Разказите на отхвърлените: Легенда за любовта част 2

Обладана от спомените си принцесата се чувстваше ужасно раздвоена – от една страна бе Киа, която всички познаваха и обичаха, а от друга - тази, която бе сега. Имаше страшно много неща, които бе разбрала и които коренно я промениха. Много неща, който бе приемала за правилни тогава, сега й се струваха нередни. Най – големия проблем бе войната – стотици хиляди жертви бяха дадени досега, а края й не се виждаше. Предишната Киа взимаше скранците за някакви варвари и желаеше да ги победят, независимо от цената, която щяха да дадат, но сегашната вече не мислеше така – тя искаше мир. Вселената е достатъчно голяма, за да има предостатъчно място и за двете раси. Нямаше никакъв смисъл да се избиват!

Щом стигна до стаята си застана до вратата и се огледа. Бели и жълти мебелите, огромната тераса с изглед към градината, мекото легло, а отгоре му тъмно червена кожа от литикарски борг. Сети се, че като малка имаха един опитомен борг в двореца. Вече бе стар и почти през цялото време спеше, но тя много го обичаше. Когато умра ужасно много тъжеше за него. Тогава родителите й й подариха същата тази кожа, която виждаше сега пред себе си. Много обичаше да се сгушва в нея и да усеща топлината й. Така заспиваше. Цикли по – късно разбра, че това е кожата на същият онзи борг, които толкова бе обичала. Киа се усмихна при спомена за тези, но отдавна изчезнали времена. Това наистина бяха прекрасни времена! Жалко само, че си бяха отишли.

Отиде на терасата и се огледа наоколо. Слънцето отдавна се залязло и сега цялото небе бе изпълнено с множество звезди. На небето се виждаше и трите спътника на планетата – Химас, Каия и Араки. Араки бе необитаем, с неправилна форма и без атмосфера – Киа си го спомни от днешното им пътуване. Напомняше й на марсовия спътник, Фобос. Химас бе населен само с работниците на хилядите му мини. На Киа не й се харесваше това място.

Каия бе нещо съвсем различно. Имаше сферична форма, гъста атмосфера, с високо налягането, но не бе някакъв проблем да живее на него. Много хадуини го бяха предпочели, заради уникалните видове растение и животни. Повечето от тях ставаха прекрасни деликатеси и бизнеса на Каия процъфтяваше.

Наблизо се чуваше странна песен на трелкез. Понякога през нощта можеше да се чуе необичайното му чуруликате. Песента на трелкеза не можеше да можеше да се опише с нищо известно в цялата вселена по простата причина, че всеки я възприемаше различно. За едни тя можеше да звучи като крещене, за други - обикновен звук от нощта. Имаше и такива хора, които наистина можеше да оценят красотата й и Киа бе една от тях. Преди нощем, когато не можеше да заспи се ослушваше и трелкеза я приспиваше.

Сега обаче мелодията й напомни за Алазар Кхун. Мислеше си, силно се надяваше, че поне сега, когато всичко си спомня ще може да го забрави веднъж завинаги, но не се получи. Годежът й с Шарак имаше повече политическо значение, отколкото в него да бяха намесени чувства. Принцесата го харесваше, като приятел и събеседник, но не и като бъдещ съпруг. Преди нямаше основателна причина или желание да се откаже от сключването на този брак. Вече имаше – бе влюбена.

Отлично знаеше, че подобен съюз е невъзможен. Никога преди не се е случвало нещо подобно и никой нямаше да го позволи. “Една любов отречена от хората.” помисли си тя като иронично се усмихна на самата себе. Трябваше да се опита да забрави Алазар Кхун, ако това бе изобщо бе възможно.

***

Изминаха десет соларни дни откакто принцесата се припомни миналото си. Дотогава вече бе преодоляла онези моменти, в които се чувстваше като двама различни души живеещи в нейното тяло. Слели се те създадоха една нова Киа – със спомените и знанията на старата, но мислите и копнежите на новата.

Пред всички се държеше както подобава за една принцеса – сериозна, но винаги готова да се забавлява, но постоянно бе тъжна. Никой обаче не можеше да го забележи, дори и вярната й приятелка Тайма, която я следваше навсякъде. Въпреки многобройните си опити не можеше да престане да мисли за Алазар. Колкото и глупаво да звучеше го обичаше, дори може би по – силно отколкото си мислеше първоначално.

Навън бе топло и слънчево. Синята звезда, около чиято орбита Литикара обикаляше се блестеше с цялата си красота. Още щом отиде в парка принцесата не можа да отдели поглед от небето. Бледо синята светлина се отразяваше по облаците и им придаваше розово – лилаво цвят. Гледката бе невероятна! Целият ден Киа го прекара в парка с няколко близки приятели. Приказваха си, веселиха се. На пръв поглед всичко изглеждаше наред, но това бе само театъра, които играеше. По – късно трябваше да вечеря със семейството си, но тя отказа под претекст, че не се чувства много добре. И наистина бе така. Целия следобед слушаше приказките на приятелките си за техни любими, а тя не можеше да каже нищо, без да се издаде. Чувстваше се подтисната! Всичко, което бе премълчавала досега изведнъж се надигна с нова сила в нея.

Прибра се да вечеря сама в стаята си. Не искаше да вижда никого. След като се стъмни отново се върна в парка, колкото се може по - далеч от двореца. Накрая си намери едно затънтено място под едно дърво и седна под него. Наблизо се виждаше реката. Може би наистина бе така, или просто й се струваше, но тази гледка ужасно много й напомняше за тренировъчната площадка на транспортьора. От очите й започнаха да текат сълзи. Опита се да се контролира, да престане, но не можеше.

Единствена от всички само Тайма бе забелязала колко е тъжна принцесата днес. Притеснена за нея тайно я последва. Първоначално остана малко настрани, но когато я видя, че плаче бавно се доближи. Седна до нея и като я бе поставила ръка на рамото й заговори:

- Какво ти има, Киа? Днес изглеждахте толкова щастлива в компанията на приятелите си, а сега си толкова тъжно. Не мога да видя причината за тази тъга.

- Не е нищо важно, Тайма. Нищо, което да има значение. – отвърна Киа, надигна глава и погледна към момичето.

- Ако е така, защо сте толкова нещастна? – продължи девойката.

За момент принцесата се почуди дали да й отговори или не. Това, което можеше да я каже можеше да доведе до сериозни последици, особено ако я издадеше пред родителите й. Тя обаче имаше доверие и реши да й признае всичко. Застана на една страна, така че гледа право в очите й и тихо проговори:

- Защото съм влюбена!

- Но това не може да е причината за нещастие, а точно обратното.

- В повечето случай да, но не и при моя. – тъжно възрази младата жена.

- Не може да ви разбира. – понякога Тайма, която по навик се обръщаше към нея с всичките нужни почести.

- Ще ти кажа накратко всичко, но трябва да ми обещаеш, че никога няма да кажеш на някой друг за това. Ако това се случи може да стане много лошо и за мен, и може би и за теб. – предупреди я Киа

- Обърквате ме принцесо, но ако е толкова важно за вас обещавам, че на никой няма да каже на никой нито думичка. – закле се Тайма

- Човекът, които обичам е скранец!

- Какво? – момичето рязко стана и погледна невярващо принцесата. – Това не е възможно, освен ако, освен ако не е станало, докато…

- Докато бях на скранския кораб. Да! Влюбих се в скранския капитан, които ми се представи за съюзник на хадуините.

- Сигурна ли сте, че наистина го обичате.

- Влюбвала ли си се някога, Тайма? – момичето поклати глава. – Значи не можеш да ме разбереш. Мислих си, че до този миг съм познала любовта, но разбрах че се залъгвам от мига, в които очите му се срещнаха с моите. Целият ми свят се промени! Разбрах, че има само един човек, с които бих могла да съм щастлива и това е той. Той и никой друг.

В първият миг Тайма не знаеше как да отреагира на думите й. Принцесата казваше самата истина – в това не се й съмняваше, но въпреки това... Попита я:

- А мислите ли, че и той изпитва същото към вас?

- Не съм сигурна, но когато онази вечер се целунахме се почувствах особено. – чу как момичето тихо възкликна, но не й обърна внимание и продължи. - Той също! Прочетох го в очите му. А и когато го видях при бягството ми с Магтан ми се стори толкова тъжен... Може през цялото време да ме е лъгал за много неща Тайма, но не й тогава.

- Щом наистина сте толкова влюбена в него, защо не опитате да се срещнете и да разберете какво изпитва той към вас. Нищо не ви обещавам, но ако ми дадете името му и какъв по – точно кораб командва бих могла да се опитам го издиря и да ви кажа точното му местонахождение.

- Наистина ли можеш да го направиш? – развълнувана Киа я хвана за ръцете.

- Ако това е желанието ви – да.

- Благодаря ти, Тайма. – щастлива Киа я прегърна.

Това бе нейната възможност да разбере това, което искаше. Точно сега изобщо не я интересуваше нито мнението на семейството й или на другите хадуини. Бяха без значение и нито последиците ако ги хванат. Най – важното бе че отново ще може да види Алазар и да разговаря с него. Огледа се внимателно да не би да има някой, които да може да ги чуе и каза на Тайма името, чина и кратко описание на външността му.

Докато й говореше се сети, че е забравила нещо много важно. Как щеше да го открие?

- Но как ще го открие без да те разкрият?

- Не винаги съм била прислужничка! Баща ми работеше като компютърен специалист тук, в двореца, и ме научи на всичко, което знаеше. Бях ужасно добра в това. Когато бях малка много обичах да се ровичкам из главния компютър. Търсех информация и понякога си правех дребни шегички с някой от прислугата, които ме дразни. Това разбира се бе много отдавна, преди да стана прислужница и да разбера колко е била тежка работата им.

Тайма се усмихна припомняйки детството си. Киа също се замисли тя самата също бе правила подобни неща, дори и повече. Можеше и тя самата да опита, но не знаеше как да влезе в скранската компютърна система. Не се бе интересувала особено от нея и затова никога не се бе опитвала да проникне в нея. Веднъж обаче вътре без проблеми щеше да открие всичко от което се нуждаеше.

- Сигурна ли си, че ще успееш? – продължи да пита девойката.

- На няколко пъти случайно съм попадала на информация на скранците. Не съм казвала за нея, защото тогава щяха да разберат какво съм правила и ще си имам големи неприятности. Сигурна съм, че отново ще успея ако искам. – убеди я Тайма.

Няколко дни след разговора между двете Тайма предаде на принцесата малка плочка, където е събрана цялата информация, която бе открила за Кхун. Това включваше не само местонахождение му, но и досието. Късно същата вечер Киа прочете всичко за него и дори му изпрати кодирано съобщение за среща на планетата Лортос след три дни. Не знаеше дали ще дойде, дори дали ще пожелае да го изгледа, но все пак имаше някаква вероятно да го стори.

***

След цял ден в изпълняваше на различни дребни задачи Алазар се прибра уморен в каютата си. Мислеше веднага да си легне и да поспи поне няколко часа, но плановете му се промениха, когато забеляза на малкия монитор на екрана, че има съобщение. По принцип ако получаваше такова веднага му съобщаваха, но този път никой не го бе сторили. Любопитен да разбере от кого може да бъде седна на креслото си и го включи.

Първото, което му направи впечатление бе, че не се знае откъде е изпратено съобщението. Хадуинските територии само сочеха посоката, но не и от кого е и на коя планета или дори система, в която се намира този човек. То можеше да идва от хиляди светове. Пусна го! Не можа да прикрие учудването си, когато видя не някой друг, а самата принцеса. Киа вече не бе онова момичето, на което той съобщи, че е принцеса защото тя самата се бе превърнала една Очите й бяха изписани със светъл грим, които на места блещукаше, прекрасната й коса бе прибрана във великолепен кок. Носеше дълга бяла рокля, характерна за нейното положение. Едното, което му напомни за жената, с която се запозна бяха очите - дълбоки и замислени.

Умората го напусна и той се заслуша в думите й. Говореше спокойно и сигурна в себе си.

- Сигурно съм се побъркала, дори не знам откъде да започна. – Киа бе поставила ръка на лицето и се усмихна. В следващия момент лицето й придоби сериозен вид и тя погледна точно към него – Искам да се срещнем, Алазар Кхун, само двамата, сами. Може да ти се струва доста глупаво, но трябва да говоря с теб. Ако си съгласен ела на южното кълбо на планетата Лортос вечерта, при Голямото езеро след три дни. Ще те очаквам!

Съобщението свърши и образът изчезна. Алазар не знаеше какво да прави. Никога не бе очаквал, че някога тя да го потърси. Защо ли искаше да го стори? За какво ли имаше да си говорят? И защо искаше да се срещнат на едно толкова усамотено място? Първото, на което му хрумна на капитана бе капан, но тогава можеше да избере някоя по отдалечено място. От сегашното местонахождение на кораба се достигаше до Лортос за около арн път в хиперпространството. Ако се наложеше корабът ще стигне дори по – бързо.

Кхун изгледа още няколко пъти съобщението и не можеше да вземе някакво решение какво да стори. Дали да отиде или пък не? Дори и ако отидеше защо да можеше да вземе със себе си един отряд и да залови принцесата. Императорът изобщо не бе доволен, когато разбра, че е изпуснал му се е измъкне. Сега имаше задачата да придружава няколко кораба с затворници към една от базите им. Това си бе обида за човек с неговата слава, но той не се противи. Заслужаваше си го!

От сутринта не бе слагал и залък в устата си. Трябваше по някакъв начин да махни Киа от мислите си. Реши да отиде до столовата. Там открие Харей. Седна до него и започнаха да разговорят за това колко е добра охраната на затворническите кораби. Според Феро ще се наложи да изпратят още поне двайсет войника на борда на един от мородерите, за да предотвратят други опита да бягство. Алазар се съгласи.

След известно мълчание капитанът се обърна към заместника си.

- Кажи ми Харей как трябва да постъпи човек, когато се колебае за дадено решение.

- Зависи за какво по – точно се отнася. Работата или в личен план?

- По малко и от двете. – поясни Алазар.

- Тогава нещата са по – сложни. Човек трябва много добре да обмисли всичките си възможности. Ако и тогава му е трудно просто да направи това, което наистина иска.

Това му бе достатъчно. Той искаше да се срещне с Киа и щеше да го стори. Дори възможността да я види някъде отдалеч му бе достатъчна, за да го накара да се съгласи. Единствено, което го притесняваше бе чувството, че това е страшно нередно. Бе наясно с възможността всичко да е номер или капан. Защо тогава обаче се колебаеше? Имаше нещо в нея, което го караше да слага всичко друго на заден пан. Щеше да отиде, сам както искаше принцесата, но преди да направи каквото и да е щеше да се увери, че не го е излъгала. Веднъж когато бе там щеше са реши какво да прави занапред – дали да прикрие тази среща и да се престори, че нищо не се е случило или да я залови. Нямаше значение колко подло може да звучи това – такъв бе животът, а той... той бе просто един скрански капитан, които възнамеряваше да изпълни своя дълг.

***

Тъкмо започваше да се стъмва, когато Киа стигна южното полукълбо на Лортос. Младата жена нарочно бе избрала това място защото тук нямаше никой, освен някоя друга полуразрушена статуя или постройка. Преди стотици цикли тук е живеела напреднала раса, но след като климата станал непоносимо горещ за техните тела се преместили в северната част на планетата, където условията за живот били по – добре. Срещата й с Алазар трябваше да се състои на брега на Голямото езеро. Надяваше се той да дойде. Не бе получила отговор, но и не бе очаквала такъв. Без някакви животни или хуманоиди тя бе сама на целия континент. Реши да не чака на едно място и бавно тръгна към езерото. Щом стигна брегът спря и се загледа в залязващото слънце Оставаше й само надеждата! Щеше да седи тук и да го чака ако не се появеше значи просто така е писано.

В действителност Алазар отдавна бе дошъл на планетата и сега я наблюдаваше, от безопасно разстояние. Нямаше й доверие, но все пак искаше да я види отново. Любопитството му бе станало още по – голямо. Само един кораб се бе приземил, а и никой друг не бе излязъл от него, освен тя самата. Защо ли тя искаше да си срещнат? Между тях двамата, скранец и хадуин, нямаше какво да се каже. Трябваше да говори с нея на всяка цена.

Остана още известно време на мястото си като я наблюдаваше. Дори и оттук можеше да види, че се е променила. Не можеше и да очаква нещо друго като се има предвид, че вече е сред своите. Бяха я превърнали в онова, което наистина е – истинска принцеса. Походката й, държанието й – напълно различни от това, което бе видял на борда на кораба си. Ако преди си бе мислил, че може да устои на изкушението да я види, сега това бе невъзможно. Чувстваше се слаб. Неспособен да й устои. През последните няколко арна не можеше да мисли за нищо, освен ако то не бе свързано с нея. Сам се виждаше, че е разсеят и вече не се отнасяше по същия начин към работата както преди. Отговорът се криеше в Киа и той искаше да го открие. Гледаше я и не можеше да отдели очи от нея. Без роклята, козметика и със спусната коса отново приличаше на онова прекрасно и невинно същество, което бе видял за първи път на онази планета и която бе убедил да дойде с него.

Накрая безшумно пристъпи към нея. Тя продължаваше да седи до брега като каменна фигура, замразена от времето. Лек вятър разроши златистите й коси и разкривайки прекрасното й лице – замислено и тъжно. Киа възнамеряваше да остане на планетата до сутринта и след това да се върне на Литикара.

Беше започнала да губи надежда, че Кхун ще се появи. Нямаше никакво право да го кара да идва, но все пак се надяваше. Усети как по лицето й се спуснаха няколко сълзи. Кога ли за последен път бе плакала, като изключим случилото се преди няколко дни? Не помнеше! Май бе веднъж, докато бе все още много малка. Докосна навлажнените си очи и ги разтърка. Това бе прекалено глупаво! Да плаче! При това не за някой друг, а скранец. Мъж, които бе виждала само няколко пъти, но и който бе успял да я омае... да я накара да се влюби. Започна да се обвинява, че се е надявала той да се появи. Каква бе тя, за да го кара да го прави? За него бе нищо повече от поредната мисия, в този случай неуспешна.

Наведе се и плисна малко вода върху лицето си. Никой не биваше да вижда почервенелите й очи. Не биваше да разбере, че е плакала. Слънцето бе залязло преди повече от половин арн. Ако досега не се бе появил то нямаше смисъл да остава повече. Мястото й бе на Литикара, при другите хадуини.

Обърна гръб на езерото и тръгна към кораба си на четвърт метра от нея. Почти бе достигнала кораба си, когато докато минаваше покрай една от скулптори чу шум. Не знаеше откъде точно идваше, но бе някъде наблизо. Спря се и бавно се заоглежда наоколо. Въпреки че слънцето се бе скрило не бе много тъмно. Тук нямаше никой. Продължи пътя си.

Направи още няколко крачки, докато не видя пред себе си тъмна сянка. Не се виждаше лицето й, но Киа бе сигурна, че е мъж, облечен с черен плащ, които го покриваше целия. Преди да може да отреагира той я хвана с едната си ръка, а другата сложи на гърлото й. Принцесата усети скранските шипове, допрени до шията й. За своя собствена изненада не се почувства застрашена или дори малко уплашена от това, което можеше да й се случи. Погледна към лицето на своя нападател и въпреки тъмнината и качулката успя да разпознае чертите на любимия си капитан. Лицето й остана безизразно, но вътрешно изпита облекчение.

Смело, без никакво колебание, заговори:

- Сигурна съм, че си се уверил, че наоколо няма никой друг иначе не би се появиш. Казах ти, че ще сме сами. Изглежда ми нямаш доверие. Не се изненадвам, че е така.

- Защо искаше да се видим? – направо я запита.

- Първо ме пусни!

За момент Алазар се поколеба дали да го стори, но нямаше какво да губи. Ако се опиташе да избяга лесно щеше да я залови. Освободи хватката си! Изненада се, когато тя дори не се опита да се отдръпна. Киа бавно се обърна и свали качулката му. Нежно докосна лицето му. Инстинктивно скранецът хвана китката и леко стисна, така че да не може да извади едгрита си. На лицето й се появи усмивка, докато го оглеждаше.

- Нямаш ми доверие ли?

- А трябва ли да ти имам? Не отговори на въпроса ми.

Без да му каже нищо се доближи още повече, телата им се докоснаха, поставила ръка на рамото му и го целуна. Алазар не бе й подозирал, че хадуинската принцеса ще направи нещо такова. Не й отвърна, но искаше да го направи. Вместо това обаче я хвана за раменете и се отдръпна от нея.

- Не мисля, че това което направи е редно.

- Нима тук има някой, които да ми попречи да го сторя, а дори да имаше нямаше да му обърна внимание. Случилото се ще остане завинаги пазено в тайна от това място. Никой няма да разбере! Сами се, а аз исках да го направя.

Думите й намериха своето място дълбоко в душата на Алазар и го накараха да забрави колебанията си. Без дори и един мускул от тялото му не помръдна, когато от гърба му се появяват две черни пипала. Тънки, но мускулести, в края си имаха триъгълна форма. Пипалата грациозно се плъзгаха из въздуха около скранеца. Увиха се около кръста й и я притисна до него.

Щом телата им се докоснаха усети пламък, запалил се вътре в него. Завладя го! Вече бе прекалено късно да се откаже, да се отдръпне. Не биваше да идва. Не биваше да я докосва, защото точно тогава започна всичко. Съзнанието му бе завладяно от мисълта, че е с нея. Нежно докосна лицето й, тя притвори за миг очи после отново погледна право към него. Намираха се само на сантиметри разстояние един от другиму. Тогава устните им се докоснаха, сякаш нямаха намерение да се разделят повече.

В този микронд нищо не би могло да ги раздели. Вече не бяха скранец и хадуинка, престъпили всички закони на расите си, за да се срещнат, а просто мъж и жена свързани с вечната нишка на любовта.

Няколко арна по – късно, докато Киа спокойно спеше в единия край на леглото, Алазар се бе излегнал по гръб и гледаше тавана. Не можеше да повярва, че бе преспал с нея, би трябвало да се срамува от постъпката си, да се отвращава от самия себе си, но не изпита нищо подобно. Дори напротив - не съжаляваше и за миг прекаран с нея. Когато Киа бе в прегръдките му се чувстваше като някой друг, които не го е грижа от това, което можеше да се случи в бъдеще.

Сега разбра, че се е влюбил в нея. Ако не бе така нямаше да дойде тук, нито пък да пожелае да я целуна, когато бяха на кораба, нито да скрие от командирите си обаждането й. Можеше да я залови, дори и сега, но не бе способен да го стори. Сърцето му вече бе под нейна власт и нищо не можеше да промени това.

Изведнъж, в този момент в съзнанието му нахлу мисълта, че това никога не биваше да се случва. Ами последиците? Не биваше да позволява чувствата да вземат връх над разума. Вече бе късно да промени случилото се, сега единственото, които му оставаше бе да си тръгне и никога повече да не си вижда с нея. За пореден път я бе използвал, а пък тя му имаше пълно доверие. Тя сгреши като го направи.

Обърна се настрани и я погледна. Махна един кичур, закриващ прекрасното й лице - изглеждаше толкова невинна, спокойно заспала до него. Дори от тук да усети прекрасния мирис на косата й. Толкова приятен, че след като веднъж го е помирисал човек не би могъл да открие по – пленяващ аромат от него. Почувства се по – ужасно от преди! Не искаше да си тръгва, но нямаше как иначе да постъпи. Целуна я с такава нежност, която никога не би си позволил да прояви, докато е будна и се отдръпна:

- Съжалявам! – прошепна той като я гледаше.

Бавно се отдръпна и седна. Започна да се облича. Тъкмо бе обул ботушите си и се протегна да си вземе ризата си, когато зад себе си чу гласа на Киа.

- Може ли да знам за какво по-точно?

Звучеше едновременно студен и изпълнен с чувства, които още повече объркаха Алазар. Той замръзна на място. Не искаше да е будна! В себе си таеше надеждата просто да може да се облече и да си тръгне оттук, забравяйки всичко, което бяха преживели. Сега това вече нямаше как да стане. Усети как Киа бавно се размърда, стана от мястото си и се доближи до него.

- Това, което направихме бе една голяма грешка..

- Защо мислиш така?

- Има твърде много пречки, които не позволяват някога да има какъвто и да е съюз между нас. Открие ли някой за тази среща сме обречени.

- Значи все пак те интересувам?! – прекъсна го, а на лицето й се появи усмивка.

- Да… не… няма значение! – за един кратък миг погледна към нея, но почни веднага отмести погледът си настрани. – Като пречки нямам предвид само това, че сме от различни раси. Ти не ме познаваш, не знаеше нищо за войната между хадуините и скранците. Представата ти за мен е изградена от това, което видя през малкото дни прекарани на кораба ми. Всичко там бе една измислица.

