Маракадерис

В тайнствени, непознати джунгли се крие огромно зло, стремящо се да унищожи човечеството. Преди обаче то да бъде напълно свободно, и да се плъзне по света разрушавайки го, трябва да се справи със създателите си. Само един човек – Избрания - може да спаси хората и да ги освободи от изолацията им. Дали обаче той ще дойде навреме? Дали няма да стане прекалено късно за жителите на Маракадерис.

 

Преди години, когато съм била само на годинка родителите ми починали. Никой така и не можеше да ми каже как точно. Не бяха открили телата им, но щом не се бяха завърнали след толкова дълго време най – вероятно са мъртви. Без да имам други живи роднини или поне такива не знам за такива бях отгледана от моя кръстник и най – добър приятел Кантое Сетни. Това е единственото нещо, което знам за миналото си. Името ми е Рен Мейнсън, двайсет и четири годишна млада жена, бъдещ преуспял престъпник. Последната дума е малко преувеличена, на погледнато отстрани е точно така. Аз просто взимам това, от което се нуждая, от хората, които го имат в излишък. Имам дълга, права светло руса коса, която винаги дължах спусната, а очите са с необичаен, но и доста красив сиво – кафеникав цвят.

Като ме погледне човек спокойно може да каже, че съм съвсем обикновена, но в действителност имаше две неща, които малко ме различаваха от другите. Едното бяха ушите ми – леко издължени в краищата си по рождение. И другото бе един мой рожден белег на рамото на дясната ми ръка, представляващ две линии поставени една върху друга. Едната успоредно на дължината на рамото ми винаги ми е напомняла на нокът на животно. Другият над него приличаше на вежда на човек, малко по – дебела от вътрешната част. Не знам какво знаеше този знак, но щом го видя ме обхваща предчувствието, че е свързан с бъдещето ми.

През целия си живот се опитвам да открия нещо, което да ми помогне да разбера нещо за загиналите си родители. Дори не знам как точно са изглеждали, като изключим, даденото от наставника ми, описание. Единствената ми връзка с миналото са два малки бели камъни, които пазя в една торбичка на шията си. Това бе последното и единствено нещо, което притежавам от тях. Много път съм се чудила защо ли са ми ги дали и защо просто да не си изхвърля, но така и не го направих. Винаги ме бе възпирало предчувствието, че те са тайната към миналото, за което толкова много копнея.

Целия си живот съм го прекарала при Кантое. Той бе едър човек, бивш войник, един от най - добрите. От десетилетия обаче нямаше войни и нямаше нужда и от него. Затова още от тогава се заловил с група бандити и не след дълго им станал и главатар. Дори и след като са ме оставили да живея при него, не се отказал от тези си занимания. Бях отгледана сред тези хора и ги обичах като семейството, което никога не бях имала. Те също не ме приемаха като една жена, която само ще им се пречка в краката, а като боен другар, на когото могат да разчитат в някое сражение. Не, че това се случваше кой знае колко често. И защо да не ми приемаха като равна на тях? През целия си живот бях обучавана да се катеря, да преследвам, да поставяне на капани, да се бия с най - различни оръжия и дори да убивам. За щастие последното никога досега не ми се бе налагало. Общо заето той ме учеше на всичко необходимо, за да оцелея в една сурова среда. Какво ли обаче бе толкова суровото на Хеланка? Независимо от всичко, благодарение на неговото обучение, когато бях само на десет години вече можеш да оцелявам по – добре и от някой по – неопитен войн.

С течение на времето пораснах и започнах да се интересувам от още много и най – различни неща като например история. Тайните на миналото, на онова, което остана неизвестно за нас винаги са ме влечеше. Понякога през януари групата ни се разделяше двамата с Кантое отивахме в една стара ловджийска хижа и живеехме там или в едни хан в близкото градче. Често го посещавах. Обичах да слушам митовете и легендите, които се разпространяваха наоколо. Можех да седя по цял ден на някое място и да слушам историите на някой старец за чудовища, скрити съкровища или изчезнали земи. Мечтаех си как някой ден ще отида да непознато място и ще открия някое голямо съкровище.

Каквито и интереси да имах, с каквото и да се забавлявах всеки ден прекарвах по няколко часа, или се бе случвало цели дни с Кантое в гората. Далеч от целия свят там трябваше да се справяме сами. Не взимахме нищо друго със себе си, освен одеяла и някакво оръжие. Водата и храната си я набавяхме сами. Това винаги ми е доставяло някакво удоволствие защото само тогава се чувствах свободна да правя каквото си поискам, без да се притеснявам какво мислят другите затова.

Една събота вечер, след като се бяхме навечеряли със заек, което сама залових двамата с наставника ми седяхме мълчаливи около огъня. Аз разглеждах кожената торбичка на врата си, когато изведнъж се обърнах към приятеля си:

-   Разкажи ми нещо за родителите ми? – помолих, без да отмествам поглед от камъните

-   Не ти ли омръзна да ти повтарям едно и също нещо всеки път?

-   Не.

-   Добре тогава. – замлъкна за момент - Често казано, не ги познавам много добре. Бяхме се виждали само няколко пъти и то чак, когато майката вече бе бременна с теб. Те искаха да им обещая да се грижа за теб, ако нещо им се случи и аз се заклех да го направя. Бяха те оставили при мен за няколко дена, защото трябвало да извършат някакво пътуване. За нещастие тогава загинаха и ме оставиха на грижите ми. Нещо повече не мога да ти кажа.

Аз обаче имах чувството, че нещо премълчава. Винаги бе така, когато ми говореше за тях. Нещо, което не искаше да ми каже! Нямаше смисъл да се опитвам да измъкна нещо повече от него – твърде добре го познавам, за да знам, че нямаше нищо да постигна.

-   Как изглеждаха те? – продължих като малко отклони темата

-   Майка ти бе точно като теб – същия цвят на очите и косите. Същият неуморим дух като едно момиче Скитник. – така обичаше да ме нарича понякога - И двамата наистина много биха се гордели с теб! – накрая ме увери той.

През целия ден, както по време на разговора ни усещах, че нещо доста го натъжаваше. Едно от нещата, които той ме научи бе да разпознавам чувствата на хората и точно сега знаеш, че имаше нещо, което той искаше да сподели с мен. Може би нещо свързано с родителите ми?

-   Предполагам. – просто се съгласих, като прибрах торбичката под дрехата си и се вгледах в огъня

Известно време и двамата мълчахме и се вслушвахме в звуците на нощта. Сега бе времето на нощните създания! Навсякъде около нас се чуваше тихата любовна песен на щурците, а в далечината една сова търсеше своята нова жертва. Най – вероятно някоя мишка или малка птичка.

Не бяха минали и двайсет минути, когато изведнъж чух гласа на Кантое, беше тих и сериозен:

-   Излъгах те за едно нещо, Рен. – мигновено се обърнах с лице към него – Родителите ти дойдоха при мен само веднъж и това бе малко преди те да умрат. Оставиха за теб камъните, окачени сега на шията, но на мен дадоха още нещо. Трябваше да ти го дам чак, когато си достатъчно пораснала и бе знаеш как да се пазиш сама. Те поискаха от мен да те науча на всичко, което знам и аз го сторих. Сега е време да получиш техния подарък за теб! – извади нещо от един от джобовете си на якето, беше някакъв лист – Не знам защо ми я оставиха, но аз трябва да изпълня обещанието си. – бавно ми го подаде

Листът се оказа стара карта, която показваше пътя към някакво странно място означено само с хикс, ни име, ни някакъв знак определяше кое е то и къде се намира. Началото на пътя започваше от една река. После продължаваше към нищото, преминаваше през нещо като планина и не след дълго свършваше при знака.

Бях доста сърдита на Кантое, че досега изобщо не е споменавал за нея. В момента обаче по – важно бе това, че вече имам нещо, което може да ми помогне да открия нещо за миналото си. Без да продумам и думичка огледах внимателно картата. От някъде ми бе познато всичко това, не от някой учебник или книга. Просто го знаеш! Вътре в себе си знаеш, че трябва да открия коя е тази река и какво се намира на това място.

-   Вече си решена да откриеш коя е реката нали. – това изобщо не звучеше като въпрос, а по скоро като решение – Аз идвам с теб, където и да се намира това! – съобщи ми той, в погледа му усещах решителност

-   Знам. Но не знам откъде да започна.

-   Аз знам.

-   Какво? – за малко не подскочих от мястото си

-   Родителите ти знаеха, че трябва да отидеш някой ден тях, със или без тях. Затова ми дадоха тази карта и ми казаха къде мога да открия тази река. Никога не съм ходил толкова далеч от тези земи, но помня думите все едно бе вчера, когато те подробно ми обясниха местонахождението й. Не ми казаха какво има там и какво може да очаквам да открия там.

-   Трябва да тръгнем веднага натам. Още от утре.

-   Не бързай чак толкова, момиче Скитник. Ще ни бъде нужно време, за да се приготвим затова дълго пътуване. Може би не утре, но много скоро ще заминем и ще отидем там.

Той направи безгрижен знак с ръка, което означаваше, че повече няма да разговаряме. Дори и да се опитвах нямах да имам никакъв успех. Такъв си беше Кантое – твърд и непоколебим като скала. Веднъж да си научи нещо нищо не можеше да промени решението му.

След тези му думи се завих с одеялото си и дълго време гледах картата. Изглеждаше доста стара, но не се й учудвам, след като повече от двайсет години е седяла някъде скрита и е очаквала да я получа. В продължението на толкова години съм се надявала да получа нещо такова – малък знак, които да ми даде надежда да продължа да търся миналото си. Аз щях да открия това място!

Това бе последната ми мисъл преди съня да вземе власт над мен и да заспа. Едно обещание, от което нямах намерение да се откажа, никога. Още докато изказвах тези думи осъзнавах, че проблемите вече се раждаха, но аз смятах да ги преодолея, независимо от всичко.

Още на другия ден се върнахме в града и започнахме приготовленията за дългото пътуване. Бяха ми необходими няколко дена, но накрая всичко бе готово и ние бяхме готови да тръгваме. Рано на другия ден щяхме да тръгнем. Тези дни бяха ужасни за мен. През цялото време се притеснявах. Не можеш да ям и спя от вълнение.

Тази вечер също не ми се спеше и останах долу в хана, докато Кантое сигурно вече спеше. Тогава при мен дойде Ториан Куон – приятеля ми, или по – скоро любим. На двайсет и четири той имаше черна коса и светли, пъстри очи, на вид изглеждаше доста добре, нито бе много слаб, нито много едър. Той беше един от младите разбойници в групата ни, които ме харесваха. Всички си имаха и добре и лоши черти, но никой от тях не харесваш достатъчно, че да му позволя да ме ухажва. Всяко едно нещо, обаче си имаше своето изключение. Той бе моето.

От няколко дни изобщо не се бяхме чували и явно се бе притеснил за мен. Накрая, след като разпитал няколко човека разбрал какво съм намислила и веднага дошъл тук.

-   Рен. Какво правиш тук?– попита той, като се доближи да мен

-   Ториан! Изобщо не разбрах, че си тук. – и наистина си бе така – Напоследък имах много работа Малко е трудно за обяснение.

Опитах се да му се извиня, но май нямаше никакъв ефект. Той се доближи до мен, целуна ме и застанал клекнал до мен.

-   Тревожих се за теб. Напоследък изобщо не се виждаме, а през почивните дни ти винаги си заета с онзи бивш воин и тъпите му тренировки. Изобщо не отделяш никакво време за себе си, за нас.

-   Не обиждай Кантое! – възразих, поглеждайки го с най – студения си поглед

-   Извинявай, той е наш водач и го уважавам, но съм прав! Обичам те, но не искам да бъдем разделяни от разни глупости като онези камъни, които постоянно носиш. Защо въобще го правиш? – чудеше се той

През цялото време на разговора ни Ториан държеше ръцете ми, а накрая, когато спомена за камъните ме докосна нежно по бузата ми. Това ми хареса, но думите му ме обидиха толкова много, че въобще не обърнах внимание на това. Отдръпнах от него и с бързи движения махнах ръката му от лицето ми.

-   Не би позволявам да ме обиждаш по такъв начин. Ако си дошъл само за това по добре си тръгни и не се връщай повече. Не искам да те виждам повече! – извиках му

 Личеше си, че не иска да го направи, ни нямаше друг избор. Изпитвам някакви чувства към него, дори май го обичам, но това не значи, че трябва да понасям да се държи така с мен и всичките ми скъпи неща. Минута след като го видях да си тръгва от хана отидох в стаята си и се опитах да поспя.

Не можах веднага да заспя. Причината не бе в Ториан. Та той бе просто един най - обикновен мъж – не си заслужаваше да се тревожа, заради него. Тялото ми се нуждаеше от почивка, но в съзнанието ми се събудиха хиляди въпроси, какво ли ме очаква там, дали изобщо имаше смисъл да ходя до едно, на което дори не знам името, в търсене на едно минало, което никога няма да мога да си върна. Мисля, че да!

Спомних си един от разказите, които бях чула от един старец, които твърдеше, че познавал човек, които е отишъл в далечна страна. Тази човек пътувал през непознати досега земи. Там растенията били различни от тези, на които се свикнали ние. Човек една можел да си проправи път през буйната растителност. Имало цветя с най – различна големина и украса. Имало растения, които живеели върху другите и такива, които изглеждали като дебели зелени змии по дърветата.

 Първо човекът пътувал по една голяма река, а после по едно от нейните разклонения. Не бил навлязъл много навътре, когато се върнал, заради заплашителните виковете на странни животни, навсякъде около него. Това били животни, който никой не можел да види, но всички се страхували от тях. Дори местните не смеели да приближат тази част от джунглата, за да не попаднат на някое от тези същества.

В историята нямаше много подробности около местонахождението на мястото, но поне в разклонението съвпадаше. Колко реки, обаче имат разклонения? Хиляди? Милиони? Всички имат! Възможността дори мястото, където трябва да отидем с Кантое да се намира на стотици километри от там.

Рано на сутринта тръгнахме на югозапад. Нямаше как да знам дали това наистина е вярната посока, но имах пълно доверие в приятеля си. Едно от първите неща, които си набавихме за пътуването бяха два коня. Трябва да си призная, че той имаше вкус към купуването на каквото и да е. Пред мен седяха два силни, великолепни животни, които без проблем щяха да издържат дългото пътуване. Друго бе малко дрехи, храна, оръжие и разни други дребни глупости, без които не можеше да тръгнем

Очаквах пътуването да е доста дълго и изморително, но след като вече минала четири месеци започнах да се съмнявам, че някога изобщо ще стигнем там. Губех търпение, но не споменах нищо пред Кантое. Нито веднъж, дори за миг не го видях да се съмнява в пътя и аз го следвах.

Гледах как пейзажите около мен се променяха и се чудих какво ли ни очакваше там. Единственото, което имах бе картата. Но колко тайни се криеха в нея? Цял един свят, за които не знаех нищо, но исках да разбера всичко. Дали въобще имаше нещо там или накрая щях да разбера, че всичко е било напразно? Ако бе така, защо въобще предприехме това пътуване?

Най – накрая стигнахме до една голяма река, петата, която преминавахме, но този път Кантое каза, че това е реката, по която трябваше да тръгнем. Обля ме върна от радост и нетърпение. Вече бе прекалено късно и решихме да открием някой хан и да пренощуваме там. На сутринта щяхме да открием някой, които да ни откара да мястото, накъдето си бяхме запътили. Къде бе това? Никой не знаеше!

След около час езда попаднахме на малко пристанище с няколко кораба. Там имаше и няколко хана. Отседнахме в едни от тях. Не бе нещо особено, но нито един от двама ни бе капризен. Щом имаше удобно легло и нещо топло за хапване ни устройваше напълно. Почти бях забравила какво е усещането да спиш на легло. Беше толкова приятно, че дори не разбрах кога съм заспала.

Останахме тук само за една нощ, на следващия ден щяхме да потеглим с кораба на един стар моряк на име Мантъл. Той добре познавал района и можел да ни заведе до мястото, където ни трябваше. Освен него с нас щяха да дойдат и петима мъже, които да ни помогнат при преминаването през джунглата.

Вече пети ден плавахме по течението на реката, която, както разбрах, местните наричат Кайку. Стори ми се доста странно име, но не успях да разбера какво означава то. Скоро щяхме достигнем малката рекичка, по която щяхме да тръгнем.

През по – голямата част от деня, когато нямаше какво да правя се взирах в гъстата гора. Наоколо нямаше нищо друго освен гъста растителност и малко животни. Нещо което може да породи особен страх у човек. Според картата от родителите ми до мястото, където трябваше да слезем имаше малко повече от два дена плаване на нагоре. Това е едно тайнствено място, изпълнено с невиждана досега красота. Непокътнато от човек тази джунгла крие доста добре тайните си, но аз ще открие поне една от нея. Какво ли ме очакваше там? Част от мен изпитваше някакъв страх от това място. Колкото и да е това бе място, забравено от времето – никой не знае какво има там! От друга страна тази известност само събуждаше любопитството ми и аз го следвах. Вече съм решила да отида там и ще го направя.

Бях застанала не много далеч от Мантъл и гледах към растителността, когато го чух да се обръща към мен:

-   За какво ви е с Кантое Сетни да идване на най – опасното място на света, горите на Кайку? – обърна се с лице към мен

Явно бе, че е доста любопитен, но нямаше да му разкрия нищо.

-   Това не те интересува. – студено му отвърнах

-   Така е, но просто се чудех за какво ви е да идвате при драците. – отговори ми той, като обърна лице напред

-   Какво знаеш за тези същества? – позаинтересувах се

-   Наричаме ги драци, но никой не знае истинското им име, или пък иска да го разбере. Случвало ми се е веднъж да минавам оттук и никога няма да го забравя. Бе преди около петнайсет години. – започна той - Не помня защо, но се наложи да мина оттук тъкмо слънцето залязваше, когато от гората започнаха да се чувал странни, пронизващи душата звуци – тръпки да те побият. Човек не може с нищо да се опишат, но веднъж чуе ли ги човек никога няма да ги забрави. Лично аз не съм виждал създанията, които обитават това място, но съм чувал от селата наблизо, че това са страшни черни същества, демони. Можеш да ги видиш само ако те пожелаят или миг преди да те убият. Никой не се осмелява да пристъпи към тези места, а сега вие го направите доброволно. – накрая се почуди той

Без да му обръщам повече внимание отново се обърнах към тропическата джунгла и се замислих за загадъчните “демони”. Не можеш да разчитам на нищо друго освен историйките на хората, но и те може да са грешни. Общо взето те са една загадка. Досетих се онази история на стареца и това само ме убеди, че наистина отиваме на това ужасно място. Можеше само да се надявам, че няма да се бия с някое от тях.

Колкото повече навлизахме навътре в тази неизвестна земя толкова повече започвах да се чувствам добре. Не знам защо, но тук отново усещам свободата, която иначе изпитвам само, когато съм в горите на Хеланка. Това непозната място, където може да оцелееш само ако разчиташ на собствените си способности ме караше да се успокоя. За един кратък миг не се притеснява за нищо и се наслаждавах на тази свобода. Тук си бях като у дома.

Най – накрая пристигнахме на точното място, където трябваше да слезем. Ако картата бе точно щеше да ни трябва малко повече от седмица, за да стигнем до точното място, но без да знам какъв е терена можеше би ще ни е необходимо повече време. Не бързах за никъде! Моята цел е отбелязаното място на картата, колкото и време да ми е нужно за това.

Взехме всичко необходимо за прехода ни в гората и тръгнахме. Само Мантел остана на кораба, ако оцелеем ще се върне след четири седмици да ни прибере. Най – отпред ни водеше човек на име Страй – местен жител и опитен водач. Неговата работа бе, с помощта на едно мачете да ни проправя път, като се стараеше той да е възможно най – безопасен. Веднага след него бяхме Кантое и аз, следвани от другите мъже. Всички до едни бяхме въоръжени с различни по вид оръжия от револвери, до различни на големина ножове. Кантое бе предпочел да си вземе и своя меч. Изглеждаше ми доста стар, докато го гледах на гърба на приятеля си, но знам, че е доста остър и опасен. Не знам защо му беше, но щом искаше да го вземе нямах нищо против.

Първият ни ден мина добре. Не видяхме нито някакви страшни животни, нито каквито и да е други. Наоколо се чуваха птици и насекоми, но с настъпването на нощта всичко заглъхна. Бяхме спрели за кратко по обяд, само за да хапнем и после продължихме пътя си. Малко преди да се стъмни Страй откри подходящо място за нощувка. Навечеряхме се около огъня и всички си легнахме да спим и изключение на един от хората на Страй, който трябваше да пази.

Не можеш да си затворя очите! Имах чувството, че наблизо има нещо или някой в тъмнината на джунглата, който ни наблюдава. По едно време чух смразяващ вик в далечината. За първи път в живота си чувах нещо подобно. Може би това бе същия за който Мантъл ми разказа, но нямаше как да бъде сигурна. Около нас имаше гъста мъгла и човек можеше да вижда само на около шест метра от себе си. Не след дълго заспях.

Бях се обърнала с гръб към останалите и гледах към дърветата. Изведнъж се събудих от ръката на Кантое върху рамото си. През годините той ме беше будил стотици пъти и аз се бух научила само от едно докосване да разбирам какво чувства. Сега се безпокоеше за него. Погледът му сочеше към дърветата и аз също погледнах натам. Не ми беше нужно много време, за да видя силуета на нещо огромно да се появява в края на мъглата. Не можеш да видя точно как изглеждаше това същество. Някаква сянка в нощта, нищо повече, нищо по – малко. Повървя малко след дърветата на два крака, а после на четири. Изведнъж спря. Тогава осъзнах, че гледа право към мен. Цялата настръхнах при вида на това същество. Въпреки това запазих самоконтрол и бавно сложих ръка на пистолета си.

Съществото изобщо не помръдна, така и ние. В следващия момент забелязах появата на още една сянка, подобно на първата. След това още една и още една. Те просто бяха замръзнали, неподвижни с блестящи в тъмното очи. Не знаеш как да си обясня поведението им, освен ако не чакаха да разберат какво ще направя. Чувах някакво мърморене от тяхна страна – не думи, но все пак нещо. Наоколо имаше още! Потайните обитатели на джунглата ни бяха открили и сега се събираха.

Усещах как кръвта ми започна да пулсира във вените ми, толкова бързо колкото и мислите ми. Чувствах как цялото ми лице пламни. На пръв поглед можехме с Кантое и другите да се справил срещу съществата, но се събираха още и щяхме да загубим. Трябваше да направя нещо, но какво.

В този момент мъжът, който трябваше да наблюдава видя съществата и с викове събуди останалите.

Сенките ни нападнаха!

Вече нямаше време за губене. Още преди да стана извадих оръжието си и започнах да стрелям по тях. Това обаче само ги задържаше за много кратко време. За първи път виждах животно което след множество изстрели, главно в главата изглеждаше така, все едно нищо му няма. Останалите също вече бяха станали и се опитваха да се защита. Чудовищата обаче се оказаха твърде силни. За по – малко от минути всички освен мен и Кантое бяха мъртви.

С поглед се огледах наоколо, за да потърся приятеля си. Едно от чудовищата му се бе нахвърлило, но той реагира навреме. Кантое дръпна главата си точно навреме назад, за да не бъде откъсната от раменете му. После ритна с крак по нападателя си и го захвърли на няколко крачки назад. Искаше ми се да се намеся и да му помогна, но можеше да нараня и самия него. Отказах се. Седях настрана, свита като за скок и ги наблюдавах. Тогава едно друго същество се нахвърли върху мен аз обаче го усетих навреме и извадих ножа, които държах на колана си. Наръгах го два пъти, но то бе надви и паднах на земята. Ножът ми бе останал забит в тялото на съществото. То тъкмо ще да ме атакува, но изведнъж пред мен се появи Кантое и ме защити. Посрещна атаката му и я отби, но силата на напора го събори на земята. Съществото се нахвърли отгоре му, но той все още държеше меча си в ръка и го прокара между тях двамата като защита срещу атаките на съществото. Кантое бе най – силния мъж, който някога съм познавала и може би някога ще познавам, но не можеше да се справи сам срещу чудовището. Личеше си, че бе започнал да губи силите си.

Изпълнена с ярост се нахвърлих върху съществото използвайки по – късият си нож. Опитвах се да освободя приятеля си от създанието, но не успявах. Тогава едно друго ме хвана отзад и ме издърпа по – далеч от него. Съдра ме по рамото! Сега обаче бях строполясана на земята, обезоръжена и безпомощна.

Едва се изправих на колене, когато почувствах силно парене на гърдите си. Същото, като че ли изгарях от огнен пламък. В първия момент си помислих, че съм се подпалила от огъня наблизо, но по дрехите ми нямаше никакви пламъци. Изобщо нищо, освен … Пръстите ми трепнаха, когато напипах малката кожена торбичка с белите камъни. Топлината идваше от тях! Те ме изгаряха. Без да мисля я извадих. Инстинктивно изтърсих светещите камъни в дланта на ръката си и ги стиснах в шепа. Имаше нещо в тях, но просто не можеш да си го обясня. Не бе възможно това да се случваше, но знаеш, че н сънувам. Чувствах как сенките ме наблюдаваха и можеха всеки момент да ме нападнах ако не бе Кантое, който да ме предпазва със своя меч. По някакъв начин се бе освободил от лапите на онова същество и сега седеше срещу мен.

Протегнах ръка напред и открехнах длан. Те мигновено избухнаха в светлина, замайваща и ужасяваща. Искаше ми се да ги пусна, но не можеш. Не знам как да обясня всичко това, то просто стана! Светлината се разпростираше и събираше като живо същество. Тогава видях как съществата, което я нападна се отдръпна. Може би това бе намина ни да се спасим. Само с мисъл изпратих светлината шеметно напред към него. То се блъсна в съществото. Обви го! Огънят бе навсякъде, горейки и поглъщайки звяра. После се запъти и към другите същества. Събра се на едно място като студен огън и се излъчи напред на тънки ленти. Аз само я командвах с протегната напред ръка! Чудовищата умираха, докато ги гледах как експлодират едно след друго. Единственото което остана от тях бе купчина от прах, която се разпиля от появилия се ветрец. Те изчезнаха така бързо, като че ли никога не са били там. Звуците, които чувах досега замряха. Виждах само фигурата на Кантое на не повече от два метра от мен. Затворих плътно пръсти и се отдръпнах ръката си.

По – далечните същества бяха избягали, за да не бъдат унищожени от лъчите. Инстинктивно усещах, че е така. Каквото и да представляват те знаеха нещо за магията на тези камъни. Магия ли? Само с това можеше да опиша случилото се само преди миг. Тогава усетих учудения поглед на приятеля си. И той като мен нямаше никаква представа как е възможно станалото. Плъзнах обратно камъните в калъфа и го мушнах обратно под дрехата си. Нощта бе тиха и спокойно. В мъглата нямаше никакво движение. Създанията, който обитаваха това място бяха отишли да търсят по – лесна плячка. Обърнах се с лице към приятеля си и просто го попитах:

-   Какво стана?

-   На този въпрос можеш да си отговорих само ти. – отвърна ми спокойно той

-   Това можеше да бъде само някаква магия, но магията не съществува. – опитвах се сама да си отговоря, но дори не бях сигурна в думите си

-   Ами ако е истинска? – погледна ме въпросително - Мисля, че като стигнем до целта на пътуването си ще разберем истината за всичко това.

-   Защо ли са ми дали тези камъни? – почудих се, без да очаквам отговор

-   Сигурно, за да те защитава по време на пътуването ни.

Не се бях замисляла за тази възможност, но това бе най – правдоподобната възможност. Ако са предполагали, че ще искам да открия мястото с “Х” то тогава ще се постараят да стигна до там. Сигурно това ме целта на тяхната сила. Нямаше как да бъда съвсем сигурна.

Без да си казваме нищо повече, но не спрях да мисля за камъните си. Кантое имаше множество леки рани по цялото си тяло. Аз ги измих и го превързах, като използвах малкото бинтове, които носихме със себе си. Те обаче не ми стигнаха. Наложи се да използвам й парчета плат от други дрехи, които имах в раницата си. На няколко места раните му бяха по – дълбоки и се наложи да го зашивам. Кантое ме бе научил как да го правя и се справях без никакви проблеми. През цялото това време той не издаде никакъв звук. Мълчаливо понасяше болката и се държеше като истински герой, какъвто бе за мен. През всичките тези години той бе моята подкрепа, моята утеха, най – близкия ми човек на целия свят.

Когато се погрижих за него го оставих да поспи малко. Все още бе доста тъмно, а и някой трябваше да пази. Кантое бе твърде уморен, за да остане буден. Не искаше да си го признае, виждах го в очите му. Чак тогава се погрижих за ръката си. Тя все още леко кървеше, но толкова силно като в началото. Скъсах ръкава си, измих раненото място и я превързах.

Още бях малко изплашена от случилото се, но не толкова от чудовищата, колкото от камъните. Силата, която почувствах, когато ги използвах направо ме завладя и станахме едно цяло. В този момент разбрах, че са неразделна част от мен и дори да искам никога няма да мога да се отърва от тях. Това ме плашеше, но вече толкова дълго ги нося, че понякога дори не ги забелязвам. Защо ли родителите ми искаха да имам тези камъни и картата, водеща до това забравено от бога място? Не мога сама да си отговоря на този въпрос, отговора се крия зад планините пред нас. Натам ни водеше пътя и натам отиваме! За момент си мислих дали да не се върнем обратно и да забравя завинаги идването си тук, но тогава си припомних обещанието, което дадох пред себе си, когато получих от Кантое картата и се отказах. Въпреки всичко отиваме там!

Беше някъде към полунощ, когато приятелят ми се събуди и ме замести на поста. Имах нужда от поне няколко часа сън. Веднага заспах. В следващия момент се озовах в една гора. Мястото ми бе страшно познато, намирах се обратно в горите на Хеланка, където прекарвах голяма част от детството си. Разхождах се наоколо, необезпокоявана от нещо. Чувствах се добре, дори щастлива! Изведнъж зад едно от дървата се появи някакъв мъж. На пръв поглед нямаше нищо страшно в него, но имах някакво предчувствие, че трябва да седя колкото се може по – далеч от него. За първи път в живота си го виждах, но никога нямаше да забравя тези учи. Те бяха толкова необикновени, толкова ужасяващи. На пръв поглед бяха човешки, но неговата роговица бе чисто черна, с изключение на едно изображение. В първият момент не разбрах какво е то, но когато той се приближи още малко разбрах, че е череп. Срещу мен гледаха два смъртно бели черепа. Искаше ми се да побягна в срещуположната страна, обърнах се, но той се озова точно пред мен:

-   Няма смисъл да бягаш, Рен. Тук, в твоите сънища ти ми принадлежиш! – заяви ми с груб, плътен глас

-   Не мисля така! – възпротивих се, бутнах го с ръце

Исках да избягам от него, но в този момент усетих студената му ръка върху гърлото си. Колкото и да ми се опитвах бях беззащитна срещу него. Той ме надигна във въздуха, като ме държеше за врата. Започнах да се задушавам. Ръката му ме одра леко по шията.

Може би щях да умра ако изведнъж не се събудих от позната ръка на Кантое върху рамото ми. Всичко бе най – обикновен сън. Опипах шията й и изведнъж видях, че имам рана на същото място, където той ми я беше направил. Но как? Миналата вечер, когато си легнах я нямах, а не бе възможно той да е бил тук. Без да казвам за това на спътника си се направих, че всичко е наред.

Хапнах малко, взехме нещата си и продължихме пътуването си напред през тази тайнствена земя. Аз обаче не спирах да мисля за съня си и странният човек. Някъде към обяд се озовахме пред едно блато. Представляваше нещо като смесица от обикновена джунгла и плато. Навсякъде по дърветата имаше мъх и от онези висящи растения.

Нямаше как да го заобиколим и бавно потеглихме през него, като внимавахме къде стъпваме. Не веднъж забелязвах навреме някоя змия, сигурно отровна скрита, във водата. Намерихме малко сухо островче, където да останем да хапнем от останалата ни храна и продължихме напред. Не бяхме взели нищо от храната на другите мъже, а нашата собствена бе на привършване. Най – много след ден - два щеше да се наложи да потърсим нещо за ядене. Мълчаливи продължавахме по пътя си. Изобщо не ни бе лесно тук, но нямахме намерение да се предадем пред някакво си блато. Преборихме се със страшилищата на Кайку и едно най – обикновено си тресавище нямаше да склони волята ни.

Вече бе късен следобед. Почти цял ден не бяхме спирали, за да може по – бързо да се махнем от това място. По време на пътя си, на едно място, сред дърветата открихме гигантска паяжина, скрита на няколко крачки пред нас на такава височина, че да е над главите ни. Бе поставена тук, за да падне върху минаващия под нея. Някои неопитен ловец не би я забелязал и можеше да се хване в капана, но Кантое веднага я видя. Нишките бяха с дебелината на пръстите ми, но и толкова прозрачни, че бяха невидими ако не ги търсиш. Не ми се и искаше да се срещам с майстора на този паяжина. Известно време седяхме на едно място, за да се уверим, че собственика й не е някъде наблизо и продължихме пътя си.

Половин час след това чухме някакъв странен стържещ звук и веднага се спряхме и ослушахме. Той беше груб и остър, разкъсващ тишината на блатото. На мен лично ми заприлича като на борба. Шумът идваше от лявата ни страна, зад идна храсти. Решихме да го поверим! Кантое тръгна напред, а аз безмълвно го следвах. Не вървяхме много дълго, когато забелязахме още една подобна на първата паяжина и няколко по – малки в близост. В една от малките се бе хванало животното, което издаваше странния звук. Беше се оплело в паяжината и сега ожесточено се опитваше да се освободи.

За първи път в живота си и аз, и Кантое виждахме нещо подобно. Животното бе с размерите на немска овчарка, но иначе бе нещо като смесица от бодливо свинче и котка. Цялото му тяло бе покрито с тъмно кафяви на цвят бодли, имаше четири къси крачка и квадратна глава, поставена на малка, дебела шия. Стана ми жал, когато го видях да се опитва да се освободи, толкова по - здраво го хващаше паяжината. То спря за малко и погледна към нас! Една повярвах на очите си, когато видях неговите очи. Те имаха клепачи, мигли и незнайно защо имаха яркосин цвят. Нито едно животно нямаше подобни очи. Личеше си, че животното бе доста изморено. Тялото му се отпусна, изтощено от дългата борба, бодлите му се прибраха на зад и се обърна към нас:

-   Не очаквам да ми помогнеш – каза тя тихо с рязък глас. Не говореше английски, но аз я разбирах – В край на краищата, арррххх, ти носиш известна отговорност за затрудненото ми положението.

-   Какво имаш предвид, като казваш, че нося известна отговорност? - попитах – Въобще какво си ти?

Разбирах какво говоря, но същевременно с това осъзнах, че говоря на нейния език. Веднага щом ме чу Кантое рязко се обърна към мен и ме погледна изумен:

-   Откъде разбираш какво ти говори това животно? – попита ме той

-   Дори и аз самата не знам. – просто му отвърнах

За момент се бях обърнала към него, но веднага след това отново погледнах към подобието на котка.

-   Моето име е Рен, а това е моя приятел, Кантое. – представих ни, като посочих с поглед към него – Ти как се казваш? – попитах накрая

Съществото седеше мълчаливо за известно време, като че ли ме преценяваше. Когато най – накрая заговори, гласът й му звучеше приличаше на ниско ръмжене.

-   Зораса.

-   Зораса. – повторих – Това името ти ли е?

То кимна леко с глава.

-   Ти си като жителите от Мороуин, но не си оттук

-   Откъде знаеш това? – продължих, като направих крачка напред към Кантое

-   Не ме познаваш. – каза Зораса - Ти не знаеш какво съм. Ррроооллл. Ако беше жител на Мороуин, щеше да ме познаваш. Аз съм комбинирана котка. – започна да ми обяснява – Така ни наричат. Малко останахме. Взели сме по малко от различни животни, но всъщност сме нещо съвсем друго.

През цялото време на разговора ни Кантое ме наблюдаваше без да разбере какво става. Накрая му преведох всичко, което узнах от комбинираната котка. Може би това което търся са точно тези жители. Тя твърди, че много приличам на тях. Може те да се окажат ключа към разгадаването на миналото ми.

-   Ако ми помогнете да се измъкна оттук ще отговоря на всичките ви други въпроси. – заговори тя с рязък глас. Вече повече приличаше на тихо мъркане. Аз се разколебах дали да го направя, нищо не знаеш за това животно или каквото и да е. Тогава тя продължи – По – добре побързай в решението си преди да е дошъл Теронът.

Терон? Аз казах на Кантое какво бе казала котката, но и той нямаше представа какво може да е това същество. Сигурно е създателя на тези паяжини.

-   Откъде да знам, че мога да ти се доверя? – попитах я

-   Харрул. Щом не сте от Мороуин, а идете от толкова далече, тогава вие сте по – опасни от мен. – Зораса изсъска по такъв начин, че на мен ми малко ми заприлича на смях – Използвайте дългите си ножове, за да прережете паяжината. Само с ръба на острието. Ако ми помогнете, хрроуу, аз на свой ред също ще ви помогна.

Казах на Кантое какво ще правя и бавно отидох до мястото, където се бе захванала тя, като внимавах да избягвам всякакви висящи, все още на мястото си примки. Прерязах нишките, оплитащи животното и после се отдръпнах на около два метра назад, до приятеля си. Зораса прескочи чевръсто падналата паяжина. Вече по – спокойна мана покрай нас до мястото, където почвата беше твърда. Тогава изправи бодлите си и буйно се разтърси. За миг си помислих, че ще иска да ни нападне, но те не бяха насочени към нас. Тя само искаше да махне и последните остатъци от паяжината. След това започна да се почувства, но се спря, като си помисли, че я наблюдаваме.

-   Благодаря ти. – обърна се тя към мен, със своя нисък и груб глас – Ако не беше ме освободила, щях да умра. Груул. Теронът щеше да ме изяде! Вие самите би трябвало вече да сте мъртви. Пфффтт! Вие или сте големи късметлии или ви пази магия. Кое от двете?

