Смъртоносно желание

Тази нощ пак го сънувах.

Събудих се посред нощ, цялата обляна в пот. Беше ми студено, но не заради това треперех. Страхувах се. Какво само да се страхува – направо си умирах от страх. А дори не знаех от какво. Опитах се да си спомня какво сънувах и като всеки предишен път, успях.

За пореден път през последните няколко седмици ме мъчеше един сън. Едновременно еднакъв и различен. Нямаше значение къде се намирам или какво правя, защото той бе там. Едно лице, толкова бледо и красиво, че е направо нечовешко. Ако имаше нещо, с което можеш да го сравня, това бе ангел. Ангел, слязъл от небето, за да ме посети. Причината, обаче оставаше неизвестна за мен.   

Не се страхувах от него. Кой би се страхувал от едни ангел? Напротив, желаех го толкова силно, че се учудвах от себе си. Не познавах този мъж. Сигурна съм, че никога през живота си не сме се срещали. Ако бях то нямаше толкова лесно да забравя след това. Не. Виждах го само в тези сънища, но имах чувството, че го познавам от цяла вечност. Аз знаех всичко за него, както и той всичко за мен. Затворих очи и си представих, че отново изживявах съня си. Успях!

Намирах се в някакъв коридор, част от пещера, или може би тунел. Нямаше как да бъда напълно сигурна. Наоколо цареше полумрак. Колкото и да се опитвах не можех да видя източникът на беглата светлинка.

Бях облечена в странна рокля. Никога не бях виждала подобна. Дълга, с голи рамене и голямо изрязано деколте. Цветът й бе кърваво червен, като че ли е боядисана с истинска кръв. Бегло ми напомняше на дрехите, които носеха дамите от висшето общество през XVII или май бе XVIII век.

Той седеше срещу мен. Чаровен, както винаги. Проговори ми, но устните му останаха плътно затворени. Гласът му проникваше право в съзнанието ми.

-   Ела с мен! Последвай ме!

Подаде ми ръка и аз я поех. Тръгнахме по стъпалата. Все нагоре и нагоре. Струваше ми се, че този път никога няма да свърши. По някое време, може би са минали няколко минути или цели часове, напълно бях загубила представа за времето, той спря и се обърна към мен. Аз опрях гръб на стената и той се надвеси над мен. Устните ни се докоснаха. Бях завладяна от него, омагьосана. В следващия момент почувствах студената му целувка върху шията си.

Точно в този миг всичко свършваше и аз се събуждах.

Сетих се как веднъж, още първата седмица, когато започнах да сънувам тези сънища, споделих за това с Айприл, най–добрата ми приятелка, и тогава тя ми се изсмя. 

-   Какво толкова смешно намираш в ставащото? – попитах я, леко раздразнена. – Мен направо ми се поплаква. Не знам какво да правя.

-   Отиди на психиатър.

-   Престани да ми се подиграваш. – скарах й се.

-   Добре, де добре. Ти просто преиграваш. Това е един най – обикновен сън.

-   Ако бе обикновен, нямаше да го сънувам постоянно.

-   Така ще става, когато не преставаш да мислиш за него. Сториш ли това той ще си отиде. Опитай и ще видиш как след седмица дори няма да си спомняш за него.

Честна дума, опитах. По цял ден си намирах някаква работа, въобще не сядах да си почина, така че да не му позволя да нахълта отново в мислите ми. До тук добре, но сънищата продължиха. Вървяхме по най – различни пътища, най – често отново в онзи тунел, ако може така да се каже. Една нощ бяхме в една гора. Можеш да чуя звуците на нощта – вълците в далечината, тръгнали на лов, бухалът, които ни наблюдаваше от едно дърво. Усещах студеният вятър през роклята си, да достига чак до костите ми. Потреперих и потърсих утеха в мъжа. Когато се сгуших в него той ме прегърна с ръка и без дори да ме погледне, продължихме пътя си към неизвестното. Всичко бе толкова реално, че започнах да се съмнявам, че някога въобще ще се събудя. Започнах да се съмнявам, че светът, в които съм живяла толкова дълго време изобщо съществува и, че единственото истинско нещо, това сме той и аз.

