Родена да умре

Обожавам Хелоуин.

Сигурно сте чували същите думи от хиляди хора, но все пак за мен е така. Възхищавам се на изкуството да твориш образи върху тикви. Или да превръщаш най-обичайните неща в нещо плашещо и ужасяващо. В тази една нощ нашите прадеди са отдавали почит на отминалата година и дали началото на новата. Когато призраците на миналото идват при нас и заедно празнуват. Нощта, в която чудовищата придобиват външен вид и се сливат с нас, простосмъртни, които искат да скрият истинската си същност зад пластмасова маска и няколко пласта грим.

Това е нощта, в която мрака става част от нас и ти част от него.

Това е нощта, в която съм се родила.

Майка ми често се шегува, че съм нейния малък тъмен ритуал. И това не е само заради черната ми права коса или бледа кожа. Родила съм се точно в дванадесет часа вечерта, мигове преди да бие последния удар на часовника. Майка ми била облечена като вещица по време на партито в къщи. Дошла съм на този свят като изненада, защото терминът й е бил след почти две седмици. Може би по-рано, но напълно готова за света.

Това е моята историята. Аз съм Самхайн (Савин) Джоунс, името пак е идея на майка ми, но си го харесвам. На осемнайсет съм, или почти, тъй като още не е бил дванадесетият час, но остава малко. Нямах търпение да стана официално пълнолетна.

Никой обаче не ме предупреди, че това е денят, в който щях да умра.

Бях на най-големия купон в града и се забавлявах с цялото си сърце. Тази година бях, Одета, прекрасната принцеса лебед. Колебаех се дали да не бъда Одилия, но играех ролята на Одета малко по-добре. Да, харесвам балет. Признавам, че съм омагьосана от Хелоуин и имам доста неща, която са свързани с него, но не чак някакъв готик маниак, който цяла година да се облича в черно и да има черепи по себе си. Само от време на време. Освен това никога не съм харесвала “стандартните” костюми за празника. Че какво му е толкова интересното да се правиш на зомби или вампир, Зоро или поредния пират за момчетата. Или път да имаш котешки уши или островръха шапка или изкуствен нос. Признавам си, че през годините съм била някой от тези неща, но поне съм се старала да бъда уникална.

И ето как тази година се превърнах в прекрасната Одета. Цялата в бяло, с истински пера на лебед с прибраната си коса, пристъпвайки на пръсти около останалите. Не бе никак лесно, но се опитвах да остана максимално автентична на фона на техно музиката и поне стотината други тела танцуващи около мен. Поне Джейн, най-добрата ми приятелка бе все още близо до мен. Този година бе решила да бъде вещица, но замени стандартният черен цвят с... розово. Не ме питайте защо и как, но с автентичен костюм на вещица, с пелерина и толкова малка поличка, че ако баща ми ме види с такава първо ще припадне, а след това щеше да ме затвори завинаги в стаята ми. С решетки на прозорците, защото знае, че мога да излизам от време на време през него.

Минаваше десет, когато за първи път го усетих. Нечии поглед вперен право в мен. Със сигурност имаше хора, който ме наблюдаваха, особено сред момчетата. Бях свикнала с тях и дори тези, който го правеха открито и настойчиво, не събуждаха у мен дори подобие на това чувство, което изпитах сега. Все едно някой не оглеждаше само тялото ми, а искаше да надникне дори в най-закътаните местенца на душата ми. Бе като да съм гола насред тълпата.

Спрях да танцувам и се огледах, но очите ми не се спряха на никой. А и чувството бе изчезнало. До голяма степен, но не напълно. Продължи да лази по тялото ми като трепет, напомнящ за себе си.

Игнорирах го и продължих да се забавлявам.

Докато не го почувствах отново, много по-настойчиво. Този път успях да го проследя, но когато видях мъжа пред себе си светът си ме преобърна. Не знам дали времето спря или аз бях замръзнала в него. Забравих за всичко и всички. Все едно светът бе само престанал да съществува, оставяйки зад себе си като мен и него.

На външен вид бе на моята възраст, или поне така предполагам, защото носеше маска, която покриваше цялото му лице, освен очите. Никога преди не бях виждала толкова наситено зелени очи. Още в първия миг, когато погледите ни се срещнаха знаех, че той е този, който усетих по-рано. И знаех, че това е нищо в сравнение с усещането, което изпитвах сега, когато и аз го гледах. Имаше къса черна коса. Добре крита под маската и голямата шапка.

Маската бе на гарван, но само за тези, който не знаят какво е в действителност. Да, имаше формата на глава на гарван, и клюн. Отстрани бе покрита с пера, блестящи по такъв начин на светлините, че нямаше как да не бъдат истински. Те покриваха цялата маска, преплитайки се с дългата му, поне до раменете, коса. Поне предполагах, че е дълга, защото я бе завързал на една страна. Бе по-висок от мен, добре сложен, макар че тялото му бе скрито под фина черна пелерина. Спомних си, че някога съм виждала подобни образи – приличаше на някой от докторите през Средновековието, по време на Черната смърт, който носят подобни маски, пълни с билки като опит да се предпазят от болестта.

Но гледайки го, застанал над в ъгъла, наблюдавайки ме, ми напомняше повече на сянка, част от нощна, отколкото на някакъв си там лечител. Дори повече, той като че ли бе самата Черна смърт.

Странни мисли, но точно това изпитвах.

Мъжът се отдръпна от стената с плавното движение на хищник, поклони ми се, сваляйки шапката си и просто... изчезна. Едно мигване и не бе там.

Започнах да го търся, но така и не успях да го открия.

- Савин какво правиш там? Ела насам. – подвикна приятелката ми.

Родителите ни бяха позволили да останем до късно, но камо при условие, че сме постоянно заедно. Дори до тоалетната не можех да отида сама. Много тъпо, но знаехме, че го мислят за наше добро и бе по-безопасно да ги послушаме. Освен това тази вечер не носех чантата си, което значеше и без телефон под ръка, защото бе в чантичката на Джейн. Едно момиче трябва винаги да бъде предпазливо. Или поне в повечето случай.

Върнах се при приятелката си, която тъмно танцуваше с някакво момче облечено в идиотски костюм на череп. Е, бе само от кости, но изглежда имаше добро телосложение. Достатъчно да привлече скептичния и малко хищнически поглед на приятелката ми. Щом станеше въпрос за години момчета, тя бе като магнит.

Лично тази вечер се интересувах единствено от музиката, забавлението и онзи загадъчен тип. Исках да го открия. Да го видя по-отблизо.

Накрая не аз, а той ме откри.

Така неочаквано както бе изчезнал се появи и пред мен.

Заговори и гласът му бе толкова дълбок и прекрасен, че ме омая като сирена своята жертва. Успях да доловя в него едновременно съблазън, но и малко присмех.

- О, прекрасна моя Одета, истинска ли си или само илюзия, родена от неизречения ми копнеж?

Като отговор на малкото му предизвикателство, изведнъж музиката се промени. Отново бе техно, но под него разпознах основната мелодия на Лебедово езеро. Заех поза. Като по команда тълпата около нас се отдръпна, давайки ми нужното пространство.

Започнах да танцувам. Сякаш аз наистина бях Одета изпълняваща своя танц пред любимия човек. Бях нея, но и бях самата себе си. Всяка нейно движение бе й мое. А всеки нов елемент разкриваше парченце от собствената ми душа.

Ту си приближавах, ту се отдалечавах от него. Почти докосвайки се. Почти бъдейки един до друг, но никога напълно. Само очите ни не се откъсваха едни от други.

Един последен подскок и бях в ръцете му. Този път светът наистина се изгуби за мен. Виждах само очите му и усмивката, прикрита в сенките на маската. Когато ме завъртя с престижността на професионален балетист, сърцето ми заби толкова силно, че сигурно всичко можеха да го чуят. Той определено, защото се усмихна дори по-широко.

Продължихме да танцуваме още малко. Сега той водеше, защото бях зашеметена от тръпката, която се бе върнала и сякаш по цялото ми тяло минаваше електричество. И за всичко бе виновен той. Не го познавах, но в същото време го. Не исках да си го призная, но бе така – определено започвах да се влюбвам.

