Един различен свят част 1

Мъжът се събуди изведнъж. Бе посред нощ. Отново бе сънувал онзи сън. Вече минаваха седмици, но той не му даваше и миг покой. Стана от леглото и отиде до балкона. Гледната бе една от най – прекрасните в тази страна, но той като че ли изобщо не я забелязваше. Опитваше да открие смисъла на своя сън. Не бе кошмар, но в него имаше нещо мистериозно, което го привличаше.

Намираше се на непознато досега място. Изведнъж пред него се появи някаква жена. Бе млада, на не повече от двадесет и три години с кестенява коса и лилави на цвят очи. Бе различна от него, цветът на кожата й бе тъмно оранжев, ръцете и краката й малко се различаваха от жените, които познаваше, но въпреки това бе съвършена. Никога не бе виждал друго толкова красиво създание като нея. Без да знае защо и подаде ръка, изглеждаше му объркана. Накрая въпреки колебанията си, се приближи. Тъкмо да докосне ръката му, когато се събуди.

И това продължаваше вече седмици наред.

Повече не можеше да спи! Остана още малко загледан в света навън, но така и не намери покоя, за който копнееше. Обърна гръб на балкона и се запъти към вратата. Въпреки че нямаше чак толкова голям апетит накрая слезе долу да закуси. В трапезарията намери сестра си, Ерзуиле. Не се изненада особено от срещата им. Тя винаги бе ставала толкова рано. Поздрави я и седна на мястото си. Продължаваше да мисли за съня. Сестра му нямаше как да не забележи това му поведение и се обади:

-  Изглеждаш разтревожен. Какво те притеснява?

-  Пак онзи сън. – кратко й отвърна.

-  Така си и предполагах! Знаеш, че според народните предания, че подобни сънища ни говорят. Защо не се опиташ да разбереш какво иска да ти каже твоя, Фест?

-  Опитвам се, но засега съм достигнал само до един изход.

-  И какъв е той?

-  Че трябва да замина и да потърся сам отговори.

-  И къде мислиш да отидеш? – чу се зад него глас.

Фест се обърна и видя майка си, която тъкмо влизаше в залата.

-  Там, където никой не е отивал до сега. – обясни й твърдо Фест.

-  Искаш да кажеш…

-  Да. В другия свят! – категорично заявил.

                                                                 ***

Още един прекрасен ден в Лос Анджелис.

Както всяка друга сутрин рано Касандра се събуди и се приготви да отиде на работа. Тя бе един от малкото хора, които наистина обичат този град. Откакто на петнайсет заедно с баща си се преместиха тук веднага се привързала към града. Но най – любимо място си оставаше морето. Винаги го бе обичала и това никога нямаше да се промени. Може би и точно заради това работеше като спасителка. Всеки ден в управлението се чакаше с колега си Джак О`Мара и заедно отиваха на кея, където бе лодката им. С нея обикаляха цялата околност и наблюдаваха за някакви опасностите. Най - често някое заблудена лодка или човек, отишъл прекалено навътре в океана. Нищо особено или опасно. През повечето дни просто правеха една бърза обиколка на околността и се залавяха за нещо друго, зависи каквото им възложеше шефа. Често, през тези дни, имаше моменти, когато направо умираше от скука, но това бе по – добре, отколкото някой човешки живот да бъде застрашен.

Бързо излезе от вкъщи и се запъти към плажа. Имаше голям апартамент на двайсет минути пеша от морето. Не можеше да го види, но поне бе близо до него. Щом стигна тръгна направо към кея, където вече я очакваше О`Мара.

Джак бе по - възрастен от нея, само на тридесет и пет години, но все пак по – голям, с кафява коса и почти черни очи. На едното си рамо имаше татуировка на череп на някакво животно, приличаше на крава или бик. Тя знаеше, че партньорът й е родом от Тексас, но така и не можеше да разбере защо му е притрябвало да си я е направи. Преди няколко месеца се реши и го попита, а той й отговори, че е за спомен от миналото. Много глупава и безсмислена постъпка. Защо му бе на човек да има такъв спомен? Не му би ле достатъчно само да затвори очи и да си припомни миналото. На нея това винаги помагаше. Като че ли бе вчера, когато баща й за пръв път я заведе на плажа. Помнеше топлото слънце, кристалната вода, крясъците на чайките, веселите викове на децата. Тогава това й се стори като част от прекрасна приказка, сън, които се оказа самата реалност.

Денят бе прекрасен, слънцето отдавна се бе показало на хоризонта. На небето нямаше нито едно облаче, което да напомня на вчерашната буря и силни вълни. Всичко подсказваше, че това ще е един от онази обикновени дни, на които нищо не правеха. Защо ли наистина не бе така?

Стигна мястото, където Джак подреждаше кислородните бутилки, поздравиха се и още преди да могат да си кажат и една дума, ги прекъсна гласът на диспечерката:

-  До всички, преди минута получихме сигнал от яхта. Разбила се в едни подземни скали на около шейсет километра южно от брега и потъва. Оцелелите са двама и се нуждаят от спешна помощ.

-  Тук е четвърти патрул веднага до петнайсет минути сме там. – отвърна Джак по радиото и направи знак на Каси да побърза.

Не бе и нужно да го прави. Веднага щом чу съобщението, се затича към лодката и скочи в нея. Партньорът й я запали и тръгнаха. Касандра бе изненадана от съобщението – доколкото й бе известно в околността, а тя я познаваше отлично, нямаше никакви подводни скали, на които да може да се разбие кораб. Каквото и да бе станало обаче хората бяха в опасност.

За да не губи излишно време, докато Джак управляваше, свали дрехите си и приготви всичко нужно за прилагане на първа помощ на пострадалите. Почти напълно бе сигурно, че те ще пристигнат там дори преди полицейските патрули. Надяваше се само да не е прекалено късно.  

Не след дълго Джак й извика:

-  По – добре започни да оглеждаш наоколо. След минута две ще се там.

Каси кимна утвърдително и започна да оглежда наоколо.  Днес имаше нещо особено в морето, нещо различно, но не можеше да го обясни с думи. На пръв поглед всичко си бе наред – морето, брега зад тях, вълните. Просто не знаеше какво я бе прихванало. Като че ли някой я наблюдаваше, но наоколо нямаше никой.

Наближиха мястото, където се бе случил инцидента. От далеч забеляза отломките по повърхността на водата. Застана от едната страна на лодката и се загледа в тях. Ударът е трябвало да бъде наистина голям, за да може за такова кратко време да потопи цялата яхта. Но откъде се е появила тази скала. Можеше да види върхът й само на половин метър от повърхността – нямаше как да не го е забелязала досега.

Сега на бе времето да мисли за това. На десетина метра от тях се виждаше тялото на мъж, с лице във водата. Без да дочака Джак да понамали, се хвърли във водата. След няколко секунди се показа на повърхността и бързо заплува към човека. Щом се увери, че диша, здраво го хваната с едната си ръка и заплува към спряната лодка.

-  Жив е. – съобщи му.

-  Трябва да има още един пострадал, жена доколкото разбрах.

-  Може би все е в яхтата – предположи тя.

Без да губи и миг взе една от малките кислородни бутилки и се гмурна. Започна да се оглежда водата. Първо забеляза острата скала, а после, не много далеч от нея, и самото корабче. Тръгна към него. Чувството, че я наблюдават се засилваше с всяка изминала секунда. Все едно имаше някой зад нея. Обърна се – само няколко малки рибки, плуващи по дъното. Разтърси глава, за да разкара тези мисли от главата си и продължи към лодката. Но пръв поглед всичко бе наред, корабът бе цял, с изключение, че носът му бе напълно разбит. Явно са се движили прекалено бързо и не са забелязали скалата, докато не ги е ударила. Фатална грешка!

Касандра остави носа зад себе си и се придвижи към единствената стая, която имаше корабът. Ако някъде можеше да открие жената това бе вътре. Опитваше се да мисли върху задачата си, но това ставаше все по – трудно. Странното чувства се засилваше, завладяваше я.   

Веднага щом влезе, видя жената. Както мъжа и тя не бе в съзнание, а доколкото можеше да види от тук, на главата й имаше рана. Бързо заплува към нея и я обгърна с ръка. Трябваше бързо да я изведе на повърхността. Тръгна към вратата.

Тъкмо излезе, когато го видя. Пред нея бе застанал мъж, приблизително на нейните години, с дълга, вързана на куку, черна коса и зеленикаво – сини очи. Носеше бяла разкопчана риза и черен три четвърти панталон. Кожата му имаше блед, почти бял, цвят, а на места върху нея бяха изобразени странни татуировки. Видя, че на шията си носеше някакво украшение. На пръв поглед приличаше на голям зъб от акула, но щом се загледаш в него ясно се виждаше, че в средата му имаше черна перла.

Погледите им се срещнаха! За миг жената затвори невярващо очи. Когато го отвори, само след мит, него го нямаше. Изчезна толкова внезапно, колкото и се бе появил. Прииска й се да тръгне подир  него, да го отрие и разбере кой е и какво правеше тук, но не можеше да изложи животът на горката жена на риск. Нямаше право да избира. С известна доза нежелание започна да се издига.

В лодката установиха, че жената нямаше пулс. Джак започна да й прави изкуствено дишане уста в уста. След няколко минути тя си пое дъх и дойде в съзнание. Касандра остана при нея, докато той се обадеше, за да каже, че всичко е наред.

-  Вече може да се връщаме на сушата. Там ще ни кача линейка, за да ви прегледа. За лодката ще се погрижи полицията.

-  Много ви благодаря. – отвърна мъжа като с ръка прегърна дъщеря си.

-  Не може да го направим! Долу има още някой, сигурна съм, видях го.

-  Говориш глупости, хората са само двама. – скара й се Джак. - Няма откъде да е дошъл третият. Сигурно ти се сторило.

-  Наистина май си прав. – примири се Касандра, подтикната от разума си

Четиримата се върнаха на кея, където двама лекари поеха пострадалите. Каси се опита да не мисли за загадъчният човек, но той не излизаше от мислите й. Знаеше, че е истински, а не плод на въображението й, но нямаше как да го докаже. Затова се оказа, поне засега.

На следващия ден и бе почивен и реши да се възползва от него, за да се върне на онова място. През нощта не бе успяла да спи. Всеки път, когато си затвореше очите пред себе си виждаше лицето на онзи загадъчен мъж. Все едно бе омагьосана и не знаеше как да се освободи. Възнамеряваше да огледа добре мястото и ако не открие нищо, което да й докаже, че не си измисля, щеше да се откаже и да забрави веднъж завинаги за случилото се.

Мислеше си, че всичко е игра на нейното подсъзнание, но влечението, което изпитваше към морето бе реалност. От години го имаше и го бе възприела като част от себе си, но днес то бе станало направо неконтролируемо. Това влечение бе същото като при мъжът. Все едно двете бяха едно.

На сутринта отиде на кея, където бе джета й. Главно го използваше, когато имаше свободно време, но понякога и се налагаше и в работата си. Още от къщи си облече костюма за гмуркане, така че веднага се качи на джета и потегли. Времето бе хладно и имаше облаци. Изглеждаше, че скоро ще завали, но това не промени намерението й да отиде там.

Този път пътуването й се стори по – дълго от преди, все едно никога нямаше да стигне. Привидно бе спокойна, но любопитството й все повече се засилваше, докато се приближаваше мястото. Когато стигна се огледа, бе сама, и влезе във водата. Тя бе хладка, но същевременно с това и приятна.

За разлика от предния път, когато се гмурна към кораба, не си взе кислородна бутилка. Нямаше и нужда, защото спокойно можеше да издържи над пет минути под водата. Повече ако преди това малко се по упражнява. Остана за няколко секунди на повърхността и се гмурна.

Като за начало се върна при кораба, където се бе срещнала с онзи човек. Яхтата все още си седеше на място, а и надали някога щяха да я махнат. Покрай и вътре в нея спокойно плуваха риби. На няколко места дори започнаха да растат водорасли. Такъв си бе живота в морето! Отново изпита онова чувство, че не е сама. След като се гмурна още няколко пъти, все около кораба реши да разгледа й околността - и без това вече бе тук. А и нямаше какво друго да прави.

Близо до мястото, където се намираше сега Касандра, скрит зад скалите, седеше Фест и я гледаше. Бе я забелязал още когато се приближаваше насам и оттогава не отделяше поглед от нея. “Това бе тя!”, помисли си той щом в мига щом я зърна. Жената от съня му бе истинска и се намираше толкова близо до него. На живо бе още по – красива като някакво създание от друг свят, а тя си и бе такова. Но защо? Не можеше да разбере какъв е смисъла на всичко това. Защо му трябваше да се среща с нея?

За първи път я видя вчера, когато стана онази катастрофа. Веднага щом осъзна, че онези хора са в опасност им се притече на помощ. Бе извадим мъжа, когато ги видя и предпочете да се скрие. После я видя нея! Искаше да поговори с нея, да види по – отблизо лицето й, но се изплаши. Но сега тя се върна.

Колебаеше се дали да й се покаже или да остане тук. Все нещо трябваше да направи, но не знаеше какво. Продължаваше да се чуди какво бе това, което го накара да напусне родното си място и да дойде в тоз непознат свят? Не бе само съня – в това бе сигурен. От дълго време се интересуваше от другия свят, дори бе изучил някой от езиците му, с помощта на книги, които е намирал, но никога не си бе и помислял да дойде толкова близо до него.

И първото нещо, което трябваше да види, когато дойде е това прекрасно същество, жената, която бе в мислите му седмици наред. Все едно я познаваше, а дори не я бе виждал на живо, до този момент. Тук имаше нещо и той възнамеряваше да разбере какво е то. Тя! Страхуваше се да й се покаже, но и се страхуваше, че може никога повече да я не я види.

Накрая реши да остане скрит и да види какво ще прави сега. После ще реши!

Касандра се гмурна за пореден път. Този път погледа й се спря на малък коралов риф, не много далеч от сегашното й местонахождение. Не го бе забелязала досега. Учуди се от този факт, защото по – принцип винаги бе много наблюдателна. Или бе твърде заедно да мисли за разни глупости или този риф се бе появил от нищото.

Не можа да издържи да изкушението и отиде. Рифът бе едно от най – красивите места, които някога бе виждала. Вярно бе, че не бе ходила на много места, освен ако не са близо до града, но тук наистина бе прекрасно. Огромното разнообразие от риби и корали в най - различни цветове и размери бе превърнато мястото в нещо като морска градина, единствена по рода си.

Касандра се приближи до водораслите, стараейки се да не изплаши рибките, които плуваха наоколо. Погледът й се спря пред едно голямо и много красиво водно конче. Не можа да се въздържи и го взе в ръката си. Инстинктивно то се захвана около показалеца й и продължи свободно да се вее. Точно сега не можеше да си спомни точното му име, но й въобще не й се мислеше за това. Бе опиянена от нежната му форма и ярките му цветове. Надали някога щеше да дойде денят, когато щеше да спре да се изненадва от чудесата, които морето бе сътворило.

Всичко хубаво, обаче си има своя край. Вече едва сдържи въздуха в дробовете се. Внимателно върна кончето на мястото му след коралите и колкото се може по – бързо заплува към повърхността.

Щом показа глава над водата, се огледа наоколо. На около двайсет метра от нея бе джета. Заплува натам. Качи се, взе кърпата си и избърса лицето си.  После погледна към часовника си – бе прекарала тук повече от половин час и нищо не се бе случило. Имаше ли някакъв смисъл да продължава? Какво ли въобще търсеше? Онзи човек! Надали някога ще го види отново? Въпреки това искаше поне още един път да зърне онова прекрасно кътче, където бе само преди минута.

Остави кърпата настрани и отново влезе във водата. Пак това чувство. Несъзнателно започна да свиква с него. И то се появяваше всеки път щом влезе във водата. Все едно двете неща имаха някаква връзка помежду си. Несъзнателно се заоглежда. Ни лодка, ни кораб или пък друг джет наблизо. Нямаше как някой да дойде тук.

Беше сама, но това не я притесняваше. Не се страхуваше да бъде самотата. След смъртта на баща й, само преди три години, бе прекарала дълго време без никой близък до себе си. Вече бе свикнала и дори откри нещо приятно в нея. Единствено, когато човек е само може да открие истинската си същност. Само тогава се замисля върху неща, за които не бе й подозирал.

Остави тези мисли за някой друг път и отново се гмурна. Върна се при рифа, но той като че ли бе загубил първичното се очарование. Беше си останал същия – единствен и прекрасен, но мислите на Каси я натъжиха. Чувството се засили и накара рязко да се обърне. Този път го видя! Седеше само на два метра от нея и я наблюдаваше. Носеше старите си разкъсани дрехи. За първи път имаше възможността добре да го огледа. Това, което видя я смая. Мъжът застанал пред нея не бе човек! На външен вид приличаше на такъв, но не бе. Цялото му тяло, или поне голямата част от него бе покрита с люспи и кожа, а по ръцете и краката си имаше малки, дълги поне трийсет сантиметра, перки. Ушите му бяха разширени в горната и долната си част, напомниха и за края на опашка на някоя риба.

