сигурно бе минал около четвърт арн, когато Киа се събуди извиквайки. Веднага закри очи с ръце и започна изплашена да говори:

-  Не може да бъде. Не може! Не искам да повярвам.

Алазар не бе успял дори да затвори очи, когато тя извика, веднага я прегърна и започна нежно да й говори. В продължение на няколко хризми й говореше. Уверяваше я, че вече няма от какво да се страхува, че всичко ще бъде наред. Тогава тя го погледна право в очите и заговори:

-  Трябва да се махнем от тази планета. Още сега или ще умрем.

-  Какво? Откъде ти хрумна подобно нещо?

-      Ти не разбираш, Алазар. Ако не се махнем веднага оттук ще се случи нещо много ужасно. Нещо ще се случи с тази планета и ние ще бъдем на нея, когато това стане. Няма да можем да се спасим!  

-  Добре. Ще го сторя веднага след като се уверя, че ти ще останеш тук и ще си почиваш.

-  Ти отиди. Аз съм добре.

Отказал се да спори с нея, Алазар отиде в командното. Киа го наблюдаваше докато той не изчезна зад вратата и после отново си легна. Чувстваше се ужасно изморена, а това, което се случи преди малко изцеди и последните й сили. Нещо не бе наред и тя го осъзнаваше – вече не бе същата. Това, което онези същества й бяха сторили бе довело до странна промяна в нея и това щеше да промени целия й живот.

Скранецът не можеше да проумее какво я бе накарало толкова много да вярва на това, което видя, но то бе успяло да я изплаши. Може би да бе само въображението й, които си правеше гадни шегички с нея, но при вида на собствената си смърт тя се изплаши.

Приготви кораба за излитане. Всички системи бяха в ред, когато усети, че звездолетът се движи. Това бе невъзможно! Огледа се навън. Не кораба, а цялата земя се тресеше. Бързо вдигна корабите от земята и се запъти към откритото пространство. За миг се зарадва, че по – рано се бе сетил и бе закрепил старият кораб на капитана за техния.

Излязоха от атмосферата и бързо се отдалечиха от планетата. Когато бяха на около 1500 лексри от нея Алазар обърна кораба и погледна към планетата. Дори и от това разстояние можеше да се видят промените, които настъпваха по повърхността й. Земята бе пълна с вулкани, континентите бавно се движеха. Не можеше да повярва на очите си. Да бяха останали там още няколко хризми и щяха да са мъртви.

-  Това видях във видението си.

Киа седеше до вратата, замръзнала на мястото си, вперила поглед в екрана.

-  Видение ли?

-  Не знам как по друг начин да го наричам. Видях двата кораби в пламъци. Цялата планета претърпява драстични промени, заради острата промяна в орбитата си, около слънцето си. Хиляди вулкани изригнаха едновременно. Видях всичко това, все едно бях там. Беше ужасно.

-  Но как така? Нищо не разбирам.  

-  Бъдещето, Алазар, видях го!

Алазар я изгледа изненадан. Струваше му се, че след всичко, което двамата бяха преживяли вече нищо няма да му сте струва странно и невероятно, но то се случи. Не знаеше дали наистина да вярва на думите й или не. Всичко можеше да се окаже просто една голяма лъжа, но щом погледна в очите й и видя ужаса в тях разбра, че това не е някаква измама. Трепереше. Стана и силно се притисна в него, прикривайки лице в гърдите му. Известно време Киа дори не помръдна, когато изведнъж започна да плаче.

-  Няма смисъл да плачеш, любима. Всичко е наред. Живи сме. Всичко ще бъде наред.

-  Те е заради това.

-  Тогава защо плачеш.

Удряйки го леко по гърдите, му отвърна.

-  Гадно, мръсно копеле, защо не мога просто да престана да те обичам.

Чак сега Алазар разбра, че накрая Киа си е припомнила, че още му е сърдита. Бяха се случили толкова много, че и той бе забравил. Когато я чу, просто не можа да сдържи усмивката си. Тя се опита да се отдръпне, но дори и уморен бе по – силен от нея. Задържа я.

-  Може би по същата причина, по която и аз не мога теб. Ще ми простиш ли? За всичко! Съгласна ли си да продължим там откъдето всичко спря.

-  Само ако и ти ми простиш.

-  Няма за какво да ти прощавам. Ако не бях аз нищо от това нямаше да се случи.

-  Не е така. Когато пожелах да имаме свободна вечер, когато се ядосах и те изхвърлих от кораба. Дори и по – късно, когато се преструвах, че вече не изпитвам нищо към теб. Без моята намеса всичко щеше да се оправи много по - бързо и изобщо нямаше да се налага да стъпваме на тази планета.

-  Погледни го от добрата му страна – вече имаме още един кораб и рядък червен камък.

-  Какъв камък? – учудено го погледна тя

-  Второто око, което извадих. Така и не бях осъзнал, че е все още в мен, когато излязох от тунела, преди да бъде разрушен. Това обаче сега няма значение.

-  Никакво.

Киа доближи лице до неговото и го целуна. Вече всичко бе наред! Докато бе още в прегръдките му не можеше да спре да мисли за случилото се само преди мигове. Не знаеше какво може да очаква от новите си способности. Знаеше, че са способности и че това няма да е последният път, когато ще ги използва. Малко се страхуваше от тях, но същевременно осъзнаваше, че те не могат да й навреди. Може би дори някой ден ще й бъде от полза.

                                                                    ***

Девет цикъла измина откакто растителната планета бе унищожена и Киа откри новата си дарба. През това време принцесата успя да се научи да я използва и извиква всеки път, когато имаха нужда от нея. Имаше случай, когато видението – продължаваше да го нарича така, идваше изневиделица и тогава направо си умираше от страх. За разлика от нея Алазар се радваше, че я има защото не веднъж това им бе помагала да се измъкне от някой иначе доста неприятни ситуации.

Бе към средата на соларния ден и Кхун проверяваше дали корабът се движи по точните координати. Киа бе в малката трапезария и приготвяше нещо за ядене. През последните няколко дни се държеше малко странно - бе отпаднала, нямаше желание да прави каквото и да е, а и имаше огромен апетит. Скранецът се притесняваше да не би да е болна, но всеки път когато я попиташе как е тя му отвръщаше, че се чувства отлично. Днес му се струваше още по – зле от преди.

Тъкмо бе започнал да се концентрира върху работата си, когато вратата се отвори. Той погледна натам. На прага се появи Киа, хванала се с една ръка за стената, а другата притиснала до стомаха си тя заговори:

-  Алазар не се чувствам много добре.

-  Да не би да е ново видение?

-  Не.

След миг се свлече на земята, припаднала. Алазар веднага отиде при нея и се опита да я събуди, не успя. Остави звездолета на автопилот и я занесе на леглото в стаята им. Тъкмо я постави да легне, когато цялата започна да се тресе и бунтува. Движенията й му напомняха на човек, които бива изгарян. Алазар я хвана за раменете и притисна надолу, така че да не може да се нарани по някакъв начин.

Хризма по-късно се успокой – изглеждаше все едно спи, но скранецът знаеше, че нещо не е наред. Никога преди не се бе случвало да се държи така. Седна до нея и внимателно огледа лицето й. Цялата беше пребледняла и една се виждаше повдигането на гърдите й, докато дишаше. За микронд мъжа си помисли, че може да е мъртва, но тя все още дишаше.

Ако в действителност бе болна то Киа веднага имаше нужда от доктор. След като се увери, че любимата му е добре, настрои комуникатора й, така че да може да чува всеки един звук, които тя издава и излезе от стаята. Отиде в командното и започна да търси къде се намира най – близката заселена планета. Скоро я откри и веднага запъти кораба натам. Не бе сигурен дали ще стигнат навреме – тя бе на девет соларни дни оттук. Алазар нямаше толкова време за губене!

Върна се при нея, където прекара няколко арна в размисъл какво да прави. На няколко пъти принцесата отново имаше подобни изблици като първия, но всеки следващ бе по – продължителен. Кхун се чувстваше безсилен спрямо това, което се случваше с нея. Нищо не знаеше за хадуинските болести и въобще за самите хора, освен как да ги убива.

Накрая се досега, че се намира на хадуински кораб. Ако не тук, то нямаше къде другаде да успее да намери някаква информация за хадуините. Тук нямаше с какво да й помогне. Отиде в командното и започна да претърсва компютъра за различна информация за хадуините – всичко, което можеше да намери.

Търсенето продължи много по – дълго отколкото Алазар си мислеше. Междувременно състоянието на Киа драстично се влошаваше. Бе я оставил само за около половин арн без надзор, а когато се върна я завари обвита в странен пашкул, ако въобще може да се нарече така. Приближи се и го докосна с ръка. Напомняше му на някакъв вид полупрозрачна, здрава ципа. Това само повече разтревожи скранеца!

Понякога, когато много добре се вгледаше вътре в пашкула можеше да види своята любима да лежи неподвижно. Дали бе от ципата или наистина се случваше, но на Кхун можеше да забележи промяната в нея – косата й придобиваше все по – тъмен цвят. Какъв точно – не знаеше.

Три дни след като се случи това е Киа, Алазар откри нещо. Сред много книги, запазени в компютъра на кораба откри една за физиологията на хадуините. Веднага започна да я чете. По – голямата част не бе нищо особено, затова изпускаше местата, които смяташе за безполезни. На едно място откри кратък пасаж, които му стана много интересен:

“Всеки един хадуин преминава през своята метаморфна форма, която го променя в зависимост от заобикалящата го среда и живота му изцяло. Някой учени дори твърдят, че отчасти промените стават по волята на човека, но това не е научно доказано.

Точната продължителността и времето, когато това се случва е различна при всеки човек. Най – често това става при хадуините на възраст между осемдесет и сто и четиридесет цикъла. Индивидът прекарва периода на промяна в специален пашкул, които организмът му създава около него като предпазна мярка.

Въпреки че метаморфната фаза е неразделна част от еволюцията на хадуините не се знае много за нея. Най-общо казано след преминаването през тази форма хадуинът става по-усъвършенстван от преди.”

Пишеше още малко по – подробно за състава на пашкула и това как в течението на времето не започна да се вкаменява, докато накрая не заприлича на яйце откъдето ще се “излюпи” променения хадуин. С това се приключваше темата за метаморфната фаза.

Това бяха интересни неща за Алазар и той с удоволствие прочете всичко. За първи път от няколко дни успя малко да се успокои за Киа. По всичко, което прочете му стана ясно, че точно сега тя преминава през една такава фаза – поне засега не беше нужно да търси медицинска помощ за нея. Трябваше само да чака!

Следващите шест дни Алазар прекара по – голямата част от времето си край леглото на Киа. Нямаше никаква промяна в състоянието й. На няколко пъти му се стори, че вижда нещо да се раздвижва, но нищо конкретно. Може дори просто да се заблуждава. Кой знае? Още след втория ден пашкулът започна да се втвърдява, докато накрая не заприлича на кафеникаво зелена черупка. Скранецът силно се надяваше всичко много скоро да свърши.

 Въпреки че не го искаше на Алазар му се налагаше понякога да я остави сама. Такива бяха случаите, когато огладнееше или се налагаше да провери дали системите са в изправност. Звездолетът продължаваше да се движи към обитаемата планета.

Беше късно вечерта на шестия ден. Алазар се чувстваше ужасно. Не можеше да стои на едно място и реши отново да повери дали наблизо има някакви неприятелски кораби. Съмняваше се, но все пак можеше да съществува и такава възможност. Никога не приемай излишни рискове. Някога това бе един от девизите му, а сега... Сега просто го приемаше като поредната предпазна мярка. Нищо че вече бяха минали няколко цикъла още можеше да има хора, които да ги познаят и дори заловят.

Той тъкмо бе в командното, когато състоянието на принцесата се промени.

Изведнъж образувалото се яйце се разпука на малки парченца. Микронд по – късно половината пашкул се намираше разбит на малки парченца по леглото и пода. Метаморфната фаза бе приключила! Киа можеше да излезе. Първите няколко хризми не се случи нищо - бе настъпила пълна тишина, нарушавана единствено от леките движения на жената вътре в пашкула. Накрая тя стане! Изправи се, много бавно и се огледа наоколо. Усмихна се! Бе чисто гола, насред купчина парченца, цялото й тяло бе покрито с някаква лепкава течност, но нищо от това нямаше значение.

Тъкмо искаше да стане от леглото, когато съзнанието й се замъгли – имаше видение. Седеше, в ръцете държеше малко вързопче, усмихваше се, но и плачеше. Преди да може да разбере нещо повече образът изчезна и тя отново се озова в стаята. Сега вече бе напълно наясно какво се е случило.

Стана от мястото си. Въпреки че се чувстваше отлично, бе немощна. Взе одеялото оставено на леглото и се загърна с него. Направи няколко неуверени стъпки, докато накрая успя да събере достатъчни сили, за да продължи. Искаше й се да се види веднага с Алазар. Макар че всичко това и се стори просто дълъг сън знаеше, че не е била в съзнание дълго време и той сигурно се е притеснявал за нея.

През цялото това време Алазар седеше пред пулта. Искаше му се да се концентрира върши работата си, но мислите му бяха някъде много далеч. Преди малко му се стори, че чу него по комуникатора си, но като се заслуша не чу нищо. Явно слухът му си правеше си правеше шеги с него. Това въобще не му хареса.

Вратата на командното се отвори и Кхун инстинктивно се обърна, за да види какво става.

Принцесата бе сигурна, че точно тук ще открие любимия си – нямаше къде другаде да бъде. Той седеше срещу нея и не помръдваше. Очите му толкова се бяха разширили, че тя се почуди дали няма всеки момент да изскочат от ямите си. Седяха така около се засмя и заговори:

-  Възнамеряваш ли още да седиш там или ще дойдеш при мен?

Алазар продължаваше да седи на мястото си зашеметен от вида й пред себе си. В първия момент като я видя му се стори, че е илюзия и истинската Киа продължаваше да спеше в своя пашкул, но тя бе истинска. Бе сигурен в това, защото ако бе плод на въображението му тя трябваше да изглежда така както я помнеше. Сега косата й бе златиста, на места придобиваща оранжев оттенък, а и изглеждаше толкова слаба... Бе убеден, че и други неща са се променили, но сега не можеше да забележи нищо друго.