Песента бавно заглъхна. Хората около нас започнаха да ръкопляскат, но аз виждах само него. Задъхана той ме остави да стъпя на земята, придържайки ме с ръка на талията, все едно знаеше, че ако ме пусна като едното нищо щях да падна.

Най-накрая той свали маската си и ми се усмихна. Усетих се, че му отвръщам.

- Моята Одета.... Моята Савин.

Прошепна толкова тихо, че едва го чух. Устните му докоснаха моите и ме целунаха. Никога преди не бях чувствала подобно усещане. Бях се целувала, при това много пъти, но нищо не можеше да се сравни с това. Направо можех да усетя как тялото ми се разтапя и само неговите хладни ръце ме държаха. Обвих своите около врата му, приканвайки го да се приближи повече. Телата ни бяха плътно едно до друго, но исках още. Да се слеем. Да бъдем едно. Завинаги. Ако аз бях Одета, то той бе моя Зигфрид. Влюбени от първия миг до последния си дъх.

Устните му се отдръпнаха от моите, само малко. Той продължи да докосва кожата ми, галейки я с уста, докосвайки шията му. Поех си дълбоко дъх от вълнение и копнеж.

Тогава се появи болката.

Когато отворих очи се намирах в напълно непозната стая. Бе модерно обзаведена, стилно. Навън бе още тъмно, можех да видя луната през отворените завеси. Лампите не бяха запалени, но виждах всичко ясно като че ли бе ден. Носех все още дрехите си, което бе добре, но видях, че корсета ми е нацапан с нещо червено. Да не би да се бях напила и припаднала? Опитах се да се изправя, но врата ми ме заболя. Инстинктивно го докоснах с ръка и осъзнах две неща. Първо там, където до последно ме бе целувал онзи мъж имах две дълбоки рани. Кръвта се бе съсирила, но още лепнеше по пръстите ми. Второто бе, че не можех да усетя пулса си.

Страхът започна да се надига в мен все повече и повече. Когато той влезе в стаята, подскочих от изненада. Впих ръце в завивките, с който бях завита. Очите ми не се отделяха от него, очаквайки всяка негово движение с уплаха. Той се приближи и застана от едната страна на легло, давайки ми достатъчно свободно пространство, без да имам възможност да избягам. Носеше същите дрехи като преди, но без маската и пелерината. Изглеждаше нормално, като момче, което бих могла да срещнала в университета, но сега погледът му се бе променил. Същият, но с нещо хищническо в него. Все едно бе звяр, а аз неговата плячка.

- Кой си ти? Защо ме доведе тук?

- Името ми е Кей и съм това, което хората обичат на наричат вампир. Един от последните истински чистокръвни вампири.

- Не ти вярвам. Ти си луд! – почти изкрещях.

- Така ли мислиш?

Като отговор на думите му очите му светнаха със зелени пламъци. Ахнах и се отдръпнах още повече, бях на ръба на леглото. Частица от мен крещеше, че трябваше да го разбера още по-рано. Никой човек няма подобни очи.

- Какво... Какво искаш от мен?

- Всичко. Искам всичко от теб – направи кратка пауза. – Някога много отдавна ми бе предречено, че ще открия своята сродна душа. Родена в същия миг, в който й аз, но в различно време. Предречена да живее и умре в този миг. Не повярвах до тази вечер, когато те видях с очите си. Веднага го почувствах. Ти също. Затова те и взех. Вече си моя. Завинаги.

Бях така вцепенена от изненада, че му позволих да седне до мен на леглото. Той взе ръката ми и я целуна с такава нежност, която можеше да накара всяко момиче да припадне от вълнени. Дори и сега леко се развълнувах. Разумът не бе съгласен с мен, но сърцето ми още копнееше за него.

- Не ти вярвам! – отвърнах отчаяно.

- Но е истина. Чуй – наблизо удари часовник. Дванадесет пъти. – Полунощ е и ти само преди мигове отвори очите си.

- Но не съм мъртва.

- Мъртва си за останалия свят. Вече си като мен. Вечността е по-реална от всякога, а и имаш мен. Какво ще кажеш? Един нов живот... с мен?

Дори не разбрах кога се е изправил и протегна ръка към мен. Още бях объркана, дори не малко изплашена, но гледайки тези искрящи зелени очи, можех да почувствах, че това, което изпитва към мен е истинско. Знаех вече за собствените си чувства. Имах милион въпроси, а след като разбера отговорите им сигурно още милион щяха да се породят, но всичко това можеше да почака. Бях сигурна само в едно.

Хелоуин свърши. Аз се родих и умрях в този един миг.

Бъдещето бе твърде неизвестно. Но не исках да го видя без него до себе си.

Изправих се поемайки ръката му в своята.

Зашлевих му шамар. Още държах едната му ръка, когато усетих удара ми като трепет минаващ по тялото му. И друг път бях удряла някой по лицето, но никога толкова силно. И въпреки това той само извърна глава настрани без да се опита да се защити. Инстинктивно знаех, че е по-бърз и силен от мен. Като инстинкт, нещо сигурно като самия факт, че дишаш. Спокойно можеше да хване ръката ми преди дори да доближи лицето му.

- Предполагам, че си го заслужавам. – бяха единствените му думи.

Едва ги забелязах, но не се съмнявах в това, което са – изострени кучешки зъби. Не лъжеше.

- Заслужаваш много повече от това! – изкрещях. – Нямаш право! Нямаше никакво право да ми причиниш това. Без избор. Без да знам нищо. И защо?! Защото си мислиш, че съм твоята сродна душа. Е, грешиш.

Опитах се да се отдалеча, но Кей продължи да държи ръката ми. Дръпна ме назад, така че да се озова в прегръдката му. Исках, но не можех да отклоня очи.

- Ти си тази, която желая! Рано или късно това щеше да се случи. Всичко бе само въпрос на време. А аз не исках да чакам. Пожелах те още като разбрах за теб.

- Разбрал? Не ме ли видя за пръв път тази вечер?

- Не.

Пусна ме и се отдръпна. Влезе в другата стая. Последвах го със забързана крачка.

- Кажи ми!

- Може би после. Сега трябва да пиеш.

- Имаш в предвид кръв, нали? Няма да го направя. Не искам да бъда вампир.

- Ние не сме чудовищата от телевизията, макар наистина да пием от кръвта на другите. Днешните технологии ми дават свобода, с която навремето не сме разполагали.

- Защо да го правя? Не искам.

- Вече чувстваш глада, нали? Той ще става все по-силен и по-силен. Скоро няма да можеш да го пребориш и ще пиеш от първия човек, който се изправи пред теб. Не го искаш, нали? Освен това един вампир може спокойно да пие от друг.

Докато говореше седна на голям двоен диван и разкопча горното копче на ризата си. Развълнувах се при вида на голите му гърди. Изглеждаха твърди като скала. Дали наистина бе така? Исках да се уверя, но не смеех да го доближа. Той искаше да пия от него, осъзнах го почти веднага. Леката болка в устата ми, като изгаряне без огън, също копнееш за нещо... за кръв. Съзнанието ми отказваше да приеме истината пред очите ми. Наистина вече не бях човек.

- Ела при мен.

Думите бяха изречени толкова тихо, че сигурно обикновен човек не би могъл да ги чуе, но аз успях. Изрече ги нежно, спокойно, но за мен те бяха команда. В ума ми се заформи една дума “господар”. Той бе мой създател, имаше контрол над мен. Но гледайки го, не го възприемах като нещо друго освен мой любим.

Бавно, крачка по крачка, се приближих и седнах на другия край на дивана. Кей се надигна и се надвеси над мен. Разкритата му шия бе точно пред лицето ми. Бях го усетила и по-рано, но вече бях способна да пренебрегна звукът на движещата се във вените му кръв.

- Не мога. – едва успях да изрека.

- Трябва иначе болката ще стане непосилна. Пий!

