Стиховете на дявола: Завинаги

Адът....

Кой би повярвал, че един ден ще го посети. Приживе при това.

Определено не е това, което си бе въобразявала или което представяше Библията или модерните фантастични филми.

Небе обагрено с кръв,

Земя черна като нощта

Драконът властва в небето,

а демонът в сърцето е.

- Отново мислиш за света ми, Катрин.

“Не спира да ме учудва. Той е страшен и пленяващ, малко като теб, Форас.”

- Не случайно моето място е в сърцето.

Усмивката на лицето на демона й бе така позната. Изпълнена с мъжка гордост и чувство за собственичество. Тя бе предназначена за нея. Странно как преди да го срещне нямаше да търпи дори намек за подобно поведение. А сега. Любовта наистина е способна да промени човек. А може би и демон.

“Рано си станал.”

- Още спях, но усетих липсата ти и веднага се събудих. Знаеш, че ми харесва да се събуждам държейки те в прегръдките си.

Подчертавайки думите си я прегърна през кръста, притискайки тялото й към своето.

“Подмазвач.”

- Напълно. И не ме е срам.

Бърза целувка по шията и я пусна.

“Днес много работа ли имаш?”

- Да, за жалост. Трябва да отида до Земята. Може да се позабавя.

“Каза, че днес ще излезем. Отдавна не сме го правили.”

- Демоните лъжат. Дори, когато им се иска да изпълнят обещанията си.

Девойката се отдръпна и заоглежда цветовете на един храст. Растението приличаше на роза, само че цветовете му бяха комбинация от бяло, жълто и червено, а бодлите наистина бяха отровни. За един демон докосването щеше да донесе болка за няколко часа, но човек като нея щеше да умре за минути. Смъртоносна красота.

Въздъхна и мислено му отговори:

“Знам. Ще очаквам завръщането ти.” 

- Ще се върна възможно най-бързо.

Този път я целуна дълго и продължително. Достатъчно че да я накара да забрави всичките си мисли, всичките си стихове. Съществуваха само тези две тела, тези две устни, една на друга, не желаещи да се откъснат.

Демонът пръв се отдръпна. Усмихна й се още един път и изчезна през градината към имението му. Знаеше че няма смисъл да го последна, защото така и нямаше да го настигне. Той си бе отишъл.

Катрин бе самотна. Макар и самотата сама по себе си да е доста относително твърдение. Хората се опитват да я победят. Но по-скоро сами се заблуждавам. Търсим компанията на други като нас. Търсим начин винаги да се оприличим към дадена група, компания, статус дори етнос, религия или нация. Винаги има НИЕ и ТЕ, просто имената са различни.

Някога и тя изиграеше тази игра. До инцидента. Едва тогава разбра жестоката истина. Ние сме сами. Няма значение дали до теб ще има хора, които наричаш свои близки или пък ще се намираш сред маса непознати. Ти отново си толкова сам, колкото и ако се бе озовал на някой планински връх. Виждаш светът около себе си, но така и не го достигаш.

Хората не само се раждат и умират сами. Те и живеят сами. Поне така вярваше тогава.

Виждаше как семейството й приема катастрофата все едно гледа филм за някой чужд живот. Всички около нея я окуражаваха, но виждаше съжалението в очите им. Все едно е урод. Как да живее занапред, когато не може повече да говори.

Но Катрин продължи да живее. Изостави някой от приятелите си, намери нови, които я разбираха. Приобщи се. Никога повече не почувства предишната радост да си част от цялото. Нещо липсваше. Писането помагаше, но и то не бе достоен заместител.

И тогава се появи този демон. Изпълни мислите й. Даваше обещания. Даваше й надежда. Съблазънта изпълваше всяка негова дума. Дори нейната воля бе на път да се разклати. Той се появи в нощта като спасител. Достатъчно бе да го помоли и щеше да забрави всичко, да се върне към предишния си живот. Да има глас.

Лесно е да се направи. Една дума. Една мисъл. И той щеше да си тръгне. Като джин. Изпълнява три желания и си тръгва. А тя искаше да остане. Само още една нощ. Само още миг, в който да споделят мислите си. Това я караше да пише. Нови и нови думи запълваха бялата тетрадка, само и само, да му ги даде.

Думите не й бяха достатъчни. Хората са алчни. И тя искаше още от него. Копнееше да почувства дългите му пръсти по кожата си, червените следи, които ноктите му щяха да оставят по тялото й. Какъв ли вкус имаха устните му?

Искаше всичко, но нямаше дори име.

И тогава разбра, че трябва да постави граница преди да пропадне.

Успя!

Отрече се от него. Избяга! Започна нов живот, опитвайки се да се слее със света. Дори откри човек, който поне малко я разбираше. Бе готова да сподели живота си с него и превърне миналото в един прекрасен сън.

Но той се върна. Алчен и копнеещ за всичко, което тя е способна да му даде.

Как да откаже?

Мигът вълшебен омагьосва те

И превръща всичко в огнена балада.

Но кажи ми любими, какво да сторя,

Като мигът чезне с полъха на вятъра

Само спомен остава жив в моята душа,   

Докато седя сама сред поляната на феите.

Да, тя е самотна.

В свят от двама как да живееш сам?

Форас имаше своя друг живот. Задълженията му на демон не включваха само да ходи постоянно в света на хората, да следи тези, с които вече е сключил договор и да търси нови жертви. Понякога се налагаше да ходи до Черния дворец, домът на Принца на Ада. Или да посети друг от демоните господари.

Той самият е такъв, но никога не й говореше подробности за света му. Единственото й предположение е, че не иска да я замесва. Бе подготвена, че това не е някой курорт и тя не тук на почивка. Знаеше, че е слаба и напълно безполезна за него, но пак искаше да помогне. Дори и само да споделя тревогите му.

Колко ли нощи жената се будеше посред нощ и не го заварваше до себе си. Колко пъти си лягаше сама, а на сутринта той отново не бе до нея. Не го интересуваше това, обаче. Демонът никога не говореше за това, а тя не задаваше въпроси.

И сега Форас отново замина. Възможно бе да се върне след няколко часа, тази вечер или утре. И тя щеше да остане тук и да го чака. Както винаги.

Разбира се никога не бе напълно сама. В имението имаше и много други демони, които прислужваха на Форас, а откакто пристигна и на нея. През последните две година откакто пристигна в този свят научи повечето от тях на езика на знаците и често разговаряше с тях. Оттам са и повечето неща, които знаеше за задълженията на техния господар. Но все пак той й липсваше. Липсваха й разговорите без знаци. Като тези, които имаше с Фарос. За жалост никога й друг демон, с който се бе срещнала, не бе способен на това.

И така тя остава в градината, седнала на една пейка, държейки дебелата книга, която нейния любим й подари, за да пише вътре стиховете си. Мастилницата и перото бяха наблизо. Престана да мисли за тези неща и взе перото в ръка. Замисли се за момент и остави думите сами да се излеят:

Пред листа седя в този мрачен ден

Минутите в часове се превръщат,

Но музата жестока, измъчва ме,

Оставяйки страниците празни и

Чувствата неизречени от нас завинаги.

Прочете го още веднъж и се намръщи. Май чувстваха й нямаше да са по-приятни дори и да ги напишеше. Днес просто не е нейният ден.

- На мен пък ми харесват. Готически мрачни, но красиви.

Непознатият глас я стресна, карайки я рязко да се изправи, книгата падна в краката й. Погледна в посоката, от която се появи гласът.

Първото, което разбра бе че пред нея седеше много силен демон. Демон, който току-що прочете мислите й. Светлата му кожа контрастираше с дълга черна коса и също толкова черни очи. Носеше обикновени черни дрехи обшити със златна нишка. Понякога Форас обличаше такива, но неговите бяха със сребро, което означаваше, че непознатият е по-висшестоящ от него.

Инстинктивно направи крачка назад.

- Няма от какво да се боите прекрасна лейди – демонът се поклони, сваляйки шапката си в поздрав. – Името ми е Белеф, а вие предполагам сте човекът, който Форас е довел без право в този свят. Познавайки вкусът му към поезията, вярвам, че съм открил причината.

“Вие чухте мислите ми, как е възможно това?”

- Хайде сега, всеки демон с малко повече сила е способен да проникне в съзнанието на един човек. За нас това е като дишането.

“Досега единствено Форас е говорил с мен така.”

Демонът се усмихна така невинно и закачливо, че чак очите му блеснаха в искри. Това, по един доста странен начин, я успокои. Не можеше да се сравни с чувството, което изпитваше, когато е с Форас, но бе приятно. Нещо сякаш и подсказваше, че няма да я нарани.

- Е, ние често обичаме да пазим съкровищата си скрити от очите на другите – наведе се и взе книгата. – А, сега бихте ли ми правили компания, докато заедно чакаме вашия демон. С удоволствие бих чула още от стиховете ви.

При тези думи не се сдържа и се засмя. Може би висшите демони имаха нещо общо помежду си. Кой знае.

“Удоволствието е изцяло мое, лорд Белеф.”

Лошото предчувствие не напусна Фарос през целия ден. Накрая се отказа и се върна у дома. Не бе свършил и половината запланувана работа, но не го интересуваше. Възнамеряваше само да се преоблече и да открие Катрин.

Тъкмо вървеше към стаята им, когато чу глас идващ откъм градината. Глас, който много добре познаваше и ненавиждаше.

Замръзна и погледна към прозореца.

Причерня му. Белеф седеше в градината и се смееше заедно с Катрин. В един момент падна на едно коляно и изрецетира на глас, нейно стихотворение:

- За любовта на русалката

   аз сърцето си ще дам.

   И душата ми ще удавя

   Под сладкия й съблазън. 

Възнамеряваше да подчертае думите си като целуне ръката й.

Никой нямаше право да целува неговата Катрин.

Никой!

Още докато в съзнанието му се появи тази мисъл вече бе скочил през прозореца, прелетял няколкото десетки метри, които ги разделяха и сграбчил Катрин, отдръпвайки я от демона и задържайки я защитнически в прегръдката си.

Чу писъкът й в мислите си, както й произнасянето на името му:

“Форас!”

Дори не я погледна.

- Какво правиш тук, Белеф?

- Разговарям с това прекрасно създание, което в момента се опитваш да задушиш в прегръдката си.

“Форас, пусни ме веднага.”

Демонът разбира се не го направи, но съвсем разхлаби хватката си.

- Няма да повтарям трети път. Какво правиш тук?

- Търсех теб, но открих нея.

- Стой далеч от нея, Белеф! Тя е моя!

Жената продължаваше да се бори в обятията му. Накрая го удари с лакът в ребрата. Демонът направи физиономия от недоволство, но не я пусна.

