Реалността на Смъртта

Всеки мисли за смъртта. Това е факт.

В един определен момент от живота си всяко живо същество го прави. Било то антилопа уловена в железните лапи на лъвица или възрастен мъж на последния си одър. Някой го правят постоянно, други едва миг преди тя да настъпи. Но тя е винаги там като невидим спътник, винаги до теб. Тъмен силует в ъгълчето на окото ти. Невидима тръпка по тялото ти. Нежно докосване или кинжал.

За някои тя е мрак. За някои е светлина. Спомен или мечта. Проклятие или мечта. Смъртта би приела формата на тъмна сянка. Пелерина, в чиито тъмни гънки се крият скелетите на миналото. Може да бъде красива девица в снежни доспехи дошла да отведе любимия си войн към заслужената почивка. Всяка нация... всеки човек имаше собствена представа и име за смъртта.

А действителността бе че на него не му пукаше.

Можеха да го наричат както си поискат. Но накрая дори в един миг всичко живо да престане да съществува нямаше да го интересува. Е, поне малко. Щеше да е като заслужена почивка. А можеше и да няма. Досега не му се бе случвало да опита ни едно от двете неща. Достатъчно му е да върши работата, която прави от мига, в който е осъзнал съществуването си.

Истината е, че душите идваха при него. Често дори не му се налагаше да ходи до някоя от трите реалности, но все пак го правеше от време на време. Веднъж изоставили тленното си съществуване душите откриваха пътя си до неговия свят. Малък остров сред Мрака. Наричаше това пространство Реалност, защото не откриваше нищо по-истинско от него. Няма значение колко си могъщ. Дали си велик демон, обикновен човек или истински Бог. Дори и тези дето наричаха себе си безсмъртни в даден момент попадаха в този свят. Може би той бе единственият истински безсмъртен. А може би един ден и той ще се превърне в една от светлините на Дървото и друг ще поеме задълженията му.

Нямаше значение.

Три реалности... Земя... Рай... Ад... и неговата Реалност.

Това е светът.

Тази вечер Смъртта не бе в настроение. Седеше на бюрото си. В собствената си къща, която е единствената постройка в този свят. Само къщата и Дървото.

Не се чувстваше уморен, но и нямаше желание да прави нещо конкретно. По-рано същия ден бе отишъл до света, който всички други наричат Ад. Харесваше му там. Не може да го обясни, но там се чувства като част от този свят. Навсякъде имаше нещо от него. Отпечатък, който не се заличава. Изпитваше подобно усещане и в другите светове, но никога толкова силно. Може би по един различен начин това владение му принадлежеше дори повече от собственото му.

За сметка на това чувство, обаче, тук душите рядко искаха да си тръгнат. Всеки път откриваше стотици от тях, отказващи да последват порива да откриват неговата Реалност, а след това да преминат към следващия живот. Мракът е оставил отпечатък в съзнанието им, или това, което оставаше от него, когато умрат, и те не искаха да напускат. Поне докато не го видят. Един поглед и е техен господар. Те идваха при него и той ги отвеждаше до Дървото, от където един ден те щяха да отлетят към следващия си живот.

Тази вечер той изпита желание, което изпитваше много рядко – искаше да разговаря с някого. Обикновено е достатъчно по време на някоя от „разходките” си да наблюдава живите същества в ежедневието им. Но друг път не.

Стана и излезе отправяйки се към Дървото. Всеки път, когато го погледнеше за част от секундата си пое дъх. Дървото е огромно. Дори да си представи нещо огромно, Дървото е много по-мащабно. И до него той е никой. Може би не той, а това растение е истинският безсмъртен.

Разгледа клоните му. Милиарди от тях се разклоняваха. Растяха, но никога по тях не се бе появил цвят, листо или пъпка. Но имаше души. Или поне, което всеки друг би нарекъл светлина. Малки кръгли снопове светлина. Някой толкова ярки, че покриваха юмрука му. Други нежно лежащи на малкия му пръст. Като светулки.

Всичките бяха бели. Малки снежинки покриващи Дървото. Но единственото негово опитно око можеше да различи всяка от тях. Бе ги виждал стотици хиляди пъти. Знаеше всяка една по един или друг начин.

Някой от тях имаха съвсем малка златиста светлина в себе си. Доказателство, че някога тази душа е била или ще бъде ангел. По същия начин значението на тъмнината в други е знак, че са демони. Това не значеше нищо конкретно, защото при следващото им идване тук тази цветове със сигурност биха се променили. Сега обаче търсеше души с едва забележим син нюанс в сърцевината си. Това са тези, който пазеха все още същността си от последното си прераждане. Такива, който макар и за кратко по негова воля приемаха лик.