Изведнъж спря да говори, усещайки се какво казва. Не искаше да го прави, но то просто се изтръгна от устата му. Последваха няколко мига, в които нито един от тях не проговори. Сега Киа осъзна, че той няма никаква представа за чувствата й. Мисли си, че е онова беззащитно момиче, което откри на онази планета, наречена Земя Това я натъжи. Алазар не можеше да разбере, че нищо от това, което той мисли за важно, нямаше значение за нея. Това, което я интересуваше не бе чуждото мнение, а онези прекрасните миговете, които имаха прекарали заедно.

Накрая успя да събере сили и ставайки от леглото отново проговори:

- Идването ми тук бе грешка, която не смятам никога повече да не повторя.

Възнамеряваше да се до облече и да си тръгне завинаги, но нещо вътре в самия него го възпираше. Една част нея искаше да си тръгне, не искаше да я остави, дори за миг, но трябваше.

Точно, когато Алазар понечи да стане от мястото си девойката протегна ръка към него. Не искаше да го възпира. Това си бе негово решение и тя нямаше право да му попречва. Желаеше само още веднъж да го усети близо до себе си. Докато говореше й се стори толкова студен, толкова чужд - все едно пред нея не бе същия човек, с който се бе любила. Щом така иска може да си тръгне и никога повече да не се видят, но преди това щеше да му каже истината.

Тя докосна гърба му, точно на мястото откъде се появяваха пипалата му. То приличаше на малка издутина на кръста откъде в момента се виждаха единствено върховете на пипалата, плътно долепени до тялото му. Излегна се по гръб, гледайки към тавана и заговори, с висок, ясен и студен глас:

- Още ли си мислиш, че съм си загубила паметта, нали? – той бе потресе от думите й. - Успях да си я възвърна в същия ден, в които се прибрах на родната си планета. Спомням си всяка една подробност от тази война и милионите жертви дадени заради нея. Знам колко сте жестоки спрямо заложниците си и на какви мъчения ги подлагате. Познавам добре кораби, които главно използвате и някой от стратегиите ви. Познавам вас! – направи малка пауза и продължи още по - тихо. - Знам всичко и за теб! За това, че си роден на мороден, че още от малък са те обучавали да се биеш. Знам и колко хора си убил в ръкопашни битки и колко пъти са те награждавали заради уменията ти. Знам всичко!

Разгневен от думите й той се обърна към нея. Тогава за първи път тя видя истинските му очи. В началото те си бяха същите – кафяви и дълбоки, но това продължи само един миг. Като че ли в тях бе проникнала някаква течност, която ги покри целите, докато се превърнаха в две черни, като дупки, празнини. Алазар си мислеше, че това ще пробуди някаква изненада у Киа, дори и най - малката, но това не се случи.

Въпреки тъмнина им жената още можеше да види в тях онзи поглед, които в началото я накара да тръгне от ранчото и да навлезе в един нов свят, свят простиращ се из безкрайната Вселена.

- Защо пожела да ме видиш?

- Може би заради красивите ти очи. – звучеше весело, но вътрешно искаше да извика. – Исках да се видя с теб, за да разбера дали човекът, които обичам съществува.

- Не.

- Дори не знаеш за кого говоря. В теб не виждам само скрански капитан на боен кораб, винаги готов да се изправи срещу врага си и да го победи. Това е, което се мислиш, че си и това, което виждат другите хора. Не аз! За мен ти си онзи мил и нежен мъж, които беше с мен във времето, когато още нищо не си спомнях за живота отвъд онази изостанала и пуста планетата. Благодарение на теб открих коя съм в действителност. Знам, че не това си искал да се случи, но то стана. Никой друг мъж не ме е карал да се чувствам така както ти, когато си покрай мен.

При тези й думи в Алазар се надигне – неконтролируем гняв. Искаше да я разпита за всички други с които някога е била. За това как са се държали с нея, къде са я докосвали ръцете им, техните имена и най – важното къде са сега, за да може да ги открие и собственоръчно да ги убие. Какво ставаше с него? Държеше се адски глупаво, но при самата мисъл, че Киа можеше да принадлежи на някой друг го вбесяваше.

- Влюбих се в този човек. Не съм го искала, но е така – продължи Киа, след кратка пауза. - Сега, като те гледам обаче не мога да те позная. Ти ли си този човек или през цялото време си ме лъгал?

Алазар отново седна на леглото не много далеч от нея, по – спокоен, от колкото бе преди миг. Подпрял глава на ръцете си гледаше към пода, за да не може да я вижда. Не знаеше какво да и отговори, не знаеше дори да мисли. Изпитваше същите чувства към нея, но не искаше да си признае. От една страна бе разума, а от друга чувствата – изборът щеше да е труден, ако изобщо го вземеше. Погледна към нея и съзря жената в която се бе влюбил.

Докато размишляваше Киа се доближи до него, докато накрая не застанаха едни до друг. Тя очакваше отговора му, но разбираше, че му е трудно да избере как да постъпи.

- Този човек съществува. – тихо изрече, без да я поглежда. - Той е част от мен, може би най – добрата, но това не значи, че нещо може да се промени. И за двама ни ще бъде най – добре ако никога повече да си виждаме.

- Не съм на това мнение! Можеше и да не идваш изобщо. Командирите ти биха се зарадвали ако хванеш хадиунската принцеса, която ти избяга, но не го направи. – тя сложи ръка на рамото му. Той с обърна с лице към нея. - Знам, че и ти изпитваш някакви чувства към мен и колкото и да се опитваш не можеш да промениш това.

- Не! Не изпитвам. Случилото се бе грешка, която направих защото не можеш да се контролирам. Дори и да изпитвах нещо към теб, но е загубено още преди да се е родило.

- Сигурно си прав, но вече е твърде късно да променим това, което се е случило. Избрах да се срещнем на тази планета защото тук няма никой друг освен нас двата. Далеч от останалия свят, докато сме тук няма да се наложи никога да се крием. – изведнъж тона й се промени, стана сериозен - Ако все още смяташ, че не трябва да се виждаме повече няма да те карам. Може да си тръгнеш и никога, както ти искаш, няма отново да се видим.

За момент предложението на Киа се стори доста разумно и правилно за Алазар. Мислеше да постъпи по този начин, но нещо го възпря. Чувствата му! Те взеха своя връх в съзнанието на мъжа и го накараха да пожелае да остане при нея.

Без да си кажат нищо повече се доближи до нея й я целуна. Изведнъж се сети за цялото време, които бе загубил в този разговор. Отдавна трябваше да се е върнал на транспортьора, иначе можеше да започнат да го издирват. Това не биваше да се стана! Неусетно, и за двамата, отново се бяха излегнали на леглото, целувайки се. Отдръпвайки се малко от нея Алазар докосваше лицето й. Погледите им останаха приковани един в друг. Накрая допря чело до нейното и заговори:

- Ще намразя мъжа, когото избереш, защото това няма да съм аз и ще го обиква, защото ще те накара да се усмихнеш.

- Защо си мислиш, че това няма да си ти?

Той я изгледа студено и се отдръпна.

- Трябва да тръгвам.

Тя го погледна със сериозен поглед, право в очите и му каза:

- Преди това искам да ми обещаеш, че отново ще се срещнем.

- Не.

Малко след това Алазар бе сам на поляната, сложил на раменете наметалото си и наблюдаваше как хадуинския кораб се отдалечаваше. Чак сега осъзна какво можеше да се случи ако оттук напред. Отговорът, които беше дал на Киа завинаги щеше да промени не само живота му, но и самия него. започна да мисли колко грешно постъпи като изобщо дойде тук, знаейки, че няма да може да й устои. Стореното, сторено - не можеше да го промени. Още сега, докато гледаше как когато на принцесата се отдалечава със звездолета си Алазар разбра, че сърцето му й принадлежи. Нямаше смисъл да се бори. Отдавна се бе предал!

Веднага щом кораба й изчезна от погледа му се запъти към кръстосвача си на около две метри от сегашното му местонахождение. Докато вървеше натам и после пътуваше към транспортьора не спираше да мисли за Киа и всички онези прекрасното време прекарано с нея. Никога преди не се бе чувствал по подобен начин... така променен. Обичаше я и по някакъв необясним начин това му носеше радост. Стройното й тяло, походката й, устните й, когато се усмихваше. Обичаше русата й коса, която падаше като коприна в ръцете му, меката й кожа, топлината на тялото й, дори уханието на дъха й. Всичко свързано с нея! Веднъж стъпил отново да кораба си изгони всички тези мисли, за да не може никой да не заподозре за случилото се.

Когато Киа стигна Литикара над двореца тъкмо се зазоряваше. Тя се приземи в най – близкия хангар и отиде в стаята си. Трудно, но успя да прикрие усмивката си поне докато стигна до покоите си. Не можеше да повярва, че Алазар наистина държеше на нея и което по – важното – искаше да бъде с нея. Всички онези колебания, която бе изпитвала напоследък се бяха изпарили при вида на капитана. Вече й липсваше. Може би не скоро, но те отново щяха да си видят.

Малко след като принцесата се върна в стаята си при нея дойде Тайма, любопитна да разбере какво се е случило. Киа с удоволствие й разказа всичко. Девойката мълчаливо я изслуша, радостна, но и разтревожена. Нито веднъж не я прекъсна и не изказа негодуванието си. Единствено изключение направи, когато принцеса й каза, че смятат отново да се срещнат.

- Излагаш се на огромна опасност, Киа. Правите огромна грешка като желаете пак да се срещнете с този мъж.

Тайма искаше да я посъветва, но бе напразно.

- Грешка ли е, че искам да следвам пътя отреден ми от сърцето ми. Обичам го, Тайма. Не разбираш ли? Много добре знам какво може да се случи и на двама ни, ако бъдем разкрити, но съм готова да се изправя пред всичко и всички само и само да запазя тази си любов.

- А сигурна ли сте, че й той е готов на същата саможертва? – попита прислужничката.

- Като нищо можеше ме залови и да ме върне на транспортира му. Убедена съм, че императорът много щеше да се зарадва, че е успял отново да ме залови и доведе при него, но той не го направи. Тайма, Алазар също се изложи на огромен риск като дойде при мен. Дори и още да изпитва някакви колебания спрямо мен знам, че дълбоко в себе си той изпитва същите чувства, които и аз изпитвам към него.

- Надявам се, принцесо.

Няколко арна по – късно Магтан намери Киа е в една от празни зали да се упражнява на пиркот. В Литикара това бе един от най - опасни спортове известни някога, но много малко хора можеха да се справят с повече от седем ножа едновременно. Навремето тя можеше да си справи с дванайсет едновременно, без нито една драскотина, но сега се упражняваше само с четири.

За да може някой да играе този спор бе нужна добра физическа подготовка, добра координация и най – вече бързи рефлекси. Ако не притежава някое от тези качества възможността да се нарани сериозно е голяма. Киа все едно бе родена за това. Още от малки, когато тя нямаше и петнайсет цикъла наблюдаваха един мъж, които се справи едновременно с тринайсет ножа. Тогава тя му заяви, че някой ден ще бъде дори още по – добра от него. От тогава мина доста време, но мечтата на сестра му така и не угасна, тя сериозно започна да се упражнява и много скоро доказа пред всички, че има талант да се занимава с това.

Магтан я наблюдаваше и си припомняше безбройните дни, когато тя по цял ден не правеше по нищо друго освен се упражнява. Той самия се бе понаучил покрай нея, но никога не можеше да се справи с повече от пет. Принцът остана на място, докато Киа не спря последните два едновременно. Като се приближаваше към нея заговори:

- Добре се справяш. – похвали я.

- Не е като някога.

- Така е, но в продължение на дълго време не се бе упражнявала. Нормално е да не си в форма. Скоро отново ще се справяш с десет и дори дванайсет. Ще видиш!

- Мисля да се справя дори с повече. – заяви му самоуверено.

- Вчера не успях да те открие никъде, наложи се да разбера от няколко слуги, че още миналата вечер си излетяла нанякъде със звездолета. Къде отиде?

Киа го изгледа едновременно с учудване и упрек. Какво ли го интересува това? Знаеше, че ще го разбере и предварително се бе подготвила. Остави ножовете на един прислужник и тръгна по коридора задно с брат си.

- Добре ме познаваш, Магтан – обичам да се скитам из космоса. Обиколих някой от любимите си места - няколко мъглявини, планети и слънца. Нищо особено!

- Така си й предполагах. Ти просто не можеше да се сдържиш, нали? Но това не може да продължава така. Ние сме във война, Киа. Ако толкова искаш да се разхождаш из космоса поне вземи още някой със себе си. Не знаеш какво може да ти се случи. Ами ако попаднеш на отряд скранци? Не искам и да се помисля какво може да ти направят ако те хванат.

Киа се спря, погледна към Магтан и с нахален, негодуващ тон се обърна към него:

- Значи смяташ, че сестра ти има нужда от бавачка, така ли? Смяташ, че ако попадна на скранци ще загубя ще изпадна в паника или нещо подобно и ще се оставя да ме заловят. Подценяваш ме! Утре призори ме чакай в хангара. Щом искаш да имам придружител със себе си ти ще дойдеш. Ще отидем на поредната ми разходка. – заяви му тя и бързо тръгна напред

- Нямаш предвид аз да идвам. Може да вземеш Тайма или Шарак – той с удоволствие ще дойде. Просто не искам да си сама!

Магтан продължи да говори, докато я настигаше по коридора. Успя чак когато Киа понамали малко крачка. Веднага щом застана рамо до рамо с нея на лицето й бе изписана самодоволна усмивка. Принцесата заговори:

- Не приемам отказ. Ако не те открия там ще дойда в стаята ти и ще те измъкна оттам насила. Представи си само каква гледка ще е целият дворец да види как по – малка ти сестра те измъква с ритник от леглото и те кара по бельо да вървиш през целият дворец до хангарът, където е кораба ми. Доколкото до това с кой и или кога ще излизам – нямаш никакво прави да ми даваш ъръл. Достатъчно голяма съм, за да се справям и сама в живота и няма нужда брат ми да се прави постоянно на мой защитник.

След тази й думи Магтан се отказа да спорят повече и двамата се разделиха. Обиколка из любимите места бе единственото обяснение на Киа за отсъствието й. Никой нямаше да се усъмни в това – още преди да загуби паметта си имаше навика да изчезна нанякъде и да отсъства с дни. Само в открития Космос тя се чувстваше наистина щастлива. Бе го открила отдавна, но така и не го сподели с някой. Ако съществуваше място, което тя можеше да нарече свой дом то това бе откритото пространство на Вселената.

На следващата сутрин Киа завари брат си да я кача пред хангара. Дали се бе примирил с идването си с нея или просто не искаше да се засрами пред всички, когато сестра му го изхвърли от стаята му защото знаеше, че тя наистина ще го стори. Каквато и да бе причината Киа се зарадва, че е постигнала своето.

Целия ден прекараха в открития космос. Ходиха от едно място на друго, без да се застояват прекалено много. Накрая преди да се приберат у дома Киа пожела да отидат до системата Кода известна с слънцата си. Тя представляваше шест червени гиганти, почти допрени едни до друг. Тук нямаше никакви планети, а и дори да имаше те целите щяха да бъдат в пламъци, заради големите температури. За един любител на Космоса, какъвто бе Киа това бе едно от най – красивите и рядко срещани феномени.

За Магтан най – прекрасният момент бе, когато отново видя Литикара на екрана пред себе си. За разлика от нея той не си падаше особено по подобен вид пътуване из космоса. Трябваше да има наистина сериозна причина, или най – малкото битка със скранците, за да го накара да напусне някоя планета. Иначе му дай някоя красива планетка, където на спокойствие да може да си върви задълженията като член на един от главните триумвирати, и той няма нужда от нищо повече. Това бе едно от многото дребни нещица които ги различаваше.

За радост на Киа тя не се занимаваше с нищо подобно и да спокойствие можеше си живее живота. Преди катастрофата се интересуваше от войната със скранците, често говореше с някой от генералите, които идваха в двореца и винаги бе наясно с предприетите действия. Вече не бе така! Мирния живот на Земята я бе научила да обича мира и спокойствието. Тук обаче това трудно щеше да се постигне. Сега тя отново използваше старите си запознанства с военните и често ги разпитваше какво е положението в различни райони. Постоянно бе осведомена за предстоящите битките и тяхното местонахождение. Отчасти го правеше, заради старата си страст към войната, отчасти, за да знае дали Алазар се е бил в нея. За голямо нейно щастие досега това не се бе случвало.

Изминаха петнайсет соларни дни от срещата на принцесата с Кхун. Много й се искаше пак да се видят, да почувства нежните му ръце, които я обвиваха и я караха да се чувства обичана. На Литикара бе известна като хадуинската принцеса и хората я обожавана и уважавана, заради това. Никой обаче, дори и Шарак, които твърдеше, че я обича, не можеше да я накарат да почувства истинската привързаност. Само Алазар бе успял да събуди в нея този пламък. Не й го бе казал, но тя знаеше, че той я обича заради самата нея, заради това което е, а не това за което се представя.

Понякога нощем или когато бе сама влизаше в скранските компютри, както я бе научила Тайма и четеше досието на Алазар. Винаги знаеше къде е и каква е сегашната му задача. Най – голямо внимание обръщаше на снимката му. Не можеше я да сложи в медальона си заедно с онази, където е с брат си, или въобще някъде близо до себе си, заради опасността някой да я види. Времето, когато бе далеч от него я измъчваше все повече и повече. Чувстваше се толкова самотна. Дори и в действителност около нея да имаше хиляди хора, изпитваше същото чувства, което би имала и ако бе сама в цялата вселена. Само един човек можеше да й спаси от това мъчение и точно сега гледаше снимката му, защото той бе на милярди метри от нея и сега би трябвало дълбоко да спи. А така й се искаше да го види....

При първата възможност да се срещнат тя веднага се възползва. Изпрати му кодирано съобщение да се срещнат на една пустинна планета покрай чиято система кораба му щеше да премине след два дена. Както и предишния път нямаше никакъв отговор от негова страна, но този път Киа не се й съмняваше, че той няма да се появи.

И наистина си бе така! Пред последните няколко дни капитанът се колебаеше дали постъпва добре ако отново се видеше с принцесата. Сърцето му... цялата му душа искаше това, но не можеше и да подцени факта, че всичко и всички са против тях. Самият факт, че е хадуин, а той скранец означаваше, че в цялата тази работа нямаше никаква бъдеще. Защо им бе въобще да продължават? От мига щом я зърна в онази сграда не можеше да спре да мисли за нея. Първоначално несъзнателно, но после... Чувстваше се като кръгъл глупак. Един от най – добрите войници в скранската армия, научен да бъде перфектния войник, се бе прекършил пред красотата на едно момиче. Звучеше абсурдно, невероятно, но бе самата истина. Замисли се дали ако не си намери любовница нещата няма да се оправят, но и това не ставаше. Всяка жена, която видеше беше нищо в сравнение с перфектната принцеса. Търсеше и искаше да открие, някоя която поне да привлече погледът му, но и това не можеше да стане. Или бяха прекалено високи, или закръглени, или бяха прекалено мургави, или очите им нямаха същият блясък като тези на Киа.

Точно когато се чувстваше готов да я забрави, да и откаже повече да се виждат и отново да се превърне в стария Алазар Кхун, когато получи съобщението й за нова среща. Мигновено забрави предразсъдъците си и се реши да отиде. При самата мисъл, че отново ще я види, по цялото му тяло и съзнание се разля приятна топлина и пареща радост. Той не им обърна внимание!

Тъкмо когато Киа пристигна се развихряше малка пясъчна буря – нещо обичайно за тази планета. Почти нищо не можеше да се види! Чак когато приближи достатъчно повърхността забеляза тъмна фигура да седи насред пустошта – веднага разпозна тъмното наметало на Алазар, с което бе облечен и преди.

Щом корабът се приземи фигурата се раздвижи, приближи се и спря на няколко октара от люка. Изчака, докато вратата се отвори и видя фигурата на Киа да слиза. Бе облечена с тъмно син костюм, а на главата си бе сложила шал, които да предпазва лицето й от пясъка. Тя погледна към скранеца и заговори:

- Цял ден ли възнамеряваш да седиш там? – попита шеговито.

Не й каза нищо, а толкова много искаше. Наложи се да се пребори със себе си и да премълчи. Не можеше да й каже колко много я обича или, че времето без нея е направо непоносимо. Не посмя да й каже, че е готов да остане закован тук до края на времето стига да остане с него и да го гледа усмихнато. Смути се от мисли си! Това бе нещо нередно. Никога не би трябвало да си мисли нещо подобно спрямо хадуин, но когато я погледнеше си казваше, че е напълно прав.

Без да й каже нищо се доближи до нея. Принцесата изобщо не се притесни от пипала, които веднага се увиха около тялото й и я придърпаха към любимият й. Целунаха се. От този миг принцесата се отдаде на прекрасното чувство, което я завладя от момента, в които Алазар започна да я целува по шията.

- Липсваше ми. – тихо прошепна.

Той нищо не отвърна, но по поведението му можеше да заключи, че чувствата са взаимни.

По – късно и двамата лежаха прегърнали в леглото в стаята на кръстосвача. Алазар искаше да си тръгне отдавна, но когато принцесата се излегна до него и нежно го прегърна не можа да го направи. Чувстваше се толкова добре, близо до нея, че не искаше да си тръгва. Искаше му се да останат тук завинаги, без никой да ги притеснява. Красива, но и невъзможна мечта!

Никой от тях не спеше, но и никой не искаше да говори – наслаждаваха се на кратките, но прекрасни мигове, които имаха. Накрая той не се сдържа и попита Киа:

- Мислиш ли, че някога тази война ще свърши?

Знаеше отговора, но въпреки това искаше да разбере и нейното мнение. Тя погледна към него и със спокоен глас заговори:

- Ти много по – добре от мен знаеш в какво положение са отношенията между двете ни раси. Чакат само подходящ момент, за да запалят пламъка на истинската война. Всичко досега бе просто една дълга игра ако се срещнат – ще се избият. Всеки момент може да настъпи някой истинска битка, войските ни да се съберат и ще се бият, докато едната раса или се предаде, което добре знам, че няма да стане, докато не умре и до последния човек. Трябва да стане чудо, за да може всичко това да свърши.

Алазар знаеше, че тя говореше истината и от това го заболя. Отдавна бе приел войната и дори имаше моменти, когато й се наслаждаваше, но това време отдавна отмина. Докато тази свада между видовете им продължаваше те нямаха бъдеще. Въпреки тези си чувства говореше студено и с известна доза безразличие. Така бе най – добре. Искаше да й покаже, че не се интересува от нея, че за него това не е нищо повече освен флирт, които когато му омръзнеше възнамерява да приключи.

- Някой ден, в близкото бъдеще, ще престанем да се срещаме. И това трябва да стане преди да разберат за тези тайни срещи.

Киа весело му се усмихна, целуна го по устните и проговори:

- Твърде много мислиш за бъдещето. Никой не знае какво ще стане утре. Не можем да спрем това, което започнахме. Аз се надявам да дойде чудото, което ще промени живота на всички ни. Дотогава мисля да продължа като досега – да живея два различни живота, единия като принцеса, а другия с теб.

- Добре, че ме подсети имам нещо за теб. – бързо се надигна.

Протегна ръка към униформата си и започна на търси нещо из нея. Киа го изгледа учудено, когато, скрит в един от ръкавите му той извади малък комуникатор. Имаше кафяв цвят и осмоъгълна форма на дължина достигаше четири лекстри, а на ширина два, в центъра си имаше елипсовиден отвор. Главно го използваха главнокомандващите, за да се свързват с частите си.

- Твърде опасно е да продължаваш да ми праща така съобщения – заговори Алазар, след като й го даде. – Спокойно някой може да влезе в стаята ми, докато не съм там и да го види. Нагласих честотата му, така че да не бъде засечена. Свързан е само с един комуникатор, той е у мен, така че няма нужда да го настройваш. Така може да ми се обаждаш по всяко време. Преди да получиш съобщение ще чуеш малък звук като щракване. Ако не можеш да говориш в момента просто го докосни и така ще прекъснеш връзката.

Киа погледна първо към него, после към устройството в ръката си – това само й доказа, че той наистина държи на нея. Принцесата постоянно откриваше разни подобни дребни неща, които й доказвала любовта на Алазар към нея. Нищо веднъж досега той не й каза, че я обича или че изпитва каквито и да е чувства към нея.

Малко по – късно, когато се разделяха Кхун отново остана, докато тя не излетя от планетата и не поя курс към хадуинските територии. Тежко въздъхна и тръгна към кръстосвача си. Докато вървеше изведнъж му хрумна да повери дали комуникатора работи. Тя обаче го изпревари с думите си:

- Вече започна да ми липсваш.

- Няма как да бъде другояче. Ако не бе тръгнала скоро ще започнат да се притесняват за теб.

- Същото отнася и за теб.

- Така е.

Повече никой не говори. Всеки пое по своя път към едни така различни, но и близки светове.

