Ще бъдеш ли моята валентинка?

Ще бъдеш ли моята валентинка?

Тази вечер в бара се свиреха само любовни песни. Бавни мелодии, нежни, излизащи от пръстите на пианиста в единия край. Той просто си седеше там, перфектна поза, лице не изразяващо ни една емоция. Напомняше малко на малък робот, изпълняващ задълженията си. Невидим за всички други, така както и те са невидими за него.

- Свири много добре, нали?

Жената се обърна, за да види лицето на мъжа, който я бе заговорил. Беше красив, не много, но излъчваше някакъв чар. Най-вероятно заради трапчинките. Винаги бе харесвала трапчинки. Носеше костюм, които му прилягаше перфектно. Седна до нея, заедно с питието си, без да спира да говори.

- Видях ви, че седите сама и само гледате към пианиста. Предположих, че харесвате музиката му.

- А защо не самия него?

- Ако бе така щяхте да отидете и да го заговорите. Или поне да застанете някъде, където ще може да ви види. Толкова сте красива, че няма как да не забележи. Дори повече, сигурно в този бар няма мъж, който да не ви е забелязал и поискал да дойде при вас.

- И ето, че вие се престрашихте първи. – отвърна жената, отпивайки от чашата си червено с вино.

- Не исках някой да ме изпревари. После щях да съжалявам дълго.

- Кой знае.

- Аз съм Крис Райдър, между другото.

- Лилия.

- Като цветето, но много по-красива от него.

Жената се засмя.

- Нещо глупаво ли казах?

- Не, просто се сетих за нещо. Нищо важно. Е, господин Райдър, защо решихте все пак да ме заговорите.

- Защото сте сама.

- Откровен отговор.

- Аз съм си такъв. Би трябвало да сте сама. Само някой кръгъл идиот ще остави своята дама сама. Особено днес, все пак е Св. Валентин.

- Тогава къде е вашата дама?

- Гледам я точно в момента.

- Така ли?

- Поне си мечтая да е така.

Жената приближи лице към неговото. Мъжът усети аромата ти, приличаше на рози, но бе нещо по екзотично. Възбуди се. Преглътна нежно. Сигурно в очите й се държеше като пълен идиот. Опитваше се да бъде забавен, но дали се получаваше, не знаеше, не можеше да мисли трезво. Тези жена бе дишащ сексапил. Перфектното тяло, лице, очи, ах и тези устни. Дали имаха вкус на шоколад, толкова плътни и примамливо вкусни. Светлината на свещта до тях, я караше да изглежда почти неземна. Боже, достатъчно бе само да развее коса и бе готов да падне на колене като кученце.

- Е, Крис – прошепна му тя на ухо, - ще бъдеш ли моята валентинка?

- Бих искал.

- Тогава какво ще кажеш да те отведа у дома и да ми го докажеш.

- Удоволствието ще бъде изцяло мое.

Мъжът плати сметката и само след няколко минути вървяха по улицата към колата му. Направо не вярваше на късмета си. Пък бил той и само за една нощ.

Жената се притисна към него с цялото си тяло. Изведнъж започна да го целува.

- Ще ви дадеш ли сърцето си? – прошепна му между целувките.

- Да! – отвърна той, останал без дъх.

- Перфектно.

Жената го целуна още едни път, охлабвайки вратовръзката му.

Ричард Талсън седеше на спирката и чакаше автобуса. Беше късно вечерта, но все още имаше няколко автобуса. Можеше да вземе и такси, но нямаше желание. У дома съпругата му сигурно вече бе вечеряла и гледаше телевизия. Дъщеря им беше заспала отдавна. Те знаеха, че ще закъснее днес заради работа. От друга страна вчера бе 14ти февруари и си бе тръгнал по-рано, за да ги изненада. Жена му Ан много хареса розите и бижуто, което й взе. Не бе много скъпо, но красиво. Освен това го бе гравирал. Все пак това е десетият им Св. Валентин заедно. Десет години откакто й бе предложил да се оженят.

Разгърна вестника и се зачете в заглавието. “Разбивачката на сърца порази и тази година. Дали ще има и трета жертва или полицията най-накрая ще я залови?” Всяка година е така. В трите дни около Св. Валентин биват умивани трима мъже. Сърцата им бяха изваждани от гърдите, докато са били още живи. Няма следи от съпротива. Никой не знае кой и защо го прави. Предполагат, че е жена, защото някой от жертвите й са били последно виждани с много красива жена.

Загледа се в снимката на последната жертва, Крис Райдър. Изглеждаше млад и здрав. Как ли някой е успял да го убие без да се е борил.

- Извинете, оттук мога ли да хвана автобус номер 7?

Ричард свали вестника и погледна към жената, която го заговори. За миг онемя, никога преди не бе виждал някой толкова красив. Накрая се съвзе и каза:

- Да, но той е чак след половин час.

- Няма проблеми. Ще почакам.

Седна до него, много близо до него. Рамото й се опираше в ръката му. Опита се да се отмести, но тя отново се наведе над него.

- Харесваш ми. Ще бъдеш ли моята валентинка?

Думите сами излязоха от устните му, преди дори да се замисли върху това:

- Да.