Това бе и мигът, в който осъзнах, че сърцето му бие. Бе тихо и толкова слабо, че дори с този свой нов изострен слух едва можех да го доловя. Бе като песен, тиха мелодия, вечен ритъм, който те омагьосва. Не можех да му устоя.

Протегнах глава напред. Усетих мириса на кожата му. Бе ароматът на мъж, но и нещо друго, нещо мрачно. Не бях изплашена, хареса ми. Примесен от миризмата на кръвта му, обаче бе повече от колкото можех да понеса. Разтворих уста и го захапах.

Кей изохка от болка и бавно отпусна обратно на дивана, придържайки с ръка главата ми на място, насърчавайки ме да продължа. Но и да искаше, не можех да спра. С първата глътка бях като опиянена. Кръвта му бе късна и плътна като кадифе. Изпълни цялото ми тяло. А вкусът... имаше онзи известен привкус на метал, но противно на всичките ми очаквания, не бе неприятна.

- Достатъчно.

Но защо? Аз исках още. Трябваше ми. Не исках да спирам.

Ръката, която ме държеше до преди миг, сега ме хвана и отдръпна от себе си. Изсъсках в протест. Опитах се да се освободя и продължа да пия.

- Самхайн!

Произнасянето на пълното ми име бе като включат да развали транса, в който бях изпаднала. Стреснато се отдръпнах назад. Изненадана, но и леко уплашена от собствената си постъпка. Бях пила кръв. Кръв на друго живо същество. И това ми хареса повече отколкото си и представях, че е възможно.

Покрих уста с ръце. Кръвта така ме бе заслепила, че не осъзнах, че зъбите ми се бяха издължили. Опипах ги с пръст, потече ми кръв, когато го плъзнах по повърхността им. И тогава ме удари като гръм. Всичко, което се случи, всичко, което ставаше. Бях вампир. Наистина. Не някакъв сън или дори халюцинация. Вече не бях човек. Не можех да се върна при родителите си, приятелите си. Животът си.

Кей коленичи до мен, с протегнати ръце, но не ме докосваше, осъзнавайки, че щях да отблъсна ръката му ако го направи.

- Самхайн.

- Искам да се почистя. Тази кръв... цялата съм в кръв.... аз.. аз...

- Разбира се. Банята е насам.

Последвах го без да гледам къде вървим. Май се върнахме в спалнята. Най-накрая бях изпаднала в шок. Очаквах го, но не и че ще бъде нещо подобно. Целият свят се замъгли пред очите ми и не можех да почувствам нищо друго освен кръвта по себе си. Знаех, че е малко, но сякаш бях облята с нея, попивайки всеки сантиметър от тялото ми.

Мисля, че Кей остана с мен, докато се съблека и вляза в душа. Бе наблизо, но ме остави сама да се изкъпя, осъзнавайки нуждата ми да бъда сама. Повече по навик, отколкото съзнателно измих косата и тялото си. Търках кожата си докато не почервеня и не започна да ме боли. Но чувството на лепкавост не ме остави. Всичко бе като в сън. Нещо не се бе променило. Не се чувствах различно. Да, пих кръв, но какво от това. Защо трябваше да има значение. Още съм си аз, нали?

Не спрях водата, когато излязох от кабината. Зрението ми бе по-добре, но още бях замаяна. Навсякъде имаше пара. Избърсах я от огледалото, за да се видя и замръзнах на място. Как бе възможно едновременно да съм същата и различна. Косата ми бе мокра, но дори така изглеждаше повече чуплива отколкото права. Кожата ми също изглеждаше малко по-бледа от преди. Всичките ми черти ми се струваха малко по-различни. Отворих уста и прекарах пръсти по зъбите си, по издължените си кучешки зъби. От вълнение очите ми се промениха и светнаха в зелено.

Коленете ми омекнаха от шока. Свлякох се на земята, притискайки ръце към лицето си. Сълзите, който до този момент някак си бях успяла да запазя за себе си изведнъж започнаха да падат от лицето ми.

Дори не разбрах кога Кей влезе отново в банята. А може дори да не е излизал. Не знам. Зави ме с една хавлия да не седя гола и ме прегърна. Позволих му, осъзнавайки, че точно от това имах нужда. Ръцете, усещах ги все едно докосвах направо кожата ми, който преди ми се сториха твърди и хладни, сега бяха топли и нежни. Това или аз самата бях станала толкова студена като него. Имаше ли значение. Копнеех за тях, но и...

- Никога не съм искала това – захлипах. – Не искам да бъда вампир. Не искам да пия и убивам. Не искам да напускам семейството си. Искам си живота обратно.

- Съжалявам. Съжалявам за болката ти, но не и за избора си.

- Защо трябваше да става така? – продължавах да говоря. – Ако просто не бях отишла на този купон, а да празнувам с нашите. Ако не те бях видяла.

- Тогава щеше да се видим друг ден и краят ще е същият. Предопределено е да се съберем. А дори и да не бе, отново щях да направя същия избор.

Погледнах го:

- Защо?

- Защото се влюбих в теб от пръв поглед. А искам ли нещо, няма да се предам, докато не го получа.

- Вярвам ти... вярвам ти, но....

Продължих мълчаливо да плача още няколко минути.

- Ако това е желанието ти, ще те върна при семейството ти.

В първия момент не повярвах на думите му. Отдръпнах лице, за да видя по-добре неговото. Не го познавах добре, може да се каже, че въобще не го познавах, но някак си знаех, че говори истината. Не бе щастлив от това, но щеше да ме пусне да си тръгна. Да се върна. Знаех, че не може да промени стореното, че нищо няма да е същото, но точно сега единственото, което исках е да прегърна родителите си и да им кажа, че ги обичам.

Кей се изправи, аз също. Пусна ме. Преди да излезе ми каза:

- Оставих ти тук дрехи да се преоблечеш. Чакам те в стаята.

Последвах погледа му до купчината сгънати дрехи. При вида на бельото се изчервих, осъзнавайки, че досега седях полугола пред очите му, плачейки като малко дете. Но той сядаш не го забелязваше. Лицето му оставаше спокойно през цялото време. Като че ли нищо не го вълнуваше. Как тогава така открито заявяваше любовта си към мен?

Всичко ме марково и ужасно скъпо. Не се изненадах, че е богат, особено при вида на апартамента. По-скоро се учудих, че само гледайки ме бе улучил всичко перфектно. Дрехите ми седяха, все едно са създадени само за мен. Дори бельото. Не бяха нищо специално, но въпреки това елегантно. Черен кадифен панталон със сако към него. Червено поло без ръкави завършваше картината.

Когато свърших да се обличам отново се погледнах в огледалото. Косата ми още бе мокра, така че набързо я сресах с пръсти и вързах на кок с ластика си от вчера. Загледах се в завършения тоалет. Изглеждах странно, някак си по-зряла. Почти като бизнес дама. Може би само ми трябваха едни малки очила и някакви бижута, за да изглеждам така. И все пак дрехите ми харесаха.

Направо се влюбих в тях, когато излязох и посрещнах Кей. Носеше същите дрехи, но сега имаше сако и вратовръзка. Застанали един до други не приличахме на младежи, а по-скоро на двойка отиваща на някое предприятие или поне официална вечеря. За първи път се почувствах наистина зряла, а не просто момиче, което е на ръба между детството си и останалия си живот. Тъпо нали, но всеки в даден се чувства така.

Погледна през прозореца и се поколебах. Слънцето изглежда изгряваше, светлите лъчи се показваха настойчиво на хоризонта, но нали сме вампири. Не трябва ли да е опасно за нас? Погледнах го и той явно прочете въпроса в очите ми, защото проговори.

- Не бива да вярваш на всичко, което знаеш за вампирите. Свещени предмети, вода, кръстове и чесън – нищо няма да ни направят. Слънцето може да ни направи по-бавни и със затъпени сетива, но трябва да седим под ярките му лъчи повече от минута, за да започне да имаме леки изгаряния. Разбира се, те се влошават с времето и бързо стават сериозни рани. С подходящото облекло или дори чадър, ще си в безопасност.