-  Киа, наистина ли си?

-  А ти кой мислиш, че може да е?

 Приближи се към него, докосна с ръка лицето му и застана от едната му страна. Той не се сдържа. Стана прегърна я и я целуна.

-  Защо не ме предупреди, че ще изпаднеш в метаморфна форма – ужасно се притесних за теб. – попита я, продължаваше я държи в обятията си

-  Не можех да го знам, идва изведнъж – просто ей така. След като усетих първите симптоми исках да ти кажа, но бях твърде уморена и загубих съзнание. Като се събудих вече бях преминала фазата.

Алазар я придърпа още повече към себе си, обсипвайки я с целувки. Не искаше да се отдели от нея. С едната си ръка държеше нежно главата й, а с другата плъзна по гърба й. Нещо привлече вниманието му – имаше нещо на гърба й. Киа забеляза изненадана в очите му, отдръпна се малко от него и заговори:

-  Знаеш какво става след метаморфната форма? – Алазар неуверено кимна – Тогава трябва да знаеш и за физиологичните промени, които настъпват. При повече хадуини те са почти незабележими, защото техния живот почти не се различава от този които са имали и някога ще имат. Моите обаче много повече ще ме различат от другите. Увери се сам!

Заедно с думите си очите й се промениха и станаха черни като неговите, а от гърба й се повиха две пипала. Точно като на скранец!

 Това му дойде като неочакван удар. Шокиран направи крачка назад. Ако ги нямаше едгрите на ръцете й и не я познаваше толкова добре би казал, че пред него седи скранка. Седна или по – точно се строполи обратно на мястото си и изненадан продължи да я гледа.

Киа си мислеше, че това ще го зарадва или поне хареса, но от поведението му заключи, че точно обратното. Тъкмо искаше да го попита, за да се увери, че е така, когато Алазар я изпревари:

-  Не вярвах, че подобно нещо е възможно – хадуин, които да има прилича на скранец. Ако някой разбере като едното нищо може да го използва срещу скранците. Без никой да подозира някой може да  проникне в система и да я разруши отвътре. С това оръжие бързо ще се реши проблема за войната.

Като едно нищо щеше да продължи да размишлява на глас, но точно тогава го прекъсна Киа. По лицето й се четеше изненада, смесена с малко отвращение. Не толкова от него, колкото от нещата, които говореше.

-  Какво ни интересува това нас? Не можеш ли вече да престанеш да мислиш за тази война, все едно от това зависи живота ти. Като толкова искат да се убиват взаимно нека го правят. Не ме интересува! Мислех си, че поне за известно време си забравил за това, но съм се заблуждавала – част от теб винаги ще си остане онзи скрански капитан, които с удоволствие води битка... след битка... след битка. Ето какво аз мисля за оръжието ти! За да стане възможно това хадуинът трябва да живее със скранеца, всеки ден да бъдат близко един до друг. Никой хадуин няма да стане приятел с някой скранец, какво ли да живеят и дори спят заедно.

Киа говореше студено, въпреки че не го искаше. Тя също много пъти бе мислила за бъдещето им. Защо обаче ли трябваше Алазар точно сега да й припомня всичко това, точно сега. Защо искаше да развали този прекрасен за нея, и него, момент. Той не знаеше и тя нямаше намерение да му каже. Поне засега.

-  Права си за всичко! Права си част от мен ще си остане войник, но тя е много малка. Радвам се, че най – накрая се оправи. – каза й той, като погледна към нея и се усмихна

-  Значи не съжаляваш, че така съм се променила?

-  Нито за микронд!

Алазар стана и се приближи до нея. Неговите очи се бяха променили, пипалата му се показаха изпод дрехата и докоснаха нейните. Сплетоха се! Тогава Алазар отново я прегърна и страстно целуна. Киа усети приятната тръпка, която премина през тялото й, когато докосна неговото. Тънкото одеяло падна, ненужно на земята...

Въпреки че Киа вече бе добре двамата решиха да отидат до планетата. След още четири дни път бяха там. И двамата се изненадаха, когато откриха, че са открили планета, където голяма част от населението са само хадуини. Това можеше да им създава проблеми и Алазар реши да не излиза от кораба. Киа си съгласи с него.

Излезе и се върна след по – малко от половин арн. На лицето й нямаше и помен от усмивка и радостните пламъчета в очите й, който не я напускаха през последните няколко дни. Алазар просто нямаше кака да не се притесни. Веднага отиде при нея и попита:

-  Какво се е случило?

Вместо да получи му отговори тя постави на близката маса една машинка и я включи – беше устройство за съобщения. Веднага се появи холограма на баща й, крал Меранор, в цял ръст. Той заговори:

-  Преди около двайсет цикъла принцеса Киа изчезна от лицето на хадуинската империя и от тогава няма никакво следа от нея. Предлагам възнаграждение на всеки, които им информация за нейното местоположение. Официално обявявам, че всичко нейни прегрешения са простени и единственото ни желание е тя да се завърне у дома. Това е тя. – образът изчезна и на негово място се яви нейната холограма

След това образът изчезна дълго никой от двамата не пожела да говори. Жената седеше на мястото си и гледаше към мястото, където доскоро бе лицето на баща й. Не знаеше как да постъпи по. Дали да забрави за съобщението или да направи нещо. Но какво? Алазар също бе помислил върху тези неща и знаеш за колебанието й. Не я упрекваше. Познаваше я прекалено добре, за да съмнява в крайното й решение.

-  Искаш да отидеш и да говориш с тях. – Киа поиска говори, но той я възпря, правейки знак с ръка - Не ми отговаряй - знам, че е така. Ще ме оставиш на някой планета не далеч от Литикара и ще отидеш. Аз ще те чакам, докато се върнеш!

-  Не съм съгласна. Ще дойдеш с мен!

Алазар се засмя.

-  Май забравяш, че в съобщението се споменаваш само ти. Какво ще им попречи да ме застрелят в мига, в който изляза от кораба?

-  Не могатq защото не биха убили… - изведнъж тя спря да говори преди да каже нещо, което не иска

-  Не биха убили скранец ли? Точно заради това ще го направят, Киа!

-  Мислех си, че знаеш за всички промени след метаморфната фаза, или поне повечето, но се заблуждавах. Нямаш си никаква представа за... – започна, но Кхун я прекъсна

-  Знам само това, което открих за нея в една медицинска книга в библиотеката. Нищо друго!

-  Е явно не си я прегледал достатъчно добре. Какво знаеш?

-  Метаморфозата е нещо характерно за всеки хадуин и той се променя спрямо промените в живота му. Не се знае кога точно се случва това или колко дълго продължава.

-  Това е така, но е изпусната една малка подробност, която съм сигурна, че я пише, но там, където няма да ти хрумне да провериш. При хадуинките метаморфната фаза е първия знак, че … - тя спря за говори

Отклони поглед настрани и се замисли. Търсеше подходящите думи, с които да му съобщи. Мълчанието обаче само разтревожи Алазар и припряно той попита:

-  Че какво, Киа? – гласът му звучеше сериозно.

Нямаше да позволи да останат нещата така. Искаше да си разясни всичко докрай. Киа отново погледна към него, право в очите му.

-  Че ще имаме дете. – заяви тя.

Той я изгледа изненадано. В първия момент не знаеше какво да каже.

Накрая успя да се съвземе и промълви, невярващо:

-  Какво? Не мислих, че е възможно между видовете ни? Наистина ли? Откога знаеш?

-  Метаморфната фаза настъпва скоро след като жената забременее, така че организма й да се промени преди да настъпи момента на раждане. Разбрах го още в първия миг, когато се събудих. Мислех да ти кажа веднага, но след като говорехме сметнах, че не е подходящо. Знаеш, че някой ден това ще се случи. – обясни му

-  Как така?

-  Помниш малкото шишенце, от което ти дадох да опиташ преди да започнем ритуала за кемър. Онзи малък тест.

-  Да и какво от това.

-  Единственото условие, което трябва да бъда спазено между един мъж и една жена, които искат да се закълнат в кемър е те да могат да имат деца. В повечето случай двойките са вече женени и си имат деца, но това е задължително. Това е само още едно доказателство, че хадуините и скранците могат да живеят заедно в мир.

-  Ами детето? То е плод на две раси. – говореше страшно бързо, заради вълнението си - Ами ако се роди мъртво родено или при раждането те убие и теб? Ами ако е някакъв урод.

Отчасти и Киа се притесняваше за това, но само за кратък миг, преди видението си. Онова дете бе здраво. Ако бе възможно децата им да не са здрави, то тогава никога нямаше да бъде сладък вкуса на целувката им. Алазар се страхуваше напразно, но тя го разбираше и дори съчувстваше.

Приближи се, поставяйки ръка на устните му. Дари го с една от ослепителните си усмивки и спокойно заговори.

-  Ако бе възможно да имаме такава опасност никога нямаше да се закълнем в кемър. Всичко ще бъде наред. Помисли си, че преди хилядолетия може въобще да я нямало хадуини и скранци. Разделила ни е еволюцията. Това, че аз можа да приличам на скранка само доказва, че е възможно. Нашето дете ще бъде здраво. То е началото на нещо ново. На нещо по-добро от това, което са сега хората ни. – направи кратка почивка – Ще си имаме бебе.

-  Ще си имаме бебе. – повтори невярващо - Бебе!

Алазар я прегърна и притисна към себе си. Жадно потърси устните й, докато не ги откри. Целуна я. След около една хризма Киа се отдръпна от него. Лицето й отново бе придобило сериозен вид. Веднага се досети какво си бе наумила.

-  Баща ми сгреши като казва, че иска да се завърна. Още не са осъзнали, че моя дом е там, където си ти, а сега и детето. Няма смисъл да се връщам на Литикара – там вече няма абсолютно нищо, което да има значение за мен.

-  Напротив има. – възрази й Кхун – За разлика от мен ти имаше семейство, хора, който те обичат и държат на теб. Ти имаш повече за губене. Роден и отгледан съм на транспортьор. Отказвайки се от армията не съм оставил никой да тъжи за мен. Докато ти... ти загуби всичко.

-  Имам си теб и ти си ми достатъчен – прекъсна го принцесата. – Никога няма да те оставя.

-  Знам го, но сега не говорех затова. Най-накрая, след толкова време, родителите ти са осъзнали грешката си. Трябва да отидеш, за да им покажеш, че всичко трябва свърши.

Думите му съдържаха само истина и тя го знаеше.

-  Ами ти?

-  Дори да изправят цялата хадуинска армия срещу мен няма да успеят да ме отделят от съществата, които обичам.

-  Няма смисъл да бързаме. Искам да мине поне половин цикъл, преди да тръгнем към Литикара.

-  Но защо, може и веднага да тръгнем?

-  Не е толкова важно, но да го направим. Дали ще отсъствам още половин или един цикъл няма голямо значение. Накрая изненадана, която ги очаква ще бъде една и съща.

С това разговорът им свърши. Алазар се примири и скоро забрави въобще за хадуините и съобщението им. Чак след помоления от нея половин цикъл Киа му напомни за обещанието му и той веднага пое курс към кралската планета. Междувременно тя изпрати съобщение до семейството си в което заявява, че е решила да се върне, но не се знае дали това ще е за постоянно или не.

Всичко зависеше от тях!

                                                                         ***

След петнайсет дни пътуване в хиперпространството Киа и Алазар стигнаха Литикара. Пътуването бе дълго и доста мъчително за принцесата. Колкото и да се опитваше да прикрие страха си той ставаше все по – силен и силен с наближаването към планетата. Мисълта, че може да се сдобри с родителите си събуди в нея една мисъл, идея, която колкото повече мислеше за нея й се струваше все по осъществима. За да се стане обаче и й бе нужно време и най – важното – хадуините.

Всеки път си има своя край. Звездолетът стигна кралската планета. Киа седеше пред екрана и я гледаше. Толкова отдавна не се бе й замисляла за нея и за хората, които я обитават. Откри, че й липсва. Тогава погледна към Алазар, които седеше на другия стол и осъзна, че е готова да я напусне завинаги, за да остане с него. Усмивка се изписа на лицето й, но в нея имаше страх.

Веднага след като излязоха от хиперпространството ги посрещнаха няколко мородера и кръстосвачи, които обикаляха около планетата като охрана. На екрана пред появи мъжко лице. Киа веднага разпозна Шарак. Вярно, че се бе променил, но без съмнение това бе той. Дори когато открито го отхвърли си останаха приятели до край. Част от нея се чувстваше виновна за всичко, което се бе случилото между тях. Може би ако не бе срещнала Алазар двамата щяха да се съберат, но нещата се случиха другояче. Тя не го обичаше и никога нямаше да бъде способна.

Хадуинът заговори, гласът му звучеше студено и сериозно:

-  Всеки кораб, които иска да кацне на кралската планетата или да преминава в близост до нея е длъжен да се легитимира ако не ще бъде унищожен.

-  Стига с тези глупости, Шарак – усмихна се тя. – Не можеше ли да ми разпознаеш? Двайсет цикли не са чак толкова дълго време.

-  Киа, наистина ли си? Не те познах с тази коса, спусната и с нов цвят. Отива ти. – изведнъж се промени, на лицето му се появи усмивка, гласът му звучеше приятелски мек.

-  Благодаря ти. Много неща се промениха напоследък.

-  Знаеш, че може да дойдеш от съобщението, което изпрати, но си мислех, че ще се появиш по-скоро. Защо се забави?

-  Бях прекалено далеч, за да се появя изведнъж. Освен това не изгарям от желание да се завърна на тази планета. Твърде много неприятни спомени.

-  Да променим темата. Още си ли с онзи скранец? – попита Шарак.

-  Никога не сме се разделяли.

-  Както и да е –отдавна направи своя избор и никой няма право да те кара да го промениш. Ще съобщя на кралското семейство, че си пристигнала и веднага ще можете да срещнете.

-  Спокойно за никъде не съм се разбързала.

-  Нещо не разбирам. Мислех си, че искаш да ги видиш?

-  Ти как си мислиш, че може да се чувствам след последната ми среща с тях и нещата, които се случиха тогава? Искам накрая да видя края на тази ужасна история. Затова съм тук.

