Потомството на лорда

Животът в Десетте кралства се е променил. Старите традиции са останали такива, каквито са били и преди хиляди години, но това не значи, че това ще продължи завинаги. Много неща ще излязат от дълбините на незнайното. Едни добри... други лоши. Миналото трябва да бъде забравено, така че да се отворят новите хоризонти на бъдещето. Една любов, едновременно млада и стара, забравена от времето, е ключът към победата. Дали ще може да издържи или ще се разбие на парчета, отровена от злото?

Представям Ви следващата история от поредицата Драконовият лорд. 

Потомството на лорда

Калгарт бе от скитащите елфи, а това значеше, че рядко ще срещнеш човек като него. Повечето елфи предпочитаха да останат в земите си, изолирани от останалите кралства, но не и той. Не можеше да се задържи дълго на едно място. Предпочиташе да пътува и опознае Десетте кралство. Най – много го влечаха историите, които можеше да открие. Например за произхода да тези земи. Самото им име бе загадка, чийто отговор никога нямаше да узнае. Където и да отидеше, никой не можеше да му даде достоверен отговор. Най-достоверната история, до която бе стигнал бе, че преди хиляди години, по времето на Тъмните времена, по тези земи е имало само десет кралства, който са дали началото на този свят. Без да могат да изберат име на земята решили да я нарекат на броя на царствата, които е имала. Никой вече не помни кои са били тези кралства, нито какво се е случило с тях. Самият той не бе сигурен, че те изобщо са съществували. Единствено името се е запазило.

Но това бе само една от многото истории, който бе чул през пътуването си. Истории за дракони, за мъртви крале, за джуджета, магьосници и богове. Някой от хората в кралствата още вярват в боговете, но не и елфите. Те вярваха само в човешките демони, скрити и открити за останалите. Това се дължеше на миналото им и сторените грешки. Всичко бе започнало в царството на елфите – Мороуин. Почти никой вече не използваше това име. Важен бе единствено Килехан – последния и първия град. Вечният град! Всички останали елфи живи се събрали в града, за да се защитават от демоните, който те самите създали. След години били на прага на пълното си самоунищожение, когато се появила младата кралица Рен ги спасила. Звучи невероятно, особено ако го разказваш на някой човек, но всеки един елф знаеше истината. Това се е случило!

Размишлявайки върху последната история, която бе чул, вървеше пред планината - за едно морско чудовище, което се появява само при буря, когато на небето има най-много светкавици и разрушава лодките на рибарите, които не са се прибрали навреме в пристанището. Не вярваше много в това - звучеше прекалено невероятно, или по-точно казано измислено, но му хареса как разказваше възрастният човек.

Денят бе към края си и трябваше да открие подходящо място за пренощуване. Заоглежда се. Нищо не му пречеше да прекара нощта и на открито, но предпочиташе да си открие заслон, който да го пази от студения вятър. Тръгна към скалите.

След около половин час му се стори, че видя пещера или поне голямо пукнатина в планина. Приближавайки се видя, че наистина е пещера. Оставаше около час до залез, но не му се щеше да продължи. Бавно и предпазливо тръгна към входа й. Не знаеше какво ли можеше да открие вътре. Нямаше да се изненада ако някое животно бе открил своя дом в нея.

Тъкмо навлезе вътре, когато чу шум и женски глас:

-   Кой е там? Знам, че не си ти Замфирс. Ела насам, за да те видя. Нищо няма да ти сторя.

Вроденото му любопитство го накара да се приближи, бавно и внимателно. Очакваше всичко, но не и това, което видя. Пред очите му бе застанала млада жена с тъмна черна коса и блестящи черни очи. Носеше панталон и риза, разкъсани на няколко места. На ръцете и врата й бяха оковани дебели вериги, добре заварени за скалата. По дължината им заключи, че тя можеше да се движи само на две - три метра от скалата

-   Виждам, че си изненадан, елфе. Не си очаквал да видиш точно това, нали?

-   Кой те е затворил тук?

-   Същият човек, които скоро ще се върне и ти препоръчвам да не си наоколо, когато пристигне, защото ще те убие.

-   Не мога да те оставя тук.

За първи път в безразличните й хладни очи се появи нещо, което смътно можеше да се нарече надежда. Тя се изправи и се приближи доколкото й позволяваха веригите. Внимателно огледа лицето му и леко се усмихна. На фона на светлината му се стори, че е красива. Вгледан в погледа й за миг му се стори, че те променят цвета си, но това не можеше да е истина, по-скоро игра на слънчевите лъчи.

-   Значи искаш да ми помогнеш въпреки, че те предупредих, че е опасно.

-   Че какво толкова може да ми направи този човек?

-   Тук е грешката ти. Тръгни си, но се скрий наблизо, така че да гледаш пещерата. Да видим дали няма да избягаш от страх като разбереш пред кого ще трябва да се изправиш. Имаш ли смелост и след това да ми помогнеш ще изчакаш сутринта, когато Замфирс излезе. Само тогава може да ме измъкнеш. Съмнявам се обаче, че ще се появиш отново.

-   Ще бъда тук!

-   Прощавай елфе, но не мога да ти вярвам – тихо каза жената, обръщайки му гръб. – Сега върви. Той скоро ще дойде.

-   Откъде си толкова сигурна?

Тя извърна глава и срещна погледа му.

-   Затворена съм тук от два месеца и ти си първия човек, които виждам. Само той идва тук, това е домът му. Денят, или поне по-голямата част от него, го прекарва навън, а през нощта се връща. Няма как да не свикна с режима му.

-   Ще те освободя.

Жената не му отговори, но скрила лице в мрачните сенки на пещерата го изпрати с поглед. Никакъв израз на лицето й не изразяваше тревогата и искрата надежда, която се бе събудила в нея. С нищо не показала изненадата си от срещата с непознатия, но това бе единствения начин да се справи с предстоящото разочарование. Не искаше, не мислеше, че ще може, да издържи още дълго в това място, но трябваше да бъде реалистка. Той нямаше да се върне. Може и да го иска, но след като види Замфирс, ще побегне от страх.

Калгарт си отиде, но не се отдалечи. Не можеше да престане да мисли за жената, която видя. Тя бе пленничка, но това не бе потушило душа й. Чак сега осъзна, че дори не знае името й. Така и не я попита. Можеше да се върне, но предпочете да следва напътствията й и да се скрие наблизо.

Намери удобно място сред едни дървета с буйни храсти около тях и се излегна в корените им. Денят бе изморителен. Бе изминал голяма разстояние навътре в страната, а и сега и тази жена. Тъкмо бе задрямал, когато чу шума на криле. Не бе от птица – в това бе напълно сигурен, но не знаеше от какво е. Притеснен се огледа около себе се. Погледът му се прикова на дракона, бързо приближаващ се насам. Бе огромен – поне двайсет метра, с двойно по – голям размах на крилете. Окраската му бе най – различна, от оранжево, до тъмно кафяво и черно. Изглеждаше едновременно ужасяващ и впечатляващ.

Калгарт се страхуваше да не би да го забележи и нападне, но това не посмя да се надигне и с милиметър от мястото си. Драконът се отправи към входа на пещерата и се приземи на няколко метра от нея. Прибра крилете си плътно до тялото и ходейки четири крака влезе вътре. Елфът можеше да чуе, че жената говореше със създанието, но бе твърде далеч, за да разбере думите.

Страхуваше се, но знаеше, че не може да си тръгне. Мисълта за непозната, тайнствена, но и толкова смела жена, не му даваше покой. Не можеше просто така да я забрави. Не можеше просто така да й обърне гръб. Загледа се в ножа и лъка си. Чудеше се дали щеше да има нужда от тях? До този ден не ги бе използвал за нищо повече от това да си улови нещо за вечеря. И винаги се е надявал да не му се наложи. Дори бе добър стрелец. Нямаше шанс срещу дракон.

Възнамеряваше да остане буден през нощта, но не успя. Умората скоро го победи и заспа. Събуди се малко след изгрев. Откъм пещерата не се чуваше ни звук. Притесняваше се какво ли е станало с жената, но реши да почака още, така че да бъде сигурен, че дракона го няма. Хапна набързо, без да отделя поглед от входа. Накрая чу гласове. Този разговор продължи към час, когато видя лека светлина, идваща откъм входа. След минути отвън се показа същия дракон, които бе видял и вчера. Разтъпка се наоколо, разпъна криле и се издигна във въздуха. Калгарт остана скрит, докато напълно се увери, че драконът си е отишъл. Колебаеше се дали сега да отиде или да изчака и да види, дали няма да се върне.

Половин час след като изчезна във висините от чудовището още нямаше и следа. Чак тогава елфът се осмели да се покаже от скривалището си и бавно пристъпи към пещерата. Знаеше, че жената е още жива, защото бе чул гласът й сутринта. Преодолял страха си сега искаше отново да я види и разпита по-подробно. Защо не я бе убил? Защо драконът я държеше толкова дълго жива?

Когато влезе вътре чу познат женски глас.

-   Знам, че си ти, елфе, затова не се опитвай да се скриеш от погледа ми. Няма причина да се боиш. Замфирс ще ходи до съседното царство и няма да се върне преди късно следобед.

Гласът й равнодушно, но когато срещна погледа й видя радостта и надеждата, която изпитва от срещата им. Видя нова рана на лицето й, но си премълча. Докато вървеше към нея каза:

-   Значи това е името на дракона.

Изведнъж жената бе разсмя.

-   Дракон, друг път! Това мошеник, предател и егоист Замфирс е толкова дракон колкото съм аз.

-   Виждал съм картини на дракони и това си бе един от тях. – възрази Калгарт, заел се вече с оковите й.

-   На външен вид – да. Но иначе не.

-   Тогава какво е?

Калгарт спря работата си и я гледаше изненадан в очите. Гласът й стана сериозен и тя каза:

-   Мислех си, че елфите са умни, но фактът, че не знаеш какъв е, не ме изненадва. Дори и вашите учени не знаят за съществуването на Потомците на Лорда.

-   Кои са те?

Изправи се.

-   Да се разберем така, искаш ли? Ти ме освобождаваш и ми позволяваш да те отведа далеч оттук, някъде, където ще сме на безопасно място, а аз ще ти кажа всичко не само за потомците, но и много други неща. Няма си и представа как знам.

-   Чудя се дали трябва да ти помагам? Никога преди не съм виждал човек като теб.

-   И двамата приличаме на хора, но не сме – направи кратка пауза. - Сега реши дали искаш да ми помогнеш или ще ме оставиш. Ще го преживея. Научила съм се нищо да не очаквам да получа от света каквото и да е.

Мъжът не продума, но изщракването на окова даде отговора му. Бе свободна. Наблюдава реакцията й. В първия миг жената не знаеш какво да каже. Опипа шията си, а после го погледна право в очите. На лицето й се появи ослепителна усмивка. В първия миг му се стори, че пред него седи друга жена – млада и щастлива. Все едно на света не съществуваше нещастие.

Бавно се приближи до него и целуна. Преди да се усети вече й отвръщаше. Дълго след това жената се отдръпна и забърза навън. Калгарт я последва. Мислеше, че ще се скрие от погледа му, бягайки след дърветата, но я намери да седи със затворени очи и да се наслаждава на слънцето. Сега, когато не я гледаше в полумрак открие, че се е заблудил. Тя бе много млада, на не повече от двайсет, но в очите й се четеше безкрайно знание.

-   Аз спасих обещанието си. Сега е твой ред. Да тръгваме.

-   Дори и цял ден да вървим той ще ни намери. Трябва да се отдалечим достатъчно, че да сме в безопасност. Тогава ще ти разкажа каквото знам.

-   Може би поне да разбера името ти?

-   Разбира се, елфе.

-   Наричай ме Калгарт.

-   Аз съм Кирара, Потомка на Лорда.

При последните думи очите му се ококориха. Жената бе нарекла така и онзи дракон. Видяла изражението на лицето му Кирара се усмихна, затвори очи и разтвори широко ръце. За миг блесна ослепителна светлина, която го накара да затвори очи. Когато отново да ги отвори пред него седеше златисто кафяв дракон, широко разперил крила, вдигнал високо шия. Лъчите на слънцето се отразяваха в люспите му и караха тялото му да сияе, като че ли е от истинско злато.

Драконът го погледна в очите. Изражението на лицето му не се промени, когато заговори с гласа на Кирара.

-   Съжалявам, че не ти казах истината, но нямах друг шанс. С веригата около шията си не можеш да се преобразя. Бях в капан и ти ме спаси. Не бива да се боиш от мен. Нищо лошо няма да ти направя.

-   Откъде накъде мога да ти вярвам, драконе? – извика елфът отстъпвайки назад.

-   Не съм дракон, но в мен има драконова кръв. Преди близо три хиляди години в тези земи се зародила нова раса, но останала скрита. Обещавам да ти кажа всичко, но сега всяка минута ни е важна. Ако Замфирс се върне и не сме се отдалечили достатъчно, ще ни намери. Теб ще убие, а мен отново зароби. Не искаш това да ти се случи, нали? – неспособен да говори Калгарт кимна. – Тогава ми се довери. Вземи си нещата и се качи на гърба ми.

-   Така и не отговори на въпроса ми.

-   Ако исках досега можеше да си мъртъв, но не си. Далеч сме от цивилизацията, за да откриеш някой които да ти помогне. Тук сме само двамата. Или трябва да ми се довериш или няма да ми оставиш друга възможност, освен да те отведа на сила.

-   Ще дойда с теб.

-   Така е по-добре.

Елфът отиде до мястото, където бе оставил нещата си и ги взе. Когато се върна Кирара вече се бе излегнала на земята, така че той да се покатери на гърба й. Предупреди го да се държи здраво, разпери криле и политна. В началото летеше бавно, докато той привикне с новия начин на придвижване. Щом усети, че тялото му не е толкова напрегнато се забърза. Трябваше да се махне по – далеч от тази пещера.

Никога Калгарт не си бе й представял, че ще лети с дракон, или поне наполовина дракон. Трудно му бе да повярва, че онази прекрасна девойка се оказа това... това… и той самия не знае какво. Каза, че е Потомка на Лорда, но кой лорд и защо се нарича въобще така. Опита се да си спомни нещо за дракони и лордове, но не можа. Накрая се предаде и събра сили да я попита:

-   Обеща да ми разкажеш за себе си и другите дракони.

-   Дракони не съществуват. Доколкото знам последният е умрял около шейсет години преди да се родя. Значи преди около триста и пет години. – отвърна просто ей така Кирара, без дори да го устои с поглед.

-   Но това значи, че си на почти двеста четиридесет и пет години...

-   Нали е ужасно. Винаги, когато го кажа на някой от моя вид веднага ми казва колко съм млада.

-   Млада?

На муцуната й се появи нещо, който бегло напомняше на усмивка.

-   Забравих. Това е едно от нещата, които сме придобили от истинските дракони – тяхното дълголетие. Най-възрастните от нас са по хиляда и петстотин. По-старите като прародителите ни, са мъртви.

-   А кои са родителите ви?

-   Чувал ли си някога за Драконовият лорд?

-   Май да... Не. Не знам нищо, но ми звучи познато.

-   Тогава се настани удобно и ще ти разкажа една дълга история. Преди близо три хиляди и четиристотин години в страната, която тогава се наричала Надирхаба живеел безсърдечен и жесток лорд на име Кийбал. Една жена, принцеса, се влюбила в него, но той най-безсрамно отхвърлил любовта й и тя се самоубила. Оказало се, че сестра й е магьосница, при това много могъща. Знаейки колко много ненавижда драконите тя го превърнала в един от тях. Вековете се нижели един след друг. Драконът-лорд се научил да уважава драконите и да цени хората. Променил се. И то към добро. Един ден спасил една жена от войниците на зъл крал, които трябвало да я заведат при него. Името й било Медейра. Тя останала да живее при дракона и с течение на времето двамата се влюбили. Но онзи владетел си я искал и я отвлякъл. Дори я омагьосал, за да го заобича. Кийбал я спасил. Накрая магьосницата развалила магията, превръщайки го отново лорд на замъкът си и оттогава се прочул с името Драконовият лорд.

-   Историята наистина е много интересна, въпреки че е малко...

-   Невероятна, недостоверна, невероятна. Знам, но това е самата истина. Тази история се предава от поколение на поколение, за да може завинаги да помним какво се е случило.

-   Да, добре, но това не обяснява появата ви.

-   Това е защото не си чул края. Онзи крал някакси успял да отрови Медейра, която тогава вече била съпруга на лорда. Единственият начин Кийбал да спаси любимата си е било като я заведе на място наречено Водопадът на Съдбата.

-   Чувал към за това място към го чувало. Много е трудно за откриване. Някой хора дори твърдят, че не съществува.

-   Съществува и е дом на същата магьосница, която го превърнала първоначално в дракон. Но искаш ли да чуеш историята или не?

-   Продължавай. – помоли я елфът.

-   Месеци наред пътували, но накрая стигнали. Тогава магьосницата превърнала Медейра в полудракон като самия Кийбал. След време им се родили деца, които още от малка възраст имали същите способности. Така е започнала нашата раса. Първоначално тези потомци се смесвали или с хора, или с истински дракони, като по този начин роднинските връзки избледнели. С течението на времето вече сме били многобройни.

-   Но защо се наричате Потомците на Лорда.

-   А как иначе. Расата ни си няма име или поне досега никой не е измислил такова. Достатъчно е да кажеш на някой от нашите, че си потомец и веднага ще разберат, че си от наследниците на Драконовият лорд. Ние се гордеем с това, което сме.

-   Тогава защо се криете?

-   Не се крием, а живеем отделно от другите раси. Ако разберат за нас ще ни помислят за някакви изроди и повечето хора ще искат да ни убият. Ние нямаме място, където да наречем свой дом, защото всичките кралства са наш дом. Така ни е добре. Не съм чувал някой да се оплаква. На мен лично ми харесва да се скитам из кралствата.

-   И на мен. – съгласи се той.

-   Така ли?

Кирара изви шия и го погледна в очите. Мъжът нямаше как да не забележи същия блясък, които го бе омаят преди. И последните следи от страх изчезнаха. Двамата продължиха да си говорят цял ден. Чак, когато слънцето започна да залязва жената прецени, че са се отдалечили достатъчно и започна да търси място, където да се скрият. Знаеше, че рано или късно Замфирс щеше да я потърси, но се надяваше да не я открие.

-   Въпреки всичко, което казваш – след известно мълчание каза Калгарт, – вие си оставяте дракони. Не нападатели и ядете хора?

-   По принцип не. Та това си е почти канибализъм. Ако нападнем някоя земя или село трябва да си имаме основателна причина. Дори някога да се бием, което се случва често, заради тъпите убийци на дракони, никога не ядем жертвите си. Бях чувала да един мой братовчед, които обичал от време на време да похапва човешко, но той е изключение. Според майка винаги е бил малко луд.

-   А знаеш ли за някой друг, които да го прави? – попита малко плахо елфът.

-   Не. Казвам ти, че е изключение. Освен това по последни данни е мъртъв от има няма десетина години.

Без да имат за какво да си говорят и двамата замълчаха. Кирара започна да се уморява и потърси подходящо място да останат за през нощта. Накрая намери гъста гора, през която минаваше малка река. Самата мисъл за хладката вода я накара да се приземи. Остана легнала, докато Калгарт слезеше и се превърна отново в човек. Цялото й същество излъчваше радост. Без дори да погледне елфа се отправи към реката. Бавно съблече дрехите си, докато не остана гола и влезе вътре.

Хвърли един поглед към Калгарт и се усмихна, когато видя онемялата му, засрамена физиономия. Явно гледката му бе харесала. Повдигна безгрижно рамене и се гмурна. Този елф й допадаше, а и за момента й бе от полза. Веднага щом нямаше нужда от него щяха да се разделят. Но това не бе проблема сега, а да го убеди, че трябва да са заедно.

Когато най – накрая излезе от водата Калгарт бе запалил огън и да сложи заека, които уби да се пече. През по – голямата част от времето Кирара тайно го наблюдаваше. Опитваше се да разбере що за човек е. Вече бе придобила някаква представа, но искаше да бъде сигурна. Изводът, до който достигна е, че е безобиден, обикновен пътуващ скитник, събирач на истории.

Когато жената излезе от водата слънцето почти бе залязло и с последните си лъчи огряваше изящното й тяло. Калгарт се опита да не обърне внимание на голотата й, но това бе невъзможно. Тя бе толкова красива... Елфът я гледаше, докато тя бавно облече старите си дрехи и се приближи до него.

Докато ядоха и много след това двамата си говореше за най – различни неща. Интересно му бе да слуша историите й за различните земи.

По едно време тя го попита:

-   Кажи ми нещо, което никой друг не знае.

-   Какво например?

-   Не знам – повдигна рамене. - Измисли нещо.

-   Добре... Първият път, когато те видях си помислих, че си привидение, а после, когато стана дракон, че ще ме убиеш. Това става ли? Сега е твой ред.

-   Понякога съм направо непредвидима и въобще не се замислям за последиците.

-   Така ли? Не ти вярвам.

-   А би трябвало, защото сега съм да направя нещо точно такова.

Преди елфът да й отговори с нещо тя сложи ръце на лицето му и го целуна. Единственото, което можеше да стори бе да й отвърне и при това го стори с голямо удоволствие. В следващия миг и двамата забравиха за всичко друго, освен за удоволствието, за което копнееха телата им. Последната разумна мисъл на Кирара бе, че успя да постигне желаното.

                                                           ***

Кирара остана малко повече от месец с Калгарт. Тя му разказа много неща, които знаеше и му помагаше в събирането на истории. На няколко пъти виждаха дракона, наречен Замфирс, но му се измъкваха. Все някога щеше да престане да я търси. Това бе мисълта, която я утешаваше и не й позволяваше да губи надежда.

Месец и половина след като се срещна с Калгарт реши, че е дошло време да се разделят. Не смяташе, че му дължи каквито е да е обяснения, затова един ден просто му кажа, че пътят й я води в друга посока и си тръгна. Знаеше, че той няма да посмее да й възрази, а и да го стореше не можеше да я спре. Бе им приятно заедно, но всеки трябваше да продължи по своя път. Нямаше смисъл повече да бъде с него.

След като се раздели с Калгарт Кирара реши, че е време да се върне към дома, или поне мястото, което през последните около трийсет години наричаше свой дом. Имаше доста път до там, а и после трябва да оправи пещерата, за да може отново да живее в нея. Освен това щеше да се наложи и да отиде до селото и да накупи добитък и други неща, които можеха да й свършат работа. Съмняваше се, че през следващата година или две ще има възможност да се отдалечи много от пещерата. Не можеше да остави децата си сами, особено, когато са толкова крехки, като малки.

През тези дни на път имаше доста време да се замисли за това, което се случи през последните месеци. И зад всичко бе виновен Замфирс. Знаеше, че само ако забременее и роди поне за кратко ще се отърве от него. Той бе пълен маниак. Мислеше, че е само негова и никой не може да я има, но грешеше. Ужасно много грешеше. Не искаше отново да се подлага на онова мъчение да отгледа сама децата си, но вече нямаше друг шанс.

След месец, като през повечето време пътуваше като човек, стигна дома си. Откри го почти непроменен, като се изключи факта, че разни животни се бяха приютявали там. Очакваше я доста работа, но нищо. Тя бе свикнала да се труди. Вече й личеше, че е бременна – всеки, който я видеше би казал, че е поне в четвъртия месец, но тя се чувстваше перфектно. Фактът, че бременността й напредваше повече отколкото при другите жени не я тревожеше – това бе нещо характерно за техните народ. До месец щеше да стане направо огромна и щеше да й по-трудно да се придвижва. После организмът й щеше да я преобрази в дракон поне за няколко седмици, без да може да променя вида си. И така до снасянето на яйцата. Още от сега нямаше търпение всичко това да свърши и колкото се може по – бързо децата да пораснат. Докато това не стане настъпва пълна бъркотия.

Времето минаваше. Вече се бе настанила у новия си дом, променила го до такава степен, че едва можеше да бъде разпознат познае. В нишите, които бе направила още преди години, бяха наредени паници, чаши, кани, дрехи, одеяла и какво ли още не. по-навътре в пещерата имаше няколко големи ниши, който служеха за складове и две легла – едно обикновено за нея и едно направо огромно, на което спяха децата й, когато бяха малки, а и след това.

Колкото и проблеми да имаше с тях, тя ги обичаше, толкова силно колкото е способна само една майка. Но децата й пораснаха и сега всичките си бяха тръгнали. Не знаеше какво се е случило с тях и дали са добре. Притесняваше се, но знаеше, че не може да ги накара да останат при нея. Самата тя, когато бе на техните години, напусна дома и никога повече не се върна. Знаеше, че дори и да се върне там няма да открие нищо, така че никога не го направи.

Оставаше не повече от седмица до времето, когато нямаше да може да остане в човешката си форма. Вече започваше да усеща бремето да си родител. Дори обикновените прости неща, като да отиде да вземе вода от реката й се струваха непосилни.

Бе късен следобед и си почиваше на леглото, когато чу шум. Рязко стана и погледна към входа на пещерата. Лицето й побледня. Някой идваше. Тъкмо мислеше да се преобрази, когато чу познат глас:

-   Има ли някой тук? Видях проблясъци на огън и реших намина.

-   Натира? – тихо прошепна.

Тъкмо произнесе името, когато от входа се показа младо момиче, на не повече от седемнайсет, облечена в кафява рокля и светла коса, прибрани перфектно в плитка. Момичето я погледна и за миг замръзна на мястото си. Усмихна се и бързо се приближи, докато накрая не се озова в прегръдките й

-   Мамо. Мамо. Надявах се, наистина да си ти. Липсваше ми.

Кирара не можеше да каже и думичка. Държеше здраво дъщеря си в ръце и тихо плачеше. Това наистина бе любимата й малка дъщеричка. Тъкмо си мислеше, че ще трябва да бъде толкова време сама, когато като светъл лъч посред нощ се появи тя. Накрая двете се отдалечиха една от друга и се огледаха с поглед.

-   Какво правиш тук? Мислех си, че и ти като братята и сестрите си ще тръгнеш из кралствата.

Момичето се усмихна виновно.

-   Нали ме познаваш. Не ми се искаше много да се разделям с дома. Живея в едно градче наблизо и понякога от време на време правя по някой друг полет. Минавах оттук, когато видях светлината и първата ми мисъл бе, че някой е намерил убежище тук, но не очаквах да те видя.

-   Нито път аз теб. Кажи ми какво се случи с теб?

-   Нищо особено – вече ти казах с няколко думи. Ами с теб. След като си тръгнах, ти си бе отиде и вече три години не съм те чувала. Какво виждам не си губиш времето – погледна към корема й се усмихна. – Иска ми се й аз вече да можех да имам деца.

-   Трябва да станеш поне на двеста. Живей си живота. Млада си и красива. Когато бях на твоите години не се оставях и един ден почивка, без да правя някоя лудория.

-   Разказала си ни някой от тези твои лудории. Няма ли сега поне да ми кажеш кой е бащата. Да не е баща ми? 

Чула това Кирара се ядоса. На лицето й се появи неприятна гримаса. Извърна глава и се изплю.

-   Не ми и споменавай онази змия – започна да ругае. - Син на гущери. Откри ме и искаше пак да бъде с мен, поне докато не забременея. След като му отказах той ме нападна. Опитах се да се боря, но единственото, което спечелих бе голям грозен белег и един хубав бой. Накрая ме затвори в пещера. С верига, представяш ли си! Държа ме там близо два месеца, когато един ден случайно оттам не мина един елф. Помолих го за помощ и той ме освободи.

-   Не може да говориш истината. Не ми се вярва.

-   Не ти се вярва какво? Това, че баща ти е маниак или това, че неговата представа за жена и партньорка е нещо, което да използваш, за да има повече деца. Поне да бе останал дотогава, че да ви види, когато се излюпихте, а той щом разбра, че съм бременна, ме изостани. Знаеш, че той не струва за нищо.

-   Да, но не ми се вярваше да направи чак нещо такова.

-   И аз не го бях очаквала, но го направи. Бащата на децата ми е елфът, които ме спаси. Реших, че само ако забременея ще ме остави поне за известно време.

-   А онзи елф знае ли?

-   Знае каква съм, но не знае, че ще има деца от мен. Вече си бе свършил работата. Защо да му казвам нещо повече? Не ми е притрябвал. Мога и сама да се справя с още едно поколение, особено след като оцелях след вас. Нямаше смисъл да го мъча с нещо, което знам, че няма да може да се справи.

-   Така си е.

И двете се засмяха. Гневът, които само преди минута бе взел връх в Кирара изчезна и сега двете с дъщеря й се отдадоха на приятни спомени.

Няколко часа по – късно, когато вече нощта бе в разгаря си, Кирара убеди дъщеря си да остане. Не бе никак трудно, особено при условие, че Натира го желаеше. Какво можеше да каже – тя винаги бе имала особена връзка с майка си. От всичките й деца бе най – добричката. Натира бе и последната напуснала, макар и с малко нежелание, родната пещера. Кирара не можеше да я вини. Винаги си бе такава. А и на нея й бе приятно да си има някой толкова близък. Така бе решено Натира да остане в пещерата и да помага й за отглеждането на все още неизлюпените малчугани.

Дните минаваха много по-бързо. Без да се усети дойде времето да се превърне в дракон, за да може зародишите да се дооформят. Не след дълго снесе пет яйца. Малкият им брой не я изненада. Нормално бе, когато един от родителите, да е човек яйцата да са малко или път да се родят само две-три деца. Ако майката бе човек не рядко се случваше така че бебетата да нямат ни една от способностите на едно бебе потомък. Кирара обаче бе доволна. И без това не искаше да има деца, сега поне нямаше да са чак толкова много.

Дори и с Натира до себе си работата й не свършваше. Постоянно трябваше да се грижи за яйцата – нито да са прекалено топли, нито прекалено студени, както и да довърши приготовленията в пещерата. Свята една свободна минута я прекарваше в сладък сън, изморена от всичко станало през последните седмици.

Натира нямаше как да не забележи отпадналостта на майка си. В началото работеше по – усърдно, после започна да я убеждава да си почине ден –два. Накрая започна да я убеждава да си вземе почивка и да не прави нищо. Можеше да се разходи из околностите, да се попече на слънце или просто да си почине, спейки спокойно..

Минаха три дена, когато най – накрая Кирара се предаде пред дъщеря си и се съгласи за няколко часа да се махне. Не искаше да си го признае, но наистина имаше нужда от това. Сутринта, след като няколко пъти повтори на Натира какво да прави, нищо, че тя си знаеше, и още поне десет пъти се върна, за да повери яйцата, най – накрая се преобрази и отлетя.

Първият час го прекара само в летене, оставяйки се на удоволствието да загърбиш проблемите и тревогите. Накрая си намери едно прекрасно място на върха на един хълм и се приземи. Преобрази се в жена и се излегна върху меката трева. Затворила очи заспа. Събуди я остра болка в гърдите. Чувство, което я накара да изтръпне чак до мозъка на костите й. Рязко стана. Първата й мисъл бяха децата й. Трябваше да се увери, че са добре. Нещо, не знаеше какво, я разтревожи много сериозно. Без да губи повече време се преобрази и тръгна колкото се може по-бързо към пещерата. Пътят бе дълъг, но тя нито за миг не намали скоростта си.

Още от далеч забеляза дъщеря си. Натира обичаше да прекарва следобедите си в препичане на . Не това я изненада, а необичайната поза, която бе заела и няколкоте малки фигури, които сновяха около нея. Веднага разбра какво се е случило. Ловци! Натира бе мъртва. Не й бяха нужни доказателства, знаеше го.