Бавно се доближи до нея и й додаде малко парченце корал, които държеше в ръката си. Смаяна Каси го взе. Не спираше да гледа очите му.

- Ела с мен. – каза, с тих, но властен глас.

Това, че той говореше толкова лесно във водата я изненада още повече. Не можеше да помръдне. Преди да успее да се съвземе и да му отговори по някакъв начин, непознатият я хвана за ръката. Не грубо, но достатъчно силно, за да не му се измъкне. Направи й знак да я последва и тръгна към близките скали. Безпомощна, тя го направи. Усещаше, че бавно започна да се задушава, но продължи да плува. Междувременно, само за миг, видя, че на ръката си той носеше голям пръстен с изобразена на нея акула.

Подводната скала, към която плуваха бе по – ниска от онази, в която се бе забила яхната, то също толкова назъбена. Повърхността й изглеждаше гладка, но когато се приближиха още Касандра видя малкият вход, най – вероятно към някоя пещера. Мъжът й направи знак да влезе. Каси искаше да се махне, колкото се може по – бързо от това същество, каквото и да бе то, но не можеше да освободи ръката си и си наложи да влезе вътре. Първоначално си помисли, че е дупка, малка пещера в скалата, но не бе така. Това бе нещо като тунел, разширяващ се в края си. Изминаха около четири метра, доколкото можеше да прецени, когато пътя свърши. Почти изпаднала в паника, Касандра се заоглежда около себе се. Зад нея плуваше онзи мъж, а нямаше никакъв друг изход. Попадна в капан! Вече нямаше как повече да задържа въздуха си, имаше ужасното чувства, че ще се задуши. Изведнъж осъзна, че над себе си няма таван. Надигна се нагоре.

Изпита огромно облекчение, когато усети тук имаше въздушен джоб, пълен с толкова скъпия за нея въздух. След като дишането й се нормализира се огледа. Намираха се в малка пещера, с диаметър около шест или седем метра. Входа бе малък, но около него имаше под на който можеше човек да седне. Точно в този миг Каси не искаше да бъде във водата. Излезе и седна на студения под. За миг затвори очи, после пак ги отвори. Пред нея, още във водата седеше онзи мъж и гледаше към нея.

Жената остана загледана в непознатия. Лицето му бе много красиво. Направо нечовешко! Като се замислеше малко осъзна, че то наистина не бе. Сега бе по - близко до него от всякога и добре успя да го огледа. На пръв поглед нямаше нищо особено, но сега можеше да види люспите от двете му страни, продължаващи надолу към раменете. Погледна очите му толкова - красиви и необикновени. През цялото това време те не мигнаха ни веднъж, а и нямаше нужда, заради вторият, прозрачен, чифт клепачи, които вършеха това.

-  Кой си ти? Какво си? – попита стресната.

-  Името ми е Фест, принц на Ахтарат – морското кралство. А ти си?

-  Касандра. Какво си ти? Не си човек.

-  Така е, аз съм от морските хора, жителите на моретата.

Жената се чувстваше по – объркана отколкото бе, когато го видя. Той не бе човек, личеше се, че е наполовина риба или нещо такова. Не можеше и не искаше да повярва на всичко това. “Джек бе прав – побъркала съм се.”, мислеше си. Погледна към Фест, както каза, че се нарича – беше си съвсем реален, не бе някакъв сън или халюцинация. Трябваше да бъде изплашена, ужасена, но не бе. Завладя я такова спокойствие, че сама се изненада от него. Все едно й бе стар приятел, с които се познават от години, а не от минути. След кратко мълчание тя отново проговори, този път гласът й бе спокоен.

-  Не се виждаме за първи път. Ти беше тук и вчера, когато яхтата потъна.

Фест кимна.

-  Бях наблизо, когато това се случи. Не можеш да остана безучастен! Помогнах на мъжа да стигне до повърхността. Видях те в онзи съд, май го наричате лодка, и се скрих. Вашия свят не бива да разбира за съществуването на моя.

-  Тогава защо си тук и разговаряме? Нямаше ли да бъде по – добре да се махнеш оттук?

-  Ти си различна! Не съм виждал много от вашите, но знам, че не си като тях. За разлика от другите хора част от теб принадлежи на морето и това те прави уникална. – отвърна Фест.

-  Има много хора, които са посветили целия си живот на изучаване на морския свят. За всеки от тях може да се каже, че морето е станало част от тях. Аз не съм такава.  

-  Нямам предвид нещо подобно. То е вътре в теб! Морето е част от теб и ти не можеш без него.

-  Защо ме доведе тук? – смени темата, защото осъзна, че той говори истината.

-  Исках да говорим. Сигурен съм, че на никой няма да кажеш за съществуването на морските хора. В теб има още нещо, но не знам какво е. Затова искам да дойдеш с мен в столицата ни, Карахама, за да ти покажа нашия свят.

-  И защо си мислиш, че ще се съглася? Не искам да отивам никъде с теб!

Последните думи Касандра почти ги изкрещя. За какъв се мислеше тоя? Изведнъж идва и иска да отиде с него. Но дали въобще искаше съгласие й? Гледайки го да седи пред единственият изход се почувства като затворница. Но тук пак идваше онзи въпрос – защо. Какво толкова можеше да иска от нея?

За миг принцът отмести очи от нея. На лицето му не бяха изписани никакви чувства, но очите му й изглеждаха тъжни. Накрая той пак насочи погледа си към нейния.

-  Нямам никакво право да те карам да го правиш. Това бе молба, която се надявах да приемеш. Ти направи своя избор и аз няма да те възпирам. Сбогом.

След тези си думи той се потопи отново във водата и изчезна. Каси остана няколко минути вглеждайки се в мястото, където бе застанал за последно Фест. Опитваше се да подреди мислите си, но й бе много трудно. Накрая й стана прекалено студено и реши, че вече е време да си тръгне оттук. Премина през тунела и се качи на повърхността. Времето бе станало по – студено и неприемливо от преди. Откъм морето духаше силен вятър. Каси се зарадва, че по – рано се сети и си взе якето. Облече се, запали мотора и се запъти към брега. Искаше само да се прибере в къщи и да забрави всичко, колкото и да и бе трудно това. Споменът за този човек, неговите думи, не й даваха и миг покой. Постоянно пред очите й се връщаше разговора им. Имаше твърде много въпроси, на които не можеше да намери отговор.

След около час и половина се върна у дома. Бе изминал само половината ден, но тя нямаше желание да ходи където и да е. Изпита желание да сподели с някой преживяното, но знаеше, че никой няма да й повярва. Тя самата не си вярваше! Легна на леглото си и остана там до края на деня, опитвайки се да си обясни случилото се. Всичко бе толкова странно и дори малко плашещо. Защо му бе да иска да тръгне с него? Защо ли въобще си е помислял, че тя наистина ще се съгласи да го последва? Него, които изобщо не познава.

Изминаха три седмици откакто Касандра се срещна с Фест. Всичко вървеше добре и още на другият ден тя се върна на работа и ежедневието й си бе както преди. Освен факта, че не можеше да престане да мисли за онзи загадъчен човек. Щом човек го погледнеше би трябвало да бъде впечатлен от външния му вид, от перките и люспите му, но не и тя самата. Не можеше да престане да мисли за очите му. Нямаше значение външният вид или желанието му. Важна бе само тъгата, надеждата и желанието, които видя в тях. Онзи спокоен, завладяващ поглед, които той имаше и с който я омагьоса от първата им среща. Тези очи сякаш я преследваха. Навсякъде, накъдето и да погледнеше, каквото и да правеше пред нея се появяваше принца и я гледаше.

Искаше й се да се бе измислила всичко това, но знаеше, че не е така. Когато стигна до брега и стана от джета си осъзна, че все още държеше парчето корал, което той й бе дал. Не го бе оставяла дори и за миг! Сега седеше на библиотечната й. Не една или две вечери прекарваше часове наред гледайки го, търсейки отговори. Отдавна вече трябваше да е загубило яркия си цвят, но това не ставаше. Изглеждаше пак толкова красив и тайнствен както в мига, когато Фест й го даде. Започна да се колебае дали е взела правилното решение. Бе й се отдала една фантастична възможност – да види един напълно нов свят, а тя отказа. Морето неудържимо я привличаше. Не знаеше как или защо, но бе така. Искаше да разбере тайните му, да го опознае по – добре. Сега това нямаше да се случи никога! 

До този извод достигна един следобед, докато седеше на борда на служебната лодка и наблюдаваше спокойното море. Джак бе при нея, проверяваше двигателите и фалшиво си тананикаше една стара песен чието име Каси не можеше да си спомни. Но и сега не й бе до това - бе прекалено заета със собствените си мисли, та да се чуди са тези над другите.

-  Земята вика Касандра. Тук ли си? – изведнъж я прекъсна Джак – Добре ли си?

 Тя погледна към него и видя, че поне от половин минута й махаше. Обърна се към него и разсеяно заговори:

-  Какво каза, че не те чух?

-  Как да ме чуеш като летиш някъде далеч. Забелязвам, че през последните седмици си на хиляди мили път от реалността, затворена в свой собствен свят. Да не би да имаш някакъв проблем, които не можеш да решиш? – той се усмихна - Или има някой, които е заел мислите и сърцето ти?

-  Мислиш си, че съм влюбена? – попита невярващо.

-  Само човек, които е срещнал своята половинка в любовта или има наистина голям проблем е толкова замислен като теб преди минутка.

-  Говориш глупости! Не съм влюбена в никой! И си нямам никакъв проблем... просто размишлявах.

Джак вдигна ръце във въздуха, все едно се предава. На лицето му бе изписана заговорническа усмивка, когато отново я заговори:

-  Добре, няма да споря с теб – лицето му стана сериозно. - Но ме чуй! Каквато и да е причината толкова много да “размишляваш”, не го прави по време на работа. – направи кратка пауза, при която се усмихна невинно. - Не искам партньор, с които да не мога да си кажа и две думи, защото обича да “размишлява”.

Каси не се усмихна на шегата му, а само се обърна и продължи да мисли. Поне за едно нещо Джак бе прав и това бе, че всичко това трябваше да свърши веднъж завинаги. Не можеше да продължава така. След три дни отново имаше почивка и възнамеряваше отново да се върне на онова място.

Тези дни се оказаха непоносимо дълги за Касандра, но тя успя някак си да ги преживее. Дойде й тъй желания ден, или може би не? Не бе сигурна. Напоследък бе изпълнена с най – различни колебания и тревоги. Не можеше да реши какво да прави.

Сутринта на уречения ден я прекара на плажа или сядаше на някоя пейка, наслаждавайки се на прекрасните гледки. Търсеше някакво друго решение, но то като че ли не съществуваше. Единственото, което можеше да направи бе да отиде още веднъж до скалата. Щом веднъж се увереше, но онзи човек не е там и няма никакви следи от него щеше да се върне у дома и веднъж завинаги да забрави морския принц.

Отрано бе приготвила нещата си. Само трябваше да се качи на джета и да отиде там. Но така и не събра сили чак до късният следобед. Денят бе точно като за разходка из морето – топло и приятно. Преди това и бе достатъчно, за да влезе във водата и да не се обърне назад, но не и днес. За пръв път в живота й се страхуваше от Безкрайното синьо. Но дали бе точно така или от онова, което можеше да открие там? Вече бе късно да променя решението си. Потегли.

Въобще не осъзна кога бе стигнала мястото. Инстинктивно облече черният си костюм и влезе във водата. Когато се гмурна узна, че е точно под рифа. Нямаше закъде да бърза и започна да го разглежда. Още си оставаше красив, но не и толкова впечатляващ – риф като всеки друг. Липсваше очарованието, което първоначално я бе привлякло към него.

Поседя няколко минути там и се върна на повърхността. Притеснението, което я бе тормозило през целият ден бе изчезна и остана само спокойствие и дори малко безразличие. И всичко това благодарение на морето. В момента, докато се намираше по следата на голямото нищо наречено океан Касандра не изпита никакви тревога, умора или съмнение. Всичко наоколо и въздействаше страшно успокояващо. Точно сега никой не бе способен да я притесни.

Остана няколко минути излегнала се на повърхността и после отново се гмурна. Този път отиде към пещерата. Скоро стигна до отвора и влезе. След секунди се намираше във въздушния джоб. При предишното идване изобщо не обърна внимание на мястото, но, както се оказа в действителност и както бе предполагала, то не бе нищо особено. Просто дупка, пълна с въздух и малко скали. Всичко си бе като миналия  път. Всичко, освен присъствието на Фест. Това, което преди бе създало такова очарование на мястото бе този човек. Касандра обаче му бе отказала и сега той е някъде далеч оттук, там където му е неговият дом. Започна да осъзнава, че през цялото това време е започнала да съжалява за решението си. Искаше да приеме, но страхът, които я бе завладял, бе взел връх над желанието й.

Отиде до един камък и се качи на нещо. Камъкът не бе мокър и лесно се качи, но за сметка на това бе студен и неудобен. До нея имаше равно място и тя реши да се премести там. Седна на земята с загърнати с ръце колене и с поглед шарещ се наоколо. Защо ли въобще реши да дойде тук? Тук нямаше нищо, нищо, която да я убеди, че си заслужава да се губи времето идвайки. Но все пак го направи! Не можеше да скрие от себе си, че нещо в онзи мъж я привлече и искаше пак да го види. Колкото и невъзможно да бе това.

-  Знаех си, че ще се върнеш.

Чу зад себе си глас и се обърна. Срещу нея, във водата, седеше принцът. Касандра веднага забеляза едва забележимата усмивка на лицето му. За собствена изненада той я се изплаши. Дори нещо повече - чувстваше го близък като стар приятел.

-  Не мислех, че ще те открия тук, или изобщо някъде. Тук ли бе през всичките тези седмици.

-  Да.

-  Защо?

-  Исках отново да те видя.

При отговора му Касандра леко се изчерви. Реши да смени темата. Искаше да разбере нещо повече за него. Да го опознае. След миг мълчание го запита:

-  Помислих си, че след предишната ни среща си си тръгнал. Каза сбогом. Нали беше принц, защо не си при народа си?

-  Те знаят къде съм отишъл и няма за какво да се тревожат.

Касандра вече не седеше на старото си място, а се доближи до самата водата. Бе толкова близо, че бе достатъчно само да се наведе и можеше да падне в нея. Не отделяше поглед от очите на Фест, все едно и без думи можеха да се разберат помежду си.

Зададе поредният си въпрос.

- А не ти ли е поне малко мъчно за дома?

Принцът разпери двете си ръце колкото се може повече, отново се усмихнат и заговори. Гласът му бе ясен и дълбок.

-  Целият океан е мой дом – това е Ахтарат!

-  Ахтарат?!

-  Така нашия народ нарича земите ни. Царството ми заема почти цялото място, което вие хората наричате Световен океан. Изключение правят само морета около Северния полюс – там са карграсите.

-  Кой се те? – полюбопитства тя.

-  Преди да бъде създаден Ахтарат и Карахама целия океан е бил изпълнен с различни племена. Един от моите прародители успял да ги обедини. Единствено изключение правят няколко големи рода, които са отишли в Северния ледовит океан. Това са карграсите!

-  Изглежда, че не ги харесваш особено. – прецени Касандра, съдейки по начина, по които говореше за тях

-  Не ги харесвам, но и не ги мразя. Те са просто там и докато не навлизат в териториите им и ние не ще навлизаме в техните. Всеки си живее своя собствен живот и никой няма право да му се намесва.

-  Но ти се намеси в моя?

-  Така е, но трябваше. Исках да те опозная и отчасти успях. Имах предчувствие, че ще се върнеш и ти го направи. Сега, обаче остана само едно неизяснено нещо. Промени ли решението си? Ще дойдеш ли с мен в Карахама, Касандра?

За първи път го чу да произнася името й. Звучеше толкова различно, че за миг й се стори, че това е друго име. Но не бе. Това се бе нейното собствено.

-  Почти не те познавам, откъде мога да ти имам доверие.

-  Не можеш! Аз ти имам, но доверието е нещо, което се печели, а до този момент не сме прекарали достатъчно време заедно, за да разбереш дали трябва са ми имаш.

-  Защо искаш точно аз да дойда в този твой свят. Сигурно има някой по – подходящ от мен за тази чест?

-  Той не ме интересува - искам теб и никой друг. Каня те да дойдеш и не възнамерявам да те водя там против волята ти. Това е покана и ако искаш можеш да я отхвърлиш. Тръгни си и забрави за тази среща, забрави и за мен.

-  Не мисля, че ще е толкова лесно.

-  Но ще трябва – гласът му звучеше напълно сериозно. – Никой не бива да разбра за съществуването на хората ми, защото ще настъпи всеобщ ужас, както в моя, така и в твоя свят. Хората ни не са готови да посрещнат тази изненада.

-  Опитваш се да ме объркаш и го постигаш много добре. Тогава защо съм ти аз. Не се ли опасяваш, че ще стана причина границата между световете ни да бъде разрушена.

-  Не и от теб. Колкото и пъти да идваш в Карахама, колкото и неща да научиш за народа ни, ти никога няма да кажеш нищо на другите от вашият свят. Знам го, защото мога да го прочета в очите ти.