Само за мигове избраната от него душа се отдели от Дървото и застана на метър от него. Блясъкът й се увеличаваше повече и повече, докато не придоби човешки ръст. Дете. Момиченце само на шест-седем години. Тя отвори сините си очи и се усмихна насреща му.

- Здравей.

- Знаеш ли името си? – попита я той.

Момиченцето се завъртя около себе си, оставяйки малката си рокличка за направи кръг около нея. Намуси се и поклати глава. След малко отново се усмихна.

-   Страшен си, но не ме е страх от теб. Защо?

-   Защото аз съм приятел и няма да те нараня.

Момиченцето кимна в знак на съгласие. Огледа се наоколо все едно търсеше нещо.

-   Къде са мама и тати?

-   Не са тук.

-   А ще ги видя ли скоро?

-   Някой ден. Но сега искаш ли да отидем в къщата и да ми разкажеш какво обичаш да правиш.

Момиченцето се съгласи и тръгна към къщата. Той я последва. Почти не говореше, но с удоволствие слушаше как тя му разказва за любимата си игра.

Така е с повечето души. Помнят части от миналото си, но скоро и те ще изчезнат. Това малко момиченце вече няма да я има. По същия начин както не си спомня името си или лицата на родителите си. Или името на играта, която така разпалено описваше. Само час по-късно Смъртта видя първите признаци на избледняване и освободи момичето. Докато говореше светлината вътре в нея се появи и я погълна. Тя прие формата на красива малка сфера. Чисто бяла. Без други цветове като повечето, който идваха тук. Направи кръг около него и се върна на Дървото, очаквайки мига да се роди отново.

Смъртта остана мълчалив на верандата. Гледаше към Дървото и отдалечаваща се душа. Чувстваше се по-добре. Подобно развлечение от време на време е приятно. Някой, който да разсее мислите му и поне за миг да го въведе в собствения си свят. Харесваше подобни невинни и безгрижни души. Напомняха му на птици. Така свободни в своя полет от един към друг свят. И в същото време преходни като еднодневки. Какъв е смисълът на подобно съществуване?

Знаеше две неща със сигурност. Нейната същност е на жена. Бе невъзможно да го опише с думи, но така се чувстваше. Особено, когато го усещаше наоколо. Нямаше очи, за да вижда. Нямаше ръце да докосне каквото и да било. Шестото й чувство, или по-скоро единственото чувство, което притежаваше й крещеше, че там някъде има и друго същество. Подобно на нея, но и различно. Мракът е светлината за нея. Всичко. И пак изпитваше желание да го открие. Да бъде по-близо до него.

Един друг повик, по-древен и мощен от пробудилото се желание обаче я накара да потегли в друга посока. Далече от целта й.

Отново имаше подобна вечер.

Или сутрин.

Или обед.

Тук времето никога не е съществувало. И дори да има някаква форма, тя никога не го е засягала. Дори когато посещаваше другите светове отново не бе засегнат. Времето и пространството са величини, твърде незначителни за него, за да признае значение им. Един път може да е в нечие настояще, след миг в неговото минало или бъдещето му. Душите също не знаеха какво е времето. За тях имаше само време, докато има телесна форма и време, в което преминават от една в друга форма.

След момиченцето бе викал и други хора. Старец. Младо момиче. Демон. Вдовица. Мъж. И дори веднъж ангел. Никога не знаеше каква е формата на душата преди да премине. Рядко се случваше да прибира души направо от телата им, но дори тогава не ги поглеждаше.

Просто отиде до Дървото и избра една от душите, първа привлякла погледа му.

На един от най-долните клонове имаше малка блестяща душа, чиито цветен пламък му се стори по-наситен. Избра нея. Светлина и пред него застана млада жена. Не изглеждаше на повече от двадесет, но възрастта е измамна. Носеше семпла синя рокля, без ръкави, дълга до земята. Косата й е права и кафява, но на светлината на Дървото изглеждаше червена. Не видя добре лицето й, защото щом застана пред него и се поклони с наведена глава.

- Благодаря ви, че ме повикахте господарю.

- Знаеш ли кой съм аз? – попита я изненадан.

Жената се изправи. Имаше приятна усмивка, в пълен синхрон с тъмно сините й очи.

- Знам, че духът ми напусна тялото ми. Знам, чувствам, че все още не съм достигнала дестинацията си, така че вие може да бъде само един, господарю.

- Кажи името ми!

- Вие сте красивата Смърт. Моят народ ви нарича Дарзалас.

- Аз не съм бог.

- Простете господарю. За простосмъртна като мен вие сте божество. Гледайки ви не може и да не се съглася с вашите думи.

- Така ли?