-  Разбирам те и съм съгласен с теб. Нещата напоследък доста се промениха, войната е по – жестока от всякога. Положението по границата е ужасно. Засега още не е официално, но скоро ще започне истинската война и космоса ще се превърне в касапница.

-  Предполагах нещо подобно. – тихо продума жената.

-  Това не е твоя грижа, Киа! Всички много се зарадваха на съобщението ти, дори и брат ти. Мисля, че все още ти е сърдит и те смята за предателка, но се зарадва.

-  Ще видим как ще реагира, когато се видим лице срещу лице.

-  А това ще стане скоро. Вече съобщихме за идването ти и родителите ти те очакват. Ще изпратя няколко кръстосвача да те ескортират. На един от тях ще съм и аз. За нищо на света не искам да изпусна голямото събитие.

След микронд изображението му изчезна. Вратата се отвори и Кхун влезе. Двамата с Киа се погледната за момент и той седна до нея на другия стол.

-  Предполагам, че чу целия ни разговор?

-  Да.

-  Искам да ми обещаеш, че няма да се занимаваш с Магтан. Не можем да променим минало, но можем бъдещето. Може да е станал друг човек, по - добър.

-  Съмнявам се – замислен говореше. – Няма да му се пречкам, но да ми даде повод и ще го убия с голи ръце.

Последните си думи Кхун се изказа с особено омраза. Стисна ръце така, все едно те са на вратът на Магтан. Тя стана и постави ръце на неговите, погледна го. Не каза нищо, но се разбраха. Разбираше го, но не биваше да позволи на тези чувства да повлияят върху преценката му. Взе едната му ръка, целуна я и докосна едната си буза с нея.

-  Всичко ще бъде наред! Те вече трябва да са разбрали, че двамата сме едно. Щом са решили да ме потърсят са помислили и върху това. Не са ли, ние ще им покажем. Обещавам ти, че ако поведението им не се променило, дори малко, ще се качим обратно на кораба и завинаги ще си тръгнем от тук.

Както винаги тя успя да го убеди в правотата на думите си. Алазар съзнаваше това, но го пренебрегна. Целуна я и вече по – бодър заговори.

-  По-добре отиди да се приготвиш за срещата, след хризми ще сме там.

Тя послуша съвета му и стана от мястото си. Нямаше какво толкова да се приготвя – не смяташе да се преоблича, косата й изглеждаше добре и спусната. По навик погледна дали всички ножчета са на местата си, на колата й. Не смяташе, че ще има нужда от тях, но когато са с нея се чувстваше в по – добре, някак си по - сигурна. При самата мисъл за предстоящата среща я побиваха тръпки.

Няколко микронди след като Шарак изчезна от екран няколко кръстосвача заобиколиха звездолета – екскорт подходящ за една принцеса. Алазар ги последва, докато не стигнаха до не стигнаха до определения хангар и не приземи кораба. После заговори любимата си по комуникатора:

-  Вече пристигнахме. Да не ги карай да чакат дълго.

-  Прав си, но предпочитам да излезем заедно. – противи се тя.

-  Не ти отиди, а аз ще се появи след малко. Така съгласна ли си?

-  Да.

След микронди Киа се намираше пред люка. Не излезе веднага! Пое си дълбоко въздух и се опита поне за миг да не мисли за бъдещите събития. Несъзнателно докосна корема си. Беше твърде рано, за да й проличи, но и не бе нужно да е, за да може всички  да разберат, че очаква дете – от скранец. Това бе най – жестоката обида, която можеше да нанесе на народа си, но това изобщо не я интересуваше. Обичаше Алазар, обичаше и този мъник в отровата й – всички други нямаха никакво значение.

Почувствайки се по-добре жената отвори люка и се показа навън. Спря се и огледа. В две редици бяха наредени въоръжени войници. Зад тях имаше голяма група от хора, който с любопитство я наблюдаваха. Киа внимателно ги огледа в търсене на поне едно познато, приятелско лице. Имаше хора, които я гледаха с омраза, други с безразличие или пък неприязън, но нищо едно не бе на някой неин приятел.

Опитваше се да не им обръща особено внимание. Накрая намери това, което търсеше. В далечината видя единствения човек, които можеше да я разбере – старата й приятелка, Тайма. Погледите им се срещнаха и Киа видя, че девойката едновременно плаче и се усмихва.

Слезе по стъпалата и се придвижи покрай двете редици. Спомни си за един друг път, когато пак вървеше по този път. Тогава още не знаеше коя е и й предстоеше за първи път да се види с краля и кралицата, както и сега. Тогава нещата бяха толкова прости и невинни... Всичко обаче се бе променило! Вече нищо не бе и няма да бъде както преди.

Спря на около метър от мястото, където бяха застанали родителите й и брат й. Мълчаха. Не отделяха погледи един от друг. Принцесата можеше да види разочарованието в очите им виждайки я толкова променена, толкова различна от дъщерята, която някога бяха имали. Дали знаеше, че е преминала през метаморфната си фаза или не, Киа не знаеше. В край на краищата скоро щяха да разберат всичко.

-  Видях съобщението ви, кралю. – обърна се тя към баща си – Омръзна ми да се крия под страх да не се наложи отново да се срещнем, но накрая преодолях този страх. Нека всичко свърши! Сега заставам пред вас като предателка – точно така ме бяхте нарекли при последната ни среща. Но тези думи не носят тежест за сърцето ми. Дали обаче ще остана или ще си тръгна след микронди зависи единствено от вас.

Всичко това Киа изговори на един дъх. Бе успяла да запази самообладание през цялото това време, но вътрешно се чувстваше слаба, искаше й се Алазар да бе в този миг при нея и да я подкрепи. Нямаше представа какво ще се случи оттук нататък – трябваше да изчака тяхната реакция.

Случи се това, което най – малко бе очаквала някога да стане. Майка й, Домарис, която никога не бе чувствала близка и която се бе държала толкова студено с нея при последната им среща се приближи до нея и силно я прегърна. Същото направи и баща й.

-  След като се завърна у дома всичко ще бъде наред, дъще. Прощавам ти за всичко, което направи. – тихо продума Меранор като я държеше за раменете.

При думите му жената изтръпна. Отдръпна от него. Думите му така я ядосаха, че една успя да се овладее и да промени очите си пред тях. Засега по-добре да задържи това за себе си. Леко поклати глава и ги погледна в очите. Когато заговори гласът й бе студен и остър.

-  Не съм дошла да искам прошка! Не съжалявам, че избрах Алазар пред всички ви. Ако мислите, че е така, се заблуждавате. Трябваше да знам, че вие не съжалявате за нищо. Защо ли не се досетих да използвам видението, за да знам предварително и да не се налагаше да идвам напразно?

Въпросът бе обърнат към самата нея. Киа го изрече толкова тихо, така че никой да не може да я чуе и да се опита да разбере какво е имала предвид. Останалото, което обаче изрече бе добре чуто от всички. Кралят погледна изненадано към нея, стоя в продължение на няколко микронда на мястото си без да знае какво да каже.

-  Не е така, Киа! – кралицата спаси положението. – Много ни липсваше. Бе грешка да постъпим така с теб. Нашите действия доведоха до това, че ти избяга от нас, от народа си.

Докато говореше тя се бе приближила към дъщеря си и сега я държеше за ръцете. Киа се освободи от нея и продължи със същият безразличен тон.

-  Аз вече нямам народ, кралице! Отрекох от него, но това стана само защото вие не ми оставихте друг избор. Още не можеше да разбере какво изпитвам към Алазар и това, което той към мен.

Сега бе най- подходящият момент и Алазар се възползва. Незабелязан от никой излезе от кораба и оглежда всички с поглед. Пръв го видя Магтан. Старата омраза се надигна в него. Мъжът извади оръжието си и го насочи към скранеца, същото направиха и войниците.

-  Застреляйте го! – извика той.

Алазар бе готов да натисне спусъка и  убие веднъж завинаги това нищожество, но един глас го възпря. Киа! Този път не се сдържа и очите й се промениха – станаха целите черни като нощта. Тихо шушукане на хора прогони тишината. Може би най-изненадани останаха краля и кралицата. Вече всички знаеха какво е станало с нея. Жената не им обърна внимание. Гледаше втренчено брат си. Заговори с глас, толкова смразяващ, че можеше да накара и най – смелият човек да потрепне от ужас.

-  Никой няма да стреля по никого! Особено ти, Магтан – в ръката държеше едно от ножчетата. Бе готова да го използва, без дори да й мигне окото. - Предупреждавам те, братко! Посмееш ли да натиснеш спусъка ще те убия. Не си мисли, че няма да го сторя. Никой няма право да заплашва човека, когато обичам.

Последните й думи накараха хората да заговорят още по – възбудено. Сега най – важно бе да оправи тази ситуация. Магтан продължаваше да държи оръжието си високо вдигнато. Погледът му сочеше ту към скранеца, ту към сестра му. Накрая насочи оръжието си към Киа. В очите на Алазар проблясва злоба и той направи няколко малки крачки по стъпалата.

-  Веднага свалете оръжието! – нареди ядосан Меранор. – Ти също Магтан!

Войниците изпълниха заповедта на краля. За момент принца се поколеба, но после и се подчини. Само това можеше да направи. Не спираше да гледа с ненавист сестра си.

-  Преди те познавах Киа, но вече не. Двайсетте цикъла прекарани с този скранец не са ти се отразили добре. Променила си се!

-  Напротив – това е моята истинска същност, Магтан. Искам да ти покажа нещо. Съмнявам се, че си го забравил. – дръпна назад косата си и му показа белега си – Това го получих от един от четиридесетте удари, които ти и родителите ни искахте да получа като наказание. Само лектра по – надълбоко и щях да умра още преди да е свършило наказанието ми. Трябва ли да ви мразя заради това? Да ви ненавиждам? Да! Ако аз бях онази Киа, която ти познаваше щях да ви убия още същата вечер, но не го направих. Никога не съм го искала. Но когато вие виждате този белег ще си спомняте и съжалявате. Защото вие ме отпратихте и сега пак вие искате да се завърна!

Когато свърши настъпи миг тишина. Алазар бавно пристъпи напред, мина покрай охраната и се доближи до любимата си. Поклони се, както подобава, когато човек застане пред някой владетел и застана от дясната й страна. Тя доближи ръка до неговата и я хвана.

-  Сега кралю, кралице искам да ви представя Алазар Кхун – мой съпруг по законите на кемър и баща на детето ми. – заяви им тя с високо вдигната глава.

Лицата на владетелите и принца пребледняха при чутото. Думите бяха напълно излишни! И без тях двамата влюбени можеха да разочарованието, тъгата, изненадата и отвращение, което изпитаха родителите й от постъпката й. Киа си пое дълбоко въздух, издиша и погледна към тях:

-  Не можеше да понесете това, нали? Дъщеря ви, принцесата, се е влюбила в обикновен войник, дори не е хадуин, а скранец – смъртен ваш враг. Не ме интересува какво мислите, вие или хадуинския народ. Ако не понесяте решението ми, ще се примиря. Тръгнем си от тази проклета пранета и никога повече няма да чуете за мен. Забравете, че имате дъщеря и ме оставете на мира да си живея живота.

Няколко микронди никой не помръдна. Родителите й изглеждаха смаяни от думите й или по – точно от начина по който ги изрече – без намек за съжаление или колебание. Дори и Алазар се учуди на това, но предпочете да си премълчи.

Накрая Домарис погледна към съпруга си. Само с поглед те се разбраха. Кралица ги погледна, първо скранеца, а после и дъщеря си, и приближи. Колебаеше се, при това много, но трябваше да се примири ако искаше Киа да остане.

-  Ти ни даде право на избор и ние го направихме! – приближи се към Алазар и продължи – Добре дошъл на Литикара, Алазар Кхун.

Последните си думи кралицата изрече, прегръщайки го през раменете. Това толкова изненада скранеца, че не знаеше как да постъпи. Обърна се към Киа в търсене на подкрепа. Тя се усмихваше. Бяха ги приели в семейството, и дори да имаха колебания, скоро щяха да изчезнат. Достатъчно бе само да опознаят Алазар и щяха да разберат колко правилен бе изборът й. Всичко започваше да се подрежда!

-  Какво ще кажеше да влезем навътре в двореца? – предложи усмихнато Меранор.

-  С удоволствие. – отвърна му Киа, хвана ръката на Кхун и нежно я стисна .

Така петимата се запътиха към самия дворец. Най – отпред вървяха краля и кралицата следвани отстрани от своя син. Накрая отзад вървяха Алазар и Киа, която не можеше да спре да се усмихва.

Само за микронди настроението й се промени, щом любимия й застана лице в лице с брат й. В очите им се четеше омраза, която никога нямаше да изчезне. Киа не можеше да обвиняваше Кхун за чувствата му към Магтан. Тя самата бе изпитала на гърба си жестокостта му.

-  При последната ни среща ти обещах нещо. Не смятам някога да разбереш, но обичам Киа. Дадеш ли ми и най – малкия повод смятам да изпълня обещанието си. Ще си платиш за всичко, което ни причини.

Алазар говореше студено, което заедно с изпълнените с омраза думи, звучеше направо зловещо. Никой не се съмняваше в правотата им! След като каза това, което искаше продължиха да върви, като че ли нищо не се бе случило. В началото Киа не можеше да разбере какво искаше да каже Алазар, но щом погледна пребледнялото от страх лице на брат си се досети.

Всички отидоха в най – голямата зала на двореца, където бе организирано празненство специално в чест на завръщането на принцесата. Най – голямата изненада през цялата вечер бе момента, когато двамата с Алазар влязоха вътре. Всички погледи се насочени към тях. Изненадани хората започнаха да недоволстват, че пред тях е застанал скранец, които да не е в окови. Когато обаче им казаха кой е повечето престанаха да говорят и се примириха с факта, че трябва да делят една маса със скранец. Имаше и такива, които толкова се обидиха и напуснаха залата.

