Един различен свят част 2

                                 ***

Измина седмица откакто Касандра пристигна в Карахама. От онзи ден настъпиха няколко промени, които направиха живота й там още по – приятен. Още на другия ден, след разговора й с принцът за Масаникаq той я изненада, като й каза, че вече ще си има нова стая. Тя бе два пъти по – голяма, цялата обрисувана и украсена с раковини, миди и рисунки. Дори и осветлението не бе като в старата й стая – бяло. Тук бяха използвани светло сини минерални камъни, чиято светлина придаваха уютност в стаята. Това обаче, което най й хареса бе огромния прозорец с изглед към града. Вътре нямаше как да влезе вода, защото стъклото бе направено от специален вид, нечуплив минерал. Тази вечер Касандра остана да много късно съзерцавайки красивата гледка.

Всеки ден, след закуската двете с принцесата отиваха в една определена за свирене зала, където Ерзуиле учеше приятелката си да свири. Още след първия урок официално заяви, че Каси е роден талант. И наистина си бе така. За много кратко време се научи нотите и дори една песен. Принцът остана удивен от способностите й.

Отделно на това на няколко пъти се бе срещала и с кралицата, разменяха по някоя друга дума, но нищо повече. Личеше си, че тя избягваше да остава дълго време с Касандра. Следобедите й бяха най – любими, защото ги прекарваха заедно с принца. Фест бе решил, че не може да знае езикът им, а да не го чете и пише. Заедно по цели часове обикаляха из града и той я учеше да чете различните надписи. В началото й бе малко трудничко, но щом разбра най – главното й стана значително по – лесно. За почивка отиваха в парка.

Този ден обаче бе различен. Ерзуиле си бе тръгнала по - рано, защото имаше работа и се наложи да остави Касандра сама, докато не дойде Фест. Девойката изобщо не скучаеше. Бе взела лирата, която й даде принцесата и се упражняваше. От няколко дни се опитваше да композира собствена песен, но все нещо не й харесваше и постоянно я променяше. Най – накрая обаче успя. Песента би могла да звучи по – добре ако я пееха повече от един глас, но ефекта почти се получаваше от ехото в стените.

Сега тихо си пееше:

Позволи на ръцете си да ни обгърнат 
През тъмнината на нощта 
Ще ни пазят ли ангелите ти 
Докато зърнем светлина 

Тихо, почини си от проблемите 
Денят си отиде и ни изостави 
И вятърът, шепнещ приспивни песни, 
ще утеши изморените ти очи 

Позволи на ръцете си да ни обгърнат 
През тъмнината на нощта 
Ще ни пазят ли ангелите ти 
Докато зърнем светлина 

Спи, ангели ще бдят над теб 
И скоро красиви сънища ще се осъществят 
Усещаш ли как духове обгръщат душата ти 
Така че спи, докато тайните на мрака

Са все още неразкрити.

Затворила очи, облегнала се назад на стола си, дърпаше една след друга струните. Това й действаше толкова отпускащо, че имаше чувството, че може всеки миг да заспи. Преди обаче да успее разбере дали това е възможно един шум я стресна. Огледа се и видя, че близо до входа седеше Фест и ръкопляскаше.

-  Не я бях чувал преди тази мелодия. Нова ли е?

-  Току – що я измислих.

-  Прекрасна е!

-  Благодаря ти. – отвърна му тя, като остави настрани лирата и стана.

-  Какво ще кажеш да го отпразнуваме? За днес съм ти приготвил нещо специално.

-  А може ли да знам какво?

-  Ще разбереш, когато му дойде времето – подаде й ръка. – Ще тръгваме ли?

Касандра я хвана и двамата излязоха от залата. Тръгнаха по едни непознати й коридори. Вървяха първо по един после по друг, докато се стихнаха голяма врата. До този момент жената вече бе свикнала с големите врати. Повечето, ако въобще ги имаше, то бяха подобни на тази пред тях. Фест отиде до нея и силно я бутна, така че и двете крила широко да се разтворят. Пред тях се разкри огромна зала, по – голяма от всичко, което Касандра бе виждала до този момент, и имаше сферична форма. Вътре нямаше нищо друго освен един продълговат отвор с дължина към пет метра и много скатове, които плуваха вътре. Дори и по телевизията Каси никога не бе виждала толкова скатове манти на едно място. Е, не точно на едно място - едни излизаха, други влизаха, а трети просто плуваха наоколо.

-  Виждала си тези животни тук, нали? Няма нужда да ми отговаряш знам, че е така. – попита и сам си отговори Фест

-  Използвате ги като превозни средства, освен колесниците.

-  Така е. Какво ще кажеш да те науча да управляваш някоя?

-  Моля?

-  Помислих си, че може да е уморително по цял ден да плуваш. Като се научиш, а аз съм убеден, че това ще стане бързо, винаги щом излизаш ще взимаш някой от тях. Е?

-  Мисля, че идеята ти е страхотна.

Касандра просто не се сдържа и го прегърна. Малко объркан принцът обви ръце около нея. След миг погледите им се срещнаха и се почувстваха неудобно. Отдръпнаха се един от друг. След малко Фест попита:

-  Влизаме ли?

-  Разбира се. – хладно му отговори.

През следващите два часа, с прекъсвания, принцът й обясни как се поставя седлото, да се завързва, как трябва да легнеш, така че да не пречиш на плуването на животното и накрая – различните команди. На Каси се струваше страшно трудно, но с помощта му започна да запомня нещата.

Накрая се реши и се кажи на една от мантите, за да приложи на практика наученото. Принцът избра едно от по – големите животни, така че да се качат и двамата. Касандра се настани, а той застана до нея, прегърнал я с една ръка. Жената се почувства необичайно спокойна и дори й стана приятна да се намира в прегръдките му. Мисълта я смути!

Излязоха отвън и обърнаха мантата към покрайнините на града, където можеха да останат сами. Уж се държа здраво през цялото време, но когато Фест я накара да увеличи скоростта не можа да удържи ремъците и ги изпусна. В следващия момент и двамата са озоваха съвсем сами, а мантата продължи да плува в посоката, в която я бяха насочили.

Фест продължаваше да я държи прегърната. Каси не можа да се сдържи и се засмя. Той последва примера й. По - късно като се замислеше не можеше да разбере защо го направи, но щом го погледна в очите й стана нещо. Без да се замисля повече сложи ръка на малката медуза на главата си и я махна. Вече без нея да й пречи се доближи до принца й го целуна. След миг колебание Фест й отвърна.

Касандра не можеше дълго да издържи дъха. Отскубна се от преградката му и отново си сложи медузата. Не можа да го погледне в очите. Не знаеше защо го стори, но го искаше. Той също ако се съдеше по реакцията му.

След няколко секунди събра смелост и го заговори:

-  Виж… Съжалявам за случилото… Не знам какво ме прихвана…

-  Няма нищо, същото се отнася и за мен. Няма да се повтори.

-  И аз мисля така.

Това бе края на урока. Фест извика мантата обратно и качи Каси на гърба й. Този път не се качи при нея, а плува редом с тях. Плуваха бавно като жената се опитваше да се съсредоточи върху карането, но не можеше. Почти през цялото време извръщаше поглед настрани към принца. Най – накрая осъзна какво я бе прихванало –  влюбваше се.

Щом се прибраха го остави сам и се прибра в стаята си. Не бе възможно наистина да се влюбва в този човек. Никога не го бе искала или очаквала нещо такова. Но то ставаше! В всяка изминала минута се уверяваше, че наистина е така. Не биваше да си го позволи. Колкото и да си приличаха на външен вид двамата бяха твърде различни, за да може да съществува нещо между тях. Приятелство може би да, но не и нещо по – силно.

През следващите няколко дни двамата почти не се виждаха.

Това обаче не продължи много дълго. Веднъж вече, след като душите им се срещнаха бе трудно да се разделят. Няколко дни след случилото се, една вечер, Фест й предложи на следващият ден да отидат с мандри до една падина. Там, в тъмнината на дълбините принцът щеше да й покаже истинската красота на океана. Онова, което тук го нямаше. С голямо желание тя прие.

На следващата сутрин, както се бяха разбрали, се чакаха пред залата с мандрите. Първи пристигна принца и докато я чака се зае да оседлава две мандри. Когато Касандра пристигна му помогна и само след минутка две бяха навън. През последните дни се упражняваше сама и вече се справяше по – добре. Фест плуваше отпред като й показваше пътят, а тя го следваше, опитвайки се да не се забавя. Не й бе лесно, но се справяше.

Бяха пътували около час, докато стигнат. Първоначално жената виждаше само малки възвишения тук – там. После започнаха малките падини, които се разрастваха до цели подводни каниони. Първите няколко ги подминаха, без дори малко да намалят скоростта си. Жената избягваше да гледа надолу. Нямаше значение, че се намира във водата. Чувството, че може да падне си оставаше съвсем истинско и то смразяваше кръвта й. Накрая Фест започна да намалява, докато накрая съвсем спря само на метри от края на огромна падина. Погледна към нея за миг и после премести погледа си към падината. Заговори:

-  Това е мястото. Ще се наложи да изминем още поне към четиристотин метра, докато достигнем нужната дълбочина. С моето зрение тогава ще виждам като в полумрак, но се съмнявам, че и с теб ще е така, нали?

-  Четиристотин метра е много голяма дълбочина. Не знам дали ще мога да издължа на налягането, а и дори да го направя нищо няма да виждам. – потвърди тя.

-  Така си и мислех. Нищо. Щом минем поне една четвърта от пътя ще накарам няколко медузи да се придвижат близо до мандрата ти и самата теб. Не ни трябва много светлина, защото иначе ще развалим ефекта.

-  Какъв ефект?

-  На светлинното представление, което искам да ти покажа. – усмихна се.

-  Нямам търпение да го видя.

-  Подвеждал ли съм те някога за него?

-  Засега не, но никога не е късно.

-  Това никога няма да се случи.

Преди Каси да възрази Фест даде команда на мандрата си и потегли надолу. Мисълта да остане тук сама никак не й допадаше и затова бързо го последва. Вече не се боеше от морските създания като акули и отровни риби и змии, но се боеше от мисълта, че трябва да остане тук сама, където е тъмно и няма никой или нищо.

Не знаеше колко метра бяха изминали, но светлината ставаше все по – оскъдна. Трябвало да са поне стотина метра, защото бяха дошли няколко светещи медузи, които очертаваха пътя й. Единствената й представа накъде отиваше бе, че принцът се намираше на няколко метра по – надолу и можеше да види очертанията на тялото му. Започна да й прилошава. Първо бе главоболието, а после и замъглено зрение. Опита се да се прави и да издължи, но не можеше. Накара мандрата да спре и извика Фест по име. Не получи отговор. Опита още няколко пъти, но нямаше успех. Мислеше, нямаше друг шанс, освен да го остави и да се върне обратно. Тъкмо щеше да го стори, когато най – неочаквано припадна.

Фест продължаваше да язди надолу, без дори веднъж да погледне назад към Касандра. Думите й го обидиха, но същевременно знаеше, че казва истината. Страхуваше се, че ако признае всичко ще я загуби. Все още не бе готов да се раздели с нея, поне не и преди да разбере защо я бе сънувал. Това не му даваше и миг покой, но и нямаше смисъл да споделя с нея. Какъв бе смисъла да го прави при условия, че нямаше как да му помогне.

Беше се отнесъл в мисли, когато изведнъж Пар изскочи през мандрата и я накара рязко да завие. Тъкмо щеше да му се скара, когато в главата му се появи само една единствено дума – Касандра. Рязко се обърна, но от нея нямаше й следа. Уплаши се! Накара Пар да го заведе при нея и без да се замисли бързо тръгна обратно. След няколко минути я намери да лежи в безсъзнание на гърба на мандрата си. Скочи от животното си и отиде при нея. Успокои се щом усети пулсът й. Все я здраво в ръце и бавно заплува нагоре. Не искаше да рискува като остави мандрата да я носи.

Почти бяха достигнали повърхността, когато усети, че започна да се изморява. Видя една издутина в повърхността на скалата и се запъти натам. Оказа се достатъчно голяма, че да ги побере и двамата. Седна, опирайки гръб в стената, продължавайки да държи Касандра в ръцете си. Страхуваше се, че може да умре. И ако имаше някой виновен затова, то това бе той самият. Засега обаче тя още дишаше. Единственото обяснение бе да е загубила съзнанието. Това значеше, че скоро да се съвземе. Ако ле не, щеше да отиде за помощ. 

За щастие не се наложи. Близо десетина минути откакто останаха тук, Каси се събуди. Бавно отвори очи и погледът й се спря право в очите на Фест. В първият момент никой нищо не направи. После тя бавно се изправи и застана до него.

-  Сигурно съм припаднала. Казах ти, че надали ще издържа на налягането.

-  Да, но все пак се надявах да успееш. Заслужаваше си да видиш онова, което исках да ти покажа.

-  Сигурно – сви безгрижно рамене и весело се пошегува. – Явно няма да мога да види всички чудеса на океана. Човек не може да получи всичко, което пожелае.

Без да знае как точно да отговори на това, Фест реши да смени темата.

-  Искаш ли да поседиш още малко тук или се чувстваш достатъчно добре да се върнем обратно в двореца.

-  Бих предпочела да си вървим. Прекалено много вълнение ми дойде за днес.

Нежно я докосна по рамото и докато все още гледаше към нея заговори:

-  Ти остани тук, а аз ще отида да повикам мандрите, за да стигнем по – бързо. Съгласна ли си?

Касандра кимна. Принцът я пусна й бързо изчезна в полумрака. Тя остана да лежи, докато той се върнеше с животните. Този път пътуването им мина по – бавно. През цялото време Фест плуваше близо до нея и не веднъж я пита дали е добре или иска да си починат малко. И всеки път тя отговаряше по един и същи начин – добре е.

Щом стигнаха Карахама веднага се запътиха към двореца, където Каси се оттегли до края на деня в стаята си. Чувстваше се добре, но поне за малко искаше да остане сама на място, където нямаше вода, там, където ако искаше можеше да открие поне частица от света, от които бе дошла.

                                                                       ***

Изминаха два месеца откакто Касандра заживя в Карахама. Мястото се бе превърнало в неин втори дом и тя ужасно много го обичаше. Харесваше и всичко – лесният живот, безгрижието, общуването с различни хора и животни, но най – вече… с Фест. Колкото повече й се искаше да подтисне чувствата си, толкова по – трудно ставаше това.

От онази тяхна първа целувка имаше й още няколко, вече не случайни. Понякога се случваше да се целуват почти на шега, просто така, в някой момент на радост или веселие. Но с всеки изминал път прегръдките им ставаха по - продължителни и двамата се откъсваха с видно нежелание, особено от негова страна. В тези моменти на страст и желание, Каси съзираше нещо нередно. Това я възпираше да отгърне на чувствата му по начина, по който искаше. Поведението й не оставаше незабелязано от Фест. Веднъж, след поредната им целувка, докато бяха в камерата на трапезарията, той я попита:

-  Не мога да те разбера, Кас?

-  Какво имаш предвид?

-  В един момент ме целуваш, в друг ме отблъскваш и избягваш. Просто не разбирам! Каква е тази игра, която играеш?

-  Не е никаква игра. Ти си ми приятел, Фест, и нищо повече. Не искам да има нещо повече.

При тези й думи тя бързо нахлу медузата на главата си и излезе, оставяйки го сам и объркан. Не й бе приятно да се държи така с него, но нямаше друг начин. Трябваше да го накара да разбере, че между тях  не можеше да съществува нищо, въпреки че й сама знаеше, че вече има нещо.

Отгоре на всичко все повече я натъжаваше й липсваха приятелите и всички онези дребни неща от ежедневието, на които никога преди не бе обръщала внимание. Но от всичко най й бе мъчно за сушата, пясъка под краката, свежия въздух, слънчевите лъчи, които нежно докосваха кожата й. В морето бе прекрасно, но нейното място не бе тук. Не принадлежеше на този свят!

Свечеряваше се. Касандра бе отишла в градината зад двореца, за да посвири на лира. Само понякога отклоняваше поглед и поглеждаше настрани към Масаника, която се бе завряла в една дупка и дебнеше вечерята си. Усмихна се. Не беше там и час, когато при нея се появи Фест. Поздрави я и седна до нея. Тя го изгледа учудено и весело попита:

-  Как ме открие?

-  Просто следвах прекрасната музиката. Никой друг не свири като теб. Само за двата месеца стана по – добра и от Ерзуиле.

-  Тук вече мисля, че преувеличаваш. – страните й почервеняха.

-  Напротив – след миг добави. - Виж исках да поговорим.

-  И аз, но нека първо ти.

-  Добре. – той бръкна в джоба си, извади нещо отвътре, но не й го показа. – От доста време си тук и макар че не си кръвна ахтарантка се държиш като една. Затова си помисля, че този подарък ще ти хареса. Накарах бижутерите да го направят специално за теб.

Той разтвори ръка и й показа красива сребърна огърлица. Представляваше две морени, гледащи с отворени устни, една срещу друга, а по средата черна перла. Изглеждаха като живи. Каси просто нямаше как да не се развълнува от подаръка.

-  Надявам се да ти хареса? – поколеба се той, докато й го слагаше.

-  Да ми хареса ли – великолепна е. Благодаря ти.

-  Няма защо. А какво бе това, за което искаше да разговаряме?

Изведнъж усмивката й изчезна. Сведе поглед, леко засрамена, че трябваше да развали този момент. Инстинктивно скри перлата под дрехата си, не можеше да си позволи той да види цветът й. Не биваше да разбира тайната й. 

-  Липсва ми дома. Не ме разбирай погрешно, тук ми харесва, при това много, но не принадлежа на това място.

-  Искаш да се върнеш?! – не можеше да проговори и затова само кимна. – Не мога и не искам да те задържам тук вечно. Още днес, стига да искаш, можеш да вземеш една от мантите и да си тръгнеш. Ще го направиш ли?

-  Не днес, или утре, но скоро. Липсва ми живота там… на сушата. Там просто е…

-  Един различен свят. – довърши изречението й.

-  Точно така.

Няколко минути останаха мълчаливи, когато Фест отново заговори:

-  Вече стана много късно. Ерзуиле ни чака да вечеряме. Мисля, че най – добре ще е да не я оставяме да ни очаква.

-  Съгласна съм с теб. – стана от мястото си и заедно тръгнаха към двореца

Веднага щом влязоха вътре разбраха, че нещо се е случило. Навсякъде сновяха слуги, в очите им се четеше голямо безпокойство. Опитаха се да разберат какво става, но отговора, които получиха бе един и същ - “Каргаси!”. Щом го чу по лицето на принца премина тъмна сянка. В първия момент Каси не можа да се сети какво означаваше това, но после си припомни един от първите им, докато идваха за насам. Каргасите бяха смъртните врагове на ахтаратците, живеещи далеч на север.

Отидоха в главата зала, където откриха кралицата и Ерзуиле. Щом принцесата ги видя, бързо доплува до тях и с притеснен глас заговори:

-  Вчера вечерта каргасите са нападнали границата ни. Напредват страшно бързо, сега са обсадили Октаган. Не знае колко ще издържат. В момента събираме войската.

-  Значи, че ще трябва да отида и аз. Веднага щом се подготвят потегляме!

Никой не посмя дори да се опита да промени решението на принца – знаеха, че щом проблема с свързан с каргасите, той е непоколебим. Без да говори повече бързо изчезна по един от коридорите.

Касандра остана известно време при вратата, гледайки как хората бързат нанякъде, за да изпълнява задълженията си. Сега тя бе ненужна! Отчасти дори се зарадва, защото изпитваше силна нужда да остане сама с обърканите си мисли. Не бе напълно съвсем сигурна дали наистина иска да си тръгне или не. Единственото, което знаеше, е че не може вечно да остане тук.

Изпълнена с тъжни мисли и притеснения за битките с каргасите се прибра в стаята си.

На следващата сутрин, когато отиде в главната зала разбра, че принцът вече е тръгнал. Не бе нужно някой да й го казва. Просто го знаеше. Нито веднъж досега не бе забравял да я посреща, да й казва едно “Добро утро, Касандра.” и заедно влизаха в трапезарията. Сега него го нямаше и това събуди болка в сърнето й. Не бе й предполагала, че толкова много ще й липсва, при това, че го нямаше само от ден. Чак сега си даде сметка колко много й харесваше, когато я наричаше с цялото й име, вместо просто Каси, както правеше другите и познати. И дори да й казваха Касандра не бе както го правеше то. Когато той го правеше имаше чувството, че чува името си за първи път.