- Да, вие сте много повече от едно божество.

Обърна й гръб, вървейки към къщата си.

- Какво помниш?

Жената го последва на две крачки назад. Държеше ръцете си хванати една за друга пред тялото й. Стойката й бе спокойна, уверена и покорна едновременно. Също както и думите й.

-   Помня народа си. Помня живота си. Части от него.

-   Разкажи ми.

-   Както пожелаете, господарю.

-   Не ме наричай така.

Възрази. Седна на верандата и я погледна. Очите й останаха спокойни. Усмихна се.

-   А как моя господар би пожелал да се обърна към него?

-   Няма значение.

-   Не помня името си. То навярно няма значение, но помня, че някога имената имаха голяма роля в живота ми. Чрез тях ние се свързваме с другите. Създаваме връзки, който остават невидими за очите, но съществуват. Имената крият сила, така че ще разбера ако не желаете да споделите своето с мен, господарю.

- Нямам име. Не ми е нужно – позамисли се. – Но ако желаеш може да ме наричаш Танатос. Поне звучи по-добре от Дарзалас.

- За мен ще бъде чест господарю Танатос. А бихте ли желали да ми дадете име? Ще приема всяко, което вие ми дадете.

- Защо ти е притрябвало име? Някой кой да те нарича с него. След време ще имаш друго.

- И въпреки това ще ми е приятно да ме наречете по някакъв начин.

Танатос се замълча. Гледаше я търсейки нещо, без да е сигурен какво. Отдавна не бе срещал толкова интересна душа. Така наясно със съдбата си и толкова леко приемаща я. Повечето души, който бе призовавал осъзнаваха че са мъртви, но това не означаваше, че приемат смъртта си. Частица от тях се бореше да запазят живота си, но не и тя.

Защо пък да не й даде име? Така щяха наистина да заприличат на двама смъртни разговарящи общи приказки помежду си. Но какво? Започна да се рови из спомените си. Хиляди имена, милиони имена, и никое от тях нямаше значение за него. Много не му се струваха дори малко подходящи. Други пък бяха твърде безсмислени или трудни, за да си заслужат вниманието. Реши да се спре на същата религия, от която дойде и името, което й даде. Ни едно име на богиня или полу божество не му хареса. Може би Ерида, но гледайки я не виждаше никакво коварство или желание да причинява раздор.

Накрая избра.

- Кери. Така са наричали женските духове, родени от богинята Никта.

Момичето замислено прошепна името.

- Кери... ще го нося с гордостта и радост. Благодаря ви за този дар, господарю.

Усмивката й му се стори по-лъчезарна и от светлината на Дървото.

- Сега, ела и ми разкажи за своя свят.

Девойката седна до него и започна да му разказва спомените си. Танатос затвори очи и се пренесе в света на хората. Лесно си представи гората, която му описваше. Селото й. Хората там. Спомена му, че харесва да пее. Но когато се опита, не си спомняше ни една песен. Думите бяха изчезнали от съзнанието й, но имаше една мелодия и тя започна да я тананика Бе приятна, едновременно весела и тъжна.

Няколко часа по-късно девойката замлъкна. Бе по средата на изречението си, когато гласът й постепенно започна да заглъхва. Танатос изчака малко, после я погледна. Устните й бяха затворени, лицето спокойно, докато гледаше напред, без обаче да вижда нищо.

Възнамеряваше да я заговори, но тя го изпревари като стана и застана пред него.

Поклоните се с думите:

- Благодаря ви за честта, която ми отдадохте, позволявайки ми да бъда до вас господарю Танатос. За жалост е време да си тръгна.

- От къде си сигурна?

Досега не му се бе случвало душа само да осъзнава, че се изгубва.

- Спомените ми избледняват. Дори тези, който споделих с вас. Чувствам някаква сила да ме притегля към себе си. Като бяла светлина без топлина. Не знам какво значи това, но не мога да остана повече тук. Душата ми има нужда от покой.

- Така е.

- Мога ли да помоля за нещо?

- Кажи, Кери.

- Какво ще се случи с мен след като си тръгна?

- Душата ти ще заспи. Когато настъпи момента ще се пробуди, за да може да се роди отново в един от световете. Няма да си спомняш нищо, включително и този разговор. Ще започнеш нов живот и един ден отново ще се върнеш тук. Такъв е вечният кръг на живота.

- Благодаря ви.

Отвърна тя и отново се поклони. Образът й започна да изчезва, избледнява, докато от него не остана само малката бяла светлина. Тя направи кръг около него, сякаш за последно да покаже, че е тук и след това тръгна към Дървото.