Изминаха няколко соларни дни. Беше вечер. Киа трябваше да вечеря със семейството и няколко посланика от системата Рамарен, когато по – средата на вечерята разбра от брат си, че е имало битка между техните и скранските кораби близо до сегашното местонахождение на транспортьора на Алазар. Докато слушаше подробният разказ на Магтан лице й пребледня.

- Няколко от нашите кораби имат пробойни, но нищо непоправимо. Жертвите са около петстотин като една трета са пилоти на кръстосвачи. Освен това тези гадове успяха да разрушат един от нашите мородери. За сметка на това обаче нашите кораби разрушили два техни транспортьора. Това ще ги накара да се позамислят преди отново да ни нападнат – заяви накрая той.

Магтан сигурно щеше да продължи да говори ако Киа не го бе прекъснала с думите си:

- Моля да ме извините, но нещо не се чувствам много добре. – каза тя, като се отдръпна от масата

- Наистина ми изглеждаш болнава. Ако искаш ще заповядам да извикат лекар. – предложи баща й като я огледа и видя колко е бледа кожата й.

- Няма нужда. Трябва само малко да си почина и това е. – възрази му Киа.

- Това е от претоварване – изказа се брат й. – Винаги, когато не излиза някъде или си няма работа се упражнява на пиркот, вече се справя на единадесет, а дори не иска да си даде малка почивка преди да продължи.

Девойката вече не чуваше какво говореха защото бе напуснала залата. Забързана, вървеше по коридорите към стаята си, а по страните й имаше сълзи. По пътя си натам видя няколко човека, които й се поклониха – не им обърна внимание. Влезе в покоите си и затвори вратата, така че никой да не я обезпокои. Извади комуникатора, скрит във вътрешната част на дрехата и го включи.

В първия момент не пожела да проговори. Не знаеше какво да каже, а дори и след това не можеше да бъде сигурна дали ще получи отговор. Ами ако Алазар бе загинал по време на тази битки или бе тежко ранен. Не знаеше дали ще може да понесе сърцето й новината, че е загинал. Сега усети, че плаче.

Накрая събра сили и заговори. Опитваше се да се държи нормално, да не разкрива притеснението си.

- Алазар, ако ме чуваш ми отговори. Моля те!

Спря за говори защото вече нямаше никакъв въздух в дробовете си. Знаеше, че е нужно малко време преди съобщението на стигне до него. След малко отново заговори, но отговор така и не получи. Продължи така сигурно около арн, докато накрая не се отказа и не се просто разстроена на леглото си. Не можеше да спре да плаче, не искаше да приеме възможността капитанът да я мъртъв.

Настъпилата тишина, като се изключи тихия й плач бе нарушена от глас, едновременно строг, но и загрижен. Киа веднага разпозна в него гласа на любимия си, които й се обаждаше чрез комуникатора.

- Искаше ми се да ти се обадя още по-рано, но не можеш защото бях обкръжен от хора. Чак сега ми се освободи малко време и веднага се сетих за теб. Какво толкова се е случило, че ми звучеше толкова разстроена.

Принцесата се облегна на едната си страна като все още държеше устройството в ръка. Избърза сълзите, осъзнавайки колко глупаво е бе от нейна страна да се държи по подобен начин.

- Разбрах за битката и веднага се сетих за теб. – започна да обяснява.

- Разбирам – прекъсна я. – Чудиш се дали съм присъствал? Да, но корабът не пострада особено. По едно време един крайцлер ни обстрелваше, но успяхме да го унищожим преди да е нанесъл големи повреди – говореше така все едно се гордее с постъпката си и наистина бе така. – Има ли нещо друго?

- Не, аз просто се притесних да не би да си бил на някой от двата разрушени кораби.

- Ще е нужно много повече от десетина хадуински кораби, за да могат да победят капитан Алазар Кхун.

- Говориш така все едно си непобедим - всеки човек си има своето слабо място.

Чула веднъж гласа му Киа се бе успокоила. Излегнала се по гръб, гледаше белия таван. Държеше комуникатора здраво в ръката си, близо до главата си, за да може да го чува по ясно.

- За разлика от другите аз нямам слабо място – категорично й заяви Кхун. – Трябва да свършвам, но скоро отново ще се чуем.

- И ти имаш, но просто не си го открил. – каза на себе си принцесата, защото той вече се бе изключил.

Стоя още дълго излегнала се на леглото си. Радваше се любимия й е жив, но бе й тъжна за хората, които загинаха в тази и другите битки. Трябваше да стана всичко това? Това бе една война, която никой не можеше да спечели. И скранците, и хадуините спореха от хиляди цикли за властта си над Космоса, а никой от двамата наистина не можеше да го притежава. Това бе нещо, което съществува и преди и след тях и нищо не можеха да направят по въпроса. Нужно ли всеки път, когато чуе за битка в сърцето на принцесата да се пробуждат страховете, че Алазар е загинал.

Може би някой ден всичко това щеше да свърши, но Киа не знаеше кога.

***

Не винаги обаче имаха такива редки моменти на щастие. Вярно, че никой не откри тайната им, но с тази си срещи те самите се нараняваха. Постоянните колебания и страхове не се отразяваха добре и на двамата. Криеха го! Алазар по – малко особено, когато бе с нея, но тя... Киа не можеше да го направи. Тя криеше всичко дълбоко в себе си и нито веднъж не показа тази си слабост. Изключение правеха само нощите в двореца, когато не можеше да заспи и тихо плачеше. Тогава ту проклинаше денят, в които се срещнаха за първи път, ту желаеше още веднъж да го види и да му каже, че не може без него. Не знаеше какво да прави. Обичаше го, не можеше без него, но се страхуваше от неизвестното бъдеще.

Един ден пак имаха среща. Почти бе стигнала, когато чу съобщение за нападение на скранците над планетата Дискиб. Това бе далеч от сегашното местонахождение на Кхун, така че той не участваше в него. При спомена за планетата, Киа се разплака. Там бе прекарала част от обучението си, когато бе по - малка. Тази планета със странен климат – един ден ужасна жега, друг леден студ. Там двамата с брат си тренираха върху бойните си умения. Въпреки всичките си неприятни черти там Киа бе прекарала най – хубавата част от детството си. Това бе единственото място, където нея я приемаха като принцеса, а най - обикновена ученичка.

Спомни си за населението – милионите невинни жени и деца, които са вече мъртви. Не бе никак лесно човек да забрави веселите лица, които всеки ден го посрещаха, щом излезеше някъде, било то по работа или обикновена разходка. С какво бяха виновни те? Защо трябваше да заплатят с живота си в тази глупава война?

Едва успя да приземи кораба си, но нямаше сили дори да стане. Не можеше и да спре да плаче.

Алазар радостно наблюдаваше как звездолетът се приземяваше. Веднага се запъти натам. Изненада се, когато не откри принцесата да го кажа навън, както обикновено. Приближи се. Повика я по комуникатора, но не получи отговор. Когато го усили повече звука му се причу нещо като хлипане, тих плач, но нямаше как да бъде напълно сигурен.

Колебаеше се, но накрая реши да рискува и влезе вътре. Започна да я вика по име. Първо влезе в една, после в друга стая, но нея я нямаше. Стигна до командното и там я откри свила се на пилотското кресло, плачейки. Бързо отиде до нея и я заговори:

- Киа какво е станало?

- Защо трябваше да го правят? Дискиб с нищо не бе виновен. Защо трябваше да ги нападат?

Сега Алазар разбра защо е толкова разстроена. И той бе чул за станалото, но за него не бе нищо друго, освен поредното сражение по време на войната. Не можеше обаче да я остави да седи в това състояние. Киа не бе като него и, както добре виждаше, тази новина много я бе разстроила. Защо бе без значение. Действа почти инстинктивно. Притисна я силно към себе си и започна да я успокоява.

- Престани да плачеш. Нищо няма да постигнеш с това. Да не би сълзите да върнат умрелите?

- Не мога да разбера защо са го направили. Хората с нищо не са виновни.

- Да не си мислиш, че капитаните, които са я нападнали, или подчинените им ги интересува – Кхун говореше с строг, но загрижен тон. - Дадена им е заповед и те я изпълняват. Скранците войници са такава. Още от малки, когато сме на двадесет и пет цикъла, ни вземат от родителите - независимо от волята им. Обучават ни да се подчиняваме без да се интересуваме защо са ни я дали.

- Наистина ли толкова малки ви взимат. – попита го тя, сгушила се в рамото му.

- В повечето случаи самите родители сами дадат децата си за войници. Гордеят се с това, че тяхното дете е някъде там и се сражава за гордостта на народа си.

- Това е прекалено жестоко. – скри лице в рамото му.

- Това е нашия свят! – целуна я по челото. – Ела с мен!

Взе я на ръце и я поведе навън. Вече се свечеряваше. Земята бе придобила зеленикаво син оттенък, причинен от залязващото слънце. Цветовете в пълен контраст с червената растителност, с която бе пълна планетата. Няколко от цветовете започнаха да се въртят около стъблата си. Отделиха си от земята и започнаха да летят като малки въртолетчета. Гледката бе божествена! Някъде далеч от тях можеше да се чуят виковете на непознати същества. Те само прибавяха още по – диво и зашеметяващо чувства към прекрасната гледка.

Алазар седна на стъпалата, притискайки я силно към себе си. Не му се искаше да я пусне дори за миг. Повдигна брадичката й, така че да види залеза. Заговори я:

- Погледни напред. Всеки хадуин, който го попиташ ще ти каже, че е много красиво.

- И е?

- За теб може би не е нищо ново, но ако един скранец го види ще да ти каже, че това просто е ефект, получаващ се от залеза на бялото джудже. За войника няма красота - няма я насладата от красивата гледка. За него всичко това е губене на време. Скранците не оценяваме красотата както вие. За нас тя е в битките, в редиците войници, в гледката на хиляди готови за бой кораби. Тук аз виждам само едно нещо, което истински да ми харесва и в момента го държа в ръцете си.

Това бе! Нищо друго не бе толкова важно за него, колкото тя.

Постояха малко така, когато Киа леко се изправи. Отдавна вече не плачеше. Усмихна се и го целуна. Плъзна лице към едната му страна и тихо прошепна в ухото му “Обичам те.” Алазар усети как през цялото му тяло премина тръпка от вълнение. Не знаеше как да й отвърне. В първия момент, когато я чу пожела страстно да целуне устните й, да й каже същото, но се възпря. Не можеше да го направи. Въпреки желанието си, не трябваше. Това само би усложнило нещата.

Останаха така. Никой от тях не се помръдна, наблюдаваха как слънцето се скрива и първите звезди се появиха на небето. Не искаха да се разделят един от друг, но скоро го направиха. Принцесата се върна при своите хора, правейки се на изненадана от новината за Дискиб. Обяснението й бе, че е била на една от така любимите разходки и я прекъснала връзката си с другите кораби, за да не я безпокоят. На Кхун не му бяха дали нови заповеди и всичко си продължи така, все едно бе прекарал последните няколко часа в почивка в каютата си.

***

Имаше и още една случка, не бяха минали и петдесет дни от предната, която замалко щеше да разруши всичко между тях. Щеше да разруши техните живота и тяхната обич. Толкова лесно, колкото да се откъсне листо от дърво.

Алазар и Киа бяха заедно на планетата Кар Синд. В часа на срещата им бе нощ, но небето бе толкова светло, че изглеждаше като късен следобед, точно малко преди слънцето да се скрие. Двамата влюбени бавно се разхождаха между растенията. Не говореха. Просто се наслаждаваха на мига. Принцесата се бе облегнала на рамото му, прегърнала ръката му с ръце.

Не бе много щастлива. Вярно, че се радваше, че е заедно с любимият си, но днес я бяха връхлетели тъжни, ужасни мисли. Същото бе й с Алазар, но той го бе прикрил зад безизразното си лице. Накрая Киа не можа да издържи и сподели с него:

- Прокълната от хората е любовта ни.

- Не любовта, а самите ние – отвърна й студено той, без дори да я погледне. Така му бе по – лесно да каже това, което възнамеряваше. – Прокълнати сме и ще нанасяме вреда не само на самите себе си, но и на народите си. Замисляла ли си се какво ще стане ако някой разбере за срещите ни?

- Да.

- Войната, която досега бе изразена в някое и друго кратко сражение, ще се превърне в истинска галактическа касапница. Милиарди хора ще умрат. И не говоря само за войниците, а и за хора като тези на Дискиб. И за всичко това ще сме виновни само ние двамата.

Вече не вървяха, а застанали с лице един към друг. Лицето на принцесата бе станало смъртно бяло. Знаеше какво иска да й каже. Част от нея го приемаше за правилно, знаеше, че рано или късно трябваше да стане, но тази част бе много малка. Можеше да усети как сърцето й се разпада на парчета. Искаше да заплаче, но не го стори.

- И как мислиш, че трябва да направим? – тихо промълви.

- Знаеш много добре. Отдавна ти казвам, че тези срещи са грешка. Огромна грешка! Време е да престанем да се виждаме. И двамата си имаме собствени животи и сега трябва да ги продължим.

- Мислиш ли, че ще е толкова лесно?

- Защо да не е? Мен лично започна да ми омръзва таз играта. Под достойнството ми е.

Невярващо Киа се отдръпна от него. Започна да се ядосва. Или това бе от удара, който й нанесе? Каквото и да бе тя се развика:

- Под достойнството ти ли е? Ами аз? Аз нямам ли си достойнство? Искаш повече да не се виждаме. Добре тогава муарг такъв, тръгвай си. Щом си въобразяваш, че е толкова лесно, опитай, но ти казвам, че някой ден ще съжаляваш, заради избора си.

Обърна му гръб и тръгна към кораба си. Сега вече не можеше да сдържи сълзите си. Той не можеше да разбере какво й причини. Нямаше смисъл да се връща на Литикара. Нямаше смисъл да ходи, където и да е. Вече нищо нямаше смисъл! Оставаше й само едно...

Алазар остана на място, докато Киа не се скри от погледът му. Това бе най-трудния разговор, които някога бе провеждал през живота. Съмняваше се, че и някога ще има по – тежък. Тя бе права. Не някой ден, а още сега съжаляваше, че каза всичко това, но връщане назад нямаше. По – добре беше да я загуби, да я остави да си тръгне, отколкото да я обрече на позор и може би дори смърт. Мислеше си, че с времето си страстта му ще се уталожи. Киа ще започне да му омръзва като всяка друга жена, с която е бил, но не се случваше. Той копнееше за нея, както копнее човек в пустиня, за глътка вода. Не можеше да се насити на топлият й поглед, определен единствено за него и никой друг. На мекия й глас, докато тихо шепнеше името му в миговете на наслада. Не! Никога нямаше да може да й се насити. Винаги щеше да я желае.

Време бе да се връща на транспортьора, но не можеше да спре да се тревожи за нея. Преживя го ужасно, но и не бе очаквал нещо по – различно. Искаше да се увери, че благополучно ще се качи на кръстосвача си и ще си тръгне. Бързо и безшумно тръгна след нея. Намали малко, когато я видя как кърви и плаче. Сърцето му се сви от болка. Искаше да отиде при нея и да я успокои, но остана скрит в сенките. Наблюдаваше я как стигна до кораба, седна на стъпалата и продължи да плаче, проклинайки денят, в който го е срещнала.

Щом достигна стъпалата се проста върху тях и остана там, без да издаде и звук. Алазар обаче виждаше как тялото й леко трепереше. Знаеше, че няма да й е лесно, че още дълго време сигурно ще плаче, но трябваше да го преодолее. И двамата знаеха, че ще е болезнено, но те сами си бяха виновни. Искаха го и го сториха – все едно бяха малки наивни деца и това е тяхното наказание.

Остана там няколко минути, когато реши, че вече е загубил достатъчно време тук. Нищо повече не можеше на направи. Обърна й гръб и се запъти към кораба си. Опита се да изхвърли всички мисли за Киа от главата си, но те си връщаха отново и отново. Просто не можеше да продължи така.

Издържа точно колкото да измине двеста октара. Изведнъж през него застана невидима стая, непозволяваща му да направи и една крачка напред. Каква бе тази болка, която така ожесточено я разкъсваше от вътре? Защо е изпитваше? Той е скранец, капитан на един от императорските транспортьори, бе убивал стотици, дори хиляди хадуини и представители на други раси и въпреки това не можеше да понесе гледката на една жена, една хадуинка да плаче, заради разбитото си сърце. Отговорът бе лесен – нямаше значение коя е или от къде или каква е. Тя бе негова! Само на него и на никой друг! И той искаше да бъде с нея... Дори и на ум Алазар се боеше да каже думата завинаги. Тя бе можеше да съществува в техния свят, но поне можеше да има още малко. Да! Нека да бъде с нея поне за още малко. Искаше да види, че ще е добре. Нищо друго нямаше значение.

Върна се на предишното си скривалище и продължи да я гледа. Болката му се засили, но той нито за миг не отдръпна поглед от нея.

По едно време Киа се обърна с лице към небето и остана така. Сълзите продължаваха да се стичат от очите й, но тя като че ли не знаеше това. Гледаше в една въображаема точка някъде там в пространството и нищо друго на света не съществуваше.

Алазар се изплаши. Никога, абсолютно никога, не бе виждал принцесата с подобен израз на лицето си. Знаеше, че е тя, но точно в този миг му се струваше като друг човек, напълно непознат. На лицето й бе изписана толкова силна апатия и безразличие, че Алазар чак потрепна от ужас. Какво й имаше? Защо се държеше така.

За миг затвори очи и после бавно стана и влезе в кораба. Алазар си помисли, че е решила да си тръгва, но реши да остане, докато не види кораба й да излита. След няколко хризми Киа излезе държаща нещо в ръка. Не бе сигурен какво е, но много напомняше на нож. Разтревожен направи няколко крачки напред, без това да му попречи да остане скрит от очите на Киа. Трябваше да разбере какво е намислила.

Киа падна на колене и тихо говорейки си остави ножа пред себе си. Плъзна ръце по земята, колкото се може по – напред. После раздели ръцете си и направи нещо като полукръг. Допря ръце до тялото си, затвори очи и вдигна глава към небето. Заговори с ясен, безизразен глас:

- Богиня моя, майка на звездите, аз съм една от малкото ти останали верни слуги. Чуй ме! Моля те за прошка. В живота си съм направила много грешки, но не съжалявам за ни една. Следвах сърцето си и сега то ме доведе до този миг – взе в ръце странният нож и го вдигна над главата си. – Сега, в този миг, аз отправям последната си молитва към теб. Давам ти душата си, защото вече нямам нужда от нея. Ти реши съдбата й. Приеме я при себе си или я остави мрака да я разкъса. Готова съм да приема волята ти! Дойде моето време!

Произнасяйки последните думи обърна ножа с върха към себе си и се приготви да забие острието в гърдите си. Искаше да умре, но това не стана. Алазар бе чул всичко и подразбра какво ще да стори. Излезе от скривалището и с вик в устата си се провиква да спре. Вече бе късно. Острието щеше да се забие ако Алазар не бе хванала ръката й с едното си пипала. Тя се опита да му се противопостави, но той бе по – силен. С другото си пипало издърпа ножа от ръцете й и го захвърли настрани.

Изненадана принцесата погледна първо към пипалото, а после и към него. Тъмна сянка премина през лицето й, но не каза нищо. Когато Кхун я пусна посегна пак да вземе ножа, но той бе по – бързо. Щом стигна да нея, я хвана за раменете, вдигна от земята и разтърси.

- Какво си мислеше, че правиш? Да не искаш да умреш?

- Точно така и вече щях да съм ако не бе ти. – отвърна ядосано, освобождавайки се от ръцете му.

- Но защо?

Гледайки го в очите, Киа отново се разплака.

- Какво те интересува? Нали не искаш да имаш нищо общо с мен? Искаш да си имаш стария живот – е имай си го. Ако ти можеш да продължиш, направи го, но аз нямам живот!

- Говориш глупости. Ти си принцесата на хадуините!

- Да и какво от това. Всеки път, когато се върна на Литикара се превръщам в перфектната принцеса, но това е само на външен вид. Никога не съм живяла истински, преди срещата ми с теб. Кажи ми как да живея, след като толкова дълго време съм те обичала. Изпитвам малко радост и наслада от живота единствено, когато съм с теб. Ти си моят живот! Без теб съм празна, напълно празна.

Не да говори. Хванала се за раменете, свела глава, му обърна гръб, не можеше да спре да плаче. Сълзите просто напираха да излязат. Алазар се доближи до нея и я прегърна. Тя отново се опита да му се измъкне, но този път не й позволи. Доближи лицето си до нейното и я целуна.

- Излъгах те! И двамата знаем, че тези срещи само ни вредят, но не можем да престанем. Не сме достатъчно силни. Може би някой ден наистина ще си кажем сбогом, но този ден явно не е дошъл. Съжалявам за всичко, които ти казах.

Пак я целуна. Бавно принцесата започна да се успокоява, докато накрая въобще престана да плаче. Той казваше истината. Може би някой ден трябваше да се опита да живее като знае, че него го няма. Или просто тогава да умре на място, където няма да има никой, които да я спре.

***

Измина повече от три цикъла от първата им среща. Киа и Алазар се срещаха при всяка отворена им възможно. Връзката между тях бе толкова силна, че дори и да отричаха, те силно се привличаха, до момента, в който не можеха един без друг. Понякога не се виждаха повече от трийсет соларни дни и то за няколко кратки часа, а друг път можеха да прекарваха по цял ден заедно. Тогава на света бе ограничен в пределите на самите тях и никой друг. Зародилата се любов бе изразена само като няколко откраднати мига, но нямаха избор. Постоянното криене никак не се нравеше на Кхун, но просто не можеше да престане да мисли за своята любима и се примиряваше с това.

В същото време принцесата осъзна, че безнадеждно се бе влюбила в капитана и бе готова на всичко, за да може двамата да останат заедно. Често имаше и моменти, когато се чудеше дали някой ден тази игра ще приключи, но това не я спря понякога да му се обади и просто да разговарят. Но дори и тези приказки не можеха да прогонят чувството, че Алазар остава някакви далечен от нея. Все едно едновременно иска и не иска да бъде с нея. Нито веднъж той не й бе казал дали въобще изпитва нещо към нея, но нямаше и нужна. Всеки път, когато я погледнеше Киа виждаше събудилия се пламък, който го изпълваше. Той я обичаше!

Като изключим това в живота й нямаше нищо интересно. Прекарваше всеки свободен миг или в космоса или в тренировки на пиркот. За всеобща изненада тя бе напреднала повече от всякога. За цикъл не са си бе възвърнала предишните си умения, но и бе станала много по – добра от всякога.

Един ден докато тренираше в залата дойде Шарак, с когото искаше да се види, за да поговорят за техния годеж. Преди той й бе дал време да помисли и вече бе крайно време да му отговори. Отдавна бе решила, но не знаеше как да му го каже. Тогава той замина за известно време и се бе върнал само преди няколко дни. Не искаше да бъде твърде жестока с него, но не можеше да го остави повече да се надява, че между тях ще се получи нещо.

Когато спря и последните ножове Шарак започна да ръкопляска:

- Успя да ме изненадаш - цели двайсет.

- Бяха само деветнайсет.

- Дори и да са толкова пак си е постижение. Най-добрия, за който съм чувал се е справил само със седемнайсет и то с няколко дълбоки рани. Ти нямаш нито една драскотина. Но стига за това. Разбрах, че си искала да говориш ш мен за нещо много важно и при първа възможност дойдех.

- Така е, трябва да поговорим за сватбата. – уточни тя, направи знак на прислугата да ги остави насаме

- Значи си взела решение?

- Да – не й бе лесно да му каже това, което възнамеряваше. – Знаеш много добре, че сключения между нас брак е повече от политическа, отколкото от лична гледна точна.

- Да, но въпреки това аз те обичам, Киа.

- Знам това, но аз никога не съм изпитвала нещо повече от симпатии към теб. Никога не съм те обичала и знам, че някога ще успее да го обикне. Ти ми даде предостатъчно време за размисъл и това ми помогна да разбера, че не искам да се омъжа за човек, които нищо не изпитвам.

- Може би с течението на времето ще се влюбиш в мен?

Тя поклати отрицателно глава

- Ако имаше такъв шанс сигурно бих се съгласила, но не.

- Разбирам. – примири се той

Шарак се държа доста добре и разочарован прие решението й. Преди Киа да успее да каже още друго, да се опита да му обясни, той напусна помещението. Принцесата остана малко сама, обвинявайки се за грубия начин по който се държа с него. Не заслужаваше нещо подобно, но тя вече бе дала сърцето си на друг и дори да искаше не можеше да си върне.

Късно същата вечер. Киа бе седнала на перваза на прозореца в стаята си и гледаше едновременно навънка и вътре в стаята си. Мислите й бяха изцяло обладани за Шарак. Той бе добър човек, но тя никога не би могла да го обикне... вече не. Ако не бе Алазар нещата щяха да са много по – различни и сигурно вече бяха да са женени, но не.

- Киа?!