Независимо от чувствата си никой не можеше да отрече, че двойката изглеждаше великолепно. Киа бе преоблякла със светло жълта рокля, която надолу си променяше цвета до лилаво. Нямаше ръкави, но на няколко места дрехата й бе закачена с гривни, за да й се придаде обем и изящност. Имаше гол гръб, които тя обаче бе повдигнала малко, за да може прикрие прибраните си пипала. Алазар бе облечен в традиционен хадуински костюм, целият тъмно червен, както той сам бе пожелал. Дори и тогава обаче му бе страшно неудобен и постоянно се оплакваше. Разбира се, го правеше толкова тихо, че единствено Киа можеше да го чуе и му се усмихваше в отговор.  

Празненството вече бе започнало! Единствен от всички Алазар не се чувстваше на място. Не само, че се намира в двореца, но и защото бе скранец, насред хадуини. Само съпругата му можеше да го разбере по простата причина, че и тя различна от другите. Въпреки премеждията покрай вечерята те издържаха. Повечето хора се опитваха да стоят далеч от тях, особено от Кхун, но така беше по – добре за всички.

Ако имаше някой, които би могъл да се каже, че наистина се радва, че Алазар и Киа за щастливи заедно то това бе Тайма. Веднага щом успя да отиде при принцесата, двете жени се прегърнаха. Скранецът седеше отстрани и ги наблюдаваше. Момичето доста се изненадана, когато Киа я увери, че наистина е преминала пред метаморфната си фаза. Не се радваше особено много от това, но не възнамеряваше да укорява за нищо Киа. Радваше, че е добре и е щастлива, дори и с Алазар до нея.

След като поговориха още малко се разделиха, защото Тайма нямаше място след високопоставените личности. Чак тогава Алазар я пита коя бе девойката и тя му обясни, че благодарение на нея бе изпратила първото си съобщение към нея и пак с нейно помощ са избягали. Мислено мъжът благодари на Тайма, че го е сторила.

След вечерята Шарак отиде при Киа и я покани да излязат на балкона. Тя прие и те се запътиха натам. Алазар веднага го забеляза и изпълнен с ревност ги последва. Скрива се в сенките до вратата, така че никой да го види и ги проследи с поглед.

Принцесата се облегна на перваза и загледа към градината. Наблизо имаше трелкез, защото можеше да чува песента му. Спомените я завладяха, от детството й на планетата, до последния ден, когато бе тук. Не мислеше, че някога отново ще дойде на Литикара, но ето, че и този ден настъпи.

Шарак седеше срещу нея и я наблюдаваше. Накрая се засмя, Киа го изгледа малко учудено. Той се усмихна още по – широко и весело заговори:

-  Никога дори не бях предполагал, че ще предпочетеш за свой съпруг скранец. Едно е да се влюбиш в него и заедно да избягате, но да се ожениш... Та той не е нищо друго, освен най – обикновен дезертирал капитан.

Думите му вбесиха Алазар. Тъкмо възнамеряваше да излезе от скривалището си и да го пребие само защото си го е помислил, когато се отказа. На Киа също не й хареса това, което каза Шарак. Веднага щом се доизказа извади пипалата си и уви едното около шията му. Не стисна много силно, но само да пожелаеше и щеше да го удуши. Доближи се малко до него, очите й бяха черни, и започна да говори:

-  Може и да е само дезертирал капитан, но стана такъв заради мен – гласът й бе строг и студен, а очите, убийствени. – Той имаше възможност да се върне, Шарак. Да продължи живота си, все едно нещо не се бе случило, но не прие. Всички вие може и да не го осъзнавате, но ние се обичаме. Скранците и хадуините не се различават, но започвам да си мисля, че те са по-добри от нас – пусна го. – Сега ме остави, не искам да виждам повече хадуини за тази вечер.

Веднага Шарак се отдалечи, опипвайки с ръка шията. На вратата се срещна с Алазар, които самодоволно се усмихваше. Двамата се разминаха без да си кажат и думичка. Нямаше нужда от това, за да се разберат.

Киа отново се загледа в красотата на нощта. Искаше да остане малко сама и да си отпочине малко след този тежък ден. Случиха се много неща, но с радост можеше да каже, че мина добре. Не мина и микронд откакто Шарак си тръгна, когато чу зад себе си стъпки. Без дори да погледне кои е заяви:

-  Казах, че искам никой да не ме обезпокоява.

-  Ти не искаше хадуини около себе си, а аз не съм такъв. – засмяно отговори Алазар.

Мигновено принцесата се обърна и погледна към него. Той се намираше почти до нея. Пипалата му нежно я обгърнаха и докоснаха нейните.

Тогава принцесата заговори, с тон, които с нещо не можеше да напомни за предишната й студенина.

-  Значи си чул разговора ни?!

-  Всяка думичка, но най ми допадна, когато са хвана за гушата.

-  Да, ядоса ме – обясни Киа, като се обърна и се загледа в небето. – Не е ли красиво?

-  Така е – той погледна към градината, а после нея. – Но тук виждам и нещо по-красиво от някакъв си пейзаж.

Преди Киа да отговори той я целуна. Първо по шията, после нагоре по лицето, докато накрая устните им не се докоснаха и сляха в целувка. Тя първа се отдръпна, облегна глава на рамото му и държеше неговите ръце със своите.

-  Какво мислиш за планетата и хадуините? – попита.

-  Планетата е прекрасна, но хората са ужасни. Мястото ми не е тук или някога ще бъде. Предпочитам да съм на място, където никой не знае за скранците, отколкото на място, където ги ненавиждат. – честно й отвърна

-  Разбирам те. – изненадано я погледна. Киа забеляза това и обясни - И аз съм различна от другите хадуини, не го забравяй. Въпреки това тук е моя дом, моето минало. Сигурна съм, че родителите ми ще пожелаят да остана, дори и ако това означава, че ще трябва да търпят и твоето присъствие наоколо. Дори и да поостанем за известно време, накрая пак ще почувстваме онази нужда да се върнем в открития космос. Тогава ще си тръгнем!

-  Ами ако краля и кралицата не са съгласни с това? – полюбопитства Алазар

-  Не ме интересува – нямат никакво прави да ни спират. Сега, обаче е още много рано да имаме подобни планове.

-  Напълно съм съгласен с теб. – отвърна й той

Отново я целуна по шията. Тя се обърна с лице към него и му отвърна.

След малко, когато и двамата влязоха отново вътре всички погледи бяха приковани в тях. Сега гърбът на Киа бе добре разкрит и всеки можеше да види скранските й пипала. Отгоре на всичко, за показ бе извадила едното от тях и го бе сплета с това на съпруга си. Алазар не се сдържа усмивката си при видя на изумените лица на хората. Никой не бе и предполагал за това! Вече бе окончателно заявено пред всички, че принцесата е избрала за свой спътник в живота скранец и независимо колкото и да се опитват този факт е вече решен.

                                                                    ***

Изминаха двайсет соларни дни от пристигането им на Литикара. Голямата част от времето си мъжът го прекарваше далеч от останалите. Въпреки опитите на околните да прикрият чувствата си към него, знаеше, че е нежелан. Само Киа му правеше компания и отчасти го разбираше. Но дори това не помагаше особено много. Това бе нейния дом, нейния свят и тя отлично го познаваше.

Какво Шарак бе казал, войната продължеше, по – жестока от когато и да е било. Това бе обясняваше и отношението към Алазар. Омразата към скранците бе нещо характерно за хадуините, както и обратното, но то можеше и да се обясни и с това, че не ги познават. Слухът за промяната на принцесата в полускранка не може дори с малко да промени всичко това.

“Твърде много жертви бяха дадени заради кауза, която не си заслужава. Не сме чак толкова различни, че да не можем да живеем в мир.”, мислеше си принцесата, докато седеше една сутрин на любимия си мост. Познаваше хадуините, а също и скранците. През двайсет цикъла странстване из космоса бе виждала много планети заселени със скранци – не войници, а най – обикновени хора. “Или мир или пълно унищожение!”. Това бе единствения им изход!

Принцесата погали корема си – все още не й личеше, но и това скоро щеше да стане. Не можеше ли просто да получи това, което толкова много искаше – свят на мир, където детето й спокойно да расне.

През цялото време, докато седеше на моста Алазар я наблюдаваше. От първата им среща досега тя много се бе променила. Ако не беше покрай нея през цялото това време можеше дори да си помисли, че пред него седи друг човек, нейна близначка, но не е така. ако не се замислил върху това дори нямаше да го разбере.

Стоя известно време, загледан в нея и накрая реши да отиде при нея. Киа го забеляза веднага щом приближи моста, но не му обръща внимание, докато не застана при нея. Прегърна я и заговори:

-  Виждам, че наистина обичаш това място. С какво е толкова специално?

-  Тук си спомних коя съм. Не при видя на планетата, на родителите си, на двореца или брат си, а на това място. Бях застанала точно тук, загледана към статуите, когато изведнъж спомените нахлуха в съзнанието ми.

-  А кога разбра, че ме обичаш? Тогава или по – късно?

-  Осъзнах го в мига, в които ме спаси от транспортьора ви и пътувахме към нашият кораб. Гледах кораба и единственото, за което можех да мисля, е че въпреки, че ме излъга тогава, те обичам. Нищо нямаше значение, освен това да те видя отново.

-  Ами ако наистина всичко се бе оказала лъжа и аз не те обичах.

-  Не искам да мисля за такива неща. Ти ме обичаш.

-  Дори повече отколкото си мислех, че съм способен.

Дълго време никой не проговори.

-  За какво толкова си се замислила сега? – попита той, като видя замисленото й изражение.

-  За всичко и нищо, едновременно. Вече не ми се седи повече на тази планета.

-  Тогава да се махнем.

-  Дори и вече да можем да ходим из хадуинските територии никога няма да бъдем в безопасност, докато има война. Ако някой не ги възпре накрая взаимно ще се унищожат. Иска ми се да има мир, Алазар.

-  Това не е нито твоя, нито моя грижа, Киа. – малко се из дразни, досетил се за намеренията й – Нека да продължават като глупаци да се унищожават, но нас да оставят на мира. Знам какво си намислила и няма да ти позволя да го сториш. Прекалено и рисковано!

-  Какво съм намислила според теб?

-  Да се опиташ да събереш скранците и хадуините – нямаш шанс. – каза без заобикалки - Как въобще ти хрумна, че може да убедиш скранския император да спре войната, като преди това, да не забравиш, трябва да убедиш своите в нуждата му.

-  Май забравяш – имам нещо, за което никой друг не знае освен нас двамата.

-  Ще ми кажеш ли какво бе то, че май забравих. – Алазар говореше напрегнато и бързо. Вече не седеше на едно място, а се разхождаше от едната до другата страна на моста и постоянно поглеждаше към нея

-  Мога да виждам в бъдещето. Преди няколко дни имах видение, но не ти казах за него.

Мъжът се спря, поразен. Защо чак му го съобщаваше? Защо го бе скрила? Без да дочака да се изговори, я прекъсна:

-  Защо не ми каза по-рано?

-  Трябваше ми време, за да помисля какво искаха да ми кажат онези изображения. Намирах се кораб - ти също бе там. Навсякъде около нас имаше кораби, някой скрански, други хадуински. Скоро щеше да започне последната, решаващата битка. Преди да започне сражението обаче, се случи нещо много странно. Виждах Магтан на монитора пред себе си. Лицето му бе пребледняло от страх, но не знам от какво. Нещо ужасно щеше се случи и не мисля, че причината е в скранската армия. Имаше нещо друго. Разбери ме, Алазар.  Трябва да се опитам да спра това нещо, преди да е станала късно.

-  И мислиш да направиш всичко необходимо, за да спреш това?

-  Да! Ако отида да говоря с императора ще  да успея да го убедя да сключим мир.

-  Няма да мога да те разубедя, нали? – попита напълно спокойно Алазар. Киа кимна в знак на съгласие – Тогава идвам с теб!

-  Не те карам да го направиш. Там може и да има хора, които да не се радват особено на това, което си направил. Не се и съмнявам, че отдавна са разбрали, че сме заедно, но така само се излагаш на опасност.

-  Колкото и да се говориш няма да може да спреш да те последвам. Където си ти, там и аз. Обаче искам да знаеш, че продължавам да съм против решението ти. – предупреди я

Киа се доближи до него, целуна го и тръгна към двореца. Нямаше време за губене, всичко колкото се може по – бързо, преди да стане твърде късно. Алазар се затича малко, настигна я и прегърна през рамо. Жената се сгуши в него и двамата продължиха пътя си.

Малко по – късно Киа отиде при родителите си и им каза намеренията си. Не спомена нито думичка за виденията си – никой, освен Алазар не знаеше за тях. Знаеше, че в началото може да не са съгласни, но накрая трябваше да се примирят. Нещо, което напоследък бяха свикнали да правят.

-  Никой вече не помни кога е започнала войната, нито кога и как ще свърши. Това е нашата възможност! И хадуините и скранците искат да имат повече планети под своята власт – Вселената е достатъчно голяма, за да ни побере всички.

-  Съмнявам се, че ще се съгласят. – обяви по едно време Меранор

-  Ако не се съгласят тогава ще ги победим. Самата аз ще помогна да го направите. Не ме интересува по какъв начин ще стана, но искам да съществува мир. Дали обаче това ще струва стотици жертви или нито един човек това зависи само от решението ви. Не искате ли да бъдете владетелите успели да прекратят войната траела толкова дълго време? – подмами ги тя

Думите й говореха самата истина. Нямаше как да не се замисли човек върху тях. Меранор и Домарис не се й съмняваха, че дъщеря им не е нито първия, нито последния човек, мислил за мир. Киа обаче бе първия, които имаше силата и волята да го изрече на глас. След няколко хризми размисъл кралят я погледна и заговори:

-  Така да бъде! Още утре ще изпратя хора, които да предложат на император Тимар да сключим мир.

-  Има само още едно нещо, за което трябва да говорим. Аз и Алазар ще бъдем сред тези хора.

-  Не съм съгласна! – възрази кралицата - Не можеш в това състояние да се излагаш на подобна опасност. Не се знае дали скранците няма да унищожат кораба ви веднага след като навлезете в териториите им.

-  Ако има някой, които може да убеди императорът да престане да воюва, това съм аз. Решението ми е категорично! Длъжна съм да отиде.

-  Какво имаш предвид с това, че си длъжна? – заинтересува се краля.

-  Трудно за обяснение, но някой ден ще ви кажа. Сега важното е, че трябва да присъствам там и да говоря с императорът.