Подаде ми ръка и в нея видях чифт червени ръкавици. Не бяха от кожа, нито от памук или вълна. Не разбирам много от материи, за да съм сигурна. Бяха тънки и елегантни, плъзгащи се по ръцете ми като втора кожа. Може би коприна. Сложих си ги и поех ръката му, така че заедно да излезем от стаята.

За моя изненада се оказахме в коридора на хотел. Не знайно защо досега си мислех, че ме е довел в дома си или нещо подобно. Със сигурност стаята бе специална, особено с тези прозорци. Това ме накара да се замисля кой в действителност е мъжа до мен. Беше се нарекъл “чистокръвен вампир”, но какво действителност означаваше това. Знам, че вампирите се създават, нали това бе направил с мен. Имаше ли някаква йерархия? И какво по-точно?

Изведнъж прекъснах мислите си, стресната от света около мен. Когато прекрачихме прага на стаята пред мен се разкри един чисто нов свят. Всичко ми се струваше толкова по-ярко, по-истинско. Можех да затворя очи и да чуя всички хора на този етаж на крилото. Сърцата ми бяха като ехо около мен. Постоянно като песен. Омайващо и примамващо. Огледах се, но не видях никъде големия часовник, който ми се стори, че чух по-рано. Къде ли се намираше?

Мисля обаче, че най-много се стреснах от миризмите. Мозъкът ми успяваше да осмисли останалите сетива и да ги приложи почти инстинктивно в действие, но обонянието ми дойде в повече. Достатъчно ми бе да си поема един дъх и можех да разбера дали в отсрещната стая има човек, дали е мъж или жена, възраст, парфюма му, дали естествената му миризма. Със сигурност и други детайли ако успея да ги различа сред целия фон.

Най-силна бе миризмата на Кей. Тази наситен аромат, който изпълваше целия апартамент сега се бе концентрирал около него. Усещах го дори по себе си, по раменете и ръцете, където ме докосва. Дали и аз бях по него? Изпитах странно задоволство от мисълта, че друг с тези способности ще знае, че Кей е с мен. Мой?! Колко странна и вълнуваща мисъл. Та аз не знаех нищо за мен, освен че имаме еднакъв рожден ден и че е вампир.

Първото ми изпитание дойде, когато влязохме в асансьора Бяхме на последния етаж. Няколко етажа по-надолу при нас се качи мъж. Бе на средна възраст. Подушвах мириса на алкохол, по-точно вино, и тютюн по него. Около шията му се носеше аромата на жена с много тежък и неприятен според мен, парфюм. Носеше пръстен, но нещо ми подсказваше, че не става дума за съпругата му.

Но с всичко това дойде и мирисът на кръвта му. Този тръпчив метален аромат бе в пълен синхрон с ударите на сърцето му. Кълна се, че почти можех да я чуя как тече по вените му. Изпитах желание да я вкуса, поне малко. Само да опитам. Нетърпеливо облизах зъбите си.

Кей стегна хватката си и проговори толкова тихо, че обикновен човек не би го чул дори да бе застанал до него.

- Бори се, Самхайн. Мисли за нещо друго, само не за кръв. Приятни мисли.

Опитах се. Част от мен ми казваше, че не е редно да мисля за друг човек като храна, но желанието бе прекалено силно. Извърнах лице, притискайки го към рамото на Кей. Оставих се на аромата му да изпълни ноздрите му. Приятни мисли. Със сигурност щях да открия някой добър спомен, но всичко избледняваше пред усещането, което имах сега. Обвих ръце около него. Вече не исках кръв. Да го докосвам. Да бъда с него. Явно и той го желаеше, защото отвърна на прегръдката ми. В очите на мъжа изглеждахме като любовници, но защо да ме интересува.

В антрето на хотела бе също много зле. Толкова много хора, миризми. Но най-лошото вече отмина. Изкушенията бе много, но ръката на Кей на кръста ми, бе повече от достатъчна да ме откъсне от всичко друго.

Успокоих се, когато излязохме. Отпред ни чакаше Мерцедес, само това успях да разпозная, но определено бе някой от най-новите им модели. Шофьорът ни се поклони и отвори вратата, за да влезем. Малко притеснена останах в единия край на колата, а Кей от другата. Имаше нещо в шофьора, което го правеше по-различен.

- Той да не е...

- Да, вампир е. Един от много, който ми служат.

Изгледах го малко странно.

- Много ли са тези, който ти служат?

- Да.

- Всичките ли си... всичките ли си създал?

Може би за първи път от краткото ни запознанство Кей се засмя с цял глас. Хвана ръката ми усмихнато.

- Не, те само ми служат. Ти си първият вампир, който някога съм създавал, Самхайн. Може би ще има и други, но никой няма да значи нещо повече за мен от теб. Ти си специална в сърцето ми.

- А трудно ли се създава вампир?

- Да, трябва и вампира и човека да са силни, за да оцелеят през трансформацията иначе може да умрат ако не са внимателни. При чистокръвните е различно.

- Как?

- Всеки, който ухапя ще се превърне във вампир. Няма значение дали съм изпил цялата му кръв или само глътка. Затова и се храня или от друг вампир или от банка. Чистокръвните създават само, когато имат желанието да го направят. Може да е просто за удоволствие при някой или от уважение към личността. Мотивите може да се различни.

- И аз съм специална, защото съм ти първата, така ли?

Погледът му бе сериозен.

- Глупости и ти го знаех. Ако бях открил някой, който да искам да превърна, щях да го направя. Просто досега не съм имал това желание.

Любопитството ми нарастваше все повече. Исках да го опозная.

- Звучиш така все едно е минало много време. В действителност на колко години си?

- На колко изглеждам?

Усмивката му ми подсказваше, че се забавлява. Че каквато и възраст да назова ще е погрешната, но все пак го направих.

- Двадесет, може би двадесет и две. Със сигурност не повече.

- Вчера навърших триста седемдесет и четири. И въпреки това всички ме смятат за малко дете.

За момент просто го изгледах изненадана. 

-  Е, определено изглеждаш добре за възрастта си – засмях се. – И със сигурност си прекалено стар за мен.

Приближи лице към моето.

- Мислиш ли го наистина?

- Не. – отвърнах след миг мълчание.

Следващите няколко минути никой не проговори. Обмислях новата информация. Двеста петдесет и осем години бе наистина голяма разлика. Четвърт век. Той бе видял толкова много неща. Събития, който днес учим в учебниците. Хора, който никога не съм срещала са били негови приятели, познати, близки. Изпитах безсмислена ревност към всички тези лица, който така и никога нямаше да разбера кой са. Не разбирах защо изпитвам тези чувства, никога преди не се бе случвало дори за някой, който наистина харесвам.

Смених темата.

- Не знаех, че ще се почувствам по този начин. Все едно досега съм живяла в сън и изведнъж се озовавам в реалния свят. Едновременно невероятно и плашещо.

- Ще се научиш да се справяш. Още повече че сега вече е светло, а и си млада. С времето ще станеш по-силна. Сетивата ти също.

- Не мисля, че ще го преживея.

- Аз ще съм до теб.

Вярвах му. Той бе вампир. Над десет пъти по-възрастен от мен. Загадъчен и плашещ на мигове, но му вярвах напълно.

- Но в къщи... Ако сега изпитвам жажда, тогава какво ще е у дома, когато те ще са толкова близо до мен.

- Първоначално ще си много гладна. Ще се храниш често и най-добре да е жива кръв. След това ще можех да преминеш и на банки. С времето може да се научиш да се храниш веднъж на няколко дни.

- Но не мога да приемам друга храна или течности.

- С течностите може, но в малки количества. С храната е подобно. Повечето вампири въобще не се хранят, защото просто не изпитват нужда от това. А и ако поемеш примерно нормално количество храна като сандвич или нещо подобно има опасност да го върнеш.

- Значи без хранене. А какво имаш в предвид под жива кръв.

- От тяло.

- И какво се очаква от мен – да си хвана някой и да му изсмуча кръвта ли? Или да си го направя редовна банка.

- Няма да позволя да пиеш от друг! – почти изсъска срещу мен, очите му горяха в зелени пламъци.