От нищото се чу глас, които разруши тишината. В първия миг принцесата се стресна, но после сърцето й започна да тупти по – бързо и по – бързо. Това бе той! През последните петнайсет дни изобщо не се бяха чували и на девойката това не й харесваше особено. За един миг се преобрази и отново стана онова мило и прекрасно същество, каквото бе когато са заедно.

- Слушам те, Алазар.

- Можем ли да говорим? – попита предпазливо той.

- Да, сама съм. За какво?

- След три дена ще сме близо до планетата Кълтис – ще те чакам там вечерта.

- Обещавам ти, че ще дойда –гласът й стана сериозен. - Може ли да попитам нещо?

- Разбира се.

- Ще ти го кажа направо – обичаш ли ме?

- Защо ме питаш нещо подобно?

- Продължаваме да се виждаме, въпреки че добре знаем колко е опасно. Просто искам да съм наясно с твоите чувства. – обясни му принцесата

Думите й успяха да го изненадат Алазар и дори объркаха. Той знаеше отговора, но не бе сигурен дали да й каже истината. Не веднъж досега се бе опитвал да скъса с нея, но щом я виждаше се отказваше. Сега тя не бе при него, но пак му бе трудно да го стори. Надяваше се да успее с думи си да я накара да му обърне гръб. Желаеше да го изостави, да го забрави завинаги, защото той сам не можеше да го направи. След няколко микронди се почувства достатъчно силен, за да й каже всичко, което бе намислил.

- Никога не съм твърдял, че изпитвам подобни чувства към теб.

За миг Киа остана като вкаменена, но после се усмихна на собствените си мисли.

- Тогава защо искаш да се виждаме? – нахално попита.

Алазар се почувства по-слаб отколкото ако беше на бойното поле и знаеше, че няма никакъв шанс да спечелят. Не знаеше как да й отговори, така че да му повярва.

- Привличаш ме! – накрая й заяви. – Засега тази игра на криеница ми харесва, но нищо не ми пречи всеки миг да я приключа.

- Така е. – съгласи се Киа. – Но тогава защо не приключи още по-рано, когато се опитах да се самоубия. Можеше да ме оставиш да довърша работата. Сигурна съм, че императорът ти щеше да бъде доволен.

В първия миг не можеше да отговори. Хванаха го натясно. После му хрумна една достоверна лъжа и реши да я изрече.

- Тогава ти каза, че си оставила съобщение до родителите ти, в което обясняваш къде си и защо си постъпила по този начин. Сигурен бях, хадуините няма да се задоволят само с това. Щяха да започнат да разследват и рано или късно ще открият истината или поне част от нея. Онази за срещите ти със скранец. Защо ми е да поемам риск, които мога да избегна?

- Прав си. Защо, наистина? Но явно това не ти пречи да поемеш риска да се срещнеш още веднъж с мен. Ще се видим след три соларни дни на Кълтис.

След тези си думи Киа изключи комуникатора си и стана от мястото си като не можеше да спре да се усмихва. Въпреки че отдавна знаеше отговора на въпроса си сега се увери, че наистина е така. С последните си думи Алазар я обиди, но тя не им обърна внимание. Чу това, което толкова искаше.

В същото време Кхун остана на креслото си, замислен върху разговора с принцесата. Бе се опитал да скъса с нея и то по такъв начин, че всяка една жена да се обиди и да не иска да го види повече. Този не му бе първия опит. В стремежа си да я накара да го намрази винаги щом се видеха се държеше възможно най – студено и дори грубо. Не веднъж при срещите им не продумваше нито дума. Просто отиваше при нея и започваше да я целува, без да прикрива желанието си да бъде с нея. Накрая си тръгна, пак, без да й каже нищо. Тогава я чувстваше като кукла в ръцете си. Стигаше му само да пожелае и можеше да я счули на малки парченца. Но нито веднъж не го направи. Сигурно тогава щеше да я накара да разбере, че между тях не може да има нищо, но не можеше да нарани до такава степен. Тя, като че ли изобщо не забелязваше това или се направеше, че не е. Алазар можеше да разбера всяка нейна мисъл, но понякога Киа успяваше да прикрие чувствата си. Това бе един от тези случай!

Накрая се отказа да мисли за нея и смени темата на размисъла си. Положението с войната ставаше все по – сериозно. През последния четвърт цикъл по границите на владенията на двете раси имаше много повече сражения от обичайното - в някой от които участие взимаше и транспортьора му. Всички очакваха много скоро да се запали отново война. На Киа това изобщо не й харесваше, но докато можеше още да се вижда с любимия си нищо друго нямаше значение.

След два дена Кхун стоеше на любимия си стол и гледаше през прозореца бързо преминаващите звезди. Мислеше за предстоящата си среща с Киа на другия ден. Чудеше се докога ли ще може да продължи тяхната тайна, кога ли някой най – накрая ще успее да разбере за изчезванията им и не би поискал да ги потърси.

Мислите му бяха прекъснали от шума на отварящата се врата. Обърна се и видя как Феро влизаше. Веднага го заговори:

- Какво има Харей? Да не би някакъв проблем? – предположи Кхун

- Нищо подобно. Искаше ми се да поговорим, насаме... за теб – Алазар повдигна учуден вежда. Както толкова ли имаше да говори. Феро седна на стола срещу него и със сериозен глас продължи. – Забелязах, че напоследък си доста отнесен. Не го приемай като обида, отлично се справяш със задълженията си, но като че ли в теб вече няма същия пламък, както преди. Мислите ти са някъде другаде.

- Мога да те уверя, че съм си съвсем същия човек. – увери го Алазар.

- Според теб може би да, но не и според мен. Преди ти доставяше удоволствие да си капитан, а сега като че ли повече го приемаш като бреме. Струва ми се, че вече има нещо или някой друг в живота ти, който ти доставя по – голямо радост, някой което е създало нов смисъл в живота ти. Не е ли така?

- Не го отричам.

- Жена? – предположи Харей

- От теб човек май не може да скрие нищо. – усмихна се Алазар.

Нямаше смисъл да го лъже защото отлично знаеше, че Феро щеше да разбере.

- Знам, че понякога изчезваш за цял ден и никъде не може да те намеря. Тогава се срещаш с нея, нали? – капитанът само кимна. – Никакъв не е проблема да я доведеш тук, освен ако вече не е на борда.

- Това не е възможно..

- Тя не е скранка, нали? Влюбил си се в хадуин. Няма друга раса, която толкова да прилича на нас и да живее в близост до скранските територии. – подигравателно заяви Феро.

- Като твой капитан мога да ти забраня да говориш подобни глупости.

- Така е и ще се подчиня, но е истина. На никой няма да издам тайната ти, бъде спокоен, но те предупреждава, че скоро и други хора могат да разберат за изчезването ти. Оттам е лесно да ви заловят и убият на място. Единственото, които мога да сторя е да те посъветва скоро да избереш между любовта и дълга си защото заедно те не могат да съществуват.

След като каза всичко, което бе намислил Харей излезе от стаята като остави Алазар сам да размишлява. Феро бе прав, но дори не знаеше, че от дълго време насам Кхун се опитва да вземе това решение. Така и не можеше.

Продължи и да размишлява върху съвета на приятеля си и докато пътуваше към Кълтис. Не можеше това да продължава още дълго. Единственото им решение бе да престанат да се виждат. Алазар я обичаше, всеки ден, в който бяха разделени му се струваше ужасно дълъг и мъчителен, но поне тогава знаеше, че ще могат да се видят отново. Харей вече отчасти знаеше истината и това застрашаваше и без това крехкото щастие, които бяха успели да си създадат. Още в самото начало трябваше да го послуша и никога повече да не се виждат, но това не стана.

Арн по – късно стигна до планетата и се приземи. Сензорите на кораба показаха, че там има само един хадуински кораб, кръстосвач. Това можеше да бъде само е принцесата, но никога преди не се бе случвало Киа да идва преди него. В съзнанието му се пробуди странно предчувствие, но не бе сигурен какво е то.

Приземи кораба в гората на около половин метра от нейния й тръгна натам. Срещата им трябваше да се състои до океана. Кхун знаеше, че двамата трябва сериозно да поговорят, но не знаеше откъде да започне и как изобщо да й съобщи решението си. Не осъзна кога е стигнал почти до брега, където Киа вече го чакаше. Огледа се наоколо когато накрая погледа му се спря върху прекрасната й фигура застанала права почти до ръба на скалата и гледаше към морето.

Изненада се събуди в съзнанието на мъжа. Само веднъж през живота си я бе виждал облечена в рокля и това бе когато за първи път му се обади и му предложи да се срещнат. Факта, че в момента я виждаше с зеленикава рокля, а пък косата й прибрана в изящен кок само успяха да озадачат още повече мъже. За миг дори му се стори, че това изобщо не е Киа. Но щом тя се обърна и го погледна... Усмивка се изписа на лицето й... Това бе принцесата.

С бързи крачки тя отиде при него, поставяйки ръце около шията му и го целуна. В този момент нещо в съзнанието на Алазар се събуди и той инстинктивно се отдръпна от нея. Нещо не бе наред! Преди бе достатъчно само да се докоснат, за да се почувства като в буен пожар, сред пламъци, които не могат да го наранят. Сега нямаше нищо, не можеше дори да усети топлината на устните й върху своите. Всичко до този миг го караше да вярва, че пред него седи някоя друга, а не неговата любима.

Рязко се отдръпна възкликвайки:

- Ти не си Киа!

- Не ставай глупав, разбира се, че съм аз. – възрази.

Отново му се усмихна. Опита се да се доближи до него, но Алазар се отдръпна. Нещо не бе наред и го съзнаваше. Всяка една частица от тялото му казваше, че това не е негова любима Киа. Но кой друг може да е? Трябваше да се увери.

- Къде е къде за първи път се срещнахме? – попита нервирано.

- На планетата Земя.

- Да, така е, но къде по-точно беше, когато за първи път се видяхме?

- Не те разбирам. Какво искаш да ми кажеш?

- Не знаеш какво да ми кажеш защото не знаеш отговора. Защото не си Киа! – гневно извика, извади оръжието си и го насочи към нея - На коя планета бе първата ни тайна среща? Какво ми каза тогава, че ме убеди да продължим да се срещаме?

Тя нищо не продума. За пореден път се опита да го доближи и тогава Алазар стреля. В следващия миг Киа падна мъртва. На главата й имаше огромна дупка, но нямаше кръв, нито дори тъкан. Под кожата й се виждаше структурата на метален скелет. Не можеше да повярва на очите си. Оказа се прав! В момента, когато той стреля откъм дърветата се появиха няколко войници – хадуини. Това бе капан и той се хвана в него! Докато те достигнаха до него Алазар успя да убие няколко от тях с пистолета си. Знаеше, че няма да успее да се справи сам и започна да отстъпва към кораба си. Не бе изминал четвърт от пътя си, когато един изстрел една не го улучи в рамото. Успя да се отдръпна навреме, но се препъна. В следващия микрон усети силния удар от парализиращ пистолет. Не можеше да помръдне и един мускул от тялото си. Усети как един или двама от войниците се доближиха да него. Кхун си помисли, че ще го убият, но не. Чу гласа на мъж в далечината да дава заповеди. Успя да погледне натам и разпозна в него брата на Киа.

- Не го убивайте! Отведете го на мородера и го затворете в някоя килия. По – късно ще се разправям с него – извика Магтан, после погледна към тялото на принцесата. – Жалко за биолоида - бе добро копие.

Биолоид! Изведнъж Кхун се сети, че веднъж бе чувал, че хадуините разработват проект за създаване на робот, които да прилича и държи като точно определен човек. Досега си мислеше, че това са измислици, но се оказа истина. Малка част от него се зарадва, че не е убил Киа. Но тогава какво ли бе станало с нея? Къде ли е сега? Дали и тя не бе част от този добре замислен капан? Всичките тези и други въпроси изпълниха съзнанието на Алазар, докато му слагаха белезниците. Усети, че му свалят горната дреха и поставят дебел метален колан около кръста, така че да не може да използва пипалата си, които сега дори и да искаше не можеше. Беше му трудно, но трябваше да се примири с факта, че Киа наистина го беше измамила.

Само за пет хризми всички войници се бяха оттеглели към мородера, които ги очакваше скрит в тъмната страна на луната. На планетата бе останал само Магтан, които имаше да свърши още едно нещо преди да си тръгнат. Взе наметалото на Алазар, което бе паднало на земята по време на кратката битка и го сложи на раменете си. Облегна се на една скала наблизо и започна да чака.

Не след дълго на малката поляна се приземи кръстосвачът в които бе Киа. Щом слезе се огледа наоколо и се усмихна, когато видя тъмната фигура при скалите. Не можеше да види лицето му, но веднага позна наметалото и знаеше, че това е Алазар. Слезе по стъпалата и го извика по име, но той изобщо не я чуваше. Тя тръгна към него изненадана от поведението му. Когато се доближи до него се бе обърнал с гръб към нея, така че да не може да види лицето му.

- Алазар. – за втори път извика името му.

Чак тогава той се обърна. На лицето на Киа се изписа ужас, когато видя мрачното лице на брат си вместо вечно замисленото изражение на Кхун. Опита се да се отдръпне, но той светкавично реагира, хвана я за ръката и я възпря.

- Предателка, позор за целия ни народ. – извика разярен Магтан.

Киа се опита да се освободи от хватката. Успя чак, когато той я удари по лицето. Ударът бе толкова силен, че тя залитна. Сигурно щеше да падне ако не се бе опряла на близката скала. От устната й потече кръв, която тя избърса с ръка. Погледна студено брат си и заговори:

- Къде е той, Магтан?

- Скоро ще умре, а може би и ти заради това, което си сторила.

Пак я хвана за ръката и поведе към кораба. Киа се опита да му се противопостави, но не успя. Той бе по – силен от нея. Всичко стана толкова бързо, че тя не може да отреагира както трябва. Нямаше никаква представа кака брат й бе успял да разбере за срещите й с Алазар. Или е разбрал къде ще е новата им среща. Сам в едно бе сигурен и това бе, че е заловил любимият й. Дори не искаше да си представи какво можеше да му се случи слез като веднъж ги бяха разкрили.

Докато Магтан я качи на кръстосвача и буквално я бутна, за да седне, принцесата си припомни странното му поведение напоследък. През последните десет – двайсет соларни дни се бе отдръпнал от нея, почти не се виждаха, а щом това ставаше - не й обръщаше внимание, все едно не съществува. Предполагаше, че просто напоследък му се е насъбрала доста работа около зачестилите битки. Не бе й предполагала, че може да е разкрил малката й тайна. Бе очаквал двамата с Алазар да се срещнат, за да ги залови заедно.

Киа се отказа да се съпротивлява, засега. Покорна и мълчалива не помръдна от мястото си през цялото пътуване към мородера, а след това и когато я отвеждаха към стаята й. Зад това покорство, обаче се криеше буен дух. Нямаше толкова лесно да се предаде. В главата си вече замисляше начин да се да се види с Кхун преди да се върнат на Литикара. Вече знаеше със сигурност, че връзката с него рано или късно ще я убие, но още по – ужасяваща бе мисълта да не бъде с него. Нямаше повече да се страхува. Да върви по дяволите целия свят, единственото, което искаше е да бъде с любимия си.

Междувременно Алазар седеше на пода на килията си. Вече можеше да се движи, но бавно и вкочанено, заради парализиращите снаряди, с които го зашеметиха. Ръцете му бяха вързани зад гърба му с белезници, а и още носеше онзи колан, които само увеличаваше болката му. Мислеше му бяха заети с Киа. Не можеше да повярва, че се бе хванал в мрежите й. Сега трябваше да се плати за тази си грешка.

Отвърна се чуха стъпки и той погледна натам. През прозрачната врата се видя Магтан да говори нещо с пазача му. Бе достатъчно умен да не седи до вратата, за да не може Алазар да го чуе. Накрая принца отвори вратата и влезе. На лицето му бе изписана коварна усмивка.

- Име и чин! – заговори Магтан.

Отговор не последва. Ядоса се и го ритна в ребрата. Алазар нямаше как да запази равновесие и падна по лице на пода. Докато се изправяше принцът повтори думите си.

- Име и чин!

- Алазар Кхун, капитан от скранската армия. – отвърна затворника, гледайки го в очите.

- Така е по-добре – отново се усмихна. – Искам да знам как се запозна със сестра ми?

- Върви по дяволите.

- Не е важно. Мога и сам да я попитам. Сигурен съм, че с удоволствие ще ми разкаже всичко за теб и срещите ви. Голяма шега ти скрой.

Нещо в Алазар му подсказваше, че има нещо нередно в тази картина. Нямаше смисъл Киа да го издаде, а собствения й брат да не знае нищо за срещите им или поне за начина по който са се запознали. Хвърли му поредният си студен поглед и със спокоен глас му отвърна:

- Не вярвам на нито една твоя дума. Защо щом ме е предала не ти е да ме разпитваш? Не ти ли е казала достатъчно? Да не говорим, че нямаше да се налага да изпращане някакъв биолоид вместо нея.

- Може би щеше да го стори ако не бе предпочела да бъде заедно с годеника си.

Думите на Магтан влязоха дълбоко в душата на Кхун и събудиха у него – необуздан гняв, желание да отмъсти за всичко, което този човек му наговори. Новодошлата сила го накара да събори хадуина и да омотае краката си около гърлото на принца. Започна да го души. Сигурно щеше да го убие ако не бе дошъл войникът отвън и за пореден път не стреляха по него с парализиращ пистолет, право в гърдите му. За наказание за опита си последваха доста удара в тялото и главата. Когато свършиха Магтан го погледна злобно и излезе от килията следван от войника.

Алазар не можеше да разбере какво го бе прихванало. Когато чу, че Киа си има годеник в него се събуди онова желание да убива, което бе изпитал когато тя случайно му бе споменала за мъжете, с които някога е била. Не можеше да се контролира и ако не бе онзи войник със сигурност щеше да убие Магтан. Не че в това имаше нещо чак толкова лошо.

Докато Магтан се занимаваше с Алазар Киа се опитваше да разбие кода за отваряне на вратата си. Брат й явно си мислеше, че няма да успее. Добре затворена в стаята си дори не бе сметнал за нужно да й постави охрана. Принцесата бе сигурна в това защото, иначе досега все щяха да чуят шума които вдигна, докато отваряше таблото и се ровеше из кабелите. Това бе първата от много грешки на Магтан. Чак сега започна да разбира колко малко знае брат й за нея. Още си мислеше, че тя е същата, която познаваше отпреди, но жестоко се заблуждава. Хадуините вече нямаха значение за принцесата, а цялата й предишна обич към тях бе заменена от тази към Алазар.

Бе минал поне арн откакто я оставиха сама, когато успя да отвори ключалката и излезе внимателно в коридора. Наоколо нямаше никой. Излезе и тръгна към нивото, където държаха затворниците. Сигурна бе, че там бе и любим й, с един или повече войници за охранява. Вървеше бавно, оглеждайки се постоянно за някой хадуин. На няколко пъти замалко да я забележат, но тя се оказа по – бързо от тях и им се измъкна. Скоро открие килията на скранеца. Изненада се, когато там не видя никой. Остана там няколко хризми, за да се увери, че никой няма да дойде и отиде до вратата. Щом видя как Алазар лежи уморен, излегнал се по гръб на земята, забрави за всичко друго. Застана колкото се може по – близо и притеснена заговори.

- Алазар добре ли си?

Не знаеше какво друго да каже. Чувайки гласа й мъжа бавно се изправи, облегна гръб на стената и без да я поглежда студено проговори:

- Да не би Магтан да го е страх от мен? Сигурно иначе сам щеше да дойде, а не да ми праща поредния биолоид. Няма за какво да говорим. Разкарай се! – извика й той

- Значи така са те хванали. Не подозирах, че Магтан използва някой от прототипите. Алазар, моля те погледни ме! Аз не съм машина, аз съм истинската Киа.

Той го направи. Обикновен панталон, горнище с дълги ръкава, спусната коса и почти никакъв грим. Направи му впечатление малката раничка на долната й устна. Жената пред него наистина приличаше на онази Киа, която познаваше. Дали обаче бе тя или друга, по-добра имитация? На външен вид бе точно копие на онази Киа от планетата, с изключение на начина на говореше.

- Не ти вярвам! Ти си поредното копие на онази измамница.

- Значи и ти смяташ, че съм предателка – заговори с горчивина принцесата, по лицето й стичаха сълзи. - Може и да съм предала народа и семействата си, но никога теб. Не знам какво ти е наговорил брат ми, но не бива да му вярваш. Аз дойдох на срещата ни, Алазар, но вече те бяха хванали. Не го разбрах до момента в който не видях Магтан облечен с твоето наметало.

- Кажи ми защо да ти вярвам?

- Защото вярваш на истинската Киа. Говоря за онази, на която ти обясняваше за красотата спрямо скранците и хадуините при онзи великолепен залез. Говоря за тази Киа, на която даде комуникатор, за да разговаряте и тя не веднъж ти се е обаждала изплашена да не би да си мъртъв или ранен по време на някоя битка. Не ти го показвах, криех го, но всеки пък, когато чуех за някое сражение се чудих дали не си мъртъв. Умирах от страх! Говоря ти за тази Киа, на която ни веднъж не й каза, че изпитваш нещо към нея. За теб срещите ви са игра, а тя те обича с цялото си сърце. Ако искаш ми вярвай Алазар, но знай, че ти говоря самата истина.

Скранецът не знаеше какво да каже. За момент дори бе готов да повярва, че пред него седи неговата любима и тя не го бе предала. Нито един робот не бе способен по такъв начин да говори, с толкова много чувственост като тя в този момент.

Кхун стана от мястото си, малко трудно защото цялото му тяло го болеше, и се доближи до вратата. Внимателно огледа лицето й и най – вече очите. Познаваше много добре този нежен поглед. Никой, през целият му досегашен живот, не го бе гледал така както тя. Накрая нещо вътре в него го накара да повярва, че това е тя.

- Киа? – попита с невярващ глас.

- Да, любими мой.

- Мислех си, че си някъде далеч с годеника си.

- Наистина имах годеник, но се разделихме. Не мога да с оженя за човек, към когото не изпитвам нищо.

- Защо правиш всичко това? Направих грешка и сега трябва да си платя за това. Просто ме остави и се заеми да се оправиш своя собствен живот. Всичко приключи!

- Не само ти направи тази грешка – бяхме двамата. Не веднъж съм се съмнявала в теб и в себе си... поне в началото. Това обаче бе докато не разбрах, че ме обичаш.

Алазар извърна поглед от нея и бавно поклати глава.

- Никога не съм казвал… - не успя да довърши.

По коридора се чуха стъпки, може би на един или двама. Време бе да се разделят! Киа не искаше, но ако я хванеха шансовете им отново да се срещнат ставаха нищожни.

- Трябва да тръгвам, но ти обещавам, че отново ще се видим.

Това бяха последните думи на девойката преди да изчезне по коридора. Алазар бавно се отдалечи от вратата и отново се излегна. Трудно му бе да повярва, че това бе неговата Киа, тази която силно обичаше. Вярно бе, че тя му каза неща, които само те двамата знаят, но това не значеше, че Магтан е поискал да разбере нещо повече, питал е принцесата и тя му е разказала. Може би наистина това бе поредният биолоид. Въпреки колебания си част от него искаше това да бе тя.

Войниците, които приближаваха просто минаваха покрай килията му. Дори не бе нужда да ги гледа, за да усети пронизващите им погледи, изпълнени с омраза и презрение. Той не им обърна внимание. Мислите му бяха прекалено заети с други неща.

Накрая корабът излезе от хиперпространството. Пристигнаха на Литикара. Докато кораба се спускаше пред килията му дойдоха няколко въоръжени войника и му заповядаха да ги последва. Нямаше смисъл да се противопостави и покорно тръгна по коридора. Слязоха от кораба, където ги чакаха други войници, които щяха да го отведат към новата му килия. Бяха се отдалечили на стотина октара от мородера, когато от него слезе Киа и Магтан, които я държеше грубо за ръката. Погледите на двамата влюбени се срещнаха за микронд, но и това им бе достатъчно. Всичко щеше да е добре, докато все още имаше надежда за тях.

Преди да се разделят в хангара Магтан й съобщи на сестра си, че рано на другия ден ще да има процес, в които ще се поизнесат нейната и на Кхун присъдите. Нямаше представа какво я чака нея, но за Алазар е напълно сигурен, че ще е смърт, която той с удоволствие щеше да гледа. Това наистина ли бе нейният брат? Докато тя го гледаше не можеше да повярва, че Магтан се е превърнал в такова безсърдечно и жестоко същество. След срещата си с Алазар се чувстваше ужасно, нямаше желание да прави каквото и да е, дори и да живее. Няколко войници я заведоха в стаята й, където я чакаше притеснената Тайма и й забраниха да излиза. Дори поставиха охрана отвън.