Щом видя принцесата се усмихна и се направи, че нищо й няма. Но не бе така – притесняваше са за принца. На закуска почти не говореше. Главно защото към тях се бе присъединила и кралицата, което се случваше много рядко. На няколко пъти погледа й се срещаше с този на жената и тогава тя бързо го отместваше. Не й харесваше тази жена. Имаше нещо в нея, което я смущаваше и дори малко плашеше.  

Целия ден го прекара в покрайнините на града. Беше взела една манта и заедно с Масаника се разхождаше. Седеше между кръстопът. От едната й страна бе Карахама и изобщо Ахтарат, а от друга – Лос Анджелис и сушата. Нищо не можеше да я възпре да си тръгне, още сега и повече да не поглежда назад. Нищо, освен самата тя! Не знаеше накъде да отиде и какво да прави. Застанала на една скала гледаше в просторното море. Пред нея бяха само голите скали. Тук нямаше нищо красиво, но на нея пак и допадаше. Всичко свързано с морето я привличаше неудържимо. Просто не можеше да се въздържа.

Прибра се късно вечерта. Не бе особено гладна, а и не се лягаше затова реши да остане в главната зала и да си губи времето, като прочете някои от надписите по стените.

Малко след като отиде там влезе Верулия. Каси веднага се смути от присъствието на кралицата и понечи да си тръгне, когато чу гласа й.

-  Точно теб търсех Касандра. Искам да поговорим.

Думите й звучаха повече като заповед, отколкото молба. Каси веднага се подчини.

-  Какво желае, ваше височество?

-  Искам да си разменя няколко думи с теб. Ела да седнеш. – посочи към столовете близо до нея.

Без да се противопостави жената седна. Не знаеше за какво толкова кралицата иска да говори с нея кралицата. Не веднъж жената се бе опитвала да се държи приятелски с кралицата, но тя й отвръщаше студено и почти грубо.

Щом се настаниха Верулия заговори:

-  Ще бъде откровена с теб и няма да говоря със заобикалки. Не знам Фест реши да отиде във вашия свят, нито защо те доведе тук. Той може и да има нещо предвид, но не ми е споменал за това. Знам само, че той не е безразличен към теб. Влюбен е – в това няма никакво съмнение.

-  Знам и аз го забелязах. – тихо проговори Каси.

-  И ти какво изпитваш към него.

-  Има ли някакво знамение какво чувствам аз?! – отвърна с известна доза безразличие в гласа си, но извади огърлицата си. Кралицата я видя и по лицето й се изписа изненада. – Отдавна съм осъзнала, че между нас не може да има нищо друго освен приятелство. Принадлежим на различни светове.

-  Тук съм напълно съгласна с теб. Сигурно скоро ще решиш да си тръгнеш, нали? – Касандра кимна. – Не мога да не кажа, че съм учудена от факта, че остана толкова дълго. Особено като се има предвид промяната във времето.

-  Какво искате да кажете? Каква промяна? – учуди се жената.

-  Не знаеш ли за нея? – кралицата я погледна лукаво. - Всъщност малко хора знаят за това. Пише се за нея в едно стара, почти древна, книга, до която има достъп почти никой. Истината е, че световете ни са разделени от много неща и не говора за очевидните. Има неща, за никой дори не предполага. Времето ти прекарано в Карахама е само два месеца, но във вашия свят са изминали четири години.

Изненадана Касандра едва не падна от мястото си. Не вярваше на чутото! Просто бе невъзможно.

-  Това не може да е истина. Лъжете!

-  Ако искаш ми вярвам, но когато се върнеш у дома, ще разбереш истината. Нямам причина да те лъжа – бавно стана. - Единственото, което искам е да си тръгнеш и да оставиш сина ми на мира. Може известно време да скърби по теб, но накрая ще те забрави и ще си намери някоя от своя собствен народ.

След тези си думи кралицата остави Каси. Дълго време жената просто седеше, без да помръдне и се опитваше да осмисли думите на Верулия. Не можеше да приеме истината. Това бе удар, които никога не бе предполагала, че ще получи.  

Няколко часа по – късно, докато всички в замъка спяха една манта, заедно със своят ездач, се измъкна и потегли през безкрайния океан. Единствената жива душа, която видя това бяха няколко рибки и морената, която плуваше зад мантата.

                                                                        ***

Вече в продължение на почти четири часа Касандра плуваше със своята манта. Имаше представа накъде е изток и следваше тази посока без да се отклонява дори за минута. Нито веднъж не посмя да погледне назад, за да не се натъжава. Тихо плачеше. Знаеше, че никога повече няма да види Карахама… Ерзуиле… Фест. Трябваше да го забрави, той я бе лъгал през цялото това време, но още в този миг осъзнаваше, че това ще стане много трудно, направо невъзможно.

Най – накрая достигна шелфа и посмя да се издигне до повърхността. Беше нощ и за нейно щастие наоколо нямаше лодки. Свали медузата и си пое дълбоко въздух. Първата й истинска глътка от дълго време насам. Но колко точно? Само два месеца или цели четири години. В мига щом зърна нощното небе, изпълнено с многобройни звезди, притесненията й се изпариха, поне за малко. Продължи да плува на гърба на мантата, но я държеше почти до повърхността, така че да може да диша. Радваше се, че се връща, но изпитваше страх от непознатото. Не знаеше какво може да открие. Когато вече бе на стотина метра от брега слезе от ската и го отпрати.

Гмурна се само още веднъж и то да отиде до пещерата и бързо си взе нещата оттам. Дори не се преоблече, а си остана в костюма. Не искаше да се забави и миг повече от необходимото, за да не я належат тъжни мисли и спомени. Мислеше да излезе на повърхността, когато се сети и за още нещо, което трябваше да свърши. Масаника! Искаше да я вземе със себе си, но не може. Там където отиваше нямаше място за морски животни. Видя я как плува около нея. Заговори:

-  Масаника ще трябва да останеш тук. Не можеш да ме придружиш нататък – морената спря да обикаля и застана срещу нея. – Не много далеч оттук има коралов риф. Искам да останеш там, а аз ще идвам да те виждам винаги, когато мога. Обещавам!

Нямаше какво повече да й каже, обърна й гръб и тръгна към повърхността, където я очакваше мандрата. Чувстваше се така все едно се разделя със скъп приятел. А морената бе една от най – скъпите й. Скоро отново щяха да бъдат заедно. Още утре ще да отиде до залива и ще да я открие. Единственото, което и остана бе да се върне на сушата.

Не след дълго беше там. Нямаше грешка, че мантата я бе завела в Лос Анджелис. Можеше да види светлините му пред себе си, наслаждавайки му се. Гледаше го и всичките й спомени започнаха да се възвръщат. За миг забрави за всичко, които й се бе случило през последните месеци. Тук й бе мястото, нейния дом. Доплува до сушата и излезе на брега. Почувства се малко странно да усети пясъка под краката си. От толкова дълго време не го беше правила, че почти бе забравила какво е усещането. Стана й приятно. Остана така няколко минутки и после се огледа. Познаваше добре мястото, където бе попаднала и лесно се ориентира към дома. Без да се замисли повторно, тръгна по пясъка към къщата си.

Половин час по – късно стигна до входната врата. Всичко си бе същото, все едно вчера бе излязла оттук. Извади ключът от чантата си и се загледа в него миг – два. Всичко й изглеждаше толкова просто и лесно, все едно се е върнала късно вечерта, след като Още не можеше да се съвземе, че само преди няколко часа се намираше в Карахама в стаята си и гледаше към морският град. “Това вече бе минало! Трябва да го забравя веднъж завинаги” каза си тя, като отключи и време вътре.

Всичко се бе на мястото, покрито с много прах. Наистина бяха изминали четири години! Бе започнала да го приема, така че шокът не бе особено голям. В този миг, докато седеше на входната врата се зачуди защо не изпитваше радост. Беше си у дома, можеше отново да започне живота си, но не бе щастлива. Сега обаче като гледаше дома си не изпита дори облекчение, че се е завърнала. Все едно мястото й е чуждо и познато едновременно. Не се чувстваше комфортно тук.

Влезе и разгледа наоколо. Погледът й премина през цялата стая и се спря пред малкото парченце корал, поставено на библиотеката. Това бе коралът, подарен й от Фест като доказателство, че срещата им. Без да иска докосна гривната на ръката си. През тези два месеца не я бе свалила дори веднъж, съвсем я бе забравила. Изведнъж се почувства малко по – добре. Уморена от дългия път оправи малко старото си легло и си легна. Една от последните й мисли бе, че сега се намира в едни коренно различен свят, които макар и да бе неин, го чувстваше чужд.

На другата сутрин Касандра се събуди рано. Прекара цялата сутрин и обед в почистване на къщата. Искаше да въведе някакъв ред, да оправи нещата и всичко да заприлича на онова, което някога е било. Като свърши си облече дънки, блуза, сложи любимата си шапки и излезе на една дълга разходка из града и любимите си места. Часове наред обикаляше и разглеждаше. Някой неща се бяха променили, други си бяха съвсем същите, но Касандра не виждаше красотата пред себе си. За нея това място бе различно, хората, сградите, улиците – просто не бе същото. Това бе свят на технологиите... на хора... на машини... Свят забравил кой е! Свят, където хората бяха забравили истински важните неща.

Късно следобед стигна до претъпкания с хора плаж. И той вече не й харесваше толкова, колкото някога. С морето е различно. Сега то я примамваше с уникалността си повече от когато и да е. Прииска никога да не бе напускала Ахтарат. Там имаше всичко, която някога е желала, но го изгуби. Сама си бе виновна!

Не разбра кога стигна до старата й работа. Нищо нямаше да загуби ако влезеше вътре и попиташе за Джак. Дали още работеше тук или бе напуснал? Помнеше ли изобщо старата си партньорка? Искаше да види някое едно познато лице, сред множеството.

Влезе и огледа. “Още едно място останало непроменено през годините.”, помисли си. Всъщност имаше няколко дребни промени, но това не я интересуваше. Отиде до старото бюро на бившият си партньор и седна на него. Сега нямаше никой, но можеше да почака. За никъде не бързаше. Все някой щеше да се обърне към нея, за да се позаинтересува какво прави тук.

Не се наложи да чака чак толкова дълго, когато чу зад себе си непознат глас:

-  Госпожо, може ли да разбера какво търсите на бюрото ми?

Бе мъж на около двадесет и осем години, с черна коса и мургав тен. В първия момент и се прииска да го напсува, но се въздържа, стана от мястото си и се обърна към него.

-  Първо съм госпожица – поправи го. – Второ търся Джак О`Мара, а до последно, когато се видяхме това бе неговото бюро.

-  Значи е било много отдавна. От три години съм тук и от толкова неговото бюро е там. – посочи с ръка към кабинета на капитана.

-  Искате да кажеше, че е повишен в капитан? Направо не е за вярване. – възкликна.

-  В момента е горе. Ако искате мога да ви заведа?

-  Няма да има нужда. Познавам това място не по - зле и от самия вас.

Обърна му гръб и се запъти към стълбите. Тази новина наистина бе необичайна, но от друга страна не я изненада чак толкова много. Двамата с Джак бяха най – добрия екип тук. Бяха!

Качи се горе и почука на вратата.

-  Влез. – чу се познат от вътре глас.

Без да чака втора покана Касандра отвори вратата. Откри стария си приятел седнал зад бюрото, замислен върху някакви документи. Изглеждаше поне пет години по – възрастен. Усмихна се и каза:

-  Никога не съм и сънувала да видя Джак О`Мара зад бюрото.

-  И аз… Касандра! – бързо стана от мястото и й отиде до нея. Прегърнаха се. - Не съм си мисли, че някога отново ще те видя. Какво се случи с теб? Един ден просто изчезна и цели четири години те няма. Каза, че заминаваш, но всичко стана толкова бързо, че се изплашихме за теб. Когато след месец не се върна и дори не се обади на някой се обадихме в полицията. Дори те не можаха да те открият.

-  А аз много добре помня, че ти казах, че ми се налага спешно да замина за едно място. Така и дори не усетих кога е изминало цялото това време. Имам чувството, че съм напуснала Лос Анджелис само преди месеци.

-  Можеше поне да напишеш едно писмо.

-  Не и там, където бях. В морето.

-  Помня аз, помня. Не за първи път ми отговаряш така. Искаш да кажеш остров.

-  Точно така – излъга. – Помагах на едни приятели в една необичайна експедиция. Не ми се говори за това. Кажи какво е станало с теб. Капитан?

-  Малко след изчезването ти Бърман напусна и ме предложи за заместник. Аз приех! Веднъж обаче, когато се срещнахме ми призна, че съм бил неговия втори избор. А знаеш ли кой е бил първия? Ти, Кас! Ти бе най – добрата.

-  Може би, но това бе някога.

-  Напротив. Сигурен съм, че все още си. Напоследък все по – трудно се намира някой свестен човек да върши подобна работа.

-  Да не ми предлагаш да се върна на старото си място? -  прекъсна го тя, изненадана.

-  Защо пък не. Бърман ми каза и още нещо – че ти сама си го пожелала. Имам свободно място, а и те познавам. На теб ти харесваше да работиш като спасител, а е рядко да се срещне човек, които да харесва работата си. Разбира се това е при условие, че няма с какво друго да се занимаваш.

-  Може малко да те изненадам, но нямам. Приемам.

-  Радвам се, че го стори. Още от утре ще можеш да започнеш. Стига да искаш?

-  Разбира се.

-  Това е страхотно – стана и стисна ръката й. – Остава ми само да те запозная с новия ти партньор.

-  Партньор?

-  Всеки в участъка си има, освен Диксън. С него ще работиш. Мисля, че ще си допаднете. Щом можеше да понасяш мен и той ще ти хареса.

Излязоха от кабинета и се върнаха долу. Въпросният Диксън, за който спомена Джак, се оказа не кой друг, а мъжа, с които Каси бе говорила преди малко.

Джак го заговори:

-  Майкъл Диксън искам да те запозная с новия ти партньор Касандра Мичълдс.

-  Партньор?

-  И аз това попитах преди малко, когато Джак ми каза. – усмихна се Каси.

-  Но аз не я искам за партньор, капитане. Само като я гледам виждам, че не става за тази работа.

-  Моля, моля. И аз не съм много доволна от това, че ще трябва да работя с теб, но няма да позволя да ме обиждаш. Сигурна съм, че мога да плувам много по – бързо от теб.

-  Искаш ли да поверим? – предизвика я Майкъл, доближавайки лице до нейното.

-  Още сега. На петстотин метра от морето. Започваме от брега.

-  Приемам.

-  Чакайте малко. Чакайте малко – намеси се капитанът. – Тук сте, за да работите заедно, а не да си съперничите. Никакво състезание!

-  Смяната свършва след десет минути. Тогава ще можем да отидем на плажа. Няма да ме спреш, Джак. – сопна го Касандра.

-  Нямам такива намерения. – усмихна се и посочи Диксън. – Тревожа се за разбитата му гордост, когато го победиш. Признавам, че е добър плувец, малко хора са по – добри от него и ти си една от тях.

Петнайсет минути по – късно Касандра, Майкъл и още няколко колеги бяха на плажа, за да видят развоя на събитията. Джак се качи на една лодка и се отдалечи на близо петстотин метра от брега. Там щеше да е финала. Една от спасителките даде сигнала да започнат и двамата влязоха едновременно във водата. Почти веднага Каси взе преднина и Майкъл нямаше шанс да я изпревари. Тя стигна първа до края за рекордно време. Двата месеца плуване във водите на Карахама и се отразиха добре. Научиха я да плува много по – бързо без да се натоварва особено.

Майкъл почти бе стигнал финала, когато изведнъж се дръпна настрани и ужасен извика:

-  Морена!

-  Какво? – изненада се Касандра.

-  Идва право към теб. Махни от пътя й преди да те нападне.

Жената огледа водата около себе си. Накрая забеляза това, което търсеше и се усмихна. Наистина бе морена, но не някоя друга, а нейната.

-  Спокойно няма да нарани никой. Това е Масаника, моя приятелка!

Гмурна се за малко и хвана животното. Показа се на повърхността и започна да говори на непознат за другите език. Джак и Майкъл, които преди миг се бе качил на лодката я изгледаха изненадано. Тя обаче не им обръщаше внимание. Продължи си най – спокойно да гали морената и да й говори. Накрая я целуна и й даде знак да си тръгне. Масаника я послуша.

Докато се качваше на борда двамата мъже не можеха да отделят поглед от нея.

-  Никога през живота си не съм виждал подобно нещо. – пръв заговори Диксън.

-  Какво толкова към направила?

-  Говореше си с някаква морена? Добре ли си, Каси?

-  Никога не съм се чувствала по – добре. А морената е моя стара приятелка. Нищо нямаше да ви стори – много е добричка, освен ако не си риба.

-  Добре, а езика? – продължи Джак.

-  Там, където живях само един човек говореше английски. Нямаше как да остана, освен ако сама не научих техния език, а Масаника разбира само него.

-  На много странно място си била, Каси.

-  Нямаш си и представа.

-  Променила си се!

-  Така е, но нима и ти да си си останал съвсем същия какъвто бе преди четири години. Не мисля така! Да не бе да си промени решението и вече да не ме искаш на работа?

-  Не си заслужава да се отказваме от един толкова добър плувец. Станала си дори по – добра от преди.

-  Прекарах четири години постоянни упражнения.

-  Добре дошла на борда, Касандра. – подаде й усмихнато ръка Майкъл.

-  Казвай ми просто Каси.

От този миг се реши Касандра да остане на работа. Вярно бе, че е малко странна, както мислеха някой в работата, но само след  няколко дни тя доказа на всички, че не са сгрешили като са я взели.

Неусетно измина първият месец от пристигането й в Лос Анджелис. Всичко си вървеше съвсем нормално, или почти. Нито за един миг не се чувстваше напълно щастлива, дори когато прекарваше свободното си време с Масаника. Веднъж след като бе посетила Ахтарак нищо вече нямаше да бъде същото. Не можеше да изпита истинското щастие от живота. Дори и морето нямаше същото очарование. Накъдето и да погледнете си спомняше за времето прекарано с принцът. За всичкото часове прекарани заедно, когато той й разказваше за живота в океана. Днес знаеше много повече за него отколкото преди години. Мисълта я ужаси! И до ден днешен й бе трудно да го приеме, че е минало толкова много време.

Имаше свободен ден, но не искаше да ходи на брега. Затова следобедът отиде в близкият аквариум. От дълго време й казваха, че е страхотно, почти като истинско. Въобще не бе така. Бе виждала и много по – красиви места от това, но същевременно приемаше факта, че човек не може да пресъздаде красота на истинският океан. Но все пак бе красиво.

По едно време, без да го осъзнава, се приближи до едно от големите стъкла и прошепна няколко думи на ахтарански. Голяма сива риба дойде до нея. Тогава се осъзна и бързо се отдалечи. Продължи да разглежда, но рибата я следваше. На няколко пъти тихо й заповяда да си тръгне, но тя не я слушаше. Със страх видя, че на другите посетители това им правеше впечатление. Не можеше да остане там и бързо си тръгна си преди да се е случило нещо друго. Повече не се върна.

Подобно отнасяне не й се случваше за първи път. Не можеше толкова лесно да забрави и случилото още през първата седмица от стъпването й на работа. Трябваше да напише някакъв доклад и го правеше. Всичко бе наред, докато на другият ден Джак не я викна в офиса си.

Още не бе и затворила вратата, когато той я попита:

-  Каси, сигурна ли си, че си добре?

-  Разбира се, че какво да не ми е добре.

-  Нищо. Но тогава може ли да ми кажеш как да разбирам това? – подаде папката.

Касандра взе папката и я отвори. Започна да чете, но не виждаше нищо нередно. Джак забеляза това и се намери.

-  Какво пише там?

-  Описание на обиколката, която направихме с Диксън онзи ден. Защо?

-  Наистина ли? Ти може и да виждаш това, но за мен тук няма и една написана дума, а само разни драсканици.

Изведнъж жената се осъзна. Наистина там имаше само разни безсмислени рисунки. Или поне така, би казал всеки един друг човек. Беше написала целият си доклад на ахтарански. Не можеше да повярва, че нито тогава, нито сега се бе усетила. Безпомощна се свлече на близкият стол, без да може да отлепи поглед от папката.