Предпочетох да не отговоря на въпроса й. Комбинираната котка седна на задните си крака. Тогава се обърнах към нея.

-   Обеща да ми отговориш на въпросите ми. Разкажи ми всичко, което знаеш за жителите на Мороуин?

-   Те живеят във вътрешността на джунглата в склоновете на Арбор в града Маракадерис. - в гласа й отново усетих ръмжене – Там демоните са ги затворили в клопка.

-   Демоните ли? – попитах, но веднага си помислих за съществата, което ни бяха нападнали преди два дена – Как изглеждат тези демони? – попитах настойчиво тя

-   Ссссссттт! Като голям брой различни създания. Какво значение има. Работата е, че са ги направили точно Маракадерисците и сега не могат да си освободят от тях. Лошо им се пише. Магията на Преградата вече угасва. Не след дълго това ще сполети и всичко останало.

-   Те ли са направили демоните? – продължих

Не можеш да повярвам, че някой може да създаде подобни създания и трябваше да повторя думите й, за да се уверя в тяхната правота.

-   Преди години. Когато не можеха да измислях нещо по – добре.

-   Какво искаш да кажеш? – не разбирах думите й.

-   Защо дойдохте, гррулл? Защо ги търсите? – попита тя, като облиза лицето си.

Изведнъж усетих ръката на Кантое, поставена предупреждаващо на рамото ми. Обърнах се към него:

-   В гората има нещо. Чух го идва от джунглата! – просто ми каза той – Трябва да намерим подслон.

-   Знам. – просто му отвърнах й се обърнах към Зораса – От какво бе онзи звук?

-   Теронът. Той излиза на лов, проверява своите примки за храна. Трябва бързо да се махаме оттук. Щом открие, че съм избягала, ще тръгне да ме търси. – разклати бодлите си – Тъй като вие изглежда не знаете пътя, по – добре ще е да ме последвате.

Изправи се и тръгна нанякъде. Дадох знак с ръка на Кантое да ни последва и тръгнах съм комбинираната котка. Когато той застана до мен, продължавайки да вървим, му разказах нейния разказ. Накрая може би от любопитство се обърнах към нея:

-   Що за същество е този Терон?

-   По – добре ще е никога са не разбереш. - отвърна, а всичките й бодли се изправиха – Блатото се нарича Джу. Това е домът на Теронът. Джу се простира чак до планината Арбор, а разстоянието до там е доста голямо.

-   Ще ни заведеш ли до тях? – попитах

-   Не мога да разбера защо искаш да отидеш при Маракадерисците, но съм съгласна. Без моята помощ никога няма да стигнете до там.

Имахме карта на пътя, но Зораса беше права. Само тя знаеше какво може да ни очаква занапред. Бързо потеглихме след нея. Комбинираната котка се движеше доста бързо напред, по – бързо отколкото очаквах, че може. Вървяхме известно време в пълно мълчание, когато се обърнах към нея:

-   Все още не мога да разбера откъде знаеш толкова много за жителите на Маракадерис. – обърнах се към нея, докато бързо ходих зад нея – Или как въобще говориш?

Тя хвърли едни бърз котешки поглед към мен, проницателен и разбиращ.

-   Забравих ли да ти кажа? Причината е, че аз също съм направена от тях. Хссстт. – тя отново се обърна с лице напред. – Стига толкова въпроси. По – добре е да помълчим за известно време.

Движеше се бързо между дърветата, мълчалива като гроб, оставяйки двамата с Кантое да размишляваме върху думите й. Чувах виковете на чудовищата – ръмжене, зъбене и пухтене, навсякъде около нас. Вървяхме повече от час без да спираме, докато накрая звуците заглъхнаха. Нощта скоро щеше да настъпи и трябваше бързо да открием безопасно място, където да се скрием. Все още усещах, че наблизо се крият демони, но не можеш да ги видя. Спряхме за кратка почивка.

В мислите ми отново се появи образа на онзи мъж. Откъде ли се бе появил и се опита да ме убие? Само при мисълта за него се ужасих. Нещо в него ме плашеше. Не ми се искаше да заспя и отново да се срещна с него, дори и в съня си. Незнайно как, но се бях отделила от спътниците си и сега се намирах сама след джунглата. Виждах ги, зад себе си на около двайсет метра, но вместо да се върна при тях реших да продължа още малко напред. Изведнъж чух съскащ звук като от дузина гърмящи змии. В същия миг усетих как Зораса ме блъсна отзад и повали за земята.

-   Лягай, момиче! Ссстт. Не ставай! – извика ми тя. Звук от раздиране се чу, когато храста над мен се раздели на две. Зораса се доближи до мен. – Това бе глупаво! – изфуча грубо тя – Погледни. Виждаш ли, че за малко не стана плячка?

Погледнах встрани и видях един странно оформен храст. На външен вид бе толкова бодлив колкото и самата комбинирана котка, а бодлите му сочеха на всички страни. Докато го наблюдавах листата се надиплиха около бодлите, за да ги скрият и храстът придоби отново безобиден вид.

-   Какво беше това? – попитах аз, без да откъсвам поглед от растението

-   Стреломет! – прошепна ми тя – Отровен! Ако го докоснеш или обезпокоиш по какъвто и да е начин, той ще хвърли своите стрели. Убодат ли те – край!

-   Благодаря. – казах, докато бавно се изправях

Върнахме се обратно при Кантое, който се бе облегнах на едно дърво и си почиваше. Без да си казваме нищо продължихме напред. Открихме едно по – открито място и запалихме огън, за да се сгреем. Зораса почти веднага легна не много далеч от нас, свита на кълбо и заспа. По пътя си дотук я видях как на няколко пъти си спираше за кратко, когато видеше някакво насекомо и го изяждаше – това май й бе вечерята. След като запалихме огън се навечеряхме с останалата ни храна. Утре щеше да се наложи да потърсим нещо за ядене.

Чувствах се доста изморена, все едно миналата вечер изобщо не съм мигнала, а то не бе така. Цял ден имах главоболие и цялата горях. Кантое виждаше това, но не каза нищо, досега. Чак когато седнахме се обърна към мен:

-   Легни малко да поспиш, имаш нужда от това. – винаги загрижен за мен

-   Няма нужда добре съм. – излъгах го, очите ми бяха почти затворени

-   Не мисля така! Наблюдавах те, не си добре. Нуждаеш се от почивка. Аз ще остана да наглеждам огъня и да пазя от нови чудовища. – заповяда ми той

-   Може и да си прав. – примирих се, легнах и се завих с одеалото си

-   Повярвай ми, така е!

-   Може би по – късно, но сега не ми се спи.

Кантое не намери смисъл да спори повече с мен, зави се с одеалото си и скоро заспа. Чувствах как цялата горя и ме болеше главата. Не ми се искаше да му показвам, че съм зле, но точно така бе. Не можеш да държа очите си отворени. Затворих ги само за момент и изведнъж се оковах на някаква скала! От едната ми страна имаше дълбока пропаст, а от другата гъстата гора. Искаше ми да се отдалеча колкото се може по – далеч от пропастта. Бавно отстъпих няколко крачки назад, когато някаква ръка хвана моята.

-   Предупредих те, че няма да ми избягаш, Рен! – беше същия мъж от миналата вечер

Веднага щом го видях се опитах да се освободя, но той бе твърде силен. Прегърна ме и бавно пристъпи към ръба на скалата. Чак сега осъзнах, че ако ме убие тук, ще умра наистина. Още по – ожесточено се опитвах да се освободя, но не можеш. Тогава почувствах топлина от джоба на панталона си усетих някаква топлина. Бързо бръкнах в джоба си и напипах камъните. Извадих ги, те започнаха да горят в ръката ми и ги насочих съм човека. Той веднага ме пусна и се отдалечи от мен, като прикриваше лицето си с ръка. Тогава се доближих до него и го ритнах с крак, колкото сила имах. Той залитна и падна в пропастта. Аз го гледах как пада! Скоро изчезна от погледа ми, обгърнат от мрак. Бавно се отдалечих от скалата и погледнах към ръката с камъните. Не знам как се появиха, но спасиха живота ми.

В следващия момент се събудих. Над мен бе застанал Кантое. Забелязах и Зораса по – далеч от мен. По лицата им се четеше радост, но и лека уплаха. Не разбирах защо! Искаше ми се да се изправя, но в този момент приятеля ми ме възпря с думите:

-   По - добре не се опитвай да го правиш. Имаше треска и вече трети ден бе в безсъзнание. По едно време дори си помислих, че ще те загубя, но за щастие вече си добре, момиче Скитник. – накратко ми обясни

Не можеш да повярвам на думите му. Та аз само бях спала. Въпреки това се чувствах доста отпаднала и без да се съпротивлявам отново легнах на земята и се огледах наоколо. Вече не се намирахме в блатото, а в някаква малко пещера. Явно бяхме стигнали до планината Арбор.

-   Какво се е случило. – попитах го

-   След като онази нощ си легнах бях събуден от тревожните писъци на комбинираната котка, която седеше до теб. Когато се доближих до теб видях, че си много зле. Имаше треска, а аз не знаеш от какво е. Опитвах се по някакъв начин да я сваля, но не успях. На сутринта тази котка се държеше доста странно. Помислих си, че иска да я последвам и да те взема със себе си. Не мислех, че е много добра идея да те премествам, но като знам, че ти й имаш доверие го направих. Вървяхме няколко часа, когато видях края на блатото. Продължих да вървя след нея, когато забелязах пещерата към която ме водеше, тази пещера. Останахме тук! Изведнъж, преди по – малко от минута време камъните в торбичката на врата ти започнаха да блестят толкова силно, че те направо обгърнаха в светлината си. Нямам представа какво ставаше с теб, все едно се бореше с него. Накрая светлината изчезна, докато напълно не изчезна. Миг след това ти отвори очи. – опита си колкото се може по накратко да ми разкаже какво се бе случило

Цели три дена, които ми се струваха само като три минути. Забелязах колко изморен изглеждаше Кантое. Не се и учудвам, след като се е налагало да бди над мен през цялото време. Обърнах се с лице към Зораса. Чак сега тя заговори:

-   Познах. – започна тихо тя като бавно и внимателно се доближи до мен – Теб наистина те пази някаква магия, Рен.

-   Зораса знаеш ли за демон, който да контролира съзнанието на човек, докато спи? – направо и зададох въпроса си

-   Драколоните, да. За тях е достатъчно, като да одраскат някой и могат да го унищожат докато си почива. Те са инкубуси. Хххссстт. Защо те интересува това?! – зачуди се на въпроса ми

-   Защото май един от тях се опита да ме убие, но камъните ми ме спасиха. – отвърнах й и затворих очи

Последният път, когато погледнах към нея на лицето й се четеше голямо учудване, но това изобщо не ме притесни. Чувствах се ужасно слаба и беззащитна. Скоро отново заспах.

Събудих, че чак след няколко часа. Слънцето все още не се бе появило на хоризонта. Бавно се изправих и видях до мен Кантое да спи, имаше нужда да си почине малко. Зораса да седи до отвора на пещерата и да гледа навън. Докато ставах явно съм вдигнала някакъв шум, защото сега тя влезе и ме заговори

-   Виждам, че си се събудила Рен.

-   Да вече се чувствам много по – добре. Така и не ти благодарих, че си довела Кантое тук.

-   Няма защо. Малко след като ти отново заспа приятеля си също те последва. Явно много те обича защото изобщо не мигна откакто за първи път прояви признаци на треска.

-   Знам. Той ме отгледа още от бебе. – обясних й, но после реших да сменя темата – Разкажи ми нещо повече за тези драколони?

-   На пръв поглед са обикновени демони, доколкото се може те да са обикновени. – Зораса пак гледаше навън, видях как леко се усмихна при думите си - Но драконите имат способността, когато наранят някой, дори само да го одраскат и той скоро той ще бъде мъртъв. Не знам как точно, но всички умират в съня си. Това се случва за ден или два. После дарколонът открива жертвата си и я убива. Ти, Рен си първата, която е оцеляла. – заяви ми накрая комбинираната котка

-   Появява се в съня ти като друг човек или нещо друго и иска да те убие. Ако не бяха камъните същото можеше да стане и с мен. – обясних й аз

-   Мисля, че магията е в самата теб, а камъните само я изобразяват. – след миг продължи – Мисля да поспя малко. Ще останеш ли да пазиш?

Кимнах с глава. Тогава Зораса влезе навътре в пещерата, не много далеч от огъня, все се на кълбо и заспи. Бяхме спала доста време и сега се чувствах доста бодра. Според картата вече бяхме минали по - голяма част от пътя. Щом веднъж преминем през планината ще успеем поне да видим Маракадерис. Това бе мястото, където щяхме да отидем и където ми сочеше картата. Нямах никаква представа как ли би могъл да изглежда, но предпочитам да не си представям. Там щях да открия отговори на въпросите си, за миналото си, за това която съм в действителност и това ми беше достатъчно.

Изкачването по Арбор се оказа по - трудно колкото си мислех. Цялата планина представляваше събрани на куб, различни по големина скали. Ако не бе Зораса да ни води през това място не мисля, че бихме могли сами да се справим. Не бях доста изненада, когато я видях колко бързо и безпроблемно се изкачваше по скалите. Вече се бях уверила, че въпреки външният си вид тя бе много бърза. Не веднъж се бе налагало да спира, за да ни изчака. Комбинираната котка избираше възможно най – лесните пътеки по които да тръгнем. На няколко пъти се отклоняваше и ни водеше при някой храст пълен с ядливи плодове, за което и бяхме доста благодарни защото иначе нямаше нищо други за ядене.

След четири дни в планината най – накрая започнахме да се спускаме. Радвах се затова защото ми бе омръзнало да гледам само скали. Вървяхме известно време, когато Зораса се спря и се обърна към мен.

- Скоро ще пристигнем. – съобщи ми тя и посочи с глава към джунглата

 Веднага погледнах натам и видях в далечината, след растителност на джунглата самият Маракадерис. Изглеждаше като малък бял замък с къщи и ниви отпред. Всичко това бе заградено от огромна стена, която понякога проблясваше. Тогава си спомних думите на комбинираната котка, че магия пази народа на Маракадерис от чудовищата.

Тази красота обаче бе прекъсната от ужасните викове на демоните, които бяха наоколо, чакащи магията на оградата да престане да действа и да унищожат живота там. Самата мисъл за това страшно ме натъжи и ми напомни колко са опасни тези места. Останахме да пренощуваме в планината, в безопасност, според думите на Зораса и на сутринта щяхме да продължим пътя си.

Останах първа да пазя. Бях се облегнала на една скала и гледах към града в далечината. Съчувствах на тези хора. С изключение, когато бях с Кантое в горите на Хеланка винаги съм се чувствала като затворник, който не може да излезе на свобода. В продължение на десетилетия този народ е трябвало да се скрие зад стени, за да се предпазват от демоните. Същите демони, които сами са създали. Защо ли им е трябвало да правят подобни създания?

Беше някъде към два или три сутринта, когато Кантое се събуди и сменихме местата си. Известно време не можеш да спя, като продължавах да мисля за Маракадерис и обитателите му. Просто не знаеш от къде да започна. Имах толкова много въпроси за тях, очакващи своя отговор. Как ли изглеждат? Как успяват да живеят на това място, затворени сред стените? Бях много уморена от изминалия път днес и заспах с тези си мисли в главата. На сутринта се събудих от топлата и нежна ръка на Кантое. Събрахме нещата си и бавно потеглихме към джунглата.

Бе ни необходим цял ден, за да достигнем Маракадерис. Наскоро слънцето бе залязло, когато ние започнахме да търсихме входа към града. Такъв нямаше! През денят валя силно, но вече бе намаля до леко ръмеше. Зораса предложи да открием някое по – безопасно място и да пренощуваме там. Аз се съгласих. Въздухът бе доста студен, а през мокрите ни други се усещаше още повече. С идването на нощта около нас се чуваха най – различни звуци, приличащи на мърморене. Те идваха отвсякъде, но бяха неразбираеми.

Около нас имаше гъста мъгла, която доста ме безпокоеше. Ако имаше нещо, което искаше да ни нападне ние нямаше как да можеш да го видим. В следващия момент Зораса внезапно спря. Бодлите й щръкнаха, а тромавото й тяло се снижи до земята. Аз веднага посегнах към дългия си нощ на колана. В мъглата пред нас имаше нещо тъмно. Комбинираната котка отстъпи леко назад и мислеше да тръгнем по друг път, но дефилето покрай което бяхме тръгнали беше тясно и нямаше пространство за различни маневри. Зораса настръхна и се обърна рязко. Тъмното петна пред нас се очерта и започна да приема форма. Все още не бях сигурна какво е, но съм сигурна, че нещо на два крака вървеше към нас. Кантое се отдръпна малко, мълчалив като сенките на джунглата. Аз бях готова всеки момент да хвана ножа и да се защита.

Фигурата излезе от мъглата и забави ход. Оказа се мъж, целия облечен в тесни зелени дрехи като растителността наоколо. От далеч си личеше, че бяха измачкани и износени, целите бяха със следи от пепел и мръсотия и без никакви метални закопчалки или катарами. Той бе среден на ръст, може би само с няколко пръста по – висок от мен. Имаше къса светло кестенява коса, по – голямата част от която бе скрита под шапка и небръснато лице.

Не изглеждаше изненадан, че ни вижда, нито пък уплашен. Без да каже и думичка допря показалец до устните си, погледна за миг през рано, все едно да се увери, че няма никой зад него. Тогава ни посочи пътя по който бяхме дошли. В продължение на около минути никой не продума. Не знаеш какво да правя занапред. В този момент видях нещо, което бях пропуснала по – рано. Под шапката и разрошената коса имаше островърхи уши, точно като моите. Той бе от жителите на Маракадерис.

Някакво чувство на облекчение премина през цялото ми тяло. Но в същото време усетих и някаква странна слабост, но не знам от какво. Изглеждаше ми някак си странна най – накрая да се изправя лицев лице с едни от тези, които толкова дълго бях търсила.

Най – после, когато отново дойдох на себе си дадох знак на Кантое да изпълним молбата на мъжа. Обърнах се и тръгнах обратно по пътя, по който бяхме минали преди малко. Останалите ме следваха! Мъжът мина дузина крачки пред нас, очевидно една лесна задача за него и ни подкани да го последваме. Изведе ни обратно през дефилето и ни изведе от там. После минахме и покрай гола ивица застинала лава. По – рано изобщо не я бях забелязала, сигурно някъде наближи има вулкан. Накрая навлязохме в някаква горичка от осакатени дървета. Чак сега той се преведе ниско, до земята и ние го заобиколихме.

Тогава видях сивите очи на мъжът да гледат към мен.

-   Коя сте вие? – попита ме шепнешком.

-   Рен Мейнсън – отвърнах тихичко. – Това са приятелите ми: Кантое и Зораса. – допълних, като подред ги посочих.

-   Каква странна компания – каза той. Изглежда намираше това за забавно. – Как попаднахте тук, Рен?

Той имаше доста приятен глас, който по някакъв, необясним за мене начин успяваше да ме успокои и да ми вдъхне малко доверие към него.

-   Имам карта на местността. Търся народа на Маракадерис, а вие приличате на едни от тях.

-   Няма никакъв такъв народ. – отвърна с усмивка – Всеки го знае! Но ако настояват, мога да призная, че съм едни от тях. Аз съм Тайгър Тай. – представи ни се накрая

-   Май ви харесва да ходите на лов през нощта? – предположих

-   Мога да виждам в тъмнината. Ето защо съм тук, навън, отвъд стените на град. Там където никой друг не би си направил труда да дойде. Аз съм очите на кралицата.

-   Кралицата ли? – попитах

За миг погледа ми се спря върху Кантое. Той нищо не разбираше от разговора ни, но в момента не можеш да му преведа.

-   Вие сте изминали целия този път, за да намерите Маракадерис, нали Рен Мейнсън? Защо се интересувате от нас? – изглеждаше доста сериозен, но на лицето му още се виждаше почти невидима усмивка – Имате голям късмет, че ви намерих. Всъщност късмет, че вие дори още сте жива. Виждам, че вие самата сте една от нас. – усмивката му мигновено изчезна – Възможно ли е… ? – гласът му колебливо заглъхна. Можеш да видя в очите му нещо, но не знам какво точно. Тъкмо мислех да кажа нещо, когато той продължи – Рен, аз ще ви заведа в града, но вашите приятели ще трябва да изчакат навън. Може би покрай реката, от другата страна на града, където е малко по – безопасно от тук.

-   Не! – веднага му отвърнах – Те ще дойдат с мен.

-   Това е невъзможно – обясняваше ми Тайгър. Гласът му оставаше търпелив и вежлив, както в началото на разговора ни – Забранено ми е да водя в града който и да било друг, освен Маракадерисец. Бих постъпил другояче, ако можеш, но законът не може да бъде нарушаван.

-   Аз мога да чакам при, хгуулл, реката – измърмори Зораса. – Във всеки случай изпълних обещанието си, Рен.

-   Зораса може и сама да се грижи за себе си, а твоя приятел Кантое изглежда достатъчно способен за това. Ден или два, Рен – толкова време ще ви трябва да убедите Съвета да ги пусне да влязат. Или вие ще можеше да напуснете и да се присъедините към тях.

Нямах никаква представа за какъв Съвет ми спомена той, но макар и да се съгласи за котката нямаше да изоставя Кантое. Това място е чуждо за него, както и за мен. Освен това и не разбира какво говори Зораса или някой друг. Въпреки, че знаеш, че той е много силен човек шансовете му да оцелее ще са много малки.

-   Какво става, Рен? – попита ме накрая Кантое

-   Той е от хората, който търсихме. Името му е Тайгър Тай. Обеща да ме заведе вътре, но ти и Зораса трябва да останете тук за известно време. Няма да го допусна!

-   Той може ли да ни разбира? – учудено попита Тайгър

-   Не.

Внезапно се чу близък крясък и една вълна от създания с много крайници се появи от мъглата. Дори не успях да вдигна поглед и да ги огледам, когато те се връхлетяха върху мен. Само за един момент успях да забележа свиващото се на кълбо тяло на Зораса и Кантое, които бе извадил своя меч и се втурна да ме защити. В следващия момент нещо го удари и той полетя във въздуха. Навреме измъкнах дългия си нож и се запътих към най – близкия неприятел. Шурна кръв от многобройни рани и създанието се строполи безжизнено на земята. Навсякъде около нас гъмжеше от тела, криви и черни, подскачащи наоколо, който се нахвърляха върху малката ни група. Бодлите на Зораса полетяха към едно от съществата и го отпрати назад. Кантое отхвърли едни звяр в влезе в бой с друг, като бе застанал до мен. Бяхме опрели гърбовете си и започнахме да се сражаваме с приближаващите се демони. Единственото нещо, което можеш да видя са само части от уродливите им тела и блестящи очи. Опитах се да потърся Тай, но никъде не го виждах.

После той внезапно изникна от земята като някаква сянка и посече двама от нападателите преди те да схванат какво става. В следващия миг отново изчезна, за да се появи на друго място с две дълги ками в ръце. Не си спомнях по – рано да виждах някакво оръжие у него. Маракадерисецът бе като фантом, който се плъзгаше след нападателите. Показваше се и отново изчезваше, преди някой от тях да успее да го улови, дори с поглед.

За известно време демоните задържаха позицията си, а после започнаха да отстъпват, за да се прегрупират. Ужасни викове се чуваха от всичките ни страни. Изведнъж Тайгър Тай се материализира до мен. Думите му бяха резки и настойчиви:

-   Бързо! По този път. Всички. Ще мислим за Съвета по – късно.

-   Уморена съм. Аз ще чакам, рууулл, докато се върнеш, Рен. Може пак да се видим. – бе Зораса.

Тя можеше сама да се пази и изобщо не се притесних за нея. Миг след като се изказа се затича нанякъде. Не след дълго изчезна след дърветата и мъглата, като че ли се стопи в тъмнината и се превърна в една от много сенки. Нямахме много време за губене! Извиках на Кантое да ни последва. Той ни поведе през ивицата застинала лава и после отново в дефилето. Звуци на преследване идваха отвсякъде! Тичахме колкото се може по – бързо, приведени между огромните скални блокове.

Не бяхме изминали голямо разстояние, когато демоните отново ни настигнаха, излизайки още веднъж на тълпи. Кантое пое главния удар на атаката като стена, която отказва да се огъне. Започна да отхвърля съществата едно след друго. Аз бях застанала до него, бърза и пъргава, както той ме бе научил да бъде. Острието на ножа ми проблясваше наляво и надясно.

Сгушени в кожената си торбичка на гърдите ми малките камъни започнаха да парят.

Нападателите ни отново се оттеглиха, но този път не се отдалечиха много. Нощта и мъглата ги бе превърнала в сенки на джунглата, но техните викове бяха близки и тревожни. Явно чакаха към тях да се присъединят и други. Събрани на едно място се биехме с всички сили, а оръжията ни блестяха от влагата.

- Трябва да продължим да тичаме – застоя Тайгър – Вече не сме далеч.

Той ни подкани с ръка да тръгваме! Отново се затичахме, като продължихме да следваме кривата на дефилето. Навсякъде около нас, скрити в мъглата имаше движение, бързо и прикрито. Струи пара бликаха от земята през пукнатините в застиналата лава. Вонята на сяра изпълваше въздуха. Лавина от камъни се изпречи на пътя ни и трябваше да побързаме да се изкатерим покрай нея. Отпред Маракадерис светеше зад своята защитна стена – едно леко проблясване на сгради и кули след тропическите дървета. Мъглата висеше върху пейзажа като завеса, а демоните, които се криеха в нея се провираха през нея като досадни червеи в земята.

Демоните отново ни нападнаха. Този пък обаче от две страни, материализирайки се от мрака, сякаш са част от него. Тайгър бе проснат на земята. Аз също паднах, съборена в една смесица от нокти и зъби, но скоро пак се изправих. Единствено Кантое остана прав, целият покрит с демони, които го деряха и драскаха, опитвайки се да го съборят. Ножът ми сечеше без да подбира! Той се одари в нещо, задържа се за миг и после отхвръкна в стани. Изкачиш се нагоре по камъните, но бях смъкната обратно и блъсната на скалата. Почувствах как отзад в главата и врата ми се появиха дълбоки рани. Болката предизвика сълзи в очите ми. Успях да се освободя и се изправих на крака. Навсякъде около мен имаше чудовища. От Тай нямаше и следа. Кантое беше на земята, а съществата върху него – една гърчеща се маса от черни крайници. Опитвах се да стигна до него, но някакви уродливи ръце ме хванаха грубо и дръпната назад.

Камъните пареха като пожар гърдите ми!

Нападателите ми бяха толкова много, че паднах. Инстинктивно разбирах, че този път нямаше да мога да се изправя. Това бе края на всички ни! Здравия разум избяга пред нуждата, а страхът ми отстъпи на яростта. Навсякъде около мен имаше тела. Дращеха ме нокти и зъби, а върху кожата си усещах злокобен дъх. Една успях да бръкна с ръка под ризата си и да освободя камъните.

Те мигновено оживяха, излъчвайки светлина и огън. Магията експлодира през пролуките между пръстите ми, твърде нетърпелива, за да изчака разтварянето на шепите ми. Тя премина през въздуха, като разпръснати на всички страни ножове, разсичайки свирепите същества и превръщайки ги в пепел, преди още да заглъхнат виковете им. Без дори да осъзнавам кога отново бях свободна. Изправих се на крака и протегнах ръка напред. Не можех да отделя очи от ослепителният им блясък. Той бе толкова силен, че в първият миг се наложи да прикрия очи с ръка, за да виждам. Тъмнината бе унищожена от светлината – толкова приятно и нежна. Изведнъж забравих за всичко друго, освен за нея.

Огънят, изтичащи от мен се съединиха с магията. Те се сляха напълно! Бях като хипнотизирана. Груба, дръзка и освежаваща силата премина в тялото ми. Чувствах се някак преобразена. Всичките ми страхове, какво може да ще стане с мен при употребата на магията се разсеяха и изчезнаха. Почувствах, че в този момент нямаше никакво значение коя и каква бях. Как съм прекарала живота си досега. Магията бе всичко! Всичко, което имаше значение.

Насочих силата си към камарата от демони върху Кантое и тя ги удари. Всичките бяха унищожени за секунди! Някои издържаха на яростта на атаката няколко мига по – дълго, отколкото други, но накрая и те умряха. Кантое се изправи! Бе целия в кръв. Дрехите му висяха на парцали, а мургавото му брадато лице бе придобило сиво пепелив цвят. Бях удивена от изражението му, когато използвах силата на камъните. В какво ли се взираше той? Тайгър се появи от мъглата. На леко сбръчканото му, но иначе младо лице се четеше страхопочитание. И страх! Двамата с Кантое изглеждаха доста изпрашени.

Тогава се осъзнах и веднага затворих ръка. Магията изчезна, а с нея и напрежението. Умората нахлу в мен! Изведнъж се почувствах засрамена – магията ме бе примамила и аз й се отдадох. Бе ме завладяла и унищожила желанието ми да се противопоставя на съблазъма й. Докато я използвах осъзнах, че Зораса имаше право – магията бе неразделна част от мен и аз от нея!

Кантое бе застанал до мен, държейки ме за раменете, ме подкрепяше. Тъмните му очи се взираха настойчиво в моите. Нямах сила да говора, но вместо това кимнах леко, за да разбере, че го усещам и че съм добре. В действителност обаче не бях. Тайгър, които сега бе само на две крачки от мен ме заговори:

- Рен, вие сте тази, която тя чака и която й бе обещана. – не разбрах за какво говори – Вие наистина сте добре дошла. Сега елате бързо, преди същества да се прегрупират и атакуват отново. Побързайте!

Безмълвно и мълчаливо го последвай. Чувствах все едно това тяло ми не е мое. Наоколо бе горещо и влажно, тялото ми бе изтощено, но се всичко това нямаше никакво значение за мен. Съзнанието ми се бе отделило от тялото. Пред нас се намираше Маракадерис – скъп диамант след купчина от боклуци.

Тайгър ни поведе през плетеница от храсти, а след това и по някакво тясно дефиле. Сенките около нас бяха толкова нагъсто, че бе невъзможно нещо да се види. Облегнах се на една скала, за да си почина малко. Погледнах към него. Той бе клекнал, разчистваше купчина камъни, после едни капак се повдигна. Бързо се мушнахме вътре! Въздухът наоколо бе горещ и задушаващ. Мъжът се посегна, издърпа капака обратно на мястото му и го залости. Тъмнината, която ни бе обградила трая за много кратко време – в края на тунела проникваше странната светлина на града. Докато вървяхме към изхода започнах отново да се взимам в ръце. Чувството за отделеност ми започна да изчезва. Връщах се отново към себе си, към тази, която бях. Градът и хората, които бе тръгнала да търся сега са пред мен.

Имах чувството, че вървим вечно през този тунел. По – скоро отколкото очаквах, се появи светлината. С всяка наша следваща стъпка тя ставаше по – ярка и по – ярка, докато не остана и помен от предишната тъмнина. Мъглата, горещината, пепелта и вонята – всичко бе изчезнало. Изведнъж скалата също изчезна, превръщайки се в черна и плодородна земя. Напомни ми за дома ми, в Хеланка, но се и различаваше от нея. Поех дълбоко въздух и усетих приятния аромат на диви цветя. Единственият логичен извод, до които можеш да достигна е, че магията, която ги пази е запазила и земята.

Когато тунела свърши пред нас имаше няколко реда каменни стъпала, водещи към тежка, обкована с желязо порта. Когато стигнахме към вратата, Тайгър се обърна с лице към мен:

- Рен, изслушай ме! - каза той тихо. Сивите му очи ме гледаха с напрежение – Зная, че съм чужденец за теб и нямах никаква особена причина да ми вярвах, каквото и да кажа. Но този път поне трябва да разчитате на мен. Когато говорите с кралицата, но само когато сте насаме с нея, трябва да й разкажете, че притежавате Камъните на Маракадерис. Не казвайте на никой друг за тях преди това. Разбираш ли?

Кимнах. Не разбирах защо трябва да го направя, но нещо в него ме накара да му се доверя. Сега пред мен се изправи нещо, което ме накара да забравя всичко друго, около себе си. Най – накрая се намирахме вътре в града, близо до защитните укрепления. Маракадерис се простираше пред мен, но като че ли вече не се намирахме на същото място, от което влязохме. Тук все още имаше малко джунгла от единия край, но се виждаха и друга растителност като дъбове, зелени храсти и дори трева. Човек можеше да долови тихото ромолене на реката по скалите, да се почувства милувката на лекия ветрец по лицето ти. Въздухът бе чист и приятен, без никакъв спомен за воня на сяра. Живот бликаше от всички страни! Имах чувството, че се намираме не в долината на Амазонка, а някъде много далеч, в някое средновековно градче в Европа или някъде другаде.

Тук бе и самия град. Преди не осъзнавах, но сега открих, че цялото място представляваше целия Маракадерис и областта около него, всички добре скрити зад дебела стена, в кръг с радиус около трийсет километра. Малък рай насред ада!

Градът представляваше множество малки едноетажни сгради и магазинчета; имаше й улици направени от мозайката на различни квадратни камъни. На няколко пъти забелязах дървени мостове, минаващи над множеството мостове. Видяхме и няколко човека да се разхождат по улицата, може би на разходка или да се приберат в дома след един уморителен ден. За първи път от няколко ден виждах и ясно небе, почти без облаци, направо великолепно със своите бели като нов сняг звезди и почти пълна луна. Сводът леко проблясваше на моменти, но това май бе от магията, която се излъчваше от сенките. Навсякъде се виждаха прибрани, по конюшните животни – коне, крави, пилета и още какво ли не.

Аз съм у дома! Не знам откъде ми хрумнаха тези думи, но точно така се чувствам. За жалост всичко това изчезна толкова бързо, колкото и се бе появило. Как ли бих могла да нарека свой дом място на което съм за пръв път, никога преди не съм виждала или дори мислела, че съществува.

Може би преди или от вълнение или нещо друго, но не забелязах нещо много важно. Навсякъде по стената гъмжеше от хора в бойни доспехи и с оръжие в ръка, готови да започнат сражение с демоните, ако се наложи. След като силата на стената скоро щяла да изчезна напълно подобни сражения сигурно стават доста често. Красотата и изящността на това място можеше да бъде разрушено още преди много време ако не бе предпазната магия. Мисълта за това доста ме натъжи.

-   Оттук, Рен. – каза ми Тайгър Тай

При портата, през която минахме имаше двама пазачи. На пръв поглед млади, но със сурови лица и подчертани Маракадерисски черти. Успях да ги огледам докато минавах покрай тях, но направо ме побиха тръпки от начина по който те ми отвърнаха. След това усетих как Кантое се приближи бавно до рамото ми. Вече не ги виждах.

Тайгър ни поведе през красив дървен мост, свързващ двата бряга на изкоп. Нямаше вода в него, но защо и да трябваше да има, когато той им служеше повече като някакъв вид предпазна мярка. Изненада ме малко само това, че се намираше от вътрешната страна на крепостта, а не от външното. Нали уж са пазени от тяхната стена. Тогава се сетих, че Зораса ми бе казала, че силата на стената започва да отслабва.

Между дърветата пред нас се откриваше път, който водеше към центъра на града. Ние тръгнахме по него. Вървяхме мълчаливо, отклонявайки се от главния път, за да следваме серия от странични улици. Бе ми интересно да разгледам по – отблизо града. Напомняше ми на някой от по – новите градове, в които съм била. Не би трябвало да е точно така, но си бе. Сега обаче бе вече нощ и по улиците нямаше жива душа, нито един магазин не бе отворен. Единствената светлина, която имаше наоколо бе от луната и от малкото прозорчета, от които излизаше светлина и така подсказваше, че хората вътре все още не спят.

Тръгнахме през горичката от ясен и бреза. Тук тишината беше над всичко останало. Не след дълго стигнахме до желязна ограда, която се издигаше на поне три метра височина и завършваше със заострени шипове. Завихме наляво и тръгнахме покрай нея. Отвъд се издигаше голяма сграда с няколко кули.

Стигнахме до едно място, където сенките бяха толкова дълбоки, че едвам се виждаше нещо. Тогава Тайгър спря и се наведе към оградата. Чух скърцането на превръщах се ключ в ключалка и портата в оградата се отвори. Минахме през нея и покачахме, докато Тай я заключи. После прекосихме пъстрата тревиста площ до двореца. Нямаше никой! Наоколо трябваше да има някакви стражи не можеше да няма. Достигнахме до сградата и спряхме.

Чак сега една фигура се отдели от сенките, подвижна като котка и бавно се доближи до Тайгър. Чух ги да си казват нещо много тихо, но не можеш да разбера какво. Само след миг човека се отдалечи и изчезна в сенките. Тай ни подкани с ръка да го последваме. Вървяхме известно време след храсти, пред нас имаше една врата, леко открехната. Влязохме! Озовахме си в помещение със сводест таван. На отсрещната стена имаше пейки с възглавници, ние седнахме. Някъде от този коридор, дълбоко във вътрешността на двореца чух шум от движение и далечни гласове.

Чак сега, но светло за първи път видях колко зле изглеждам. Дрехите ми бяха целите разпокъсани и изцапани с кръв и мръсотия. Кантое изглеждаше дори по – зле от мен. Единият ръкав на иначе дългата му риза го нямаше, а другия висеше на парцали. Голите му ръце бяха покрити с драскотини от нокти и натъртвания, а лицето му бе подуто.

Една фигура са приближи към нас, излизайки мълчаливо от коридора и бавно огрян от светлината. Това беше още един Маракадерисец, среден на ръст, цивилно облечен и пронизваш поглед. Лицето му беше леко обгоряло от слънцето, а светло кестенявата му коса стигаше до раменете. Изглеждаше само с пет или шест години по – възрастен от мен, но очите му подсказваха, че е видял и преживял много.

- Конуей – поздрави го Тай, а после се обърна към нас – Това е Рен Мейнсън, а това спътника й Кантое. Идват от Външната земя! Конуей е капитан на Личната охрата. – обясни ни той

Аз преведох на Кантое думите на Тайгър. След това мъжът ни поздрави, без да каже нищо. За момент погледите ни се срещнаха. Изненадах колко откровен и открит бе погледа му, като че ли не бе способен да скрие нещо.