Нямаше никаква идея какво да прави, но бе сигурна, че няма да позволи просто така да я разделят с любимия й. Надяваше се да има повече време да планира всичко, но нямаше. Или скоро трябваше да стори нещо или и двамата бяха обречени. Следващите няколко часа Киа ги прекара с мълчаливо лежеше. Беше се излегнала на една страна и гледаше в нищото. Наблизо седеше Тайма, готова на мига да се подчини на всяка заповед на принцесата. Умираше от любопитство да разбере какво точно се бе случило, вече знаеше най – общото, но бе преценила, че сега ще е най – добре да остави приятелката си сама с мислите й.

Накрая на Киа й хрумна поне план. Иначе голяма вероятност той да не успее, но друго не можеше да измисли. Нямаше време за губене! Бавно стана и погледна към Тайма.

- Теб не са затворили тук, нали Тайма?

- Точно така, но ако трябва да избирам къде да съм искам да съм до теб, Киа.

Думите й накараха принцесата да се почувства малко по – добре. Поне един човек все още и вярваше и не я обвиняваше за постъпките й. Вече не се съмняваше, че момичето ще направи всичко, което тя й каже.

- Искам да те помоля за нещо, но преди това трябва да знаеш, че ако приемеш може да се изложиш на огромна опасност. – предупреди я Киа.

- Няма никакво значение, стига да мога да ви помогна. – отвърна й Тайма.

- Добре тогава. Искам да приготвиш един звездолет и махни отличителните белези на хадуински кораб. Да бъде готов във всеки момент да полети. Дотук бе лесното, освен това на него трябва да има провизии поне за половин цикъл и три милиона гриндери, които ще вземеш от хазната. Всички ще бъдат прекалено заети с други неща и ще можеш спокойно да влезеш. Кодът за отваряне се сменя веднъж на десет дни. Сегашният е 358 085 375 Сутея 42. Запомни ли го?

- Смятате да избягате със скранеца, нали?

- Ако няма друг начин. Да! – категорично й отвърна принцесата.

- Ами семейството ви? Какво ще си помислят хората, като разбера какво е направила принцесата им. Не ви ли интересуват вече?

- Интересуват ме, но преди всичко се интересуват от себе си. Аз съм голяма егоистка, Тайма, но това не ме притеснява. Готова съм на всичко, за да запазя любовта си.

- Няма никакъв смисъл повече да говорим за това, Киа.

- Да приемам ли, че наистина ще сториш всичко това за мен?

- При това с огромно удоволствие. – усмихнато й отговори Тайма.

Прислужничката излезе и остави Киа сама с тревожните й мисли. Останаха няколко арна до разсъмване, а тогава ще дойде време за обявяване на присъди. Още от сега знаеше, че ще осъдят Алазар на смърт, какво по – точно не знаеше. Доколкото за нея самата... Ако не родителите й, то поне Магтан поне ще се погрижи и тя да си получи заслуженото.

Сега най – важното бе да събира силите си. Опита се поне малко да поспи, но сънят й бе неспокоен и тя многократно се събуди от ужасен кошмар. Виждаше си да клечи на земята до безжизненото тяло на Алазар и да плаче. В следващия момент при нея се появиха много хора и я отведоха далеч от любимия й. След тълпата можеше да види родителите си, брат си, Шарак, Тайма и други близки приятели.

Не искаше дори да си помисли какво ще стане с нея ако Алазар наистина бъде убит, а тя останеше жива. Нямаше да може да го понесе! Би предпочела смъртта отколкото да живее без него. Каква ли можеше да бъде нейната съдба, нейния живот, без капчица обич в него? Животът без любов в него не можеше да се нарече живот, а съществуване.

Преди бе мислила, че е щастлива с живота си, но през последния цикъл откри много нови неща, които коренно я промениха. Детството й, а и циклите след това бяха минали бяха протекли спрямо законите на хадуините. Въпреки че от пръв поглед всичко изглежда лесно. Действителността, обаче бе друга. Тук най – важен бе дългът! Независимо дали към господарите ти, към благородниците или към кралското семейство човек трябва да се подчинява и никога да не предава хората си. Хадуините го криеха, или просто не го съзнаваха, но ужасно много приличаха на скранците.

Алазар не мигна през цялата нощ. Тялото му го болеше от множеството удари, които му бяха нанесли войниците, след като го доведоха до килията. “Магтан им е заповядал да го направят, въпреки че те така или иначе с удоволствие биха го направили.” мислеше си, докато седеше изправен с вериги около ръцете. Искаше му се поне за няколко хризми да си отпочине, но вързан така това бе невъзможно.

Опитите му да долови някакъв звук, какъвто и да е, оставаха без резултат. Гробна тишина бе обгърнала килията с наметалото си и единствено тежкото му дишане я прорязваше. При вратата на килията му се виждаха двамата войника, които го охраняваха, но те дори не помръдваха от местата си. Стана му студено, но мъжът знаеше, че и с колкото и да е одеяла да се завие нямаше да се стопли, защото студът идваше от дъното на душата му. Това бе една празнина, която единствено Киа успя да запълни. Сега, знаейки какво предстои отново го изпълни онова чувства за празнота, за която разбра след като се влюби в принцесата.

Най – после успя да чуе звукът от приближаващи се стъпки. Никак не му хареса. Знаеше какво го очаква, но не бе предполагал, че вече е настъпил часа. Вратата се отвори и вътре влязоха двама хадуина. Дали бяха същите, които го охраняваха или тези които дойдоха, не знаеше, но и нямаше значение. Докато му сваляха веригите и слагаха обикновени белезници постоянно го държаха на мушка. Не го изпускаха от поглед дори за микронд, очаквайки само удобен случай, за да го застрелят на място. Нека го направят! Алазар не възразяваше, но тогава нямаше да може да види още веднъж Киа. Само това искаше – нищо повече, нищо по – малко. Още се съмняваше в думите й, на чувствата й – в това винаги се бе съмнявал, но и не можеше да промени чувствата си към нея. Тя бе права, когато каза, че нито веднъж не й бе казвал какво изпитва и сега съжаляваше затова.

Заведоха го в една от по - големите зали в двореца. В цялата сграда това място бе отредено за важни съдебни процеса, като този. Сега трябваше да се произнесат две присъди. Заради опасността една от тях да причини разногласия из хадуинските територии щяха да присъстват единствено най – властните личности в империя. По един или други начин хората щяха да разберат за случилото си, но всичко ще бъде много по – добре прието отколкото ако присъдата бе публично обявена.

Първото нещо, което Алазар забеляза, когато влезе вътре бе събралите се хора. Всичко го гледаха с омраза и презрение. Само това можеше да се очаква от едни хадуини, когато пред тях има скранец. Беше прекалено зает да търси с поглед принцесата, за да им обърне някакво внимание. Никъде не я намери! Или не искаше да присъства или скоро ще се появи.

Централно място в залата заемаха краля и кралицата, седнали на богато украсените си тронове. Няколко стъпала по – надолу, прав, бе застанал Магтан, доволен от ужасният вид, които имаше затворникът. Тримата проследиха с поглед Алазар, докато той вървеше към центъра на помещението. Когато стигна там погледна право напред с високо вдигната глава, готов да чуе присъдата си. Никой обаче не проговори!

Изминаха няколко хризми в пълно мълчание. На няколко пъти скранецът долови тихото шушукате на хората около себе си, но не разбираше за какво си говорят. Вратата на залата се отвори и вътре влезе Киа придружена от двама войници. “Не иска да изпусне произнасянето на присъдата ми.” помисли си той като я гледаше докато вървеше към него. Носеше обикновена бяла рокля с широка яка. Косата й бе спусната и нямаше грим. Държеше ръцете си пред тялото… с белезници. Това бе единственото нещо, което не бе очаквал да се случи. Почувства се като пълен неудачник. Защо му трябваше постоянно да се съмнява в нея? Дори и когато реше да се самоубие, заради него. След срещата им на кораба. Дори когато я видя да влиза. Чак сега прозря в действителност колко силни са чувствата на принцесата към него. Щом я видя Алазар завинаги забрави за всичките си колебания. Обичаше я и тя него - това бе единственото нещо, което някога е имало значение. Тя никога не го беше предавала и никога няма да го стори.

“Готова е да умре за мен, а аз постоянно се съмнявах в нейните... и своите, чувства. Не заслужавам някой да ме обича толкова силно.” Тази мисъл отчасти зарадва Алазар, но отчасти го натъжи. Сега, заради този си любов тя трябваше да плати. Дълбоко се съмняваше, че ще я осъдят на смърт, но все пак щеше да има наказание и то жестоко, ако зависеше от брат й. Докато вървеше напред погледите им с Алазар се бяха срещнали за миг, но почти веднага тя отклони очи към родителите си.

Пред всички принцесата се държеше колкото се може по – решително, с готовност да посрещне всичко, което й предстоеше. Никой не забеляза, че в действителност я е страх от това което кралят имаше да казват.

Щом тя зае мястото си в кръга крал Меранор се изправи и започна да говори. Гласът бе твърд и се чуваше из цялата зала, като ехото в огромна пещера.

- От стотици, дори хиляди цикли скранците и хадуините са във вечна вражда. Без значение е къде се намираме, мир между тях няма да съществува. Дори присъствието на този скранец на планетата, в този дворец, е оскърбление за народа ни и има само едно наказание за това – смърт.

Той спря защото цялата зала се изпълни с виковете на хората. Те бяха съгласни с краля и искаха още сега присъдата да бъде изпълнена.

Кхун остана спокоен. Знаеше, че това ще бъде краят му и отдавна то бе приел. Киа също го очакваше, но когато чу думите на баща си не успя да сдържи сълзите си. Чу се шум от търкащ се метал, когато тя вдигна ръце, за да се избърше. Алазар можеше да понесе всичко, но не и да я гледа. Бавно се доближи до нея, един от пазачите му се опита да го възпре с оръжие на гърдите му, но мъжа продължи към принцесата. Застана до нея и сложи ръка на лицето й, така че да спре една падаща, по бузата й, сълза.

- Всичко ще бъде наред… Обичам те, Киа. – тихо й прошепна, усмихвайки се.

Киа изненадано го погледна. Думите му само повече я разстроиха. В болката и отчаянието най – сетне откри мъжа, когото бе виждала и търсила в мечтите си – под грубата маска на вражески капитан. Само веднъж досега го бе виждала такъв, но тогава не разбираше какво го бе прихванало. А сега? За първи път в живота си разкрива чувствата си пред нея, но трябваше ли да се случи точно, когато имаше огромна възможност да бъдат разделени, завинаги.

Преди да може да може да отреагира по някакъв начин, да му каже поне една думичка, двама войници го хванаха здраво за ръцете и грубо го отблъснаха от нея. Действията му, думите му още повече бяха вбесили тълпата хора.

Тишина настъпи чак когато Меранор вдигна високо ръцете си и направи знак да запазят мълчание. Имаше още една присъда, която трябваше да отсъдят днес – на дъщеря му Киа. След разказа на сина му той веднага искаше да я убият като долна изменничка, но не можеше да го стори. Въпреки че не взимаше голямо участие в управлението, Киа бе обичана от народа. Някои хора сигурно щяха да се разбунтуват, несъгласни с решението на краля, но те щяха да са малко. За всеки случай нямаше да пожелае смъртта й.

Щом и последния глас замлъкна отново заговори:

- Присъдата ще бъде изпълнена утре призори пред двореца, за да се покаже на хората каква е съдбата на всички скранци – той отново спря защото насъбралата се тълпа изпълни залата с викове. Изчака малко и за втори път направи знак да замълчат. – Днес трябва да осъдим още един човек – Киа, хадуинска принцеса и моя дъщеря. Тя ни предаде, като се влюби в един скранец. Подобен съюз е позор за целия ни народ и тя трябва да си плати заради това. Киа ще бъде лишена от всичките си привилегии като моя дъщеря – на нея й бе все едно за привилегиите. Достатъчно наказание й бе скорошната смърт на любимия й, за да знае, че вече е загубила желанието си да живее. – Искам да знам дали съжаляваш за това, което направи, Киа? Разкайваш ли се?

Чула името си тя надигна глава и погледна Меранор.

Без да се поколебае и за микронд отвърна:

- Не!

- Натъжен съм да го чуе. Ако бе признала вината си щях да не те наказвам по друг начин, но ти не ми оставяш никакъв друг избор. Осъждам те на четиридесет удара с лазерен камшик. Дано това успее да те накара да се замислиш преди да върши поредната глупост.

Думите на Меранор бяха приети по различен начин. Киа сведе глава и тихо продължи да плаче. Знаеше, че няма измъкне от ужасното наказание отредено й от краля. Някой от присъстващите тихо изрази съгласието си, но по – голямата част предпочетоха да запазят мълчание.

Най – бурно бе поведението на Алазар! Той отлично знаеше колко дълбоки и болезнени са раните от един обикновен камшик, а при лазерния те са десет пъти по – ужасни. Дори бе чувал за човек умрял заради раните си от такъв камшик. Не можеше да позволи да подложат Киа на това.

Изплъзна се от охраната си и пристъпи напреди, като колкото се може по - високо извика:

- Киа не е виновна! Аз пожелах да се видим, пак аз я убедих да продължаваме. Ако има някой който да заслужава да бъде наказан то това съм само аз, не тя.

- Няма никакво значение фактите са си факти, скранецо. Тя измени на народа си като предпочете да бъде с теб вместо с тези, които наистина я обичат. – отвърна краля.

- Аз също я обичам! – противопостави му се Кхун.

Преди да може да каже още нещо някой го удари в тила. Алазар не успя да запази равновесие и падна на земята. Веднага четири ръце го хванаха и вдигнаха. Опита се да им се противопостави, но не можеше. Погледна напред към кралското семейство и видя разярен Магтан да заповядва на войниците.

- Завържете го с оковите – нека гледа как измъчват любимата му хадуинка. – извика, на лицето му бе изписана същата ужасяваща усмивка както и когато видя Кхун за първи път .

Докато Алазар се съпротивляваше на войниците видя как един хадуин отвежда Киа в съседната стая. Тя не искаше да тръгне с него, но той беше достатъчно силен, за да я накара да върви. След малко и него въведоха в същата стая. Видя как завързват любимата за един кол, но колкото и да се опитваше, колкото и да викаше не можеше да й помогне. Мислите му прелитаха светкавично. Не можеше, не искаше да приеме, че заради него тя трябваше да изтърпи всичко това.

Присъдата бе изпълнена!

Казват, че след първия удар останалите не ти причиняват толкова болка, но това е лъжа. Всеки следващ й се струваше също дори по-болезнен от предишния. В началото се опита да се държи смело, да преодолее болката, но накрая се предаде. Чувстваше как по гърба й се стичаше собствената й кръв. Накрая до такава степен се бе изтощила, че нямаше сила дори да извика от болка. Нямаше сила дори да плаче. Само при всеки нов удар тя тихо изстенваше и на лицето й се появяваше гримаса.

Алазар наблюдаваше цялото това зрелище. Яростно се опитваше да се освободи от веригите си, китките му започнаха да кървят, но не ги скъса. Гледаше как войникът я удряше с камшика и изпитваше силното желание да отиде при него и убие със собствените си ръце. Този човек просто изпълняваше дадена заповед, но сега това нямаше значение. Чувстваше се безпомощен!

Като че ли по чудо Киа успя да издържи на всичките четиридесет удара. Накрая бе толкова изтощена, че след като свалиха веригите й се свлече безпомощно на земята. Двама войника грубо я накараха да се изправи и я поведоха на някъде. Докато минаваха покрай него Алазар протегна ръка и се опита да я докосне, но тя бе твърде далеч. Не можеше дори да види добре лицето й, защото бе обърнато на другата страна. Успя само да види кръвта, която се стичаше отпред на роклята й. Не можеше да види къде точно е раната.

Алазар искаше да й каже нещо, каквото и да е, но не намери подходящите думи. Когато фигурата й изчезна от кръгозора му, погледа му се спря на Магтан. През цялото това време той спокойно си седеше до вратата и наблюдаваше. Никога преди не бе изпитвал по – голяма омраза към този човек както сега. Не бе предполагал, че принцът може до толкова да приеме предателството на Киа, че да иска да я измъчват. А Кхун бе напълно убеден, че точно Магтан бе предложил лазерния камшик за наказание.

Докато сваляха неговите вериги и му слагаха белезниците мъжът не бе съпротивляваше. Мъката, което го бе обзела до такава степен го бе завладяла, че едното нещо, което направи преди да го изведат бе да се обърне към принца:

- Не знам как или когато, но обещавам ти, че някой ден жестоко ще си платиш, заради това, което причини на сестра си. – предупреди го.

Алазар го изгледа с възможно най – ожесточения си поглед. Очите му бяха станали катранено черни, но в тях можеха да се види студен блясък.

- Смели думи за един мъртвец. – подигравателно Магтан се усмихна

- Ще си платиш!

След тези си думи скранецът продължи да върви побутван от един от войниците. Сега осъзна, че и той самия бе плакал и дори с момента продължаваше.

След като изтърпя наказанието й Киа бе отведена в стаята си, където Тайма се зае да превързва раните й. Целия й гръб бе разкъсан от множеството ударите с камшика. Един от ударите я бе ударил по шията. Раната не бе много дълбока, но ако бе отишла половин лестър по – навътре и главната аорта щеше да бъде разкъсана. Няколко хризми по – късно принцесата щеше да я първа. Прислужничката тихо плачеше, докато почистваше и мажеше с мехлем гърба й. По едно време при тях дойде лекар. Прегледа наранените места и каза, че поне няколко дни не бива да става от леглото, за да се разтворят още повече раните. През цялото това време Киа мълчаливо лежеше по гръб и мислеше.

Дълго след като той си отиде Киа проговори за първи път.

- Дали да не забравя всичко - за Алазар, за чувствата си и да не се опитам да оправя живота си?

- Ако ми бяхте казали това тази сутрин щях да се съглася с вас, но това бе тогава. Аз също присъствах в залата и видях всичко. Този скранец ви обича, също толкова силно, колкото и вие него. Не бива да позволявате на сегашното ви страдание да унищожи целия ви бъдещ живот. Казвам ви това защото знам, че няма да бъдете щастлива с никой друг освен с Алазар Кхун, колкото и невероятно да ми се струва това. Всичко е готово. Звездолетът ви очаква, за да избягате заедно на него.

Тези думи успяха да пречупят колебанията й. Бе започнала да се предава. Думите на Тайма я накараха да си припомни всички прекрасни моменти, които двамата с Алазар бяха имали. Всеки един микронд заедно за нея бе като скъпоценен камък, които пазеше дълбоко в сърцето си. Все още имаха време. Можеха да избягат и да забравят завинаги за съществуването на хадуините и скранците.

Когато Тайма прегледа дали превръзките са си на мястото Киа я помоли да я остави сама, за да може да си отпочине. Искаше да се опита да поспи малко, но не можа. Замисляше начин да измъкне Алазар и оттам заедно да стигнат до звездолета.

В същото време войниците върнаха Алазар в килията му. Бутнаха го силно напред, така че да падне и излязоха. Явно вече не намираха за нужда да го държат завързан за онези вериги. Той допълзя до една от стените и се облегна на нея. Всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше никакво време да помисли. За първи път през целия си бурно, но безразлично изживян живот, изпитваше дълбоко отчаяние, чувство, което го засягаше лично и което го изгаряше жив. Не се страхуваше от смъртта – бе рискувал и загубил. “Но Киа? На какво я обрекох?” Страдание, болка и омраза от страна на народ й.

Изпитваше непреодолимо желание да чуе гласа й. Просто да се увери, че е добре. Но не можеше да се сети как да го стори. Накрая си спомни комуникатора, които все още седеше скрит във вътрешната част на лявата му кожена гривна покриваща основата на шиповете му. Нямаше друг шанс. Само така можеше да се свърже с нея без никой да не разбере за това. Погледна към вратата и когато се увери, че никой не го вижда, извади малкото устройство и натисна копчето.

- Киа, чуваш ли ме? Моля те ако чуваш ми отговори. Трябва да знам дали си добре. Много пъти исках да ти кажа какво изпитвам към теб, но съмнението дали постъпваме правилно бе твърде голямо в мен. – той леко се усмихна като си помисли колко глупаво е било това от негова страна - Сега вече няма значение. Обичам те! Киа моля те, чуваш ли ме? Искам поне още веднъж да чуя гласа ти.

Алазар се наложи да замлъкне защото видя фигурата на един от пазачите си близо до хода. Ако видяха, че има комуникатора веднага щяха да го вземат и нямаше да има втора възможност да се свърже с нея.

Киа чу всичко! През целия ден бе носила устройството от вътрешната част на роклята си. Не знаеше защо изобщо го бе сторила, може би по навик, но веднага щом чу гласа Кхун рязко стана от леглото. Заболя я! Въпреки това взе комуникатора в ръка и щом болката поотмина отново легна на леглото, като слушаше гласа на Алазар. Нямаше желанието да говори с него, а просто да го слуша. Не бе сигурна, че ще може да му отговори правилно. Какво да му каже? Дали въобще съществуваха думи на този свят, които можеха поне малко да облекчат и него, и нея? Независимо от всичко неговите думи успяха да й вдъхнат нужните сили да изпълни докрай замисления от нея план.

Малко след като гласът замлъкна принцесата чу вратата да се отваря. Веднага скри машинката под завивките си и бавно се обърна да види кои е. Учуди се, когато вместо Тайма, която предполагаше, че е дошла да я види дали е добре, съзря майка си. Двете никога не са били особено близки и изпитваха повече уважение една към друга, отколкото обич. Цялото си детство Киа го бе прекарала заедно с брат си и множество учители и бавачки. Родителите им бяха прекалено заедно със собствените си дела, за да обърнат нужното време за малките си деца. Единственото време, когато бяха заедно бе на вечеря, но дори и тогава краля и кралицата бяха заобиколени от различни хора, с които си имаха делова работа.

Домарис застана пред леглото, огледа я с поглед и заговори:

- Никога не бях предполагала, че точно моята дъщеря, принцесата на Литикара, ще предаде собствения си народ.

В гласа й не се усещаше, ни съжаление, ни дори съчувствие спрямо съдбата на принцесата. Киа отдавна бе свикнала с това държание на майка си и вече не й правеше никакво внимание. Бавно се обърна и застана в полуседнало положение, така че да може да я гледа право в лицето.

- Не съм предавала, още обичам хадуините, дори и сега, но обичам и скранеца Алазар Кхун. – спокойна и категорична отвърна.

- Той не е един от нас! – озъби й се кралицата.

- Не е, и понякога се радвам, че е така – за миг замълча и добави. - Обичам го!

- Той и целия му вид са безсърдечни чудовища. Не заслужават да живеят в тази или която и да е друга Вселена. Затова е и войната – те нямат място тук.

- Колкото и да говориш няма да промениш мнението ми, майко. Щом така смяташ така добре – влюбила съм се в чудовище.

Кралицата поклати глава.

- Всичко, което някога сме те учили, което трябва да цениш и уважаваш, ти го захвърляш като нещо ненужно. След като знаеш какъв е, знаеш и какво ни е причинил народа му, как може още да изпитваш подобни чувства към него.

- А това, което ние сме сторили на неговия? Колко планети, населени със скранци сме унищожили, колко техни кораби сме разрушили? Не ме интересува факта, че е скранец, а това което е той самия. Ако смяташ, че влюбвайки се в него съм предала хадуините нека е така. Все ми е едно!

- За щастие никога повече няма да го видиш. Веднага след като напълно се оправиш ще се ожениш за канцлер Палдар. Той е млад, красив, харесва те и което е по – важно има висок пост в управлението на империята. Да не споменаваме, че няма нищо против това, което се случи днес. – заяви й кралицата

- Та аз почти не го познавам. Виждали сме се няколко пъти по празненства тук в двореца. Как може да очакваш да се омъжа за някой, които не изпитвам нищо, дори и симпатия? И не ми казвай, че е млад – та той е деветдесет и четири цикъла по – възрастен от мен.

- И аз не познавах добре баща ти, когато се оженихме, но вече го обичам.

- Никога няма да стане! – продължи принцесата да вика..

- Нямаш никакво право на избор. – заяви майка й, самодоволно се усмихна.

- Имам. Човек винаги има право на избор, дори за това как да умре.

След това излезе, като остави дъщеря си да размисли върху бъдещата си съдба. Вече бе решено и Киа не можеше да се противопостави на желанието им. Или можеше? Самата Киа обаче не смяташе да се предава! Независимо каквото и да станеше тя нямаше да се омъжи за човек, които дори не харесва.

Остана малко в това положение върху леглото си. Трябваше да помисли за всяка една възможна пречка в плана си. Имаше няколко, но скоро откри решения за всяка от тях. Заповяда да доведат при нея Тайма и стана от леглото. Едва можеше да ходи и постоянно гърба я наболяваше, но отиде до компютъра си и започна да търси мястото, където бяха затворили Алазар. След като го откри потърси най – бързия път да стигне до там от стаята си и къде се намира най – близкия хангар.

