Икар

Икар

Човек добре и да живеe, смъртта среща

И пътя към Енисейските полета открива.

Важното е дали глава тъжно ще склони

Или радост ще изпита от делата свършени.

Някога Икар ме наричаха, към небето устремен.

Аз слънцето съзрях и блясъка му омагьоса ме.

Топлината му ме обгърна и аз го пожелах.

То бе толкова далеч, но и толкоз близо.

Защо птиците, тез създания прекрасни

Можеха към него да се стремят, но не и аз?

Защо човек съм се родил, щом душата ми

Копнее за небето, луната и звездите тъй чужди ни?

Накрая криле сам си сътворих и дарът

Сам си взех от боговете другиму дарен.

Високо към Слънцето отлетях, високо,

Че пламъците му с усмивка живота да ми вземат.

Накрая изгорях, но никога по-близък

Не съм бил до прекрасния му лик.

Имам си любими стихчета и това си е. Това специално е вдъхновено от една картина lament for Icarus https://thevelvetrocket.files.wordpress.com/2013/03/herbert-james-draper-lament-for-icarus.jpg
Ако разгледате и другия ми блог ще открието и огромния ми гоблен с прякор Моята лудост, защото никога няма да подхвана нещо толкова голямо и сложно отново. Но и за миг не съжалявам че над две години съм си играла над него.