Друг път бяхме до море. Не познавах тези брегове, както и не познавах нищо от досега видяното. Изглеждаше ми толкова красиво, примамливо и опасно. Исках да отида при него, и щях да го сторя, ако не бяха две неща. Едното бе моят загадъчен водач, а другото – острия склон по който вървяхме и острите скали под нас. Напълно достатъчно бе едно погрешно движение, една крачка и щях да падна. А морето бе толкова красиво... Като че ли нейде в дълбините му се криеха сирени и ме примамваха със своите песни. Но волята и желанието ми бяха по – силни от тези на невидимите сирените и аз не се поддадох на магията им. Вече друг ме бе омагьосал.

Но както всеки друг път аз се събуждах и изведнъж се озовавах в моята стая, излегнала се на добре познатото легло. И като всеки друг път ми бяха нужни поне няколко мига, за да разбера къде съм и че всичко случило се е просто плод на въображението ми.

Когато след седмица споделих и това с нея вече не ми се изсмя. Май най – накрая разбра, че това не е някоя от шегите шега, а че говоря напълно сериозно. Тези сънища бяха започнали да ме плашат. Не толкова заради това, което ставаше в тях, а се тревожех за самата себе си. Не бе нормално да сънувам едно нещо толкова дълго.

Тогава ми каза да му се противопоставя. Да не изпълнявам волята на този загадъчен човек. Слушах внимателно думите й, търсейки в тях спасението си. Въпреки че дори и тогава частица от мен се съмняваше, че това ще помогне.

Айприл имаше още едно предположение, че сънища са отражение на скритото му желание да си намеря приятел или дори съпруг. Това ми звучеше направо абсурдно. Засмях се на думите й. Направих се, че вече се чувствам по–добре и никога повече не й казах, че въпреки всичко продължавам да сънувам.

Все пак опитах да му се противопоставя, но всеки път щом погледнех очите му напълно му се отдавах. Опитвах отново и отново, но нито веднъж, нито за миг, не успях да му се изплъзна.

Разтърсих глава, за да прогоня тези тъмни мисли и спомени, и си обещах да престана да мисля затова. Знаех си, че няма да спазя обещанието си, но все пак го казах. Този мъж бе просто част от един сън – нищо повече, нищо по – малко. Не бе истински. Трябваше да го преодолея и това бе всичко.

Цялата бях пребледняла, а и ужасно много ме болеше вратът. От този сън и неудобната възглавница напоследък изобщо не можех да спя, както трябва. Бях така уморена, а и имах чувството, че наистина съм прекарала цялата нощ във вървене.

Станах и започнах да се приготвям да посрещна още един ден в големият град. Имаше много неща, които исках да свърша днес и нито едно от тях не включваше мисли за сънищата ми.

                                                              ***

 Седмица по – късно трябваше да отида на едно парти с баща си. Беше голяма скука. Събрали се на куп мъже и жени разговарят за политика, икономика и други глупости от същият род. Да не говорим, че с изключение на мен и келнерите нямаше никой под четиридесет и пет години.

Моята роля в този парад бе да се усмихна и да се преструвам, че ми е страшно интересно. Не обичам да се хваля, но след няколко години опит се научих да го правя съвършено.

Мислех си, че това събиране ще е като всяко друго, но тогава се случи нещо, за което никога дори не съм и помисляла.

Седях и слушах разговора на баща ми с няколко господа, на тема най-големите новости в политиката, когато зад гърба си чух млад мъжки глас. Потръпнах, защото ми бе смътно познат.

-   Ще имам ли честа някой да ме запознае с тази очарователна прекрасна дама? - попита той

Рязко се обърнах и го погледнах. Нямах никакво съмнение кого виждах пред себе си. Тъмните кестеняви къдрици на вързаната му коса бяха в пълен контраст с бледността на кожата му. И то каква кожа. По нея нямаше и помен от капка цвят или блед намек за топлина и нежност. Въпреки това лицето му изглеждаше озарено от вътрешен пламък.