Докато тя продължаваше да търси тази информация в стаята й влезе Тайма. При вида на принцесата да седи пред огромния монитор вместо да лежи, доста изненадана, с почти заповеднически тон й заговори:

- Какво си мислите, че правиш Киа? Трябва да лежиш, а не да ставаш и разхождаш наоколо.

- Нямаме никакво време, Тайма. Утре сутринта ще убият Алазар, а аз не искам това да стане. Слушай ме внимателно защото няма да повтарям! - Киа прекъсна работата си и се обърна с лице към нея – Искам да закараш онзи звездолет в хангар №12, близо до входа му. Освен това ще ми трябват и три пистолета и множество от онези мои малки кръгли ножчета, които използвам, за да се упражнявам в точна стрелба.

- Смятате да избягате още тази нощ, нали? Ами раните ви?

- Няма да имаме друг шанс.

- Дали ще мога да дойда с вас, принцесо? – изведнъж попита момичето

Въпросът доста изненада Киа, но когато видя силната надежда таяща се в очите на Тайма разбра, че говори истината. Принцесата с радост би се съгласила, но това само щеше да изложи на огромна опасност младото момиче. Тя достатъчно бе направила, за да изложи и живота си, заради нея.

- Това е невъзможно! Никога не съм ти заповядвала, но сега ще го сторя Тайма. Не знам какво ме очаква, а и ми е все едно ако Алазар не е до мен. Без него никога не бихме могли да се съберем ако не бе ти, но тогава се изложи на прекалено голям риск. Няма да позволя да застрашиш живота си заради мен. Освен това искам да свършиш още нещо, тук. Рано или късно ще разберат за бягството ни и тогава искам да предадеш това на родителите ми. – подаде й малък чин – Тук има малко съобщение за тях. Обещаваш ли да го сториш? – попита накрая

Тайма погледна за момент разочаровано към приятелката си, не искаше да се примири с това, че ще загуби най – близкия си човек. Накрая обаче се подчини и поклати в знак на съгласие глава.

- Не искам да тъжиш. – нежно заговори Киа – И на мен ще ми бъде мъчно за теб, но нямам друг избор. Сега върви да приготвиш всичко необходимо. Щом всички заспят и навън е достатъчно тъмно ще отида да освободя Алазар.

След тези думи Тайма стана от мястото, където бе приклекнала и се запъти мълчаливо към вратата. Принцесата се натъжи, че така трябваше да постъпи с приятелката си, но така бе най – добре. Когато откри всичко, от което имаше нужна отново си легна и се отдаде на почивка. Трябваше да събира силите си защото щяха да й бъдат необходими за тази вечер.

Киа успя да спи само няколко арна. Щом стана и погледна през терасата си видя, че слънцето много скоро щеше да залезе. Нямаше време за губене! Трябваше да се подготви преди да тръгне към килията на Алазар. Извика при себе си Тайма, за да й помогне да се облече. Всичко, което принцесата й бе заръчала да вземе бе готово и само очакваше да го вземе. След като слънцето изцяло се скри и всичко затъна в мрак Киа се сбогува с момичето и тръгна към килията, където бяха затворили Алазар.

Скранецът не знаеше колко ли време бе минало откакто отново го бяха върнали в килията му. Предполагаше, че е или късен следобед или дори нощ, защото по едно време му бяха донесли да яде. Не хапна. “Скоро всичко ще свърши!” мислеше си. Знаеше, че рано на сутринта ще дойдат за него – не съжаляваше за това, че ще умре, но бе тъжен заради това, че не успя да говори с Киа. След онзи неуспешен опита да се свърже с нея се отказа да опитва отново, защото войниците отпред можеха да го чуят.

Тишината отново завладя стаята. Наоколо не се чуваше нито едни звук, които да напомни, че извън тези четири стени имаше цял един свят. Алазар се бе замислил върху съдбата на своята любима. Добре ли е? Къде ли се намираше в момента? И най – важното какво ли смятаха да правят с нея оттук нататък. Мъжът бе наясно, че няма да я убият, но можеше да я изгонят в изгнание завинаги от Литикара или която и да е друга хадуинска планета. Самата мисъл, че тя може да умре, го изпълни с черна, болезнена празнота. Толкова страшна, че никое мъчение не би било достатъчно тежко, та поне за миг да го накара да забрави своята тъга.

Изведнъж отвън се чу вик, кратък и ужасяваш. Напомняше на предсмъртния вик на умиращ човек, какъвто Алазар многократно бе чувал. Учуден от това той надигна глава и погледна към вратата. Отвън се виждаше трупа на един от пазачите. От шията му се показваше малко кръгче с остри като бръснач краища. В същия миг пред вратата се появи и втория пазач, но преди да може да направи нещо и той бе убит от второ ножче, забито в челото му.

Скранецът стана от мястото и с ококорени очи погледна към вратата. Нищо не можеше да види до момент, в които от тъмнината не се появи фигурата на млада жена. С няколко бързи, но и безшумни стъпки се озова до телата на войниците. Надвеси се над тях, извади ножчетата и ги прибра на специално отредено място от външната страна на бедрото й.

Кхун не бе сигурен кои е пред него, но щом жената се доближи до вратата и светлината се отрази лицето й, той видя Киа. Беше се облякла с черен панталон, с дълъг шлифер със същия цвят. Косата й бе грижливо прибрана, така че нито един кичур да не може да падне върху лицето й. На шията й се виждаше превръзка. В очите й се четеше ужас, които миг по - късно бе заменен от радост.

- Това наистина ли си ти? – попита колебливо той, не вярваше на очите си.

- Да не си помисли, че позволя да те убият? – отвърна, докато набираше кода за отваряне на вратата

Когато тя влезе вътре, свали верижката с малката плочка и я вкара в белезниците му. Това бе ключът, който всички войници можеше да използват за отваряне на белезници и дори секретна информация, ако ранга му позволява това. Нейния и този на брат й бяха идентични и това и позволяваше да отиде навсякъде, където можеше и Магтан. Най – голямата му грешка бе, че забрави да й го вземе, когато я залови още на онази планета.

През цялото време, докато тя отключваше белезниците и колана Алазар я наблюдаваше. Не вярваше наистина, че Киа е тук и двамата имаха възможност да избягат. Щом приключи работата си за първи път тази вечер го погледна в очите. Никакви думи не могат да опишат чувството, което завладя и двамата в този момент. Отврати се от предишните си мисли, че си е мислил да я замени с някоя друга. Дори и тогава не можеше да си представи тялото си до нечие друга, ами сега... Сега дори самата мисъл го отвращаваше. На света бе само Киа и никоя друга.

Без прегради между тях двамата Кхун не можа да се сдържи. Първо леко докосна бузата й, косата й. Усмихна се. Миг по – късно бе притиснал Киа към себе си. Развълнуваха от срещата им тя също го прегърна.

Изведнъж обаче Алазар се усети, че по този начин и причинява болка и веднага я пусна. Щастлива усмивка се изписа на лицето му, когато усети тялото на своята любима до неговото. Приятната топлина, която то излъчваше го обгръщаше и завладяваше.

- Липсваше ми. – прошепна той, целувайки я.

- И ти на мен.

Бе си затворила очите си от страх, че когато отново ги отвори любимия й няма да е тук, но той не си отиде. Нямаше никога повече да се разделят.

- Нямаме много време за губене. Облечи се! – подаде му приготвените дрехи. – Не можеш останеш само така облечен, а навън е студено.

Алазар кимна и взе дрехите от ръката й. Това бяха обикновена кафява риза и черен шлифер, подобен на нейния. След като се облече Киа му подаде два от пистолетите, които носеше със себе си и му ги подаде. Той постави единия на мястото му, отстрани на колана му, а другия държеше в ръката си, готов да го използва.

Без да губят повече време пренесоха труповете на войниците вътре в килията и тръгнаха тичешком по коридора. И двамата искаха да си кажат много неща, особено Алазар, но това не бе нито времето, нито мястото да го направят. Киа отлично познаваше двореца - бе прекарала целият си живот тук. Лесно щяха да стигнат до хангара. Единствено я притесняваше засилената охрана. Щеше да им е много по – трудно да се измъкнат от тук, колкото бе предполагала.

Вече бяха вървели няколко хризми, когато пред тях се появи малък отряд от седмина войника. Нямаха време да се скрият или да се върнат назад. Мигновено Алазар застреля най – близкия и се прицелваше към втория, когато покрай главата му премина малко ножче. Инстинктивно погледна в посоката към която отиваше - заби се в челото на едни от войниците, които тъкмо се бе прицелил в Алазар.

Битката бе кратка. Алазар изби по – голямата част от хората, докато Киа предпочиташе да гледа и при някой удобен случай, да се намеси. Накрая останаха само двама войника. Алазар тъкмо застреля единия, когато видя, че другия е насочил оръжието си към принцесата. Насочи оръжието към мъжа и стреля. Преди да падне мъртъв хадуина натисна спусъка. Изстрелът щеше да убие Киа ако Кхун не застана на пътя му. Ранен в рамото той се свлече на колене пред нея. Изненадана тя застреля войника и коленичи до любимия си.

Надигайки се от земята започна да я успокоява:

- Нищо сериозно.

- Нищо ли? Кървиш! – възрази, като погледна към раненото място.

- Ще се оправя. Няма толкова лесно да се отървеш от мен. – пошегува се.

- Не искам никога повече да правиш подобно нещо. Не заслужава да умреш заради мен.

- Напротив, заслужава си.

Не си казаха нищо повече, а и защо? Кхун хвана ръката й и продължиха забързано да вървят. Рамото на Алазар го наболяваше, но той бе свикнал на подобни рани и не й обръщаше внимание. Междувременно гърба на Киа й причиняваше все по – голяма болка. Прекаленото ходене и резки движения бяха разтворили зарастващите рани и сега те кървяха. Принцесата можеше да усети кръвта полепнала по превръзките и кожата й. Въпреки това не се предаваше и продължаваше да върви напред. Нямаха време, за да се оплаква.

По едно време бе вече толкова уморена, че една можеше да хода. Спря, облегнала се с ръка на стената и учестено започна да диша и издиша. Скоро отново продължи! Всеки микронд сега бе от огромно значение и докато не се намираха на звездолета, далеч от тази ужасна планета, нямаше да са в безопасност. Алазар виждаше множеството усилия, които тя полагаше и я съжаляваше. Не веднъж искаше да й помогне, но когато го правеше тя отдръпваше ръката му и с двойно повече усилия бързаше напред. Алазар се отказа да губи време да спори с нея.

Само след хризми стигнаха вратата на хангара. Лесно откриха звездолета, които Тайма бе подготвила за бягството им и се качиха. Като се увериха, че наоколо нямаше никой друг освен тях двамата се надигнаха над земята и излетяха от хангара. Никой не ги бе забелязал кораба им сред непрогледния мрак на нощта.

“Най – накрая свободни!” щастлива си помисли Киа, докато наблюдаваше как земята оставаше далеч зад тях. Все още имаше голяма вероятност да ги заловят, но дори това не можеше да потуши радостта, която се надигаше в нея.

Веднага, щом се отдалечиха достатъчно, навлязоха в хиперпространството в посока към единственото място, където нито хадуини, нито скранци имаха някакви права - неутралните територии. Там космоса бе за всеки, просто защото все още никой не бе искал някакви права към него. Това бе най – безопасното място в цялата вселена за двама бегълци.

Докато Алазар се занимаваше с уредите, Киа стана от мястото си и отида да потърси нещо, с което да се погрижи за рамото на любимия й. Не се изненада, когато откри богата аптечка с най – различни лекарства. Мислено благодари за досетливостта на приятелката си. Там имаше и още едно нещо, кутия. Нямаше нужда да я отваря, за да се досети какво има вътре. Дори само от изработката на кутията всеки хадуин можеше да се досети какво има вътре. Най – добре щеше да бъде на я остави някъде, където няма да й се налага да я вижда. Съмняваше се, че дори някога ще използва нещата, които са вътре. По – късно със сигурност щеше да го направи, но не точно сега.

Върна в командното. Клекна на земята до стола на Алазар и започна да почиства раната му. Докато правеше това Алазар бе свършил да работи на клавиатурата. Облегнал се назад бе оставил ИИ–то на кораба да поеме управлението му. Сега я наблюдава как разкъса дрехата му и внимателно почистваше мястото, където го улучиха.

Заслужава ли си заради една любов да предадеш семейството си, приятелите си, родината и народа си? Кхун бе обикновен капитан, а мислеше за подобни неща. Нито за един миг, досега, не бе замислил какво ли й е струвало всичко това на Киа. Тя имаше много повече за даване от него, но все пак се отказа от всичко. И то за какво? Заради него. В този момент си обеща, че вече няма да позволи никой и нищо да им попречи да бъдат заедно. Отказал се от всичко, което някога имаше значение, всичко, освен любимата си принцеса.

- Защо направи всичко това? – попита я изведнъж той.

- Не искам раната да се инфектира. – отвърна, без да го поглежда.

- Нямам това предвид.

- Знам. – усмивка се появи на лицето й.

- Тогава ще ми кажеш ли защо се отказа от всичко, само, за да бъдеш с мен?

- Ти сам отговори на въпроса си. Искам да бъдем заедно. Да не би ти да не искаш същото? – на свой ред го попита Киа.

- Ако ми бе задала същия въпрос преди няколко арна щях да кажа, че много по – добре ще е да забравим всичко и да се опитаме да продължим живота си, като че ли никога не сме се виждали. Моят нямаше да бъде още кой знае колко дълъг, но твой... Ти имаше бъдеще. Сега вече не е така!

- Какво те накара да промениш решението си?

- Разбрах, че ти си готова да всичко за мен, без дори да знаеш какво изпитвам към теб. Жертваш вси...

- Но аз знаех! – прекъсна го. – Разбрах го още на онази наша първа среща и разговора ни. Не бяха нужни думи, за да го знам. Достатъчен ми е един твой поглед и виждах, че изпитваш същите чувства каквито и аз към теб.

Алазар се изправи, държейки я за раменете повдигна и нея. Застанали един срещу друг, внимателно разгледа лицето й, все едно за първи път го виждаше истински. Въпреки мъката, болката и умората в очите й се виждаше огромно щастие, същото, което бе завладяло и него самия.

- Така и да последно нямах смелостта да ти кажа какво чувствам към теб. Обичам те, не… - поклати глава, - обожавам те. Не искам да прекарам и един ден без да знам, че няма да си до мен.

Без да знае какво да му каже тя се доближи до него и го целуна. Мигновено я притисна до себе си. Киа сложи ръце около шията му и допря тялото си до неговото. В следващия момент се отдръпна. На лицето му се четеше тревога. Той погледна към пипалото си. По него имаше кръв.

Тя го изпревари с думите:

- Не е нищо! – заяви му, но в очите й се четеше неизречена болка и умора.

- Напротив! Сега ще се погрижа за теб.

Преди да му възрази Кхун я взе на ръцете, внимавайки да не й причиня болка. Киа се опита да му се противопостави, но нямаше успех. Бе твърде слаба! Държейки я в обятията си отидоха до една от стаите. Алазар постави любимата си на леглото и й помогна да си махне горната дреха.

Алазар не можа да опише чувството, което го завладя, когато видя наранения й гръб. По-големите рани бяха превързани, но това не помагаше. Превръзките бяха поели доста кръв и тя бе нацапала дрехите й. Човек трябва да има страшно много сили и най-вече воля, за да успее да изтърпи болката от четиридесет удара с камшик и после направи всичко, което Киа стори тази нощ.

Накара я да легна по гръб и отиде да вземе всичките онези бинтове и балсами, които тя бе занесла в командното, за да се погрижи за раната му. Като се върна внимателно махна старите превръзки, почисти раните й и превръзка наново ранените места. За пореден път го изпълни желанието да се върне на Литикара и да убие Магтан. Един поглед в сребристите й очи го накара да забрави за това и да се концентрира изцяло върху нея. Достатъчно мъка и страдание бе преживява. Сега трябваше да се радва на новия си живот, далеч от предразсъдъците на различните им раси.

През цялото това време Киа бе сложила главата си на една страна и гледаше към него. Не си продумаха й една думичка. Беше ужасно уморена и се отдаде на добре заслужената почивка. Сега имаха цялото време във Вселената. Нямаше защо да бързат.

Алазар тъкмо привърши, когато видя, че тя спи. Бавно стана и отиде до близкото канапе, където да даде малка почивка и на собствените си мускули. Искаше му се да подремне, но не можеше дори да затвори очи. На няколко пъти отиваше до командното, за да се увери, че не ги преследват. Бяха сами! Накрая пак се връщаше в стаята и я наблюдаваше. Досега нито веднъж не бе възможно да я гледа, докато спи. Все се налагаше да си тръгне преди да са забелязали отсъствието му.

Забрави тези си мисли и се остави да се наслаждава на своята любима. Изглеждаше толкова спокойна, красива и нежна. Щом я видеше човек забравяше, че на света може да има нещо друго, освен нея. Искаше да прекара остатъка от животи си и дори повече, но се страхуваше да не ги разделят. Дали са хадуините или скранците нямаше значение. По вселената имаше хиляди раси, но нито една от тях не можеше да се сравни с тези две господарски раси. Какво можеха да направят те двамата, сами, срещу целия останал свят?

През следващите осем соларни дни Киа не ставаше от леглото. На няколко пъти се опита, но преди да успее дори да седне се намесваше Алазар и я караше отново да легне. Спасяването му само бе навредило на принцесата. Когато я превързваше за първи път забеляза, че няколко от раните й се бяха разтворили още повече – резултат от движенията й. Искаше да бъде сигурен, че ще се оправи.

Пред тези дни Киа прекарваше по-голяма част от времето си в сън или дрямка. Всеки път, когато нямаше работа около кораба Алазар сядаше на стола срещу нея й я наблюдаваше. Не можеше да се насити на тази гледка и се съмняваше, че някога ще му омръзне. Продължаваше да търси някакво решение на проблемите им. Не може да го открие. Може би дори такова решение не съществуваше, но той не можеше да спре да мисли за това. Междувременно осъзна нещо друго. Нещо, което завинаги да го свърже с човека, които така силно обича.

Не след дълго Киа се събуди. Щом забеляза това Алазар стана от мястото си и отиде при нея. Наведе се и я целуна. Принцесата се обърна по гръб и сложи ръце на лицето му, което го накара да се усмихне. Миг след това изражението му отново придоби сериозен вид, погледна я право в очите и я попита:

- Ще се закълнеш в кемър с мен?

Думите му я стреснаха. Тя отлично знаеше какво й говори, но не можеше да повярва, че наистина я пита това. Трябваше да се увери! Заговори го със сериозен, но нежен глас:

- Знаеш ли какво означава кемър?

- За хадуините това е вричане на двама души един на друг. Прилича на брак, но е много по – силен. Дори и след смъртта на единия кемърът остава в сила и нищо не може да го разруши. Хората дали такава клетва ще останат завинаги заедно, тъй като душите им са взаимно обречени.

- Готов ли си да го направиш? Сега може би да, но кой знае колко време ще трае това. И хадуините, и скранците живеят средно триста и петдесет цикъла. Аз съм само на сто и петнайсет, а ти на сто двадесет и две. Знаеш ли какво означава това? Повече от двеста цикъла! Твърде дълъг период, не мислиш ли? Може след няколко цикъла да ти омръзна и да искаш да се разделим. След кемъра това няма да е възможно, защото той не позволява да се ожениш или да имаш връзка с някой друг. Дори след смъртта на някой от тях клетката продължава да тегне над него.

- От дълго време съм решил, че искам да бъде с теб. Преди не бях сигурен дали това е правилно, но сега съм абсолютно сигурен! Нека да живея още триста или дори четиристотин цикъла, но не мога да прекарам още и един ден без теб до себе си. – убеди я той

- Няма смисъл да прибързваме. Хората, които са се заклевали с кемър се познават от десетки цикли и просто си знаят, че искат да бъдат заедно до края на дните си. Само за кралското семейство е задължително след брака двамата младоженци да се обрекат на този ритуал.

- Аз съм сигурен, че го искам и съм готов да понеса последствията, без значение какви са те. Искам го защото само тогава можем да сме напълно сигурни, че каквото и да се случи в бъдеще няма да бъдем разделени. Закълнем ли се целия свят ще разбере, че наистина те обичам, а не, че това е просто някаква шега или нещо временно. – замълча за миг – Ако обаче ти не искаш да го направим ще те разбера и приема решението ти.

Киа нежно се усмихна, целуна го и докато лицата им още бяха едно до друго прошепна в ухото му:

- Никога не бих могла да искам нещо друго повече от това.

Бавно се изправи. Алазар искаше да й подаде ръка, но тя му отказа. Стана и отиде до масичката в ъгъла, претрупана с най – различни полезни нещо. Там намери кутията, която видя по - рано. Взе я и се върна при любимия си. Седна срещу него, като постави е краката си на една страна. Отвори кутията! Вътре имаше две златни гривни, с форма наподобяваща двойна спирала. От вътрешната им страна се четяха йероглифи на древен език, които мъжът не разбираше. Освен тях там имаше древен нож, също гравиран дълго няколко сантиметъра, малко шишенце със златиста на цвят течност.

Киа първо взе малкото шишенце. Погледна към него, а после и към Алазар:

- Има само едно условие, което трябва да направят двамата души преди да извършат ритуала за кемър. Приеми го като леко изпитание, за да знаят дали могат да го изпълнят или не. През времето когато правят това трябва да пазят пълно мълчание. Прави всичко, което правя аз и всичко ще е наред.

- Какво? Да не би да е нещо гадно да изпия или да направя нещо определено.

- Нищо подобно – усмихна се тя. – Обзалагам се, че ще ти хареса.

Лицето й бе сериозно, но в очите й се виждаха развълнувани пламъчета. Направи му знам да замълчи и отвори малкото шишенце. Обърна го, така че малко от съдържанието да попадне върху кръглото капаче. После го доближи до езика си. Повтори още веднъж това, но този път до езика на Алазар. В следващия миг езиците им се допряха един до друг. Киа се отдръпна за малко, а после го целуна.

Накрая пак се отдръпна и застана така, все едно очаква нещо да се случи. Алазар искаше да я заговори, но нали трябваше да запазят мълчание. Щеше да се наложи да изчака малко. Почувства нещо сладникаво в устата си, но не знаеше от какво точно е. Погледна озадачен към Киа и когато видя усмивката й разбра, че са преминали изпитанието. Каквото и да е било то.

Принцесата прибра шишенцето на мястото му и взе ножа. Кхун а наблюдава внимателно, докато си поряза дясната ръка, точно в средата. Заболя я, но до такава степен се бе концентрирала върху ритуала, че не обърна внимание на болката. Подаде му ножа. Без да проговорят той се досети и направи същото. Тогава Киа взе ръката му в своята и преплете пръстите си с неговите. Кръвта им се смеси. Заговори:

- По принцип всеки хадуин знаят думите, но тъй като ти не си такъв ще се наложи да повтаряш всичко точно така както ще ти го кажа. – заяви му тя.

Той кимна. Тогава принцесата започна бавно и ясно да говори нещо на език, които той не разбираше. Тази клетва съществуваше от хиляди цикли. Малко хора знаеше или поне предполагаха какво означават древните хадуински думи, но и нямаха нужда да имат. Това, което казваше тя можеше да бъде разбрано навсякъде, на какъвто и да е език.

Без проблеми започна да повтаря след нея.

Жената продължи да говори и той повтаряше думите й. Изведнъж се почувства особено, не можеше да го опише с думи, но го изпитваше. Замая се. Усети как духът му напусна тялото му и се пренесе някъде другаде. Чувстваше сядаш плува в езерата на Кариконос, но и бе някак различно. Наоколо нямаше вода, нито каквото и да е било друго, само меката синя светлина в най – различни нюанси.

След малко пред него се появи друга фигура. Киа! Тя се приближи към нея, но погледите им не се срещнаха, защото очите й продължаваха да бъдат плътно затворени, както когато произнасяше онези думи. Бяха толкова близо, че можеха да се докоснах. Когато обаче се опита да протегне ръка към нея осъзна, че е не може да помръдне. Тя продължи да идва все по – близо и близо, докато не се сляха в едно.

Топлата вълна го обля изведнъж. След миг пред очите му се появиха различни образи. Места, който никога не бе посещавал, хора, който никога не бе виждал. Първоначалната му обърканост скоро отшумя и бе заменена от интерес. Това бе живота на Киа. Всеки един момент, щастлив или тъжен миг от живота й, преди и след като се запознаха.

Изведнъж чу гласа й, идващ все едно от самия не от някъде другаде, а от самия него.

- Сега вече сме едно. Между нас е създадена връзка, която никой и нищо не може да разруши.

Не знаеше колко време бе минало, само миг или цяла вечност, но накрая се върна в тялото си. Усети ръката й да пуска неговата. Погледите им се срещнаха. Киа не можеше да спре да се усмихва. Усмивка бе изписана и на неговото лице. Ръката й се протегна към кутията и извади една от двете гривни. Постави я на голото му дясно рамо, изричайки няколко кратки изречения. После му подаде другата. Алазар я разбра и на свой ред повтори ритуала.