“Не ти принадлежа! А сега ме пусни!”

Форас изпълни желанието й, но задържа ръката й, привличайки вниманието й. Катрин извърна поглед към него, лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

- Ти си моя!

Не му отговори, но освободи ръката си.

Избирайки възможно най-добрият момент, поне за нея, Белеф се намеси.

- Трябва да говорим.

- Няма какво да говоря с теб. – отвърна раздразнено демона.

- Става въпрос за съвета. А изглежда и за други неща. – хвърли многозначителен поглед към Катрин.

Форас се намръщи, но накрая каза:

- Да, вървим в кабинета ми.

Твърде към входа на градината без да се сбогува с Катрин. Белеф обаче й поднесе нов поклон:

- За мен бе удоволствие да се запознаем, Катрин. Дългът зове. Надявам се да простиш поведението на общия ни ревнив приятел. Както казах по-рано, ние демоните обичаме да крием това, което ни е скъпо.

“Ще видим.”

- Белеф!

- Идвам.

Кимна й още един път и тръгна след демона.

Катрин отново бе сама, но този път поне не се чувстваше така. Дългият следобед с Белеф се оказа ужасно приятен и забавен. Оказа се, че Белеф обича класическата литература и особена творбите на Шекспир. Харесваше му да рецитира одите му, а понякога и нейните творби както преди малко.

Поведението на Форас бе... изненадващо. Никога преди не го бе виждала да се държи така злобно с някой. Презрение да, особено към някой от слугите му, когато направеше грешка, но никога и така. Мислено си повтори думите на Белеф. Възможно ли бе Форас да ревнува от близостта й с някой друг. Би обяснило защо не й позволяваше да напуска имението или да разговаря направо с другите демони. От друга страна път, демонът никога не й бе казвал какво изпитва към нея. Държаха се като любовници, но...

Очите си затварям като малко дете,

Отричам реалността със своята,

Ужасна сивота и болка безгранична.

Очите си затварям като слепец,

По-добре в сън да се намирам

От това денят истински да срещна.

Отричам всяка малка възможност

Аз да обичам теб, но ти мен – не.

Този стих нямаше да го запише. Щеше да го остави да се отиде. Защото словата имаха сила, изречени или написани. А понякога блажената мечта е много по-добре от истината.

Вечеря сама, но от покоите им можеше да види, че в кабинета на Форас още се свети. Дали Белеф бе там или не е друг въпрос, но сега нямаше особено значение. Нямаше повече муза да пише днес, така че отклони мислите си с малко четене. Историята бе блудкава. Ставаше дума за някаква жена по време на Първата световна война, но така и не успя да разсея мислите й. Искаше й се само да се върне и да поговорят.

Часовникът показваше почти единадесет вечерта, когато Форас се завърна. Замисленият му вид й показа, че е върнал предимно заради нея, а не защото си е свършил работата. И определено не бе доволен от нещо. Може би не трябваше да го провокира тази вечер. От друга страна обаче...

“Тежък ден?”

- Да.

Отвърна й без да я поглежда. Направо се отправи към малкия бар с различни видове вина от другата страна на вратата. Сипа си в един бокал и отпи няколко глътки, облегнат на шкафа. Накрая я погледна.

- Не искам повече да разговаряш с Белеф. Видиш ли го се махай от там.

“Защо? Хареса ми компанията му.”

- Аз казвам така.

“Както си казал на прислугата, че нямат право да разговарят направо с мен?”

- Белеф ти е казал, нали? Не, не ми казвай, знам, че е така. Този тип е по-разговорлив и от цяла купчина човешки бабички.

“Разговаряхме за много неща.”

Изражението на лицето й бе достатъчно красноречиво, че да го направи подозрителен.

- За какво говорехте.

“Разни неща.” – сви невинно рамене.

Форас се отдръпна от шкафа, приближавайки се.

- За какво!

“Примерно ми разказа за случката в Лондон през 1532 година. Ти наистина ли си...”

- Достатъчно! – прекъсна я грубо. - Той е нямал право да ти казва за това.

“Да, трябваше ти да ми кажеш. Но ти нищо не ми казваш, нали? Никога.”

- Миналото ми няма значение.

“За мен има! Искам да те опозная. За един следобед с Белеф научих за теб повече отколкото за година съвместен живот.”

- Някакви си тъпи случки в миналото.

Тропна раздразнено с крак.

“За теб може би, но не и за мен. Ти знаеш всичко за мен, а аз нищо за теб. Омръзна съм да си кротувам тук като някаква си наложница.”

- Мога да те върна в твоя свят като толкова настояваш.

“Не искам това. Просто искам да бъда с теб.”

- Ти си с мен. Моя си.

“Пак това. Не съм твоя собственост!”

- Сключи договор с мен. Значи ми принадлежиш. Това е. Примири се. 

Катрин замълча. Изведнъж се почувства ужасно уморена. Не физически, но сякаш някой бе изсмукал целия й дух. Това ли е наистина всичко помежду им? Господар и неговата робиня. С какво се различаваше от другите души, които той притежаваше. Малко повече плът и глас, който малцина могат да чуят, до скоро само един.

Въздъхна и бавно тръгна към вратата.

- Къде си мислиш, че отиваш?

“Ще помоля да ми подготвят друга стая. Не искам да остана тук тази вечер.”

- Катрин.

Почти стигна до вратата, но се спря. Обърна се и го погледна.

“Какво? Ще ми викнеш, че нямам право на това, ли? Какво следва – да ме затвориш в някой кафез като рядко животно.”

- Не исках да прозвучи така, просто...

“Припомни ми точно каква е уговорката ни.”

- Ти получаваш мен, аз – твоите стихове.

“И къде тук се споменава, че съм твоя?”

Мислено, само за себе си, се попита и до каква степен е получила него.

Отвори вратата и излезе. Вървеше бавно по коридора, нарочно. Искаше й се демонът да я последна. Да я спре. Да каже нещо. Каквото и да било. Но единствените стъпки оглушаващи коридора бяха нейните собствени.

Намирам се в Ада.

В нейният случай думите й бяха буквални, но в случая имаше в предвид вътрешен Ад.

Никога преди не се бяха карали. Може да не са съгласни за нещо, но Катрин винаги отстъпваше пред сладкия му глас. Пък и не е било толкова сериозно. От мига, в който пое ръката му бе взела решение да е с него. Знаеше от какво се отказва. Знаеше какво ще трябва да понесе. Дори не й пречеше факта, че я държи почти като затворничка в имението си. Нека да не говори с друг освен него. Нека да не вижда друг демон. Но нека поне да му бъде равна. Да го погледне право в очите и да знае, че има значение за него.

Но как да го направи, когато от близо две седмици се избягваха като чумави.

Поне четири пъти се намираше в библиотеката му и чуваше приближаващите му стъпки. Те спират за момент, все едно е усетил присъствието и побърква да се махне от там. Колко ли пъти усеща погледа му върху себе си, оглежда го и вижда някъде наблизо. Но преди дори да си помисли да го повика или сама да отиде при него, той вече бе отвърнал поглед.

“Той е твърде горд, за да направи първата крачка, а аз нямам силата да го направя вместо него. Не сме ли просто двама глупци, неспособни да се свържат един с друг?”

Все в даден момент криеницата ще свърши. Боеше се единствено от резултата.

Луташ се из лабиринт, ти търсиш

Нещо, макар и сам да не знаеш какво.

Бродиш из розовите храсти, ах красота

Или кръв ще потече от досега нежен.

И тази нощ нямаше да заспи.

Четеше в леглото си една хроника, намираше я за интересна, от времето на първите римски империи, но не това бе причината за безсънието й. Дори да я оставеше и приготви за сън, очите й ще останат отворени. Щеше да седи в празната стая, загледана в голия таван, докато светилникът не догори, а и след това.

На вратата се почука.

“Влез.”

Катрин предположи, че е прислужницата, която почувстваше стаите. Часът е необичаен, но въпреки това е възможно. Нищо чудно Форас да е заповядал на някой да я повика при него, за да й каже да си стяга багажа и ще я върне в нейната реалност, както се изразяваше.

Изненада се когато видя самия Форас да влиза. Сърцето й заби с пълни обороти.  Очите им се срещнаха за пръв път от много дни насам. За миг си спомни една друга стая, в един друг живот, много отдавна. Изглеждаше уморен. Тялото му бе леко отпуснато, а под очите му се криеха тъмни торбички.

- Аз...

Да, никога не е лесно да започнеш разговор. Особено толкова важен. Но демонът направи първата крачка. Другото щеше да дойде останалото.

Надигна се, така че да застане на колене и разтвори широко ръце.

“Ела.”

Демонът се приближи, събличайки сакото и обувките си. Накрая се излегна до нея, обгръщайки кръста й с ръце, поставяйки глава на гърдите й. Чу го тежко да въздиша.

Мина минута преди да проговори:

- Не можех да спя. Дори да погледна онова легло без теб в него.

“Две седмици.”

- Демоните сме издръжливи – замълча за миг. – Катрин...

“Тихо. Ще говорим по-късно. Имаме предостатъчно време. И знаеш ли какво – аз също не можех да спя без теб.”

Дори не бе сигурна, че Форас чу думите й. Бе заспал. Сама усети, че очите й бавно се затварят, а под топлината и нежното докосване на демона, знаеше, че ще има приятни сънища.

Събуди се от нечие докосване и нечии поглед галещ цялото й тяло.

Усмихна се и отвори очи. Форас се бе излегнал на една страна, подпрял глава с едната си ръка и докосвайки косата й с другата. Погледът му изпиваше всяка частица от нея, все едно се готви да я изяде.

“Здравей.”

- Най-накрая поспаланке. Нямаш си представя пред какво изпитание на волята ме постави да не те събудя.

“Но вече съм будна.”

- Така е.

Придърпа я към себе си и я целуна. Тялото й изтръпна от желание. И тя му се отдаде.

След като се любеха двамата разговаряха. Дълго. Катрин не би го нарекла решение на поставения проблем, но е начало. Нямаше обещания, нито празни приказки. Форас и разказа някой неща за себе си. Частици от миналото си. Хора, които е срещал и чиито души е взел. Дори й показа наново колекцията си. Този път с нов поглед върху малките светлинки.

Още първият път, когато ги видя я изпълни странно чувство. Тъга и малко ирония. Цял живот се бориш за нещо, било то да имаш успех, щастие, любов или нещо по-мащабно като отпечатък върху дългата история на човечеството. Има хора, които прекарват целия си живот да постигнат този един единствен момент на слава. Понякога дори им коства живота, като на Ахил, без значение дали е бил реален или не. Всички други велики герои и учени в историята ни са имали същата цел. Безполезни са думите им, че са го направили заради другите, за слава, за пари. Накрая всичко се свежда до това единствено и простичко желание – да те запомнят.

