Досега на спомена

Вечерта е спокойно.

Няколко облачета се рееха из небето, обсипано със звезди. Луната също бе тук, скрита зад един от тях, подсказвайки за присъствието си чрез няколко слаби светлини. Всичко друго вече спеше, дори нощните птици, но аз не можех. Не бях уморена или неспокойна. Не се чувствах развълнувана или тъжна. Бях спокойно както се случваше често последно време. Може би от възрастта? Може би просто вече нямаше какво да ме вълнува?

Подобни нищо винаги събуждат у мен желанието да мисля за миналото. Едно конкретно минало. Едно конкретно лице. Едно име, което завинаги бе оставило своя белег в съзнанието ми.

И този човек бе до мен сега.

Може би точно това негово присъствие наоколо не ми позволя да заспя. Усмихнах се и проговорих:

- Спомняш ли си първата ни среща.

- Все едно бе вчера.

Бях малко дете, което си играеше в парка с любимата си топка. Вятърът бе приятен, носещ в себе си свежестта на пролетта и обещанието за топло лято. Изведнъж обаче задуха по-силно и шапката й изхвърча. Затичах се подир нея през дърветата, но тя бе твърде високо и твърде далеч, за да я стигна. Накрая се закачи на един клон на около десет метра над земята. Идеше ми да заплача, но тогава чух гласа му за първи път.

- Толкова ли е важна тази шапка за теб?

Обърнах се и го видях – един мъж. Лицето му бе бледо, но не по някакъв лош начин, а като статия. Носеше черни дрехи, който подчертаваха още повече бледността му. Имаше щръкнала бледо-златиста коса и дълбоки сини очи.

- Любима ми е. Мама ми я подари.

- Ако ти я върна, ти какво ще ми дадеш?

- Целувка.

Бях толкова невинна тогава. Не ми направи впечатление, че този човек е различен, че не е на мястото си в този свят. Не видях ръцете му, чиито нокти бяха по-дълги и остри отколкото на нормален човек. Не видях как всички погледи гледаха настрани от нас, дори и майка ми дето в противен случай не ми позволяла да се отдалеча толкова.

- Добре. – съгласих се аз.

Мъжът скочи, подпирайки се на дънера, но в действителност левитираше. Извиси се на десет метра все едно гравитацията е мит, а той реалността. Седна на клона и започна да върти шапката на пръста си. Усмихна се и си помислих, че никога не съм виждала по-красива усмивка. Усмивка на дете, изпълнена с невинност, но в същото време в странното съчетание на лице на възрастен и студените очи  на ледения океан.

Поседя малко там горе, дразнейки ме, че няма да ми даде шапката, но накрая скочи и се приземи на крачка от мен. Подаде ми я и аз я взех. Пръстите ни случайно се докоснаха. Само за миг, преди да се отдръпне от мен. Аз също отстъпих, но не от страх, а просто инстинкт. Не ме заболя. Усещането бе подобно на това да те удари ток, но те изпълваше с топлина, която дълго след това остана като спомен.

Мярнах тъга в очите му миг преди да ми обърне гръб.

- Ами наградата ти? – викнах след него. 

- Някой друг ден. И без това не си падам по малки деца.

Изчезна преди да му отговора.

Но не го забравих. Нито тогава, нито след години. Бях любознателна и вече знаех много повече от тогава. Знаех, че той не е обикновен човек, макар и нямах име, с което да нарека него или други като него.

Търсех го.

Сред тълпата, докато пътувах, дори на улицата. Поглеждах назад, доката се разминавах с някой човек, който макар и бегло ми напомняше на него. Все си повтарях, че е безсмислено. Та аз тогава бях просто едно малко дете, със сигурност по-голямата част от спомените ми са плод на въображението ми, а не на реалността.

Така си мислех до онзи ден в двора на училището. В първия момент си помислих, че съм заспала, защото той седеше там, гледайки другите хлапета да играят на футбол. Носеше същите дрехи, същото замислено изражение на перфектното си лице. Стори ми се дори по-красив и от най-силната ми фантазия.

Гледах го няколко мига, докато не осъзнах, че съм твърде развълнувана, за да спя. Сърцето ми биеше като малък барабан вътре в гърдите ми, искайки да излезе навън. Реших да си пробвам късмета и просто да го направя.

Затичах се към него, но не го извиках. Дори бях отклонила поглед, така че да не привлека внимание към себе си. Накрая го стигнах, усмихнах се заговорничещо и извиках в лицето му:

- Ето наградата ти!

Повдигнах се на пръсти и го целунах близо до устните. И тогава го усетих отново, чувството като топла вълна токов удар, която този път покоси цялото ми тяло. Изведнъж цялата ми сила напусна тялото ми. Струваше ми огромни усилия дори да задържа очите си отворени. Паднах на земята в безсъзнание.

В следващия миг се събудих няколко часа по-късно в болничната стая.

- Ти постъпи много глупаво тогава.

Знаех, че не е способен да чете мислите ми, но ме познаваше твърде добре. Знаеше за какво си мисля в момента. Сигурно и той самия мислеше за това сега.

- Може би, но ако не го бях направила никога нямаше да бъдеш с мен.

- Дори и сега не съм истински до теб.

И двамата замълчахме за момента. Болката от тази мисъл ме следваше целия ми живот. Толкова близо, но толкова далеч. Но се бях научила да живея с желанието и да се наслаждавам на мига. Той също, макар със сигурност да му бе по-мъчително отколкото можех да си представя.