Известно време никой не говореше. Личната охрата, за която спомена Тай сигурно отговаря за безопасността на владетелите. Защо ли тогава Конуей нямаше никакво оръжие и въобще какво прави той тук? В следващия момент отново се чу движение по коридора и всички се обърнахме с лице натам.

От сенките се появиха две жени. По – дребната имаше огненочервена коса, бледа кожа и големи зелени очи. Не й обърнах повече внимание защото то бе привлечено от другата жена. Погледите ни се срещнаха и тя забави ход. Странно изражение се появи на нейното лице. Тя беше с изящни крайници, слаба, облечена в бяла рокля, която стигаше до пода и се сбираше около тясната й талия. Очите й бяха наситено сини, а светлорусата й коса се спускаше до рамената, разбъркани от спането. Кожата на лицето й бе гладка и й придаваха младежки, не остаряваш, външен вид.

Невярващо примигнах към жената. Въпреки цвета на очите ни и леката разлика във височината. Въпреки още поне десетина други малки неща, които ни различаваха, бе очевидно, че си приличаме. Когато я виждах пред себе си имах чувството, все едно се виждах след тридесет години.

Внезапна усмивка се появи върху лицето на жената – внезапна, лъчезарна и възторжена.

-   Рилана, виж колко много прилича на Алейн! – възкликна тя към другата жена – Ти бе права! – бавно се приближи до мен. Взе моите ръце в своите и забравила за всеки друг ме попита – Как се казваш, дете?

Въпросът й доста ме учуди. По един или друг начин тя вече трябваше да знае името ми.

-   Рен. – отвърнах й

Усмивката на жената стана още по – лъчезарна, а аз й се усмихнах в отговор. Огледах се за миг наоколо. Кантое беше като статуя, без да може да разбере за какво говорим. Тайгър и Конуей гледаха с безразличие, а червенокосата жена бе напрегната и неспокойна. За миг се почувствах изоставена!

-   Добре дошла, Рен. Ние те очаквахме от дълго време да се завършен у дома. – не можеш да повярвам на думите й – Аз съм Ейлана Елеседил, кралица на Маракадерис. – жената стисна по – здраво ръцете ми – Не зная какво да ти кажа, дори сега, след години дълго очакване.

Тя въздъхна. Изглеждаше доста развълнувана от срещата ни. Толкова, колкото, аз объркана.

-   Я, за какво мисля аз? Твоите рани трябва да бъдат почистени и лекувани. И тези на твоя приятел. Трябва нещо да хапнеш. После можем да говорим цяла нощ, ако искаш. Тайгър Тай! – обърна се с лице към него – Аз отново съм ти задължена. Благодаря ти от цялото си сърце. Ти доведе Рен благополучно в града и ми даде нова надежда. Моля те остани тази нощ, тук.

-   Ще остана, милейди. – отвърна тихо той

-   Конуей, разпореди се да се погрижат добре за нашия добър приятел. Също и спътника на Рен. – тя го погледна – Как се казвате?

-   Кантое Кан. – отговорих, малко уплашена от скоростта, с която се случваше всичко около мен, а аз все още не можех да го разбера – Той не ни разбира.

Шумът от ботуши в коридора накара всички отново да се обърнем натам. Появи се висок мъж, имаше тъмна коса и квадратно лице. Той влезе в помещението без да забавя хода си, самоуверен и сигурен в себе си, с леко усмивка на лице.

-   Какво става? – попита той – Не можем ли да се наслаждаваме на няколко часа спокоен сън без някоя нова криза? А, и Тайгър Тай е тук, както виждам. Завърна се от огъня. Добре среща. И Конуей също е на крак и е дошъл.

Той се спря, виждайки ме за първи път. За миг на лицето му се изписа учудване, което после изчезна. Погледът му се премести към кралицата.

- Тя, в край на краищата, се върна? – очите му отново се насочиха към мен – И е красива като майка си.

- Така е. – съгласи се Ейлана Елеседил

Изчервих се, смутена от комплимента му. Осъзнавах какво правя, но не бях в състояние да го възпря. От дълго време някой не бе правил подобно нещо за мен, дори и Ториан. Усмивката на мъжа са разшири и така успя да ме разтрои още повече. Той прекоси бързо разстоянието да мен и сложи покровителствено ръка на рамото ми. Без изобщо да обърне внимание на думите на кралицата ми заговори:

- Одрала си кожата на майка си. Макар, че й малко прашна и одърпана. – пошегува се

Усмивката му успя да ме стопли и ме накара да се отпусна. Все едно нямаше никой друг в стаята.

-   Пътуването от брега насам беше твърде трудно. – успях да кажа, изпитах удоволствие от смеха му, който последва думите ми

-   Трудно е наистина. Малцина биха успели да го извършат. Аз съм Макарън Елеседил, племенник на кралицата и твой братовчед. – той млъкна, като видя озадачения ми поглед от думите му. – А, но ти още не знаеш за това, нали?

-   Макарън, отивай да спиш! – намеси се Ейлана, усмихвайки му се – Ще се представяш по – късно. Сега Рен и аз имаме нужда да поговорим, само двете, насаме.

-   Какво, без мен? – попита Макарън, на лицето му се появи обидено изражение – Мислех, е ще искате да се включите и мен, лельо Ел.

Погледа на кралицата бе неумолим. Тя отново погледна към мен, побутвайки Макарън настани. Ръцете й обгърнаха раменете ми.

-   Тази нощ ще бъде само за нас двете с Рен. Кантое ще те почака, докато свършим. А сега бих желала първо да поговорим насаме.

За момент се поколебах. Спомних си думите на Тайгър, че не трябва да казва на никой за камъните на Маракадерис, с изключение на кралицата. Огледах се, но той гледаше настрани. От друга страна, червенокосата жена гледаше втренчено Макарън. Не можеш да разбера за какво си мисли в момента. Тогава Кантое се обърна към мен:

-   Не съм много сигурен за какво си говорите, но според мен трябва да направиш каквото те помоли кралицата. – изказа мнението си

-   Добре тогава. Трябва да поговорим насаме, но обещавам по – късно да ти разкажа всичко. Тя обеща да се погрижи за теб. – тогава се обърнах към кралицата.

Твърде дълго търсех отговори за миналото си, за родителите си и тази вечер щях да ги получа. Мислех, че ще мога сама да се справя с това, но сега вече не ми се струваше, че е така.

-   Ще поговорим насаме. – заявих аз, като насила си усмихнах

Заедно с кралицата напуснахме помещението и тръгнахме по коридора. Минахме по едно извито стълбище към втория етаж на двореца. Кантое очевидно приемаше спокойно раздяла, но това не се отнасяше и за мен, той го знаеше. Усетих, че Дориел тръгна след нас. Видях го как по едно време ми намигна с усмивка на лицето и после изчезна в един коридор. Хареса ми, също както и Тайгър, но не по същия начин. Чувствах някаква разлика между чувствата си към тях, но просто не можа да разбера каква е тя. В момента главата ми бе пълен безпорядък. Случиха се твърде много неща, които напълно ме объркаха. Засега знаеш, че покрай Тай се чувстваше добре и това ми бе достатъчно.

Въпреки, че кралицата напомни на всички други за желанието си да останем сами червенокосата жена вървеше след нас като бял призрак след сенките. Ейлана изглеждаше, като че ли не забелязва присъствието й, бързайки по затъмнените коридори на двореца към избраната от нея посока. След като повървяхме още известно време накрая приближихме да една двойна врата в края на коридора. Усетих едно леко движение в тъмнината от едната страна. Не мисля, че някой друг би го забелязал, но на мен не можеше да ми отбегне. Умишлено леко се забавих, за да привикнат очите ми. Един мъж се спотайваше в сенките до стената, неподвижен, но бдящ.

- Това е Арут. Служи в Личната охрана. – тихо каза Ейлана като ръката й леко докосна бузата ми – Имаш нашия остър поглед, дете.

Вратите водеха в спалнята на кралицата – едно обширно помещение с куполообразен таван и прозорци с ромбоидни стъкла, с оловни рамки. В далечната извивка на стената се виждаше дълга пейка. Имаше още покрито с балдахин легло, с все още измачкани чаршафи, кресла с масичка, писалище и още една врата. Не знам накъде водеше, но предполагам, че съм банята.

- Седни тук, Рен. – каза кралицата, водейки ме към малък диван – Рилана ще промие и превърже раните ти.

Погледнах към червенокосата жена, която вече наливаше вода от стомна в един леген и подбираше чисти дрехи. Минута по – късно тя се върна и коленичи до мен. Помогна ми да съблека дрехите си, изми ме и превърза там където имаше нужда. След като свърши ми даде удобна нощница, която аз с благодарност приех. Това бяха първите чисти дрехи, които носих от поне две седмици. После видях жената да прекосява стаята и да свръща с чаша топло и успокояващо питие. Първоначално го помирисах колебливо, но после отпих малко от него. Беше някаква комбинация от чай, бира и още нещо, което не можа да определя. Изпих го без да кажа и думичка. Ейлана Елеседил се отпусна на кушетката до мен и все ръката ми.

-   Сега, Рен, можем да разговаряме. Гладна ли си? Искаш ли първо да хапнеш нещо? – поклатих отрицателно глава. Чувствах се достатъчно уморена, за да ям и твърде нетърпелива да открия какво имаше да ми казва кралицата. После с въздишка продължи – Добре тогава. Откъде да започнем?

Тогава видях как червенокосата жена седна срещу нас. Погледнах я с голямо подозрение. Кралицата я бе нарекла Рилана. Когато я видях първоначално реших, че е личната прислужница на кралицата и е дошла с нас само за да се погрижи за техния комфорт. Но Ейлана не я освободи, когато тя свърши с мен. Изглеждаше така все едно едва я забелязва, а и Рилана не даваше никакви признаци скоро да се оттегли. Имаше нещо особено в държанието и начина, по който реагираше на всичко, което Ейлана правеше или казваше. Бе достатъчно бърза, за да помогне, когато я помолят, но не показваше почтителното си отношение към нея, както го правеха другите.

Когато кралицата видя накъде гледам се усмихна се усмихна е ме заговори:

-   Май отново прибързах и не съм се показала достатъчно учтива. Това е Рилана Сирайз, моя най – добра приятелка и съветничка. Тя в същност е причината да си тук.

-   Не разбирам какво имаш предвид. – намръщена рекох – Какво общо може да има Рилана с това?

-   Рен, позволи ми първо да ти задам един въпрос. Как успя да ни намериш? Можеш ли да ни разкажеш за своето пътуване, за това как стигна до Маракадерис.

Нямах никакво търпение да науча истината за майка си и баща си, но не аз командвах тук. Прикрих своето нетърпение и направих това, което ме бе помолила. Разказах за картата, за търсенето на това място. За пътуването до реката и по нататък по тук. Не споменах само за камъните на Маракадерис и случилото се с чудовището, което влезе в главата ми и се опита да ме убие. Тайгър беше съвсем ясен в предупреждението си да не казвам за тях на никой друг освен на кралицата и то когато сме сами.

Когато свърших разказа си зачаках кралицата да каже нещо. Имах чувството, че Ейлана известно време мълчаливо ме изучаваше и после се усмихна.

-   Предпазливо момиче си, Рен, и трябва да бъдеш такава на този свят. Твоята история ми казва точно толкова, колкото трябва и нищо повече. – кралицата се наведе напред – Възнамерявам да ти кажа нещо сега в замяна и като го направя, между нас няма вече да има тайни. Твоята майка се наричаше Алейн, както ти каза Макарън тя бе й моя дъщеря.

Седях на мястото си без да мърдам. Ръцете ми бяха здраво стиснати от кралицата. Изненадата и учудването бързо преминаха през мен, докато се опитвах да осъзнае какво да кажа.

-   Тя бе моя дъщеря, Рен, а това те прави моя внучка. Има още нещо! Аз дадох на Алейн, а тя на свой ред трябваше да ти даде два бели камъни в кожена торбичка. В теб ли са? – за момент се поколебах, но не може да излъжа и просто кимнах – Но ти вече знаеш истината за тях, нали? Трябва да я знаеш, Рен, иначе никога не би стигнала жива тук.

-   Да. – този път с думи й отговорих, като прикрих възмущението си от думите й

-   Рилана знае за камъните на Маракадерис, дете. За тях знаят също и още няколко души от останалите, които са седели до мен толкова много години. Тайгър Тай е един от тях. Той те е предупредил да не казваш на никой за тях, нали? Няма значение! Малко хора знаят за тези камъни, а никой не ги е виждал в употреба, дори и аз. Само ти си имала това преживяване, Рен, и не мисля, че то ти е доставило удоволствие, не е ли така?

Поклатих глава, защото все още не можеш да говоря. Не бях очаквала, че кралицата е толкова свадлива. Също се изненадах и от нейната интуиция относно чувствата ми, които мислех за грижлива скрити. Може това се дължеше на факта, че бяха едно семейство и родствена връзка й позволяваше да надникне в сърцето ми? Семейство! Тази дума остана запечатана в подсъзнанието ми. Дойдох тук, за да открия нещо за семейството си и успях. Възможно ли е това? Наистина ли съм внучка на тази кралица, нима самата аз съм една Елеседил?

- Разкажи ми останалото за това как стигна до Маракадерис, а после аз ще ти съобщя онова, което си така нетърпелива да узнаеш. – тихо каза кралицата – Не се безпокой от присъствието на Рилана. Тя вече знае всичко, което има значение.

Този път разказах на кралицата, на моята баба и остатъка от историята. За първия път, когато узна за силата на камъните, за онзи демон, който я бе завладял. Накрая, като свърших скръстих ръце на гърдите си защото се почувствах някак си засрамена от собственото си минало, от преживяванията си. После станах от мястото си и отидох при старите си дрехи. Разрових се малко из джобовете докато не намерих камъните. Бях ги поставила там, когато влизахме в града. След това се върнах при кралицата и й ги подадох.

-   Ето, вземи ги. Не ги искам.

-   Не, Рен. – отвърна ми тя, като поклати отрицателно глава – Те вече ти принадлежат.

Затвори протегната ми ръка и я насочи към джоба на нощницата

-   Много си смела, Рен. – за първи път тази вечер Рилана проговори, гласът й бе завладяващ – Повечето хора не биха били в състояние да преодолеят пречките, с които си се сблъскала. Ти си истинско дете на своята майка.

-   В нея има толкова много от Алейн. – съгласи се кралицата, а погледът й стана замислен за момент – Ти наистина си много смела. Точно затова мисля, че ти си и избраната. Зная дете. Аз говоря със загадки. Бе много търпелива докато говореше с мен и никак ни ти е било лесно. Изгарях от любопитство от откриеш истината за своята майка и да откриеш как е станало, така че си тук. Слушай тогава! – усмивката й се смекчи – Преди много време, още от векове ние обитаваме тези места и живеехме спокойно. Земята не е била такава каквато я познаваш ти, а е била красива какъвто е все още Маракадерис. Трите камъка и жезълът Рух с камъка Лолан били най – важните неща в кралството ни. Ние бяхме цяла една отделна малка страна. Първоначално сме били приятели с другите племена наоколо и дори по – далеч. Ние обаче се бяхме много развили по - бързо от другите и сме предпочели изолацията от останалия свят. Знаехме какво става там, но предпочитахме да стоим далеч от войните и битките. Преди около три поколения дошли чуждоземни от някакво място наречено Хеланка и останали да живеят тук. Тогава моята майка се оженила за тогавашния цар на земята и родила мен и брат ми Ашерон, който бе избран за крал, но убит от демоните – бе една от първите жертви. Тогава аз станах кралица, ожених се и родих твоята малка, Алейн. Тя бе единственото ми дете. После убиха и съпруга ми и тя бе всичко, което ми остана.

-   Моята майка. Как изглеждаше тя? – прекъснах я аз

-   Нямаше втора като нея – отвърна ми кралицата като усмивката се появи на лицето й – Тя бе умна, своенравна и красива. Вярваше, че може да направи всичко. Влюби се в едни ловец и се ожениха. Тогава времената бяха доста тежки и се наложи всички оцелели да се приберат в града. Вече нямахме никакви контакти с външния свят! Скоро Алейн забременя с теб. Тогава Рилана ми каза своето видение. – тя хвърли бърз поглед към жената отсреща, която седеше спокойно и ни наблюдаваше със зелените си очи – Рилана е пророчица, Рен. Може би най – добрата, която някога е съществувала. Тя бе моя другарка в игрите и вярна приятелка, когато бях дете, дори преди да знаеше, че притежава тези способности. Съветва ме и ме води. По – рано ти казах, че тя е причината да си тук. Когато Алейн забременя, Рилана ме предупреди, че ако моята дъщеря не напусне Маракадерис преди да се родиш и двете ще умрете. Тя бе видяла това в едно свое видение. Каза ми, така че Алейн може никога да не се върне, но един ден ти ще се върнеш и ще спасиш народа си. – тя пое дълбоко въздух – Зная. Чувствах се така, както ти сигурно се чувствах в момента. Не исках дъщеря ми да заминава, но знаех, че виденията на Рилана винаги се сбъдват. Разказах всичко това и на Алейн. Тя ми каза, че ще замине и ще се погрижи бебето й да бъде в безопасност. Никога не отваряше дума за себе си! Такава бе тя. Заедно със съпруга й трябваше да се върнах в земята, от която бяха дошли прадедите ни и да се погрижат за теб. Никога не разбрах дали са успели. В продължение на три години нямаше никакво известие от нея или съпруга й. Единствено от Рилана знаеш, че и двете сте добре. После Алейн реши да се върне. Не знам каква бе причината за това, но тя дойде. Бе ти дала камъните и оставила на грижите на някакъв човек. – видях я как поклати бавно глава, сякаш идеята за завръщането на майка ми бе неразбираема за нея дори сега, след толкова много години – Тогава чудовищата бяха завзели цялата ни държава. Всичко с изключение на Маракадерис. Преградата, която съм сигурна, че си видяла бе образувана от нашата магия, за да ни защити, а демоните бяха навсякъде около нея. Майка ти и баща ти бяха заловени не много далеч от портите от група демони. – Ейлана млъкна. Нямаше сили да продължи. - Не успяхме да ги спасим! – завърши разказа си

Изведнъж почувствах голяма празнота да се отваря в мен. През очите ми се появи образа на умиращата ми майка. Импулсивно се наведох напред и прегърнах баба си – последния член от нейното семейство и единствено връзка с родители й. Почувствах как главата на кралицата се свежда към рамото ми и тънките й ръце също ме прегърнаха. Стояхме дълго време прегърнати и мълчаливи, все едно времето бе спряло. Искаше ми се да представя лицето на майка си, но не можеш. Сега можеш да видя само лицето на баба си.

Част от мен обичаше родителите ми, но никога не съм ги виждала. Как може да обичаш да обичаш сенки? Казвам ги сенки, защото точно това бяха те в съзнанието ми. Моята загуба, на тези две същества, които не познавах не можеше да се сравни с Ейлана, която ги е познавала.

-   Толкова се радвам, че дойде, Рен. – повтори ми – Отдавна чаках, за да мога най – накрая да се срещна с теб.

-   Бабо. – обърнах се към нея. Думата прозвуча някак странно от устата ми – Все още не мога да разбера как са се появили тези странни същества? – попитах я

-   Ние не сме сигурни, Рен. – отвърна ми тя

Гладкото лице на кралицата с напрегна, но толкова незабележимо, че човек не би го забелязах. Аз не бях обикновен човек. Тя лъжеше! Нямах доказателство, но инстинктивно го усещах. Бях го усетила в гласа й, видях го в очите на Рилана. Шокирана, наранена и дори малка ядосана се припомних думите на кралицата. Никакви тайни повече между нас, ли. Какво ли криеше тя?

Ейлана Елеседил явно не забелязваше страданието ми и поне засега предпочитах така да си и остане. Тя отново ме прегърна! Не я отблъснах. Сигурна съм, че имаше някаква причина за тази тайнственост, която с времето щеше да бъде разбулена. Бях обучена от Кантое да бъда търпелива. Заех да чакам!

-   Иска ми се да ти дам нещо.

Стана от мястото си и отиде до шкафчето до леглото й. Извади една не много голяма кутия и се върна при мен. Когато отново седна до мен я отвори. Вътре имаше старинна златна огърлица. Имаше две еднакви, кръгли дупки отстрани и една по – голяма в средата. За разлика от предните тя имаше формата на картата каро.

-   Някога на нещо са се намирали трите камъни на Маракадерис, но били извадени. – обясни ми тя - По право сега той ти принадлежи! – накрая заяви Ейлана, като ми го постави

-   Къде тогава е последния? – попитах учудено аз, докато го разглеждах

-   Преди много време, още преди да се появят демоните, или онези чужденци царувал крал Паланс Елеседил. Неговият магьосник имал видение, в което камъка се е намирал в странна пещера, пазена от жесток пазач. Над Маракадерис се вихрило ужасна буря, невиждана досега, но щом се появил избрания слънцето се появило иззад облазите и огряло града. Може да е видял и нещо друго, но го запазил за себе си. Като му съобщил това краля веднага осъзнал, че трябва да го направи и го сторил. Извадил най – големия камък от монограмата и го скрил далеч в пещерите на планината Кайндос, далеч отвъд реката. Магьосникът поставил древен звяр да го охранява. Никой не можел да го вземе, освен избрания. Много хора, преди и след появата на чудовищата се опитвали да стигнат до това място и да върнат камъка на народ на Маракадерис, но никой не успял.

-   Само избрания може да го вземе и да го върне тук. Това аз ли съм? Човекът, който сте чакали през цялото това време. – предположих, досещайки се от разговора ни по - рано

-   Стига за тази вечер. Утре имаме достатъчно време да поговорим за това. – прошепна Ейлана на ухото ми – Сега имаш нужда от сън. А аз да помисля! – тя се отдръпна от мен, а усмивката й бе толкова тъжна, че почти предизвика сълзи в очите ми – Рилана ще ти покаже стаята ти. Твоят приятел Кантое ще е съседната стая, ако искаш да го видиш. Отпочини си, дете! Дълго чакахме, за да се намерим една друга, и сега не трябва да прибързваме с разкриването си.

 Тя се изправи на крака като същевременно повдигна и мен. Кралицата още веднъж ме прегърна. С това се сложи край на всичките ми някогашни съмнения. Бях доста изморена, очите ми се затваряха и силите ми напускаха. Имах нужда от почивка.

-   Радвам се, че съм тук, бабо. – казах й спокойно и не я излъгах с това

След това последвах Рилана Сирайз, която ме изведе от спалнята и ме поведе през тъмния коридор към моята стая. Не успях много добре да я разгледам, веднага си легнах и заспах.

На другата сутрин, след като най – накрая се наспах се събудих от приятните лъчи на слънцето по лицето ми. Огледах се наоколо! Цялата стая имаше бял цвят, памучни постелки и завивки с бронирани по краищата и цветя. По стените имаше и няколко гоблена, които проблясваха от слънчевата светлина, влизаща в стаята през дупчиците на пердето. Слънце в едно иначе мрачно и потискащо място, доста изненадващо. Не можеш да повярвам, че съм преживяла толкова много ужасни случки, но най – накрая достигнах целта на пътуването си – Маракадерис. Това бе посоченото от родителите ми място. Спомените ми, всичко онова, което лежеше извън градските стени – мрака, огъня, мъглата, демоните, които искаха само да ме унищожат – всичко изглеждаше смътно и далечно. И такова искам да си остане.

Скоро станах и отидох до близкия прозорец, за да се огледам наоколо. В далечината се забелязваше градчето. Хората вече се бяха събудили и започнали ежедневните си занятия. Мир и спокойствие цареше тук, но докога? Най – вероятно, докато стената още можеше да издържи на нападенията на чудовищата. Но това щеше да се случи много скоро. Почти незабелязано вратата към съседното помещение се отвори. Обърнах се и видях Кантое. Гол до кръста, мускулестите му ръце и гърди бяха скрити от превръзки, а тъмното му брадато лице бе насечено и натъртено. Въпреки множеството му наранявания той изглеждаше отпочинал и в добро състояние.

Махнах му с ръка да дойде при мен. Тогава той се премести малко назад и взе една туника и бързо я нахлузи на себе си. Дрехите, които бяха приготвили за него му бяха малки и го правеха още по - огромен отколкото е. Изглеждаше ми доста смешен, но все пак успях да прикрия усмивката си преди да я види. Седнахме до една пейка до прозореца. Чувствах се щастлива просто да го видя отново. Напрежението от миналата вечер си отиде й на негово място се появи спокойствие.

- Какво научи, момиче Скитник? – попита ме той

Този път открито се усмихнах. Добрият стар, верен Кантое

Веднага започна да говори делово. Разказах всичко, случилото се миналата вечер, от първата срещата с Ейлана, до огърлица. Казах му също и за подозренията си към нея. Имаше нещо в нея, но просто не зная какво. Накрая се обърнах към него с думите:

-   Ти какво забеляза в моята баба, което аз пропуснах? – го попитах

Кантое се усмихна слабо на думите ми, но веднага ми отговори:

-   Тя е уплашена! Трудно е да се каже. – струва ми се, че крие нещо, която не знаем. Много внимава какво казва и как го казва. Ти също си го забелязала. – направи малка полза – Може би се страхува за теб, Рен. Дръж очите и ушите си отворени, момиче Скитник. Ето как ще научиш някой нещо. – посъветва ме

После той стана и си тръгна, за да ме остави да се преоблека. Внезапно се замислих за голямото несъответствие в историите на Кантое и кралицата. Ако Ейлана Елеседил истината, то тогава родителите ми са останали в Хеланка поне година. Дотогава аз вече съм си родила и сигурно да се дали на Кантор. Защо ли им е трябвало на родителите ми да ме оставят сама, като си мисля, че са мъртви и да се върнат у дома? Можеха да останат при мен и така никога нямаше да бъдат убити. Защо не са казали на Кантор цялата истина? А може би са, но той не ми я казва? Тайни! Всички около мен имат някакви тайни, които не искат да разбера. Дори мисълта за това ме вбесяваше, но някой ден, много скоро щях да разкрия цялата тази история. Обещавам си!

На един шкаф бяха поставени чисти дрехи, който веднага си сложих. Ставаха ми много по – добре отколкото тези на приятелят ми. Косата ми все още бе вързана на плитка и изглеждаше ужасно. Отпуснах я и я сресах – вече изглеждаше чудесно. Тогава видях, че все още нося огърлицата. Без да го свалям започнах да я разглеждам. По-малките дупчици имаха същата форма както и камъните ми. Извадих торбичката от джоба на туниката с която бях облечена и ги поставих на празните места. В момента, в който сложих и последния камък на мястото му те леко просветиха. Оказах се права – мястото им бе на там! Прибрах я обратно под дрехата си и се приближих към вратата. Тогава видях дълъг нож на другата маса в стаята. Сложих го на колата ни, това ме изпълни със самоувереност и излязох навън.

Един ловец стоеше на пост пред вратата ми. Викнах Кантое и той ни съпроводи надолу по стълбите до трапезарията за закуска. Когато слязохме долу нямаше никой и ние ядохме сами върху дългата полирана дъбова маса. Цялата трапезария приличаше на пещера – помещение със сводест таван и оцветени стъкла на прозорците. Една млада прислужница стоеше наблизо, готова да ни обслужи при храненето. Това ме накара да се почувствам малко неловко. Свикнала съм сама да си приготвям храненето и сама да си го сервирам. Хранихме се мълчаливо. Само по едно време Кантое ме попита какво се очакваше от мен да направя, когато се нахраня. Нямах никаква представа, а от кралицата нямаше и следа.

Когато привършихме с яденето при нас дойде Тайгър Тай. Изглеждаше доста променен. Сега носеше чисти дрехи и без шапка косата му обаче все още бе доста рошава и измачкана, сякаш това беше нещо нормално за него. Иначе изглеждаше много по – красив от предната ни среща. Той дойде до масата и седна, облягайки се удобно върху нея.

-   Изглеждате далеч по – добре отколкото миналата нощ. – позволи си да ми каже, без да премества поглед от мен – Чистите дрехи и банята са ви направили наистина красива, Рен. Отпочинахте добре, нали?

-   Достатъчно добре, благодаря. – отвърнах – И благодаря отново, че ни доведохте благополучно вътре. Не бихме успели да го направим без вас.

-   Може би е така. – каза той – Но ние и двамата знаем, че всъщност вие ни спасихме. – направи малка пауза, без да споменава за камъните. Реши да смени темата – Искате ли да се разходите из града? Да видите малко какво има навън? Баба ви ме остави на ваше разположение за известно време.

Не след дълго излязохме от двореца и се запътихме към града. Прекарахме целия ден навън. Дворецът бе разположен на малък хълм по средата на Маракадерис, дълбоко в скриващата го гора и обграден наоколо от къщи и магазини. Градът бе оживял от дневната светлина. Всички хора много се заинтригуваха от Кантое, който бе много по - едър от тукашните хора и просто бе очевидно, че не е един от тях. Красотата наоколо, зеленината на дърветата и цветята покрай алеята, по която вървяхме успя да ме накара да забравя мъглата и огъня отвън.

Тайгър Тай ни разказа цялата история на Мороуин и Маракадерис. Преди страната се е състояла от около двайсет малки села и този град, но всичко се променило с появата на демоните. Голяма част от населението е умряло или по – точно казано избито от чудовищата, а останалите се спасили в града, където са и сега.

По едно време през нас се появи външната стена. Светлината на магията й бе намаляла до слабо блещукане, което превръщаше света отвъд в едни мек и неясен акварел, окъпан от нейната яркост. Войници от Маракадерисската армия патрулираха по защитните валове. Сега обаче не се водеха никакви битки. Демоните бяха отишли да почиват до падането на нощта. Светът отвън беше станал пуст, а единствените звуци, които се чуваха, бяха от гласовете и движенията на хората около нас. Докато минавахме не много далеч от Преградата отново се при сетих за въпроса си за чудовищата. Може би кралицата да не исках да ми каже за това откъде са се появили и защо.

-   Ти добре познаваш демоните, нали Тайгър? – по любопитствах

-   За разлика от другите не се страхувам да излизам навън. Познавам всички видове на чудовища, които обитават тези места. – обясни ми той

-   И аз сама знам за няколко от тях. – тихо казах, спомняйки си за драколоните и другите същества, с които имах лошия късмет да се срещна – Кажи ми, откъде да дошли демоните?

-   Защо питате мен, Рен Елеседил? – изглежда се почувства неловко

-   Мейнсън. – веднага го поправих

-   Не мисля така. – в очите му имаше весели пламъчета

За момент настъпи мълчание, докато се гледахме в очите. Не смятам обаче да отстъпя толкова лесно този спор.

-   Дошли са от магия, нали? – предположих

Проницателния поглед на Тай бе неизменен.

-   Попитайте кралицата, Рен. Говорете с нея – рязко ми отговори. – Сега какво ще кажеше да довършим обиколката си.

Повече не спомена за демоните или как са се появили. Минавахме през различни красиви места и той ни разказваше за тях, но аз не го слушах с особен ентусиазъм. Само по едно време започнах да го слушам, докато говореше за някой от традициите на тукашните хора. За това как уважават и пазят земята. Скоро обаче отново бях захласната от други мисли и не му обръщах особено внимание. Искаше ми се да разбера нещо повече за камъните, за демоните, истината за миналото си, но осъзнавах, че няма да открия нищо от него.

Чак, когато настъпи ранния следобед отидохме на укрепленията. Погледнахме земята отвъд. Мрачна, мъглива, без никакво движение, поне засега. Видяхме фигурата на възрастен мъж да се приближава. Лицето му беше грубо и покрито с белези. Той премина от града към Преградата, без дори да не забележи.

-   Това е Фейтън! – поясни ни Тайгър, гледайки след него. – Миропомазан от кралицата на бойното поле, неин спасител от ужасните създание. – той каза всичко това иронично, без да се усмихне.

-   Защо не го харесвате? – попитахq досещайки се по начина, по който говореше за него.

-   Трудно е да се обясни. – започна Тайгър – Предполагам, че между нас има съществена разлика. Аз прекарвам по – голямата част от времето си отвъд стените, бродейки в нощта с демоните, следейки ги отблизо къде се намират и какво ни готвят. По – голямата част от времето живея като тях, а щом живееш като тях, трябва да ги познаваш. Зная навиците им по – добре от всеки друг! А Фейтън не мисли за тези неща. За него създанията са само враг, който трябва да бъде унищожен. Иска да изведе армията извън града и да ги помете. Върви след главнокомандващия на кралицата – Талън Оридио и самата кралица месеци наред, за да ги убеди да направят точно това. Ние сме затворници зад Преградата вече почти двадесет и пет години, откакто се помня. Хората си спомнят как са живели някога и искат отново да бъде така. – погледът му се бе преместил към града

За момент отново си помислих да отворя дума за произхода на демоните, но когато го погледнах в очите си отказах.

-   Струва ми се, че според теб няма никаква надежда армията да победи отвън.

-   Вие бяхте отвън с мен, Рен. – имах чувството, че ме прониза с погледът си – Знаете много повече от самия Фейтън. Пътували сте от брега, за да дойдете тук. От време на време сте се сблъсквали с демоните. Какво мислите? Те не са като нас. Има над сто различни вида и всеки е опасен по различен начин. Надолу по реката Роуен са Привиденията – целите само зъби, нокти и мускули. Животни! Горе, по цялата Арбор са Драколоните, призраци, който са материализират само, за да те наранят някъде и после да изсмучат живота от теб. А това са само два от стотици вида. – той поклати глава – Не, не мисля, че може да спечелим битка извън стените. Мисля, че ще бъдем щастливи, ако успеем да оцелеем и вътре.

Повървяхме известно време отново обладани от мълчание. Накрая продумах:

- Комбинираната котка ми каза, че магията, която служи за щит на града, отслабва.

Не го казах като въпрос защото знаеш, че е факт. Тайгър дълго време не каза нищо. Крачеше, навел глава и забол поглед в земята пред себе си. Накрая вдигна поглед за момент и каза:

- Котката е права!

Не говорихме нищо повече за това. Запътихме към града. Отидохме за малко в градския център, обикаляйки магазините и разглеждайки всичко наоколо. Приличаше на град като всеки друг, с изключение на едно – хората. За първи път имах добра възможност да разгледам по – добре лицата на хората. В тях виждах собствените си Маракадерисски черти. Беше ми малко трудно да го приема, но и аз бях една от тях.

Далеч от стената, Тай ми изглеждаше малко по – весел, успял по някакъв начин да загърби, дори временно, мисълта за демоните. Харесваше ми. Имаше нещо загадъчно и скрито в него. Бе по – различен от хората, които бях срещнала досега, не само в Маракадерис, но и в скъпата ми Хеланки. Най – вече от Ториан. Като го гледах сега не можеш да открия дори и най – малката черта или нещо в поведението, което да ги оприличи.

Изненадах се, когато открих, че се опитвам да ги сравня. Защо ли ми бе изобщо да го правя? Те бяха двама различни мъже, живеещи в различни светове. Накрая открих едно общо. И двамата си знаеха мястото в живота, знаеше в кой свят живее. А аз в кой живеех? На кой принадлежах?

Прибрахме се в двореца. След като ни заведе вътре Тайгър ни каза довиждане и се върна назад по алеята, през която бяхме влезли. Кантое бе огладнял и ми предложи да отидем до трапезарията, за да видим дали ще можем да открием кухнята и да хапнем нещо. Без да обръщам много внимание, се съгласих.

В следващия момент Кантое изчезна по коридора и стъпките му отекнаха в тишината. Изведнъж рязко се обърнах в другата посока и се запътих към стаята си. Искаше ми се да осмисля думите на Тай, все едно имаше някакво значение. Нямаше какво друго да правя, освен да се примиря с всичко, поне засега. Не съм свикнала толкова лесно да се отказвам от целите си. Изкачих се по главното стълбище и тръгнах по коридора към стаята ми, когато се появи Макарън Елеседил. Бе облечен пищно в тъкан с жълти и сини напречни ивици и препасан със сребърен колан.

-   Здравей, братовчедке Рен. – поздрави ме весело – Разбрах, че си била из града. Как си днес?

-   Благодаря, добре – отвърнах му

Бях позабавила малко хода си, докато накрая спрях. Точно в този момент, когато той застана до мен.

-   Е, кажи ми. Радваш ли се, че си дошла или би желала да си вкъщи?

-   По малко и от двете. – отвърнах му

-   Звучи точно както трябва, малко кисела, но и малко приветлива. – примигна – Изминала си дълъг път, за да ни намериш, нали? Научи ли това, което си дошла да откриеш?

-   Част от него.

-   Твоята майка Алейн беше личност, която щеше много да харесаш. Кралицата вече ти разказа е за нея, но и аз мога да ти кажа нещо. Тя се грижеше за мен като сестра, когато бях по – малък. Бяхме доста близки! Алейн бе силно и решително момиче, Рен. И аз виждам в теб същите тези черти.

-   Благодаря ти, Макарън. – отвърнах му с усмивка, поколебах се за момент, но после реших да го попитах – Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за майка ми, например как е изглеждала?

-   Разбира си. – веднага се съгласи той – Алейн беше дребна като теб. Косата й имаше същия цвят. А гласът й … Трудно е да се опише, бе музикален. Находчива и много се смееше. Но от всичко за нея най – добре си спомням очите й. Бяха точно като твоите. Когато те погледнеше, човек веднага разбираше, че няма никой или нищо не е по – важен в целия свят.

Замислих се по – добре върху образа й. Опитах се да си я представя как седи пред мен и успях. Не веднъж вечер съм я виждала в сънищата си, но сега, след като Макарън ми я описа успях да си я представя още по - добре. Замислих се дали да не го попитам за демоните, когато бяхме прекъснати.

-   Добър ден, Рен. – беше Рилана, която ме поздрави, когато се появи на стълбището зад мен. – Хареса ли ти разходката из града?

-   Да. Тайгър Тай е отличен екскурзовод.