Пръв заговори Джак:

-  Виж Каси... Отдавна сме приятели, но ти наистина се държиш много странно. Променила си се и то много повече отколкото ти самата предполагаш. Искам да останеш тук, но ако продължаваш така няма да имам друг начин освен да те карам да напуснеш. А ти знаеш, че не го искам.

-  Обещавам ти, че няма да се повтори. Просто съм се отнесла и въобще не съм разбрала какво правя. Не се осъзнавам, че вече не съм в Карахама, а тук, но ще се оправя. Просто трябва ще бъда малко по – внимателна какво върша.

Стана и бързо тръгна към вратата. Спря се при въпроса на капитана:

-  Карахама?

Бавно се обърна и виновно се усмихна. Не трябваше да се изпуска.

-  Така се казваше мястото, където се намирах. Един много малък остров, за които само шепа хора са чували. Дори го няма на картите. Забрави за него. Не е важно!

Пред да я попитат още нещо излезе. Застане пред сградата и се замисли. Трябва да се контролира. Трябва за забрави за всичко и всички от Ахтарат ако искаше да продължи напред, но и бе толкова трудно. Несъзнателно започна да плаче. Бързо изтри сълзите си и влезе вътре да препише доклада.

                                                                        ***

Два дни след като заминаване си от Карахама, Фест се завърна. Каргасите се бяха подготвили добре, но накрая бяха разгромени от много по – голямата армия на ахтаранците и се завърнаха по земите си с тежки поражения. Първоначално възнамеряваше да остане там още няколко дена, за да се увери, че всичко е наред, но нещо го накара да промени решението си. Един сън! В началото бе съвсем същия като онзи, заради които замина в света на хората. Подаде ръка на Касандра и тя прие, но в мига преди да се хванат нещо я дръпна назад и само за миг тя изчезна в тъмния облак зад нея. Опита се да я догони с всички сили, но тя бе изчезнала завинаги.

Веднага щом се събуди заповяда на половината от хората си да останат тук, а с другата половина се върна в Карахама с него. Пътуваха без да спират за повече отколкото бе необходимо. Когато стигнаха първото нещо, за което попита принцът бе къде е Касандра. Между хората, около него, настъпи тишина. Накрая една прислужничка му подаде малка плочка. Беше написана на английски.

“Прекарах в Карахама два великолепни месеца. Никога няма да забравя престоя си тук! Но живеем в различни светове и моето място не е тук. Дойде да си тръгна и това бе най – подходящия момент да го сторя. Надявам се да не ми се разсърдиш, заради това.

Сбогом принце!

Вечно твоя приятелка, Касандра”

Тези няколко думи му повлияха страшно много. Изведнъж стана мрачен. Бе дошъл твърде късно. Не пожела да говори с никой и се затвори в покоите си. Сам с разбитото си сърце! Най – накрая започна да разбира какво толкова го привличаше в нея. Без живота си бе имал много жени, но ние едно от тях не можеше да се сравни с Касандра. Бяха му нужни само няколко дни, за да разбере, че е влюбен в нея. След първата им целувка остана с впечатлението, че и тя изпитваше нещо към него. Дори и да бе така с нищо не му го показа. Следващите им няколко целувки само го объркаха още повече. А сега и това!

Не знаеше защо се бе надявал, че ще остане. Какво право имаше той, за да й казва какво да прави? Може би нещата щяха да бъдат по – различни ако й бе признал чувствата си? Искаше да го направи, но щом се реши, Каси му заяви, че иска да се прибере. Отказа се! Писмото й бе толкова студено, толкова безчувствено, че той бе потресен. Не можеше да се съвземе.

Изминаха три дена. През това време не го посети никой друг, освен сестра му и една прислужничка, която му носеше храна, която той отказваше да докосне. Ерзуиле се опита да го разведри, да го накара да излезе от затвора, които сам си бе създал и да продължи напред. Фест обаче не искаше дори да я чуе. Тръгваше си обезнадеждена! Вечерта на третия ден при принца дойде майка му. Тъкмо в този момент Фест бе застанал до прозореца, хвърли й един бърз поглед и отново се загледа към скалистите върхове на Карахама.

-  Какво искаш? – студено я попита.

-  Да поговорим.

-  Няма за какво.

-  Аз не мисля така. Трябва да разбера някой неща. Защо убеди Касандра да дойде тук?

Фест се обърна с лице към нея.

-  Има ли вече някакво значение. Нея я няма!

-  За мен има. – отвърна му със същия тон, кралицата.

-  Добре ще ти кажа. Направих всичко тона, заради един сън и сега вече съжалявам.

-  Спомням си, когато точно преди да тръгнеш говореше за своя сън. Тя ли е онази жена или е някой друга?

-  Точно тя. И тя продължава да е.

-  Не те разбирам.

-  Пак я сънувах, но сънят бе много по – различен. Опитвах се да я догоня, но тя бе прекалено бърза. Изчезна в тъмнината. Тогава почувствах, че ще я загубя завинаги и така и стана.

-  Сънят иска да ти покаже това, което трябва да бъде. Остави я да си отиде!

-  Не е това! Не ни разделя сушата и водата, а нещо друго. Чувствам го! Нещо друго ще ни раздели.

-  И какво е то?

-  Не знам.

-  Може да е само въображението ти. Заблуждаваш се, защото искаш да е така. Но нека да поговорим за нещо друго. Защо въобще пожела да я доведеш? От любопитство, може би? Искаше да узнаеш какво толкова необичайно има в нея. Успя ли?

-  Да – любовта. Влюбих се в нея, но явно тя не изпитва същото към мен.

-  Откъде си напълно сигурен в това?

-  Не е ли достатъчно това, че си тръгна. Дори не пожела да се сбогуваме, а остави едно тъпо писмо.

-  Може би просто е по – разумната от двама ви. Разбира нещата по - добре и е взела правилното решение. Трябва да я забравиш и да продължиш живота си. Не бива да забравяш, че си принц и много скоро и крал на Ахтарат. Сигурна съм, че и тя щеше да ти каже същото ако бе тук сега.

-  Звучиш така все едно си напълно сигурна в думите си – заподозря я той. – Откъде може да знаеш това. Говорила ли си с нея за това или просто си измисляш?

-  Тя сама ми го каза нощта преди да си тръгне.

-  Не ти вярвам!

Верулия поклати недоволно глава.

-  Ти си принц и трябва да де ожениш за жена, достойна да застане до теб като твоя кралица.

-  Да не си мислиш, че не знам това – прекъсна я раздразнен. – Още от както съм малък ми говорите само за това как едни ден ще трябва да се оженя за достойна за моето положение, жена – продължи малко по – спокоен. - Първоначално си я представях като прекрасна морска нимфа, по – красива от всяко друго същество в моретата. Но тази мечта се изменяше с течението на времето. Разбрах, че никога няма да намеря тази красавица и ми остана надеждата да ми се падне някоя хубава и симпатична млада жена. Накрая дори това нямаше значение. Закопнях да имам другар, някой, с който да споделям всичко, а не само в леглото си – исках истинска кралица. И я открих! Моята нимфа дойде при мен като в сън. Касандра бе всичко това, което някога съм желал, но я загубих. Вече нищо не ме интересува! Защо ми е да бъда крал на една огромно и самотно царство.

След кратко мълчание кралицата тихо попита:

-  Толкова ли много ти е повлияла тази земна жена?

-  Много повече. Не мога без нея!

Последните му думи събудиха нещо в него. Накараха го да осъзнае какво трябва да направи, за да открие душата му покой. Запъти се към вратата, когато Верулия го възпря с думите си:

-  Къде си мислиш, че отиваш?

-  Трябва да говоря с нея. Не мога да намеря покой. Искам да чуя от самата нея това, което ми каза.

-  Остави я намира. В нейния свят вече са минали почти шест месеца. Най – вероятно те е забравила и е започнала живота си наново. Защо ще съживяваш миналото?

-  Шест месеца ли? – спря и се замисли. - Предполагах, че има промяна във времето, забелязах го, когато се върнах с нея, но не бях сигурен. Ако думите ти са истина това означава, че докато е била тук в нейния свят са минали…

-  Четири години – майка му довърши изречение. - Това много я разстрои, помисли си, че нарочно си скрил всичко това от нея.

-  Но не бе така.

-  Има ли вече някакво значение? Тя не иска да има нищо общо с теб!

-  Не ти вярвам!

-  Добре отиди и говори с нея, но ако тя ти откаже? Ако ти каже всичко това, което аз сега ти казах?

-  Тогава ще се върна тук и завинаги ще забравя нея и другия свят.

Без повече да я слуша Фест излезе от стаята и се запъти към залата с мантите. Връщаше се обратно в Лос Анджелис, за да я открие.

                                                                       ***

Бяха изминала шест месеца от завръщането й у дома. Мислеше си, или по – точно се надяваше да може да започне всичко наново, но се самозалъгваше. Вървейки по улицата тя не виждаше нищо, което да може истински да я зарадва. Започна да се отчуждава от хората. Всяка свободна минута я прекарваше или вкъщи или отиваше на плажа с лирата си и тихо свиреше. Не една вечер бе прекарала на една скала, близо до града, разкъсваща плажа на две части.

Всеки път, когато погледнеше към инструмента или слушаше музиката му си спомняше за Ахтарат. Колкото и да се опитваше не можеше да престане да мисли за Фест. Обичаше го и това я съсипваше. Имаше и още нещо, което я притесняваше. Постепенно осъзна, че престоя в Карахама й бе повлиял много повече отколкото бе очаквало. Не само, че тя напълно си промени възгледите за живота на сушата и вече не обичаше чак толкова много човешката компания. Но не бе само това! На няколко пъти съвсем несъзнателно започваше да пише на ахтаратски. Добре, че последните пъти се осъзнаваше сама и го поправяше. 

Джак се притесняваше за нея. Искаше да й помогне, но не знаеше как. Реши малко да я разведри и я покани на вечеря у тях. И без това отдавна искаше да я запознае с жена му и малкия им син. Преди Каси му отказваше, все си имаше някаква друга работа, но този път той бе много настоятелен и накрая тя се предаде.

Бе петък вечер. Каси знаеше къде живее и към осем вечерта отиде у тях. Веднага щом влезе разбра защо чак толкова много настояваше Джак на тази вечер. Тук бе още един техен семеен приятел. О`Мара искаше да ги сватоса. На жената й стана много смешно, но реши да не си тръгва.

Ричард Бъкланд се оказа симпатичен човечец, но нищо повече. Още щом започнаха да разговарят тя осъзна, че между тях няма да може да има нищо. Ричард работил като три години адвокат и накрая го направили съдружник – очакваше го голяма кариера. Тя го слушаше, преструвайки се, че й е интересно. В действителност нямаше търпение вечерта да свърши и да си тръгне.

Изтърпя докато свърши вечерята и после разговора във всекидневната. Накрая просто й писна да говори за себе си и да измисля разни неща, с които да обясни отсъствието си. Всичко бе лъжа, но никой нямаше да можеш да разбере истината, защото само тя знаеше истината, а никога не би я споделила с някой.  

Бе някъде към единайсет, когато съобщи, че възнамерява да си тръгва. Жената на Джак – Кералайн се опита да я разубеди, но без успех. Джак реши да я изпрати до вратата.

-  Е, какво мислиш за Ричард? – попита я той, докато тя излизаше през вратата.

-  Добър опита, но не. Нищо няма да се случи.

-  Разкри ме. От половин година се върна у дома и все още не си си намерила приятел. Едва колегите могат да те накарат да излезеш някъде с тях. Не спирам да се притеснявам за теб.

-  Просто не ми се иска да дам сърцето си на никой.

-  Може би защото то вече е заедно от някой. Така ли е, Каси?

За миг жената се замисли дали да му отговори, но после реши да му каже истината.

-  Докато ме нямаше се запознах с един човек. Влюбих се в него! Проблемът бе, че трябваше да се разделим, защото не можеше да има нищо между нас.

-  Какво, той да не е имал приятелка или да е женен? Що за глупак ще да е той, че да не иска парче като теб. – възкликна Джак.

-  Нищо подобно, но имаше куп други причини, които пречат. Тръгнах си и се върнах тук, но не мога да престана да мисля за него.

-  И какво мислиш да правиш тогава?

-  Искам да отида навътре в континента. Далеч от морето. На място, където нищо няма да ми напомня за досегашния ми живот. Колкото по – скоро, толкова по – добре.

-  Кога ще бъде това твое заминаване? Все пак това означава, че напускаш работа. На Диксън няма да му допадне това. Тъкмо започна да му харесва факта, че има свестен партньор. Имаш ли си представа колко време ми отне, докато му намеря някой подходящ?

-  Понякога човек не получава това, които му се иска. Например мен самата. Приятна вечер, Джак.

-  И на теб, Каси.

Първоначално Касандра възнамеряваше да се прибере. Времето не бе особено хубаво, а и можеше всеки момент да завали, но се отказа. Там нямаше никой, който да я очаква. Изобщо си нямаше никой. Досети се, че си носи лирата в чантата – по никакъв повод не се разделяше с нея. Помисли малко и реши да отиде на скалата.

Стоя на самия връх близо половин час, без да помръдне. Гледаше към бурното море и си спомни всичко, което някога я е свързвало с него. Още от първия ден, когато го видя и го заобича, до тайните, които бе научила за него. Приемаше престоя си тук като сбогуване с океана. Нямаше намерение повече да се връща тук или където и да е. Щеше да си събере багажа и да замине. Не знаеше къде, но щеше да е някое усамотено място, където никой не я познава и където нищо не бе възможно да й напомни за Фест.

Задуха силен вятър и я накара да потръпне. Една вълна се блъсна в скала и грохотът се разпростра я нощта. Време беше да си тръгва, не искаше, но все пак стана. Направи го малко по – рязко и за няколко секунди зрението й се замъгли. С ръка се опита да се хване някъде, но се подхлъзна и загуби равновесие. Падна! Опита се да се задържи, но скалата бе влажна и тя падна във водата. Последното нещо, което си спомняше преди да загуби съзнание бе удара с водата.

Малко преди станалото с Касандра, Фест бе почти до брега. От часове не бе спирал дори, за да си поеме дъх. Страхуваше се. Всяка клетка в тялото му крещеше, че трябва да побърза и той го правеше. Умората не бе от значение – трябваше да я открие. Нямаше представа как е и дали въобще ще е там. Какво щеше да й каже? 

Оставаха му само още двеста метра, когато от нищото се появи Масаника. Изглеждаше уплашена и искаше да я последва. Нищо друго не му оставаше освен да я послуша. Секунди след това във въздухът се чу вик и удар с вода. Мигновено принцът разбра какво се е случило и се запъти колкото се може по – бързо в посоката, от която дойде викът. Страхът му нарасна многократно, когато видя във водата безжизненото тяло на любима си. Първото нещо, което направи бе да я изведе на повърхността и да се увери, че диша. Поблагодари на всички морски божества, когато разбра, че е жива. На главата си, обаче имаше рана. Не можеше да определи дали е нещо по – сериозно или не.

Държейки я здраво в прегръдките си Фест излезе на брега и се огледа наоколо. Нямаше никой! Тук вече той не бе в свои територии. Не знаеше какво да прави, затова предпочете да чака. Нежно постави Касандра да легне на земята и се просна до нея. Допълнителното плуваше, да не споменава и буйното течение, бе отнело и последните му сили. Остана така няколко минути и стана. Застана над нея и огледа раната й. Не бе нищо сериозно, така че скоро трябваше да дойде в създание. Трябваше...

Докато чакаше не се сдържа и разкопча най – горното копче на блузата й. Нямаше значение, че бе тъмно, той виждаше отлично в този мрак. Може би не трябваше да го прави без нейно разрешение, но не можеше да чака повече. Нужно му бе да разбере истината. За миг дъхът му спря, видял червеният блясък на перлата й. Това му даде надежда, но и колебания. Него ли обичаше или някой друг? Трябваше да разбере! В този миг принцът разбра какво е истинска ревност. Не бе виждал лицето му, но искаше да бъде на негово място. Само той можеше да бъде обект на любовта й. Нямаше да бъде честно ако накрая всичко се окаже напразно. Не му оставаше нищо друго освен да изчака да се събуди. Остана така, надвесил се над нея, загледан в лицето й.

Няколко минути по – късно Каси дойде в съзнание. Болеше я главата и не знаеше къде се намира. Когато отвори очи първото нещо, което видя бе притесненото лице на принца. Усмихна се.

-  Фест. - тихо прошепна.

-  Всичко ще бъде наред. Падна от скалата, но аз те изведох до сушата. Сега сме в безопасност.

Изведнъж разумът се върна в съзнанието й. Спомни си всичко, което се бе случило през последните няколко часа и за жалост и много повече. Стана от мястото си и му обърна гръб. Докато си оправяше дрехите заговори със студен глас:

-  Какво правиш тук?

-  Искам да поговорим.

-  Няма за какво. Отдавна си казахме всичко, което имаше за казване. Място ми е тук, а твоето в Ахтарат.

Тръгна си, докато все още бе способна да контролира чувствата си. Идеше й да се разплаче, да се притисне силно към него и целуне. Но не биваше. Не биваше!

Принцът обаче нямаше намерения толкова лесно да се откаже от нея. Настигна я и хвана за ръката. Тя се извърна и изведнъж се оказа в прегръдките му. Фест я притисна към себе си, така че да се окаже в капан. Видя, че плаче.

-  Няма да си тръгна, докато не поговорим. Дължиш ми го!

-  Какво искаш?

-  Теб! Обичам те, Касандра. Трябва да разбера дали и ти изпитваш същото към мен.

-  Не!

-  Погледни ме в очите и ми го заяви в лицето – взе в ръка медальона й и каза. – Любовта не може да бъда открита там, където я няма и не може да бъде скрита там, където я има. Обичаш ли ме?

Почувства се неспособна да го излъже.

-  Няма никакво значение дали те обичам или не. Между нас двамата никога не може да има нещо друго освен приятелство. Пътищата в живота ни са прекалено отдалечени един от друг.

-  Не мисля така! Ако бе така както ти казваш защо седмици преди първата ни среща те сънувах. След това ми бяха необходими само няколко дни, за да те обикна и осъзная, че не искам да съм далеч от теб. Признавам! Ти принадлежиш на сушата, а аз - на морето. Има ли обаче това някакво значение тук, на брега, където нашите светове се срещат. Не искам нищо друго освен да бъдеш изкроена с мен. Къде си по – щастлива тук със сегашният си живот или когато бяхме заедно?

-  Има ли значение какъв ще е отговорът ми?

-  За мен – да.

-  Обичам те!

Когато чу тези думи Фест просто не може да се сдържи, придърпа я към себе си и целуна. В първия момент Касандра му отвърна малко притеснено, но после се отпусна и му отвърна с нарастваща страст.

Двамата прекараха остатъка от нощта сами на брега, прегърнати. Любиха се! Сигурно щяха да останат до сутринта там ако на Каси изведнъж не й стана ужасно студено, а и главата я заболя. Решиха да се приберат у дома й. Малко по – късно тя спеше дълбоко в прегръдките на своя любим. Бе щастлива, за първи път от много време. Принцът, обаче не можеше да заспи. Не искаше да я пусне дори за миг. “Какво ли сънуваш?”, питаше се той. Дали и сега си мисли за него или е някъде далеч? Вече му липсваше. Не искаше дори да притвори очи, за да не се събуди. Ами ако това наистина се окажеше сън? Не искаше да се буди! Харесваше му да я слуша как диша, да чувства тялото й до своето. Можеше да седи така до края на вечността.

Погледна към нея. Стори му се променена. Нещо не бе съвсем същото, но не знаеше какво. Може би само се заблуждаваше. Никога преди не я бе виждал да спи. Не веднъж бе искал да влезе в стаята й и просто да я погледа, но така и не се осмели. Струваше му се нередно.

Уморен от дългото пътуване най – накрая той се отдаде на съня.