Погледите им се срещнаха. Принцесата се засмя, доближи се до него и страстно го целуна. Няколко сълзи потекоха от очите на принцесата и паднаха върху лицето на Алазар. Той се отдръпна и я погледна и нежно попита:

- Добре ли си? Да не би раните да продължават да те болят? Сигурен съм, че тук има нещо, което може да помогне за болката.

Очите му се обърнаха различните шишенца и кутийки с мехлеми на масата. Тъкмо щеше да стане и да вземе някои от тях, когато тя го възпря. Допря лице до неговото и с усмивка на лице го заговори:

- Не. Добре съм. Просто съм щастлива. Най – накрая постигнахме това, което искахме – никой вече няма да ни раздели. От този ден нататък ще бъдеш само мой. – целуна го.

- Завинаги, любима. – увери я.

Алазар я взе в обятията си, така че да не й позволи да може да се отдръпне от него, дори и да го искаше. Киа не знаеше какво значеше това за него, но за нея тази клетва значеше много. Сърцата им бяха завинаги свързани едно с друго. Дори и някой ден да се завърне при хадуините те нямаше да могат да направят нищо, за да се опитат да ги разделят. Народът й не вярваше в свръхестествените неща, но в това обещание имаше нещо, което никой не можеше да обясни. От стотици цикли учени се опитваха да разберат тази мощ, съдържаща се в древните думи, но не можеха. Накрая се бяха отказали. Тя бе там и никой не можеше да каже обратното.

Никога преди Алазар не бе любил Киа по такъв начин! Той бе нежен, отдавайки и се по непознат досега начин – с цялата си душа. За първи път в живота си истински почувстваше тялото му – едновременно толкова познато и толкова чуждо. До такава степен бе свикнала с предишната му сдържаност, че за момент дори се смути от поведението му. В началото той една докосваше тялото й, страхувайки се да не й причини болка. Борейки се с желанието си да я има. Киа разбра това и силно го притисна към себе си. Вярно, че болката в гръбнака й стана по – голяма, но тя не й обърна внимание. Искаше го и нищо друго нямаше значение. Вече не бяха само любовници, а две части от едно цяло. Без да има нужда вече да прикрива чувствата си Кхун ги разкрива пред нея.

В продължение на часове след това Киа лежеше будна в прегръдките му. Изпълваше я неописуемо щастие, което бе заместило скорошното нещастие. През цялата това време Алазар нежно я бе прегърнал и й говореше. Изля пред нея всичките чувства, които го завладяваха, когато я виждаше. Всичко онова, което му даваше сили да преживее дните, когато не са заедно. Това никога повече нямаше да се случи, нямаше да позволи да ги разделят още веднъж.

Киа слушаше изповедта му и си мислеше за това, което преживяха досега. Спомни си за първата им среща и тогавашния разговор. Най – накрая бе открила онази частица от съзнанието му, което той упорито прикриваше, не само от нея, но и от самият себе си. Преобразен по такъв начин сега в Алазар тя откри онзи човек, които обичаше през цялото това време.

През следващите два дена двамата не правеха почти нищо. Нищо, че се бяха облекли лежаха на леглото и се наслаждаваха на свободата си. За тях светът бе изчезнал и нищо, извън тази стая нямаше значение. Седяха един срещу друг и се гледаха. Лекичко, с пръсти, Киа докосваше лицето му, косата му, тънката му брада. Той й се усмихваше в отговор. Бяха щастливи!

По едно време Алазар заговори:

- Така и не се сетих да те питам по-рано. Какво означават думите от ритуала? Тези, които ме накара да повтарям.

- Не съм напълно сигурна, не знам дали въобще си спомням дали е точно така.

- Все пак опитай. Любопитен съм да разбера какво се крие зад цялата тази мистерия.

- Добре. “Смъртта няма власт над любовта. Тя не може да раздели нашите сърца. Чрез този ритуал ние се обричаме на любовта си. Така както нашата кръв е смесена, така и душите ни ще останат завинаги заедно, живот след живот. От този миг ние си принадлежим!” Това е само първата част.

- А нататък?

- Докато си слагаме гривните си казваме един на друг. “Тази гривна е символ на моята любов към теб. Тя нивга няма да угасне, защото аз никога няма да спра да те обичам! ” Въобще не си спомням дали това бяха точните думи – засмя се, но после се намуси. - В библиотеката на Литикара имаше един превод, може би най – точния, някога го знаеш наизуст, но явно съм го позабравила.

- Няма значение – успокои я той. – Тези думи напълно отговарят на чувствата ми – няма значение дали са верните или не. Клетвата е дадена!

Всичко щеше да е перфектно ако точно в този момент нещо не се удари корпуса на кораба и не го разтърси. Двамата веднага станаха. По лицето на Алазар се четеше тревога и притеснение. Погледна през прозореца и мигновено съзря мородер и няколко кръстосвача, които ги бяха заобиколили. Това, което обаче го изненада бе факта, че те бяха скрански, а не хадуински както си помисли само преди миг. Обърна се към Киа, която продължаваше да гледа към корабите и й заговори:

- Остани тук и си включи комуникатора, за да чуваш всичко. – заповяда й той, като след това мигновено излезе от стаята.

Тичешком стигна до командното, но на вратата се спря. В следващия миг от мородера се свързаха с кораба им. Това, което най – изненада мъжа бе, че на екрана се появи образа на Харей.

- Това бе предупредителен удар. Преминали сте границата и се намирате в близост до скранските територия. Веднага се легитимирайте се или ще бъдете… Алазар ти ли си? Вече почти петнайсет дни те издирваме, приятелю. Къде беше? Как се озова на този звездолет и какво въобще правеше в хадуинската територия?

- Сега не мога да говоря Харей. Някой друг знае ли, че съм на звездолета? – притеснен попита.

- Не, но няма да е за дълго. Качвай се на борда и после ще ми кажеш всичко, което ти се случи на спокойствие. – предложи скранецът

- Това не е възможно. По – добре ти ела тук, сам, и не казвай на никой, че сте ме открили. Чу ли? Много е важно е!

- Не те разбирам, но ще дойда. Сам, както ти искаш. – съгласи се Харей

След тези му думи образът му изчезна Алазар остана, замислен на мястото си. Сега всичко зависеше от приятеля му и решението му. Ако той ги предадеше Кхун двамата с Киа нямаха шанс да се спасят. Ако обаче успееше да го убеди всичко можеше да се оправи.

След няколко хризми принцесата не се сдържа и се обади по комуникатора:

- Чух целия разговор с Феро, Алазар както мислиш да правим? – за попита го тя.

- Имам идея, но затова трябва да говоря насаме с Харей. Засега най – добре ще е да останеш в стаята и да слушаш разговора ни, без да се намесваш. Така е най – безопасно за теб.

Киа не отговори. Алазар остана на мястото си, замислен какво и как да каже на Феро. В мига, когато през екрана видя един кръстосвач да излита от мородера разбра, че това е приятеля му, стана и се запъти към малкия хангар на кораба.

След хризми един кръстосвач кацна на борда на звездолета. Кхун бе при входа, за да посрещне приятеля си. Не се наложи да го стои там защото скоро Харей се появи и веднага се доближи до него:

- Е вече съм тук, ще ми кажеш ли каква е цялата тази твоя потайност или не. Защо не искаш да отидем на мородера? – започна приятеля му, като застана до него

- Това е много дълга история, но ще се опитам да ти я разкажа на кратко. Но нека да не седим тук, какво ще кажеш да отидем в кабинета и не поговорим на спокойствие.

- Добре, но преди това ми отговори на един въпрос – накрая ще се върнеш ли с мен? – без заобикалки го попита Феро

- Всичко зависи от теб. – отвърна Алазар

Отговорът учуди скранеца, нищо не каза, но последва приятеля си. След няма и една хризма стигнаха до една от стаите създадена като кабинет или място за аудиенции – това не бе значение за Алазар. Трябваше им място, където спокойно да поговорят и тук бе най - подходящо. Като влязоха вътре и те седнаха Харей проговори:

- Когато изчезна бе отишъл да се въдиш с онази твоя хадуинка, нали? Предположих нещо подобно. Какво се случи след това? Защо не се върна на транспортьора?

- Няма да се връщам, Харей. Нито сега, нито никога. – спокоен му заяви Алазар.

- Нещо не разбирам.

- Много е просто! Преди да тръгна ти ме посъветва да избера между любовта и дълга. Направих го! Предпочетох това, което смятам за правилно - любовта.

- Не мога да те позная, Алазар. Коя може да е тази хадуинка, че по такъв начин да те промени? – зачуди се Феро

Преди да може Кхун да отговори по някакъв начин се чу шум. И двамата се обърнаха, за да видях кой е. От вратата се появи Киа, която щом погледна към скранеца.

- Мисля, че питаше за мен. – проговори тя.

С неочакваното си идване девойката успя да изненада двамата мъже. Алазар се притесни каква ли ще е реакцията на приятеля си. Засега той още наблюдаваше принцесата,. Като едното нищо можеше да я нападне и дори убие. Харей не направи нищо подобно. Той само се усмихна и заговори:

- Трябваше отдавна да се досетя, че е била принцесата. Просто нямаше как да е някоя друга да е. Чудно ми е само как сте успели да скриете всичко това от хадуините? – почуди се той

- Не успяхме! – отвърна Киа, обърна се към любимия си. – Защо ти не му разкажеш какво се случи? Ще се справиш много по-добре от мен.

- Добре. Ще бъда кратък. – съгласи се Алазар, обърна се към скранеца – Позна, че имах среща с Киа, когато изчезнах. По някакъв начин брат й бе разбрал, че се срещаме, приготви ми капан и ме залови. Мислех си, че ме е измамила, но се заблуждавах. Бях осъден на смърт, когато Киа ме измъкна и заедно избягахме. Всичко щеше да бе наред и ние тъкмо се измъкнахме от хадуинските територии, когато се появи ти с мородера.

- Извинявай Алазар, но откъде може да бъдеш сигурен, че тя не те е измамила и че няма да те върне при своите? – попита Феро.

Киа се обиди от думите му, но не го показа по никакъв начин. Спокойно продължи да седи на мястото си, зад любимия си и да наблюдава скранските кораби. Алазар обаче не бе съгласен някой да я обижда по подобен начин и веднага отвърна на скранеца:

- И защо й бе да ме спасява, когато мисли пак да ме върне при своите.

- Откъде да знам какво що се мъти в главата й. Може би иска да те разиграе.

- Лъжеш се. Освен това заради клетвата си няма да постъпи по такъв начин.

- Винаги може да не я изпълни. Това са само думи! – Феро продължи да упорства.

- Не и в този случа. Говоря ти за кемър.

- Не знам какво значи това и не ме интересува. Тя е хадуинка и винаги се си остане такава, независимо от това, което ти казваш накрая ще те предаде.

- Нямаш си и най – малка представа какво преживя тя, заради мен, за да ми казваш дали да се съмнявам в нея или не. – обърна се към Киа – Май ще трябва да му покажеш, за да разбере. Така ще е най – добре

- Налага ли се?

- Знам, че няма да ти е приятно, но те моля Киа.

Без повторно да възрази жената се обърна с гръб към тях и сваляли жилетката, с която бе облечена. Веднага пред погледите им се появи наранения й гръб. На големите рани бяха сложени нови превръзки, но по – малките ясно разкриваха какво й се бе случило. Скранецът не го бе очаквал. Киа остана така за около хризма, облече се и се обърна към тях. Не проговори.

- Лазерен камшик? – предположи Феро.

Алазар кимна. Принцесата гледаше през прозореца. Присъствието на Харей на борда на кораба много я дразнеше. Всеки момент всичко можеше да се провали и с това да настъпи и техния край. Единствено бе достатъчно една думичка от негова страна и щяха да бъдат заловени и убити.

В продължение на няколко микронди никой не наруши настаналата тишина. Харей бе вперил поглед в стената отсреща, на която имаше снимка на мъглявината Кровас. Мислите му бяха заети с това кака ще бъде най – правилно да постъпи. Не искаше да навреди на приятеля си, но избора му бе погрешен. Именно той трябваше да е тази който да му върне здравия разум.

- Може ли да поговорим насаме, Алазар? – попита Феро.

- Разбира си, Киа ще излезеш ли? – помоли я Алазар.

Без да отговора се запъти към вратата. Преди да излезе обаче хвърли един злобен поглед към Харей, които мъжа не забеляза. Той гледаше към Кхун, със сериозен глас заговори:

- Имам предвид само двамата, изключи комуникатора, Алазар – с иронична усмивка на лицето Кхун изключи устройството. – Трябвало добре да помислиш преди да вземеш окончателно решение. По-късно може и да съжаляваш.

- Отдавна го направих!

- Май не си го мислил много много! Мястото ти е при скранците, Алазар. Целия ти живот е протекъл на служба. Не може просто ей така да се откажеш от него! Защо не се върнеш? Ти си най – добрия капитан, които някога съм познавал и без проблеми може още да се издигнеш в йерархията.

- Ами Киа? – попита заинтригуван мъжа.

- Може да не я залавяме ще я оставим да си върви и толкова. Ако ще да се върне при своите, ако иска да си намери нов дом някъде другаде - това не е твоя грижа.

- Напротив! – веднага му възрази Алазар. – Аз се промених и ти много добре знаеш това, Харей. Един скрански войник не може да изпитва нищо друго освен дълг към страната и войската, но аз я обичам. Ако ми бе предложил това преди без колебания щях да приема. Сега вече не искам да се връщам! До такава степен съм променен, че вече не отговарям на стандартите за един войник. Мястото ми отдавна не е там и не искам да е.

- Значи искаш да кажеш, че си предател?!

- Дезертьор може би, но не и предател. – поясни Кхун.

- Изоставяш целия си свят, заради една жена. Това е лудост, Алазар! И то за какво – едната му любов. Сигурен ли си, че наистина я обичаш и това не е някоя временна авантюра.

- Да. Никога не съм и мечтал, че мога да обичам… Но е така приятелю, не можа да го променя. – продължи с по – висок тон - Ти видя какво заповядаха собствените й родители да направят с нея, защото ме обича. Няма да позволя на никой, абсолютно никой, да я нарани. Никога повече няма да я оставя дори и за микронд сама. – категорично заяви

- Значи не ми остава нищо друго освен да се върна на мородера и да кажа на хората си да ви пуснете да си вървите. Не сте заплаха за скранците. – Кхун гледаше изненадан приятеля си, Харей се усмихна при погледа му – Познавам те познавам Алазар, заедно израствахме и не искам аз да съм този, които ще те предаде. Препоръчвам ти само да не оставяте твърде дълго на скранските земи защото ако не моя, то някой друг кораб ще ви залови. – накрая стана от мястото си

Алазар направо не можеше да повярва на думите му. Вече бе започнал да се съмнява, че ще успее да го убеди, когато изведнъж той му заяви това. Единственото нещо, което успя да каже бяха:

- Благодаря ти, Харей.

- Няма защо. – отвърна той и се запъти към вратата

Без да имат какво повече да си казват Феро напусна звездолета. Няколко хризми след това, през екрана в командното, Киа видя как скранския кораб започнаха се отдалечават. Не можеше да повярва на очите си - бяха свободни.

Когато след миг Алазар влезе в командното бе посрещнат от прегръдките на своята любима. Тя вече знаеше. С ръце обхвана кръста й и я повдигна във въздуха. Завъртя я около себе си и като я целуна отново й позволи на стъпи на земята. Не можеше, а и не искаше да прикрие щастието, което го бе обладало:

- Кажи къде искаш да отидем? Цялата вселена е на наша. Само трябва да посочиш планетата и веднага ще се запътим натам.

- Земята. – отвърна му усмихнато Киа

- Какво? – изненада се Алазар

- Искам да отидем на Земята. Там имам още едно нещо, което трябва да свърша преди да започна новия си живот.

- До там са повече от петнайсет соларни дни път в хиперпостранството. – по любопитства Алазар като с интерес я наблюдаваше

- Имаме цялото време на света.

- Защо толкова много искаш да се върнеш там? – продължи той.

- Искам да изпълня едно обещание, което дадох много отдавна. – отговори му Киа.

- Добре. – съгласи се Кхун.

Отново я целуна. След като от скранския кораб нямаше й следа, Алазар насочи звездолета в посока към Земята, чрез координатите, които имаше от предишното идване на онази планета. От тук нататък имаха достатъчно време, за да се радват на любовта си.

***

Двайсет дни след срещата си със скранците, Алазар и Киа достигнаха границите на Слънчевата система. Алазар искаше да пътуват още малко в хиперпостранство, докато стигнат самата планета, но тя не искаше. Никога не бе имала възможността на види останалите планети от системата и точно сега бе момента да го направи.

Далечния Плутон, Нептун, Уран, Сатурн със своите пръстени, гигантския Юпитер, червения Марс и най – накрая така любимата, Земя. Тази малка синя планета означаваше много за принцесата. Киа се наслаждаваше на цялото пътуване излегнала на леглото, гледайки през прозореца. Тук бе началото на един нов живот, които тя бе започнала, без да се интересува от миналото си. Тук тя срещна мъжа на живота си!

Веднъж тук бе започнала нов живот, без минало. Сега искаше да започне всичко наново, без неприятни спомени, мисли и страхове. Вече нито скранците, нито хадуините, нито войната, която те водеха имаше значение. Бе останала само любовта между нея и Кхун.

Щом достигнаха планетата Алазар сам се зае да управлението на звездолета. Скранецът отлично си спомняше точното място където откри Киа и сега безпроблемно се бе запътиха натам. Самата принцеса, както той обичаше да я нарича, нямаше никакво търпение да се срещне със семейство Уокърс. Колкото и глупаво да звучеше имаше моменти, в които тя ги чувстваше дори по – близки и от собствените й родители. Дали това бе заради отношението на краля и кралицата към нея или заради отчуждението, което винаги бе имало между тях – това изобщо нямаше значение за нея. Фактите си оставаха факти.

Когато пристигнаха слънцето тъкмо се показваше през хоризонта. Двамата се огледаха през екрана. Навън бе зима. Въпреки че се намираха по следата на същата онази гора, където Алазар бе заповядал да се скрият корабите им, човек можеше да види красотата в тази гледка. Дърветата бяха със своята снежнобяла премяна, а цялата земя бе застана от килим от сняг.

- Мястото, където те намерих, онези сгради… - започна Алазар да говори

- Ранчото. – поправи го тя

- Да, точно то. Намира се само на няколко метри от тук. Не можах да намеря по - близко и безопасно място да оставим звездолета.

- Няма никакви проблеми. – усмихна му се Киа – Взе ли си транслатора?

- Да, но трябва да го наглася преди да може да превежда каквото и да е. – обясни той, след като го извади от един джоб на дрехата си

- Няма никакъв проблем, сложи си го. – отговори му тя

Той я послуша и тя веднага започна да говори на английски. След няколко реплики от нейна страна и транслатора вече бе нагласен, така че Алазар започна да я разбира.

Двама вече се бяха приготвили и излязоха. Мигновено Киа почувства малката разлика в гравитацията, но не й обърна внимание. Обзелото я чувство за свобода и щастие бяха взели връх в нея. Отново бе на земята! Дори самата мисъл за това я караше да се усмихне. Сигурно щеше да седи тук часове наред и да се радва на гледката и спомените, които имаше от тази планета. Това обаче не се случи защото гласът на Алазар веднага я върна към действителността.

- Сигурна ли си, че сме на същото място? Тук не ми прилича на онова където бяхме преди. – заяви й мрачно той

- Това е защото сега тук е зима. На Земята не е като при нас, само е един сезон. Скоро ще се увериш, че сме си на точно там където трябва. – отвърна му тя

- Щом така казваш. – примири се той, като се огледа околността с поглед – Това място ми при напомня на Цвига, само че там бе още по – студено от тук.

Алазар бе придобил своя сериозен, вечно замислен вид. Това преобразуване не се хареса на жената, но щом погледна към него и той леко й се усмихна осъзна, че тази промяна е само нещо външно. Независимо от всичко той си оставаше онзи човек, които обича.

Сега обаче имаше много повече неща, които бяха в мислите на принцесата. Искаше да си прекарат добре докато са тук и да се забавляват. Точно затова когато Алазар не гледаше към нея тя направи една снежна топка и го замери. Улучи го точно в главата! Когато той се обърна към нея тя вече държеше в ръцете си нова топка готова да го уцели.

- Какво правиш? – попита я весело.

- Ако ме хванеш ще ти кажа.

- Мислиш си, че няма да успея ли? – продължи той докато се навеждаше към земята, за да вземе малко сняг.

- Да! – извика му тя като този път го улучи в гърба.

Мъжът веднага разбра, че тя искаше да го раздразни, но само го развесели. Веднага на свой ред замери по нея една голяма топка сняг, но Киа успя да се отдръпне навреме, като направи едно завъртане на салто. Без да има предишните проблеми с гърба отново можеше да прави същите упражнения като преди. Раните й оздравяха скоро след като напуснаха Литикара, но на гърба й бяха останали няколко големи белега като спомен за стореното от собствения й народ. Тя не ги мразеше, но дълбоко съжаляваше, че хадуините са толкова упорити и толкова държат на себе си, че не могат да видят истината, дори когато тя ще им извади очите. Сега това вече нямаше никакво значение и тя напълно се бе отдала на настоящето.

Най – накрая, след няколко неуспешни опити да я залови Алазар я хване, благодарение на пипалата си. Тъкмо я улови, когато се подхлъзна и двамата едновременно паднаха на земята. Разсмяха се. Девойката се изправи на лакти и се обърна с лице към него. Любимият й махна един кичур от косата й с пипалото си и нежно я докосна по лицето. За миг притвори очи, но после сериозно го погледна й заговори:

- Докато сте тук не бива повече да правиш така, докато сме на тази планета.

- Какво по - точно? – попита той, излягайки се по гръб.

- Да бива да използваш пипалата си за каквото и да е. – обясни.

- Това значи ли, че няма да ми позволяваш да правя това.

Докато говореше пипалото му се плъзна го по бедрото й, а после го пъхна под горната й дреха. Това я накара да се засмее. После пак стана сериозна и махна пипалото му от себе си.

- Можеш, но само когато сме абсолютно сигурно, че сме сами. Хората не са свикнали като мен и теб на различните форми на живот. За тях съществува само човечеството! Представяш ли си, че някой дори смятат, че няма друг живот във Вселената освен тях самите. Глупаци! Ако някой обаче те види, че си имаме големи неприятности, а точно това искаме да избягваме.

- Добре.

Тогава с бързи движения тя се доближи до него, целуна го и стана. Наблюдава я докато почисти снега от себе си, после погледна надолу към него. Алазар дори не се бе помръдна от мястото си. Сложи ръце на ръста си и се опита да изглежда колкото се може по - сериозна.

- Цял ден ли ще седиш там или най – накрая ще към ранчото. Ако толкова искаш може да ме изчаках тук, но не знам кога ще се върна.

Обърна му гръб и бавно тръгна към посоката, където се намираше ранчото. Знаеше, че така ще го накара да се размърда и наистина постигна целта си. Веднага Алазар стана от земята и я настигна, прегърна я през кръста и заяви:

- Идвам. Нямам намерение да те оставя сама дори и за микронд.

След малко повече от арн двамата достигнаха възвишението от където можеше да се види ранчото. Сигурно щяха да стигнат по – рано, ако не бяха продължиха играта си със снежни топки. Веднъж изкачили хълма прекрасната гледката се разкри пред очите им. Няколкото сгради с бели покриви, тъмния дим, които идваше от покрива на къщата и цвиленето на животни в далечината бяха само част от това, което бе пред очите им. Киа бе замръзнала на мястото си и гледаше напред.

- Продължаваме ли или си размислила? – попита я Кхун.

- Не. – категорично му заяви и тръгна напред.

Принцесата вървеше смело и решително следвана от Алазар, плътно зад нея. Мина покрай конюшнята, но там нямаше никой освен няколко коня. Продължиха към къщата. Отвътре се чуваха тихи гласове, но никой не ги видя. Накрая Киа стигна до вратата й позвъня. Почти веднага чу глас, които й се стори познат, но не знаеше откъде точно. За момент се замисли дали Уокърс не да са се преместили, но тогава чу й гласа на Джаз и се успокои. Вратата се отвори и пред тях се появи млада жена на около тридесет и пет цикъла, според земните стандарти, малко по – ниска от Киа, с тъмна коса. Принцесата веднага разпозна дъщерята на Джаз и Мерилин – Сюзън. Чак сега принцесата си спомни, че с нея се бяха виждали миналата година за няколко дни, когато тя дойде да посети родителите си за празниците.

- Саманта? – изненадано попита Сюзън, като я видя. – Това наистина ли си ти?

- От дълго време вече никой не ме нарича така – усмихна й се принцесата. – Името ми е Киа.