- Не съжалявам за изборите си. Щастлива съм.

- И аз.

Върнах се към спомена и решението им в онзи миг...

Събуди ме тих глас, мърморене. Отворих очи и го видях в ъгъла на стаята, близо до прозореца.

- Глупачка, глупачка, глупачка. Как мога да го направи? Знаеше какво ще се случи.

- Не знаех.

Той спря да говори и ме погледна.

- Не би трябвало да ме виждаш.

- Но те виждам Толкова ясно колкото ръката си.

- Аз не съм човек.

- Знам. Това не е първата ни среща.

- Малкото момиченце с шапката - усмихнах се и кимнах. – Досега е трябвало да ме забравиш. Виждала ли си и други като мен, неща, който не би трябвало да виждаш.

- Никога. Само теб.

- Странно. Досега не ми се бе случвало. Хората ме виждат само ако аз искам.

- Радвам се че те срещнах. Търсих те, но така и не те открих.

- По-добре ме забрави. Същество като мен е живо само в кошмарите ти.

Бях се изправила. Когато ми обърна гръм се изплаших, че ще си тръгне и този път няма да го видя повторно. Скочих и тръгнах към него. Почти го бях докоснала, когато той скочи и остана на метър във въздуха над мен. Достатъчно далеч, че да не мога да го достигна.

- Не ме докосвай! Никога не го прави иначе ще умреш.

- Заради теб припаднах.

- Да и ако не се бях отдръпнал щеше да си мъртва. Докосването ми убива.

- Винаги ли?

- Да.

Следващите ми думи бяха на изречени много по-тихо от предните. 

- Сигурно е много самотно?

Демонът, защото вече знаех, че ако трябва да го нарека някак ще бъде демон, се засмя. Гласът му бе тъжен, но смехът ме изпълни като топъл полъх. Мисля, че точно това бе момента, в който дванайсетгодишното аз осъзна, че през всичките тези години съм била влюбена в него. И днес, само часове по-рано, бях целунала своя първа любов.

Изчервих се, а той го възприе, че съм се засрамила и спря.

- Не очаквах да ме попиташ това. Всичко друго, но не и това – замълча. – Да, самотно е.

- Тогава от днес нататък ще бъда твой приятел.

- Нямам нужда от приятели.

- Всеки има нужда. Не приемам отказ.

Демонът дълго време ме гледаше. Бях се върнала в леглото притеснявайки се, че ако някой влезе ще ми се кара защо съм станала. Знаех, че няма да го видят, но мен самата... Очаквах всеки момент родителите ми да нахълтат и да започнах да се притесняват за мен. Трябваше да измисля добро оправдание защо съм припаднала, но бях сигурна, че лекарите ще се справят по-добре и от мен.

- Ти  така и не си тръгна. Останах, макар и да не го искаше.

- Беше интересно да те наблюдавам.

- Шейсет и четири години? На всеки би му омръзнало.

- На мен не.

- Но имахме наистина приятни мигове заедно.

Спомените се изнизваха един след друг.

Понякога той се правеше видим и излизахме като на срещи. Всички извръщаха поглед назад, за да го гледат колко е красив. Дори и аз самата на моменти. Друг път бе просто част от живота ми. Бе там, когато се запознах с покойния си съпруг. Когато се родиха децата ми. Идваше в дома ми и бе най-скъпия ми приятел, но и толкова повече. Никой от двама ни не спомена нещо за това че съпругът ми толкова много приличаше на него. Все едно между двама ни имаше неизречено правило, че някой неща никога няма да бъда изричани на глас. Но като че ли всичко вече нямаше значение.

- Ти си любовта на живота ми.

Не очаквах да отговор, но след известно време ми каза:

- Знам...

- Така и никога не получи целувката си, че върна любимата ми шапка.

- Ан...

Не продължи, защото срещна погледа ми. Разбра какво исках. Може би се досещаше от по-рано, но никой от двама ни така и не го изрече. Нямах намерение да променя решението си. Дори да не го направеше щеше да се случи, скоро. А нощта бе повече от перфектна.

- Не харесваш момиченца, но явно не обичаш и съсухрени бабички.

- За мен винаги ще си красива. Винаги си била.

- Винаги съм се чудила какво ли е да те целуна.

- Ще бъде целувка, която ще помниш до края на живота си.

Още докато го изричаше наведе глава към мен и докосна устните ми със своите. Не бе лека целувка, а дълбока и истинска както и чувствата ни един към друг. Ръката му леко докосна лицето ми. Пръстите едва се допираха до кожата ми, но ги чувствах като малки експлозии по цялото си тяло.

Той изпълни всяка частица от мен и после я отне.

Демонът се отдръпна от жената. Сълзи се стичаха по лицето му. Лицето й се бе наклонило на една страна. Очите й бяха затворени, а устните й извити в лека усмивка. Бе виждал това лице хиляди пъти, докато спи. Спокойствието й бе почти заразително Този път обаче нямаше да се събуди.

Остави ръката си на бузата й още миг. Искаше да започни топлината й преди да я напусне.

Огледа за последен път стаята, в която се намираха. Бе прекарал тук стотици нощи в компанията й. Разговаряха и се смееха. Плачеше и се радваше на живота, който винаги бе желал. Все още желаеше, но никога не ще да бъде същото.

Това бе последният му път тук.

- Сбогом, любима моя. Благодаря ти, че ме обичаше.

Изчезна в нощта като привидението, каквото и бе.