Химера

През целия си живот съм имала чувството, че се намирам в сън. Дълъг сън, който не свършва, а само на моменти създава илюзията, че е реалност. Не знаех защо изпитвам това. Никога не е имало причина. Или има? Просто никой друг освен аз не го бях осъзнала.

Като дете вярвах, че имам въображаем приятел. Всяко дете има по един. Но моя е истински. Едно вечно невидимо присъствие, което изпълваше всеки миг от живота ми. Първо бе сянка, моята сянка. Моята невидима половинка. Детският глас шептящ в ухото ми. Тя никога нямаше лице, не исках да й дам такова, защото знаех, че ще е моето собствено.

Децата не разбират тези неща, но когато пораснах... Този глас не замлъкна, растеше. Всеки ден, заедно с мен самата. С времето го забелязах, че сянката ми е различна от тази на другите хора. Размита. Неясна. Така както изглеждаше ако я гледаш едновременно заради няколко светлини. Замъглена. Често я сравнявах с разпилени листа, очакващи някой да ги събере. Дали обаче това щеше да бъде сторено от моята ръка или нечия друга?

Сянката добре, но снимките... Никога не изглеждах добре на снимки. Неясна. Като снимките, който виждаш на призраци в списания или по интернет. Може би не чак толкова, но изглеждаш зле. Затова и престанах да се снимам. Нито да снимам сама.

Как мога да правя нещо истинско, когато самата аз не се чувствам истинска?

И това е всеки един миг от това „съществуване”.

„Това е сън!” – повтаряше гласа в съзнанието ми. „Това е сън!”

А самия сън б истински като реалния свят, в който живеех.

Събудих се или пък бях заспала? Имаше ли значение? Отворих очи и се озовах насред гора. Или джунгла, защото странните дървета ми се струваха едновременно непознати, но и като нещо, което трябва да знам какво представляват. Почти можех да изрека имената им. Бяха на върха на устните ми, но така направих.

Чух шум. Някой... Не! Нещо идваше към мен. Движеше се безшумно като хищник. Не се боях. Дори не потръпнах. Не бях объркана. Спокойствието ме изпълваше до степен, че почти ме плашеше.

Не се изправих, но извърнах поглед по посока на шума. Един скок и съществото е пред мен. В първия миг си помислих, че пред мен е застанал най-големият лъв, който някога съм виждала. Но почти веднага разбрах, че това не е лъв. Не бе обикновено животно. Да, главата е на лъв. Златистата грива продължаваше надолу по неестествено слабото тяло като за котка. Цветът бавно започна да се променя към кафяво, сиво и черно. Животното размърда опашка. Но вместо това видях глава на змия. Студените й очи гледаха право към мен. Изплези език и леко изтръпнах. Все едно влечугото не бе вкусило въздуха наоколо, а самата мен.

Гласът, който ме заговори бе дълбок и древен, по-стар от всичко, което виждах. А някой от тези дървета бяха на хиляди години.

Съществото не отвори ни една от устите си, гласът прониква в съзнанието ми.

- Какво правиш тук, дете?

Отворих устни. Думите ми бяха спокойно. Все едно не ги изричах аз самата.

- Знам какво си.

- Така ли, дете?

Започна бавно да ме заобикаля.

- Химера. Аз също.

И докато изричах думите осъзнах, че вярва в тях. Не само днес, не само в този сън. Цял живот бях живяла с тази мисъл, макар и никога да не я изричах дори пред себе си. Знаеше, че в мен живее още някой. Сянката, онова съзнание вътре, принадлежеше на някой друг, макар в същото време да е част от мен. Две същества в едно тяло.

Смехът на химерата ме стресна. Все едно няколко човека се изсмяха едновременно, по един и същ начин, с един и същ тембър, но различни гласове.

- Как може да бъдеш няколко, когато не си и една?

Ако в този миг някой ме бе ударил, щях да почувствам по-малко болка отколкото от думите на химерата. „Как може да бъдеш няколко, когато не си и една?” Какво значеше това? Как бе възможно? Нали стоях тук пред химерата, цяла, истинска.

- Открий себе си и тогава се изправи пред мен, дете.

И в този миг сънят свърши.

Отворих очи.

Бях толкова объркана, че ми бяха необходими няколко минути да осъзная, че се намирам в собствената си стая. Всичко бе обикновен сън, нищо повече. Бях истинска. Цяла. Бях бе като всеки друг. Как е възможно да не бъда себе си, когато съм тук? Това бе повече от достатъчно доказателство. Нали, така? Не е ли този свят реалността?

Върнах се в леглото, но ни за миг не затворих очи. Думите на химерата се повтаряха отново и отново в съзнанието ми. Онова момиче на поляната. Когато проговори тогава сякаш не бе самата тя, която говори, а другия глас. Все едно местата им се бяха разменили и в онзи миг тя бе наблюдателя на живота, докато друга част от нея го изживяваше.

Погледнах навън през прозореца. Няколко листа от близкото дърво се отскубнаха от него, отнесени от внезапния порив на вятъра. Есента бавно пристъпваше на земята.

Мразех зимата.

Това е най-неприятното и в същото време спокойно време в годината. От една страна бях осъзнала, че тогава чувах Гласът по-малко от обикновено. Веднъж преди години ми бе споделил, че и той не харесва зимата, защото тогава светът е в така дълбок сън, че сякаш е умрял. Бях съгласна. Самата аз исках да заспя и изчакам времето да се съживи и пролетта да възроди всичко. Не обичах студа. Нито белия цвят на снега, когато покриваше всичко, закривайки го с магията си. Исках зеленината на пролетта да изпълни очите ми.