Танатос продължи да я следи с погледна известно време. Отдавна не бе откривал толкова интересна душа. Примирена, но в жизнена и любопитна. Не виждаше мрак в нея. Спокойно е възможно в някой от животите си да е била дори ангел. Или пък скоро да стане такъв. Кой знае.

Светлината вече не я привличаше толкова. Бе там, но не я чувстваше така желана както преди. Светлината е светлина. В нея нямаше топлина, нямаше чувства. Само нейната яснота, докато не остане само белота и нищо след нея.

Душата остана... будна.

Не знаеше как по друг начин да го определи. Имаше спомените си, но не и тези от преди. Спомен как е дошла тук и защо липсваше, но не забравяше и миг от престоя си тук. Нито срещата й с него. Бе привлечена и към него. Тази малка тъмна точка насред нищото. Не можеше да се приближи към него. Следеше го. Винаги знаейки къде точно се намира. Бе невъзможно да го опише с думи, но и душата нямаше реч, която да използва. Той бе там. Постоянен и вечен като светлината.

Мина време. Макар времето да не значеше нищо за тази душа. Но в даден момент осъзна, че светлината се е променила. Бе станала по-нежна. Изпълваше я с топлина. Още усещаше и неговото присъствие, но светлината я бе погълнала. Можеше да мисли само за нея, искаше я, трябваше да се приближи. Усети как се отдели от клона, на който бе открила покой и се отправи към нея. Някой я последваха, други не.

Накрая не остана нищо освен светлината.

„Отново съм тук.”

Това е единствената мисъл, която душата имаше. Опита се да сътвори и други. Бавно пласт по пласт спомените се връщаха. Фрагменти от живот. Красива рокля. Сгради от камък. Мъже на коне, облечени в метал. Улици пълни с хора.

Но всички тези спомени изглеждаха бледи в сравнение с други. Бе тя, но и не беше. Седеше на една веранда с мъж. Имаше нещо в него, правещо го повече от необикновен. Имаше чувството, че дори след най-голямата тълпа, той ще се откроява. Просто бивайки там. Бе привлечена към него. Без да знае точната причина.

Едно име.

Танатос.

И тогава го усети. Присъствието му. И това пробуди нови спомени. Това е неговият свят. И тя е тук само временно. Преди да отиде в светлината, както вече веднъж се е случвало. Но защо си спомня, след като не е редно? Спомените за този свят бяха повече от реални в съзнанието й. Като отпечатък оставен в душата й. Изведнъж не само знаеше къде е, но и защо. Бе умряла. Онези проблясъци бяха част от живота й, но той бе свършил и сега тя бе тук, за да се роди наново.

Виждаше светлината, но имаше нещо много по-привличащо от нея. Усети как безплътното й тяло се отдели от Дървото и продължи напред, докато не откри къщата. Не можеше да я види, но знаеше, че се намира в една от стаите й. Усещаше го толкова ясно, колкото и факта, че той не бе там. Не знаеше къде е отишъл, но не бе в този свят. Изпита нещо. Чувство. Тъга.

Остана да се рее наоколо, очаквайки завръщането му. Харесваше й на Дървото, но го нямаше онова чувство, което я бе накарало да се върне при него както онзи път.

Тук й бе добре.

Продължи да се рее безцелно, докато не усети присъствието му. Тъмната сила изливаща се по света, а изборът бе самото му тяло. Веднага усети присъствие.

Танатос се материализира на прага на дома си, но не влезе. Беше бесен. Дори повече – разярен. Никога преди в историята от времето на Великата война не се бе случвало нещо подобно. Тогава бе така бесен, че в продължение на дни бесня и разруши всичко, което видеше. Цялата си къща. Сега е един единствен случай, но отново... Това е забранено! Имаше закони, който не бива да бъдат нарушавани. И основното е да не се разрушава реда на преражданията, което тъкмо бяха направили.

Безпомощен да му противопостави. Дори да се върнеше в земята на хората и открие тази душа е прекалено късно. Призоваването й щеше да окаже ефект, но не и за да поправи нещата.

Една душа се приближи до него. Не я бе викал. Стори му се странно, но и друг път души се бяха реели из реалността преди да останат на Дървото. Веднъж докоснали го те сякаш заспиват и се пробуждат едва при два случая. Или за да преминат, или ако той ги е повикал.

Опита се да я изпъди с ръка, но душата продължи да кръжи около него. На моменти сякаш безплътното й тяло го докосваше. За миг, преди да се отдръпне обратно.

Като толкова много искаше, щеше да й придаде форма. Може би е по-добре да разкаже гласно раздразнението си пред това да го остави в себе си. Така или иначе няма голямо значение.