-   Как намираш братовчедката си, Макарън? – попита го тя, докато го гледаше със зелените си очи

-   Очарователна и енергична, точно както майка си. – отвърна й с усмивка той, хвърляйки бърз поглед към мен – Трябва да вървя. Имам да върша много работа до вечеря. Ще се видим тогава.

Той кимна отсечено и се отдалечи, небрежен, самоуверен и дори малко наперен. Наблюдавах го за известно време, докато се отдалечи, след това обърнах глава към Рилана.

-   Е, разкажи ми сега за своята разходка. Какво научи за града, Рен?

Тръгнахме по коридора към стаята ми и аз й разказах всичко, което научих. Искаше ми се пророчицата да ми каже също нещо в отговор на разказа ми, но тя само слушаше и не проговаряше. Изглеждаше ми прекалено заета с други неща, въпреки че следеше внимателно всяка моя дума. Свърших тъкмо когато стигнахме вратата на спалнята ми. Обърнах се с лице към жената и видях как върху сериозното й лице трепна усмивка.

-   Ти си научила твърде много неща за човек, които е прекарал в града по – малко от ден, Рен.

За жалост далеч по – малко от това, което бих желала да науча. Имаше още много неща, които си бяха останали загадка за мен и на които трудно щях да открия истината.

-   Рилана, защо никой не иска да ми каже откъде са дошли демоните? – попитах я предпазливо

-   Маракадерисците не обичат да мислят за демоните и още по – малко да говорят за тях. – усмивката бе изчезнала – Демоните дойдоха от магията, Рен. От погрешното й разбиране и използване. Кралицата ми забранява. И сигурно е права, Рен. Но аз обещавам, че някой ден, много скоро, ще да ти кажа всичко.

В погледа й се четеше честност и аз се примирах с думите й. Леко кимнах с глава и се обърнах към нея:

-   Ще разчитам на обещанието ти, Рилана. Но бих предпочела баба първа да ми каже.

-   Разбирам ме, Рен. – Рилана се колебаеше дали да продължи, накрая го направи – Били сме заедно през целия си живот. От детството и първата любов, до съпрузите и децата. Всички са си отишли! Случилото се е Алейн бе най – лошо и за двете ни. Никога не казах това на твоята баба. Мисля, че е подозирала. Във видението си видях, че Алейн ще се опита да се върне в Маракадерис и че ние не можем да я спрем. – в гласа й се усещаше тъга - Една пророчица е едновременна благословена и прокълната за това, което вижда. Знам какво ще се случи, но не мога да направя нищо, за да го променя! Аз съзнавам това за своята дарба и мисля, че и ти скоро ще осъзнаеш смисъла на своята.

После се обърна и изчезна обратно по коридора. Останах да гледам след нея. Какво ли би искала да й каже Рилана с последните си думи? Може би да е имала някакво видение за мен и сега да ми подсказва какво трябва да направя – да осъзная смисъла на камъните.

Някъде по здрачаване двамата с Кантое бяхме повикани да се присъединим към Рилана и Тай, които ни чакаха долу. Малко по – късно при нас се присъедини и Макарън. Заради настъпващата нощ трапезарията бе ярко осветена. Вечерята ме се стори безкрайна, тягостна, изпълнена с мълчание. Дори и Макарън, който по – принцип обичаше да говори много, както се бях уверила преди, сега мълчеше. Беше оживен и весел, както преди, но не се интересуваше от храната си и изглеждаше загрижен. Главното за което си говорихме бе детството ми при Кантое и спомените на братовчед ми за Алейн. Мислех си, че Ейлана Елеседил ще се появи, но тя не го направи.

Вечерята приключи. Станахме от местата си и приготвяхме да се заемем всеки със собствените си работи, когато в стаята влезе разтревожен вестоносец. Отиде при Тай и бързо го заговори. Той го отпрати и с намръщено изражение са обърна към останалите:

- Демоните са провели атака срещу северната стена. Очевидно са успели да проникнат през нея.

Веднага щом чухме това бързо се разпръснахме в различни посоки. Рилана отиде да намери кралицата, Макарън, за да се въоръжи, а тримата с Тайгър и Кантое се запътихме към стената, за да се уверим със собствените си очи каква е обстановката.

Здрачът бе преминал в мрак и светлината от Преградата грееше тук – там след дърветата. Ние минахме през няколко странични улици. Хора тичаха във всички посоки, вдигайки тревога. Целият град бе мобилизиран при новината за атаката. Тай избягваше тълпите, които се бяха образували, като заобиколи центъра на града и се запъти на изток към периферията. Двамата с Кантое плътно го следвахме! Накрая дърветата свършиха и пред нас се изпречи Преградата. По цялата стена имаше войници и още стотици идваха от мостовете. Всички бързаха към едно място, където светлината беше изтъняла напълно и голяма група бойци се биеха почти на тъмно.

Продължихме да вървим докато не бяхме на около четиристотин метра от стената. Бях толкова шокирана от видяното, че сграбих ръката на Кантое. Изглеждаше, така че магията в мястото, където бе разрушена стената, бе напълно изчезнала. И сега там имаше отвор. В празнината се тълпяха стотици тъмни безлични тела, сражавайки се, за да проникнат през нея. Хората от Мороуин пък се биеха, за да ги задържат отвън. Боят се водеше хаотично! Викове е крясъци изпълваха въздуха. Мечове свистяха и нокти деряха на всички страни към които погледнах. Мъртви и ранени лежаха навсякъде около пробива. За момент изглеждаше, че демоните ще успеят да нахлуят вътре, но Маракадерисците яростно отвърнаха на удара им и те отново бяха избръснати към отвора. Нито една от страните не бе в състояние да спечели предимство!

Изведнъж се появи Фейтън, застанал пред нова рота войници. Поведе хората си в атака към стената. Съществата бяха върнати отвън и за миг празнината в повредената стена изчезна. Изглеждаше, че щяхме да победим, но демоните предприеха нова атака. Бяха огромна маса и се катереха навсякъде. За момент хората ги задържаха, но накрая се наложи да отстъпят. С ужас в очите наблюдавах клането! Мъртви, умиращи и ранени лежаха навсякъде. Наоколо трима ти имаше тълпи от хора – старци, жени и деца - всички, които не бяха войници в армията на Маракадерис.

Възможността демоните да проникнат ставаше все по – голяма. Без да има накъде да бягат всички хора щяха да измрат до едно. Чудех се къде ли е все още се губи кралицата. Тогава тя се появи, обградена от дузина хора от Личната охрана. Тогава видях Конуей. Лицето му бе сурово и мрачно, той водеше своите ловци. Лицето на Ейлана бе спокойно, а погледът насочен напред към бъркотията. Вниманието ми обаче бе привлечено от короната, която носеше на главата си. На пръв поглед не изглеждаше нищо особено. Малка на размер, без никакви други украшения, освен огромен изумруд над отпред. Заприлича ми на няколко нишки преплетени по такъв начин, че да създадат една прекрасна гледка за очите. Короната бе направена от злато и на мястото, където бе поставен зеления камък бе леко изострена. Както вече казах – нищо особено, но за мен тя бе символ на властта на кралицата. Ейлана Елеседил излезе пред тълпата и се отправи към най – близкия мост на рова. Държеше жезъла Рух, а камък Лолан проблясваше с бяла светлина на върха си. Чудех се какво ли е решила да прави. Разтревожих се за безопасността й.

Кралицата стигна до средата на моста и остана там. Дори само при вида й духат на войниците се повдигна и те отново имаха сили да се изправят срещу врага си. Демоните отново бяха отблъснати! Засили се звукът от дрънченето и стърженето на железни оръжия, а с него и виковете на умиращите.

Фейтън, който досега бе най – отпред на войниците си изведнъж падна. Никой не можеше да разбере какво се случи. Битката се пренесе край дупката в стената и после отвън нея, когато съществата бяха отблъснати от другата страна. Магията, която защитаваше Преградата отново почна да запълва своя кръг и отвора да се затваря.

Демоните обаче не се отказваха толкова лесно и атакуваха. Виждах, че Маракадерисците бяха изтощени от тежката битка и вече едвам издържаха. Ако скоро не се случеше нещо можеше и да загубим битката.

Тогава кралицата вдигна жезъла Рух и го насочи. Лолан внезапно проблесна. Това бе предупреждение за хората ни да се отдръпнах от дупката. От Лолан експлодира светлина и се насочи към Преградата. Магията на камъка събираше светлина! И преди бях виждала подобно нещо – същото ставаше и с моите камъни. Светлината достигна стената, когато и последния войник се отдръпна от нея. Отломките на стената се надигнаха парче след парче от земята и се върнаха обратно по местата си. Демоните бяха заровени! Не можеш да повярвам на очите си. Стената се издигаше, затваряйки черната дупка, която бе пробита през нея. Накрая не остана и спомен, че някога е била разрушавана. Магията извърши работата си за секунди и демоните още веднъж бяха затворени отвън.

Кралицата стоеше неподвижна в средата на моста, а покрай нея тичаха нови роти войници, за да попълнят състава на бойниците. Тя изчака докато вестоносеца, който бе изпратила се върна от мястото на касапницата. Коленичи пред нея за кратко време и после се изправи, за да говори. Видях как Ейлана  кимна, обърна се и се върна. Личната охрана разчисти пътя за нея, но тя не се върна по същия път, а отиде прави към мен.

Тя се носеше тържествено към мен. Дрехите й се бяха раздули от вятъра като знамена, а притиснатия до тялото й жезъл Рух все още проблясваше със слаба бяла светлина. Не знам какво точно видях този момент в очите й, но цялата изтръпнах.

-   Тайгър Тай – извика кралицата, когато стигна до нас, а очите й мигновено го пронизаха – Избързай пред нас ако желаеш. Извикай Талън и Итън от техните стаи, ако са все още там. Кажи им … - дъхът й сякаш заседна в гърлото й, а ръката й стисна здраво жезъла – Кажи им, че Фейтън е загинал при атаката. Нещастен случай. Убит е от стрела на неговите собствени стрелци. Искам веднага да свикат събрание в залите на Висшия съвет. Сега върви. Бързо!

Видях как веднага изчезна сред тълпата. Тогава кралицата се обърна към мен. Хвана рамото ми с едната си ръка, а с другата посочи към замъка. Тръгнахме натам с Кантое на крачка зад нас, заобиколени от Личната охрана.

-   Рен! – обърна се към мен – за нас това е началото на края. Сега отиваме, за да обсъдим дали може да се спасим. Ще останеш близо до мен, нали? Бъде моите очи, уши и добрата ми дясна ръка. Ето затова е трябвало да дойдеш при мен.

Без да ми каже нищо повече ме притисна към себе си е забърза в нощта. Не можеш да разбера думите на баба си, но бях сигурна, че от следващите събития зависеше цялото бъдеще на Маракадерис и народа му.

Залата на Висшия съвет се намираше до двореца в малката горичка наблизо. Имаше шестоъгълна форма, а пред входа й имаше кулони. Не бях виждала преди подобна структура. След като човек минеше колоните пред него се изправяше огромна дървена врата. Най – отпред се намираше тропът на мороуинския владетел. От двете стани имаше редове от пейки и една галерия за гости и участници в открити събрания. В средата на помещението имаше едно широко пространство и голяма кръгла маса с двадесет и едно места. Когато Висшия съвет заседава, той се разполага край нея, а кралицата и краля сядаха заедно с него.

Ейлана Елеседил влезе тържествено в залата, облечена с дълга мантия, стигаща до пода, пред себе си, в ръка държеше жезъла на Рух. Точно зад нея я следвахме аз, Кантое, Конуей и няколко мъже от Личната охрана. Макарън вече бе заел място на заседателката маса, но бързо стана при появата на кралицата. Носеше метална ризница, а меча му, с широко острие, висеше на облегалката на стола му. Тя отиде при нега, прегърна го топло и после се отправи към председателското място на масата.

- Рен. – обърна се към мен – Седни до мен.

Веднага постъпих така както ме помоли. Кантое се дръпна настрана и се настани удобно в галерията. Вратите се отвориха отново и двама телохранители застанаха на пост от двете страни на входа. Конуей се отправи към масата, за да седне до Макарън. Лицето му имаше замислен вид. Ейлана бе скръстила ръце на гърдите си, явно чакахме още някой. Огледах се наоколо! Особено много се взирах в тъмните ъгли на помещението, където иначе дневна светлина не стигаше. Полираното дърво блестеше слабо в полумрака зад едрата фигура на Кантое, а отраженията от пламъците на лапната, танцуваха по краищата на светлите петна. Единствено шумоленето на дрехите и скърцането на обувки нарушаваше тишината. Чак сега, откакто влязохме забелязах Рилана, която седеше далеч назад в галерията срещу Кантое, почти невидима в сенките.

Погледнах към баба си, но тя не показваше никакви признаци, че знае за присъствието на пророчицата. Погледът й бе впит във вратите на залата за съвещаване. Усещах напрежението във въздуха! Всеки от седящите в това помещение знае, че нещо ще се случи, но то бе известно само на кралицата. Припомних си думите на Ейлана . “Бъди мои очи, уши и добрата ми дясна ръка.”, но защо? Какво ли очакваше кралицата да направя?

За втори път вратите си отвориха и вътре влезе Тайгър Тай, заедно с още двама мъже. Първият беше стар и едър, с посивяваща коса и брада. Ходеше с бавни и тромави движения, които ми подсказваха, че не е мъж, които се спира пред изправените срещу него трудности. Вторият бе среден на ръст, главно обръснат, с живи очи и леки и непринудени движения. Видях го да се усмихва, когато влизаше. Първият се намръщи.

-   Талън Оридио – представи кралицата първия – Итън Шарт. Благодаря и на двамата, че дойдохте. Тайгър Тай, моля остани. - тримата седнаха, загледани в кралицата. После тя се обърна към пазачите на вратата – Корт, Дал. Изчакайте ни отвън, моля. - ловците се мушнаха през вратата и изчезнаха от погледите ни. Вратата тихо са затвори. – Приятели мои! - гласа й се извисяваше в тишината – Не можем повече да се преструваме, да се заблуждаваме. Борихме се повече от двайсет години да предотвратим онова, което вече е на прага ни.

-   Мидейди – започна Талън Оридио, но само с поглед го накара да замълчи

-   Нощес демоните проникнаха през Преградата! Магията отслабва вече месеци наред – може би, дори от години – а създанията отвън крадат от нейната сила за себе си. Нощес равновесието се наруши достатъчно, за да бъдат в състояние да направят пробив. Нашите ловци се биха храбро, за да го предотвратят, правейки всичко възможно да отблъснат нападението. Те не успяха! Фейтън бе убит. И накрая бях принудена да използвам жезъла Рух. Ако не бях постъпила така, градът щеше да падне.

-   Мидейди, това не е така! – извика Талън, които не можа повече да се сдържи – Армията щеше да се прегрупира за нова атака. Щяхме да победим. Фейтън пое твърде прекалено много рискове, иначе щеше да бъде още жив!

-   Той пое тези рискове, за да ни спаси! Не говори лошо за него, командире. Забранявам това! – видях как едрия мъж се навъси още повече – Талън. – сега кралицата говореше по - нежно, а топлината в гласа й бе очевидна – Аз бях там! Видях какво се случи. Преградата няма да ни защити още дълго. Използвах жезъла Рух, за да я заздравя, но не бих могла да го направя отново. В противен случай рискуваме да загубим цялата му сила, което приятели не мога да си позволя. Събрах ми тук, за да ви кажа, че съм решила да действам по друг начин. Това е внучката ми Рен, детето на Алейн. Изпратена е при нас от стария свят, както предсказа Рилана Сирайз. Тя е доказателство, че можем да бъдем спасени. В продължение на много години съм е чакала, без истински да вярвам, че това ще се случи или че тя ще може да направи нещо за нас. Истината е, че аз не исках да идва! Страхувах се, че ще я загубя, както загубих Алейн. – докосна с пръсти бузата ми – Продължавам да се страхувам. Рен обаче е тук, въпреки моите страхове, пресекли огромното пространство от реката до тук. Преодоля ужасите на демоните, за да седи сега тук с нас. Не мога повече да се съмнявам, че тя възнамерява да ни спаси, точно както предсказа Рилана. – направи кратка пауза и продължи – Рен още нито напълно вярва, нито напълно разбира това. Тя е дошла в Маракадерис по свои собствени причини.

-   Откъде мислите, че тя може да бъде избраната да ни спаси? – попита спокойно Итън

-   Мисля, че трябва да разберете от собствените й думи. Рен разкажи на събралите се тук как ни откри. Разкажи им всичко без да изпускаш и най – малката подробност. Време е да знаят!

Тогава още веднъж пред всички разказах историята си от странната карта, която Кантое ми подари, до пътуването през джунглата и пристигането си в Маракадерис. В началото малко се колебаех дали да споменавам и за камъните на Маракадерис, но едно просто кимване от страна на баба ми ме убеди. Когато свърших разказа си в залата настъпи тишина. Забелязах как седящите на масата си разменяха погледи. Макарън така се бе вгледал в мен, сякаш ме виждаше за първи път в живота си.

-   Мидейди, мисля, че разбираме, но е необходимо да чуем какво предлагате на направим. – обади се Тайгър

-   Да, Тайгър Тай, необходими е да чуете. - съгласи се Ейлана. В залата настъпи пълна тишина – Тук, в Мороуин вече нищо не ни задържа! Макар и с нежелания смятам, че е настъпило времето да го напуснем и да се върнем в стария свят. Отново да станем част от него! Дните ни на изолация свършиха.

-   Не, лельо Ел! – извика Макарън, бе подскочи от мястото си при думите й – Не можем да се откажем просто така!

-   Макарън! – Ейлана бе разгневена – Намираме се на съвещание. Обръщай се към мен както подобава!

-   Извинявам се, милейди. – лицето му се изчерви

-   Съгласна съм с него, но и с вас, кралице. – изведнъж, за изненада на всички се обадих – Не можете да продължавате да се криете от останалия свят. Това не означава, че трябва да напуснете дома си. А и откъде да знаете, че те няма да отидат и извън Мороуин и не започнат да унищожават и останалия свят. Може би не след година, две или дори десет, но ако не ги спрем сега по нататък може да стане твърде късно. Не знам за вас, но започвам чувствам това място като свой дом и не смятам да го оставя в ръцете на демоните. Притежавам два от камъните на Маракадерис и ще открия и последния. Тяхната мощ трябва да е достатъчна, за да разрушим веднъж завинаги тези същества и да освободи Мороуин и народа му веднъж завинаги от неговия затвор. Не ме интересува дали сте съгласни с мен, но възнамерявам да отида в Кайндос и да открия последния камък.

Несъзнателно се бях изправила от мястото си, сложила ръце на масата пред себе си- Не знам откъде се появи цялата тази смелост в мен, но наистина възнамерявах да го направя, чувствах се длъжна да го сторя.

-   Момиче, осъзнаваш ли за препятствията, които те очакват докато стигнеш и откриеш мястото, където е скрит. Да не говорим че само избрания ще успее да вземе този камък. – Талън искаше да ме разколебае, но нямаше никакъв ефект

-   Да знам и въпреки това смятам да отида! – погледнах към него с възможно най – суровия си поглед

-   Да не се мислиш за избрания, които ще ни спаси. Ти - едно младо момиче, което още не знае нищо за живота. – възрази срещу мен командира

-   Знаете ли как изглежда той? – попитах го, без да обръщам внимание да обидата, която ми нанесе преди миг

-   Никой не знае. Може да е всеки едни от нас. Според историята обаче той ще носи на себе си символа да победата в Маракадерис. – отговори ми Талън Оридио

-   Как изглежда този символ? – по любопитствах

-   Две линии като едната, леко извита се намира успоредно на другата. – спокойно ми отговори той

За момент се слисах - не можеш да повярвам на думите му. Много добре знаеш как би трябвало да изглежда този знак защото имах такъв белег на едното си рано. Не можеше да е истина, не искам да бъда избраната, която ще спаси всички тези хора. Побеляла от думите му се обърнах към него и го попитах:

-   Сигурен ли сте в думите си?

-   Да! – категорично ми отвърна

-   Този знак не изглежда ли така?! – заинтересувах се като бавно вдигнах ръката на туниката си, така че той да може да се види.

Всички в стаята не можеше да повярват на очите си, когато видяха на рамото ми ясните очертания победоносния символ на Маракадерис и изобщо на някогашен Мороуин.

-   Защо не ни каза по – рано? – попита ме Итън

-   Защото и аз досега не знаеш предназначението му. Мислех се, че е най – обикновен рожденен белег, но може и да не се окаже така. – отговорих ясно и високо, обръщайки се към всички присъстващи. Поех си дълбоко въздух и продължих – Това обаче не променя с нещо мнението искам да отида да потърся последния камък е ще го направя. Независимо от вашето мнение!

Настъпи кратък миг на тишина, всички осмисляха думите ми. Може би не за мен, но за тях всичко се промени. Дори всичко това с избрания да е само една лъжа белега го имаше на ръката ми. Никой явно не искаше да проговори, докато накрая настъпилото мълчание не бе прекъсната от някой

-   Независимо дали си избраната или не аз ще те последвам, Рен! – изведнъж се обади Тайгър, погледна към мен.

Бях малко изненадана, но не й шокирана от решението му

-   И аз. – добави Макарън

-   Подозирах нещо такова, Рен. – продума кралицата - Гордея се с решението ти и го подкрепям! Вие с мен ли сте? – обърна се тя към останалите в залата

-   Личната охрата е с вас, мидейди. – обади се Конуей

-   Точно това бе и желанието ми, Конуей. Искам ти, Корт и Дал да охранявате жезъла Рух и камъка Лолан, който ще взема със себе си, както и цялата група.

-   Тази идея е по – добра отколкото да напуснем. Съгласен съм. – примири се Талън. Итън само кимна с глава. – Ще наредя на най – добрите си хора да я придружат, колко искате да бъдат те, милейди, двайсет, трийсет войници.

-   Не! Колкото сме по – малко сме толкова по – добре ще е за нас. – възразих

От другата страна на масата видях Тайгър да кимва с глава в знак на съгласие. Все още не съм много сигурна за другите, но поне имам неговата подкрепа. Това бе нещо много важно и скъпо за мен!

-   Добре, но колко? – заинтересува се командира

-   Осем. – каза кралицата – Числото, което носи щастие, според легендите в страната ни.

-   Кои ще бъдат те? – попита тихо Итън Шарт

-   Ти не си между тях, Итън. – отвърна Ейлана – Ти също, Талън. Това пътешествие е за млади хора. Всичко това ще бъде ново за тях. Някой ще трябва да поддържа реда в мое отсъствие, а вие ще го направите най – добре.

-   Значи вие ще бъдеш една от участниците в пътешествието, така ли? – попита главнокомандващия – В това пътешествие за млади хора?

-   Не гледай така неодобрително. – укори го тихо – Макар, че не съм излизала от града с години. Само аз знам как да открия коя от хилядите пещери води до третия камък. Аз съм Кралица на Маракадерис и като такава трябва да съм с хората, които ще спасят града ни.

-   Мидейди, аз не мисля … - опита се колебливо да възрази Тай, но Ейлана го прекъсна

-   Тайгър Тай, моля те не казвай това. – неодобрителният поглед и думите на баба ми го накараха да млъкне – Сигурна съм, че мога да повторя дума по дума всяко възражение, което се готвиш да направиш, така че не се прави труда. Ако мислих, че е необходимо да ми ги кажеш го направи докато пътуваме. Няма по – добър от теб, Тайгър Тай. Ти ще бъдеш нашите очи и уши там, отвън, приятелю мой.

Видях го как кимна с благодарност, без да продума и думичка. Аз обаче не съм съгласна с идеята на кралицата.

-   Не съм съгласна с желанието ви, милейди. – възразих, като загрижено погледнах към нея – Вие сте единственото ми останало семейство. Не искам да загубя и вас, както стана с родителите ми.

Кралицата ме погледна със сините си очи. Отново сложи ръка на бузата ми и с нежен, но същевременно и убедителен поглед ми отвърна:

-   Ти никога няма да ме загубиш, Рен. Аз винаги ще имам място в твоето сърце и ти в моето. Нуждаем се от твоята и тази на приятеля ти Кантое, помощ.

За момент замълчах. Нямаше нужда да питам Кантое за неговия избор, вече го знаеш. Сама предложих да го направя и ще го направя. Не съм изминала целия този път до Маракадерис, за да бъда затворена тук заедно с хората му. Може би в началото си мислих, че съм тук само, за да разбера нещо повече за миналото си, но не бе така. Имаше и още нещо!

-   Вече казах, че ще отида и така ще бъда! – сигурна в думите си й отвърнах

Тогава Ейлана Елеседил стана от мястото си, в залата настъпи тишина. Тя седеше пред нас, гордост и увереност се четеше по лицето й, в нейното държание, в блясъка на очите й. Баба ми беше толкова красива в този момент! С къдрици до рамената, с одежди, падащи до земята и с плавни и меки очертания на лицето й и тяло на фона на смесицата от светлина и сенки. Този неин образ се запамети в сърцето ми и никога нямаше да избледнее.

-   Аз ви помолих да се срещнете с мен, за да чуете какво съм решила. – започна тя, оглеждайки всичките ни – Рен е права! Ние имаме някакъв шанс да се спасим, самата Рилана го предсказа във видението си. Ще отидем да потърсим третия камък и да освободим страната си. Ние ще оцелеем! Сигурна съм в това. Ще бъдете ли с мен в това начинание.

Един след друг всички станахме. След кратко колебание и лошо предчувствие стана и Талън Оридио. Бях така увлечена от това, което виждах, от поведението на останалите към предстоящата опасност, че забравих, че и аз ще участвам с тях. Станах последна от всички!

- Трябва ни само един ден, за да съобщих на хората за решението ни, да приготвим себе си и да се подготвим за това, което е пред нас. Сега спете! Утрото скоро ще настъпи.

След това тя се обърна и излезе от залата. Всички проследиха мълчаливо нейното отдалечаване. Накрая и останалите я последвахме. Докато стигнехме до стаите си разказах по Кантое всичко казано в съвета и решението ми да търся последния камък. Той веднага ме подкрепи и се съгласи да дойде с мен. Не се налагаше да ми го казва защото вече го знаеш. По лицето му се виждаше умора и аз го оставих да си отиде в стаята си да поспи. На мен изобщо не ми се спеше и започнах да се разхождам из тъмните коридори на двореца.

Чак след края на завещанието бях на главния балкон на двореца, точно под входната врата. Бях се облегнала на вратата и се взирах разсеяно в късчетата ясно и пълно със звезди небе. Спомних си за живота ми преди да започна търсенето си, когато бях едно момиче Скитник. Всичко тогава бе толкова просто и лесно! Можеш изобщо да не търся народа на Маракадерис. Да оставя миналото зад себе си, но не го направих и сега съм тук.

Изведнъж през вратата се появи Макарън, огледа се наоколо и когато ме видя в единия ъгъл на балкона по лицето му веднага се появи усмивка.

-   Мислех си, че всички са си легнали да спят. Днес беше ужасен ден за всички ни. – започна той, като се доближи до мен

-   Да така е. – просто се съгласих с него, като погледнах към него

-   Е, малка Рен. – обърна се към мен подигравателно, но и тъжно – Можеш ли да видиш бъдещето, както го вижда Рилана Сирайз?

-   Не съм сигурна, че искам да го видя точно сега. – отвърнах му аз, поклащайки глава

-   Хм, да, може би си права. То не обещава да бъда така тихо и приятно като тази нощ, нали? – скръсти удобно ръце на гърдите си и ме погледна в очите – Можеш ли да ми кажеш, какво ще видим щом излизам извън тези стени! Знаеш, че никога не съм бил там.

-   Демони! – отвърнах му, присвивайки устни – Мъгла, огън, пепел и застиваща лава, докато стигнем до стръмните скали на Кайндос, а оттам не знам. Има мочурища и джунгла пълна с различни потайни и опасни същества. Макарън, ти не трябваше да се съгласяваш да идваш.

-   А ти трябваше ли? – попита ме, с усмивка – Не, Рен, искам да умра, но да знам какво става, а не да седя в безопасност зад Преградата. Никой не е сигурен дали дори с третия камък ще успеем да победим демоните, дори и кралицата. Почти никой не си спомня какъв е бил живота без опасността от демоните. Магията ни е подкрепяла през целия ни живот! Почиства въздуха, дава ни подслон, запазва нивите ни плодородни, храни горските растение и животни и ни осигурява водата. Всичко! Какво ще стане ако тези неща бъдат загубени?

Тогава го осъзнах! Той бе ужасно уплашен. Нямаше никаква представа за живота отвъд Преградата, за едни свят без демони, където природата осигурява всичко, за което хората сега разчитат на магията.

-   Макарън, всичко ще бъда наред. – казах със спокоен глас – Всичко, на каквото се радваш сега, някога е било там. Магията само осигурява това, което ще го има отново там, ако бъде възстановено равновесието в природата. Мястото на демоните не е на този свят и веднъж, когато бъдат унищожени всичко ще се върне както си трябва.

Очите му следяха моите. Страхът бе изчезнал, но погледът му продължаваше да бъда напрегнат и неспокоен.

-   Разбирам магията, Рен. Леля Ел мисли, че тя е твърде опасна, твърде непредсказуема, но аз не мисля така, ти също.

-   Тук вече грешиш! Може би с течение на времето ще я разбера, както ми каза Рилана, но досега, дори в този момент изпитвам страх от мощта на камъните и начина, по който могат да ме променят, завинаги. Ти не ме познаваше преди, но аз много съм се променила откакто тръгнах да ви търся. – след малко обаче го попитах - Кое е това, което я кара да мисли, че е опасна?

Макарън се поколеба и за момент ми изглеждаше, че се готви да ми отговори, но после се разубеди и поклати глава.

-   Не, Рен! Не мога да ти кажа! Заклел съм се, че няма да го сторя. Ти си една от нас, но… По – добре ще е никога не го разбереш, повярвай ми. Магията не е това, което изглежда. Тя е твърде… - той вдигна ръце, сякаш да прогони този въпрос, обезсърчен е нетърпелив. После настроението му рязко се смени и изведнъж стана весел. – Питай ме за нещо друго и аз ще ти отговоря. Питай ме каквото си поискаш.

Отговорът му доста ме ядоса и аз скръстих гневно ръце на гърдите си.

-   Не искам да те питам нищо друго. Искам да знам за това! – рязко отговорих

Макарън се забавляваше. Виждах как тъмните му очи играеха. Пристъпи още по – близо до мен, така че почти да се докоснем и се обърна към мен:

-   Ти си дете на Алейн, Рен. Ще ти кажа, щом твърдо си решена да разбереш истината.

-   Тогава говори! – отговорих му веднага аз

Почувствах как ръцете му ме хващат за раменете. Докосването бе нежно, но същевременно и властно. После лицето му се наведе към моето и ме целуна по бузата.

-   Не! – прошепна той като бързо и неуверено се усмихна

Направи няколко крачки назад, като ме гледаше право в очите и после изчезна от погледа ми. Не се опитвах да го догонвам защото нямаше да получа отговора, които желаеш.

Всички криеха някаква тайна, жестока и опасна! Искаше ми се да разбера каква е тя, но колкото и да се опитваше не можеше. Който и да попитах така и не получих задоволителен отговор. Време, с времето съм щяла да узная всичко, но кога по – точно? Нямаше как да разбера, но това не означава, че ще се откажа. С тази мисъл, това обещание аз се запътих към стаята си да се опитам да поспя няколко часа преди да се изправя скоро пред опасността на външния свят.

По – късно същия ден кралицата разкри на народа си за решението да търсим последния камък. Намерих реакцията на хората за забележителна. Подобно нещо не може да се види никъде другаде. Жителите на града приеха всичко това без никаква паника, нямаше отчаяние или съмнение в решението на Ейлана. Те осъзнаваха, че това може да е единствената им възможност да победят демоните и бяха съгласни с това. Тази тяхна смелост ме увери, че постъпваме правилно. Дори започнах да приемам възможността аз да съм избраната, която трябва да се изправи пред лицето на злото и да го победи.

Вече бе късно да се отказвам! Още в мига, в който се реших да тръгна от Хеланка и да търся Маракадерис съдбата ми бе предрешена. С нещо не мога да променя това и сега просто трябва да го приема, а с това и камъните. Рилана ме посъветва, че трябва да започна да осъзнавам силата на камъните, а не да се плаша от нея. Те бяха част от мен, още от първия ден в които съм ги получила от родителите си, но не го осъзнавах, досега. Възприемах ги за нещо без което мога да продължа напред. Винаги, когато поглеждах къч камъните чувствах магията им да де влива в мен, но се страхувах от нея и не я исках. Най – накрая обаче осъзнах, че тя е част от мен, както и аз част от нея!

Талън Оридио щеше да се погрижи за всичко необходимо за пътуването – храна, одеяла, оръжие. Всички имахме още много работа преди да потеглим, особено кралицата. На следващата сутрин малко преди зазоряваше щяхме да се чакаме при тайният вход от който преди дни тримата с Тайгър Тай и Кантое Кан влязохме в града.

Част от мен отново искаше да излезе на свобода, но друга не искаше. Обичах да съм самостоятелна и да не разчитам само на уменията и хитростта си – така ме бе научил Кантое. Проблемът сега бе, че тук не съм у дома си в обичаната ми Хеланка, а в джунгла след множество опасни същества. Сега най – важни бяха приятелите. Не познавах хора тук, но съм сигурна, че мога да разчитам на хората с който на другия ден щях да тръгна към Кайндос.

На вечеря преценихме, че най – добрия начин да пътуваме към планината бе през реката, а от там през джунглата до пещерите. Според картите по пътя ни имаше малко плато, обитавано терон – трябваше доста да внимаваме. Накрая, когато всичко бе свършено всички се разотидоха по стаите си, за да се опитат да си починат преди за потеглим. Аз обаче почти не успях да мигна през нощта! Навън имаше прекалено много опасности с които трябваше да се справяме. В мен се породи някакво съмнение, че няма да успеем. Всички отивахме да вземем третия камък, но само аз можеш да го използвам срещу демоните. Не съм сигурна, че мога да го направя! Преди никой и нищо не зависеше от мен, а сега цял Маракадерис с надяваше да изпълним мисията си и да го спасим. Дали щях да се справя? Само времето можеше да каже това.

Часове преди да се зазори се отказах да се опитвам да заспивам и започнах да се приготвям. Облякох се и вързах косата си с ластик, за да не пречи на очите ми. Още не можеш да свикна с кожените обувки, които трябваше да нося, вместо ботушите ми, които вече не ставаха за нищо. Сложих огърлицата на врата си, под дрехата си. Останаха само оръжията! Един малък нож пъхнах в лявата си обувка и един по – дълъг на колана си. В първото си пътуване не носих никакъв меч защото не мислех, че ще срещнем нещо опасно. За всеки случай си бях взела пистолета. Мислех, че ще ми свърши много по – добра работа от някой меч или нож. Заблуждавах се. Сега със себе си взех тънък и доста остър меч, поставен в ножница от другата стара на колана ми. Накрая си сложих и кафявото наметало с качулка защото навън можеше да за хладнее. Вече бях готова да тръгвам!

Имах още предостатъчно време преди да отида при входа с останалите, но отдавна се отказах от опитите си да заспя. Излязох от замъка и се запътих към гората, наблизо. Искаше ми се да се поразходя малко преди да викна Кантое и да тръгваме към входа на стената. Навън, след широколистните дървета бе толкова спокойно, че за миг дори си помислих, че отново след спокойния живот в планините. Липсва ми дома, но вече не го усещах като някакъв копнеж за завръщане, а като приятен спомен от миналото. Сега това бе моя дом!

Изведнъж от лявата ми страна се чу някакъв шум. Веднага се обърнах натам и видях към мен бавно да се приближава Тайгър Тай. По вида му разпознах, че й той вече се е приготвил да тръгваме, но бе твърде рано за това.

-   Май не съм единствения, който не може да спи тази нощ. – заяви той, доближавайки се още малко към мен

-   Да.

-   Може ли да се присъединя към теб? – попита ме той

-   Разбира се стига да ти се обикаля из гората, без дори определена посока. Сигурно я знаеш наизуст.

Почти невидимо се усмихнах

-   Така е! Това е едно от най – любимите ми местенца в цял Маракадерис. – усмихна се, но след миг лицето му придоби сериозен вид – Нещо те притеснява, нали? Вижда се в очите ти.

-   Прав си. – на свой ред си признах, като погледа ми се вторачи надолу към земята – Има твърде много опасности по пътя ни, а дори да намерим камъка и да го вземем няма как да бъдем сигурни, че ще успеем да победим демоните. Не съм сигурна дали ще успеем.

Той ме погледна в очите, изпитах чувството, че иска да навлезе дълбоко в тях и да ме опознае. Да открие истинската мен! В следващия момент ме хвана за ръка.

- Искам да ти покажа нещо. – просто ми каза той и ме поведе нанякъде

Без да се съпротивлявам го погледнах. Бяхме се отклонили от пътечката и вървяхме направо през гората. Накрая, след няколко минути ходете спряхме на едно малко голо хълмче, оказа се падина. Той ми посочи в ръка накъде да гледам. Аз го направих и пред мен се появи образа на града. Малките къщички далеч до двореца, който се виждаше наблизо, между дърветата. Всичко това на фона на прекрасната нощ, изпълнена с многобройни звезди.

-   Какво е това място? – попитах го, без да премествам поглед от гледката

-   Почти в центъра на гората сме. Никой не знае за съществуването му, освен аз, и сега ти. Оттук човек може да види целия град и дори двореца. – накрая ми обясни той, въпреки че това можеш да видя и сама

-   Защо ме доведе тук? – продължих

-   Искаше ми се да видиш спокойствието на хората. Те знаят, че ще се справим. По един или друг начин кралицата ще успее да спаси народа си и ние ще й помагаме. Няма нужда да се страхуваш от това което ни очаква навън защото ние ще се справим. – увери ме той, бе застанал точно зад мен и гледаше към града

Отдавна бях осъзнала всичко това, но може би чак сега, когато го чух от Тайгър наистина повярвах. Имаше нещо в него, което ме караше да се чувствам добре – просто обаче не знам какво е.

