Сонет за Скитника

Сонет за Скитника

Бях в рая, горе в небесата

Където небето е вечно синьо

И облаците меки кат коприна

Но дори сред красивите поля

Изпълнени с жълти цветя,

Не намерих покой и радост.

Слязох долу в адските дълбини,

Където небето е забравено

И виждаш само огън и скали.

В това царство на вечната болка

Не открих ни покой, ни утеха.

Посетих земята на хората,

Където Ада и Рая се събират,

Където има и щастие и болка.

Но дори тук, сред красивите земи

Не открих търсеното от мен

Видях морета, планини, велики градове.

Видях епохи да идват и да си отиват

Но пак се чувствам като странник

Скитник без посока и цел

И когато бях на прага на отчаянието

Видях светлината в сърцето ти.

Усмивката ти ме накара да забравя всичко.

Най – накрая душата ми откри покой!

И тогава едва разбрах, че всичко

За което мечтаех и търсех

Е твоята усмивка и две сини очи.

Ако може да съм скитник, самотен, отчужден

Но открих своя дом при теб, любов моя.