Много и от тях виждаше точно тук пред себе си. Те са продали душата си на дявола, за да постигнат тази своя цел. Последствията нямат значение. Тях вече няма да ги има. А остатъка от същността им е нищо повече от сфера светлина, енергия за едно по-висше същество от тях. Дали и тя един ден щеше да се присъедини към тях? Просто поредния буркан на стената. Или може би Форас щеше да й запази малко по-специално място сред най-големите си постижения.

 За другите хора желания са по-малки.

Не са им нужни богатства или слава, а единствено усещането за сигурност. Това са тези хора, които имат обикновени животи. Растат, учат, работят, женят се и имат едно две деца. Накрая остаряват и умират в леглата си, знаейки че ще останат в паметта на близките си. Те са предали гените си в идните поколения. Спокойни са, когато затварят очи за последен път.

Някога и тя бе като тях. Вярваше, че това е повече от достатъчно, но сега искаше нещо повече. Не знаеше какво точно, но го желаеше и знаеше, че отговорът се крие в тъмните очи на един дявол.

Едно от малкото неща, за които така и не успяха да се разберат, бе Белеф. Следващите месеци посещенията му зачестиха. Идваше поне веднъж на две седмици. Форас се дразнеше и всячески се опитваше да изгони другия демон, но той все се връщаше. Катрин започна да разбира, че той ревнува и не искаше някой друг да бъде около нея, но не разбираше нуждата да настоява така силно. На нея лично и харесваше да разговаря с някой друг. Особено една толкова забавна и интересна личност.

Често, както и сега, двамата седяха заедно в градината или библиотеката и разговаряха. Днес обаче жената не бе в настроение.

- Какво има? Онзи ревнивец отново ли се държи зле? Обещавам този път да му дам добър урок.

“Всичко е наред помежду ни. Може би дори по-добре от преди. Просто напоследък се чувствам все уморена. ”

И наистина е така. Последната седмица се събуждаше уморена и тази умора не я напускаше по цял ден. Чувстваше се изтощена. Не се оплакваше и все си намираше някакво извинение пред Форас, който също бе забелязал леката промяна в нея. Безсмислено е  да го тревожи.

Не забеляза замислената физиономия на демона, но чу пределно ясно думите му.

- Най-вероятно е така, защото си човек.

“Не разбирам.”

- Ти си жива в свят, на който не принадлежиш.

“Но аз вече съм част от този свят. Обвързана съм с Форас чрез нашата договорка. Аз получих него, той – стиховете ми.”

- Това ли е наистина каквото поиска от теб? Не нещо друго.

“Да.”

Белеф се засмя с пълно гърло.

- Момиче, дълбоко се заблуждаваш. Това не е бил истински договор между човек и демон. Ако бе, той щеше да има власт над теб, а той няма. Затова и те крие, въпреки желанието на другите демони да видим редкия му жив човек. Тук ти си напълно беззащитна.

Катрин усети ледена тръпка да преминава през тялото.

“И как да приемам думите ти?” – попита предпазливо.

- Приеми го, че мога да те направя своя и той нищо не може да направи.

Жената отстъпи няколко крачки назад, разтревожена от сериозността на думите и погледа му, но демонът бе по-бърз. Сграбчи я, притискайки ръцете към тялото й, за да не се бори. Затвори очи, опитвайки се да изпиши.

Тялото й се вдигна от земята. Изпита студ, сякаш цялата е покрита със скреж. Чувството се появи и изчезна изведнъж. Хватката се разхлаби и тя се освободи от ръцете на Белеф. Отвори очи само, за да открие, че вече не са в градината. Дори не бяха в имението.

Огледа се.

Наблизо имаше малка група демони, наредени в редица. Веднага разпозна, че са слуги, посрещащи господаря си. Огромната порта, двойното позлатено стълбище, както и богатото обзавеждане й подсказа, че са в нечии дом. Домът на Белеф.

Погледна го.

“Какво ще правиш с мен?” – опита се да събере цялата си смелост.

Усмивката му бе невинна, но очите оставаха сериозни.

- Няма да те нараня. Но тук най-накрая ще можем да поговорим за някой сериозни неща. Твоят демон доста повиши правата си, за да те доведе тук. А сега вместо да опрости нещата, те стават още по-сериозни.

“Не разбирам.”

- Да започнем с това откога знаеш, че очакваш детето му?

Дете! Дори не разбра какво и каза демонът в първия момент. Нямаше как да е бременна, нали? Възможно ли е въобще между човек и демон. И какво значение има това. Инстинктивно притисна ръка към корема си. Възможно ли е в действителност да носи живот под сърцето си?

Бе изплашена, в шок, но една малка усмивка се появи на лицето й.

- Не знаеше ли? Мислех, че вие жените разбирате от такива неща. Ела, обещавам, че няма да те нараня. Преддверието не е точното място, което бих избрал за дълги разговори. Да отидем в приемната

Подаде й ръка. Катрин не я прие, но го последва.

Премината през преддверието, след това и още няколко големи зали коя от коя по-пищно изглеждащи. Не разбираше много от изкуство, но я изпълни чувството, че влиза в някой замък от времето на Ренесанса. Стените са окичени с огромни картини, защитени от величествено гравирани рамки. Стаите бяха препълнени с най-различни предмети от няколко големи статуи до обикновената малка масичка. Всичко бе плод на ръчната работа на някой много добър майстор.

Портата отвори се за свят нов.

Обагрен в червен и златен ореол.

Величието трепет донася с крачка.

Поклонете се: Идва кралицата.

Демонът се засмя.

- Радвам се, че необичайният ми интерес буди възхищението ти. Повечето ми други гости ме приемат като надут пуяк.

“Аз също, понякога.”

Посочи я да седне на едно канапе от тъмно синьо кадифе. Той самият се насочи към един стол с подобна дамаска.

- Другите виждат това, което искат. Защо си мислиш, че ми харесва да се държа така.

“Караш другите да те мислят за слаб, за безопасен. Докато не забиеш кинжал в гърба им. Както направи с мен.”

Повдигна невинно ръце.

- Не виждам кинжал, а ти? Ти самата си си цяла целеничка. Просто исках да си поговоря малко с теб, без нашия общ приятел да ни подслушва.

“Форас не го прави!”

- О, напротив. Още от първата ни среща. Бои се, че мога да ти кажа нещо, което да не иска да чуеш.

“Като например?” – още не се чувстваше в безопасност, но и нямаше да се остави на един демон да я командва.

- Като факта, че този свят те убива.

“Добре съм.”

- Дали? Ако имаше договор с Форас, той щеше да те предпази. Ако бе мъртва, нямаше да има значение за душата ти, защото той щеше да поддържа човешкия ти лик – замълча за миг. – А и сега очакваш дете.

“За това, още не ти вярвам. Откъде знаеш, че съм бременна.”

- Мога да усетя светлината на новия живот вътре в теб. Наречи го една от моите дарби.

“Значи е истина.”

- По-добре не го мисли дълго. Разбере ли, Форас веднага ще пожелае да махнеш детето. Аз също съм съгласна.

Изведнъж цялата пребледня. Той нямаше да го направи, нали? Все пак е негово дете.

Не произнесе въпроса си гласно, но Белеф сам се досети и продължи:

- Ние демоните имаме различни представа за бащинството и въобще за това да си родител от вас хората. За нас то е без значение. Животът е борба. Не се ли докажеш по-добре да паднеш някъде мъртъв. Властта се взима с кръв и смърт, не по някаква си там роднинска връзка. Ти как си мислиш, че той получи титлата си. Уби своя чичо. А после и братовчедите, които се опитаха да го преборят.

Катрин затвори очи и уши. Не искаше да чуе повече за това. Не искаше да повярва, макар и частица от нея да знаеше, че той й говори истина, за която и сама бе предполагала.

“Не ти вярвам!” – изкрещя в ума си.

- Ти си просто една играчка! Приеми го! Каквото и да ти казва. Каквото и да прави – ти не си нищо за него. Дори за любовница не ставаш, има си достатъчно от тях и в момента.

Катрин вече не издържа. Сълзите бяха започнали да се стичат от очите й. Изправи се и му зашлеви един шамар. Едва след това си даде сметка, че вбесявайки този демон ще си осигури бърза смърт. Сега обаче дори и тази мисъл не бе способна да намали гнева й.

“Не ти вярвам! Той ме обича!”

- А някога казвал ли ти го е? Не, нали? Пък дори да го направи, демоните лъжат. Ще те оставя да го разбереш собственоръчно.

“Затова ли ме доведе тук? За да ме унижиш и в същото време да направиш номер на Форас. Сигурно ще ти е ужасно забавно да ни гледаш.”

В очите на демона заблестяха опасни пламъчета.

- Направих го, защото ми харесваш. Харесва ми компанията и ума ти. Доведох те, защото те искам за себе си. А аз съм свикнал да получавам това, което искам.

“Аз обичам Форас.”

- И какво от това? Не искам любовта ти. А и скоро сама ще видиш, че тя няма стойност в този свят.

Демонът се изправи, поклони й се, повече по навик, отколкото от уважение, и излезе. Катрин се опита да го последна, но когато стигна до вратата разбра, че е затворена. Заблъска по нея, викаше в ума си, но така и никой не отвърна на повика й. Накрая се предаде и се върна да седне. Незнайно защо чувстваше тялото си много по-тежко от обикновено. Сякаш самият въздух  тук е много по-гъст и се опитва да я задуши.

Дали в думите на Белеф не се криеше някаква истина? За това, че Форас я е пазил от влиянието на този свят? Че е бременна? Че ще поиска да го махне, макар и да не разбираше защо. Той я обичаше. Така и не го бе изрекъл на глас, но понякога думите нямаха толкова значение. Дали са важни единствено делата. А докато той многократно и го е доказвал. Нали?

Може ли всичко да се окаже една лъжа?

И по-важното – искаше ли да чуе отговора на този въпрос.

Дали съм тук или не съм?

Дали това е сън или реалност?

Кажи ми, защото сама не знам

Дали всичко не е една фантазия.

Лутам се из лабиринт безспир,

Но пак на първата стъпка съм.

Моля те, кажи ми сън ли е това

Или всичко е една фантазия?

След около час един иконом и донесе вино и малко плодове. Опита се да го заговори, но дори да я разбираше, не го показа по никакъв начин. Отказа се и продължи да чака.

Накрая, бяха изминали поне три часа, вратата отново се отвори. Катрин рязко става, за да посрещне отново същия демон. Той се поклони и каза:

- Господарят ми ви очаква. Моля да ме последвате.