Обърнах се с лице и тогава разбрах, че се намираме само на сантиметра от едни от друг. Погледите ни се срещнаха и така си останаха. Имах усещането, че времето е спряло е на целия свят сме само ние двамата. А не беше ли така? Несъзнателно устните ми се доближиха до неговите, които също бяха по- близко от преди. Затворих очи и се целунахме! Не мога да си обясня защо го направих, но много ми хареса.

Изведнъж осъзнах колко много време бе минало. Вместо тук трябваше съм в двореца, за да се видя с Кантое. Отдалечих се от Тайгър.

-   Трябва да тръгвам вече стана късно, а аз имам още малко работа. – бях отклонила поглед настрани, за да не виждам повече кафявите му очи.

Преди да каже и думичка вече вървях забързано между дърветата. Повече не се обърнах назад, за да го видя. Върнах се обратно по пътечката, а оттам в замъка. Приятелят ми вече се бе приготвил и ме чакаше на входната врата.

-   Къде беше? – попита ме той

-   Не можеш да заспя и след като се приготвих реших да се разходя малко.

Това му бе достатъчно и не ми зададе повече въпроси. Не му споменах нищо за Тайгър или това, че се случи между нас. То нямаше значение. Бавно се запътихме към входа за към джунглата. Чувствах малко по – добре, но още изпитвах някакво притеснение спрямо бъдещите събития.

Когато стигнахме там нямаше никой и се заложи да ги изчакаме. Слънцето бе започнало да се показва на хоризонта и да затопля въздуха наоколо. След няколко минути забелязах в далечината фигурата на кралицата. От двете й стари бяха Макарън и Конуей, а само на крачка зад тях бяха двамата телохранители - Корт и Дал. Всички бяха добре въоръжени, освен Ейлана. Бе облечена в тъмно зелени дрехи и в едната си ръка държеше жезъла на Рух, само него. Не разбирах защо и е да го носи, когато зная, че е безполезен срещу създанията, но щом бе решила тогава нека го вземе със себе си. От онази вечер винаги, когато я виждах носеше короната си като знак за това, че тя е кралицата, въпреки че не бе необходимо. Само сега не бе с нея! Нямаше и смисъл да я носи навън.

Те бяха почти стигнали при нас, когато откъм гората се появи и Тайгър. Бе прекарал цялото това време в гората, сигурно на онова място, което ми показа по – рано. Не си казахме и думичка, когато той застана до мен. За един кратък миг очите ни се срещнаха и аз пак усетих онова странно усещане към него.

Безмълвни тръгнахме по тъмния тунел. Почти веднага отвратителната миризма за сяра се усети във влажния въздух. Аз не й обърнах особеното внимание, но забелязах, че на Макарън изобщо не му хареса. Най – отпред ни водеше Тай, който отключи вратата навън и ни поведе към началото на приключението ни.

- Движете се бързо навън! – посъветва ни той

Слънцето вече се бе показало на хоризонта, а това бе добре за нас защото демоните се бяха скрили в гъстата част на джунглата и в момента повечето спяха. Вече навън тръгнахме покрай скалите и дефилето, за да се доберем до дърветата, а от там към реката. Засега всичко бе наред, но знаех, че там някъде, след дърветата, скрити от дневна светлина дебнат най – различни демони, който можеше всеки момент да ни нападнат. Почти веднага, когато излязохме почувствах смразяващия хладен въздух наоколо, от който ме побиха тръпки. Мигновено се загърнах в наметалото си и без да спирам продължих да вървя с малката ни групичка.

Някъде по обяд стигнахме до реката. Единственият начин по който можехме да я пресечем бе като направим сал. Мигновено мъжете се заловиха с тази работа, като ни оставиха двете с кралицата да си починем. Аз нямах нужда и с удоволствие исках да им помогна, но някой трябваше да прави компания на Ейлана. Тя не бе свикнала с подобни пътувания и въпреки че не искаше да си призная знаеш, че е изморена. Бяха привършили със строенето. Само ни оставаше да сложим чантите на сала и да се качваме. Изведнъж в храстите зад нас се чу някакъв шум. Веднага се обърнах натам и нож в ръка и се взирах в тъмнината. Тогава чух познат глас:

-   Хрруууллл. Мислех, че си забравила за мен, Рен. – беше Зораса, която се показа иззад храсталака

-   Безпокоях се за теб, Зораса. – отвърнах й аз с усмивка, като се изправих от мястото си – Не можеш да изляза, за да видя дали си добре. Дори за едни момент си помислих, че ще си тръгнем и повече няма да те видя.

-   Всичко, което виждам наоколо е мой дом, Рен. Наистина за момент си помислих да си тръгна, но и нищо не ме възпира да остана и да видя дали ще се върнеш, както обеща. Ти го направи!

-   Така е! Бабо. – викнах към кралицата и тя веднага се доближи до мен. Къдравата й коса падаше върху лицето й като воал. – Бабо, това е моя приятелка, Зораса. Тя ни помогна с Кантое Кан да намерим пътя по града. – представих ги

-   Тогава тя също е и моя приятелка. – заяви Ейлана

-   Лейди – каза в отговор Зораса, изобщо не изглеждаше очарована

-   Какво е това? – попита Макарън, приближавайки се към нас. Забелязах в очите му малки, игриви огънчета – Една комбкотка? Мислех, че всички са изчезнали.

-   Някой от нас оцеляха …ссссттт… не благодарение на теб. – обясни хладно Зораса

-   Не си ли твърде самонадеяна? – попита Макарън, които просто не мога да скрие своето неодобрение

-   А според мен ти се държиш отвратително. – възразих му – Нищо няма да се случи ако Зораса дойде с нас, разбира си ако иска. – обърнах се с лице към нея и продължиш – Отиваме в границата Кайндос, за да намерим третия камък на Маракадерис. – обясних й

-   Там е доста опасно, а и не мисля, че някой от вас познава много добре територията. Ще ви придружа! – съгласи се – Мисля да седна по средата, ако нямате нищо против. И да имате – пак ще го направя.

Бавно тръгна към сала и застана между чантите. Никой не възрази, но видях, че Макарън все още не одобряваше присъединяването на Зораса към нас. В общи линии осъзнах, че той не харесва каквото и да е от външния свят. Избутахме сала във водата и се качихме на него. Всеки си имаше определено място, където да застане и здраво да се хване с ръце за въжените примки, приспособени за тази цел.

Известно време трябваше да плуваме по реката, за да се доближим по – бързо до планината, но скоро отново щяхме да тръгнем през джунглата. Течението ни отнесе поти незабавно. Салът се движеше по средната на речното корита, поклащайки се с всяко движението на водата и набирайки скорост. Реката ставаше все по – буйни и ние трябваше да се запътим към отсрещния бряг.

- Заклещете краката си! - ни извика Тайгър – Дръжте се колкото се може по – здраво за ръкохватките!

Без дори да го казва ние вече го бяхме направили. Ръцете и пръстите ми започнаха да ме болят от стискането на въжетата, а цялото ми тяло си вкочаняваше от ледените планински води. Пред нас се появиха стръмни скали, издигащи се като стени. Ние бяхте точно срещу тях! В продължение на няколко минути бързеите бяха толкова силни, че салът едва не се разби в заострените скали. За щастие това не се случи и скоро излязохме на открито.

Реката се забави и успокой. Скалите вече се намираха зад нас. Салът ни започна да плава бавно и лениво по течението. Около нас имаше гъста мъгла, закриваща бреговата линия и от двете страни на реката. От средата сала Зораса са надигна, огледа си наоколо и се обърна към мен:

-   Ссспппттт! Трябва да се махаме оттук. Тук не е безопасно, това е Мракът на Рая! – заяви ми тя

-   За какво мърмориш, комбкотко? – попита гневно Макарън от другата страна на сала

Без да казвам нищо видях как Ейлана хвана жезъла Рух, така че да го положи върху сала.

-   Тайгър, знаеш ли къде се намираме? – попита го тя

-   Не, но щом комбинираната котка казва, че езерото не е безопасно… - каза, поклащайки глава

Изведнъж водата зад него изригна с гръм и над повърхността си появи огромна черна глава. Тя се издигаше бавно в мъглата. Успях да видя дебелото гъвкаво тяло на чудовището, което си извиваше на фона на слабата светлина. Приличаше на огромна змия, цялата покрита с дебели, твърди люспи. Два реда криви зъби се оголиха, когато съществото отвори широко зеленикавата си паст.

Ловците вече се бяха размърдали като бързо застанаха между чудовището и нас. С извадени оръжия започнахме до придвижваме сала към противоположната на съзнанието посока. Опитът ни ме напразен! Змията плуваше безшумно след нас и не правеше големи усилия да ни настигне. Седях до Кантое. Искаше ми се по – бързо да стигнем брега, но той продължаваше да ми се вижда далечен и неприкосновен. За момент се обърнах да видя какво правят останалите - гребяха с всички усилия. Зораса пък бе изпъкнала стрелите си на всички посоки, а главата и бе изчезнала след тях.

Змията ни удари с опашката си. Силната вълна, която се образува разруши баланса на сала и паднахме във водата. Чувах гласа на Тайгър да ни вика да плуваме към брега. Нямаше нищо друго, което можехме да сторим! Тъкмо се бях отдалечила на около два метра от сала, когато звярът нанесе втори удар по него и от него останаха само трески. Огледах се бързо наоколо, за да разбера къде са другите. Макарън тъкмо се гмурка, другите се бяха разпръснали около останките от сала. На момент бях под водата, но скоро отново излязох на повърхността, за да си поема глътка въздух. Змийската глава се отдръпна още веднъж назад в мъглата. Приготвяше се да нанесе още едни удар, но този път я атакуваха Конуей и Макарън, нанасяйки яростно удари с мечовете си. Около тях хвърчаха люспи и течеше кръв, а чудовището крещеше разгневено. Викът му ми напомняше за дълбока, бумтяща кашлица. Тялото му се извиваше, правейки отчаяни усилия да се освободи от нападателите си. Когато по един време се мушна под повърхността на водата Конуей заби с всички сили меча си в покритата с люспи глава и се отдръпна.

Змията се размърда още повече на всички страни, образувайки големи вълни връхлитащи се върху нас. После се гмурна! Ейлана и Тайгър се бяха вкопчили в едни останки от сала и скоро щяха да стигнат до брега. Минута по - късно се появи и едрата фигура на Кантое, който в ръка държеше своя меч. Започнах да плувам към брега, когато само за миг, през мъглата успях да забележа тъмното тяло на чудовището да се движи под водата не много далеч от мен. В следващия момент то изчезна и аз усетих силен удар в корема, после всичко потъне в мрак.

 Носех се безчувствена, отпусната и вкочанена по повърхността на водата. Усещах, че потъвам, но нямах никакви сили дори да се опитам да помръдна. Опитах се за задължа дъха си, когато видях как водата ме затваря в капан. Не издържах много време. Искаше ми се да извикам, но никой нямаше да му чуе. Почувствах тежестта на камъните на врата си – пареха.

После нещо ме хвана и започна да ме издърпва нагоре. Първо за наметалото, а после усетих нечия ръка. Когато най – накрая осъзнах се някой ме беше хванал започнах бавно да изплувам нагоре.

Накрай се показах на повърхността, като се опитвах да си поема въздух. Спасителя ми беше зад мен, като ме изтегляше на брега. Бях се отпуснала и се оставих да ме влачи. Все още бях замаяна от факта, че за малко не се удавих. Отворих очи и погледнах към реката – нямаше и следа от змията, а само отломки от някогашния сал. Чувах гласове – на Ейлана , на Тайгър и на още един или двама. Те викаха моето име!

После брегът започна да се вижда от двете ми страни. Спасителя ми бе престанал да плува и се изправи, като ме привдигна и обърна към себе си. Тогава видях пред себе си Конуей. По лицето му бяха изписани загриженост и страх.

-   Добре ли си, Рен? – попита ме той, изтощен от мъчителното влачене. – Погледни ме.

-   Всичко е наред! Благодаря ти, Конуей.

Уверих го, хващайки ръката му.

-   Това е част от работата ми. – пошегува се той

Помогна ми да изляза от водата до мястото, където чакаше Ейлана. Тя силно ме прегърна до себе си! В следващия момент прошепна нещо, думи, които не бяха нужни да бъдат чути, за да бъдат разбрани. Огледах се наоколо Кантое, Арут, Конуей и Тайгър, който също бяха тук. Целите подгизнали и имащи жалък вид, дрехите им бяха разкъсани на няколко места откъдето се виждаха рани. За щастие нищо сериозно! Огледах се наоколо, по – голямата част от провизиите ни се намираха на брега, до самата река, подгизнали, но спасение. Чак тогава забелязах, че Макарън, Зораса и Дал ги нямаше:

-   Къде са останалите? – попитах

-   Не съм виждал комбинираната котка, откакто змията удари сала последния път. – започна Конуей, със съжаление в гласа - А пък Макарън и Дал изчезнаха по време на битката, предполагам, че са мъртви.

Погледа на кралицата бе изпълнен с тъга заради Макарън. И на мен също ми беше тъжно за загиналите, но най – вече заради Зораса. Аз я забърках във всичко това, а сега съм виновна и за изчезването й. Искаше ми се да отида и да я потърся, но знаеш, че това е невъзможно. Нищо не мога да направя, за да й помогна, сега или тогава.

- Ние трябва да продължим! – каза тихо Тайгър – Не можем да стоим тук.

Така й направихме! Изцедихме водата от дрехите си, взехме останалия багаж, уверихме се, че оръжията ми са по местата си и бавно тръгнахме из джунглата. На никой не му се говореше за случилото се или пък за каквото и да е било друга. Бяхме загубили доста време заради реката и после змията. До залез слънце оставаха още два или три часа. Трябваше скоро да открием подходящо място за лагер и да съберем сили да се защитаваме при нападение на демоните.

Тайгър Тай вървеше най – отпред на групата на около два метра разстояние от нас. Проправяше път през растенията и търсеше подходящо място за пренощуване. Точно зад него бях аз и се оглеждах наоколо за опасности. Не познавам много добре тази част на света, но вече съм се срещала с много от съществата, които я обитавам. Внезапно погледът ми се спря върху храст на няколко метра пред нас. На пръв поглед изглеждай най – обикновен, но веднага познах, че е Стреломет. Без нищо да подозира Тайгър се бе запътил точно натам. Трябваше да направя нещо преди да пострада.

-   Внимавай! – извиках, като се бях затичала към него

Той се обърна учудено към мен. В следващия момент бодлите на стреломета се показаха и няколко от тях се изтребиха към него. За щастие го бутнах на земята навреме като аз също паднах с него. Озовахме се едни върху друг! Погледите ни се срещнахме. За няколко мига никой от нас не искаше да помръдне. После се сетих, че не сме сами и бавно се отдръпнах от него. Подадох му ръка, за да стане - той я прие. Огледа се наоколо и забеляза растението, после и стреличките. Чухме гласовете на другите да питат за нас, но тогава Тайгър ги възпря с думите си:

-   Не се доближавайте! Тук има Стреломет –погледна към мен. - Откъде знаеш за него? – попита ме Тай

-   Срещала съм се и друг път. – просто му отвърнах.

-   Спаси ми живота и то не за първи път. – заяви ми благодарствено.

-   Не бих искала още някой да умре, особено ако компанията му ми е приятна. – пошегувах се.

Тайгър също се усмихна. Не след дълго време открихме подходящо място за пренощуване. Запалихме огън и набързо се навечеряхме. Арут остана първи да пази. Всички бяхме уморени и веднага си легнахме да поспим поне малко.

В ранните часове бях събудена от Конуей, за да поема последната смяна за нощта. Нямах нищо против, вече се бях наспала и с удоволствие. Рязко станах от мястото си и с котешко тихи стъпки се приближих до мястото, където спеше баба ми. Не ми се искаше да кажа на някой, но целия изминал ден не ми изглеждаше много добре. Пътуването из джунглата изобщо не и се отразяваха добре. Чувстваше се слаба и изтощена. Не искаше да го показна на останалите, но аз го виждах в очите й. Сега дишането й бе повърхностно и учестено, а ръцете и лицето й бяха студени. Косата падаше влажна върху около лицето й, а кожата й бе опъната върху костите. Ейлана лежеше по гръб завита в одеялото си и не помръдваше. “Тя умира!” ужасена осъзнах.

Трябваше веднага да махаме оттук. Тихо отидох до мястото, където спеше Кантое, поколебах се за момент дали да не го събудя, но после отидох до Тай. Докоснах го по рамото и очите му мигновено се отвориха.

-   Събуди се. – прошепнах му, като се опитвах да овладея трепетите на гласа си. Знаеш, че той ще ме подкрепи в решението. – Тайгър, събуди се. Трябва да се махаме оттук. Веднага!

-   Рен, чакай, какво ти…? – заговори с повишен глас, защото вече бързах да вдигна другите.

Не ми се искаше да вярвам, че може да сме закъснели в спасяването на живота на кралицата. Толкова бях притеснена, че не забелязах страха, който светна като демон в очите му. Накрая, скачайки на крака ми извика

-   Рен! – за момент се вцепених. Наблюдавах как всички се събудиха, само кралицата не помръдваше, дори мускул от тялото й не трепва. – Какво правиш? Какво значи “Трябва да се махаме оттук.”? – попита ме той, почувствах властните му думи върху себе си

-   Погледни я Тайгър. – хванах ръката му и се обърнах към Ейлана. Той явно не можеше да разбере какво става – Ако остане още малко тук, ще я умре. Нямаме избор, освен да се махаме оттук, колкото се може по – бързо.

Всички мълчаха слисани от думите ми. Уморен Конуей се доближи, коленичейки на единия си крак до кралицата. След миг се обърна към останалите:

-   Рен е права! – прошепна – Кралицата е много болна.

-   Няма шанс да оцелее, ако не я пренесем от джунглата. – обади се Арут, който през по – голямата част от досегашното ни пътуване мълчеше

Трябваше да открием най – бързия начин да излезем оттук. Проблемът бе, че никой не знаеше кой е той. Събрахме останалите провизии и екипировка, набързо направихме една носилка от одеяла върху която положихме кралицата. Преди да потеглим Конуей нареди на Арут да се покатери на някое от дърветата и да види в коя посока са намира Кайндос. После тръгнахме натам! Трябваше да има и по – добър начин да откриваме верния път, но поне аз не се сещам за такъв.

Вървяхме цяла сутрин, като спирахме само на няколко пъти, за да сме сигурни, че вървим в правилната посока. Не можеш да спра да търся някакъв начин да помогна на баба си. Нямаше да може да издържи пътуването обратно, а пък не знаехме какво може да ми очаква занапред. Към обяд се оковахме пред някакво плато. Пътят ни продължаваше направо през него. Въпреки нежелание си продължихме напред.

Спряхме на едно островче, суха земя насред морето от кал и тиня. Всички бяхме доста изморени и гладни. Мълчаливи бавно изядохме яденето ни и пак се приготвяхме за път. Единствено аз не хапнах. Знам, че трябваше да се храна, но не бях гладна. Отдалечих се малко от останалите, седнах на едно място и се вгледах в нищото. Бях извадила огърлицата изпод дрехата си и го разглеждах. Искам всичко да свърши! Най – накрая да открием третия камък и да се отървем веднъж завинаги от демоните. Може би това с времето и това ще стане, но сега най – важна бе Ейлана. Тресавището нямаше да помогне за подобряването на състоянието й, а можеше само да го влоши. Не можехме да се върнем. Оставаше ни само Кайндос. А за тази цел ни трябваше някой, които да ни ръководи.

В този миг, когато си пожелах това, белите камъни грейнаха. Изправих се на крака! Ярък бял пламък обви ръката в която държах огърлицата. Той осветяваше тресавището, така сякаш дневната светлина си бе проправила път през него. Членовете на групата ни се надигнали от местата си и гледаха към мен свивайки се предпазливост, закривайки очи. Чувствах как силата на камъните преминава през мен, сякаш изследваше и най – затънтеното местенце в душата ми. Една приятна топлина ме обля. За момент почувствах как част от мен се загуби и магията ме завладяваше по такъв начин, че съвсем не приличах на себе си. Сега осъзнах, че вече никога няма да бъда същата, каквато бях преди да използвам камъните за първи път.

Накрая светлината се насочи вдясно от мен, прорязвайки мъглата, умиращите дървета, храстите и пълзящите растения. Пресече пустите води на километри, по – далеч отколкото погледа ми можеше да стига, докато най – сетне не спря върху една скална стена, която се издигаше над платото. В следващия миг изчезна и камъните угаснаха.

Никой не проговори! Съзнанието ми беше все още заедно с това което току-що направих. Още чувствах отминаващия ефект на магията върху мен. Същевременно в това почувствах и някаква вина. Не ми се искаше да използвам камъните, но бързо си припомних, че нямам друг избор. Прибрах камъните обратно на мястото им и се обърнах към останалите. По лицата им прочетох страх и изненада от случилото се.

-   Открих и друг начин да използвам камъните. – заявих им, като се опитвах да прикрия своята собствена изненада от станалото. – По този начин най – бързо ще открием изхода от това място и изобщо пътя към камъка. Сигурна съм!

Без да имаме други възможности тръгнахме по пътя, посочен от камъните. Най – отпред водеше Тайгър и Кантое, който разчистваха пътя. След тях бяха Арут и Конуей, носещи носилката и накрая аз.

Потънала в размисли не ми се говореше с никой за нищо. Вървях мълчалива след тях, без да обръщам внимание на нищо. Не можеш да разбера какво стана по – рано. Как бе възможно да извикам тази сила, без дори да подозирам за нейното съществуване? Единственото, което си спомням със сигурност бе силното ми желание да отрием правилния път. Камъните на Маракадерис все едно бяха разбрали желанието ми и веднага го изпълниха.

 В този момент осъзнах, че никога не е била правилна идеята да се страхувам от тяхната сила защото тя бе част от мен. Не можах да го разбера преди да го почувствам. Не само с тялото си, но и с душата и сърцето си.

Цял следобед вървяхме из блатото, което започна да ми се вижда безкрайно. Към край на деня открихме подходящо място за лагер и останахме там. Ейлана изобщо не се подобряваше! Все още бледа изглеждаше дълбоко заспала. Бях застанала от едната й страна и просто я гледах. При мен дойде Кантое с чиния храна.

-   Трябва нещо да хапнеш. – почти заповедно ми каза той, като ми подаде чинията

-   Не съм гладна. – отговорих му, без дори да поглеждам към него

-   Знам, че ти е мъчно за нея, както и на всички ни, но няма да и помогнеш като не се храних. Само ще навредиш на себе си! – отвърна ми той

Б Както винаги бе прав! Взех чинията и с нежелание започнах да ям. След като се наядохме Конуей искаше да поеме първата смяна, но аз му възразих. Не можеш да заспя и с удоволствие щях да го заместя. Макар и с голямо нежелание отказа да спори с мен и се съгласи.

Не беше минал и половин час откакто другите заспаха, а аз седях в единия край на лагера и се ослушвах в тишината на нощта. Наоколо нямаше демони. Повечето се бяха насъбрали около Маракадерис в очакване Преградата да изчерпа силите си и да нахлуят в града. Времето им изтичаше! Без нашата помощ тяхната гибел бе почти сигурно.

Малко след полунощ при мен се дойде Тайгър да ме замести. Чувствах се доста изморена и някак си сама. Не мога да си обясня защо, но в мига, в който разбрах, че кралицата не е добре вътре в мен се появи огромна дупка, която трудно може да бъде запълнена.

-   Отиди да си починеш малко не изглеждаш много добре. –в гласа му усещах загриженост

-   Може би си прав. – примирих се аз и станах от мястото си

Взех одеялото си и легнах до Кантое. Не веднъж, когато съм не съм се чувствала добре или пък бях самотна той бе до мен. Нямаме навика много да разговаряме много още от както бях малка, но винаги сме се разбирали. Когато съм покрай него не изпитвах никаква тъга или страх защото знаеш, че той ще ме защити. Не след дълго умората взе власт над мен и аз заспах.

Събудих се малко преди зазоряване, изправих се и се огледах наоколо. Всички още спяха освен капитана на личната охрана, който седеше на пост. Изведнъж вниманието ми бе запленено от кралицата, което се бе размърдала. Викнах на Конуей да се обърне, за да може и той да види какво стана. Думите ми събудиха и останалите. Ейлана бе отворила очи! Погледна изпитателно лицата около нея, хвърли поглед към жезъла Рух, който все още държеше в ръка и каза:

-   Помогнете ми да седна.

Много внимателно я повдигнах и й подадох чаша вода. Кралицата я изпи бавно, правейки често паузи, за да си поеме въздух. Цялото й лице бе зачервено от треската, която я бе хванала. После се обърна към мен и тихо заговори:

-   Рен, използвала си камъните на Маракадерис.

Това не беше въпрос или предположение. Тя бе сигурна в думите си! Още изглеждаше много слаба, но мисълта, че отново е в съзнание ми вдъхна надежда, че може да се спаси. Учудена от думите й я попитах:

-   Как разбра?

-   Прочетох го в очите ти. – отвърна ми с усмивка Ейлана Елеседил – Магията винаги остава следи. Аз мога да ги видя.

-   Нуждаете се от сън, кралице. – тихо проговори Тай

-   Не, Тайгър. Нужно ми е да поговоря с всички вас. – тя затвори очи и поклати глава – Аз умирам! Не казвайте нищо. Изслушайте ме. – всички останахме на местата си, като вкаменени - Извинявай, Рен, че не можах да бъда по – дълго време с теб. Бих желала. Бяхме заедно за кратко. Искам да знаеш, че много те обичам. Тайгър, Конуей, Арут – вие направихте за мен, каквото можахте, но моя час удари. Треската е по-силна от мен и докато се опитвах да се освободя от нея, разбрах, че не мога.

-   Не, бабо, не казвай това, недей така! – извиках

Не можеш или по-точно не исках да повярвам на думите й. Бавно и гневно поклатих глава. Меката й ръка намери моята и я стисна.

-   Не можем да се скрием от истината, Рен. Те би трябвало да знаеш това по-добре от всички. Аз съм изнемощяла до крайност. Треската ме прерязва отвътре и не е останало почти нищо, което да ме държи. Боя се, че дори магията не може вече да ме спаси. Бъди силна, Рен. Помни, че сме една плът и кръв. Помни колко много си приличаме, колко много приличаш на Алейн.

-   Бабо. – една успях да изрека аз, по лицето ми се стичаха сълзи

-   Сигурно има лек. – прошепна настойчиво Конуей – Трябва да има лекарство, което да ви дадем, за да се почувствате по - добре.

-   За мен няма лек! – виждах как очите на кралицата се местеха от лице на лице, търсейки нещо, което го нямаше там. Тя се закашля и вцепени за момент. –Все още ли съм ваша кралица? – попита тя.

-   Да!- отговорихме всички

-   Тогава чуйте последната ми заповед. Ако ме обичате, ако ви е грижа за бъдещето на народа ни, няма да я оспорвате. Обещайте ми, че ще й се подчините. – всички се съгласихме, но нямаше и как да се скрие, че се чудим какво ли ще каже кралицата – Рен. Той вече е твой. Вземи го! – тя ми подаде Рух. Не можеш да повярвам, че тя го правеше, не бях дори в състояние да помръдна. - Вземи го! – настоя и този път изпълних заповедта й – Сега ме изслушай. Аз поверявам магията на твоята грижа, дете. Вземи третия камък и заедно с камъка Лолан ги използвай срещу демоните. Погрижи се хората на Маракадерис да останат живи и здрави. Дай им шанс да започнат отново своя живот.

Не можеш да проговоря! Опитвах се да приема онова, което ми говореше Ейлана, но не можеш. Усещах тежестта на жезъла Рух, поставен в ръцете ми, гладкостта на неговата хладна дръжка. Разбирах какво иска баба ми от мен, но не исках да го приема. Аз не искам това!

-   Бабо, този роля не е за мен. – опитах се да възразя, но ръката й ме стисна укорително

-   За теб е, Рен. Винаги е била. Алейн бе моя дъщеря и щеше да стане кралица, но обстоятелствата ни принудиха да се разделим и ми я отнеха. Магията ще действува вместо нея. Никога не забравяй коя си дете, ти си Елеседил. Като такава си родена и отгледана, независимо дали го приемаш или не. Когато умра, ти ще бъдеш новата Кралица на Маракадерис.

Бях ужасена от думите й. Не ми се искаше да е истина. Винаги съм се възприемала като обикновеното момиче Скитник и нищо повече. Животът ми се въртеше върху това да ограбвах благородниците и да деля плячката с приятелите си от бандата. Никога не съм искала да бъда кралица.

Мислите ми бяха прекъснати от думите на Ейлана:

-   Нужно ти е време, Рен. Всичко ще стане както трябва. Засега задачата ти е да спасиш хората. Само трябва да вземеш последния камък. Останалото само ще се уреди.

-   Не, бабо. Аз ще пазя жезъла вместо теб, докато ти се оправиш. Само дотогава и нито миг по-дълго. Ти няма да умреш! Няма. – извиках

Кралицата все едно не ми обърна никакво внимание. Пое си дълбоко въздух и се обърна към останалите, вече говореше на пресекулки.

-   Закриляйте я! Помагайте й, за да изпълни онова, което й е определено. Кантое… - тя изведнъж се спря, все едно се е натъкнала на нещо с което не можеше да се справи – Нуждая се от почивка! Конуей помогни ми да си легна.

Той веднага изпълни желанието й. Аз бях се вгледала към Кантое, но мургавото му лице бе като издялано от камък. Спомних си думите на баба, че съм отгледана като Елеседил, но какво ли по – точно е имала предвид? Родителите ми ме оставили на Кантое да се грижи за мен, нищо повече.

Скоро тя отново заспа. Решихме да останем още малко тук преди да тръгнем. Арут и Конуей се бяха отдалечили, за да застанат на пост. Чувах ги как си говорят тихо, докато вървяха. Кантое и Тайгър също се скриха от погледа ми. Останах сама да се взирам в жезъла Рух, стискайки го в ръце. При мен бе само Ейлана, която дълбоко спеше, безчувствено.

Нима бе възможно да умре? Как би могло да се случи такова нещо? Това бе невъзможно! Почувствах как отново щях да заплача. Спомних си, колко време ми беше необходимо да намеря баба си. Не само откакто Кантое ми даде картата, а от още по – рано. Не веднъж съм се опитвала да открия нещо за родителите си, но нямаше смисъл защото не откривах нещо, което би могло да ми помогне. След всичките тези години открих Ейлана, последния член на семейството ми. Не ми се и искаше да си припомням колко много изпитания трябваше да премина, а колко малко време ни беше дадено. Погледът ми се спря върху жезъла на Рух.

-   Не е за мен. – казах тихо на баба си, без да очаквам никакъв отговор – Не трябваше да бъда аз.

Не ми се искаше да остана още тук. Просто нямаше да го понеса. Станах от мястото си, в ръка си още държах жезъла. Бавно се запътих към Кантое, който почиваше на десетина крачки от мен. Когато се доближих до него той стана.

-   Кажи ми сега истината. Какво има между теб и моята баба? – попитах го

-   Нищо. – бе краткият му отговор

-   Но Кантое, тя те гледаше така, сякаш искаше да каже нещо, а се страхуваше!

-   Нейната дъщеря те повери на грижите ми още като бебе. Сигурно е искала да бъде сигурна, че не съм забравил това и ще продължа да бдя над теб. Ето какво смяташе да ми каже. Но бе не е необходимо, и без това ще го правя.

Отказах се да говоря с него и се отдалечих. Може би това е искала да каже, но нещо вътре в мен не бе съгласно с думите му. В момента бях раздвоена! От едната страна бях разкъсана от болката от близката загуба на Ейлана, а от другата разгневена от отговорността, която се изискваше от мен да поема. Рен Мейнсън – Кралица на Маракадерис? Това бе смешно. Никога преди не съм се интересувала от закони и изобщо каквито и да е задължения. Не мога просто така да отхвърля миналото си, да забравя за годините през който съм израснала и да поема длъжността на кралица на цял един народ. Може и да имам рождено право на тази титла, но не се чувствам като една от тях.

Към обяд продължихме пътя си през блатото. Движехме се бавно и търсехме възможно най-безопасните пътища по който да минем. Бе още късен следобед, когато решихме да спрем на едно открито място и да останем за през нощта. На другия ден вече ще стигнем края на блатото и ще започнем да се катерим по Кайндос.

Ако се налагаше ще оставя останалите и щях продължа сама пътя до правилната пещера и третия камък. Не мога да съм сигурна в нищо друго, но ще го открия. Молбата на баба ми бе да го открия и щях да го направя.

Скоро се стъмни и задуха вятър. Завих се с наметалото и одеялото си, но това не ми помогна много да се стопля. В продължение на поне два часа се опитвах да заспя, но нямаше никакъв смисъл. Отидох при Арут, скит при едни дървета наблиза седеше на пост. Изглеждаше уморен след като цял ден бе носел носилката с кралицата вътре. Искаше ми се и аз да помогна, но мъжете единодушно отказаха. Сега обаче нямаше как да ми откаже и се оттегли при другите. Облегнах се на едно мъртво дърво и се загледах в тъмнината на нощта.

Не ми се мислеше за нищо! Нямаше как да погна на баба да се оправи и това доста ме натъжаваше, а и след като ми предаде жезъла на Рух, мислите ми бяха в пълен безпорядък. Цялата нощ наоколо бе тихо като в гроб, но изведнъж се чу някакво раздвижване в храстите наблизо. Веднага хванах с ръка дръжката на меча до себе си, бях готова да си защита при нужна. В следващия момент обаче я пуснах, когато видях познатата фигура на комбкотката.

-   Зораса? – учудих се, като я видях бавно да се приближава. Изправих се и седнах срещу нея. – Мислех си, че си умряла по време на нападението на змията.

-   Не! Възкръснах от мъртвите, руулл. – започна тя като тихо измърка - Течението ме отнесе по надолу по устието на реката. Наложи се да се връщам обратно до мястото, където вие бяхте излезли. Дотогава вас вече ви нямаше и се наложи да вървя след следите ви. Учудих се, че вървите в правилната посока, въпреки че доста се бяхте лутали. Утре по това време вече ще сме излезли от тресавището. – заяви ми

Прииска ми се да я прегърна, но се отказах. Въздъхнах с облекчение и се заспях.

-   Радвам се, че се върна! Тайгър Тай имаше някаква представа накъде да вървим, но не е толкова добър водач колкото си ти. - котката да тихо да изпухти, все едно си го знаеше и без да и го казвам – Открих друга способност на камъните, която ни помогна да открием правилния път. – изведнъж усмивката от лицето ми изчезна, като си спомних за баба си – Кралицата е много болна и не мисля, че ще можем да и помогнем.

-   Съжалявам за това, Рен, но ако е толкова силна, колкото си ти тогава ще успее да победи болестта.

-   Радвам се, че е тук! – последно й казах аз

После бавно да се приближи към огъня, сви се на кълбо и мигновено заспа. Сигурно бе вървяла доста време без да спира защото ми се видя доста изморена. Радвам се, че е добре и отново е след нас. За момент нещастието в душата ми бе изчезнало, но скоро отново се върна, когато погледнах към баба си. Тя изобщо не се подобряваше и не съм сигурна дали ще успее да се спаси.

В ранните часове на деня при мен се дойде Кантое, за да ме замести. Чувствах се доста изморена и някак си самотна. Не мога да си обясня защо, но в мига, в който разбрах, че кралицата не е добре вътре в мен се появи огромна дупка, която трудно може да бъде запълнена.

-   Виждам, че комбинираната котка е тук. – заяви ми той, когато приклекна до мен

-   Да. – просто не съгласих

-   Искам да се опиташ да поспиш малко утре ще е доста тежък ден.

-   Не ми се спи. – възпротивих му

-   Може и да е така, но трябва да пестиш силите си. – продължи той

Не ми се искаше повече да му убеждава и си примирих. От както се разболя Ейлана почти не можеш да мигна. Постоянно се чувствах зле, а и имах чувството, че всичките ми сили ме бяха напуснали.

Ейлана Елеседил умря призори! Аз бях до нея. Когато кралицата отвори очи за последен път, току-що бе започнало да се разсъмва. Погледът й се спокоен. Бях хванала ръката й, стискайки я здраво, с яростна решителност. Само за миг забелязах, че върху лицето й се появи бледа усмивка. После се пое въздух, затвори очи и умря.

Учудех се, че не можеш да заплача. Не ми бяха останали сълзи, от тъгата, че дори невъзможното може да се случи, а когато то действителност настъпи не ми беше останала и една. Бях потънала в мъката от загубата й. Нямаше към кого да се обърна и къде да избягам. Единственото убежище за чувствата ми бе в бронята на отговорността за съдбата на Маракадерисците, която Ейлана ми бе прехвърлила.

Тази сутрин открих в себе си неподозирана досега сила. Нещо от предишната й същност, от момичето скитник, от кръвта на Елеседил, с която бях родена, се запали вътре в мен и не ми позволи да изпадна в отчаяние.

Седях над студеното и тяло около минута без да помръдна. Накрая се изправих и застанах с лице към спътниците си, стиснала жезъла Рух с двете си ръце.

-   Тя си отиде! – казах тихо, всички гледаха към мен – Сега трябва да я оставим. Длъжни сме да продължим защото сме се заклели да го направим и защото така би искала тя. Пътят ни става все по–труден и труден, но това не значи, че трябва да се предаваме. Сега няма време да никакви колебания! Дадохме обет и ще го спазим. Не си й помислям, че бих могла да се меря със своята баба, но ще се опитам. Този жезъл е символ на хората, които разчитат на нас и няма да ги предадем. Познавах я едва отскоро, но я обикнах така, както бих обикнала своята майка, ако бе жива. Само тя ми остана от семейство ми. За всички нас тя бе най-добрата. Заслужава да живее чрез нас и аз не смятам да я разочаровам. Ще ми помогнете ли?

-   Лейди, въпросът и излишен. – отвърна ми веднага Конуей – Тя предаде жезъла Рух на теб и Личната охрана се е заклела да те защитава и да ти се подчинява, докато си жива.