-  Обещаеш ли, че постоянно ще бъде придружена от хадуински войници и няма да се излагаш на никакви опасности съм съгласен.

-  Да.

-  Лично теб ще държа отговорен за нея. – за първи път по време на този разговор краля се обърна към Алазар, които досега седеше няколко крачки зад Киа

-  Не е нужно да ми го казвате, ваше височество, и без това ще да го направя. Няколко пъти съм бил на базата, където е императора и дори лично съм говорил с него. Ще се погрижа да стигнем там по възможно най – бързия и безопасен начин.

-  Окончателно е решено. Утре заминавате, за да сложим край на войната, завинаги.

                                                                   ***

Така както бе казал краля на другият ден двамата се качиха на транспортьора, които им бе определен, и пътуваха към тайната база. Алазар никак не се учуди, когато видя учуденото лице на капитана на кораба, Колрак Хикс, когато ми даде координатите на системата, където бе базата. Както той, така и много други хадуински офицери не вярваха, че там може да открият нещо. Гледаха на Алазар като предател, шпионин, но все пак поеха път натам. 

Първите пет дни от пътуването нямаха проблеми, докато най – накрая не достигнаха до границата със скранците. Там бяха застигнати от друг транспортьор, добре въоръжен и възможен да ги унищожи. Скранците първи нападната. Хикс искаше да отвърне на огъня и да им даде добър урок, но Киа му заповяда да не го прави. Без право на избор капитанът се подчини на заповедта й. Тогава Алазар се свърза с кораба и им каза, че искат среща с Тимар и че намеренията им са мирни.

Въпреки че не получиха веднага отговор обстрелът бе прекратен. Последваха няколко много дълги и мъчителни микронди в очакване на разрешение. Накрая на екрана се появи скранец, най – вероятно бе капитанът на кораба и им съобщи, че могат да отидат на базата, под строгата охрана на скрански кораба.

Киа все още не възнамеряваше да разкрива пред скранците нито за присъствието си на борда, нито за точните си намеренията, когато пристигнат. Предаде чрез комуникатора си за любимия си, че са съгласни с техните условия.

С това една от многото пречки бе премахната, най – тежкото обаче предстоеше!

След още няколко соларни дни пристигнаха в базата. Тя изглеждаше като изкуствен малък спътник на една планета. Ако човек не знае точните координати и как изглежда базата никога няма да успее да я открие.

Транспортьорът трябваше да остана в орбита, с незаредени оръдия, под зоркото око на скранците. Хикс се чувстваше длъжен да придружи принцесата по време на престоя й на базата, но тя забрани. Вместо това обаче, по изричната заповед на баща й с нея и Алазар дойдоха десетина войници, които да я охраняват. Нямаше как да не се примири с това.

Качиха се на един мородер и потеглиха към изкуствения спътник. Няколко хризми след тръгването си вече се намираха в един от хангарите, където ги очакваха. Посрещането не бе чак толкова добро колкото се бе надявала – с оръжие готово за стрелба. Едновременно с това и хадуините насочиха пушките си към враговете си. Стрелбата щеше да започне веднага ако не се намеси принцесата. Видяла какво става излезе от кораба и застана пред хората си.

-  Веднага свалете оръжията си! – заповяда им тя – Не сме дошли тук, за да воюваме, а да сключим мир.

-  Принцеса Киа, ако мога да предположа. Неочаквана изненада да ви видя на скранска територия.

Гласът идваше откъм групата скранци. Тя веднага се обърна. Погледа й се спря върху мъж на възраст от около двеста и седемдесет цикъла, със сурово лице - цялото в белези от изминали битки. По дрехите и държанието му можеше да предположи, че е от висш чин.

-  Може ли да знам с кого имам честа да говоря?

-  Министър Карторис втори по ранг в империята ни. Правилно ли чух, че хадуините искат да се предадете? – самодоволно попита

-  Предложението за мир не е знак, че искаме да се предадем. – поясни тя

Настъпиха мигове на тишина и размисъл. Междувременно Кхун слезе от кораба и се приближи до принцесата. Погледът на министърът се насочи към скранеца. В него се чешете презрение и ненавист. Изведнъж той забрави хадуините и заповяда на хората си:

-  Заловете този предател и го затворете!

Веднага двама войници се доближиха до Алазар и го хванаха за раменете. Той не се опита да им се противопостави. Това обаче разгневи Киа и тя веднага заговори, обръщайки се студено към Карторис:

-  Не можете да го направите! Той е под защитата на хадуинското кралско семейство.

-  Под какъв претекст? – попита любопитен Карторис

-  Като мой съпруг.

-  Не ставайте смешна, принцеса. – засмя се мъжът – Та той е скранец.

-  Май вашите шпиони в двореца не са ви информирали добре или сме забравили някой нещо случили се преди двайсет цикъла.

-  Единственото, което си спомням е че тогава ви бе отнета кралската титла, но наскоро отново сте си я получили.

-  Мислех си, че шпионите ви са по – добре обучени. Всички хадуините на кралската планета знаят, че бях обвинена в измяна, защото съм предпочела скранец пред хадуин. След време обаче нещата така се развиха, че те се примириха с това и дори са съгласни да предлагат мир. Затова съм дошла!

-  Интересна история, но доколко е истина? – продължи недоверчиво Карторис

-  Ако искате мога да ви покажа заповедта за присъдите, които ни бяха отредени тогава и след това, онази където официално е обявено, че двамата с Алазар Кхун сме женени.

 Това бяха доказателства, които никой не можеше да пренебрегне. Киа не можеше да го излъга като отлично знаеше, че без проблеми може да се повери автентичността на тези документи. Щом с подобна готовност им ги предлага явно или е направила съвършени фалшификати или са истински. Скранецът бе притиснат до ъгъла.

-  Няма да има нужда. Пуснете го! – нареди на хората си

Двамата войници изпълниха дадената им заповед. Пуснаха го и се върнаха обратно в стоя си. Алазар оправи малко смачканата си дреха и отиде при Киа. Тя погледна към него, а после и Карторис. Накрая заговори като нито за миг не разкри страхът, която я бе завладял. Само един грешен ход, една дума пред Тимар и завинаги щяха да си загубят шанса да сключат мир.

-  Така вече е по – добре. Искам да ме заведете при императора си!

-  Да не би да бързате за нещо? – шеговито заговори Карторис

-  Съмнявам се, че ще ми предложите разходка из идна от най – строго охраняваните ви бази, така че предпочитам направо да се захвана с това, за което съм дошла, а именно да разговарям с императора ви.

-  Щом така искате, последвайте ме.

Направи й знак с ръка да го последва и тръгне нагоре по коридора. Следвана от Алазар и четирима хадуински телохранители Киа го последва. След няколко хризми в мълчаливо преминаване от едни на друг коридор те най – накрая стигнаха до една голяма врата. Направена от черен метал, както всичко останало наоколо, на нея имаше изображение на странно животно застанало върху един кръг. Това бе същата изображение, което Киа бе видяла, когато бе в хангара на транспортьора на Кхун, а и след това на много други подобни места.

Двукрилната врата се отвори и пред очите на принцесата се появи не много голяма зала. В отсрещният й край, на малък трон седеше император Тимар, заобиколен от други скранци, най – вероятно неговите съветници. На възраст от около двеста и шейсет цикъла, но не си личеше особено. Ако Киа не знаеше това спокойно можеше да каже, че е и на сто и седемдесет – нямаше да има кой знае каква различа. През този период на живота си и скранците и хадуните почти не променяха външността си. Загледа се в него. имаше черна коса и също толкова тъмни очи. Имане лицето му оставаше напълно безизразно. Не можеше да разбере дали е любопитен, озадачен или ядосан на присъствието им, докато гордо си седеше на трона.

Киа се приближи и застана почти в центъра на залата, беше сама, с изключение на Алазар застана до рамото. Други хадуини бяха останали до вратата, заедно със скранските войници. Карторис направи още няколко крачки напред, изчака докато всички в стаята замълчат и проговори:

-  Ваше величество представям ви хадуинската принцеса Киа и капитан Алазар Кхун. Дошли са при вас, за да предложат мир между двете ни раси.

-  Досега не съм имал честа да се срещна лично с принцесата, но отпреди познавам капитан Кхун. Той бе един от най-добрите ни военни капитани. Никога не бих и предположил, че ще предадете народа си, като заемете на страната на врага ни. – заговори императорът, гледайки Кхун

-  Не съм застанал на ничия друга страна, освен своята собствена.

-  Ами служебния дълг? Прегледах досието ви преди време. Знам, че от малък сте на служба. Дългът ви към скранците нищо ли не значи за вас?

-  Значи и то много, но открих нещо, което ми е по-скъпо.

Кратко и ясно му отговори Алазар.

Императорът не искаше повече да го слуша и обърна поглед към Киа. Намести се по такъв начин на трона си, че да може да я вижда по – добре. Накрая заговори:

-  Необичайно е за една принцеса да участва лично с преговорите.

-  Целта е достатъчно важна, че и сама да пожелая да се заловя с това.

-  Слушал съм доста неща за вас принцесо – все интересни неща, ако мога да кажа. Едно нещо обаче много ме изненада и бих искал сам да се уверя дали е така. Вярно ли е това, че сте придобили някой скрански черти след вашата метаморфоза? – заинтересувано попита

-  Мисля, че и сам може да се уверите в това.

Докато говореше очите й се промениха във вече естествения за нея черен цвят, а от двете й стари се появи пипала, които плавно се спуснаха до земята. Всички в помещение се изненадаха от това, дори и някой от охраната й, но тя не им обърна внимание. Вече бе свикнала. Самия император Тимар не скри удивлението си.

-  Никога не бих предположил, че подобно нещо е възможно. – възкликна той

-  Тогава това няма ли да е достатъчно доказателство, че мирът е по-добър от войната. Скранците и хадуините не се различават особено много един от друг и само тяхната гордост и поведение поддържа тази иначе безсмислена война.

Кратката тишина бе разрушена от недоволните гласове на скранците. За тях тази идея бе абсурдна, ако зависеше от тях това никога нямаше да стане. За щастие не зависеше! Последната дума бе на императора, а той изглеждаше заинтригуван от смелите думи на жената.

-  Пълни глупости! Страх ви е да се признаете за победени и предпочитате да сключите мир. – викна един от съветниците

-  Мога да ви уверя, че армията ни има готовност да продължи войната още дълго и накрая дори да я спечели. – отвърна студено тя, без дори да погледне този, които проговори

Отговорът й изненадана хората около нея, дори Алазар. Намираха се на територията на скранците, заобиколени от врагове, а тя се държеше така все едно няма от какво да се страхува. Увереността й явно раздразни още повече съветниците, но императорът изглеждаше малко изненадан и дори очарован от смелостта й.

-  Какво ви кара да бъдете толкова сигурна в успеха си? – попита я.

-  Искам тази война да свърши! Не ме интересува как, но това ще стане. Изборът е изцяло ваш! Дали ще пожертване още няколко цикъла, хиляди кораби и хора или просто ще се съгласите да се примирим и да загърбим всичко, случило се досега.

-  Ако приема да има мир, АКО, тогава какво ще спечеля от това? – Тимар продължи разпита си.

-  Управлението е разделено на две. От една стана е войската, а от друга е желанието да се откриват все нови и нови планети. В момента по границата има четиринайсет планети, които вие искаше, но те са на хадуини. Ще ги получите, при съгласие наши кораба да могат да кацат на тях и да търгуват с местните. Ваши кораба ще могат да посещават всички хадуински планета и да остават там за колкото дълго време си пожелаят. Същевременно ще бъде създаден комитет състоящ се от двайсет човека. Ще бъде на някоя от планетите на границата, където дори сега живеят хадуини и скранци. Ще се състои от десет скранеца, включително ваше височество и десет хадуина като някой от семейството ми ще бъде в него. Там ще се излагат и решават проблемите, които са настъпили. Главната му, и единствена цел, ще бъде да направят всичко възможно, за да бъде запазен мирът. Ако искате още нещо то ще се разберем на този може да се каже на този комитет. В най – общи линии предлагам да забравим завинаги свадата, което е продължила толкова дълго време.

Настъпиха хризми на мълчание. Всички се бяха замислили върху думите на принцесата и, при някои с нежелание, откриваха в тях истината. Дали просто преди не са искали да я видят или не са могли, но Киа им разкри какво в действителност представляваше войната. Една глупост – жажда за власт, която се постигаше с цената на милиони жертви. Имаше хора като Карторис, които още не можеха или не искаше да разберат това. Те, обаче не бяха чак толкова много.

Алазар също бе един от тях. Единствената разлика бе в това, че той бе започнал да размишлява върху това още от мига, в който зърна за първи път принцесата и осъзна, че я обича. Трябваше да преминат през толкова много препятствия, когато целия свят бе срещу тях, но въпреки това те оцеляха и победиха. Скоро всичко щеше да дойде на мястото си и всичко щеше да бъде наред. Или поне така се надяваше! Една малка част от съзнанието му още изпитваше съмнение в успеха на цялата тази идея, но нямаше намерение да изостави любимата си, когато имаше най – голяма нужда от него. Не можеше обаче да не се съгласи, когато каза, че всичко зависеше от императора. Някой от хората му нямаше да се съгласни, но ще се примирят и ще му се подчинят.

-  Мъдри думи за една толкова млада жена. – накрая Тимар проговори.

-  Преживях много и по пътя си видях и научих неща, които ако бях останала в двореца на Литикара никога нямаше да разбера, дори и да ми бяха казали. – с мек тон му отвърна.

-  Какво например?

-  Видях как живеят обикновените хора, скранци или хадуини – отдавна не правя разлика. Това са хора, които живеят в мир и хармония. Не се интересуват от войната, стига да не достигне и до тяхната собствена планета. Никой от тях не иска тази омраза между расите да продължава, защото те знаят, че край няма да има.

-  Възнамерявам да помисля върху предложението ви, принцесо? След няколко дни ще ви дам отговора си. Ако искате дотогава можеше да останете на останете в базата.