На следващата сутрин Касандра се събуди рано, с болка в гърдите. Първото, което усети бе гладката ръка на Фест, с която я бе прегърнал. Усмихна се. Не искаше да го събуди, затова бавно я отмести и стана от леглото. Отиде в банята. Болката й в гърдите нарастваше. Не знаеше, с какво да си го обясни, но имаше чувството, че ще се задуши. Застана пред мивката и поля лицето си с вода. После погледна в огледалото и остана на мястото си. Не можеше да повярва на очите си! Косата й бе започнала да променя цвета си. От естественият за нея кафеникав цвят бе започнала да става бледо сребристо, а на места преминаващо в синьо. Цвят характерен единствено за морските хора. Лицето й бе побеляло, а от двете й страни кожата бе посиняла и приела странна форма като на… люспи. Там имаше и татуировка – разклоняваща се настрани и нагоре като корени на дърво.  Плъзна ръка надолу и видя, че на шията й се бяха образували хриле. Все още не приличаха като тези на принца, но все пак съществуваха. Люспи имаше й по корема си. Изплаши се! Обърна се с гол гръб към огледалото – още люспи и татуировка. Умът й не го побираше! Тогава видя ръката си. От външната страна започваше да расте малка перка. Касандра нямаше сила да види дали това става и на крака й. Седна от едната страна на ваната и сложи ръце на лицето си. Не можеше да го проумее. Бяха й нужни няколко минути, за да осъзнае, че бе започнала да се превръща в ахтаранка.

Погледна към леглото, където спеше Фест. Защо не й каза? Защо ли бе прикрил това? Тъкмо започна отново да му има доверие, когато той я излъга. Ядоса се! Не знаеше какво да прави. Облече се и си поръча такси да я чака. Имаше нужда да се махне оттук и да поговори с някой. Но кой? На кои можеше да се довери най – много? Веднага се сети за Джак и му звънна. 

-  Ало. – обади се той.

-  Джак. Нуждая се от някой, с който да поговоря.

-  Каси, ти ли си? Звучиш ми разстроена, а е толкова рано. Ела до нас и ще може да поговорим.

-  Не, не мога. Ще те чакам на кея след петнайсет минути. Моля те ела по – бързо!

-  Обещавам.

Като затвори телефона Касандра отново погледна към Фест. Осъзна, че започваше да го намразва. В продължение на няколко минути просто седеше и се опитваше да открие някакво решение. Започна да мисли по – разумно. Не съжаляваше напълно за настъпващата промяна – част от нея дори се радваше, че това се случва, но въпроса не бе в това. Фест я измами! За пореден път я излъга, а това вече не можеше да го понесе. Ядът й стана толкова голям, че преди дори да помисли върху това взе една от близките възглавници и го удари с нея. Веднага се събуди. Изправи се и изненадано погледна към нея.

-  Как можа да постъпиш така с мен? Имах ти доверие, а ти пак ме излъга! – извика в лицето му и бързо се запъти към вратата. – Не искам никога повече за те виждам! Никога! – извика миг преди да я тресне зад себе си.

Излезе навънка и се запъти към пристигналото такси. Плачеше! Каза на шофьора да се запъти към плажа. Гърдите я боляха още по – силно. Дишаше трудно, но щеше да издържи още малко. Разстрои се още повече като чу гласа на принца да я вика през балкона.

-  Къде отиваш Касандра? За какво говориш? Не съм те лъгал за нищо.

Тя обаче не отвърна на думите му. Таксито си отиде, а той остане сам. Не знаеше какво да прави. Това не бе неговия свят! Можеше и да знае езика, но не и какъв е животът тук. Започна трескаво да размишлява. “Къде ли би отишла?”, питаше се. Накрая реши да отиде до морето.

Петнайсет минути след като говори с Касандра, Джак бе стигнал до кея. Почти нямаше хора, така че му бе лесно да я открие. Въпреки, че още бе рано денят предвещаваше да е много горещ, а жената се бе навлякла така все едно всеки миг ще завали. Носеше рокля с дължи ръкави, стигаща до стъпалата й. На шията си имаше добре загърнат шал, а на главата си голяма шапка и очила.

Стори му се, че плаче. Доближи се до нея и заговори:

-  Е Каси, ще ми кажеш ли защо ме измъкна от леглото толкова рано и убеди да дойда – опита се да звучи весел. – Добре ли си? Изглежда страшно бледо. Да не си болна.

-  Не съм – избърса сълзите си. - Имах нужда да поговоря с някой, а не се сетих за никой друг освен теб.

 Вече не седеше на пейката, а се бе облегнала на верандата и гледаше към морето. Беше си пуснала така  косата, че да не може да се вижда лицето й. Той застана до нея.

-  Е? Ще говориш ли или цял ден ще си седим тук?

-  Не ми остава много време. Няма да издържа! Разбрах, че вече няма място за мен в Лос Анджелис или където и да е.

-  Не говори подобни неща. Не е вярно!

-  Този свят не е мой - никога не е бил и никога няма да бъде – продължи без да обръща внимание на думите му. – Вече съм част от морето. Не съм искала това да стане, но и не съжалявам. Объркана съм! Исках само да се сбогувам с един стар приятел и така да сложа край на този си живот.

С тези си думи се качи на пейката, а после на верандата. Джак се изплаши за нея. Тя искаше да скочи! Трябваше да я спре. Страхуваше се, обаче да с приближи и така да я накара да го направи.

-  Какво ти става, Касандра? До вчера всичко се бе наред. Защо искаш да се самоубиеш? Та това е направо глупаво!

-  Няма да сложа край на живота си, а ще започна нов. Скоча ли няма да умра. – учудена заговори.

С тези думи тя скочи. Джак изплашен я проследи, докато падаше във водата. Щеше да я последва ако миг, след като тялото й изчезна под водата не се показа отгоре. Бе жива. Чу я как се провикна:

-  Не се опитвай да ме търсиш, Джак. Никога повече няма да се видим.

В следващия миг вече бе изчезнала от погледите на хората. За няколко минути остана неподвижна, падайки на дъното. Инстинктивно започна да диша с оформените си хриле. Това чувство бе ново за нея, но и донесе облекчение. Болката в гърдите й постепенно изчезна, но Касандра знаеше, че промяната й още не бе завършена. Дрехите й щяха само да й пречат, затова ги съблече роклята, обувките, очилата и остана само по целия банския, които си бе сложила.

Започна да плува близо до дъното и да се наслаждава на новите си възможности. Когато, обаче огледа тялото си – люспестата кожа, перките се натъжи. Спомни си Фест и осъзна, че трябва да се махне оттук, да отиде някъде далеч, където той да не я открие. Не можа веднага да се сети къде да отиде и реши да се скрие в пещерата. Поне докато не измисли нещо друго.

В същото време принцът пристигна на брега и започна да се разхожда наоколо. Не ме харесваше да е заобиколен от хора. Чувстваше се странно. Някак не на място. Отгоре на всичко бе прекарал прекалено много време на сушата и гърдите му започваха да го болят. Рано или късно щеше да се наложи да прекрати търсенето и да се върне в морето, поне за известно време. Вниманието му привлечено от група хора, които седяха в началото на един кей. Любопитството му надделя и реши да отиде и разбере какво става.

-  Какво толкова се е случило? – попита, щом доближи групичката.

-  Не чухте ли досега? Преди няма и двайсет минути някаква жена скочила от края на кея. Очевидци твърдят, че била жива след това, но после безследно изчезнала. Не могат никъде да я открият или поне тялото й.

При тези думи Фест си спомни за ужасното състояние, в което бе любимата му, когато си тръгна. Пък и е станало скоро. Без да се замисли повече влезе във водата и започна да плува все по – навътре и навътре. Трябваше да я намери! На помощ му се притече Пар и Масаника. Принцът им обясни, какво се е случило и те тръгнаха в различни посоки да я търсят. След няколко минутно търсене Пар надуши миризмата й и двамата с Фест тръгнаха по дирята. Учуди се колко голямо разстояние е изминала Каси за толкова кратко време. Скоро мястото му стана познато – тук, наблизо бе пещерата. Пар го заведе точно там! Единствената възможност бе Касандра да е вътре. Влезе!

Наистина бе там. Опитваше се да измисли какво да прави занапред. Но най – напред трябваше да се успокои, а тя просто не можеше да престане да плаче. Това дори вече не бяха истински човешки сълзи. Веднъж бе виждала едно дете да плаче. Първо от окото му се появи светло синя течност, което потече като истинска сълза. Постепенно се втвърди и падна на земята като малко камъче. Това бяха морски сълзи! И сега с нея бе същото. Малките камъчета падаха тихо на земята близо до нея и единствено ехото от ударите им нарушаваше тишината в малката зала.

Изведнъж жената чу зад себе си шум и погледа натам. Беше Фест.

-  Касандра как попадна тук? – бързо я заговори. – И изобщо какво те бе прихвана тази сутрин?

-  Какво ме бе прихванало ли? Винаги съм ти имала доверие, а ти само ме лъжеш. Можеше да ми кажеш, че ще стане така, но не го стори. Също какво и за четирите години.

-  За годините не съм виновен. Предполагах нещо такова, но не бях сигурен. Щях да ти кажа, но исках да изчакам до мига, когато си тръгнеш.

-  Ами за това? Кога възнамеряваше да ми кажеш за него?

При тези си думи тя се обърна с лице към него, отдръпвайки косата си настрани, разкривайки голата си шия. Чак тогава той видя промяната. Кожата, светлите татуировки на рамото, гърба и корема, малките перки, хрилете, които хармонично се отпускаха и повдигаха. Тя вече не бе човек, а ахтаранка като него.

В първите няколко секунди не знаеш какво да каже. Седеше и я гледаше. Този поглед само повече изнерви жената. Тя влезе във водата, бутна го настрани и бързо излезе навън. Той я последва.

-  Касандра, почакай. Не знаеш, че подобно нещо е възможно. Наистина! Иначе щях да ти кажа още преди да се случи.

Касандра не го слушаше. Опита се да я спре, хващайки я за ръката. Преди да каже и една думичка, тя се обърна и го удари по лицето. Погледна го в очите и с възможно най – студения си глас изрече:

-  Да не си посмял никога повече да ме докоснеш! Разкарай се от живота ми! Не искам да те виждам! Това е краят!

Изричайки това тя се обърна с гръб към него и заплува с всички сили. За кратко време бе далеч от него, без дори да се налага да използва ръцете си в плуването. Нали вече бе една от тях.

В продължение на минута Фест не помръдна от мястото си, невярващ на очите и ушите си. Накрая се раздвижи и тръгна по нейните следи. Нямаше да се предаде толкова лесно - сега, когато вече можеха да бъдат заедно. Вече нищо не заставаше помежду им, освен те самите.

Този път я откри на приблизително шейсет километра от пещерата. Това бе една от най – опасните местности в целия район, заради действащите вулкани, но нито едни от тях не го знаеше. Щом достигна първите скали Фест започна да плува по - бавно и да я вика по името. Знаеше, че е някъде тук, но къде по - точно.

Продължи да плува около двайсет минути, когато ужасен, заглушаващ звук прониза водата, после проблесна светлина, последвана от разтърсване на земята. Огледа се наоколо, докато не забеляза в далечината дулото на подводен вулкан, които току – що бе изригнал. Навсякъде можеха да се видят парчета скала и пепел, а от самия отвор бълваше лава, която бързо изстиваше. Принцът се притесни да не би Касандра да е някъде там и заплува натам.

Преди да достигне мястото се появи Пар, направи няколко бързи кръга и тръгне към лявата част на вулкана. Фест го последва. Може би бяха плували близо триста метра, когато той я видя. Лежеше да земята, наполовина затрупана от скалите. Не даваше никакъв признак, че е жива. Бързо се приближи и припряно започна да маха камъните. Малко се успокои, когато видя как гръдния й кош са повдигаше и спускаше. Огледа тялото й. Имаше няколко повърхностни наранявания, но нищо което да застрашаваше живота й. Единственото, което го притесняваше бе дълбоката рана на главата й, близо до слепоочията. Мястото кървеше сериозно и се наложи да го превърже. Използва ризата си, първо за тази рана, а после и за другите. Тук не можеше да стори нищо повече. Касандра се нуждаеше от някой, който по – добре да се погрижи за нея. Накара Пар да доведе мантата му и зачака.

Мозъкът на Фест трескаво работеше. Не можеха да отидат в света на хората, защото щяха да видят хрилете и кожата й. Оставаше само Карахама, но тя бе на няколко часа оттук. По наблизо имаше едно малко градче. Бе останал там по време на престоя си там, но то бе прекалено малко. Имаше само един лечител, които не можеше да предостави нуждата помощ на Касандра. Не му оставаше нищо друго, освен да се надява да издържи пътуването на столицата.

Мантата дойде и принцът настани любимата си на седлото, завързвайки я добре с ремъците на седлото. Потеглиха. Притесняваше се дали ще се оправи. Ако нещо и се бе случило никога нямаше да се го прости! Той бе виновен за всичко.

Вече бяха изминали половина път, когато за кратко време Касандра дойде в съзнание. Фест веднага го усети и накара ската да намали дотолкова скоростта си, че почти не се движеше. В първия миг жената раздвижи малко тялото си, после отвори очи. Тогава по лицето й се изписа притеснение и тя трудно заговори:

-  Защо е толкова тъмно? Къде съм? Нищо не виждам.

Думите й допринесоха за състоянието, в което бе изпаднал принцът – ужас. Все пак обаче се опита да не й показва този страх. Докосна я по рамото и нежно заговори:

-  Всичко ще бъде наред Касандра. Имаше експлозия… вулкан, които избухна. Ти бе наблизо и едни скали те засипаха, но всичко ще се оправи. Отиваме в Карахама, където ще се погрижат за теб.

-  Страх ме е. Много е тъмно!

-  Няма от какво да се боиш, успокой се. Аз ще съм до теб.

Няколко мига по – късно тя отново изгуби съзнание.

Постепенно принцът започна да осъзнава какво се бе случило с нея. Не можеше с нищо друго да й помогне освен да я заведе възможно най – бързо в Карахама и да извика някой, които да може.

Близо два часа, след като жената бе дошла в съзнание, на хоризонта се появиха планините. Мъжът пришпори още повече животното и с последни сили то заплува към двореца. Дори не изчака да влязат, а направо я взе в ръце и скочи от мантата. Влезе през един от долните прозорците, където работеха по- голямата част от прислужниците и извика:

-  Веднага доведете доктор! – застаналата наблизо жена го изгледа изненадана, Фест погледна към нея и още веднъж извика. – Веднага!

Изплашена от държанието му прислужничката се подчини и бързо излезе. След миг я последва й принца, но той тръгна към горните коридори, където се намираха стаите. Отиде в някогашната стая на Касандра й я постави на леглото. Не си направи труда да маха водата, защото така щеше да й бъде по - добре. Накрая застана до леглото й и се вгледа в лицето й. Дори и в покой можеше да види, че изпитва болка. Това се потвърди и от синьо - сивия блясък на перлата й.

Не бе седял и няколко минути, когато вътре нахълтаха Ерсуиле и двамата му съветници. Първо заговори тя:

-  Какво се случи? Преди няма и два часа майка ми съобщи, че си заминал – погледна към леглото и възкликна. - О, морски същества… Каси. Без медуза! Ти да не искаш да я удавиш? – ядоса се.

-  Няма нужда от медуза или въздух, за да диша. Погледни я по – отблизо.

Тя се доближи. Фест премести настрани косата на Касандра и й показа новите хриле. Изненадана на принцесата нарасна многократно. Внимателно огледа цялото тяло на жената и видя, че тя приличаше на морски, а не сухоземен, човек. Двамата съветници също видяха това и се учудиха.

-  Нима е възможно това? Как стана? – обади се Суида.

-  И аз не мога да си го обясня, но е факт. Дойде ли доктора? Много е зле.

Чак сега придружените му забелязаха, че в очите му се бяха подули, а по страните му имаше сини кристалчета, плачеше.

-  Повикаха го и всеки момент ще дойде. Какво й се е случило? – почуди се Анибал.

-  Имахме малко спречкване. Тя ме обвини, че съм я лъгал за много неща и едно от тях е това, че се е променила. Намирахме се при едни скали. Не знаеш, че тук има вулкан, явно и тя също…. Изригна!…. Открих я в това състояние.... Страхувам се, че е загубила зрението си.

След тези думи той не може да каже нищо. Отново се загледа в Касандра. Ерзуиле се досети, че точно сега би желал да го оставят сам. Даде знак на двамата съветници да си тръгнат и тя ги последва до вратата. Там застана и зачака доктора. Не се наложи да чака много дълго. Скоро той се появи и принцът го остави на спокойствие да направи прегледа си. Отиде при сестра си, но не продума нито думичка. Не помръдна от мястото си, докато докторът не свърши работата си. Бе прегледал Касандра, погрижил се за раните й и ги превързал. Остана обаче раната в главата.

Като свърши работата си отиде при тях и заговори:

-  На пръв поглед раната изглежда дълбока. Скоро ще зарасне напълно. Проблемът е мястото на удара. Наранени са няколко важни нерви, които се причинили загуба на зрението. С нищо не мога да й помогна. Това трябва да стане от само себе си.

-  До колко време може да стане това? – искаше да разбере Фест.

-  Не може да се каже определено, принце. Всичко зависи от организмът й. Възможно е да е след няколко дена, седмица или дори месец. Имал съм и преди подобни случай и единственото, което може да ви кажа е, че ако не се оправи до година шансовете й някога отново да прогледне са нищожни.

След тези си думи докторът си тръгна. Фест се обърна, за да види как той си тръгваше, но погледа му се спря на фигурата на майка му. Чак сега видя, че тя бе там. От колко ли време бе тук? Това нямаше значение, важни бяха само думите на доктора. Обърна се към сестра си:

-  Ще останеш ли тук, докато се събуди? Сигурен съм, че няма да се зарадва ако ме види. – при тези си думи принцът замълча и не продължи.

-  Разбира се.

Ерзуиле се съгласи и влезе в стаята, като ги остави тях двамата сами. Фест погледна студено майка си, доближи се до нея и заговори с още по – леден глас:

-  Дано си доволна. Само ти си виновна за всичко! Искаше между мен и Касандра да не стане нищо. Само защото бе човек. Е вече не е! Тя е една от нас! И може би ще остане до края на живота си сляпа, защото си мислеше, че съм я лъгал, а то не бе така. Ти я нарани като й каза за времевата разлика и така разруши доверието й, което изпитваше към мен. Ако тя не се оправи, никога няма да ти го простя!

Верулия искаше да отговори, да обясни действията си, които винаги се грижеха за благополучието на сина й, но преди дори да се обърне Фест бе изчезнал нанякъде. В думите му имаше частица истина. Тя остана още малко, гледайки как дъщеря й се грижеше за Касандра и после се оттегли.

Не бе минало много време, когато жената се събуди. Първоначално малко бавно, но после с по – голяма увереност тя се раздвижи. Дори смяташе да се изправи ако ръцете на принцесата не я възпряха.

-  По – спокойно Каси, вече си в Карахама. Нуждаеш се от почивка, затова лежи.

-  Ерзуиле защо не мога да виждам. Навсякъде е тъмно! – изплашено каза.

-  Наранила си очите си, докато си била близо до онзи вулкан и сега…

-  Сега съм сляпа – довърши Касандра малко по – спокойна, приела нещата. - Завинаги ли? Не ме лъжи. Мога да понеса истината.

-  Лекарят не е сигурен. Може и да се оправиш, може би ще останеш завинаги така.

Касандра се обърна настрани. Тялото я болеше, но нищо непоносимо. Очите, или по – точно около очите, също я наболяваха. Не й стигаше всичко, което й се събра през последния ден или няколко, а сега й това. Причинителят бе само един!

-  За всичко е виновен Фест – тихо каза, повече на себе си, отколкото на приятелката си. – Ако не бе той нищо от това нямаше да се случи.

-  Недей да говориш така. Брат ми не би те наранил по никакъв начин.

-  Ами това защо прикри от мен за времевото изменение – Касандра рязко се изправи и погледна към мястото, от където идваше гласа на Ерзуиле. – Ако майка ти не ми би казала сигурно щях да остана тук най – малко още месец. Това са още две години! Бяха ми нужни шест месеца, за да осъзная, че мога да му простя затова. Така и направих! Но той пак ме измами. Можеше да ми каже, че ще се превърна в една от вас, когато преспах с него, но не пожела.

-  Фест нямаше как да знае, че това ще стане. Никой, дори и майка ми не подозираше, че е възможно. Не бива да го обвиняваш за това! Вярно бе, че подозираше за промяната, но предпочете да ти го каже преди да заминеш, за да не те натъжи излишно. Той те обича, Каси. Не би те наранил по никакъв начин. Щом разбра за начина, по който майка ни се бе отнесла с теб веднага пожела да се върне във вашия свят, само и само, за да говорите. Когато те доведе тук бе направо съсипан. Не го бях виждала такъв. Сигурна съм, че ще се зарадва като види, че вече си по – добре. Ако искаш може да го доведа?