За миг Касандра се замисли и откри, че е прав. Ако не толкова заради самите тях, но заради това, че никой нямаше да й повярва. Щяха да я приемат за луда. Морски хора! Абсурд! Дори и тя самата нямаше да повярва на това ако в този миг пред нея не бе застанал един от тях.

Фест пръв наруши тишината.

-  Там обаче не мога да видя какво е решението ти. Приемаш ли или отказвам?

-  Може би не го виждаш, защото и аз не го знам. Нужно ми е още време, за да реша. Ще ми го дадеш ли?

-  Ще бъда тук винаги, когато ти потрябвам.

Касандра с облекчение се отдръпна назад и сърдечно се усмихна.

-  Радвам се.

-  Но може ли да те помоля за нещо?

Очакваше, че ще има някаква уловка.

-  Какво е то?

-  За мен няма значение дали ще вземеш решението си след ден – два или след месец, но, стига и ти да го искаш, идвай понякога тук, за да ги говорим. Искам да бъдем приятели, а и тук е толкова самотно. Повечето животни, които са наоколо не са напускали тези територии и въобще не знаят какво става из страната. С тях не можеше да си размениш и някоя друга свястна дума.

-  Да не искаш са ми кажеш, че можеш да говориш с животните?

-  Разбира се. Всеки ахтаранец го може. Но разбира се само с рибите и някой мекотели – не можеш да говорим със сухоземните животни.

-  Това е направо невероятно.

В продължение на близо два часа двамата продължиха да разговарят за най – различни неща – нищо определено. Касандра въобще не осъзна кога е минало цялото това време. От толкова дълго време не се бе чувствала толкова добре в компанията на някой. Бавно започваше да престава да го възприема като някакво странно същество, а повече като приятел.

Чак когато в пещерата бе настъпил полумрак, Касандра разбра колко много време бе минало. Време бе да си отива. Бавно се надигна и отиде до водата. Потопи крака – тя бе ледена. Потръгна, но вътре това се потопи вътре.

-  Време е да тръгваш, нали? – тъжно попита принца.

-  Останах прекалено дълго.

-  Разбирам.

Никак не й се хареса да го вижда такъв. Окуражително се усмихна и весело каза:

-  Ще се видим ли утре? Не съм сигурна към колко ще съм тук, но веднага щом се освободя, ще дойде.

Лицето му радостно грейна.

-  Не се тревожи за това. Стъпиш ли веднъж във водата, ще разбера и ще дойде при теб.

Сбогуваха се й тя излезе. Веднъж озовала се на повърхността веднага забеляза появилите се звезди. Може да е седяла дори повече време там, отколкото си бе мислила. Нямаше значение. Не съжаляваше ни за един миг. Вече не се страхуваше, но още се колебаеше. Едно е да се вижда и говори с него, а съвсем друго да тръгне с него в непознатото. Щеше да почака. Може би с течение на времето щеше да й бъде по – лесно да открие правилното решение.

Въобще не разбра кога се е прибрала в къщи, мислите й бяха толкова далеч. Чак тогава я налегна умората и веднага отиде да си легне. Едва докосна възглавницата и заспа. Сънуваше морето.

На сутринта се чувстваше бодра и весела. Веднага се запъти към банята и си взе един душ. После се преоблече и на бърза ръка хапна. Взе си нещата и излезе. Очакваше я още един прекрасен град в Лос Анджелис. Но тя не мислеше за града, а за Фест. Мислеше си за срещата им и я очакваше с нетърпение.

Изминаха две седмици в постоянно движение. Ако не бе на работа веднага отиваше при Фест и отделяше все по – малко време за почивка или сън. Предпочиташе да бъде някъде навън с него, да се разхождат из рифа и да го слуша как й разправя различни истории, или й разказваше за местата, които е посещавал.

Още в първите им дни заедно, той и показа едно от множеството чудесата на океана, за които никой бе й подозирал. Случи се, когато бяха при рифа и на ней за пореден път й се наложи да излезе на повърхността. Фест я последва. Щом Касандра си пое дъх, я попита:

-                    Винаги ли трябва да го правиш?

-                    Съжалявам, но ми се налага да дишам. – сопна го тя.

-                    Вярно, забравих. – прошепна той.

-  Не знаеш, че такова нещо може някога да бъде забравено. Какво, ти да не би да не можеш да дишаш?

Вместо отговор Фест хвана яката на ризата си, отдръпна висящият кичур на косата й и й разкри голата си шия.

Касандра ахна и инстинктивно се отдръпна назад. Хриле! От двете страни на шията му имаше хриле. По три реда, всяка достигащи до седем сантиметра дължина. Можеше да види как те хаотично се отварят и притварят, като на риба. Още от преди подозираше нещо подобно, но сега просто не можеше да повярва, че е истина.

-  Плаша те, нали? Не ми отговаряй, знам, че е истина. Не съм човек и това те отвращава.

Думите му я накара да се съвземе. Почувства се виновна, че толкова зле. Четеше тъгата му върху лицето му и това причиняваше болка и на нея самата. Не бе вярно. Той се заблуждаваше, че това е от толкова голямо значение за нея. Трябваше да направи нещо, за да го увери, че се залъгва.

Приближи се към него, докато разстоянието между тях не стана незначително. Бавно, малко притеснена, хвана ръката му. Беше студена и хлъзгава, но същевременно твърда и изпълнена със сила. Хареса й. Взе я в своята и леко стисна. Това бе първият им истински допир, ако се изключеше онзи път, когато я хвана за китката.

-  Признавам си, че се стреснах, но не ме е страх от теб. Как би могло да ме е страх?

-  Но външният ми вид...

-  Е малко по – различен отколкото на другите. Какво толкова? Мен това не ме притеснява. Ако толкова те е срам от вида ти как въобще се реши да ми се покажеш?

-  Не ме е срам, а по – скоро от реакцията ти.

-  Е сега вече я знаеш. – усмихна му се.

-  Така е.

-  Какво ще кажеш да се гмурнем още един път?

Фест кимна утвърдително.

След минутка Касандра напълно бе забравила за разговора им, но не й той. Бе и много благодарен за милите думи. Освен това те само й доказваха, че в нея наистина има нещо специално.

На следващият ден имаха среща късно следобед. Касандра пристигна с джета си на уреченото място и се приготви. Водата бе топла, но тя предпочиташе да плува с костюма си. Докато пътуваше горната му част бе вързана на кръста й, но сега я развърза и облече. Прибра косата си на кок, за да не й пречи, и скочи. Пое си дълбоко въздух и се гмурна.

Трябваше да се срещне с принца при рифа, но като стигна там, не го видя. Започна да го търси, но никъде не го виждаше. Знаеше, че няма смисъл да си играе да го търси дълго – той винаги се появяваше и изчезваше изневиделица. Така направи и сега, изниквайки от нищото. Докато го направеше обаче, дойде време да отиде отново горе. Направи му знак къде отида и се запъти натам.

-  Недей, ела при мен. – спря я той.

Касандра го изгледа изненадана, но го направи. Имаше въздух за около минута. Приближавайки се видя, че в ръката му имаше медуза. Не може да се каже, че я бе хванал, но тя бе застанала над ръката му и кратко стоеше на едно място, като от време на време леко се повдигаше нагоре, надолу. Никога преди по тези места Каси не бе виждала подобна медуза. На големина тя около четиридесет сантиметра, тялото й бе почти безцветно, освен пипалата, които имаха светло синьо оцветяване.

-  С помощта на тази медуза ще можеш да дишаш под водата. – обясни й принцът, сваляйки ръката си към тялото.

Мекотелото бавно се приближи до жената и застана над главата й. Касандра погледна към нея. Във вътрешната й част можеше да се види голям мехур въздух. Не знаеше как го обясни това, но бе така. Без дори да се поколебае внимателно хвана животното и го доближи до главата си. Веднага усети хладния въздух, които я обгърне. Въздъхна с облекчение. Имаше чувството, че се намира в скафандър, през които можеше да вижда, все едно е прозрачен. И наистина бе така. Нежната “кожа” на медузата бе толкова прозрачно, че като че ли гледаше през стъкло. Единственото, което малко я притесняваше бяха многобройните пипала докосващи кожата й всеки път, когато медузата се свиеше и отпуснеше. Бе я гъдел, а не можеше да я накара да спре.

-  Как е възможно това? – попита учудено.

-  Кое?

-  Медузата пълна в кислород. Ако нещо такова наистина съществуваше не трябваше ли вече нашите учени да са го открили?

-  Има прекалено много нещо в океана, които остават загадка за човека. Дори и моя народ, които живее в него, не знае всичко. Този вид медуза има бактерии по цялото си тяло, които се хранят с нея и остатъците от храната й. В замяна на това изпускат кислород, които изпълва тялото й и спомага за по – лесното й плуване.

-  Симбиоза. – досети се жената.

-  Мисля, че това бе думата ви, да. Те просто не могат да живеят един без друг.

-  Все едно са едно цяло.

-  А не е ли точно така. Имаме ли наистина право да ги наричаме две различни неща, когато те не могат едно без друго?

-  Най – вероятно си прав. – съгласи се тя.

-  Какво ще кажеш да полежим малко на дъното. Ако си намериш някое наистина добро място и седиш достатъчно дълго имаш чувството, че целият океан минава пред очите ти. Все едно...

-  Светът продължава напред, а ти си останал на едно място, завинаги. – довърши жената.

-  Точно така, но откъде знаеше какво щях да кажа.

-  Не знаеш, но добре познавам това чувства. И на сушата има много места, където можеш да изпиташ съвсем същото чувство. Лично съм го изпитвала, много пъти.

-  Толкова ли си самотна там?

Касандра се изненада от сериозността, която улови във въпроса му, но се направи, че не я забеляза. Усмихната му отвърна.

-  Въобще не е така. Там имам много приятели, а и работата ми е постоянно свързана с хората. Не оставам достатъчно дълго сама, за да се чувствам самотна.

-  Не е задължително да си сам, за да си самотен.

-  Е, при мен е обратното. Точно и заради това понякога се търся някое подобно място, на което да мога да поседя и да помисля върху някои неща.

-  Надявам се и аз да съм в тези твои мисли.

Касандра не отговори. Не искаше да продължава този разговор. Бавно заплува към рифът, а когато той се изравни с нея, само след миг, го попита:

-  Кажи ми, колко дълго мога да остана под водата с тази медуза на главата си.

-  Около два часа. Ще усетиш, когато кислородът започва да ти свършва.

-  Добре тогава да се поразходим малко.

Още преди да довърши изречението си забърза напред и се скри зад коралите.

По – късно вечерта, докато пътуваше обратно към брега си мислеше дали Фест не бе прав. Не се ли чувстваше наистина малко самотна. Там имаше приятели, но какво от това. Нямаше никой, които да й е истински близък. Някой, които да я кара да се чувства толкова добре, колкото морският принц.

Но не всичко в живота на Касандра бе толкова просто и забавно. Имаше много напрегнати моменти в работата й, който подлагаха на изпитание всичките й моменти.

Вече бе изминал близо месец от техният втори разговор. Все още не бе дала отговорът му и, често казано не бързаше да го направи, дори се боеше от собственото си решение. Ами ако му откажеше – той щеше да си отиде, а тя не искаше това. Не можеше да реши дали иска и да отиде с него. Още не можеше да забрави разговорът им за самотата. Тогава щеше да я изпита в най – голямата й мощ. Не можеше да се откъсне от оковите на сушата, но това не намаляваше тъгата й. Не знаеше какво да прави, а и нямаше към кого да се обърне.  

Засега се задоволяваше с дневните им разходки след рифовете и скалите или нощните разговори, когато тя бе на при скалите, а той във водата. Двамата винаги можеше да си намерят теми, за които да си говорят. Дали бе морето или сушата – техните толкова различни светове. Тайно, напълно несъзнателно, Фест я примамваше с разказите си за подводният живот.

Фест никога не излизаше от водата, освен може би някой път за минута – две, но скоро се връщаше обратно във водата. Потапяше се до врата си и се държеше така, все едно това е най – естественото нещо на света. Понякога жената му се чудеше, друг път въобще не го забелязваше. За него той винаги бе един и същ – очарователен, мил, винаги сигурен в действията. В началото бе малко плашещо, но скоро съвсем забрави предишният си страх. Сега дори не можеше да си спомни, че някога да е възприемала като някой толкова различен.

За всичко това размишляваше един следобед, когато трябваше да патрули на един по – изостанал плаж. Хората бяха малко, главно младежи, които са искали да се повеселят, но наоколо имаше няколко наистина опасни места и трябваше да има поне един  спасител, които да ги наблюдава. Днес бе неин ред. Седеше на вишката и наблюдаваше плажът.

Изведнъж някой се развика и я откъсна от мислите й. На около стотина метра от брега, недалеч от скалите имаше група младежи, които тревожно викаха името на някакво момиче. Бързо взе пояса си и се затича на там. За по – малко от минута бе там.

-  Успокойте се, - обърна се тя към близките момичета, - и ми кажете какво става тук.

-  Приятелката ни Кори. Тя просто изчезна. Не можем никъде да я открием.

-  Аз ще я потърся, а вие се обадете на бреговата охрана да изпратят още някой. Веднага.

Касандра не губи време с други въпроси. Макар че водата бе едва до кръстта и не бе възможно момичето да се е удавило, се гмурна, за да потърси причината за изчезването на девойката. Скоро откри дупка в земята и влезе.

Намери се в лабиринт от плаващи водорасли и различни стори боклуци. Момичето трябваше да я някъде тук – нямаше къде другаде да е. Изплува на повърхността и си пое дълбоко въздух. Върна се обратно и започна да търси следи от момичето.

Мястото, където се намираше приличаше на пещера или по – скоро на група пещери всяка, от които водеше към една или повече, други. Опита се да следва течението, което направо я бе тласнало вътре, в надеждата, че то ще я доведе до момичето. Вървеше на някъде, но не бе сигурна дали това е правилната посока. Оглеждайки се наоколо забеляза, че не далеч от нея имаше въздушен джоб. Мястото бе толкова малко, че ако имаше още някой с нея двамата трябваше доста да се сбутат, за да се поберат тук. Малката й радост от вдишването на въздух веднага бе потушена от остра задушаваща миризма. Сяра. Спори й се, че усеща нещо неприятно във водата, но сега бе напълно сигурна. Едва успя да си поеме дъх и отново се гмурна. Поне във водата се чувстваше малко по – добре.

Бързо продължи напред, притеснена за състоянието, в което можеше да я открие. Продължи напред, докато не видя втори джоб и се приближи към него. Тук положението бе малко по – добро от това в предната – имаше малко повече кислород. Главата й се замъгли, притъмня й. Наложи се да си удари един шамар, за да се съвземе.  Пое си за пореден път въздух и продължи. Трябваше да побърза.

Едва се потопи във водата и го видя – Фест. Щом видя, че е забелязан и направи знак да я последва. Изненадана от поведението му, тръгна към него, без дори да се замисли. Докато плуваха той и говореше:

-  Открих момичето, което търсиш, но се страхувам, че всеки миг ще изгуби съзнание. Не посмях да се приближа да нея. Не изглежда добре.

Каси точно от това се боеше – сярата отравяше организма на момичето. Щом излязоха от този кратък проход между скалите, веднага я видя. Намираше се поредният срещнат джоб. Не знаеше, и не искаше да знае, как е стигнала чак до тук. Приближи се и повдигна глава от водата.

Още от мигът, в които девойката я видя, започна истерично да вика:

-  Моля ви, помогнете. Искам да се махна оттук. Не мога да остана повече тук. Трябва да се махна.

-  Знам и заради това съм тук. – започна да я успокоява Касандра.

За разлика от останалите, този джоб бе по – голям и имаше малко повече кислород. Почувства се малко по – добре, но знаеше, че това няма да е за дълго. Момичето всеки миг щеше да губи съзнание, прегърна я през кръста, за да не й позволи падне и да се удави. Нямаше да издържи още дълго на този въздух. Тя самата също.

Огледа се във водата и като видя принца, точно под тях, му заговори:

-  Нужна ми е помощта ти. Не мога сама да я изведа навън. Ще се удави преди това и не знам дали ще мога да я реанимирам.

-  Не можеш ли да използваш въздушните мехури?

-  Не – във всички, дори и тук, има огромно количество сяра. Не може да се диша. Без нея сигурно бих могла да се измъкна, но не мога да я оставя.

-  Разбирам какво искаш от мен, но е опасно. Не мога да рискувам да ме видят.

-  Знам! Достатъчно е само да я избуташ до входа на пещерата и тя сама ще излезе или приятелите й ще я видят и измъкнат. Ти пък ще се скриеш отново след растителността. Никой няма да те види.

-  Добре тогава. Подай ми я.

Каси подаде девойката на Фест и го наблюдава как бързо изчезна с нея, хваната здраво под кръста. Пое си още няколко пъти въздух, колкото и да й бе трудно, заради сярата, и се гмурна. Плувайки бързо обратно. Очите й се замъглиха, стана й лошо, имаше чувството, че ще се удави, но не можеше да спре. Почти бе стигнала, но чувстваше, че не може повече. Силите й я бяха напуснали.