Изпита гняв, какъвто не бе изпитвала досега. Изрева и се нахвърли върху нищо неподозиращите мъже. За минута от тях не бе останало нищо друго освен мъртви разкъсани и изгорени тела. Това обаче не бе края. Влезе в пещерата, откъдето се чуваха гласовете на поне още двама от тях. Единият веднага уби, но другия само тежко рани. Не бе на себе си. мислите й се въртяха само около това, което виждаше пред себе си, а именно унищожените яйца и мъртвите бебета. Без дори да разбере, че го е направила се преобрази и приближи до яйцата. Сълзи се стигаха по страните й. Не можеше да говори, нито да мисли трезво. До кракът й лежеше тялото на едно от децата й. Взе го. Бе толкова малко и толкова невинно. Още не отворило очи, за да види света, а той му бе отнет, завинаги. Усещаше отслабващите удари на сърцето му.

Остана така, докато вече не можеше да го чуе. Бавно остави детето си на земята и погледна към мъжа. Бе го ранила в крака и ръката, така че да не може да помръдне, но по някакъв начин бе успял да се довлачи няколко метра по близо до изхода. Загледа се в него. Досега бе имала не една или две срещи с ловци на дракони, но нито той, нито приятелите му приличаха на такива. Щеше да го убие, това се подразбираше само от хладния й поглед, но преди това щеше да го разпита.

Стана, взе меча, захвърлен наблизо и тръгна към него. Мъжът се опита да избяга, но тя го хвана за ризницата и бутна встрани до стената. Допря меча до шията му и приклекна, така че очите му да срещнат неговите.

-   Кой те изпрати тук?

-   Какво си ти? – успя да продума.

-   Най-лошият ти кошмар – допря острието по-близо до голата му шия. - Сега отговаряй! Кой плати на хората ти да дойдете тук и да избиете семейството ми.

-   Никой. Това е заповед на краля. Иска всички дракони в земите му мъртви. Длъжни сме да претърсим земите му и да убием всеки дракон, които открием.

-   Ще видим кой кого ще убива.

След тези думи заби меча в гърдите на войника и излезе. Имаше нужда да събере мислите си, доколкото това бе възможно, но още по – важно бе да излее мъката си. Нямаше да остави нещата ненаказани. Щеше да получи мъстта, за която така копнееше душата й.

Същата вечер насред планината горяха два огъня. Единият вътре в пещерата, където Кирара отдаде последна почит на децата си. Цялата пещера бе в такъв буен огън, че никой не можеше дори да се добере близо до входа. Жената седеше отпред и плачеше. В главата й бе единствената мисъл бе да отиде в столицата на това кралство, Дурхан, и да убие децата на краля. Нека и той почувства болката й. Те дори не бяха истински дракони, а деца... просто деца. Никой няма право да желае смъртта на един дракон, като ли на потомък, и да остане ненаказан. Двайсетина метра по – нататък гореше друг, по – малък огън, с телата на войниците. Те не заслужаваха това, но не искаше да ги остави така, че някой да ги открие и да се запита какво ще се случи.

Никога повече тази пещера нямаше да бъде използвана, ни от нея, ни от когото и да е. Преди да тръгне използва драконовата си сила и с няколко удара с опашката си затрупа входа. Така бе най – добре.

Следващите няколко дни бяха кошмарни за нея. Имаше много път да мине, но губеше поне по половин ден, защото не можеше да се вземе в ръце и да престане да плаче. Когато бе в такова настроение предпочиташе да продължи като човек. Отгоре на всичко това нощно време не можеше да спи. Преследваха я кошмари. Виждаше Натира и другите малки, обвиняващи я, че точно когато имаха най – голяма нужда от нея, я нямаше. Сутрин се будеше уморена, а понякога дори не можеше да заспи.

Въпреки проблемите си след близо две седмици стигна столицата. За първи път идваше тук, но това не я разубеди в успеха да задачата й. Прекара целия ден разглеждайки подробно града, улиците, войниците по различните места и най-важното - двореца и устройство му. Накрая нае стая в един хан. Остана час два там, докато се стъмнеше, и излезе. Не можеше дори да помисли за сън. Върна се при двореца и огледа внимателно разположението на войниците. Знаеше, че времето й е ограничено. Желанието й бе взело връх над здравия разум. Трябваше да го направи колкото се може по-скоро иначе не знаеше дали скоро ще може да се върне в нормалното си състояние. Осъзна го в мига, когато през деня успя за малко съзря краля. Едва се сдържа да не изтича и да не забие камата си в сърцето му. Не го направи, поне засега.

Измина една дълга и мъчителна седмица, но накрая Кирара бе напълно сигурна, че знае всичко необходимо, за да се справи със задачата. Вечерта на седмия ден, минаваше полунощ, когато реши да действа. Бавно се придвижваше по тъмните улици, уж без посока, но накрая се озова пред двореца. На стените имаш само пет войника, охраняващи целия дворец. Фатална грешка. Явно смятаха, че солидните градски стени им бяха предостатъчна защита.

Щом стигна до стената Кирара се придвижи към помещенията на слугите. Лесно отвори вратата и продължи. Движеше се бавно, ослушвайки се да не би да има някой по коридорите. Това, че не виждаше никой не значеше, че е сама. Възможността да бъде забелязана от някой страж или прислужник бе голяма. Веднъж това за малко да стане, но успя навреме да се скрие. Не можеше да си позволи лукса да я забележат толкова рано. Станеше ли това шансовете й да убие краля ставаха нищожни. Не можеше да си го позволи. Нека свършеше работата си, после можеше да става каквото си поиска.  

Не след дълго достигна етажа с кралските покой. Вървеше по коридор, чиито стени бяха обсипани със семейни гоблени, ослушвайки се, за да избегне някоя неочаквана среща. Тъкмо щеше да завие по следващия коридор, когато чу гласове. Стресна се! Трябваше бързо да се махне оттам!

Едва направи крачка назад и две ръце я сграбчиха, привличайки я към себе си. Опита се да се освободи, но той, бе напълно сигурна, че е мъж, бе по – силен. Завлече я зад един от гоблените и запуши устата й. От единия край на гоблена можеше да види как двама войника минаха покрай тях, разговаряйки си. Който и да бе непознатият, също не искаше да бъде открит. Останаха там, допрели тела един до друг, докато мъжете не си отидоха. Кирара можеше да усети как мускулите му се отпускат, но хватката му си оставаше все така здрава.

След около минута, когато се увериха, че са сами зашепна в ухото й. Гласът му бе студен, но в нещо тя можеше да почувства отдавна забравена нежност.

-   Сега ще пусна ръката си. Извикаш ли или се опиташ нещо друго, че ще убия. Разбрахме ли се? - Кирара кимна. Той махна ръката от устата й, но продължи да я държи здраво. - Коя си и какво правиш тук?

-   Потомка на Лорда.

Надяваше се с отговор си да го обърка и така да получи нужното време, за да му се измъкне. Вместо това той само тихо се засмя и каза:

-   Трябваше да се досетя. Ни една друга жена би дошла тук насред нощта. С вид на разярена драконица.

-   Кой си ти? – стреснато попита жената.

-   Потомък на същия този лорд.

Тогава той я пусна и двамата се вгледаха един в друг, толкова вглъбено, все се опитваха взаимно да си прочетат мислите и чувствата. Кирара веднага бе привлечена от красивата му външност. Имаше руса коса и черни като нейните очи. За миг, под беглите светлини на нощта те се промениха, ставайки златисти като на голям гущер. Наистина бе потомък. Продължи да го оглежда. На височина бе поне с глава по – висок, мускулест с атлетично тяло. Не можеше да си го обясни, но откриваше в нещо много познато. Сигурна бе, че за първи път в живота си го вижда, но тогава защо се чувстваше така. Кой бе той?

Шумът от приближаващи си стъпки я събуди от унеса й и върна в реалността. Непознатият я хвана за ръката и й направи знак да го последва. Нямаше друг избор. Затичаха се по коридорите, можеха да чуят стъпките на мъже зад себе си, докато накрая той не спря пред един прозорец.

-   Слизай! – заповяда й.

Кирара погледна през прозореца и видя въже. Без да чака втора покана започна да слиза надолу по стената. Щом краката й докоснаха земята пусна въжето и се затича към близката сграда. Дори и не искаше да разбере дали онзи мъж се е спасил или не. Щеше да успее ако не се бе появил, а сега трябваше да започне отначало.

Едва бе достигнала и първите сгради, когато една ръка я хвана за рамото и завъртя. Очите й отново се срещнаха с неговите.

-   Още не съм свършил с теб. Какво правеше тук?

-   Щом си потомък и посред нощ проникваш скришом в двореца може да се каже, че търсим едно и също нещо – отмъщение. И аз вече щях да съм го получила ако не бе ти.

-   Аз ли? – възкликна мъжът. – Ако има някой виновен то това си ти. Бяха ми нужни два месеца, за да го планирам и да проникна, а сега планът ми се провали и няма да мога да го използвам в бъдеще.

-   Два месеца? – Кирара се разсмя. – Какво друго може да се очаква от един мъж, които се опитва да мисли. Аз съм в града от седмица и постигнах същите резултати, каквито и ти. Това май само доказва, че не ви бива за нищо.

Обърна му гръб и тръгна в посока към хана си. Тази вечер бе провалена, може бе и следващите няколко, но щеше да влезе в двореца и убие краля.

-   Това няма да го бъде! Няма да те оставя от погледа си, преди да се уверя, че повече няма да ми се пречкаш.

-   И си мислиш, че ще ти го позволя.

-   Не мисля, че ще имаш избор – усмихна й се.

И бе прав. Колкото и да го отблъскваше и обиждаше той я последва до хана и дори до стаята й. Намести се на един стол и остана там. Кирара въобще не й се занимаваше с него, а и бе прекалено уморена, за да го изхвърли. Остави го да си седи и, както бе с дрехите, си легна. Не бе спала от два дена. Знаеше, че няма да посмее да й направи нищо, защото още преди да стане от стола щеше да го усети. Освен това още държеше камата на колата си, а под възглавницата имаше малък нож, които винаги държеше наблизо. Хвана го за дръжката и се остави на насладата да поспи малко.

Това обаче не бе някой от онези приятни сънища, от които да не искаш да се събудиш, а просто поредния кошмар. Събуди се с вик и разтревожена се огледа. Трябваха и няколко секунди да се ориентира къде се намира и да си спомни събитията от изминала нощ. Погледът й срещна този на непознатия. Така и не бе разбрала името му. Личеше си, че бе прекарал цялата нощ седейки на онзи стол. Ако се съди по торбичките под очите му, не бе и спал.

-   Имаше кошмар.

-   Не ми казваш нищо ново.

Отново се излегна на леглото, обръщайки се настрани към него.

-   Мислех да те събудя, но ти сама го направи. Завиждам ти, че ти поне можеш да спиш.

-   Предпочитам да бях будна.

-   Тогава болката ти няма да е по-малка, ако това имаш предвид. От шест месеца почти не спя. Нощите си ги прекарвам в самосъжаление. Но стига за това. Коя е Натира?

-   Откъде знаеш това име?

-   Не спря да го повтаряш. Имаше и други неща, но повечето не ги разбрах.

-   Дъщеря ми. Не ми се говори за това.

-   Както искаш – повдигна безгрижно рамене. – Поне ще ми кажеш ли откъде е белегът на рамото ти? Изглежда е от дракон. С този твой темперамент не се й съмнявам, че си способна наистина да подлудиш някой.

-   Не си ли прекалено любопитен? Дори не си знаем имената, а искаш да ти разкажа живота си.

-   Защо пък не? Аз съм Франар – син на Тарасу и Бегма. А ти?

-   Кирара – дъщеря на Лакота и Нрикал.

-   А сега ще ми кажеш ли за белега?

-   Това е една още по-дълга история и от предната.

-   Имаме много време. Ти ми разкажи твоята, а аз моята.

-   Добре, нахалнико, но накратко. Преди трийсет и пет години се запознах с потомък на име Замфирс. Най-голямата грешка в живота ми! Бях млада и не разбирах кой знае колко от живота. Бях щастлива с него, или поне, докато не забременях. Един ден се прибрах и от него нямаше и следа. Остави ме сама да се справям с децата си. От двайсет яйца се излюпиха шестнайсет. Това бе първото ми люпило. Едва не бях на прага на лудостта, но все някакви успях да ги отгледам. Натира бе най-малката. Ужасно привързана към мен и от всичките, тя остана най-дълго. След като си тръгна имах близо година спокойствие, докато един ден Замфирс не ме откри. Искал отново да бъде с мен. Противопоставих му се, но тогава той ме нападна. Въпреки че се преобразих бе по-силен от мен – замълча, думите излизаха все по-трудно от устата й. - Хвана ме толкова здраво, че дори не можеш да разтворя крилете си и да се опитам да избягам. Така както си бяхме дракони ме изнасили и за да не го забравя ми остави тези белези. – докосна с ръка белезите на рамото си. - Сега доволен ли си?

-   Продължи. Това, което ми каза досега не обяснява защо си тук.

-   Голям любопитко си, да знаеш.

Въпреки думите си тя продължи историята си, а той – внимателно да я слуша. Не я прекъсна ни веднъж, докато не стигна мига, когато се завърна бременна с децата си в пещерата. Там Франар не мога да сдържи усмивката си и каза:

-   Май имаш доста бурен живот, поне що се отнася до мъжете.

-   Това, което ти разказвам е само от последните трийсет години.

-   Правилно. Не ми се ще и да знам колко си имала преди това. Сигурно са най-малко сто.

Думите му я вбесиха. Лицето й видимо почервеня и тя се нацупи. Накрая злобно отвърна.

-   Ти искаше да разбереш какво ме е довело до тук. Личният ми живот не е твоя работа. Била съм с толкова мъже колкото съм искала.

-   И всичките си ги изхвърляла накрая.

-   Да – призна си, без съжаление. – Още като дете си обещах да не се оставя на никой мъж да ме командва. Мога и сама да се грижа за себе си. И мисля, че не веднъж съм го доказала. Нямам нужда от никого! Винаги е било така и винаги ще бъде.

-   Така никога няма да си откриеш истински партньор. – лицето му бе станало сериозно.

-   Защо ми е притрябвало да си търся такъв? Не обичам деца, да искам да имам от някого, а ако някой ден все пак поискам просто ще откри някой, ще се позабавлявам и ще го махна.

-   Аз не говоря за децата.

-   Досетих се – за миг замълча, свела поглед към земята. При произнасянето им в гласа й я нямаше самоувереността както по-рано. Реши да отклони темата. - Искаш ли въобще да довърша разказа или не. Стигнах до момента, в който се върнах в пещерата.

-   Тук точно нещо не разбирам. От всичко, което говорихме ти сама каза, че не искаш деца. Защо ти е било да го правиш?

-   Само така можеш да бъда сигурна, че Замфирс няма да ме безпокой. Веднъж щом се родиха децата поне двайсет години той нямаше да си мисли повече за мен. Съмнявам се, че би посмял да ги нарани. Яйцата бяха само пет – ставаше й все по-трудно да говори, но чувстваше, че трябва да продължи. Няколко сълзи се появиха на лицето й. - През времето, когато все още можех да приема човешката си форма разбрах, че Натира е наоколо. Откри ме и реши да остане да ми помага. Остана седмица до излюпването на яйцата. Бях прекалено уморена и Натира го виждаше. Убеди ме, че трябва да си почина малко. Заслужавах го и затова си взех един ден почивка, докато тя щеше да се грижи за яйцата. Цялата сутрин я прекарах на една поляна. Когато се върнах...

Изведнъж спря да говори. Зарови лице във възглавницата си, плачейки. Споменът се върна в мислите й. Надигна глава чак, когато усети една ръка на рамото си. Въобще не усети кога Франар бе седнал до нея и я гледаше със съжаление.

-   Войниците вече са били там.

-   Натира бе мъртва, а всичките яйца разпочупени. Убих ги всичките. Един оставих дотолкова, че да разбера кой го е пратил там. Оттогава търся отмъщение.

-   Разбирам те.

-   Да бе. Откъде би могъл?

-   Убиха партньорката ми. Бяхме заедно от повече от седемдесет години. Открих само тялото й. Бяха взели главата като доказателство, че са убили дракон. Дори не знаех кой е виновен. А когато накрая разбрах дойдох тук и започнах да търся начин да проникна тук. Нека и той да почувства загубата, която изпитах.

Минута две останаха така втренчили се един в друг. Накрая Кирара промълви:

-   Да го направим заедно.

-   Кое?

-   Да проникнем в замъка и да го убием. Ако не ние ще се появи някой друг, които ще поиска същото както и ние. Ние сме първите дошли. Не бива да позволяваме някой да ни го отнеме.

-   Добре.

През следващите няколко дни двамата се сработиха много добре. Прекарваха по-голямата част от времето си седнали на масата в стаята й, разменяйки взаимно информация относно двореца и обитателите му. Оказа се, че Франар наистина се бе подготвил добре. Постепенно в главата на Кирара се заформи странната мисъл, че ще бъде по – добре ако убие децата на краля, отколкото самия него. Какво щеше да постигне ако го стореше? Един миг болка и той щеше да бъде мъртъв. Нямаше да почувства онова, която я грижеше жива отвътре. Само Франар можеше да я разбере и когато сподели с него идеята си, се съгласи.

Чувството, че го познава от преди не я напускаше, но Кирара престана да му обръща внимание и съвсем забрави за това. Не можеше обаче да скрие факта за това колко добре се разбираха. Все едно не се познаваха само от няколко дни, а цяла вечност. Предостатъчен им бе един поглед или една дума и веднага се разбираха.

Само след четири дни бяха напълно готови да проникнат в двореца. Бяха наблюдавали охраната и нямаше промяна. Първите три дни имаше по няколко повече войника, но дори и да бяха останали, не би било проблем да се справят с тях.

Проникнаха през нощта. Използваха вратата на слугите, която и без това почти никога не се заключваше. Франар бе взел леко въже със себе си, ако им се наложи да се измъкнат през някой  прозорец. Ако наистина го закъсаха вече бяха решили да скочат да се преобразят и отлетят. Опасността тогава някой да ги види бе голяма, затова щяха да го използват в края случай.

Безпрепятствено стигнаха до кралската спалня. На пост отпред стояха двама войника. Франар се приготви да им се покаже и убие, когато Кирара му направи знак на остане скрит. Тя излезе напред. С бавна, но уверена стъпка.

Почти веднага един от мъжете я видя и обърна към нея, държейки дръжката на меча си:

-   Кой е там?

Без да отговори Кирара още се приближи и му се усмихна с най – съблазнителната усмивка, която някога Франар бе виждал. Кирара застана до войника и нежно постави ръка на лицето му. Допря тялото си до негово и постави едната му ръка на кръста си. Другият войник се приближи и тя му намигна. Той се усмихна. Държеше се като безмозъчен глупак. Първият понечи да я целуне, когато от нищото в ръката й се появи кинжал, които след миг бе забит в шията му. Войникът умря мигновено! Вторият се опита да извади меча си и да я нападне, но тя бе по – бърза. Извади кинжала от гърлото на другаря му и го зави в гърдите му. Умряха без дори да издадат един тих стон.

“Това момиче е пълно с изненади.”, помисли си Франар, като се приближи. Загледа се в лицето й, но нищо не можа да разгадае какво изпитва. Кирара просто извади ножа, избърса го, и го прибра на мястото му. Погледна към Франар и му кимна. Бяха се разбрали, докато той се погрижи за телата на охраната, тя да отиде до стаята на принцовете.

Мъжът се зае да тегли един от войниците за краката, когато Кирара се приближи и го целуна по бузата. Промълви бързо  “За късмет.” и се отдалечи. Миг два Франар остана в гледан в нея. С нищо не покажа, че през цялото му мина тръпка. Но сега нямаше време да мисли затова. Трябваше да скрие телата. Не искаше да бъдат открити, но бяха обмислили и тази възможност. Разбереше ли някой за присъствието им в замъка и не го убиеха навреме, щяха да потърсят най – бързия начин да се измъкнат. Срещата им бе в хана, където единия да чака другия. Ако до три дни не се появи, да се счута за мъртъв. Надяваше се да не стигнат дотам.

След като се разделиха Кирара тръгне по левия страничен коридори. Знаеше, че само на стотината метра оттук е спалнята на малките принцове. Възнамеряваше да ги довърши бързо, още докато спят. Така щеше да бъда много по – лесно, но се лъжеше. Лесно стигна стаята и влезе. Приближи първото легло. Държеше камата си, готова да я забие в нечия плът. Но направи грешка като погледна спящото дете в лицето. Изглеждаше толкова невинно. Цялата й жажда за кръв и мъст си отиде, когато го видя. Ръката й започна да трепери. Със сълзи в очите си свали ножа и го прибра. Кирара бе готова да плати всяка цена за смъртта на децата си, но не и тази. Нямаше да открие удовлетворение в смъртта на чуждите деца.

Бавно излезе и се върна пред кралската спалня. Франар бе вътре и тъкмо уби кралицата – с едно движение и преряза гърлото. Без дори да погледне приятеля си се приближи от другата страна, където спеше краля. Вдигна юмрук и силно го удари в корема, с което го събуди. Преди да може да реагира, го хвана за ризата и му показа мъртвата му съпруга.

Заговори с толкова зловещ глас, които успя да накара дори Франар да настръхне:

-   Това се случва с онези, които се занимават с драконите.

След миг заби камата си в сърцето му. Пусна го на леглото и гледаше как бавно умира. Щом издъхна допря ръка към кървавите му гърди. Отиде до голямото огледало и започна да пише с намазаната по пръстите й кръв. Когато свърши направи крачка назад, вгледана в надписа. Изненадан от поведението й Франар се приближи малко, така че да успее да прочете написаното. “Убиецът на дракони, убит от дракони. Това е било и това ще да бъде. Такава е съдбата на всички, които посмеят да се обърнат срещу драконите.” Мъжът веднага разбра, че това е предупреждение и никой не биваше да го приема на шега. Той погледна към нея, но Кирара не реагира. Все едно бе в транс! Нямаха време за губене. Докосна я по рамото. Бавно, почти с нежелание, жената обърна глава към него.

-   Трябва да тръгваме. Всеки момент може да открият мъртвата охрана.

С едно кимване тя даде съгласието си. Запъти се към вратата, а той я последва.

Изненада се, че толкова лесно се измъкнаха. Окачваше вече да са открили мъртвите стражи, кралското семейство, и да претърсват целият замък, за да открият виновниците. Използваха въжето, което Франар бе взел, защото това най – бързо щяха да се махнат. Внимателно гледайки някой от войниците да ни ги види се спуснаха по една от стените и бързо отдалечиха от двореца.

През целия път към хана Кирара изглеждаше мрачна. Откакто уби владетеля не продума и една думичка. Нещо се бе случило, но Франар не можеше да разбере какво. Най – неочаквано, с тих глас Кирара проговори:

-   Не можах да ги убия.

-   Кой?

-   Онези деца. Стоях до леглата им с изваден нож, но просто не можах.

Франар се усмихна.

-   Знаеш, че няма да го направиш.

-   Ами ако го бях? – погледна го учудено.

-   Нямаше, нито пък аз. Не сме чудовища, въпреки че много хора ни наричат такива. С какво са виновни децата за греховете на родителите си? Ти получи отмъщението, за което толкова копня и хората получиха урока си. Остава само да видим дали ще го послушат. Опознах те и знам, че не си убийца.

За известно време жената замълча, замислена върху думите му. Дори и да не й харесваше откри, че Франар говореше самата истина. Думите му я накараха да се замисли и за друго. Дали наистина бе убийца?

-   Преди случилото се с децата ми никога не бях убивала човек. Биела съм се, но никога не съм искала да убивам някой и съм се старала никой да не пострада. Досега не се бях и замисля за това, че съм и искам да отнема човешки живот. Аз съм убийца.

-   Ти си убивала хора, но никога без основателна причина. Ако не го бяхме спрели, войниците му щяха да продължат с избиванията. Нямаше да ни унищожи, но замисляш ли се за тъгата и болката, която щеше да остави в сърцата на народа ни. Никой няма да те нарече убийца, защото не си такава. Никой от нас не е!

За да подчертае думите си я докосна по рамото. Кирара не обърна внимание на жеста му, а само продължи да върви напред със сведена глава. Стигнаха до кръчмата и тя мигновено се излегна на леглото, с гръб към Франар, който отново зае обичайното си място – на един стол, срещу нея. Този път мислите му не бяха само за убийството, което бяха направили, но и за нещо друго, което му се струваше, че е много по – важно.

До обяд на следващия ден всеки знаеше за убийството в двореца и оставения подпис. Повече хора мислеха, че някой е решил, че това е лесен начин да се отърват от сегашния си владетел. Един предполагаха, че един негов братовчед е замесен в убийството. Други, от онези, които още вярваха в чудесата и приказките, мислеха, че наистина някой дракон е отишъл през нощта и ги е убил. Но всичко това бяха само догадки! Само Кирара и Франар заеха истината за случилото се, но на никой нямаше да кажат истината.

Кирара искаше още на същия ден да си тръгнат, но Франар я разубеди. Сега бе възможно най-неподходящия момент да го направят. Охраната на града бе засилена и всеки се считаше за заподозрян. Трябваше да отложат отпътуването си с няколко дена.

Три дни след случилото се рано сутринта един мъж и съпругата му напуснаха града. Никой не ги спря и никой не им обърна внимание. Бавно те вървяха по пътя си, без да поглеждат назад. Скоро след като се отдалечиха от града се отклониха от шосето и продължиха през нивите. Не спряха никъде, докато не се увериха, че са далеч от града.

Следващите две седмици Франар и Кирара продължиха да пътуват заедно. Не искаха да приемат излишни рискове затова решиха да останат заедно, докато не напуснат страната. Понякога, само за два или три часа, приемаха драконовите си форми, за да минат по – голямо разстояние. Но дори когато се намираха в съседното кралство, не се разделиха.

Никога не говориха за случилото се в столицата, все едно то бе част от едно забравено минало. Това бе важно за тях, особено за Кирара. Беше й нужно време, но с всеки изминал ден се превръщаше обратно в онази весела, очарователна и жизнена млада жена, която бе някога. Промяната допадаше на Франар. Не след дълго и той самия почувства, че тъгата и нещастието го бяха завинаги напуснали.

Седмица след като напуснаха Дурхан.

Денят бе топъл и слънцето грееше с цялата си сила още от ранни зори. Независимо от това Кирара бе разтревожена от нещо, което и сама не можеше да определи. Мрачно предчувствие за предстоящи събития. Смъртно напомняше на онова усещане от когато Натира и другите й деца умряха. Франар забеляза промяната, но без да знае причината и реши да не повдига въпроса.

Скоро Кирара разбра от къде са дошли притесненията й.

Заедно с Франар вървяха през една поляна, когато от нищото се чу, раздиращ въздуха, рев. Дракон. Не след дълго от нищото се появи масивната фигура на огромния летящ гущер. Кирара веднага разпозна в него Замфирс. Несъзнателно се приближи до Франар и стисна силно ръката му. Той я изгледа изненадан, но щом прочете ужаса в очите й веднага разбра кой е драконът идващ към тях. Без дори да разбира защо изпита гняв, който едва овладя. Беше му нужен само миг, за да осъзнае какво иска и какво трябва да направи, за да го получи.

Освободи ръката си от Кирара и й направи знак да застане зад него. После погледна към приземилия се дракон или по – точно мъжа, в които се бе преобразил. Бе висок, почти колкото него, с черна коса и орлови черти. Никога не го бе виждал, но веднага му стана неприятен.

-   Този път няма да ми се измъкнеш, нещастнице – развика се Замфирс, все едно Франар въобще не бе там.

Преди Кирара да отговори, Франар се намеси. Застанал между тях, заплашително изгледа мъжа срещу себе си.

-   Тя никъде няма да ходи! Кирара е с мен!

-   Така ли? И кой си ти, че си въобразяваш, че можеш да ме спреш да я взема със себе си? Тя ми принадлежи.

-   Никога!

-   Мисля, че получи отговора си – Франар отново го погледна. - Сега или се махай или ще се наложи да ти дам урок.

-   Така да бъде.

С тези думи се преобрази в дракон. И с високо вдигната глава към слънцето, изрева. Франар го изгледа спокойно, дори с малко отегчение, му обърна гръб и се загледа в жената. С нежност в гласа си продума:

-   Най-добре ще е да се отдалечиш. Тук няма да си в безопасност.

После и той се преобрази. Кирара взе двете раници, които носиха и се затича към близкото дърво. Застана под короната му и се загледа в двата дракона. Чак сега за пръв път си даде сметка колко заплашителен, но и величествен изглеждаше Франар, когато е в драконовата си форма. Той е огромен, по-голям дори от Замфирс. Златисто кафеникава му люспеста броня лъщеше на яркото слънце и заслепяваше очите й, но тя пак го виждаше. Едновременно със страх и вълнение, наблюдаваше битката между двата дракона.

Веднага след като Франар се преобрази Замфирс го нападне. Не бе подготвен и падна на земята, но веднага отвърна на атаката с огнена струя, която му даде достатъчно време да стане и отлети. Направи малък кръг около противника си и после се издигна още, защото и той полетя. Битката се пренесе във въздуха.

Кирара ги наблюдаваше как те постоянно се приближаха и отдалечаваха един към друг. Боят ставаше все по-жесток. На няколко пъти Франар получи рани от ноктите на другия дракон, но за сметка на това нанесе много повече и по-опасни наранявания. В началото жената си мислеше, че Замфирс е непоклатим, но сега гледаше как силите му бавно го напускаха.

Накрая Замфирс направи фатална грешка, като се спусна към земята. Франар се възползва от нея и го нападна в гръб. Съдра го дълбоко не само в гърба, но и едното крило, което веднага се разкъса. Драконът се строполи на земята, без да може да помръдне. Франар се приземи и огледа тялото на съперника си. Той бе още жив, но скоро нямаше да може да предизвиква никой. Кирара си мислеше, че приятелят й ще го убие, но той не го направи.

-   Ще те пощадя – каза Франар. – Но искам веднага да си отидеш и никога повече да не се мяркаш пред очите ни.

-   Това не е края – просъска Замфирс, докато бавно се изправяше на крака.

Чак сега Кирара забеляза, че по време на борбата Франар бе успял тежко да рани дясното око на противника си. Замфирс никога повече нямаше да може да гледа с него. 

-   Ще бъде ако още веднъж те видя.

-   Кирара ми принадлежи.

-   Предизвиках те на двубой и спечелих. Ако тя трябва да бъде на някой, то тя е моя. А сега се махай от очите ми!

Замфирс бавно и мъчително вдигна туловището си от прашната земя. Разпъна криле и се издигна във въздуха. С разкъсано крило и много рани му бе трудно да лети, но бавно започна да се отдалечава. Франар остана на място, докато фигурата на падналия му съперник не изчезна от погледа му. Чак тогава си възвърна човешкия облик и бавно се приближи до Кирара, която го очакваше на същото място, където я бе оставил. Погледът й сочеше към нищото, където доскоро бе Замфирс. Все още й бе трудно да повярва, че наистина най – накрая се е отървала от този побъркан.

Докосване по рамото я върна към действителността. Погледът й срещна този на Франар, но той така и разгада посланието, което му отправи с очите си. Сигурен бе, че щеше да разбере ако тя не бе отклонила погледа, възкликвайки.

- Ранен си.

Накара го да седне и да свали ризата си, за да се погрижи за раните му. За нейно облекчение не бе нищо сериозно – няколко леки изгаряния и порязвания. Най – сериозната рана бе на лявата му ръка, но и тя нямаше да доведе до сериозни проблеми след това. Погрижи се за нея и после се зае с останалите рани. Грижливо проми всяка една, намаза я с един от мехлемите, който носеше винаги със себе си и превърза.

Франар я наблюдаваше и се опитваше да разгадае чувствата й. Дали се радваше? Дали тайничко не се надяваше да се върне при Замфирс? Би повярвам на всичко, но не и на това. Видя лицето й, когато той се приближи – ужас, страх, ненавист. Тя не искаше това. Но тогава защо не можеше да отгатне чувствата й.