Жената тръгна с него по вече познатия коридор. Минаха и без две от стаите, които видя по-рано, но после завиха по един от коридорите. Искаше й се да попита накъде я води, но знаеше, че няма да получи отговор.

Оказа се, че отиват в трапезарията. Грубо пресмятане на времето й подсказа, че е късно, така че може би Белеф иска да вечерят заедно. Икономът отвори вратата и което видя наистина бе демонът. Седнал в началото на дълга маса, изглеждаше като крал. Единственото, което му липсваше бяха подмазващите се хора от двете му страни, но както винаги присъствието на Белеф е достатъчно.

Той също я видя и усмихнато й направи знак да се приближи. Нещо бе намислил, сигурна бе в това.

Направи само две крачки, когато чу викът му.

- Катрин!

Погледна към далечния край на масата, където бе застанал Форас. Личеше си, че е бесен, но въпреки това не се приближи, нито каза нещо повече.

Катрин се развълнува. Той наистина е дошъл да нея. Искаше да бъде с нея, дори да значи, че ще си има работа с по-висшестоящ от него. Може би нещата нямаше да са такива каквито ги изобрази Белеф.

Искаше да побегне и да отиде при него. Да се потопи в топлината на прегръдката му. Да затвори очи и да си представи, че всичко е наред. Но не е наред, нали? Все нещо щеше да се провали и сънят да се окаже нищо повече от един блян. Затова и продължи към Белеф и хвана подадена му ръка.

- Както виждаш тя е добре и в пълна безопасност. Да не си мислеше, че бих наранил подобно красиво цвете?

- Не ме интересува какво мислиш. Нямаш право да я отвеждаш. Катрин е моя.

- Хайде сега не преувеличаваш ли малко. Тя не е моя, нали? – последните думи бяха отправени към нея.

“Аз сама мога да избера на кого искам да принадлежа.”

- Чу я, нали? Ти нямаш права над нея.

- Тя сключи договор с мен. Принадлежи ми според законите ни.

- Теб в замяна на стихове. Сериозно ли си мислиш, че това е договор, Форас? – демонът се засмя. – Виждам душата й. Тя не е ничия. Каквото и да има между вас, то си е само такова. Всеки демон може да се опита да ти я отнеме. Всеки може да сключи истински договор и да я има.

Сякаш, за да подчертае думите си Белеф приближи ръката й до устните си и я целуна. Катрин веднага я отдръпна, но желаният ефект бе постигнат. Форас се разгневи дори повече.

- Тя е моя!

- Не ти ли омръзна да го повтаряш?! Тя е моя. Тя е моя. Не е като да е кой знае каква красавица, макар и да харесвам косата й. Но, наистина Форас, дори в Ада има по-красиви демони от нея. По едно време бе същински Дон Жуан сред дамските среди.

- И какво от това?

Някак си Катрин разбра накъде води този разговор. Желанието й да ги прекъсне се сложи, заради възможността да чуе повече.

- Нищо. Просто си приказвам. Щом е толкова специална за теб не мислиш ли, че е редно да знае за пикантните моменти от миналото ти. Може би дори настоящето. Като те знам нищо чудно дори да имаш някое и друго копеле под това небе.

Форас направи пренебрежителен жест с ръка, все едно махаше нахално насекомо.

- Деца! Като едното нищо има две-три наоколо. Не ми пука дори ако се явят пред вратата ми и изявят претенции. Никога не съм искал наследник.

Лицето на Катрин побеля. Белеф и даде възможност да чуе мнението на любимия си. И то напълно потвърждаваше думите му. Всичко.

Белеф се изправи и застана малко зад нея. Не я погледна. Гледаше победоносно към Форас, който така и не бе разбрал значение, което имаха думите му за жената.

Най-накрая проговори:

“Какво искаш, Форас? Искам да ме погледнеш в очите и да ми кажеш какво точно искаш от мен.”

- Искам теб. Исках да те притежавам още от първия миг, когато те видях. Мислех, че ще ми е достатъчно присъствието ти до мен. Да слушам гласа ти. Стиховете ти.

“Но?” – подкани го.

- Но това не ми е достатъчно. Вече не. Искам всичко! И най-вече сърцето ти.

“За да получиш нещо, трябва и да дадеш. Защо да ти отдам сърцето си?”

Поклати раздразнено глава. Все едно едновременно искаше да каже нещо, но и не искаше. Накрая се предаде.

- Защото те обичам! Разбра ли! Обичам те и искам твоята любов в отговор. Искам теб! Само теб!

“Форас...”

Чувствата я заляха цялата. Той я обича. Наистина я обича и най-накрая го изрече. Обича я.

Не можеше да се сдържи повече. Понечи да направи крачка напред към него, но Белеф я спря. Хвана ръката й, този път груба, и я дръпна назад. Чу гласа му до ухото си.

- Щом това е желанието ти, ще го изпълня, приятелю. Връщам ти любимата – с по-тих глас допълни. – Само нея.

Едновременно, докато го изричаше, Катрин почувства удар в долната част на кръста й. Нещо проникна навътре в тялото й. И тя не бе способна да го спре. По-дълбоко и дълбоко, докато не откри това, което търсеше. И после рязко излезе.

Извика, макар че надали можеха да чуят викът й.

Форас също изкрещя. Побягна към нея.

Катрин се свлече безпомощно на пода. Причерняваше й от болка, но ясно разпозна малката сфера червеникава светлина в ръката на Белеф. Припадна преди да изрече и дума.

Отвори очи и видя добре познатия таван на спалнята си.

Не я интересуваше как се е прибрала до тук. Нито пък колко е минало откакто загуби съзнание. Нито пък дали Форас е тук. Чувстваше, че частица от нея й е отнета. И наистина бе така. Онова копеле Белеф бе проникнал в нея и извадил детето й от тялото й. Да можеше само да затвори очи, преброи до десет и когато отново отвори всичко да се окаже сън. Но празнината бе истинска. Детето й го нямаше!

- Знам, че си будна, Катрин.

Гласът на Форас бе тих и нежен. Искаше й се да продължи да се преструва, че спи, но той щеше да разбере, че е будна.

Обърна се на една страна и го погледна, седнал на един стол до леглото. Близо до нея. Знаеше, че е прекарал цялото това време бдейки над нея. Но сега дори тази форма на обич и идваше в повече.

Събра сили да попита:

“Какво се случи?”

- Белеф те нападна, но ти се освободи. После проклетото копеле използва “таланта си” и ни телепортира обратно в имението. Това бе вчера вечерта. Сега е обед.

Бавно се изправи в седнало положение. Демонът се опита да й помогне, но тя отблъсна ръката му. Точно сега не желаеше да бъде докосвана от никого.

“Не се освободих. Той ме пусна. След като взе детето ми от утробата ми.”

Болеше я дори да си помисли за това, но бе нужно да го изрече. Да признае станалото. Да не се опитва да отрече. Пък било то и само пред себе си.

- Какво дете?

“Онова, което имахме ние заедно – направи болезнена пауза. - Белеф някак си разбра, че очаквам дете преди дори сама да бях узнала.”

- Но защо?

Изгледа го обвинително. Наистина ли не разбираше. Или просто не го интересуваше.

“Ти пожела мен. Само мен. Така че той ме върна при теб. Но само мен. ”

- Катрин... Аз не знам какво да кажа.

“Мисля, че каза всичко нужно миналата вечер. Не искам повече обяснения.”

- И все пак ще ти ги дам. Държа те в имението, защото съм направил защитно поле, което да... да кажем просто, че те предпазва от влиянието на Ада. Силите тук не се отразяват добре на обикновените, живи хора. Помисли си как си се чувствала всеки път, когато бяхме извън имението или дори вчера в замъка на Белеф.

“Често се чувствах уморена.”

- Това е защото не можех да понесеш атмосферата ни. Щеше да стане още по-зле ако това дете бе останало в теб.

Изправи се, приближавайки лице по-близо до неговото. Искаше отговори. Имаше нужда от такива.

“Какво говориш?” – попита малко плахо.

- То щеше да те убие. Изпивайки всичките ти сили много преди да се роди. Накрая щеше да те погуби, а с теб и себе си. По-добре, че Белеф го махна. Спести ти много болка. И на двама ни. Макар че не биваше да споделя всичко това с теб. Можеше да го отнеме и без да...

Не довърши, защото Катрин му зашлеви шамар. Май тези дни се бе превърнало в навик, но честно казано, не я интересуваше.

“Как смееш... Как смееш да говориш така за детето ми! Все едно е паразит, които трябва да бъде унищожен.”

Форас разтри с ръка бузата си. Ярките пламъчета в очите му бяха знак, че е гневен. Не им обърна внимание.

- То е паразит! Ако го бе задържала сама щеше да се увериш в това. Няма да позволя на Белеф да те отнеме от мен. Отидох там с готовността да го убия. Защо си мислиш, че ще се спра ако става дума за някой друг.

“Но това е дете. Моето и твоето дете!” – продължи, макар и да усещаше, че не иска да разбере позицията й.

- То е демон. Това е повече от достатъчно.

Катрин се отдръпна от него. Излегна се отново, завивайки се цялата.

“Махай се.”

- Не мисля, че...

“Казах да се махаш! Не искам да виждам лицето ти.”

Форас понечи да каже нещо, но се отказа. Стана от креслото и бавно тръгна към вратата. Там се спря, обърна се назад, за да погледна за последен път лежащата жена и каза:

- Обичам те.

Но думите така и не я достигнаха.

Не знаеше кога се е събудила, но се надяваше новия ден да й донесе малко спокойствие.

Не го получи.

Празнината в нея бе като черна дупка поглъщаща я бавно отвътре. Как бе възможно така да тази за някой, които никога не е виждала. За чието съществуване дори не бе подозирала почти до самия миг, когато го загубва. Отговорът е толкова очевиден, че е безсмислено дори да си задава въпроса – той е нейното дете. Не я интересуваха какво казваше Форас или Белеф. Това е нейното дете. И те й го отнеха.

Никога не бе мислила за деца. Може би след като се оженеше в даден момент щеше да пожелае. Но така и не се стигна до това. С Форас нещата бяха толкова различни. Всеки ден бяха заедно и това й бе достатъчно. Но тази възможност... Тази отишла си възможност... Имаше шанс за нещо повече, но вече не.

Прислужницата й донесе храна, но тя дори не я погледна. Остана на легло и когато тя се върна да вземе храната. Явно бе прекарала много часове в леглото, защото по едно време отново я усети да влиза в нов поднос. Наистина ли си мислеше, че ще седне да яде. Или онзи страхливец Форас й бе заповядал да я наглежда.

Не издържаше повече, така че най-накрая стана. Имаше чувството, че се задушава зад тези четири стени. Имаше нужда от въздух. От пространство.