Съвсем бе отпаднала, когато усети две силни ръце да я прегръщат и изтласкат напред. Не бе нужно да поглежда, знаеше, че това е принцът. Вътрешно се усмихна. Подпомагана от него продължи напред, докато не видя слънчевата светлина. Един последен тласък и бе навън. Въздух! Чист и приятен, въпреки че като се замислеше дори и тук можеше да усети сярата.

Главата й ужасно я болеше и едва пазеше равновесие, но веднага се зае да търси момичето. Успокои се, когато я видя вече да идва в съзнание, под грижите на двамата новопристигнали спасители. Бавно отиде към тях и им обясни какво е била ситуацията. Каза им всичко, с изключение на помощта на Фест. Нейната версия бе, че е успяла сама да я извади, но малко се забавила, защото кракът й се оплел в едно от растенията.

Накрая ги помоли:

-  Ще имате ли нещо против някой от вас да остане тук? Не се чувствам достатъчно добре да остана още дълго тук. После ще се обадя на шефа и ще му обясня какво е станало.

-  Сигурна ли си, че не се нуждаеш от медицинска помощ? Може да си се натровила със сярата.

-  Не, добре съм. Просто много се изморих. Нуждая се само от една добра почивка и дори малко сън.

-  Добре тогава.

Сбогуваха се и тя тръгна към брега. Не бе минала и половината разстояние, когато усети нечие присъствие. Успоредно с това чу гласа на Фест:

-  Ела с мен.

Огледа се и веднага го видя на около метър от себе си, почти плъзгащ се по повърхността на водата. Гневно просъска:

-  Ти луд ли си? Някой ще те види. Връщай се в пещерата или направо при скалата.

Видя го как категорично поклати глава.

-  Не и преди да се съгласиш да дойдеш с мен.

-  Не точно сега. После може и да се видим.

-  Ако не се съгласиш, ще те взема насила. Не ме карай да го правя.

Касандра се замисли за миг – два и примирено му отвърна.

-  Добре де. Ще дойда с теб.

В следващият миг той я хвана за ръката и привлече към себе си. Обгърна я с ръце и бързо заплува навътре в морето. Фест бе толкова бърз, че повече приличаше на акула, преследваше жертвата си. Каси силно се прилепи към него, отчасти от удоволствие, отчасти от страх да не я изпусне. Никога преди не са били толкова близко един до друг. Хладката му кожа, докосваща нейната. Усещаше стегнатите му мускули. Вгледа се в лицето му, почти до нейното. Това сериозно лице я успокои, както обикновено. Затвори очи и се остави да я отведе, където и да е. Бе готово да отиде и накрая на света с него.  

След около минута Фест започна да намалява скоростта си, докато съвсем не спря и излязоха на повърхността. Намираха се по средата на нищото. Там, далеч от тях, се виждаше тънка ивица, която иначе би могла да се нарече суша. Вече можеше да се справи и сама, но той продължаваше да я държи.

-  Вече мога и сама да плувам. – каза, леко смутена, Касандра.

-  Сигурна ли си? Преди малко ми се стори много слаба. Все едно едва се държеше на краката си.

-  Бях леко замаяна заради сярата.

-  Сяра?

-  Не знаеш ли какво е това?

-  Не.

-  Не усети ли странният вкус във водата или миризмата във въздуха – това бе заради сярата, която бе там. Не знам кака е при вас, но за нас, хората, тя е отровна. Пое известно количество и ми се замъгли главата. Това е. Вече ми мина.

Фест я пусна и малко отдръпна.

-  Наистина ли? Надявам се. Не бих искал да ти се случи нещо лошо.

Настъпи тишина. Никой то двамата не знаеше какво да каже на другият. Накрая Касандра не издържа и попита:

-  По – добре да се връщам. Ще има доста да поплувам. Разбира се, ако нямаш някакви планове.

-  Не, нямам.

-  Тогава е по – добре да тръгвам.

-  Остави ме поне да те заведа до някъде. С мен ще стигнеш по – бързо, а и няма да се измориш. Ти сама каза, че си малко уморена.

-  Добре, нека да бъде твоето.  – примири се тя.

Много скоро двамата се разделиха и Касандра продължи сама. Фест я бе оставил почти до сушата, така че тя само трябваше да отиде, да си вземе нещата от вишката и да се прибере. Не знаеше как ще реагира при следващата им среща. Почти се бе решила да приеме предложението му, когато се случи това. Никога преди не бяха имали толкова студен разговор. Все едно изведнъж се бяха отчуждили, всеки живеещ в своя свят.

В другиден ден има среща при скалата. Притесняваше се от това как ли ще да протече. Опитваше се да прикрие чувствата си, но не успя, поне от Джак.

-  Пак изпадаш в онова си настроение. – изведнъж проговори.

-  Кое настроение?

-  Все едно ще излетиш някъде далеч.

-  Или пък възнамерявам да отида от другата страна на океана. Сещам се за какво говориш и не изпадам в никакво настроение. Просто си мисля.

-  Все това повтаряш. Може ли да знам за какви или пък за кого? – попита я дяволито.

-  От дълго време си мисля да предприема едно дълго и приятно пътуване.

-  Заслужаваш малко почивка. И за къде?

-  В морето.

-  Ха ха ха – много смешно. Не можеш да останеш завинаги в морето. Искаш да кажеш на някой остров.

-  Да, точно така – съгласи се смутено тя. – На остров, че къде другаде.

-  Искаше ми се и аз да можеш да си позволя такава почивка. Слънце, море – тези неща ги има и тук, но признай си, че е много по – различно, когато не ти се налага по цял ден да следиш за някой удавник.

-  Наистина е различно.

-  Но да не забравим и най – важното – човек, с които да споделиш всичко това. Сигурен съм, че си имаш някой, иначе дори не би се замислила да го направиш.

-  Пак позна. Има някой. Точно той ми предложи да отидем там. Само като приятели.

-  Повярвай ми – лъже. Никой не би поканил на някоя красавица като теб на самотен остров, сама от добри “приятелски” чувства. Опитва се да те свали и както гледам вече я успял.

Тук вече Касандра се вбеси. Рязко стана и извика в лицето му:

-  Ако не престанеш с тези глупости ще те бутна долу.

-  Добре де, преставам. Няма нужда от заплахи.

-  Така вече е по – добре.

С това техният разговор приключи, но той накара жената да се замисли върху подбудите, които караха Фест толкова да желае да я вземе със себе си. Дали бе само любопитството или имаше още нещо? В главата й минаха какви ли не ужасни мисли, но тя отхвърли всяка една от тях. Просто не бе възможно. Това лице, неговото лице, нямаше й грам жестокост или подлост. Той бе винаги откровен и честен с нея. И тя му вярваше, с цялата си душа.

Все решение!

Само няколко часа по – късно вече се намираше при скалата и се готвеше да се гмурне, когато Фест се появи. След обичайните им поздрави, Касандра влезе във водата и се гмурна. Принцът мигновено я последва. Щом стигнаха дъното той извика няколко думи на непознат за нея език. Не за първи път го бе чувала да говори или в нещото или на някое животно. Можеше да открие красота в езика, но не и да го разбира. Всеки път щом го чуеше имаше чувството, че никога няма да го разбере. Но надали щеше и да има достатъчно време да се занимава с това.

Не измина и половин минута и се появиха медузите, които Фест бе повикал. Докато тя си слагаше една от тях на главата, той я попита:

-  Какво мислиш да правим днес?

-  Не знам за теб, но аз искам просто да си намеря някое хубаво местенце и просто да поседя там.

-  За същото си мислех и аз дори знам една наистина подходящо място.

-  Тогава води.

Мястото наистина бе много добро - заобиколено от безброй разноцветни водорасли, позволяваше на човек да гледа към целият риф. Каси с удоволствие се настани в единият край, така че да има достатъчно място до нея да се настани и Фест.

Сигурно бяха стояли там от поне едно половин час, когато принцът пръв наруши тишината. Гласът му бе сериозен и тъжен:

-  Знаеш, че не мога да остана завинаги тук, нали?

Ето това бе разговорът, от които Касандра най се боеше и не искаше никога да настъпи. Надяваше се той просто да си тръгне и да не им се налага никога да не се сбогуват. Усети остра болка дълбоко в себе си, но я скри дълбоко в душата си.

-  Зная.

-  Твърдо съм решил да остана още известно време в този свят, но все пак искам да ти дам нещо. Малък подарък, за да не ме забравиш.

При тези думи той извади из под дрехата си малка гривна от следно големи раковини и я постави на ръката й. Касандра удивена се загледа в прекрасното бижу. Цветовете им пребиваваха от тъмно кафяво и жълто, до червено и дори леко зеленикаво. Всички имаха еднаква на дължина и бяха подбрани по такъв начин, че цветовете им се преливаха един в друг.

-  Надявам се да ти харесва. Ако не е така няма нужда да я задържиш.

-  Какво говориш – великолепна е. Откъде си я взел.

-  Имах доста свободно време, така че...

-  Сам ли си я направил. Прекрасна е. Никога преди не бях виждала нещо подобно.

-  При нас има една такава традиция. Когато имаш някой наистина близък приятел и искаш да останеш завинаги в сърцето му да си размените подаръци. Така никога нямаше да се разделите, защото винаги частица от единият ще принадлежи на другият.

-  Не знаеш иначе и щях да ти взема нещо. Не мисля, че бих могла да направя нещо толкова красиво сама.

-  Не знаеше за това. Освен това не си заслужава да се тревожиш, заради тази дрънкулка - не е нищо особено. Ако бяхме Карахама щях да заповядам на най – добрите си бижутери да ти направят нещо много по – великолепно. Тогава щеше да разбереш какво значи истинската красота.

Докато говореше Касандра застана срещу него и се загледа замечтано. За първи път го бе чувала да говори за някой от градовете им. Знаеше, че Карахама се нарича столицата на Ахтарат, но знанията й за града и хората в него се ограничаваше само до тук. Фест винаги много умело бе избягвал тази тема.

-  Какво има? – я попита, видял странният й поглед.

-  За първи път ми говориш за народа си. Никога преди не си го правил. Винаги си ми разказвал само за морето и живота в него, но не и за хората, които живеят в него.

-  Ако ме бе попитала щях да ти говоря. Дни наред можеш да ти говоря за чудесата, което можеш да видиш, за сгради, които са високи колкото планини, за двореца, които се извисява над всички тях. Ами когато настъпеше нощ и мракът бе още по – непрогледен... Нищо не може да се сравни с двореца през нощта. Ако ти бях разказал всичко това и много повече нямаше ли да си помислиш, че се опитвам да те съблазня, за да ме последваш.

-  Значи ти все още искаш да дойда с теб?

-  Никога не съм преставал. Взе ли вече решението си?

-  Мисля, че да – искам да дойде с теб.

-  Наистина ли?

-  Да. – и вътрешно се надяваше да не съжалява за решението си.

Възбуда завладя тялото на Фест и той не можеше да се задържи на едно място. Изправи се и бързо заплува напред назад. Движенията му напомняха на делфин, но той бе много по – бърз от делфин. Щом спря застана клекнал до нея, хвана ръката ти и продума:

-  Една твоя дума и можем още сега да тръгнем. Мен нищо не ме задържа повече тук.

-  Но мен – ме. Не мога просто така да си тръгна. Трябва да свърша някое неща преди да отида където й да е.

-  Добре тогава. Колко време ще ти е нужно?

-  Най – малко ден.

-  Имаш всичкото време на света. Щом вече имам отговора ти съм готов да те чакам и цяла вечност.

-  Не мисля, че ще ти се наложи. – засмя се тя и бавно стана. – Трябва само да говоря с няколко човека и да си събера някои неща.

-  Последното не е нужно. Не си взимай нищо. Всичко, от което може да имаш нужда ще ти бъде предоставено.

Тъкмо щеше да тръгне, когато Фест я спря.

-                    Къде отиваш?

-                    Мислех си, че би искал по – бързо да си свърша работата.

-                    Искам, но предпочитам сега да прекарам още малко време с теб, тук. Съгласна ли си?

-                    Разбира се. Дори го предпочитам.

Жената се върна на старото си място и скоро и двамата се отнесоха в разговора си.

Едва след като се разделиха Касандра отново се замисли за гривната и какво значеше тя за него. Не знаеше ли, че той вече бе открил своето място в сърцето й и че няма никога да може да го забрави. Но въпреки изказването му, че това е просто една дрънкулка – тя значеше много, за нея тя значеше много. Искаше и тя да му вземе нещо. Но какво?

Отговорът дойде по – късно, докато вървеше към дома си. Още от далеч забеляза художникът, изложил творбите си. Хвърли им само един бърз поглед, но очите й веднага се приковаха в една от тях. Картината представляваше пейзаж – една планина, с гъста гора, при залез слънце. Веднага се влюби в нея. Това щеше да е най – подходящият подарък за Фест. Купи я и побърза да се прибере в къщи.

Щом вече си бе там се зае да я обработи. Тъй като нямаше рамка й бе дори по – лесно да си свърши работата. Отне й известно време, за да открие къде бе завряла прозрачното фолио, което бе купила преди повече то година, но накрая го намери в една кутия, в дрешника си. Сложи пейзажа на масата и започна внимателно да я залепва по него фолиото. Няколко пъти го проверява, докато накрая не се увери, че не е пропуснало ни едно местенце и че фолиото е прилепнало правилно и не се е набръчкало на някое място. Накрая постави няколко книги отгоре му, за да бъде залепне окончателно. Вече можеше спокойно да си почине.

Сутринта бе толкова възбудена, че за малко да разлее кафето върху ризата си. Хапна на бързо и си приготви нещата. Фест бе казал да не си взима нищо, но тя не можеше да остави нещата просто така. Все си документите, портмонето с, ключовете към апартамента и джета. Не на последно място бе, разбира се и картината. После се обади на някои от приятелите си, за да се сбогува. Повечето искаха да се видят, на кафе или някъде другаде, но тя им отказа. Въобще не й бе до това.

Застанала до входната врата и се огледа да не би да се сети за нещо в последният момента. Тук бе прекарала почти целият си живот, толкова хубави моменти, но тя нямаше да тъжи за това място. Защо й бе да го прави? Това бе просто едно пътуване – рано или късно щеше да се върне. Щеше да е глупаво да се натъжава за него подобно.

Затвори вратата и не погледна обратно.

Имаше предостатъчно време и за да говори с шефа си и с Джак, защото реши да пообиколи някои от любимите си места. Тръгна бавно през улицата към плажа. Стигна до самият бряг, където, наблизо, се вълните блъскаха в острите скали. Остави сака настрани и започна да се изкачва, докато не стигна едно от най –високите скали. Изправи се и се загледа в морето, после се обърна и се загледа в града. Толкова бяха различни. Опитваше се да проумее защо се чувстваше така. Не бе изплашена, малко развълнувана – да, но не и изплашена, че ще отиде с Фест. Все едно наистина както й каза Джак – просто отиваше на някое приятно местенце с добър приятел.

Поседя там почти половин час. Сигурно щеше да остане дори по – дълго ако някой не извика по нея:

-  Веднага слизайте! Там е много опасно и страшно хлъзгаво. Можете да...

-  Падна. Знам! – погледна към човека и чак тогава видя, че това бе О`Мара. Засмя се и погледна часовника си. Чак тогава видя колко време бе минало. – От близо половин час седя тук горе и ти чак сега ли ме видя? Що за спасител си?

-  Такъв, които си върши работата. Току – що идвам и веднага тръгнах към лудата, която седи като препарирана на скалите и може всеки миг да падне.

-  Е, поне ми спести да те търся. Ще си кажем довиждане тук.

-  За какво говориш?

-  Реших да приема предложението на приятеля си и да отида с него.

-  Това е чудесно. Радвам се за теб. Кога заминаваш?

-  След два, може би три часа.

-  Кажи откъде ще тръгнете, да дойде да те изпратя – усмихна се дяволито. - А и искам да се срещна с обреченият.

-  Защо пък чак обречен?

-  Ами повече от месец, сам с теб – това не е ли чисто наказание.

Касандра го сръга в ребрата, но се засмя.

-  Съжалявам, но това няма да стане. Но има нещо друго, което можеш да свършиш вместо мен. Спомняш ли си скалата, където преди около два месеца се разби едно корабче с баща и дъщеря на борда му– замълча, докато той кимна в знак, че си спомня. - Вечерта, когато ти свърши смяната искам да отидеш там и да вземеш джета ми. Ключовете ще са на таблото. Вземи го и ми го пази, докато се върна. Не знам колко дълго ще ме няма и затова предпочитам да е при някой, на които му имам доверие и ти бе пръв в списъка ми. Смятай го за твой, стига накрая да не ми го върнеш на парченца.

-  Добре, тук има нещо странно. Ти се държиш странно. Какво толкова криеш?

-  Нищо. Просто се разбрах с приятеля си да се чакаме там и няма кой да ми върне оттам джета.

-  Объркваш ме.

-  Не е нужно да разбираш каквото и да е. Просто ми обещай, че ще го направиш.

-  Добре – ще го сторя.

-  Благодаря ти, а сега трябва да отида до управлението.

-  Това пък защо?

