Среднощна разходка

Не знам дали заглавието ми трябва да бъде „Среднощна разходка” като се има предвид, че в големия град 21.00 часа е още рано. Градският транспорт още е на линия, макар че трябва да имаш много време за губене ако седнеш да го чакаш. Или това, или да си будист и да изпаднеш в дълбок транс и да се събудиш чак след час, когато дойде. Наоколо може да минават коли и камиони, пешеходци за минават покрай теб като бледа сянка, принадлежаща на един друг свят. И така докато накрая съвсем не изчезнеш от света.

Е, аз имах късмет и не ми се наложи да чакам толкова дълго.

Трамваят ми бавно се придвижваше все едно си мисли „Абе да бързам ли? Защо? За никъде не съм се запътил. Я виж, един охлюв ме изпреварва. Нищо, да върви напред.” Доста неприятно за човек, който се е забързал, но аз имах доста време до срещата си, така че дори леко се насладих на бавното пътуване. Понякога е много успокоително. Повечето хора пътуват с мисълта само по-бързо да стигнат до дестинацията си. Гледат навън, но мислите им да на светлинни години от това, което би трябвало да виждат. И така те наистина забравят за този свят.

Загледах се в лицата на хората… Уморени от деня, копнеещи да се приберат с уютните си домове и да се отдадат на почивка, заслужена или не. Нямаше ни едно лице, което да изпитва радост или дори да се подсмихне припомняйки си нещо смешно. Нищо необичайно. Днешно време усмивките са рядкост, но това не е темата на историята ми.

Слязох и погледнах часовника си. Знаех, че ще пристигна малко рано, но се оказа, че има почти половин час до срещата ми, при условие че другите дойдат навреме, което дълбоко ме съмняваше. Въздъхнах тежко и погледнах небето. Имаше доста облаци, но все пак от време на време някоя звездичка, напомняйки за красотата, криеща се зад тези сиви облаци.

За миг си припомних стотиците нощи, когато загасвах лампата в стаята си, отварях широко прозореца и се заглеждах в нощното небе. За щастие до нашия блок няма много други подобни високи сгради, така че имах вече рядката привилегия да се наслаждавам на малко свобода от чувството за задух, който те преследва през целия ден.

Небето. Ах, това прекрасно мое черно небе, обсипано от малки мигащи звездички и бавната луна, бавно плаваща по своя небесен път. Обичах тази гледка, караща те да забравиш кой си и от къде. Можеше да бъде всеки. Поредният бедняк без покрив над главата си или богаташ с напитка в ръка, застанал на една от огромните веранди на поредното си имение. Аз не исках да бъда никой от тях. Исках да бъда част от нощта, особено ако има пълнолуние.

Заглеждали ли сте се в Луната при пълнолуние? Опитайте! Аз лично съм го правила милион пъти и не ми е достатъчно. Чувала съм хората да казват за човека на луната. Този израз идва от твърдението, че се вгледаш достатъчно дълго ще видиш едно кръгло, светещо лице с очи, нос и уста, което ви наблюдава полуусмихнато,с малко носталгия в погледа си.
Една от теориите за създаването на Луната е че голямо космическо тяло се е блъснало в Земята. При този катаклизъм Земята поглъща това тяло и придобива днешните размери. Но от огромния сблъсък едно малко парченце се откъсва от Земята и е изпратено в орбита. Това е Луната. Ето защо ни гледа отгоре с носталгия и ни се усмихва. Тя е част от нас.

Според мен това е по-скоро някаква измислица, която им е хрумнала на хората преди много, много време и днес още си остава като история. Да, наистина е имало някога сблъсък на метеорит в земята, дори повече от един път, но чак до това не ми се мисли.

Лично аз никога не съм виждала лице, докато се взирам в луната. Но за сметна на това богатото ми въображение създава образа на ангел. Един прекрасен ангел, застанал в профил, мечтаещ за неща, който никога няма да разберем. Дори в една такава вечер създадох стих за него:

Днес отново те видях ,

мой ангеле в Луната скрит.

Сълзи от очите ти падат

и като звезди небето осветяват,

под нежният ти облик

в луната нейде скрит

Ах, как ми се иска и в тази нощ да те видя.... Но облаците скриват ревниво сладкия ти лик.

Върнах се в света на живите хора, далеч от малкия си измислен свят.

Наведох поглед и огледах хората, който с бързи крачки минаваха покрай мен. Защо трябва всички винаги да бързат за някъде? Не можеха ли и те за миг да се отдадат на тази красота, толкова обичайна, но и толкова вълшебна. Защо трябваше животът да бъде едно надпреварване с времето? Дори една секунда човек не може да отдели, за да се наслади на миг красота. Може би такъв бе светът на възрастните. Не казвам, че съм малка, но явно още не е настъпил онзи миг, когато завинаги ще стана от този свят. Ако имам избор и никога няма да го направя. Този свят е прекалено студен за мен.

Стъпка след стъпка тръгнах към мястото на срещата. Хората бързат, всеки по задачи, а аз бавно си се разхождах, слушайки музика по радиото, отделяйки се в един онзи мой собствен свят, напомнящ за вълшебна приказка. Не вярвам във феи, дракони, или магьосници – само една прекрасна среднощна разходка под светлините на града, заобиколено от няколко високи дървета, закриващи рекламните табели.

Още бе рано и много магазини работеха, подочувах веселите разговори на младежите, отиващи да се веселят, но за мен те нямаха значение. Можеше и да си прекарам добре, може би пък не – но никоя мисъл не би разрушила спокойствие, което бе ме обладало.

Достигнах уреченото място почти двайсет минути по-рано, но това бе характерно за мен. Нямаше никой, така че добре се огледах. Срещаха се доста хора, но в полумрака, който бе настъпил, те повече наподобяваха на черни забързани сенки, появяващи се и изчезващи все едно никога не ги е имало.

За миг, пореден тази нощ, човек може да се почувства като невидим, отделен от света и сладките му пъстри светлини, прикриващи блясъка на небето. Достатъчно ми бе да се загледам в една точка и да се изгубя в песента, която слушах в момента. Думите й, смисъла, дори на моменти си представях как би изглеждала всичко като на кратък едноминутен филм.

Видях позната фигура и се приближих. Първият човек дойде. Не знаех още колко щяха да дойдат, но това сложи край на самотната ми разходка. Спях музиката и се върнах в бързото ежедневие. Единствената ми мисъл бе, че това не е краят. Ще се веселя като другите, ще се правя, че ми е приятно и че този свят е най-прекрасното място във вселената. Но рано или късно ще си тръгна сама, както и дойдох и ще се върна в това място за забрава.

И не само тогава. Достатъчно ми бе като се прибера да отворя прозореца, да видя изострената луна, едва показваща се на хоризонта от блокове и да се размечтая. Защото това бе моят миг, дълг като среднощна разходка, дълъг като вечността и дори повече.