Вече не седеше права, а отново си легна, за да си почине.

-  Не, не искам нито да го виждам, нито да говоря с него. Остави ме сама!

-  Добре, ще те оставя. Да кажа ли на Масаника да излезе или бе предпочела да остане.

-  Тя тук ли е? – заинтересува се Кас.

-  Да. Скрила се е под тоалетката срещу леглото и гледа към теб.

-  Нека да остане.

При тези думи Касандра протегна ръка напред. Като по заповед морената излезе от скривалището си и се доближи до жената, така че люспите и да се докоснат до ръката й. Каси я погали и си легна, а морената остана близо до леглото.

Ерзуиле нямаше място тук. Излезе, притваряйки леко вратата. Даде заповед на една слугиня тук постоянно да има човек, който да помага на Касандра и тръгна към малката зала. Не се изненада, когато видя да седи там Фест, умълчан, зает с мислите си.

Щом видя сестра си заговори:

-  Тя добре ли е?

-  Да, преди малко дойде в съзнание и малко си поговорихме.

-  Ще отиде да я видя.

Запъти се към вратата, но ръката на Ерзуиле го възпря.

-  По – добре не го прави – предупреди го. - Опитах се да я разубедя, но ти е много сърдита. Какво ти да е сърдита - направи ти е бясна. Не иска изобщо дори да чува за теб. Остави я да се поуспокои, много й се е насъбрало последно време.

-  Май си права. Ще последвам съвета ти.

Съгласи се той и тръгна по едни друг коридор водещ към стаята му.

Изминаха седмица преди Касандра да събере доста смелост да стане от леглото и да се опита да се придвижва из замъка. По време на първите й опити до нея бе принцесата, но жената предпочиташе да разчита изцяло на помощта на Масаника. Достатъчно бе да се хвана за нея и да й каже къде да отиде. С всеки изминал час тя ставаше все по – смела и независима, доколкото това бе възможно.

След още две седмици вече не се притесняваше, излизаше извън замъка и отиваше в градината или в парка, заедно с Масаника и някоя прислужничка. Там свиреше на лирата си. В началото й бе малко трудно, защото не виждаше струните, но веднъж научила се да разчита само на пръстите си започна да се справя по – добре.

Всеки ден, скришом от нея, Фест я наблюдаваше. Не искаше да я остави и за минутка сама. Гледаше я как се опитва да се справи с новия си живот. Не веднъж пожелаваше да я заговори, да се опита да й обясни какво се случи, да й се извини. Но така и не събра достатъчно смелост. Той, принцът на Ахтарат, владетелят на моретата, смелият войн, изправял се не веднъж пред войската на каргасите без дори да му мигне окото, не можеше да събере достатъчно смелост, за да говори с една жена. Но Касандра не бе която и да е, а жената, която силно обичаше. Затова, поне засега предпочете да остане скрит.

Понякога отиваше да я слуша как свири тъжните си мелодии или просто я наблюдаваше как спи. Тогава бе толкова красива... Искаше да я докосне. Отново да я държи в обятията си, но не го правеше. Можеше да я събуди и тогава магията на мига ще бъде загубена. Тя не искаше дори да чува гласа му, какво ли да се говори отново да се съберат. Нужно им бе време, но накрая щеше да я спечели.

Днес денят бе хубав и Каси реши да отиде рано в градината. Накара прислужничката да й помогне да се облече, а после да приготви една кошница с различни хапки за обяд. Взе си лирата и заедно с Масаника излязоха. Жената пожела да тръгне с нея, за да бъде сигурна, че всичко ще бъде наред, но Касандра й забрани.

С помощта на морената си отиде на мястото, където Фест я заведе за първи път, когато дойдоха в парка. Не можеше да го види, но за сметка на това добре си го спомняше. Седна на едно място и започна да свири. Мелодията бе бавна и тъжна. Разказваше се за обичта на един мъж към родния дом, някъде много далеч, където го чакаше неговата любима, но той не можеше да се върне. Тъкмо песента свърши и тя се замълча, когато отнякъде чу гласът на малко момченце, може би на около десет години. Доколкото можеше да заключи детето бе някъде наблизо. Съжали, че не можеше да го види.

-  Свириш много красиво. Недей на спираш. – каза й то.

-  Кой се ти? – попита жената, като се опита да разбере откъде дойде гласа.

-  Името ми е Олеро. Бях наблизо, когато те чух. Много ми хареса.

-  Благодаря ти.

Момченцето се бе доближило до нея и леко размаха ръка пред очите й. Тя не реагира.

-  Ти не можеш да виждаш, нали? – попита той.

-  Така е, но вече започнах да свиквам с това.

-  Не съм те виждал тук преди. Нова ли си в града?

-  Може да се каже, че съм вече от три месеца тук, като само веднъж го напуснах за няколко дена. Харесва ми да идвам тук, а на теб?

-  Да, с едни приятели идваме да играем в парка, но не й точно тук. Мястото не е подходящо, а и преди тук идваше принцът с онзи човек. Веднъж ги видях, когато бяха наблизо. 

-  И какво от това?

-  Мисля, че си по – красива от нея.

При тези думи Каси не мога да се сдържи и силно се засмя. Бе й нужна близо половин минута да се овладее и да престане. През това време момченцето я наблюдаваше учудено. Накрая я попита:

-  Какво толкова смешно има? – възмути се Олеро. – Наистина е така! Особено когато носеше онази тъпа медуза на главата си.

-  Нуждаеше си от нея, защото не можеше да диша под водата. В нейния свят хората дишат въздух – обясни му. - Ако обаче си мислиш, че съм по – красива от нея се заблуждаваш. Не е така!

-  И защо? Да не би да си я виждала? Нали си сляпа?

-  Какво ще кажеш да седнеш тук при мен и ще ти кажа. – предложи му тя.

Любопитството на момчето надделя и то се подчини. Каси го чу, когато махна с ръка един краб, който бе наблизо и седна до нея. Усмихна се. Започна да говори:

-  Сляпа съм само от три седмици, при един инцидент. Но дори и да не виждах пак щях да ти кажа, че грешиш. Не може да съм по – красива от самата себе си.

-  Искаш да кажеш, че ти си тя, онази Касандра? – изненада се Олеро.

Жената кимна.

-  Точно така. Изглежда, че ако човек иска дори и най – невъзможното нещо с цялото си сърце то ще се сбъдне. Превърнах се в това, което съм сега!

-  Не мисля, че бих искал да съм сляп.

-  Това не бе част от желанието ми. Постъпих глупаво и не видях, че близо до мен има вулкан, които всеки момент ще изригне. Последиците от невниманието ми е загубата на зрението ми.

От една приказка на друга мина цялата сутрин. Тогава Касандра го покани да остане и да обядват заедно. Момченцето веднага прие. Бе им забавно заедно. Олеро се оказа много интелигентно дете, което искаше да разбере всичко за Каси. Така продължи и следобедът. Най – често жената пееше и, стига да знаеше думите, се включваше и Олеро. През повечето време обаче, дори и да ги знаеше мълчеше, за да я  слуша. Касандра реши, че не си заслужава повече да свири само мелодраматични песни като първата и свиреше единствено весели и безгрижни мелодии.

Стана й тъжно, когато започна да става късно и бе нужно двамата да се разделят, но Олеро й обеща, че на другия ден пак ще дойде. Спази си обещанието.  

Така в продължение на близо три месеца Касандра и момченцето се забавляваха. Той я представи и на някой от другите си приятели и те със същия ентусиазъм слушаха как пее или им разказва истории. Повечето от тях бяха разни стари легенди, които бе чувала или детски истории, които тя променяше по такъв начин, че децата да ги разбират. Лесно стана тяхна добра приятелка. Радваше я факта, че когато е с Олеро и другите деца не се чувстваше толкова безпомощна и те не я възприемаха като такава. Те не се интересуваха от недостатъците й, а от това, което е.

Тези месеци дадоха възможност да Каси да разбере коя е и какво в действителност иска. Едно от тях бе Фест. Не веднъж някое от децата й казваше, че наблизо имаше някакъв мъж и я гледа. Веднага се досещаше, че това е той. Друг пък, без никой да й казва, сама усещаше присъствието му и той я караше да се чувства добре, радостна.  

Един ден, след като изпълни няколко от любимите им песни, едно от по – големите момичета, на име Нитира, седна близо до нея и съвсем сериозна я попита:

-  Липсва ли ти сушата? Колкото и да сме те молили ти така и не пожела да ни разкажеш много за нея. Да не би защото ти е мъчно за нея?

В първия момент Касандра не отговори. Замисли се, но после заговори със сериозен глас.

-  Там е моето минало, но настоящето и бъдещето ми са в Ахтарат. Това е моя живот! Не ви говоря за градовете и хората, за технологиите, за Слънцето, Луната и звездите, които има там, за да не ви примамвам. Това място няма да ви хареса! Дори и на мен, която прекарах там голяма част от живота си, когато се върнах осъзнах, че това място вече не е за мен. Питаш ме дали ми липсва? Да, но само някой неща. Те винаги ще ми липсват! Дали обаче някой ден ще се върна там – не мисля. Отдавна открих, че мястото ми не е там.

-  Ами близките ти? Сигурно имаш там роднини и приятели? – почуди се Нитира.

-  Майка ми и баща ми отдавна умряха. Вярно е, че имах приятели– верни и обичливи. Но ако се върна само ще смутя живота им. Веднъж ме нямаше и те още ме помнеха. Сега нещата може да са по – различни и да не си ме спомнят. Докато бях там се опитах да си върна живота, но не можах. Прекалено много се бях променила и те виждаха това. Нямам намерение още веднъж да отида там вече след… шест години и да ги обезпокоя – усмихна се. – Освен това как ще им обясня каква съм, след като не знаят за съществуването на Ахтарат.

С тези думи разговорът им приключи и скоро Каси се прибра в двореца придружавана от Масаника. Нейните думи, обаче направиха голямо впечатление на Фест, които както обикновено стоеше наблизо и чуваше всяка една нейна думичка. Вярно бе, че в последно време тя вече не странеше от него. Понякога си говореха заедно или излизаха. Опитваше се да бъде колкото се може по – нежен с нея. Не искаше нищо да й се случи. Всичко бе като преди, когато бяха само приятели. Той обаче искаше да са много повече.

Не бе гладен и остана сам в главната зала да размишлява. Тази вечер възнамеряваше да говори с нея и каквото имаше да стане щеше да се случи!

Изчака, докато другите са навечерят и я покани да я придружи до малката зала, където можеха да останат сами. Малко се изненада, когато Касандра спокойно прие. Отидоха там и той й помогна да седне на едно от канапетата, той самият седна на този до нея. В първия миг не знаеше как да започне. Каси усети това негово колебания и първа заговори, за да го окуражи:

-  Като ме покани ми се стори, че искаш да говорим за него.

-  Така е. Знам, че вече не ми се сърдиш за случилите се неща. Но въпреки това искам да знаеш, че никога не бих ти причинил това.

Касандра не може да сдържи усмивката си. Протегна ръка и Фест да взе. Сложи я на лицето си и тя нежно го погали по бузата. Ръката й го накара да се поотпусне. Искаше да целуне тази ръка, но се въздържа.

-  Няма нужда да ми казваш това – отдавна го знам и приела. Не можеш да направиш нищо повече от това, което стори. Да не си мислиш, че не знам, че обичаш да седиш до прозореца ми и да ме гледаш. Или пък, когато съм в парка с децата. Харесва ми. Престани са се самосъжаляваш, заради мен. Глупаво е! Никога не трябваше да те обвинявам за каквото и да е. Ако имаше някой виновен това бях аз, а не ти.

-  Но ако не бях аз нямаше да ослепееш. – опита се да възрази.

-  Ти ли ме накара да отида до вулкана? Не! Тогава защо да се ядосваш? Вече съм много по – добре, а и от няколко дена ми се струва, че започвам да проглеждам. Засега е само светли и тъмни петна, но и това е начало.

-  Сигурна ли си? Защо не каза по – рано?

От изненада рязко стана от мястото си. След миг се осъзна и седна, силно развълнуван. По лицето й можеше да прочете, че и е щастлива.

-  Иска ти се да поговорим и за още едно нещо, нали? – продължи сериозно тя.

-  Да, така е. 

-  Мисля, че се досещам. За нас! – Фест искаше да я заговори, но тя сложи ръка на устните му. Точно сега бе най – добре да си мълчи и да я остави да каже всичко, което искаше от толкова време. - Вече знаеш какво изпитвам към теб и ти към мен. Преди като пречка възприемах факта, че сме от различни... раси. Това вече няма значение! Дори е точно обратното – приличаме си повече от когато и да е било. Не ме интересува какво ще кажат другите искам да сме заедно. Стига и ти да желаеш същото. – последното го изрече почти шепнешком.

Фест не знаеше как да отвърне на думите й. Доближи се до нея и я целуна. Касандра го прегърна и отвърна на целувката му. И двамата имаха едно и също желание – да бъдат заедно. Нито една дума не можеше да разколебае тяхната връзка. Дълго време не се отдръпнаха един от друг. Накрая го направиха само, докато стигнаха до неговата стая, където прекараха остатъка от нощта, отдали се на пламтяща та си страст.

На другата сутрин Фест се събуди преди Каси и остана дълго време в леглото, прегърнал я. По едно време не се сдържа и целуна по голото й рано. След миг тя се размърда, обърна се с лице към него и го целуна.

-  Добро утро. – усмихнато му каза.

-  Нямаш намерение пак да изчезнеш нанякъде, нали? – пошегува се принца.

-  Нито сега, нито когато й да е.

Пак се целунаха. Принцът пръв се отдръпна. Подпря глава на ръката си и се загледа в нея. След промяната му се струваше още по – красива. Дали бе само заради това или от чувство, че са заедно? Нямаше значение! Докосна с ръка буйната й коса, плуваща спокойно във водата. След малко я попита:

-  Искам да те питам нещо.

-  Не може ли да почака до по – късно? – помоли се тя.

-  Предпочитам сега.

-  Тогава те слушам.

-  Ще станеш ли моя жена?

-  Откъде ти хрумна да ме питаш подобна щуротия? Не те би интересува поне какво мислят твоите съветници по въпроса? Ерзуиле или майка ти?

-  Интересувам се само какво ти мислиш затова.

-  Честно? – застана на една страна и се загледа в него.

-  Често.

-  Не мисля, че има нещо друго, което искам повече от това.

Думите й толкова бурно му повлияха, че едва се сдържа да не скочи и извика от радост. Успя да се въздържа, но силно я придърпа към себе си и страстно целуна. После свали пръстена от ръката си и го сложи на нейната. Щом го опипа с пръсти Каси се досети, че това бе същия онзи пръстен с акула, който той винаги носеше. Не посмя да го попита защо й го дава, но той сам й каза:

-  Преди години майка ми даде този пръстен, подарък й от баща ми. Каза ми да го дам на онази, която обичам. Това си ти, Касандра.

Тогава принцът целуна ръката й. Каси бе толкова привлекателна, че ръцете му не можеха да се откъснат от нея. Те галеха тялото й с нетърпението и страстта на изследовател в непозната страна. Щастлива от милувките, отначало тя стоеше неподвижна, но скоро отговори на страстната му покана. За пореден път се любиха.

Появиха се главната зала късно следобед, където откриха Верулия и Анибал. Влюбените почти не им обърнаха внимание. Веднага щом кралицата ги видя, начина по който се държаха един с друг, тя разбра, че вече са двойка. Отказа се да им попречи. Веднъж опита и разбра, че няма смисъл. Освен това, макар и да не искаше да си го признае, харесваше Касандра. Нека да бъдат щастливи заедно. Щом видя пръстена на ръката й се усмихна.

                                                                      ***

Още три месеца от живота на Касандра в столицата изминаха. Имаше само едно нещо, което я радваше повече от годежа й с Фест и това бе подобрението на зрението й. С всеки изминал ден виждаше по – добре. През последните месеци очите й почти напълно се бях възстановили. Все още понякога й бе трудно да вижда надалеч или пък леко й се замъгляваше зрението, но с течение на времето и това щеше да се оправи. Имаше обаче и нещо, което я натъжаваше - сушата. Колкото и да се опитваше не можеше да забрави за това място. Липсваше й плажа, препичането на слънце, синьото небе. Не можеше просто да загърби всичко това!

Отдавна бяха планирали сватбата, уречения ден приближаваше, а с това се увеличаваше и многото работа около приготовленията. Последно време двамата почти не прекарваха време заедно. Накрая на Фест му омръзна е реши да предприеме нещо по въпроса. За да осъществи плана си му бе нужна малко повече от седмица. Щом всичко бе готово той просто изчака най – удобния момент, за да осъществи замисъла си.

Беше сутрин. Каси и Ерзуиле се занимаваха с украсата. Тъкмо решаваха какви точно растения да поставят на каляската им, когато при тях влезе принцът. Веднага се запъти към годеницата си, хвана я с ръка и заяви:

-  Ела с мен.

Каси обаче му се противопостави. Накара го да спре, за да го разпита.

-  Чакай малко, Фест. Къде ме водиш?

-  Отвличам те. – хвана я за кръста и невинно се усмихна.

-  Не можеш да го направиш. – засмя се тя.

-  Така ли си мислиш? Просто гледай!

С тези си думи я хвана още по – здраво и се запъти към близкия прозорец. Веднъж навънка силно изсвири и от нищото се появи една манта. Качиха се и бързо заплуваха колкото се може по - далеч от града. Чак когато излязоха от града понамалиха скоростта. Тогава Касандра се обърна към любимия си:

-  Е, ще ми кажеш ли какъв бе целия този театър?

-  Какъв театър?

-  Добре бе забавно, но не мислиш ли, че е време да се връщаме. Имам още много работа да вършене днес! – жената се опитваше да се държи строго, но просто не можеше да сдържи усмивката си.

-  Ще се върнем… след няколко дни, може би седмица тамошно време.

-  Какво искаш да кажеш с това “тамошно време”? Да не ме водиш в света на хората? – възмутена се отдръпна се то него. - Не искам да се връщам!

-  Не отиваме там, но все пак и достатъчно далеч, за да не сме под властта на времето.

-  Е, ще ми кажеш ли къде ще отидем?

-  Не! Ще се наложи да почакаш, докато не стигнем.

-  Скоро ли ще пристигнем? – полюбопитства още малко.

-  Чак вечерта. Ще отседнем на обяд в едно градче, за да си починем и хапнем. После продължаваме.

Личеше си, че няма да може да измъкне нещо повече от него, затова реши да започне да го дразни колкото се може повече. Тъй като Фест управляваше мантата, а и двете му ръце бяха заети тя можеше спокойно да се държи с едната, а с другата да го тормози. Обърна се, така че по – добре да го гледа и задейства плана си в действие. Нежно докосна гърба му, после лицето и косата.

Издържа близо четвърт час, когато накрая вече принцът не можеше да сдържи смеха си.

-  Какво правиш? Престани! – през смях я попита.

-  Няма.

-  Гъделичкаш ме.

-  Знам.

Не спря, а продължи дори още по настойчиво.

-  Ако продължаваш ще ме накарах да изпусна дръжките на седлото и ще съжаляваш.

-  Че какво толкова може да ми направиш. – нахално му отвърна.

При тези думи той не се сдържа. Накара мантата да се преобърна с корема нагоре, така че Касандра, която никъде не се бе хванала, да падне. Това обаче не се случи, защото Фест се бе подготвил и тя падна върху него. Действията му бяха толкова бързи, че тя нямаше как да не се изненада. Веднъж обаче да се намираше още по – близо до него го целуна. Принцът едва успя да се задържи с една ръка за седлото, така че да я прегърне. С това малката игра между тях свърши.

След два часа стигнаха до Каар, градчето, за което по – рано й бе споменал. Жената никак не се учуди, че името му не й звучеше познато. Харесаха й постройките. Различни от тези в столицата те представляваха истински сгради, направени от скални блокове. Спомни си едни от първите й разговори с принца, когато той й каза, че Карахама е по – различна от другите градове в Ахтарат. Сега разбра с какво - не бе направена от скали, а самата бе една скала. Непробиваема и непревземаема. Там на първо място не бе красотата и дизайна, а устойчивостта.