-  Да говоря с шефа и да си събера нещата. Не мога да ги оставя просто така, нали?

Джак кимна и после я прегърна.

-  Колкото и да не ми се иска да се разделяме, ще трябва да ти кажа довиждане.

-  Айде сега, не преувеличавай. Няма да е завинаги. Все някога ще се върна.

-  Така си е, но защо не ми позволиш поне веднъж да се държа добре.

-  Може би защото тогава ще съм напълно сигурно, че това няма да си ти. – засмя се.

Взе си нещата и му помага за сбогом.

Не бе толкова зле, колкото очакваше. Казаха си довиждане и край. Сега трябваше само да отиде при шефа си и да си събере малкото лични неща, които имаше в офиса. Щеше да си сложи в сака и после в пещерата. Нищо нямаше да им стане от малко вода. А и да им станеше – не бяха такива неща, които да жали.

Тръгна по самият бряг. Държейки чехлите си в ръка бе оставила вълните да мокрят краката й. Бе приятно занимание в този горещ ден като този. Опитваше се, и при това доста сполучливо, да не мисли за нищо определено. Така и не разбра кога стигна управлението. То представляваше сравнително малка, червена на цвят, сграда, но предостатъчна за нуждите им.

Касандра веднага се запъти към кабинета на шефа, на вторият етаж. Почука на вратата и без да чака покана влезе. Докато затваряше вратата чу гласа на Боб Бърман.

-  А, Каси, тъкмо си мислих за теб. Защо днес не се появи на работа? – бързо започна да я разпитва. -Разбрах и за станалото вчера. Добре ли си? Трябва да отидеш на доктор.

-  Не, добре съм си. Престанете да се тревожите за мен. Работата е друга – напускам.

-  Какво? – възкликна изненадан. – Защо така неочаквано?

-  Налага ми се да замина за известно време и не знам кога ще се върна. Предпочитам да напусна и да знам, че после ще мога да се върна, отколкото да имам някакъв ограничен период от време.

-  За колко време говорим? Седмица - две, може би месец?

-  Може би няколко месеца. Не знам. Наистина не знам.

-  И кога ще заминеш?

-  Днес следобед.

-  Е, можеше поне да ме предупредиш по – рано. Едно малко тържество нямаше да ти навреди.

-  Взех решението в последният момент, а и добре знаеш, че не си падам по тържествата. Така е по – добре.

Поприказваха още малко и накрая се сбогуваха. Тя отиде при бюрото си, за да си вземе нещата – няколко книжа, една снимка с колегите и други подобни неща. Набързо напъха всичко в сака, затвори го и излезе. Почувства се гадно, че се държи толкова студено с приятелите си, но ако не бе така, те щяха да започнат да я разпитват и тогава щеше да изпадне в наистина лошо положение. Едно леко докосване по гривната и върна самообладанието. Време бе да тръгна!

Отиде на пристанището и съблече дрехите си – отдолу вече бе сложила водолазният си костюм. Прибра дрехите в чантата и се качи на джета. Бързо потегли напред. Измина половин минута, когато изведнъж реши да промени решението си и го обърна. Изключи двигателя. Бавно джета спря и тя остана загледана в сушата. Дали наистина бе готова да го направи? Способна ли бе да загърби всичко? И за какво? Печелеше ли нещо като отидеше с Фест в Карахама? Дори не можеше да каже на някой за това, което можеше да види. Не - нямаше така лесно да се отдаде на съмненията. Искаше да види този морски свят, на каквато и да е цена.

Отново включи двигателя и продължи пътя си.

Не след дълго бе при пещерата. Изключи джета, остави ключа на таблото, както бе казала на Джак и се приготви да се гмурне. Влезе във водата и почти веднага излезе на повърхността. Избърса водата от лицето и взе чантата. Пое си въздух и отново се потопи. Тръгна към пещерата. Вече бе научила пътят наизуст и дори за миг не се замисли накъде да върви.

Пещерата си бе същата както винаги, но повече, ни по – малко. Все едно времето никога нямаше да боде да я промени. Харесваше й такава и се надяваше наистина да си остане така. седна на най – големия камък, разтвори чантата и започна да търси картината.

-  Нямаше нужда да носиш каквото и да е.

Гласът на Фест, появил се, като че ли от нищото, я изненада. Касандра рязко се обърна, държейки в ръка навитата картина.

-  Знам и нямам намерение да ги взимам със себе си. Нямаше къде да ги оставя на сушата и заради това ги взех със себе си. Ще остават тук.

Затвори чантата и я избута към края на пещерата, където водата не проникваше толкова навътре. После застана до самата вода и протегна ръка към него. Държеше картината.

-  Това е за теб. Надявам си да ти допадне.

Той я пое в ръце и отвори. Дълго време остана загледан в нея, докато накрая тихо не каза.

-  Великолепна е. Никога преди не бях виждал нещо подобно е – погледна я. – Ти ли я направи.

-  А, не – поклати глава. – Въобще не бе бива в рисуването. Всичко е работа на художника, от която я купих.

-  Жалко само, че във водата картината ще се развали.

-  Тук вече се намесих и аз. Обвивайки я с фолио, което да се залепи по нея се уверих, че за дълъг период от време водата няма да й вреди, така че спокойно ще можеш да я вземеш със себе си.

-  Ами ти? Ами ако искам да те взема и теб със себе си? Не си размислила, нали?

-  Точно, докато пътувах за насам и аз не замислих за това. Има ли въобще смисъл да идвам с теб? Заслужава ли си?

-  И накрая какво бе решението ти?

-  Това, че съм тук не е ли достатъчен отговор – усмихна се. - Искам да дойда с теб!

-  В този случай просто поеми ръката ми.

Още при произнасянето на тези думи, протегна ръката си към нея. За миг Касандра се вгледа в красивият пръстен, които винаги украсяваше дясната му ръка. Акулата бе толкова добре направена, че човек имаше чувството, че е истинска и всеки миг ще захапе жертвата си. През тялото й премина студена вълна, но не от страх, а по – скоро вълнение. Накрая бавно протегна своята към него. Принцът я пое. За миг останаха така, вперили погледи един в друг, после жената влезе във водата.

Първи навън излезе Фест. Докато девойката го следваше се замисли върху нещо много важно. Как ще стигнат до там? Въобще не бе помисляла върху това по – рано. Карахама сигурно бе далеч. За въздух знаеше, че може да използва медузите, но това нямаше да й помогне да не се измори много преди да са минали и частица от разстоянието. 

Отговорът дойде от само себе си, или почти. Докато излизаше чу Фест да извиква нещо на неговия си език. Направи й знак да се приближи и остана прав, загледан в нищото. Каси застана от лявата му страна и погледна в същата посока. Чудеше се какво ли принцът очакваше да се случи – пред тях нямаше нищо друго освен мътните води. Тук не можеше да забележи нищо на повече от двеста метра.

Тази гледка веднага й доскуча и затова премести очи към него. Веднага забеляза малката усмивка, което не напусна лицето му още от както бяха в пещерата. Тя не бе плод на злорадства, измама или коварство, а на задоволство, може би дори радост. Това я накара малко да се поотпусне.

След малко той се обърна към нея с думите:

-  Нашия транспорт идва.

-  Транспорт? – учуди се Каси и погледна в посоката в която сочеше принца.

В първия момент нищо не видя. После като че ли от нищото се появиха две огромни бели акули. Касандра усети как цялото й тяло трепна. Това бе най – големия и опасен хищник в морето, а сега цели два екземпляра от вида, се приближаваха към нея. Искаше да побегне, да се махне оттук, но разума не й позволяваше. Нещо й подсказваше, че най – сигурното място на този свят е до Фест.

След като животните се приближиха още видя, че те теглеха нещо. Първоначално не разбере какво е, но постепенно осъзна, че това е нещо като колесница. Колкото повече идваха, толкова по – добре можеше да я вижда. На пръв поглед приличаше на огромна мида, но Касандра за първи път в живота си виждаше мида с подобен цвят и размер. Той бе светло сив, на места почти бял, а на други допираше златисто.

Когато акулите се доближиха до тях завиха и спряха, така че морската колесница да се окаже пред тях. Първоначалната представа на жената за размерите я бе заблудило. На дължина достигаше не повече от два метра, а на ширина около един. Фест бързо се качи, хвана с ръка юздите й се обърна към нея:

-  Време е да тръгваме. Качи се и се намести добре – чака ни дълъг път.

Касандра кимна и се кажи зад него. Вътре колесницата имаше закръглена форма и това пречеше на стоенето там. Щом Фест видя, че се е настанила продума няколко думи на собственият си език и с юздите накара животните на тръгнат. Каси си мислеше, че ще може да седи изправена, но като усети силното течение, което не спираше да я тласка назад се отказа и седна на пода. Постави ръце от едната страна на колесницата и се загледа напред. Фест стоеше като статуя, вперил поглед напред. Понякога даваше команди на двете животни, но тя не можеше да ги разбере.

Чак сега си даде сметка, че те наистина говореха на различни езици. Фест знаеше английски, но тя въобще не можеше да разбере неговият език.

-  Ти си единственият, който може да говори английски в Карахама, нали?

-  Никога не сме изпитвали нужда да учим вашия език. Без да имаме контакти с твое свят това е напълно ненужно. Тук правя изключение. Като малък бях много любопитен спрямо този чудат свят и се залових да го науча. Отне ми много време, но както виждащ доста добре се справям.

-  Явно, че ще прекарам доста скучно там. – тихо продума Каси, като отклони погледа си настрани.

-  Защо мислиш така?

-  Не разбирам езика ти и не мисля, че ще успея да го науча. Никога не ме е бивало с езиците.

-  Не говори така. Сигурен съм, че много скоро ще го възприемеш като втори роден. – убеди я той и й се усмихна

-  Ще видим – и след миг бързо добави. – Жадна ли си?

-  Намираме се в средата на океана. Ни мислиш ли, че въпросът ти бе малко неуместен.

-  Никак.

Наведе се и все нещо като мех, само че не бе направено от кожа, а от непозната на жената, материя. Касандра се учуди, че преди не го бе забелязала. Подхвърли й го с думите:

-  Няма значение, че си под водата – пак можеш да ожаднееш. Признай си. дойде с мен от желание да разбереш някои от тайните ни. Е това е една от тях, въпреки че мен лично ми е трудно да го нарека тайна. Опитай и ми кажи какво мислиш за това.

Касандра внимателно опипа меха. Вътре наистина имаше някаква гъста течност. Преди обаче да опита се обърна към Фест:

-  Какво представлява?

-  Намираме го просто пиво. Опитай го и ако после пак искаш да разбереш какво е ще ти кажа.

-  Защо ли имам чувството, че няма да искам да разбера.

-  Може да го приемеш като нещо... нетрадиционно. Точно тази е правилната дума.

Думите му малко я притесниха, но все пак бе любопитна да разбере какво имаше в меха. Отвори капачето близо до медузата и пъхна отвора вътре, така че да пие. Пое си дълбоко въздух и отпи малко. Изненада се, когато открие, че гъстата течност, която пиеше не бе някаква помия, а наистина нещо вкусно. Наподобяваше сладникава гъста каша, с леко с лека горчивина в себе си.

Отпи още няколко глътки и му върна меха.

-  Мисля, че вече съм готова да чуя от какво е направено.

-  Сигурна ли си?

-  Вече я опитах и ми хареса. Малко е късно да откажа.

-  Пивото е нещо като наша главна напитка. Направена е от жизнените сокове на няколко вида морски охлюви и морски таралежи. Смесени със стрити корали. Знам, че не звучи ужасно, но ти сама вече знаеш, че не е лошо.

-  Така е. – съгласи се тя, но лицето й леко пребледня.

Не можеше да си представи, че е пила червей. Но от друга страна нямаше нищо против отново да го направи. Може би това място нямаше да бъде толкова лошо.

Изведнъж се замисли върху думите му преди малко. Фест криеше нещо. Можеше да го види в очите му, в усмивката му, точно преди да се обърне напред. Не бе някоя голяма тайна, а по - скоро като нещо, което не й бе времето да научи и това малко я дразнеше.

Отказа се да спори с него и се загледа в пейзажа наоколо. Засега все още бяха близо до шелфа, но наоколо нямаше нищо друго, освен вода и някоя друга малка скала. Рядко, в далечината се виждаха й малки рифове, но те не се доближиха до нито един от тях.

След този разговор повече не проговориха. Касандра имаше страшно много въпроси, но всеки път щом се решаваше да го попита нещо, се отказваше. Достатъчно й бе да го види и се разубеждаваше. Накрая се отказа и започна все повече и повече да гледа напред или настрани. Да разгледа красотата на морската шир, но не можеше да се концентрира. Нещо постоянно я караше да обърне поглед към този загадъчен човек. Понякога предпочиташе да го нарича така по простата причина, че в нещо имаше още толкова много неща, за които дори не можеше да предположи. Но и нямаше намерение да се откаже толкова лесно.

Високото налягане й оказваше все по – голямо влияеше, водата я притискаше от всички страни. Сякаш искаше да я размаже. Трябваше да каже на Фест, че не се чувства добре, че е нужно да се качи на повърхността или поне близо до нея. Преди обаче да успее да продума и думичка, припадна.

                                                                     ***

Вече в продължение на три часа двамата пътуваха. Фест се радваше заради това, че бе успял да я убеди да дойде с него. Имаше нещо в нея, нещо, което го бе завладяло, но все още не знаеше какво точно. Винаги щом я погледнеше имаше чувството, че я позната, че между тях не могат да съществуват никакви тайни. Но тя бе човек!

Докато пътуваха многократно се бе обръщал и я наблюдавал. Вече цял месец я познаваше и още не можеше да се насити да я гледала. Нямаше нужда да се притеснява за пътя - акулите сами знаеха накъде да вървят. Той просто понякога ги пришпорваше да побързат. Малко след като тръгнаха тя припадна, но той не направи нищо, за да я събуди. Знаеше, че хората не могат да понасят голямото налягане, но скоро щеше да се оправи. За всеки случай я поглеждаше от време на време да се увери, че диша нормално.

Толкова бе красива! През живота си бе виждал много хубави жени и те също бяха очаровани от него, но нито една не бе съумяла да го накара да се почувства по този начин като Касандра. Тя наистина бе специална и Фест започна да осъзнава, че се е привързал към нея. Ужасно много му харесваше, когато са заедно и разговарят или се разхождат някъде.

По едно време реши да направят малка почивка. Въпреки че медузата доставяше нужния кислород на човек да диша това не може да продължава безкрайно. Бе останало малко количество въздух, годен за дишане. Време бе да й сложи друга медуза. Остави настрани юздите и приклекна до Касандра. Хареса му да я гледа, докато спи. Изглеждаше толкова спокойна. Сега обаче не бе времето за това. Отдели очи от нея и погледна към огърлицата с перлата. Тя си имаше своя необичаен черен цвят, но блясъкът й бе жълтеникав. Не се изненада. Знаеше, че точно сега цветът ще е такъв.

Протегна ръка и нежно я докосна по рамото. Почти веднага тя се събуди. Огледа се наоколо, все едно не можеше да разбере къде се намира. Щом видя Фест си спомни всичко.

-  Какво става? Да не би да пристигнахме?

-  Не, но изминахме повече от половината път. Време е смениш

-  Наложи се да спря за малко, за да ти кажа, че ще се наложи да сложиш друга медуза. Кислородът в тази е на привършване.

-  Знам. Усещам го.

Касандра бавно стана и се огледа. Към тях вече се приближаваха четири медузи. Каси ги наблюдава, докато те бавно се приближаваха. Накрая те дойдоха до тях и замръзнаха на място като от време на време леко се повдигаха и снижаваха. Без да се колебае пое дълбоко въздух и махна медузата. После взе едно от другите и внимателно я нахлупи. Веднага почувства как малките пипала я гъделичкат, но вече не ги чувстваше толкова неприятни колкото преди. Обърна се към Фест и се усмихна.

-  Мисля, че вече ще може да продължим пътя си.

-  Изглеждаш ми много нетърпелива да пристигнем.

-  Така е, но се надявам преди това да разбера нещо повече за Карахама.

-  Добре. Откъде искаш да започна? – запита я Фест.

Отново бе заел мястото си в предната част на каляската и накара акулите да тръгнат. Касандра не знаеше в коя посока отиват. А и въобще имаше ли някакво значение, тук, под водата? Никакво! С интерес забеляза, че наоколо е станало по – тъмно. Навярно, заради дълбочината, на която се намираха. А какво ли бе тя? Сигурно е някъде към триста и петдесет метра и продължаваха да се снижават. Но имаше чувството, че се намира почти на повърхността, защото не усещаше налягането.

В четири от краищата на колесницата имаше светещи медузи, които, като че ли се бяха хванали за нея. Касандра никога не бе виждала на живо тези животни, но по това, което знаеше за тях бе наясно, че те живеят на най – малко триста метра под водното равнище. Възможно ли бе наистина да са на толкова голяма дълбочина? Вече имаше чувството, че може да повярва на всичко, което чуе или види.

Обърна се към принца и се загледа в лицето му. Харесваше й да го наблюдава. Това я успокояваше. След малко заговори:

-  Как изглежда столицата ви? Никога не си ми разказвал за нея.