-   Благодаря ти, Конуей. – видях как Тайгър кимна, после се обърнах към Конуей и Арут – Пренесете кралицата навътре в тресавището. Намерете подходящо място и я предайте обратно на земята, за да почива в мир. – думите ми трудно излизаха от устата ми, пронизващи и горчиви. – Вземете я.

Те занесоха Кралицата на Маракадерис в блатото, намериха едно място на около сто метра навътре и внимателно я положиха. Гледах я как бавно потъва, изчезвайки завинаги. После мълчаливо се върнаха и ние продължихме пътя си.

Няколко часа по – късно стигнахме до подножието на Кайндос – висока планина, с черни ужасяващи върхове. Когато излязохме от тресавището и намерихме подходящо място да спрем за малко се обърнах към останалите.

- Вече загубихме част от хората си, а още не сме минали и половината от пътуването си. Трябва да продължим да се движим напред и да внимаваме за опасности. Засега не сме виждали демони, но това не значи, че те няма да са някъде наблизо или още по – лошо да са при Маракадерис. Независимо от всичко поне един човек трябва да се завърне в града и ако не намерим последния камък да започне евакуация на града. Хората трябва да бъдат спасени!

Пътуването до пещерите на Кайндос ни отне този и още един ден. Планината бе доста стръмна и опасна, но благодарение на мощта на камъните и познанията на Зораса скоро стигнахме до тях. Вече се стъмваше, когато стигнахме една от първите пещери и решихме да останем в една от тях за през нощта. Все още имахме малко останала храна и сега я изядохме. После легнахме да спим, като само един остана да пази при входа.

Не ми се искаше да го разкривам пред останалите, но все още тъжах по смъртта на баба си. Вече почти не говорих, а ако го правех се опитвах да се държа колкото се може по – смела. Не веднъж, докато гледах жезъла Рух ми се искаше да заплача, но се сдържах. Трябваше да съм смела, за да продължа напред.

Тази нощ успях да спя малко повече от обикновено. На сутринта се събудих бодра и готова да продължа. Само кралицата имаше някаква представа къде се намира последния камък, но нищо не спомена за него преди да умре. Мислех да претърсваме пещерите една по една, но това щеше да отнеме много време, а ние нямахме такова. Продължихме да вървим към върха, където според думите на Зораса се намирали по дълбоките, подобни на тунели пещери.

Бяхме вървели близо четири часа без да спираме, когато изведнъж чух гласа на Конуей, който вървеше след мен.

- Рен, жезъла. – звучеше ми някакви изплашен или може би учуден

Погледнах, към жезъла, който седеше на колана ми и видях, че камъка Лолан свети. Светлината бе едва забележима, но все още имаше своя изящно бял цвят. Взех го в ръцете си и го гледах. Защо ли бе започнал да излъчва тази светлина? Изведнъж тънък лъч проряза влажния въздух и се запъти нагоре към върха на планината, докато не стигна до една пещера и не изчезна в нея. Чак сега осъзнах причината първоначално Ейлана да бе взела Рух със себе си – той показваше верния път към последния камък. Той правеше същото, което и другите камъни на Маракадерис. Дадох из знак да ме последват и тръгнах да се катеря нагоре към посочената пещера.

На пръв поглед пещерата не се различаваше от останалите и нямаше как да разберем със сигурност да ли тя е тази което търсим, освен ако не я поверим. Първи мина Кантое, за да разбере дали краят й не е близо или ще се наложи доста навътре да вървим. Двайсет минути, след като влезе вътре се върна.

-   Вървях донякъде, но после се спрях. Никъде не й се вижда края, може дори да стига до центъра на планината, кой знае. Вътре е пълен мрак и нямаше как да продължа.

Нуждаехме се от факли, за да разберем какво има вътре. Веднага щом им преведох думите на приятеля си Тайгър тръгна на някъде. По – рано покрай пътя по който вървяхме, след камъните видял няколко мъртви дървета. Отиде да пореви дали от тях може да бъдат направени така нужните ни факли. Оставихме си нещата до входа на пещерата и го зачакахме.

Бях се облегнала на стената със скръстени ръце и гледах към вътрешността на планината. Възможно ли бе някъде навътре в този тунел да бъде третия камък – предмета на цялото ни пътешествие. Започнах да се замислям дали бе достатъчно силен, за да може да ни помогне и да ни спаси. Дали АЗ можеш да спася Маракадерис? Дори и кралицата не бе сигурно, че дори да имаме всичките камъните ще успея да се преборим с демоните.

Приятелите ми са доста силни и храбри мъже, които ще дадат всичко от себе си, за да успее мисията ни, но накрая трябваше да бъда сама. Те не могат да се изправят срещу цялата армия на чудовищата, а и нямам никакво право да искам това от тях. Мисията ни е заедно да вземем последния камък на Маракадерис и да го занесем обратно в града – нищо повече, но дори само затова някой от най – добрите хора, които някога съм срещала си пожертваха живота. Чак сега от смъртта на кралицата от очите ми падна една единствена сълза като символ на моята тъга. Бързо я изтрих от лицето си, преди някой да я забележи. Ще бъдем заедно, докато стигнем Маракадерис, но оттам нататък трябваше да се справям сама!

Половин час по - късно Тайгър Тай се върна с две дървени факли, които бе направил от дърветата, които открил. В раницата си имах някаква риза, която скъсахме на парцали и обвихме единия им край. Накрая Конуей използва кремъка си и ги запали. Най – отпред вървях аз, водена от жезъла Рух, а след мен бяха Арут, Кантое, Тайгър и Конуей, с втората факла в ръка. Зораса бе предпочела да остане при входа на пещерата и да наблюдава да не се появи някой демон. Мисля, че просто не обичаше пещерите. Не възразих срещу решението й!

Цялата пещера бе като лабиринт. На няколко места пътя ни се разклоняваше, но като следвахме все по – ярката светлина на жезъла нямаше как да сбъркаме пътя. Вървяхме доста внимателно и постоянно се оглеждахме за скрити капани. Ако онзи крал е искал никой да не притежава камъка, то със сигурност е да заложи навсякъде различни смъртоносни клопки. На два пъти успявах да ги открия преди някой да е пострадал.

Първият път беше, когато чух странен звук пред нас, приличаш на шум от пръстените на отровна змия. На пръв поглед нямаше нищо, но когато осветих с факлата земята пред нас си видя дупка с дължина около метър и половина. Бавно се надвесих над нея, за да видя какви ли има вътре. Оказаха се стотици змии. Без проблеми прескочихме дупката и продължихме пътя си напред. Присъствието на змиите тук не бе случайно и това ни доказа, че сме на прав път.

Продължихме пътя си още няколко десетки метра, когато изведнъж спрях. Бях успяла навреме да видя острите остриета на едни копия в самата скала. Извадих меча си и го насочих напред. Не знам какъв механизъм са използвали при построяването му, но в същия миг, когато меча бе пред мен копията се изстреляха от само себе си. За щастие никой не пострада, а аз само изпуснах меча си. Докато го взема Арут застана пред мен с изваден меч и започна да троши копията. Всички продължихме да вървим по коридора, като Кантое остана отзад, за да поразруши копията.

Не мислех, че ще има още капани. Бях станала малко по – непредпазлива, а не биваше. Вървях направо, замислена върху това какво ли ще ни чака, когато стигнем до камъка. Според легендата там имало някакво чудовище или нещо подобно, което няма да позволи на никой на вземе камъка, освен на избрания. Какво ли точно представляваше това създание? Никой не знаеше!

Толкова се бях отнесла в мислите си, че не забелязах друг, добре скрит, капан. Малка отровна стреличка чакаща да бъде изстреляна в някой. Аз не я забелязах и щях да си продължа пътя, без да подозирам за заплахата, която ме грози. Арут, който вървеше зад мен обаче я забеляза и веднага реагира.

-   Кралице. – извика той на мен, като се тичаше към мен

Аз се обърнах, но активирах капана и той изстреля отровната стреличка. Точно в този момент Арут бе застанал между мен и нея. Стрелата се заби в гърлото му! Извади я с едната си ръка, почти веднага след изстрела, но отровата вече бе навлязла във вените му и го убиваше. Арут едва се бе облегнал на стената, когато се свлече на земята. Конуей отиде до него почти веднага и се опита да почувства някакъв пулс. Такъв нямаше!

-   Мъртъв е. – обърна се той към мен

Без да помръдна като някаква статуя. Не можеш да повярвам на очите си! Как бях пропуснала този капан? Все повече и повече хора умираха заради мен и този път камък. Иска ми се всичко това да свърши, но това не става.

-   Най – добре ще е да продължим напред. – предложи Тай, като престъпи към мен, после хвана рамото ми и тихо прошепна – Нищо не можеше да направих, за да го спасиш. Той сам пожела да жертва живота си заради теб.

След това тръгна бавно напред. Аз го последвах, още по – мрачна и безмълвна от преди. Оставихме тялото на Арут да лежи, така както бе паднало. Сега Тайгър водеше като внимателно се оглеждаше за други капани.

Няколко минути по – късно изведнъж коридора свърши и се озовахме в голяма зала. Тя представляваше малко пространство земя и огромно ловено езеро, осветяващо всичко наоколо в тъмно червена светлина. От самото езеро се показваха каменни колове като някакъв вид пътека. В следата на всичко това се намираше нещо като остров. Там на нещо като каменен квадратен надгробен камък се виждаше третия камък на Маракадерис. Стигнахме целта на пътуването си!

Кантое искаше да тръгне по коловете към островчето, но го възпрях.

-   Ако има някой, който трябва да отиде там това съм аз. Най – добре ще е да останеш тук, всички да останете. – казах му със строг, настойчив глас

-   Пази се, момиче Скитник. – отвърна ми той

Думите му успяха да му успокоят, за малко. Те ми напомняха за миналото, когато всичките ми сегашни проблеми не съществуваха. Обърнах се към Конуей и Тайгър.

-   Трябва да останете тук! – направо им заповядах – От всички аз съм най – лека и мога безпроблемно да мина по колоните. Освен това трябва сама да взема камъка. Искам да го пазите докато се върна. – последно им казах, като им подадох жезъла Рух

Виждах в очите им се четеше несъгласие, но това нямаше да ме спре и те го знаеха. Без да казвам нищо повече или да чакам някакъв техен отговор тръгнах по колоните. Те бяха с такъв диаметър, че човек едва можеше да побере и двата си крака на една колона. Човек едва може да запази равновесие и да не падне в кипящата лава. Бавно и внимателно се придвижвах към средата на езерото. Не ми бе лесно да стигна до там. На няколко пъти попадах на колони капан, които при най - леката тежест на себе си пропадаха, разрушени на парчета.

Накрая стигнах островчето. Бях само на няколко крачки от надгробния камък и изобразена на него триметка. В средата й се намираше последния камък. За миг се усъмних дали тук няма някакъв капан. Всичко дотук бе сравнително лесно за изпълнение, а и къде е чудовището от легендата? Може би никога не е съществувало.

Изведнъж пред мен от нищото се появи огромна тъмна сянка като призрак, която се доближаваше към мен. Чувах виковете на приятелите си, но не можеш да преместя погледа си от сянката. Този призрак, ако така можеше да се нарече така бе облечен в тъмен, почти черен, разкъсан в краищата плащ, които го покриваше целия. Под качулката му не се виждаше никакво лице или поне очертанията на едно – то просто представляваше една черна дупка. Изведнъж сянката проговори, с тих, смразяващ душата, глас.

-   Аз съм пазителя на камъка на Маракадерис! Много хора са се опитвали да достигнат до това, малко са успявали, но нито едни от тях не е бил достоен, за да го получи и открива смъртта си тук. Само избрания може да вземе камъка със себе си! Ще те изпитам и ако се окажем достойна ще може да си тръгнеш с него, ако не ще умреш.

Нищо не можеш да отговоря! Седях на едно място, без да помръдна, а погледът ми се взираше в празната качулка на сянката. Едната му ръка си повдигна и пред мен се появи кльощавата ръка на някакъв мъртвец. Цялата изтръпнах от страх, но останах на мястото. Той допря показалец на челото ми, близо до очите. Натисна ме толкова силно, че от мястото потече кръв.

Вече не усещах ужаса от по – рано! Пренесох на друго място, тъмно без никакъв изход, а пред мен се появи целия ми живот. Спомних си, когато като дете Кантое ме учеше да търся следи или пък как да правя капани, времето ми прекарано с Ториан, картата, пътуването ми до Маракадерис, а после и до тук. Целия ми живот мина през очите ми, само за миг. За момент си помислих, че ще умра, но това не стана.

Изведнъж всичко наоколо се промени. Озовах се на един хълм и гледах към Маракадерис. Целият бе обграден от демони, а оградата всеки момент щеше да падне. Всичко бе толкова истинско! Исках нещо да направя, за да помогна на хората, но не можеш.

Душът ми отново се върна обратно в залата. Дори не разбрах кога бях паднала на колене, а сянката пред мен се бе отдръпнала малко. Докато аз се съвземах тя проговори:

-   В продължение на повече от двеста години чакам да дойде избрания и да вземе камъка на Маракадерис. Това си ти, Рен Елеседил! – заяви ми той и изчезна толкова потайно, както се бе и появил

Чувствах се ужасно слаба, но събрах всичките си останали сили и се изправих. Бавно пристъпих към камъка! Мислех си, че ще ми е трудно да го извадя, но в мига щом го докоснах той падна в ръката ми. Извадих изпод дрехите си огърлицата и поставих на мястото му. Камъните светнаха с приятна бяла светлина, която ме обгърна цялата! Тя ми даде нови сили и се върнах обратно по колоните към приятелите си.

Тайгър ми подаде ръка и аз я приех. Когато застанах пред тях той ме попита:

-   Какво се случи там, Рен? Щом се появи сянката искахме да дойдем при теб, но всичките колони изчезнаха и нямаше начин да ти помогнем. Някъде около десетина минути седяхте и двамата като вкаменени и изведнъж тя се отдръпна, а ти се свлече на земята. – целия бе побелял, а в гласа му се усещаше някакво притеснение, може би дори страх заради мен

-   Всичко се подрежда както трябва! Това бе пазителя на камъка, трябваше да ме изпита, за да разбере дали съм избрания. Така е! – отговорих им като на врата ми се виждаше огърлицата с трите камъка на Маракадерис

Не им казах нищо повече за случилото си. Нито за спомените, нито за последното видение. То не беше мой спомен! На връщане по обратния път отново минахме покрай безжизненото тяло на Арут. Гледката ме натъжи, но този път поне знаеш, че не е напразно. Успяхме да вземем последния камък и сега се връщахме у дома.

Докато вървяхме през пещерата Кантое ме попита какво по – точно се случи там вътре. Никога не съм можела да го лъжа, а и поне на някой трябваше да кажа за това, което се случи. Накрая му разказах всичко най – подробно от мига в който стъпих на островчето. Накрая го попитах:

-   Какво според теб може да означава последното нещо, което видях? – имах някакво предположение, но предпочитах да чуя неговото мнение

-   Бъдещето! Това, което може да се случи или вече е станало. – отвърна ми той

-   Да се надяваме, че не е така. – отбелязах

Същото бе й моето предположение, но се надявах да греша. За завръщането ни в Маракадерис са необходими поне четири дена. Ако дотогава Преградата падне с народа ми е свършено. Моя народ ли? Без дори да осъзнавам кога бях започнала да мисля като кралица. Може би това бе съдбата ми или се заблуждавам. Засега не мога да кажа!

Когато най – накрая излязохме навън вече се бе свечерило. Зораса все още ни чакаше да се завърнем. Останахме тук за през нощта и на другата ден тръгнахме обратно към тресавището.

Вървяхме колкото се може по – бързо защото знаехме, че времето не е на наша страна. Почти не бяхме спирали, освен по обяд, за да хапнем малко и да си починем. Вечерта дори не хапнах, а веднага заспах, завито под одеялото си.

Сигурно беше някъде към два през нощта, когато изведнъж се събудих от ужасните ревове на приближаващи се чудовища. Явно тук все още имаше някакви демони и смятаха да ни нападнат. Гъста мъгла бе загърнала цялото блато. Те бяха навсякъде около нас. Останалите вече бяха станали и извадили оръжията си. Нападнаха ни изневиделица! Все още не може да освободя силата вътре в себе си. Приятелите ми бе бяха наобиколили, за да ме защитават от съществата. Дори и Зораса се бе превърнала в бодлива топка и хвърляше стреличките си на всички страни. Нямахме никакъв шанс! Единственото ни спасение бе да използвам камъните. Но дори това не можеше да стане изведнъж.

Бях се изправила и държах с двете си ръка огърлицата, когато един демон щеше да ми се нахвърли отзад. Бях твърде заета да се опитвам да съживя силата на камъните и не го забелязах. Може би дори щях да умра, ако не се бе появил Кантое. Той ме бутна на земята и застана отгоре ми с меч в ръка. Докато той се биеше със съществото си бях изправила и в продължение на няколко секунди седях и го наблюдавах как се бие.

Тогава успях да призова силата на камъните на Маракадерис! Бяла светлина сряза тъмнината на нощта и се нахвърли на чудовищата. Най – близките, които искаха да ме атакуват мигновено се превърнаха на прах. Почувствах как силите ми бяха започнали да отслабват, но трябваше да ги унищожа всичките. Бях се облегнала на едното си коляно с ръка, а с другата държах камъните. Погледнах към Кантое, който все още се сражаваше с онзи демон. Съществото успя да хвърли по него странна течност, сигурно киселина, която мигновено започна да изгаря гърдите на приятеля ми. Той падна на земята в калта! Изпратих светлината срещу демона и след миг от него не беше останала и следа. Тогава насочих силата си и към останалите. За по – малко от минути не остана нито едни жив демон!

Бях толкова слаба и немощна, че едва се държах на краката си. По едно време, насред битката се почувствах магията като част от себе си - воал, който ме обвиваше. За момент бях непобедима!

Когато и последния демон бе унищожен отново сложих огърлицата на мястото му. За момент останах замръзнала на мястото си. Нямах сила, с чиято помощ да помръдна. Магията цвъркаше и съскаше вътре в мен, втурвайки се на малки приливи по ръцете и краката ми, което ме караше да треперя. Едва можеш да дишам! Гърдите ми ме стягаха, а гърлото – сухо и възпалено.

Кантое бе застанал на колене, с наведена глава и тежко повдигащи се гърди. Цялото тресавище бе тихо като гроб. Накрая се раздвижих, напрегнах всичките си сили и направих една крачка, после още една, тласната от страх за приятеля си и от вида на цялата тази кръв. Кантое вдигна глава и ме погледна. Лицето му бе почти неузнаваемо от калта, но очи изразяваха увереност.

- Кантое. – успях да прошепна

Огромна рана зееше от рамото до ребрата от лявата му страна, а пък гърдите му бяха обгорели до черно от поразилата го отрова. Спечената кал бе забавила изтичането на кръв, но раните му трябваше веднага да бъдат промити, за да се избегне инфектирането им. Обгърнах Кантое с ръце и се опитах да му помогна да се изправи на крака. Една успях да го помръдна.

-   Почакай. – каза един глас – Ще ти помогна.

Това беше Конуей, който се появи от мъглата. Не ми изглеждаше по – добре от самия Кантое. Ручей кал и блатна вода се стичаха по него. Забелязах също, че лявата му ръка висеше отпусната, а в дясната държеше късия си меч. Конуей изгледа изобщо не обръщаше никакво внимание на раните си. Той обви ръката на Кантое около раменете си и с едно повдигане изправи грамадния човек на крака. Разбира се с малко помощ от мен, подкрепяща го от другата страна. Пресякохме покритата с кал равнина и стигнахме до група стари акации.

Много скоро се появи Зораса, движейки се тромаво, със стърчащи във всички посоки бодли. Малко зад нея вървеше и Тайгър. По цялото му тяло имаше следи от нокти и зъби, но най – зле изглеждаше дълбоката рана на крака му. Това бе причината за лекото му накуцване.

- По този път! Пххфффт! Тук вътре, в сянката! – посочи ни Зораса накъде да вървим

Конуей и Тайгър довлякоха Кантое до едно парче суха земя, намиращо се в плетестите корени на дърветата. После го положиха да легне. Без да си губя времето разрязах бързо туниката му. Нямахме много прясна вода, но аз я използвах почти цялата, за да промия раните му. Останалата я оставих за крака на Тай.

Наложи се да се върна до предишния ни лагер, за да взема някой неща, за които бях забрави. Излязох от групичката дървета и пресякох равнината. Жезълът се намираше до мястото, където спах по – рано. Покрай битката и лошото състояние на Кантое съвсем бях забравила за него. Взех всичките ни останали неща оттам и се върнах при останалите.

За дълбоката рана на Кантое трябваше да използвам конец и игли, с чиято помощ да я зашие. Бях подготвена за нещо подобно и носех всичко необходимо в раницата си. Като направих това го превързах с платнени ивици, които откъснах от последната си чиста дреха в чантата. На няколко пъти, докато работех срещах погледа на Кантое да ме гледа по такъв начин, че все едно искаше да ме запомни как изглеждам. Опитах се на няколко пъти да го заговоря, но вместо отговор получавах само леко кимане с глава. Не ми харесваше това, което виждах.

Като свърших са заех и с другите си приятели, които досега ме наблюдаваха как се грижа за Кантое. Ръката на Конуей беше счупена и се наложи да я наместя. После отрязах от близкото две парчета дърво и я шинирах с неговия колан. На никой не му се говореше за случилото се. Накрая остана кракът на Тайгър.

През цялото време откакто бяхме тук той се бе облегнах на стеблото на едно дърво и върза кракът си с едни парцал, преди да му е изтекла кръвта. Махнах превръзката му и разкъсах дрехата около раната му. Тя бе толкова дълбока, колкото изглеждаше на пръв поглед, но се нуждаеше от шие. Измих мястото на раната му, заших я и превързах. През цялото това време той трепна един или два пъти, но нито веднъж не издаде и стон. Когато свърших, той ми благодари, сериозен и може би малко смутен. Усмихнах му се.

Чувствах се уморена, тъжна и страшно отнесена, но знаеш, че не мога да се отдам на тези чувства. От всички единствено аз бях невредима, като изключим няколко наранявания от нокти, а и не можеше да изключим факта наоколо да има още демони.

Когато приключих с Тайгър забелязах Зораса чакаща при дърветата. Тя се обърна към мен.

-   Хсстт. Той е тежко ранен, Рен Елеседил, твоя грамаден приятел. Бъди внимателна! Отровата е лошо нещо. Пхффттт. Може би няма да бъде в състояние да дойде с нас. – предупреди ме шепнешком, с дрезгавия си глас

-   Кантое ще се оправи! – сопнах я гневно, докато минавах бързо покрай нея

Нямахме време за почивка! С помощта на Конуей изправих още веднъж Кантое и бавно тръгнахме. Отпред ни водеше Зораса, следвайки своя път през лабиринта на тресавището, водещ към джунглата. Зад нас, леко накуцвайки вървеше Тайгър. Отнякъде си бе намерил парче дърво, което използваше като бастун, за да се придвижва по – добре.

Докато вървяхме наблюдавах лицето на Кантое. Виждах напрегнатостта в очите му и маската от болка, която опъваше кожата върху костите му. Нито за едни път той не погледна към мен. Погледът му бе умишлено взрян в пътя пред нас. Държеше се изправен с нечовешки усилия на волята.

Скоро се бе здрачило, когато излязохме от тресавището и стигнахме брега на реката. Утре трябваше да тръгнем по течението й. Там отново почистих раните на Кантое и Тайгър Тай. Нямахме нищо за ядене! Провизиите ни бяха изконсумирани или загубени, а и без да знаем със сигурност кои растения стават за ядене. Трябваше да се задоволим само с водата от реката! Конуей намери достатъчно дърва, за да запалим огън и да се поизгреем. За жалост почти веднага заваля и за секунди всичко се намокри. Подслонихме се под няколко, близки едно до друго, дървета, притиснати рамо до рамо в мрака на нощта. След известно време Зораса излезе от мястото, откъдето можеше на наблюдава. Чувах я как си мърмори, че е единствената останала от групата, подходяща за тази работа. Не ми се искаше да споря по въпроса защото бях склонна да се съглася.

През нощта гората се преобрази напълно! Внезапно оживяла от движението на нейните обитатели, излезли да търсят храна. Никое от тях не направи опита да се доближи до скривалището ни. Мъглата, която се процеждаше през дърветата и тревите ми приличаше на ленивите пипала на някой октопод. От листата на дърветата тихо капеше вода. Затворих очи и се опитах да заспя. Но не можах!

Към зазоряване Зораса се надигна от мястото си, за да проучи района, а Конуей застана на пост вместо нея. Тайгър бе отишъл до реката. Останах сама с Кантое! Грамадния мъж спеше на пресекулки, лицето му бе облято от пот, а тялото му беше изтерзано. Тресеше го треска, а температурата му бе осезаема. Докато го наблюдавах как се извива и мята напред – назад си мислех за всичко, което бяхме изстрадали заедно. Не за първи път се тревожа за него, но никога колкото сега. Загрижеността ми към него растеше, толкова колкото и чувството ми за безпомощност.

Въпреки всичко все още чувствам Мороуин като един различен свят на който обаче бавно започвам да принадлежа. Единствено Кантое ме свързваше с миналото, с това, което някога познавам и обичах. Имах чувството, че мога да направя още нещо за него, но не знаеш какво е то. Загубих цялото си семейство, а сега същото можеше да сполети и най – добрия ми приятел. Постоянно сама се уверявах, че той е силен, че притежава изключителна издръжливост. Та той можеше да оцелее при всяка ситуация; трябваше му само малко време.

Вече се зазоряваше и едва бях затворила очи от умора, когато бях изненадана от познато леко докосване по ръката. Това бе Кантое! Вдигнах глава, за да го погледна и той започна бавно да ми говори.

-   Искам да направиш нещо за мен. – помоли ме

-   Какво?

-   Това ще бъде трудно за теб, но е необходимо.

Искаше ми се за видя очите му, но той се бе отдръпнал твърде надалеч в сянката на дървото.

-   Искам да ме извиниш. – продължи Кантое като трудно можеше да говори

-   Да те извиня ли, за какво?

-   Аз те излъгах. Лъжех те непрекъснато. Дори след като вече те познавах.

Поклатих глава, объркана, угрижена - уморена до смърт.

-   За твоите родители, за майка ти и баща ти. Аз ги познавах! Знаех кои са те и откъде идват. Знаеш всичко! – не можеш да повярвам на това което ми казваше – Слушай ме, Рен. Майка ти е разбрала какво означава предсказанието на Рилана много по – добре, отколкото кралицата. То е гласяло, че ти трябва да бъдеш отведена от Мороуин, за да останеш жива, но в него се е казало също, че един ден ще се върнеш, за да спасиш народа си. Майка ти правилно е преценила, че както и да ги спасиш, твоите хора ще са принудени да се сблъскат със злото, което те сами са създали. По онова време аз не го знаеш това, но още тогава го допусках. Знаеш само, че майка ти много държи ги да порастеш достатъчно силна, за да можеш да преодолееш всяка опасност, всеки враг и всяко изпитание, пред които се изправиш. Ето защо тя те даде на мен.

-   На теб? Лично на теб ли? – попитах го поразена

Отдавна знаеш, че родителите ми са искали той да ме гледа, но не знаеш, че лично са ме оставили при него. Мислех, че някой друг ме е завел при него. Кантое се размърда, така че да седне по – добре. Той изпъшка от усилието. Видях кръв да се промъква през превръзките му.

-   Тя дойде при мен, докато бях в един от най – елитни и потайни наемни войници, тогава хората ни наричаха Скитниците, защото точно това и бяхме. Без дом и семейство, без никой, за когото да ни е грижа. Не знам как ме е открила и разбрала, че съм най – добрия от хората ни. Ние можехме да оцелеем навсякъде, където ни изпращаха, умеехме да се бием по – добре от всички други с всякакви оръжия. Бяхме хора без дом, изпращани от едно място на друго, което ни правеше по – силни от когото и да е било друг. Твоите родители дойдоха през нас, при мен, когато бяхме в един лагер в очакване на следващото ни нападение върху една крепост. Разговарях с твоите родители, разказаха ми всичко, което искат от мен и защо се налага всичко това. Аз се съгласих да бъда твой учител. Затова и понякога те наричам момиче Скитник – ти знаеш всичко това, което съм учил като един от Скитниците, а дори и повече.

Той се закашля. Един глух и измъчен звук се откъсна от дълбочината на гърдите му. За момент наведе глава, докато с мъка си поемаше въздух.

-   Кантое. Разкажи ми тези нещо по – късно, когато си починеш. – искаше ми се да разбера всичко, но неговото здраве ми бе по – важно

-   Не. – поклатих глава – Искам да завърша този разказ сега, крил съм го твърде дълго в себе си.

-   Но ти едвам дишаш. Едва можеш…

-   По – силен съм, отколкото мислиш. – той хвана ръката ми – Страхуваш се, че може да умра ли?

-   Да. – отвърнах му, наложи се да преглътна, така че да не се разплача

-   Толкова ли те плаши това? След всичко, на което съм те научил? – поклатих глава. Тъмните му очи премигнаха и той ме погледна страшно – Тогава няма да умра, докато ти не си готова за това.

Не ми се искаше отново да срещна погледа му, особено този, с които ме погледна преди миг. Исках само да остане жив на всяка цена. Имах нужда от него.

Издишваният въздух излизаше с хъхрене идващо от гърдите му.

-   Добре. Сега ще ти кажа за твоята майка. Тя изглеждаше точно така, както винаги съм ти е описвал – силна, умра, решителна, обожаваща те. Бе решила, че трябва да се върне при своите хора. Мисля, че е взела решението още преди да тръгне от там. Не зная причината за тяхното решение! Зная само, че е била свързана в много отношения със своята собствена майка и със своя народ, а баща ти, безумно влюбен в нея, готов да я последва навсякъде. Те искаха да ти кажа, че с тях сме стари приятели и без други близки роднини са те оставили при мен. Не биваше да ти се казва нищо друго.

-   Защо, Кантое? – попитах, поклащайки невярващо глава – Защо трябваше да пазите всичко това в тайна от мен?

-   Защото твоята майка разбираше колко е опасен всеки опит да се повлияе върху сбъдването на едно пророчество. Можеше да ти не позволи да се върнеш на Мороуин, но ми остави картата, така че тя да бъде твой водач. Можеше да остане и да ти разкаже какво ти е било предопределено. Но каква ли вреда щеше да причини, ако се бе намесила по такъв начин? Майка ти е знаела достатъчно за предсказанията, за да разбере заплахата, която идваше от тяхна страна. По – добре било да пораснеш, без да знаеш за предсказанието на Рилана, за Маракадерис, чудовищата и за съществуването на Мороуин. На мен ми бе заръчано да те подготвя и да ти дам картата.

-   Значи ти си знаеш всичко? Цялата истина? Дори и за камъните на Маракадерис?

-   Не! За тях не знаеш. И аз си мислех, че са обикновени бели камъни. Обещах, че ти непременно ще научиш откъде ги имаш, че те са ти наследство от родителите ти. Трябваше да се погрижа никога да ни ги загубиш. Майка ти бе убедена, че когато му дойде времето силата на Маракадерисските камъни ще се разкрие сама някой ден.

-   Но ти така и не ми каза нищо, дори когато започнах търсенето. – бях разгневена от думите му

-   Не можех.

-   Какво искаш да кажеш с това “не можех”? Защо?

-   Защото обещах на твоята майка. Алейн ме накара да се закълна, че ще пазя тази тайна. Ти не трябваше да знаеш нищо за произхода си, за Елеседилите и за всичко останало. Нужно бе сама да го откриеш, ако такава бе волята на съдбата. Не можеш да ти помогна по никакъв начин! Аз трябваше да тръгна с теб, когато му дойде времето, ако исках. Трябваше да те защитавам доколкото мога, без да ти казвам нищо.

-   Никога ли?

-   Бях се заклел! – дишаше още по – трудно от преди – Заклех се, че няма да ти казвам нищо, докато предсказанието не започне да се сбъдва, ако изобщо това се случеше. Не биваше да ти доверявам нищо, докато не дойдеш тук, докато не откриеш истината за себе си и докато не направиш всичко, което ти е било предопределено от съдбата, за да помогнеш на твоя народ.

Отпуснах се назад. Вълна от отчаяние премина през цялото ми тяло. Не трябваше да се доверява на никой. Още от отдавна знаеше, че е така, но все пак го бе направила. На никой! Въпреки това му вярвах, а той ме е лъгал през целия ми живот.

-   О, Кантое! – прошепнах поразена – Аз ти вярвах!

-   Не си загубила нищо от това, Рен. – отвърна ми той, все едно да ме окуражи

-   Не съм ли?

Погледнахме се в очите, мълчаливи и неподвижни. Имах чувството, че всичко което ми се случи откакто тръгнахме от Хеланка ми се стовари на гърдите като тежест, която не можеше да махна. Толкова мъчителни, толкова смъртни случай и такива загуби. Чувствах всичко това събрано в един единствен момент, в тази истина, ужасяваща и неочаквана.

-   Ако знаеше за предсказанието, всичко можеше да се измени! Твоята майка разбираше това. Баща ти – също. Може би щях да ти кажа, ако можеш, но моето обещание ме обвързваше. – погледна ме право в очите, което допринесе още повече на мъката ми – Кажи ми, ако можеш, че е трябвало да постъпя другояче. Кажи ми, Рен, че е трябвало за наруша обещанието си.

-   Трябвало е! – промълвих.

Кантое успя да издържи най – строгия ми поглед, очи му бяха безучастни и безизразни.

-   Не! – признах със сълзи в очите. Бях отместила поглед, чувствайки се опустошена и изгубена. – Те не е трябвало да ми казваш. Но това не е слаба утеха. Всеки ме е лъгал. Всеки! Дори ти, човека на който толкова много държа. Имаше твърде много лъжи, твърде много тайни, а аз не бях посветена в никоя от тях. - бях с навела главата към земята и тихо плачех – Някой трябваше да ми има доверие. Целия ми живот бе изменен, без никой изобщо да ме пита дали го искам. Виж резултата!

Една ръка докосна моята.

-   Помисли, Рен. Избрала си жребия си сама. Никой не го е направил вместо теб. Никой не ти е искал да тръгнеш да търсиш това място. Ако знаеше истината за нещата, ако разбираше какво се очаква от теб, щеше ли да бъде същото? Ще можеше ли да кажеш, че сама си направила своя избор? Щеше ли да бъде по – добре, ако знаеше, че си внучка на Ейлана Елеседил, че само по силата на едно пророчество, направено още преди да се родиш се очаква да спасих цял един народ.

-   Не знам! – отвърнах му, преди това си пое дълбоко въздух – Но може би щеше да ми бъде дадена възможност да разбера.

-   Рен, аз направих всичко това, за което бях помолен, което бях обещал. Направих най – доброто, което можех. Не бих желал да те мамя! Бих предпочел да ти дам шанса, за който ме молиш.

-   Знам. – отговорих му аз, известно време го гледах без да кажа нищо и накрая кимнах с глава

Суровото му тъмно лице беше съсредоточено и неподвижно.

-   Не се сърди на родителите си. Те са направили това, което са мислили, че трябва да направят защото са вярвали, че е правилно. – пак кимнах, не смееш да заговоря – Ти трябва да намериш сили да простиш на всичко.

Отново мъчително преглътнах.

-   Аз бих … аз бих желала да не го приемам толкова болезнено.

-   Рен, погледни ме. – неохотно и предпазливо го направих – Ние още не сме свършили. Има още едно нещо.

Почувствах някаква студенина в стомаха си, някаква болка от нещо, което усещах, но още не можеш да осъзная напълно. Тогава видях Зораса да се появява между дърветата, тътрейки се тромаво, задъхана и мокра. Приближавайки се към нас тя забави ход. Явно разбра, че разговора е поверителен, дори и да не може да разбере за какво говорим.

-   Зораса. – приветствах я. Не ми се искаше да чуя какво искаше да ми каже Кантое

-   Вече можем да вървим. – съобщи ми тя

-   Наистина, трябва да побързаме да се върнем в Маракадерис. – съгласих се, изправих се, сложих жезъла на колана си и погледнах към приятеля си. – Трябва да тръгваме!

-   Първо трябва да поговорим насаме.

-   Защо? – почудих се.

Гърлото ми отново се бе присвило.

-   Помоли другите да тръгнах напред и на изчакат на известно разстояние. Няма да се бавим!

За момент се поколебах дали да го направя, но накрая се обърнах към Зораса и Конуей, който по време на разговора бе застанал близо до нея.

-   Необходимо е да останала за момент насаме с Кантое Чакайте ни при реката. Моля ви.

И двамата ме погледнаха втренчено, без да кажат нищо, после кимнаха неохотно. Първо Конуей с равнодушно изражение на лицето, а после и Зораса с подозрение в очи й.

-   Повикай ни, руууллл Рен, ако имаш нужда от нас.

Очите й бе станали някак си тъжни и разбиращи. След малко, когато те изчезнаха и шума от стъпките им заглъхна се обърнах с лице към Кантое, стиснала здраво жезъла с едната си ръка, бях го махнала от колана си.

-   Какво искаше да ми кажеш? – попитах го

-   Не се страхува й, ела тук. Седни до мен! Слушай ме за малко без да ме прекъсваш.

Така й направих! Клекнах достатъчно близо до него, че да притисна краката си до тялото му. Почувствах топлината от изгарящата го треска. Поради мъглата и слабата светлина очертанията му изглеждаха мътни, а светът наоколо беше мъгляв и наситен с топлина.

-   Нещо става с мен! – започна Кантое – Отвътре. Мисля, че е от отровата на демона. То лази през мен, като живо. То е огън, който разяжда и умъртвява. Усещам го как действа, променяйки ме. Това чувство е лошо!

-   Ще промия и превържа отново раните ти.

Искаше да се да му помогна, да го спася по някакъв начин

-   Не, Рен! Не можеш с нещо да промениш това, което става. Отровата е в кръвта ми, навсякъде в мен и вече не можеш да я премахнеш.