Предложението звучеше много примамливо и Киа възнамеряваше да приеме, но преди това реши да направи нещо друго – извика видението. Зрението й се замъгли и пред нея се появи изображението на двама мъже, които разговаряха, единия й заприлича на Карторис. Не можеше да бъде съвсем сигурна, защото видението се промени. Другия мъж бе взел една лазерна пушка и влезе в някаква стая. Вътре спряха те двамата с Алазар.

Това бе всичко - изображението изчезна. Изтощена, както всеки друг път, когато го използваше леко залитна. Алазар веднага се приближи до нея, за да се опита да я хвана, но тя му направи знак да не го прави. Повдигна глава и погледна императора.

-  Благодаря ви за предложението, но се налага да ви откажа. Все още не сме сключили нито мир, нито дори примирие. Има прекалено много хора, и от двете страни, които не искат да има мир. Просто не искам да рискувам, когато имам толкова много да губя.  

-  Вие дойдохте тук по собствено желание и аз не възнамерявам да ви попречвам да си тръгнете. Не мога обаче да не кажа, че няма да съжалявам, че не решихте да останете. Въпреки младостта си говорите мъдро и увлекателно – можете да накарате хората да ви слушат с часове, без да им омръзне.

-  Благодаря ви за комплимента. – усмихна се Киа, но след миг лицето й пак придоби сериозен вид – Може би по нататък ще имаме възможността отново да говорим. Какво ще е темата на разговора обаче ще зависи от обстоятелствата на срещата.

След тези си думи тя направи дълбок поклон, още нещо нехарактерно за една принцеса, и заедно с хората и скранските войници си бавно излезе от залата. След като малко се отдалечиха от залата Кхун застана рамо до рамо с любимата си и тихо заговори:

-  Не трябваше да правиш това! – смъмри я той.

-  Какво?

-  Да викаш видението пред тях. Бе прекалено опасно!

-  Трябваше да го направя. Мислех да приема поканата на Тимар, но след видението се отказах. Не бива да вярваме на нито една дума на Карторис. – предупреди го Киа

-  И без да ми го казваш го правя! – направи малка пауза – Там, вътре, се справи страхотно.

-  Благодаря ти.

Наистина се зарадва на думите му. За нея те значеха много повече от похвалите на императора, на родителите й или на когото и да е друг. Бе успяла да запаси самообладание и да покаже на Тимар колко много дължи на този мир и не смяташе да се предаде без борба. Както веднъж бе казала на любимия си, че без значение как, но щеше да постигне този мир.

Ако той не се съгласеше щеше да даде всичко от себе си, за да разгроми скранската армия. Може би Алазар нямаше да се съгласи, но бе готова да използва способностите си, за да победят. Но кой ли бе врага? Двамата влюбени бяха сами на този свят, без приятели или поне хора, които да са съгласни с тях те защитаваха собственото си бъдеще.

Двамата спокойно се завърнах на транспортьора, за успокоение на капитана, които наистина си мислеше, че ще се върнат – на парченца. Оттам придружени от няколко скрански мородера тръгнаха към границата, а от там щяха да се запътят към Литикара. Пътуването щеше да отне няколко дни път в хиперпостранството, но това нямаше значение за тях двамата. Веднъж достигнали хадуинските области нямаше закъде да бързат – всичко бе въпрос навреме, когато императорът щеше да вземе решението си.

В хадуинската физиология имаше още нещо, което много изненада и обърка Алазар и въпреки че многократно Киа му го обясняваше все го възприемаше като нещо невероятно и невъзможно. Няколко дни след метаморфозата на жената ембрионът в тялото й се е разделил няколко пъти и замръзва. Това продължава само двеста соларни дни и после отново се активира. Активацията може да стане и при оперативна намеса, но любимата му не го пожела. Това бе най – опасният период за бебето, заради голямата възможност от аборт, но след първите четиридесет дни това става невъзможно. После следват тридесет и пет дни без видими следи от бременност. Накрая, изведнъж, ембрионът започва развитието си и много бързо достига нормалните си размери.

Само за няколко дни корема на Киа се бе издул и с всеки ден ставаше още по – голям. Скоро щеше да настъпи и самото раждане. Това бе изнервило Кхун, който не я оставяше и за микронд сама. Постоянно се интересуваше как се чувства, дали иска нещо и всякакви подобни глупости. Принцесата се чувстваше толкова добре колкото и в първия миг, когато разбра, че очаква дете. Изпитваше малки съмнения, че няма да успеят да стигнат по кралската планета преди да се роди детето, но точно заради това бе взела със себе си няколко жени и специално Тайма да й помагат ако се наложи. Вярната й приятелка също не я оставаше за миг без надзор, тъй като предчувстваше, че раждането ще започне много скоро.

-  Бебето сигурно ще бъде направо огромно. – един ден Тайма сподели на принцесата.

-  През последните дни не спира да ме рита. Без съмнение има характера на баща си.

-  И, надявам се, красотата на майка си. – чу се един зад тях.

Киа се обърна и видя до вратата да седи Алазар и да я наблюдава. Доближи се до нея, прегърна я отзад, слагайки едната си ръка на корема й и я целуна. “Двамата бяха наистина щастливи заедно. Само ако той бе хадуин – всичко щеше да е наред.”, помисли си Тайма, докато тихомълком се измъкна от стаята и ги остави сами.

Дните минаваха без проблеми. Корабът се намираше почти до границата и както се виждаше нямаше да имат проблеми и занапред. Това спокойствие продължи прекалено кратко. Или по – точно, докато корабът не улови съобщение от Магтан. То не се отнасяше специално за тях, а за всички хадуински бойни кораби. Новината никак не добре! Брат й събираше бойните кораби по границите, където след три дена щеше да се състой огромна битка. “Най – голямата от поне двеста цикли насам!”, както той сам се изразява.

След като видяха съобщението Алазар погледна съпруга си, за да разбере какво е мнението й. Лицето на Киа бе станало мрачно и замислено. Стори му се че е изплашена от собствените си мисли. Искаше да я заговори, да разбере какво стана, но тя го изпревари:

-  Случва се! Това от което се боях и което се опитвах да предотвратя се случва.

-  Какво искаш да кажеш, Киа. – зачуди се Кхун

-  Преди да заминем от Литикара имах видение - ужасно видение. Разказах ти го, още тогава. Въпреки опитите ми да го предотвратя то се случва, точно сега. Малко нещо могат да уплашат брат ми, особено пък армия скранци. Нещо друго ще опустоши армията му и само аз мога да разбера какво е то.

-  Тогава защо се им съобщиш какво е то и да си продължаваме пътя. Това не е нашата битка, Киа. Помисли за детето. – започна да я разубеждава, предчувствайки намеренията й

-  Точно това правя! Всичко, което досега съм правила е само и единствено за доброто му. Трябва да отидем там.

-  Това вече няма да стане. Оставаме тук! Край вече с войните и битките, тази война не е наша. Ако си мислиш, че нещо лошо ще се случи да се махаме оттук. Да забравим веднъж завинаги за хадуините и за скранците и да продължим живота си какъвто бе преди.

-  Значи да избягаме. Не бях подозирала, че може да е страх от една битка. – отбеляза принцесата като нахално се усмихна

-  Не ме е страх от битката, а от това, което може да се случи тогава. Там ще има сражение и както ти сама кажа, с много жертви. Не искам и ти да си една от тях.

Последните думи ги изрече толкова тихо и с толкова много чувство, че само Киа успя да ги чуе. Тя бавно се доближи до него, сложи ръка на лицето му и допря чулото си до неговото.

-  Всичко ще бъде наред, обещавам ти. Нищо лошо няма да ми се случи, когато ти си до мен. Трябва обаче да отидем там и да се опитам да спря това, което ще се случи.

Повече не говориха, а направо потеглиха към мястото на битката. Както обикновено Киа още веднъж бе успяла да убеди любимия си в това, което трябва да сторят. Не знаеше какво ще се случи там, нито бе сигурна в думите си, че всичко ще свърши добре, но все пак трябваше да опита.

                                                                ***

Два дни след като чуха съобщението транспортьорът им се намираше близо до мястото, където щеше да се състои битката. Засега нямаше и следа от армията на Магтан и те я търсеха. Киа се страхуваше да не е закъсняла и хадуините да са загубили. Това обаче не бе възможно тъй като тогава поне щеше да останат някакви следи, останки от сражението, а тук нямаше нищо. 

В началото им се стори, че са сами, но се залъгваха. Корабът тъкмо минаваше покрай една малка планета, когато от нищото се появиха няколко скрански мородера и транспортьор. Без предупреждение започнаха нападение срещу тях.

Положението бе сериозно. Корабът бе ударен на няколко места и имаше пробойни, за щастие секторите веднага бяха запечатани. Скранците явно знаеше точно кой се намира на борда и се опитаха да проникнат вътре. Заети с обраната, никой не забелязал кога няколко малки кораби се приближили до един от люковете и го взривили. Чак тогава един от екипажа видя взрива и веднага сигнализира. Дотогава скранците вече бяха нахлули. Битката се пренесе и вътрешността в кораба. Алазар, които нито за миг не се отделяше от любимата си очакваше нещо подобно още когато реших да дойдат тук, но предпочете да остави приказките за по – късно.

Положението бе сериозно! Всичко щеше да бъде загубено ако в този миг не се появиха и хадуински кораби и не унищожиха скранските. Битката навън приключи, но не и вътре в транспортьора, където скранци продължаха съпротивата си.

Заедно с Тайма, Алазар и още петима войника Киа вървеше бързо по коридора към стаята си, където щеше да бъде в по – голяма безопасност отколкото ако останеше в командната зала. Без да искат обаче попаднаха на група скранци. Веднага намериха прикритие и започнаха стрелба.

Между изстрелите Кхун извика:

-  Мисля, че ще успеем да ги задържим, докато дойде помощта. Тук не си в безопасност!

-  Стига преди това да не дойдат техни… - искаше й се да му отвърне, но не успя

Както седеше облегнала се от едната страна на коридора, с оръжие в ръка усети силна болка. Изпусна пушката и притисна с ръце корема си. Не можа да се задължи на краката си и се свлече на пода. Видял това Алазар искаше да отиде при нея, но дъждът от изстрели не му позволи да отиде при нея.

-  Тайма, какво й има? – извика той на момичето, което бе отишла да нея

-  Започна се!

-  Точно сега ли трябваше да стане. – недоволно заяви Киа .

-  Трябва да те отведа оттук. – каза Тайма.

-  Не! Искам да остана!

-  Поне веднъж не възразявай, Киа. Моля те отиди! – извика Алазар, които тъкмо бе застрелял един скранец и гледаше към нея.

Примирила се, тя кимна в знак на съгласие. Тайма й помогна да се изправи, когато пък усети онази болка – успя да се задържи на крака. Измина около десетина октара, когато отново имаше контракция. Бебето толкова много искаше да излезе на бял свят, че едва успяха да стигнат до близката стая, където Киа да легне на леглото. Тайма заключи вратата и веднага и се притече на помощ.

Там принцесата роди двете си деца!

В същото време стрелбата продължаваше. Помощта дойде след няма и хризма, след като Киа и Тайма изчезнаха от погледна на Алазар. Заповяда на двама от войниците да ги открият и за нищо на света да не се отделят от нея. Те веднага изпълниха заповедта.

Битката още не бе свършила. В същият миг, когато Алазар гледаше отдалечаващите се фигура на войниците няколко изстреля се насочиха срещу него. Единия го улучи в гърдите, а другите попаднаха върху една тръба, която се намираше отгоре му. Тя падна и го удари силно. Той падна в безсъзнание на земята. Все още дишаше, но бе тежко ранен. До хризми и последния скранец бе заловен и заключен в килия. Имаше двайсетина леко ранени, няколко мъртви и Алазар, които бе изпаднал в онова състояние, което на Земята наричат кома.

Още в микронда, в които Киа разбра, че сраженията си приключили пожела да види своя любим. Новината за състоянието му толкова я разстрои, че припадна от изтощение, докато държеше в ръцете си близнаците. По нареждане на Тайма никой не я премести и я остави на спокойствие да си почине и да събере сили за това, което й предстоеше.

След няколко арна принцесата се събуди и първото нещо, което видя бе личицата на децата си, които спяха до нея. Спомни си Алазар и се разплака. Не се остави тъгата да я завладее за по – дълго от няколко хризми. Накрая стана от мястото си, взе бебетата и излезе от стаята. Тялото й се нуждаеше от една дълга почивка, но точно сега не можеше да си го позволи. Заповяда да повикат Тайма пред стаята, където се намираше Кхун.

Когато тя пристигна там Киа вече бе разговаряла с доктора, които се грижеше съпруга й. Раните не са нищо сериозно, освен онази в гърдите, но дори и тя скоро ще започне да зараства. Проблемът е в удара от онази тръбата, който е причинил сериозна травма на мозъка. Не се знае дали някога ще се събуди. В момента състоянието му е между живота и смъртта.

Принцесата не се разплака отново, но в очите й се виждаше празнота, която преди я нямаше. Имаше чувството, че ако не бяха двете й дечица нямаше да има смисъл да продължи да живее. Постоя известно време до леглото на своя любим. “Изглежда така, все едно спи”, мислеше си, но знаеше, че не е така. Накрая стана от мястото си, целуна го и излезе, като се запъти към командното. Плътно зад нея вървеше Тайма, като държеше в ръце бебетата.

Гледната, която се появи пред очите й, когато влезе в командното я ужаси – като че ли отново бе във видението си. От едната страна всички хадуински кораби, а от другата - тези на скранците. Всичко вече бе решено! В тази битка реше да се определи съдбата на двете империи.

Изведнъж виденията отново я завладяха. Този път не успя да се задължи права и се хвана за близката маса, така че да не падне на земята. Един от офицерите се приближи, за да я хване, но тя му направи знак да свой настрана. В началото картините, появили се бяха същите като онези от предишното й видение – двете армии, изплашеното лице на Магтан. Тогава погледа й се премести към монитора. Зад близката планета се бе появило нещо огромно – веднага разпознах черна дупка. За броени микронди тя засмука планетата и се приближи към корабите. Най – далечните вече бяха за смукани, скоро същото щеше да последва и тях.

Върна се в действителността и се огледа наоколо. Погледът й се спря върху бялото лице на Тайма, която седеше на няколко октара от Киа и държеше здраво децата.