Щом свърши с работата си Кирара се загледа тъжно в земята. Бе объркана. Опита се да не мисли затова, докато се грижеше за Франар, но сега и бе невъзможно. Защо се сражава за нея? Защо трябваше да рискува живота си? Нищо не й дължеше. Тогава защо? Не знаеше какво е, но и не можеше да продължава да мълчи, създавайки му грешна представа за себе си.

Накрая много тихо продума:

-   Не мога да повярвам, че наистина го направя.

Франар се обърна, така че да я гледа в очите. Запита я:

-   Кое?

-   Защити ме – след миг добави. - Никой досега не го е правил.

-   Това наистина е една много добра лъжа. Почти ти повярвах – усмихна се.

-   Може би защото е истина. Да не говорим, че не искаш нищо в замята.

-   Тук грешиш – прекъсна я. – Искам нещо, което желая... и това си ти. Не излъгах, когато казах, че си с мен, или поне се надявам да си.

В първия момент жената не знаеше как да отвърне на думите му. Знаеше, че и тя го иска, но прекалено много се боеше. Франар бе по – различен от всеки друг мъж, който бе срещала. Замфирс също и се стори необикновен и добър, когато се запознаха, но това се оказа просто една измамна маска, която носеше. Дали Франар нямаше да се окаже дори по – лош. Нещо в нея й подсказваше, че не е. Все пак го попита:

-   Откъде си толкова сигурен, че между нас може да има нещо. Та ние дори не сме се...

Преди да може да довърши изречението си Франар я хвана за раменете и придърпа към себе си, така че телата им да се окажат долепени едно до друго. Страстно я целуна. Жената не се сдържа и отвърна на милувката му. Почти с нежелание се отдръпна от топлите му, сладки, устни. Когато, миг по – късно, отвори очи прочете същото чувство и в неговите.

-   ... целували.

-   И вече съжалявам, че не го направихме по-рано.

-   Защо искаш да си с мен? – попита, възвърнала разума си. – Може би ти напомням на мъртвата ти другарка?

-   Пълна нейна противоположност си.

-   Тогава защо?

-   Защото те опознах и не мисля, че никъде другаде из Десетте кралства ще намеря друга жена, камо ли потомка, като теб.

-   И кога реши това? Не сме достатъчно дълго, за да можеш да твърдиш, че ме познаваш.

-   В мига, в които видях очите ти, разбрах, че искам да съм с теб. Останалото време само ме убеди, че изборът ми е правилен.

-   Защо да ти се доверя? Накрая може да се окажеш поредната отрепка като Замфирс

-   Мога само да ти дам думата си, че не съм като него. Имаше време да ме опознаеш, но ако и това не ти стига мога само да те помоля да ми дадеш шанс да се докажа. Дай ми само пет години, или дори по-малко... Дай ми година и ако дотогава сметнеш, че не те заслужавам ме отхвърли. Какво ще кажеш? Довери ми се.

Кирара не знаеше как да отговори. Реши да не му го мисли повече и да му каже, или по – точно покаже, решението си. Приближи се до него и го целуна. Усети как ръцете му я прегръщат и изпита удоволствие от докосването му.

Същата вечер, докато седяха до огъня Франар бавно се приближи до Кирара. Седна до нея и се загледа в лицето й. След малко протегна ръка и махна кичур от лицето й. Видял усмивката й се приближи и я целуна. Усети ръцете й да обвиват шията му, докато плъзгаше своите по гърба й. Издърпа ризата от панталоните й и докосна голия й гръб. Никой и нищо не можеше да спре вече започнатото.

Отдръпнаха един от друг само до толкова, че Франар на свали ризата си и пак я прегърне. Любеха се бавно и с нежност. Накрая уморено останаха да лежат в любовта самота, сякаш под небето съществуваше само техният живот и нищо друго.

На следващата заран, когато Франар се събути не откри Кирара до себе си, както очакваше. По някое време на нощта тя се бе измъкнала от прегръдките му и сега спеше от другата на огъня. Не одобряваше постъпката й, но й не можеше да я вини. Всичко й дойде прекалено рано, може би също и за него, но той бе напълно сигурен, че желае да е с нея. Нищо друго нямаше значение.

Имаше още време малко време преди слънцето да изгрее, така че реши да отиде при нея. Бавно стана, държейки одеялото в ръка и се приближи до нея. Внимавайки да не я събуди се излегна до нея и прегърна с ръка. Затвори очи, потапяйки се в приятния аромат на косите й.

Това чувство обаче не продължи дълго. Почти веднага тя се раздвижи, изправи се и погледите им се срещнаха. Франар разбра, че не той я бе събудил. Знаеше и че тя мълчаливо отхвърли ласката му, преструвайки се, че иска вече да става.

С хладина Кирара стана и започна да се заема със закуската. Държаха се като преди. Никой не проговори за случилото се през нощта. Следващите няколко дни Франар забеляза, че Кирара го избягваше. Не го изразяваше бурно, не казваше ни дума, дори един-два пъти се целуваха, но поведението й я го показваше. Това неведение го дразнеше. Не можеше да остани нещата така.

Една вечер търпението му се изчерпи и малко след като Кирара си легна отиде при нея и се мушна под завивките й. Прегърна тялото й, целувайки я нежно по шията и лицето. В началото тя отвърна на целувките ми, но след малко леко го избута, промълвайки:

-   Стига, Франар. Не ми е до това.

-   Истината ли ми казваш или просто не ме искаш около себе си.

-   Не е така, ти...

Изправи се й я изгледа отгоре.

-   Всичко ми е пределно ясно. Имах предчувствие, че може да стане така, но едва сега ми е напълно е ясно. Виждам колебанието и съмнението й очите ти. Не можеш да се довериш на никой, дори на самата себе си. Самата не си позволяваш да изпиташ доверие към някой, а точно това искам от теб. Знаеш, че имам чувства към теб и аз знам, че не съм ти безразличен, но това не е достатъчно за мен. Искам да ми се довериш, да говориш с мен, да ми кажеш всичко за себе си, а не избягваш всеки мой опит да се ближа до теб.

-   Франар...

-   По-добре замълчи. Не искам в момента да говоря с теб.

Обърна й гръб, обличайки горната си дреха. Взе малката секира и се отдалечи. Чувстваше погледа й, но ни веднъж не се обърна назад. Половин час по-късно се върна с купчина дърва. Завари я да седи в същото положение, в което я бе оставил. Подмина я и се зае да разпалва отново огъня. Въобще не можеше и да си помисли за сън.

След малко хладно проговори:

- По-добре си почини. Утре рано ще продължим пътя си.

- Каза ние – замръкна тихо Кирара, без да го поглежда. - Останах с впечатлението, че ще си искаш да тръгнеш.

- И ще го направя след седмица, най-много две. Първо искам да се уверя, че след онази вечер не си забременяла.

- Защо?

- Защото ако се окаже, че си ще трябва да ме търпиш още дълго. За разлика от другите ти „партньори” нямам нищо против да се занимавам с деца и особено много настоявам да съм част от живота на своите.

Опита да се усмихне, но не се справи особено добре. Разпали огъня и отново се изправи да вземе завивките ги и да се настани някъде малко по-далеч от нея.

Изведнъж Кирара проговори.

- Ще ми помогнеш ли?

Той погледна към нея, леко объркан, но тя продължаваше да държи главата си навела към земята. Въпросът го изненада. Седна и се загледа в нея. Не можеше да разбере какво точно искаше да му каже с думите си.

- За какво?

Измина няколко секунда, но тя продължаваше да мълчи. Искаше да разбере, трябваше да го получи отговор. Всяка изминала стотна го разяждаше отвътре.

Най-накрая Кирара проговори.

- Ще ме научиш ли да се доверявам на хората? Каза самата истина. Дори и в този миг не мога да спра да се съмнявам. Постоянно си казвам: “Ами ако не е истина? Ако всичко е измама?” Това ме кара да бъде резервирана към всичко ставащо в живота ми. Искам да спра, но ще имам нужда от помощ, а не мисля, че някой друг ще успее да ми я даде.

Франар взе брадичката й в ръка и бавно я повдигна, така че погледите ми да се срещнат. Кирара наистина го желаеше. Това му бе достатъчно! Кимна й и после я целуна по челото. В следващия миг тя го прегърна, скрила лице в гърдите му. Франар легна до нея, прегръщайки я и скоро и двамата заспаха.

На следващата сутрин се държаха все едно нищо не се бе случило. Станаха и се заловиха за работата си, но те се бяха променили... чувстваха го! Връзката помежду им бе създадена и никога нямаше да се разруши.

Мъжът не си тръгна нито след седмица, нито след месец. Кирара не очакваше деца, но това сега нямаше значение, защото между тях нямаше само любов, но и истинско приятелство. Бавно жената започна да му се доверява и това я правеше щастлива. По-щастлива от когато и да е преди. Но дори тогава, скрит дълбоко в нея, се таеше страх. Страх, че няма да оправдае надеждите на Франар, че ще то разочарова и по този начин да го накара да се откаже от нея. Нищо не му пречеше да си вземе нещата и да се тръгне. И всичките й усилия щяха да се окажат напразни. Ни веднъж не спомена страховете си, но правеше всичко възможно, за да не го разочарова.

Една сутрин, когато се събуди, след като бяха прекарали нощта заедно, него го нямаше. Стана и се огледа. Нещата му бяха тук, но от него самия нямаше й следа. Вещите бяха нещо ненужно за един потомък, винаги можеше да се набави нови. В този момент Франар можеше да бъде някъде далеч. Не искаше да го повярва. Трябваше да се увери. Бързо започна да се облича. Почти бе готова, смяташе първо да огледа околността, когато чу шум. Извърна глава точно навреме, за да види Франар да се появява зад едни храсти. Без дори да се замисли са затича към него и го прегърна.

След миг, смутена и засрамена от поведението си, се отдръпна и наведе глава.

-   Мислеше, че съм си отишъл, нали? – заговори той.

Кирара повдигна глава и видя веселата усмивка на лицето му. При вида на малката торба, която носеше, се обвини, че се е държала толкова глупаво. Обърна му гръб, обгърнала рамене с ръце, и се върна при нещата им.

Докато я следваше той продължи:

-   Надявам се да обичаш ябълки. Още вчера забелязах едно дърво и реших да отида и да набера. Прекрасни са.

Двамата се нахраниха и продължиха. Нямаха определена цел, която да следват и да искат да стигнат – просто се наслаждаваха на пътуването си. На по-малко от ден път имаше голям град, в които мислеха да останат за малко.

През целия ден Кирара не смееше да повдигне темата за случилото се сутринта. Дори самия спомен й натякваше глупавото й поведение. Мразеше, когато се оставяше да действа така импулсивно. И всичко това, заради него. Никога преди не се бе държала така. Никога не бе оставяла чувствата да имат контрол над разума й. Познаваше го от толкова малко, но вече имаше усещането, че й е господар. Не й се стори чак толкова лошо, но все пак й бе неприятно.

За смеска на това приятелят й бе в прекрасно настроение. Не можеше да свали усмивката от лицето си. Това я дразнеше дори повече. Накрая й писна и му извика:

-   Няма ли най-накрая да престанеш да се подхилкваш!

Вместо да престане той се усмихна дори още по-широко. С едно бързо движение свали раницата си и силно я прегърна. Хванал я в обятията си, започна леко да я гъделичка.

-   Харесваш ме – целуна я. – Ужасно много ме харесваш. Не съм просто някой, които накрая ще ти омръзне и захвърлиш. Теб наистина те е грижа за мен. – продължи да я гъделичка, докато не видя усмивката на лицето й.

Нямаше смисъл да крие истината – той вече я бе изрекъл. Без да му отвръща, се завъртя с лице към него и целуна. Толкова обичаше да го усеща до себе си. Само тогава се чувстваше в сигурно ръце, все едно в целият свят нямаше друго място, където искаше да бъде. Това ли е любовта? Кирара не знаеше. Досега или бе прекалено млада, за да разбере какво е любовта или попадаше само на лоши хора. Нямаше време за разбере отговоря на тази въпрос. Каквото и да бе не я интересуваше, сега. Важен бе само мигът и нищо друго. Днес, не утре.

Времето минаваше страшно бързо. Кирара бе с Франар вече четири години, но те й се струваха като четири месеца. Бяха щастливи заедно и нито за мит дори не си домислиха да се разделят. Тайно, без да си го признават едни на друг, самата мисъл за това ги ужасяваше. Продължаваха да пътуват из страните. Това бяха те – едни от многото странстващи, но това не и притесняваше въобще. През повечето време бях хора, но понякога се и преобразяваха, дори и само за удоволствие. Потомците нямаха свой дом, страна, която да нарекат своя. За тях земята бе техен дом и те й се наслаждаваха без колебание. И двамата бяха млади, имаха векове пред себе си. Нямаше причина да се задържат на едно място за по – дълго от месец или два.

Бе късно през нощта, но никой от тях не спеше. Просто лежаха прегърнали се и се наслаждаваха на пълната луна. Скоро обаче на Франар тази гледка му омръзна и реши да я смени с друга, много по – красива. Обърна се на една страна, подпрял глава на ръката си и с другата нежно докосна лицето й. Тя се усмихна, докато ръката му продължи надолу по голото й тяло. Тя също протегна длан и погали бузата му.

-   Понякога се чудя защо ли досега не си ме изхвърлила.

Не очакваше да получи отговор, дори не знаеш защо го каза на глас. Лицето на Кирара стана сериозно.

-   Ти си по-различен от всеки, които съм срещала. Разбрах го още първия път, когато те видях в онази нощ, в замъка – за момент замълча. – Освен това вече е прекалено късно затова.

-   Защо? – почуди се той.

-   Някога ми каза, че ако имам деца от теб ще останеш и заедно ще ги отгледаме.

-   Да, но ти не си...

-   Напротив.

Франар бе забравил. Заради драконовата си природа веднъж в годината настъпваше период от няколко дена, когато жената е сто процента сигурно, че ще забременее. Винаги, когато Кирара изпадаше в някой от тези периоди явно изразяваше мнението си, че не желае да има деца. Той също нямаше нищо напротив. Щеше да има предостатъчно време за това. Освен това обаче жената можеше да забременее и без да е в някой от тези периоди. Както бе станало сега.

Развълнуван той, с трепереща ръка, нежно докосна корема й. Въпреки че още бе рано да се видят каквито и да е белези на бременност можеше да почувства живота, които любовта им бе създал. Целуна мястото, където допреди миг бе ръката му, а после без да се отдръпне лице се насочи към нейното.

Франар имаше двойна причина да се радва. Не само факта, че щеше да става баща, но и това, че през следващите двайсет, дори трийсет години щеше да бъде заедно с Кирара. Не можеше да си представи в ръцете на някой друг. Никога! Обичаше я, отдавна го бе разбрал, и бе готов да всичко, за да я задържи при себе си. Досега тя ни веднъж не му бе дала и повод да си помисли, че ще го остави, но не можеше да престане да си мисли, че това е възможно. Сега колебанията му напълно изчезнаха.

Кирара се изненада от рязката промяна, която настъпи у Франар на следващата сутрин. Както обикновено той стана преди нея и се погрижваше за огъня и за храната. Но днес бе набрал и най-различни горски плодове. Докато се хапваше й поднесе още една изненада – цветя. Никога преди не го бе правил. Тази нежност и специално отношение я смути, но и й хареса. Това само й доказваше, колкото по-специален бе той.

Промяната на Франар не бе само ден или два, а се превърна в нещо постоянно. Колкото повече напредваше бременността й толкова повече грижи полагаше той, за да се чувства добре. Понякога малко се престараваше, но винаги го правеше с добри намерение.

Още на същата сутрин, когато разбра за бременността на любимата му веднага изяви желание да тръгнат на път. Преди време бяха открили една много подходяща пещера за отглеждане на малки. Тогава още не бяха готови за това. Вече бе време да се върнат и да се приготвят за раждането. Отне им много време, докато стигнат. Франар постоянно искаше Кирара да си почива достатъчно и да не бързат. Отгоре на всичко в продължение на няколко дни времето се влоши и той не искаше да рискуват да летят. Не можеха и да продължат като хора, защото на нея вече й личеше бременността й трудно вървеше. В продължение на дни наред вървяха по земята, преобразени като дракони. Франар винаги бе до нея и предпазваше от студовете и вятъра.

Вечната бърза промяна на времето по Десетте кралства не се харесваше на никой, но и никой не можеше да направи нещата по – добри. Сега, в това кралство, на което и двамата не бяха сигурни за името, бе зима. Това никак не се харесваше на мъжа, притесняващ се за спътницата си, но нямаха друг шанс.

След два месец стигнаха пещерата. Тя все едно наистина бе създадена за дракони. Входът й бе малко повече от шест метра висок, така че трябваше да навеждат глава, за да влязат, но после веднага ставаше по-широк, а само след няколко крачки достигаше почти девет метра. При по – обстойна проверка Франар вече бе напълно сигурен, че не са първите й обитатели. Бе дълга повече от петстотин метра като на последните стотина метра и от двете страни имаше нещо като стаи. На пръв поглед приличаха на глъбини, но опитното око на Франар можеше да различи, че те бяха разширявани и оформяни. В тях спокойно можеше да живее някой. Бяха около двайсет и пет – приблизителният брой на яйцата, които се снасят. Щом влезеше някой първо се озоваваше в малък коридор, а след това в зала, , която спокойно можеше да се използва като кухня или място за игра на децата. Първата стая бе по – голяма от другите – достатъчна да побере два възрастни дракона и дори да остане място. Отдалеч си личеше, че това е била стаята на родителите.

Перфектният дом за живеене!

Нямаха много време, за да подготвят жилището. Не бяха минала и две седмици, когато Кирара вече не можеше да приеме човешката си форма. Помагаше с каквото може на Франар, но в повечето случай само се пречеше и предпочиташе да остави Франар сам да се справи. А и той самият не спираше да й напомня, че трябва да си почита. Сега това бе единственото, и най – важно, нещо, от което тя се нуждаеше.

Накрая дойде й момента да се снасят яйцата. Бяха точно двайсет. Въпреки че все едно или две нямаше да се излюпят, това си оставаха много яйца. Но сега Кирара бе щастлива и това въобще не я притесняваше. Бремето като родител не й се струваше толкова тежко и дълго, когато любимият бе до нея. А точно това бе Франар за нея – любим.

Време бе за дългото чакане. Преди тя бе прекарвала това време в постоянно гледане на яйцата или в довършване на несвършената работа, но сега... Нещата бяха много по – различни. Вече го приемаше като малка почивка, когато двамата с Франар можеше да останат поне още малко време само двамата.

Франар почти не се отделяше от нея. Само веднъж отсъства няколко дни, но тогава се върна с огромно легло, или по-точно дюшек. Той бе достатъчно голям, че да мога всичките им деца да спят на него, поне докато са малки. Бе взел и още един по-малък, които щеше да бъде за тях. Засега нямаха легла, но и това щеше да стане.

От всичките яйца само три не се излюпиха. Младите родители сияеха от радост и гордост. Това бяха техните деца, техните малки дракончета. През първите дни те останаха в тази си форма, но постепенно едно по едно приемаха човешки вид. Десет момчета и седем момичета, на възраст от годинка и малко, поне на външен вид.

Годините минаваха. Децата бързо растяха, а с това и проблемите около тях. Имаше моменти, когато Кирара се чудеше как ли би се справила без Франар до себе си, а друг път й се искаше да не е наоколо. Независимо от проблемите си, заедно успяха. Времето минаваше толкова бързо. Все едно бяха минали дни откакто бяха малки деца, а сега всички се бяха превърнали в прекрасни красиви младежи. Мерос, Кала, Дияра, Уярс, Мегра, Лакота, Кор... това бяха само някой от тях – едни от първите, които си тръгнаха. Сърцето на Кирара се късаше всеки пък, когато се разделяше с някой от тях, но знаеше, че така е редно. Вече нямаше на какво да ги научат. Животът и света щяха да бъдат техни учители. Утешаваше се с мисълта, че някой ден щеше отново да ги види.

Колкото и да си повтаря тази раздяла, болката на Кирара не намаляваше. Спомняше си вечерите, когато ги учеше да четат и пишат или пък топлите следобеди, когато тя или Франар сядаха под един огромен дъб и разказваха на децата най – различни истории. Повечето бяха измислени, други бяха чували. Много обичаше да слуша историите на Франар. Дори да знаеше края той така разказваше, че просто няма как да не се увлечеш. Заставаше някъде настрани и го гледаше. Имаше чувството, че може да го прави цял ден, но все пак накрая се тръгваше, за да продължи да си върши работата си. Сети се и за дните на обучение по летене, изхвърляне на огнени топки, как да използват опашката си като оръжие, как да я разтварят и затварят като ножица. Не забравяше и когато ги учеха да се бият. Независимо дали имаш драконова сила на своя страна или не, всеки трябваше да умее добре да се бие.

Колкото и прекрасно да бе това време то свърши. Все едно бе вчера, когато се родиха, а в следващия миг Кирара огледа пещерата и изведнъж осъзна, че и последното им дете – Куера, ги бе напуснала, за да започне новият си живот. Отново бяха само двамата. Гледаше пещерата, която до скоро й се струваше толкова малка и претъпкана и разбра колкото се е заблуждавала. Но не бе сама. Винаги до нея бе Франар, които и помагаше, обичаше и подкрепяше.

Почувствал какво изпитва в сега се приближи, прегърна я изотзад и подпрял брадичка на рамото й каза:

-   Хайде да се махнем оттук – тя го изгледа учудено, но нищо не каза. Франар продължи да говори. – Ще приберем вещите на сигурно място в дъното на пещерата и ще запушим входа, за да не ги вземе никой и да се махнем оттук. Отдавна не сме пътували по – далеч от стотина километра. Искам да разбера какво ново има и по другите кралства. Една дълга почивка. Десетина - петнайсет години. Какво ще кажеш? – погледна я.

-   Не би ли искал скоро да имаме деца?

Кирара не го желаеше, поне сега, но бе любопитна да разбере неговото желание.

-   Старата ми партньорка, Рея, обичаше около нея да бъде пълно с деца. Още преди големите да са си заминали вече имахме други. Най – много да бъдехме сами за година или две. Как иначе си мислиш, че отгледахме три поколения за малко повече от петдесет години?

-   Сигурно е било много трудно.

-   Понякога имах чувството, че искам да загърбя всичко и просто да замина, но така и не го направих – усмихна се. – Не... Искам почивка, преди отново да се нарамя с родителските грижи. Ами ти?

Кирара се усмихна, сгуши се в него и отвърна:

-   Същото си бях наумила и аз.

Така й направиха. Останаха в пещерата не повече от седмица, докато си приготвят нещата и отново тръгнаха на път. Както в старото добро време, когато нищо нямаше значение, освен днес и утре. За първи път от дълго време насам Кирара отново започна да се чувства като младо момиче. Вече не бе любящата и понякога строга майка, а обикновен момиче.

Изминаха близо десет години откакто се разделиха с децата си. За известно време останаха в планините, където имаше и други дракони. Някой бяха семейни двойки, пък други единаци. Имаше и една-две подходящи клисури в множество пещери, където се бяха образували нещо като малки градове. Местата наистина бяха много красиви и удобно за живота за някой потомък, но не и за тях двамата. И Франар, и Кирара бяха на мнение, че предпочитат да си живеят както досега. Останаха там близо година, но после си заминаха. Имаше още много места, които искаха да посетят.

Късно вечер. Не им се оставаше да спят навън и решиха да прекарат нощта в един хан в селото, покрай което бяха минали малко по – рано. Мястото не бе нищо особено, но щом имаше меки легла и топла храна, ги устройваше напълно.

Кирара бе на бара и бавно отпиваше от пивото си, когато изведнъж някой я сграбчи изотзад. За миг си помисли, че може да е Франар, но това не бе възможно. Той още не м стаята им. И наистина се оказа, че е един от другите посетители. Хванал я за кръста я придърпа към себе си и заговори:

-   Какво прави сладурче като теб тук, само? Преди не съм те виждал.

-   И няма да се повтори. – отвърна грубо Кирара, като се освободи от ръцете му.

-   Я стига си се правила на недостижима и ела тук да ти дам една целувчица.

Мъжът посегна към нея, но тогава ръката на Франар все неговата и силно я изви. Избута мъжа настрани и погледна към Кирара:

-   Добре ли си?

-   Да. Този само ми досаждаше. Можех и сама да се справя.

-   Нищо не се е случило – заговори онзи мъж. – Ние само си говорим, така че може спокойно да си тръгнеш, за да продължим разговора си.

Думите му раздразниха Франар и той се обърна към непознатия. Кирара видя, че лицето му бе спокойно, но ръката му здраво бе хванала дръжката на меча му. Едно от нещата, които Франар най не можеше да понася бе точно такива хора. Поведението на непознатия бе станало нетърпимо.

-   А защо не вземеш ти да се разкараш и не ни оставиш намира. Хайде да се махаме Кирара, и без това вече стана късно, а утре трябва да продължим пътя си.

-   Напълно съм съгласна с теб. – тихо се съгласи.

Поставил ръка на рамото й, Франар обърна гръб на мъжа и тръгна към стълбището за вторият етаж, където бе стаята им. Не му се занимаваше с този наивен идиот. Мъжът обаче явно не бе на същото мнение и искаше да продължат кавгата си. Силно извика:

-   Нека всички да се обърнат да видят какво значи да си страхливец. Ето този човек тук – посочи с пръст Франар, - е страхливец, които предпочита да избяга вместо да остане тук и да си довършим спора.

Франар вече не можеше да се сдържи. Искаше и щеше да даде един наистина добър урок на този идиот. Започна се със закачката му с Кирара, но сега нещата станаха много по-дълбоки. Рязко се обърна и го изгледа гневно.

-   Ще съжаляваш за думите си.

-   Да бе.

-   Тогава да излезем навън и да се уверим сами. – предложи Франар.

Така й направиха.

Франар, мъжът, Кирара и още няколко любопитни наблюдатели, които бяха наблюдавали целият спор, излязоха навън. Жената се страхуваше. Знаеше, че любимият й е много добър с меча и щеше да победи, но не биваше да се стига чак до бой.

Още преди Франар да излезе и да се отдалечи от входа мъжът го нападна. Франар очакваше нещо подобно и падна на земята. Претърколи се и с нечовешка ловкост и бързина се изправи и извади меча си. Непознатият се опита да ме нанесе нов удар, но Франар го отклони. Започнаха да си разменят един след друг удари. В началото Франар само се защитаваше, но накрая до такава степен бе завладян от боя, че без да го съзнава сам започна да напада.

Двамата се отдръпнаха един от друг. Не за дълго. Само докато успеят да си поемат дъх. Пръв атакува непознатият. Франар се завъртя точно навреме и сам нанесе удар. Докато се усетеше мечът му бе забит в гърдите на мъжа. Бързо го изтегли, но бе прекалено късно. Той бе мъртъв! Един миг му бе достатъчен, за да разбере, че загази.

Веднага се затича към Кирара и я хвана за ръката. Бърз поглед и се разберат. Забързаха през гората от едната страна на хана. Там щяха да са в безопасност. Нямаха време да си приберат нещата от стаята, а и след тях нямаше нищо важно.

Тичаха, без да поглеждат назад. Можеха да чуят виковете на хора, но те постепенно заглъхваха, докато накрая съвсем изчезнаха. Чак тогава Франар позволи да спрат за малко и да се поемат дъх. Кирара искаше да поговорят, но щом вида мрачното изражение на лицето му, се отказа. Точно сега това бе единственото нещо, което можеше да направи.

След като си отпочинаха, без да продумва и една дума, Франар се преобрази. Направи й знак да го последва и отлетя. Летяха ниско над дърветата, та да не привличат излишно внимание. Когато дърветата свършиха се издигнаха на близо миля височина и продължиха да летят.

Слънцето изгря, но те не спираха. Кирара започна да се уморява, но и не искаше да се разделя с любимият си. Знаеше, или по – скоро го чувстваше, че той се обвинява за смъртта на онзи човек, но нищо не можеше да се промени. Бе видяла лицето му, когато осъзна какво бе направил. Не бе искал да се стига до там, но това се случи. Трябваше да го преглътне и продължи.

Чак към обяд Франар реши да се приземят. Намираха се до една рекичка, под близките дървета. Мястото не бе нищо особено, но имаше своя собствен чак. Докато още летяха Кирара забеляза, че наблизо има градче. Остави Франар вглъбен в мислите си да лежи под едно от дърветата и се запъти натам. Имаха нужда от някой неща, ако искаха да продължат пътуването си. Дрехите им, лъкът и кочана със стрели, съдовете и одеяла – всичко бе останало в онзи хан.

Кирара не искаше да го оставя за дълго сам. Не и сега. Не и когато се чувства по този начин. Колкото можеше по – бързо се върна. Дори успя да убие два заека и така изпробва лъка, които купи. В началото си помисли, че онзи майстор я бе излъгал, за да вземе повече пари, но не бе така. Оказа се, че наистина е добър.

Не се изненада, че видя любимият си на същото място, в същата поза, в която го бе оставила. Остави нещата до него и отиде при реката, за да одере и почисти единият заек. Работата не бе трудно, но тя нарочно не бързаше. Франар още не бе готов да говори с нея, а омърлушеният му вид направо я вбесяваше. Като свърши с животното почисти кожата и я остави на слънце да изсъхне. После събра дърва и се върна при Франар. Запали огън и остави заека да се пече.

До към час – два щеше да се стъмни. Седна близо до любимият й и се вгледа в пламъците. Не след дълго чу тихият му глас.

-   Не исках да го убивам.

Кирара се приближи и постави ръка на рамото му. Нежно го стигна и се усмихна разбиращо.

-   Знам как се чувстваш.

-   Не, не знаеш. Можеше да не се бием, но го направихме. Можеше да не нанасям онзи удар, но аз го сторих. Исках го.

-   Толкова ли бързо забравяш? – продължи да му говори, все едно въобще не бе чула думите му. – Не помниш ли обстоятелствата, при които се срещнахме. Можех да не го убия, да го оставя да живее с чувството за вина, но все пак го направим.

-   Той бе виновен.

-   Ами охраната? Онези двама войника, които просто си вършеха работата. Дори не ми мигна окото, докато забих кинжала си в телата им.

Чак сега Франар извърна поглед към нея и за първи път днес очите им се срещнаха. Чувството за вина постепенно изчезна от лицето му, заменена от облекчение. Усмивката на Кирара стана още по – голяма. Бавно протегна ръце към него и го прегърна. Придърпа го към себе си, докато главата му не падна върху гърдите й. За да бъде по-удобно и да двамата той я обгърна с ръце. Не си казаха нищо. Седяха там и гледаха пламъците, замислили се за най – различни неща. Тя продължаваше да го държи в обятията си, играейки си с един кичур от косата му.

Останаха така, докато накрая не заспаха.

На следващата сутрин се събудиха към обяд. Първа се събуди Кирара, изгледа го нежно и остана неподвижна, докато и Франар не се събуди. Беше й приятно да го гледа – толкова спокоен. Въобще не приличаше на онзи човек, които й се налагаше цял ден да гледа. Но знаеше, че той, или поне част от него, ще се върне, когато Франар се събуди. Още се винеше за смъртта на онзи човек. Трябваше да измисли нещо, за да го накара да забрави случилото се. И вече знаеше какво ще да бъде то.

През денят останаха тук. Не им се пътуваше, а и Франар още бе в онова свое мрачно настроени. Бе по – добре, но продължаваше да е намусен и мълчалив. Кирара се направи, че не забелязва и се държеше както би се държала винаги. Вечерта двамата седяха близо един до друг. Франар отново се бе вглъбил с себе си. Просто седеше и въобще не забелязваше Кирара. Това не й харесваше.

Приближи се, заставайки зад гърба му, и каза:

-   Съблечи се.

-   Какво? – изгледа я изненадано.

-   Чу ме. Направи го.

Покорно Франар свали ризата си. Кирара постави ръце на раменете му и започна да го масажира, така както само тя умееше. Веднага той се отпусна и въздъхна от удоволствие. Тя не спря, докато не почувства как мускулите по цялото му тяло се отпуснаха. Тогава доближи тялото си до неговото и обви ръце, около шията му. Целуна го. Преди Франар да се усети вече се намираше на земята, Кирара бе върху него, бе я обвил с ръце и отвръщаше на милувките й.