Жената пред него бе почти дете. Може би на тринадесет или четиринадесет години. Косата й бе чисто черно, прибрана във висок кок, оставяйки една къдрица пред очите й. Не носеше много грис, само блед руж, подчертаващ още повече белотата на кожата й. Очите й бяха почти толкова тъмни колкото косата й. Носеше златиста на цвят, дълга до земята и дълги ръкави. Детайлите по нея бяха ръчна изработка, с истински златен конец. Фина дантела завършваше квадратното й деколте, а малко по-нагоре имаше красиво бижу от истински диаманти.

Погледът й изпълнен с арогантност. Може би и нещо друго, но то бе твърде добре скрито, за да разбере какво е. Дори на тази възраст тя бе вече истинска жена- Пръстена с изумруд на ръката й бе доказателство, че в предишния си живот дори е била нечия съпруга. Момичето направи дълбок до земята реверанс.

Когато проговори не откри и следа чувствата в очите й.

- Ще сподели ли с мен моя господар какво го тревожи?

Нямаше желание да й обърне внимание, така че я игнорира.

Момичето остана коленичеща на земята, гледайки го. След няколко минути отново го попита.

- Бихте ли позволили да седна до вас и да ви правя компания.

Той кимна.

С елегантността на пеперуда момичето се изправи и внимателно настани, стараейки се да е близо, но не достатъчно, че да го докосне. За миг погледа й се спря на лицето му, а след това продължи към Дървото напред.

Мина дълго време преди мъжът да проговори:

- В света има ред. Ред, който трябва да се спазва независимо от всичко. Не е ли така?

- Да. Статутът ти остава непроменен до края на живота ти.

- Почете от това е. Така е устроена вселената. Три реалности и една, която пази баланса. Това е моето задължение. Моята същност. И пак някой успява да го пренебрегнат.

- Кой?

- Проклетите ангели.

- Но не са ли те пратениците на Бог на земята. Те предават Волята му. Ако нещо е сторено от тях, но това е по желанието на самия Всевиш и ние трябва да го приемем.

- Не съм в настроение за теологични спорове.

Момичето сведе поглед към земята.

- Простете господарю. Така са ме учили.

- Не е твоя вината, че учителите ти не знаят истината. Няма едно божество, нито пък много. Но има ангели. Както и демони.

- Какво са сторили тези ангели за да събудят гнева на моя господар?

- Прокълнаха една душа. Разрушавайки завинаги естественият й път.

Момичето ахна.

- Това е жестоко! Какъв ли грях трябва да е направила тази душа, че да получи подобно наказание?

- Няма значение. Проблемът е в това, че след смъртта си душите идват тук, а тази никога повече няма да може. Заключена е в света на хората. Прераждане след прераждане. Живот след живот. Разрушавайки балансът, който аз пазя.

Девойката дълго мълча преди да проговори.

-   Не разбирам от тези неща. Не знам правилния отговор.

-   Няма правилен отговор. Просто исках да говоря с някой и ти бе тук.

-   Благодаря ви за тази чест, господарю. И все пак вярвам, че всичко има своя край. Вие го наричате проклятие, но може и да не е. Поне не напълно. Чувала съм, че има начини едно проклятие да бъде развалено. Не казвам, че трябва да се намесвате в делата на другите, но вся някога, в един определен миг, всичко ще се върне в истинския си вид. И вие ще бъдете там, за да го видите с очите си.

Момичето бе твърде мъдро за годините си. Но и в нейния свят е така. Живееш на пълни обороти. Вечно в движение. Бързайки без да знаеш какво ще се случи утре. Тя бе живяла малко години в своя свят, пропуснала толкова много, но такава е била съдбата й. Виждаше душата й и тя е чиста като обработените камъни на врата й. Изящна, нежна и красива. В нея нямаше тъмната страна, с която повечето хора бяха изпълнени отвътре.

Хареса му да гледа цвета на душата й. Бяла, но в същото време през кристал тази светлина се пречупваше и създава цяла гама от нови цветове. Преплитащи, плуващи вътре и около нея. Дори без да я гледа усети как чувствата му от по-рано бавно изчезнаха и той се върна към предишното си спокойно състояние.

Но вместо да сподели това с нея просто каза:

-   Права си. Отнема много време, но все някога да се случи. Защото дори тези светове да се разпаднат, аз ще съм тук. Докато още има души и дори след това.

Ръката й докосна неговата, стискайки я леко. Карайки го изненадан да я погледне.

- Не сте ли вие, господарю, този, който трябва да е тъжен? Вечно сам.

- Имам душите.

- Така ли е наистина?

Момичето се изправи. Все още застанала до него се наведе леко и го целуна по устните.

Мъжът се отдръпна изненадан.