Фест се запъти към една от малкото големите сгради. Приближавайки се мандрата намали скоростта си. Касандра успя да прочете надписа “Страноприемница” и нищо друго. Влязоха. Веднага един мъж дойде при тях да ги обслужи. Не можа да познае жената, но принца – на мига. Възбуден заговори:

-  Заповядайте, Ваше Величество. Чувствайте се като у дома си. С какво съм заслужил честта принцът на Ахтарат да дойде в скромната ми къщичка?

-  Оставаме съвсем за малко да починем ние и мантата ни.

-  Разбира се, разбира се. Веднага ще заповядам на някой да отиде да се погрижи за нея. Но моля ви недейте да седите прави. Елате!

Собственикът ги покани на най – хубавата си маса и заповяда да им сервират различни изкусно приготвени ястия. След като ги донесоха принцът даде знак на жената да се оттегли. Изпълни заповедта. Не бяха чак толкова вкусни като тези в двореца, но все пак на Касандра й харесаха. През по – голямата част от времето Фест не проговори. Малко ядеше и постоянно гледаше към нея.

-  Нещо си много мълчалив. – отбеляза Каси.

-  Наслаждавам се на гледката.

Усмихвайки се хапна един от поднесените му охлюви.

-  Все още съм ти малко сърдита за сутринта. Няма ли да ми кажеш къде ме водиш?

-  Не, но ти обещавам, че ще ти хареса.

-  Само ме дразниш, но нищо няма да постигнеш с това.

-  Целта ми не е да те дразня, а да ти доставя удоволствие. Да те зарадвам!

-  Достатъчно ми е само да знам, че си до мен.

При тези си думи се доближи до него и целуна. Фест постави ръка около кръста й и я придърпа към себе си, така че да седне на краката му. Не му се противопостави. Постояха така няколко минути, когато принцът се отдръпна и тихо прошепна:

-  Мисля, че е време вече да тръгваме.

-  Налага ли се? – отново го целуна.

-  Да ако искаш по – бързо да стигнем там на където сме се запътили.

След тези думи Касандра се отдръпна от него. Стана, оправи роклята си и се запъти към вратата, без да му каже и една думичка. Фест се сбогува с гостилничаря и я последва. Любимата му седеше до вратата със скръстени ръце и го чакаше. Усмихна се щом го видя.

Отне им още три часа, докато стигнаха целта на пътуването си. От известно време жената  забеляза, че се намират в по – плитки води. Наблизо можеше и да има суша. Достатъчно й бе да погледне нагоре и можеше да види границата между водата и въздуха. Това й навя спомени, които мислеше, че бе загърбила.

-  Ще стигнем ли скоро? Това пътуване започна да ми омръзва.

-  Много по – скоро отколкото очакваш.

Още докато говореше пред тях се появи красив коралов риф. Вече толкова бавно плуваха, че ако се махнеха от гърба на мантата нямаше да има никаква разлика. Накрая ската изобщо не плуваше, а само махаше с перки. Двамата слязоха и жената се огледа. Мястото бе като от вълшебна приказка. Различни тропически видове риби спокойно плуваха сред екзотичните корали. Едната страна на рифа бе малка скала, а другата обикновено възвишение. Щом човек се огледаше добре нямаше как да не забележи, че на по – малко от километър от това място имаше остров. Само за минутка – две можеха да отидат там.

-  Е, пристигнахме. Какво ще кажеш? – попита я Фест, докато бавно плуваше наоколо.

-  Мястото е красиво, но заради това ли ме доведе до тук. Ако е така предпочитам да се върнем в Карахама.

-  Не е само заради това. Ела!

Той се доближи до нея, хвана я за ръка и я поведе към скалата. Касандра не можеше да разбере каква е причината за действията му, но го последва. Само за броени секунди стигнаха до няколко по – високи водорасли. Там принцът я пусна и се отиде до растенията. С едно движение на ръката си ги избута настрани и разкри пред очите и вход към пещера. Не бе много широк – достатъчен да мине човек през него.  

-  Влез. – подкани я.

Тя го послуша. Почти веднага входа ставаше двойно по – голям. Продължи напред три метра, когато изведнъж се оказа в огромна зала. В нея си имаше всичко от двойно легло, а близо до него и нещо като малка библиотека, където човек можеше спокойно да седне и да прочете някоя от плочките, наредени в близкия рафт. Цялото помещение се осветляваше от няколко големи светло сини кристала. Имаше и маса с столове и канапета. А всяко свободно кътче бе отрупано с какви ли не други неща. Тук спокойно можеше някой човек да живее.

Чак, когато видя всичко това Каси разбера какъв е бил замисълът на любимия й. Две познати ръце да я прегръщат е едни устни я целунаха по шията.

-  Не мислиш ли, че напоследък сме прекалено малко време заедно. Заслужаваме си една почивка, далеч от всички.

-  Няма ли да забележат отсъствието ни? – нежно попита, след като се обърна с лице към Фест.

-  Ерзуиле знае къде сме. Дори и да отсъстваме за няколко дена тя ще се погрижи да е готова за сватбата ни.

-  Меден месец още преди да сме се оженили. – пошегува се Касандра.

-  Може и да е за по – дълго от месец. Обещах на сестра си да се приберем най – много до седмица, а тук това са цели шест месеца.

-  И през цялото това време ще сме само ние двамата.

-  Само двамата!

-  Толкова е красиво тук. Всичко е толкова изящно… толкова романтично.

-  Такъв бе и замисълът, когато заповядах да го постоят.

-  Специално за мен – възкликна Касандра. – Ако бе само това не си е заслужавало труда. 

-  Не бе нищо особено. Тук вече имаше скала. Бе нужно само да се разшири и обзаведе. По - трудно бе на хората ми да намерят подходящо място, отговарящо на всичките ми изисквания.

-  Не мисля, че е било толкова трудно. В морето има колкото си искаш скали.

-  Да, но не и такива близо до самотен остров, където поне през последните години не е стъпвал човешки крак. Място, където моята любима ще може да се наслаждава на всичките богатства, които може да й предложи сушата и пак да не се връща при хората. 

Каси просто не знаеше как да отговори на тези думи. Нито веднъж, през всичките тези месеци не бе й намекнала, че й липсва сушата. Откъде ли можеше да знае? Искаше да му благодари по някакъв начин за цялото това внимание, което той й обръщаше. Сега, седейки един срещу друг, гледайки се в очите,  го целуна. Веднага получи отговор от негова страна.

Няколко часа по – късно двамата се бяха излегнали на плажа на острова, за който Фест спомена, и се наслаждаваха на залеза. Каси се бе сгушила до любимия си и гледаше напред. От колко ли време бе мечтала отново да види слънцето, но сега като седеше тук започна да осъзнава, че няма място тук. Колкото и да бяха красиви небето и звездите, земята и палмите, които нежно се клатеха под волята на морския бриз. Нищо от това не можеше да се сравни с чувството, което я завладяваше, докато плуваше във водата, усещането, което изпитваше щом видеше в далечината столицата. Тя вече принадлежеше на морето! Малко след като слънцето изчезна зад хоризонта принцът заговори:

-  Трябва да ти призная, че и тук човек може да открие много великолепни неща, които да го накарат да заобича този свят. Но аз пак си предпочитам нашия. – нарочно подчерта последните си думи.

Касандра не му отговори, а само се сгуши още повече в него. Беше прав и тя го знаеше, но това не пречеше да се наслаждават на престоя си тук. Напоследък наистина бяха прекарали много малко време заедно. По цял ден всеки от тях имаше да върши своята работа и накрая на деня бяха направо скапани, особено тя самата, несвикнала на толкова натоварена работа. Сега пак можеше да си почине. На този остров нямаше никой. Нямаше задачи и други глупости, които трябваше да прави. Можеха да правят каквото си поискат.

На следващата сутрин, когато се събуди откри на масата срещу нея закуската и една прекрасна лира. Учудена стана и се доближи до нея. Досега не бе виждала толкова красива изработка. Цялата бе направена от често черен корал, украсена в разноцветни перли. В горната й част, и от двете страни, бяха изобразени по морени. Прокара пръсти през струните – звукът бе превъзходен. Завладяващ, но и толкова нежен.

-  Май  подаръкът ми ти се е понравил. – заговори Фест, докато ставаше от леглото.

-  Ти ли си заповядал да я направят?

-  Специално за теб.

-  Защо?

-  Трябва ли да има някаква причина. Добре! Защото ми харесва как свириш или може би защото ми харесва да подарявам разни неща на любимата си. Трябва ли да има някаква причина?

-  Не. – примири се Каси и нова усмивка се появи на лицето й при вида на инструмента.

-  Какво ще кажеш след закуска малко да ми посвириш?

-  С най – голямо удоволствие. 

Малко след като се наядоха излязоха навън. Касандра се настъпи на едно приятно местенце между коралите и започна да свири на лирата. Мелодията, която излизаше от нея направо я завладя и тя забрави за всичко друго. Фест седеше наблизо и я слушаше. Правилно се бе досетил, че този подарък щеше да й хареса повече от каквото и да е друго. Малко след като обявиха сватбата си отиде при най – добрия майстор на музикални инструменти в цял Ахтарат и подробно му описа какво иска от него.

Беше свършил едва преди седмица, но беше направил нещо наистина величествено. Той самият си призна, че това е едно от най – добрите му творения.  Не бе подходящо тогава да й я даде и затова реши да изчака, докато не дойдат тук. Това бе част от магията на това място.

Изведнъж тишината бе прекъсната от някакви пискливи звуци. Не можеше да се нарекат звуци, но това бе най – близкото до което достигна Касандра като ги чу. Надигна глава от лирата си и се огледа наоколо. В първия миг нищо не видя, но после от далечината се появиха бързо плуващи фигури. Жената не можа веднага да се досети, че това е стадо делфини, но когато се доближиха дори се зарадва, че ги вижда. Морските хора, които предпочитаха да живеят на голяма дълбочина почти не контактуваха с делфините и китовете. Те се нуждаеха от въздух, за да могат да живеят и нямаше как да останат по - дълго от няколко минути надълбоко. Другата причина бе, че ахтаранците не разбираха езика им. Нищо, че живеят в морета, те си оставаха бозайници. При някоя случайна среща между тези два вида ахтаранците си случеха със знаци. Делфините бяха достатъчно умни, за да ги разбират. Сега като ги гледа Касандра си спомни, че бе чувала за случай по граничните им селища, където някой от тях дори разбират речта им.

Делфините се доближиха толкова много до нея, че само трябваше да протегне ръка и можеше да докосне някой от тях по гърба. Чу гласа на принца:

-  Май не само на мен ми хареса музиката. Току – що си намери още няколко обожателя. Внимавай, че може да започна да ревнувам. – пошегува се той.

-  Съгласна съм.– усмихна се Касандра, без да отделя поглед от прекрасните животни.

Изминаха седем прекрасни седмици откакто дойдоха в този тайнствен кът от рая. Бяха съвсем сами с изключение на Масаника, Пар и двамата прислужника, които живееха не много далеч от тяхната къща и по цял ден се правеха нищо друго освен да се грижат за удобството на принца и годеницата му. 

Двамата влюбени обичаха да прекарват дните си на плажа или дори по – навътре в острова. При първото им идване тук Касандра не им обърна внимание, но после се позаинтересува. Нищо особено. Малко островче с радиус от около три – четири километра, с малка горичка от палмови и бананови дървета и един плаж. Ако пък денят не бе много добър и валеше останаха покрай рифа, където играеха различни игри с морските си приятели. Прекарваха си страхотно време заедно, на жената изобщо не й се искаше да си тръгват, но започна малко да й липсва Карахама.

Една вечер, докато бяха седнали под една палма и пиеха кокосов сок принцът видя в далечината някаква светлина. Не бе звезда, защото се намираше много близко до водата. Досети се какво е, но все пак реши да се обърне към любимата си:

-  Какво си мислиш, че може да е това? – попита я, сочейки с поглед към морето.

На жената й бяха нужни само секунда, за да разбере за какво говори Фест и да се сети за отговора.

-  Не мислех, че ще видим кораб тук. Не много голям ако се съди по светлината, ако например бе кратер или танкер трябваше да има много повече светлини. Най – вероятно е някоя частна яхна.

-  Това не ми харесва. Наоколо няма други острови и могат да решат да дойдат.

-  Шансът е малък.

-  Но все пак го има. – възрази й той.

-  Нека да не говорим за това. Не ни засяга! Мисля, че е време да се връщаме във водата, започнаха да ме болят гърдите. – стана от мястото си и изтупа пясъка по дрехата си.

Фест последна примера й. Прегърнати се запътиха към морето. Вече бяха забравили за корабът, който бавно се придвижваше към малкото им островче.

На сутринта Фест бяха събудени от обезпокоената Масаника, която плува над главата му. Първото нещо, което направи бе да разбере какво толкова се е случило, преди морената да събуди и Касандра. Не разбра нито една нейна думичка освен “опасност” и “вън”. Внимателно стана от леглото и я последва.

Веднага разбра какво толкова е притеснило животното. На не повече от триста метра от тях се виждаше долната част на кораб. Спомни си за вчерашните нощни светлини. Предположението му се бе оказала вярно. Те дойдоха тук! Върна се вътре, за да събуди годеницата си. Въпреки желанието си бе  дошло времето да се приберат у дома. Винаги, когато се пожелаеха можеха да се върнат.

Застана до леглото се вгледа в любимата си. Обичаше да я гледа, когато спи. Тогава лицето й излъчваше направо завладяващо спокойствие. Не му се искаше да прекъсва сладкия й сън, но трябваше. Просто трябваше. Седнал до нея и нежно докосна с ръка бузата й. Това я накара да се усмихне, отвори очи и погледна към него.

-  Добро утро. – каза тя.

-  Не ми се искаше да те будя, но имам лоши новини. Лодката, която видяхме вчера е пуснала котва на нашето островче.

-  Почивката свърши.

-  За съжаление, да. Може пак някой път да дойдем тук, или на някое още по – красиво място. Само кажи къде и веднага ще отидем.

Тя се изправи и погледна към него.

-  Не искам да отидем някъде другаде. Тук ми харесва. Но може би си прав. Достатъчно останахме. Трябва да се върнем в нашия свят, в Ахтарат и Карахама и най – накрая да се оженим.

-  Имам чувството, че вече сме.

-  Да не би да намекваш, че вече съм ти омръзвам – хвърли му подозрителен поглед. - Като че ли сме женени от цяла вечност.

-  Откъде ти хрумна нещо подобно? Дори и след две вечности да сме заедно пак няма да можеш да ми омръзнеш. Просто, докато те гледам в момента не мога да си те представя по друг начин, освен като моя жена.

-  И аз ще бъда.

Стана и започна да се облича. Оправи малко косата си и се запъти към вратата. Фест бе остана излегнал се на леглото и с видно задоволство я наблюдаваше, докато правеше всичко това. Щом обаче се запъти към вратата рязко стана и я възпря.

-  Къде си мислиш, че отиваш?

-  Навън. На повърхността. 

-  Но там е корабът. Да не би да искаш да ни видят.

-  Забравяш, че съм много по – бърза от тях. Дори, повтарям дори, да ме видят бързо ще изчезна и те ще си помислят, че са си въобразили. Точно както аз си помислих, когато те видях за първи път. Стига, Фест! Не искам да отида да говоря с тях или нещо подобно, нали? Просто ще се появя замалко на повърхността. Обещавам да внимавам. – усмихна се и направи най – невинното и смешно изражение, на което бе способна.

Принцът нямаше никакви шансове да я разубеди. Примири се.

-  Добре – Каси тръгна към входа, но той пак я спря. – Но ще дойда с теб.

Преди да има възможността да му възрази Фест мина отпред и излезе. Нямаше как да му откаже. Касандра знаеше, че той е внимателен, за да не се случи нещо нежелано. Без да протестира тръгна след него към кораба.

Миналото се завърна. Спомни си предишният си живот, но този път не с онзи неудържим копнеж като преди, а просто като приятен спомен. Бе направила своя избор и това бе морето. Това, което сега я влечеше към кораба и обитателите му бе повече любопитство, отколкото желанието да види хора.

Приближи се до самия кораб и подаде глава над водата. Усещаше как сърцето й бие неудържимо. Видя на носа на кораба да седи някаква млада жена и да гледа към острова. На плажа имаше лодка и двама мъже работеха нещо.

-  Вече може ли да си тръгваме? – прошепна й настойчиво принцът, застанал плътно зад нея.

-  Стига си ми развалял удоволствието, Фест. Никой не ни вижда. Нека да поостанем още малко. Пък и да ни видят какво от това? Вече говорихме за това. Нищо не ни застрашава.

-  Все пак не искам да рискувам. Не обичам да съм около хората.

-  Но ти харесваше да бъдеш с мен, нали?

-  И още ми! – за миг по лицето му се плъзна усмивка. – Знаеш, че никога не съм те приемал за равна на другите. Ти винаги бе принадлежала на морето, а не на сушата. Срещата ни бе предопределена!

-  Ами ако не бе? Ами ако никога не се бяхме видели. Какво щеше да стане?

-  Не искам и да си представям живот без ти да си до мен.

Фест се доближи още повече до нея и я целуна. Касандра не се сдържи и му отвърна. Прегърнати се потопиха отново във водата. Метър след метър, докато гърба й не докосна дъното. Усмихна се. Стори и се много забавно, но точно в момента не й бе до това. Отдръпна се и застана на поне два метра над него.

-  Не сега Фест. Имам си по – забавни занимания.

Любимият й остана, сърдит, на дъното. Опитваше се да измисли различни начини да я разубеди. Нито един план не ставаше. Знаеше, че това е онова, което иска да прави и не може да я вини за това. Не бе минало достатъчно време, за да приеме, че никога повече няма да се върне там. И той изпитваше любопитство към другият свят, но нейното бе по – различно от неговото. За него онзи свят бе нещо непознато, тайнствено, докато за Касандра бе мястото, където някога е живяла.

Остатъка от деня Каси го прекара в наблюдение на хората. През повечето време бе в безопасност, но се случи веднъж, когато за малко да я хванат. Двама мъже и една жена се бяха гмурнали, за да изследват флората и фауната на рифа. Касандра се бе скрила в една пукнатина в стената, достатъчно голяма, за да я побере. Мястото бе подходящо и за скривалище и да наблюдава хората.

Всичко бе наред до момента, в които един от мъжете се доближи прекалено много до нея. Жената се изплаши, че може да бъде забелязана. Това щеше да се случи, ако в последният момент от някъде не се появи Пар и не захапа плавникът на единият крак на водолаза. Не го нарани, но можеше да го направи. Ефектът бе, че мъжът бързо се върна при другите, далеч от скривалището.

След минутка - две всички се бяха качили в лодката си, уплашени от ново нападение. Страхът им се подсили, още повече, когато Пар скачи над водата и им се показа в цял ръст. Дотогава вече тя бе излязла от пукнатината и се огледа наоколо. Бързайки Фест се приближи до нея и й се развика:

-  Казах ти, че ако прекалено опасно да стоиш покрай хората. Този можеше да те види!

-  Нищо лошо не се случи. – опита се да го успокои.

-  Да защото изпратих Пар да отвлече вниманието им. – продължи Фест.

-  Нищо не се случи, нали? Никой не ме видя.

-  Но можеш! – обърна й гръб и се опита да се поуспокои. – Още днес си тръгваме.

Касандра не спори с него. Въпреки, че се правеше, че нищо не се е случило, доста се изплаши. Бе виновна и не биваше да позволява това да се повтори. Прие досегашното си поведение на грешка, което не биваше да повтаря. Не биваше да се подава на изкушението. Не ги познаваше, за да иска да бъде с тях или те с нея. Нямаше нищо общо с всички хора!

Не си взеха някакви вещи или дрехи, освен арфата, с която жената не пожела да се раздели. Докато пътуваха не говореха, но тя можеше да види облекчението по лицето на Фест, когато се отдалечиха от острова и се върнаха в дълбините на океана – техният дом. Не й се щеше много да си го признае, но част от нея самата също изпита облекчение. Не можеше да каже защо. Може би заради по - студената вода, или водораслите и животни, които могат да се открият тук. Или просто защото се връщаха у дома.

По средата на пътя спряха да си починат малко. Самите те бяха доста изтощени, а и животните нямаше да могат още дълго да плуват. В началото Касандра се държа малко студено спрямо годеника си, но след като й се извини за по – рано всичко между тях си стана отново същото.