- Не разбирам. Нали е обичайно да го правя.

- Да, и въпреки това няма да позволя устните ти да докосват някой друг. Ако ти трябва кръв ще я получих от мен.

Не отговорих. А и какво можех да кажа. Но може би това бе първият път, когато усетих така осезаемо желанието му да ме притежава. Лесно бе да изречеш думите “Обичам те”, но не и да ги докажеш. Постепенно започнах да разбирам желанието му да ме превърне във вампир. Да ме свърже със себе си. Също така и че всеки, който ме докоснеше, щеше да умре. Аз бях негова. Но още бях далеч сама да произнеса тези думи.

Странно. Ако в миналото бях попаднала на подобен човек, щях да го зарежа на мига. Не понасях хора, който искат да ме контролират. Да ме задържат по някакъв начин. А ето ме сега с някой, който дори не се опитва да прикрие желанието си да ме има и изпитват единствено задоволство. В ръцете му се чувствах... на място. Все едно винаги съм принадлежала там. Дори не можех истински да се ядосам на съдбата, която ни доведе до тук.

Гледах навън през затъмнените стъкла мислейки си какво ще стане, когато се върна у дома. Нашите сигурно са се побъркали, че не съм им се обадила цяла нощ. Е, горе долу се очакваше след подобен купон. Обикновено ако оставах до толкова късно им се обаждах от дома на Джейн. Или тя на своите от нас. Зависеше коя къща е по-близо. С нея обаче се разделихме на купона и тя сигурно се е побъркала да ме търси. Но май по-скоро трябва да се притеснявам за това как АЗ щях да се държа у дома. Бе направо невъзможно да си се представя под един покрив в живи хора. Успях да премина през фоайето единствено благодарение на Кей. Обичах ги, но дали това е достатъчно? Кей постоянно ми повтаря, че не съм чудовище, но не бях и човек. Не знаех какво съм.

Ръката му бавно се плъзна по моята и леко я стисна. Погледнах го, но той също гледаше настрани. Не проговорих, но стиснах ръката в отговор. Все някак си щях да оцелея. Може би.

След няколко минути достигнахме квартала ми. Еднаквите къщи можеха да объркат някой като едното нищо, но не и човек израснал тук. Малките неща все ни отличаваха. Някое дърво, градината, дори пощенската кутия или звънеца. Разбира се сега бе Хелоуин и всеки бе украсил двора си в нещо подобно на гробище.

Моят дом бе обикновен, малко цветя отвън, все устойчиви, защото майка ми нямаше времето да се занимава с подобни неща. Всичко бе подредено идеално, дори малката масичка до пейката от едната страна на верандата. Разбира се сега на нея имаше огромна тиква със страшно или по-скоро комично изражение. Дворът бе обсипан със скелети и надгробни камъни. Имаше една мумия, която изскачаше от мрака, когато пристъпиш на стълбището и няколко скелета, който изглежда се опитваха да не паднат от втория етаж направо на главите ни. Смешно как всичко това, което вчера си намирал за чаровно и вълнуващо, сега бе просто купчина пластмаса, която трябва да натикаш в кашони до следващата година. Магията на мига бе отминала и скоро всички щяха да се върнат към обикновеното си ежедневие. Е, поне повечето.

Слънцето бе започнало да напича, а аз да чувствам умора. Все едно цялата нощ не бях мигвала и сега пред себе си имах съблазнително меко легло и възглавница, която само очаква да положа глава на нея. Беше ми малко топло, но дрехите и очилата ме защитаваха. Кей също изглеждаше добре, така че не се притесних. Поне не за това.

Вдишах дълбоко и звъннах на вратата. Все пак не си носих нищо, ни ключ, ни телефон. Направо ужас. Повече никъде нямаше да излизам без поне малка чантичка.

Чух стъпките на майка си още от втория етаж. Бе спокойна, знаех го по пулса й. Отвори вратата, погледна и двама ни за миг и се усмихна:

- Е, радвам се да ви видя и двамата най-накрая у дома. Сигурно сте си прекарали наистина добре на купона. Хайде влизайте, закуската ще е готова след малко. Тъкмо ще видиш баща си преди да тръгне на работа.

Замръзнах. Не знаех какво да направя, така че я последвах. Крадешком погледнах към Кей, но той само ми се усмихна заговорнически.

Вторият шок настъпи, когато влязохме в кухнята. Баща ми бе седнал на обичайното си място, четейки вестника си. Постави го настрани и ни погледна. Очаквах все някаква явна реакция. Все пак се прибирам у дома с непознато момче. Не че дори и да го познаваше пак щеше да го приеме. Баща ми бе от онзи тип бащи дето трябва да пребориш със зъби и нокти, за да ти позволят дори до погледнеш детето им.

Но нямаше експлозии или изблици. Само усмивка и:

- Здравей, Кей. Радвам се, че прибра нашето момиче цяло целеничко.

- Знаеше, че ще направя всичко за Савин, г-н Джоунс.

- Хайде сядайте. Искате ли кафе?

- Не, благодаря, вече пих – отвърна Кей с възможно най-чаровната момчешка усмивка, която някога бях виждала. - Ти, Савин?

Все някак си успях да промълвя:

- Мда, мисля, че още съм доста сънена.

Налях си в едно голяма чаша с изображения на тиква и си налях кафе. Черно, защото наистина имах чувството, че сънувам. Или това или Кей бе направил нещо на родителите ми. Защо ли си мисля, че е второто.

Отпих от кафето си и веднага съжалих. Разбира се, че няма да ми хареса без захар и малко мляко, но сега усещането бе различно. Вкусът му избухна в устата ми, топъл и изпълващ, но не това искаше тялото ми. Насила преглътнах, но коремът ми изкъркори недоволно. Кей бе казал, че мога да приемам храна и течности, но явно още не бях готова за това. Продължих да държа чашата в ръце, но повече не отпих.

- Самхайн нещо изглеждаш неспокойна – проговори майка ми, докато сядаше на мястото срещу мен. – Сигурно е заради преместването и всичко останало.

- Преместване?

Този път баща ми отговори:

- Да, нали онзи ден получи известието от Уелс, че си приема сред допълнителните бройки и ще можеш да учиш литература там. Признавам, че е малко далеч и много ще ни липсваш, но все пак това е твоят университет мечта. От друга страна път ще си заедно с Кей, така че знам, че ще си добре.

Вече определено знаех, че е направил нещо и не ме е предупредил за това. Изгледах го озадачено, но той с нищо не показа, че ме е забелязал. Най-добре бе да продължа с играта му, така че отговори.

- А това, наистина се вълнувам. Дори не очаквах да стане след като сроковете вече започнаха преди месец. Бе почти като подарък за рождения ми ден.

- Нали. – засмя се майка ми.

Следващият половин час говорихме за нормални неща като всяка друга сутрин. В началото не забелязах нищо заради шока от поведението на родителите си, но когато се успокой пред мен се разкриха толкова много неща. Старият ми дом бе като нещо ново и непознато. Миризмите, с който бях свикнала сега ми се струваха нови, по-наситени, почти неразгадаеми. Най-силно бе в кухнята, заради всичките подправки и ядения. Бе толкова силно, че имах чувството, че мога да затворя очи, отворя вратата на хладилника и само с едно поемане на дъх да кажа всичко, което има вътре.  

Разбира се, че усетих и кръвта на родителите си. Та те бяха на няма и метър от мен. Силният им аромат, еднакъв, защото са винаги заедно, изпълваше ноздрите ми. Отново усетих жажда, но се контролирах. Бях сигурна, че Кей няма да позволи да направя нещо, за което после да съжалявам. Освен това чувствата ми бяха по-важни от едната му жажда. Нямаше да се предам толкова лесно.

Скоро и майка ми, и баща ми се подготвиха за работа. Аз се извиних, че съм още малко уморена и се качих в стаята си. Нищо не казаха, когато хванах Кей за ръката и буквално го задърпах след себе си. Затръшнах вратата зад себе си и просъсках.

- Какво си направил на родителите ми?!