-  Знаеш, че не искам да те съблазнявам с празни приказки, но сега това няма значение. Ще ти кажа всичко, което поискаш. Карахама е едно наистина прекрасно място. Ще ти хареса! Из Ахтарат няма да намериш място, което да ти се струва толкова красиво, колкото там. Трябва да призная, че има и дори  по – големи градове от столицата като Шакатани, Енаро или Харамон, но въпреки това е великолепен.

-  Както ми говориш оставам с впечатлението, че ще трябва да разбера сама, когато пристигнем.

-  Трудно ще ми е ако трябва да ти го опиша с думи. Нужно е да го видиш със собствените си  очи, за да повярваш, че е истина. Имай малко търпение. До час, час и половина ще стигнем.

Следващите шейсет километра, или поне тя предположи, че са толкова, изминаха в мълчание. Каси вече не седеше полулегнала, а бе седнала в единия край на колесницата, държейки се отстрани с ръце. Веднъж щом свикна с бързото плуване, то не й пречеше и така вече можеше да гледа много по – добре.

Не след дълго на Касандра й доскуча. Пейзажът почти не се променяше. За щастие престанаха да плуват насред нищото, а между подводни планини, но и те вече не я интересуваха. Когато навлязоха в областта започна да разглежда различните форми на планините. Харесваха й начинът, по който магмата  се бе разпръснала наоколо и ги е образувала. И си личеше, че това не е станало преди кой знае колко време, защото на места се виждаше докъде наскоро е текла лавата.

За разнообразие започна да размишлява върху първото неща, за което и хрумнеше. Например за това на каква дълбочина се намират в момента? Слабата светлина и почти пълната липса на водорасли и подсказваше, че се намира в мезапелагиалната зона. Това са над триста метра дълбочина. Просто не можеше да си обясни как налягането не й оказваше по – голямо влияние.

За каквото и да мислеше, накрая мислите й стигаха до Фест. Едва когато започнаха пътуването си, той й разкри една друга своя страна. Досега пред бе само човекът, а сега е принца. Можеше да го види във всеки негов жест, във всяка дума или поглед. Сигурно щеше да се уплаши от това, ако дори и тогава не го виждаше и какъвто си бе преди. за нея, той винаги щеше да си остане странният приятел, с които се срещна в морето.

Изведнъж нещо я просветна. Мисъл, за която никога преди не се бе сещала или дори и да го е правила не е узнала нищо особено.

-  Разкажи ми нещо за себе си? – изведнъж го попита. – Като се замисля за това не знам почти нищо.

Принцът се обърна към нея и се усмихна. После дори се засмя.

-  Като се замисля наистина е така. Знам какво ли не за теб, а ти за мен – почти нищо. Какво точно те интересува?

-  Не знам – всичко. Ти реши откъде да започнеш.

-  Добре тогава. Прекарал съм по – голямата част от живота си в Карахама. Поради единствената причина, че не ми се е налагало да отивам другаде. Когато бях малък, обаче обичах да правя нещо като малки разходки, експедиции, както се казва във вашия свят и да изучавам местността около града – от мястото си жената видя появилата се на лицето усмивка, породена от спомените. - Понякога ме нямаше с дни и тогава направо подлудявах майка си от тревоги. Когато се връщах единственото, което правеше бе да ми се накара и заповядваше през следващите няколко дена с мен постоянно да има някой, за да ме наблюдава да не върша други глупости. Разбира се аз все успявах да им избягам и пак хуквах на някъде.

-  Ами баща ти? Какво мислеше той за тези ти скитания?

Щом чу въпроса й усмивката изчезна от лицето му. Касандра веднага разбра, че с думите си го е засегнала.

-  Май не трябваше да го казвам. – тихо продума.

-  Не, няма нищо – млъкна за миг. – Почти не помня баща си. Когато съм бил само на шест каргасите нападнали една от границите ни – областта, която се намира между Северният и Атлантически океан. Като владетел, баща ми е длъжен да отиде. Победата им била сигурна, когато едно копие го улучило право в гърдите –личеше си, че му е трудно да говори за това. – Няколко дена по – късно умря. От тогава майка ми се зае да управлява, разбира се с помощта на съветниците на баща ми и едновременно с това да се грижи за мен и сестра ми, Ерзуиле.

-  Сигурно не й е било никак лесно.

-  Така е, но тя е силна, смела и властна жена. Вече почти двадесет години управлява Ахтарат и от тогава нападенията на каргасите значително намаляха.

-  За мен ще бъде чест да се запозная с нея.

-  И това ще стане, когато пристигнем. А и това ще стане много скоро. Виждаш ли тези планини? – посочи с ръка върховете пред тях. – Щом ги преминем вече ще можем да видим Карахама. Нощ е, така че ще можеш да го видиш в целия му блясък.

Сърцето й заби все по – бързо с всеки изминал момент. Най – накрая дойде дългоочакваният миг. Най – накрая щеше да види истинското лице на водният свят, онова, което се криеше под всичко, което хората предполагаха, че знаят.

Загледа се в далечината. Там съвсем ясно се виждаше висока планинска верига. Възможно ли бе градът да я някъде там? С всяка изминала минута любопитството й нарастваше, но не го показа по никакъв начин – просто си седеше, вперила поглед напред.

Накрая стигнаха планините. Щом минаха над последния връх каляската спря. Касандра не можеше да повярва на очите си. Такава красота! В далечината се виждаше друга планина, което в същото време не бе такава. От всякъде излизаха светлини, някой бели, други жълти, червени или сини. И това не само на едно място. Цяла верига от върхове и падини, в продължение на няколко километра блестеше сред тъмните води.

Онемяла Касандра не можеше да отдели очите си от тази красота.

-  Карахама!

-  Точно така – усмихнато й каза Фест. – Знаеш си, че ще ти хареса гледката.

-  Само за ми хареса, ли? Никога по – рано не съм си и представяла подобно неща. Нищо не може да се сравни с него!

-  В Ахтарат има и други, по – красиви градове, но ни един не прилича дори малко на Карахама. Тя е уникална!

След няколко минути Фест потегли.

Касандра не можеше да отдели поглед от града. Принцът правилно бе казал, че нищо не може да се сравни с Карахама. Дори с часове да й бе говорил за града нямаше да може и го опише както трябва. Зачуди се какво ли я очаква там. Тук бе много по - различно от дома. Всичко, което знаеше тук нямаше значение.  

Скоро стигнаха покрайнините на града. Мислеше си, че ще открие сложно устроени гради. Всяка една от който да бъде уникално. Почти позна! Не видя ни една постройка.  Градът, както предполагаше тя, не се намираше върху планината, а в нея. Светлините, които идваха бяха от множеството отвори в повърхността на скалата. Колкото повече плуваха навътре сред върховете, толкова повече жената имаше чувството, че се намира не в град, а лабиринт от тунели. Бе толкова странно, колкото и завладяващо.

Постепенно посвикна с гледката и започна да различава различните изображения, намиращи се покрай отворите. Повечето приличаха на йероглифи, но не напомняха нищо, което някога бе виждала. Имаше и други, които бяха просто изображения на различни морски обитатели.

-  Къде отиваме? – обърна се към Фест

-  Дворецът ми.

-  Очаквах наоколо да има тълпи хора, които искат да те поздравят за завръщането ти?

-  Пратих им съобщение кой ден ще се върна, но изрично изисках това да се запази в тайна, до последният момент. Сигурно тук вече щеше да има тълпа ако някой ни е видял, но сега тук е нощ.

Вляво от каляската се появи връх, коренно различен от останалите. Извисяващ се над другите, той бе заобиколен от коралов риф, достигащ до най – долните отвори. От прозорците, ако може така да се нарекат, излизаха ярки цветове. Освен цветовете, които можеха да се срещнат при другите сгради тук имаше и зелено, виолетово и дори синьо. При това не бяха разпръснати на посоки, а на етажи. Колкото по – нависоко бе, толкова бе по – светъл светът. Цялата скала бе изобразена с какви ли не изображения и йероглифи, подобни на тези, които по – рано бе видяла. Това трябваше да бъде двореца!

Каляската се запъти към един от големите отвори. Първоначално си помисли, че малко трудно ще влязат, но щом се приближиха разбра, че се е заблуждавала за размерите му – бе по – голям отколкото бе предполагала. Влязоха.

Помещението имаше почти сферична форма, с изключение само на стената срещу входа, където се и намираше огромна двукрила врата. Фест накара акулите да спре точно пред нея. Касандра се загледа в портата. Цялата бе обрисувана в изображения на морски животни и същите онези странни йероглифи, които бе срещнала по – рано. Принцът излезе от каляската й подаде ръка на Каси.

-  Пристигнахме! Добре дошла в Карахама и в моя дворец. – каза й той, като застана до нея.

Преди да успее да му отговори лицето й пребледня от уплаха и тя инстинктивно се отдръпна назад, когато вратата се отворила с трясък и отвътре се показа огромна, поне три метра дълга, акула мако. Касандра за пръв път виждаше див представител на този вид, но нещо вътре в нея, я накара да потръпне. Дръпна се толкова назад, че за малко да се удари в мидоподобната каляска.

Акулата не й обърна никакво внимание. Насочи се право към лицето на Фест. Не го нарани, а само се отърка в него. После започна да обикаля около мъжа. Каси чу смеха и думите на принца:

-  По – спокойно, Пар и аз се радвам да те видя. Контролирай се, имаме си гостенка.

Чу се шум откъм вратата. Насам се задаваха четирима човека. Жената успя за миг да отдели поглед от акулата, за да огледа новопристигналите. Двама от тях изглеждаха доста важни личности, съдейки по облеклото им. Другите имаха вид на войници. Едновременно с нея принцът погледна към вратата, но щом видя хората отново се обърна към нея. Не спираше да се усмихна.

-  Не бива да се страхуваш от Пар – погали акулата. – Той е мой стар приятел и е много добричък. Доколкото до тези там - това са съветниците ми Суида и Анибал.

Точно, когато поизнесе тези думи мъжете влязоха при тях. Сега Касандра имаше възможността да ги огледа. По – високия, Суида, на пръв поглед изглеждаше като обикновен мъж на петдесет. Разбира се ако не се броеше, че почти цялото му тяло бе покрито с люспи, подобно на Фест, нямаше никаква коса и от носа му започваше малък гребен, които продължаваше до средата на черепа му. Да не говорим, че кожата му имаше зеленикав цвят. Напомняше й малко на морско чудовище от старите филми на ужаси. Другия, Анибал както го бе нарекъл принцът, изглеждаше по – нормален. Или поне така си мислеше преди да види синьо – зеленикавите му ръце и голи крака, повече наподобяващи на земноводно отколкото на човешко същество.

-  Радвам се, че най – накрая се върнахте, принце. – започна, на техния език, да говори Суида – Не ви очаквахме да се върнете толкова късно вечерта. Майка ви и сестра ви вече си почиват в стаите си, но ако желаете ще наредя да ги повикат.

-  Няма да е нужно. Ще говоря с тях утре. Сега бих предпочел да приготвят вечеря за мен и моята приятелка.

-  Както желаете, принце – погледна към Касандра. – Морски чудовища! Та тя е … тя е…

-  Тя е човек! – довърши вместо него Анибал, също толкова изненадан. – Простете ми принце, но нима сте забравили забраната никога да не влизаме в контакт с онези от другата страна на морета, онези от сушата.

-  Не съм. – отвърна спокойно Фест.

-  Ами тогава защо тя е тук? – почуди се Суида, успял да си възвърне отчасти самообладанието.

-  Не ме интересуват забраните. Те не могат да ме спрат! Касандра е моя гостенка и искам вие да се държите с нея както подобава. Веднага заповядайте да изпразнят от водата една от стаите за гости и да поставят на вратата й камера. Искам работата да е готова преди да сме свършили с вечерята си. Сега тръгвайте! – студено им заповяда.

Без да има какво повече да кажат, съветниците леко се поклониха и излязоха. Двамата с Каси отново останаха сами, ако не се брои двамата войници при портата. За миг жената остана на място, загледана в отдалечаващите си фигури, после към Фест.

-  Мисля, че това вече ми дойде малко множко. Акули – приятели, с които можеш да разговаряш и някакви странни типове, които надхвърлят човешкото въображение.

-  Май наистина ти се струпа много за един ден, нали? – усмихна й се. – Сигурен съм, че имаш много нови въпроси – да ги обсъдим, докато вървим. Цял следобед не сме хапвали нищо, а вечерята ни очаква.

Преди Фест й бе разказвал малко за хората в Ахтарат. Знаеше, че те са произлезли от различни племена и между по – отдалечение можеше да се открият известни разлики, но това, което видя, я шокира. Една след като тръгнаха по коридора започна да се отпуска. Дори малко започна да привиква към компанията на Пар, както го принцът бе нарекъл акулата мако, които вървеше пред тях и постоянно се обръщаше и се връщаше при Фест. Започна да се оглежда наоколо. Коридорите, по които вървяха нямаха кръгла форма, но там където би трябвало да има ъгъл, нямаше. Навсякъде около тях имаше живи и умрели корали, от които са останали само костите. На пръв поглед изглежда малко запустяло, но Касандра не веднъж забеляза какви ли не малки животинки наоколо. Тук има живот - просто трябва да се поогледаш. Всичко бе оставено на произвола на съдбата, но в действителност така се постигаше още по – голяма красота и тайнственост на мястото.

Докато следваше Фест сама успя да откри една от странностите на таз земя – как се осветляваха. В началото си мислеше, че използват някаква устройство, което безпроблемно създаваше светлина, но не бе така. Дори не бе близо. В Ахтарат нямаше машини! В дупки в скалата бяха поставени огромни късове цветни кристали, излъчващи ярка светлина. Каси бе свидетелка как едни от тях започна да потъмнява, но отнякъде се появи голяма светеща риба, не знаеше името й. Рибата започна да плува близо до кристала и постепенно той отново да засвети все по – силно и по – силно. Как се постигаше това не знаеше, може би магия или някаква химична реакция – не знаеше, но все пак си оставаше факт.

-  Всеки пък, когато чуя твоя език все повече се съмнявам, че ще успея някога да го науча, дори и най – простите думички. – заговори му тя.

-  Не бъди чак толкова отрицателно настроена към себе си.

-  По – правилно е да се каже песимистично.

-  Виждаш, че дори и аз, които от години се опитвам да науча езика ви и смятам, че го знам добре, не знам всичко. При теб ще бъде по – лесно. Ахтаратският, особено в писмената си форма е много лесен за научаване. Обещай ми поне да опиташ?

-  Добре, но не обещавам, че ще го науча.

-  Опитай и скоро ще се увериш, че нищо не е невъзможно.

-  С всеки изминал миг все повече вярвам на това. – промълви.

Не изминаха и няколко метра, когато тя отново заговори:

-  Не мислех, че различията между хората ви са толкова големи.  

-  Какви различия, а да – външният вид. При вас да не би всички да са еднакви.

-  Разбира се, че не. Има хора с най – различни цветове на кожата, височина и черти по лицето и тялото, но никога нещо толкова очевидно. Как се е получило това?

-  Честно казано нямам си и представа. Повечето ахтаранци изглеждат като мен или почти така, но има такива като Анибал, които е живял в Индийският океан или Суида, които е роден в моретата на Южна Африка, близо до Антарктика. За да се приспособят максимално към околната срещат телата на предците им са се променили. Това е.

Влязоха в огромна зала, цялата богато орнаментирана. По стените й се виждаха малко йероглифи, повечето, от които се състояха само в няколко символа. Касандра започна да подозира, че това е тяхната писменост, но така и не се обърна към приятеля си за потвърждение – сега повече я интересуваше самата зала. Имаше кръгла форма - нищо нехарактерно за този дворец. Навсякъде имаше растителност, някои от мебелите, доколкото имаше такива и доколкото те приличаха на такива, също бяха направени от корали. От едната им страна се виждаха няколко... Касандра не бе напълно сигурна. Приличаха на кушетки, но краят им бе видоизменен, така че да наподобява на стол. Тези кушетки – столове бяха под точно определен ъгъл, че когато човек седне на някой от тях да може гледа към  събеседниците си.

Застанали в средата на залата Касандра имаше добра видимост във всички посоки. Опитваше се, но не можеше да скрие удивлението си от цялата красота на това необичайно място, в този необикновен град. Накъдето и да погледнеше не можеше да открие нищо, което да свърже по някакъв начин с живота на сушата. Тук бе толкова различно. Чувстваше се, все едно се намира в приказка, в която дори си имаше и принц. Погледна нагоре. Тавана бе някъде високо над тях. По стените имаше ниши, които, по нейно предложение, бяха други тунели. Опита се да ги преброи, но след дванайсетия бе прекъсната от гласа на Фест:

-  Това е в една от малките зали – започна той. – От тук можеш да отидеш в някоя от по – големите зали или в някое крило на замъка, което се намира в горните части на скалата. По – късно може и да ти покажа някой от тях, но предпочитам сега да отидем да хапнем.

-  Напълно съм съгласна с теб.

