Божествени и прокълнати

Младият мъж бавно влезе в стаята. Отне му няколко мига, докато очите му привикнат към мрака. Огледа се. Стените бяха червени, украсени с различни по големина картини в големи, старинни рамки. Мебелите също изглеждаха старинни, ренесансови. Не видя нищо твърде странно, но и нямаше много време да се оглежда, защото усети нечие присъствие. Очите му се приковаха в една фигура. Беше на мъж, носеше дрехи подходящи за епохата, от която идваха и мебелите. Не ги огледа много, но му направи впечатление черното сако с позлатени краища и дълги бели ръкавели. Успя да ги види по-добре, когато мъжа посегна към кристалната чаша на масата до себе си. Течността бе червена, само това видя.

Опита се да го огледа. Мъжът бе на средна възраст, към тридесет и пет годишен, но някак си едновременно изглеждаше и по-млад и по-стар. Очите им се срещнаха. Червеният им блясък го накара да извика. Поне искаше да го направи, но гласът му не искаше да излезе от гърлото му. Опита се да отстъпи назад, но краката му не помръдваха. Беше в капан или по-скоро в плен на съществото пред него.

И тогава чу гласът му:

- Здравей безлики ми приятелю. Не те познавам, но ти знаеш какво съм, нали? Заради това си тук днес. Наричам те безлики, защото за мен си такъв. Виждал съм много като теб, мъже, жени, млади и стари. Вече няма значение за мен. И все пак те наричам и приятел, защото те разбирам, знам защо си тук днес и ти съчувствам. Човек може да се откаже от всичко – пари, семейство, дом, положение, дори от онова чувство наречено любов, което обичат да възхваляват толкова много. Човек може да се откаже от всичко, но най-трудно се отказва от живота си. Той се бори със сетните си сили, докато вижда някакъв шанс да оцелее. Цената е без значение, нали?

Да не увъртаме повече. Ти знаеш какво съм – вампир. Щом си застанал тук пред мен значи няма причина да прикривам същността си. Да, аз съм онова нощно създание, от което си се боил като дете гледайки навън в тъмното. Аз съм черната сянка из сенките на нощта. Очите ми са последното нещо, което виждаш преди да умреш, треперещ от ужас. Но в същото време аз съм и това за което най-много копнееш – изворът на безсмъртието. Аз съм този, който може да ти даде това, което толкова силно желаеш – вечен живот. Без страх от болести и смърт – просто вечността. Дали обаче наистина си струва? Това искам да те попитам сега.

Вампирът замълча. Посегна към чашата си и бавно отпи няколко глътки.

След няколко минути отново проговори:

- Няма да ти кажа името си. Имал съм толкова много, че дори това, което сега нося скоро ще стане едно от многото други. Живял съм повече животи, отколкото можеш да преброиш. Всеки път различен, всеки път същия. Бях тук, когато Хеопс реши да започне да строи своята пирамида. Бях тук, когато синът на твоя Бог – Христос бродеше по тази земя и проповядваше като много други. Бих се под неговото знаме, когато папа Евгений III привика всички крале да си върнат Свещения град, Йерусалим. Там бях тогава, тук съм сега и ще бъда някъде другаде утре. Да, видях всичко това, както и много повече. Знам неща, за който историята никога няма да научи и понякога е по-добре, че е така. Сега и ти искаш да постигнеш същото. Готов ли си обаче? Всичко си има цена. Ти наричаш този живот благословен, аз пък го наричам прокълнат. Вечен мрак, вечна самота, вечна жажда. В очите ти, приятелю, аз виждам съблазънта на вечността, но аз съм почувствал тежестта й на раменете си. Ти не получаваш, ти само даваш.