Кей бе застанал до тоалетката ми и разглеждаше съсредоточено снимките, който бях залепила там. И не само снимките, всичко. Направо можех да проследя погледа му през всеки сантиметър от стаята си. Беше с гръб към мен, когато заговори.

- Първоначално планирах да създам някакъв инцидент, може би катастрофа, в която ти да загинеш. Но ти искаше да останеш с тях, така че промених плановете си.

- Като се превърна в мое гадже и измисляш, че ще заминавам да уча в Уелс?!

Седна на леглото ми. Изглеждаше толкова комфортно все едно го е правил милион пъти.

- Нищо не съм си измислил. Не ме ли смяташ за свой любим?

Не бях сигурна все още как да отговоря за това, така че отбягнах въпроса.

- Ами Уелс?! Аз уча в местния колеж. Кандидатствах за там в няколко специалности, но бе повече от ясно, че няма да успея да вляза. А и защо литература?

- Защото това искаш най-много, нали? Другият ти избор е право.

Да, добре си спомнях това. Не издържах и се засмях. Кей явно бе озадачен от поведението ми, защото обясних:

- Право. Представяш ли си ме като адвокат сега. “Слушай сега по-добре да не лъжеш адвоката си, че ще ти изпия кръвчицата.” Щях да се превърна в истинско доказателство, че всеки адвокат е кръвопиец.

Отново се засмях, а Кей отвърна с вяла усмивка. Но вместо забавление, бе изпълнена с тъга.

- Докато бе в банята търсех решение какво да правя с теб. Нямаше да те превърна толкова рано ако знаех, че ще ти причиня толкова болка. Не мога да върна времето назад, но така поне открих компромисен вариант.

Гледах го съсредоточено, осъзнавайки, че по време на моята малка криза, той постоянно се е страхувал от това, което можех да направя. Не знаех какво точно си е мислил, но определено се чудеше дали няма да съм толкова ядосана и нещастна, че да го оставя наистина. Само дето не можех да го направя. Всичко друго, но не и това.

Застанах пред него и обвих ръце около него, прегръщайки главата.

- Трябваше да ми кажеш предварително, за да не се изненадам толкова. Сигурно са си помислили, че съм още пияна или замаяна, че да се държа толкова странно. Но идеята е наистина добра. Ще уча в училището си мечта, а и ще продължа да имам връзка с близките си. Може би да идвам през уикендите и празниците. Когато завърша... е тогава ще му го мисля.

Кей обви ръце около кръста ми и ме дръпна към себе си, така че той бе седнал навътре в леглото, а аз възседнала го, обвила крака около него. Лицата ни бяха на милиметри едно от друго. Развълнувах се. Исках да го докосвам дори повече. Да бъда с него.

- Не мога да те оставя. Просто не мога.

- Кей... – поколебах се за миг. – Още не мога да кажа, че те обичам. Тези думи са прекалено силни, за да ги изрека на глас. Но искам да бъда част от твоя живот, както и ти в моя. Не искам друго бъдеще.

- Самхайн...

- Не изслушай ме до край. Доколкото разбирам да дадеш кръв на друг е нещо важно, почти сакрално, нали? – той кимна. – Тогава искам да пиеш от мен.

- Ти си тази, която има нужда да пие кръв, не аз.

Поколебах се, търсейки най-подходящите думи.

- Искам да почувствам зъбите ти върху себе си. Да знам, че кръвта ми тече във вените ти. Че носиш моя аромат по кожата си. Че ти принадлежа. Странно, нали?

- Не, въобще не е странно. Аз искам същото – нежно хвана китката ми и я целуна. – Ще пия от тук.

Исках да му кажа, че може да го направи и от шията ми. Така щеше да получи повече кръв, но протеста ми остана неизречен, когато той плъзна езика си по вътрешността на ръката ми. Тялото ми изтръпна и той го усети. Очите му блеснаха в зелен пламък точно преди да ме ухапе. Очаквах болката, но тя така и не настъпи. Вместо това ме заля вълна от удоволствие, която почти ме докара до екстаз. С всяко смукване чувствах кръвта си да преминава от него в мен. Сливахме се.

Моите очи също промениха цвета си заради вълнението, което изпитвах.

- Сега е твой ред. – прошепна ми.

Знаех какво има в предвид. И все пак се поколебах. Кей отново прекара език по китката ми, облизвайки кръвта. Вече не можех да се сдържа. Захапах го. Не знам дали изпита удоволствие или болка. Опитах се да бъда внимателна. Можех да усетя вената, но нарочно захапах около нея, така че кръвта потече по-бавно от преди. Започнах да поглъщам, оставайки си време да се насладя на усещането как преминава в тялото ми. Бе като огън дето ме изгаря и все пак не можех да се отдръпна.

Ръцете на Кей се прегърната още по-силно, приканвайки ме да продължа. Но след около минута се бях наситила. Загледах се в шията му наблюдавайки как кожата му зараства пред очите ми оставяйки след себе си само няколко петна кръв. Облизах ги, не искайки да оставя и една капка да бъде прахосана.

Отвърнах очи от врата към лицето му. Зелените му очи ме изпиваха с поглед така далечен от жаждата, колкото е и Луната. В моите имаше същото желание. Целунахме се, но и двамата искахме още. Хладните му пръсти се плъзнаха по кожата ми, приканвайки ме да се съблека. Направих го. Ризата му последна полото ми. Мъжете наистина обичаха да купуват дрехи на приятелките си само и само да ги съблекат от тях после. Не че имах нещо против.

Излегнала се на леглото си, полугола, облива ръце около врата му, се чувствах почти като девственица. Не съм развратница, но и това не е първият ми път. Тогава обаче защо се чувствах така? Отговорът бе пред очите ми – Кей. Никой друг не ме е гледал с подобен поглед. Пронизващ, изгарящ, копнеещ и настояващ. Можех да се потопя в тези очи завинаги.

Бяхме почти голи, когато чух някой да вика от долу, тропайки на вратата.

- Самхайн Джоунс знам, че си в къщи, така че по-добре си дотътри клющавия задник тук долу да ми отвориш или ще разбия тази врата!

Да това бе приятелката ми Джейн. Искаше ми се да я игнорирам, но тя щеше да продължи така с часове, а с новите си сетива имах чувството, че удря по главата ми, а не по входната врата. Въздъхнах. Цялото ми настроение от по-рано се изпари.

Целунах Кей още веднъж и тръгнах да се изправям, но той ме спря в ръка.

- Остави я. Ще си тръгне.

- За жалост няма, а и така или иначе ще трябва да я видя. Ти също, за да я хипнотизираш да повярва в историята за заминаването ми. Повярвай ми, много по-трудно ще бъде отколкото с родителите ми.

Той ме пусна и аз облякох най-близката блуза, която хванах Поне все още бях с бельото и панталона си. Кей също става и взимаше ризата си от земята, когато аз вече излязох от стаята и тръгнах надолу. Исках да побъркам преди да е привлякла вниманието на съседите ми. По принцип от стаята ми до входната врата ми трябват поне десет секунди, дори и да бързам. Сега ги минах на две. Оставих мисълта си за това да размисля по-късно.

- Джейн, идвам, така че за бога млъкни. – почти извиках преди да отворя вратата.

Там ме чакаше най-добрата ми приятелка. Носеше вталени дънки, ботуши и небесно синя късо яке. Отдолу имаше блуза с дълъг ръкав в същия цвят с толкова дълбоко деколте, че можех да видя сутиена й. Носеше обичайния си парфюм, който обаче с новите ми сетива, ми се стори прекален. Дори неприятен.

Въпреки това се насилих да се усмихна при вида й. Застанала отпред с ръце на кръста, приличаше на малка кукла барби със светло русата си коса. Малка защото бе едва метър и шейсет, но това никога не е било проблем. Гласът й наистина се чуваше на километри.

Погледна ме намусено и каза:

- Е, крайно време бе – изрече го така все едно съм се забавила цяла вечност. Влезе вътре. - Къде се изгуби вчера? Ти просто изчезна нанякъде. Не мога да се свържа по никакъв начин с теб – седна на единия диван в хола без да спира да говори. Мълчаливо я последвах. - Накрая днес майка ти ми се обажда преди малка, за да ми каже, че си си в къщи с приятелите си. Приятел? Та ти не излизаш с никого в момента. Как така тя знае, а аз не?