-   Ако се твърде слаб, ние ще те носим – дишането ми се учести, бях гневна от това, което чувах

-   Отначало бях слаб, но слабостта вече преминава. Аз отново ставам силен, но тази сила не е моя!

Не можеш да разбера думите му, но въпреки това бях изплашена от тях.

-   Какво приказваш? – попитах го

Погледна ме с твърда решителност. Тъмните му очи бяха строги, а лицето му - като от камък. Цялата потрепнах! Отдръпнах се малко назад и се опитах да стана. Той ме сграбчи и задържа на мястото ми, без да спира да ме гледа в очите.

-   Погледни ме! – заповяда ми

Опитах се да го направя, но не можах. Все едно го виждах и в същото време, не. Долавях очертанията му, но не бях в състояние да видя цветовете и сенките между тях. Имах чувството, че ако го направя пред мен ще се разкрие жестоката истина, от която се страхувах.

Всичко ми дойде твърде много и се разплаках. Плачех толкова тихо, че само потръпването по раменете ми издаваше, че го правя. Бях се затворила очите срещу бушуващите чувства отвътре, срещу ужаса на света около мен. Дори със затворени очи все още виждах Кантое – мрачната увереност и сила, излъчвани от лицето му, усмивката, запазена само за мен, мъдростта му, приятелството и любовта.

-   Не мога да си позволя да те загубя. – прошепнах – Не мога!

Тогава той пусна ръката ми и отново отворих очи.

-   Погледни ме! Погледни ме в очите. - издишах дълбоко и го погледнах. Черен блясък проблесна в отвърна на погледа ми. - Вече се започва! Не мога да позволя това да се случи, Рен, но не мога да го направя сам. Ти ще трябва да ми помогнеш да умра.

-   Не! – възразих, тръскайки бурно глава

Видях как едната му ръка се плъзна надолу към колана и изтегли дългия нож, които се намираше там. Острото му като бръснач острие проблесна на слабата светлина. Исках да се отдръпна от него, но той хвана китката ми и ме принуди да хвана дръжката на ножа.

- Не ми остава още много време. Всичко, което преживяхме досега, беше добро. Не съжалявам за нито едни миг от него. Гордея се с теб, Рен! Ти си моята сила, моята мъдрост, моя опит, моя живот, всичко, което някога съм бил и още съм. Въпреки всичко това ти имаш свое собствено лице, нещо по – добро от това, което бях аз. Ти си това, което си била предназначена да бъдеш – едно момиче Скитник, което става Кралица на Маракадерис. Не мога да ти дам нищо повече. Настъпи моментът да ти кажа сбогом.

-   Ти не можеш да ми молиш за това! – едва дишах, а погледът ми бе замъглен – Не можеш!

-   Трябва! Няма кой друг. Никой друг няма да го направи както трябва.

-   Не! – изпуснах ножа, като че ли ме бе изгорил – По – скоро бих умряла!

Кантое посегна към ножа и внимателно го постави отново в ръката ми. Аз продължавах да отказвам да го направя. Успя още веднъж да привлече погледа ми към неговия.

-   Аз си отивам, Рен! Открадват ме от теб. Ти трябва да побързаш. Направи го бързо! Не ме оставай да стана… - не можеше да довърши, силните му ръце потрепнаха – Ти можеш да го направиш. Достатъчно често сме го тренирали. Не мога да се доверя на себе си. Аз може …

Мускулите ми се бяха схванали толкова много, че едва се движех. Погледнах през рано. Мислех си да викна някой от останалите, но знаеш, че никой не можеше да ми помогне. Никой нищо не бе в състояние да направи! Обърнах се отново към Кантое.

-   Може да има някаква противоотрова, нали? Ще попитам Зораса! Тя ще знае! Ща я повикам да се върне. – бях отчаяна

Големите му ръце ми спряха. Сега, когато го гледах осъзнах, че наистина изглежда по – зле отколкото, когато започнахме разговора.

-   Зораса вече знае истината. Ти прочете истината в очите й! Тя нищо не може да направи. Никога не е имало противоотрова. Не я закачай. Помогни ми! Вземи ножа и го използвай.

-   Не! – продължавах да упорствам

-   Трябва да го използваш.

-   Не!

Едната му ръка се повдигна рязко, сякаш да ме удари, но бях готова да я възпра. Ръката ми с ножа продължи да се повдига и замръзна само на няколко сантиметра от гърдите му. Погледите ни се срещнаха! За миг всичките ми мисли изчезнаха, изместени от ужасното осъзнаване за това, което трябваше да направя. Истината ме шокира! Пое си въздух и затаих дъх.

-   Бързо, Рен … - Не помръднах от мястото си! Кантое хвана ръката ми и нежно я наведе надолу, докато острието на нощта не опря в туниката, в гърдите му – Направи го! Рен, помогни ми.

Погледнах дълбоко в очите му. Спомних си като бе дете, първите ми спомени заедно с Кантое. Тогава едва стигах до коленете му! Тогава и двамата живеехме сами в гората. Или пък, когато бях десетгодишна, тънка като вейка и жилава, тичаща из гората, за да го хвана. Всичките ни игри на оцеляване, постоянни и безкрайни, подчинени на обучението ми.

Усетих дъха му в лицето си. Почувствах неговата близост и си помислих за уюта, който той й създаваше, когато бе дете.

-   Кантое. – прошепвах отчаяно аз, усетих големите му ръце да се вдигат и да обхващам моите.

След това забих дългия нож в гърдите му!

Избягах колкото се може по – далеч от студено тяло на приятеля си. Изпълнена с тъга, заслепена от сълзи стисках с двете си ръка жезъла Рух , като че ли бе някакъв щит. Искаше ми се да избягам от всичко в живота си, особено от смъртта на Кантое. Знаеш, че в мислите си никога нямаше да го сторя, но накрая ой вече е мъртъв. Изобщо не можеше да усетя как тичам напред. Не тялото ми бягаше, а съзнанието!

Пред мен се появяваха хиляди приятни спомени, от времето когато бяхме само двамата. Безбройните ни игри – упражнения и как с всеки изминал ден ставах по – добра. Тогава си мислех, че му доставя удоволствие да ме учи на всичко това и не го възприемах като нещо съществено. За мен това бе част от ежедневието без коя не мога, но все пак слушах внимателно всяка една негова дума и запомнях всичко. Никога не бях предполагала, че някой ден ще се наложи да употребявам тези си знания. Не веднъж сме играли на преследвач и жертва. Тогава почти винаги го хващах и убивах с някой дървен нож. Сега той наистина е мъртъв!

Спомените започнаха да изчезват, а аз не можеш да ги върна! Припомних си последния ни ден, преди да тръгнем на това пътуване и как оттогава всичко се промени. Целия ми живот се преобрази на 180⁰ градуса, самата аз вече едва се разпознавам като знам каква бях преди и каква съм сега.

Без дори да осъзнавам кога бях почти стигнала до останалите от групата, събрали се на брега на реката. Това бях Конуей, Зораса и Тайгър, който го видях малко по – далеч от другите. Минах покрай тях, като ги заобиколих, все едно бяха някакво препятствие и продължих да вървя. Искаха да ме последват, но трябваше да се наложи да потичат малко, за да ме настигнат. Чувах ги как ме викат, настойчиво. Питаха ме какво не е наред, какво се е случило и къде е Кантое.

-   Изчезна! Изчезна завинаги. Най – накрая вече е в безопасност.

 Последните думи добавих не толкова колкото за тяхна информация, колкото да се утеша самата себе си. През да спирам да тичам чух гласа на Конуей, които явно все още не можеше да разбере какво става.

-   Какво не е наред? – попитах той

-   Хссстт, не можеш ли да видиш сам? – бързо му отвърна Зораса.

Не успях да доловя значението им. Не ме интересуваше! Доближих се малко към Тайгър, който гледаше изненадан. Чух когато минах покрай него да ме вика по име, но не му обърнах внимание. Наблизо имаше една стръмнина от застинала лава. Насочих се натам. Едва можеш да дишам. Въздухът излизаше с хъхрене от гърдите ми, а и освен това кашлях, задавена от думите, които не искаха от излязат. По едно време изпуснах жезъла Рух от ръцете си, но така и не го взех. Опитвах се да загърбя миналото си като прочетена страница от книга, но ми прилошаваше само при мисълта за него. Исках да избягам, да тичам чак до края на света.

Тъкмо се изкачих на малкото възвишение, когато изтощена се свлякох на земята, ридаейки неудържимо. Тайгър първи стигна до мен и направи знак на другите да останат по местата си. Не помня какво по – точно ми каза, когато дойде при мен, но малко се поуспокоих. Първоначално изтръпнах, когато ме хвана за раменете и исках да се отдръпна от него, но той бе настойчив и накрая се оставих в прегръдките му. Нежно ме прегърна с ръце, като че ли бях малко дете. Успя да ми даде, донякъде подкрепата, от която се нуждаех. Помогна ми да се изправя на крака и ме поведе обратно към останалите. Носейки жезъла Рух в едната си ръка и подкрепяйки ме с другата нямах друг шанс, освен да се оставя да ме води. Зораса водеше отпред, а Конуей бе застанал мълчаливо от другата ми страна.

Полека лека се съвсем в ръце и продължих сама. Вече не плачех, но очите ми бяха подути. По – рано, сутринта комбинираната котка бе открила малка пътечка през скалите. Този път бе по – безопасен и не заобикаляше много. Тръгнахме натам!

Пътувахме цял ден, спътници в едно пътешествие, което не изискваше разговор. На няколко пъти спирахме, за да почиваме, но не за много дълго. Не много далеч чувах бушуващата вода блъскаща се в скалите, искаща колкото се може по – бързо да постигне края на пътуването си и там да си почине. Същото исках и аз! Приемах водата, която Конуей ми даваше да пия и плода, който буквално пъхаше в ръката ми. Не ме интересуваше откъде го е взели или дали е безопасно да се яде. Дневната светлина отслабна, когато небето се изпълни с облаци и мъглата около нас се сгъсти.

Зораса откри скална пукнатина, която ни закриваше от три страни. Не много далеч от нас се виждаха почти обезлистени дървета насред скалния масив. Бяхме застанали с гръб към стената и гледахме към тъмнината. Имахме още ден път до Маракадерис. Скоро всичко щеше да свърши! Бях ужасно уморена и почти веднага заспах. Бях се сгушила на Тай, само, за да почувствам топлината му. Той не възрази и дори ме прегърна с едната си ръка. Нежността, с която се държеше с мен би ме изненадала при други обстоятелства, но сега тя остана невидима за мен.

По едно време Конуей се обърна тихо към Тайгър като за момент погледна към мен.

-   Красива е, много прилича на майка си и баба си, кралицата. – каза му той, без да очаква отговор

-   Така е, най – красивото момиче, което някога съм виждал. - отговори му Тай като за известно време погледа му бе насочен към мен.

В този момент, когато спях уморена в прегръдката му той започна да осъзнава нещо, което щеше да промени живота му завинаги. Сега, когато вече нямаш сила да продължа напред, когато всичката ми смелост ме напусна се бях обърна към него за подкрепа. Без Кантое до мен, за да ми помага зависех на него. Важни са също и останалите от групичката ми, но най – вече той. Сега, докато ме е държал в обятията си той разбра, че безумно ме обича.

Събудих се малко преди изгрев слънце. Тайгър Тай може би най – накрая осъзна какво изпитва към мен, но нищо не ми кажа, а дори не подозирах. След всичко, което се случи напоследък мислите ми бяха насочени единствено и само към края на това ужасно пътуване. Нищо друго! Вече бях започнала да се съвземам от тъгата си и да осъзнавам в каква беда се бях забъркала. Края на пътешествието ни вече се вижда, но се страхувах от него. Знам какво трябва да сторя, но не съм убедена, че ще се справя.

 Тайгър ми даваше да отпия от чашата с вода. Вслушвах се, безмълвно в гласа му, които звучеше тихо и уверено си спомних и за това, което се очаква от мен. Трябваше да събера сили и да продължа напред. Накрая се обърнах към него.

- Тайгър Тай. – изговорих името му, виждайки го сякаш за първи път – Аз го убих.

- Не е така. Той бе тежко болен. И аз, и Зораса знаехме, че няма да се оправи.

- Той бе силен – щеше да се оправи. Само ако не бяхме изпълнила молбата му.

Тайгър поклати глава.

- Независимо от усилията ни, той нямаше да се оправи. Ти направи добре като му помогна като спести мъките му.

Не бяха нужни повече думи, за да се разберем. По време на разговора ни Конуей седеше отстрани, но като чу гласа ми на иначе мрачното му лице също се появи усмивка. След малко си събрахме нещата си и продължихме.

Късно следобед преминахме успешно през скалите и стигнахме брега на реката. Направихме малък сал и тръгнахме срещу течението на реката. Това бе най – бързия начин да стигнем до Маракадерис. Учудих се, че все още не се виждаха никакви демони наоколо, но вътре в сърцето ги усещах, че те са наоколо. С идването на нощта те щяха да се събудят и щяха да ни нападнат преди още да сме се доближили до града.

Слязохме от сала възможно най – близо до града и тръгнахме из джунглата. Не веднъж чувахме виковете на демоните. Вече свикнах с тях, но това не значеше, че не ме побиваха тръпки от тях. Вървяхме около час, когато пред нас се появи Маракадерис. Той все още бе далече, но се забелязваше в далечината, целия обграден от тъмнина. Не можеш да повярвам на това, което виждаха очите ми! Магията на Преградата бе почти изчезнала и с настъпването на нощта градът щеше да падне под натиска на злото. Спомних си видението, което получих, когато пазителя на третия камък ме изпитваше. Гледката бе същата, с единствената разлика, че тогава бях сама. Най – накрая разбрах какво се очакваше от мен да сторя! Без да казвам на никой за плана си продължихме да вървим към града.

Слънце започна се скриваше зад хоризонта. Започна да вали ситен дъжд, но като гледах към облаците не се й съмнявах, че скоро може да се развихри буря. Безбройните викове на демоните ставаха все по – близки. Те се събуждаха от дневния си сън. Не ни оставаше много време. Направо можеше да се каже, че вече нямахме никакво. Останалите искаха да продължим пътя си, докато не стигнем до тайната врата към града, но аз имах други планове. Спрях ги и се обърнах към тях:

-   Вие продължете напред, докато не стигнете до града или най - малкото не откриете подходящо място да се скриете. – заповядах им

-   Ами вие кралице? – обърна се Конуей с почест към мен

-   Трябва да свърша още нещо, сама. – подчертах последната си дума

-   Простете ми кралице, но като капитан на Личната охрана съм длъжен да ви последвам. Заклел съм се да пазя членовете на кралското семейство, дори с цената на живота си. Ще дойда с теб! – заяви ми той

-   Аз също! – обади се зад него Тайгър Тай

-   Знам, че и двамата ще го направите, но трябва да се справя сама. Върнете се в града и ако до сутринта не дойда и аз, започнете изселване на хората. Кажете им да се махнат далеч оттук и да се разпръснат по целия свят. Само така имат шансове да оцелеят.

-   Няма да те оставя. – повтори Тайгър

-   Налага си! И двамата сте изморени, ранени. Дори и да бяхме добре пак нямаше да има с какво да ми помогнете. Трябва да останете тук!

Обърнах им гръб и бавно тръгнах през джунглата, там където демоните бяха най – много. Те искаха да ме последват, но тогава Зораса ги възпря. Бе препречила пътя им и без да казва нищо поклати отрицателно глава. И тя бе загрижена като тях за мен, но същевременно с това осъзнаваше важността на ставащото в момента.

Тръгнах без да се колебая в предстоящите си действия. Вече не се страхуват от силата на Маракадерисските камъни и бях убедена, че ще успея. Съдбата на целия град и всичките му обитатели зависеше от мен. Аз наистина коренно се бях променила от започването на това пътуване. Преди мислех само за себе си, но сега най – важен бе народа ми. Бях изплашена, но силата на камъните ми вдъхваше надежда, че ще успея. Не мога да бъда сигурна, че ще оцелея след всичко това, но поне жертвата ми няма да е безсмислена.

Открих терен, наподобяващ малка полянка, от където можеш да наблюдавам града. Приличаше на мястото, където седях и при видението. Сега Маракадерис бе по – близо и се виждаше много по – добре.

Чу се първият гръм, видя се първата от много светкавици. Вече бях подгизнала, но имаше по – важни неща да мисля от това. Извадих огърлицата изпод дрехите си и хванах здраво с едната си ръка. С другата държах жезъла на Рух пред себе си. Косата ми все още бе вързана с ластик, но сега той се бе разхлабил. Свалих го, за да не ми пречи. Косата ми имаше ужасен вид. Цялата в прах и кал разкриваше трудностите през които съм мината.

Още бе твърде рано да използвах силата си – трябваше чудовищата да близо до мен. Не се наложи да чакам много дълго. Слънцето се скри зад хоризонта и от сенките на нощта се появиха демони. В началото чувах само техните смразяващи викове и крясъци, но скоро и те се появиха. Бях застанала на открита, като че ли съм жертва очакваща да бъде разкъсана. Но нито едно от съществата дори не заподозря, че приближавайки се попада в капана ми. Събрах цялата си сила, за да повикам магията на камъните.

Демоните ми се нахвърлиха! Няколко дори ме съдерат на няколко места, но в този момент камъните започнаха да светят по – силно от всякога. За секунди всичките бяха унищожени. Светлината започна да свети още по – ярко, докато не освети цялата околност. Моята сила и тази на камъните се сляха в едно! Чувствах топлината на огъня на магията, но не можеш да видя нищо от ослепителната светлина. Започнах да се изморявам не бях сигурна дали ще успея да издържа до края. Тогава ме обля нов прилив на енергия, идваща от жезъла на Рух. Той ми позволи да се задържа изправена!

Последното нещо, което помня бе пронизващата светлина, унищожаваща демони наобиколили стените на Маракадерис. Като мечове лъчите проникваха през телата на чудовищата и те се превръщаха на прах.

Не знам дали съм си го измислила или не, но за един много кратък миг ми се стори, че всичкия ужас от тази земя бе изчезнал. Нямаше я вече лавата, гъстата мъгла или ужасната миризма. Околността около града вече не бе заобиколена от растителност, а представляваше не много голяма поляна. За мен това бе Маракадерис, такъв какъвто е бил преди време и такъв какъвто е в мечтите ми. Всичко това се появи само за миг и изчезна толкова бързо, все едно никога не се е появявало.

Накрая, изтощена припаднах на земята.

Следващото нещо, което помня е момента в който се събудих и открих, че се намирам в стаята си в двореца. Навън бе нощ! Огледах се наоколо и забелязах от едната страна на леглото да лежи Зораса. Веднага щом се опитах да помръдна тя се изправи и каза:

-   Събужда се! – съобщи тя, но не знаеш на кога

Опитах се да се изправя, но тогава две силни, но също така изпълнени с нежност ръце ме възпряха. Обърнах се, за да видя кой е и видях изразяващото облекчение лице на Тайгър Тай.

-   По – добре не се опитвай да ставаш, все още си доста изтощена. – посъветва ме той, карайки ме пак да легна

-   Какво се случи, защо съм тук? – попитах го

-   Вече почти две седмици си на легло и спиш непробудно. След като те оставихме сама тръгнахме към замъка. Нападнаха ни няколко демона, но тогава тъмнината се разкъса от ярки, бели лъчи светлина и те бяха унищожени, преди да успеят да ни убият. Веднага осъзнахме какво си направила и се затичахме към мястото от където идваше светлината, без да се замислим за последствията. След около пет минути почти всички демони в долината бяха унищожени. Открихме те цялата обвита в пламъци, а светлината излизаше от тялото ти. Направо не можеш да повярвам на очите си! В следващия момент светлината изчезна и ти припадна да земята. За момент си помислих, че си умряла. Тогава Конуей улови слаб пулс и можехме да си отдъхнем за момент. Заведохме до скитате порта, а от там ни помогнаха няколко войните. Нямаше нито един демон. Ти успя, Рен! Унищожи ги, при това точно навреме защото няколко часа по – късно магията на Преградата изчезна напълно. – изглеждаше щастлив от случилото се, но се опитваше да го прикрие

-   Сигурен ли се, че всички същества са унищожени? – попитах го, отново бях легнала на леглото

-   Изпратихме хора да претърсят цялата околност - няма ни един оцелял, само купчини разпиляваща се пепел и няколко по – обгорени места. Нищо особено! Сега обаче трябва да си починеш, опитай се да поспиш още малко. Заслужаваш го!

Най – накрая всичко свърши. Пророчеството е изпълнено, а Маракадерис бе свободен. Човек може да каже, че сега ще пожелая да се върна при стария си живот и да продължа, там откъдето бе свършил, но аз нямаше да го сторя. Кантое бе последната ми връзка с останалия свят, сега нямах никаква причина да си тръгвам от тук, от моя дом. Това бе последната ми мисъл с която отново заспах.

Когато отново се събудих слънцето вече се бе показало и огряваше с приятна светлина цялата стая. Огледах се наоколо. Всичките ми близки приятели бяха тук – Рилана, Конуей и Зораса. Тайгър също присъстваше, но бе предпочел да се отдалечи от прозореца и да гледа към мен. Забелязах също Талън Оридио и Итън Шарт, с които се запознах на съвета, преди да заминем.

-   Радвам се, че вече се оправяте, кралице. – обърна се към мен Конуей, когато видя, че съм будна и дори леко се надигнах от леглото

-   Ти наистина си избраната, Рен. – обади се Рилана, в гласа й се усещаше тъга, но и радост – Камъните са трите. Всеки е символ на нещо. Воля, дух и сърце! Ти откри своето сърце в последният и най – голям камък. Във всеки камък има сила, при това огромна, но тя е нищо без да има някой, от които да я вземе. Единствено избрания притежава всичките тези качества и можеше да използва цялата им сила. Тази мощ, която с която унищожи злото.

-   Но ти не ми кажа нищо за това защото трябваше сама да го разбера, нали? – досетих се аз и видях как Рилана кимва в знак на съгласие – Вече съм свикнала да пазят истината от мен.

-   Май и аз трябва да ти се извиня затова, че се усъмних в това, че ние сте избраната да ни спасите, Рен Елеседил. – обади се стария командир

-   Поведението ти по онова време бе съвсем правилно Талън Оридио. – опитвах се да се държа възможно възпитано, така както подобава за една кралица, каквато вече съм – Тогава за вас най – важни са хората на Маракадерис, за мен също.

-   Важното е, че демоните са унищожени и никога повече няма да се появят. – обади си Итън Шарт

-   Не е толкова просто или пък лесно колкото казвате. Много смели и добри хора пожертваха живота си, а накрая можеше и аз да загина. – възразих му, после се обърнах към всички останали – Искам да говоря пред народа на Маракадерис. Нека всички да се съберат пред двореца. Вървете, без теб Рилана. Искам да ми помогнеш да се облека.

Тя веднага се съгласи. Останалите излязоха от стаята ми, за да изпълнят заповедта ми. Още се чувствах немощна и едва можеш да стана от леглото, но все пак го направих. Имаше нещо, което трябваше да свърша, нещо което просто трябваше да сторя! Да говоря пред хората си и да се уверя, че те са съгласни с това аз да съм им кралица. Мога изобщо да не го правя, но тогава никога няма да бъда сигурна, че наистина заслужавам да бъда.

С помощта на Рилана облякох дълга светло синя рокля, стигаща чак до земята. Много ми хареса, но не го казах на глас. Оправих си също и косата, така че да бъде права и добре сресана. За момент си помислих дали да не я вържа на кок, но бързо се отказах. Така изглеждах по – добре. Взех жезъла в ръце и се огледах пред огледалото.

-   Изглеждаш точно както баба ти на твоите години. – обърна се към мен Рилана с усмивка на лице

-   Благодаря ти.

Тя се отдалечи малко от мен, като отиде до един шкаф наблизо, отвори го и извади оттам дървена кутия. Застана пред мен и започна да говори:

-   Ейлана би иска да я носиш. – съобщи ми тя, като отвори кутията

Вътре се намираше короната с изумруд, която бях виждала по – рано баба да я носи. За момент се поколебах дали ще я вземе, но накрая го направих. Бавно я поставих на главата си и пак се оглеждах в огледалото. Някога тя принадлежеше на кралицата, но сега, когато нея я няма аз трябваше да заема мястото й. Тя ми принадлежеше.

Точно в този момент вратата се отвори и оттам се показа Тайгър Тай. Когато му видя просто застана на едно място, като че ли току-що бе видял някакъв ангел.

-   Много си красива, Рен. – обърна се към мен, забравил защо въобще бе влязъл

-   Мерси, Тайгър. – отговорих и леко се усмихнах

-   За малко да забравя. – осъзна се той – Изпълнихме желанието ви кралице, хората вече се събират пред двореца.

-   Добре, да вървим. – просто казах

Минах покрай него и се запътих към главния балкон.

Почти всички жители на Маракадерис се бяха събрали пред двореца, за да ме чуят. На двете врати на терасата имаше войници, предполагам хора от Личната охрана. Видях също и самия капитан на охраната – Конуей, заедно с Талън и Итън да седях прави от дясната страна на балкона. Пристъпих бавно напред! Когато се показах навън чух вика на хилядите щастливи хора. Това ми даде сила да продължа напред!

Застанах най – отпред на балкона, така че всички да могат да ме виждат и чуват добре и започнах да говоря, уверено и силно.

-   Жители на Маракадерис, преживяхме много заедно, особено вие, но важното е, че накрая всичко свърши. Веднъж завинаги демоните са унищожени и с тях, и досегашния ни живот! Време е отново да се върнем в останалия свят. Минаха дните, когато бяхме затворени зад стените на Преградата. Вече сме свободни, за да се радваме на един различен и много по – приятен живот.

Замълчах и се заслушах в поздравите на хората. Те ме възприемаха като тяхна кралица и това донесе радост в сърцето ми. Отдръпнах се малко назад. Усетих една ръка до моята. Веднага разбрах, че това е Тайгър. Без да го поглеждам бавно я докоснах, хванах я и нежно стиснах. Не знам защо го направих? Може би, просто да искам да споделя този момент с някой, но ми хареса факта, че е до мен. В следващия миг отпуснах ръка и я отдръпнах от неговата.

Изведнъж в съзнанието ми се появи образа на Кантое. Бе ми мъчно за него, но трябваше да го преодолея. Никога не бях мечтала да бъда кралица, приемаш се за обикновено момиче. Нищо повече, нищо по – малко! Преди винаги бях разчитала на помощта и закрилата на големия си приятел, но сега него вече го нямаше. Отсега нататък трябва да се справям сама!

Макар за кратко открих близките си, единствените останали живи от семейството ми, а от този ден нататък и народа си. Това бе съкровището, за което бях мечтала още от малка. Гледах към хората пред мен и тези, които бяха до мен и откривах онова, което винаги ми бе липсвало. Всичко – пътуването, Маракадерис, камъните – това ме моето сбъднато желание. Вече не бях момиче Скитник, живеещо ден за ден, то умря, за да се превърнах в Кралица на Маракадерис.

През живота си човек има възможността да прави хиляди избори – някой верни, други не. В началото си мислих, че решението да тръгна да търся Маракадерис е погрешно и, че живота ми би бил много по – добър ако изобщо не бях идвала тук. Но когато чух радостните викове на хората, когато края на демоните дойде и слънцето отново огря земите на Мороуин осъзнах, че само това искам. За нищо на света няма да помена избора си! Съдбата ми отреди да съм Кралица на Маракадерис и хората му и аз с радост приемам това.

                                                                       ***

Измиваха три месеца откакто пътуването ми намери своя край и останах завинаги в Маракадерис. Някой от хората решиха да напуснат града и да разгледат какво има извън стените му. Други предпочетоха да си останат там, където са живели цял живот. Нямах нищо против това!

В началото ми бе доста трудно да свикна да съм кралица, но вече се справям много по – добре и се старая да се грижа за доброто на хората си. Отказах се от миналото си и реших да гледам само напред в бъдещето. Аз съм Кралица на Маракадерис - това е съдбата ми и дори да исках не мога да я променя. С помощта на Талън Оридио и Итън Шарт се научих как трябва да се държа и какви задължения имах към народа си.

Въпреки всичко имаше моменти, когато си спомнях за предишния си живот в Хеланка, за приятелите, за времето прекарвано с Кантое. Никога през живота си не бях имала по – добър приятел от него и още не мога да забравя какво се случи с него.

Тук обаче открих нови приятели, които ми помогнаха да се съвзема и да продължа напред. Като Конуей например, които се грижеше за мен, като че ли съм скъпа порцеланова фигура, която не бива да счупи, никога. Не го обвинявам затова защото това е работата му, но понякога прекалява. Веднъж ми се искаше да се разходя сама из гората наблизо и той веднага заповядал на двама от Личната охрана да ме следят. Човек трудно би ги открил привечер след сенките на дърветата, но аз веднага ги забелязах и се ядосах.

Няколко дни по – късно излязох много рано, сама, без да казвам на никой. Върнах се чак късно вечерта и първото нещо, което видях при портата към града бе загриженото лице на Конуей. Не казах нищо, докато той ми изнасяше лекция за отговорностите на една кралица и неговите, като командир на охраната й:

-   Някой ден ще ме побъркаш. – каза тихо по едно време

Думите му ме поразвеселиха тогава, но после обещах, че винаги ще взимам някой със себе си. Не е задължително да я някой от ловците, но просто да не съм сама. От този ден взимах или Тайгър Тай или Зораса, в редките случай, когато бе тук. Сега, след като унищожихме демоните тя правеше дълги пътувания извън пределите на Мороуин. Винаги обаче идваше да си видим и да си кажем по някоя дума. Тя ми разказваше за местата, които е посетила и впечатленията си оттам.

От всички обаче най – много време прекарвах с Тайгър. С него имах някаква специална връзка, която не мога да опиша с думи. Компанията му винаги ми носеше радост и удоволствие. Прекарвахме голяма част от деня заедно. Разказвах му за живота си в Хеланка и изобщо за света извън пределите на Мороуин. Понякога той ми разказваше за някой свой собствени изживявания от детството си или докато е бил навън покрай демоните. Едно от любимите ми занимания бе да го науча на английски. В началото Тайгър не можеше да открие смисъла на всичко това, но въпреки това се съгласи. За малко повече от месец вече разбираше всичко, което му говоря и дори малко той самия го правеше.

Друго нещо, което обичахме да правим и двамата бе да се скитаме из дивата джунгла. Талън Оридио бе против кралицата да прави подобно нещо, но без да има чудовища, които да ни застрашават нямаше никаква опасност понякога да се разхождаме из джунглата. Разбира се под зоркото око на двама или трима души от Личната охрана. Аз обаче не им обръщах особено внимание и се наслаждавах на свободата си.

Три месеца са дълго време. Бях започнала да мисля, че никога повече няма да се наложи да се връщам към миналото си, да си припомням хората, който някога обичах. Дълбоко в сърцето си вече не принадлежах на външния свят, света извън пределите на Мороуин. За жалост обаче той не ме бе забравил и много скоро миналото само се върна при мен.

Бе обяд, когато заедно със Рилана бяхме в трапезарията да хапнем. Никой не говореше. Мислех си след като се наям да се поразходя из града. Плановете ми обаче се промениха коренно, когато в стаята време един от ловците. Застана пред мен, поклони ми се и след като му разреших започна да говори:

-   Простете, че ви прекъсвам кралице, но ви нося новина, която може доста да ви заинтригува. – съобщи ми той

-   Говори!

-   Четирима от хората ни са открили мъж да се срита сам из джунглата. Той не е един от нас! Сега го водят насам. – обясни ми той

Не можеш да повярвам на думите му. Никой разумен човек не би тръгнал сам из джунглата, особено в тази местност. Любопитството ми веднага се събуди и на мен ми се прииска веднага да го видя. Позволих на мъжа да се оттегли и станах от мястото си. Без да бързам за никъде отидох до стаята си да взема жезъла Рух, без който не обичах да отивам никъде и се запътих към главния балкон.

Когато отидох там останалите вече ме чакаха. Застанах най – отпред и се загледах към приближаващите си хора. На няколко метра от мен бе застанал Тайгър. Освен Кантое жителите на града не бяха виждали друг човек и около него се бе насъбрала тълпа. Това не ми позволи да от огледам много добре. Успях обаче да забележа, че имаше доста окаян вид, дрехите му, целите в прах и кал бяха скъсани на няколко места. Не носеше никакво оръжие или пък нещо с което да се защити. Пред и зад него ходеха по двама ловци, предполагам, че същите, които са го открили. Изглеждаше ми изморен, доста изплашен и постоянно се увърташе на всички страни.

Накрая те спряха почти под балкона. Мъжът погледна нагоре. Не можах да повярвам на очите си - това бе Ториан Куон. Цялото хладнокръвие, което имах изчезна като дим. Когато видях очите му, изпълнени с изненада разбрах, че и той ме е познал.

-   Ториан. – тихичко продумах като знак на голямата ми изненада

-   Познаваш ли го? – попита ме Тай, след като ме чу

-   Да, той ми бе много близък приятел преди да замина за Маракадерис. – отвърнах му, а на лицето ми се появи малка, почти невидима усмивка

Тайгър май сам се досети какво имах предвид. Лицето му се намръщи, когато отново погледна към Ториан. Явно изобщо не му хареса факта, че Ториан е тук. Не му обърнах много внимание! Сега важното бе да разбера защо той е тук. Веднага заповядах да го доведат при мен. Казах на останалите да си тръгнат, всички освен Рилана, която ми бе станала нещо като съветничка и Тайгър защото добре знаеш, че нямаше да ме послуша.

Само след няколко минути по коридора се чуха стъпки. Появиха се двама от Личната охрана водещи Ториан към мен. Спряха на вратата на балкона.

-   Рен? – обърна се към мен той – Не мога да повярвам, че си жива.

-   Ториан. – радвах се, че е при мен

Доближи се до мен и се прегърнахме. Целунахме се! В този кратък миг в мен отново се събуди любовта, която някога изпитвах към него. Не можеш да повярвам, че на края на света ще се видим отново.

-   Рен Мейнсън, не мога да повярвам, че наистина си ти. – каза ми, докато бях в прегръдките му

-   Вече не! Вече не съм Мейнсън, а Елеседил. – поправих го

-   Нещо не разбирам.

-   Истинското ми име е Рен Елеседил, не Мейнсън. Ще ти разкажа всичко по – късно сега най – важно е да си отпочинеш. Вземи си една вана и да се преоблечеш, после ще ти разкажа всичко.

-   Добре. – съгласи се той, видно уморен – Но поне ми кажи къде се намираме и защо си тук? – попита ме той

-   Градът се казва Маракадерис, тук е моя дом. – просто му отвърнах – Рилана ще се погрижи за теб и после ще дойда да си поговорим.

Обърнах се към нея, като й казах какво да направи. В отговор тя само кимна с глава и направи знак на Ториан да я последва. Изглеждаше ми още по – изненадан от преди. Останах още малко тук, докато ги наблюдавах как се отдалечават. Тогава до мен се доближи Тай и ми каза:

-   Не трябва да му доверяваш!

-   Говориш така, само защото не го познаваш. – възразих му аз и си тръгнах

Не можеш да разбера поведението на Тайгър в този момент. До момента, в който споменах името на Ториан, изглеждаше спокоен, дори може да се каже заинтригуван от идването му. В мига, в който му намекнах, че сме били близки се промени. Ако не го познавах дори можеше да се каже, че ревнува.

Продължих да мисля за поведението на Тай и след като отидох в стаята си да изчакам, когато Рилана приключи с Ториан, за да мога да отида при него. След по – малко от час тя дойде в стаята ми. Вече можеше да отида при него и аз веднага го направих! Стаята му се намираше на долния етаж и пред нея имаше охрана. Не се й съмнявах, че по нареждане на Конуей.

Когато влязох в стаята му, следвана от охраната. Той лежеше на леглото, преоблечен в чисти дрехи. Веднага щом ме видя стана от мястото си и се обърна към мен:

-   Рен искам веднага да ми обясниш всичко, което става тук. Как така това е твоя дом и въобще кой са тези хора. – беше объркан

-   Това е моя народ. Аз съм Кралица на Маракадерис! – отговорих му, като седнах на един от диваните и с ръка му

-   Нещо не разбирам, какви ги говориш? – нещо не можеше да разбере

-   Всичко с времето си – обърнах се към ловеца, който седеше на вратата и му заповядах да ни остави насаме.

По лицето му се описа още по – голямо учудване, когато ме слушаше колко лесно говоря езика им.

-   Откъде си научила толкова бързо езика им? Мен само за да науча най – простия грингорлски, които са ни и съседи по страна ми бяха нужни шест месеца и то не го знаеш перфектно. Ти пък за два - три месеца знаеш перфектно напълно непознат език. – позаинтересува се той

-   Той се предава чрез гените. Май ще трябва първо да ти разкажа собствената си история, нали? – не дочаках отговоря му, а направо започнах – Нали помниш, че искаш да открия нещо за родителите си? – той кимна – Майка ми се е казвала Алейн Елеседил и е била дъщеря на кралицата. Заедно с баща ми умрели по време на едно пътуване насам преди двайсет години. Единствения ми жив роднина бе Ейлана Елеседил, някогашната кралица на страната Мороуин. Тя обаче загина и сега аз съм новата кралица на този народ.

-   Защо не си се отказала от престола и не си се върнала обратно у дома?

-   Защото сега това е моя нов дом, Ториан. Случиха се много неща, някой от който няма да ми повярваш ако ти кажа, но вече не съм същата, каквато бях някога.

-   Това мога и сам да ти го кажа, почти не те познах по – рано. Но защо искаш да се откажеш от всичко, което имаш, за да останеш на това изоставено от бога място.

-   Тук се чувствам като у дома си. Тук аз съм някой, а не просто една от многото.

-   За мен ти не си “една от многото”.– започна той, като ме хвана за ръката - Аз все още те обичам.

Искаше ми се да кажа, че и аз него, но нещо не ми позволи да го направя. Не бях сигурна дали вече е така. Вече не изпитвам към него същите чувства като някога. Нещо се бе променило, но не съм сигурна какво.

-   Просто не можеш да разбереш, Ториан. – казах си, без да очаквам в отговор – Сега искам да ми разкажем подробно как стана, така че се озова тук.