Изведнъж се сети за нещо и се отдръпна:

-   Не. Не бива. Ти си...

-   Знам, но го искам. Не мислиш, че вече мина достатъчно време.

-   Но ние никога преди не сме го правили. Мислех, че така предпочиташ.

-   Има ли значение? Искам го. А съм сигурна, че и ти.

Отново го целуна. Той я притисна силно към себе си. Надигна се и се надвеси над нея. Започна да обсипва лицето и тялото й с целувки. Любеха се с желание по – силно и от разума. То ги завладя. Франар нямаше други чувства, ни мисли, освен Кирара – нежното докосване на езика й, топлата мекота на кожата й. Слелите им тела не искаха да се отдалечат дори за миг, едно от друго. Чувстваха се все едно за първи път са истински заедно.

Това бе ефектът, получаващ се, когато женската е разгонена и е заедно със своя избран.

Любеха се и всеки изпитваше въздишките на другия, докато те се превърнаха в накъсани стонове. Ако бе възможно душата да умре, то техните щяха да угаснат точно в този миг. И все пак това не можеше да се нарече смърт. Не. Съвсем не. Потръпването и разтапянето в прегръдката на другия нямаше да има нищо със смъртта. Постепенно разумът се върна в тях, но само за да бъде пометен отново и отново – сърцето на Кирара върху гърдите на Франар биеше така, все едно никога нямаше да се отдели от неговото. И то бе така. От много дълго време.

На следващата сутрин, или по-точно обед, защото на никой не му се ставаше, решиха отново да потеглят на път. Не бързаха. Излежаваха се на тревата, прегърнати, и се наслаждаваха на прекрасния ден. Постепенно започна да им омръзна да седят там и станаха. Облякоха се, хапнаха от студеното месо и плодовете и се приготвиха да тръгват.

Кирара тъкмо прибираше нещата в раницата си, когато Франар, застанал до нея, й направи знак да престане. Тя безмълвно се подчини, учудена от желанието му. Хвана ръката й, за да й помогне да се изправи, а после и за да я придърпа към себе си. Устните му намериха нейните и мина дълго време, преди да проговори:

-   Омъжи се за мен. – тихо прошепна Франар.

Кирара се отдръпна изненадата. Погледна го в очите й разбра, че говори сериозно. Никога преди не бяха й споменавали за женитба. Защо му бе сега да повдига този въпрос?

-   Не! Не искам. Защо ни е да се женим? Не ти ли харесва начина, по които си живеем сега. Защо да променяме нещата?

Нещо в думите й ядоса Франар и без да се замисли, й отвърна:

-   Това е защото не ти допада мисълта, че ще трябва да бъдеш с мен до края на живота си ли е?

-   Харесва ми да бъда с теб, при това ужасно много, а ние сме млади – може би след век или два няма да можем да се понасяме. Един брак...

-   Или – не я изчака да си довърши, - просто искаш да си сигурна, че когато вече не съм ти нужен и си намериш някой по-добър, ще можеш да си тръгнеш, без да му го мислиш.

Кирара загуби дар слово. Стоеше там и гледаше Франар в очите и не можеше да повярва, че го каза. Той наистина го мислеше. Единственият човек, на които някога бе се доверявала и обича, й нямаше доверие. Изведнъж почувства огромна празнина, дълбоко вътре в нея, която само до преди миг не съществуваше.

Поклащайки невярващо глава бавно започна да прави една след друга стъпки назад, по – далеч от него. Накрая тихо продума:

-   Четиридесет години... Четиридесет години и ни веднъж не съм ти дала повод да си помислиш, че бих сторила нещо подобно. Ни един поглед... ни един жест... Имаш ти доверие, нещо което ми бе толкова трудно да направя, а ти се съмняваш. Винаги си го правил. Мислех, че си различен, по-добър, от другите, а се оказа поредната отрепка. Дори Замфирс е за предпочитане пред теб. Той поне не ме заплиташе в лъжите си.

Взе раницата си и мигновено се преобрази. Франар се опита да я спре, но не успя.

Кирара летеше колкото се може по-бързо, без да поглежда назад. Можеше да усети, че Франар лети зад нея, но ни го видя, ни той се опита да я спре. Знаеше, че няма да си тръгне толкова лесно. Заради децата, не заради нея. Никога заради нея. Той не я обичаше. Бе я използвал само като майка за децата му, развлечение, вещ която му принадлежеше и сега, когато му се противопостави, не можеше да го приеме. Подозренията й се оказаха истина и това я нарани повече от всичко друго.

Искаше да си тръгне. Да отиде някъде толкова далеч, че да забрави. Но нямаше как. Бе далеч от пещерата, а не й се занимаваше да си построява нов дом. Единственото, което можеше да стори е да се върне там. Дори и ако Франар я последва.

Франар! Веднъж опознала щастието, сега й бе ужасно трудно да се откаже от него. Щеше да й е нужно време, но накрая и това ще да стане. “Нищо не е вечно! Все някога магията щеше да се развали.” Повтаряше си през цялото време, но и това не можа да спре сълзите, които се стичаха от драконовите й очи.

Чак, когато се стъмни реши да се приземи. Намери подходящо място насред една гора. Не си възвърна човешкият вид, не искаше. Тъкмо оглеждаше мястото, когато наблизо се приземи и Франар. За миг очите им се срещнаха, но никой не пожела да започне разговор. Все още наранена от думите му, Кирара повика огъня си и направи дълга огнена линия, която да ги разделя. Наблюдава го, докато се увери, че е разбрал и му обърна гръб. Сви се на кълбо и се приготви да заспи. Но това бе направо невъзможно. От години не бе прекарвала и една нощ, в която Франар да не е до нея и да я прегърне. Изпитваше студ, едновременно отвътре и отвън. Тази нощ нямаше и да мигне.

На следващата сутрин, след цяла нощ будуване и много размишления, се чувстваше толкова гадно, колкото и преди. Дори бе по-лошо. Един поглед към Франар й бе достатъчен да се разплаче. Не можеше да разбере защо му трябваше да се държи така. Все едно въобще не бе той, или поне не онзи човек, които бе опознавала през годините.

Нахрани се и се приготви за път. Ни веднъж не посмя да го погледне. Въпреки че бе бременна само от два дни, можеше да почувства живота вътре в себе си, точно под сърцето си. Сърцето й... То биеше, но дали бе живо? Изгони тези тягостни мисли от главата си и ги смени с други, по-важни. Трябваше да бърза ако искаше да стигне в пещерата като човек.

-   Накъде ще тръгнем? – изведнъж чу гласа на Франар.

Кирара извърна глава и го видя да седи само на крачка от нея. Погледът бе безизразен и пуст.

-   Какво те е грижа това теб?

-   Грижа ме е защото носиш децата ми. – продължаваше да говори с видно безразличие.

Всичките чувства, които Кирара толкова силно се опита да изтрие от душата си, се върнаха, по – силни от когато и да е било. Обърна се към него и го изгледа гневно.

-   А ако не са твой? – погледът й бе студен и надменен, също както и това й. - Ако бе поне малко по-наблюдателен нямаше да забравиш, че бях разгонена и когато отидох в онова градче. Откъде знаеш, че не съм си намерила някой, с които малко да се позабавлявам, докато ти седеше под онова дърво и се самосъжаляваше. Нали съм развратница, която постоянно си търси някой по-интересен мъжкар.

-   Това ще разберем, когато дойде време за снасяне. – хладно отвърна.

-   И ако се окажат малко яйца?

Попита Кирара, като се приближи към него. От отговора му зависеше всичко, дори самата им връзка. Боеше се от този отговор, но не свали поглед от него, готова да го посрещне.

-   Ще остана – вече говореше по-спокойно. – За мен няма значение кой е бащата.

-   Защо?

-   Защото със сигурност щом ги видя, ще ги заобичам, а и защото ще има още нещо, което искам.

-   При мен вече няма нищо твое. – обърна му гръб.

-   Освен теб самата.

За миг Кирара спря, без да може да повярва на думите му. Не искаше... не трябваше да му врява. Той просто се опитваше отново да я облете в мрежата си от лъжи. Поклати невярващо глава и продължи с приготовленията. Франар също пътува с нея, но винаги зад нея, така че да не й пречи. През следващите дни въобще не си говореха, но Кирара не можеше да забрави думите му. Започна да си мисли, че може и да не я лъже. Може би наистина държи на нея и още иска да са заедно, дори и без да се женят. Онази сутрин и двамата не бяха на себе си. Казаха си неща, които иначе никога не биха изрекли. Не можеше годините заедно да са лъжа.

Франар, забелязал колебанието й, откри в него нужната пролука, която ще да му помогне да си я върне. Имаше нужда от нея. Мисълта, че ще я загуби, го плашеше повече от всякога, сега, когато това можеше наистина да се случи. Разкайваше се за думите си. Тя бе права, че ни веднъж не го бе лъгала или мамила, по какъвто и да е начин. Но не бе очаквал да получи “Не” за отговор.

Мислеше си, че и тя изпитва същото към него, както той към нея, но дори и да бе така, Кирара не бе готова да предприеме тази крачка. Това го оскърби и нарани, но неговите думи я нараниха много повече. Сега трябваше да оправи нещата. Ако не... Не искаше дори да си помисли какво може да стане ако Кирара не пожелае да му даде втори шанс.  

Първите дни я остани на мира. И двамата имаха нужда от време, за да разберат какво наистина искат. Той отдавна бе избрал. Постепенно, малко по малко, се приближаваше до нея – докато летяха или късно вечерта, когато оставаха някъде да пренощуват. Засега не си говореха, но той правеше всичко възможно, за да я накара да се почувства малко по-добре. Например сутрин, преди да се бе събудила, й поднасяше цветя, така че първото нещо, което види, когато се събуди, е тях. В началото не им обръщаше внимание, но друг път ги взимаше и помирисваше. Това ме даваше надежда.

Времето минаваше и Кирара ставаше все по – малко студена към него. Дори някога отговаряше на въпросите, които й задавяше. Бременността й личеше все повече. Опитваше се да прави, че това го радва, но бе изпълнен със съмнения. Дали бяха негови децата й? Всеки път, когато я погледнеше нещо в него му казваше, че тя е само негова, но дали не се лъжеше?

Оставаха им не повече от няколко дена, докато стигнат до пещерата. Бе ранен следобед, когато Франар забеляза нещо нередно. Кирара все едно не можеше да лети изправено. Започна да се спуска, но се опитваше да запази сегашната височина. Бързо се приближи и застана редом с нея. Провикна се:

-   Какво става?

-   Не знам – успя да каже. - Лошо ми е.

При тези думи се снижи още повече. Франар се уплаши. Насочи се към нея и застана под нея, така че да я помага да се сниши. Едва докоснала земята Кирара се преобрази и остана да лежи, обхванала с ръце корема си. Франар последва примера й. Клекна до нея и се опита да разбере какво се е случило.

-   Цяла сутрин не спря да ме боли. Първо бе слаба и нарядно, но сега се засили. Много ме боли.

-   Всичко ще бъде наред – успокои я. – Тук съм и ще се погрижа за теб.

Франар продължи да я успокоява, докато вадеше нещата от раниците им. Нави едното одеяло и го използва като възглавница, а с другото я зави. Нямаше температура и не изглеждаше зле, което бе добре, за начало. Допря ухо до корема й и се вслуша. Успя да чуе дванайсет, ако не и повече, сърдечни ритъма. Децата също бяха добре. Не знаеше какво можеше да е станало.

Мястото не бе подходящо да останат. Надигна се и се огледа наоколо дали няма някое по – закрито местенце, след дървета, може би. На около петстотин метра имаше групичка дървета. Щеше да им свърши чудесна работа. Кирара вече не се оплакваше от болката, но той бе сигурен, че още я боли. Наведе се над нея и я взе в ръце. Без да обърне внимание на възклицанието й, тръгна към дърветата. Внимателно я сложи да легне под ствола на едно дърво и се върна да вземе нещата им.

Явно бе, че ще останат тук за през нощта. Щом се увери, че е добре отиде на кратка разходка, за да огледа местността. Пусто поле, където само на места се виждаха по няколко и друго дърво или храст. Забеляза няколко птици и дори уби една от тях, но иначе бяха сами.

Върна се при Кирара. Почти бе стигнал, когато я видя да седи и да гали корема си, по същият начин, по който само една майка можеше да пипа корема си и същевременно да си мисли за още нероденото си дете. Дали и тя си мислеше за това сега? Или мислите й бяха някъде далеч? Каквото и да бе тази гледка се стори на Франар по-красива, от която и да е друга. Гледаше я там, замислена, със спусната коса. Лъч светлина огряваше лицето й и й придаваше божествен вид. Франар остана там, гледайки я като омагьосан, докато тя не усети за присъствието му и не развали магията.

Вече бе нощ, когато Франар се осмели да се приближи до Кирара. Бе късно, но той така и не можа да заспи. Тревожеше се за нея. Искаше да помогне, но дори и да можеше да стори нещо, се боеше и от реакцията на Кирара. Липсва му жизненият й смях, целувките й сутрин, придружени с нежна усмивка. Не можеше повече да лежи. Стана и се приближи към нея. Надвеси се отгоре й и се загледа в спящото й лице. Минаха дълги минути преди да се осмели, едва докосвайки я с пръсти, да погали корема й. На лицето му се появи едва забележима усмивка. Допирът до кожата й му донесе отдавна забравена наслада. Натъжаваше го мисълта, че дори и сега върши нещо забравено. Кирара все още странеше от него. Така и му бе трудно да я накара да повярва в чувствата му към нея. Тя бе живота му, а той бе на прага да го загуби.

Изведнъж Кирара се обърна по гръб и го погледна в очите. През цялото време бе будна, но с нищо не го показа, досега. Заговори:

-   Обичаше да ме докосваш, нали? Винаги е било така.

-   Вече по-добре ли си?

-   Не отговори на въпроса ми. – сряза го.

Франар тъжно поклати глава, но все пак отговори.

-   Обичам да чувствам тялото ти до моето, да знам, че си до мен, винаги. Това обичам.

Още докато произнасяше тези думи стана и седна под близкото дърво, на няма и две крачки от нея. Облегна се на ствола му й се вгледа в очите й. Направи й знак с ръка да седна при него. Не знаеше какво може да очаква да получи в отговор, всичко, но не и това, което стана. Без да стана Кирара се приближи до него. Инстинктивно ръцете му я обгърнаха и нежно притиснаха към гръдта му. Една дума, едно движение и щеше да я пусне и повече да не я докосне, но тя не направи нищо. Просто си седеше, облегнала глава на рамото му. Не можеше да повярва, че се случваше.

След дълго мълчание, продума:

-   Съжалявам.

-   За какво? – попита го.

-   За всичко, което ти казах. Не бе лъжа, но не бе и истина. От години вътрешно изпитвам страх, че един ден вече няма да те правя щастлива. Тогава ще си тръгнеш, за да си търсиш щастието някъде другаде... при някой друг. Няма значение дали си моя жена или не. За мен е важно само това да знам, че сме заедно – за миг замълча, търсейки най-подходящите думи. – Готов съм да направя всичко за теб...

-   Единственото, което искам да направиш е да млъкнеш и да ме целунеш

Франар стоя миг два без да може да помръдне, но накрая се съвзе. Наведе глава към нейната и я целуна. Мина дълго време преди устните им да се отдръпнат, но дори и тогава бе само за малко. До края на нощта останаха така, прегърнати, без да си кажат и една думичка. Уморена, Кирара скоро заспа, но Франар не можеше. Толкова би развълнуван и щастлив, че дори не можеше да си затвори очите.

Тъкмо бе задрямал, когато Кирара се раздвижи. Бавно отвори очи и когато го погледна се усмихна. Сгуши се в него и затвори очи от удоволствие. Не можеше да се бори срещу чувствата си. Опита се, но то бе прекалено силно. Всичките й съмнения и колебания се изпариха в мига, в които й призна всичко. Не можеше да си тръгне, но вече знаеше и нямаше да позволи това да се повтори. Ако все пак станеше вече нямаше да се колебае и щеше да си тръгне. Но сега... Най – важното бе, че той е с нея.

От този миг всичко тръгна по старому.

                                                           ***

Франар седеше на входа на пещерата им и гледаше Кирара, която тъмно простираше едни стари одеяла, които бяха извадили от пещерата. Не можеше да повярва, че още са заедно. След толкова години, след онзи скандал, когато за малко да я загуби. Но това не бе важно, защото сега пак е с него. Никога не се бяха разделяли и щом се отнася за него никога нямаше да го сторят. Почти петдесет години! Дори и старата му партньорка бе започнала да му дотяга след толкова време заедно. С Кирара обаче бе различно. Гледаше я и си мислеше колко много искаше да й разкрие цялата си душа, но не можеше да събере смелост. Как да й каже, че всеки път, когато го погледнеше през тялото му преминаваше тръпка от вълнение? Как можеше да й каже, че я желаеше толкова силно като в онзи първи ден, когато се срещнаха? Никога преди не бе вкусвал нещо по-великолепно от устните й, за които дори сега копнееше. Никога нямаше да му омръзне да я целува!

Но най-тежко от всичко бе желанието да й каже две прости думи – обичам те! Показваше й го, всеки ден, с всеки един жест, но не бе същото като да го каже направо. Просто да я погледне в очите и да й разкрие душата си. Но и тя нито веднъж не ги изрече. Знаеше, че и тя изпитва същото, но щом погледнеше очите й в тях четеше и още нещо, което не можеше да разбере. Винаги го бе имало и завинаги ще си остане там. Вече толкова бе свикнал с това, че дори не го забелязваше. Но това не можеше да обясни защо не можеха да си кажат един на друг, че се обичат. За тях това бе забранено. Направят ли го всичко между тях щеше да се разруши. Не! По-добре така, отколкото без нея.

Замислен, се приближи към нея и я прегърна изотзад. Докато Кирара се опитваше да се освободи от хватката няколко пъти я целуна по шията. Накрая, все още в ръцете му, тя извика:

-   Хайде пускай ме. Знаеш, че имам още много работа.

-   Не ми се иска да те оставям.

-   И на мен, но трябва да отидеш до града. Мисля, че ще се справя без компанията ти за няколко дена, най – много седмица.

-   Но не и аз. Вече ми липсваш.

-   И ти на мен, но има много неща, които трябва да се купят, а не можем да отидем двамата. Освен това нали имаше среща с онзи млад търговец, с които замисляш да започнеш бизнес. Все с нещо трябва да се занимаваме, освен с отглеждането на децата.

-   И както обикновено ти си права. – тъжно се примири той.

С видно нежелание я пусна, целуна още веднъж и се върна в пещерата, за да си вземе нещата и да тръгва. Колкото по-скоро отидеше, толкова по-скоро ще се върне. Искаше да бъде с Кирара колкото се може повече през останалото им време на усамотение. Оставаше месец, преди онези осемнайсет мъничета да се излюпят.

Минаха няколко дни, през които Кирара упорито работеше. Искаше всичко да е готово, когато малките се излюпят. А работата бе толкова много... Щом се върнаха пещерата бе в ужасно състояние. Всичко бе на място, но самата тя се нуждаеше от ремонт и сериозно почистване. Минаха два месеца, а работа имаше предостатъчно. Трябваше да почисти цялата пещера от праха и да измие всичките оставени там вещи.

Чак след четири дена непрекъсната работа можеше да си даде почивка. Седеше близо до огъня и гледаше яйцата си. Вече нямаше търпение да види малките им личица. Когато не си мислеше за тях, си мислеше за Франар. Липсваше й. Искаше вече да се е върнал и да бъде при нея.

Мислите й бяха прекъснати от шум. Първо пляскане, а после и приближаващи се, тежки стъпки. “Франар!”, помисли си, докато с бързи стъпки се приближи към входа на пещерата. И наистина там бе застанал дракон, приближаващ се все повече към нея. Но имаше нещо нередно и тя го чувстваше. Инстинктивно се преобрази и то добре, че го стори, защото иначе нямаше да може да се спаси от изпратеният срещу нея огън. Светлината му разкри лице, което накара всяка частица от тялото й да потрепне от ужас. Замфирс!

Още преди да се обърне, той изпрати нова вълна от огън. За да не остане назад, му отвърна със същото. Не можеше да мисли разумно. Сега единственото важно бе да защити децата си. Защо бе тук? Как въобще ги бе открил? Нямаше значение!

Застанала пред входа към другата част на пещерата, му попречваше пътя към скъпоценното й потомство. Неспирно отблъскваше атаките му, опитвайки се междувременно да го изблъска навън. Но той не се предаваше толкова лесно. Не спираше да я обсипва с нови и нови атаки, ту с огън, те с нокти и зъби, докато накрая не започна да се уморява. За миг затвори очи и когато отново ги отвори Замфирс държеше в едната си лапа верига. Сега разбра причината за идването му. Искаше я! Успя да избегне удара с веригата, но той я атакува с друга, за която Кирара не подозираше. Усети студения метал да обвива шията й. Опита се да го махне, но Замфирс бързо се приближи и силно я блъсна в стената. Главата й се замая. Усети как той затяга веригата и я връзваше с другата. Опита да се освободи, но лапите и крилете й бяха здраво стегнати. Още можеше да използва огъня си, но той бе застанал прекалено близо до яйцата й. Можеше само да гледа.

-   Ама ти май наистина си мислеше, че съм те оставил, нали? – самодоволно започна да й говори. – Признай си, че вътрешно очакваше да се завърна.

Приближи се до яйцата и започна да ги разглежда едно след друго.

-   Остави яйцата ми на мира. – просъска гневно тя.

-   Не.

Обърна се към нея и с опашката удари няколко от яйцата, разбивайки ги на малки парчета. Кирара се опита да се освободи. Мяташе се напред – назад, кръв потеше на издраните места, където я срязваха веригите, но не можеше да се измъкне. Замфирс се обърна към яйцата и се усмихна.

-   Опа.... Явно през последните години съм станал много непохватен. - взе едно яйце от гнездото, подхвърли го във въздуха, направи опит да го хване, но то се разби във в земята. – Страшно непохватен.

-   Престани! Знам какво искаш.

-   Така ли е какво е то?

-   Мен. Остави яйцата на мира и ще тръгна с теб. няма да се опитам да избягам. Ще правя всичко, което ми кажеш. Само ги остави. И без това Франар няма скоро да се върне. Без надзор те ще умрат.

-   И защо ми е да се съгласявам? – попита безгрижно като хвърли още едно яйце.

Този път Кирара се въздържа вика си, но в очите й се появиха сълзи.

-   Ти искаш мен. Дори и да ги унищожиш всичките пак ще искаш да ме вземеш със себе си. Как предпочиташ – да не спирам да се боря и опитвам да се измъкна, или да дойда и остана по своя воля.

Замфирс се направи, че размишлява върху въпроса, но жената знаеше, че той точно това бе искал да постигне. И успя. Щеше да се съгласи.

След няколко минутно мълчание мъжът проговори:

-   Тогава така да бъде, но направиш ли и една грешка ще съжаляваш. Първо ще се върна да довърша започнатото, а после ще продължа с теб, самата.

 Приближи се до нея и махна веригите. Кирара едва преодоля желанието си да го нападне. Спря я мисълта, че той е по – силен и преди да успее да го повали щеше да нарани още някое от децата й. Яйцата й! Все някое от тях можеше да оцелее, докато се върнеше Франар. Това може би бе последната възможност да ги види, но поне щеше да бъде сигурна, че ги е предпазила от тази опасност.

Покорно сведе глава и бавно последва Замфирс към изхода на пещерата. За последен път се обърна да види мястото, което наричаше свой дом. Всичко бе изпотрошено от продължителната битка, но тя не го виждаше такова каквото е сега, а такова каквото е било през изминалите години. Нямаше толкова лесно да се предаде. Засега щеше да остане покорна, но все някога щеше да открие начин да му го върне за всичко, което й причини.

 Първо пътуваха на изток, после и на север. Кирара не я интересуваше пътя. Мислите й бяха далеч оттук, далеч от живота. Бавно започна да осъзнава какво бе спорила и на каква цена. Съжаляваше, но колкото и да го желаеше, не можеше да върне онова, което вече си е отишло.

Започваше да се стъмва, когато Замфирс започна бавно да се снижава и скоро двамата се озоваха след върховете на малка планина. Почти веднага Кирара забеляза входът на пещера, в която явно той живееше. Влязоха вътре. Не бе нищо особено, почти нямаше мебели, но жената просто нямаше как да не обърне внимание на веригите, които бяха поставени на една от стените. Явно отдавна го бе планирал. А може би не бяха направени само за нея. Кой знае? Замфирс бе способен на всичко.

Остана близо до входа, без да помръдне, очаквайки следващият му ход. Замфирс й даде знак да се приближи до него. Когато Кирара застана срещу него, той махна веригата. Досети, че иска от нея да си възвърне човешкия си вид и го направи. Тогава той постави нова верига около шията й. На стената имаше още две, по – къси за ръцете, но явно засега няма да има нужда от тях.

През цялото време дори не помръдна, просто седеше. Той взе главата й с лапа и я повдигна така, че да гледа към неговата.

-   Повече от десет години ми отне да се възстановя напълно след онази битка. Крилото ми бе толкова зле, че няколко месеца едва летях. Толкова отдавна искам да ти го върна, но не бързах. Този път обмислих нещата. Чаках до най – подходящия миг и накрая успях. Мислех да ти извадя окото, за да знаеш какво изпитвах аз, когато онзи идиот, възлюбения ти, направи същото с моето, но аз съм добър. Сама пожела да си тук, затова ще оставя сладките ти оченце непокътнати.

С един от ноктите на свободната си лапа прокара дълъг разрез от челото, чак до устните й от лявата страна на лицето й. Болката бе непоносима. Кирара се опита да се отдръпне, но той здраво я държеше. Накрая я бутна настрани и тя падна на земята. Болеше, но успя да отвори окото си и да се увери, че може да вижда с него. Когато го погледна, той вече бе приел човешкият си вид и я гледаше с видно задоволство.

-   Само това ли можеш? – попита го злобно. – Мислех, че си по-силен.

-   Още дори не съм започнал.

Отвърна й студено като се приближи.

Часове по – късно Кирара лежеше на земята и се опитваше малко да поспи. Но спомена за мъртвите й деца не искаше да я остави. На лицето си бе поставила парче от разкъсаната й риза, за да спре кървенето. Но не болката я държеше будна. Още можеше да почувства гнусните му ръце да я опипват навсякъде, а тя не можеше да стори нищо, за да му се попречи. Отвращаваше се от себе си, но трябваше да търпи, за да ако искаше да се спаси. Беше й нужно време. Трябваше да издържи. Просто трябваше.

Изминаха близо два месеца преди да се почувства готова да се опита да се измъкне. Както и преди през част от деня Замфирс го нямаше. Тогава Кирара използваше свободното време, за да се опита да разхлаби веригата. Но тя се оказа прекалено здрава. Освен това не разполагаше с нужните инструменти и време.

Не веднъж, просто така за удоволствие, Замфирс я завързваше права за стената. Стъпалата й бяха на такава височина, че едва докосваха земята. Първият един – два пъти се бори, да се освободи, но това и причини само повече болка. Накрая се отказа. Стоеше там, все едно бе някой безжизнен труп и наистина се чувстваше като такъв. Вечер, когато Замфирс благоловеше да я пусне, се чувстваше ужасно изтощена. Тялото й бе схавано и я болеше, особено ръцете й, които така и не можеха да зараснат и почти постоянно кървяха.

Но дори и това не потуши буйния й дух и тя продължи да се бори. Щом не можеше да скъса веригата, щеше да открие друг начин. И го откри. Имаше само един ключ за ключалката й и се той намираше в джоба на панталоните на Замфирс. За жалост той често обичаше да го оставя на малката масичка, в стаята. Можеше добре да го вижда, но не и да го стигне. И това я вбесяваше, повече от всичко друго.

 С течение на времето и доброто й поведение, започна да забелязва разни дребни греши, които Замфирс правеше. Една от тях, най – фаталната, бе точно преди да излезе, да остави малък нож в една издутина в скалата. Кирара нямаше как да пропусне възможността си. Трудно, с цената на много нови рани, успя да го вземе. Нямаше смисъл да го използва за веригата. Най – много щеше да го счупи. Затова обаче, в главата й се заформи друг плат. Веднага щом го взе. Отиде при завивките си и го зарови, така че хем лесно да го вземе, хем да не се вижда. Оставаше й само да чака Замфирс да се върне. Не искаше да го прави, но нямаше друг шанс. Налагаше се да се махне оттук, преди разсъдъкът й да започне да я предава.

Като всяка друга вечер след като се прибра и нахрани Замфирс я пожела и, както всякога, тя не му се противопостави. Дори нещо повече – престори се, че наистина го иска. И така той легна до нея и започна да съблича грубо дрехите й. Концентриран единствено върху удоволствието, което тя му доставяше въобще не видя как ръката й бавно се плъзга настрани и пипом докосваше пясъка. Накрая зарови ръка в него и извади острия нож. В следващия миг го заби в гръдта му. Замфирс се опита да се отдръпне, но Кирара бързо се надигна и му нанесе нов удар.

Един след друг тя му нанасяше нови удари. Дори, когато бе мъртъв, тя продължи. Не можеше да спре. Накрая, след няколко минути, съзнанието й бавно започна да се връща в тялото й. Видя тялото му, лежащо на пода и ръцете си облени в кръвта му. Бързо започна да пребърква джобовете му. За миг се притесни, че ключът няма да е там, но, за щастие, го откри. Сложи го в ключалката и с едно силно превъртане се освободи.

Изпита силно облекчение, но бе толкова слаба, че нямаше сили дори да се изправи. Седеше до трупа и се опитваше да се овладее. Но това и се струваше толкова трудно. Единственото, за което можеше да мисли бе, че иска да се прибере в къщи. Само това! Знаеше, че ако го направи само повече ще се нарани, но не можеше да мисли за нищо друго.

Накрая събра достатъчно сили и стана. Едва ходеше, но бавно продължи към изхода. Огледа се навън и се преобрази. Знаеше пътя към своята пещера и тръгна натам. Колкото по – далеч от това място е, толкова по – добре. Искаше да се завърне у дома... при любимия си Франар. След всичко, което преживя, искаше само малко спокойствие. Искаше отново да почувства силните му ръце да я обвиват и как и казва, че всичко ще бъде наред.

Тези два месеца се стори непоносимо дълги за Франар. Постоянно бе раздвоен между грижата за яйцата и търсенето на Кирара. Нещо се бе случило и искаше да знае какво е то. Притесняваше се за нея. Не би оставила беззащитни малките ако нямаше някаква основателна причина. Както всеки друг и този следобед го прекара в претърсване на земите, все по – далеч от дома. Никаква следа! Бе уморен, а и не искаше да се отдалечава много от люпилото. Тези дни щяха да се излюпят малките.

Скоро се стъмни. Тук нямаше зима, но понякога нощите ставаха ужасно студени. Франар седеше до огъня в пещерата и си приготвяше вечерята. Представляваше гъста супа с късчета месо. Не бе особено вкусна – изобщо не го биваше за готвач. Ставаше за ядене, но не можеше да се сравни с гозбите на Кирара. Не бе предполагал, че е възможно чак толкова се е привързал към нея. Толкова години бяха заедно, а сега тя изведнъж да изчезне. Не искаше да повярва, че е способна да го направи, особено, когато ги очакваха малки.

Изведнъж чу добре познат шум, които го извади от унилото му настроение. Криле на дракон! Рязко стана и тичешком отиде до входа на пещерата. Но там нямаше никой. Сигурен бе, че не си въобразява. Излезе и се приближи към дърветата. Вървеше бавно, оглеждайки всичко много внимателно. Накрая съзря сянка, скрита в ствола на едно дебело дърво. Кирара! На мига я разпозна. Погледите им се срещнаха и тя започна да върви заднешком, но се препъна и падна на земята. Без да се замисли затича към нея, клекна до нея и силно я притисна до себе си. Чувстваше сълзите й по страните си, тялото й се тресеше, но тя не каза нищо.