- Вчера просто се случиха ужасно много неща. Щях да ти се обадя, но малко по-късно. От къде да знам, че в... девет и петнайсет сутринта ще си будна. Обикновено човек не може да те открие преди обяд.

- Не може, ако съм някъде полупияна и напълно задоволена от живота. А те да не мога да мигна цяла нощ, защото най-добрата ми приятелка изчезна нанякъде, без дори да ми каже. Какво ли не ми мина през главата. Вече мислех, че си мъртва в някоя канавка. Или заложник? Или нещо друго от този род.

Засмях се на думите ми, макар да откривах частица истина в тях. Жалко обаче, че дори нейното въображение не можеше да измисли нещо по-шантаво от реалността.

Тъмно започнах да говоря, измисляйки някакво обяснение, когато в стаята влезе Кей.

- Съжалявам, но вината за изчезването й съм аз.

Джейн го изгледа критично от горе до долу. Отново се намуси.

- И кой се очаква да си ти?

Замръзнах. Тя не знаеше? Родителите ми на мига вече бяха в плен на хипнозата му. Крадешком погледнах към Кей, който спокойно седна близо до мен. Лицето му не издаваше нищо. В тези мигове ми напомняше на статуя. Никога преди не бях срещала личност, която да може да стой толкова неподвижно. Просто защото не бе нужно. Възможно бе да е нещо, което да характеризира всички вампири. Помислих си го само защото и аз на моменти се осъзнавах, че седя твърде неподвижно, че нямам нужда да мърдам. Дори дишането ми бе по-забавено, доста по забавено, като веднъж на минута дори две.

- Името ми е Кейар Александрос.

За пръв път чух цялото му име. Дали бе истинско или сега го измисли. От друга страна аз наистина не знаех нещо за него и тази мисъл се заби като

- Името не звучи английско, но това не обяснява как толкова лесно си преминал през препятствието наречено бащата на Савин. Не си от тук иначе щях да те познавам, а не е така.

- Кей е....

- Интересно – прошепна толкова тихо, че едва го чух. По-силно каза: - Нека аз й обясня, Самхайн.

- Позволяваш му да те нарича с пълното ти име? – отбеляза Джейн, прекъсвайки го.

- Да.

- Та както казвах. Запознах се със Самхайн миналата година, по време на летния лагер. Не останах там за дълго, но бяхме се сближили. Вчера се видяхме на купона и я поканих да дойде с мен. Тя прие. На сутринта се върнахме. Това е.

Приятелката ми гледаше мен, когато проговори:

- Защо не знам нищо за това?

Лъжата излезе от устните ми много по-лесно, отколкото предполагах, че мога да лъжа.

- Ами бе много за кратко. Не очаквах да го видя отново. След това срещнах Ричард, вече за него съм ти казвала. Явно съм го пропуснала И така до вчера, когато го видях на партито. Погледите ни се срещнаха и искрата между нас отново се запали.

Несъзнателно бях извърнала глава към него и се усмихнах. Не знаех защо Джейн не е под хипноза. Със сигурност по-късно щях да го разпитам подробно за това, което се случва, но засега щях да продължа с играта.

- Ако това за теб е искра, но за мен е направо горски пожар. Просто се погледнете. Той се прави на спокоен, но същевременно следи всяко твое движение. Държи се прилично, но когато влезе инстинктивно протегна ръка към теб и докосна ръката ти. Лицето ти се озари при докосването му без дори да го погледнеш. А когато се гледате, сияете като проклети неонови лампи. Съжалявам момиче, но си влюбена. Той също, между другото.

Изчервих се. Това момиче просто не знае кога да премълчи. 

Кей, или по-скоро Кейар, остана непоклатим.

- Няма да го отрека. Обичам я от първия миг, когато я видях и не смятам да се откажа от тази любов.

- Добре, добре рицарю в бляскави доспехи, може би ще ти повярвам... След някой и друг век. А сега би ли ме оставил с приятелката ми. В главата ми вече се е заформило такова конско, че свят ще й се завие.

- Джейн, не можеш да говориш така...

Спрях, когато Кей се изправи.

- Няма нищо, Самхайн. И без това има да свърша няколко неща, така че е по-добре да тръгвам. Но ще дойда довечера, става ли?

- Разбира се.

Аз също станах и го изпратих до вратата. На прага спрях. Не исках да си тръгна, но и знаех, че съвсем скоро ще се върне. Просто... Добре де, исках да изхвърля Джейн с ритник, да го заведа в стаята си и да продължим от където бяхме спрели преди малко. Стиснах дръжката на вратата, но не исках да я отворя. Дори се облегнах на нея.

Тихо проговори, достатъчно само той да ме чуе.

- Наистина ли трябва да тръгваш?

- Да, трябва да приготвя нещата за заминаването ни. Утре тръгване, така че по-добре на спокойствие обясни на приятелката си какво става. Не знам защо, но в много, ама много редки случай има хора, който не можем да хипнотизираме. Приятелката ти е една от тях, така че се постарай да звучи достоверно. Мислиш ли, че ще справиш сама днес?

- Да добре съм. Не изпитвам никаква жажда.

- Полегни и се опитай да заспиш, така денят ти ще мине по-лесно. Ако има нещо ми се обади. Веднага ще ти вдигна и ще дойда.

Подаде ми визитка само с името си и телефонен номер. Взех я и силно я стиснах в ръка. Отдръпнах се от вратата, но така се озовах по-близо до него.

- Не искам да си тръгваш.

- И аз – целуна ме. – Ще се видим по-късно, любима.

Отвори вратата и излезе. Проследих го с поглед, докато не се качи в мерцедеса и след това той самия не се изгуби от поглед. Въздъхнах за пореден път и затворих вратата.

Върнах се в хола само и само да бъда посрещна от думите на Джейн:

- Добре, момиченце, започвай да говориш. Кой е ТОЙ?

- Вече ти обяснихме. Какво още ти трябва?

- Истината като за начало. Та ти си като Ледената кралица на връзките. А ето те изведнъж с него се разтапяш като восък захвърлен в огъня.

- Ледена кралица?!

- Много добре знаеш за какво говоря.

За жалост бе така. Бях излизала с момчета. Някой харесвах повече, други по-малко. На някой дори съм казвала, че ги обичам и наистина го мислех. Но всичко това не можеше да стъпи и на малкото пръстче на чувствата ми към Кей.

- Не знам... Просто се случи. Още щом го видях, знаех, че искам да бъда с него.

- Е, как е в леглото?

- Не те ли е срам да говориш така открито?

- Не. – знаех, че е искрена в отговора си.

- Точно заради това ще оставя всичко на въображението ти.

- А то е много богато. – засмя се тя.

- Така си е. – отвърнах й.  

Направих нова кана кафе и сипах и на двете ни. Доближих устни до чашата на няколко пъти, но знаех, че няма смисъл да опитвам течността. След кръвта на Кей не исках нищо друго. Дори пулсът на Джейн не ми се струваше и малко съблазнителен.

Около половин час продължихме да говорим за обикновени неща. Джейн ми се оплака какво е станало след като съм си тръгнала от купона. После изреди всичките клюки, който бях пропуснала последните няколко часа. Да, дори и за толкова малко време, може да се случи толкова много.

Време бе да премина към другата тема.

- Има още нещо, което не съм споделила с теб.

- Какво? Не може да си бременна, нали? Та вие сте се срещнали само вчера. Или и за това ме излъга.

- Разбира се, че не съм. От къде ти хрумна това.

- Просто исках да бъда сигурна.

- Преди време кандидатствах за една допълнителна програма в Уелс. Днес получих техният отговор.

- И?

- Приета съм литература, там. Със стипендия.

Развълнувана Джейн скочи от мястото си и силно ме прегърна. Почти ми изкара дъха.

- Това е страхотно. Не е ли това мечтата ти – пусна ме. – Чакай малко. Защо не ми каза досега?!