Момичето се засмя и отдалечи. Смееше се и този смях се отразяваше като блясък в живите й очи. Руменина по бузите й. Сякаш всичко до момента бе една роля и за пръв и последен път му позволи да види истинската й същност.

Образът й започна леко да избледнява.

- До нови срещи, господарю Танатос.

Името му прозвуча почти като ехо сред бялата светлина, превърнала се в малка блестяща душа. Тя направи още един кръг около него, докосвайки за миг бузата му, преди да отпътува към Дървото.

Танатос падна назад, сядайки на верандата. Бе шокиран. За първи път в дългото си съществуване не бе изпитвал толкова силно чувства. Мозъкът му работеше на пълни обороти, опитвайки се да разбере какво точно се случи току-що.

Първо самата душа. По-рано бе твърде разсеян, за да забележи странното й поведение. Тя не бе дошла при него по време на пътуването му. Нито път от страна на Дървото. Бе тук, сякаш е очаквала идването му. Не забеляза нищо различно, което да събуди подозренията му. А и имаше ли причина. Душата е тук, след това си тръгва и край.

Но името? Танатос е едно от хилядите имена, с който го наричаха в реалността на хората. От време на време му се струваше забавно да ги наблюдава как му се кланят и почитат. Очаквайки нещо от него, без да разбират, че в действителност той нито дава, нито взима нещо.  Само ги води съм отредената им съдба. Може би бе по-добре да се нарече Харон вместо Танатос. Нямаше значение.

Дрехите, който момичето носеше бяха от друг период от времето. Време, когато тези богове са забравени или напълно непознати. Дори да имаше някакво обучение относно тях, не би го нарекла по този начин. Тези хора не вярваха в Смъртта като някакво божество, а по-скоро като път от един в друг свят, определен от техния бог. И бяха доста близко до реалността, но не съвсем. Различни виждания за едно и също нещо.

В продължение на часове мисли за случилото се. Дори се опита да проследи душата, но не можеше да я извика отново преди следващото й прераждане, а тогава всичко ще бъде изгубено. Спомените изчезваха. Това бе същността на този свят – да превръща тревогите, спомените, радостите и всички други чувства в нищо, така че когато някой се прероди да бъде истински нов старт в живота му.

Душата отново имаше спомените си. Отнемаше време, но постепенно всичко си идваше на място. Времето започна да има значение. По-малко в други светове, повече в този. И всеки път нещо се променяше. Светлината е красива, божествена, но не я привличаше. Можеше да прекара години наред, седейки там на клоните на величественото Дърво и ни за миг да не изпита желание да продължи напред. Спомените й се заменяха едни други. Тези от земния й живот, за тези от тази реалност.

Искаше да го види. Да го докосне, така както бе успяла предния път. Искаше очите му да гледат нейните. Да й се усмихне. Нарече с името, което сам бе измислил „Кери”. Но той надали щеше да си спомни този им разговор. Бе присъствала на стотици подобни срещи. Той винаги избираше някой друг, не нея и с тази душа прекарваше свободните си часове. Ревнуваше, макар да не знаеше че така се нарича чувството.

Желаеше го, но вечно се възпираше да се приближи. Спомни си колко бе разгневен от новостите, от промените. Нямаше как да предположи как Танатос ще реагира при вида й. Душа, която започна да открива своя дом в реалност, на която не принадлежи. А и как да му обясни, когато в очите му тя е само една заблудена душа скитаща се из този свят.

Защото и се приближаваше, скрила се в сенките и ъглите, една малка светлина сред толкова много блясък. Винаги близо, но никога достатъчно. Проблясък в края на погледа, изчезнал преди да разбереш, че е там.

Все още нямаше добра представа за минаващото време, но осъзнаваше, че прекарва повече и повече време в тази реалност, отколкото би трябвало. Когато Танатос не бе тук й харесваше да наблюдава Дървото. Не можеше да отрече неговото величие и без да изпитва нужда да бъде при него. Различаваше душите, който бяха дошли преди нея. Тези, който дойдоха след нея. И всяка една в даден момент продължаваше към своя нов живот. Но не и тя. Тя оставаше тук.

Да бе способна поне наистина да е компания на своя господар, а не единствено светла сянка. Желанието й се засилваше още повече, докато той бе там и си почиваше. Можеше да прекара часове наред да попива с поглед голото му тяло, докато той спи. Не го правеше често и никога за повече от няколко часа, така че се наслаждаваше на тези мигове. Гладката кожа на голите му гърди лъщеше под блясъка на Дървото. А нейната собствена светлина създаваше нови и нови черти по тялото му. Спомни си сладостта на устните му чудейки се дали ще й се сторят също толкова прекрасни ако има ново, истинско тяло от плът и кръв като неговото. Дали нямаше да е дори по-прекрасен от преди? Ами допира на ръцете му до нейната плът?