Изправи се и се обърна към нея, за да я успокой:

-  Нищо ми няма, понякога ми се случва. По – късно ще ти разкажа всичко, но точно сега нямам време. – извърна глава и се обърна към капитана – Искам да ме свържеше с всички кораба, които се намират в момента тук.

-  В момента има хиляда триста и четири хадуински кораби без онези, които са още в хангарите, повечето транспортьори и мородери.

Пред да може Хикс да продължи Киа грубо го прекъсна:

-  Имах предвид абсолютно всички – хадуински и скранските. Искам да излъчите съобщение, което се отнася за всички.

-  Но принцесо те са врагът – какво толкова искате да говорите с тях. – възрази капитанът.

-  Ако смятате скранците като враг, то тогава трябва и мен да ме причислите към тях, защото и в мен има нещо скранско. Дадох ви заповед и очаквам веднага да я изпълните! – заяви му студено.

-  Както желаете, принцесо.

След няколко микронди всичко бе нагладено и съобщението щеше да бъде получено до всеки един кораб намиращ се в тази система. След като й казаха, че всичко е готово Киа се пое дълбоко въздух, изправи гордо глава и заговори:

-  Говори принцеса Киа. Заповядвам на всички кораби, хадуински и скрански, да се махнат от системата. Ако толкова искате да се биете – няма да ви възпирам, но битката не трябва да се състой тук. Останете ли корабите ви ще бъдат разрушено от нещо много по-велико, от която и да е армия във Вселената.

С тези си думи Киа престана да говори. Всички в залата я наблюдаваха учудени от речта й. Откъде знаеше какво ще се случи и защо трябваше да казва това и на скранците? Този въпрос си задаваш всеки един човек, които чуеше съобщението й. За нея това нямаше значение стига да го изпълниха.  

Минаха само няколко микронди и на екрана се появи изображението на Карторис. Преди да може да каже и една думичка принцесата заговори:

-  Министър Карторис не мога да кажа, че съм изненадана от присъствието ви. Явно след като плана, които бяхте измислили да ме убиете в базата така и не се осъществи сте решили да не чакате повече и направо да нападате.

-  Никога не съм имал подобни намерения – лицето му бе пребледняло. – Искам да разбера откъде ви хрумна налудничавата идея да заповядвате на хората да правят каквото и да е.

-  Не съм заповядала, просто ви предупреждавам. Много скоро сам ще се уверите, но тогава може да е твърде късно, за да се спасите. – спокойна му отвърна принцесата

-  И каква е тази опасност, която може да унищожи войските ни? Може би друга по – велика и от двете? – нахално попита Канторис.

-  На вас може и да ви е смешно, но аз говоря за нещо неконтролируемо, което никой и нищо не може да го възпре. На моите хора мога да заповядвам, но не й на вашите. Вие си прецените дали искате да загубите цялата си военна мощ, без дори да сте навлезли и в едно сражение.

-  По – добре си помислете за вашата собствена безопасност, отколкото тази на хората ми. – озъби й се той и изчезна от екрана

 Киа не се притесни от казаното. Съжаляваше за решението му, но бе направила това, което можеше да стори. Съдбата е в техните собствени ръце. Искаше да му каже за черната дупка, но се съмняваше, че щеше да й повярва. Все пак според него те са врагове и завинаги ще си останат такива. Надяваше се обаче нейното съобщение и този разговор да накарат поне някой от капитаните да се позамислят и да си тръгнат.

Микронди след като Карторис прекъсна връзката на екрана се появи Магтан. Изглеждаше ядосан и дори не се опитваше да го прикрие.

-  Какво си мислиш, че правиш, като говориш подобни глупости? Дори не би трябвало да се тук.

-  Защо, защото щях да се опитам да те възпра ли? Съжалявам братко, но възнамерявам да го сторя. Опитвам се да спася живота на всички онези войници, които ТИ си довел тук и възнамеряваш да изпратиш на сигурна смърт.

-  Това няма да се случи – ние ще победим. – отвърна самодоволно Магтан.

-  Ние няма да победи ако бъдете за смукани от черна дупка.

-  Какво каза? Черна дупка? – изненада се брат й. – Тук няма никакви черни дупки и няма да се появят.

-  Не знаем достатъчно за това как се получава една черна дупка и какви са нейните способности. Аз знам, че много скоро тук ще се появи една и ще унищожи и двете армии. Милиони могат да загинат и нищо няма да можеш да направите, за да спасиш хората си.

-  Ти просто искаш да спасиш скранците от битка, която ще загубят. Какво друго може да се очаква от една предателка, станала скранка. – продължи да упорство .

-  Да вече не съм чиста хадуинка, част от мен е станала скранска, признавам си. Това обаче няма нищо общо със сегашното положение. За мен няма разлика между двете раси и просто искам да съществува мир.

-  Говориш небивалици!

-  Може наистина да е така, но ще направя всичко по силите си тези небивалици да станат реалност. Този разговор, както и предишния се разпространиха из всички кораби, които се намират тук – нека хората само да преценят дали ще пожелаят да си тръгнат или не.

Киа се опитваше да въздържа и да не позволява на чувствата да я завладеят. Беше започнала да се отказва. Никой нямаше да й попречи да с тръгне и да ги остави само да се справят. Единственото, което сега искаше бе да бъде с Алазар и децата, някъде далеч оттук. Това щеше да стане, ако поне веднъж бе послушала Кхун да забрави за другите и да се отдаде на своя собствен живот. Може би след това, което щеше да се случи нещата щяха да се оправят и най – накрая да има мир.

Но принцесата не можеше да го направи! Нейна същност, характер и съвест не й позволяваха да оставят всички тези хора да измрат. Никой от тях не е виновен за войната и никой не заслужава да умре заради нея. Достатъчно жертви са дадени.

Преодолее желанията си остана да мястото си, заслушана в думите на брат си.

-  Разкарай се оттук Киа или ще заповядам на унищожат кораба.

-  Да разрушиш един от собствените си кораба? С няколко хиляди хадуини на борба? Разочароваш ме, Магтан! Мислех, че обичаш народа си. – грубо му отговори.

-  Така е! Може и да не го разруха, но ще заповядам да те затворят и по-късно да те съдят.

-  Точно както поиска да стане и предишния път ли? Съжалявам, но лазерния камшик няма да промени мнението ми. Освен това не мисля, че родителите ни ще ти позволят това да го направиш. Като принцеса на Литикара мога да заповядам на хадуините да се оттеглят и точно това възнамерявам да направя. Ако и други пожелаят да последват примера ми неща скоро да тръгват.

С тези си думи даде знак на Хикс да обърне кораба.

-  Никой няма да те последва, защото не вярват на думите ти за съществуването на… - не довърши изречението

Лицето на Магтан изведнъж пребледня, очите му се разшириха, а устата – остана отворена от изненада. Същото изражение имаше и във видението. Без да има нужда да поглежда през прозореца Киа знаеше, че са закъснели. Зад близката планета се появи черно петно, което започна да се разширява и разширява, докато не достигна заплашителни размери.

Нямаше време за паника. Независимо колкото и да се надяваше Киа подозираше, че това ще се случи. Даде знак на капитана да се отдалечи възможно най – бързо от това място. Като гледаше към екрана заговори. Въпреки че бе страшно уплашена гласът й звучеше студено и с известно безразличие, докато се предаваше на всички кораби.

-  Това е онази сила, която никой не може да контролира. Времето е страшно малко. Измъкнете се веднага преди да е станало прекалено късно. – това бяха единствените думи, които успя да каже

Вече почти нямаше сили, но остана, загледана в черната дупка. Тя вече бе придобила страховити размери. Само за микронди бе станала толкова голяма, че започна да поглъща планетата. Парче по парче черната дупка я унищожи – следващата цел бяха най - близките кораби. Привлечени от силната и гравитация й те нямаха начин да се измъкнат от капана, в които бяха хванати.

Принцесата просто седеше там и гледаше. От очите и се стичаха сълзи. Беше се провалила! Всичко, което искаше бе всичко да свърши и то стана, но на каква цена. Имаше и спасили се - кораби, които успяха навреме да навлязат в хиперпостранството, но те бяха по – малко и от половината, които бяха дошли тук. Скоро и нейния транспортьор последва техния пример.

Това вече бе края! Киа бе сигурна, че след всичко, което се случи ще накара император Тимар да подпише мир. Но дали това вече имаше някакво значение? Мечтата й щеше да се изпълни – бе убедена в това. Но дали тогава щеше да може да има живота, които толкова много желае? Без Алазар до себе си нямаше желание дори да живее.

Изведнъж отново сетила се за нея тя все малкото си момченце от ръцете на Тайма и се запъти отново към стаята му. Тук вече нямаше никаква работа. Остави на Хикс да разбере колко кораба са се спасили и веднага да я информира ако се случеше нещо.

Тъкмо щеше да излезе от контролната зала и да се върне при Алазар, когато на екрана се появи изображението на възрастен мъж, скранец. Принцесата веднага разпозна императорът. Държейки в ръце детето си тя се доближи до екрана и първа заговори:

-  Какво искате императоре?

-  Първо лично да ви се извиня. Не съм заповядвал на Карторис да извика тази войска, това е било лично негово дело и ще си плати заради неподчинението си. Освен това съм любопитен да разбера откъде сте знаете за черната дупка?

-  Тъй като вече няма нужда да го пазя в тайна ще ви кажа. По време на странстванията ми из космоса преживях някой необичайни нещо, които доведоха до още една променя в мен – способност понякога да виждам в бъдещето. С течение на времето успях да ги контролирам, но понякога не успявам. Едно от тях ми разкрива какво ще стане по време на тази битка и аз се опитах да го възпря.

-  Донякъде се успели. Загубили сме почти половината войска, която бе там, но положението щеше да бъде много по-сериозно ако не се бяхте намесили. Защо го направихте? Защо искате да сключим мир, като можехте да оставите войската ми да бъде унищожена?

-  Виждате ли го? – попита Киа като показа сина си пред него. – Това е причината! Не искам децата ми да живеят в един свят на разруха. Никога не съм искала тази война и не исках да загиват всичките тези хора, но това се случи. Преди време ви дадох право на избор – дали ще случим мир или ще се постарая този път наистина да разруша цялата ви войска. Човек способен да вижда в бъдещето може да бъде решаващ за победата!

Думите й накараха Тимар да се позамисли. Погледна още веднъж към малкото детенце в ръцете й - това бе първото дете на скранец и хадуин. Значеше ли това, че двата вида наистина можеха да живеят в мир и хармония. Накрая заговори:

-  Ще дойда на транспортьора ви, до два арна, за да подпишем мира между скранците и хадуините. Всичко свърши! Войната свърши и никога повече няма да я има. – накрая се усмихна

Това бе усмивка на облекчение, с малко разочарование, но това не я изненада. Киа също се усмихна. Мечтата й, онова чудо на което бе копняла преди толкова дълго време наистина бе станало. Много хора трябваше да платят за това, но накрая бе успяла. Вече нито един човек, независимо дали бе скранец или хадуин нямаше да умре.

                                                                  ***

Последното нещо, което си спомняше бе когато онази тръба падна върху него. От този момент имаше чувството, че съзнанието му е отделено от тялото. Бе в съзнание, но нищо не усещаше, не можеше да вижда и чува – полумъртвец. Мислите му се въртяха около войната. Какво ли се бе случило откакто падна? Дали Киа и детето са добре? Чудеше се как ли се чувства любимата му сега. Беше ли успяла да предотврати битката и така да спаси всички онези хора? Или може би са бе случило нещо ужасно?

Отново си спомни за първата им среща, за първата им целувка, за нощта, когато избягаха заедно от кралската планета. Всичко, което бяха преживяли заедно... Не искаше да се раздели с нея за нищо на света. Дори и сега, когато знаеше, че тя сигурно е при него пак изпитваше онази самота. Беше сам, затворен в собственото си съзнание! Бе готов да умре – още на мига, но копнееше преди това поне още веднъж да я види, да я усети в прегръдките си. Не и преди поне веднъж да види лицето на детето им.

“Не!”, извика в съзнанието си. Не смяташе просто така да се предаде. Ще даде всичко от себе си, но няма да се остави на смъртта да го победи. Веднъж, когато бе на Земята и гледаше телевизия – нещо, което сметна за чиста загуба на време и сили, попадна на един филм, които го заинтригува. Беше драма, много скучна при това, но една от сцените много й хареса. Един човек искаше да се предаде и да остави всичко, но тогава един друг, по – възрастен от него му каза: “Любовта е по – силна от всичко друго на света, дори и от смъртта. Ако имаш волята и желанието ще успееш да се справиш с всичко.”

Тези думи му дадоха сили да не се предава, да продължи да се бори, докато накрая напълно не се оправи. Все още имаше още много неща, които да му пречеха да си отиде от този свят и той се бе хванал здраво за тях и не ги пускаше с всички сили.

Когато образът на императора изчезна от екрана принцесата заповяда да приготовленията на документите нужни за подписването. Остави няколко хадуина да довършат работата и заповяда да я извикат в мига щом кораба на Тимар се приближи. Повече нямаше какво да правят тук и се запътиха към стаята на Алазар.

От както напуснаха залата принцесата не бе казала и думичка. Вместо да се радва на успеха си, на мира, които бе постигнала лицето й бе мрачно и тъжно. Понякога, при видя на децата се усмихваше, но скоро отново придобиваше печален вид.

От всички на кораба единствено приятелката й можеше да си представи как се чувства в този момента. Тайма бе постоянно до принцесата през онзи половин цикъл, през които тайно се срещаше с Кхун. Заедно с нея тя бе преживяла тъгата й, когато бе далеч от него и радостта от обаждане му и предстояща среща. В началото изобщо не одобряваше връзката им, дори и сега, но постепенно осъзна, че те наистина се обичат. Не веднъж го бяха доказвали не само на себе си, но и на останалия свят. Киа не заслужаваше да й се случи нещо подобно.

Тайма остави малкото момиченца на канапето в далечния край на стаята и погледна към принцесата. Държейки синът си в ръце Киа бе седнала на леглото до безжизненият Алазар. Очите му бяха отворени, а погледа му се вее някъде далеч. Вече нищо не можеше да се направи, за да му се помогне. Погледна още веднъж към бебето, за да се увери, че е добре, където го бе оставила и тихо излезе от стаята.