Почувствах се като опиянена от присъствието му, по абсолютно същият начин, както всеки път, когато застанеше пред мен. Можех да се закълна, че никога преди не сме се виждали, дори случайно на улицата или някъде другаде, но аз познавах го много добре.

Това бе мъжът от сънищата ми! Усмихваше ми се.

-   Разбира се, милорд, разбира се. Досега не ви видях иначе веднага бих го сторил – беше баща ми.

-   Току – що дойдох. Огледах се наоколо и веднага бях заслепен от красотата на създанието застанало до вас.

-   Това е дъщеря ми, Микаела. Микаела, искам да ти представя лорд Пиер де Лортас.

Мъжът се поклони и целуна ръката ми. Потръпнах, ръката му бе толкова студена. Имах чувството, че този човек е бил докоснат от самата смърт. Престорих се, че нищо не усетих и се усмихнах в отговор на действията му.

Искаше ми се да разгадая тази тайнственост, с която той се бе наметнал, като че ли е най-обикновено наметало. Не можеше тази среща да бъде случайност. Нямаше никаква логика толкова дълго да го сънувам, а накрая да го видя пред себе си. Все едно още не съм се събудила и това не се случва наистина. Но аз знаех, че съм будна и следователно той е тук.

Просто не знаех какво да мисля. Обърках се.

Прочел мислите ми, мъжът се усмихна и ме заговори.

-   Ще благоволите ли да танцувате с мен?

Не казах нищо, но кимнах и му подадох ръка. Той я пое и ме поведе към дансинга.

Мелодията бе бавна, романтична, но на мен изобщо не ми бе до нея. Постоянно гледах към лорда и се опитвах да се преборя с напиращите вътре в мен чувства.

Накрая, го попитах:

-   Кой си ти?

Той ми се усмихна.

-   Вече ни запознаха или не помниш.

-   Не те питам това. Какво си ти?

Не знам защо ми бе да го казвам, но все пак го сторих. Имаше нещо нечовешко в него и точно това ме привличаше към него. Той бе моето желание и знаех, че е смъртоносно.

Вече не знам за кой ли път през тялото ми премина вълна от емоции. Не знаех дали искам да избягам от този човек или да стана още по – близка за него. Копнеех да усетя устните му върху своите, тялото му до моето.

Усетих как се доближава още повече до мен. Тихо прошепна в ухото ми:

-   Аз съм мечта! Роден от човешкото въображение дойдох при теб, за да те направя част от себе си.

-   Но защо?

Без да ми отговори силно ме завъртя. Преди да се съвзема от световъртежа, той изчезна сред другите танцуващи двойки. Опитах се да го настигна, но дори не успях да го видя накъде тръгва. Изпари се във въздуха. Обиколих цялата зала, но него го нямаше.

Отказах се повече да го търся, но знаех, че скоро няма да забравя думите му. Те донесоха само смут в душата ми.

Късно тази вечер си легнах и пак сънувах.

Този път сънят ми бе по – различен от преди. Вече не бях в коридор, а на открито място. Огледах се наоколо. Виждах само руини. Може би тук някога се е намирал величествен град, но сега от него не бе останало нищо, което да докаже това.

Пред мен бе застанал лорд Лортас. Вече не бе някой непознат, но все пак още загадка. Почувствах острите му нокти върху шията си, а езикът му да облизва потеклата кръв. Страхувах се, но нищо не можах да сторя, за да му се противопоставя.

В следващият момент го видях пред себе си – бледа фигура сред камъните и растенията. И аз го последвах! Сега ми се струваше по – стар от всякога. Още бе красив, дори повече от преди, но бе и някак си стар. Възрастен като самата мъдрост на вековете като тайните на гробниците.

Пред нас се извиси сянката на някаква огромна сграда. За първи път откакто започнах да сънуват това пътуване, защото той си бе такова, почувствах, че достигам края му.