-  Хайде още да не се връщаме. – изведнъж предложи Фест, преди да се качи на мандрата си.

-  А къде да отидем? Да не би да имаш още някой подобен таен остров, за които да не си ми казал.

-  Не, но има едно друго място, където искам да те заведа, защото преди не можеше.

-  И къде по – точно?

-  Падината.

В първият миг Каси не можа да се сети за какво точно говори, но после си припомни онази падина и светлинното шоу, което изпусна, защото припадна. Изведнъж настроението й се подобни. Усмихнато му отвърна:

-  Да вървим.

И така те продължиха. Първоначално пътуваха към посока на Карахама, но някъде два часа преди да пристигнат Фест отклони мантата си. В началото местността й бе напълно непознат, но с течение на времето започна да разпознава в нея мястото, където се намираше падината.

Когато стигнаха принцът я заговори.

-  Този път няма да ми припадаш, нали?

-  Нищо не обещавам. – отвърна му шеговита и първа се гмурна в дълбочината.

Направи й впечатление, че сега тъмнината и стръмното падане надолу не я притесняваха. Приемаше го като нещо незначително, на което не си заслужава човек да обърне внимание. Огледа се около себе си. Не бе чак толкова тъмно колкото си спомняше. Изведнъж се поправи – можеше и да бъде, ако бе човек. Още от отдавна Фест й бе казал, че зрението на ахтаранците е много по – добро от това на хората. Те живееха в почти пълна тъмнина. Очите им да не привикнат и дори да станат по – приемливи към тъмното. Погледна към Фест. Принцът й се усмихна развеселен и пришпори животното.

Колкото и да беше добре зрението й на тази дълбочина й ставаше все по - трудно да вижда надалеч. Накрая Фест спря и двамата слязоха от животното. Загледан в тъмнината пред тях, той се провикна:

-  Създания на дълбините появете се пред своя господар и разкрийте своята изящност.

Той се отдръпна назад, докато не застана до нея. В същият миг в тъмното се появи светлина. Малка, бяла точица, която бавно се приближи към тях. Чак когато бе на пет – шест метра от тях Каси разпозна рибата фенер. Следваше я риба макростолия, чието цялото тяло излъчваше светлина. Но не се свърши само с това. Това бе само началото! Навсякъде около тях се появиха различни морски риби и мекотели. Не всеки ден можеш да видиш подобна гледка. Около тях плуваха най – малко десетина медузи светещи във всички цветове от дъгата. Жената бе чувала за подобни създание, дори бе виждала няколко по телевизията, но никога не бе предполагала, че някой ден ще види живи представители на тези видове.

Касандра бе удивена, но и малко изплашена. Особено, когато една гигантска еурифаринкс (риба, представляваща само огромна уста с опашка) мина на сантиметри от нея, появявайки се откъм гърба й. Каси рязко се отдръпна назад и се блъсна в Фест, които я прегърна изотзад и успокоително й се усмихна. Остана в прегръдката му до край.

Касандра не знаеше колко време бяха прекарали там. Може би бяха само няколко минути или бяха няколко часа? Колкото и да бе никога нямаше да забрави тази гледка. Накрая принцът й напомни, че трябва да се връщат в Карахама и, с нежелание, тя го последва. Хвърли един последен поглед на малкото останали риби и медузи и си тръгна, обещавайки си някой ден пак да дойде.

Две седмици по – късно, на определеният ден, двамата се ожениха. Сватбата се състоя в дворецът, където се бяха събрали най – видните личности от цял Ахтарат. За церемонията Касандра бе облякла разкошна зелена рокля, плътна по тялото й. Имаше дълги ръкави, които се разширяваха в краищата и достигащи буквално до края на роклята й. Не носеше други украшения освен колието с перлата, пръстенът, подарени й от Фест, и един колан от редки миди.

Фест пък бе носеше костюм, подобен на този, които и другите мъже носеха, но направен много по – добре, с по – фин материал. На главата си носеше корона. Не приличаше на нищо друго, което Касандра някога бе виждала. Направена изцяло от червен корал и украсена с големи бисери. Усмихна се при вида й.  

                                                                       ***

Церемонията не продължи много дълго. Нямаше нищо по – особено в нея. Специално на Касандра й напомни на древните сватби от другият свят. По традиция тя бе облечена в дълга зелена рокля, а той Двамата казаха обетите си, предварително научени наизуст от древните свитъци. Изключение правеше само това, че присъстваха хиляди хора, от благородници, богати търговци или вождовете на най – старите кланове в Ахтарат, до простолюдието. Другото нещо бе, че не си разменяха пръстени или нещо друго. Единственото, което Фест стори бе да постави на главата й малка коронка, наподобяваща по цвят и украса на неговата. С това Касандра се превърна в негова принцеса или по – скоро кралица.

След сватбата следваше огромно празненство. Масите бяха отрупани с всякакви редки деликатеси, а чашите им бяха пълни с изкусни питиета. Хората се бяха натрупали около и не спираха да се веселят, да се пеят, танцуват и да вдигат тостове в чест на техни кралски величества.

Преди обаче и Касандра да се присъедини към тях, отиде да се преоблече. Не искаше да изпусне нищо. Скоро се върна. Музиката, свиреща се в залата, замлъкна и Фест, които в момента разговаряше с един граф от Средиземно море, се обърна към вратата. Портите се отвориха и Каси влезе. Сега носеше ярко червена рокля, в същия цвят като короната на главата й. Лицето й грееше. Погледът й се спря върху принца и му се усмихна. Той също й отвърна с усмивка, доближи се до нея, хвана я под ръка и двамата влязоха вътре в залата, придружени от весела музика. Празненството продължи часове наред, чак до сутринта, когато хората започнаха да се разотиват. Някой по домовете си, а други - в покоите си в двореца.

Най – накрая младоженците бяха сами!

Когато Фест влезе в покоите си и откри Касандра облегнала се верандата на терасата, гледаща към града. Сега носеше плътна, по тялото, белезникаво - синя нощница състояща се от две парчета плат, свързани чрез трето. Първото бе около бюста й, после от дясната й страна продължаваше надолу, където се превръщаше в нещо като мини поличка. В мига, в който Фест затвори вратата и погледна към нея, тя стоеше с лице към него. Направи му знак да се приближи. Без да чака втора показа той бързо отиде при нея. Едната му ръка докосна голият й корем, а с другата я хвана отзад за шията. Завъртя я така, че да се окаже под него и я целуна. Страстно тя отвърна на милувките му.

През следващите няколко дена никой не ги вижда, освен прислужницата, която им носеше подноса с храна. Накрая благоловиха да се покажат на света, прегърнати, грейнали лица. В този миг, когато човек гледаше към тях си казваше, че никой и нищо, под и над водата, не можеше да разруши тяхното щастие. 

Седмица след сватбата двамата заминаха на дълго пътешествие из кралството. Можеше да се реше нещо като дълъг меден месец, с единствената подробност, че нямаше да е само заради удоволствието. Една кралица трябваше да познава владенията си, така че да има представа за живота по различните места. Освен това преди много време Фест й бе обещал да види и другите велики гладове на Ахтарат. Крайно време бе да си спази обещанието.

                                                                        ***

Фест седеше до прозореца на кабинета си. Целият следобед се занимаваше с държавните дела. Бе му дошло до гуша и сега малко си почиваше, докато гледаше любимата си кралицата, вънка в градината с морената си. Чудеше се на себе си как можеше след шест години всеки път щом я видеше да я желаеше така силно, както в деня на срещата им. Не бе преставал да я желае. Знаеше, че й тя изпитва същото към него – можеше да го прочете в очите й, но там имаше й тъга. И най лошото бе, че той знаеше каква е причината, но не и как да й помогне да я преодолее. Откакто се бяха оженили Касандра три пъти забременя. Два пъти направи спонтанен аборт, а при третият роди детето се роди месец по – рано, мъртво. Това се случи преди по – малко от година.

Кралят се опитваше да я успокои, да я увери, че всичко ще бъде наред и някой ден ще имат дете, но и той самия не вярваше напълно в думите си. Единственото нещо, което искаше бе да са щастливи, независимо дали щяха да имат деца или не. Това обаче не се отнасяше и за Касандра. Не бе казала на никой, но се самообвиняваше за абортите и раждането. Още след загубата на второто им дете престава да ходи  до играе с децата в парка. Гледката постоянно й напомняше за собствената й съдба. Тя бе тази, която не бе способна да роди здраво и живо дете на своя владетел и съпруг.

Напоследък отношенията между тях бяха страшно захладнели. Фест се опитваше да промени това, но винаги, когато нещата се подобряват, тя се отдръпваше. Все по – рядко прекарваха заедно нощите, понякога дори в различни стаи. Все му се извиняваше, че не се чувства добре или просто се нуждае от почивка. Фест настояваше да повикат лекар да я прегледа, но Касандра отказваше. Никой лекар не можеше да й помогне. Понякога, рядко, но все пак се случваше, че не можеше да го гледа без да започне да плаче. Друг път отиваше при него и се сгушваше в силната му прегръдка. Никога не бе желала това да се случи това, но бе факт и колкото и да искаше не можеше да го промени.

Напоследък започна да съзнава, че трябва да открие решение преди и двамата да достигнат възраст, когато няма да могат да имат деца. Точно за това си мислеше и сега, седнала след водораслите и само понякога гледаше как Масаника плува наоколо и ловеше риба. Бе открила, че има само един изход от тази ситуация, които никак не й харесваше, а и доколкото познаваше любимият си, той нямаше толкова  лесно да се примири с него.  

Късно същата вечер Фест се прибра в спалнята. Първото, което видя щом влезе вътре бе красивото тяло на жена, застанала до леглото. За един кратък миг се усмихна, мислейки си, че това е Касандра, но когато направи крачка напред видя, че не е тя. Дори в полумракът, който цареше наоколо, познаваше очертанията на съпругата си – жената пред него бе някоя друга. Веднага се досети как става. В същото време, като видя краля пред себе си жената свали и без това нищожната си нощница и застана пред него чисто гола. Заговори:

-  Тук съм, за да изпълня всяко ваш желание, Ваше Височество.

Поведението й само вбеси Фест. Отиде при нея и й облече пак нощницата. Виждаше, че грубостта му я плашеше, но не й обърна внимание. Държейки я здраво за раменете я попита:

-  Кой ти заповяда да дойдеш тук тази вечер? Майка ми, нали?

-  Не беше тя, Ваше Височество.

-  Тогава кой? – жената не отговор затова настоя. – Заповядвам ти да ми кажеш кой?

-  Съпругата ви. Кралицата.

Той я пусна изненадан. Не му се щеше да повярва, че Касандра наистина е постъпила така. Обърна гръб на жената и бързо тръгна към стаята, където тя спеше, когато не искаше да са в една и съща стая. Някога възнамеряваха да направят от онази стая детска, но и до днес тя оставаше необитаема.

Отвори вратата и потърси с поглед жена си. Веднага я видя до леглото до си прибира дрехите в една голяма чанта. Погледите им се кръстосаха и тя се отдръпна от нещата си. Застана пред него и възможно най – спокойно заговори:

-  Надявах се да не се появиш.

-  А на какво си се надявала? Ще остана да прекарам нощта с онази жена ли? – попита я.

-  Да.

-  Само, че това няма да стане – запротестира. – Защо го направи?

-  Ахтарат се нуждае от наследник. А и двамата много добре знаем, че не мога да те даря с такъв. Това не е ли достатъчно?

-  Не, не е! Говориш глупости – ще имаме дете. Може би не веднага, но ще имаме.

-  Не ще издържа след загубата на още едно дете, Фест. Нямаш си представа как е чувството да усещаш живота в себе си и после изведнъж той да изчезне. Тази рана никога няма да зарасне!

-  Може би така говориш сега, но след време нещата ще се оправят.

-  Наистина ли го мислиш? Съмнявам се! Просто се опитваш да ме разубедиш, но без успех. Ние няма да имаме дете.

-  Добре! – извика, но после се поуспокои. - Добре. Съгласен съм с теб – няма да имаме дете. Щом боговете не го искат и така да е, но това не означава, че ще оставя Ахтарат без престолонаследник. Нищо не пречи Мебет, да бъде следващия крал. Все пак той е син на Ерсуиле.

Докато говореше се доближи до нея. Сега ги разделяха не повече от метър и половина метра, но той не се опита да скъси това разстояние. Съзнаваше, че любимата му е много разстроена, личеше си по лилавият цвят на перлата й, и точно сега се нуждае от малко пространство между тях.

-  Няма да е същото. Народът би се радвал повече ако наследникът е твой син или дъщеря, а аз пък искам да си намериш любовници, за да може този наследник да се роди.

-  Какво? – възмути се. – Няма да го направя! Да не си мислиш, че след седем години ще мога просто така да си легна с някоя друга.

-  Да, ако е достатъчно красива. Ще се постарая да ти намеря най - подходящите жени за твои наложнички. Все някоя от тях ще те дари с дете, може би дори с повече от едно.

-  А докато си замисляла този си план сетила ли си се за това как ще се чувствам аз, докато съм в леглото НИ  с някоя от тези наложнички и знам, че жената, която обичам е наблизо и знае какво върха. Няма да ти позволя да се отдадеш на подобно страдание.

-  Моето мнение и желание са без значение. Накрая ти пак си оставаш владетелят на Ахтарат.

-  А ти си моята кралица и владетелка на сърцето ми – прекъсна я. – Няма да легна с никоя друга освен теб. Не ме интересува какво мислят хората, защото така аз смятам за правилно.

-  Аз пак ще си остана кралица и ще бъда до теб. Няма да бъда майка на детето ти, но пак ще го обичам, защото е твое.

-  Ами майката? Да не очакваш, че ще я накарам да напусне Карахама след като роди. Ще остане при детето си и ти ще гледаш как тя бавно взима място ти. Не само като майка на наследника, но и като кралица. Да забравим всичко това. Ами ти? Няма значение, че нямаме деца, стига да сме щастлива. Ти и само ти можеш да ме накараш да изпитам истинско щастие. Не ме моли да се откажа от това. Не го искам и няма да го направя.

Чак сега, докато изговаряше тези думи, се приближи. Очите на Касандра се бяха подули, а по страните й падаха сини камъчета. Съжаляваше я и едновременно с това се обвиняваше, че заради него е в това състояние. Тя рухваше. Нямаше как да не му отбегне как всеки ден част от нея умираше. Искаше, но не знаеше как да й помогне. Чувстваше се безпомощен.

-  Някой ден ще съжаляваш за това си решение.

-  Не и в този си живот.

Доближи се още малко и я целуна по челото и устните. Фест си помисли, че ще отдръпне от него, че ще му откаже, но тя се остави в прегръдките му. Една част от нея съжаляваше, заради тази си постъпка, но друга – не. Той я прегърна още по – силно и я поведе към леглото. Нежно съблече дрехите й и я положи на леглото. Наведе се над нея и зацелува лицето й гърдите й. Ръцете й се повдигнаха, обвиха шията му и го повлякоха към нея. Голото й тяло се притисна към неговото. Фест бе върху й, правеха любов, много нежно, почти незабележимо се движеше в нея. По – късно, когато и двамата вече нямаха останали сили, заспаха. Фест я държеше здраво в прегръдката си, страхувайки се да не я загуби.

Това обаче се случи!

На следващата сутрин откри, че тя си е взела багажа и заминала. Завладян от най – различни мисли, трескаво претърси стаята, докато не откри бележка. Започна да я чете:

“Обичам те, Фест, но и обичам Ахтарат. Няма нужда да повтарям разговорът ни от миналата нощ – каквото и да правим, колкото и да се опитваме, няма да имаме деца. Проблемът не е в нас, а в мен. Може би с промяната си съм загубила възможността да имам деца или още отпреди да не съм могла. Никой не знае? Знам, че за теб това не е от значение, но ако ме обичаш ще изпълниш молбата ми и ще имаш дете от някоя друга. Аз ще го приема и обичам като свое. Но ти бе прав за едно – не мога да понеса мисълта, че си с друга. Затова си тръгнах, но след като имаш вече наследник, и още ме искаш, ще се върна. Стига и ти самия да го желаеш

Надявам се да ме разбереш и простиш.

Касандра”

Кралят не можеше да повярва на думите й. Вярно, че й бе трудно, но да предприеме нещо подобно. Не вярваше и че ще желае да е с друга, но все пак го казваше. В първият миг се почувства безпомощен. Не знаеше какво може да стори, за да си я върне, за да я убеди да остане, без значение какво ще с случи в бъдеще.

Седеше на леглото, държащ в ръка писмото й, закрил лицето си с ръце. Изведнъж се съвзе, рязко стана и тръгна към помещенията на войници в двореца. Заповяда им веднага да тръгнат във всички възможни посоки, ако трябва ще претърсят цял Ахтарат, но да открият Касандра и да му кажат къде е. Всичко това трябва да бъде държано в строга тайна. Тя не бива да разбира за нея. Щом я откриеха по най – бързият начин да му съобщят къде е да не я изпускат от поглед, докато не отида там.

След това се запъти да открие Анибал и Суида. Каза им, че ще се наложи да замине и не знае кога ще се върне. Дотогава те щяха да управляват като негови регенти. Те се опитаха да го възпрат - не можеше просто така да изостави всичко. Фест обаче им отговори, че не изоставя нищо, но има нещо, което обича повече от това да бъде крал на Ахтарат. Нямаше нужда да им казва какво е то. Оставаха му само още няколко неща да свърши и се върна в кабинета си.

Не бе седял там и десет минути, когато на вратата се появи майка му, бившата кралица. Гледаше го в продължение на минута и заговори:

-  Значи е вярно, че тя си е тръгнала и ти пак ще тръгнеш по следите й.

-  И също така е вярно, че ти би предпочела да я оставя да си замине и да си намеря някоя друга, която да е родена в Ахтарат. – отговори й студено.

-  Въпреки всичките тези години тя си остана жител на сушата. Сигурно се е върнала там.

-  Не го е направила, защото в нейният свят са минали повече от сто и осемдесет години. Всичко, което има е тук.

-  Тогава защо е решила да си тръгне?

-  Защото иска да имам дете от някоя друга. – призна си той .

-  Не виждам нищо нередно в това. Един крал може да има колкото си поиска наложнички, дори баща ти си имаше няколко, но аз нямах нищо против това и не побягнах, а останах до него.

-  Може би не си го обичала достатъчно, за да постъпиш така! – отразя я краля. – Освен това, той никога не е имал дете от друга, освен теб.

Верулия се приближи до масата, на която той работеше, изгледа го студено и като държеше ръцете си скръстени пред гърдите си пак заговори:

-  И сега какво мислиш да правиш сега?

-  Ще си я върна.

-  Ами ако тя не го иска?

-  Не знам – след малко добави. - Тогава нищо няма да има значение.

-  Дори и Ахтарат?

-  Дори и Ахтарат.

Само няколко часа по – късно кралят и няколко негови придружени тръгнаха към малката къща, която имаха двамата с Касандра до тропическият остров. Това бе първото място, където щеше да отиде да я търси.

От този ден изминаха пет месеца. През това време Фест се върна в Карахама само два пъти и то за не повече от няколко дена. Липсата на съпруга му се отразяваше зле. Бе започнал да губи желанието да прави каквото и да е. Държавните дела му се струваха още по – отегчителни от преди. Отгоре на всичко имаше ново нападение от страна на каргасите на мястото известно като Връзката или като я наричаха хората от сушата - Беринговият проход. Не бе нищо особено – само около четиристотин души, без почти никаква организация в нападение.

Съвсем случайно кралят се оказа наблизо и отиде там. Не участва в битката и не даваше никакви заповеди. Стоеше настрани, в каляската си и гледаше с безразличие. Знаеше, че каргасите нямат никакъв шанс, никога не са имали, и просто не откриваше смисъл да се намесва. Остана да гледа боя, но мислите му бяха далеч. Искаше да си върне Касандра и бе готов на всичко затова. На няколко пъти бе изпадал в такова състояние, че дори бе готов да изпълни молбата й. Избираше все такива, които малко или много му напомняха на любимата му съпруга. Всичко бе наред до момента , в които трябва да се любят. През цялото време нещо вътре в него му повтаряше, че не е редно да го прави. Накрая нищо не се получаваше и той ядосан пъдеше жената. След няколко такива опита се отказа съвсем. Или щеше отново да бъде с любимата си или с никоя друга!

