Куклата със сърце

Имало едно време една прекрасна девойка. Тя имала коса с всичките нюанси на златото и очи ясни като кристалното синьо небе. Девойката била прекрасна, но не и съдбата й. Две проклятия теглели над нея. Първо тя не била човек, а прекрасна малка порцеланова кукла с коса във всичките нюанси на златото и очи ясни като кристалното синьо небе. Второто проклятие над нея е било, че има душа.

Някога, много отдавна, един майстор-кукловод създал най-великото си творение. Дълги години се трудил над малката кукла. Изпипвайки всеки детайл. Толкова много я обичал, че сърцето му докоснало това на куклата и му дало живот.

Изминали много години, векове. Майсторът-кукловод отдавна си отишъл от земята, но куклата му останала. Тя имала десетки господари. Но всеки път краят бил нещастен за нея. Всеки нов неин господар бил запленен от красотата й, от нежността на чертите й. От съвършенството й. Но колкото повече била обичана, толкова повече тя се съживявала. А веднъж видели истинския й образ, господарите й изпитвали страх и ужас. Любовта им към нея замирала толкова бързо, колкото и се пораждала. А най-пострадалия била самата кукла.

С времето тя започнала да забравя какво е това да бъдеш истински обичана. Забравила какво е да си щастлив. Забравила дори собственото си име. Тя се превърнала в Кървавата кукла. И единственото, което можеше да прави е да почувства малките мигове любов, преди отново да бъде намразена.

Младежът харесваше старинните кукли. Красотата и сложността им, винаги го е привличала. Тя бяха нещо истинско, а те жалките имитации, които намираме днес по магазините. Харесваше роклите им и често дори правеше такива за куклите на приятелите си. Но той никога преди не бе имал подобна кукла. И никога не бе изпитвал нужната да има, докато не видя Нея. Тя беше прекрасна малка порцеланова кукла със златиста коса и сини очи. Носеше прекрасна ренесансова рокля от червена коприна и бяла дантела. Нямаше корона, но дори и така изглеждаше като принцеса.

И колкото по-красива му се струваше, толкова по-кървава и страшна бе историята й. Сегашният й собственик искаше да я махне възможно най-бързо. Твърдеше се, че тази кукла е прокълната и убива всеки свой собственик. Мнозина не вярвали на историята, съблазнени от красотата й, но така всеки твърдял, че е видял куклата да се движи. Да чупи предмети и да говори.

Вече никой не искал Кърватата кукла, но това не засягало младежа. Той знаел, че това е неговата кукла и въпреки молбите на приятелите му да не си я взима, той я купил.

С нетърпение очаквал дните да пристигне. А когато най-накрая пристигна и я държа в ръцете си, осъзна какво най-много го привлякло в куклата. Не беше златистата й коса, фини черти или прекрасни дрехи. Не беше й великолепният порцелан. А очите й. Тез и кристални сини очи, които едва когато я видя на живо, разкриваха й малко болка. Все едно тя осъзнаваше съдбата си.

Младежът поклати невярващо глава и постави куклата на малкия трон, които й бе подготвила. Куклите не бяха живи. Не носят със себе си проклятия и смърт. Те са просто творби на някой майстор.

Седна и се зае да планира каква ли рокля да й измисли. Сегашната й бе красиво, но му бе интересно да я види и в по-съвременни дрехи.

- Въобразявам си.

- Не е така. Проклятието е истинско. -  чу се тих женски глас.

Младежът се стресна. Рязко стана от мястото си, събаряйки стола си. Гласът бе дошъл откъм куклата. Но това бе невъзможно. Сигурно някой си прави шега, поставяйки в куклата лазер за движение.

Но това нямаше как да обясни как куклата се бе надигнала от мястото си и го гледаше с проницателните си сини очи. Дори примигна.

- Не крещиш. Обикновено по това време хората вече са се разпищели от ужас. Все пак съм кукла – направи крачка към него. – Или си толкова изплашен, че не можеш да отреагираш?

Куклата се усмихна. Не плашещо, но надменно. Тя не би трябвало въобще да движи устните си, но ето че му се усмихваше.

- Не ме е страх от теб. – проговори накрая младежа.

- Лъжеш.

- Знаех, че си специална още преди да те взема. Не откривам нищо плашещо в теб. Красива си.

Изведнъж цялото държание на куклата си промени. Изведнъж тя сякаш се отпусна. Напрежението изразено на лицето й изчезна и тя го погледна с учудени се очи.

- Наистина ли смяташ, че съм красива?

- Да.