-   Добре. – примири се той – След като заминахте без предупреждение всичките ни приятели, особено аз се разтревожихме за теб. Започнахме да ви търсим. Минаха две седмици преди да попаднем на първата следа. Заедно с още няколко приятели от бандата тръгнахме по следите ви, докато не стигнахме до една река и там не попаднахме на един човек. Май името му бе Мантел, които ви е возил. Срещнахме се с него и заедно с другите пътувахме с него до мястото, където ви е оставил. Оттам тръгнахме през джунглата като единствения ни ориентир бе, че сте тръгнали на север. За жалост от всички останах само аз жив. Единия загина от плаващи пясъци, а другите двама от някакво странно цвете със скрити бодли. За малко и мен да уцели, но имах късмет.

-   Стреломет. – прекъснах го

-   Какво каза? – попита ме той

-   Името на растението е Стреломет, срещала съм го няколко пъти. Продължи! - помолих го

Беше ми интересно да го слушам, да разбера всичко до най – малката подробност. Трябваше да знае, за да може да прецени по – добре ситуацията с неговото идване.

-   Няма много за разказване. Вярно, че се бях спасил, но нямах нито вода, нито много останала храна. Продължих да вървя с надеждата да открия някаква река или извор, но не успях. Накрая, когато бях към края на силите си ме отриха четирима мъже, същите, които ме доведоха до тук. Впрочем, като се замисля още не съм видял Кантое, къде е той? – попита ме той

 Само при споменаването на името му лицето ми придоби тъжен вид. Отново си припомних последните ни мигове заедно. С поглед към земята му отговорих:

-   Той умря, докато се опитваше да ме защити?

-   Как така те е защитавал, дали каза, че си внучка на старата кралица. Кой би искал да ти навреди? – по любопитства

-   Преди да ти отговоря трябва да те питам нещо. Докато пътува насам забеляза ли някакви странни видове животни, чува ли през нощта ужасяващи писъци през нощта или нещо подобно?

-   Нищо необичайно, защо? Да не би тук да има някакви опасни същества.

-   До около три месеца, да! Едно от тях уби Кантое, докато ме защитаваше от него. Сега обаче всичките са унищожени и никога повече няма да се върнах. – отвърнах му, без подробности около историята ми.

През цялото време, докато му говорех всичко това държах с едната си ръка огърлицата с Маракадерисските камъни. Те вече не се използваха за нищо, освен като символ на победата ни над демоните. За мен специално значеха много повече. Камъните ми вдъхваха сила да не се страхувам и да продължа напред. Идването на Ториан отчасти ме зарадва, но ми напомни за много неща, които не исках да си припомня. За всичките тези неща, който загубих с избора си да остана тук!

-   Избили сте ги всичките до един, нали? – изглеждаше леко притеснен, като разбра колко са опасни

-   Може и така да се каже. Важното е, че вече никога повече няма да тормозят когото и да е. – уверих го аз, после рязко станах от мястото и плеснах с ръце – Стига сме говорили за предишни изживявания. Какво ще кажеш да се разходим из града и да ти разкажа за него?

-   С удоволствие.

Хвана ме под ръка и заедно се запътихме към вратата. Преди да я отворя страстно ме целуна, отвърнах му, но много по – хладно, отколкото ми се искаше. Не каза нищо, но видях разочарования му поглед, когато се отдръпнах от него. Отвори и ми стори път като същински кавалер. Хареса си. Без да бързаме за никъде излязохме от двореца и се запътихме към града, следвани от двама ловци от Личната охрана. Присъствието им явно малко дразнеше Ториан и той се обърна към мен:

-   Те постоянно ли трябва да вървят покрай нас. Чувствам се като някакъв затворник. – обърна към мен

-   Понякога може да бъдат доста досадни, но иначе се свиква. Конуей, капитан на Личната охрата на кралете се разпореди да не ме оставят и за миг без надзор.

-   И ти го търпиш? – учуди ми се – Преди ако някой те следеше навсякъде по петите просто щеше да му удариш един шамар или ритник в задника.

Разсмях се, защото си припомних, че не веднъж бях постъпвала така с него. След малко станах по – сериозна и му отвърнах.

-   Преди може би не бих го понесла, но се промених. Вече не съм същия човек, който някога познаваше и обичаше.

-   И все още обичам, Рен! – спря ме и ме погледна право в очите - Според думите на всички останали щом си в джунглите няма начин да си останала жива, но аз не исках да го повярвам и дойдох тук.

-   Разбирам това. – просто му отвърнах, като продължих пътя си

Повече не говорихме за това. Прекарахме целия следобед из града като му разказах всичко, което знаеш за него. Всичко, освен за демоните! Не мисля, че е необходимо да разбира за това, което съм преживява тук, а и дори да му каза нямаше да ми повярва. Колкото по – малко знаеше, толкова по – добре! Беше му интересно да разбере как един толкова напреднал народ е успял толкова умело да се прикрие от света. Единственото, което аз му отговорих бе, че Амазонка крие много повече неща отколкото човек подозира.

Като започна да се стъмва се върнахме обратно в двореца. Бях събрала на вечеря всичките си близки хора, както приятели, така и в политиката. Това бяха Тайгър Тай, Конуей, Рилана, Талън Оридио и Итън Шарт. Ториан изобщо не ги познаваше и са наложи да ги запозная.

Най – голямо впечатление ми направи поведението на Тайгър. Никога преди не го бях виждала да се държи толкова студено към някой, освен към Фейтън, който знаеш, че мрази. Когато стигнах до него си мислих, че сам ще поздрави Ториан, но вместо това просто поклати леко града и отново седна на масата.

По – късно забелязах същото поведение и докато вечеряхме. През цялото време Тай седеше точно срещу приятеля ми. Не продума нито една дума на никой и само ни наблюдаваше, особено Ториан. Спомних си думите му днес по - рано, когато ме посъветва да внимавам с него, но както и сега не му обърнах особено внимание.

По време на цялата вечеря помолих Ториан да ми разкаже за всичко, което съм изпуснала по време на отсъствието ми от останалия свят. Прекарахме си страхотно! Накрая на вечерята при мен дойде Талън:

-   Извинете ме кралице, но ми се иска да поговорим за това да изпратим още хора да претърсват околността. Без демоните сега е необходимо да направим подробни карти на местностите, предишните вече са стари.

-   Точно сега ли трябва. – не ми се занимавам с подобни скучни неща

-   Иска ми се още утре да изпратим хора да започнат работа. – отговори ми

-   Добре тогава. – съгласих се. Станах от мястото си и се обърнах към Ториан – Налага се те оставя за известно време сам, имам малко работа, но по – късно ще продължим разговора си.

-   Няма проблеми.

След това тримата с Итън Шарт излязохме от стаята и отидохме в нещо като кабинет, където провеждахме подобни заседания. Малко след като изчезнахме по коридора Ториан стана от мястото си и се запъти към стаята си. Тайгър го последва, без да издава и звук! Накрая го настигна хвана го за раменете и го блъсна в стената. Без да разбира какво се случва Ториан остана изненадан от поведението на Тай. Сочейки показалец към него Тайгър го предупреди:

- Слушай внимателно! – проговори му той на английски – Ако по какъвто и да е начин нараниш Рен ще те открие, където и да си и ще те убия.

След това, без да чака отговор най – спокойно си продължи по пътя като остави мъжа изумен от поведението на другия. На външен вид Тайгър се дължа доста спокойно, но вътре в него бушуваше пожар. Още от първия миг, в които видя Ториан изобщо не го хареса, още повече като разбра и за връзката ни. Всеки момент, когато двамата бяха заедно, когато си приказват или пък когато той я хваща нежно за ръката в него се събуждаше някаква ярост, която трудно можеше да възпре.

Тръгна към входната врата на двореца на път към дома. Тук нямаше място за него! На портата видя да седи Конуей.

-   Ти я обичаш, нали? – попита го – Знам, че е така. Защо не й го кажеш? Нищо няма да загубиш.

Тайгър Тай се спря и го погледна:

-   Познаваш ме Конуей. Изминал съм дълъг, дълъг път. Стотици пъти досега съм можел да умра, но всеки път оцелявах. Виждал съм злото в този свят и нищо не може да ме нарани. Нищо освен тя и любовта ми към нея. Имам много да загубя. – тръгна по пътя, но след малко се спря – Всичко това, обаче е без значение за нея. Аз съм й само приятел! – каза и продължи по пътя си

“Не мисля, че е така.”, помисли си Конуей

Остана още малко навън, докато фигурата на мъжа не се скри и се прибра, оставяйки Тай сам с мислите си.

В същото време завещанието свърши и отидох при Ториан, за да продължим разговора си, които бе прекъснат по – рано. Искаше ми се да останем някъде сами и го заведох на една от кулите на двореца. Тя се намираше от страната на гората, на около четиридесет - четиридесет пет метра от земята. От нея можеше да се види всичко наоколо, включително и града.

Идеалното място да сме сами като изключим двамата от охраната, които се криеше в сенките.

Докато гледах към нощното небе той се доближи до мен и нежно ме прегърна с ръце. После ме целуна по бузата, а след после и по устните. Отвърнах му, но не и точно по начина, по които исках. Усещах, че се държа студено с него. Нямаше я топлинката, която преди се пробуждаше в мен, когато бяхме така близко един до друг. Продължих да гледам напред, като се бях гушнала в прегръдките му.

-   Какво мислиш за това място? – попитах го тогава

-   Честно, не се чувствам на мястото си. Искам отново да сме заедно. Какво ще кажеш? Да се махнем оттук и да се върнем в Хеланка. Веднъж щом разкажем на света за Маракадерис целия свят ще знае името ти. Ще се прочуем! Не ми казвай, че точно това не искаш да се случи.

-   Това ли си мислиш, че искам? – ядосах се от думите му

Бях се застанала срещу него, гледайки го студено.

-   А не е ли така? Защо ти е да оставаш тук като можеш да бъдеш много по – щастлива обратно в Хеланка. Ние можем да бъдем щастливи. - отвърна ми спокойно

Поиска да ме прегърне, но аз само се отдръпнах от него

-   Не! Тук са моите приятели, моя народ и минало. Отдавна взех решение по този въпрос - никога повече няма да напусна това място.

-   И у дома имаш приятели на които им липсваш. – искаше да ме разубеди

-   Да, но не и истински. Нито един от тях не е готов да даде живота си за мен като тези ми тук. Всеки един от хората, които видя тази вечер е готов да умре заради мен, така какво и аз за него.

-   Какво от това пак може да се върнеш да ги видиш някой път. Помисли разумно, Рен. Веднъж щом разкрием на останалия свят за съществуването на Маракадерис ще направим важна стъпка за напредъка за разкриването на тайните на тази джунгла. Представи си колко много неща могат да научат хората отвън за това място.

-   Изобщо не ме интересува! – извиках

-   Рен Мейнсън, не мога да те позная. Все едно пред мен е друг човек със същото лице като твоето. Никога преди не си говорила подобни глупости. Забрави ли каква бе някога. – изненада се той

Ториан бе прав. Не съм същия човек и това пределно ми е ясно, предупредих го, но той не ме послуша. Без да поглеждам към него продължих да говоря, спокойно и самоуверено –

-   Стига ми толкова за тази вечер! Сигурно си уморен и се нуждаеш от почивка. Ще го довършим на сутринта.

Чух, че той не бе съгласен с мен, но не му обърнах никакво внимание. Заповядах на единия от охрана да го съпроводи до стаята му и той веднага го направи. Останах сама с мислите си.

По това време, в гората, Тайгър Тай се бе опрял на стеблото на едно дърво и гледаше към двореца. Първоначално си мислеше да се прибере у дома си, но бързо се отказа и дойде тук. Без да търси нещо определено просто гледаше напред. Вниманието му се насочи към фигурите на една от кулите – това бяха аз и Ториан. “Това бе края!”, помисли си той. “Двамата се обичат! Или той ще остане тук или тя ще тръгне с него - няма никакво значение. Но вече няма да мога да и разкрия какво изпитвам към нея. Обичам я от когато я видях. Затова се и я последвам чак до Кайндос. Бих дал живота си заради нея!”

След като отпратих Ториан останах още известно време на балкона на кулата, гледайки луната. Нощта бе прекрасна, без нито едно облаче, което да прикрива ярките звезди. Не мислех, обаче толкова за вечерта, колкото за самата себе си и чувствата, които изпитвах в момента.

Нещо не бе както трябва! Вече не изпитвах същото, както преди, когато се целувахме. Последният път, като се видяхме с Ториан го обичах и мислех, че е все още така, но не бе. Дори за момент си помислих да му предложа да остане тук с мен, но веднага се отказах. Нямаше го пламъка, които преди се запалваше в мен, когато бяхме заедно. Още от първата ни целувка го разбрах. Разговора ни само доказа колко различни сме. Може би преди не съм го разбирала, но нещата доста се промениха от тогава.

Не ми се спеше и реших да се разходя малко из гората. Там се чувствах най – добре! Без никой друг наоколо, освен досадната охрана, това бе подходящото място да помисля какво да правя занапред. Излязох от двореца и тръгнах бавно към гората. Нямах определена посока, която да следвам и просто си вървях накъдето ми погледнат очите.

По едно време ми се стори, че чух някаква музика. Бе толкова прекрасна и толкова тъжна. Исках да разбера откъде идва, но малко след към мястото, откъдето идваше, тя заглъхна. Продължих да ходя натам, но не видях никой. Продължих с разходката си, постоянно се ослушвах, но втори път не я чух. По някакъв странен начин да ми повлия доста странно, успокои ме и ми вдъхна спокойствие. Повлия ми по същия начин, по който и Тайгър Тай, когато сме заедно.

Той се оказа се прав за Ториан. Мислех си, че ще мога да му доверя и да му кажа цялата история на Маракадерис, но се залъгвах. Ако го бях направила нещата щяха да са още по – лоши и от колкото са в момента. Не биваше никога да му позволявам да се виждаме и не биваше да му казвам за хората на Маракадерис. Като се замисля можеш спокойно да заповядам да му дадох всичко необходимо да оцелее няколко дена в джунглата и да го оставя при реката. Аз обаче не го направих, трябваше да се видим и да говора с него. Сега трябва да понеса последствията.

Искаше ми се тук да е Тайгър, за да ме посъветва какво да направя. Спомних си за всичко, което сме изживели заедно– първата ни среща пътуването до и от Кайндос, и после времето прекарано тук. Винаги, когато бе при мен се чувствах добре. Към него изпитвах някаква неописуема топлина, нежност и най – вече обич. Обич ли? Още в началото изпитвах някаква привързаност към него, която не съм изпитвала към друг, дори и Ториан. Само, че досега не го осъзнавах, че това е любов.

Факта, че най – накрая разбрах какво действителност изпитвам към него ме зарадва, донякъде. Нямах никаква представа какво ще права занапред и с двамата! Единственото в което бях сигурна е, че Ториан трябваше да си тръгне. С тази мисъл в главата бавно се запътих към замъка.

Тайгър Тай все още бе в гората. Скрит зад едно дърво ме наблюдаваше как се разхождам наоколо. Тъкмо си мислех да се тръгва, защото не откриваше смисъл да остане още тук, когато ме видя в далечината. “Тази вечер изглежда като някоя богиня.” – мислеше си той. “Начина по който лунните лъчи се отразяват в косите й, начина по който ходи. Тя е толкова съвършена, колкото й недостъпна!” саркастично добави, поклащайки глава. Остана още известно време на мястото си, докато се отдалеча и бавно си тръгна.

На следващата сутрин станах рано. Слънцето едва бе започнало да се показва на хоризонта да затопля земята. Останах известно време до прозореца, като се взирах с околността наоколо. Вече бях измислила какво да правя занапред с Ториан. За всеки случай имах и резервен план, които обаче не ми се искаше да използвам.

Час по – късно се приготвих и заповядах на един от охраната ми да го доведат на главния вход. Запътих се натам. Само няколко минути, след като вече бях там дойде и Ториан, придружен с ловеца.

-   Надявам се да си спала добре. – започна, като ме видя да го чакам. После се обърна към мъжа зад него и продължи - Този май няма никакви обноски. Събуди ме и ме накара да дойда тук.

-   Извинявай, аз го накарах. – отвърнах му, опитвах се да се държа любезно - Искаше ми се да поговорим преди закуска. Последвай ме!

Бавно тръгнах напред по пътя.

Няколко минути никой от нас не проговори. Този път не вървяхме към града, а в противоположната посока, към най – близката стена на Преградата. Бяхме почти стигнали до там, когато Ториан се обади:

-   Ще ми кажеш ли къде отиваме? – позаинтересува се той, усмихвайки се

-   Преградата. – отвърнах . Тогава се сетих, че той още не знае какво е това и му обясних – Това е стената на града. Преди се използваше за защита срещу демоните, но вече не.

-   Защо тогава не я разрушите. – предложи Ториан

-   Няма смисъл да го правим. На нито един от жителите на Маракадерис не му пречи. Към града ни са построени три порти, едната е главната и две по – малки, които винаги са отворени.

-   Пак не мога да разбера смисъла да я оставите. – отвърна ми той

-   Много неща не можеш да разбереш за Маракадерис.

-   Откъде пък си измислила подобно нещо? – говореше ми така, все едно ме упрекваше за нещо

Наблизо имаше мостче към което се запътихме. След това мислех да се качим и на самата Преграда. Преди тя бе пълна с войници, но сега там нямаше никой. Само при вратите поставяхме по двама войника. Отговорът му ме из дразни, но запазих самообладание. Държах се доста добре като изключим факта, че бях ужасно студена към него. Заслужаваше си го. Мислех, че ще може да си останем поне приятели, но с всяка негова дума започвам да разбирам, че това няма да е възможно.

-   А не е ли така? Ти не можеш да откриеш красотата на Маракадерис, както и на цял Мороуин. За теб това е едно забравено от бога място, пустош отдалечена от останалия свят. За мен това е рая! Тук открих всичко, което не успях в Хеланка или където и да е другаде. За какво ли говоря всичко това, когато не можеш да ме разбереш. – накрая се обърнах към самата себе си

-   Мога да се променя, Рен. – започна да ме убеждава, бе застанал пред мен и ме хвана за ръцете – Само, за да бъдем отново заедно.

-   Това не е възможно! Вече съм взела решение.

-   И какво е той? – попита ме Ториан

-   Ще те оставя да си тръгнеш оттук, завинаги. Но трябва да ми обещаеш нещо. Не бива да разказваш на никой за съществуването на Маракадерис.

-   Да не би да искаш да те оставя тук, сама сред тези диваци?

-   Те не са никакви диваци! – исках да освободя ръцете си от неговите, но той ме хвана още по – силно, ръцете започнаха да ме болят от силното му стискане – Сега ме пусни!

-   Не бива да оставяш тук, Рен. Обратно в Хеланка има живот, който ни очаква. Ако не искаш там, неща да е някъде друга. Където и да е, само не и тук. Не ти трябва да си проваляш бъдещето заради някакъв затънтен град, насред джунглата.

-   Причиняваш ми болка. - изохках

В този момент двамата ловци, които ни чакаха при тъмните стълби бързо се намесиха. Видяха какво стана между нас, но не можеха да разберат за какво си говорим. Когато обаче Ториан ме стисна здраво за ръцете те осъзнаха, че нещо не е наред. Единия ме освободи и ме отдръпна далеч от нето, като застана между нас. Мигновено не знам откъде другия бе извадил някакъв нож и бе насочил към гърлото на приятеля ми. Щеше да го пререже ако не го бях спряла.

- Това бе края, Ториан Куон! – извиках - Веднага щом се приберем ще заповядам да ти приготвят всичко необходимо и ще си тръгнеш оттук, завинаги. Ако някой ден се върнеш ще заповядам да те убия.

Обърнах му гръб и се върнах обратно по пътя към двореца. Единия от охраната остана при него, докато другия веднага ме последва. Бях разгневена от поведението му и не знаеш какво говоря. Малко по – късно като вече бях стигнала до замъка осъзнах, че в действителност не мисля нещата, които му наговорих, или поне отчасти.

Вървях по един от коридорите, когато Ториан ме настигна. Аз се спрях, за да разбера какво искаше да ми казва.

-   Моля те прости ми, Рен. Малко се ядосах като те чух. Обичам те, но не мога да те разбера, като искаш да останеш тук. Твоето място не е тук.

-   Това е моя дом Ториан! – прекъснах го

-   Разбирам, но само така си мислиш. Истинския ти дом е в Хеланка, след приятели, които те обичаш и на които им липсваш. Ако реша да те оставя тук нито за едни миг нямаше да мога да престана да се притеснявам за теб. – продължи с тъпите си извинения

-   Грешиш като си мислиш, че ще съм по – добре ако не съм в Маракадерис. Обичам това място повече от всичко друго на света и нищо няма да ме раздели от него. Вече взех решение, Ториан и ти нямаш право на избор. Тръгваш си.

Не ми се искаше да повторим разговора от по – рано и продължих да вървя по коридора. Той остана на мястото си изненадан от поведението ми. И аз самата доста се изненадах. Никога преди не се бях дължала чак толкова грубо с него, независимо колко ли ме е вбесил.

Не бях направила и няколко крачки, когато видях Тайгър Тай да се показва зад ъгъла. Вървеше срещу нас, а на лицето му бе изписан неконтролируем гняв. Мина покрай мен, все едно изобщо не ме вижда и се запъти към Ториан.

-   Предупредих те! – обърна се той към него като силно го блъсна в близката стена

Нямах никаква представа за какво говори Тайгър, но не ми хареса. Изглеждаше ми така все едно бе способен единствено с поглед да разкъса Ториан. Единственото обяснение, което можеш да си дам бе, че е разбрал за случилото се по – рано, но дори и тогава поведението му оставаше загадка за мен.

Докато размишлявах Тайгър Тай бе хванал с ръка Ториан, допрян до стената и се готвеше да го удари с юмрук. Веднага се намесих преди някой от двамата да пострада. Изтичах до него и хванах ръката му.

-   Недей, Тайгър! Не знам защо искате да се биете, но трябва веднага да престанете. Това е заповед! - Тай премести поглед към мен. Имах чувството, че в този момент в света му се въртеше само около мен. – Вече взех решение какво ще правя. Ториан си заминава, а аз ще остана тук. – бях застанала между двамата и го гледах право в очите

Никога не бе предполагал подобно нещо. Изведнъж целия яд, който бе събрал в себе си се изпари. Пусна Ториан като не спираше да гледа към мен. Тогава сложи ръка на лицето ми, колкото само да ме докосне и после я отдръпна.

- Щом това е желанието ви, кралице. – леко се поклони и направи няколко крачки назад

Никога не бях виждала толкова зловещ поглед от страна на Тайгър. Поглед, които да може направо да те вкамени както си седиш. Той бе насочен не към мен, а към Ториан. Накрая Тайгър се обърна и продължи по коридора.

-   Какво стана току-що? – попита ме Ториан, докато оправяше дрехата си

-   Спасих ти живота. – отвърнах му, без дори да погледна към него

-   Можеше да се справя и сам. Нямам нужда от помощта ти. – отговори ми той, сърдит от това, което направих

Погледнах го студено. Доближих се малко до него и заговорих твърдо, с известна доза безразличие.

-   Нямаше да можеш! Виждала съм го как се бие с демоните и как ги убива. Може да се изчезва като сянка в нощта и после да се появява, когато най – малко го очакваш. Щеше да те убие на мига ако не го бях възпряла.

Веднага след това, без да чакам да получа отговор се обърнах и тръгнах към стаята си. Слънцето едва бе започнало да затопля земята, а на мен ми се бяха случили толкова много неща. Не ми се искаше да се виждам с когото и да е. Нуждаех се от малко спокойствие, далеч от останалия свят.

Останах в стаята си около час докато всичко за заминаването на Ториан Куон, този непознат, не бе готово. Единственото, което оставаше бе да се сбогуваме веднъж завинаги. Отидох при главната порта на града, където вече ме чакаше Ториан и другите ми близки придружени. Първоначално не мислех, че Тайгър Тай ще дойде, но тогава го забелязах на стената, далеч от другите. Когато стигнах при другите Ториан се обърна към мен:

-   Вече разбра, че няма смисъл да те убеждавам повече. Мислех си, че все още ме обичаш, че ще искаш отново да сме заедно, дори и тук, но открих, че в сърцето ти вече няма място към мен. – той хвърли бегъл поглед нагоре към Тайгър – Просто защото там в момента е друг. Дори и един сляп може да разбере, че и двамата изпитвате чувства един към друг.

-   Ще спазиш ли обещанието? Ще запазиш ли в тайна съществуването на Маракадерис? – направо го попитах, като не обръщах внимание на казаното от него

Не търсех толкова отговор в думите му, а в очите, които никога не могат да ме излъжат.

-   Мисля, че и сама можеш да се досетиш какъв ще е отговора ми. – отговори ми спокойно той

-   Няма. – той кимна. Тогава бавно се приближих към него, държах в ръце жезъла Рух – Точно от това се опасявах, Ториан. Знаеш, че чувствам Маракадерис като свой дом и никога не бих позволила на някой да го разруши. Ако хората дойдох тук ще го направят, а аз не мога да го позволя. Съжалявам, но трябва да го направя.

-   Какво искаш да кажеш? - искаше да ме попита той, но аз така и не го слушах

Вдигнах жезъла, така че да сочи към него. От него веднага излезе бял лъч светлина, който се запъти към главата на Ториан. Всички се отдръпнаха при видя на станалото. След няколко секунди лъча угасна и той падна на земята, в безсъзнание. Тогава Талън Оридио се приближи бавно до мен и ме попита:

-   Какво стана току-що, кралице? – изглеждаше изненадам, дори малко опрашен от видяното

-   Изтрих му паметта! – отговорих му кратко аз като гледах към тялото на приятеля си. Мълчах няколко секунди и после продължих. – Той искаше да разкрие на света за съществуването на Маракадерис.

-   А не искахте ли и вие самата да направите точно това? – продължи той

-   Да, но не и по същия начин. Ако му бях позволила да го направи много скоро тук щяха да дойдат много хора, които да искат да научат всичко за нас. Това щеше да разруши всичко, което толкова усърдно се опитвахме да опазим. – обясних

-   Разбирам. Постъпи правилно.

-   Просто се налагаше. – продължих без да спирам да гледам напред. Като се посъвзех, допълних – Няма да се събуди поне няколко часа. Накарайте няколко от хората ни да го оставят в гората, колкото се може по – близо до реката, така че сам да открие обратния път. Искам да се уверят, че ще се събуди, но да не му се показват.

-   Щом това е желанието ви кралице. – отвърна ми Талън

Без да чуя думите му тръгнах по обратния път към замъка. Мислех си, че щом веднъж опознае добре Маракадерис и хората му ще промени мнението си, но се заблуждавах. Ториан никога няма да се промени и аз си го знаеш още от самото начало. Точно затова и бях решила да използвам камъка Лолан срещу него. Отдавна подозирах, че жезъла Рух има много и най – различни способности в зависимост от желанието на човек. Не бях сигурна дали ще се получи нещо, но все пак трябваше да опитам. Дори и ако някой ден Ториан си спомни за съществуването на Маракадерис и се завърнеше тук нямаше да му позволя повече да си тръгне оттук. Въпреки нежеланието си съм готова да го затворя завинаги зад стените на града, без възможност никога да го напусне. Засега обаче не намирах смисъл да съм толкова крайна към него.

След като се прибрах в двореца се затворих в стаята си и заповядах никой да не ме безпокой. Точно в този момент не ми се искаше да виждам когото и да е. Въпреки че осъзнавах, че се налага да постъпя по този начин, но малка част от мен изпитваше някаква вина относно случилото се с Ториан. Искаше ми се да постъпя по друг начин с него, но не можеш. Постъпих възможно най – правилно!

Сетих се за думи на Ториан, когато спомена, че не обичам. Това бе самата истина! Беше прав и за останалото. Не знам кога е станало всичко това, но знам, че съм влюбена в Тайгър Тай. Още от първия миг щом го видях открих странно привличане между нас. Никога обаче не бях подозирала, че това е любов. Разбрах го чак, когато се замислих малко повече за това, което изпитвам към него.

“Дори и едни сляп може да разбере, че и двамата изпитвате чувства един към друг.” – последните думи на Ториан преди да използвам жезъла срещу него. Дали не искаше да каже, че и Тайгър ме обича или го изрече, за да ме обърка. Трябваше да разбера каква е истината.

Без дори да се осъзная кога мина цялото това време, започна да се стъмва. Гледах през прозореца към изпълненото със звезди небе. За първи път откакто съм тук виждам толкова ярка нощ. Днес имаше пълнолуние! Луната изпълваше целия хоризонт с прекрасна, нежна светлина. Множеството звезди само допълваха гледката.

Изведнъж бе прекъсната от почука на вратата ми. Без дори да погледна да видя кой е започнах да говоря.

-   Нали казах, че не искам никой да ме безпокой. – бавно се обърнах натам.

-   Съжалявам кралице, ще си тръгна веднага. – бе Тай, държащ се към мен с почести, нещо, което в този момент изобщо не ми хареса.

-   Няма нужда Тайгър, моля те остани. – отговорих му, точно него нямах нищо против да е с мен.

-   Бях се разтревожил за вас. След случилото се днес сутринта се затворихте тук и дори не пожелахте малко да хапнете. Помислех си, че бихте пожелали да излезем. Нощта е прекрасна за една разходна навън. – предложи ми, още седеше на вратата, без да влезе вътре

-   С удоволствие. – веднага се съгласих – Но преди това бих искала да те помоля нещо.

-   Какво ще бъде това, кралице?

-   Стига с това “кралице”. Достатъчно добре се познаваме, за да не бъде нужно да се обръщаш така към мен. – отговорих му, на лицето ми се появи усмивка

-   Добре, Рен. – съгласи се той, като ми направи път да мина.

Не мисля, че искаше да видя, но когато минах покрай него забелязах малка усмивка да се показва и на неговото лице. Без да си казваме нищо повече излязохме от двореца и се запътихме към гората. На няколко пъти ми се стори, че иска да ме заговори, същото исках и аз, но явно нито един от нас нямаше нужната сила, за да започне разговор.

Не бях предполагала, че може да бъде толкова хладно навън. По едно време задуха лек, но студен вятър. Бях оставила плаща си в стаята си и сега цялата се разтреперих. Приближих се малко до Тайгър. Тогава той забеляза, че това и веднага се обърна към мен:

-   Цялата трепериш! Облечи това. –

Свали наметало си и го наметна на раменете ми.

-   Благодаря. – промълвих.

Веднага ми стана по – добре, обгърната от наметалото му, но не се отдръпнах от него. Когато съм с него откривах сигурност, която не съм изпитвала от много време. Винаги, като се чувствах слаба и несигурна моя упора бе Кантое. Него обаче вече го нямаше и на негово място дойде Тайгър. Защо или как въобще стана това, не знам и не ме интересува. Той се бе превърнал в опората, която ми бе нужна да продължа напред. Замисляйки се за момент ако не бе до мен надали щях да успея да довърша пътуването обратно до Маракадерис. Тогава нямаше да се превърна в това, което съм.

Стигнахме до любимото на Тай и от известно време и на мен място – хребета с гледка към града. Идвала съм тук хиляди пъти през дена, но нощем бе много по – красиво. Целия Маракадерис бе заспал! Единствената светлина, която се виждаше бе от няколко къщички и от двореца. Но не гледката ми харесваше най – много, а чувството, че си част от този свят, но едновременно с това си далеч от него. Тук нищо нямаше значение!

Бях застанала почти на края на хребета и гледах напред. Тайгър пък бе на няколко крачки зад мен. Чак в този миг осъзнах, че все още държах на главата си короната. Цял ден не я бях сваляло, дори не я бях усетила. Свалих я и започнах да я въртя в ръцете си. Стояхме известно време така, без да си кажем нищо един на друг, когато аз реших да прекъсна тишината.

-   Може ли да те попитам нещо. – обърнах се към него.

-   Разбира се. – веднага се съгласи.

-   Защо се държа така сутринта? – бях се обърнах с лице към него.

-   Как по – точно?

Много добре знаеше какво имам предвид, но не искаше да говорим за това. Обаче исках да разбера и продължих да упорствам.

-   Имам предвид това, че направо щеше да убиеш Ториан ако не те бях възпряла. Какво искаше да кажеш с думите си “Предупредих те!”. – припомних му.

-   А това... – виновно се усмихна, забелязах, че погледа му се премести настрани. – Нищо особено! Нали ти казах, че му нямам доверие, е миналата вечер го предупредих, че ако навреди по някакъв начин навреди на кралицата ми, ще съжалява. Когато ми казаха за случилото се сутринта се вбесих и действах инстинктивно. Нямаше да го убия, а само да му да урок, които нямаше скоро да забрави.

-   А според мен ти ревнуваш от Ториан, дори и сега, когато е го няма и няма да се върне. – закачливо му отвърнах.

Бавно се доближих до него като го гледах в очите му.

-   Заблуждаваш се – веднага ми възрази. – А сега може ли сега и аз да те питам нещо?

-   Кажи.

Бяхме само на две крачка един от друг, когато спрях.

-   Защо щом обичаш Ториан Куон не предпочете да заминеш с него, а остана?

-   Наистина го обичах, когато заминах от Хеланка, но след като дойдох тук целия ми живот се промени. Аз се промених. Можеше да го накарам да остане или да тръгна с него, но не направих ни едно от двете нещо. В Маракадерис открих, че никога не съм обичала истински Ториан. Успях да го разбера, защото се влюбих в някой друг – доближих се още малко към него. – В теб!

В продължение на секунда или две двамата седяхме вкамени, гледайки се един друг. Изглеждаше ми слисан от думите ми. Дори и аз самата се изненадах от себе си, когато ги казах. Изведнъж в съзнанието ми се събуди съмнението дали постъпих правилно като му казах. Най – вероятно не! Разочарована се запътих към най – бързия до двореца. Бе наистина глупава, от моя страна, постъпка. Трябваше да се махна оттук колкото се може по – бързо. Знаеш, че няма да мога да го понеса ако той заговори.

Успях да направя само крачка или може би бяха две, когато усетих ръката му да хваща моята. Инстинктивно се обърнах! С бързи движения Тайгър постави другата на кръста ми, издърпа ме обратно при себе си и ме целуна. Стресната изпуснах короната си на земята, но в следващият миг съвсем я забравих. Наслаждавах се на момента. След мит се отдръпна малко от мен, на сантиметри, така че очите ни да се срещнат. Всичките колебания, които ме бяха завладели до преди миг изчезнаха, когато устните ни се докоснаха.

Нямаше нужда да си казваме дори и една думичка. Доближих се до него и го целунах като отговор на действията му. Усетих ръцете му да ме обгръщат. Никога преди не се бях чувствала толкова щастлива и изпълнена с вълнение, както сега. Тайгър ме обича!

Останалата част от нощта прекарахме прегърнати под ствола на едно от близките дървета. Бяхме забравили за всичко и се наслаждавахме на любовта витаещи във въздуха около нас. Използвахме роклята ми, добре сгъната, за възглавница. Отгоре си наметнахме наметалото му. Не се нуждаехме от нищо друго, освен собствените си, вече изпотени, тела, за да се стоплим през нощта.

Много по – късно лежах сгушила си в прегръдките му, които винаги ми вдъхваха само спокойствие, нежност, а вече и любов. Прилепналото до гърба ми мъжествено тяло на любимия ми доставяше голямо удоволствие. Когато пък ме докосваше с ръцете усещах как през тялото ми преминаваха сладострастна тръпка. Не ми се искаше тази вечер да свърши.

По едно време Тайгър се раздвижи малко. Бръкна с едната си ръка в един от джобовете на дрехата си и извади оттам дървена флейта. Без да ми каже каквото и да е, започна да свири. Мелодията бе бавна, тъжна, но романтична. Веднага разпознах в нея онази, която бях чула минала нощ.

-   Значи ти свири минала нощ в гората. – заявих, усмихвайки се.

-   Бях тук! Беше късно и мислех, че съм сам. Ако знаеш, че си тук щях да дойда.

-   Нямаше откъде да знаеш. Но моля те продължи. Харесва ми!

Наместих се по такъв начин, че да мога да го гледам свири и се заслушах в музиката. Бях се отдалечила малко от Тайгър, за да го виждам по – добре. Продължавах да лежа обърнала лице към него, облегнала глава на ръката си. Не знаеш, че може да свири. Мислех си да го попитам защо не ми е казал това по – рано, но не ми се искаше да го прекъсна.

Не след дълго той престана да свири заговорих:

-   Чудя се какви ли още изненади може да очаквам от теб?

-   Не те разбера. Какво искаш да кажеш?

-   Защо никога досега не ми бе казал, че можеш да свириш?

-   Не си ме попитала. Много малко хора знаят, че умея да свиря, а още по – малко са ме чували. Обичам, когато идвам тук да свиря от сърце.

-   А защо тогава сега свири пред мен?

-   Защото сега сърцето ми ти принадлежи. – отново с кратък отговор.

След това се доближи до мен и ме целуна. Отвърнах му, придръпвайки го към себе си.

Няколко часа по – късно слънцето се показна на хоризонта и ние решихме да се прибираме преди да се притеснят за изчезването. Без да бързаме, прегърнати се запътихме към двореца. Подозренията ми се бяха оказали верни. Когато накрая излязохме от гората забелязахме няколко мъже и жени от прислугата да претърсват околността за мен. Сигурно се бяха притеснили, когато са забелязали, че тази вечер изобщо не си бях лягала и сега се чудеха къде ли съм. Всички си отдъхнаха, когато ни видяха.

Това не е края на моята история.

Това е началото!

Сега обаче това не е важно! Никой може да каже какво ме очаква в бъдеще, но аз не се страхувам. За хората аз съм Кралицата на Маракадерис, избраната да ги измъкне от тъмнината и да върне радостта в живота им. В началото наистина ме бе малко страх защото мислех, че трябва сама да се справя в това начинание, но се заблуждавах. Независимо от всичко до мен винаги ще бъде Тайгър Тай, така както и аз до него.

Сега, заедно ще се изправим пред новата ера. Времето за промяна настъпи!

                                                          КРАЙ