Бе започнал да се отчайва. Ахтарат бе прекалено голямо кралство и Касандра можеше да се скрие на хиляди, дори милиони места. Фест нямаше как да може да разбере дали тя е някъде наблизо или на другия край на света.

Накрая, преди около месец, реши да изпрати Пар да я потърси. През годините двамата с Масаника доста се привързаха един към друг. Ако имаше някой, което може да я открие – това е той. Това криеше известен риск, защото ако Касандра го видеше щеше да си отиде, но нищо друго не му хрумваше. Дълго отсъствие на верният му приятел сега го натъжаваше и изпълваше със страхове да не би нещо лошо да му се е случило. Напоследък, особено покрай сушата бе опасно място за една акула, или за която и да е риба.

Половин месец по – късно Пар се върна в новината, за която кралят копнееше толкова дълго. Беше я открил! Акулата не можеше му обясни къде се намира мястото, но било близо до Връзката. За първи път от много време Фест се почувства жив и изпълнен с надежда. Веднага заповяда на хората си да тръгнат натам. Щеше да мине време, докато стигнат, поне седмица, но това нямаше значение. Единственото важно нещо било, че тя е някъде там и той щеше да я открие.

Оставаха им само два дни път до мястото, когато се случи нещо ужасно, което направо го съсипа. Късно вечерта заповяда на хората си да спрат и да започнат да вдигат лагера. Час по – късно той вече си почиваше в палатката си. Беше ужасно уморен и тъкмо щеше да заспи, когато нищо връхлетя вътре. В първият миг не можа да разпознае какво е. Чак след като се надигна и разтърка очи осъзна, че това е морена. И то не, която и да е, а Масаника. Бе ужасно уплашена.

-  Веднага се спри и ми кажи какво става.

Тя обаче просто не можеше. Продължи да обикаля разтревожена в стаята. С големи усилия успя да разбере само няколко думи. “Каргаси”, “мъртви”, “помощ” “война”. Кой бе мъртъв? Къде бе Касандра? Дали и тя бе мъртва? Това бяха само няколко от въпросите, които мигновено се зародиха в съзнанието му.

Забравил умора и сън, побъркан от тревога, надигна целият лагер на крака. Заповяда им веднага да се приготвят за път. Когато това бе свършено нареди на няколко човека да се върнат в столицата и да съберат войската и да дойдат при Връзката. Можеше и да се окаже фалшива тревога, но той ги искаше там по възможно най – бързият начин. Самият той и останалите му хора тръгнаха към Връзката.

Оставаха съм само още десетина километра, когато кралят нареди да спрат и да оставят нещата си там. Все още двата и продължи към мястото, където ги водеше Масаника. Фест изгаряше от нетърпение да види какво има там, но се въздържа и сложи си наложи да внимава. Първоначално не му хареса особено много това, но после се зарадва, че не избърза. Бяха минали само няколко мили, когато зад едно възвишение видяха вдигнати палатки. Лагер на каргаси! Когато едва успя да спре морената да продължи към него разбра, че Касандра трябваше да бъде някъде там. Ужаси се от възможността да й се е случило с нея. Не можеха да останат тук! С голямо нежелание се върнаха в техният лагер.

В продължение на седмица Фест и хората му много старателно следваха бавното придвижването на каргаската армия. Гледаше я и се отвращаваше от тези същества. Наричаше ги така, защото след всички други те най – малко приличаха на хуманоиди. На височина достигаха два метра, с груба зеленикава кожа. Перките им бяха по – големи от тези на ахтаранците, а и имаха една допълнителна на гърба. На ръцете си и краката имаха нокти. Но може би най – голямата разлика между двата народа бе в лицата. Докато при ахтаранците то бе изразително и красиво, при каргасите то наподобяваше леко на рибешко лице. Грубо, широко, с големи очи, без коса, но с големи уши и брада от малки пипала. Между тях нямаше нищо общо! Каргасите бяха безсърдечни създания, неспособни дори да си създадат страна, с крал, които да ги управлява.

Отказа се повече да мисли за тях и започна да планува някакъв начин да измъкне любимата си. Не можеше да рискува в открито нападение. Още преди да я е достигнал щеше да е мъртва. Трябваше да я измъкне, когато врагът най – малко очакваше. Искаше да го направи още сега, но не можеше да рискува живота на хората си. Затова и очакваше идването на армията си.

По време на наблюденията си на няколко пъти Фест успя да види Касандра. Тя бе жива, но в плен. И само той бе виновен, заради това. Междувременно в главата му се заформяше план, с които можеше да я измъкне без никой да забележи, но за да го изпълни му трябваше армия, а тя се бавеше.

След още два дни армията, която толкова о очакваше, пристигна. Веднага при краля дойдоха само няколко от военачалниците, но това нямаше значение, защото другите щяха да пристигнах след около половин час. Този вечер щеше да изпълни плана си. Заповяда да му извикат всички дребни и опасни морските създания от цялата околността. Без дори да попитах да причината те бързо излязоха, за да изпълнян заповедта на владетеля си.

В следващият миг по хълмовете застанаха войници, държащи в ръка голяма раковина, цялата с дупки по черупката. Почти едновременно всеки от тях постави своята до устните си, поставиха пръсти на няколко от отворите и силно я надуха. Продължиха да го правят в продължение от няколко минути с интервали. Но това не бе звук, които можеше да чуе човек, може би някой ахтаранец, ако много си напрегнеше слуха, но дори и на него ще му е трудно. Звукът обаче се предаваше по водата и щеше да достигне до всяко живо същество в околността и то щеше да дойде.

Когато и тази работа бе свършена единственото, което оставаше е да изчакат да настъпи нощта. И тя скоро дойде...

Войните на каргасите бяха уморени от продължителното плуване. Налагаше им се да минават по по – трудно маршрути, за да избегнат контактите с ахтаранците. Вождовете искаха да навлязът дълбоко в земите им и чак тогава да ги атакуват, хващайки ги в капан. Денят отдавна си бе отишъл, лагерът разпънат и яденето - сготвено. Оставаше само да се отдадат на почивката и те точно това правеха. Никой не обърна внимание на рибите, които бавно се придвижваха из лагера. Имаше какво ли не – от няколко акули, до малки рибки. Това бяха просто един животни!

Касандра седеше в ъгъла на паланката, в които я бяха бутнали. Страхуваше се от тях. През годините бе виждала не един или двама каргаси, които Фест бе довел в столицата като пленници, но никога от толкова близо и толкова много. Знаеше, че е още жива, само заради това, че е кралица на Ахтарат, но в мига, в които се окаже ненужна ще я убият. Нямаше надежда за спасение. Не знаеше дали Масаника бе успяла да се измъкне и да доведе помощ. Карахама бе на най – малко седмица път. Да не се говори, че тя не знаеше къде се намират. Бе обречена!

За първи път от толкова месеци наред силно желаеше любимия й Фест да е при нея. Толкова много й липсваше. Спомни си как още в началото на пътуването си често с часове не можеше да спре да плаче. Една от двете жени, които я придружаваха многократно се опитваше да я убеди, че най – добре за нея ще е да се върнат. “Кралицата не можеше без своя крал. Ако продължавате така, кралице, ще се съсипете от скръб.” Така й казваше тя. Защо ли тогава не я послуша? Стигнаха чак до Връзката и тогава спряха. Това бе единственото място, където знаеше, че Фест няма да се сети да я търси. Останаха тук с хората си. Всичко бе наред, докато един ден един от охрата й не забеляза приближаването на каргаската войска. Веднага се приготвиха да се махнат оттам, но се оказа прекалено късно. Група разузнавачи ги видяха. Причакаха ги и нападнаха. Пред очите й още бе гледката на мъртвите тела на хората си след облаците от кръв. Те бяха нейни приятели и умряха заради нея. Ако не бе избягала или ако не бе отишла точно тук това никога нямаше да се случи. За пореден път се разплака.

Изведнъж усети нещо зад себе си. Бавно се обърна само и само, за да види главата на морената си да се показва изпод плата. Искаше й се за извика от радост, но се въздържа, заради охрата отпред. Прочете мислите й. Нищо смислено, но това бе речта на рибите. “Фест”, “план”, “следва ме”. Каси се обърна с гръб към нея и й направи знак да разкъса ремъците, с който я бе вързана. Бързо разтърка китки, за да не я болят толкова много и се зае с въжетата на краката си. Когато се освободи и от тях много внимателно се измъкна през отворът, които направи Масаника. Радостно я прегърна и после и Пар, които забеляза едва преди миг. Значи Фест наистина бе тук!

Пар им направи знак да го последват. Първи бе той, после Касандра и накрая Масаника. Плуваха бавно, почти до земята, за да е най – малка вероятността някой да ги види. Бяха преминали половината лагер, когато изведнъж пред тях се появи един каргас. За миг погледите им се срещнаха и Каси ужасено се дръпна назад. Преди обаче той да издаде и звук Пар мигновено го атакува и той падна на дъното, в предсмъртна агония. Това подейства като сигнал! Из целият лагер се чуха писъците на хората. Мирните животинки изведнъж се превърнаха в злобни същества, атакуващи всичко живо, до което се докоснаха. Войните бяха толкова заети да се спасяват от малките гадини, че никой не забеляза трите фигури, които бързо се отдалечаваха от лагера им.

Касандра просто не можеше да повярва, че наистина е свободна. Шокът бе толкова голям, че едва се сдържаше отново да не избухне в сълзи. Без да може да продума и думичка следваше акулата мако и единствената й мисъл бе, че се отдалечават от ужасният лагер. Едва бяха минали и второто възвишение, когато изведнъж се появи фигурата на Фест. Сега вече се разплака. Бързо отиде при него и го прегърна. Той силно я притисна към себе си и започна тихо да успокоява. Всичко щеше да е наред, веднъж щом е отново е при него. Даде знак на хората си да започнат атаката и се отдалечиха. За него битката бе свършила.

Дълго време Касандра не можеше да се успокои. Стоеше там, плачейки, сгушила се като малко дете в ръцете му, скрила глава в гърдите му. Фест нежно я галеше го главата и шепнеше нежни думи. Поведе я към лагерът им, където можеше добре да си почине. Заслужаваше го. Докато стигнаха дотам тя вече се бе успокоила напълно. Когато влязоха в палатката му и той я накара да седне и да си почине Касандра го попита:

-  Как ме откри толкова лесно, Фест?

-  Радвам се, че още помниш името ми – отвърна й саркастично, докато се наместваше на един от столовете близо до нея. - Не съм преставал да те търся от деня, в които изчезна. Пар те откри и вече бяхме минали половината път, когато попаднахме на Масаника и от нея разбрах за случилото се. Сега е мой ред да ти задам въпрос. Забрави ли даденото си обещание? Никога да не си тръгнеш. Защо ти бе да ме напускаш?

Касандра наведе виновно глава. Не бе забравила. Накрая тихо промълви.

-  Сега нещата са по – различни. В писмото си ти казах, че ще се върна чак, когато имаш наследник или скоро той ще се роди. Знам, че искаш да се върна, но няма да стане. Не и преди това!

Искаше да стане, но Фест я изпревари. Застана до нея и хвана за раменете, хващайки я в капан. Тя не опита да се освободи, но не можеше.

-  Преди да си тръгнеш говорихме затова и знаеш мнението ми. Опитах се да изпълня молбата ти, повярвай ми, опитах, но не можах.! Нито една от онази жени, с които исках да бъда, дори и много да приличаха да теб, не бяха ти. Ако има някоя, с която искам да съм това си само ти.

-  Лъжеш – бе затворила очи, за да не го гледа. - Знам, че лъжеш. Говориш това само защото искаш да се върна при теб.

-  Да, искам да се върнеш, но не те лъже. Никога не съм те лъгал и отлично го знаеш. Кажи ми какво искаш и ще го изпълня?

-  Искам краля да има наследник! – извика му в яростта си.

-  Само това ли? Тогава нека краля да е друг. Само една твоя дума и ще се откажа от короната. Аз ще имам наследник, независимо дали детето е мое или на някой друг. Всичките ти опити да ме накараш да избера някоя друга са безполезни. Или някой ден ще имам дете от теб или въобще няма да имам деца! Нищо няма накара да си променя мнението.

Няколко минути никой не продума и думичка. Касандра се бе успокоила и сега го гледаше в очите.

-  Нямам никаква представя как да те убедя, че грешиш.

-  Може би трябва просто да се откажеш да опитваш. – усмихна й се.

-  Липсваше ми – прегърна го, поставяйки глава на рамото му. – Нямаш си представа колко много ми липсваше.

-  О мисля, че имам. – продължи весело Фест, притискайки я толкова силно към себе си, все едно нямаше намерение някога да я пусне. – Толкова много, колкото и ти на мен.

В следващия миг устните й потърсиха неговите, докато накрая не се сляха в дълга и страстна целувка. Притиснаха се един до друг с такава любов, с такава нежност, че забравиха за всичко наоколо. Забравиха за дългите месеци раздяла, забравиха каргасите, Карахама и Ахтарат, забравиха дори кои са те самите. Нищо друго нямаше значение освен, че са заедно.

Няколко дни по – късно се върнаха в столицата, където продължиха живота си, там, откъдето той ги бе разделил. Всичко си бе същото като някога, освен тяхната любов. През раздялата си бяха открили, че не могат един без друг и сега това ги сближи повече откогато и да е било. Те си принадлежаха едни другиму и нямаше смисъл да се опитват да се разделят. Просто бе невъзможно!

Една година по – късно Касандра отново бе бременна. Радваше се, но повече се боеше. Боеше се от нова загуба. Фест също се притесняваше, но не толкова за детето, колкото за нея. По цял ден бе покрай нея и не спираше да я пита дали има нужда от нещо. Това я радваше, но и понякога досаждаше.  Чувстваше се както, когато бе загубила зрението си. Разбираше как се чувства, но в такива моменти го молеше да я остави намира.

Не можеше да понася да седи по цял ден в стаята си или изобщо в двореца и затова излизаше. Разбира си винаги я придружаваше някой я кралят, я сестра му или просто някоя от прислужничките й. Отиваха в парка, където кралицата си почиваше, заобиколена от красота му. Заслужаваше да си почива и да се радва. И защо не? Вече осем месеца всичко бе наред. Чувстваше се добре, а и самото дете също. Така й се искаше всичко да свърши добре, но още бе рано. 

Две седмици преди да дойде времето да ражда започнаха първите контракции. За щастие тогава се намираше в двореца и веднага заповяда да повикат лекар. Самата тя, подпомагана от една прислужница, се излегна на леглото. Изпитваше огромен страх. Чувстваше, че има нещо нередно, нещо лошо щеше да се случи. Бе твърде рано да ражда. Скоро болката се засили до такава степен, че не можеше да мисли за абсолютно нищо.

Повече от пет часа Фест седеше пред стаята и очакваше да разбере какво стана вътре. Можеше да чуе виковете на любимата си, но не му позволяваха да влезе. Не можеше да направи нищо друго, освен да седи отпред и да трепне в очакване. Плуваше напред назад, докато не му останаха сили. Откъм стаята се чу поредният силен вик и след това плач на бебе. Кралят се спря и се загледа, изпълнен с вълнение, към вратата. Измина поне минута преди вратата да се отвори и оттам да се покажа жена, държаща в ръце малко вързопче. Усмихна се и каза:

-  Момиченце е, господарю. Здраво и красиво момиченце.

Внимателно му подаде бебето. Фест не можеше да повярва на очите си. Тя бе толкова мъничка и същевременно толкова красива. Спомни си за силното желание на любимата си да имат дете. И най -  накрая това се случи. Касандра! Искаше да я види, но отново бяха затворили вратата. Можеше да чуе напрегнатият глас на доктора и жените. Нещо се случваше вътре и той не знаеше какво. Мина дълго време. Бебето бе започнало да плаче, но той го успокои и сега спеше.

Накрая вратата отново се отвори. Беше докторът. Щом видя кралят той се поклони и с уморен глас заговори:

-  В началото раждането започна нормално, но не след дълго се появиха затруднения. Бебето не бе в правилна позиция, за да се роди. Успяхме да го обърнем, но много трудно. Сам виждате обаче, че то се роди и е напълно нормално.

-  Тогава какъв е проблемът? – попита притеснено Фест.

-  Съпругата ви не спираше да кърви. Явно някоя вена се е разкъсала. Не съм много сигурен. Трудно, но успяхме да го спрем. Тя обаче загуби много кръв, прекалено много кръв. В момента си почива, но е много зле. Шансовете й са малки. Направихме всичко възможно. Сега всичко зависи от нея и волята й да остане силна.

Фест не можеше да каже нищо. Гледаше към бебето и не искаше да повярва, че любимата му щеше да умре, давайки живот на детето им. Предпочиташе изобщо да не бе забременявала. Не бе готов да плати тази цена. Влезе и залата, където Касандра безпомощно лежеше. Наблизо имаше малки облачета кръв, които скоро щяха да изчезнат. Не им обърна внимание. Седна до леглото й и нежно погали лицето й. Можеше да прочете страданието в него. Мина дълго време преди да се осъзнае, че плаче и все още държи малката в ръце. Извика една прислужничка да се погрижи за нея и остана там. Касандра щеше да се бори. Знаеше, че няма да се предаде, точно сега, когато имаха всичко, за което някога бяха мечтали.

Изминаха четири дни, през които кралят не напусна стаята й. Понякога тя спеше спокойно, друг път започваше да се върти на различно страни. Докторът обясни с това, че организмът й се бори. Това значеше, че шансовете й са станали малко по- големи. Дори и да искаше Фест не можеше да се отдели от нея. Не искаше дори да вижда дъщеричката си. Обичаше я още от мигът, в който я видя, но не можеше да престане да мисли, че ако не бе тя сега Касандра щеше да е добре.

Сутринта на четвъртият ден Каси се събуди. Още преди да отвори очи прошепна:

-  Детето...

Спящият наблизо Фест веднага се събуди. Отиде при нея и радостно й каза:

-  Живо е. Имаме си прекрасна дъщеричка.

-  Живо е.... живо. – радостно каза, миг преди отново да заспи.

През следващите дни се чувстваше все по – добре. Все още бе прекалено слаба да стане от леглото, но това не можеше да махне усмивката от лицето й. Беше наредила да й доведат детето и сега не искаше да се раздели с нея. Решиха да я нарекат Мирико, защото тя наистина си бе едно чудо. Тяхното чудо!

Касандра тъкмо кърмеше мъничето, нищо, че бе още слаба не позволяваше на някоя дойка да върши това вместо нея, когато в стаята влезе Фест. Държеше нещо в ръцете си, но тя можеше да види какво е то.

-  Как са моите принцеси? – попита, приближавайки се.

-  Опитва се да ми вземе всичките сили.

-  Не бива да й го позволява. Имам подарък за теб. Нещо, което да ти напомня за миналото и да те подсеща за бъдеще.

С тези думи той й показа това, което държеше зад себе си. Беше красив пясъчен часовник, но вместо пясък имаше малки сини камъчета. Жената го взе и го разгледа по – добре, но не можеше да разбере смисъла  му.

-  Не разбирам. – каза накрая.

-  Това са сълзи. Всичките твои сълзи през годините. Но повече няма да има. Всеки път щом гледаш как сълзите бавно падат една след друга си спомняй за всичко, което трябваше да преживеем, за да стигнем до тук и ще се усмихни, защото ще знаеш, че те са част от миналото. От този ден нататък нищо лошо няма да ни се случи.

-  И загърбвайки миналото ще мога спокойно да гледам в бъдещето. – досети се сама.

-  Да.

Подаръкът можеше и да не е нищо особено, но имаше голямо значение за Касандра. Фест бе прав – край на тъгата и сълзите. Време бе да отвори нова страница от живота й. Прегърна го със свободната си ръка и го целуна. Мъничето се размърда и ги накара да се откъснат един от друг, за да го погледнат. И двамата едновременно се усмихнаха. Бяха щастливи и нищо друго нямаше значение!

Мина време. Касандра бавно се възстановяваше. След три седмици дори можеше да излиза навън, на гърба на мантия, заедно с Олеро, които бе назначен за капитан на нейната охрана. На седемнайсет той се бе превърнал в едни чудесен младеж. Това обаче не развали приятелството им. И дори повече – чувстваше го като по – малко братче. На кралицата й харесваше, когато можеше да ходи в градината и да гледа как младежа си играеше с малката принцеса. Когато с тях бе и Фест се чувстваше като най – щастливата жена на света. Какво повече можеше да желае?