Беше я прегърнал толкова силно, че веднага разбра, колкото много му бе липсвала. Болката й стана още по-голяма.

-   Кирара, Кирара... – повтаряше накъсано гласа му в ухото й. Притисна лице към нейното, прегръщайки я толкова силно, че не можеше да диша. Той я целуваше, галеше, прегръщаше и отново целуваше с груба настойчивост. Изведнъж я изправи на крака, хващал я за раменете, я попита. – Къде беше? Побърках се от тревога по теб, а и яйцата...

-   Аз съм виновна – шепнеше, без въобще да чува думите му. – Ако не бях аз той никога нямаше да дойде. Само аз съм виновна! Само аз!

-   Какво ги говориш. Кой е дошъл?

-   Трябва да си вървя. Не биваше да се връщам.

-   Не можеш да го направиш... ами децата.

-   Така най-добре.

Опита се до се освободи от ръцете ме, но той я хвана още по-силно. Сложи я на рамото си, все едно бе някакъв товар и я поведе към пещерата. Ако имаше сили щеше да се отскубне, но тя бе слаба. Цял ден не бе слагала нищо в устата си, да не се говори, колко бе разтроена. Франар я заведе до мястото, където лежаха яйцата им. Сега бяха поне на половина, отколкото би трябвало да са. Десетина, доколкото можеше да определи, хвърляйки им един бърз поглед. Искаше да се махне. Гледката й напомни за мъртвите й деца. Затвори очи и извърна глава.

-   Не искам да ги виждам. Остави ме да си тръгва.

-   Никъде няма да ходиш преди да ти кажа това, което искам да знаеш и преди да си ми обяснила какво е станало – хвана главата й и я насочи към яйцата. – Не знам какво се е случило, но помисли преди да решиш. Тези мъничето с нищо не са виновни! Трябва ли да ги наказваш като си тръгваш и да ги оставиш без майка. Това ли искаш? А замисли ли се за малко какво изпитвам. Не искам да си тръгваш. Мястото ти е тук... при нас... при мен.

Този път успя да се освободи от ръцете му. Застана срещу него и извика.

-   Да не си мислиш, че не ме е грижа? Искам най-доброто за всички ви и това е да си тръгна. Ти искаш добра майка за децата си, само че това не съм аз. Не мога дори едно поколение да отгледам както трябва. Без мен ще ви е много по-добре. Що за родител ще гледа как избиват децата му пред очите и да не може да направи нищо по въпроса. А след това да останеш с убиеца от страх, че иначе ще се върне да довърши делото си.

Кирара не можеше да каже нито дума повече. Обърна гръб и на него и на яйцата, но не се опита да си тръгне. Франар остана онемял на мястото си. Накрая бавно се приближи. Постави ръка на рамото й и попита:

-   Това ли се е случило? Кой беше?

Не получил отговор той я попита отново и отново. Накрая тя тихо продума.

-   Замфирс.

Изведнъж Франар избухна. Започна да го проклина него и деня, в които го остави жив. Бяха му нужни няколко минути преди да се посъвземе и да я попита:

-   Къде е той?

-   Няма смисъл да го търсиш. Получи си заслуженото. Лежи в пещерата си намушкан в гърдите. Бе ми нужно време, но накрая му го върнах.

Мъжът не знаеш какво да каже. Гледаше я и чак сега му направи впечатление засъхналата кръв на ръцете й, видя раните й. Сега видя и, че бе сложила няколко парцала върху лявата половина на лицето си. Но сега това не бе важно. Кирара се върна!

Прегърна я, нежно и внимателно, притискайки я към себе си. Поведе я към огъня, където можеше най – накрая да се отпусне и да загърби спомена. Разбра всичко, които искаше. Вече от значение бе само любимата му. Гледаше я в очите й се опитваше да разбере за какво си мисли. Тя не правеше нищо. Седеше, прегърнала колене с ръце и гледаше към пламъците. Опита се да й даде да хапне, но тя не искаше. Чак след много усилия успя да я убеди да сложи поне няколко залъка в устата си и да отида да поспи.

Преди това, обаче се увери, че раните, които онова нищожество й бе нанесъл, са добре привързана и зараства правилно. Цялото й тяло бе в рани и натъртвания, но нищо не можеше да се сравни с раната на лицето си. В началото Кирара се опита да я прикрие, да не разбере за нея, но той не спираше да настоява и накрая тя се отказа да спори. И без това все някога щеше да го види.

Гледката го накани дълбоко. Лицето й бе обезобразено и то заради него. Кирара не бе права, че се обвиняваше. Тя нищо не можеше да направи срещу Замфирс. Франар бе този, които сгреши. Не биваше да я оставя сама. Трябваше да е тук и да я защити. Ако го бе убил още преди години, то дори и това нямаше да се налага. И това сега бе цената, която любимата му бе заплатила за грешката му.

Щеше да остане белег, може би не нещо много видно и грозно, но взе пак щеше да остане, които завинаги да им напомня за тези ужасни дни. Докато го гледаше отново се вбеси, но не позволи на това чувство да вземе връх над него. Ако станеше само щеше да натъжи още повече Кирара. А точно сега тя имаше нужда от почивка и спокойствие.

Франар остана при огъня, размишлявайки. Започна да разбира какво е станало, но колкото и да искаше, не можеше да промени нещата. Сега най-важно бе да не загуби Кирара. Тя се обвиняваше в смъртта на децата, но грешеше. Не можеше да очаква, че това ще се случи. При това след толкова дълго време.

Нощта бе една от най-студени тези дни. След като Франар се увери, че малките ще са добре на топло тази нощ, премести поглед към любимата си. Тя спеше на големия дюшек, които играеше роля на тяхно легло. Трябваше да го премести още преди време, по-далеч от входа и студеното течение, но така и не му остана време. Можеше да я види, как се е увила в одеялото, но въпреки това пак да й е студено. Гледката го вбесяваше. Накрая се отдръпна от яйцата и прие образа на дракон. Бавно се приближи и без да я буди, се излегна около нея, използвайки огромното си туловище като защита срещу течението. Накрая като допълнителна защита я покри с едното си крило. Поставил глава на дюшека, достатъчно далеч, че да не й пречи, я наблюдаваше я как сладко спи и скоро сам се унесе в сън.

Но се заблуждаваше - Кирара не спеше. Скоро отвори очи и го изгледа нежно. Франар я обичаше и не веднъж и го бе показвал, но тя така и не му каза онези думи, за които толкова копнееше. “Обичам те. ” Звучеше лесно, но на нея й се струваше почти невъзможно да го изрече. Това бе първият човек, които обича толкова силно, а нямаше сили да му каже в очите. Бавно се припълзя до него и прегърна люспестата му глава. Вече си бе у дома.

Не след дълго заспа.

Бяха изминали няколко дни от връщането на Кирара, а толкова много неща се бяха променили. Самата тя се бе променила. Стана страшно мълчалива, а и предпочиташе да прекарва времето си в усамотение, ту излизаше навън, ту отиваше при яйцата. Друг път гледаше как Франар си върши работата. Имаше чувството, че първи път го вижда истински. Не само като човек, а и като любим и въобще като някой, с които е готова да прекара вечността. И наистина си вярваше. Той бе всичко, за което бе копняла, но с течение на времето мислеше, че никога няма да открие. Оказа си, че все пак го направи.

Днес предпочете да седи при яйцата си и мислеше как най – накрая да му признае чувствата си. Изпитваше неутолима нужда да го направи, без значение какви са последиците. Изведнъж чу лек вик, накарал я да се съвземе и да огледа люпилото. Звукът се повтори, но този път малко по-силно. Жената добре познаваше този звук – бе го чувала и преди. Бързо стана и се затича към изхода. Откри любимият си на чупи на парченца едно дърво, което бе донесъл.

Развълнувана извика:

-   Франар – той надигна голямата си глава към нея. – Започна се.

Той веднага си върна човешкия вид и се затича към нея. Хвана ръката й, усмихна се и заедно се върнаха вътре. Бяха ужасно развълнувани. Нямаха търпение най-накрая да видят децата си. Кирара застанала по – близо и едва сдържаше любопитството си да надникне под някоя от пропукалите си яйца. Но бе търпелива. Малките сами трябваше да си проправят пътя в живота. Не се наложи да чака дълго! Не след дълго най-близкото яйце се пропука повече и се чу писукането на новороденото драконче. След миг оттам се показа малка главичка. Просълзена, жената се пресегна и махна част от черупката, която се бе залепила за него. Мъникът изписука още веднъж и се зае да разчупи и останала част от черупката.

Кирара се изправи и отдръпна назад. Усети как ръката на Франар обгърна раменете й и придърпа към себе си. Нежно се сгуши в обятията му. За миг затвори очи, наслаждавайки се на топлината му. Не можеше повече да се сдържи. Тихо каза:

-   Обичам те!

Без да каже нищо. Той се отдръпна и се загледа изненадан в лицето й. Изведнъж се усмихна:

-   Повтори го. – помоли я.

-   Обичам те.

-   Значи не ми се е сторило. Най-накрая го каза.

Усмивката му бе станала още по-широка. Прегърна я и целуна. Вдигна я от земята и завъртя около себе си. Единственото, което Кирара можеше да стори бе здраво да сложи ръце около шията му и да извика да я пусне. Накрая той го направи, но само до толкова, че крака й да докоснат земята. Лицето й бе на сантиметри от неговото, когато той се наведе, търсейки устните й. Помогна му да ги открие. Дълго двамата не можеха да се отделят един от друг, но накрая го сториха само и само, за да погледнат как и останалите им деца излизат от черупките си. Това бяха дванайсет прекрасни малки дракончета, пълно копие на родителите си.

Същата вечер, след като малките се бяха нахранили добре и дори поиграха, си легнаха да спят. Когато и последният мъник заспа Кирара внимателно ги пренесе на едно място, в една от залите. Намираха се навътре в пещерата и светлината бе оскъдна, но това не й пречеше да вижда. Накрая, уморена, се излегна до тях и се наслаждаваше на гледката. Надигна глава, когато чу тежките стъпки на Франар.

-   Оправих бъркотията, която тези мъници направиха отвън и загазих огъня. Ако искаш може да запаля друг тук.

-   Няма нужда. Уморен си. Защо не легнеш до мен? Само внимавай да не събудиш някой от малките.

Франар се намести до нея. Протривайки леко глава в нейната. С една лапа, прегърна тялото й и постави крило над нея, така че да ми е по-удобно. Седяха така, в мълчание, замислени.

По едно време Франар я попита:

-   Защо чак днес ми го каза?

-   Кое?

-   Че ме обичаш? Защо чак сега, след толкова дълго време?

-   Нужно ли е да ти отговарям? – драконът кимна. – И аз самата не знам отговора. Може би чак сега се почувствах готова да го изрека. Но така или иначе ти знаеше какво изпитвам към теб, както и ти към мен. Нали?

-   Така е. За себе си бях сигурен, още преди да ни се бяха родили и първите деца, но ти... Все нещо трябваше да изпитваш, след толкова време заедно. Накрая осъзнах, че и ти ме обичаш, но така и не ми го каза. До днес.

-   И възнамерявам да ти го казвам още много пъти. – увери го.

-   Надявам се. Харесва ми да го чувам от теб.

Скоро и двамата спяха и тайничко в себе си се надяваха, че утрешният ден ще бъде по – светло от вчерашния.

                                                           ***

Странна вест се разнасяше из Десетте кралства. Във всички кралски дворове, пред самия крал и неговите поданици от нищото се появявала жена, чието лице няма възраст. Носела бели дрехи, а над сърцето й бе закачена сребърна роза. Навсякъде това видение, хората го наричаха явление, защото не знаеше как иначе да го нарекат, съобщавало едно й също нещо. Древно зло се надига и се готви унищожението на света. Всички владетели, и техните войски, трябва да се съберат на вълшебното митично място наречено Водопадът на Съдбата. Кралете възразили, че това място не съществува, но тя им дала карта, която бързо ще ги отведе до там. Ако искаха да оцелеят трябва да отидат.

Три месеца по – късно почти всички владетели, заедно с многобройните си войски, се намирали при водопада. Цялата област приличала на огромен лагер. Никой не знаел защо са тук, но Бялата магьосница, така се нарекли жената с бяло, ги уверила, че щом всички дойдат, че им каже всичко. И затова хората чакали. Накрая дошли всички крале, но тя пак им отвръщала, че окачват още някой. Някой, за които никой не знае. Тайният народ!

И тогава една сутрин то се случи. Из целия лагер се разнесоха истерични викове. В далечината се виждаха фигурите на шест страховити дракони, идващи право към тях. Хората нищо не можеха да направят, за да ги спрат. Накрая драконите прелетяха над лагерът, но все едно той въобще не съществуваше. Изплашени, но и любопитно, войниците ги последваха с поглед, докато и шестимата не се приземиха пред Водопадът на съдбата. Тогава, за все обща изненада, те се поклониха дълбоко пред водите му и всичките до един се превърнаха в хора.

Бяха петима мъже и една жена. Никой не смееше да помръдне, удивени от гледката. Всеки един от новодошлите гледаше напред към водата, все едно нямаше нищо друго на света. Появи се Бялата магьосница. Един от мъжете, млад, със стройно мускулесто тяло, руса коса и неземно тъмни очи, които можеха да се сравнят само с тези очи на жената, пристъпи напред и заговори:

-   Бяла магьоснице, ти повика своите деца – Потомците на Драконовия лорд, и те се появяват пред теб, готово да изпълнят всяка твоя воля.

-   Идват тежки времена за Десетте кралства. Духът на могъщ магьосник се е върнал в земите ни и иска да унищожи кралствата. Има нужната мощ и ще извика всички съществуващи и отдавна изчезнали страшилища, които някога са бродили по таз земя. Редът е завинаги унищожен. Една ера свърши и друга ще започне друга. Единственото спасение е в обединяване на силите. Време е онези, които векове са се криели да се разкрият. Дойде времето света да научи за потомците и да ги приеме за свои. И точно ти Франар ще ги подведеш в тази битка.

-   Но защо аз? На света има много по – подходящи. Защо ни извика точно нас? – за миг погледна любимата си, която бе до него.

-   Защото в теб и Кирара са се преродили духовете на Кийбал и Медейра.

По лицата им се появи изненада. Другите четирима мъже, сред които бе й големият им син Кор, ги изгледаха с удивление. Никой не можеше да повярва, че Бялата магьосницата говори истината. Мина около минута, без никой да проговори. Трябваше им време, за да приемат цялата ситуация.

Магьосницата отново проговори:

-   Много скоро сами ще се убедите в това. Всеки ще си получи доказателството.

-   Това не може да я вярно – проговори тихо Кирара. – Не може да сме тях. Въобще не приличам на онази Медейра от легендата. Не съм нея.

-   Постепенно ще разбереш всичко. Сега нямаме време за губене. До месец първите вражески войски ще атакуват. Дотогава потомците трябва да се съберат. Дотогава вие четиримата, - погледна към другите, - ще се разпръснете из кралствата и ще съобщите на всички потомци, които могат да се бият, че трябва да дойдат тук. За да се разпространи новината дори още по-бързо първите, които видите ще ви помогнат. Сега вървете и бързайте. Времето е ограничено.

Без да им се налага да повтарят всичките се преобразиха и отлетяха. Само Кор малко се забави, защото хвърли още един поглед към родителите си. Франар бе се приближил до Кирара и обгърнал раменете й. Шокът за нея бе дори по – голям отколкото на другите. Без думи той я успокояваше. При вида на любящите му родители на лицето му се появи усмивка. Обърна им гръб и тръгна.

-   А ние какво трябва да правим? – попита Франар, магьосницата.

-   Време е светът на разбере за потомците. Вашата задача е да им разкажете за Драконовия лорд и за целия ви народ. Освен това ще трябва да започнете да планирате различни тактики, защото когато дойде време, когато те ще ви потрябват.

-   Но ние дори не знаем срещу какво сме изправени?

-   Най-лошия ви кошмар.

Франар имаше още хиляди и хиляди въпроси, но магьосницата си бе отишла. Без да пуска Кирара, с високо вдигната глава, се запъти към лагера. Хората им правеха път да минат, повече от страх, отколкото от преклонение. Двамата стигнаха до една от най – големите шатри, отпред на която вече седяха няколко от кралете. Поклониха им се, както подобава и Франар проговори:

-   Викнете и останалите величия. Дойде времето на тайния народ на Лорда да се разкрие пред света.

Остатъка от деня Франар им разказа историята за Драконовия лорд и неговите потомци. Всички имаха много въпроси, но той бе търпелив и им разказа всичко. Понякога Кирара му помагаше, тя умееше по – добре от него да разказва легендата, но сега бе мълчалива. Опитваше се, но не можеше да приеме мисълта, че тя е онази легендарна жена, която е била началото на народът им.

-   Но защо никой досега не е разбрал за съществуването ви? Защо никой не се разкрил? – бе един от многото въпроси, които кралете задаваха.

-   А защо да го правим? За да започнете да ни търсите и избивате като някакви чудовища. Не че сега не го правите, но то е защото мислите, че сме дракони. Занапред ще го правите, защото сме такива каквито сме – полудракони, получовеци. Ако не бе магьосницата и след хиляда години никой нямаше да разбере за нас.

Шокът на кралете за тайнственият народ бе голям, но не можеше да се сравни с това, което почувстваха когато Франар им разказа онова, което разбра от Бялата магьосница за целта на тяхното събиране. Никой не знаеше какво ги очаква там и как ще сте справят, но едно бе сигурно. Ако не успеят да го спрат никой нямаше да се спаси. Нямаше смисъл от бягство, когато няма къде да избягаш.

Дните минаваха, а дракони прииждаха от всички страни. Ако можеше да се каже едно добро нещо за потомците, то това бе, че не знаеше що е страх. За тях бе достатъчно, че Бялата магьосница ги е повикала. За тях тя бе като богиня – тяхната създателка и щом имаше нужда от тях, ти идваха. Дали това бе наистина смелост или може би глупост, никой не бе сигурен. Дали въобще можеше да се открие границата, която разделя двете качества едно от друго?

За по-малко от месец се насъбраха над три хиляди дракони. Смели мъже и жени, готови да се сражават срещу всеки и всичко. Кирара никога преди не бе виждала толкова много потомци на едно място. Мисълта, че вече не трябва да се крие. Но и защо трябваше да го прави, когато всичко около нея са от същият онзи народ, на който принадлежеше и тя самата. Тук бе нейното място. Но дори и сега пак не се чувстваше съвсем така. Нещо я безпокоеше.

Докато се разхождаше из лагера можеше да види скритите погледи на хората около нея. Всички знаеха какво бе казала Бялата магьосница за нея и Франар. Бе чула слухове, че по-старите, които са ги виждали признават голямата прилика. И то не само във външният вид, а по дух. Погледите на хората разкриваха всичко. Дали наистина бе така? Възможно ли бе?

Върху това си мислеше Кирара, докато вървеше между палатките. Малко по-надолу трябваше да се види с Франар, които говореше с няколко от неговите генерали. Още от самото начало решиха да го обявят за свой предводител. Тя бе напълно съгласна. Той имаше необходимите качества.

Изведнъж Кирара се спря. Извика от изненада и се втурна към двама млади мъже, които бяха наблизо. Този който бе по-близко я хвана в обятията си и завъртя във въздуха.

-   Проклятие. – възкликна той.

Когато я пусна тя се приближи до другият и силно го прегърна. Тъкмо щеше да започне да ги обсипва с въпросите си, когато чу някой да из извиква:

-   Хей я по-кротко с тези прегръдки. Може да започна да ревнувам.

Гласът бе на Франар, който тъкмо се приближаваше към тях.

-   Франар това са братята ми Конрад и Тарн – посочи с ръка младите мъже. - Момчета това е сегашния ми партньор Франар.

Докато се ръкостискаха Тарн весело продума:

-   Радвам се да чуе, че нашето изчадие най-накрая се е намерил някой да я укроти.

-   Хей. Не позволявам на никой да обижда така Кирара.

-   Но това не е обида, а цяла чест – възкликна Конрад и погледна към нея. – Никога ли не си му казвала за това? Или въобще някоя от невероятните ти истории от детството?

-   Избягвам да говоря за миналото си. – продума видимо изчервила си.

-   Тогава аз ще му разкажа. Човекът трябва да бъде предупреден, за това, което го очаква ако иска да остане с теб. Тази госпожица тук – посочи я, - бе същинско чудовище, когато бяхме деца. Майка ни направо се поболя около Кирара. Създаваше повече проблеми от всички ни взети заедно. Нямахме и десет годинки, когато майка бе готова да я изхвърли от пещерата, защото бе подпалила всичко. Разбира се не го направи, но оттогава я наричаше “Нашето проклятие” или просто изчадие. Наистина ли не си му казала нищо?

-   Ни думичка, но ще ми бъде интересно да разбера нещо повече.

-   Още не мога да повярвам, че можеш да я издържаш. От колко време сте заедно?

-   Вече над осемдесет години и ни веднъж не ми е давала повод да се ядосвам. Същинско ангелче.

Франар я претегли към себе си и целуна. Тя се засмя при думите му, но с удоволствие му отвърна на милувката.

-   Изглежда си успял да укротиш звяра в нея. Трябва да ми кажеш тайната. И въобще всичко, което ви е сполетяло и събрало. Ще ми бъде интересно да разбера как си го получила? – докосна с ръка белега й. – Да не е знак за хората да седят по-далеч от теб?

За миг лицето през лицето на Кирара премина тъмна сянка, но скоро изчезна. Жената се усмихна и шеговито отвърна:

-   Не е това. Нали си ме познаваш – все си търся белята. Преди години направих една грешка и си пратих заради това. Но стига сме говорили тук. Скоро ще се стъмни. Елате да вечеряте у нашата палатка. Там ще си разказваме истории от миналото.

Всички се съгласиха и се запътиха към тяхната палатка, където до късно през нощта си разказваха истории. На Франар най му хареса, когато Тарн започна да разказва белите, които Кирара бе вършила. По едно време се наложи да го спасява от Кирара, която го нападна, когато започна да разказва поредната й шегички, които е правила на родителите си. Иначе вечерта мина без проблеми и късно вечерта всички се разотидоха, за да могат да се наспят.

Това бяха хубави мигове, но свършила, когато една вечер най – неочаквано бяха нападнати от невиждани досега същества. Жертвите бяха повече от сто и петдесет мъже и жени, но можеха да бъдат много повече ако не бе съобразителността на Франар. Поставяйки около целият лагер над петдесет дракона да стоят нащрек. Техните ревове предупредили лагера, а после се доказали като великолепни войни, атакувайки съществата с всички възможни средства.

Нападението не трая повече от половин час и приличаше повече на показване на силите си пред другия, отколкото на истинско сражение. Кралят на Торксия, Дермар, веднага се разпореди лекарите и учени да се заемат с телата на мъртвите същества. Искаше да разберат всяка тяхна слабост и сила. Умна постъпка, за която сам Франар щеше да нареди ако краля не го бе изпреварил.

На следващата сутрин ги очакваше неприятна изненада. В края на хоризонта, бързо, напредваше огромна черна маса. Войната започна!

Войните на мага, така и не можаха да разберат името му от Бялата магьосница, ги нападнаха. Всичко бяха все едри, мускулести войни, без дори и грам мозък в главите си. Един поглед към тях бе достатъчен, за да си сигурен, че те са само бойна маса. Виждаха се и няколко различни вида от онези същества, които ги нападнаха по – рано, но те бяха рядкост. Явно бяха нощни животни. Войниците се опитаха да ги изненадат, но бяха подготвени и, макар и с много усилия, бе спечелена победа. Голяма заслуга за това имаха потомците. Без значение дали се бият като хора или дракони те се нахвърлиха върху противниковата армия като вълци срещу агне. Франар можеше да види в погледите на хората нарастващото уважение и дори малко страхопочитание към тях и това го изпълваше с гордост.

Късно вечер, когато всичко бе сложено в ред, ранените бяха в лечебницата, часовите по местата си. Всичко бе наред и Франар най – накрая можеше да се прибере в палатката си и да си почине. Едва бе влязъл вътре, когато го посрещна от гневният изблик на Кирара. Битката бе свършила преди повече от час, а той така и не бе отделил и малко време да се погрижи за раните си, особена една на крака. Франар отдавна я бе забелязал, но тъй като не бе нещо сериозно, а и не чувстваше болка, не й обърна внимание. Кирара го накара да седни и започна да я почиства от мръсотията. Поведението й, тази загриженост, го накара да се засмее. Притегли я към себе си, така чу да седне в краката му и каза:

-   Сега имам нужда само от едно нещо. – каза й той.

Притискайки я към себе си силно я целуна. Кирара му отвърна със същото желание, но скоро се отдръпна, за да довърши започнатото. Този път той я остави намира. Вътрешно изпитваше щастие, но това бе само сега, за този миг. Отвъд тези стени нямаше нищо друго освен тъга, нещастие и разруха. И никой не знаеше кога ще свърши...

Изминаха два месеца в непрекъснати битки. Ако не са войните през деня, то са чудовищата но нощта. Войниците им се изтощаваха. Имаха все повече мъртви и ранени. Въпреки желанието им се наложи да започнат бавно да изтеглят войските си в търсене на място, откъдето да се защитават по – добре. Кирара се страхуваше. Всеки път щом погледнеше към някое от онези странни същества я побиваха тръпки, но все пак взимаше лъкът и смело заставаше срещу тях. Какво друго можеше да направи? Не можеше просто така да си тръгне и да забрави за всичко.

Дългото време на воюване, поне на нея така й се струваше, бе успяло да вкорави волята й повече от всякога. Нищо не можеше да промени решението й, нито да я изненада. Като например станалото една вечер, докато правеше обичайната си разходка из тяхната част от лагера.

Тъкмо минаваше покрай вечерните огньове, когато изведнъж видя двамата младежи, които най-малко очакваше да срещне – малките се синове Тео и Брон. Успя да овладее изненадата и гнева си и бързо се приближи към тях. Младежите не я забелязаха до момента, в които вече не се бе надвесила над тях и извика:

-   Вие двамата веднага с мен!

Братята изненадано я погледнаха. Не можеха да продумат е една дума. Лицата им бяха побелели. Един от мъжете, които седеше с тях, до огъня, се обърна към нея и извика:

-   Абе жено, я остави момчетата на мира. Биха се доста в днешната битка. Заслужават поне малко почивка.

-   Я ти не се намесвай в неща, които не те засягат, че ще ако започна с теб ще съжаляваш – сопна го тя. Погледна отново децата си и продължи. – Значи днес сте се били, така ли? От колко време сте в лагера.

-   Близо седмица. – промълви Брон.

-   Седмица... И през цялото време сте се криели от нас. Ще видим това! Веднага ставайте.

Младежите се подчиниха. Никога досега не бяха виждали майка си толкова бясна. Кирара ги сграбчи за ръцете и бързо се запъти към палатката й с Франар. Четиримата щяха много добре да си поговорят. През целият път натам момчетата се опитваха да я убедят, че няма смисъл да се ядосва, но тя не ги слушаше. Когато стигнаха просто ги избута вътре и веднага потърси с поглед Франар. Откри го да седи над картата и да мисли. Точно там, където го бе и оставила

-   Погледни какво открих, докато се разхождах. – започна тя, когато посочи младежите.

-   Брон... Тео... Какво правите вие тук?

-   Каквото правят и всички останали потомци – отвърна твърдо Тео. – Бием се с врага!

-   Тази битка не е ваша. Още сте малки, за да се занимавате с това.

-   Не сме малки. – отвърна обидено.

-   Вие нямате дори трийсет години. – възрази жената.

-   Достатъчно големи сме.

-   Майка ви е права. Забранявам ви да се биете повече, но и няма да си тръгваше. Ще намеря все нещо, с което да можеше да помагаме.

-   Да бе. – продума тихо Брон и заради това получи удар зад тила от майка си.

-   Не възразявай на баща си – сопна го Кирара. – А сега се махайте преди да съм си променила решението и да взема да ви напердаша. Представям си каква ще е реакцията на войниците като взема на насиня задниците ви пред очите им. Няма да посмеете да се върнете в лагера от срам.

Безпомощни младежите си тръгнаха. Кирара ги проследи с поглед, докато не изчезнаха между палатките и се върна при Франар. Завари го да седи, тежко отпуснал се, на стола си, вглъбен в мисли. Веднага разбра, че нещо го притеснява и това не бяха децата. Приближи се и сложи ръка на рамото му. След като той не отрейгира по никакъв, го попита:

-   Какво се е случило?

-   Ще загубим.

За миг Кирара не повярва, че точно той го казва. Вечният оптимист да се предаде. Ако той го направеше, тогава войната наистина щеше да бъде загубена.

-   Недей да говориш подобни неща. Имаме шанс да спечелим.

-   Можем да задържим линията си още няколко месеца, но нищо повече. Онези са неизтощими. Могат само да се бият и не правят нищо друго. Войниците ни се уморяват от постоянните битки. Да не говорим за броя ранени и убити, които имаме. Преди няколко дни магьосницата ме викна при себе си и ми кажа нещо още по – обезпокояващо. Магът е пратих от хората си по Десетте кралства, за да търсят парченцата на някакъв камък, които тя нарече Камъкът на Съдбата. Съберат ли ги всичките може да бъде разрешен целият свят. Едно от парчетата е при нея, така че поне засега няма такава опасност, но всяко едно открито парче ще уверили силите на мага. Така, че и това не бива да допускаме.

-   Не можем ли да ги спрем по някакъв начин.

-   Вече изпратих отряди потомци да открият войниците и да ги убият. Не знам какво друго може да бъде сторено. Закъса ли сме го. Имаме нужна ни е помощ.

-   Но от кой?

-   Всички кралства са тук освен едно – Килехан, кралството на елфите. Ще се наложи да пратя посланик, за да поиска помощ от тях. Вече съм решил, кои да отиде.

-   И кой е?

Франар надигна глава и я погледна в очите.

-   Ти.

-   Какво? – избухна недоволно Кирара. – Пътят до там е най-малко месец летене и още толкова на връщане. Нека да я някой друг. Не искам да тръгвам!

-   Ти си единственият човек, които познавам и знам, че е прекарал известно време с елфи.

-   С един. – уточни тя.

-   Все едно. Ти имаш подход. Знам, че ще можеш да убедиш кралят им, Васаго, да дойде на помощ. Освен това тогава поне за малко няма мисля за теб и ще се концентрирам върху войната.

-   Да не намекваш, че вече ти омръзвам? – попита шеговито.

-   Разбира се, че не, но кажи ми как да мисля за битките, когато не можа да спра да се тревожа за теб.

-   Мога и сама да се грижа за себе си и ти добре го знаеш.

-   Така е, но това не ме кажа да се чувствам по – добре. Вече окончателно съм го решил. Ще отидеш! И ще вземеш още двама със себе си, за да те придружават. Утре заминавате.

-   Мисля, че вече знаеш кой ще избера.

-   Тео и Брон. Съгласен съм с теб, че мястото им не е тук.

За около минута настъпи мълчание. Франар тъкмо отпи от халбата си и мислеше отново да види картите, когато Кирара застана срещу него и заговорнически се усмихна. Придърпа го към себе си и точно, когато лицата им бяха почти едно до друго кажа.

-   Добре – утре ще замина, но тази нощ искам да си само мой.

Още докато произнасяше тези думи се наведе към него и целуна. С желание, и дори облекчение, Франар й отвърна. Стана и я последва към леглото им. Точно сега не му бе нищо, извън тези стени.

На следващата сутрин Кирара и двамата й сина потеглиха. Бе й тъжно, че трябва да се раздели с любимият си, но нямаше как иначе. Синовете й също протестираха относно заминаването, но те съвсем нямаха избор. Никой от тях не би посмял да се противопостави и на един от родителите си, като ли на двамата едновременно.