Тази година бе по-лошо от всякога.

Гласът не си отиде. Всеки ден шепнеше думи в ушите ми.

 „Зимата е тук. А защо ти си още тук?”

 „Този свят е илюзия!”

„Това е твоят сън! Събуди се!”

„Искаш да си някой, но си нищо.”

„Намери се или ще настъпи края.”

Всеки ден, всеки миг е изпълнен с подобни мисли. Не можеш да забравя и онзи сън. Никога не бях изпитвала нещо така истинско.

Най-лошото бе, е започвах да губя контрол над себе си. Бях неспособна да спя, а в редките случай, когато го сторех се събуждах някъде другаде. Понякога бях в къщи, друг път - на улицата. А веднъж дори на напълно непознато място. Всеки път посоката бе на изток. Навън от града към планината. Към старата гора.

Познавах добре онова място. Обичах да ходя там, но защо точно сега. Никога не ходех през зимата. Не ми харесваше чувството, което ме изпълваше когато гледах как целия живот около мен е замрял. Но явно част от мен искаше да отиде там сега.

Затова следващият път, когато се събудих насред гората не се върнах назад.

Огледах се. Наоколо нямаше никой. Дори и помен за живот. През деня снегът бе валял без да спира и цялата земя е покрита с цял килим, нацапан единствено от моите следи. Подуха вятър и се загърнах в палтото си, но не почувствах студ.

Не мога да го обясня, но го чувствах. Нещо ме водеше напред.  Макар тази област да не ми е добре позната, знаех къде искам да отиде. Така че направих крачна напред, после още една. Толкова е лесно. Защо досега се колебаех? Защо не го бях направила още преди години?

Отговорът се появи в ума ми, прошепнат от безликата ми сянка.

„Не бе готова... Вече си... Върви.”

И продължих.

Ръцете ми докосваха стволовете на всяко дърво. Допирът бе познат. Умът ми произнасяше имената им. Винаги ги бях заела. Бе като среща със стари приятели, който не си виждал от дълго време. И макар сега да спяха, можех да ги почувствам. Те също знаеха, че съм се върнала. Можех да чуя приветствията им в песента на вятъра.

И продължих.

Утрото бавно се показваше зад хоризонта, когато узнах, че съм стигнала целта си. Дърво, което никога не бях виждала, но чувствах по-познато от което и друго същество на света. Бе древно. Дори не можех да отгърна ствола му с ръце. Кората бе гладка и чисто бяла. А нагоре се извисяваше огромна корона от червени листа. Под фона на първите лъчи те изглеждаха като червен пожар. Толкова жив, толкова силен. Толкова изпълнен с магия. Останалите дървета отдавна бяха изгубили листата си, но не и това. Нито сега, нито никога.

Плахо се приближих.

Не можех да мисля трезво. Виждах само него и нищо друго.

Светът изчезна. Тук бяхме само аз и то.

Докоснах го и се събудих от своя сън.

Хилядите ми въпроси откриват своя отговор и той е толкова прост. Това дърво бе специално, защото е мен самата.

Аз съм него и то е мен.

Веднъж на хиляди години се прераждах. Но това прераждане не е лесно. Трябва да се родя като човек, за да може един ден да приема истинския си лик. Веднъж щом човешкото ми Аз срещне другата половина, се пробуждам.

И мигът бе настъпил.

Допрях длани до ствола на дървото. Бе студено, но аз не чувствах студ. Само топлина. Неговата топлина. Своята собствена.

Затворих очи и потъвах в нея.

Химерата бавно си проправи път през горските пътеки. Пролетта се появи изведнъж. Животът кипеше и тя чуваше как всичко ликува. Господарката се бе родила. И всички нямаха търпение да я съзрат.

Създанието достигна до малката открита поляна на древното дърво. Не гледаше него, а момичето застанало на ствола му. То също я видя и направи крачка напред. После още една. Самата трева й правеше път. Вятърът минаваше през дългата й червена коса, същия цвят като листата на дървото. Същия като пламъка в иначе ярко зелените й очи. Листата обгръщаха тялото й, сливайки се с нея в едно, каквото и бяха.

Химерата знаеше, че момичето е приело тази форма заради нея. Знаеше, че ако иска може да е цветни листенца развявани от вятъра. Или самия въздух. Или водата. Каквото пожелае и пак щеше да е себе си.

Сега избра този лик, толкова близък до първата им среща.

- Разбрах какво съм.

- И какво си?

- Аз съм дриада. Аз съм ореади. Може и да не съм няколко, но съм една.

- Да, една си.

Дриадата се усмихна Приближи се и докосна създанието. Но то почувства само лекия повей на вятъра и мирисът на прясна трева.

Дриадата се отдалечи. С всяка стъпка образът й се размиваше, докато не изчезна, превръщайки се в част от вятъра. Химерата знаеше, че нея я нямаше, тръгнала да обиколи новото си владение.

Това е началото.

Нека хората вярват в своя си свят. Нека вярвах, че бъдещето им се крие под метални покриви и стени. Нека се преструват, че не се боят от мрака, само защото го прогонват с изкуствена светлина. Нека живеят в илюзия. Защото това е само сън, а истината е много по-непонятна, отколкото си въобразяваха.

Достатъчно е да видят това младо създание и ще си помислят същото.

Само ако можеха да го съзрат...