В следващия момент от към хола се появи Мерилин и леко подскочи, като видя Саманта да седи пред вратата й. Веднага тръгна към нея с думите.

- В първия момент ми се стори, че си измислям, но не е така. Радвам се, че се върна Саманта. – жената я прегърна. – Дълго време, двамата с Джаз се чудехме какво се е случило с теб – ти просто изчезна от лицето на земята. Можеше поне не ни пишеш или да се обадиш по телефона. Джаз ела да видиш кои дойде.

- Бих искала, но там където тях това нямаше как да стане. – обясни Киа

- Саманта. – обади се Джаз, които тъкмо се появи от към кухнята – Бяхме започнали да се съмняваме, че някога отново ще те видим.

- Преди време дадох обещание и реших да го изпълня. – отвърна девойката като леко намигна на Мерилин, която веднага разбра какво имаше предвид

- Радвам се, че най – накрая имах честа да се запозная с теб Саманта… извинявай Киа.

- Няма нищо, ако искам ме наричай Саманта, ако искаш Киа.

- Какво ще кажете да влезем навътре преди да замръзнем. – предложи Сюзън

- Разбира се. Кой е приятеля ти, Киа? – попита Джаз, погледвайки мъжа застанал на верандата

- Алазар Кхун на вашите услуги. – отвърна скранеца, леко кимвайки с глава

- Не бяхте ли вие, които дойдохте и отведохте Саманта със себе си? – попита Мерилин щом го огледа, отдалеч си личеше, че не го харесва.

- Да и сега я връщам. – пошегува се той, поглеждайки към любимата си.

Само Киа знаеше колко му е трудно да се държи толкова мило към напълно непознати хора, но все пак се справяше. Щом влязоха вътре Алазар веднага започна да разглежда с поглед всичко около себе. Това бе една нова, напълно непозната среда за него, в която бързо трябваше да се научи как да се справя. Имаше много неща, които не можеше да разбере и с които Киа трябваше да му помогне да научи без другите да забележат. Най – често, когато питаше за нещо тя му даваше примери с неща, които могат да се срещнат в техния свят.

Хризми по – късно и петимата седяха в хола и пиеха топъл шоколад, които на Алазар му се стори доста приятен. Междувременно Киа разпитваше Джаз и Мерилин за нещата, които се бяха случили по време на нейното отсъствие. Изведнъж разговорът придоби съвсем разврат, когато Сюзън я попита:

- Стига толкова за нас. Защо не ни кажеш какво се случи с теб? Успя ли да си припомниш миналото?

В първия момент Киа нещо не отговори. Усмивката, която досега озаряваше лицето й изчезна. Алазар мигновено забеляза промяната в настроението й и за да я утеши сложи ръка на нейната.

- Наистина си спомних всичко и сега съжалявам за това. – спомена тя

- Не те разбирам как така съжаляваш? – учуди се Джак

- Разбрах много неща за себе си, но същевременно осъзнах, че не това е живота, които исках. Затова се отказах от него и започнах нов живот, някъде много далеч от стария.

- Това значи ли, че може и да останеш тук? – попита Мерилин.

- Не!- отвърна мигновено Кхун.

- Алазар е прав. Не мога да останем. Просто искаш да видя още веднъж.

- След седмица е коледа. Какво ще кажете поне да останете дотогава.

Това предложение дойде от Джак, а двете жени веднага се съгласиха. Киа бе в безизходица. Искаше да остане, но същевременно осъзнаваше и голямата опасност на която излагаше не само себе си и Алазар, но и тях. Накрая обаче се реши и отвърна:

- С удоволствие.

Този отговор много зарадва семейство Уокърс, но изобщо не се хареса на скранеца. Като погледна към него срещна неговия упрекващ поглед. Нещо не каза, но Киа знаеше, че при първа възможност щеше да започна да й говори колко неправилно е постъпила като се е съгласила. Спокойно щеше да го понесе.

Предположението на девойката се оказа право. Веднага след като вечеряха Мерилин ги заведе до стаята им – същата, в която някога живя като Саманта. Двамата останаха по местата си докато стъпките на жената отекнаха по коридора. Чак тогава Алазар свали транслатора и се обърна към любимата.

- Откъде ти хрумна да се съгласяваш да останем? Скранците знаят за съществуването на тази планета, а и на хадуините няма да им е трудно да проследят траекторията от мястото, където беше кораба ми, когато Магтан ни откри.

- Отлично знам това. – възрази му Киа, като седна на леглото

- Тогава трябва и да си наясно, че се излагаме на опасност и от страна на хората. Ако случайно някой открие звездолета и разкаже на други ще бъдем разкрити. Не ми се иска дори да знам какво може да се стане тогава.

Алазар също седна на леглото. Киа се доближи до него и постави глава на рамото му. Отлично знаеше какво го тормози – същото каквото и нея, но въпреки това искаше да останат, поне за малко.

- Ако бъдем достатъчно внимателни дори и за микронд няма да с усъмнят, че не сме хора. Освен това всеки ден ще ходим до кораба, за да се уверим, че никой не го е открил. При първия знак на опасност се махаме оттук и никога повече няма да върнем. Съгласен ли си? – тя погледна към него

- Само за няколко дни.

- Само за няколко дни. – повтори

- Добре, но искам да ми обясниш нещо – какво е коледа? – попита той, за да смени темата

При мисълта, че той наистина не знаеше се засмя. Подпря брадичката си на рамото му и усмихвайки се заговори:

- Семеен празник, свързан с религията им. На този ден цялото семейство се събира, украсяват едно дърво с играчки и си разменят подаръци. Ще ти хареса!

Искаше да го убеди, че тук това е едно приятно и спокойно място, където никой няма да ги преследва, но и тя самата не бе напълно сигурна в това. Усети как Алазар я прегърна с ръка. За миг цялата потрепни от студ. В същия миг Алазар докосна лицето й и като го обърна към своето. Погледът му изгледаше загрижен.

- Трепериш. – заяви той

- Бях забравила колко е студено може да бъде на Земята през зимата.

- Тогава ще те стопля.

Притисна я още по плътно до него си и обгърна с ръце. Лицето му се доближи още повече до нейното, докато накрая устните му не докоснаха нейните. Накрая Кхун разкри пипалата си, които се плъзнаха по тялото й. В първия момент тя не направи нищо, с което да покаже, че това не й е приятно, но като усети пипала му, бавно се отдръпна. Изненадан от поведението й Алазар я гледаше докато не отиде до вратата и я заключи. Досетил се какво прави, се усмихна.

Принцесата обаче не свърши само с това, но и отиде до прозореца и плътно пусна завесата, така че нищо да не се вижда нито отвън, нито отвътре. После отново е доближи до леглото, където Алазар се бе излегнал. След миг отново се намираше в обятията му.

На следващата сутрин, когато Киа се събуди веднага разбра, че Алазар не е в леглото. В първия микронд се изплаши, но като се замисли й хрумна първо да вземе да го потърси по комуникатора преди да си прави някакви заключения. Стана взе малкото устройство и го включи. Преди да може да каже и една думичка чу гласа на любимия си и видно с успокой.

- Виждам, че вече си се събудила – не ми се искаше да будя нито теб, нито някой друг. На път съм към звездолета, за да се уверя, че никой не е минавал оттам. Ще се върна след около арн, може би два ако се позабавя малко.

- Защо не ме изчака да дойда с теб?

- Толкова сладко спеше, че ми дожаля да те будя. Освен това ще бъде доста скучно, а и ти сигурно има още много да си говориш с тези хора. Не, предпочитам да свърша това сам.

- Както искаш. Може после да вземем два коня от конюшнята и да се разходим из околностите – много е красиво по това време на зимата. – предложи

- Коне?

- Вид животни използвани на Земята като транспорт. – обясни му Киа

- Може.

С това разговора им приключи. Без да бързо принцесата започна да се облича. Тъкмо щеше да си сложи жилетката, когато вратата се отвори и в стаята влезе Мерилин, а в ръцете си носеше някакви дрехи. Киа се опита да прикрие голия си гръб, но вече бе късно и жената успя да види някой от белезите й.

- О, божичко. – доближи се до нея - Саманта откъде имаш тези белези? Да не би нещо онзи Кхун да ти е причинил. Ами белега на шията ти? Още вчера го забелязах, но не исках да се обадя.

Започна да я разпитва, докато оставяше дрехите настрани и се доближи до принцесата. Да видят тези белези бе едно от нещата, който не искаше да се случват. То стана и сега трябваше да излъже Мерилин, за да не й създава бъдещи проблеми.

- Откъде ти хрумна нещо подобно? Алазар е мой съпруг и ме обича. Никога не би ме наранил – възрази й Киа – Доколкото до белезите - получих ги при един инцидент, които преживях.

- Извинявай, но той се държи толкова грубо, толкова... студено. Да не говорим за онези шипове на ръцете му. Не може ли поне веднъж да ги махне? Изобщо не мога да открия нещо, което може да ви събере вас двамата.

- Не си първия човек, които ми го казва това. – след миг добави - Няма да си и последния! Но всички вие се залъгвате. Вярно, че Алазар не обича да е след хора. Просто изпитва недоверие към тях. Тогава винаги се държи така, но когато сме сами е различен. Повярвай ми.

- Не знам дали ще мога, но поне ще се опитам. – след миг продължи - Ще ми разкажеш ли как си ги получила? – помоли жената, посочвайки с ръка към гърба на Киа

- Не ми се говори за това. Вече е минало! – тъжно продума тя, докато обличаше черния шлифер

- Разбирам. Видях, че не носехте никакви дрехи и реших да ви дам тези.

- Благодаря.

- Е тогава да слезем долу, Джаз и Сюзън вече ни чакат за закуска. Като говорехме за Алазар къде е той?

- Имаше малко работа да свърши, но скоро ще се върне. – накратко обясни девойката

- Не искам и да знам повече. – заяви Мерилин, вдигайки ръце във въздуха

Както обеща Алазар се върна в ранчото около арн след като се чу с Киа. Всичко бе наред и никой не се бе доближавал до звездолета. Предложи му да хапне, но той отказа под предлог, че вече е яд. Принцесата си премълча, но си помисли, че е просто защото не харесва човешката храна и предпочиташе онази на кораба.

Така изминаха четири дни откакто пристигнаха на Земята. Всичко вървеше добре и никой нито за миг не заподозря, че Алазар може и да не е човек. На Киа и бе по – лесно отколкото на него, въпреки всичко тя бе живяла няколко месеца на тази планета и знаеше неща, които Кхун никога нямаше да разбере или искаше да разбере.

Един следобед Киа и Сюзън отидоха до близкия град, за да купят някой неща за предстоящите празници. Тъкмо приключваха и прибираха нещата в колата, когато Киа чу двама мъже, ловци, да разговарят от другата страна на улицата. Първоначално не им обърна внимание, но щом чу думите “странна машина” се обърна с лице към тях. Лицето й побледня като платно и трепереше. Сюзън веднага забеляза това и се обърна към тях:

- Какво видя Киа? Да не би да видя някакъв призрак или нещо друго? – попита тя, като гледаше към жената

Принцесата въобще не обърна внимание на думите й. Мислите й бях някъде много далеч. Страхуваше се да не се окаже, че машината на онези двамата е в действително техния звездолет. Трябваше да се увери! Пресече улицата и се запъти към бара, в който преди микронд влязоха мъжете. Зад нея вървеше Сюзън, разтревожена от необичайното поведение на приятелката си.

Ловците бяха седнали на плота, пиеха бира и развълнувано разговаряха. Киа седна на около октар от тях и се преструваше, че не им обръща внимание. Тя също си бе поръчала една бира и сега бавно я пиеше. При нея дойде Сюзън и я попита:

- Какво ти стана, Киа? Изведнъж онемя, а после, без да казваш нищо дойде тук и пиеш.

Жената я погледна студено, даде й знак на седне до нея и да мълчи. После с ръка и посочи към двамата мъже и тихо прошепна:

- Слушай какво говорят и мълчи! – заповяда й тя и отново отпи малко от бирата си.

В същото време без да се интересуват от останалите хора в заведението продължаваха оживения си разговор. Никой не им обръщаше внимание, освен принцесата, която напрегнато слушаше. По едно време по – младия човек попита:

- Какво според теб можеше да бъде онова нещо?

- Нямам никаква представа, но не ми се струва, че е нещо земно. Никога преди не съм виждал подобен материал или пък някаква машина с толкова необичайна форма. – възрази възрастният

- Може да я някакъв проект на военните. Разбрах, че на около сто мили оттук имат база. Най – вероятно това да е един от техните експерименти, някаква машина или нещо устройство. Предполагам, че е машина като се има предвид размерите, които имаше това нещо. – предположи първия

- Не ми се вярва ако бе така нямаше да го оставят дори и за минута без надзор, а наоколо нямаше никой. Жалко, че не успяхме да влезем вътре – тогава щяхме да разберем много повече.

- Какво ще кажеш да се върнем там с други хора. Ще вземем и нужните машини, за да разбием вратата.

- Нека да го отложим за утре твърде уморен съм днес и искам малко да поспя. Сега вече е късно, а и няма къде да избяга. – възрази възрастния

- Прав си! – съгласи се първият и доизпи бирата си, после си поръча нова

С това разговора им приключи, а с него и работата на Киа тук. Все още трепереше, но поне бе запознала да възвръща естествения цвят на кожата си. бързо доизпи бирата си, стана и направи знак на Сюзън да я последва. Двете бързо излязоха от бара и се запътиха към колата:

- Трябва по най – бързия начин да се върнем в ранчото.

- Никъде няма да ходим, докато не ми кажеш какво те е прихванало.

- Не чули какво говореха онези мъже? – извика й жената, вече бе стигнала до вратата на колата и я отвори

- Да някакви глупости за някаква машина, но с какво те засяга това?

- Важно е, но по – добре да не знаеш. Трябва колкото се може по – бързо да съобщя това на Алазар и да видим какво ще правим занапред.

- Нищо не разбирам, Киа. Какво общо имате вие с всичко това?

- Довери ми се Сюзън! И сама мога да се прибера, но това ще отнеме прекалено много време, с което не разполагам.

- Качвай се. – отвърна жената, въпреки че все още не разбираше какво бе това, което толкова много бе притеснило приятелката й

Докато пътуваха принцесата седеше мълчалива, вперила поглед в пътя. На лицето й се четеше огромна уплаха, тревога и тъга. Все още Сюзън не можеше да разбере какво толкова се бе случило, каква бе тази машина и какво бе това, което толкова бе притеснило Киа. На няколко пъти възнамеряваше да я попита, но дълбоко се съмняваше, че ще успее да разбере нещо повече.

Най – накрая стигнаха до къщата. На верандата отпред седеше Алазар и наблюдаваше как Джак слага юздите на един кон. Когато видя колата да се приближава отклони поглед към нея и я проследи, докато не спря пред него. Мигновено оттам излезе Киа и се обърна към него:

- Двама мъже са открили звездолета. – Киа нарочно не говореше на английски, така че другите да не разберат какво си приказват

Като я чу Алазар се разгневи. Бързо стана от мястото си като едновременно с това свали и хвърли на земята преводача си. После погледна към Киа и извика:

- Казах ти, че ще се случи нещо подобно, но кой да ме слуша. Не трябваше въобще да се съгласявам да останем на тази отвратителна планета дори и за ден. Защо не ми се обади веднага щом разбра за това?

- Какво, пред Сюзън? – Киа посочи към жената, която продължаваше да седи до колата и учудено ги гледаше – Тя все още не знае, че сме инопланетяни – нищо не съм й казала. Веднага щом разбрах каквото ми е нужно се върнахме тук, за да може да спокойно да разговаряме. – обясни му тя

- Какво за открили? – попита възбудено Алазар

- Нищо особено, само са видели кораба.

- Нищо особено. Друг път! – възкликна той, вече бе отишъл до нея

- Мислят си, че е някакъв проект на земната армия. – продължи, без да му обръща внимание - Доколкото успях да разбера са се опитали да влязат, но не са успели да отворят вратата.

- Какво друго може да се очаква от едни толкова глупави същества. – Алазар отново я прекъсна

Това, което принцесата му съобщи страшно много го ядоса. Не знаеше на кого трябва да се гневи – на нея или на себе си, защото се съгласи да останат. През цялото време на разговора им, развълнуван вървеше около нея. Това само повече притесни Киа, но тя си премълча и продължи да го наблюдава.

- Тук трябва да се съглася с теб. Възнамеряват утре да се върнат и да разбият вратата, за да разберат какво има вътре. Можем още сега да се съберем нещата и да си тръгнем завинаги оттук. Какво ще кажеш?

- Не и преди да ми кажеш къде са онези двамата.

- Защо ти е да знаеш това? – попита подозрително

- Да ги убия, разбира си. – той спря да върви и застана пред нея - Не можем да си позволим да разкажат и на други за това, което са видели. Като го направят, а аз не се съмнявам, че ще го сторят ще имаме много по – големи неприятности от сега.

- Няма никой да убиваш! – извика му, но после се поуспокой, доближи се до него и като постави ръце на лицето му - Ако си тръгнем преди да се върнат няма да имат никакви доказателства за това, че някога там е имало кораб и никой няма да им повярва. Моля те, Алазар! Нека веднъж завинаги да се махнем оттук и да забравим за този инцидент.

Думите й успяха да го успокоят. И той постави ръка на лицето й. Гледаха се в очите в продължени на няколко микронди. Може би щяха да го правят още дълго време, ако чуха гласа на Мерилин, която се бе показала от вратата, след като двамата започнаха да разговарят помежду си.

- Някой най – накрая ще ми обясни ли какво става? Защо вие двамата викахте по този начин? Чух само гласовете ви, но не разбра какво приказвате. – попита тя, като ги гледаше

Киа направи една крачка назад от Алазар и се обърна към Мерилин. Тръгна към нея

- Налага се да си заминем.

- Но нали казахте, че ще останете поне до коледа. – възрази възрастната жена

- Знам и много съжалявам за това, но няма можем. Трябва да си вървим, още днес.

Киа вече бе застанала почти до Мерилин. Наведе се до земята и взе транслатора и го хвърли на Алазар, които веднага си го сложи, за да разбере за какво си говорят. Тогава Киа погледна към възрастната жена право в очите. Изглеждаше така, все едно всеки момент ще се разплаче.

- Ще те видим ли отново?

- Някога ти дадох обещание и го изпълних, но не мога да ти дам обещание, което вече знам, че не мога да изпълня. Никога повече няма да се видим! – категорично й заяви

- Не може ли тогава поне да пишеш или да се обаждаш? – обади се Джаз

- Там, където отивам това не е възможно. – намеси се Алазар, които тъкмо бе застанал от лявата стана на Киа

- Кога ще заминете? – почуди се Сюзън

- Още сега! Взимаме си нещата и тръгваме.

За да потвърди думите на любимия си Киа кимна с глава.

Въпреки че никой от семейство Уокърс бяха съгласни с решението им, но колкото и да се опитваха да ги разубедят, арн по – късно Алазар и Киа се тръгнаха завинаги от ранчото. Джаз им бе предложил поне да ги закара до града, но принцесата му отказа под предлог, че тяхното превозно средство е в гората. Това малко ги изненада, но предпочетоха да не ги разпитват. По изражението и на двамата си личеше, че нищо няма да могат да разберат за тях.

Докато вървяха към звездолета никой от двамата не пожела да разговаря с другия. Нямаше нови следи от идването на онези ловци. Киа изобщо не се учуди от това. Сега сигурно се бяха изпонапили в бара и съвсем забравили за звездолета им. Нямаше откъде да бъде сигурна, че е така. Можеше по – късно да си спомнят и да се върнат, при това не сами. Ако това станеше, докато бяха някъде наоколо Алазар щеше да ги избие до крак. По – добре бе да не рискуват собствените си и тези на други хора, животи. Трябваше да се махнат преди да бъдат създадени още по- големи неприятности.

Киа и без това се чувстваше достатъчно виновна, че заради нея останаха тук. Ако не го бе пожелала сега нямаше да се налага да изтърпяват това. Думите на Алазар само усилиха чувството й за вина. Всичко се обърка и тя е в основата на всичко.

Изведнъж тишината бе прекъсната от неговия глас:

- Радвам се, че ще се махнем от тази планета. – заяви с облекчение

- И аз. – отвърна му Киа

Алазар се изненада от отговора й, спря да върви и учудено я погледна.

- Мислех си тук ти харесва?

- Така е, но сгреших, като реших да дойдем. Ти също имаш вина заради това, че не успя ме разубедиш. Най – добре щеше да е ако изобщо не бяхме идвали! – тя отвърна поглед от него

- Недей да мислиш по този начин. – Алазар се доближи до нея и я прегърна през раменете – Ти наистина искаше да дойдеш тук и отново да видиш тези хора, но това не означава, че си виновна за ловците. Дължах се ужасно по – рано, но когато ми съобщи се ядосан. Ако нещо бяха направили на кораба можеше да се наложи да останем тук завинаги. Ужас! – направи отвратителна физиономия, като че ли са напъхали под носа ме нещо отвратително

- Типични думи на един скранец. – продума тихо Киа

- Нещо не те разбрах.

- Вие винаги сте предпочитали космоса пред някой планета, на която спокойно да се установите. Дори и да го направите след време на повече от вас ви домъчнява за свободата и се връщате в безкрайността на Вселената. Това още повече сближава видовете ни защото познавам много хадуини, които изпитват същото това чувства, аз съм една от тях.

- Щом толкова много ти харесва да се скиташ из космоса какво ще кажеш да побързаме и да се махаме оттук. – предложи й

- Добре.

Принцесата се сгуши в него, личеше си, че е напълно съгласна с него. Така вървяха, докато не се качиха на кораба и Алазар не се обърна към нея:

- Кажи къде искаш да отидем и веднага ще се запътим натам.

- Все ми е едно, нека този път ти избереш. – обърна му гръб, тръгна към другата страна на хангара, без да спира проговори - Ако ти потрябвам ще поиграя малко пиркот.

След тези си думи изчезна от погледна му, скрита зад едни сандъци. Мъжът остана на място, замислен върху думите й. Усмихна се, когато му хрумна най – подходящото местенце да останат за няколко дни и се запъти към командното.

Още през първите дни от пътуването си, сред вещите, които Тайма бе донесла на борда, Киа намери ножовете нужни, за да се играе на пиркот. За пореден път се зарадва на досетливостта на приятелката й. На борда имаше всичко, което някога би могла да има нужда. Спомни си колко се изненада, когато разбра, че Алазар изобщо не бе чувал за играта. Реши да му покаже. Специално за тази цел двамата с Алазар изпразниха част от хангара, така че да има достатъчно пространство. Щом всичко бе готово му обясни правилата и му показа как точно се играе. Хареса му! Когато обаче му предложи да се изпробва й отказа. За тази игра трябват бързи рефлекси, а неговите просто не са достатъчно добри. Каза му, че просто го е страх и отказа повторно да му предлага.

Сега бе ядосана на самата себе си. Трябваше да изразходва някъде цялата си сила – реши да изиграе една игра направо с двайсет ножа. Не издаде по никакъв начин, че усети, че звездолетът се издига. Очакваше всеки момент да почувства сътресение получаващо се щом корабът навлезе в хиперпространството, но това не се случи. Бяха минали десетина хризми откакто отлетяха, когато се приземиха. Учудена Киа се пребори и с последните няколко ножа и се запъти към командното, за да разбере какво е намислил Алазар.

След микронди се намираше пред вратата на командното, отвори вратата и като влизаше вътре заговори:

- Къде по дяволите се намираме в…

Киа онемя при вида на Земята на екрана. Алазар, които седеше на един от столовете и гледаше към нея се усмихна, при вида й. Знаеше, че точно ще реагира и се зарадва, когато видя малки искри в очите й. Бързо принцесата се съвзе и осъзна, че в момента се намират на земния спътник – Луна. Това наистина успя да я зарадва.

- Мисля, че ми дължиш някакво обяснение. – принцесата отново заговори, доближи се и седна в него, той веднага я прегърна

- Ти обичаш Земя, но е опасно да оставаме там. Тук обаче сме в пълна безопасност, или поне за известно време. Ще бъдем съвсем сами и никой и нищо не може да ни попречи да поостанем, поне за няколко дни.

- Тук направи една малка грешка – наистина обичам Земята, но съществува някой, които обичам много повече. – възрази Киа, поставяйки ръка около шията му

Нямаше как да не се засмее при сериозния вид, които придоби Кхун, когато я бе чул. Най – вероятно си бе помислил, че говори за някой друг, но се заблуждаваше. Сега за Киа съществуваше само един човек и това бе той. Без да му отговаря с думи тя се наведе над него и страстно го целуна.

След няколко дни напуснаха Луната. Корабът им потъна в хиперпространството. Никой от тях не знаеше къде отиваха или какво ги чакаше там, но знаеха, че щом за заедно ще се справят.

Разказите на отхвърлените

3/06/2018

Легенда за любовта част 2

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Представена публикация

Здравей читателю

Етикети

Всичко за мен