Повече по навик отколкото от студ взе шала дето седеше на единия стол наблизо и излезе през вратата. Продължи с бързи стъпки по коридора, докато не излезе в градината. Премина през алеите с ярки разтворили се цветове и продължи навътре все по-дълбоко. Познаваше добре всяко кътче, но сега не отиваше никъде конкретно, достатъчно бе да е далеч от имението. От Форас. От всичко.

Накрая достигна балкона. Имението се намираше почти на самия връх на едно планинско възвишение, много изострено. Ако не надигнеше и погледнеше отвъд каменния парапет щеше да види поне километър дълбока падина завършваща с буйна река. В нощ като тази е достатъчно да се заслушаш и можеш да чуеш как водата се разбива в скалите. Все едно си на някой морски бряг, а не на планински връх.

- Катрин!

Извърна се като чу името си, но чифт ръце вече се бяха обвили около нея, дърпайки я назад. Усети топлото запотено тяло на демона плътно до своето. Полезрението й бе закрито от чифт плътни черни, който обвиха и двамата в плътен пашкул.

- Да не си полудяла! Можеше да паднеш. Това ли искаш? Да се самоубиеш! – започна да й крещи.

Погледна нагоре и прочете тревогата в очите му.

“Нямах такива намерения.”

- Не ти вярвам.

“Просто исках да се махна за малко от имението. Не издържам вътре.”

- И реши, че най-лесният начин за това е право надолу към реката! Не ме лъжи.

“Не те лъжа.”

- Все едно. Като толкова искаш да се махнеш от тук, ще изпълня желанието ти.

Разтвори криле и я взе на ръце. Тя ахна и обви бързо ръце около шията му. Сега на светлината на тази неземна луна, видя изражението на лицето му, сурово и решително. Какво обаче бе това решение й остана неизвестно.

Полетяха. Усети изтръпване, подобно на студ, но и различно. Затвори очи, защото от височината винаги й ставаше лошо. Форас го знаеше. От къде обаче му хрумна, че иска да скочи е съвсем различен въпрос. Никога нямаше да го направи.

В миналото само веднъж бе изпитала точно това усещане. Сега можеше да направи връзка с телепортацията на Белеф, но сега не отиваха само от едно място на друго. Връщаха се на земята. Той щеше да я върне и така всичко да свърши. Не искаше! Не искаше. Затова и упорито се сгуши по-близо до него и притисна затворените си очи към гърдите му.

Чувството изчезна така внезапно както и се бе появило. Единствено крилете му ги задържаха във въздуха. Бавно се приземиха някъде, но демонът продължи да я държи в обятията си.

“Върна ме у дома, нали?” – попита много тихо.

- Да, на Земята сме.

Плахо се огледа. Не чу обичайните звуци на града, било то и късно през нощта. Вместо това до ушите й достигна песента на нощни насекоми. Очите й бързо привикнаха към тъмнината наоколо. Намираха се насред някаква джунгла. Или да бъдем по-точни сред високите клони на едно дърво. Докъдето достигаше погледа й виждаше единствено тропична джунгла. А пред тях, много далеч в далечината, се прокрадваха първите лъчи на новия ден.

“Това не е моя дом.” – попита объркано.

- Наистина ли си помисли, че ще те върна обратно в стария ти живот.

“Да.”

Демонът се засмя и я целуна по челото.

- Никога няма да те върна. Искаше да се махнеш, отведох те далеч. Поне засега.

“Защо?”

- Не искам да те виждам такава. Не ми харесва.

“И си мислиш, че един красив пейзаж ще ме накарам да се почувствам по-добре? Сигурно се шегуваш.”

- Става за начало – въздъхна. – Знам, че си тъжна. Не разбирам защо, но искам да си по-добре. Ще направя каквото мога за това.

Отдръпна се малко, но остана в прегръдката му, боейки се да не падне от клона.

“Тогава ми върни детето!”

Мина близо минута преди демонът да отговори.

- Катрин, това дете най-вероятно вече е мъртво. Плодът има нужда от огромни количества енергия, за да се развие. Нужна е да оцелее. То я поглъща и се развива със стремглава скорост.  Дете демон се ражда след няколко седмици в утробата, защото ще абсорбира енергия както от родителя си, така и от света. При човек процесът е много по-бавен и труден. Най-вероятно и двамата щяхте да сте мъртви не след дълго.

Жената се смълча. Откриваше истината в думите му, откровеността му, но нещо липсва. Не можеше да си го обясни, но отричаше да приеме този факт. Бе почувствала живота в себе си. Както и неговата загуба. И не искаше да се откаже. Просто не можеше.

Дали ако се върна назад, към онзи ден

Всичко ще бъда такова каквото го помня?

Или с това ново сърце, тез нови очи

Падащите листа ще изгубят своята магия.

За кой ли път си мислеше това. Да може да върне времето и всичко да започне от начало. Дали отново щеше да се чувства толкова щастлива. Или магията на мига завинаги ще загуби силата си над нея?

- Никой не може да си играе с времето. Дори самият Принц не смее да си помисли за това. Но имаме настоящето. Имаме и нашето бъдеще.

“Докога?”

Една дума, но толкова много значение се криеше зад нея. Дори не смееше да помисли за това до този миг. Бяха тук от няма и десет минути и се чувстваше по-добре отколкото последните няколко седмици. Сякаш можеше да полети и затанцува в небето. Адът наистина не е място за един човек.  Все някога всичко ще свърши.

Форас остава в неведение за тревогите й. Усмихна й се и отвърна:

- Докогато си пожелаем.

Да, но всичко има своя край.

“Желая да се срещна с лорд Белеф.” – изписа със знаци.

Последвалите две седмици обмисляше хиляди пъти решението си и знаеше, че то е правилно. Оставаше само как да го осъществи. Нямаше как сама да напусне имението. А дори да го направи не знаеше къде да отиде. Невъзможно е дори да спомене името на демона пред Форас. Другите й варианти бяха твърде малко.

Затова и сега седеше пред иконома им. Демонът изглеждаше почти като човек, като изключим виолетовия цвят на грубата му люспеста кожа и ноктите на ръцете му. В началото се чувстваше неудобно в негово присъствие. Така различен, но накрая започна да го приема като обикновен иконом на някое старо английско семейство. Май не само Белеф си падаше по ХІХв.

- Господарят забрани всякакъв контакт на дамата с господаря Белеф.

“Уточни.”

- Господаря Белеф не е желан в този дом. Вие не може да го виждате или разговаряте с него.

“Тогава ще му пиша. И бих желала да получи писмото ми възможно най-бързо.”

- Не съм сигурен, че господаря Форас би се съгласил с желанието ви.

“В такъв случай най-добре ще бъде да не разбира за това писмо. Направо настоявам за това.”

- Госпожо...

“Тук съм по собствено желание. Мога във всеки един момент да прекратя отношенията си с твоя господар и да отида при Белеф или някой друг. Това няма да го направи много щастлив. Дори точно обратното. Вярвам, че не желаете да се стигне до това. Така че ще изпълните ли желанието ми.”

- Да.

“Добре. Върнете се до половин час, за да ви предам писмото си.”

Демонът се поклони и излезе. Катрин се зае да пише. Не можеше да е сигурна, че писмото ще достигне до Белеф, така че подбираше внимателно думите си. На четири очи щеше да изрече желанието си. Макар че и така той със сигурност щеше да разбере какво може да иска от него.

Предаде писмото и започна да чака. Четири дни изминаха без отговор. Форас не показа с нищо, че знае за писмото. Катрин от своя страна се държеше възможно най-добре. Почти като преди. Той бе щастлив, тя също, когато го гледаше така. Но не съвсем, никога не напълно.

След случката той бе станал много по-мил с нея. Държеше се като порцеланова кукла, която всеки момент може да падне и да се разбие на парчета. Да си признае, наистина се чувстваше така. Няколкото други пътувания до Земята й се отразяваха добре. Форас винаги я водеше на някое място с прекрасна гледна и на поне стотина километри от всяко подобие на цивилизация. Сякаш гледката на други хора ще пробуди в нея желанието да се върне сред тях. Все още не разбираше, че е твърде късно за това. Връщане назад няма.

И въпреки това за един кратък момент й харесваше да бъде някъде с него. Без значение къде точно се намираха. Лежеше в обятията му. Не разговаряха, а само си седяха там. Единствено нейния глас разрушаваше тишината, припомняйки си някое от по-старите й стихотворения. Ако това продължеше завинаги, може би щеше да е отново истински щастлива.

Искаш сълзи, но не ще ги видиш вече,

Замръзнали в дълбините на душата.

Неспособни да видят слънчев лъч

Или блясъка на пълната луна.

- Така ли се чувстваш, наистина?

Гласът на Белеф се появи зад нея. Стресна се, защото се бе замислила сама в стаята. Опитваше се да пише, но на поезията й все нещо липсваше. Чувство, неспособно да бъде описано с думи.

Отдавна привиквала а на неочаквани посещения, Катрин извърна глава и леко се усмихна.

“И какво ще направиш ако кажа да?”

- Ще се натъжа.

“Лъжеш.”

Отвърна полушеговито, докато го наблюдаваше как бавно пристъпва в полезрението й. Направи знак с ръка да седне, но той остана прав.

- Нямам много време. Скоро Форас или някое от кучетата му ще ме надуши наоколо и той ще се върне като фурия.

“Много вероятно – замлъкна за миг. – Исках да говоря с теб.”

- Разбрах. И май се досещам за какво.

“Искам обратно детето, което ти ми отне.”

- А ако кажа, че то е мъртво.

“Не ти вярвам. Ти си измамник. Не ми се вярва играта ти с нас да е приключила до там. Знам, че детето ми е живо и е при теб. Искам да ми го върнеш.”

Демонът се засмя.

- И ако на това не се казва майчина интуиция. Дори Форас ми повярва, когато му казах, че съм оставил детето да умре. Да бе видяла изражението му само. Все едно някой го бе ударил по лицето с метална ръкавица с шипове.

Думите му я шокираха.

“Кога е идвал при теб?”

- Не помня, две-три седмици. И той като теб поиска същото, но и лесно се отказа. Ако бе настоявал може би щях да му кажа истината.

“Той не съм аз.”

- Така е. Ти си човек.

“А ти си демон. Но всичко си има своята цена, нали?.”

- Въпросът е какво ще ми предложиш ти в замяна на детето ти.

“Всичко!”

- Това и исках да чуя.

Усмивката му бе пълното олицетворение на лицето на един демон.

Форас побърза да се прибере. Почувства смущение в полето около имението. Можеше да значи само едно – Белеф. Но какво по-дяволите можеше да иска той от него. Или от Катрин. Нещо в него изтръпна и не се успокои, докато не се върна в Ада. До имението. В стаята им.