-   Следвай ме – чух го да ми прошепва.

Приближих се и пристъпих вътре.

Имаше стълби, виещи се по невъзможен начин. Лортас пое по една от тях, но когато се затичах да го настигна, стълбата се разпадна. Отново го чух да ми говори наум.

-   Следвай ме.

Не можех. Исках, но нямаше как. Чак сега разбрах защо не можех да му се опълча. Желаех го! Исках да разбера тайните му. Да стана част от него, както той самият ми каза на тържеството.

Но не можех да го последвам. Безпомощна го наблюдавах. Усещах непреодолимо, по-силно от всичко друго на света, желание да видя какво има на края на стълбата. Знаех само, че там е отговорът на търсенето ми.

                                                           ***

Следващите няколко дни за моя изненада не сънувах. Сутрин се събуждах свежа и отпочинала, но си оставах все така бледа и дори повече от преди. От седмици ми правеше впечатление, че кожата ми бе станала по – бяла. Но чак пък толкова.

Сутринта, когато станах и се погледнах в огледалото, се изплаших от себе си. Приличах на мъртвец, бях толкова бледа колкото... Колкото Лортас! Не ми се искаше да повярвам, че е така. Бързо се облякох и излязох навън. Не знаех къде да отида, просто исках да се разходя някъде, без определена посока или цел.

Веднага щом излязох на улицата нещо ме удари в главата и замъгли зрението. Наложи се да се облегна на стената, за да не падна. Няколко минути стоях със затворени очи, докато не се почувствах по – добре и отново ги отворих. Там нямаше нищо, което да ме удари. Дори някой човек, в които да се сблъскам.

Погледнах напред и разбрах какво бе станало. Слънцето! Беше изгряло преди три, може би четири часа и вече напичаше земята. Взех от чантата си очилата и бързо си ги сложих. Това отчасти помогна и тръгнах по улицата.

Прекарах остатъка от деня в непрекъсната разходка. Към обяд отидох в парка и си взех един геврек да хапна. По принцип ги обичах, но сега отхапах съвсем малка част и го изхвърлих. Нещо не бе наред с него, не ми се искаше да ям това. Изпитвах жажда, но колкото и да се опитвах не можех да разбера какво по – точно искам.

Късно следобед, нямах часовник, за да знам колко е часът, но минаваше шест, се върнах у дома. Първото нещо, което ми направи голямо впечатление, бе, че пред сградата бе паркираната лимузина с застаналият пред нея шофьор. Престорих се, че не ме интересува и си продължих пътя.

Тъкмо бях застанала пред входа и портиера ми отвори вратата, когато шофьорът се приближи към мен и заговори:

-   Госпожице Грендфилд? Микаела Грендфилд?

-   Да, какво желаете? 

-   Изпраща ме лорд де Лортас с покана да вечеряте тази вечер с него. Не приема отказ.

В първият момент наистина си помислих да откажа, но желанието ми да го видя отново ме завладя й му отвърнах:

-   Ще отида да се преоблека и веднага ще дойда.

Преоблякох се и се върнах долу. Качих се в колата и тръгнахме към дома на лорда. Не знам защо го направих. Още можех да му откажа, но не го направих. Исках и щях отново да видя този необичаен човек.

Домът му се оказа огромно имение в покрайнините на града. Беше ми необходим само един поглед към това място, за да бъда сигурна, че то е пълно отражение на собственика си. Цялата местност около и в имението, бе като огромна тайна, която не биваше да бъда разкрита. Никога... От никого...

Не можех да сравня с нищо чувствата, които ме обзеха, когато видях това място. Гледката бе много красива и завладяваща духа. За миг си помислих, че мога до края на живота си да остана тук и да се наслаждавам на това място.