Тръгнаха по един от долните коридори. Тук бе пълно с разклонение във всички посоки – нагоре, надолу или настрани, но Фест продължаваше само напред. Накрая стигнаха малка, но богато украсена, врата. Пред нея стоеше жена, на около четиридесет. Размениха си няколко думи и после двамата влязоха вътре.

Касандра си мислеше, че ще завари огромна трапезария, но вместо това се озоваха в малко помещение. Малко ли - направо нищожно, с дължината си от към метър и височина два и половина. Нямаше никакви предмети, а само друга врата пред тях. Къде се намираха?

Тъкмо смяташе да обърне към принца с въпроса си, когато чу шум над себе си. Погледна нагоре и видя че водата започна да се изтича и вместо нея идваше не нещо друго, а въздух. Тогава разбра! Остана с медузата, докато водното равнище не достигна около педя над нея и после я махна. Не знаеше какво да я прави и затова я остави да си плува накъдето пожелае. След миг тя изчезна през отвор, които до този миг жената не бе забелязала. Когато водата вече достигаше до раменете й, затвори очи и дълбоко си пое дъх. Когато ги отвори забеляза, че Фест я наблюдаваше, облегнал се на една от стените, със скръстени ръце пред гърдите си. Не изглеждаше да му прави някакво впечатление факта, че около тях вече нямаше вода, а въздух.

-  Така вече е по – добре, нали?

-  Не мога да кажа, че има нещо по – приятно от глътка въздух, след дълъг престой във водата. Ти обаче май не забелязваш тази разлика. Като се замисля никога не съм те виждала на суша. Винаги си бил във водата.

-  Това е, защото там ми е по – добре. Дихателната ми система е създадена, така че да може да диша по два различни начина, чрез хриле и чрез бели дробове, но всичко си има своите граници. Колкото и да искам не мога да остана на сушата от няколко часа, най – много половин ден. Но дори и тогава след първите три часа започвам да изпитвам силна болка в гърдите си, все едно изгаряш отвътре. Не! Ние сме създания на морето.

Докато говореха Касандра въобще не забеляза как водата се източи до край и вратата се отвори. Пред очите им се разкри разкошна трапезария. Нямаше много мебели, само няколко шкафа, на който бяха поставени допълнителни чаши и подноси. В средата имаше продълговата маса, побираща поне едно петдесет човека. Цялата стая се осветяваше от бели минерали, с четириъгълна форма и светещи риби, поставени в специални басейни под тях. Докато плуваха насам бе разпитала малко Фест за тези кристали й той обясни, че те имат свойството да абсорбират в себе си светлина и после постепенно да я измъчват умножена многократно. Намираха се на огромна дълбочина, но иначе бяха в изобилие. В общи линии това, което и тя самата предполагаше.

Стените бяха украсени с най - различни на цвят кристали и изображения. Изключение правеше само огромната картина с другия край на стаята. Веднъж влезли Касандра не се сдържа и отиде при нея, за да я огледа. Застана пред нея и просто замръзна. След всичко, което видя от този замък, най – малко бе очаквала да срещне картина. При това толкова добре направена, че мъжа и жената срещу нея изглеждаха като живи. И двамата бяха млади, най - вероятно на нейната възраст. Отдалеч си личеше, че са много щастливи. Жената бе облечена в прекрасна тъмно синя рокля, а мъжа - в черна риза. И двамата носеха на шията си украшения, различни на външен вид, но и двете имаха в себе си една единствена черна перла. Подобна о носеше принца, а и когато си замисли още малко се сети, че това се отнасяше и до двамата съветници и охраната. Зачуди се дали тя няма някакво по – специално място в живота и фолклора на ахтаранците. Обеща си по някое време да попита принцът за значението й.

-  Кой се те? – попита, без дори да поглежда към Фест.

Отговорът дойде някъде отблизо. Обърна се и видя, че той седи само на крачка зад нея. Така и не разбра кога бе дошъл.

-  Родители ми. Картината е направена малко след сватбата им. Преди стоеше в една от залите, но след смъртта на баща ми майка ми заповяда да я закачат тук и да не пускат вода тук, защото тя не може да размаже нарисуваното, но тя толкова настоя и никой не се опита да я възрази.

-  Красива е.

-  И рядко срещата. Хората ни не обичат подобни картини. Приемат ги за нещо неестествено и мисля, че отчасти са прави. Такива неща нямат място тук.

-  Тогава защо прие рисунката ми. – прекъсна го обидено тя.  

-  Тя е изключение. Тя е нещо от вашият свят. Нещо от теб.

-  Аз лично предпочитам да гледам писанията и разнообразните изображения по скалите. Сигурно успя добре да ги разгледаш докато преминавахме през града?

-  Имаш предвид множеството йероглифи по стените. Това ли е писмеността ви?

-  Да, но повечето написани там неща са глупости. По – важните неща, като исторически данни или различните доклади, се пишат на плочки и съхраняват в определено за тях място.

-  Сигурно имаш предвид библиотека. – предположи Каси.

-  Мисля, че така го наричате – плесна с ръце. - Но стига вече сме говорили за глупости, вечерята вече е сервирана и можем с удоволствие да похапнем. 

С тези си думи Фест посочи далечният край на масата, където бяха наредени поне десетина подноса с различни ястия. Прислужничката, която видяха отвън сега сипваше в две чаши, с форма на раковини, някаква течност. Размениха си няколко думи с принца и тя остави каната. После застана до вратата, от която бяха влезли, готова да отиде при тях веднага щом я повикат.

Касандра не можеше да отдели поглед от странната храна, която им бе сервирана. На пръв поглед бяха най – обикновени хапки, морски деликатеси, но никога преди не бе виждала нещо подобно. Фест й придърпа стол. След като се намести самия той седна на близкия стол, от по – късата страна на масата.

Жената се огледа пред себе си, но не видя никакви прибори. Учудена погледна към приятеля си и то точно когато взе от чинията една хапка и я изяде.

Чак сега, когато гледаше към тази маса, осъзна колко много бе изгладняла. Сутринта бе хапнала съвсем малко, а и цял ден не бе пъхала нищо в устата си. Без да се замисли последва примера му. Това, което си избра се оказа риба. Сигурно и другите ястия бяха направени от това, но изобщо не приличаха на такава. Не зависимо от това за пръв път Каси опитваше нещо толкова вкусно. Усети особен вкус, малко кисел, но не неприятен.

-  Много е вкусно. – възкликна.

-  Надявах се да ти хареса. Не знам какво обичаш да ядеш.

-  Е вече знаеш едно от тях. – усмихна се и си все още една от същите хапки.

В продължение на повече от час разговаряха за Карахама и ахтаранците. Касандра научи много любопитни факти за града и това, което сега повече я интересуваше – за живота на Фест тук. Мислеше си, че няма да можеш да го чувства по – близък от преди, но се заблуждаваше – можеше. Все едно го познаваше през целия си живот, а не само от два месеца. Накрая, много по – късно, жената започна да чувства умора. Очите й се затваряха и едва можеше да чува това, което й казваше принцът.

Той забеляза това и заговори:

-  Явно денят е бил тежък за теб. Случиха се прекалено много неща. Уморена си.

-  Не чак толкова, че да не мога да поостана още малко и да продължим разговора си.

-  За това ще имаме много време. За днес стига!

  Повика прислужничката да се приближи. Каза й нещо, при което тя покорно кимна и се приближи до Касандра. Фест се обърна към нея:

-  Давера ще те заведе до стаята ти. Утре сутринта ще се видим в главната зала. Тя или някой друг ще те доведе.

Жената стана и тръгна след прислужничката. Изведнъж се сети за нещо и се обърна:

-  Лека нощ, принце!

-  Лека нощ и на теб Касандра. – усмихна й се той.

След тези думи двете с Давера излязоха през вратата. Отново бяха в камерата, която в мига щом вратата се затвори започна да се пълни с вода. Жената потрепна, когато усети колко студена е тя, но скоро свикна. Водата вече достигаше до гърдите й, когато от нищото се появи една медуза. Същата като предишните. Сложи си я, като че ли бе шапчица. Излязоха в коридора и се върната в залата, която бе видяла по - рано с Фест. Доплуваха до едни от най - горните входове и тръгнаха по него, после по втори и трети. С известна доза учудване жената разбра, че вече не се намират в основата на скалата, а почти до самия връх. От едната страна на тунела имаше от онази отвори и тя можа да види градът в цялата му прелест. На Касандра й бе малко трудно едновременно да следва прислужничката и да гледа навън, така че накрая се наложи да се откаже от гледката.

Скоро стигнаха нова врата. Давера я отвори и даде знак на Касандра да влезе. Камера. Вратата се затвори след нея и жената остана сама. Водата започна да изтича, докато накрая от нея нямаше и помен. Любопитството й нарасна и тя нетърпеливо отвори двукрилата врата. Пред очите й се разкри разкошна стая, добре осветлена. Малко я натъжи, че няма прозорци, но и не можеше да очаква да имат. От това, което бе видял за момента можеше да заключи, че тези хора не познават стъклото. Разгледа останалата част от помещението. Имаше още две врати – към гардероб и баня. Каси дори не им хвърли поглед, а продължи напред. От едната й страна имаше тоалетка с огледало и столче пред нея. Точно срещу тях имаше великолепно кръгло легло с лилава постеля.

Още веднъж Каси усети умора и това бе, когато го видя. Утре със сигурност щеше да разгледа по – добре стаята си, но точно сега искаше само да си легне и да поспи. Доближи се до леглото и докосна завивката. Не знаеше от какво е направена, но бе страшно мека. Това само засили желанието й да си почине. Без повече да му го мисли свали дрехите си, оставайки само по бельо и си легна. Не мина и една минута и тя вече спеше непробуден сън.

                                                                      ***

Тихият шум извади Касандра от прекрасния й сън. Първата й мисъл бе, че трябва да е уличното движение? Дали всичко, което бе преживяла до този момент не бе едни сън и сега се е върнала в действителността. Не. Уличното движение не звучеше така. Отвори очи и се огледа. Не, не е сънувала! Надигна се и се зае със задачата да открие източника на шума.

Погледът и се спря върху някаква жена, която тъкмо затвори една от двете врати, които бе видяла вчера. Щом я видя девойката се поклони и заговори на родния си език:

-  Простете ми милейди, но принцът ми заповяда да се погрижа за гардероба ви. Не може да останете облечена само с дрехите, с които се дошли. Ужасно съжалявам, не исках да ви будя.

Изненадана Касандра осъзна, че разбираше всичко, което другата й каза, толкова лесно, колкото ако бе изрекла на английски. Но как бе възможно? Не бе прекарала и един ден сред тези хора, да вчера не разбираше и една тяхна дума, а сега… сега всичко й ставаше ясно. 

-  Нищо лошо не сте сторили, за да се извинявате. – отвърна й.

Мислеше, че ще говори на английски, но когато се заслуша в думите си, те не бяха на английски. Учудването й се засили. Не можеше да ги разбере как го бе постигнала. Докато размишляваше припълзя до единия край на леглото и седна. Девойката вече се намираше до входната врата. Поклони се и още веднъж проговори:

-  Принцът желае да ви види веднага преди закуска в главната зала. Войникът отвън ще ви отведе там веднага щом се приготвите.

След тези си думи тя за пореден път се поклони и излезе, като остави Касандра сама с обърканите си мисли. Не знаеше как е възможно това. Но от друга страна напоследък бе научила един много важен урок – всичко е възможно! Самият принц и го бе казал.

Когато се посъвзе стана и отиде до гардероба, за да разгледа дрехите, които й бе донесла момичето. Всички до една бяха рокли. Някой по – къси, други дълги, с ръкави или без, в най – различни приказно ярки цветове. Каси прекара доста дълго време в чудене коя да облече. Всичките й харесаха и изборът бе труден. Накрая избра тъмно синя рокля, чиито краища и ръкави бяха разкъсани. Облече се отиде до тоалетката да се огледа. Хареса й това, което видя. После среса косата си и я върза на куку. Огледа се още веднъж излезе.

Въпреки опитите си да запази косата си суха преди да успее да си сложи медузата тя се намокри. Накрая се отказа повече да опитва и я остави. Както бе казала жената отвън имаше войник, които щом я видя, й направи знак да я последва. Без да възрази го направи. Първо се върнаха до малката зала, а оттам поеха по друг, богато орнаментиран, коридор. Не бързаха и жената имаше възможност да разгледа йероглифите. Не разбереше значението им, но вече не й се струваха толкова неразгадаеми и чужди.

Няколко минути по - късно стигнаха до главната зала. Тя бе три пъти по – голяма от предишната и по - богато украсена. По стените й имаше нарисувани хора, животни, още надписи или просто кръгове, спирали и линии комбинирани по такъв начин, че да създадат нещо невероятно и приказно. Каси застана на входа, изумена от тази красота.

В центъра на залата седеше Фест, а около него вярната му акула кротко плуваше. Щом я видя се доближи до нея, огледа я внимателно, усмихна се и заговори:

-  Изглеждаш великолепно, Касандра.

Жената го изгледа злобно. Двамата трябваше да си поговорят за нещо, което не търпеше никакво отлагане.

-  Дължиш някакво обяснение. Не мислиш ли? – заговори тя на чист ахтарански.

-  Значи се е получило. Не бях съвсем сигурен, до този момент.

-  За какво говориш?

-  За езика. Че си успяла да го научиш.

-  Това и аз знам, но как.

Принцът се замисли. Поогледа се наоколо, докато погледа му не спря върху някакво стола или поне подобия на едни.

-  Какво ще кажеш да седнем и тогава най – подробно ще ти обясня как стоят нещата.

Тръгна натам и тя го последва. Веднъж щом се настаниха Каси нетърпелива го подсети:

-  Чакам обещаното обяснение.

-  Добре. Не знам дали всичко това, което ще ти кажа е напълно достоверно, но това е единственото заключение до което са стигнали учените ни. На голяма дълбочина, на такава на каквато се намираме ние, живее по – специфичен вид бактерия във водораслите. Напълно безобидна. Поемайки я заедно с храната тя не умира, а отида в мозъчната кора на организмите и още по - точно на онова място, където се намира разговорната реч. Чрез нейна помощ се е създал уникалния език в Ахтарат и дори извън него.

-  Да не би да искаш да кажеш, че имам в главата си някакви микроорганизми, които просто си седят там и са ме научили на този език, без дори аз самата да разбера, че са го направили?

-  Нещо подобно. – колебливо се съгласи.

-  Дори звучи направо абсурдно.

-  Знам, но е факт. Както е и факт, че през цялото време на този разговор ти не спря да говориш на нашия език, вместо на твоя.

-  Така ли? – почуди се тя, но като се заслуша осъзна, че наистина е вярно.

-  И продължаваш. – нахално допълни принцът.

-  Май няма начин да се отърва от тези бактерии от главата си, нали? – отговорът, които получи се състоеше в просто поклащане на глава. Въздъхна. – Така си и знаеш. Май ще трябва да се примиря със станалото.

-  Радвам се, че е така, защото вече закъсняваме за закуската, а майка ми и сестра ми много искат да се запознаят с теб.

-  Никога преди не съм бела в компанията на някое кралско величество. Разбира се, като изключим вас, принце.

-  Те пък никога не са виждали жив човек. Няма от какво да се притесняваш.

Принцът стана, обърна се към нея и като кавалер й подаде ръка, която тя я прие. После заедно се запътиха към трапезарията. Там ги очакваха кралица Верулия и принцеса Ерзуиле. Те вече знаеха за нея. Само на сестра си обаче, която знаеше повече за сънищата му бе казал и още нещо, с което премахна съмненията й. “Намерих я! Това е тя!”, бяха думите, които тихо прошепна в ухото й.

Кралицата бе възрастна жена, много красива, но и строга. Касандра се държеше възможно най – добре, но винаги щом я погледнеше почувстваше студенината в погледа й. Отдалеч си личеше, че не одобрява присъствието й в Ахтарат. Доколкото до принцесата, нужни бяха само няколко минути, за да станат добри приятелки.

Наблюдавайки ги Каси осъзна, че онези татуировки, които Фест имаше, не са нарочно изрисувани. Всички хора, които бе виждала досега имаха такива поне на няколко места. Може би са по рождение или те са си ги правил. Не знаеше, но й допадаха. В тях нямаше нито изображения, нито смисъл, но за сметка на това се откриваше очарование.  

През цялото време на закуската Фест почти не говори и не спираше да ги наблюдава. Изглеждаше замислен, все едно се намира някъде далеч, но същевременно не веднъж се намесваше в разговора им, за да измъкне Каси от някоя по – неудобна ситуация. За което тя му бе ужасно благодарна. След като закуската свърши кралицата се оттегли, а двете с Ерзуиле се уговориха след вечеря да си поговорят повече. Касандра нямаше нищо против това да стане още сега, компанията на принцесата й бе приятна, но тя пък си имаше работа, а и Фест бе споменал нещо за разходка из града.

Принцът изпълни обещанието си веднага щом се разделиха с Ерзуиле.

За да може човек да разбере истинската красота на Карахама трябва да тръгне по “улицата” или както е по – точно да се каже между скалите и да се огледа всичко около себе си. Жената имаше тази възможност миналата вечер, но тогава бяха с колесницата и плуваха бързо. Принцът си мислеше дали да не вземат две мандри, но се отказа. Касандра още му бе малко сърдита, заради това се скри от нея за бактериите. Точно сега един урок по езда нямаше да е добра идея. Тръгнаха пеша.