Киа постоя известно време вгледана в своя любим. Притиснала детето в обятията си го погледна и тъжно се усмихна. После се обърна към мястото, където лежеше дъщеричката й.

-  Днеска, докато гледах как черната дупка засмуква онази планета единствената мисъл в главата ми беше за тези две мъничета. Имах чувството, че ще ги загубя завинаги, също и теб. Тогава осъзнах колко много ги обичам. Но не смятам да приема техния живот замяна на това да загубя теб. Лекарите нищо не могат да сторят, за да се върнеш при нас.. при мен. Всичко зависи от теб! Върни се.

При тези си думи се загледа в лицето му. Стоя така няколко секунди и после отмести поглед към сина си. Целуна го по челото и го постави да легне до любимия си. Накрая стана и се запъти към канапето, където бе дъщеря й. В очите си имаше сълзи, които избърса преди да потекат по бузата й. Взе малката в ръце и погледна тъжна първо към нея, а после към Алазар.

 Не знаеше какво да прави! И преди мислеше за това, но от тогава нещата много се бяха променили. Войната свърши и сега те можеше спокойно да живеят заедно до края на дните си. Киа не искаше да си представи живота без да знае, че Кхун винаги ще бъде с тях.

Изведнъж нещо се случи! Алазар затвори очите, а после пак ги отвори. Последна тежко въздишане и после се размърда. Първоначално само глава, а после и цялото си тяло. Киа не можеше да повярва на това, което виждаше, притисна още повече детето си до себе си. От вълнение постави едната си ръка на устните. В очите й отново имаше сълзи, но този път от безкрайно щастие.

Алазар се обърна на една страна и застана до малкия. Огледа го с невярващи очи, после го докосна – все едно да се увери, че не е илюзия. Усмихна се при вида на малкото пипало на детето, което се опита да хване пръста му. Накрая проговори:

-  Здравей мъниче. Какво правиш тук? – малкия се размърда и тихо проплака. Алазар нежно започна на шътка. – Не. Недей да плачеш всичко е наред. Всичко свърши, или поне така се надявам. Сега къде е майка ти?

Киа се сдържа и стана. Чак тогава Алазар я забеляза и се изправи на лакти. Удивлението му стана още по-голямо, когато видя втория вързоп в ръцете си. Пристъпи  към него с думите:

-  Войната свърши! –спря за малко, но после продължи. – Вече видя сина си, но все още не знаеш за дъщеря си.

Тя отмести с ръка одеялото и от там се появи личицето на бебето. То погледна към мъжа и протегна малката си ръчичка към него. В отговор Алазар се усмихна. Киа седна до него на леглото. Бавно той се изправи, прегърна я с една ръка я целуна.

-  Не искам никога повече да ме плашиш по този начин.

-  Ще се постарая.

Отново я целуна. Погледна към едното, а после и към другото си дете. Радостта му ставаше все по – голяма с всеки изминах микронд. С Киа и тези две мъничета до себе си имаше всичко, което някога бе желал. По принцип бе необичайно да се раждат близнаци – рядък феномен, но това не интересуваше нито Киа, нито Алазар.

Близо три арна по – късно в хангара на транспортьора се приземи скрански мородер. Веднага щом бе излязъл от хиперпространството един войник дойде да съобщи това на принцесата и нейния съпруг. Сега те очакваха слизането на скранския император. Киа не искаше да му позволи да става, но той изобщо не я послуша и сега бе застанал рамо до рамо с нея.

Без никакви особени церемонии или глупави речи принцесата поздрави императора за идването му. Заедно тримата отидоха в най – голямата зала на борда, където по – рано беше приготвено всичко необходимо. Те представляваха една огромна, направена от подобен на стъкло материал, където добре бе описани всички условия на примирието. След като капитан Хикс ги прочете на глас Киа и Тимар едновременно сложиха печатите си. Киа остави печата настрани и протегна напред ръка. Императорът я изгледа с известни колебания, но след няколко микронда протегна своята и хвана нейната. С това окончателно мирът бе обявен! Докато отдръпваха ръцете се Киа покани скранският император да пътува с тях до Литикара, където лично да се срещне с краля и кралицата. Не се изненада особено, когато той се съгласи.

През следващите няколко соларни дни Киа и Алазар бяха постоянно заедно. Той все още бе малко слаб, но бързо се оправяше. Минаваше обяд, когато заедно четиримата с бебетата се разхождаха из един от планетоидите на борда на кораба. Нямаше закъде да бързат и защо да се притесняват от него.

-  На какво ти напомня това място? – изведнъж попита принцесата.

Алазар бавно огледа площадката. Замисли се за момент, но после се усмихна. Спря да върви, обърна се към нея и нежно я целуна.

-  На това! Първата ни целувка се намираше на моя транспортьор, на една изкуствена планета, която много прилича на тази.

-  И аз за това се сетих.

Киа се облегна на рамото му и бавно продължиха да вървят. Алазар я прегърна с ръка.

-  Какво мислиш да правим оттук нататък. Вече има мир и всичко свърши!

-  Не е точно така! – поправи го тя – Ще мине още много време преди скранците и хадуините да могат да забравят враждата помежду си и да живеят в съжителство и любов.

-  Тук вече трябва те сами да се справят. Направихме достатъчно за Вселената. Време е да заживеем нашия собствен живот. – отговори й Алазар

Вече не гледаше към нея, а към момченце си, който бе показало едно от малките си пипала и се го бе увило около неговото. Гледката накара жената да се засмее. Имаше всичко, за което някога бе мечтала и не смяташе да се залавя с каквото и да е. От тук нататък живота и на четиримата щеше да мине без нищо особено.

Двамата влюбени се върнаха на Литикара, където останаха до края на живота си. Понякога, когато ги обхващаше желание да пътуват просто заминаваха и не се връщаха в продължение на десетина или двадесет соларни дни, в зависимост от желанието си. С тях разбира си бяха и двете им дечица Микон и Арика – както ги кръстиха.

След време кралят и кралица се оттеглиха от престола. Като тяхна законна наследника Киа застана на трона, заедно с Алазар. Двамата управляваха много добре – по свой собствен начин, така както сметнат за най - добре. С тяхна помощ и последните дребни конфликти ставащи между хадуини и скранци бяха завинаги забравени.

                                                                         ***

Киа умря на четиристотин и седемнайсет цикъла!

През последните няколко дни от живота си не чувстваше добре и не ставаше от леглото. Колкото и да не искаше да го признае Алазар знаеше, че нейното време на тази земя изтича. Седеше до нея на леглото и наблюдаваше спящото й лице. Колко обичаше да прави това! През всичките тези цикли ни веднъж не му омръзна, дори за няколко хризми. В нея той не виждаше състарялото й лице, побелялата коса и бръчките. Техните раси почти през целият си живот оставаха млади. От както навършеше пълнолетие до близо триста и петдесет годишнината си тялото на човек почти не се променяше. После остаряваше. Но това нямаше значение за него! В очите му тя винаги щеше да си остане същото онова прекрасно същество, което видя за първи път преди толкова много цикли и на което веднага обрече сърцето си.

Киа се размърда и Алазар се надигна. Седна до нея и нежно я погали по косата. Видя как на лицето й се появи лека усмивка. Тя отвори очи и го погледна.

-  Обичам те. – едва чуто каза и отново затвори очи. Този път завинаги.

Алазар хвана безжизнената й ръка, допря я до устните си и я целуна.

Държейки я продума:

-  И аз теб, любима моя.

От очите му се стичаха сълзи. Не помнеше кога за последно бе плакал. Сети се само, когато преди сто седемдесет и три цикъла Киа му съобщи, че ще имат още едно дете. Толкова отдавна ли беше? Колко бързо бе минало времето, без изобщо да го усети. Изведнъж се почувства страшно стар, какъвто си и беше, но преди това не му създаваше проблеми. Силите му го напуснаха и той се излегна уморен до нея. Прегърна я и затвори очи. “Смъртта няма власт над нас! Скоро отново щяха да бъдат заедно. Завинаги!”

Някъде половин арн по – късно Алазар се почувства достатъчно силен да отиде при децата им и да им каже за смъртта на майка им. Изведнъж пред очите му се появиха лицата им. Микон, които бе точно негово копие с изключение на светлите очи на майка си. Арика пък имаше сребристата коса и нрава на майка си, само че понякога обичаше да изпада в мрачно настроение и заприличваше на него. Понякога, когато я виждаше му напомняше на Киа, облечена в обикновени панталони и блуза, точно както изглеждаше, когато се виждаха скришом. И накрая Спарк... Спарк бе взел най – доброто и от двамата и се бе превърнал в олицетворението на съединението на техните две души. Киа...

Нови сълзи напираха в очите му, но той не им позволи да излязат на бял свят.

Влезе в стаята, където вече го очакваха и тримата. Изглеждаха разтроени. “Все едно знаят!” помисли си тъжно Алазар при вида на лицата им. Настъпи тишина. Не знаеше как да каже това, което искаше, което трябваше. Накрая тежко въздъхна и започна:

-  Майка ви умря тази сутрин – замлъкна, за да ги остави да приемат истината.

Микон остана без думи. Облегна се на близката стена и закри лице с ръка. Спарк стана от мястото си, но и той не знаеше как да отрейгира на думите на баща си. Една сълза се плъзна по лицето му. Реакцията на Арика бе най – буйна. Тя веднага се разплака. Бързо тръгна напред.

-  Искам да я видя. Не може да е мъртва – Алазар я хвана за раменете и придърпа към себе си. – Не може.

-  И на мен ми е трудно да приема истината, но е така. Ще я видиш. Всички ще я видите, но по – късно. Преди това трябва да ви кажа нещо много важно. – и тримата впериха поглед в него. – Майка ви умря, а с нея и аз. Сега тя ме очаква! – затвори очи. - Мога да я усетя във въздуха наоколо... в самите вас. Тя ме чака да се присъединя към нея във вечността и това ще стане скоро. Веднъж майка ви ми каза, че най-големият й страх е да не живее без мен. Сега това никога няма да стане, но за сметка на това аз открих моя най-голям страх – да бъде без нея.  Обичам ви, но без Киа до себе си нямам сила, която да ме накара, няма да остана още дълго жив. Тук съм, за да се сбогувам от нейно и свое име. Запомнете нашето послание. Не ни забравяйте! Не забравяйте нашата любов един към друг! Запазете мира, които тя създаде!

Вече нямаше какво друго да каже. Доближи се до всеки един от тях целуна ги по челата и дълго време задържа в обятията си. Когато застана пред Микон и го погледна в очите той видя, че само той наистина е разбрал какво щеше да се случи. И го бе приел! Прегърнаха се и тогава го чу тихо да казва:

-  Няма да бъдете забравени. Нито от нас, нито от хората. Обещавам ти го, татко.

След като се раздели с децата се върна в стаята, където все го очакваше Киа. “Като че ли спи.”, но не бе така. Отиде и пак легна до нея. Тук бе неговото място. В цялата вселена нямаше друго място, където би искал да бъде, освен в прегръдката на своята любима. Прегърна я силно, поставяйки главата й до своята и тихо заговори, все едно тя можеше да го чуе:

-  Някога ми каза, че никой и нищо няма да ни раздели. Няма да позволя на смъртта да те отдели от мен, любима. Душите ни отново ще бъдат заедно, обречени една на друга, завинаги. – с тези думи той все ножът, които носеше на пояса си. Това бе същият нож, с които някога се бяха врекли в кемър. Вдигна го и силно го заби в гърдите си. Ударът бе смъртоносен, но той много добре знаеше това. С последни сили Алазар все ръката й в своята, преплете пръсти и нежно каза – Обичам те!

Миг по – късно издъхна.

Не мина и арн, когато няколко слуги намериха мъртвите в своята вечна прегръдка. На лицата им бяха изписани почти невидими усмивки. Те бяха заедно - както в живота, така и в смъртта. Никой не можеше да ги раздели.

Постепенно, с течение на циклите хората забравили войната. Както някога бе твърдяла Киа двете раси толкова много си приличали, че между тях вече не съществуваха граници. Те се обединили в едно! Вече нямаше скранци или хадуини, а просто един народ, които живее и властна над Вселената.

Колкото и време да минаваше никой не забрави историята на двамата влюбени. Достатъчно бе само да хвърли един поглед в храма, които децата им построиха, на най – красивото место в парка, специално за тях, за да увековечат тяхната любов. Сградата бе от бял замък, цялата изобразена с различни скрански и хадуински орнаменти. Отпред винаги имаше охрана, но тя не забраняваше на никой да не влезе ако това е желанието му. На едното крило на двукрила врата, което бе вход към гробницата, бе изписана кратката им история. А от другата, с големи букви, последните думи на Алазар. “Не ни забравяйте! Не забравяйте нашата любов един към друг! Запазете мира, които тя създаде!” Нямаше човек на кралската планета, които да не знаеше тези думи и да не ги произнасяше всеки път с огромно уважение.

Преминеха ли портите хората откриваха още по - голяма красота. Помещението не бе голямо, но за сметка на това излъчваше такава тайнственост, че никой не можеше да се съмнява, че това място е свещено, независимо от коя раса си. На отсрещната стена имаше огромна плоча, където бяха написани имената на Алазар и Киа, а пред нея бе техният саркофаг изобразяващ тях двамата прегърната, в същата каквато ги бяха открили. Щом човек застанеше пред него се появяваше холограма с тях двамата – цар и царица, застанали гордо на троновете си. Този образ се задържаше съвсем за кратко, за да може да бъде заменен от друг, много по – красив. Те двамата! Киа бе застанала с гордо вдигната глава, а зад нея, прегърнал я през кръста, седеше Алазар и гледаше в същата посока. Това бяха те! От този ден до края на вечността. Останали завинаги заедно!

Киа и Алазар може и да не са първата смесена двойка, но те бяха първите, които направиха нещо, за да подобрят живота на народите си. Тяхната история, за скранец и хадуинка, които се влюбили, преживели какво ли не, но нищо не успяло да ги раздели един от друг, се запазила завинаги. Предавана от едно на друго поколение тя оцеляла, докато накрая не се превърнала в легенда.

Легенда за любовта!

                                                                       КРАЙ