- Трябва наистина много да ме обичаш. Никога досега не съм можела толкова бързо да се раздвижа. Дори да говоря. Обикновено се нужни месеци. Но преди да изрека и една думичка, вече съм продадена. С теб може би дори…

Преди да довърши скочи от края на скрита. Младежът се стресна и направи крачка напред, боейки се куклата да не се счупи. Но вместо да падне куклата сякаш се промени пред очите му и вместо да хване малкото й телце, в ръцете си държеше истинска жена.

- Все още ли ме мислиш за красива? – попита го куклата.

- Да. Как се казваш? Аз съм Йън.

Тя трябваше да бъде обикновено кукла от порцелан, но в тази миг се разплака.

- Никой никога не ми е говорил така досега. Не ме е питал нещо. Толкова дълго време мина, че дори някога да съм имала име, вече съм го забравила.

- Тогава ще ти казвам Скай, защото очите ти са като небето.

- Скай. Скай. Скай.

Куклата се отдръпна от него, падайки на колене, продължавайки да шепне името, което току-що бе получила.  Накрая надигна глава към него и просто каза:

- Благодаря ти, Йън.

И така, куклата, която бе забравила какво е щастието, го откри. Йън не се боеше от нея, без значение дали се явяваше пред него като малка кукла или истинска жена. Разговаряше с него, смееше се и се радваше с него. Мака ри понякога да го вбесяваше като не спираше да изрича името му без причина, той все й прощаваше. Защото дори без да му казва нищо, той разбираше дългата й самота. Без да го създава и бе дал това, за което винаги бе копняла – да благодари на своя господар, че я обича.

Дните се превръщаха в седмица, седмицата в месец. И куклата, която най-накрая имаше име, бе най-щастливото същество на света. Йън и бе направил обикновени дрехи, които да носи когато си поиска у дома. Позволи й дори понякога да излизат заедно и да годят до колежа му. Запозная с приятелите си. Макар и никога да не им казаха тайната й, за първи път в живота си куклата имаше и свои приятели.

Тя бе просто щастлива.

Но това и попречи да види знаците по лицето на едно от другите момичета. Защото тя харесваше, също толкова много колкото и куклата. Но той никога не бе отвръщал на чувствата й. Жената обаче така и не се предаваше, а обичта й бавно се превръщаше в черно сърцето й.

Тя откри тайната на куклата и реши да сложи край на тяхната история.

Един ден тя тайно прониква в дома на Йън, докато там бе само Скай. Без да се поколебае куклата се преобрази пред очите на жената.

- Какво правиш тук? Нямаш място тук?

- Ти! Ти! Ти си чудовище! – разкрещя се жената. – Ти си Кървавата кукла!

- Да, аз съм! А това е моя дом! Махай се преди да те убия!

- Чудовище. Ти си омагьосала Йън. Знам го. Омагьосала си и другите да те харесват, но аз знам истината. Мен не можеш да ме омаеш. Ще те спра.

Преди куклата да отреагира към лицето й бе заплатен огромен чух. Опита се да спре удара, но дори и с човешко тяло, тя си оставаше просто една порцеланова кукла. Ръцете й се счупиха. Същи и лицето.

Последната й мисъл бе, че така и не бе казала на Йън, че и тя го обича.

Малко по-късно Йън се върна заедно с някой от приятелите си. Днес трябваше да учат заедно, а едно от момичетата искаше да направи снимки на Скай за блога си.

Разбра, че нещо се е случило още преди да влезе. Вратата бе открехната. Скай никога не би го допуснала. Затича се й я отвори със замах. После се закова на място, неспособен да помръдне. На пода седеше едно момиче от семинара им, бе разговарял няколко пъти с нея, но дори не си спомняше името й. Плачеше.

Когато влезе, тя надигна глава, в ръцете си държеше чух, и каза:

- Вече си свободен. Унищожих куклата, така че няма повече над теб да тегне проклятието й. Тя никога повече няма да се движи.

Едва тогава Йън забеляза малката купчина на пода. Погледът му се замъгли. Виждаше единствено купчина червен плат. Постепенно видя и останалото. Скай, неговата прекрасна кукла със златиста коса и сини очи, лежеше на пода. Крайниците й бяха счупени на хиляди парченца. Както и половината й лице. Но това не бе неговата Скай. Не можеше да бъде. Това е само купчина порцелан. А едно купчина порцелан не може да се движи. Не може да се смее. Не може да го прегръща с всички сили и да повтаря до безкрай името му. Защото порцеланът не е жив. Той е просто материя.

Младежът клекна на земята, притискайки към тялото си червената рокля и малката главичка. Може да е просто материя, но сега само това бе остана от нея.