Колата спря пред вратата и шофьора ми отвори вратата. Каза ми да го последвам и аз го направих. Влязохме вътре и тръгнахме по голямото стълбище вляво от нас. Не спирах да се учудвам от това място. Къщата бе смесица от модерно и средновековно изкуство. Най-ярко това си личеше от новите мебели и старинни картини от XVII и XVIII век, окачени навсякъде по стените. В цялата къща бе страшно тъмно, мрачно. Навсякъде, където видях прозорци, завесите бяха спуснали, така че нито един лъч светлинка да не може да влезе вътре. Въпреки това в цялата обстановка имаше нещо романтично.

Шофьорът спря пред една врата. Стигнахме. Доближих се до нея и я отворих. Намерих се пред старинна стая, обзаведена в същия стил, както и останалата част от къщата. От лявата ми страна имаше голяма камина и буен огън в нея. До нея, на едно канапе седеше Пиер де Лортас. Очите ни се срещнаха!

Почувствах се някак странно, все едно отново съм в някой от сънищата си. Видях двамата ни. Бях облечена в червената рокля. Целувахме се. Един глас, вътре в мен, ми казваше, че най–накрая съм стигнала. Това бе края на пътуването отнело ми толкова нощи. Можех да усетя устните му върху себе си. Нежно ме накара да легна на леглото, появило се от нищото.

Всичко се случи само за един много кратък миг. Върнах се в действителността, когато чух гласа му:

-   Радвам се, че успяхте да дойдете, госпожице Грендфилд.

-   Моля ви, наричайте ме Микаела – усмихнах му се.

-   Само ако вие ме наричате с малкото ми име Пиер. Но моля не стойте на вратата. Влезте и седнете.

Дори не разбрах кога бе дошъл до мен и ми посочи канапето срещу неговото. Вратата се затвори. За пореден път, наяве и насън, се почувствах странно в компанията на този мъж. Исках да разбера кой е, да го опозная по–добре, но не можех. Колкото и да се опитва лорд Лортас се оставаше тайна за мен. 

Преди да седна усетих ръцете му на раменете си. Устните му върху шията ми. Не му попречих. Беше ми толкова приятно, че не исках да свърши.

-   Какво сте вие? – попитах шепнешком

-   Вече знаеш - мечта. Твоята! Знам, че разбираш, но не искаш да си го признаеш. Нямаше да дойдеш, ако не знаеше какво става с теб. Ти се променяш, вече почти си се променила.

-   В какво? – попитах

Продължи да ме държи здраво в обятията си. Бе зад мен, но аз пак можех да си представя лицето му, всяка една част от лицето му и най – вече очите му. Бях като опиянена от този негов поглед. Не разбирах дали съм будна или сънувам.

-   В друга мечта - моята. Принадлежиш ми, още преди да ме познаваш. Дълго време, чаках пак да се срещнем. Никой повече няма да ни раздели! Най–накрая сме заедно!

Ако до този момент бях успяла да съхраня и малка част от себе си, нея вече я нямаше. Почувствах как ръцете му да се отпускат. Обърнах се и страстно го целунах. Бегло си спомням как ме поведе към съседната стая. Как ме постави на леглото и как нежно, с огромно желание, се любихме.

За пореден път чувствах устните му да докосват голата ми шия. Леко ме ухапа. Потече кръв и той пи от мен. След това вече не можех да се контролирам. Едно от последните неща, които си спомням бе, че и аз пих от него. Кръвта му ми се услади по много странен начин. Все едно на света нямаше нищо по–хубаво, по–велико от кръвта.

                                                            ***

На следващият ден, когато се събудих вече не бях себе си. Бях се превърнала в нещо друго, различно от човек, различно от онова, което бях. Ние си принадлежахме! Така както сме били заедно някога, но са ни разделили. Сега, векове по – късно, отново се открихме и този път нямаше да позволим да ни разделят.

Същата нощ, както и всяка следваща, бях тази, която влизах в сънищата на другите. Примамвах ги с фалшиви обещания и копнежи. Давах им това, което те искаха – най – съкровените им мечти, докато в замяна получавах това, което исках – тяхната кръв. Взимах я цялата, докато накрая от тях не оставаше нищо. Това бе просто едно много опасно желание!