Заминаха, макар и никой от тримата да искаше тази задача.

Първата седмица мина без произшествия. През денят летяха към Килехан и спираха само по време на обед и късно вечерта, след залез слънце. Почти не си говореха. Не намираха за какво. Тео и Брон все още недоволстваха, но ни веднъж не посмяха да изразят чувствата си на бял свят. Главно, защото малко се бояха от майка си. Тя не бе същата жена, която ги бе отгледала. Войната я бе промениха. Бе станала строга и дори студена. Нищо не можеше да разколебае волята й.

Бе късен следобед. Слънцето щеше да се скрие след няма и час, но Кирара искаше да продължат още малко. Възнамеряваше да се възползва от всяка възможност да минат повече път. Духаше силен вятър и заради това се налагаше да летят ниска, избягвайки силните течения.

Изведнъж на Кирара й се причу рев на малък дракон. Можеше просто да й се причува, но все пак се снижи и заслуша. Не си въобразяваше. Звукът се повтори, придружен от кучешки лай. Нещо в нея я накара за миг да забрави всичко друго, освен този шум. Заоглежда се откъде може да идва. Не й отне много време да открие мястото и веднага да тръгне към него. Синовете й я последваха, малко объркани от факта, че майка им така изведнъж реши да промени посоката.

Онова, което видя я накара да загуби ума и дума. Близо до ствола на голям дъб, изправено на задните си крака седеше малък огнен гущер и се опитваше да се защити от три куче, които го лаеха ожесточени. Никога досега Кирара не бе виждала такова създание, но никога не би могла да го сбърка. Най – малкото защото нямаше какво друго да бъде. Както се говореше в древните легенди, то наистина приличаше на миниатюрен дракон, голям не повече домашна котка. Дясното му крило бе толкова зле ранено, че надали щеше да може отново да лети с него. Най – близкото куче атакува. Малкият гущер се отдръпна навреме и жестоко го ухапа по шията. “Защо не използва огъня си?”, почудеше се жената. Отговорът се появи в главата й, почти едновременно с въпроса - това бе бебе на най-много на два - три месеца.

Не можеше просто да седи тук и да гледа безучастна тези събития. Спомни си своите собствени загуби. Не искаше още един живот да бъде загубен, заради нея. Сниши се и яростно изрева. Това бе достатъчно, за да накара кучетата да побягнат с подвити опасни. Малкото гущерче се опита да се крие с корените на дървото и тихо изръмжа. Кирара се приземи и преобрази. Бавно се приближи към дървото. Гущерчето отново изръмжа, но тя не обърна внимание на заплахата му. Вместо това нежно заговори:

-   Спокойно мъничето ми. Нищо лошо няма да ти сторя. Искам само да ти помогна.

Подавайки ръката си напред, приклекна до него. Усети лек вятър зад гърба си – Брон и Тео се приземиха. Сега не й бе до тях. По – важно бе огненото гущерче. Любопитно то направи няколко малки крачки и с нос докосна ръката й. Леко я захапа. Заболя я, но тя не направи нищо, за да изрази болката си и не отдръпна ръката си. След малко гущера направи още една крачка и Кирара нежно го погали по главата. Миг по – късно вече го държеше в ръката си. То се опита да се освободи, но тя не му позволи и продължи да нежно да го гали. Накрая се успокои.

Стана и се загледа в учудените лице на синовете си. Пръв проговори Брон:

-   Не мога да повярвам, че има родители, които ще оставят децата си на произвола на съдбата.

-   При това толкова малки. – съгласи се Тео.

Кирара тихо се изсмя, продължавайки да държи малкото, отиде при вещите им, за да се погрижи за раните на гущерчето.

-   А вие ми твърдите, че вече сте зрели хора. Та вие дори не можеше да направите разлика между дракон и огнен гущер, при това когато e още бебе и дори не може да пали огън.

-   Искаш да кажеш, като в легендите за Кийбал и Медейра, нейният гущер Рамот?

-   Точно така. Ще останем тук за през нощта. Вие се погрижете за огъня и вечерята, докато се погрижа за крилото на това мъниче.

Докато, преобразен Брон като дракон запали огъня, раздразнено продължи:

-   Не мога да разбера защо си губиш времето с това животно, майко. Отдалеч се вижда, че няма да издържи още дълго – и наистина малкото бе много слабо, на прага на силите си. – Вземем ли го със себе си само ще ни забави. Забрави ли мисията ни?

Ако с това искаше да подразни Кирара, успя. Разярена като истинска драконица, стани и го удари го муцуната. Малкото в ръцете й тревожно изпищя, но нямаше сили, за да се размърда. Ръката силно я заболя, но сега това нямаше значение. Много по-важно бе поведението й. Едва запазвайки самообладание заговори:

-   Ни за миг не съм забравила защо тръгнахме! Да не си мислите, че искам да съм далеч от бойното поле. Не мога да спра да се тревожа за баща ви, за братята и сестрите ви, за всичките ни хора. И точно затова се съгласих. Един - два дракона повече или по – малко няма да променят нищо. Нужна ни е помощ и точно затова пътуваме към Килехан. Но не мога заради това да оставя едно безпомощно мъниче да умре, когато мога да му помогна. Нямате ли сърца? Мислех, че съм отгледала достойни млади мъже, а не някакви безсърдечни войници, жадни за кръв.

Без да има повече какво да казва се върна при багажа и продължи с грижите за малкият гущер. Но думите й имаха желаният ефект. Посрамени и двамата младежи се кротнаха и през следващите дни не възразиха ни веднъж срещу съдбата си. На следващата сутрин Кирара използва едно от одеялата, зад а направи нещо като малка люлка и си го преметна през шията и едното рамо. Постави вътре малкото гущерче и се преобрази. Като се увери, че няма да й пречи, докато лети, направи знак на синове й, че мога да тръгват и продължиха пътя си.

Имаше още много път да бъде изминат и малко време.

Две седмици по-късно из града на Килехан се разнесоха викове и възклицания, когато три дракона, един голям и два по-дребни, минаха над града, запътили се право към двореца. Докато стигнаха поне половината дворцова охрана се бе събрала отпред, готово да се бие срещу чудовищата. Няколко по-смели войници се опитах да забият стрелите си в тях, но драконите лесно отбиваха ударите им. Хората се страхуваха. Какво можеха те да направят срещу един дракон, а камо ли с три?

Най-едрият дракон се приближи и приземи по средата на двора. Едва бе докоснал земята и се превърна в млада жена. Притискайки към себе си малкият вързоп, които носеше, с гордо вдигнала глава, се вгледа в главнокомандващият и извика:

-   Идваме с мир. Ние сме Потомците на лорда. Носим послание за вашият крал.

Докато говореше и другите два дракона се приземиха и се превърнаха в младежи. Без да кажат и дума, приближиха жената и застанаха от двете й страни като охрана. Кирара, защото това се тя и никой друг, отиде при учуденият главнокомандващ и зачака неговият отговор. Когато не го получи, допълни:

-   Трябва спешно да се видя с него. Това, което имам да му казвам е жизнено важно.

Тези думи като че ли накараха мъжът да се вземе в ръце. Направи знак на хората си да свалят оръжията си и после лично ги повече към залата, къде сега се намираше краля. Докато вървяха натам Кирара имаше възможността да разгледа отчасти замъка. Стените бяха чисто бели, накичени с най-различни големи гоблени. Голямо впечатление и направи портретът на млада жена, с златиста коса, носеща на шията си красива огърлица, а в дясната си ръка - странен на вид жезъл. Но онова, което остави спомен в съзнанието на Кирара бяха очите й – изпълнени с гордост и увереност. И като че ли те й вдъхнаха нужните сили да се изправи срещу елфският крал.

Накрая достигнаха огромна двукрила врата. По заповед на главнокомандващия един войник отвори и крилата и те влязоха вътре. Направиха няколко крачки и спряха. Точно срещу тях седеше кралят. Бе сравнително млад мъж, между трийсет и трийсет и пет, със златиста коса и замислено лице. Две неща привлякоха вниманието на Кирара – мъжът имаше същият поглед като жената от гоблена и до него се намираше и жезъла й. “Най-вероятно са роднини”, помисли си Кирара.

Движението на Мнемет, огненият гущер, вътре в торбата му, я накара засега да забрави мислите си. Вече почти месец бяха заедно и нямаше как да остави малкия гущер без име. Идеята въобще не се хареса на синовете й, но тя вече прекалено много се бе привързала към малкото. Напоследък то се чувстваше взе по-силно и дори понякога се качваше на рамото й. Можеше да движи и крилото си, но не и да лети, засега. Кирара бе сигурна, че накрая ще се възстанови напълно.

Остави и тези мисли зад себе си и се концентрира върху срещата.

Главнокомандващият се поклони и преди дори да отвори устата си, кралят го попита:

-   Какво се случи с драконите, за които преди малко ми съобщиха? Ще ни нападнат ли или са си заминали?

-   Те са пред вас, сир.

Краля погледна учудено към тримата пътници, но колкото и да се опитваше не откри в тях прилика с драконите, за които бе слушал и чел. Не успя. Накрая се отказа да търси и заговори:

-   Кои сте вие и какво търсите в земите ми?

Кирара направи крачка напред, поклони се и като го погледна право в очите.

-   Ние сме от Потомците на Лорда, но хората все още ни наричат дракони. Няма как досега новините за нас и войната да не са достигнали, нали?

-   Така е. Знам за вашето съществуване, но не ми казахте защо сте тук?

-   Радвам се, че знаете, така мога да говоря направо. Могъщ маг, не знаем името му, е решил да унищожи кралствата и е изпратил срещу нас най-различни чудовища. Не са като нищо, което някога сме се сблъсквали, дори и най-старите от нас. Има войници, които трудно биват убивани – но те ни нападан само през деня. Нощем... нощем са онези същества. Демони!

При тези думи кралят и главнокомандващият си размениха учудени погледи.

-   Какви демони? – попита Васаго.

-   Черни същества. Най-различни на външен вид. Някои са бързи като светкавици, други имат толкова много крайници, че ти е необходим цял ден да ги преброиш. И почти всички имат отрова в себе си, която да те убие на място. Нашите лечители успяха да създадат противоотрова, но дори и тя не винаги помага. Имаме нужда от помощ. И точно затова се обръщаме към вас. Ако скоро време не получим помощ войските ни няма да издържат и това ще значи краят на Десетте кралства.

-   Ние ще можем да се защитава и сами. – възрази възбуден главнокомандващия.

-   Не искам да оспорвам думите ви, но не мога да се съглася с вас. Видях стените ви – доста са стари. Нужни са ми само двеста дракона и за по-малко от месец столицата ви ще падне. Срещу тези същества няма да издържите дори и две седмици.

Кралят погледна към Тео и го попита:

-   Вярно ли е всичко това, което тя казва?

-   С брат ми сме от малко там, но майка е от самото начало. Ако има някой, които да ви каже истината за тамошните събития, то това е тя.

Умислен кралят замълча. Настъпи пълна тишина, кога се изключи звука, които правеха крилата на Мнемет, докато се опитваше да излезе навън. Накрая Кирара се отказа и го пусна. Взе го в ръце и го постави на рамото си, където той доволен се сгуши и с живо любопитство заразглежда залата. Присъстващите, с изключение на краля, се изненадаха от появата му. Без да повдига глава Васаго каза:

-   Някога преди години попаднах на една книга, където се споменаваха хора, които се превръщат в дракони. Тогава я мислих за глупост и измишльотина, но сега започвам да разбирам, че е истина. Нали вие сте потомците на Драконовият лорд?

Изведнъж Кирара широко се усмихна.

-   Да, ние сме. А ако тази книга, която сте прочели е била написана от елф – скитник, на име Калгарт, то тогава трябва да вярвате на всяка една нейна дума.

-   И откъде сте толкова сигурна в достоверността на тези думи?

-   Защото всичко, което знае, го знае именно от мен.

-   Какво? Но това е било...

-   Преди близо осемдесет години. Знам. Прекарах с него месец-два и тогава му разказах някой неща за нас като благодарност за услуга, която ми направи. Не ви ли направи впечатление, че никъде в творбата му не се споменаван имена, освен това на Драконовият лорд и дори тогава не се казва истинското му име.

-   Защо никога не си ни казвала за него? – прошепна обидено Брон.

Кирара се обърна към него и го изгледа виновно.

-   Добре де. Ще ви кажа. Ако не бе той може би никога нямаше да срещна баща ви. Сега доволни ли сте?

-   Не помня обаче в тази книга да се споменаваше и за огнени гущери. – допълни краля.

-   Вие знаете какъв е Мнемет?

-   Виждал съм представителя от този вид, но никога от толкова близо. Явно този е доста привързан към вас. По принцип те са доста плашливи същества.

-   Още е малък, за да познава света и да се плаши от него. Веднага се привърза към мен.

-   Също като Медейра и Рамот. – тихичко прошепна Тео.  

И двамата младежи се усмихнаха, а Кирара се намръщи. Тези младоци още не й бяха простили, че ги взе със себе си. Само си търсеха повод да я ядосат. Сега обаче нямаше да им остави удоволствието да я видят гневна, но по-късно... Щяха да видят те.

Вече всичко зависеше от краля. Минутите тикаха бавно една след друга. Васаго ги гледаше и се чудеше дали онези същества, за които жената говореше не са същите, за които се говореше в древните книги от миналото им. Те всички бяха унищожени от кралица Рен Елеседил. Дали? Досега елфите живееха отделно, но дали не бе дошло времето да се намесят в съдбата на кралствата.

-   Ще помисля върху думите ви. Дотогава сте добре дошли да остане в замъка ми. Хората ми ще ви отведат в стаите ви.

-   Много ви благодаря, кралю. Но може ли преди това да разменя няколко думи с вас насаме? – той кимна в знак на съгласие. Тя се обърна към Брон и Тео и им заповяда. – Вие двамата вървете. После ще се видим.

Щом вратата се затвори зад тях Васаго я попита:

-   Е, за какво искате да говорим?

-   Имам молба към вас, кралю. Нямам право да ви карам да избирате дали да ни се притечете на помощ или не, но ви моля да се забавите с отговоря си поне два-три дни. Не мога да остана и да го изчакам. Всяка минута вътре в мен се пробуждат все нови и нови тревоги, относно на любимите ми същества, които са все още там и в този миг се бият срещу тези създания на мрака.

-   Тогава защо искате да се забавя? Не искате ли по-бързо при тях да се притекат нови сили?

-   Искам при това много. Но макар във вашите очи да изглеждам млада, аз съм достатъчно възрастна, че да бъда майка на тези двама младежи. И като майка искам да знам, че децата ми са добре. Те са още много млади, мястото им въобще не е там.

-   Мен ми изглеждаха като възрастни.

-   Да, според човешките стандарти. Там има дракони, които са на повече от хиляда години. За тях, аз съм още млада, а съм на триста години. Какво пък може да се говори за двама младежи, които още нямат и три десетилетия? Аз изпълних задачата си. Каквото и друго да искате на узнаете, може да го научите от тях самите.

-   Разбирам. Ще изпълня желанието ви.

-   Благодаря ви, кралю. И не им казвайте, че съм заминала до сутринта, защото ще се опитат да тръгнат веднага с мен.

-   Няма проблем.

Кирара дълбоко се поклони и после обърна гръб на краля. Нямаше време за губене. Излезе от замъка, придружавана от един войник и тръгна към града. Чак щом стигна портите му се преобрази в дракон и отлетя. Летеше ниско, така че да не може никой да я забележи, особено Брон или Тео. Не искаше така да ги лъже, но мислеше най – доброто за тях. Сега щеше да е сигурно, че още малко време те нямаше да се върнат в лагера.

Летя цяла нощ, докато крилете още можеше да я държат. Когато вече бе на прага на силите си, откри едно подходящо място да се крие и веднага заспа. Но дори тогава не прекара повече от пет-шест часа сън. Веднага щом се събуди хапна и продължи колкото се може по-бързо. Притесняваше се за Франар. Имаше чувствата, че нещо лошо ще се случи и искаше да е там, за да го предотврати.

На Кирара й бяха нужни близо двайсет дни, за да стигне обратно до лагера. Когато най – накрая го видя бе почти на прага на силите си. През тези дни по цял ден, а понякога и цяла нощ, не спираше да лети. Само това и нищо друго. Ставаше още преди изгрев, набързо хапваше, и веднага тръгваше. Единственото, за което можеше да мисли е как по – бързо да стигне. И накрая успя. Едничката й радост бе, че крилото на Мнемет съвсем оздравя и вече можеше сам да лети. Мислеше се, че ще си тръгне, но той остана. Понякога, когато се замисляше за него, си спомняше думите на Тео “Също като Медейра и Рамот.” Дали настина бе така? Възможно ли бе да е тя, или поне част от нея?

Бе късно вечер, когато стигна лагера. Мнемет се плашеше от присъствието на толкова много хора и Кирара му каза да лети над лагера и да се приземи чак, когато я види да влиза в някоя палатка. Оставяйки го и се преобрази.

Докато вървеше между палатките започна да разбира какво е изпуснала през този месец и нещо. Хората бяха по-малко и по лицата им бяха останали отпечатъците от многобройните битки. Видя и няколко познати лица. Усмивките и блясъка в очите ми, я увериха, че Франар е добре. Попита къде се намира сега палатката му и веднага тръгна натам. Накрая я откри. Отпред седяха двама от техните войници. Разпозна ги по нарисуваният дракон на дрехите им, точно над сърцето. Спря за миг пред нея, пое си дълбоко въздух, и влезе. Откри Франар да седи на масата с гръб към нея, разговарящ с млад мъж и жена. Те двамата я видяха спряха да говорят и я изгледаха изненадана.

Без да се обръща Франар раздразнено заговори:

-   Казах, че не искам никой да не обезпокоява.

Тонът му я изненада и ядоса. Без да го дочака да довърши отвърна:

-   Ами тогава да взема да си тръгвам. Явно не Ви интересуват новини от Килехан.

И настина възнамеряваше да излезе ако не го чу да казва:

-   Кирара.

Още преди да се бе обърнала, Франар стана от стола си, или по – скоро скочи от него и с бързи стъпки стигна до нея. В следващият миг вече я държеше в обятията си и жадно целуна. Отдавайки се на сладостта на мига, Кирара обви ръце около шията му и му отвърна. Чак сега осъзна колко много й е липсвал. Не искаше това да се повтори никога повече.

Сигурно щяха да останат така поне още минута - две, ако изведнъж вътре не нахълта Мнемет и разсърден не започна да пищи над главите ми. Франар се отдръпна и изненадан се загледа в гущера, които не спря да вика, докато Кирара не му се скара:

-   Мнемет, веднага престани! Не е прилично. Искам веднага да се извиниш - малкия гущер, които вече бе застанал на рамото й, наведе засрамено глава и виновно изскимтя. - Така е много по – добре.

-   Май имаш доста да разказваш – усмихна се Франар. – Но по-късно. Искам да те запозная с децата си – Рената и Данал.

Кирара се загледа в двамата младежи, които седяха на масата. Момичето бе младо, с руса коса и светли очи. Момчето имаше същата коса, но очите му бяха тъмни като на Франар. За миг жената се почувства неудобно. Сигурно никак не им е харесало до видят баща си с друга жена. Но те бяха възрастни хора и трябваше да го приемат. Освен това майка им отдавна бе мъртва.

Щом ги погледна в очите им, разбра, че нямат нищо напротив.

Хванал я за раменете, Франар я повече към масата, накара да седне на неговото място и застана над нея. Без да я пусна продума:

-   А сега вземи да ни разкажеш какво стана в Килехан. Бързо се върна. Къде са онези двамата наши немирници?

-   Оставих ги там. Близо след тир седмици пътуване стигнахме елфската столица. Не ни се случи нищо интересно освен, че намерихме този мъник, - посочи към Мнемет, вече спящ върху масата, - и реших да се погрижа за него. Крилото му бе много зле. Сега явно е решил да остане с мен. Щом стигнахме веднага пожелах да говоря с краля и той ме прие. Казах всичко, което исках и остана само да вземе решение. Мислех, че самите потомци ще са му интересни, но се оказа, че той знае доста за нас.

-   Откъде? – прекъсна я Данал.

-   Преди години, след елфите имаше един човек, който знаеше тайната ни. Писал е за нас, но по такъв начин, че ни едно име да не бъде разкрито. Кралят е чел това. Но сега това не е толкова важно. Васаго не се интересуваше дори от войната. Бе безразличен към съдбата ни, до момента, в които чу за демоните. Май това събуди интереса му и ако не се лъжа, той ще дойде. Пожела няколко дена да помисли върху предложението му. Свърших своята част от задачата, затова си тръгнах и оставих Брон и Тео да чакат отговора.

-   Постъпила си добре.

-   Знам – изправи се. – Сега обаче трябва да отида при владетелите, за да им разказа за случилото се. Вече са разбрали за идването ми и ще имат въпроси.

-   Остави това на нас – прекъсна я Рената. – Отдалеч се вижда, че си ужасно уморена. Ще им разкажем това, което току - що ни каза. Ако имат някакви въпроси ще трябва да почакат до утре, за да си починеш. Ще се видим утре.

При тези си думи и двамата младежи станаха и излязоха. Франар леко стисна раменете й и после се наведе, така че лицата им да се изравнят. Усмивката му я накара да се почувства, за първи път от седмици, истински добре. Сълзи напираха в очите й, но тя не им позволи да се покажа. Поне докато не я докосна по лицето и каза:

-   Колко ми липсваше.

Вече не можа да се сдържи. Силно се притисна в него и закрила лице в гърдите му, се разплака. Той силно я притисна към себе си и започна да успокоява. Но дори и тогава, в неговите очи също се бяха повили сълзи, които Кирара не видя. Отново заедно. Целувките й, гласът й, за Франар бяха най – желаното от всичко друго на света. Не искаше повече нищо да ги раздели.

Сутринта ги откри прегърнати в леглото. Франар вече се бе събудил, но никак не му се ставаше. Лежеше там, прегърнал я, и се радваше на мигът щастие, което имат. Но той не продължи дълго. Един от войниците, които седеше отвън на пост влезе и му съобщи, че войниците на мага се готвят за нападение откъм северната им страна. Време бе да тръгва. Стана и се облече. Целуна, все още спящата Кирара, по устните и безшумно излезе. Без повече да поглежда назад излезе.

Кирара не спа много добре през нощта. Може да се каже, че през повечето време въобще не спа. Мислеше си, че когато вече пак е при Франар ще се почувства по – добре, но предчувствието за предстоящо нещастие, не й даваше покой. Накрая умората от си даде думата и малко преди зори тя заспа непробуден сън.

Събуди се, чак ранният следобед и щом разбра, че голяма част от хората им, включително Франар, са на бойното поле, се вбеси. Бързо се облече, хапна нещо, дотолкова, че да излъже стомаха си, и веднага тръгна натам. Страхът я бе завладял, повече от всякога. Нещо щеше да се случи.

Без много да го мисли взе един лък и преобразявайки се тръгна към мястото на битката, на близо половин километър от лагерът им. Започна да кръжи отгоре. Бълвайки огън срещу по – големите групи събрали се врагове, търсейки с поглед Франар. Накрая го откри и се приготви да се приземи. Нямаше как да го направи, заради насъбралите се хора, но се снижи на близо половин метър от тях и се преобрази. Приземи се на колене и веднага изстреля една стрела, за да убие приближаващият към нея враг. Преди да се заеме с вторият се огледа, в търсене на своя любим.

Откри го на десетина метра, за се сражава с двама войни едновременно. Без да се замисли взе нова стрела и се прицели. Единият варварин падна мъртъв със стрела в шията си. Имаше време само, за да издаде един последен стон и да издъхне. Погледът й за миг срещна този на Франар и после му обърна гръб, за да не позволи на един от черните демони да я нападне.

Боят продължи близо час, почти без промяна. Войниците на Десетте кралства успяха да спечелят известна победа и накараха врагът да отстъпи, но той не спираше да идва на цели рояци. Все едно никога нямаше да има край. През цялото време Кирара се биеше някъде близо до Франар. Страхът не я напускаше. Не се страхуваше от оргиите приближаващи врагове, ни от раните си, ни въобще от заобикалящата я смърт. Страхуваше се от мисълта за живот, без своята любов.

И точно тогава се случи. Чу рев, които я накара да забрави всичко друго. Уплашена погледна към Франар, само и само, за да види как едно чудовище заби ноктите си дълбоко в гърба му. Отби атаката на един от войниците на магьосника и се затича към Франар. Демонът, които го бе нападнал бе готов да нанесе следващият си, фатален, удар, но тя не му позволи. С яростта на звяр се нахвърли върху съществото и с меча си разби черепа му. После без да се замисли хвърли на земята оръжието си и клекна до Франар. Обгърна го с ръце, които веднага се нацапаха с кръв. Трябваше да го махне оттам. Въпреки нежеланието си, го пусна. Изправи се и се превърна в дракон. Хвана го в предните си лапи и отлетя. Битката вече нямаше значение. Напълно я бе забравила, все едно нищо от месеците мъчение, не се бе случило. Важно бе само чувството на празнота в сърцето й. Бе готова на всичко само и само да не му позволи да намери сигурно място в сърцето й.

Неочакваното завръщане на Кирара пробуди любопитството на останалите в лагера войници, което скоро бе заменено от безпокойство при вида на тялото, която тя носеше със себе си. Вече над лагера извика да повикат лечител и сама се запъти към лечебницата, където вече я чакаха двама възрастни мъже. Думите бяха излишни. Без да има какво повече да направи Кирара остави Франар в опитните ръце на лечителите. Опита се, но не можа да понесе гледката на раненият си любим и излезе навън. Стоеше пред палатката и се опитваше да се успокой от нанесеният й шок. Искаше да забрави, но всеки пък, когато затвореше очи, отново виждаше онзи демон да забива ноктите си във Франар. “Той трябва да живее. Да живее!”, викаше всичко в нея.

И Франар наистина бе жив, поне за момента, но ни веднъж не дойде в съзнание. Ноктите на създанието бяха раздрали единият му черен дроб, но раните бяха зашити. Още малко и белият дроб също можеше да бъде пробит, но явно бе извадил късмет. Или поне отчасти. Раните му бяха дълбоки и при неправилна грижа, можеше да се инфектират и той да умре. Лично Кирара се зае да се грижи за него. Не се отделяше от него, освен ако нямаше наистина важна работа, а и дори тогава, това бе за много кратко.

Един от тези случай бе, когато близо седмица след случилото се в лагера се върнаха двамата й синове, заедно с десетина елфи стрелци. Крал Васаго се бе съгласил да им помогне и в момента пътуваше натам с седем хилядна армия, от които имаше поне три хиляди стрелци. Единственият проблем бе факта, че щяха да пристигнат след малко повече от три месеца. При техният разговор в палатката Тео сподели идеята си да вземат по няколко войника на гърбовете си и да ги доведат. Кралят бил съгласен, че така са щели да стигнат много по – бързо. Още днес бяха готови да се върнат, заедно с други дракони, за да вземат още. Така времето ще се съкрати и армията ще дойде по-рано. Планът се хареса на Кирара и тя веднага разпореди петдесет дракони рано сутринта да тръгнат натам. Искаше да прати още, но точно сега не можеше да отдели нужните хора.

Следващите деветнайсет дни ужасно тежки за Кирара. Не й стигаше това, че трябваше да се грижи за Франар, но и без да има възможност да възрази я назначиха да се разпорежда с драконовата армия. В тези дни бе благодарна, че до нея бяха генералите им, включително сина й Кор. Те много й помагаха, но все пак тя се уморяваше. А и тези тревоги покрой Франар... Дали въобще някога щеше да се събуди? Раните му зарастваха, но той ни веднъж дори не отвори очи. Бе започнала да се бои, че завинаги ще остане в това състояние. Не знаеше колко още ще може да издържи на напрежението. Много по-лесно щеше да бъде ако знаеше какво я очаква за бъдеще. Само ако узнаеше...

Една нощ Кирара се събуди от странно чувство, което никога преди не бе усещала. Стресната отвори очи. Въпреки, че месеци наред бе живяла в тази палатка, в първия миг, не знаеше къде се намира. Бавно всичко си дойде на място. Разсънена се надигна от леглото и по начин първо погледна към Франар. И тогава го видя! Почти незабелязано тялото му се помръдна и той леко наклони глава. “Жив е!” бе първата и мисъл, която дойде в съзнанието й. За първи път от толкова дълго той даде някакъв знак, че е още жив... че ще се оправи. Развълнувана жената стана и бързо отиде при него.

-   Франар. Франар, чуваш ли ме? – питаше тя.

В отговор на думите й той се размърда още повече. Устните му се отговориха и прошепна нещо, толкова тихо, че колкото и да се опитваше, тя не можа да чуе нищо. След малко пак проговори, този път малко по – силно:

-   Медейра... Медейра.

Кирара инстинктивно се отдръпна от него. Това име! Защо му трябваше да го казва точно сега? Защо? Чувството, което я събуди се, се засили и уплаши. Докато тя се опитваше да открие отговорът на този въпрос, Франар се раздвижи още повече. Постепенно отвори очи и я погледна. С изтощен глас, заговор:

-   Коя си ти? Къде е Медейра?

На Кирара й бе нужна поне от минута, за да се съвземе и успее да продума:

-   Наистина ли не знаеш коя съм аз? Не ти ли напомням на някой?

-   Не. – с безразличен тон той.

Ако не бе седнала Кирара щеше да се строполи на земята. Това не можеше да се случва. Какво бе станало с нейният любим? В очите й се появиха сълзи. Гледаше го и всичко в нея крещеше, че това не е Франар. Накрая се осмели да го попита:

-   Кой си ти?

-   Кийбал – Драконовият лорд. А ти?

-   Драконовият лорд е умрял преди близо три хилядолетия и аз съм една от потомките му. Името ми е Кирара – дъщеря на Лакота и Нрикал. – отвърна по характерния за драконите, начин.

Гласът й бе студен и безизразен, но в нея бушуваше цял пожар от чувства. Бавно, но все пак започна да разбира какво е станало. По някакъв загадъчен начин душът на лорда се бе пробудил. Нали според магьосницата Франар бе превъплъщение на легендарният лорд. Дали тежките рани и дългите седмици сън не го бяха пробудили? Дали така бе писано да стане или бе грешка на съдбата? Толкова много въпроси, но никой от тях не я накара да почувства и малко облекчение. Франар го нямаше.

-   Как е възможно да съм мъртъв. Аз съм тук и седя пред теб.

Кирара се овладя и избърса сълзите си. Стана, все от близката маса едно огледалце и му го подаде. Дълго време след това просто седеше и го наблюдаваше как внимателно оглежда всяка част от тялото си. В движенията му, в жестовете му, откриваше приликата с Франар. Дори и той самият го призна. Чувстваше как с всяка изминала минута сърцето й се пукаше и чупеше на миниатюрни парченца. Нямаше да издържи дълго в компания му, но знаеше, че трябва да го направи, поне до сутринта. Тогава спокойно щеше да го остави.

Когато Кийбал да се оглежда в себе си започна да я разпитва да случилите се събития. Бавно започна да му разказва всичко за драконите, за войната и дори за това кой е той за тях. Не случайно изпусна онази част, в която се казва, че тя трябва да е Медейра.

Накрая бе в такова разстояние, че ръцете й трепереха. Наложи се здраво да се хване за стола, за да не го забележи. Не биваше да му разкрива какво изпитва. Не се нуждаеше нито от неговото, нито от когото и да е друг, съжаление. Сама щеше да се справи, но бе толкова слаба... Мина дълго време преди да се почувства достатъчно силна, за да стане и излезе. Едва ходеше, но никой освен тя не го разбере.