- Никой не знаеше. Просто не исках никой да бъде разочарован, когато ме отхвърлят.

- Но ето, че са те приели. Кога ще заминеш? Семестърът вече започна.

- Най-вероятно утре или другиден.

Джейн седна на мястото си. Изглеждаше тъжна.

- Толкова скоро.

Седнах до нея и я прегърнах.

- Е, все пак семестърът вече е започнал, така че не мога да пропусна още повече. Какво толкова, само на три-четири часа от тук е. А и с лаптопа ми ще може да си говорим всяка вечер ако щеш и с часове.

- Това не е като на живо.

- Не е, но също не е толкова зле. А и често ще си идвам.

- Мда... – замълча за малко, а после ме погледна с един от най-сериозните си погледи. – Той също е там, нали? Ще бъде с теб.

- Да.

- И твоето заминаване няма нищо общо с него, така ли?

- Наистина отивам в Уелс и настина искам да уча литература. Приеми го като бонус.

- И то само какъв. –погледът й бе достатъчно красноречив.

- Хей.

- Шегувам се. От него ме побиват тръпки. Държи се все едно няма нищо, но в същото време е като скала. Студен.

Разбирах какво има в предвид, но тя виждаше само едната част от него. Аз виждах другата.

- Недей да говориш така. В действителност е много нежен. Просто не го показва пред другите.

- Ще видим! Само го предупреди, че ако те случи нещо или те разплаче, ще отговаря лично пред мен.

Засмях се представяйки си Джейн застанала изправена пред него със скръстени ръце. И само какъв глас щеше да извади. Определено щеше да остави впечатление в очите му. Или не? Колебанието отново ме обзе, а с него и тревогата. Познавахме се от колко? Няма и дванадесет часа, а вече не можех да понасям мисълта, че не знам разни неща за него. Дори и името му. Не го познавах.

Постарах се да прикрия емоциите вътре в мен.

За щастие Джейн погледна часовника си и ахна.

- Не знаех, че вече е толкова късно, трябва да тръгвам. По-късно ще ти се обадя да поговорим повече.

- Разбира се.

Последвах я до вратата, където се прегърнахме отново и тя си тръгна. Върнах се в хола и прибрах чашите ни. Моята пълна, нейната празна. Измих ги и уморена се качих в стаята си. До този миг не бях осъзнала колко изтощена се чувствах. Спуснах плътно завесите, не желаейки да видя и помен от слънце и се излегнах на леглото си.

Въздъхнах и усетих аромата на Кей по завивката си. Сигурно бях луда, но исках той да е до мен. Липсва ми дори било то за няколко часа. Изпитах желание да му се обадя, държах визитката в ръката си, но той със сигурност щеше да ме сметне за мекушава идиотка. Не, трябваше да му покажа, че мога да се справям и сама. Че заслужавам да бъда до него.

Заспах сънувайки го. 

Събудих се около залез слънце, чувайки как родителите ми тъкмо се прибират. Качиха се в стаята си, но никой не ме обезпокой. Сигурно предполагаха, че цяла нощ ще спя след като предната съм бодувала. Но яз бях напълно будна. Сякаш от веднъж, вече бях наред и изпълнена с енергия. Кей май го бе казал, нощта е нашето време. Погледнах през прозореца си, онзи, който гледаше на изток, и наистина ми бе добре. Виждах света с напълно нови очи. Сенките ми се струваха по-бледи, по-малки, макар в същото време да се открояваха ясно на останалия фон. Светлината не ми бе нужна. Сигурна бях че дори без малкото останали слънчеви лъчи и светлините на съседните къщи, отново щях да виждам толкова добре. Край вече с тъмните и опасни улички. По-скоро те трябваше да се боят от мен.

Какви ли още учения имах? Имах предположения, но бе време да ги тествам. Скорост. В този момент това бе първото и едното нещо, което можех да опитам. Скорост и може би сила. Кей спомена, че скоро ще заминем. Време бе да стигна багажа си.

Затворих очи, вдишах дълбоко и се раздвижих. Бързо взех двата куфара от стаята си и започнах да слагам дрехите вътре. Не всичко разбира се, само основни и любими дрехи. Не слагах много дебели дрехи, защото вече не чувствах студа. Дори когато се показах навън и духна вятър, не трепнах. Може би можех за усещам, но по съвсем различен начин, така че повечето ми дрехи бяха тънки. Приключих и с втория куфар и погледнах часовника. Онемях. Бяха минали точно единадесет минути. Обикновено би ми отнело повече от час и половина, може би дори два.

Втори етап. Отново със същата скорост се качих на тавана, за да взема някой и друг празен кашон. Време бе за останалите вещи. Тук изборът бе по-труден, защото имаше твърде много неща, който исках да взема със себе си. Но не знаех къде точно отиваме и какво ще ми е необходимо, така че подбрах само най-важните си вещи. Като първите си балетни пантофи, който сега украсяваха огледалото ми. Също и един-два албума със снимки. Няколко книги и други подобни неща. Седемнайсет минути по-късно и с това бях приключила. Останах наистина впечатлена от себе си. Определено вече щях да изпълнявам задълженията си с малко повече удоволствие, все пак всичко щеше да отнеме само миг.

Огледах стаята си няколко пъти преди да сляза долу. Все откривах още нещо, което исках да взема със себе си. Всеки предмет имаше значение, спомен, радост, нещо значимо. Но не бе като да си тръгвам завинаги. Ако исках нещо щях да си го взема по-късно.

Бях до вратата, когато чух нещо да се удря в стъклото на прозореца. Ударът бе лек, почти недоловим за обикновен човек, но за мен ме повече от силен. Отворих го и погледнах навън. Усмивката ми се появи на лицето още преди дори да изрека името му. Кей бе долу и ме чакаше.

- Обещах и ето ме. Време е да видиш истинския нощен живот.

- Ей сега слизам.

- Просто скочи.

За момент се поколебах, но после влязох вътре. За секунди си смених дрехите и отново се показах на прозореца. Излязох, но този път не се пресегнах към беседката. Затворих очи и направо скочих както той ми каза. Инстинктивно присвих крака и след миг бяха долу на земята, застанала на задните си крака, леко подпряла се на лявата си ръка. Изправих се. Нищо ми нямаше. Погледнах нагоре. Не е чак толкова високо, но със сигурност щях да получа някое и друго навяхване. Чувствах си като коте, което е скочило шкафа вместо да влезе внимателно. Прави го и продължава все едно нищо не е станало. Същото бе и сега.

Погледнах към Кей. Носеше черни дънки и яке от същата материя. Отдолу бе с блуза, толкова наситено синя, че бе почти черна. Косата му бе върза леко и отпусната от едната страна на лицето му.

Приближих се и го целунах.

- Липсваше ми.

- И ти на мен, но вече сме заедно. Утре заминаваме за Уелс.

- Багажът ми е готов, така че съм напълно свободна.

- Да вървим тогава.

Заобиколихме къщата и тогава видях мотора паркиран до колата на баща ми. Не разбирам нищо от мотори, дори с колите не ме биваше, но поне знаех, че е ужасно мощен и след най-новите модели. Кей се облегна на него и ме погледна.

- Днес май няма да имаме екскорт

- Реших, че е много по-добре да сме сами.

- Харесва ми. – отвърнах гледайки мотора.

- Е какво ще кажеш? Едно кръгче.

Кей се качи на мотора и потупа задната седалка, приканвайки ме да седна при него.

- Ами каска?

- Наистина ли вярваш, че ни трябва подобно неудобство?

Погледът му бе достатъчно красноречив. И замисляйки се. Няма да пострадаме от удар в главата, само сърцето е слабо място на един вампир. Никой полицай няма да ни спре, защото Кей спокойно ще го хипнотизира да забрави въобще, че ни е видял.

Скочих зад него и силно се притиснах в тялото му. Оставих го да ме отведе някъде в нощта. Романтична мисъл, нали, но точно това чувствах в момента. Нямаше значение къде отиваме или дори защо. Просто да пътувам някъде с него.