Някога и аз бях млад и наивен като теб. Боях се толкова силно от края, че бях готов на всичко да живея. Паднах на колене пред един демон и се молех да ми даде това, за което и ти сега коленичиш пред мен. Аз се колебая днес, но той тогава не. Получих своя мрачен дар и бях благодарен за това, но не за дълго... Наистина не за дълго. Разбрах твърде късно. Имам сили, за който можеш само да мечтаеш, но дори и те не са достатъчно да върна времето назад. Ако само знаех каквото знам сега... Но както казах – вече е твърде късно за това, твърде късно е за мен.

Вампирът се усмихна:

- Няма пълно безсмъртие. Има само хитринки, който да ти позволяваш да изиграеш Смъртта. Не старееш, не се разболяваш, не трябва и да се храниш, но трябва да пиеш кръв. Какво толкова би ми казал, но наистина ли можеш да гледаш някой в очите, докато му отнемаш и последната капка живец? Ами семейството ти, приятелите ти? Готов ли си да видиш това в техните очи? Не можеш да се измъкнеш от хватката на червената течност, защото примката й е силна и колкото повече се бориш толкова по-зле става.

Сигурно вече се чудиш защо след толкова много съжаления съм още тук. Достатъчно е просто да изляза навън през деня и да усетя топлите лъчи на Слънцето по голата си кожа. Миг топлина и после изгаряш. Всичко ще свърши бързо и край на страданията ми.

Ах, толкова е примамлива тази мисъл. Наистина, така е. Но аз искам да живея. Или по-скоро се боя да умра. Дори не знам на колко века съм и още искам да живея. Иронично е, нали? Разбира се мога и просто да си забия някой дървен кол в сърцето. Или дори да се изкъпя във вана със свещена вода. Не съм пробвал последното, но не мисля, че ще ме убие, просто дълго време ще боли и ще останат някой грозни белези. Мога да измисля и доста други неща като сребърна кама или да си подложа главата под някоя гилотина. По време на Френския ренесанс ги имаше доста и имах лесен достъп до тях, но така и не го направих.

Да има доста начини стига да ги търсиш, но аз искам нещо достойно, противник, който да ме победи и да ме убие. Или съм твърде арогантен или просто се боя. Мисля, че малко от двете, но честно казано още не искам да умра. Явно това човешко качество се е запазило в мен.

Отегчавам ли те вече? Прости. Сред толкова дълги самотни дни и нощи желанието ми да говоря с някой откровено е огромно. Мога да открия и някой друг като мен или да създам някой, ти със сигурност се доброволец за това, но каквото и да направя накрая все оставам сам. Всеки е сам. Няма значение дали си сред милион души или само един. Дали пък наистина да не го направя? Съблазнително, но не достатъчно.

Възможно ли е някой да бъде едновременно благословен и прокълнат. Защо пък не? Всичко е просто въпрос на гледна точка. За мен това съществуване е като тегнещо проклятие, за теб може пък да е обратното. Няма как да разбереш без да си опитал, нали?

Вече съм твърде уморен. Откри мен, ще откриеш и някой друг като мен. Може би той няма да се колебае толкова, по-младите са такива. Но аз съм твърде стар и сигурно прекалено мъдър, за да взема такова решение толкова бързо и неубедително.

Ако искаш се върни някой друг път, безлики приятелю. Ако продължиш да опитваш може и да ти дам своя отговор. Днес обаче това няма да стане. Разказах ти много, макар и с малко думи. Ако пожелая мога да говоря с години и да не достигна и до половината си история. Дори по-малко.

Настъпи мълчание. Вампирът бе затворил очи, облегнал се назад в голямото си канапе.

- Наистина е време вече да си тръгваш, но ако си решил да се върнеш помисли над това – каква е за теб тази съдба божествен дар или дяволско проклятие? Твоят отговор може да е много по приятен от моя. Сбогом, приятелю, или само довиждане. Всичко зависи от тебе и отредената ти съдба.

Още докато вампирът изговаряше последните си думи мъжът почувства как тялото му се отпуска. Отново имаше контрол над него. Примигна и погледна към креслото, но вампирът бе изчезнал. Изпарил се все едно никога не е бил там. А може би и никога наистина не е бил.