Заповяда веднага да й доведат Кор и с няколко изречения му обясни какво е станало. Всичко звучеше прекалено невероятно, за да повярва, но Кирара го увери, че скоро сам ще се увери. Франар, или както бе по-редно да го нарича Кийбал, се чувстваше добре. Бе решил малко да почине, но скоро щеше да се събуди и да излезе. Докато говореше с него загуби всякакъв контрол над себе си и започна да плаче. Наложи се Кор да я успокои и да я накара да отиде да си почине. Кирара отказа да се върне в тяхната палатка и затова отиде в тази на Кор.

Бе уморена, но не може да заспи дори за няколко минутки. Не знаеше какво да мисли? Дали трябваше да се радва, че Франар вече не е на легло или да тъжи, че това не бе той?

Следобед я викнаха на съвещанието с другите генерали. Пое си дълбоко въздух се запъти към голямата палатка, когато използваха да се съвещават с останалите владетели. Лицето й бе напълно безизразно, а очите пусти. Говореше хладно и решително. Кийбал също бе там, но тя не посмя ни веднъж да го погледне в очите.

Така започнаха тези, тежки и непоносими, дни.

Кирара прекара часове наред в наблюдаване на Кийбал - той бе едновременно Франар и някой друг. Някой, които въобще не познаваше и не искаше да опознае. Вярно бе, че познаваше легендите, но не вярваше в тях. Миналото си е минало. Човек умира и това е. Поне така мислеше преди! Но сега... След всичко онова, което хората говореха, след случката с Франар, които стана Драконовият лорд. Дори и да не бе той, нямаше как са бъде сигурна след толкова много години, но това не бе човекът, които обича.

Приликата бе така очевидна, че я нараняваше повече отколкото би трябвало. Ако можеше само да изчезне. Да направи така, че да не го вижда. Може би щеше да се почувства малко по – добре. Но не можеше да го направи и причината бе самият той. В нейните очи това бе Франар, които силно обича. Беше се заклела, че няма да го изостави и смяташе да изпълни обещанието си. Щеше да остане, без значение колко щеше да й коства това!

Така изминаха близо две седмици, през които Кирара усърдно да избягна компанията на Кийбал. Сега, когато го гледаше, сърцето й шепнеше името на Франар, но тя знаеше, че не е той и точно тук бе мъката й. Но кое чувство е по – силно, разумът или сърцето? Нейните бяха в постоянна борба за надмощие. Дали този избор щеше да е за добро или не? Това я тревожеше.

Но таз вътрешна борба нямаше да свърши толкова бързо, колкото се бе надявала. Ден след ден тя се държеше, или поне опитваше да се държи, както винаги, но вътре в себе си се разкъсваше на парчета. Единствено мисълта за любимите й същества я крепеше да продължи. И тя се бореше.

Другото нещо, което малко я безпокоеше, бе поведението на Кийбал. Със заздравени рани, той е напълно здрав и готов за бой. И наистина още на следващият ден ще включи в сражението. По този начин успя да докаже на всички колко е добър. Но не това бе от значение за Кирара, а погледът му. Всеки път, когато се виждаха, очите й се срещнаха неговите и те я озадачаваха. Когато бе Франар можеше да разбере какво изпитва, но когато е Кийбал – дори не можеше да предположи. В тях откриваше толкова различни чувства, че по – вероятно бе да я заболи главата, отколкото да разбере нещо. И не само погледът, а самият той си оставаше загадка за нея.

Ако не нещо друго, но поне успя да си отговори на този въпрос.

Бе късно през нощта. Кирара седеше на леглото си в малката палатка и се решеше. Това бе единственото време, когато можеше да отдели малко време за себе си. Но дори и тогава страховете й не я напускаха. Те ни за миг не се отделяха от сърцето й. Имаше толкова много да губи, и толкова вече бе загубила, че просто нямаше как да не се страхува за бъдещето. Дали злото щеше да победи? Досега бяха успели да удължат позициите си, но докога? Демоните, които бяха най – големият им проблем, бе почти решен с идването на елфският крал и неговите Камъни на Килехан. Другите същества можеха лесно да се убият с огън и меч. Но въпреки това...

От друга страна бе и Драконовият лорд. В този миг и двете страни, разкъсващи душата й, бяха в мир, но докато ли ще продължи? Знаеше, че това е Кийбал, но за сърцето й оставаше Франар и никой друг. Странеше от него, но нямаше как да скрие от себе си, че нещо го привлича към нея и обратното.

Точно си казваше това, когато някой дръпна платът на входа на палатката й и пристъпи вътре. В отражението на малкото огледало, в ръката й, видя как Кийбал влиза. Стана и погледна към него, без да продума и една дума. Бе изненадана, дори малко объркана, от внезапната му поява тук. Преда да се съвземе той се приближи. Докосна с ръка рамото й. Бавно отдръпна косата от шията й и я целуна на същото място. Кирара бе помръдна, но мислено изпита удоволствие. Обичаше да я целуват точно там. Откъде ли го знаеше? Погледна към него и веднага бе завладяна от погледът му. Понечи да проговори, но Кийбал постави пръст на устните й. И вместо нея каза:

-   Знаеш кой съм и аз коя си – шепнеше, докато с ръце опипваше тялото й. Устните му копнееха отново да срещнат нейните. Тихо зашепна. – Всичко е толкова ново и различно. Имам нужна от някой, на които... Имам нужда от теб!

Тези думи я накараха да загуби контрол. Прегърна го и отвърна на милувките му. Все едно й бе кой е – Кийбал или Франар. Сега това нямаше значение. Искаше поне за малко да не мисли за самотата, която я бе покрила със студеното си наметало. Усети как Кийбал я положи на леглото, притискайки я с тялото си. Започнаха взаимно да свалят дрехите си. Тя обхвана лицето му с длани и го придърпа за целувка. Ръцете му се впиха до болка в раменете й, но тя го остави да я целува. Страстта му избухна с ужасяваща сила, обгърна я, изпепели я като вейка в пожарище. Кирара бе загубила връзката си с живота. Усещаше само неговата сила, тялото му, а съзнанието й бе нейде далече и гледаше любовната игра като насън.

Когато всичко свърши, той легна до нея и отпусна глава върху голите й гърди, движейки устни по кожата й в нежна, неосъзната целувка на благодарност. Кирара плъзна пръсти в косата му и си помисли за това, което току-що бе извършили. В очите й той бе Франар, а той за нея...

Бе напълно сигурна, че я смята за Медейра. Искаше да се остави да вземат власт над нея, но не си позволи този лукс. И въпреки, че се чувстваше достатъчно силна, за да не обърне внимание на този факт, не можа да прикрие болката си, когато го чу сънено да прошепна името й. Нещо се надигна в нея и я накара да се разбунтува. Рязко се изправи и започна припряно да се облича.

Не спираше да говори:

-   Не, не и не. Това не съм аз! Не съм Медейра.

Тъкмо щеше да стане, когато Кийбал я хвана за ръката. Изненадана Кирара извърна глава. Миг преди да я хване и за другата, го чу да казва:

-   Напротив, ти си.

Опита се да освободи ръката си, но не можа. Накара я да седне, стискайки я силно, за да не му се измъкне. Целуна я с груба настойчивост, което я накара да изпита почти параноичен страх. Притисна я силно към леглото. Съпротивата й стана още по-буйна. След големи усилия успя да освободи едната си ръка. В следващия миг го удари толкова силно, че накара да я пусне. Бързо се отдръпна чак до другия край на палатката и продължи с обличането. От очите й се стичаха сълзи.

-   Случилото се бе грешка. Не биваше да позволявам да се случи.

-   Медейра.

-   Престани да ме наричаш така – извика Кирара. – Просто престани! Ако толкова много ти напомнях за нея и толкова я обичаш, колкото твърдиш, нямаше да се опиташ да ме насилиш, а ти само преди миг искаше да го направиш. Аз не съм нея.

Вече напълно загуби дар слово. Обърна му гръб и изтича навън. Миг преди да излезе го чу да я вика, и за пореден път я нарече с името на любимата му. Изпита неописуема нужда да се махне оттам. Нямаше значение посоката, стига да бе достатъчно далеч.

Дори не разбра, когато бе излязла от лагера и се запъти към близките възвишения. Единственото живо същество, което я последва бе Мнемет, които летеше над нея и не я оставяше дори за миг да се изплъзне от зоркият му поглед. Не знаеше какво се бе случило, но вътрешно разбираше, че нещо дълбоко я е наранило. Сега Кирара се нуждае от някой до себе си.

Кирара искаше да избяга, но любовта я бе оковала с невидими окови. Независимо от всичко не можеше да го остави сам, дори и да не бе любимият й. Бе дала обещание и трябваше да го спази, независимо от цената, която трябваше да заплати.

Отиде на едно ниско възвишение на около петстотин метра от лагера. Просна се на земята и прегърна с ръце краката си. Не обичаше да я виждат в такава – слаба и безпомощна. Трябваше да бъда смела, решителна, строга и безгрижна. На целият свят само любимият й я познаваше в другата й светлина. Само той бе виждал сълзите в очите й. А сега дори и него го нямаше.

Седеше си там, свита на кълбо и плачеше. Не можеше да понесе мисълта, че до края на живота си може никога повече да не види Франар. И не ставаше въпрос за лорда, никога за него, той не бе нейния любим. Като например тази вечер. Не й се мислеше затова. Не искаше да си припомня мигът, в който я нарече Медейра. Магьосницата й каза, че това е тя, но грешеше. Може би някога да е била, но това е минало. Минало! Сега е Кирара и никоя друга. Хората се променят! Тя се бе променила, но явно Кийбал не можеше да го разбере. Толкова много искаше да бъде с нея, че бе готов дори да я изнасили. Нямаше да позволи втори път дори да се опита да го направи.

Времето минаваше, без тя да разбира за това. Бе седяла там поне час, когато чу лек шум зад себе си и Мнемет надигна глава.

Откъм храстите се появи фигура. В първия миг си помисли, че е Кийбал, но когато луната озари лицето на мъжа се окажа, че е кралят на елфите. Знаеше, че е пристигнал от няколко дни, и дори го бе виждала на бойно поле, но все не намираше време да го види в лагера. А и защо й бе да го прави? При първата им среща изпълняваше заповед и я бе изпълнила. Това бе всичко.

Очите им се срещнаха и Кирара сведе засрамена погледа. Започна припряно да бърше сълзите си, преди да ги е видял.

-   Знаеш си, че не ми се е причуло, но не очаквах да видя вас, милейди.

-   Нито път аз вас, кралю – изправи се и направи знак на Мнемет да се качи на рамото й. Време бе да си тръгва. – Не съм искала да ви безпокоя. Просто имах нужда да остана малко сама.

-   Разбирам ви. И аз самия исках да си събера мислите – приближи се. – Плакали сте.

-   Да, но не казвайте на никой. Не обичам да ме виждат, когато съм такава.

-   Хората имат лошия навик да си мислят, че тези, които имат власт са някакъв вид свръх същества, на които човешките чувства и проблеми не влияят.

-   Аз не съм никаква важна личност.

-   Напротив и с тези думи нямам предвид само това, че сте съпруга на Драконовия лорд.

-   Залъгвате се – отвърна хладно. - Не съм ничия съпруга, камо ли на Лорда.

-   Съжалявам забравих онова, което ми бяха казали.

-   А именно?

-   Че Драконовия лорд наистина е възкръснал, но в тялото на друг. Предполагам, че са имали предвид вашия приятел.

-   Преди време, когато разбрахме за тази война магьосницата ни викна при себе си и каза, че ние сме преродените души на Кийбал и Медейра, нашите прародители. Явно при онази битка нещо е накарало Драконовият лорд се бе пробудил. Колкото и двамата да си приличат, за мен, те си остават различни.

-   Затова ли плакахте допреди малко?

Кирара не отговори. Погледна към Мнемет, нежно погалвайки го по главата. Двамата продължиха да се разхождат. След около минута Васаго продума.

-   Сигурно ви е много тежко да го виждате всеки ден и той - вас.

-   За него аз съм Медейра.

-   Така го прави дори още по-трудно – Васаго направи кратка пауза. - Ще ви бъде ли по- лесно ако не го виждате толкова често. Можете да останете в моята част от лагера. Така хем няма да се виждате толкова често с него, но и ще се наслаждавам на компанията ви. Веднага ми харесахте, а така и не успяхме да се опознаем при идването ви. Толкова много бързахте да се върнете тук. Аз обаче разбирах някои нещо от синовете ви. Наистина прекрасни младежи са.

-   Благодаря ви. Може и да приема.

-   Тогава нека вече да отиваме. Охраната ми дава знак, че стана късно и не искат да оставам за дълго далеч от лагера – усмихна се. - Една успях да ги накарам да ме пуснат да се разтъпча. Покрай тази война и собственият си крал не искат да слушат.

При думите му Кирара се огледа и наистина видя в сянката на едно дърво да седи мъж. Сигурно наоколо имаше и други, но реши да не си губи в търсене. Бавно двамата се запътиха към лагера. Веднага кралят се разпореди на вземат нещата й от старата й палатка и да ги пренесат в новата, близо до неговата, в която щеше да остане. Жената искаше да изкаже благодарността си, но Васаго й забрани. За него бе чест и удоволствие, че тя е приела поканата му и по този начин ще може малко по – отблизо да се запознае с нея.

Времето си минаваше и всеки ден, малко по малко, войниците на елфите при идваха. Новите сили върнаха духа на войниците и те бяха готови за нови битки. Врагът продължаваше да приижда, веднъж дори се опита да нападне самият Водопад и да открадне оттам парчето от Камъка на Съдбата, но атака завърши с победа на кралствата.

Всичко продължаваше прекалено дълго. Тези постоянни битки, ту едни печелеха, ту другите. Приличаше на голям кръг. Без начало, без край. Колкото и да се радваха войниците на подкрепата на елфите, с нетърпение очакваха края на войната. Веднъж един от кралете, крал Амарек, се реши да попита Бялата магьосница дали може скоро да очакват края на войната. Не очакваше тя да му даде какъвто и да е отговор и заради това се изненада, когато тя му го даде.

-   Наистина тази война продължава прекалено дълго, но нищо не можеш да направя по въпроса. Черният маг се криеше зад многобройните си войски, но скоро ще се яви. Тогава, в една последна решителна битка ще се реши съдбата на кралствата. – тъжно му отговори тя.

Без да губи време Амарек се върна при останалите и точно им предаде точните й думи. От всички, може би, най-много на новината се зарадва Кирара. Откакто Васаго й предложи да остане при него прекарваше всяка свободна минута в компания на елфите. Причините бяха най - различни. Отчасти, защото постоянно бе с краля, който се оказа наистина приятна компания. Не веднъж бе прекарвала бе прекарвала часове, след вечеря в палатката му, в безкрайни разговори. От друга страна тя бе любопитна да разбере нещо повече за елфите – този загадъчен народ, които най – накрая решили да покажат мощта си пред другите. И третата, но може би и най – важна, причина – в тази част на лагера почти нямаше потомци и още по – точно, нямаше го Кийбал. Пак се виждаха, но не толкова често и тогава почти не си говореха. Но нищо от това не помагаше срещу мъката й. Не една сутрин елфският крал я бе виждал уморена и с подучи от плач, очи. Но ни той, ни тя казваше нещо по въпроса. Кирара се усмихваше бодро и весело, все едно на света не съществува такова нещо като зло, и веднага започваше да си върши работата.

Колкото обаче и да се опитваше да избегне срещите си с Кийбал имаше моменти, когато не можеше да ги избегне. Като когато някой от генералите и кралете се събираха в голямата палатка, за да коментират развоя на събитията. Ако можеше Кирара бе изпускала тези срещи, но не можеше. Тя все пак си оставаше втора по власт, след Драконовият лорд, а и Васаго искаше да го придружава.

Поне засега положението им бе добро. Нямаха много жертви и сериозно ранени. Да не говорим, че само след още някоя друга победа щяха да стигнат проходът, който бяха загубили преди около месец. Завземеха ли го отново лесно щяха да го отбраняват и да го използват като защита. Победата нямаше да бъде от най – лесните, но цената си струваше. Предложението дойде от страна на Кирара и веднага кралете се съгласиха.

След като обсъдиха подробностите и планираха следващата им атака, един след друг, хората се разотидоха. Днешният ден бе тежък, а утрешният дори по – тежък. Васаго направи знак на Кирара, че е време да тръгват и сам излезе. Тя тъкмо щеше, когато Кийбал я спря с въпроса си.

-   Може ли да поговоря с теб насаме, Кирара?

Тя се обърна и като го изгледа с видно безразличие, отвърна:

-   Разбира се, лорде. За какво?

Кийбал замълча, докато напълно се увереше, че са сами и проговори:

-   Знам, че не харесваш компанията ми, не мога да те виня, затова ще говоря накратко – очите му не се отделяха от нейните. - Какви са взаимоотношенията с крал Васаго? От хората си знам, че прекарвате доста време заедно, сами.

Въпросът му я вбеси, а още повече и думите след това, но тя с нещо не му го показа. Вместо това реши да му отвърне със същото.

-   Ами какво да ти кажа... – погледна го право в очите и самодоволно се усмихна. – Той ме хареса още от първата ни среща, а и на мен ми допада... Предполагаш, че знаеш какво е чувството да се намираш в обятията на обичан човек. Харесва ми да прекарвам нощите си с него като не го оставям и за един час да си почине. Само през деня се държа прилично, главно заради хората му, но понякога едва се сдържам да не започна да го целувам още пред тях.

Спря и се засмя ми вида на физиономията, която Кийбал бе направил. Всичко бе лъжа, но откъде можеше той да знае това.

-   Само да можеше да се видите отстрани, лорде. Вие май наистина ми повярвахте. Между мен и краля няма нищо освен приятелство. Прекарвам толкова време с него, защото е любопитен да научи колкото се може повече за народа ни. Освен това компанията му наистина ми е приятна.

-   Но тогава защо оставаше сами до толкова дълго през нощта в палатката му.

Лицето й стана сериозна. Откъде знаеше това той?

-   Кой ти го каза? В неговата част от лагера почти няма потомци.

-   Така е, но заповядах да те следят. Исках да знаем дали си добре.

Кирара гневно избухна:

-   И откога е така?

-   От онази вечер.

-   Повече от два месеца значи - вбеси се. - Досега не разбра ли, че не си ми нужен? Много съм си добре и без теб. Нямам нужда от охраната ти. А и ти не си я пратил само заради това, нали? Искаш да знаеш какво правя и с кого. Да знаеш дали си нямам някой друг, които да те е заместил.– замълча и после продължи малко по-спокойна. - Може би някой ден ще имам друг в живота си, но никой, никога, няма да измести Франар от сърцето ми. Франар, не теб, лорде.

Повече нямаше какво да си кажат. Бързо излезе преди Кийбал да види сълзите й. Кой бе той, че да си въобразява, че може да контролира живота й. Отнасяше се с нея, все едно е негово притежание и никой няма право дори да я заговори, без неговото позволение. Тя бе господар на себе си и никой, като ли някой мъж.

Животът си продължаваше.

Може наистина някой ден, толкова много векове имаше пред себе си, щеше да открие някой, които да й стане ней спътник в живота. Спътник, но не й любим. Не вярваше, че дори и след сто хилядолетия ще открие друг като Франар.

Кирара избърса очите си и продължи към палатката си.

През следващата седмица се случила две много странни неща. Армията от войни и демони спря атаките си и се установи на два километра от тях. Тази внезапна почивка дойде добре на техните войници, но ги и притесняваше. Във въздухът се усещаше нарастващо напрежение. Без да го изричат с думи, всички усещаха, че нещо голямо се задава.

Другото голямо събитие бе, когато на поредното им събиране се появи и самата магьосница. Тя просто се яви от мъгливият облак светлина, които от нищото се бе появил при тях, осветявайки цялата палатка. Времето бе настъпило! Разбраха го, без да произнесат и едни звук. Можеха да усетят приближаването на Черният маг. Оставаше им само една последна, но и най – тежка, битка, която ще да реши края. Самата магьосница щеше да вземе участие в битката. Имала стари сметки за уреждане с него. Никой нямаше смелостта да я попита за какво говори. Това не ги засягаше. И без това си имаха много други тревоги. Войската трябваше да се приготви за това, което я очакваше.

През остатъка от деня и цялата нощ Кийбал лежеше на леглото си и размишляваше. Не можеше да заспи. Как бе възможно да го направи, когато знаеше, че го очаква най – важното събитие в живота му. Битка, която никога повече няма да се повтори. Най – великата от всички! Можеше да я почувства около себе си. Знаеше, че тя ще настъпи всеки миг. Самата природа подготвяше хората за предстоящото. Хладното време, необичайно за този сезон, тъмното небе, предвещаващо всеки миг да завали. Щеше да има битка!

Но това не бе единственото нещо, за което си мислеше Драконовият лорд, тази вечер. През тези дълги часове на нощта започна да се замисля и за случилото се до този миг. В началото си мислеше, че ще е лесно. През дългият си живот бе участвал в не една или две битки, но това е нещо, което не бе и сънувал. Всеки човек, всеки потомък, даваше всичко от себе си за успеха, но дори и тогава той още се подлагаше на въпрос. Но на тяхна страна бе и магьосницата. Никой друг не знаеше нейната мощ по – добре от него. Не знаеше каква е силата на онзи Черен маг, но заедно с нея на тяхна страна нямаше как да не победят. Нямаха друг шанс!

Можеше да продължи още дълго така, но чу ревът на дракон. Нападнаха ги! Решаващият миг бе настъпил. Гледаше към вратата и знаеше, че всеки миг вътре ще нахълта някой войник, за да го викне. Но той щеше да е закъснял. Кийбал отдавна бе готов, облечен в доспехите си, с меч, готов още на мига да бъде изваден, той излезе, за да посрещне съдбата си.

Най-отпред на войската бе застанала магьосницата, възседнала великолепен бял кон, много по-голям от всеки друг, които някога бе виждал. Но дори това не можеше да го изненада, като ли един кон. Вече така бе свикнал с магията, че не можеше да си представи живота без нея.

Извърна глава от Магьосницата и погледна приближаващата се армия. И към тази гледка бе привикнал, но едно нещо му направи впечатление. Черна, по – черна и от нощта, колесница, водена от няколко ужасяващи демона. Човекът, ако това въобще можеше да се нарече човек, бе облечен в стара изръфана мания. Ръцете му бяха кости с плът по тях. Лицето му бе сухо и спаружено, като на някакъв немощен старец. Но този човек не бе стар. Лордът можеше да види силата в очите му и за миг тя го накара да трепне от ужас.

Без да каже и дума Магьосницата пришпори животното си и се запъти след Магът, които бе тръгнал към едни хълмове, встрани от битката. Те щяха да проведат своя собствена битка, в която присъствието на обикновените смъртни бе нежелателно. Но това не значеше, че ще седят безучастно в очакване на края. В мигът, в които Магът изчезна от погледите им тъмната му армия ги нападна. Кийбал даде знак на войниците си да го последват и сам се втурна пръв към врага.

Неговият меч бе един от първите, които се заби в плътта на демон. Първо го рани в гърдите, а после, с едно бързо движение, го обезглави. Цялото му лице и ризница се обля в кръв, но той дори не я усети, концентриран върху това да избегне атака на един войн.

Изведнъж, не знаеше колко време е минало, една стрела мина на сантиметри от лявото му ухо и улучи вратът на нападащият го в гръб варварин. Кийбал инстинктивно извърна глава в посоката, от която бе дошла. Замръзна на място.

Кирара бе застанала на коляно на скалите и с лък в ръка, изпращаше нова стреля, по поредният си враг. Изглеждаше така все едно никога няма да спре, дори и за да си поеме дъх. Постоянно около нея летеше огненият гущер и й носеше нови стрели, извадени от мъртвите или намерени на земята. Но Кирара не забелязваше това. Просто взимаше нова стрела от малката купчинка и се прицелваше. Рядко пропускаше целта си. Нищо не бе способно да наруши концентрацията й. Само от време на време се посъвземаше, дочула викът на Мнемет. Повдигаше глава и в мигът, в които го откриеше, нова стрела бе изпратена, за да спаси малкият й любимец.

Погледът му се премести към чудовището, които бавно пристъпваше зад гърбът й. Извика, за да я предупреди, но викът му бе приглушен от другите шумове на битката. Кирара дори не разбра за съществуването на демона, до момента, в които не се хвърли отгоре й с див рев. Нейните реакции се оказаха по-бързи и тя му се измъкна. Или почти. Ноктите на лапата му се впиха дълбоко в ръката й. Кирара загуби равновесие и падна. Демонът се надвеси над жертвата си, за да я довърши. Лордът наистина си помисли, че това е краят й, но тогава един меч се заби дълбоко в тялото на съществото и то издъхна. Жената бутна настрани тялото и бавно се изправи, държейки в ръка окървавеният меч.

Кийбал я поглеждаше от време на време, за да види как е. Бързо, и със сръчност, Кирара разкъса ръкава си и се направи от него превръзка. Ако някоя друга жена бе на нейно място би се оттеглила и върнала в лагера, поне за да й направят нова превръзка, но не и тя. Кирара отново зае предишното си положение и продължи да стреля, все едно нищо не се е случило.

Мъжът можеше да види изпълненият й с увереност поглед. Тя наистина бе Медейра, но ужасно променена. Неговата любима никога не би могла да се справи с онова чудовище както Кирара и след това да има сила да продължи. Така както всичко се бе променило, така й тя бе станала друг човек. Би искал да разбере в какъв човек се бе превърнал той самият, но надали щеше да има този шанс.

Всички тези мисли преминаха през главата на Драконовият лорд, като светкавица, докато той продължаваше да се сражава. Не можеше да си позволи и за един миг да се разсее, защото този миг щеше да се окаже фатален. Остави Кирара и нападна близкият до него враг.

Съвсем бе загубил представа за време. Дали боят бе започнал преди минути или са изминали часове? Наскоро бе започнало да вали и на небето се появиха светкавици. Повечето бяха най – обикновени, просто искаха да правят компания на дъжда, но другите.... Те не идваха от някъде другаде, а от двамата магьосници. На Кийбал му бе достатъчно само да види блясъкът им, за да бъде сигурен, че битката им още продължава.

Бяха минали поне три часа. Кийбал нямаше и идея откъде го знае, но вече все да се уморява, а това можеше само да значи, че е минало много време от началото на битката. От време на време вълните от светкавици прекъсваха, но после отново продължаваха. Искаше да разбере какво става там, но не можеше ни за минутка да се отдели от бойното поле.

Дори в този миг се сражаваше с едни грамаден варварин, които, ако вярно можеше да разпознава окраската им, бе нещо като вожд или поне генерал. Какъвто й да бе, се отличаваше от повечето им войници с по – добри бойни умения, които добре прилагаше срещу него. Умората и силата на война, не бяха от полза на Кийбал. Започна да се опасява, че няма да го победи.

Същото бе предположил и варваринът, защото ударите му станаха по – бързи и силни. Кийбал едва успяваше да се защити. Бавно заотстъпва назад, когато накрая не се препъна в вече изстиналото тяло на един от техните войници. Не можа да запази равновесие и падна на земята, изпускайки меча си. “Това ще да е краят!” помисли си той. И наистина очакваше всеки момент секирата на врагът му да го промуши.

Но тогава се случи чудото!

Ослепителна сребристо синя, на места дори виолетова, светлина разкъса мрака над бойното поле. Първо си помисли, че това е това е Васаго с неговият жезъл Рух. Не веднъж бе виждал мощта му, когато кралят го използваше срещу демоните. Но това не можеше да бъде той. Светлината бе различна, а и никога толкова продължителна. Бе друга мощ, много по – силна. Магьосницата!

Още с първите лъчи отвсякъде се разнесоха ужасни викове и стенания. Дори варваринът, които седеше пред него, изведнъж захвърли оръжието и се хвана за главата, стенейки от болка. Кийбал събра сили да се изправи, готов да убие врагът си. Така и обаче не му се отдаде възможност. Преди дори да бе вдигнал меча си, варваринът започна да се разлага. Разлагаше се като бързо остаряващ труп! Парчета суха кожа и плат изпадаха от него. Едната му ръка падна и се разби на парчета на земята, все едно бе от глина. След няколко мига от него не бе останала само купчина кости и прах.

Изненадан Кийбал се огледа около себе си. Навсякъде същото! Нямаше значение дали е демон или войн - те се превърнаха в прах под светлите лъчи. “Мъртви! Всички до един! – крещеше умът му. - След толкова мъчителни месеци победиха.” Лордът радостно посрещна прегръдките на бойните си другари. В главата му имаше само една мисъл – Победа!

Няколко минути след като и последното същество бе мъртво, светлината започна да намалява. До тогава Кийбал бе потушил малко избликът си на радост и бързо вървеше към източникът на спасителната светлина – мястото на битката между Магът и Бялата магьосница.

Той бе един от първите пристигнали. Скалите, растенията и дори самата земя бяха обгорени от светкавиците, които двамата магьосници са си разменяли. Всичко бе разрушено. Нямаше ни едно останало цяло дръвче или дори храстче. И в центърът на цялата тази разруха, припаднала, лежеше Магьосницата. Кийбал се приближи до нея. Не видя нищо, което да му покаже, че е ранена или дори мъртва. Просто бе изтощена.

Внимателно се наведе и взе в ръце. Дочу да я прошепва едно име:

-   Марадон.

Кой ме можеше да бъде той? Дали бе някой неин познат или дори Черният маг? За първи път се замисли, че така и не знае името на врагът им. Той винаги си бе останал Черният маг. Въобще нищо не знаеше за него и не искаше да разбере. Вече бе минало. Тъкмо се изправи, когато забеляза, че само на няколко метра от тях лежеше обезобразено тяло. Не бе нужно да го поглежда втори път, за да разбере, че това бе мъртвият Маг.

Въпреки умората си той донесе Магьосницата чак до своята палатка, където я остави на грижите на един лечител и се просна на близкият стол. Затвори очи и закопня за сън, който така и не получи. Вместо това продължи мислите си от сутринта. Бяха спечелили, трудно, но все пак успяха. Сега обаче се замисли дали това има толкова голямо значение, колкото му даваха? Кралствата винаги щяха да оцелеят. Не веднъж го бяха доказвали. Сега бе по – важно какво ще се случи с него. Войната си е война. Тук нещата никога нямаше да се променят, но в живота... Не мислеше, че ще може да се справи с живота в кралствата.

Мислите му бяха прекъснати от приближаващи се стъпки. Извърна глава и видя Магьосницата. Преди да успее да издаде и един звук, тя заговори:

-   Битката ме изтощи, но скоро ще си възстановя силите. Празнувай, Драконови лорде, и се радвай за победата си, защото тя ще бъде запомнена от мнозина и ще се бъде предавана от уста на уста, докато съществуват Десетте кралства. Ще се превърне в легенда, какъвто си и ти самият.

-   Ни една легенда не е безкрайна. Всичко трябва да си има своя край.

-   Така е. И тази ще има своят край, но не точно сега. Събери хората си и елате след час пред Водопадът на съдбата. Имам да ви съобщавам нещо. Може би дотогава ти ще откриеш онова, което толкова искаш да открие.

Преди Кийбал да възрази, жената се изпари във въздуха. Останал сам мъжът се замислен върху думите й.

В мига, в които се появи светлината и чудовищата започнаха да падат едно след друго, Кирара осъзна, че краят е дошъл. Останала без сили се строполи на земята и затвори уморена очи. Дори не усети кога Мнемет кацна до нея и се сгуши в рамото й. Мислите й бяха някъде далеч. Най-накрая бе настъпил така желаният край. И какво от това?

“Защо не умрях в битката? Защо?” мислеше си, лежейки, слушайки радостните викове на хората.

Накрая се взе в ръце и се надигна. Би могла да остане там поне до края на деня, ако не бе силната болка в ръката й. Много внимателно надигна превръзката и надзърна. По синьото около раната веднага заключи, че ноктите на съществото са били отровни.

Бе изправена пред кръстопът – дали да отиде в лечебницата и там да се погрижат за раната или да остави отровата да плъзне по цялото й тяло и бавно да я доведе до тъй компяната смърт. Защо й бе да остане жива? Бе загубила толкова близки хора – две дъщери, четирима сина, Тарн, заедно с още двама нейни братя, дори майка си. Но най – тежка бе загубата на Франар. От всички други само тази никога нямаше да може да понесе.