След по-новите й спомени бе живота на една млада жена. Наложница на един турски богаташ, със собствен малък харем. Не толкова пищен колкото този на султана, но също толкова разнообразен. Кожата й бе с цвят на светло какао, по-близо до златисто. Имаше права черна като нощта коса, която винаги украсяваше със злато и рубини, който да подчертават чертите на лицето й. Високата шия и горда брадичка, плътни устни и черни очи.

Тялото й бе като изваяно от скулптор, съвършено. Не бяха нужни думи, за да го знае. Виждаше го в завидливите погледи на другите жени в харема. Виждаше го като жажда в очите на гостите на нейния господар, докато танцуваше за тях. Винаги разкривайки, но никога достатъчно. И го осъзнаваше всеки път, когато господарят й я повикаше. Но тя ни веднъж не го бе пожелала него или някой друг. Никога и така както в момента.

Случиха се няколко неща едновременно.

Душата почувства как светлината й изчезва. В същия миг Танатос се събуди. Стреснат. И я гледаше удивено.

Тя бе приела формата на турската робиня.

- Не съм те викал! Коя си ти? – извика й ядосано той.

С бавно, съблазнително движение тя коленичи, така че очите им да са в една линия. Полупрозрачната й дреха разкриваше тялото й, изпълнено с копнеж по него.

- Сигурен ли се, че не сте ме повикали, господаря? Аз съм тук за вас.

- Аз...

- Позволете ми да ви доставя удоволствие, господаря.

Смел ход, но трябваше да го направи. Приближи лице до неговото и целуна челото му. Страните му. Устните му. Отново и този път той й отвърна. Тялото й се плъзна на леглото до него с грацията на хищник. Ръката й докосна гърдите му. Топлина я заля на мига като вълна. Щеше да ахне, ако устните й не бяха пленени от неговите.

Той пръв се отдръпна.

- Разпознавам те. Ти си...

Душата постави пръсти на устните му. С другата освободи дрехата и разкри гърдите си.

- Нека ви доставя удоволствие, господарю. След това ще отговоря на всичките ви въпроси.

 Започна да целува гърдите му.

Душата се събуди изведнъж. Стори й се странно дори самия факт, че е заспала. Не чувстваше умора, макар тялото й да изпитваше болежки. Приятни болежки. Усети мъжа до себе си и лицето й почервеня от срам. Наложницата в нея й нашепваше, че няма нищо срамно в това да доставиш удоволствие на своя господар и ти също да получиш такова, но въпреки това тя се засрами. Тя го е пожелала. Но и той й бе отвърнал.

Не го бе виждала досега да бъде по този начин с някоя от другите души, който е викал, но това не означаваше нищо. Макар и господар на смъртта, той самия е жив. И имаше желания, както и е доказа многократно през изминалата нощ.

Надигна се на лакти, но продължи да го гледа. Изпитваше единствено истинско, чисто щастие, че с него, макар и всичко да се разпаднеше, когато той отвори очи и поиска да узнае истината. Само още няколко мига, не можеше дори да си помисли да пожелае повече.  

Стресна се, когато той я заговори преди дори да си е отворил очите.

- Кажи името ми! – заповяда й.

- Имаш хиляди имена по света, но аз те познавам като Танатос, господар на този свят, водач на изгубените души към тяхното ново прераждане. С черните си криле и остър меч, вие дарявате нежната смърт.

- Нямам криле и меч. И смъртта не е нежна или жестока. Тя е просто смърт.

- Накрая може би, но не и миговете преди това.

- Кажи ми своето име! – вече я гледаше право в очите.

- Помня само едно свое име – Кери.

Изправи се и застана срещу нея.

- Аз ти дадох това име. Имаше друго лице и друг живот, но си същата душа. Очаквах един ден отново да те видя тук. Какво си ти?

Опита се да се усмихне, но не се получи добре.

- Просто един женски дух.

- Не си. Събуди ме твоята промяна. Не моето желание да се промениш. Ти сама се превъплати. Какво ти си? Не би трябвало да има душа като теб.

- Аз... не знам, господарю Танатос – замълча, но погледът му бе достатъчно красноречив. Той искаше отговори. – В началото бях като другите. Оставах тук за кратко после имах нов живот. Но един ден осъзнах, че имам спомени. Не спомени от предишен или по-предишен живот, но от тук. И тогава всичко се промени.

- Не разбирам.

- Започнах да имам по-малко спомени от предишните си животи, но да помня всичко, което се е случило тук. Името ми, разговорите ни, останалото време – погледна към Дървото. – То вече няма власт над мен. Не може да ме привлече както преди, защото желанието ми е да остана тук, при теб.