Но нея я нямаше. Никъде.

Все едно времето се бе върнало назад от преди няколко седмици. Тогава той я отвлече, сега всичко се повторя. Този път щеше да го убие. Наистина. Не го интересува какво е планирал или какво желае. Щеше да го унищожи. Дори това да коства живота му. Ще го убие!

Отиде направо в двореца му. Премина през портите и се разкрещя:

- Белеф! По-добре да си тук или ще започна да руша.

Другият демон се появи в антрето от втория етаж. Държеше се безгрижно както винаги. Дразнещ до самия предел на търпението. Дори повече от това.

- Няма да е нужно, приятелю. Или по-скоро няма причина да си нетърпелив.

- Къде е тя?!

- Тук. Но вече няма значение.

- Къде е?

“Тук съм, Форас.”

Демонът проследи гласа. Катрин слезе по същите стълби. Застана до Белеф, оставяйки го да постави ръка на рамото й.

- Добре ли си? После ще говорим. Ела тук.

- Тя не може, Форас. Погледни я.

И демонът го направи. Вгледа се дълбоко в душата й. И разбра.

- Продала си душата му на Него?!

“Той имаше нещо, което аз исках. Не правите ли така? Давате това, което хората искате. Ти не можеш да ми върнеш детето. Той може.”

- За едно дете?! Като толкова искаше да си имаме едно, лесно ще се уреди. Защо ти трябва да продаваш душата си?

“Такова е желанието ми. Въпросът е дали ти ще останеш с мен или не.”

- Каква е сделката?

- Твоята любима пожела да върна детето й, подсигурявай оцеляването му. В замяна получавам душата й.

- По дяволите.

“Такова е решението ми, Форас” – обърна се към другия демон. – “Белеф, може ли да отидем някъде да поговорим сами.”

- Разбира се, в приемната ми.

“Знам къде е.”

Слезе надолу по стълбите. Мина покрай Форас и продължи към стаята, където предния път бе останала в продължение на няколко часа. Не се обърна, но чу стъпките на демона зад себе си. Превърташе хиляди сценарии на този среща от седмици наред, но нищо не бе способно да я подготви за истинската среща.

Влезе в стаята. Чу как я последва вътре и затваря вратата.

- Как можа да ми причиниш това?

“Вие не ми дадохте избор.”

- Избор? Детето трябваше да е мъртво.

Инстинктивно обгърна с ръце корема си. Спомни си събитията от преди няколко часа.

Белеф я доведе тук. Накара я да се закълне, че ще му даде душата си при определените условия. След това дойде една жена демон. Демонът бе поставил нейният плод в отровата на жената, за да го запази жив. Отне й го и върна в нея.

Никога нямаше да забрави топлината, заляла тялото й, когато той проникна в нея. Допира на пръстите му, когато бавно се отпуснаха и освободиха скъпоценния си товар. Топлината обви тялото й, но дори повече от това, усети живота в себе си.

“Ти е Белеф ми го отнехме още преди да разбера, че то е живо под сърцето ми.”

- Защо трябва да наместваш мен? Това си е изцяло негово деяние.

“Той ми го отне, заради теб!” – изкрещя в ума му. – “Искаше да ти даде урок. Да те накара да признаеш чувствата си към мен, към един човек. Накрая ми го отне, отново заради това.”

- Добре. Получих си урока. Съжалявам за държанието си напоследък. Това е достатъчно, нали?

“Вече е твърде късно, Форас. Скоро ще родя това дете.”

- Имаме няколко седмици да решим проблема. Ще те взема от Белеф.

“По-скоро дни.”

- Какви дни? – изглеждаше объркан.

“Белеф бе оставил плодът в тялото на демон. Оставен да расте на пълни обороти, той се е развил бързо. В момента не си личи, но скоро силата му ще се освободи и той бързо ще порасне.”

- Ти... ти си полудяла. Като е бил жив, защо просто не я остави да го роди. Защо не дойде при мен? Щях да измисля нещо, така че да бъдеш доволна.

“Няма да позволя на някой друг да изроди детето ми.”

- Трябваше да споделиш с мен плановете си.

“Ти щеше да ме спреш. А сега имаш право на избор – да бъдеш с мен или ще се разделим още тук.”

- Катрин... аз... аз не мога...

Демонът поклати глава. Искаше да открие нужните думи, но такива нямаше. Гледаше я, застанала там пред него, докосвайки заобления си корем. Все още не си личеше през широката й рокля, но тя се държеше така, сякаш чувства детето в себе си. Сякаш има връзка с него.

И това е нещо, което Форас не бе способен да понесе.

Обърна се и излезе. Бързаше през коридорите, през входната врата. Не се спря и след като излезе и полетя. Част от него, много голяма и тъмна част от него, искаше да се върне и да убие Белеф. Колко силно само го желаеше. Но това не щеше да оправи нищо. А и опитите му най-вероятно щяха да свършат със собствената му смърт.

Не се върна и в имението си. По-добре да не отиваше на място, където спомените му ще го разгневят дори повече, така че просто летеше. Дълго, продължително. Без посока и цел. Остави слънцето да залезе и се приземи. Огледа се, само, за да се види къде се намира.

Сякаш не му бе достатъчно, а сега се озова в Морикар, планината ад сред един адски свят. Намираше се в подножието на планината. Повечето пещери и гнезда на дракони започнаха на три хиляди метра височина, но и тук е опасно. Обикновено демоните избягваха планината поне на сто километра от това място. Сега обаче повече му се искаше да продължи нагоре и да се изправи пред някой дракон. С неговия късмет е достатъчно само да почака малко тук и някой черен ще се яви.

Реши да си пробва късмета и да види. Не се появи.

На сутринта имаше достатъчно време да помисли. Не откри решение, но поне се успокои.

Върна се у дома, но не се успокои. Знаеше, че не може да го направи. Вместо това искаше отново да говори с Катрин. Сигурно тогава ще има по-добро поведение и по-добри възможности за решение.

Белеф го посрещна на портите. Изражението на лицето му го обезпокои.

- Как е тя? – попита вместо поздрав.

- Не е добре. Скоро ще е готова да роди.

Направи му знак да влезе и го поведе през вътрешността на двореца му.

- Да ражда?! Не трябваше ли да мине време. Твърде е рано. Дори ако бе демон е твърде рано.

- Така е. Но нямаше как да зная, че прехвърлянето на плода от една тяло в друго ще доведе до промяна в самия му метаболизъм. Детето абсорбира енергия много по-бързо отколкото би трябвало. Явно се е метнало на теб – твърде нетърпелив както обикновено.

- Не съм нетърпелив.

- Нетърпелив и избухлив. Надявам се това дете да има характера на майка си.

- Стига си говорил и ме отведи при нея.

- Това и правя. Тя е тук.

Посочи към една врата наблизо.

Демонът погледна натам, после избърза напред и се отправи към стаята. Разтвори със замах двукрилата врата и влезе.

- Катрин.

“Форас.”

Гласът в главата му бе по-слаб от обикновено, звучеше уморено.

Проследи го към съседната стая. През открехната врата я видя излегнала се на голямо легло. Докато вървеше очите му попиваха всяка подробност от нея. Лицето й бе пребледняло и изпито, изпотено от напрежение или болка. Ръцете й лежаха от двете страни на големия й корем. Наистина изглеждаше така сякаш всеки миг ще роди.

Отиде до нея, седна на леглото й. Обви в ръце лицето й, доближавайки своето до нейното.

- Добре ли си? – прошепна тихо.

“Да.”

- Не ти вярвам.

“Щастлива съм. Това е достатъчно.”

- За мен не е.

Лицето й се сгърчи в болезнена гримаса. Форас изтръпна.

- Какво й има?

Отговори не Белеф, а една жена демон. Дори не я забеляза преди да проговори. Съдейки по вида й най-вероятно е акушерка. На няколко крачки от нея бе застанала друга жена с подобни дрехи.

- Първата контракция се появи преди около два часа.

- Значи това е контракция.

“Определено го почувствах като една.”

- Добре ли си?

“Още е рано, така че съм добре. Болката ще дойде по-късно. Щях да съм на крака, ако не бяха тези двете.”

- Нужна е почивка, за да сте готова.

- Радвайте се, че не си част от някое благородно семейство от Средновековието. – допълни Форас.

“Защо?”

- Щеше да се усамотиш шест седмици преди раждането. И след това щеше да останеш там още шест седмици, докато не се пречистиш в църква.

“Не знам как са издържали. Аз не бих могла. Още утре ще...”

Мислите й спряха заради нов пристъп на болка.

- Нова контракция?

 “Не. Просто това момче няма търпение да излезе и от време на време се размърдва.”

Не обърна съществено внимание на думите й. Наблюдаваше лицето й. Начина, по който се опитваше да прикрие болката си. Отвърна очи за миг, достатъчно да огледа тялото й. Нямаше голям опит в тази област, по-скоро никакъв. Макар че в мислите му се появи спомена за една жена, чието единствено желание е да роди детето си живо и здраво. Тогава, повече от любопитство, отколкото заради самите условия на договора, остана там. Детето бе мъртво родено, но той взе последния дъх на майка му и го постави в нейната уста. Малкото момиченце оживя, но само година. После почина от треска през зимата. Жената даде живота си напразно. Спомняше си, че бе млада. Със сигурност щеше да има още много деца. А и по това време в Гърция се ценяха единствено момчетата. Едно момиче няма голяма стойност.

Какъв ли щеше да бъде края на тази история, обаче?

Усети някой да се приближава зад гърба му. Не се обърна, но усети присъствието на женския демон, който бе заговорил по-рано.

- Ще трябва да ви помоля да напуснете.

- Няма.

- Господарю...  

- Ще остана с нея!

В разговора се намеси и Белеф.

- Тук не е място за мъже, Форас. Нищо не си способен да направиш повече. Нито ти. Нито аз.

Обърна се с лице към демона.

- А какво мога да направя. Кой е способен?

- Съдбата.

Форас се засмя и иронично отвърна:

- Съдба? И двамата знаем, че тя не съществува. 

“Не е нужно да съществува, а само да вярваш в нея, Форас. Вярата е това, което ни кара да продължим, дори когато не виждаме смисъл в това.”

- Демоните вярват само в себе си.

Катрин радостно се усмихна, въпреки видимата болка, в която бе.

“Е, тогава добре, че не съм демон иначе отдавна щях да изгубя вяра в теб” – замълча за малко, поемайки си дъх. – “А сега е по-добре да излезеш. Не мисля, че би искал да ме видиш в това състояние.”

- Катрин...

“Върви.”

- Разговорът ни не е приключил.