- Да, вече никога няма да се движи.

Жената се приближи до него.

- Вече си свободен. Свободен. Кървавата кукла не ще да нарани никой повече. Никога вече.

Понечи да го докосне, но той грубо избута ръката й. Прогледна към жената с насълзените си очи.

- Не ме докосвай. Не искам да те виждам никога повече.

- Йън…

- Следващият път, когато те видя ще те сполети същата съдба. Обещавам ти го – погледна към другите си приятели, гледащи го притеснено. - А сега всички се махайте. Искам да остана сам. Трябва да остана сам.

Момчетата повлякоха жената със себе си            , а едно от момичетата затвори вратата. Но него вече не го бе грижа. За нищо не го бе грижа.

И докато още държеше счупеното тяло на куклата в ръцете си, взе своето решение.

Скай сънуваше. Или поне така и се струва. Мислите й бяха разпилени, блуждаещи. Сякаш бе спала дълго време и още не се е събудила. Първо си спомни неговото име – Йън. Първият й господар след създателят й, която я бе обичал. После си спомни и своето име – Скай. Йън й го беше дал още през първия им ден заедно. Останалите спомени дойдоха от само себе си.

Колко глупава бе да не види лудостта в погледа на жената. Беше го откривала десетки пъти в лицата на предишните си господари. Но вече бе твърде късно. Осъзна го още когато чукът се приближаваше към лицето й. Това бе нейният край. Бяха я счупили толкова зле, че никога повече нямаше да се оправи.

Но вместо да заспи. Вместо просто да изчезна, мислите й продължиха да я държат в съзнание. И в един момент тя отвори очи.

Озова се на непознато място. Приличаше на ателие с работилница. Значи се бе случило отново. Йън, въпреки цялата си любов, я бе изоставил. Сега имаше нов господар и неговата любов я бе върнала към живот. Дали този й господар щеше да е като предишните? Щеше ли да я намрази, че може да се движи? Не искаше да разбере. Този път нямаше да се движи. Не искаше. Не и след Йън. Този път щеше да остане обикновена кукла. Може би след време отново просто ще заспи.

Че стъпки и се стресна. Седна обратно на мястото си, заставайки неподвижна със затворени очи. Вратата се отвори и някой влезе. Приближи се към нея. Това ли бе новият й господар.

Гласът му бе спокоен, дълбок и малко тъжен.

- Не те оставих в този поза, Скай.

Замръзна. Откъде знаеше името й? Отвори очи.

Мъжът пред нея извеждаше на средна възраст. Няколко бели косъмчета се показваха покрай крайчетата на ушите му. Лицето бе изгубило младешкият си чар и покрай ъгълчетата на очите му се бяха оформили бръчки, но това все още бе той.

- Йън?!

- Толкова ли много съм се променил? Е, все пак минаха тринадесет години. Вярваш, че ще стане по-скоро. Исках да те поправя, но чувствах, че трябва да се науча сам, а не да те оставя в ръцете на някой друг. Години наред те създавах, отново и отново. Но ти така и никога не се събуди, а аз се учих от грешките си и опитвах наново. Преди да се осъзная вече бяха минали тринадесет години.

Йън я бе поправил. Беше я чакал толкова дълго. Започна да плаче. 

- Глупак. Защо просто не ме захвърли? Защо не продължи с живота си? Аз съм кукла. Дори да говоря и да се движа, аз не съм човек. Никога няма да бъда. Защо просто не ме забрави и не продължи напред с живота си?!

- Имаше моменти, в които бях готов да го направя. Не казвам, че животът ми бе лесен. Отказах се от университета, от проспериращо бъдеще. Отдадох се на куклите. Сега имам собствено малко ателие и ученици. Аз направих своя избор, Скай. Сам избрах този живот и сам избрах теб.

При тези му думи Скай скочи от мястото си и се преобрази в човешка форма. Прегърна го с всички сили и го целуна. Искаше да му каже толкова много неща. Да му се извини за толкова много. Но когато отвори уста от нея излязоха само две простички думи:

- Обичам те.

- Заслужаваше си чакането. – отвърна й засмяно.

Годините минаваха и се превърнаха в десетилетия. Йън продължи да преподава в малкото си ателие. Старият майстор и прекрасната като кукла жена до него. И макар да стана един от най-добрите и известни майстори-кукловоди на света, всеки път, когато го попитаха кое е най-великото му творение той само се усмихваше и многозначително поглеждаше към своята любима с коси във всички нюанси на златото и очи като ясно небе.

И когато един ден майсторът се отиде от този свят, малката порцеланова кукла спря да се движи завинаги.