Изричайки погледнете думи отново го погледна, но в тези очи бе изчезнало желанието. Там имаше само объркване и раздразнение. Той не я желаеше тук, осъзна тя с кристална ясното, която се заби като кинжал в гърдите й. Но не го показа и само продължи да го гледа.

- Една душа не може да остане тук повече от няколко човешки години. Дотогава те вече са готови за новия си живот.

- Не съм напълно сигурна. Нямам добра представа за времето, но съм прекарала повече от петдесет и седем човешки години в тази реалност и то само след този свой земен живот. Всеки път времето става по-дълго.

- Не разбирам.

Изправи се. Оставайки светлината на Дървото да се отрази по голото й тяло.

-   И няма нужда. Съдбата е непреклонна. Може да прекарам тук и хиляда години, но в даден момент ще поиска да продължа.

-   Ти...

Опита се да прикрие лицето си, за да не види сълзите в очите й.

-   Тръгвам си. И никога вече няма да ви обезпокоявам по този начин, господарю. Простете ми за всичко. Вие сте пазителят на реда. Няма да го нарушавам.

Заотстъпва назад. Почувства същата лекота и изтръпване като в онзи миг, когато се преобрази обратно към истинската си форма. Светлината я привличаше по-силно от когато и да било. Така трябваше да се случи. Бе го казала. Дори да остане тук хиляда години в даден момент щеше да напусне Реалността. Дано висшите сили се смилят над нея и следващият път, когато е тук да няма спомени.

- Кери!

Танатос я повика, но тя не спря. Радваше се, че е в тази форма. Душите не плакат.

Душата отвори съзнанието си. Бяха й нужни няколко мига да осъзнае къде се намира. После се върнаха спомените... и сълзите. Съжаляваше и не, едновременно. Отново бе тук. В реалността на Смъртта. На един от клоните на вечното Дърво. Заедно със своите събратя, очакващи мига на раждането на новия им живот. Всички, но не и тя. Знаеше го.

Усети го да се приближава. По-близо и по-близо. Дали бе усетил присъствието й. Разбира се, че е така, но този път тя щеше да остане тук. Обещание, което даде сама на себе си – да остане душа, обикновена и нищо повече. Нямаше повече да го обезпокоява.

И все пак бе невъзможно да прикрие чувствата си, когато усети ръцете му да я докосват. Той я взе в шепите си.

- Не можеш да избягаш от Смъртта, Кери! Появи се пред мен. Не с моята сила, със своята собствена – тя не го направи. – Трябва да говорим. Един последен път ако искаш така да го наречеш.

Гласът му бе спокоен, почти мил.

И млада жена с бела като сняг кожа се появи пред бога на смъртта. Лицето й бе гладко и нежно. Сребристата й, почти бяла коса бе прибрана в голяма плитка на гърба й, стигаща до средата на кръста й. Носеше семпла кафява рокля. Очите й, с цвета на дълбокото море, го гледаха с тъга. Изглеждаше толкова млада и невинна. На шестнайсет, същия брой години, който и бяха изминали от последната им среща.

- Виждам, че наистина имаш силата сама да приемаш форма.

- Не знам защо, просто се случва, когато го пожелах.

- Мисля, че знаеш.

Момичето кимна.

- Дървото не ме привлича. Този свят не ме привлича – повдигна глава към него. – Но не мога да се откъсна от вас, господарю.

- Танатос.Само Танатос.

- Танатос. – прошепна и тя.

- Знаеш ли защо ти дадох името Кери? В една от религиите в света на хората, отдавна забравена и превърнала се в приказки кери са се наричали женските духове. Те са били деца на Никта. Тази, която е родила Танатос и неговия близнак Хипнос. Най-вероятно съм знаел още от началото, че си различна. Просто не съм бил готов да го приема.

- А сега готов ли сте?

- Не съм сигурен, ами ти?

- Знам, че и в трите други реалности, всеки има някой до себе си. Защо и това да не се отнася за самата Смърт.

Танатос се засмя. И сякаш камък падна от сърцето й.

Тя също се усмихна.

- Да, защо пък не. Всичко има своето начало. Защо веднъж аз да не бъда начало вместо края.

Мъжът се приближи до нея. Наведе глава и я целуна. Нямаше значение как изглежда, макар да я намира за красива. Душата й, онзи огън вътре в нея, го привличаше много повече и знаеше, че няма да е способен никога да го забрави. Той бе уникален сред милионите други в този свят.

И двамата знаеха, че един ден пак щяха да бъдат разделени, но за кратко, само един миг. А преди това... ще се наслаждават на миговете, който имат.