Огледалце, огледалце

Огледалце, огледалце

Винаги съм сравнявала човешките лица с маски. Щастливи, тъжни, замислени, объркани, сериозни и отнесени. Хиляди лица, хиляди маски. Сравнявах живота с карнавал. Красив и пъстър. Вълшебен, до мига, в който някой не разкрие истината криещата се под чисто бялата маска. Истина, толкова черна, колкото бяла е маската.

Аз също нося своите маски, но въпреки силното си желание, така и никога не успях истински да надникна под това, което се криеше зад тях. Възможно ли е отдолу да няма нищо. Не само при всички, но при всички. Обречени завинаги да носят маска, защото никога не са имали собствено лице, което да покажат на света.

Затова и не издържах, когато чух. Някъде има огледало. Не голяма и пищно. Не е от злато или сребро. Само огледало в дървена рамка без орнаменти или друг вид украшение. Толкова старо, че на места дори дървото се е разцепило. Но огледалото е непокътнато. Не достатъчно голямо да се видиш в цял кръст, дори не до кръста, но достатъчно да видиш лицето си. Истинският си лик.

Години наред го издирвах. Преминах през планини и морета. Слушах легенди и предания. За красиви жени, който се ужасили щом се погледнали в него. Или как най-грозния човек на земята в него е бил красив, млад и строен. Истории за ужас и страх, за радост и тъга, за облекчение и разбиране. Истории за силата му, караща и крале да прекланят глава.

Боях се от това, което щях да видя в него, но никога не се поколебах да спра да го търся. И един ден го открих.

Приближих с затворени очи. Поех си дълбоко въздух и бавно ги отворих.

И видях себе си.

Гледах го в продължение на часове, търсейки най-малката разлика. Най-малкият детайл, дефект или подобрение, но нямаше нищо. Бях само себе си, такава каквото съм се виждала милиони пъти, ни повече, ни по-малко.

Дали не бе лъжа? Как е възможно?

Тогава пазителката на огледало ми кажа:

- Огледалото показва истината. Показва не това, което представляваш в очите на другите, а това, което си. Променяло е лицата на милиони хора през дългия си живот, но понякога, много рядко се случва това. Това си ти! Ти не си нещо, по-различно.

Едва когато останах сама разбрах какво ми каза старата жена. Огледалото показваше душата ти. Грозна или прелестна. Разбрах и защо никога не съм успявала да видя истинското си лице – то винаги е било пред мен. Никога не съм носила маска. Душата ми може да не е най-красивата или най-ужасната на света, но бе истинска. Такава каквато съм и аз.

И кой знае, може би някъде там има и други, който не носят маски.

Ти носиш ли?