Взела окончателно решение, стана и тръгна към лагера. Нарочно избягваше групите войници, за да не я види някой. Стигна благополучно до своята палатка и влезе. Все малкото си лични вещи и си тръгна. Достигна едно по – широко място между палатките и се преобрази. Бе спазила обещанието си. Остана до край! Сега, обаче искаше да си махне от това място изпълнено само с болка, страдание и смърт. Летеше бързо, за да загърби завинаги това място. Искаше да отиде някъде, където можеше да е сама. И сама да умре.

Точно в уреченото време Кийбал и всички войни, които можеха да се движат, дракони и хора, се запътиха към Водопадът на Съдбата. Те наобиколиха малката поляна, докато самият Драконов лорд бе до самото езеро. Едва застанал и над водата се появи гъста мъгла, която обви цялата повърхност на водата. Надигна се и от там се появи тялото на Магьосницата. Тогава мъглата отново се снижи и застана на сантиметри над водата.

-   Надявам се, че си по-добре? – попита я Кийбал.

-   Все още съм слаба, но скоро ще се оправя. Важното е, че войната свърши.

-   Така е. Вече всичко може да се върне по старому.

-   Не точно така – поправи го Магьосницата. – Настъпи нова ера. Сега кралствата са и ще остават наистина десет, оставяйки верни на древното си име.

-   Но кралствата са само девет, ако се брои и Килехан. Откъде ще дойде десетото? – провикна се някой от тълпата.

-   Както вече казах – новата ера дойде, а с нея и момента да се създаде едно ново кралство за един нов народ – потомците на Драконовият лорд. На изток оттук, на половин ден летене, или един пътуване с кон, се намира цял град, които очаква своя народ. И ти Кийбал ще бъдеш кралят на това кралство.

При тези думи навсякъде около него, че чуха радостните викове на хората. Те викаха неговото име. Признаваха го за герой, защото без неговата помощ нямаше да успеят. Но след всеобщата радост едно лице, неговото, остана сериозно. Кийбал изкача, докато хората се поуспокоят и даде знак да се възвари тишина.

Повдигна глава към Магьосницата и заговори:

-   Няма да съм аз – около него се разнесе шепот, на които не обърна внимание. – Радвам се, че се върнах, но и двамата знаем, че това бе грешка. Това не е моето време. Друг ще ме замести. Искам само да се върна на онова вълшебно място, където да съм отново с моята любима Медейра.

-   Предполагаш, че ще постъпиш по този начин. И се радвам. Искаш да върна Франар, нали?

-   Точно така. Знам, че можеш. Ако някой от двама ни е достоен за тази чест, то това е той. Той бе подготвил хората и повел към битката. Когато се появих нямаше какво друго да направя за тях, освен да се бия редом с тях. Моята роля тук е незначителна в сравнение с неговата.

-   Тогава ще изпълня волята ти.

Вдигна ръце над главата си и в тях се появи познатата бяла сфера. Кийбал я прекъсна.

-   Преди да го направи искам да те питам нещо?

Магьосницата свали ръцете си, но сферата остана цяла. На лицето й се появи лека, закачлива, усмивка.

-   И какъв ще бъде въпросът ти?

-   От доста отдавна се чудя нещо и искам да разбера отговорът. Как е истинското ти име?

-   Файле.

-   Благодаря за всичко , Файле. Готов съм.

След миг бялата сфера го удари гърдите, обви тялото му и го скри от погледите на хората. Болката бе толкова силна, че закрещя. Но всичко продължи само миг и после дойде нищото.

 Бавно светлината изчезна и всички можаха да видях тялото на лорда, проснато на земята. Пръв при него отиде Кор. Бе припаднал. Мина близо половин минута преди да се раздвижи. Още преди да отвори очи прошепна името на любимата си:

Кирара.

Франар се бе върнал!

Кор потърси с поглед майка си, но не я откри. Не знаеше защо я няма, но бе сигурен, че скоро ще дойде. Без да си губи времето подхвана под ръка баща си и му помогна да се изправи. Сега той се чувстваше много по – добре. Уморен и целия в рани от битката, но добре. Погледа Магьосницата, която тъкмо заговори:

-   Няма смисъл да търсиш любимата си. Веднага след сражението тя замина.

-   Защо?

-   Защото бе дала обещание – да остане до твоята, или по-точно до страната на Драконовия лорд, докато не умре, или да победим. Войната свърши и нищо не я задържаше тук. Искаше да се махне по-далеч от Кийбал.

-   Но той си отиде завинаги?

-   Не съм сигурна за последното, но иначе си прав. Той си отиде, но тя не го знае.

-   Трябва да я открие.

Франар й обърна гръб и понечи да се върне в лагера.

-   При това бързо, иначе ще бъде твърде късно.

-   Какво?! – извика изненадано мъжът, извърнал глава, за да го погледне.

-   При тази битка бе ранена от демон. Отровата бавно се разпръсква в тялото й и тя не прави нищо, за да се бори срещу нея.

-   Защо? Не разбирам.

-   А ти какво би направил ако бе на нейно място и си мислеше, че завинаги си я загубил? Отгоре на всичко всеки ден пред очите й бе човек, който си разхожда наоколо с тялото на любимия й и дори се държеше като него. Тя много страдаше и искаше да сложи край на всичко. Нямаше силата да го стори сама и затова се оставя на отровата.

-   Няма да позволя това да се случи. Ще я открия!

Франар бързо се запъти към лагера, за да се подготви да замине. Времето не бе на негова страна. Бе забравил за всичко друго освен скъпата си Кирара. Не можеше да позволи това да й се случи. Не можеше. Той бе виновен и сега трябваше да оправи онова, което бе сгрешил.

Докато приготвяше нещата си в главата му навлязоха различни спомени. Месеците, през които Кийбал бе в тялото му, всяко негово действие или решение. Все едно през цялото време е бил там и го е наблюдавал, скрит някъде дълбоко в подсъзнанието му. И дори много повече... Всичките мисли, всичките спомени на Кийбал, докато бе в него, сега се явяваха през очите му. Достатъчно му бе да затвори очи и можеше да види Медейра, такава каквато бе за лорда. Франар откри прилики с Кирара, но никога не би могъл да обича онази жена. Дори и за миг. Сърцето му... душата му... бяха отдадени единствено на Кирара.

Спомни си и още нещо, което можеше да му се окаже от полза. Самата битка и моментът, когато лордът видя как онзи демон я нападна, но тя се спаси. “Тогава трябва да се е случило”, повтаряше си той, докато проверяваше да не е забравил нещо. Междувременно при него дойдоха няколко от войници му и изявиха желанието си да му помогнат. На драго сърце прие помощта им.

Слез по-малко от половин час Франар замина.

През следващите два дни пътуваше все на север в търсене на някакви следи от Кирара. Нарочно бе поел в тази посока - натам бе пътя към пещерата им. Мястото, където бяха прекарали толкова голяма част от съвместният си живот. Нямаше къде другаде да е отишла. Но колкото повече време минаваше, толкова повече се притесняваше, че няма въобще да я открие или ще бъде прекалено късно. Отхвърляйки мрачните си мисли Франар не преставаше да претърсва земите. Не си даваше почивка дори, за да се наспи два - три часа. Волята му и силното тяло му даваха нужната сила, за да продължи търсене си.

И накрая той успя! Откри я, но не и без чужда помощ.

Бе късен следобед, когато прелиташе през една, обрасла с дървета, долина. На пръв поглед не откри нищо и смяташе просто я да подмине, когато чу, познато до болка, пискане. Мнемет! А там, където бе той, бе и Кирара. Надигна глава и се заоглежда областта. Откри малкия гущер близо до голям дъб.

Приближавайки се забеляза, че до дебелият му ствол има тяло. Нямаше съмнение, че това е Кирара. Сърцето му заби по – силно от всякога. Бързо се приземи и приближи към нея, заповядвайки на Мнемет да млъкне.

Дали бе заради писъците на гущерчето или от шумът, които Франар направи, когато се приземи, но очите на Кирара се отвориха. “Жива е!”, извика всяка частица от съзнанието му.

Тя го погледна и немощно прошепна:

-   Лорде...

-   Опитай отново – прекъсна я усмихнат. - Драконовият лорд си отиде.

-   Франар. Жив си! – направи дълга пауза, гласът й звучеше уморено. - Вече е прекалено късно за мен... Скоро ще умра.

-   Недей да говориш такива неща. Няма да го позволя. Имам нужда от теб, Кирара.

-   Така ми кажа и той, когато...

-   Знам – отново я прекъсна. - Помня всичко, което се е случило и дори повече. Но аз не съм Драконовия лорд и ти го знаеш. Казвайки онези думи той имаше предвид тялото ти и спомените, които се бяха събудили у него. Аз имам нужда от теб, Кирара. Теб и никой друг!

Уморена Кирара затвори очи и облегнала глава назад. Вече нямаше сили за нищо.

-   Ще се научиш да живееш без мен – тихо промълви. – Ще се влюбиш в някоя друга, както се влюби в мен, след смъртта на предната си партньорка.

-   Не мисля, че е възможно. Ти си първата и единствена ми любов. Ти ме научи какво е любовта. Кажи ми сега как да живея, след като толкова дълго време съм те обичам? Кажи ми как ще се науча да бъда без теб като всяка сутрин, когато видя лицето ти, благодаря на боговете, че си до мен. И това не е от сега, а от мига, в които дори преди първата ни целувка. През първите години постоянно се страхувах, че ще ти омръзна и ще ме оставиш. Направо не можах да повярвам, когато ми съобщи, че ще имаме деца. Причината не бе само заради това, но и защото така щях да бъда до теб. Не е толкова лесно да се откажа от теб, колкото си мислиш.

През цялото време, докато говореше, Кирара го гледаше съсредоточено. За нея нямаха значение думите му, а онова, което прочете в очите му. Събра сили и протегна ръка към него. Докосна едната му буза и прошепна:

-   Плачеш.

И наистина по страните му се стичаха сълзи. В началото се опита да ги скрие само за себе си, но като я гледаше толкова бледа и безпомощна, не можеше да се сдържи.

-   И защо не – отвърна й. – Да не си мислиш, че ми е приятно да гледам как единствения човек, на който някога наистина съм държал, умира пред очите ми и да не иска да му помогна.

-   Прекалено е късно.

-   Не е, все още можа да ти помогна и ще го направя, независимо дали го искаш или не.

Кирара нямаше ни силата, ни нужната воля, за да му противоречи. Затвори очи и скоро се унесе в сън. Тези дни бяха ужасни. Болката в рамото... умората... изтощението... Едва бе стигнала до това място и се надяваше никой да не я открие, но това стана. И то не някой друг, а човекът, които си мислеше никога повече да не види. Защо тук? Защо сега? Вече нямаше значение. Тя знаеше, че дори да има някакъв шанс да се оправи – той е нищожен. Нямаше смисъл да се надява, че ще се спаси. Бяха закъснели... Твърде закъснели...

Докато Кирара вече бе приела съдбата си, Франар не можеше да го стори. В раницата си носеше всичко, което може да му потрябва, за да се погрижи за раната и отровата. Зае се на работа! Близо час се занимаваше с промиването и превързването на раната с най – различни билки. И преди бе виждал такива рани и знаеше с какво трябва да се лекуват, но не можеше да бъде сигурен, че ще успее. Нуждаеше се от истински лечител, а такъв можеха да открият само в техният лагер. Колкото и да не му се искаше да я мести, и без това бе толкова слаба, но нямаше друг избор.

Вече свършил, извади одеялото си от раницата и я зави с него, за да я предпази от насрещния вятър. Преобрази се и много внимателно я взе в лапите си. Направи знак на Мнемет да го последва и отлитна. Летеше с всички сили. Въобще не го интересуваше, че всяка част от тялото му, го боли. Но той продължаваше и продължаваше.

Чак час или два след залез Франар видя наблизо малко селце и реши да отседнат там. Трябваше да смени превръзката на Кирара, а и не бе сигурен, че ще може да лети още дълго. Без да се замисли втори път се запъти натам. Още от далеч видя хан и реши да отиде направо там.

Въпреки, че бе тъмно няколко души го видя да се приближиха и започнаха изплашени да викат и по този начин да събудят няколко от близките къщи. Франар дори не ги забеляза. Приземи се точно пред входа на ханът и без да пуска от ръце Кирара, влезе вътре. Също умореният Мнемет веднага откри удобен момент да се сгуши на шията му.

Намери свободна маса и остави Кирара сама да седне на близкия стол. Това бе един от редките моменти, в които бе в съзнание. Изправи се и потърси с поглед собственикът. Бе мъж на петдесет години, едър или по – скоро дебел, човек. Приближи се, хвърли върху масата десетина жълти монети и каза:

-   Иди и приготви някоя свободна стая. Ако в селото има лечител нека да го доведат.

-   Разбира се, господине.

Мъжът изостави останалите си задължения и веднага се зае с работа. Бе видял какъв е Франар и не искаше да си има неприятности с такъв като него. Но това не се отнасяше и за някои от другите посетители. Преди Франар да бе направил и две крачки, чу някой да подвиква:

-   Тук няма място за същества като теб. Взимай жената и се махай оттук.

Франар се обърна в посока, откъдето се бе чул гласа. Мускулест мъж, сигурно някой местен фермер, и няколко негови приятелите, заплашително се изправиха. Вбеси се. Цялата ярост, които бе насъбрал последно време в себе си, се появи на бял свят. Как само мразеше хора като тези. Мислят се за по – добри от другите. Спомни си за първите седмици в лагера, когато постоянно му се налагаше да се справя с подобни вражди между неговите и другите, войници. Добре, че Кирара му помагаше, че иначе никога нямаше да може да се справи. Тогава се държеше добре и се опитваше да открие мирно решение на нещата, но сега мислеше да ми даде да разберат.

Обърна се и го изгледа злобно.

-   Нещо против потомците ли имате?

-   Да, имам. Особено срещу гадни същества като теб, който знаят само да разрушават. Тук няма място за такива като теб.

И малкото търпение, останало у Франар, изчезна. С няколко бързи крачки се приближи до мъжа и го хвана за ризата. Вдигна го, така че краката му да се вдигнат във въздуха. Неподготвен Мнемет замалко да падне от рамото му, но се захвана по – здраво и разпери крила, за да задържи равновесие. Забравил за огнения гущер, Франар заговори:

-   Тези гадни същества месеци наред се бият, така че вие да сте живи. Ако толкова си мислиш, че сами можеше да се справяте защо не отидохте вие да се биете с демоните. Ще ти кажа – защото се страхливци. Всички смели мъже са там и сега празнуват победата, за която толкова копняха. Лично познавам краля ви и като му кажа как сте се държали с мен и Кирара, няма да има нищо против това да изпепеля селото ви до основи. А аз мога да го направя. И вие няма да ме спрете. Само ми дайте повод и...

-   Франар. – тихо прошепна Кирара.

Франар извърна глава и срещна погледът й. Гласът й го върна в действителността. Бързо пусна мъжът и коленичи до нея. Погали я грижовно по лицето.

Хванал я нежно за раменете, я попита:

-   Какво има, мила? Добре ли си?

-   Уморена съм.

-   Знам, но след малко ще те оставя да спиш. Мислиш ли, че ще можеш да станеш?

Без да има сили да говори, тя поклати глава.

-   Няма нищо, мила. Всичко е наред. Скоро ще се оправиш. Готова ли е вече стаята?

Последните думи бяха обърнати към собственикът, които тъкмо се върна. Щом чу въпросът се стресна, но след малко се овладя и с леко трептящ глас отвърна:

-   Разбира се, разбира се. Само трябва да ме последвате.

-   А лечителят?

-   Изпратих момчето да го повика, скоро ще е тук.

-   Добре.

Франар сложи ръката на Кирара около вратът си, я дигна и тръгна след собственика. Стаята бе като всяка друга, която може да се види в един подобен хан или страноприемница – две легла и маса с столове. Прозорецът бе с изглед към селото. В тази тиха и спокойна нощ то изглеждаше наистина красиво. Франар обаче не обърна внимание на нищо от това.

Докато поставяше Кирара да легне и я зави със завивката продума на собственика:

-   Нека щом лечителят пристигне, веднага да дойде.

Щом още веднъж се увери, че любимата му е добре, изтощен се стовари върху другото легло и затвори очи. Искаше само един миг почивка. Без да иска тази малка почивка се превърна в дълбок сън, които бе прекъснат от почукване по вратата. С видно нежелание, се изправи и отиде до вратата. Отпред го чакаше лечителят, които бе повикал. Възрастен мъж, леко прегърбен, почти без коса по главата си, подпиращ се на тоягата си. На гърба си носеше малка торба.

-   Разбрах, че сте искали моята помощ.

-   Така е – отвърна Франар, докато мъжът влезе вътре и остави нещата си на масата. - Искам да превържете една рана. Тук имам нужните билки.

-   Нося си със себе си всичко необходимо.

-   Не се й съмнявам, но нищо, което носите в торбата си, няма да помогне.

Франар се приближи до Кирара махна превръзката, която бе направил. Любопитен, старецът надникна над рамото му и погледна раната. Мястото бе надуто и почервеняло, а самата рана -започнала да почернява. Нямаше и помен от зарастване.

-   Никога преди не съм виждал подобна рана. – продума старият лечител.

-   И се надявай никога да не видиш.

-   Не съм сигурен, че мога да помогна.

Франар се изправи и седна на леглото, опирайки гръб у стената.

-   Единственото, което искам от теб е да почистиш и превържеш раната. Нищо повече. Ако успея до утре по това време ще е в бъде в ръцете на хора, които си разбират от този тип работа.

-   Ще направя всичко по силите си, но какво е причинило тези рани?

-   Демон.

Това бе последното, което Франар изрече. Показа на лечителя къде са билките и пак се излегна не леглото, затворил уморено очи. Само от време на време хвърляше по някой друг поглед към стареца, за да се увери, че си върши добре работата. Искаше да продължат пътя си, но знаеше, че ни тя, ни той ще извържат още дълго без почивка. Изчака го, докато си тръгна и отиде да види как е Кирара. Засега спеше и това бе добре. Искаше да последва примера й, но въпреки умората и желанието си не можеше да го стори. Страхът, че състоянието й може да се влоши, не му даваше и миг покой. Намести се по – удобно на стола и остана да я наблюдава.

Въпреки желанието си, заспал. Събуди го леко докосне по ръката му. Отвори рязко очи и се загледа в жената. Кирара бе отвори очи и го наблюдаваше. Франар се наведе над нея и оправи малко завивката й. Усмихна се загрижено и тихо каза:

-   Не стой будна, а се опитай още малко да поспиш. Трябва да пестиш силите си.

-   Трябва да ти кажа нещо. Важно е.

-   Може да почака.

-   Вече не искам да умирам... Не мога да си го позволя.... Няма да го преживеш.

-   Кое?

-   Да живееш без мен. Не искам моята смърт да унищожи живота ти.

При тези думи Франар просто нямаше как да се усмихне развеселен. Нежно я милва по лицето, прошепна:

-   А ти продължаваш да твърдиш, че аз съм по – големия глупак. Как може да унищожиш живота ми като това си ти. Не се опитвай да спориш, а вземи още малко да поспиш. По – нататък ще продължим разговора ако искаш.

С видно недоволство Кирара се подчини, обърна се на другата страна и затвори очи. Франар тъкмо си помисли, че е заспала, когато чу гласът й.

-   Франар.

-   Кажи, мила.

-   Прегърни ме. Бях толкова самотна. Искам да знам, че си до мен.

-   Сега и завинаги. – увери я той.

Още докато произнасяше тези думи стана и повдигна завивката, за да легне до нея. Внимателно я прегърна и притисна леко към себе си, така че да не й причини болка. Видя уморената й усмивка, докато бавно заспиваше. Франар обаче не можа. Лежеше до нея и постоянно си припомняше думите й. Тя искаше да живее! Нейната воля бе най – силната противоотрова на света. Вече не й съмняваше, че накрая ще победят отровата. Скоро отново щеше да си бъде същата – жизнена, радостна, вечно усмихната.

Останалите няколко часа той ги прекара в лека дрямка. Накрая, близо два часа преди да се зазори стана и се приготви да продължат пътя. Не искаше да я буди, което бе трудно изпълнимо, особено заради Мнемет, които бе започнал да писука, затова много внимателно в взе в обятията си и излезе навън. После се преобрази и продължи по пътя си. Ако бе бърз до края на денят трябваше да са стигнали.

Следобед се намираха в лагера. С последни сили Франар остави Кирара в ръцете на лечителите и се просна на едно от леглата. Още преди да бе докоснал чаршафите бе заспал. Последните дни бяха изсмукали всичките му сили. Единственото, което можеше да направи, бе да почива. Нямаше сили дори да отвори очи, за да види как е любимата му. Бе направил всичко по силите си, за да я доведе. С нищо друго не можеше да й помогне. Беше си заслужил тази почивка и сега щеше да получи.

Събуди се рано на следващата сутрин и първото, което направи бе да види любимата си. Чисто чудо е, че е още жива. Това бяха думите на лекарите, но Франар знаеше, че това чудо е самата тя. Бе слаба, и още имаше опасност за живота й, но той знаеше, че тя няма да се предаде толкова лесно.

Франар не искаше да се отдели от любимата си. Всеки път, когато тя се събуждаше той бе при нея и щастлив й се усмихваше. “Видя ли? Щом си още жива, няма как да не се справиш и нататък. Ти вече победи.” Това бяха неизречените думи, които тя четеше в очите му и които й даваха сили да продължи. И се надяваше накрая наистина да спечели.

Първите дни бяха най – тежки и критични. Тогава Франар съвсем не се отделяше от нея. Почти не се хранеше и дори и да искаше, не можеше да заспи, без да знае, че ще е добре. Кор, които се притеснява за баща си, толкова колкото и за майка си, заповяда да пренесат едно легло до това на Кирара, за да може Франар да спи там. Не веднъж, когато виждаше, че баща му е уморен, го караше да отиде да си почине. А когато той отказваше, му викаше:

-   По-добре ме послушам и си почивай. Нали не искаш, когато майка се оправи, да те завари болен. Само си помисли, как се реагира. Не би искал да я разстройваш, особено след едно толкова тежко боледуване.

Тези думи винаги подействаха и Франар веднага се подчиняваше. Не искаше да се стигне чак до там. Дори не искаше да си представи какво би си помислила Кирара, като го видеше слаб, недоспал и уморен. Точно затова се грижеше за себе си, колкото се може по-добре.

Дните бързо минаваха един след дълг. Голямата част от войската на Десетте кралства си бе тръгнала. Кралете трябваше да се върнат в кралствата си, войниците – при семействата си, които не бяха виждали от толкова дълго време. Кор също го нямаше. Няколко дни след завръщането им в лагера, Франар го изпрати с почти цялата им войска в новият град. Искаше, когато с Кирара отидат там, тя да завари един нов град, пълен с живот и радост.

Но това бе нещо второстепенно. Кирара наистина щеше да се оправи. Още бе слаба, но си бе върнала предишния дух и жизненост, която той толкова обичаше в нея. Дори на няколко пъти настоя да стане и излезе от палатката, но Франар не й позволяваше. Без да възрази тя се подчиняваше и отново си лягаше. Той оставаше при нея, за да види дали няма да има нужда от нещо или, каквато бе истината, защото не искаше да се я остави и за миг сама. Достатъчно дълго бяха разделени.

Един такъв следобед, докато седеше до леглото й, я попита:

- Би ли искала да бъдеш кралица?

Досега дори не й бе споменавал за предложението на Магьосницата, но и нямаше и причина да го прави. Защо му бе да я обсипва с глупости? Но вече не можеше да го отлага. Сам не можеше да реши. Бе му все едно дали ще е крал или не, стига да бъде с нея. Нека тя да направи този избор.

- Кралица на едно сърце? – попита шеговито Кирара.

Франар също се усмихна, но поклати глава.

- Отдавна вече си кралица на сърцето ми, но мога да те направя истинска кралица - с кралство, дворец и хиляди поданици – за миг замълча и се ухили самодоволно. - Има само едно условие.

- Не се й съмнявах, че има някаква уловка.

- Трябва да станеш моя жена.

- Ако наистина ме искаш, съм съгласна. Не ми е нужно кралство за подарък.

- Дори и аз след век – два си омръзнем? – уж случайно й подхвърли.

- Щом досега не сме си, защо мислиш, че може да стане?

Нямаше смисъл да отвърне на въпроса й. Приближи се още малко към леглото и я дари с дълга целувка. Това е най – добрият отговор, които можеше да се даде.

Радостна Кирара обви ръце около шията му и го придърпа още по – близо към себе си.

Няколко дни по-късно потеглиха. Между него и Кирара имаше няколко по-сериозни спора, все относно нейното пътуване. Франар настояваше да я носи, или тя да се кажи на гърба му. Кирара настояваше да се преобрази и да пътува като дракон. Франар бе бесен! Тя още не бе оздравяла напълно, за да може да има нужната сила да измине целият, или дори половината, път. И дума не можеше да става по въпроса.

Накрая Кирара се наложи да се примири, под заплаха от страна на Франар, че ще я върже с окови, за да не може да се преобрази. Мисълта да се озове в окови винаги я бе ужасявала и той добре знаеше това. Не искаше, но нямаше друг избор. Не можеше да й позволи да го направи.

И така те пътуваха към техният нов дом.

След като бяха изминали повече от половината път, когато Франар се разпореди някой от хората им да тръгне напред и да ги предупреди кога ще пристигнат. Кирара не можа да разбере защо му бе да го прави, но така и не го попита. Бе уморена и скоро заспа. Събуди се от гласа на Франар:

-   Хей послапанке. Не искаш ли да видиш новия си дом?

Кирара сънено се усмихна и проследи погледът на любимият си. Бяха застанали на един хълм, а в далечината, точно пред тях, се намираше огромен замък. Какъв ти замък – той повече приличаше на връх на планина. Огромен бял замък, с кули издигащи се на стотици метри от земята. Дори и от това разстояние можеше да види, че по цялата му височина имаше нещо като полукръгли отвори, наподобяващи входове на пещери. Това бе най-подходящото място за живеене на потомците! Под него имаше построен град, също толкова красив и голям, колкото и самият замък. Това не бе град построен за обикновени хора, а за потомците.

В очите на Кирара се появиха сълзи. Толкова бе красиво. Преди да каже и една думичка, Франар я изпревари:

-   Кор ми съобщи, че по земите ни има още няколко такива градове, но това е най – големия и тук ще бъде нашата столица. Територията ни е огромна. Освен това нямаме определени граници. Можем спокойно да разпростираме земите си в посока на Незнайните земи. Там никой не е стъпвал от стотици години, така че ние ще сме първите. Е какво, съжаляваш ли, че не искаш да си кралица на това кралство.

Кирара го погледна и се усмихна.

-   Искам да съм кралица, но само ако ти си моя крал – посочи с ръка долината. – Иначе дори това прекрасно място няма да ми се стори толкова прекрасно колкото е.

Франар приближи муцуната си до лицето й и нежно го потри в едната й страна. Тя обви ръце около масивната му шия и го целуна. За първи път от много дълго време почувства, че всичко ще бъде наред. Войната и злото, която идваше с нея си бяха отишли завинаги. Всичко се бе наредила.

Новият век, обещан от Магьосницата, наистина настъпи.

Седмица от пристигането на краля и кралицата в техният нов замък, имаше голямо празненство. По покана на Франар дойдоха всички крале, за да отпразнуват тяхното възкачване на трона. За да може всички да дойдат на време бяха изпратени дракони, които да ги доведат, заедно с няколко от придружените си.

Сега всички се намираха в най – голямата зала. Също като самият замък тя бе направена изцяло от бял камък. Стените й не бяха гладки, както по подобаваше да бъдат, а напомняха на грапавите стени на пещера. За да може тази представа да е още по – очевидна на тавана имаше множество сталактити, някой от които достигаха до самият под и така играеха ролята на колони. Огромните прозорци, с червени завеси, гледаха към вече спящият град. Някой от гостите бяха насядали пред отрупаните с изящни ястия маси, а други, заедно със своите дами танцуваха на фона на нежната музика.

Франар бе застанал с няколко от кралете и други приближени, близо до една от малките маси, и обсъждаха устройството на замъка. Всички бяха тук, дори и крал Васаго, освен Кирара, която още се бавеше. Тъкмо говореха за охраната, когато изведнъж музиката спря и всички се загледаха към огромните стълби откъде едната страна на залата. Франар също го направи.

Всички останаха смаяна от гледката. Облечена в изящна тъмно синя блестяща рокля, Кирара бавно слизаше по стълбите. На главата си носеше малка корона, наподобяваща тази на Франар. Той никога преди не я бе виждал в тази светлина. Дори не си я бе представял в рокля. Случваше се понякога да носи някоя от онези обикновен поли и нагоре риза, но това... За миг дори се запита дали това наистина е тя. Толкова се изненада, че не разбра, кога бе изпуснал чашата си и тя се разби на пода.

Като замаян се приближи към нея точно преди кракът й да докосне пода на залата, подавайки й ръка като същински кавалер. В отговор получи една от така любимите му усмивки. Развеселен се обърна към нея.

-   Е хайде, признай си. Къде е моето момиче? Не може да си ти?

-   Колкото и да не ти се вярва, аз съм си.

-   Искам доказателство.

Тогава тя се приближи до него и го дори с дълга целувка, която предизвика тихо кикотене, след гостите. Усмихнат, притиснал я към себе си, високо каза:

- Наистина си е тя. Единствена и неповторима.

Пусна я, подхвана под ръка и поведе към останалите гости. Истинското празненство едва сега започна.

Късно същата вечер, след като всички гости си тръгнаха уморени по стаите, двамата останаха сами. Кирара седеше пред голямото огледало в стаята им и внимателен разрешваше косите си. Една от прислужничките й предложи помощта си, но кралицата отказа. Така и не можеше да свикне с факта, че си има прислуга, която можеше да върши всичко това вместо нея. Ако трябваше да бъзе честна със себе си, се съмняваше дали въобще близките десетилетия ще свикне. Оставяйки това настана искаше поне за малко да остане сама. Не че бе възможно. Излегнал се на леглото, дяволито усмихвайки се, Франар я наблюдаваше.

- Днес наистина ми бе трудно да те разпозная. Изглеждаше като същинска кралица.

- Постигнах го благодарение на една от прислужничките. Преди време е била помощничка на съпругата на богат лорд и разбира от тези неща. Аз просто си седях и да я оставя тя да ме облече и оправи косата. – остави гребена на масичката и тихо добави. – Не се чувствам като кралица.

- Да не си мислиш, че аз се чувствам като крал? Спокойно мога да обърна гръб на всичко това и да се върна обратно в старата ни пещера. Стига и ти само да си с мен. Беше ни добре там, нали?

- Наистина ни бе, но вече не можем да се върнем там. Прекалено много неща се случиха, за да можем да продължим, откъдето оставихме. Ние направихме своя избор и не можем да го променим. А и защо ни е? – приближи се. - Не ми се ще да се връщам в онзи живот, изпълнен с мрачни мисли и спомени. Предпочитам да останем тук, където миналото няма власт, а бъдещето ни очаква.

Седна до него и го прегърна, сгушвайки се в него. Ръцете му нежно я обвиха и притиснаха към него. Затворил очи в наслада, прошепна:

- Обещавам ти, че това ще стане. Не само тук, но и въобще в Десетте кралска. Ще настъпи мир, които нищо няма да разруши. Драконите ще запазят този мир. Не забравяй - настъпи нова ера... ново начало.

Повече не говориха.

Останаха прегърнати, загърнати в своята любов. Светът не съществуваше. Дори и нощта бе замряла, за да ги остави сами. Единственото, нейде в далечината, се чуваше тихата любовна песен на щурците.

                                               КРАЙ