Отблизо градът бе дори по – красив отколкото си мислеше. Каси не можеше да спре да се удивлява от ахтаранската столица. Тъкмо си помислеше, че е започнала да го разбира, когато Фест й показваше нещо ново, по – чудновато от предното. Типичен пример за това бе огромният парк, заобиколен от скали, изпълнен с какви ли не приказни водорасли. Близо до двореца това бе най – подходящото място човек да се наслади на красотата на този воден свят.

Беше следобед (така й каза принцът, тъй като Касандра не можеше да се ориентира тук що се отнася за време), когато те отидоха там. През целия ден все имаше някой, които гледаше към тях двамата. На Касандра й стана ужасно неприятно. Малко се поуспокои, когато Фест й каза, че това се дължи отчасти на него, отчасти на това, че тя не е ахтаратка и носи медуза на главата си.

В парса бяха сами. Принцът бе открил едно усамотено местенце и сега си почиваха след тежкия ден. Сега лежеше излегнала се и слушаше разказа на Фест за парка:

-  Малко след създаването на града моя прародител решил да създаде нещо прекрасно, нещо, което да напомня за края на тежката война. Място, което да стане символ на началото на един нов, по – добър живот. Тогава решил да създаде това – посочи всичко около тях - Били нужни месеци усилен труд, не само да се обработи мястото, но и за търсене на най – красивите и необичайни видове, които могат да се открият. Крайния резултат го виждаш и сама! През годините градината се е променила много малко и то само в добрия смисъл на думата.

-  Личи се – наистина е много красиво.

-  И аз така мисля. Като бях малък карах всеки ден някой от прислужниците да идва с мен тук. После го оставях някъде и прекарвах остатъка от деня тук или в около на града. Но това ти вече го знаеш.

-  Да. – Каси се усмихна - Спомена ми, докато пътувахме за тук.

Продължиха да си разговарят. Фест говореше с такъв ентусиазъм и толкова увлекателно, че жената не пожела ни веднъж да го прекъсне. Само едно нещо нарушаваше спокойствието им - дразнещ звук, идващ наблизо. Накрая не издържа и се обърна към него:

-  Чуваш ли това? – замълча, за да може той да се ослуша. – Напомня ми на ровичкане, но във водата това не е невъзможно. От какво ли може да бъде?

-  Не знам, но ако искаш може да проверя.

-  Ще дойда с теб.

Не бяха плували и минута, когато стигнаха до мястото, където шумът бе най – силен. Огледаха се, но не откриха нищо – малко водорасли и скали. Пръв се обади принца:

-  Предлагам да се махаме оттук. Най – вероятно звукът се образува от течението и триенето на коралите в камъните.

-  Ти ако искаш си тръгвай, но аз възнамерявам да огледа още веднъж.

На Фест не му остана нищо друго освен да се примири и да я остави да прави каквото си поиска. Накрая щеше да се откаже.

След като отговори на принцът Касандра му обърна гръб и за пореден път огледа внимателно мястото. Скоро откри, че едно място, в скалата бе порутено и под него имаше  натрупани камъни. Бе напълно сигурна, че шумът идваше оттам. Без да го мисли особено се приближи и започна да маха един по един камъните. Както и предполагаше вътре имаше малък отвор. Извика на Фест да се приближи и продължи за маха камъните.

Колкото дупката ставаше по – голяма, толкова повече Касандра се убеждаваше, че вътре имаше нещо. Някакво животно, ако се съди по синьо червеникавите люспи, но не знаеше какво. Скоро разбра! Изведнъж то се промуши между останалите камъни като замалко не се блъсна в нея и заплува в кръг около мястото. Чак сега девойката разбра, че вътре е имало морена. Докато животното е било в дупката си някак входа се запушил и ако не я бяха чули скоро щеше да умре от задушаване.

В същото време Фест отиде при морената, прегърна я с една ръка и тихо й говореше. Щом се приближи Каси чу как принцът успокояваше животното. За първи път в живота си се намираше толкова близо до морена. Винаги ги бе мислила за опасни създания, но докато гледаше тази осъзна, че през цялото време се е залъгвала.

-  Съжалявам ако те е изплашила, но и тя самата доста се стреснала. Искала по – бързо да с махне оттам. – заговори принцът

-  Тя? Женска ли е?

-  Да, името й е Масаника. Много ти е благодарна.

-  Откъде знаеш името й?

-  Тя ми го каза. Освен, че морските животни ни разбират ние можем да разберем какво чувстват или какво си мислят в момент. Почти, като че ли си говорим с тях.

Докато разговаряха тя застана до тях и дори посмя леко да докосне морената. Люспите й бяха много красиви, гладки като коприна и дори повече.

-  Емпатия! Това отнася ли се и за хората?

-  Не, но има друг начин да разбереш какво изпитва човек – докосна огърлицата си. – Черната перла проявява различен блясък, в зависимост от душевното състояние на носителя й. Колкото по – тъмен е цветът й, толкова по – добре.

Каси докосна огърлицата му, огледа я внимателно. После го погледна в очите и заговори:

-  В момента блясъкът й, като че ли е жълт. Какво значи това?

-  Задоволство, радост, щастие, облекчение. Много неща! Зависи и от обстоятелствата, в които се намира човек.

Щом разбра това, което я интересуваше жената се загледа в морената, която щастливо плуваше наоколо. Изведнъж забеляза, че от едната й страна има рана. Бързо се доближи до нея, за да я огледа по – добре. На едно място люспите бяха откъснати и се виждаше месо.

-  Не е нищо особено. – заяви Фест, застанал зад нея.

-  Според теб може би, но ако не се направи нещо миризмата на кръв може да привлече хищници, които ще я разкъсат като едното нищо. – възрази-

-  И какво си мислиш за сториш?

-  Да я превържа – категорична отвърна, после добави. – Кажи й да стой колкото е възможно на едно място.

-  Няма да има нужда. Разбира те! Нали говориш на нашия език. Животните също ядът от онази бактерия, по един или друг начин. Разликата тук е само в това, че те не могат да ни отвърнат.

И наистина си бе така, защото Масаника застана пред Касандра и се движеше само до толкова, че да диша. Жената искаше колкото се може по – бързо да се погрижи за горкото животинче. Но тук нямаше как да й направи превръзка! Тогава се сети за роклята си. Огледах се наоколо в търсене на някой по – остър камък. Намери един сред купчината, която бе направила, докато освобождаваше Масаника от затвора й. Избра няколко големи на дължина парчета от роклята и ги отряза.

Фест я наблюдаваше с интерес, докато тя внимателно превърза раната на морената. Не бе очаквал да съсипе една толкова красива дреха, заради едно животно, но го стори. Сърцето й бе по – чисто дори и от това на повечето хора, които познаваше. Този малък жест, от нейна страна, но бе от голямо значение за него.

Когато свърши работата си се отдръпна, за да види дали превръзката няма да пречи на морената да плува. Малко се изненада, когато животното се доближи до нея и потърка глава в нейната. После заплюва около нея.

-  Май току – що си намери още един приятел от дълбините. – весело каза Фест.

-  Така ли мислиш?

-  Убеден съм – думите му я накараха да се усмихне. - Виж вече е време да се връщаме в двореца ако не искаш да изпуснем вечерята. Мисля, че след това ще мога да убедя Ерзуиле да посвири малко на лира – много е добра.

-  Лира?

-  Не си ли чувала за този инструмент? – учуди се той.

-  Чувала съм –  заплува към него. – Но не знаеш, че на него може да се свири и под водата.

-  Може и при това звукът е много по – добър и се разпространява навсякъде.

Така двамата тръгнаха към двореца. Продължиха да си говорът за града. Държанието им бе такова, все едно случилото се с младата морена въобще не бе станало. Единственото доказателство за това бе съсипаната рокля на Касандра, но като че ли това нея не я интересуваше. Радваше, че успя да й помогна и изобщо не съжаляваше, че се е наложило да съсипе дрехата си. Какво значи една рокля в замяна на живота на живо същество, дори то да е обикновена риба.

Почти бяха стигнали до двореца, когато Фест се засмя и заговори:

-  Мисля, че ни следят. Направила си толкова голямо впечатление на това животинче, че сега не иска да си тръгне.

Сочеше с ръка към близката стена. Наистина в първия момент Каси не можа да я забележи, но после много ясно видя, че сред камъните се виждаше продълговатото тяло на морената. Усмихна се.

-  Беше прав, наистина съм си намерила още едни приятел.

Повече не й обърнаха внимание.

Когато се прибраха Каси остави Фест, за да може да отиде да се преоблече. Той предложи да я заведе до стаята й, но тя отказа. Вече знаеше пътя. Като се замислеше дори малко се учуди, че толкова бързо го е запомнила, но все пак бързо стигна там. Остави настрана роклята и си взе друга - светло червена, по – дълга от предишната. Представляваше едно парче плат около бюста, което с помощта на няколко преплетени линии се свързваше с долната част. Допадаше й.  

Не мина и половин час откакто двамата се разделиха, когато Касандра го откри в главната зала да разговаря със сестра си. Щом я видяха спряха и се обърнаха към нея. Първа заговори Ерзуиле.

-  Фест ми разказа за случката ви в парка. Не бях предполагала, че имаш такъв усет към животните. Все едно си една от нас.

Касандра се изчерви от комплимента, но после сериозно отвърна:

-  Не мисля, че човек трябва определено да може да знае мислите на животните, за да ги разбира. Прекарала съм много време в изучаване на морския живот и знам доста за животните и растенията в него. Дори изкарах специален курс в университета и бях първа сред учениците – повдигна безгрижно рамене. – Но това тук няма значение. Аз просто ги обичам! Това с морената бе случайност. Ако не ме смущаваше звукът, който издаваше, никога нямаше да я чуя.

-  Въпреки това си се справила много добре.

-  Какво ще кажете да прекратим този разговор. – намеси се Фест – Сестричке, защо не ни изсвириш нещо на лирата си. Обещах на Касандра, че ще те накарам да го направиш.

-  С голямо удоволствие. Вие се наместете удобно, а ей сегичка ще ми донесат лирата. Какво искате да ви изпея?

-  Нещо весело. – отвърна мигновено Фест.

-  На мен ми е достатъчно да разбера как е възможно да се свири под водата. Сигурно е трудно?

-  Изобщо не е! Ако ти хареса и имаш желание с удоволствие ще те науча.

-  Наистина ли?

-  Стига само да искаш.

С приказките спряха до тук, защото един слуга донеса малка, но богато украсена лира. Ерзуиле се настани на едни стол срещу тях, хвана с една ръка лирата, а с другата започна да дърпа струните. Звукът, които те издаваха се разпростираше из цялата зала. Касандра харесваше класическата музика и бе чувала много изпълнения с лира, но нищо дори малко не приличаше на това, което чу тази вечер. То бе много по – добро. Изобщо цял Ахтарат всичко бе коренно различно от света, в които тя живееше. Тук нямаше технологии, животът бе спокоен и хората бяха в пълно съжителство с природата. Ако някъде на земята имаше място, което Каси да можеше да нарече рай, това бе то.

Принцесата изсвири още няколко мелодии, всяка една по - прекрасна от предната. Накрая отидоха да вечерят. Останаха в трапезарията дълго време, увлечени в разговора си. Ерзуиле бе много любопитна какъв е живота в света на Касандра и тя с удоволствие й разказваше. Късно вечерта, когато жената се прибра в стаята си, не можа да заспи. Лежеше завита с мекото си одеало и си мислеше за събитията станали днес. Всичките тези хора, с които се срещна - Ерзуиле, кралицата, дори и морената Масаника.

Не след дълго заспа от изтощение.

На следващата сутрин Касандра се събуди отпочинала и готова да научи още от тайните на това прекрасно място. Толкова й харесваше тук, че дори не се бе замислила за дома. Досега. Нямаше роднини в града, а пък приятелите й си мислеха, че е на почивка. А не беше ли наистина така? Бе им казала, че може да я няма за дълго, така че нямаше смисъл да се тревожи за това. Не й липсваха особено много! Нямаше я само от няколко дена, а можеше да остане колкото дълго си искаше, разбира се ако принцът нямаше нищо против. И докато си казваше това и дойде прозрение, което дори малко я изплаши. Не искаше да си тръгва! Карахама бе мястото, за което винаги бе мечтала – спокойно, красиво и толкова невинно. Въпреки че това не бе нейния свят, го чувстваше като такъв.

Тези и подобни мисли я бяха завладели, докато се обличаше. Огледа се бързо пред огледалото и излезе. Тъкмо се бе наместила медузата на главата, когато вратата се отвори и в кабината нахълта четириметрова морена. В първия момент Касандра се стресна, но щом разпозна Масаника и се засмя на самата себе си. Погали я и я остави да плува около нея.

Щом я видя мъжът, които седеше до вратата заговори:

-  Простете ми, милейди веднага ще разкарам това животно оттук. През цялата нощ се навърташе наоколо, не веднъж я прогонвах, но тя все се връщаше.

-  Няма нужда! Нека да идва и остава тук винаги щом поиска.

-  Сигурна ли сте, че искате тази морена тук?

-  Защо не? – погледна отново към морената, видя раната и добави. – Може ли да кажете на някой да ми донесе игла, здрав конец и няколко превръзки в малката зала, наблизо. Имам да свърша една работа.

-  Веднага ще бъде сторено. – заяви той и изчезна нанякъде.

Без да бързат двете и Масаника отидоха до залата. Касандра си намери едно удобно местенце и седна. След минутки при нея дойде жена с нещата, които бе поръчала и някакъв мехлем. Прислужницата й обясни, че това предпазва някоя рана да не се инфектира. Досетила се, че може да й потрябва. Касандра й благодари и се залови за работа.

Жената се учуди, когато видя как Касандра внимателно махна старите превръзки на морената и огледа мястото, където се бе ранила. После взе иглата и конеца и затвори раната. През цялото време бе много внимателна да не причини на приятелката си никаква болка. На няколко пъти се наложи да прекъсне работа, защото Масаника много шаваше. Не се ядосваше, а само се усмихваше.

Като свърши намаза раната с кремът, които й даде прислужницата и отново превърза мястото, този път с истински превръзки, а не парчета рокля. Щом свърши работа си се намести удобно назад, доволна от свършената работа. Новата превръзка също допадна на Масаника и тя щастливо започна да се гали в жената.

Не бяха минали и две минути откакто свърши работата си, докато с залата бързо нахълта Пар. Присъствието му изплаши Масаника и тя мигновено се скри. Това толкова ядоса Касандра, че скочи от мястото си и извика:

-  Пар, веднага са махни оттук, изплаши я!

Животното не я послуша, но се отдръпна в другата страна на залата. Морената малко се поколеба, но накрая излезе от скривалището си и се доближи до нея. Почти едновременно с думите й от вратата се показа Фест. Щом го видя веднага се смути от поведението си. Той обаче не й обърна внимание, засмя се и каза:

-  Значи са верни думите на прислугата, че вместо да закусиш с кралското семейство си предпочела да си играеш с морени.

-  Съвсем забравих за закуската, в мига щом видях Масаника на вратата си. После се наложи да сменя превръзката й и чак преди няколко минутки свърших. Всичко бе наред до мига, когато се появи акулата ви и не я изплаши.

-  Такъв си е Пар. Както виждам двете сте станали много близки. Имам да ти кажа една добра и една лоша новина за морената ти. – наблегна на последните думи

Касандра го изгледа учудена.

-  Тогава да започнем с добрата. – предложи

-  В лицето на Масаника си открила вярна приятелка.

-  А лошата?

-  Че сега дори и да искаш тя няма да те остави сама дори за час. Повярвай ми знам го от личен опит. – посочи към Пар.

-  Та какво е толкова лошото на това да си имаш такова приятелче? Двете се разбираме много добре. Има ли нещо странно в това?

-  В общи линии – не. Много рядко някой ахтаранец има подобна връзка с животно. В Карахама съм само аз и още няколко човека. Не съм и предполагал, че още през първият си ден тук и ти ще се придружиш към нас.

-  Приета съм в клуба. – засмя се жената.

-  Клуб?

-  Няма значение – махна небрежно с ръка и бързо смени темата. – Не знам за теб, но възнамерявам да отида да хапна нещо.

-  След вас, милейди. – направи й път да мине.

-  Защо ми каза така? И не само ти, но и прислужниците?

-  Защото им наредих! За мен ти си специална гостенка в кралството и хората трябва да те уважават като такава.

-  Никога не съм искала някой да се държи така с мен. Аз съм си аз и никоя друга.

-  Така е, но ти си по – различна, не само от народа на Ахтарат, но и от своя собствен.

-  Не ми казваш това за първи път. С какво съм толкова различна?

-  Случилите се досега неща не доказват, че си специална? – не последва отговор. – По – добре да вървим, защото след това Ерзуиле иска да започне да те учи да свириш. Нали така искаше?

-  Да.

Хладно отвърна Касандра и тръгна по коридора, следвана от Масаника.