“Тогава ще го довършим после. Обещавам. Обичам те.”

Форас се поколеба. За един дълъг миг му се искаше единствено да каже да всички да ги оставят на мира. Но той нямаше да й бъде от полза. И бе права, ако останеше тук щеше да е само пречка.

Целуна ръката й и с нежелание я пусна.

Изправи се и последва Белеф навън. Другият демон затвори двойните врати и Форас се почувства сякаш между него и любимата му се е отворила огромна падина. Тази най-обикновена  двукрила дървена врата се превърна в непреодолима граница. И един мрачен глас, дълбоко в подсъзнанието му, нашепваше, че никога повече няма да я види.

Вратите се затвориха и времето започна бавно да тече.

Първите няколко часа минаха спокойно. От време на време чуваха гласове, но нищо конкретно. Дори дума.

След време се чу писък. После нов.

Инстинктивно Форас стана от дивана, на който се бе настанил. Разля част от питието си, но дори не забеляза. Щеше да хукне вътре, да разбие вратата със сила ако се налага. Но Белеф го спря само след няколко крачки.

- Стига си се напрягал. Всичко върви добре.

- Но тя изкрещя.

- Ражданията са болезнени, знаеш го. Особено при нас.

- Но тя...

- Инструктирал съм акушерките ако състоянието й се влоши да ни съобщят. Засега всичко е наред.

- Но тя...

- Тя е в сигурни ръце.

Форас отблъсна грубо ръцете на демона от себе си и изкрещя в лицето му.

- Теб път какво те е грижа. Без значение дали тя е жива или мъртва, ти ще получиш своето, нали?

- Така е, но всичко с времето си. Ако тя оцелее, в което силно се надявам, ще бъде с теб, докато времето й на този свят не свърши. Едва тогава ще взема душата й.

- И колко е това?! Някакви си петдесет-шейсет години най-много.

- Е, ще трябва да се научиш да цениш времето ви заедно – посочи обратно местата им. – А сега седни или ще те помоля да напуснеш.

Няколко пикантни обиди бяха на ръба на езика на Форас, очаквайки го само да отвори уста. Но той не го направи. Намусено се върна на местото си.

Чакането продължи, но този път напрежението в стаята се засили до толкова, че и една малка искра щеше да изпепели всичко. Тялото на Форас подскачаше всеки път, когато чуеше Катрин да крещи в мислите му или някоя от акушерките даде заповед.

Един последен вик и всичко замлъкна.

После се чу нов вик, различен от предишните, плач на дете.

Този път демонът не издържа и отиде до вратата. Не я отвори, но зачака приближаващи се стъпки.

Няколко минути по-късно. Вратата леко се открехна и оттам излезе по-старшата акушерка. В ръцете си държеше вързоп. Недоволно детето се опитваше да се отвие, но тя го бе увила добре.

- Моите почитания, господарю. Имате син.

Не го интересуваше. Трябваше да види Катрин. Само това има значение.

- Как е Катрин?

Лицето й издаде истината преди да я изрече.

- Съжалявам, господарю, но господарката не издържа раждането. Опитахме се да й помогнем, но тя почина от кръвозагуба мигове след като детето ви се роди.

Форас така и не чу последните й думи. Причерня му. Усети, че краката му не го държат и се облегна на вратата. Не смееше да погледне вътре. Нямаше сили да я види там, лежаща със затворени очи, докато и последната искра на живота й я напуска. Нямаше сили за нещо.

Събуди се от съня, за да се озове в един кошмар. И някак си в съзнанието му се появи един от нейните стихове, написани много отдавна, когато си тръгна от него.

Нека моята усмивка да събуди твоята,

Нека моя смях, накара те да се засмееш.

Нека видиш щастието отразено в очите ми

Нека видя себе си щастлива в очите ти.

Нека моят живот, събуди твоя отново и ти имаш сили пак да си до мен.

Но Катрин нямаше да отвори повече очи, никога.

Една година по-късно...

Наближаваше годишнината от смъртта на Катрин. Не! Година откакто тя му бе отнета. Година откакто остана сам с дете, което не желае. Година откакто за последно изпита желание да се събуди и с радост да посрещне следващия ден. Година откакто чу гласът й. Откакто нежните думи на поезията й изпълваха съзнанието му. Дори преди омразната му работа се превърна в спасителен пояс. Без нея щеше да е сам с мислите си. А те не довеждаха до нищо добро.

Никога не отиваше в крилото, където е стаята на бебето. Две двойки се грижеха за него, от мига, в който акушерката го постави в ръцете на едната. Нямаше да го изостави. Поне щеше да изпълни желанието й. Щеше да го отгледа заради нея. Но не го искаше. Да го вижда. Чува. Да си спомня, че то е живо, но тя му е отнета.

Веднъж се опита да го погледне. Точно след като се роди и акушерката го постави в ръцете му. Погледна малкото момченце и й го върна. Очите, които го погледнаха бяха нейните. Не бе способен да издържи повече. Пропъди детето. Засега нямаше как да го предаде на чужди грижи, но подготви всичко, така че никога не му се налага да го вижда.

Често дори мисълта, че са под един покрив бе непоносима. Така че оставаше дълго в света на хората. Потапяше се сред тревогите и нисшите им желания като наркоман към своя наркотик. Мъж искаш да получи повишение. Жена желаеща да бъде известна актриса. Друга, която е готова на всичко за любовта на един мъж, който дори не я поглежда.

Понякога им се представяше предварително. Гледаше как ужасът и страхът в погледите им се превръщат в лудост. Като погледът на учен преди докато е на права на най-великото си творение. Тези хора не виждаха демон, не виждаха крилете и ноктите му, не виждаха мрака в очите му. Тези хора съзираха у него възможност да сбъднат най-съкровеното си желание. Или поне това, което се бяха самозаблудили, че искат. Един миг на радост, на триумф и след това остана единствено падението им. Дори вече не бе способен да разпознае един от тях, спрямо всички останали. Всичките бяха еднакви.

Сетивата му го отведоха при един художник, чието единствено желание бе да сътвори най-великото си творение. На него обърна по-специално внимание. Хареса му да го гледа как бавно полудява под влиянието на собственото си вдъхновение. Дни и нощи не спеше, не се хранеше, не мислеше за нищо друго освен творбата си. Така минаха няколко седмици.

Накрая я завърши.

Изнемощял, едва направи и две крачки назад, за да я огледа. Видя я и умря. Сърцето му не издържа на вълнението.

Форас накрая се приближи и погледна за пръв път творбата. Портрет. На жена. Използвайки всичките цветове на дъгата художникът бе нарисувал лицето на своята любима. Дали е истинска или плод на въображението му – демонът не се интересуваше. Но каква ирония само. Даде ме силата да сътвори най-великото си творение, можеше да направи нещо велико. А вместо това той нарисува просто една... жена.

Прибра душата му и се отказа. Върна се у дома.

В покоите си бе сам. Щеше да пие. Много. Докато накрая не заспеше.

Бе преполовил първата си бутилка, когато на вратата се почука. Раздразни се, че го безпокоят, но все пак извика:

- Влез.

Женският демон пристъпи вътре. Затвори вратата след себе си и се поклони. Форас не успя да си спомни името й, но тя бе една от дойките.

- Извинявам се, че ви безпокоя в този късен час, господарю, но...

- Мъртво ли е?

Жената го погледна ококорено.

- Простете господарю, но синът ви е в отлично здраве.

- Тогава какво искаш. – отвърна раздразнено, отпивайки от чашата си.

- Стори ми се редно да ви уведомя, че понякога в покоите на сина ви се случват странни неща. Това е и причината две от прислужничките ви да напускат. Сега и другата дойка иска да се махне.

- Какво става? Да не ги е страх от едно дете.

- Те не се боят от детето, а от това, което се случва около него. Особено нощем.

Думите му пробудиха интереса му, но не достатъчно.

- Какви неща?

- Надявах се вие да дадете някакво разумно обяснение. Случват се предимно нощно време, но понякога и през деня. Винаги, когато детето се събуди нощем една от нас отива при него, но той вече е престанал да плаче и се държи сякаш някой е бил при него. Понякога разни неща из стаята са преместени или самото дете вече не е в кошарката си. Някой от жените дори твърдят, че са чували глас, шепнещ тихо.

Демонът се изправи рязко. Не е възможно. Просто няма как да стане, нали? Или може?

- Какъв глас?!

- Не знам господарю. Никога не съм го чувала лично.

- Ами другите? – хвана я за ръцете и развълнувано разтърси. - Как го описват?

- Казаха ми, че е женски. Само това знам.

- А думите? Говори ли? Пее? Какво точно казва?

- Не ги чуват ясно.

- Но сте сигурна, че е на жена?

- Да, господарю. Надявах се да ми дадете някакво обяснение, което да предам на другите. Може би някоя от душите, които имате е на свобода. Или нещо подобно. Всяко обяснение е достатъчно добро.

- О, сигурен съм, че е дух, но не е мой – обърна се към дойката. – Кажи на другите, че тази вечер ще дойда сам да се уверя с очите си.

- Както желаете, господарю.

Поклони се и си тръгна.

Форас остана прав и дълбоко замислен. Възможно ли бе наистина. Дори самата мисъл за това караше сърцето му да трепне. Нека да се окажеше истина. Или илюзия така близка до реалността, че да й повярва. Бе готов да приеме всичко.

Прекара следващите няколко дни и нощи в детската стая, но така и нищо не се случи. Другите също не забелязаха нещо необичайно. Въпреки това демонът не се отказа и продължи да идва нощ след нощ. Само един път му се стори, че вижда нещо, но се оказа пердето, раздвижено от нощния вятър. Най-вероятно всичко щеше да се откаже една голяма заблуда. Прислугата си бе представила, че вижда нещо, а в последствие другите допълниха тази илюзия, достатъчна, че да измами дори него.

И въпреки, че престана да идва всяка вечер, продължи често да прекарва нощите си в детската. Реално погледната болката не намаляваше без значение дали е в една стая с детето или на другия край на света. Не искаше да го вижда. Той от едната страна на стаята, спящото дете от другата.

Близо месец след като всичко започна, най-накрая чу гласът.

Намираше в съседната стая, когато детето се събуди и издаде един от типичните за него звуци. После като че ли се засмя. И в отговор на този смях чу:

- Дали бе вчера или някога много отдавна...

Може би в друг живот или в друго безвремие…

Помня само, че някой, някак си, влезе в съня ми

И тихичко ми прошепна на ухо “Ти си! Само ти!”

Скочи от креслото си и нахълта в стаята. Не успя да направи и крачка напред. Защото я видя. Призрачната фигура надвесила се над детското креватче. Ръката й докосваше протегнатата ръчичка на детето. Носеше семпла рокля, а косата й се спускаше свободно по раменете като гъст водопад. Не се бе променила и с ден. Все така красива.

Жената се изправи и погледите им се срещнаха. На лицето й се изписа едва забележима усмивка. Едновременно радостна и тъжна.

- Катрин.

Името излезе от устните му като благодат. Сякаш тази една единствена думичка е способна да развали магията между тях. Боеше се, че си сънува и всеки момент ще отвори очи, за да открие, че е заспал. Но никога преди не я бе виждал такава. Никога не бе чувал тези стихове.

Фигурата направи няколко крачки, заобикаляйки детското легълце. Ставаше все по-плътна и истинска с всяка крачка, докато накрая не застана точно срещу него. Ако не знаеше, че е мъртва и това е само отражение, създадено от собствената й душа, би повярвал, че е истинска.

“Здравей.”

- Как... какво правиш тук?

“Исках да видя сина си?”

- Но Белеф?

“О, с него се разбирам много добре. Харесва му да прекарва времето си с мен. Особено нощно време. Часове напред” – чу го как изръмжа предупредително и се усмихна, - “с любовника му. В разговори.”

Засмя се при вида на объркана му физиономия.

- Не разбирам.

“Той никога не е имал интерес към мен като жена. Приятел. Или по-скоро развлечение.”

Някак си тези думи го успокоиха, но не даваха решение на основния проблем. Нейното присъствие.

- Видя го, защо си още тук?

Погледът й разкриваше толкова много. Така нежен, но и гневен. Обичащ и мразещ. Прощаващ и обвиняващ. Тя отвърна очи от демона и отново погледна детето си.

“Ти никога не го докосваш. Никога не го поглеждаш. Не го обичаш.”

- Той е демон. Няма нужда от някой да го глези.

“Отричаш съществуването му! Дори не искаш да му дадеш име!”

- Погрижил съм се да има всичко нужно.

Гласът й стана обвинителен.

“Така ли? Докажи ми го. Може ли вече да разтваря крилете си? Или използва опашката си? Кога направи първите си крачки? Може ли да говори? Какъв е цветът на косата му? Ами на очите му.”

- Има твоите очи! – отвърна в опит да се защити. – Не мога да понеса друг да ме гледа със същите тези очи. Само ти.

Изражението й омекна.

“Да има моите сини очи, но погледът е взел от теб. Има моите очи, но иначе е отражение на теб. Както си и мечтаех да е.”

- Защо... Защо пожертва живота си за него? Знаеше, че ще умреш.

“Боях се. Не от смъртта или старостта, а че повече няма да бъда с теб. Ти си жив от хилядолетия. Аз нямаше да живея дори половин век още.”

- Щях да запазя душата ти. Като сега. Защо се даде на Белеф, а не на мен.

“Една душа не може да остане завинаги тук. В един момент трябва или да бъде погълната или сама ще се разруши. В редки случай може да бъде освободена и да започне наново цикъла на прераждане. Отново щяхме да сме разделени.”

- Няма нищо вечно.

“Затова исках да оставя нещо след себе си. Малка среда. Какво всяка друго човешко същество – да бъда запомнена.”

- Никога нямаше да те забравя.

“Вярвам ти, но не ми бе достатъчно. Исках да оставя от себе си нещо повече от спомен.”

- Твоя син. – изрече го като факт.

“Нашият син – поправи го. Замълча се, докато си играеше с малкия. – Исках той да ме замести. Да запълни празнината в сърцето ти. Но така донесох само нови страдания. И на двама ви.

- Той не си ти. И никога няма да бъде.

- Животът продължава, знаеш го.

Песента е изпята от милион гласа,

Но ни един не ще е моя или твоя

И отново ще остане само един,

Чиито сърцето я разпознава.

- Песента може да бъде само една.

“Но е едно да обичаш песента и друго – този, който я пее.”

И двамата се умълчаха.

Катрин се наведе и взе детето в прегръдките си. Скоро то заспа дълбоко.

Форас не говореше. Не помръдна. Само я гледаше. Малки стъпки, бавен танц. Тананикаше си, мелодия без думи. Стойката й. Лицето й. Погледа й. Усмивката й. Никога не я бе виждала толкова щастлива. Сякаш се е преродила и то не в буквалния смисъл на думата.

Майчинство.

Думата просто се появи в ума му. Тя е майка. Това я бе превърнала в нещо повече от това, което той някога би могъл да й даде сам. Или можеше, но така и не го бе осъзнал. Имаше очи, но бе останал сляп. Години наред, може би дори повече.

Най-накрая проговори.

- И сега какво?

“Сега ще бъда майка.”

- Не разбирам.

“Не можех да оставя нещата така. Затова поисках нещо от дявола и той ми го даде.”

- Да бъдеш със сина си?

“Да бъда с двама ви.”

- А цената?

“Нищо, което да не съм готова да дам.”

Изражението й бе повече от красноречиво.

- Няма да ми кажеш, нали?

“Вече ти принадлежа. Това е повече от достатъчно, нали? А и имаме по-важни проблеми да разискваме.”

- Като?

“Най-накрая да дадеш име на сина си. Или би предпочел аз да избера някое? Сещам се за едно име, на един определен демон...”

- Гаап!

“Моля?”

- Според една от религиите ви цар Соломон е контролирал седемдесет и два демона. Някой идиот му хрумнало да добави моето име сред тях. Определено не ме бива в логиката и етиката. По-скоро да загубя нещо, отколкото да спечеля. Но наистина мога да накарам човек да се почувства непобедим. Там се среща и името Гаап. Пробужда любов и омраза. Дава отговори  за миналото, бъдещето и настоящето. Специализира се в контролирането на водните елементи и властва над водните демони.

“Значи го избира, заради очите му.”

Демонът се засмя виновно.

- Да, избрах го заради очите му. Е, какво ще кажеш?

“Мисля, че е време да се запознаеш със сина си.”

При тези думи жената протегна детето към него. Поколеба се, но най-накрая се приближи и го взе. Изненада се от това колко е пораснал. За година бе удвоил размера си, може би и повече. Тялото му бе добре оформено, силно. Имаше неговата коса.

Сякаш усетил присъствието на баща си, детето се пробуди. Размърда се и отвори очи.

Тялото на Форас се вкочени. Само веднъж, преди в миналото, бе срещнал тези очи и тогава те го изпълниха с омраза и болка, заради спомена от загубата. Днес – те бяха просто любопитни. Напомняха на дълбок океан, така потайни.

Детето го погледна и се засмя. Сам Форас усети, че ще усмихва.

- Гаап. – повтори името му, този път по-нежно.

Повдигна глава към Катрин. Цялото й същество излъчваше гордост.

И така разбра, че е направил правилната крачка.

Върна детето в леглото му и придърпа любимата си към себе си. Може и да е призрак, духа, но това, което усети бе истинско. Топлината на тялото й до неговото. Ароматът на косата й. Допирът на кожата й по пръстите му. Неговата любима се завърна.

Наведе се и страстно я целуна.

- Обичам те.

“Знаеш ли? Никога няма да ми омръзне да го слушам.”

- Свиквай. Открих, че с всеки следващ път става все по-лесно да го изричам.

“Радвам се. А сега какво?”

- Сега, мисля, че е време да те отведа в покои си, любима моя.

В умът му прозвуча радостният смях, докато се освободи от него, хвана ръката му и я поведе извън стаята. Очите й горяха в същия блясък, който откриваше и в собствените си.

Изпитания безброй изживяхме,

И още много ни очакват утре.

Но нека нощта посрещнем

Заедно, тук и сега, заедно сме едно.

Никога не бе предполагал, че може да е толкова щастлив. Удовлетворен.

И защо да не бъде, гледайки своята любима да си играе в градината със сина им. Детето правеше първите си самостоятелни крачки. С увереността на малко дете, то ходеше напред. Почти се препъна, но се задържа. Катрин го подстрекаваше да продължи към нея. Когато най-накрая я стигна, го взе в ръце и вдига високо над главата си, завъртайки се. Смееха се.

- Виждам, че си доволен от подаръка ми.

Отдръпна се от прозореца и погледна към демона в средата на кабинета му.

- Знаеш ли Белеф, много скоро ще поставя защита, която да не си способен да преминеш.

- Ще очаквам този ден.

Форас отново погледна през прозореца. Вече не ги види, но знаеше, че са там. Не се тревожеше за нищо. Утре денят ще е толкова добър, колкото и днешния. Защото щом отвори очи, любимата му щеше да е до него. Вече никога нямаше да има нужда от сън или почивка, така че щеше да е будна. Щеше да му се усмихне и целуне. А той щеше да й отвърне, че я обича.

Само едно не му даваше покой.

- Какво ти даде, за да я пуснеш?

- Не знаеш ли?

- Не иска да ми каже. Колкото и да настоявам, тя все мълчи.

- Може би си има причина за това. Сигурен ли си, че си готов да узнаеш отговора. Може да е вашето дете? Може само да съм ти я заел? Или всеки път, когато теб те няма да се връща при теб.

Усмихна се.

- Не ти вярвам. Ако бе така, щеше отдавна да ми каже. Нещо друго е.

- Така е.

Форас седна на креслото си и погледна към Белеф.

- Не ми каза причината да си тук.

- Исках да се уверя, че всичко е наред. Познавайки те като нищо ще сбъркаш отново. Трябваше да съм сигурен.

- Всичко е наред.

- Да и тя ще се погрижи да си остане така.

Форас се засмя. Катрин наистина няма да остане нещо да се изплъзне от ръцете й от тук нататък. И най-странното бе, че няма нищо против нещата да си останат така.

Белеф леко кимна с глава за довиждане и се отправи към вратата.

- Катрин ми даде гласа си.

- Тя не може да говори.

- И сега никога повече няма да го направи. Аз ще мога да чувам гласа й. Ти и тези с твоята кръв също. Никой друг. Никога повече.

Гласът на Форас трепереше от вълнение. Дори не осъзна, че се е изправил.

- А ако един ден се прероди?

- Никога повече.

Отново седна.

Не бе очаквал толкова голяма саможертва. Цената е твърде голяма. Катрин не биваше да се съгласява да подобна сделка. Но го е решила. И, той бе убеден в това, дори да я попита утре или след няколко века, тя нямаше да съжалява.

- Май наистина съм много обичан.

- Да, приятелю и сега имаш само едната му вечност да се докажеш достоен за тази любов.

Демонът излезе от стаята и остави приятеля си сам. Форас отново погледна през прозореца. Любимата му държеше сина им в ръце. Забеляза го и двамата му помахаха. Отвърна им.

На излизане си помисли, че вечността не е достатъчна, за да се докаже.